Завръщане у дома

Глава 3 Кларк

Кларк се взираше в мястото на катастрофата, очите ѝ се присвиваха в мрака в очакване на неизбежния момент, когато обучението ѝ щеше да я тласне към действие, а инстинктите ѝ щяха да упоят паниката ѝ. Но докато обикаляше около пръсналите се надлъж и нашир отломки и попиваше разрушението с поглед, всичко, което изпитваше, беше единствено ужас.

Положението беше много по-лошо, отколкото при приземяването на Стоте. От това, което виждаше, три транспортни кораба се бяха забили в земята едва на петдесет-шейсет метра един от друг. Беше изумително, че не се бяха разбили един върху друг. Нащърбените им метални трупове се подаваха от земята по ръба на водата и стърчаха високо над повърхността на езерото. Навсякъде бяха пръснати неподвижни тела. По-голямата част от пожарите се бяха уталожили, но вонята на изгорен метал тегнеше във въздуха.

Дори по-ужасяваща гледка от тази на многобройните тела представляваше броят на пострадалите. Кларк изчисли набързо, че има около триста и петдесет оцелели с най-различна степен на наранявания.

— Божичко… — заглъхна гласът на Уелс до нея. В рамките на няколко секунди обаче лицето му доби решително изражение. — Добре — каза той и си пое дълбоко дъх. — Откъде започваме?

Мозъкът на Кларк прищрака и в нея се разля познатото спокойствие, когато започна да разпределя наум хората в полезрението си — да отделя тези с осакатени крайници от онези, които се изправяха сами, като започне от децата и продължи с по-възрастните.

Можеха да се справят. Тя можеше да се справи. Всеки от транспортните кораби трябваше да е натъпкан с медицински консумативи. Този път имаше много повече работа за вършене, а тя беше натрупала огромно количество знания през последните няколко седмици. Освен това сред пътниците със сигурност присъстваха поне един или двама напълно обучени лекари. Можеше само да се надява, че са сред оцелелите. Тя трепна, когато спазъм от съжаление прониза гърдите ѝ. Нуждаеше се от родителите си повече от всякога, но не беше постигнала никакъв напредък с издирването им, откакто беше напуснала лагера преди дни.

— Започнете да ги разпределяте по групи — инструктира Уелс, Саша и останалите членове на спасителния екип. — Не местете хората с най-тежки наранявания и отведете всеки, който може да върви, до поляната.

— Ами тези по средата? — попита Ерик. — Да ги оставим ли да почиват тук, или да ги накараме да се размърдат?

— Всички трябва да се преместят възможно най-бързо — обади се Уелс, преди Кларк да е отговорила. — Транспортните кораби могат да избухнат всеки момент. Ще се разделим на два екипа. Едните започват отляво, а другите — отдясно.

Кларк кимна, раздаде превръзки и други основни медицински материали, а после се отправи към центъра на суматохата. Прекрачи купчини огънат метал и парчета фибростъкло, за да коленичи до едно малко момче, чиято тъмна кожа беше покрита със сива пепел. Седеше на земята, придърпало колене към гърдите си, взираше се право напред с ококорени очи и хленчеше.

— Хей — каза Кларк и постави ръка на рамото му. — Аз съм Кларк. Как се казваш?

Момчето не отговори. Не даваше признаци дори да е чуло Кларк или да е усетило докосването ѝ.

— Знам, че си уплашен, но всичко ще бъде наред. Обещавам, че тук много ще ти хареса.

Тя се изправи и махна на Ерик, който притича до нея.

— Добре е. Просто е изпаднал в шок. Можеш ли да намериш някой, който да се погрижи за него?

Ерик кимна, вдигна момченцето на ръце и бързо се отдалечи.

Кларк видя, че вляво от нея Уелс успокоява жена на средна възраст. Той ѝ помогна да се изправи на крака и я отведе при Саша, която се готвеше да съпроводи първата група оцелели към лагера. Студена тръпка пробяга по гръбнака на Кларк, щом забеляза сред тях млад мъж с униформа на пазач. Белами беше обещал засега да не се набива на очи, но малко му трябваше, за да се забърка в някаква разправия. Ами ако му се случеше нещо, докато нея я няма?

