Завръщането на резидента

Глава 17Късо съединение

На всеки е известно, че ако в електрическата верига има лош предпазител, при късо съединение веригата може да изгори. В схемата, съставена от Разузнавателния център, са предвидени няколко предпазителя. Един от тях изигра важна роля — това се случи, когато Уткин отиде при Мария. Предпазителят изгоря, но веригата не пострада.

Ролята на друг предпазител на определен етап трябваше да изиграе Виктор Андреевич Кутепов и той я изигра, но не точно така, както се искаше от Разузнавателния център. Сам той беше виновен в случая отчасти. Направи всичко възможно и невъзможно, за да оцелее (ще ни се наложи например да си припомним как не искаше да попадне в кадъра на непознатия фотограф). Но тези, които действуваха от противоположната страна, също не седяха със скръстени ръце. И стана това, от което Кутепов толкова се страхуваше.

След несложната, но правилно проведена от Разузнавателния център комбинация, която завърши в Батуми с благополучното изчезване на Брокман, полковник Владимир Гаврилович Марков, казано направо, не се чувствуваше добре. Той не се съмняваше, че при наличните данни Брокман непременно ще бъде намерен. Но тук имаха особено значение сроковете. Изчерпателната характеристика, изпратена от Михаил Тулев, задължаваше да помнят, че този агент не е като Уткин. Не е маратонец, бегач на дълги разстояния. Такива не се изпращат за дълго, време. Те са предназначени за внезапен, еднократен удар. Следователно тук времето има особено остро значение. Всяко забавяне ще бъде крайно опасно.

Ето защо полковник Марков с повишено внимание следеше всичко, което макар и косвено би хвърлило светлина на онова тайно движение, което несъмнено ще бъде породено от появяването на Брокман.

За случилата се история в град К., към която италианският инженер имаше някакво отношение и с разследването на която се зае майор Семьонов, полковник Марков научи на втория ден, на 23 май, а също и за това, че Семьонов счете за необходимо да установи дали заподозреният в покушение не се числи сред държавните престъпници. Полковникът, разбира се, не придаде първостепенно значение на това съобщение, но то остана в неговото внимание някъде по периферията. На 24 май вече положението се промени.

Чрез бързо проведените мероприятия беше установено, че Виктор Андреевич Кутепов и картотекираният като държавен престъпник и подлежащ на съд за злодеяния против съветския народ по време на Великата отечествена война Виктор Андреевич Гуров са едно и също лице. Този факт сам по себе си не представляваше нещо ново. Не бяха малко случаите, когато, разплитайки едно криминално дело, следователят се добира до корените, зарити в миналото и даващи кървави следи до ден-днешен. Но имаше и една подробност, която веднага привлече вниманието на полковник Марков и придвижи делото на Кутепов от периферията направо в центъра на следствието. Кутепов-Гуров в картотеката на държавните престъпници беше в същия раздел, където бе и Дембович. Полковникът почувствува, че след дълги лутания без ориентир в забулената от мъгла местност най-после е попаднал на позната, добре утъпкана пътечка.

Ян Евгениевич Дембович, чийто дом беше на времето база на резидента на Разузнавателния център Михаил Тулев, онзи Дембович, завербуван още от фашистите и предаден по наследство на новите си господари, онзи Дембович, чийто труп изгоря при пожар, предизвикан от заличаващия следите на резидент, и чиято смърт заради това остана неразгадана, сега, след толкова години, изникна от небитието, за да стане за полковника ориентир, към който не е трудно да се отнесат разхвърляните в пространството и времето обекти и събития.

Виктор Андреевич Гуров, чието истинско презиме е Кутепов, е служил през 1942–1945 при хитлеристите в СД, стигнал до званието хауптман-капитан. А. Дембович е бил посредствен преводач и имал нашивки на фелдфебел. Той е бил подчинен на хауптмана Гуров. За разлика от Дембович в сметката на Гуров-Кутепов има и една провокация, завършила с гибелта на партизани и разправи с военнопленници. Това само подкрепи натрапващия се извод: ако съдбата е свързала Дембович с Кутепов с една нишка през войната, то тя е определила еднакво и по-нататъшния им път. Заставили са Дембович да работи за Разузнавателния център. Какви други пътища са могли да доведат неговия бивш началник от СД до участие в делото, разследвано днес? Полковник Марков не виждаше други пътища. Затова той срочно извика Семьонов в Москва. Искаше да знае всичко за сегашния Кутепов. Беше уверен почти сто процента, че по линията Дембович-Кутепов някъде по-нататък може да се окаже още някой. По всичко изглеждаше, че една ръка чертае тази линия…

