Глава 30 Кларк

Вървяха в мълчание. Чуваше се единствено хрущенето на листата под подметките на ботушите им и шумоленето на вятъра в дърветата. Листата бяха изсветлели в бликащи от енергия жълти, меки оранжеви и наситени червени нюанси. Ако не се налагаше да си гледа в краката, Кларк щеше през цялото време да се взира нагоре. Измежду дърветата извираха слънчеви лъчи, които обливаха Кларк, Белами и Уелс в златисто сияние. Въздухът беше много по-хладен, отколкото беше преди дни, и беше напоен с ароматно, богато ухание.

Кларк потрепери — щеше ѝ се да беше облечена с друго яке. Складираха кожите на всяко животно, което Белами и останалите ловци носеха, но колекцията им все още беше доста скромна. Оставаше им много време, докато съберат достатъчно кожи за всички.

Без да говори, Белами я обгърна с ръка и я претегли към себе си, докато продължаваха пътя си през гората. Макс беше изпратил вест, че погребението на Саша ще се състои утре, затова те вървяха към Маунт Уедър.

Уелс беше избързал малко напред, но Кларк знаеше, че за него така е по-добре, и не го повика. В целия хаос и вълнението от последните няколко дни на Уелс изобщо не му беше останало време да осмисли загубата си и очевидно беше благодарен за възможността да остане насаме с мислите си. Въпреки това все още ѝ се късаше сърцето за него, като наблюдаваше как накланя глава назад и оглежда дърветата — сякаш очакваше Саша всеки момент да скочи от някое от тях. Или навярно поглъщаше гледката на ярко обагрените листа, опитвайки се да приеме факта, че никога повече няма да споделя със Саша колко са красиви, никога вече няма да види как политат надолу и кацат на тъмната ѝ коса. Това беше най-лошата част от загубата на близък човек — да намериш място за съхранение на всички мисли и чувства, които иначе би споделил с него. Докато Кларк вярваше, че родителите ѝ са мъртви, на моменти беше убедена, че сърцето ѝ ще се пръсне от усилието да ги побере всичките.

Когато обаче наближиха Маунт Уедър, Кларк изтича напред, за да настигне Уелс. Плъзна длан в неговата. Не разполагаше с думи, които да му предложи, за да облекчи болката му. Просто искаше да му напомни, че не е нужно да минава през това сам. В това всички бяха заедно.

Пристигнаха в селището на земнородните малко преди падането на нощта. Макс отвори вратата след първото почукване, понеже знаеше, че са те. Колибата му беше сърцераздирателно подредена. Всички механизми и недовършени устройства, които доскоро бяха затрупвали масата му, бяха махнати и заменени от безброй чинии с храна.

— Моля, почерпете се — посочи към масата Макс.

Никой от тях нямаше особен апетит, но седнаха заедно с Макс и му разказаха какво се беше случило, откакто бяха напуснали Маунт Уедър. Той бе разбрал за нападението, но не и за организираното от вицеканцлера гласуване на нов Съвет.

— Значи ти си в Съвета? — обърна се към Белами и се усмихна за първи път тази вечер.

Белами кимна и лицето му леко се зачерви от смущение и гордост.

— Аха. Повярвай ми, и аз бях също толкова изненадан, когато гласуваха за мен, но какво пък, просто давам на хората това, което искат.

— Гласуваха и за Уелс — обади се Кларк. — Всъщност го избраха първи, преди Белами.

Тя се ухили до уши. Белами отвърна на усмивката ѝ. Уелс — не.

— Много се радвам да го чуя — отвърна Макс и положи ръка на рамото на Уелс. — Твоите хора са щастливци, задето имат такъв способен млад лидер. Знам, че ще накараш баща си да се гордее, Уелс. Ще накараш всички ни да се гордеем.

— Благодаря ти — отвърна Уелс и за първи път погледна Макс в очите.

Докато помагаха на Макс да измие малкото чинии, които бяха използвали, той им сподели плана за утре.

— Обичаят ни е да погребваме покойниците си по изгрев — каза той. — Вярваме, че зората е време на обновление. Всеки край и всяко начало са неделими, досущ като мига преди изгрева и този след него.

— Толкова е красиво — промълви Кларк.

— След Катаклизма — продължи Макс — нашите предци изведнъж трябвало да се борят с идеята, че светлината невинаги следва тъмнината. Че има опасност някой ден слънцето наистина да не се появи отново. Тогава започнала традицията. Тя всъщност е израз на благодарност, че слънцето е изгряло и днес.

— Обзалагам се, че на Саша тази идея ѝ е харесвала — рече Уелс с усмивка, която не достигаше очите му.

Когато се взря в него на мъждукащата светлина на свещта, Кларк си помисли, че нещо в изражението му се е променило. Беше станало по-твърдо, но и по-мъдро.

— Макс, ще възразиш ли, ако прекарам нощта в къщата на дървото? — попита Уелс.

