Завръщането на резидента

Глава 23Решението

Новият началник-отдел генерал Пьотр Иванович Лукин, който смени внезапно починалия от инфаркт свой стар другар и съратник генерал Сергеев, в общи линии беше запознат с операция „Резидент“, започнала отпреди много години и достигнала вече до такава степен на развитие, че трябваше да се вземе решение: или да се продължи, или да се прекрати.

Генералът се беше разбрал с полковник Марков сам да определи срока за подробен доклад, за да обсъдят всичко окончателно и да изработят линия на по-нататъшно поведение. На 3 юли Марков помоли генерала да назначи доклада за следващия ден. На 4 юли в кабинета на Лукин в 11 часа дойдоха Марков и Синицин. Те донесоха малка кинокамера, екран, кутия с филм. Марков донесе две дебели папки. Имаше още и едно куфарче, което беше затворено.

Павел окачи екрана на стената над висящата географска карта, сложи отсреща на масата камерата и до нея кутията с тясна кинолента.

Лукин покани всички да седнат и каза:

— Да започнем.

Марков припомни историята на операцията и като завърши въведението, предложи:

— Мисля, Пьотр Иванович, за по-кратко да се спрем на възловите моменти, без да засягаме съединителната тъкан.

— За по-кратко да, но не в ущърб?

— Разбира се — увери го Марков. — Ще ви покажем някои неща. Но епизодите са на различни филми, така че ще се наложи да прекъсваме отделните части.

— Нищо. Кой е киномеханикът?

— Синицин.

— Е, няма да викаме „В чувала“. Но най-напред, Владимир Гаврилович, помогнете ми да се отърва от някои мисли. Не мога да реша една гатанка.

— С удоволствие, Пьотр Иванович, ако това е по силите ми.

— Аз, разбира се, не съм навлязъл толкова навътре в работата, мога и да не разбера някои неща, но не ви ли се струва, че изглежда странно да предадат Кутепов на Бекас?

— Тук трябва да се имат пред вид две обстоятелства — каза Марков. — Първо, Кутепов не може никого да издаде. Той е имал едностранна връзка, той даже не е могъл да разбере кой му дава заповеди. Всичко, което се е изисквало от него, той го е правил, значи могат да го премахнат.

— Смятате ли, че те сериозно са разчитали на Бекас да го премахне?

— Това е вече второ обстоятелство. Още от самото начало те не се доверяват докрай на Бекас. Но не са и напълно сигурни, че той е контраразузнавач. Като предават Кутепов в неговите ръце, те изведнъж развързват два възела. За тях е важно Кутепов да бъде изключен от играта, а заедно с него и Бекас. А как ще стане това, няма никакво значение.

— Все пак Кутепов знае много неща. От него нишката върви към академик Нестеров.

— Обърнете внимание: Кутепов трябва да се срещне с Бекас след един месец. Вероятно са разчитали през този месец да направят всичко, което е необходимо. Във всеки случай най-главното.

— Ако е така, тогава всичко е ясно.

— Между впрочем — допълни Марков, — точно определеният срок от един месец ни задължава да предполагаме, че Брокман е изпратен също за определен срок. Кратък.

— Добре — каза Лукин. — Хайде, показвайте вашето кино.

Марков даде знак, Павел зареди камерата.

— След дългия сън работата се възобнови от деня, в който се включи Уткин — започна Марков. — До този момент от донесенията на Михаил Тулев ние знаехме, че Разузнавателният център готви за изпращане сериозен агент, даже опасен, съдейки по неговото минало. Съвпадението по време ни даваше основание да предполагаме, че активността на Уткин, който беше стоял няколко години абсолютно спокойно, е свързана с този агент. Съвсем неочаквано за нас Уткин замина при жената на Тулев. А тъй като Тулев имаше отношение към подготовката на агента, бяхме длъжни да предположим, че пътуването на Уткин им е необходимо за проверка. Първо, за последен път да проверят Тулев, който не се беше освободил от подозренията на Себастиян. Второ, да проверят дали Уткин е под наблюдение. Синицин, покажете първия филм. — Пред генерала Марков се обръщаше към Павел на „вие“.