Виктор Андреевич Кутепов се настанил в хотел „Минск“ — как е успял да го уреди, е просто необяснимо, тъй като в новия хотел не е имало свободни места от самото му откриване. През последните денонощия той не е напускал сградата, а от стаята излязъл само веднъж. Вероятно е чакал телефонен звън…

Вечерният самолет от град К. се приземи на Внуково в двадесет и два и тридесет. Като се разпореди да изпратят кола на летището, Владимир Гаврилович си отиде в къщи, вечеря, прочете вестниците и в двадесет и два часа се върна на площад „Дзержински“.

Когато Семьонов влезе в кабинета му, Владимир Гаврилович машинално отбеляза за себе си, че този непознат контраразузнавач прилича с нещо неуловимо на Павел Синицин: може би, че и двамата имаха светли коси, или че и на Семьонов, както и на Павел веждите бяха свити сериозно, даже навъсено, а в погледа им се чувствуваше неизлечима насмешка. Да, а и на години като че ли бяха еднакви. Наистина Семьонов се различаваше по външен вид от столичните си другари по загара.

Семьонов се представи официално. Марков му протегна ръка, каза своето презиме и като го покани да седне, помоли да изложи всичко, което има отношение към Кутепов. В разказа си Семьонов особено подчерта тези моменти, които свидетелствуваха за страха на Кутепов да бъде фотографиран и да остави портрета си в чужди ръце. Подробно описа по какъв начин старши инспекторът от криминалната служба подполковник Орлов получи веществени доказателства, изобличаващи Кутепов.

— Епизодът с фотографирането в кафенето през миналата година ли беше? — попита Марков, когато Семьонов завърши своя доклад.

— Да, в края на май — началото на юни.

— Само заради филма ли е бил Кутепов в апартамента на този младеж?

— Друго нищо не е изчезнало.

— У момичето не е ли останала някоя снимка?

— Нито една.

Марков замълча. Разказът на Семьонов, особено историята с фотографирането, затвърди увереността на Владимир Гаврилович, че наистина Кутепов що ги доведе до някаква следа. Той извади от касата една тънка папка, отвори я, прелисти старите посивели книжа и подаде един лист на Семьонов:

— Запознайте се.

Това беше формуляр от СД на хауптман Гуров със залепена снимка. След като Семьонов го прочете, Марков му даде заключението на експертите, идентифицирали портрета на Гуров от формуляра и преснимания портрет на Кутепов от направената снимка от Льоша Дмитриев в кафене „Над реката“ и която му беше изпратена именно от Семьонов.

Наблюдавайки израза на лицето на майор Семьонов, докато четеше заключението на експертизата, Марков неволно се усмихна: изведнъж изчезна всякаква насмешка и остана само един жаден интерес.

Семьонов с неохота върна книжата.

Марков каза, слагайки ги в папката:

— Бихме могли да го наречем далновиден и предпазлив, как мислите?

— Имате предвид тези номера със снимката? Определено предпазлив. А как е истинското му име, другарю полковник?

— Кутепов.

— Тогава той е даже много далновиден.

— Защо „тогава“?

— Обикновено такива като него при немците са били с истинските си имена, а се крият с чуждо, защото собственото е опетнено. А този обратното.

— Каква е разликата?

— Ами как? По-удобно е да си живееш с истинското име. Изведнъж те повика някой от старите познати — няма да трепериш.

— И това е вярно — каза Марков. — Как мислите, ще ни потрябва ли инспекторът от криминалната?

— Орлов? Той може да бъде много полезен.

Марков беше вече решил да извика Орлов, но винаги в такива случаи смяташе за необходимо да знае мнението на сътрудника, с когото им предстоеше да действуват заедно.

— Значи ще извикаме Орлов — каза Марков. — Ще се съберем утре сутринта, когато дойде той.

— Разрешете да го посрещна, другарю полковник!

— Добре. Но се наспете добре.

След този разговор последва телеграмата, получена от Орлов през нощта.

На сутринта Семьонов посрещна Орлов и заедно отидоха при полковник Марков. Полковникът се интересуваше от подробности, известни само на Орлов. След това Марков нареди на Орлов да се настани в хотела и да съобщи телефона си. Когато потрябва, ще го извикат. После Марков се обърна към Семьонов:

— Ето какво, Евгений Михайлович… Ще се наложи да останете по-дълго в Москва. С вас ли е целият гардероб?