— Кларк! — Тя се извърна и видя, че Феликс ѝ прави знак. — Нуждаем се от помощта ти тук.

Тя забърза крачка и го завари коленичил до младо момиче с дълга, сплъстена червеникаворуса коса. Феликс се беше опитал да превърже ръката ѝ, но бинтът вече беше обилно напоен с кръв.

— Не спира — прошепна той, пребледнял. — Трябва да направиш нещо.

— Ще се погрижа — отговори Кларк. — Продължавай нататък.

Тя махна превръзката и огледа раната.

— Ще умра ли? — прошепна дрезгаво момичето.

Кларк поклати глава и се усмихна.

— Не. В никакъв случай няма да го допусна. Не и преди да си имала възможност да опознаеш Земята!

Бръкна в аптечната си и извади антисептик — надявала се бе, че ще открие още на мястото на катастрофата. Беше почти на привършване.

— Познай какво видях онзи ден? — опита се да разсее момичето, докато се готвеше да зашие дълбоката рана на ръката ѝ. — Истински заек от плът и кръв.

— Наистина? — Момичето извърна глава настрани, сякаш очакваше да види някой да изскочи току иззад купчината отломки.

Десет минути по-късно Уелс отвеждаше момичето, което позволи на Кларк да се заеме с по-тежко ранените. Тежко ѝ беше да гледа толкова много страдащи хора, но дълбоката концентрация, която задачата ѝ изискваше, я отвлече от собствените ѝ мисли.

Кларк беше прекарала последните няколко дни като в мъгла — всеки следващ развой на събитията и всяко ново разкритие се оказваха по-смущаващи от предишните. Отново се беше събрала с Белами, който някак ѝ бе простил за онова, което беше сторила на Лили. После бяха спасили Октавия от фракцията земнородни на Саша — които на свой ред бяха спасили Октавия от враждебната група отцепници.

Но нещото, което най-силно я разтърси, беше откритието, че родителите ѝ са живи. И се намират на Земята. Продължаваше да си мисли, че сънува и че радостта и облекчението, които изпълваха гърдите ѝ, пак ще се превърнат в болезнена мъка. Само че родителите, които беше оплаквала в продължение на година, не бяха екзекутирани и не се носеха безжизнени в Космоса. Някак се бяха добрали до Земята и дори бяха живели със семейството на Саша, преди да поемат нанякъде сами. Сега трябваше да измисли начин как да ги издири, което ѝ се струваше невъзможно поради хиляди причини. Да седи на едно място и да не направи нищо, обаче също не беше вариант. Веднага щом стореше всичко по силите си за тези оцелели, щеше да се заеме със собствените си планове за напускане на лагера.

— Този не диша — обяви смръщено Ерик, когато Кларк се приближи.

Тя приклекна и протегна ръка към врата на мъжа. Кожата му все още беше топла, но не се долавяше и най-слаб пулс. Кларк стисна устни и наклони ухо към гърдите на мъжа, молейки се за сърцебиене. Но имаше само тишина.

— С нищо не можем да му помогнем — заключи тя, като избягваше погледа на Ерик.

Не искаше да види ужаса, изписан на лицето му. Не желаеше и той да види безпомощността, излъчвана на нейното.

Кларк отново сведе очи към мъжа и за първи път различи ясно чертите му. Ахна, когато невидима ръка проби с юмрук гръдната ѝ кост и уви пръсти около сърцето ѝ. Беше старият ѝ преподавател по биология, господин Питърс — онзи, който беше пуснал Кларк в архивите с ограничен достъп на кораба, когато тя беше само на десет години, за да разглежда снимки на слонове.

— Добре ли си? — попита Ерик.

Кларк кимна и примигна в опит да прогони сълзите, които заплашваха да замъглят очите ѝ. Дали господин Питърс беше оцелял достатъчно дълго, че да отправи поглед към нощното небе? Дали беше успял да види отражението на луната във водата, или да долови уханието на дърветата, носено от вятъра? Или беше загинал, без дори да зърне планетата, на която цял живот се беше възхищавал отдалече?

— Засега трябва да оставим мъртвите тук — извърна се тя. — По-важно е да помогнем на ранените.

