Завръщане у дома

Глава 6 Белами

— Майната му — измърмори на себе си Белами и ритна буца пръст във въздуха.

Проследи как лети в плавна дъга във въздуха между две дървета, преди да се приземи с глух звук на няколко метра. Шум от стъпки наруши тишината на гората, където той се спотайваше зад няколкото високи, растящи нагъсто дървета, които го криеха от поглед. Надзърна към поляната през листака, откъдето наблюдаваше трима от новопристигналите — мъж и две жени бърчеха носове при вида на елена, който се печеше на огъня. Елена, който Белами беше убил тази сутрин и бе предал на Антонио, за да го занесе в лагера. Колонистите можеха или да се научат да ядат месо, или да гладуват до смърт. Или най-добре — сами да си намерят храна.

Когато Стоте се приземиха, нямаше кой да ги посрещне или да им покаже как да оцеляват. Никой не беше научил Белами да ловува животни, да използва лък и стрела или да одира двуглав елен. Сам беше усвоил тези умения, както Кларк бе измислила начина, по който да лекува наранявания и болести, с които не се беше сблъсквала досега. Както Уелс се беше научил да строи колиба. Дори Греъм — това иначе безполезно мекотело, бе успял да направи копие. Ако Греъм можеше, тези безпомощни глупаци също можеха.

Белами беше готов да се откаже от най-добрия си лък само и само да закрачи наперено право към центъра на лагера с високо вдигната глава и да предизвика копелетата да се опитат да го арестуват. Знаеше, че когато димът се разсееше и звънтенето в ушите на колонистите изчезнеше, един от тях щеше да разпознае в Белами момчето, което бе държало канцлера за заложник на платформата за излитане. Нямаше да има значение, че не той беше дръпнал спусъка — той беше причината за прострелването на канцлера. Не бе имал възможност да попита Уелс дали има новини за баща му… поправка: за техния баща. Щеше ли някога да свикне с тази идея? Със сигурност нямаше да разбере дали канцлерът е жив, или мъртъв, докато стоеше сам в гората.

Лагерът беше домът на Белами. Беше помогнал за построяването му с голите си ръце, рамо до рамо с останалите сто. Беше носил трупи от гората и ги беше подреждал по земята, за да положи основите му. Собственоръчно бе опазил групата жива благодарение на животните, които ловуваше. Нямаше да остави всичко това зад гърба си само защото бе имал дързостта да се опита да защити сестра си. Не беше негова вината, че Колонията бе наложила някакво глупаво правило за популацията, което превръщаше Октавия в изрод и позволяваше на другите да се отнасят с нея като с престъпничка.

Изпращя клон и Белами рязко се извъртя с вдигнат юмрук — след което свали засрамено ръка, щом видя едно малко момче да се взира в него.

— Какво правиш тук? — попита Белами и се огледа наоколо, за да се увери, че никой не придружава момчето.

Странно беше да вижда възрастни в лагера, но гледката на малки деца беше още по-странна.

— Исках да видя рибите — каза то, макар заради фъфленето му думата да прозвуча като фифите.

Белами приклекна, така че да бъде на нивото на очите на момчето, което изглеждаше на около три-четири години.

— Съжалявам, приятелче. Рибите живеят в езерото. То е далече от тук. Но виж там. — Той посочи към дърветата. — Горе има птици. Искаш ли да видиш някоя птица?

Момчето кимна. Белами се изправи и отметна глава назад.

— Там — каза и посочи мястото, където листата шумоляха. — Виждаш ли?

Момчето поклати глава.

— Не.

— Нека ти помогна да погледнеш отблизо. — Белами протегна ръце, вдигна момчето, намести го на раменете си и малчуганът изписка радостно. — Може ли малко по-тихичко? Никой не трябва да знае, че съм тук. А сега погледни ето там, има птица. Виждаш ли птичето? — Белами не можеше да зърне лицето на детето, затова прие мълчанието му за „да“. — А къде са родителите ти? Знаят ли къде си отишъл?