— Това не е пречка, жена ми ще изпрати необходимите дрехи.

— Действувайте веднага, моля. Мисля, че ще имате доста работа.

Марков извика Семьонов в събота на 27 май и му разказа следното:

… Днес в осем и половина сутринта към дежурния администратор в хотел „Минск“ се обърнал мъж на средна възраст, който попитал в коя стая живее Виктор Андреевич Кутепов. Мъжът говорел руски като московчанин. Никой няма да го помисли за чужденец.

Като научил стаята, мъжът се качил на четвъртия етаж, почукал на вратата без всякакви условни знаци. Кутепов веднага отворил — явно е чакал. Гостът се бавил в стаята половин час и излязъл, както пристигнал — с празни ръце. Кутепов останал в стаята си. От хотела гостът тръгнал направо към площад „Маяковски“, слязъл в метрото, пътувал до проспект „Маркс“, изкачил се горе и тръгнал по улица „Горки“, а после по „Голяма Бронна“, от дясната й страна. Не бързал, все едно, че се разхождал. Като изминал петдесет-шейсет метра, се върнал обратно, минал покрай фасадата на една стара къща и изчезнал във входа. Бавил се там буквално няколко секунди. За това време не би могъл да се качи дори на втория етаж. Във входа няма мазе.

Като се появил отново на улицата, мъжът закрачил в обратна посока, към площад „Пушкин“. На тролейбусната спирка спрял една черна служебна волга, качил се и заминал.

Марков завърши така:

— Във входа върху рамката на вратата са намерени три ключа, два за врата, а третият — за кола. Загънати в книжка, на която има нещо написано. Ако това е тайник, те не са го ползували отдавна. Върху праха има само днешни следи. Скоро ще научим накъде е тръгнал.

Семьонов забеляза:

— Цяла епопея от ключове. Орлов донесе цяла огърлица. И тук има още три.

— Чии са според вас?

— Кутепов ги е дал.

— Това е лесно. Но от какви врати са?

— Трудно е да кажем.

В кабинета надникна помощникът на Марков.

— Владимир Гаврилович, викат ви.

Марков помоли помощника да остане на телефона в кабинета и излезе. Като се върна, каза на Семьонов:

— Мъжът, който оставил ключовете, пристигнал в хотел „Русия“. Оказало се, че е с чуждестранна група туристи. Вдругиден си заминават. Казвате, че Орлов е донесъл ключовете?

— Цяла връзка.

— Скоро ще бъдат готови дубликатите на тези, които са оставени на „Голяма Бронна“. Къде е Орлов сега?

— Вероятно в хотела.

Марков натисна копчето върху телефонната масичка. Влезе помощникът.

— Извикайте подполковник Орлов.

Помощникът излезе. Звънна един от телефоните на масичката.

— Ало, Владимир Гаврилович? — Това беше Павел Синицин.

— Аз съм. Казвай, по-кратко!

— Определена ми е среща. Днес в деветнайсет. Пред касата на кино „Ударник“.

— Отивай.

— А ако потрябва да се видя с вас?

— Както винаги.

„Както винаги“ означаваше във вилата извън града, където Марков обикновено се срещаше с Павел Синицин.

На Орлов му трябваше малко време, докато се добере до сградата на площад „Дзержински“. Влезе в кабинета с лъскавото куфарче.

Пет минути преди това на Марков бяха донесли фотокопие на бележката и дубликатите на ключовете. Двата ключа от бравите на врата той сложи пред Орлов.

— Казват, че сте голям специалист по тази част. Вижте, сравнете ги с тези, които са във вашето куфарче. Нямат ли нещо сходно?

Като извади от куфарчето връзката с девет ключа в отделен плик, Орлов започна да ги сравнява. Нямаше нищо сходно и близко между тях.

— А този чий е? — Марков даде на Орлов ключа от колата.

— Кутепов има жигули — каза Орлов. — Не намерихме в града неговата кола.

— Как мислите, ако тези два ключа са от вашия град, можем ли да установим от кой апартамент са?

Орлов вече навлезе в ситуацията.

— Много малко адреси ми идват наум при вида на тези ключове. — Той погледна към Семьонов. Онзи го попита:

— Искаш да кажеш — Сухови и Нестерови?

— Да — каза Орлов. — Ключовете на Дмитриеви са тук, не са оттам.

— Трябва да се проверят тези два адреса — каза Марков. — А кои са тези Нестерови?