Кларк остави Ерик и прекрачи внимателно купчина смачкан, нажежен до червено метал, за да стигне до някакъв мъж, който лежеше на една страна. Носеше палто, което някога е било бяло, но сега беше покрито с прах, сажди… и бавно разрастващо се кърваво петно. Очите му бяха затворени, а устата — изкривена в неподчинение на болката му. Кларк изпусна слаба въздишка, щом разпозна високото му, върлинесто телосложение и дългата до раменете посивяла коса. Беше доктор Лахири, някогашният ѝ ментор и един от най-старите приятели на баща ѝ. Последния път, когато го видя, той я беше посетил в килията ѝ и Кларк го обвини, че е предал родителите ѝ. В отговор той също я нарече предателка и преди да е помислила, тя даже го фрасна в лицето.

Яростта, която я беше обладала през онзи ден, сега ѝ се струваше странно далечна. Родителите ѝ със сигурност бяха предадени, но живи. А Кларк знаеше, че някои хора са далеч по-виновни от доктор Лахири — като вицеканцлера Роудс, мъжа, който изначално беше наредил на родителите ѝ да проведат чудовищните радиационни експерименти.

Кларк приклекна и постави ръка в близост до лакътя му.

— Доктор Лахири — поде тя, с надеждата тонът ѝ да вдъхва увереност. — Чувате ли ме? Кларк е.

Очите му рязко се отвориха и той се втренчи продължително в нея, все едно не можеше да прецени дали е истинска, или е халюцинация. Когато най-накрая проговори, челюстта му остана стисната, сякаш всяко излишно движение би го тласнало отвъд предела на поносимата болка.

— Кларк… жива си.

— Да, въпреки всички усилия, които положихте — усмихна се тя, за да го увери, че по-скоро се шегува. — Ще ми позволите ли да ви прегледам?

Той кимна леко, затвори очи и потрепна. Кларк разтвори внимателно сакото му и опипа корема, ребрата и гърдите. Той направи гримаса, когато стигна до ключицата му. Кларк повдигна внимателно клепачите му, провери зениците му, и прокара ръце по скалпа, за да провери за някакви контузии, които може да е пропуснала.

— Мисля, че са пострадали само рамото и ключицата ми — процеди през зъби доктор Лахири.

— Имате и сътресение на мозъка — добави Кларк, като се опитваше да звучи безпристрастно. — Мисля, че костите са счупени. Мога да ги шинирам, но се боя, че тук не разполагаме с кой знае какво, за да облекчим болката. Носите ли някакви лекарствени средства със себе си?

— Не знам какво има на транспортните кораби — отвърна доктор Лахири и стомахът на Кларк се сви от разочарование. — Всичко се случи толкова бързо. Нямаше време за подготовка.

— Ще импровизираме. Нека ви помогна да седнете. Готов ли сте? — Тя коленичи зад него и подпъхна едната си ръка под неговата здрава, а другата постави зад лопатката му. — Броя до три. Едно, две, три. — Изправи го до седнало положение и Лахири нададе болезнен стон, докато му помагаше да се облегне на стена от отломки. Лицето му започваше да си възвръща цвета. — Просто стойте възможно най-неподвижно, докато приятелите ми дойдат да ви вземат. — Кларк размаха ръка във въздуха, за да повика Уелс и екипа му. — Те ще ви помогнат да отидете на безопасно място.

— Кларк — отрони професор Лахири с все по-дрезгав глас. Тя се пресегна за манерката с вода и я повдигна към устните му. Той отпи малка глътка и продължи. — Съжалявам за това, което ти наговорих последния път. Родителите ти толкова щяха да се гордеят с теб. Аз толкова се гордея с теб.

— Благодаря ви — изрече бавно Кларк, като се чудеше дали доктор Лахири наистина вярва, че родителите ѝ са мъртви, или все още се бои твърде много, за да ѝ признае истината. — Съжалявам, че… си изпуснах нервите.

Той се усмихна въпреки болката.

— Просто ми се ще да мога да си припиша заслугата както за хирургичните ти умения, така и за лявото ти кроше.