Павел включи кинокамерата. На екрана се появиха кадри, фиксирали пътуването на Уткин до Мария. Когато епизодът свърши, Марков продължи:

— Обърнете внимание — той носи „Спидола“ и куфарче. Държи се така, като че ли нарочно иска да го забележат. При това ние не сме стопроцентово сигурни, че той не е открил наблюдението. Даже сме длъжни да допуснем един процент, че Уткин е разшифровал Синицин или неговия помощник. Ако не самият Уткин, то някой друг, който контролирал пътуването му. Така смятахме. После отчетохме още едно обстоятелство: щом Разузнавателният център в лицето на Себастиян не се доверява на Тулев, значи смятат, че неговата жена е способна да съобщи за визитата. От това следва изводът, че Уткин ни е поставен специално. В такъв случай, за тях главното е не проверката на Тулев, а нещо друго. А може би те по този начин проверяват надеждността на легендата на Уткин. Той е живял много години в пълно бездействие, трупайки стаж и репутация. За кого и защо? Сега става ясно, не заради себе си. По-скоро за Брокман. Но в края на краищата Разузнавателният център вероятно е предпочел да се презастрахова и да не използува спечеленото добро име на Уткин — нов Уткин няма, ние бързо ще го намерим. От това се вижда какво голямо значение придават на задачата на Брокман.

Марков погледна към Павел, и той смени филма.

— По-нататъшното поведение на Уткин потвърждава, че той няма за задача да действува скришно. Сега ще го видите, Пьотр Иванович. И отново, обърнете внимание на радиоприемника.

Павел включи камерата. Този филм беше по-дълъг. Той показваше Уткин в Москва на гарата, влизащ във вагона, излизащ от вагона. На екрана се движеше здрав, жизнен човек, който като че ли не мислеше за нищо, освен за предстоящата почивка. С него винаги беше „Спидолата“ — или в ръка, или на ремък през рамо.

Марков коментираше:

— Уткин отива в Батуми на дванадесети май. Беше ни известно, че на седемнадесети тук пристига от морско пътешествие парахода „Олимпик“.

На екрана минаваха кадри от къщата на Уткин.

— Спрете — каза Марков на Павел. Кадърът показваше входа, където Уткин влизаше, седящите на пейките старци и част от тротоара, по който вървяха пешеходци — те бяха много. — Къщата е голяма и на оживено място — продължи Марков. — Казвам не за оправдание, Пьотр Иванович, но това е съществено.

— За какво трябва да се оправдавате? — попита Лукин.

— Сега ще разберете. Синицин, заредете с филма от седемнадесети май.

Павел още не беше добре усвоил киноапаратурата, поради което доста дълго сменяше филмите.

Марков обясни:

— Ние, разбира се, смятахме, че Уткин чака „Олимпик“, за да посрещне някого. Като се има пред вид, че той демонстративно пренебрегваше елементарната конспирация, трябваше да се предположи, че този, когото посреща, ще бъде фигура за отвличане на вниманието. Иначе цялата тази игра на открито няма никакъв смисъл. Точно тук се излъгахме. Започна с това, че Уткин се заседя в къщи, без да излиза. Само веднъж посети пристанището, за да погледа къде закотвят съдовете. Тази рязка промяна в поведението ни обърка и ни застави да се усъмним в правилността на предишните изводи. Може би погрешно сме считали, че Уткин прави всичко на показ? — Марков се обърна съм Павел: — Готов ли сте?

— Да.

— Впрочем почакайте. — Марков подаде на генерала снимки с лика на Брокман. — Изпрати ни ги Михаил Тулев, снимките са направени в Швейцария, в курорта Гщад. Това е Брокман — агентът, който с помощта на Тулев се готви за прехвърляне.

След като даде снимките на генерала да ги разгледа, Марков каза на Павел:

— Пускайте.

Около пет минути гледаха как Уткин излиза от къщи, отива на пристанището, как по стълбичката слизат туристи. След това в кадъра се появява Брокман, после Уткин и Брокман се срещат и Уткин предава на Брокман „Спидолата“.

— Стоп — каза Марков при едрия план и се обърна към генерала: — Кажете, Пьотр Иванович, този турист прилича ли на Брокман?

— Безусловно прилича — каза Лукин.