— Галина Нестерова — приятелката на пострадалата Сухова — обясни Семьонов.

— Кога можем да проверим?

Орлов пресметна:

— По-рано от утре вечер няма да можем.

— Добре. Заемете се с това.

— Днес ще пристигне един другар от нашето управление — каза Орлов, — ще донесе заповед за арестуването на Кутепов. Ще проверим чрез него.

— Заповедта няма да ни попречи, но с арестуването на Кутепов не трябва да бързаме. — Марков стана, стисна ръката на Орлов. — Благодаря ви. Проверете ключовете, а след това ви чакам в кабинета.

Орлов сложи ключовете в различни пликове, затвори куфарчето.

След като го изпрати, Марков каза:

— Появи се ново име — Нестерови.

— Аз ви казах, че съм говорил с Галина Нестерова — напомни Семьонов.

— Голямо ли е семейството?

— Баща и майка.

— За Сухови вече знаем. А кои са Нестерови? Има един учен Нестеров.

— Това е той.

— Физик.

— По-точно физична химия.

— Може би от него са се заинтересували „там“?

— Нямаше време да проверим всичко, другарю полковник, не са минали още четири дни — съзнавайки, че това не може да бъде оправдание, каза Семьонов. — И изобщо неговите научни работи са широко известни.

— Но тук като че ли Нестерови нямат нищо общо. Пострадалата е Светлана Сухова.

— Точно така, Владимир Гаврилович — каза Семьонов, — ако допуснем, че всичко това е устроено заради Нестеров, значи някой се чеше с дясната ръка по лявото ухо. Защо?

— И така става. Ще почакаме резултата от Орлов. Сега да видим бележката.

Това беше фотокопие на писмото, което Светлана Сухова беше написала в дома на Галя Нестерова и го бе дала на Виктор Андреевич да го предаде на Пиетро Матинели.

— Това също е много интересно — каза Марков, предавайки писмото на Семьонов.

— За шантаж? — след като го прочете, каза Семьонов.

— Вероятно.

Марков каза на Семьонов, че е свободен до осемнайсет часа, след което ще отидат да спят във вилата.

Семьонов се свърза по телефона с Орлов и се отправи към него в хотела. Оттам по междуградския телефон се обади на жена си. Орлов всеки момент очакваше сътрудника от управлението със заповедта на прокурора. И когато той пристигна, тримата изготвиха най-обикновен план за проверка на ключовете. Неловко ще бъде с апартамента на Нестерови — това няма да успокои нервната съпруга, но нищо не може да се направи.

В това време полковник Марков извика един капитан от отдела и го помоли да направи срочна справка за научната дейност на Нестеров и за характера на неговите последни работи.

На 27 май в седем часа без пет минути Павел Синицин беше пред кино „Ударник“. През деня асфалтът така се беше нагорещил, че пареше краката през подметките на обувките. Даже тук, пред киното, където от двете страни течаха реки, не беше прохладно. В помещението при касата се дишаше малко по-леко, нямаше никаква опашка и Павел, сгънал палтото си върху ръката, застана между входа и прозорчето на касиерката, където имаше лек ветрец.

Не чака дълго. От улицата се появи висок мъж със светъл костюм, светлосиня риза и червено-синя вратовръзка — същият, който беше посетил сутринта Кутепов — и усмихнато поглеждайки към Павел, безцеремонно се обърна към него:

— Чакате ли някого, младежо?

— Може би чакам вечерната прохлада — мрачно каза Павел. Отдавна не беше играл ролята на Бекас, бившия крадец във влака, но се постара да попадне в тон.

— Получихте ли картичката? — без да се смущава, попита усмихнатият гражданин. — Вие сте Потапов, нали?

— Щом знаете всичко на този свят, защо питате? Ето аз например не ви слагам ножа на гърлото: как не ви е горещо с вратовръзка?

— Трябва да излезем оттук. Аз съм в хотел „Русия“. Придружете ме.

Той говореше, без да понижава гласа, изобщо не мислеше за конспирация и това озадачи Павел. Не така си представяше явката, определена за първи път от толкова години. Имаше нещо неестествено в тази непринуденост. Но не му се полагаше да се занимава сега с психологически разсъждения.

Излязоха. Непознатият се канеше да пресече улицата направо пред киното, което беше забранено.

Павел го спря:

— Сигурно сте много богат. Тук глобяват.