Следващите няколко часа минаха като в мъгла. Кларк едва забеляза пукването на зората, като изключим факта, че улесняваше поставянето на шевове. Когато слънцето се издигна високо в небето, всички невредими колонисти вече бяха отведени до лагера, а голяма част от ранените също бяха отнесени там. В рамките на сутринта още няколко души от Стоте се спуснаха до езерото, за да помогнат и да потърсят родителите си сред новопристигналите. Сравнително малкият брой радостни срещи обаче беше обезсърчаващ. Явно семействата на Стоте не се бяха ползвали с предимство при качването на транспортните кораби, независимо че децата им бяха изпратени на невъобразимо опасна мисия до Земята.

Кларк приключи с шинирането на крака на една възрастна жена и се изправи, за да се разтегне малко, преди да премине към следващия си пациент. Забеляза, че пазачите, които преди няколко минути се бяха наредили в кръг около капитана си, сега се бяха разпръснали, за да носят ранените до лагера. Можеше само да се надява, че ще се съсредоточат върху задачата да помагат на другите колонисти, а не върху тази да заловят момчето, заради което канцлерът беше прострелян.

Очите ѝ попаднаха на един пазач, който ѝ се стори смущаващо познат. Кларк дълго се взираше в него и се опитваше да проумее защо внезапно я бе обзела такава слабост. Той стоеше в центъра на бавнодвижеща се тълпа, като насочваше хората със здравата си ръка и притискаше ранената до гърдите си.

Кларк побърза да се извърне, за да не я види — печелеше време с преглеждането на запасите си от превързочни материали, като междувременно си блъскаше главата за името на пазача.

Скот.

По време на стажа ѝ често бяха изпращали Скот да патрулира в медицинския център и Кларк беше започнала да се бои от многократните им срещи. Макар пазачите обикновено да не общуваха с лекарите и стажантите, освен ако не ставаше дума за проблем със сигурността, Скот беше експерт в обявяването на присъствието си. Не беше много по-възрастен от нея и в него имаше нещо злонамерено и натрапчиво. Никога не поглеждаше пациентите, когато се намираше в стаята — само лекарите и другите пазачи, сякаш беше над нивото на всички останали. Кларк обаче се смущаваше най-вече от начина, по който се държеше, когато оставаше насаме с нея, и колко далеч беше готов да стигне, за да се погрижи това да се случи.

Кларк трябваше да се сдържи да не се затича по коридора към медицинския център. Закъсняваше с почти двайсет минути за обиколките, по време на които следваше по петите доктор Лахири, но наказанието за „опасно поведение“ беше дори по-сурово от това за закъснение. Да отиде по-късно щеше да ѝ навлече неприятности с наставниците ѝ. Нарушаването на някое от правилата на кораба щеше да я изправи пред Съвета. Рядко се случваше пазачи да порицаят някого за тичане, но момчето, което отскоро патрулираше в медицинския център, си беше спечелило репутация на опиянен от властта грубиян.

Кларк свърна зад ъгъла и изпъшка. Беше се надявала да се вмъкне незабелязано в медицинския център, но Скот стоеше пред контролно-пропускателния пункт. Беше застанал с гръб към нея, ала тя разпозна широките му рамене и леко мазната му руса коса, която винаги изглеждаше по-дълга, отколкото уставът на пазачите по принцип позволяваше.

Кларк виждаше, че се е впуснал в някаква разправия — чак когато се приближи, осъзна, че е сграбчил една жена за китките. Беше ги извил зад гърба ѝ. Жената беше санитарка от „Аркадия“ и ако се съдеше по шумното хокане, с което Скот я засипваше — достатъчно силно, че всички да го чуят — просто си беше забравила пропуска. Повечето пазачи биха я пуснали с предупреждение, но не и Скот, който превръщаше оковаването ѝ в белезници в голяма сцена. Бедната жена се беше просълзила и едва повдигна глава, когато Кларк се промуши покрай нея.

Стомахът на Кларк пламна от негодувание и отвращение, но тя не посмя да погледне назад. Нищо нямаше да спечели, ако се намесеше. Ако се опиташе да застане между тях двамата, Скот най-вероятно щеше да заплаши жената с още по-тежки последици, само и само да демонстрира властта си пред Кларк.

