Завръщане у дома

Глава 5 Глас

Глас никога през живота си не се беше чувствала толкова не на място. Не като фениксийка, когато посещаваше Люк на „Уолдън“. Не и като дъщерята на мъж, изоставил семейството си. Не дори и като наскоро освободена затворничка, завърнала се на „Феникс“. Стоеше край огнището, трепереше, макар слънцето да грееше високо в небето, и наблюдаваше суматохата, която цареше около лагера. Накъдето и да погледнеше, нейни връстници или по-малки деца вършеха някакви важни задачи.

Хората се изстрелваха вътре и вън от болничната колиба, носеха вода на пациентите на Кларк и изнасяха окървавените бинтове, за да ги изгорят или заровят в гората. Някои от децата се бяха пръснали из поляната, понесли брадви и дърва за огрев, които сами бяха насекли, докато други полагаха основите за нова колиба. Няколко часа по-рано група доброволци с мрачни изражения се бяха отправили към езерото, за да започнат да копаят гробовете за пътниците, които не бяха оцелели. Бяха прекалено много, че да се съберат в гробището в далечния край на поляната, и нямаше смисъл телата им да се пренасят чак до лагера.

Макар новите колонисти да бяха излетели без каквото и да било предизвестие, транспортните кораби до един бяха натоварени с достатъчно основни припаси, за да накарат хлапетата от първата вълна да се почувстват така, все едно са им дарили ключа към вечния живот. Едно от момичетата, на които Уелс бе възложил прегледа на инвентара, сякаш всеки миг щеше да се разплаче — прокарваше ръка по чисто нов чук и го удостояваше със същото благоговение, което други нейни връстнички биха проявили към красиво бижу на пункта за обмяна.

На Глас отчаяно ѝ се искаше да бъде полезна, но се намираше напълно извън свои води. Твърде се боеше даже да попита къде — или по-лошо, как — да отиде до тоалетна. Люк беше привикан при останалите пазачи и макар никак да не му се щеше да остави Глас сама, и двамата знаеха, че сега не е моментът да се отклонява от задълженията си.

Група момичета на възрастта на Глас вървяха към огъня и си шепнеха трескаво, но когато я подминаваха, млъкнаха и се втренчиха предпазливо в нея.

— Здрасти — каза Глас, водена от желание да направи добро първо впечатление. — Има ли нещо, което мога да направя, за да помогна?

Едно от момичетата — висока брюнетка, чиито нарочно разкъсани шорти разкриваха дълги и изумително атлетични крака, присви очи, докато измерваше Глас с поглед.

— Ти не трябваше ли да бъдеш на транспортния кораб заедно с нас?

Глас кимна.

— Да, изведоха ме от центъра за наказания точно като останалите от вас. — За първи път признаваше доброволно, че е била затворена. — Но се измъкнах в последния момент.

Измъкнах не беше най-точният израз, с който да опише как спринтира на живот и смърт към „Уолдън“ с цел да открие Люк, но усещаше, че сега не е моментът да прави подробен разбор на драматичното си бягство.

— Да бе, измъкнала се била — обади се момиче с аркадийски акцент и се спогледа с приятелките си. — Сигурно е хубаво да познаваш хора с връзки.

Глас прехапа устни — искаше ѝ се да има как да изясни през колко много изпитания беше минала; да възрази, че далеч не беше прекарала последните няколко седмици, наслаждавайки се на живота на „Феникс“. Едва не се беше задушила на „Уолдън“ и едва успя да се качи на последния кораб. Току-що бе гледала как умира собствената ѝ майка — факт, който все още се забиваше в гърдите ѝ и я заливаше с вълни от изгаряща болка и спиращ дъха студ.

— Просто трябва да постоиш при останалите — намеси се малко по-мило едно от момичетата.

То направи жест към група новопристигнали, скупчили се от другата страна на огъня — колонистите се взираха в шокиращия нов свят, който ги заобикаляше, с ококорени от удивление очи.

Глас кимна и проследи как момичетата се отдалечават, напълно осъзнавайки, че не е добре дошла и сред новопристигналите. Мнозина от тях я бяха видели да се качва на транспортния кораб с вицеканцлера Роудс, заемайки мястото, които другите така отчаяно се бяха надявали да бъде запълнено от някой от приятелите и близките им — хора, които бяха принудени да изоставят. Как ѝ се искаше майка ѝ да беше тук. Тя притежаваше специалната дарба да се приспособява към всяка социална ситуация, както и да помага на околните да се отпуснат. Соня може и да не знаеше как да запали огън и да сече дърва, досущ като Глас, но топлата ѝ усмивка и мелодичният смях биха били също толкова ценни.