— Никак даже. Макар да се опасявам, че навън е доста студено.

— Ще се оправя. Ще се видим на сутринта.

— Нека повървя с теб — каза Кларк и скочи на крака. — Ако не е проблем, искам да посетя още веднъж радиостаята.

Макс кимна.

— Разбира се.

Белами остана, за да прави компания на Макс, а Кларк и Уелс излязоха в нощта.

— Сигурен ли си, че е добра идея да останеш сам тук цяла нощ? — попита го Кларк, когато наближиха къщичката на дървото.

Уелс я удостои с поглед, който тя не можа да разтълкува напълно — смесица от тъга и развеселеност.

— Няма да съм сам — рече тихо той. — Не съвсем.

Нямаше нужда да го пита какво има предвид. Стисна ръката му, целуна го набързо по бузата и го остави насаме със спомените му.

Кларк закрачи припряно към входа на Маунт Уедър и потъна в бункера, завръщайки се на мястото, което така добре беше опознала. Заигра се с копчетата и плъзгачите на радиопредавателя, а пръстите ѝ сякаш се движеха по памет. Прехвърли обичайните си предпочитани комбинации, като започна с онази, която бе проработила в деня, когато бе чула гласа на майка си. Желанието ѝ пак да го чуе беше физическо, страстно, неистово желание.

Измина един час без никакъв резултат. Кларк вече дори не беше сигурна дали чува свистенето и пращенето на радиото в главата си, или през високоговорителя. Гърбът я болеше от навеждането над контролното табло и черепът ѝ започваше да пулсира болезнено. Белами сигурно всеки момент щеше да дойде да я търси.

Тя се изправи и протегна ръце над главата, след което се наклони наляво-надясно и разтърси китки.

Знаеше, че трябва да изключи апаратурата, но не беше съвсем готова да го направи. Още веднъж — каза си. — Само още веднъж. Върна се на стола си и се захвана да наглася превключвателите.

Толкова съсредоточено се беше заслушала в промените в тоналностите на статичния шум, че не долови тропота на тежки стъпки по коридора почти докато не се озоваха точно пред вратата. Сигурно е станало по-късно, отколкото си мисля.

Кларк се завъртя в стола си и погледна към вратата.

— Белами? — извика тя. — Ти ли си? Макс?

В коридора се възцари тишина, когато който и да беше там спря на прага. Кларк се надигна от стола и косъмчетата по тила ѝ настръхнаха. Белами определено би съобразил, че сега не е най-подходящият момент да ѝ погажда номера — не и след всичко, което бяха преживели. Възможно ли беше враждебните земнородни да са се завърнали?

В стаята една след друга пристъпиха две фигури. Преди Кларк да е осъзнала какво се случва, вече я прегръщаха два чифта ръце, а тя плачеше от радост.

Не беше Белами.

Бяха родителите ѝ.

* * *

На следващата сутрин Кларк, Уелс и Белами стояха рамо до рамо на един отвесен склон с изглед към реката и трепереха в студения мрак. От земята стърчаха многобройни редици камъни, а в този ранен час имената, издълбани по тях, бяха нечетливи. Макс беше застанал над празен гроб и се взираше мълчаливо в него. Тялото на Саша почиваше наблизо, плътно увито в саван с цвета на почвата, която скоро щеше да я обгърне.

Кларк беше разговаряла с родителите си цяла нощ, ако „говорене“ изобщо беше правилната дума, с която да опише изливащия се в продължение на часове поток от думи, ридания и смях, след като отново се бяха събрали. И двамата ѝ родители бяха значително отслабнали в сравнение с последния път, в който ги беше видяла, в поникналата брада на баща ѝ се виждаха много сиви косми, но с изключение на това, и двамата си изглеждаха съвсем същите.

Когато най-накрая успя да спре да плаче, майката на Кларк беше отприщила поредицата от въпроси — интересуваше се от всичко, което се беше случило по време на процеса на Кларк, затварянето ѝ и последвалото ѝ пътуване до Земята. Баща ѝ обаче едва успя да обели дума. Всичко, което можа да направи, беше само да се усмихва, да се взира в Кларк и да я държи за ръка, сякаш се страхуваше, че тя всеки момент ще се изпари във въздуха.

Кларк им разказа как я бяха измъкнали от килията ѝ, за свирепата катастрофа, за Талия, Уелс, Белами и Саша. Докато говореше, имаше чувството, че става някак по-лека. Като че ли повече от година беше носила със себе си два комплекта спомени — за това какво наистина се беше случило и как си представяше, че биха реагирали родителите ѝ на него. А сега всеки път, щом баща ѝ се усмихнеше или майка ѝ ахнеше, част от тяхната тежест се отронваше. От своя страна Кларк отчаяно искаше да чуе какво бяха правили родителите ѝ на Земята, но когато майка ѝ приключи с разпита си, вече наближаваше зазоряване.