Вече беше изтикала инцидента от ума си, когато започна да преглежда пациенти. Обичаше тази част от медицинския си стаж — начина, по който съзнанието ѝ се фокусираше сто процента върху належащата задача, без да допуска да се тревожи за каквото и да било друго в нейния живот. Нито за родителите ѝ, нито за Лили или ужасната тайна, която пазеше от Уелс.

По-късно през деня обаче, докато се беше заела с промиването на ожуленото коляно на едно петгодишно момиченце, Скот влезе безцеремонно в стаята ѝ за прегледи и нямаше как да го избегне.

— Какво искаш? — попита Кларк, без да се старае да прикрие раздразнението си.

Едно беше да крачи наперено по коридорите, като че ли е канцлерът. Да влети в стаята ѝ за прегледи, докато беше с пациент — съвсем различно.

Скот размаха посинелия си, подут пръст пред лицето на Кларк и се подсмихна.

— Няма да повярваш, но онази кучка ме ухапа, докато я закопчавах.

— Мери си приказките, моля — изсъска Кларк и стрелна с поглед момиченцето, което се беше ококорило към Скот от кушетката за прегледи.

Той се засмя неприятно.

— Сигурен съм, че е чувала и по-лоши неща. Прилича ми на уолдънка.

Кларк присви очи.

— Ти не си ли уолдънец? — попита с най-добрата си имитация на Глас и превзетите ѝ приятелки.

Той пренебрегна забележката ѝ и пристъпи към нея.

— Нуждая се от услугите ви, докторе — продължи с глас, който някак успя да прозвучи едновременно подигравателно и заплашително.

— Ако просто поседнеш отвън, за да изчакаш, ще мога да те прегледам, след като приключа с Кресида.

— Аз пък съм сигурен, че малката Кресида — той наклони глава към момиченцето — ще разбере, че тази сутрин един от пазачите е получил болезнено нараняване, докато е предотвратявал нарушаване на правилата на Доктрината Гея. И че бързам да се върна към работата си да защитавам този кораб.

Кларк пребори импулса да извърти очи. Успя да запази неутрално изражение, докато пръскаше коляното на Кресида със спрей за възстановяване на кожата, нежно постави лепенка отгоре и потупа момиченцето по крака.

— Готова си. Гледай да я пазиш чиста и суха до утре, става ли?

Кресида кимна, скокна от кушетката и се втурна през вратата към майка си, която я чакаше отвън.

Кларк се обърна към Скот и протегна ръка. Той постави китката си в дланта ѝ и трепна, когато тя изправи подутия му пръст.

— Трябва да отидеш при истински лекар — отсече тя, пусна ръката му и отстъпи назад.

Той повдигна вежди и я удостои с безрадостна усмивка.

— При кого? Стареца, след когото припкаш по цял ден? Не, благодаря.

— Доктор Лахири е най-уважаваният медицински специалист на кораба.

— Да, да, но не е този, който искам да прегледа другото ми нараняване.

— За какво говориш?

— Онзи аркадийски боклук се опита да ме изрита. Съборих я на земята, но успя да ме ритне на едно доста чувствително място, ако разбираш какво имам предвид.

Кларк въздъхна.

— Посиняло ли е?

— Нямах време да погледна — ухили се самодоволно Скот. — Ще ми окажеш ли честта?

Той посегна към токата на колана си и пристъпи към Кларк.

— Трябва да повикам сестра — отвърна Кларк и пристъпи към интеркома.

— Я почакай малко. — Скот я сграбчи със здравата си ръка и я придърпа обратно. — Нямам нужда от сестра. Имам нужда да си свършиш работата… докторе.

Преди да е успял да изрече още някоя дума, вратата зад него се отвори с трясък и през нея наперено влезе Уелс, който изглеждаше още по-висок в офицерската си униформа. Скот моментално изпъна гръб и заби поглед в пода. Кларк не успя да се сдържи и му се усмихна над рамото на Скот.

— Сигурен съм, че не пречиш на тази медицинска стажантка да си върши работата, нали така? — попита Уелс със строг глас и игрив пламък в очите.

— Не, сър — отвърна сковано Скот.