Глас уви ръце около себе си и погледна замайващо високите дървета. Те се полюшваха на вятъра и едва ли не създаваха впечатлението, че се взират надолу към нея, карайки я да се чувства като дете, изгубено в море от нехайни възрастни.

Видя, че Уелс излиза от болничната колиба и дори от разстояние забеляза, че изражението му е мрачно. Той прокара пръсти през косата си и потърка слепоочията си. Въпреки значимостта на случващото се, Глас не можа да сдържи усмивката си при вида на познатия жест — същия, който беше зървала от страна на канцлера почти всяка вечер, през която бе учила в апартамента на Уелс. Прониза я съжаление, щом си спомни за канцлера, който беше изоставен на загиващия кораб. Той никога нямаше да получи шанса да види всичко, което синът му беше постигнал на Земята.

Глас винаги бе знаела, че Уелс е роден лидер — сърцето ѝ се изпълваше с гордост, като гледаше колко много разчитаха другите на него, макар да изпита и внезапен порив на тъга. Беше егоистично от нейна страна да си го мисли, но ѝ липсваха дните, когато Уелс бе принадлежал най-вече на нея.

— Виж това — провикна се през рамо Глас към Уелс, който се тътреше зад нея по гравитационната пътека.

Озърна се, за да се увери, че фитнес инструкторът не ги гледа, а после притича до контролния панел, сграбчи лоста и го натисна нагоре. Почти моментално се почувства по-лека и се разкиска, когато се оттласна от пода и се зарея, преди миг по-късно бавно да се понесе надолу.

Присви колене, изтласка се с още повече сила, разпери ръце и ги завъртя във въздуха една по една.

— Виж! Плувам! — Тя стисна нос и изду бузи, преди да избухне в невъздържан смях. — Така децата на Земята са ходили на училище, когато е валяло.

Уелс подскочи към нея с ухилена физиономия.

— А това как ти се струва? — попита задъхано, като протегна лявата си ръка пред себе си, избута десния си крак назад, а после смени ръце и крака във въздуха. — Карам ски!

Глас направи най-сполучливата си имитация на древен земнороден:

— Просто карам ски до бакалията — припяваше си тя с гласа на стара префърцунена дама, — откъдето ще напазарувам пресни зеленчуци, откъснати направо от стъблото, а после ще подкарам превозното си средство до плажа за пикник.

— С питомната ми мечка Фидо и шестте ми деца! — добави Уелс.

Глас и Уелс се свлякоха на пътеката и изпаднаха в толкова силен пристъп на смях, че накараха фитнес инструктора да изтича от офиса си.

— Какво си мислите, че правите? — скара им се той. — Знаете, че нямате право да пипате гравитационните настройки.

Той се запъти към тях със сурово изражение, но беше почти невъзможно да го вземат на сериозно, когато всяка негова стъпка го запращаше във въздуха. Когато се приближи и осъзна, че Уелс е синът на канцлера, гневът му леко се уталожи, заменен от скованата усмивка, с която повечето възрастни удостояваха Уелс, щом ги хванеше неподготвени.

— Млада госпожице, господин Джаха — той се озърна из фитнес центъра за присъствието на пазач, — този път няма да впиша нарушението, но повече недейте да подлагате търпението ми на изпитание. Гравитационната пътека не е игрална площадка, ясно ли е?

Двамата кимнаха и проследиха как инструкторът се извръща с цялото достойнство, което можеше да изцеди от себе си, при положение че се рееше над земята.

Глас и Уелс стиснаха силно устни, изпускайки резки струи въздух през ноздрите си, докато той не се отдалечи достатъчно. Когато вече нямаше опасност да ги чуе, избухнаха в смях, от който ги заболяха ребрата и по младите им лица потекоха сълзи.

Глас се заразхожда по периферията на поляната и седна на един дънер. Ако не можеше да бъде полезна, поне нямаше да се пречка. Единственото, което не я караше да се чувства напълно излишна, беше фактът, че бързо бяха приели Люк за член на личната гвардия на вицеканцлера — точно поради тази причина не го бе виждала, откакто се бяха приземили. Присъстваше на някакъв инструктаж, свързан с обезопасяването на периметъра около лагера им.