Белами приклекна, за да може момчето да се смъкне от гърба му, а после се обърна с лице към него.

— Как се казваш?

— Лео? — провикна се момичешки глас. — Къде си?

— По дяволите — изруга под нос Белами, но преди да успее да се размърда, едно момиче с дълга тъмна коса изтича пред него. Той издиша облекчено. Беше просто Октавия.

Тя наклони глава настрани и се усмихна.

— Вече примамваш децата в гората като истински зловещ отшелник, а? Не ти отне много време.

Белами завъртя очи, но всъщност тайничко се радваше да види Октавия в такова добро настроение. Последните няколко седмици бяха тежки за нея и тъкмо когато се прибра в лагера, ненадейно пристигнаха останалите от Колонията. Ако не друго, Октавия беше приспособима. Беше прекарала първите си пет години в ужасен килер, а през останалата част от живота си — доказвайки, че заслужава да бъде жива.

— Познаваш ли това хлапе? — попита Белами.

— Това е Лео.

— Къде са родителите му?

Октавия стрелна Лео с поглед, а после поклати тъжно глава.

Белами си пое продължително дъх и погледна малчугана, който се беше заел да дърпа с всичка сила едно голямо увивно растение, обгръщащо близкото дърво.

— Значи е съвсем сам?

Октавия кимна.

— Така мисля. Има няколко като него. Предполагам, че родителите им не са успели да се доберат до транспортните кораби, или… — Нямаше нужда да довършва изречението. Белами знаеше, че и двамата си мислят за прясно изкопаните, все още необозначени гробове край езерото. — Наглеждам ги, докато не решим какво да правим.

— Много мило от твоя страна, О — рече Белами.

Тя сви рамене.

— Не е кой знае какво. Не на малките деца трябва да се ядосваме. Родителите им са тези, които ни затвориха.

Опитваше се да звучи измъчено, но Белами знаеше, че животът в груповия дом на Колонията беше причината Октавия да има слабост към сираци.

— Хайде, Лео — рече тя и протегна ръка. — Ще ти покажа къде живее зайчето. — Погледна Белами. — Ще се оправиш ли тук? — попита тя.

Белами кимна.

— Само за днес е. Веднага щом нещата се успокоят, ще измислим план.

— Добре… внимавай. — Октавия се усмихна и се обърна към Лео. — Да вървим, хлапе.

Белами ги проследи с поглед и усети пробождане в гърдите, докато наблюдаваше как сестра му подскача надолу по склона, преструвайки се на заек, за да разсмее Лео.

Винаги е била аутсайдер. Никой освен Белами не се беше отнасял справедливо или дори мило с нея. Досега. Най-накрая беше получила шанса да бъде нормална тийнейджърка с приятели, романтични тръпки и ако трябваше да бъде напълно честен, много остър език. Естествено, че нямаше да я изостави. Нямаше и да я принуди да избяга заедно с него. Тогава какъв друг избор му оставаше? Тя заслужаваше възможността да остане тук, където бе създала първия си дом. Първият им истински дом.

Пред погледа му внезапно изникна лицето на Кларк, когато го беше подтикнала да се скрие, и стомахът му се сви на топка. Това момиче не се плашеше никак лесно — брилянтна лекарка с борбен дух, която случайно беше и спираща дъха красавица, особено когато светлината озаряваше светлорусата ѝ коса — но мисълта за пазачите, насочили оръжията си към него, беше достатъчна да изпълни сияещите ѝ зелени очи със страх.

Белами издиша бавно в опит да се успокои. Кларк просто се грижеше за добруването му. Да го опази жив беше основна част от задачата. Настоятелните ѝ молби да се пази и да не се показва пред другите предизвикваха в него най-вече гняв. Насочен не към Кларк, а към цялата тази каша. Стъмваше се. Цялата нощ ли щеше да прекара в гората?