— Радвам се да го чуя, пазач. Продължавай с патрула си.

— Да, сър.

Кларк потисна доволната си усмивка, докато вратата не се затвори след Скот, а после пристъпи към Уелс и го обгърна с ръце. Той повдигна брадичката ѝ и я целуна нежно по устните.

— Благодаря ви, офицер Джаха.

— Пак заповядайте, медицински стажант Грифин.

Кларк беше изтощена. Не беше хапвала нищичко от предишната вечер, а всичката храна, която бяха занесли на мястото на катастрофата, беше отишла при оцелелите. Членовете на екипа отиваха до лагера и се връщаха, за да отведат поредните колонисти там, и бяха останали само още няколко ранени, за които да се погрижат. Беше отлагала възможно най-дълго, но нямаше как да избегне прегледа на Скот. Той седеше на един дънер на края на поляната и вдигна поглед към нея, щом видя, че приближава.

— Мислех, че никога няма да стигнеш до мен — каза той, а устните му се присвиха в нещо, което наподобяваше усмивка.

— Съжалявам за чакането — отвърна Кларк с надеждата, че може би няма да я разпознае след всичките месеци, които беше прекарала затворена, както и седмиците тук, на Земята.

— Всичко е наред, док. Отне ми толкова време да сляза на Земята само за да можеш най-после да ми демонстрираш уменията си с превръзките. Доколкото си спомням, предния път ни прекъснаха.

Сърцето на Кларк падна в петите. Скот много добре знаеше коя е и не беше станал по-очарователен, откакто го беше видяла за последно.

— Да видим какво става тук.

Тя му направи жест да ѝ покаже китката си. Скот протегна ръка към нея и Кларк я пое, а стомахът ѝ се сгърчи в протест, когато докосна влажната му кожа. Обърна ръката му и започна внимателно да я мести напред-назад и наляво-надясно.

— Значи най-накрая си истински лекар? — рече Скот. — Вече не можеш да си позволиш да си придирчива по време на прегледите.

— Не точно — отговори Кларк, без да вдига очи. — Така и не завърших обучението си, но съм най-близкото до доктор, с което разполагаме тук долу.

— Е, лекар или не, трябва добре да си свършиш работата. Все пак това е ръката, с която стрелям.

Кларк извади бинт от чантата си с медицински запаси и започна да го увива около китката му.

— Не е счупена — съобщи сухо тя, с надеждата да се измъкне от разговора възможно най-бързо. — Но за няколко дни трябва да ограничиш движенията си с тази ръка, за да позволиш на отока да спадне. — Пое си дълбоко дъх и го погледна право в очите. — Което не би трябвало да представлява проблем, при положение че тук ловуваме с копия и стрели, а не с огнестрелни оръжия.

Скот срещна погледа ѝ с блеснали очи. Кожата на ръцете ѝ настръхна.

— Не говорех за отстрелване на животни — изрече хладно той. Преди Кларк да го е попитала какво има предвид, той килна глава настрани и я изгледа със същото изражение, както когато я подканваше да побърза с вземането на душ в медицинския център. — И така, защо не завърши обучението си?

— Затвориха ме, преди да успея да го направя — отговори студено Кларк, отбягвайки погледа му.

— Затворена? Ти? — Скот направи кратка пауза, а после се подсмихна. — Малката госпожица Съвършенство затворена. Знаеш ли какво? Нямам нищо против да ме лекува осъдена престъпничка. Всъщност ми допада да знам, че през цялото това време под болничната престилка се е криело лошо момиче. — Той снижи глас, когато една жена с офицерска униформа мина покрай тях — беше потънала в трескав разговор с мъж, който се стори бегло познат на Кларк. — Надявам се, че си донесла тази престилка със себе си на Земята. Винаги ми е харесвало как изглежда в нея твоят…

— Готов си — обяви Кларк с пресилен ентусиазъм, когато приключи с бинтоването на китката му, и го потупа прекалено напористо, пренебрегвайки болезнената му гримаса. — Ще се засичаме наоколо.

Без да удостоява Скот с повече внимание, Кларк побърза да си тръгне — потръпваше, сякаш за да се отърси от товара на дръзкия му, натрапчив поглед.