Глас отново зърна Уелс в далечния край на поляната, този път придружен от момиче, което трябваше да е Саша. Уелс преметна ръка през раменете ѝ и я целуна по главата. Глас се слиса, като видя Уелс да проявява привързаност така открито, а мисълта, че момичето е земнородна, беше още по-стъписваща. Всички въпроси, които досега дори не ѝ беше хрумнало да зададе, изплуваха на повърхността. Тя говореше ли английски? Къде живееше? Какво ядеше? И най-важното — откъде се беше сдобила с дрехите си? Глас се втренчи завистливо в тесния черен клин на Саша, който май беше изработен от животинска кожа, и прокара ръце по собствения си скъсан, мръсен панталон.

Също толкова объркващо беше да гледа как Уелс целува друга, освен Кларк. Последния път, когато бе видяла най-добрия си приятел, той все още беше лудо влюбен в Кларк — до такава степен, че не говореше почти за нищо друго. От друга страна обаче, ако Глас беше научила нещо през последните няколко седмици, то бе, че хората могат да те изненадат. Дори тя самата бе изненадала себе си.

Глас се разсмя, преди да се изчерви и да провери дали някой не я е забелязал. Не биваше да забравя да разкаже на Уелс, че всъщност беше ходила на обход в Космоса, сама, покрай корпуса на кораба. Да не говорим за няколкото задушаващи прехода, които беше предприела по въздушната шахта от „Уолдън“ към „Феникс“ и обратно. Никога няма да ми повярва — помисли си тя. После се поправи. — Преди никога нямаше да ми повярва. Сега обаче и двамата бихме повярвали на всичко.

Глас въздъхна и отново обходи с поглед поляната. Трябваше да си намери занимание. Очите ѝ попаднаха на болничната колиба. Събра смелост и пое към нея, като междувременно се постара да не препречва пътя на две момчета, които пренасяха със съвместни усилия нещо тежко. Първоначално си помисли, че е поредният ранен пътник, но после осъзна, че онова, което бе взела за две кльощави ръце и два дълги крака, всъщност бяха четири крака. Освен това бяха покрити с козина, а не с кожа. Глас ахна. Беше животно, може би елен. Тя потръпна, когато погледът ѝ попадна на огромните, безжизнени кафяви очи, и усети съжаление, че първото животно, което бе видяла, е мъртво. Земята нямаше нищо общо с онова, което си беше представяла. Беше студена и странна и вместо да омае Глас с красотата си, сякаш беше пълна само със смърт.

Глас се извърна, тръгна към болничната колиба и за миг замръзна на входа, преди да си поеме дълбоко дъх и да пристъпи вътре. Моментално се слиса при вида на кипящата дейност, която се вършеше дори и на такова тясно пространство. В колибата бушуваше вихър от енергия: Феликс и Ерик сновяха из стаята, раздаваха марли и бинтове и ровеха в кошче с малки стъкленици и бутилки с лекарства. Октавия поднасяше съд с вода към устните на момче, което беше приблизително на нейната възраст и лежеше на походното легло — краката му бяха повдигнати на парче пластмаса от останките, които бързо се бяха сдобили с ново предназначение. Оцелели от катастрофата изпълваха болничните легла, бяха положени на пода или се облягаха на стената. А в центъра на всичко това беше Кларк, която сякаш се намираше на три места едновременно. Даваше инструкции на Октавия, без да гледа към нея, подаваше на Ерик парче метал, което използваха, за да режат бинтовете, помагаше на възрастна жена да седне и притискаше длан към челото на едно момиченце близо до нея — въпреки цялата тази суматоха не изглеждаше ни най-малко притеснена. Глас никога не беше виждала Кларк така овладяна, напълно в свои води.

— Здрасти, Кларк — рече Глас.

Поздравът звучеше смехотворно неадекватен, като се имаше предвид, че това беше първата им среща лице в лице на Земята, но не беше сега моментът да изтърси: Здрасти, Кларк, надявам се, че се чувстваш добре и че не си твърде разстроена заради раздялата си с Уелс след травматизиращото пътуване до Земята. О, да, съжалявам, че се държах като такава кучка с теб, когато бяхме деца.

Кларк вдигна рязко глава и по лицето ѝ пробяга сянка на подозрение, която после изчезна зад деловата ѝ фасада.

— Глас. Нуждаеш ли се от нещо? Ранена ли си?

Глас се помъчи да не настръхва от резкия тон на Кларк. Двете никога не се бяха държали особено приятелски една с друга — Глас винаги бе считала Кларк за твърде сериозна за вкуса ѝ. Глас се съсредоточаваше върху издирването на красиви аксесоари в пункта за обмяна, докато Кларк беше твърде заета да се учи как да спасява животи. И двете обаче бяха споделяли дълбока привързаност към Уелс и загриженост за неговото благополучие. А и в този момент всяко познато лице ѝ се струваше приятелско. Глас нямаше какво да губи.