— Но това не е Брокман.

— Това като оправдание ли? — попита Лукин.

— Длъжен съм да ви обърна внимание, че в тази операция Разузнавателният център е построил всичко върху отвличащи вниманието хитрости. Италианецът, Алексей Дмитриев, Уткин — всичко това е за да ни насочат другаде. Накрая подмяната на Брокман. Не по-маловажна е „Спидолата“. Тези два отклоняващи фактора заработиха като магнит, привлякоха ни. Нали знаехме за Брокман, очаквахме го. Човекът, който са подбрали, не е абсолютен двойник на Брокман, но това ще разбереш само когато ги поставиш един до друг, тях, или портретите им, а да идентифицираш по снимка жив човек, когото не си виждал — не е толкова проста работа. Все пак Уткин успя да изиграе ролята на заблудител.

— Вие за трети път споменавате за „Спидолата“ — каза Лукин.

— Сега ще обясня. Това е радиостанция и тя се пазеше в тайник на улица „Златоуска“, номер 27, в града, където живееше Уткин. Той я взе оттам, но само веднъж излезе в ефира, малко преди да тръгне при жената на Тулев. И повече не се раздели с нея. „Спидолата“ беше много отличителен белег за него. При това Уткин и в Батуми излезе в ефира. Вие току-що видяхте на филма — Уткин предаде „Спидолата“ на човека, когото приехме за Брокман. Ние не се съмняваме, че това е същата „Спидола“. Уткин дълго живя на показ и никой не беше видял да купува радиоприемник, а за „Спидола“ непременно щяхме да забележим.

— Тя също ли е подменена?

— Да.

— Не е трудно да се досетим, че с истинската „Спидола“ е заминал истинският, Брокман — каза Лукин.

— Именно. Малко повече от час е било необходимо на Уткин да отиде до пристанището и да се върне в къщи с мнимия Брокман. През това време истинският Брокман е успял да отиде в квартирата на Уткин. Той е взел радиостанцията. Имало е наблюдение на къщата. През този час повече от двадесет души са влезли и излезли от входа. Брокман променил външността си и не приличал на снимката. Подстригал се по-иначе, залепил си мустаци. Всичко е станало много бързо. От „Олимпик“ са слезли на групи. Брокман е бил в третата група.

— Кога открихте подмяната? — попита Лукин.

Вместо отговор Марков помоли Павел да пусне филма. Това беше моментът на връщането на мнимия Брокман и Уткин на парахода. Те се доближиха до стълбичката, подадоха си пропуските на митничарите и се качиха. На рамото на лъже-Брокман висеше „Спидолата“.

— Когато излязоха от квартирата — каза Марков, — разговаряхме с хазайката. Тя съобщи, че докато отсъствувал нейният квартирант, дошъл приятелят му Володя, но престоял само няколко минути. В стаята на Уткин останали някои от вещите.

— А истинският Брокман така си и заминал?

— Да. Но намерихме следите му. До Тбилиси пътувал първо на автостоп, след това се качил на камион. Двамата шофьори познаха пътника по снимката. След това намерихме отговорничката на вагона, в който пътувал Брокман. Пристигнал е в Москва. От осемнадесети май започна активното търсене. Той успял да се измъкне от Москва. Наистина знаехме, че от Москва не е заминавал със самолет или с влаковете на далечни разстояния. Автомобилният транспорт също беше под контрол. Беше открит на двадесет и осми май. Както знаете, това стана във връзка с делото на Кутепов, за което ви докладвах. Добрахме се до Брокман от другия край и това ускори търсенето.

— Значи все пак си имаме едно „бяло петно“ — направи извода от изложението на Марков Лукин.

— Да, десетте дни, които Брокман е преживял безконтролно в дома на Стачевска.

— Прословутата „Спидола“ у него ли е? — попита Лукин.

За първи път се обади Павел Синицин:

— Не, Пьотр Иванович, тя вече е у нас. — Той отвори куфарчето и извади радиостанцията.

— Конфискували сте я значи?

— Иззехме я, Пьотр Иванович — каза Марков. — Друг изход нямаше. Трябваше да го лишим от радиовръзка, за да установи контакти. Сменили бяха радиокода, не можахме да го разшифроваме.