Тъкмо се канеше да тръгне към поляната и да се върне там, където му беше мястото, когато видя Уелс да влиза в лагера от другата страна на редицата дървета, повел поредната група зашеметени оцелели. Обхвана с поглед изправената му стойка, пъргавата му походка и уверения начин, по който се обръщаше към тътрещата се група, сякаш им беше водач, а не осъден, двойно по-млад от тях престъпник. На Белами му беше трудно да осмисли факта, че малкият канцлер му беше фактически брат в реалния живот… Не всеки ден осъзнаваш, че не само си станал причина баща ти да бъде прострелян, но и че имаш не един, а двама незаконни роднини.

Внезапно всички на поляната притихнаха и главите им се извърнаха към мястото, от което Уелс тъкмо се беше появил. Белами проследи погледа им и видя вицеканцлера Роудс, който крачеше покрай дърветата към лагера. Сновеше мълчаливо между Стоте и другите оцелели, с изпънати назад рамене и леко отегченото изражение, което на кораба винаги го беше карало да изглежда като задник. Тук просто го караше да изглежда като тъпак. Преди по-малко от двайсет и четири часа бе избегнал на косъм смъртта и стъпваше на твърда земя за пръв път в живота си. Щеше ли да му стане нещо, ако покажеше и най-слабия признак за облекчение или, да му се не види, вълнение?

Никой не посмя да заговори вицеканцлера, докато той обикаляше поляната с бавен ход, обграден от четирима пазачи, и оглеждаше лагера, който бяха построили с толкова много труд. Десетки хора бяха затаили дъх в очакване той да направи или да каже нещо. След дълга пауза вицеканцлерът пристъпи в най-близката колиба. Известно време не се виждаше, а когато отново излезе на слънчевата светлина, едното ъгълче на устата му потрепваше развеселено.

Белами искаше да прелети през поляната и да фрасне този садистичен, ламтящ за власт дребосък право в муцуната. Един поглед към пазачите, които го следваха отблизо, образували неизменен полукръг около Роудс, обаче беше достатъчен, за да задържи Белами на място. Не само че имаше много повече пазачи, отколкото бе очаквал — поне двайсетима, без да брои онези, които бяха ранени или още не бяха пристигнали от мястото на катастрофата — но май и всички бяха въоръжени. Белами преглътна мъчително. Въображаемата заплаха от пазачи, на които им е наредено да го застрелят, беше едно. Да се взираш в дулото на истински пистолет тук, на Земята, беше съвсем друго. Не че сега Белами се страхуваше повече, отколкото преди новодошлите да пристигнат. Просто беше по-убеден от всякога, че той и Октавия трябва да се грижат за себе си, защото никой друг нямаше да го направи вместо тях.

В крайна сметка Роудс си проправи път до центъра на поляната и се обърна към тълпата, която се беше насъбрала около него. Направи пауза, а публиката му тръпнеше в очакване. Октавия стоеше начело на групата и се взираше скептично във вицеканцлера. Уелс застана от едната страна, кръстосал ръце на гърдите си и с неразгадаемо изражение. Кларк остана най-отзад в тълпата, подпряна на стената на болничната колиба. Изглеждаше изтощена, което още повече вбеси Белами. Би дал всичко, за да я вземе в обятията си и да ѝ каже, че се е справила невероятно.

Събралите се наоколо хора гледаха към Роудс, а оцапаните им с мръсотия лица бяха изпълнени с очакване — и както Белами осъзна с известна изненада — с облекчение. По-голямата част от Стоте се радваха, че Роудс и лакеите му бяха тук. Всъщност те си въобразяваха, че е дошъл, за да им помогне.

Роудс най-накрая поде:

— Мои сънародници, днес е тъжен ден, на който ще скърбим поколения наред, но също така и велик ден. За мен е такава чест да стоя тук, сред вас, най-накрая стъпил на земна почва. Приносът на онези от вас, които дойдоха с първия транспортен кораб, няма да бъде забравен скоро. Смело сте проправили пътя там, където нашият вид не е стъпвал от столетия.

