Глава 10 Кларк

За един кратък, блажен миг Кларк беше щастлива. Когато Кийт се изправи за първи път, откакто транспортният кораб се беше приземил, и направи няколко крачки, всички в болничната колиба нададоха радостни възгласи. Кларк застана пред него и протегна ръце, докато той куцукаше напред. Едната му кльощава ръка се беше увила предпазливо около ребрата, а другата махаше настрани за равновесие. Той пристъпи в обятията на Кларк и тя нежно го прегърна. Момчето щеше да оздравее.

— Добре, приятелче, хайде да те върнем в леглото. Стига ти толкова за този ден — каза Кларк.

— Благодаря ви, доктор Кларк.

Усмивката на Кийт беше достатъчна да озари цялото помещение.

— Просто Кларк — усмихна се тя и внимателно го положи обратно на болничното легло.

Надзърна с крайчеца на окото си към единственото свободно легло в колибата и всяка частица от мимолетното ѝ щастие се изпари от нея, оставяйки след себе си единствено паника и отчаяние. Този следобед пазачите бяха дошли да преместят Белами в новата затворническа колиба, която бяха построили в края на поляната — неприветлива, лишена от прозорци барака, изградена от ламарина, която лагерниците бяха събрали от мястото на катастрофата. Беше заключен съвсем сам, а двама въоръжени мъже стояха на пост пред вратата през цялото време. Кларк не беше сигурна какво точно е намислил Роудс, но знаеше, че от сега нататък положението щеше единствено да се влошава. Или Белами щеше да загине заради инфекцията, причинена от липсата на подходящи медицински грижи, или Роудс щеше да ускори гибелта му, като…

Тя потръпна, за да прогони мисълта от главата си. Беше твърде ужасяваща, за да размишлява върху нея. Щеше да измисли нещо. Трябваше да го направи.

Когато развълнуваният Кийт се намести удобно, Кларк се обърна към Марин, чийто крак отбелязваше голямо подобрение. Раната беше започнала да заздравява без намек за инфекция.

— Ти си следващата, Марин — рече Кларк. — За нула време ще те изправим на крака.

— Нямам търпение — направи гримаса Марин. — От толкова време съм на тази планета, а още не съм видяла ни дърво, ни едно листо дори.

— Е, това е, което получаваш, като беше в безсъзнание, когато те доведохме тук — пошегува се Кларк, а лековатият ѝ тон беше в пълен разрез със свиващия стомаха ѝ ужас. — Но по-късно ще ти донеса няколко образеца, за да те мотивирам.

— Кларк? — повика я някой от прага, а в гласа му се долавяше отчаяна нотка.

Кларк се извърна и зърна пребледнялата, видимо притеснена Глас, която пристъпваше нервно от крак на крак.

— Какво е станало, Глас?

— Трябва… трябва да поговоря с теб за секунда.

— Разбира се. — Кларк се приближи до нея толкова бързо, колкото натежалите ѝ от умора крака ѝ позволяваха. — Всичко наред ли е?

Сърцето на Кларк леко се сви. Да не би на Уелс да му се беше случило нещо?

— Мисля, че трябва да излезем навън — каза Глас и огледа с неспокоен поглед вътрешността на колибата.

Кларк кимна и последва мълчаливо Глас през вратата и на поляната. Късното следобедно слънце някак смекчаваше тревожната атмосфера, макар че накъдето и да погледнеше, Кларк забелязваше знаци за напрежение — хора, които спореха относно порциите, пазачи, които мятаха неспокойни погледи към дърветата, и други лагерници в далечината, които свеждаха глави, за да не им се налага да осъществяват зрителен контакт с двамата пазачи, застанали на пост пред затвора на Белами. При мисълта как той лежи вътре, сам и болен, Кларк се изпълни с желание да хукне натам и да разбие вратата, а пазачите да вървят по дяволите.

Тя откъсна очи и насочи вниманието си към Глас.

— Какво има?

— Става дума за Люк… и Белами.

Кларк смръщи объркано лице. Какво можеше да свързва Белами и Люк? Откакто Люк бе стъпил на Земята, Белами на практика беше в безсъзнание или спеше — дали двамата изобщо се бяха срещали?

Глас вдиша и издиша бавно, сякаш събираше смелост да проговори.