— А как успяхте със „Спидолата“?

— Помолихме домакина в редакцията, където е работела Стачевска, да я посети в къщи и той каза, че е видял „Спидолата“. След това беше решено радиостанцията да се вземе. А после лейтенант Ковальова и старши лейтенант Жаров организираха всичко много успешно.

— Рисковано е — след като помисли, каза Лукин. — Вероятно у него се е появило подозрение. Ще доложи в центъра и там ще преценят, че книжата на Нестеров са бутафория.

— Те не могат да повярват, че можем да вложим толкова усилия заради тази бутафория, а след това с някакъв невероятен ход да си изпортим цялата комбинация.

— Грубовато е, разбира се, но като че ли това е основното.

— Трябва да задействува — убедено каза Марков.

— Да се надяваме. Ето какво не ми е много ясно, Владимир Гаврилович. Защо Кутепов е искал да убие това момиче?

— Първо, той се е страхувал от нея. Опитал се да я вербува — тя отказала. Италианецът пристига — всичко ще се разкрие. Второ, смъртта на девойката е трябвало да окаже силно въздействие върху Галина Нестерова. Веригата е ясна. Нестеров много обича дъщеря си. Представете си, ако кажат на бащата: или ни помогнете, или с вашата дъщеря ще се случи това, което се случи с нейната приятелка.

— Смятате, че няма да оставят Нестеров на мира?

— Работата може да не се ограничи с едно пътуване на Брокман. На разпита Кутепов например заяви, че са му заповядали да подготви приятелките за среща с някакъв племенник. Вероятно са имали предвид Брокман. Мамчето на Галина Нестерова също се е облажила — Кутепов й продал скъп пръстен на безценица.

— Смятате ли, че Брокман няма други задачи?

— Не всичко знаем, Пьотр Иванович — отговори Марков със същите думи, които произнесе веднъж в разговор с Павел. — Засега не всичко. — Той погледна часовника си. — Но точно в този момент ще се изясни една работа… Появил се е пратеник оттатък.

— При Брокман?

— Да. Но разрешете, Пьотр Иванович, да свършим с това, което имаме досега. Сега ще ви покажем към кого се обърна Брокман, когато остана без „Спидолата“.

Павел вече усвои киномеханиката и се справяше по-успешно.

На екрана се появи площад „Маяковски“. След това в кадър влезе Линда Николаевна. Набира телефонен номер от един автомат. Върви по „Първа Брестка“. Изважда от чантата цигарената кутия и я изпуска на земята посред запустялото място. Ето я и колата с дипломатически номер. Мъж с приятна външност и такса в ръце се измъква иззад кормилото, разхожда се с таксата из запустялото място, навежда се, взима кутията. И си тръгва.

— Старата лисица — каза Марков. — Сътрудникът от известното ви посолство.

— Познавате ли го? — попита Лукин.

— През шестдесет и шеста е работил в Чехословакия, после малко в Полша, след това изчезва някъде, а от шестдесет и девета е в Москва.

— Имаме ли нещо при нас за него?

— Една нишка определено водеше към него, но се скъса. Това беше преди две години. Доста косвени данни се набраха. Но той е внимателен. Сега ни попадна за първи път. Вероятно Брокман му е предал микрофилм за Нестеровите формули… Да видим по-нататък…

На екрана е входът на пощенска станция номер 67. Появява се Линда Николаевна.

— Досега тя се обаждаше на онзи телефон. Вероятно тук Брокман работи според извънредния вариант — нали я няма „Спидолата“? Стачевска получи картичка. А на тридесети юни тя също изпрати. На нея й пише някакъв Воробьов и тя му отговори.

— Това ли е пратеникът до Брокман?

— Да. Пристигна с туристическа група. С него работи майор Семьонов — земляк на Кутепов. — Марков отново погледна часовника си.

— Задържахте ли Воробьов?

— Да.

— Плашите ги, Владимир Гаврилович?

— Нищо. Всичко е нагласено просто, но правдоподобно. Казано му е, че прилича на търсещ се рецидивист. Паспортът му се оказа фалшив. Съдейки по картичката, има някаква спешна работа. Групата на Воробьов заминава вдругиден. Значи той получава картичката днес, а работата е определена за утре. Брокман няма връзка, няма време да отиде до него.