Белами наблюдаваше лицето на Кларк. То не издаваше никаква реакция, но знаеше, че и двамата си мислят едно и също. Много човеци бяха стъпвали тук и преди, и не всички бяха земнородни. Например родителите на Кларк и другите, които бяха пристигнали на Земята заедно с тях. До този момент никой друг от Стоте, с изключение на Белами и Уелс, не подозираше, че родителите на Кларк са живи.

— Доказахте, че на Земята действително може да съществува човешки живот. Това е прекрасно. Ала нашите животи не зависят само от безопасната за пиене вода и чистия въздух. — Той направи драматична пауза и плъзна очи по тълпата, като задържа погледа си на няколко души подред. — Животите ни зависят един от друг — продължи той.

Няколко души от тълпата кимнаха в съгласие и на Белами му се доповръща.

— Ето защо, за да защитим себе си и другите, трябва да следваме определени правила — заяви Роудс. Дойдохме си на думата, помисли си Белами и стисна ръце в юмруци, все едно някак можеше да възпре думите, за които знаеше, че ще променят всичко. — Животът на Колонията беше мирен. Всички бяхме в безопасност, потребностите ни бяха удовлетворени. — Този мъж очевидно не бе живял на „Аркадия“ или „Уолдън“. — Съумяхме да опазим вида си, защото уважавахме властта, правехме това, което се очакваше от нас, и поддържахме реда. Само защото сега живеем на Земята не значи, че можем да изоставим придържането към законите, които са по-важни от всеки от нас.

Роудс отново направи пауза, за да позволи на тълпата да осмисли думите му.

Белами огледа лицата на Уелс и Кларк и можеше да разчете по израженията им, че и тримата са на едно мнение. Роудс дрънкаше пълни глупости. Не беше споменал нищо за опрощаването на престъпленията на Стоте — което бе обещано на всички им в замяна на „службата им“ към човечеството, когато дойдоха тук с първия транспортен кораб. А по броя радостни събирания между роднини, на които Белами беше станал свидетел онзи ден — едно-две сред онези, които не бяха от „Феникс“ — очевидно никое от семействата им не бе получило предимство при качването на следващата вълна от кораби. Количеството лъжи, което този мъж беше съумял да натъпче в рамките на кратката си реч, беше отблъскващо. Още по-лошото бе, че сякаш мнозина ги приемаха безусловно. Отворете си очите — искаше да им изкрещи Белами. — Оправяхме се добре без тези идиоти и спокойно ще се справим и без тях. Не вярвайте и на дума, изречена от този задник.

— Разчитам, че всеки един от вас — наближи края на речта си Роудс, а думите му бяха цветисти, но изречени с леден тон — ще се съобрази с общото благо и ще направи това, което се изисква от него, за собственото му добро, но също така и за продължаването на нашата раса. Благодаря ви.

По гръбнака на Белами пролази студена тръпка. Това не беше топла и сърдечна мотивационна реч. Това беше предупреждение. Правете каквото ви кажа или ще бъдете изключени от стадото, заплашваше ги вицеканцлерът. Белами определено си нямаше доверие, че ще се придържа към начертаните граници. Никога не се беше славил като човек, който следва съвестно правилата, дори на Колонията. А пък тук, на Земята, където бе прекарал цели дни и нощи сам, в дебрите на гората, беше напълно изключено отново да се подчинява на някого. За първи път в живота си — през целия си живот — Белами беше свободен. Всички те бяха.

Ала Роудс никога нямаше да опрости измяната на Белами на палубата. Белами вече го осъзнаваше напълно ясно. Вместо това вицеканцлерът и последователите му щяха да го превърнат в пример за назидание, което значеше екзекуция. Най-вероятно публична.