Докато правеха завоя през моста, този човек бърбореше на отвлечени теми — за момичета, за ползата от климатични инсталации, за лошото качество на топлата московска бира и прочее. Когато стигнаха до „Набережна“ и тръгнаха покрай реката, той извади от джоба бележник, а от него — половинка от скъсана рубла и я показа на Павел:

— Имате ли втората половина?

— Не размахвайте огризки от парични знаци, хората гледат — спря изведнъж безгрижния партньор Павел, като издърпа от ръцете му веществената парола, другата половина беше у Павел от момента, когато той стана Потапов. — Ударете спирачка.

Забавиха ход. Павел бръкна в джоба на сакото си и извади от бележника своята половинка, сложи на дланта си двете половинки и пъхна ръката си в джоба на панталона.

— Не е ли по-добре да ги изхвърлим? — забеляза партньорът.

Павел го погледна презрително.

— Стените на моето антре не са облепени със стотачки, а по една рубла може да се залепят. Но да пристъпим към работата. Впрочем как се казвате?

— Ваня.

— В „Русия“ сте настанен… Какво, командировка ли?

— Може да се смята и така. Утре заминавам.

— Далече ли?

Ваня се засмя.

— В къщи, зад граница.

— Добре си е Ваня! Хайде, докладвайте.

Ваня извади от бележника още една половинка от рубла, скъсана неравно.

— Това е новата парола. Да не ги объркате. Затова ви казвам, по-добре да изхвърлите тези половинки.

— А това пък защо?

— Вие трябва да се запознаете с един другар.

— Кой е той?

— Неговото име е Кутепов. Виктор Андреевич Кутепов. Запомнихте ли?

— Какво значи да се запозная? А по-нататък?

— Слушайте подред. Точно след един месец, на двайсет и седми юни, вие трябва да бъдете в Тбилиси. Там има един хотел „Руставели“. Ще се срещнете в хола. Той ще ви познае и ще изпълнява вашите разпореждания.

— Това пък какво е? Аз ще му заповядвам! Ей, стой там, ела тук!

— А вие не бързайте, имайте търпение. Кутепов ще изпълни всичко, което ще му кажете. Тоест ще тръгне с вас, където трябва.

— А защо трябва да ходим някъде?

— Кутепов трябва да изчезне.

— Какво значи да изчезне? Да се разложи или какво?

— Ако сте такъв химик, това щеше да бъде много добре — заразявайки се от стила на събеседника, каза Ваня.

Павел отлично разбра за какво става дума, но не искаше да вярва на ушите си. Нелепо и фалшиво звучеше техният разговор в ясната топла майска вечер на брега на Москва-река, под кремълската стена. Евтин шпионски фарс и нищо повече. Необходимо беше да се увери, че не сънува.

— Накратко, трябва да го премахнем? — злобно попита Павел.

— Желателно е.

— А за мене какво? — Павел направи с пръстите международния жест, който означаваше пари.

— Много.

— И после зад диеза с два бемола? — Павел направи клетка с пръсти.

— Бемоли — какво значи това?

— Затвор… Напълно ми е ясно, че не сме на профсъюзно събрание — няма да гласуваме. Обаче аз искам да се изкажа. Или не може?

— Давайте.

— Ами ако излъжа? Ще кажа, че съм го убил, а не съм…

— Кутепов има златни коронки. Вие трябва да ги представите.

— На кого?

— Допълнително ще ви съобщят.

— Били ли сте скоро в зоологическата градина? — зададе неочаквания въпрос Павел.

— Оставете шегите.

— Сериозно питам? Е?

— Не помня.

— Тогава отидете. Струва ми се, че сега ще ви фрасна в зъбите, а когато отидете в зоологическата градина, дръпнете зебрата за опашката. Ще ви бъде интересно кой се бие по-добре.

Ваня не се обиди.

— Значи не сте съгласен? — спокойно попита той.

— А вие бихте ли се съгласили?

— Моята работа е друга.

— Помислете само какво ми предлагате. Те там си мислят, че всичко става в безвъздушно пространство.

— Защо? — учуди се Ваня. — Нищо свръхестествено не ви се предлага.

— Красивичък сюжет — да убиеш човек…

— Трябва ли да разбирам думите ви в смисъл, че ще си помислите?

— Вие сам казахте, че утре заминавате.

— Да, но имате цяло денонощие.

Бяха още далеч от задния вход на хотела. Ваня се поспря.

— Запишете моя телефон. Може би ще премислите…

Павел записа на лист хартийка, която извади от палтото си. И попита:

— А какво ще стане, ако откажа?

— Разсъдете сам. Вие не сте само частно лице, все пак имате задължения.