В кабинета влезе секретарката на генерала.

— Владимир Гаврилович, търси ви майор Семьонов — обърна се той към Марков. — Казва, че сте искали да се обади при спешност.

Марков вдигна слушалката на белия телефон.

— Семьонов? Слушам… Къде сте?… Доведете го тук. — Като завърши разговора, Марков каза на генерала: — Сега Семьонов ще доведе Воробьов. Ние ще пообсъдим при мен, а след това ще ви доложа. Там има нещо.

— Добре — каза Лукин. — Ще ви чакам.

Воробьов, който в групата според чуждестранния си паспорт се водеше Блиндер, си признал всичко. Семьонов разказа, че Воробьов станал податлив от момента, когато измъкнали от куфара му четири разноцветни дълги тубички паста за зъби. Надписите били на немски и означавали, че това е паста за зъби. Семьонов искал да отвори една от тях и да сложи на ръката си за проба. Тубичките се оказали запоени, но Воробьов изкрещял така, като чели го ръгнали с нож. Повторил няколко пъти: „Недейте! Недейте!“ и помолил да го заведат при отговорен служител от КГБ, там той ще разкаже всичко.

И ето го да седи пред Марков. А на масата между тях четирите разноцветни тубички.

— Защо сте се изплашили толкова? — попита Марков.

— Строго ми заповядаха: при никакви обстоятелства да не ги отварям.

— Какво има в тях според вас?

— Не зная.

Марков извика помощника си. Изпратиха тубичките в лабораторията по химия.

— На кого носите това? — попита Марков.

— Трябва да се срещна с една жена, тя се казва Линда Николаевна.

— Къде и кога?

— Утре в един часа на обяд в градинката при паметника на Пушкин.

— Картичка ли й изпратихте?

— Не. Само получих от нея.

— Познавате ли се?

— Не.

— Тя ли трябва да ви намери?

— Да. Аз трябва да нося кафяв шлифер.

— И какво, вие трябва да й дадете тубичките?

— Не. Тя ще каже: „Да отидем у нас“ и ще ме заведе при човека, за когото това е предназначено. Заповядано ми е да ги дам само на него, от моята ръка в неговата.

— Това ли е всичко?

— Казаха ми, че той също може да ми даде нещо.

— Вие познавате ли го?

— Не.

— Как се казва?

— Никитин.

— Как се казва вашият шеф?

— Най-главният ли? — попита Воробьов.

— Да.

— Не зная. Аз съм отскоро там. Между себе си го наричат Манк — това на английски значи Монах.

— А този, за когото са предназначени тубичките, познава ли ви?

— Не мога да кажа.

Марков вдигна слушалката и набра телефонен номер.

— Подгответе съобщение до Министерството на външните работи, че господин Блиндер е задържан за нарушаване на паспортния режим до изясняване на въпроса.

Марков, като видя, че Воробьов-Блиндер се окуражи при последните му думи, каза, след като остави слушалката на мястото й:

— Сега аз мога да обещая на вашето посолство, че засега не знаем какво е съдържанието на тубичките. — И след пауза добави: — Но все едно, вие няма да бъдете свободен.

Съвещанието при генерал Лукин се възобнови в три часа. Марков взе със себе си магнетофонния запис от разпита на Воробьов. След като изслуша записа и разгледа паспорта на Воробьов, Лукин каза:

— Ако правилно съм ви разбрал, стигнали сме до разклонението, Владимир Гаврилович?

— Съвършено вярно.

— Кога химиците ще дадат анализа?

— Зависи от сложността на веществото.

— Но по възможност днес?

— Обещаха.

— Добре. И какво сега?

— Според мен настъпил е моментът да се реши въпросът принципно: да продължим или да приключим операция „Резидент“ — каза Марков.

— Какво ще стане, ако продължим?

— И без анализи е ясно, че Воробьов е донесъл на Брокман не паста за зъби. Можем да сменим съдържанието на тубичките. Воробьов ще се съгласи докрай да изпълни своята мисия под наш контрол — в това няма съмнение. След това да видим какво ще направи с тубичките Брокман. Но ние трябва да обезвредим Брокман. Неговите връзки са разкрити, чрез него нищо повече няма да получим.