— О, не, извинявай. Добре съм. Просто се чудех дали имаш нужда от някаква помощ — запелтечи Глас.

Кларк се втренчи в Глас, сякаш се опитваше да прецени дали говори сериозно. Глас чакаше в неловко мълчание, докато Кларк най-накрая не отговори:

— Разбира се. Определено. Колкото повече ръце, толкова по-добре.

— Страхотно — издиша Глас. Прокара поглед из стаята в търсене на задача, която трябва да бъде свършена. Забеляза накланяща се купчина от мръсни метални съдове и чаши. Посочи към нея. — Бих могла да почистя тези.

Кларк кимна, преди отново да се обърне към жената пред себе си.

— Би било чудесно — рече през рамо. — Но се погрижи да ги занесеш до южния поток, а не до онзи, от който пием вода. Първо обаче се налага да ги стерилизираш на огъня. Трябва само да ги задържиш на пръчка над пламъците за около пет минути.

— Ясно.

Глас грабна първите няколко съда от върха на купчината и пое към вратата.

— Глас — обади се Кларк след нея. — Знаеш ли как се стига до южния поток?

Глас поклати глава, а бузите ѝ пламтяха от срам.

— Не, съжалявам. Смятах да попитам някого…

Кларк даде някакви инструкции на пациентката си, после грабна наръч метални съдове и тръгна след Глас.

— Ще ти покажа — каза тя. — Искам да подишам малко чист въздух.

Момичетата излязоха заедно на слънчевата светлина, примижаха и поеха с пълни гърди хладния въздух, който им се струваше почти освежаващ в сравнение със задушната колиба.

Докато двете с Кларк вървяха към огнището, Глас долови някакво бързо движение с крайчеца на окото си. Извърна рязко глава към редицата дървета и присви поглед. Сред сенките, на около три метра навътре в гората, иззад един ствол наполовина се подаваше някакво високо, тъмнокосо момче. Взираше се в тях. Глас си пое стреснато дъх и застина.

— Какво има? — попита Кларк.

Проследи погледа на Глас и забеляза момчето.

— Трябва ли да кажем на някого? — попита нервно Глас. — Да не би… да не би да е един от земнородните, които искат да ни навредят?

Кларк поклати глава.

— Не, това е Белами. Той е един от нас, но в момента не се предполага да е тук.

Глас дочу нещо в гласа на Кларк — тревога ли беше? Страх? За голяма изненада на Глас, Кларк свъси вежди и стрелна Белами със странен поглед — като че ли му отправяше предупреждение. Момчето обаче срещна очите на Кларк и се ухили невъзмутимо на сериозното ѝ изражение.

Белами направи няколко наперени крачки и сякаш се отправи към лагера. Този път Кларк поклати твърдо глава. Той спря, макар да не изглеждаше никак доволен. Кларк оформи няколко думи с уста и му направи знак, че го отпъжда. Той сви рамене и точно преди да се върне в гората, отдаде подигравателно чест, след което изчезна сред дърветата.

Глас се обърна да погледне Кларк, която леко се беше изчервила. Знаеше, че Уелс е със Саша, но не ѝ беше хрумнало, че и Кларк може да е срещнала някой нов също толкова бързо. Нещата на Земята със сигурност се случваха с ускорено темпо.

— А защо принуждаваш Белами да стои в гората? — подкачи я Глас. — Искаш да се увериш, че ще бъде само твой ли?

Репликата беше предназначена за разчупване на леда — опит да сподели с Кларк, че знае за развитието на отношенията им с Уелс. Веднага щом я изрече, Глас осъзна, че не е прозвучала по този начин.

— Не го принуждавам да седи никъде — натърти Кларк и я измери със същия поглед, който ѝ хвърляше някога, когато Глас изтърсеше някоя глупост в час.

Глас трепна.

— Съжалявам. Нямах предвид…

Кларк като че ли разбра колко грубо беше прозвучала. Лицето ѝ омекна.

— Не, аз съжалявам — въздъхна тя. — Не беше честно от моя страна. Просто… просто се случиха толкова много неща, за които още не сме ти разказали.

Глас леко се засмя.

— Да, започвам да го схващам.

— Това означава ли, че знаеш за Уелс?

— За него и… — Глас не продължи, защото не беше сигурна дали има право да споделя тайната на Уелс.

— … и Саша — довърши Кларк вместо нея.