Докато пътуваше в електричката към вилата и прехвърляше своя разговор с този фалшив Ваня, у Павел се оформяше убеждението, че цялата му игра беше напразна. Като че ли той не направи никакво впечатление на Ваня. Всеки си говореше това, което му е писано в ролята, без да вниква в речта на събеседника.

С това и започна той разказа си, след като си отпи артезианска вода от ведрото на верандата, сядайки пред Владимир Гаврилович в беседката. Семьонов седеше малко по-встрани и слушаше, стараейки се не така явно да разглежда човека, с когото току-що го беше запознал полковникът.

След като предаде разговора си с Ваня, Павел каза:

— Изобщо този Ваня се чувствува като у дома си. От нищо не се страхува. Паролата ми каза пред очите на цяла Москва, води ме направо от мястото на срещата към хотела.

— Когато излизаше от Кутепов, беше съвсем друг — каза Марков.

— Наистина ли допускате, Владимир Гаврилович, че те сериозно говорят за това убийство?

— Какво чудно има? Според стандарта това е нормално. Друг е въпросът, че е предложено на тебе. Но ние трябва да изхождаме от това, че ти си разкрит.

— Сами да ни предават Кутепов — защо така изведнъж?

— Този Ваня не е скрил всичко от теб. Не е излъгал кога заминава. Нали?

— Не зная.

— Вярно е. Това е проверено. Но сутринта се държа съвсем другояче.

— Не им ли трябва повече Кутепов? — каза Павел.

— След един месец няма да е нужен.

— Защо? Какво се е случило?

Марков описа накратко какво се беше случило сутринта, обясни на Павел кой е Кутепов и добави:

— Че Кутепов вече е станал безполезен, а може би и вреден, не е трудно да се разбере. Защо — засега не е известно. Той си купи билет за влака за Сочи. Трябва да го арестуваме по пътя. Ще научим нещо, но се страхувам, че няма да бъде много.

— Не биха ми дали такъв, който е пълен с информация — забеляза Павел.

Марков погледна към Семьонов.

— Свържете се с Орлов, Евгений Михайлович. Нека довърши докрай работата по своя линия. Трябва да разпитаме Кутепов. Необходимо е веднага да го изправим пред фактите. Нека обясни защо е влизал в апартамента на Дмитриеви. Най-напред разговорът ще се води само около опита за убийство. А след това ще видим.

— В полза на делото ще бъде да говорим само за убийството — каза Семьонов.

— А как ще изглежда това от морално-етична гледна точка? Нали Сухова е жива!

— Такава тактика се допуска — възрази Семьонов. — Второ, тя остана жива по чиста случайност и не се знае как ще завърши.

— Решавайте в зависимост от хода на делото — каза Марков.

— Туристът Ваня чака да му се обадя — напомни Павел.

— Утре ще му се обадиш и ще кажеш, че си съгласен.

Ключовете, загънати в бележка, взе от „Голяма Бройна“ в неделя на 28 май в единадесет часа сутринта една висока възрастна жена, облечена в сив костюм, английски фасон. Като излезе от входа, тя си сложи черни плетени ръкавици, погледна към едната страна на улицата, после към другата, все едно размисляше накъде да тръгне, разтвори пъстър слънчев чадър и бавно тръгна към площад „Пушкин“.

Ходеше изправена, беше по-висока от повечето жени, които идеха насреща. Лицето й под цветния чадър изглеждаше много свежо и лесно можеше да се предположи колко миловидна е била на младини.

Тя влезе в магазин „Армения“ и си купи халва. След това се отправи към Елисеевския магазин и остана там не по-малко от час, а когато излезе от гастронома, голямата й пазарска чанта беше претъпкана така, че не можеше да се затвори.

На спирката пред кино „Русия“ се нареди на опашката за такси, след което се отправи към Курската гара.

До града, където пътуваше тази жена, електричката пътуваше близо два часа. От гарата тя отново тръгна с такси. Разплати се на една улица близо до центъра пред едноетажна дървена къща, на върха на която стърчаха две телевизионни антени — къщата беше на две семейства с обща градина.

След около десет минути тя се появи на вратата вече преоблечена в лека басмена рокля и бяла шапка на главата и отиде в хлебарницата на съседната улица.

Скоро от тази врата излезе млад мъж и отиде в градината. Седна на пейката под стария люляк и запали цигара.

Това беше Брокман.

Той нямаше преки контакти с никой друг, освен със стопанката на тази къща и все пак веригата направи късо съединение.