Решението се избистри в ума на Белами — решение, което вече беше обмислено и взето. Трябваше да се махне от тук. Щеше да се върне за Октавия, когато станеше безопасно. Засега Кларк и Уелс щяха да я наглеждат. Белами направи широка крачка назад, възможно най-дълбоко в гората, а очите му бяха приковани в главата на Роудс. На втората си крачка гърбът му се опря в едно дърво, като се удари силно в ствола му. Белами залитна със сумтене напред и се помъчи да запази равновесие. Успя да се задържи прав, но стъпи с цялата си тежест върху купчина съчки близо до крака му. Те изпращяха пронизително и ехото се разнесе чак до поляната.

Стотици глави се отметнаха по посока на звука. Пазачите вдигнаха оръжията си на нивото на раменете и засноваха на зигзаг с цевта по редицата дървета. Роудс демонстрира изненадващо бързи рефлекси, като за части от секундата се обърна и огледа околностите. Белами беше попаднал в капан. Не можеше да помръдне, защото със сигурност щяха да го забележат. Единствената му възможност беше да застине напълно неподвижно и да се надява, че Роудс и пазачите му до един страдат от ужасно зрение.

Не извади такъв късмет. Роудс го забеляза почти веднага и лицето му се стегна в удовлетворена гримаса. Двамата се втренчиха един в друг за един дълъг момент, през който Белами не можеше да прецени дали вицеканцлерът го е разпознал като човека, който бе държал канцлера за заложник. Тогава по иначе непроницаемото лице на Роудс проблесна искрена радост.

— Там! — извика Роудс на пазачите, като посочи право към Белами.

Униформената бригада прекоси поляната за отрицателно време. Белами се завъртя, разчитайки познанията му за гората да му дадат предимство. Можеше да спринтира покрай дънерите и да се привежда под ниски клони с максимална скорост. Ала беше изминал едва няколко метра, когато усети как едно, а после и две тела да се хвърлят към него и го събарят на земята. Пазачът, който се беше стоварил върху него, изсумтя и се помъчи да сграбчи ръцете на Белами. Белами се съпротивляваше яростно — буташе, риташе и се бореше, докато не застана на колене, а после и в изправено положение. Сърцето му блъскаше толкова силно в гърдите, че можеше да усети как ребрата му вибрират при всеки удар. Адреналинът пулсираше в крайниците му. Чувстваше се като едно от животните, които бе преследвал и убивал, за да опази Стоте живи.

Пристигнаха още пазачи и започнаха да обграждат Белами. Той направи няколко къси крачки към един от тях, но в последната секунда се наведе рязко, извъртя се и побягна в обратната посока. Пазачите се втурнаха след него, мъчейки се да го догонят. Белами се изстреля навътре в сенчестата гора с надеждата, че все още може да им се изплъзне.

Този път обаче те не използваха телата си, за да го спрат. Покрай стволовете на дърветата отекна пронизителен пукот и десетки подплашени птици изхвърчаха от най-високите клони. Белами извика, когато рамото му бе разкъсано от пронизваща болка.

Бяха го простреляли.

Белами падна на земята и около него моментално се скупчиха пазачи, които го вдигнаха грубо и извиха ръцете му зад гърба, нехаещи за кръвта, която се лееше от раната.

— Белами! — чу гласа на Кларк отдалече.

Въпреки пелената, която се беше спуснала пред очите му, видя, че тя си проправя път през тълпата и крещи на пазачите, докато ги приближаваше:

— Оставете го на мира. Простреляхте го, не е ли достатъчно? Моля ви, пуснете ме да го прегледам. Нуждае се от медицинска помощ.

Пазачите се разделиха и позволиха на Кларк да премине. Тя обви ръце около гърдите на Белами и му помогна да се свлече на земята.

— Всичко е наред — рече дрезгаво. Разкъса тениската му на врата и я издърпа от рамото му. — Не мисля, че е твърде сериозно. Според мен куршумът е минал през тялото и е излязъл.

Белами кимна, но не можеше да продума през стиснатите си зъби.

— Вашите заповеди, сър? — провикна се един от пазачите през поляната към Роудс.

Белами не чу отговора. Докато потъваше в безсъзнание, си мислеше само едно: по-скоро би умрял, отколкото да живее на Земята като затворник.