Глас кимна, облекчена, че и Кларк знае.

— Значи нямаш нищо против? — попита я колебливо.

Преди Кларк да може да отговори, едно червенокосо момче с лунички притича до тях.

— Кларк, един от новопристигналите твърди, че не можел да диша и че се нуждаел от инжекция или нещо от рода.

Тя изпусна кратка въздишка.

— Казал е всичко това?

Момчето кимна.

— Щом може да говори, значи е добре. Навярно е само лека паник атака. Предай му, че ще дойда след секунда.

Момчето пак кимна и изтича обратно.

— Да, определено се радвам за Уелс и Саша. Нещата с Белами са… така де, знам, че не е минало чак толкова време, но почти имам чувството, че…

— Всичко е наред — прекъсна я Глас с усмивка.

Кларк може и да беше сдържана и овладяна, когато се намираше в докторски режим, но разговорите за момчета я хвърляха в очарователно смущение.

Кларк сякаш обмисляше дали да проговори, или да замълчи.

— Уелс каза ли ти вече нещо за Белами?

Глас поклати глава.

— По-добре първо той да поговори с теб.

Глас огледа оживения лагер и отново се обърна към Глас.

— Мисля, че ще мине известно време, преди на Уелс да му остане време да ми сподели клюките. Какво става?

Кларк се поколеба и прехапа устна.

— Хайде де, Кларк — подкани я Глас, поразвеселена от факта, че макар да беше познавала Кларк почти през целия си живот, провеждаха първия си нормален разговор на Земята. — Сигурна съм, че на Уелс ще му е все едно, ако говорим за твоето гадже.

— Нещата са малко по-сложни. — Кларк се озърна на всички страни, за да се увери, че никой друг не може да чуе, а после отново се извърна към Глас с лека усмивка. — Така, ще ти прозвучи откачено, но какви според теб са шансовете второто момче, по което някога съм си падала, да се окаже тайният полубрат на първото момче, по когото някога съм си падала?

Глас зяпна Кларк, убедена, че е разбрала погрешно.

— Уелс има брат? — повтори бавно, като се подготвяше психически Кларк да прихне и да я поправи.

За нейно удивление обаче Кларк кимна.

— Канцлерът и майката на Белами са имали тайна връзка, преди той да се ожени за майката на Уелс.

През годините Глас беше чувала Кларк Грифин да изрича много объркващи неща, особено в час по математика, но нищо от тях не беше чак толкова невъобразимо, колкото това.

— Не мога да повярвам.

— Отначало и аз не можех, но изглежда, е истина. И това е само началото.

С изненадващо спокоен глас тя разказа на Глас какво бе сторил Белами, за да се качи на транспортния кораб при сестра си Октавия, и как беше взел канцлера за заложник, преди да узнае, че той му е баща. Изражението на Кларк ставаше все по-сериозно, докато споделяше на Глас най-големия си страх — тревогата си какво биха причинили пазачите на Белами, когато откриеха, че е отговорен за прострелването на канцлера.

— Опитах се да го накарам да напусне лагера, но той отказва — завърши тя с тон, който Глас не можеше точно да определи: някаква странна смесица между безсилие и гордост.

На Глас ѝ беше трудно да възприеме всичко това и си отбеляза наум да говори с Люк. Навярно можеше да направи нещо, за да отклони останалите пазачи от издирването на Белами.

— Леле — рече тя и поклати глава. — Това е дори по-налудничаво от обхода ми в Космоса.

— Ходила си на обход в Космоса? — разшириха се в изумление очите на Кларк.

— Ходих на обход в Космоса — потвърди Глас и в гласа ѝ се прокрадна нотка на задоволство. — Беше единственият начин да стигна до „Феникс“. Иначе гаджето ми Люк, аз и куп други хора щяхме да умрем на „Уолдън“.

Момичетата замълчаха за момент, докато всяка от тях се опитваше да смели важните новини, които току-що другата беше споделила. Тогава вратата на болничната колиба се отвори зад тях и Октавия подаде глава навън.

— Кларк — обади се тя. — Трябваш ни тук за секунда.

— Идвам — отвърна Кларк. После се обърна и каза: — Радвам се, че си тук, Глас.

— Аз също — усмихна се Глас.

Наистина се радваше да види Кларк. Дали беше щастлива, че се намира на Земята, беше съвсем различен въпрос, но поне не беше чак толкова студено и самотно, каквото винаги си го беше представяла на кораба, докато се бе взирала в плътната покривка от сиви облаци. Особено сега, когато ѝ се струваше, че може да си има и приятелка.