Решиха, че е по-добре родителите ѝ да останат в Маунт Уедър, вместо да се появят изневиделица на погребението на Саша. Макар да се бяха разбирали добре със земнородните, споменът за предателството на първите колонисти все още беше пресен.

Застанала между Белами и Уелс, Кларк изпитваше странна смесица от въодушевление и скръб. Явно такова беше положението на Земята. Случваха се прекалено много неща, прекалено много наведнъж, за да ги преработиш някога, за да почувстваш една-единствена емоция.

Тя се обърна да погледне Уелс, като се чудеше дали и той изпитва същото, или неговата мъка беше погълнала всичко.

Слънцето пропука хоризонта и изпрати оранжеви и розови лъчи като вестители, които да обагрят небето преди появата му. В този момент Макс се сбогуваше с единственото си дете. С дрезгав глас, от който сърцето на Кларк се късаше, той сподели някои от любимите си спомени за Саша — част от тях предизвикаха смях сред събралите се земнородни, а други накараха стотици очи да заблестят от сълзи.

Щом избърса една сълза от собственото си око, Макс махна към Уелс и го попита дали и той би искал да каже нещо. Уелс кимна, пусна ръката на Кларк и излезе напред, за да говори.

— Връзката, която чувстваме с други хора, не е ограничена от география или местоположение — поде той. Макар Кларк да виждаше, че той трепери, гласът му беше силен и ясен. — Двамата със Саша израснахме в два различни свята и всеки от нас беше любопитен и мечтаеше за онова, което се крие отвъд. Аз наблюдавах отгоре, без да знам със сигурност дали хората са оцелели на Земята. Не знаех дали някога отново ще стъпим на тази планета и дали това ще се случи, докато още съм жив. А тя е гледала нагоре — той посочи избледняващите звезди, които все още личаха слабо на фона на тъмносиньото небе — и се е питала дали има някой там. Дали някой е преживял пътуването до Космоса? Успели ли са хората да останат живи в продължение на всички тези столетия? И на двама ни се е струвало невероятно някога да получим отговори на въпросите ни. Но милиони мънички сили ни тласнаха един към друг и ние получихме нашите отговори. Намерихме се, макар да беше само за миг. — Уелс си пое дълбоко дъх и издиша бавно. — Саша беше моят отговор.

Кларк потрепери, но този път не от студа. Уелс се беше изразил перфектно. Всичко, свързано с преживянията им на Земята, беше толкова невероятно, толкова смайващо. И въпреки това тези месеци бяха по-истински за нея от всички онези години, които беше прекарала в Колонията. Кларк едва си спомняше какво представляваха утрините без свеж въздух, росна трева и птичи песни. Вече не можеше да си представи да работи часове наред в медицинския център под флуоресцентните лампи, вместо да помага на пациентите си да се излекуват на слънчевата светлина, за която бяха създадени телата им.

Опита се да си представи как би изглеждало бъдещето ѝ, ако нищо от това не се беше случило — ако не беше казала на Уелс за експериментите на родителите си, ако той не ги беше докладвал на баща си, ако не я бяха затворили, ако Уелс не беше повредил въздушния шлюз, ако Стоте никога не бяха стъпили на Земята — но картината просто се разтвори в мрака. Там нямаше нищо освен миналото. Това тук беше животът ѝ в настоящето.

Кларк проследи как няколко приятели на Саша повдигат тялото ѝ и нежно го полагат в земята. Сбогува се тихо, шепнешком с момичето, което им беше помогнало да превърнат Земята в техен дом, което отново беше вдъхнало живот на Уелс, когато той беше пропаднал в мрака. Уелс ще се оправи, каза си Кларк, докато го наблюдаваше как се присъединява към земнородните, които хвърляха шепи пръст в гроба. Ако беше научила нещо на Земята, то беше, че Уелс е по-силен, отколкото предполага. Всички те бяха.

Белами хвана Кларк за ръка, приведе се към нея и прошепна:

— Не трябва ли да отидем да нагледаме родителите ти?

Тя се обърна към него и наклони глава настрани.

— Не мислиш ли, че е твърде рано да се запознаваш с родителите ми? — подразни го тя. — В края на краищата излизаме от по-малко от месец.

— Един месец земно време се равнява на около десет космически години. Не си ли съгласна?

Кларк кимна.

— Прав си. Май това означава и че не мога да ти се ядосам, ако решиш да скъсаш с мен след няколко месеца, понеже всъщност ще са си няколко десетилетия.

Белами уви ръце около кръста ѝ и я притегли към себе си.

— Искам да прекарам еони с теб, Кларк Грифин.

Тя се повдигна на пръсти и го целуна по бузата.

— Радвам се да го чуя, защото вече няма връщане назад. Оставаме тук завинаги.

Когато изрече тези думи, я обгърна особено умиротворение, което мигновено смекчи болката от изминалия ден. Беше истина. След като в продължение на три столетия отчаяно се бяха опитвали да се върнат на Земята, бяха успели. Най-накрая си бяха у дома.

Загрузка...