— Значи за предпочитане е другото решение — да приключим?

— Да — твърдо отговори Марков.

— Тогава формулите на академик Нестеров ще бъдат изхвърлени в коша?

— Не е задължително. Брокман се е сдобил с формулите преди пристигането на Воробьов. От десет дни обаче той ни се губи от погледа, от седемнадесети до двадесет и осми май. До Нестеров пътува на пети юни. Те съвсем реално са разчитали, че преди двадесет и седми юни, когато е насрочена срещата на Кутепов и Бекас, ние нищо не бихме могли да знаем за Нестеров. Така че всичко е напълно естествено.

— Добре — каза Лукин. — Прекратяваме операцията. Какво следва от това?

— Провалът на Брокман автоматично бие по Михаил Тулев. През изминалите години ние сме хванали няколко агента на Разузнавателния център по данни на Тулев. Себастиян отдавна се рови в тези данни и провали, за да види сметката на Тулев. Тулев е пряко свързан с Брокман. Сега вече няма да остане никакво съмнение у Себастиян.

— А какво ще стане с „бялото петно“? Какво е правил Брокман през десетте дни, докато е бил без контрол? Може и да не научим това, дори и да го задържим.

— Да, никой няма да си признава излишни неща.

— Явно, че е с характер — каза Лукин.

— И с биография — допълни Марков. — Разбира се, можем да опитаме…

— Какво да опитаме?

— Да изпратим някого вместо Воробьов.

Павел, който мълчеше през цялото време на разговора, при последните думи се закашля в юмрука си.

— Не, тебе не — без да го погледне и забравил официалното „ви“, каза Марков. — Брокман вероятно знае за твоето съществуване. Освен това ти си свързан с Кутепов.

— По всичко изглежда, че Воробьов няма никакви пълномощия — каза Лукин.

— Да — съгласи се Марков, — но ще бъде забавно да поблъфираме малко. Може би Брокман ще предаде нещо на Воробьов.

— Опасно е — каза Лукин.

— Има опасност, разбира се. Много странна парола за среща. Като детска игра. Кафяв шлифер и нищо друго. Кафявите шлифери не се шият по един?

— Има още нещо — обади се Синицин, — някакъв белег, който знае Брокман.

— Вероятно. Известно ни е още, че тази Линда трябва да каже: „Да отидем у дома“.

— Ако решим да приключваме, то нищо не ни пречи да изпратим някого при Брокман — каза Лукин. — Но човекът трябва да бъде решителен.

— Майор Семьонов ще се оправи. Какво е вашето мнение, майор Синицин? — Марков се обърна към Павел на „ви“.

— Подходящ е — Каза Павел с леко ревнива интонация.

Лукин усети това.

— По-конкретно?

Вместо Павел отговори Марков:

— Майор Синицин иска да каже, че той ще се справи много добре.

Лукин и Марков се позасмяха, но Павел настоя на своето мнение.

— Трябва да го застраховаме — сериозно каза той.

— Това не ни пречи — каза Лукин. — А къде е Семьонов, Владимир Гаврилович?

— Да го извикам ли?

— Трябва да се запознаем.

Марков помоли секретаря на генерала да извика майор Семьонов. Когато той се появи, Марков го представи на Лукин.

Сядайки във фотьойла, Лукин каза:

— Имате силна ръка. Но ако се наложи да стреляте?

— Обучен съм, другарю генерал — бързо отговори Семьонов.

— Казвам се Пьотр Иванович — забеляза Лукин. — Всички сме обучени, макар че на мен, да си кажа откровено, освен на стрелбище друг път не ми се е налагало да стрелям. Но едва ли ще се наложи. И изобщо това не е работа за нас. Представете си обаче, че сега може да се стигне и до стрелба.

— Ако се наложи, няма да пропусна целта — каза Семьонов.

— Тук не си на стрелбище и в мишената — каза Марков. — Ще се състезаваш с Брокман. Ще бъде важно кой е по-бърз. А той е професионален убиец, с това е преживявал.

— Никога не съм се оплаквал от реакциите си, Владимир Гаврилович, Скачал съм и с парашут.