— Кларк, просто… просто сметнах, че трябва да знаеш. Възнамеряват да екзекутират Белами. — Гласът ѝ притихна, като че ли изричането на ужасяващите думи ѝ причиняваше физическа болка.

Стомахът на Кларк се обърна и тя прехапа устни, за да задуши вика.

— Да го екзекутират? — прошепна тя.

Глас кимна.

Не че Кларк не беше очаквала нещо подобно. Вследствие на медицинското си обучение вземаше предвид всяко възможно развитие и се беше научила да се изправя дори пред най-злокобните последици, без да се залъгва. Ала съществуваше огромна разлика между това да си представя най-лошия възможен сценарий и да чуе как някой друг го потвърждава на глас.

— Смятат да проведат процес, но ще бъде пълна инсценировка — продължи Глас, а с всяка следваща дума по лицето ѝ се изписваше все по-силна болка. Тя обясни как Роудс щял да накара Люк да убие Белами. — Но ние няма да му позволим да принуди Люк да го стори — побърза да вметне тя. — Напускаме лагера. Тази вечер. Това трябва да ви спечели малко време.

— Как… как ще ни помогне това?

— Ако Люк не е тук, за да изпълни заповедите на Роудс, ще трябва да пренасрочат екзекуцията. Не е окончателно разрешение на проблема, но би могло да ви спечели няколко допълнителни дни, докато ви хрумне нещо.

— Затова… затова ли си тръгвате? За да не се налага Люк да убива Белами?

Глас кимна и като че ли нещо се скъса в гърдите на Кларк, отприщвайки неописуем прилив на привързаност и благодарност. Кларк искаше да сграбчи ръката на Глас и да помоли за прошка за всеки груб коментар, за всеки път, когато се беше кискала приглушено на някоя от грешките на Глас в училище. Никога досега не бе преценявала някого толкова погрешно. Ала не можеше да помръдне — едва имаше сили да говори. Щяха да убият Белами. Щяха да завлекат момчето, което обичаше, насред поляната, да насочат пистолет към най-добросърдечния и смел човек, когото някога бе срещала, и да прекратят живота му с едно движение на пръста.

Тогава обаче мозъкът на Кларк превключи на различна предавка и тя долови как други инстинкти изземат контрола. Не. Отказваше да позволи това да се случи. Тя спасяваше животи — не стоеше безучастно встрани, да наблюдава как хората потъват в забвение. Щеше да спаси Белами. Ако Глас можеше да събере смелост да избяга от лагера с Люк, то и Кларк можеше да събере смелост да стори каквото бе нужно.

При тази мисъл осъзна колко е рискован планът на Глас.

— Глас, трябва да има друг начин. Твърде опасно е. Двамата не познавате терена и има… има… там има хора, които искат да ни навредят.

— Уелс ни каза за отцепилата се фракция земнородни. Обещавам, че ще внимаваме. — Тя се насили да се усмихне, но усмивката не достигна големите ѝ, тъжни сини очи. — Чуй ме, Кларк — рече Глас и постави ръка върху тази на Кларк. — Отсъствието на Люк не означава, че Белами ще бъде в безопасност. Ще намерят кой друг да го направи.

Кларк кимна, а в ума ѝ вилнееше буря от мисли.

— Знам. Мисля, че имам план.

Сети се за киселия дъх и пронизващия поглед на Скот. Тялото ѝ потръпна, но беше взела твърдо решение: щеше да прибегне до каквито методи се налагаше, за да убеди Скот да освободи Белами.

— Мога ли да ти помогна? — попита Глас, а по лицето ѝ се беше изписала надежда и загриженост. — Искам да кажа… преди да си тръгнем.

Кларк прехвърли още веднъж плана, заформящ се в ума ѝ, и кимна бавно, преди със заекване да сподели какво се иска от Глас. За секунда Кларк се разтревожи, че е казала твърде много. Глас се взираше в нея с широко отворени очи, а отвъд тях умът ѝ работеше на пълни обороти. Нещо в изражението ѝ обаче се преобрази и то бе завладяно от разбиране и решителност. Беше ясно, че осъзнава до какви крайности е готова да стигне Кларк, за да спаси Белами.

Можеше само да се надява, че ще е достатъчно.

Загрузка...