— И Брокман е скачал с парашут, но да не говорим сега за техниката. Вие ще имате едни патрончета — Синицин ще ви обясни тяхното действие. След това ще уточним всичко.

— Като че ли отидохме малко напред, Владимир Гаврилович — каза Лукин.

— Да, трябва да получим резултатите от анализа. — Марков погледна към Павел и Семьонов, след което им каза: — Засега сте свободни. После ще минете към мен да обсъдим всичко за утре. И вземете всичко това. — Той посочи кинокамерата и другите материали, които бяха донесли в кабинета на Лукин.

Когато Павел и Семьонов излязоха, Марков каза на генерала:

— Пьотр Иванович, не ми е така лесно да говоря за Тулев.

— За отзоваването ли?

— Да. Толкова сили положихме. Това място не е за всеки, не се постига толкова лесно. Разбира се, всички задачи отдавна са изпълнени, но е жалко да го изпуснем.

— Провалът на Брокман непременно ли означава провал и за Тулев.

— Казах — автоматично. Може би не е точно така, но рискът за него ще се увеличи двойно.

— Той съгласен ли е да рискува? Обсъждали ли сте тези въпроси с него?

— Той е съгласен. Но докато Себастиян е там, Тулев през цялото време ще ходи по върха на ножа. Вече толкова години говорят, че Себастиян ще бъде премахнат, но все още си седи.

Лукин стана, разходи се из кабинета и отново седна.

— Владимир Гаврилович, все пак, ако си сложа ръка на сърцето?

— Аз бих го отзовал. Той няма да се върне с празни ръце. И тук ще бъде много полезен.

— Тогава няма какво да се колебаем. Приключваме операция „Резидент“.

Повече за себе си, отколкото за Лукин, Марков искаше да направи собствените си изводи още по-сигурни.

— Освен това, Пьотр Иванович, трябва да имаме пред вид, че той е вече към петдесетте и за шефовете на Разузнавателния център няма вече предишната цена — не е подходящ за всичко. По цената определят и мястото около масата.

— А не може ли да се направи така, че той да не прекъсне всички връзки с тях? Както се казва, да излезе от щата, но да остане извънщатен? Разбира се, при условие, че не го лишат съвсем от доверие.

— По този въпрос сме говорили с него. Трудно е да се предвиди нещо. Във всеки случай, ако ние сега решим окончателно да го отзовем, той няма да си подаде оставката, а ще поиска безсрочен отпуск. За своя сметка. Но да остава след пожара с Брокман, все пак е твърде рисковано. Ще попадне под горещата ръка на Себастиян и край…

— Имате ли бърза връзка с него?

— Относително.

— А как ще стане прехвърлянето?

— Той сам ще си осигури. Ние трябва да знаем само мястото и времето.

— Добре. След един час ще доложим на ръководството. Мисля, че ще одобрят нашето решение.

— Добре, Пьотр Иванович.

Към шест часа вечерта Марков получи резултатите от анализа за веществото в тубичките на пастата за зъби. Въпреки научно-обективното си безстрастие те имаха, меко казано, страшно предназначение: съдържанието на тубичките само по себе си е безвредно, но съединени с определени химични съединения, се получават отровни вещества с широк спектър на действие, които са изключително силни дори във водни разтвори с нищожна концентрация и продължително време не се поддават на разпадане.

В кабинета на генерал Лукин отново се събраха на съвещание Марков, Синицин и Семьонов. В началото присъствуваше и сътрудник от химичната лаборатория, който, след като направи подробни коментари по резултатите от анализа, си отиде.

Ясно беше, че щом веществото в тубичките може да бъде една от съставните части на отровно вещество, втората част се намира у Брокман.

Разбира се, никой не се надяваше, че тази втора част ще бъде намерена у Брокман и иззета, че той с добра воля изведнъж ще разкаже всичко, но беше окончателно решена подмяната на Воробьов със Семьонов. Все едно, в скоро време Брокман трябваше да бъде арестуван. Затова не беше излишно да се направи опит за връзка с него на свобода — може да се изяснят някои подробности, които могат да бъдат полезни за по-нататъшната работа.

На паспорта на Воробьов (между впрочем, както се установи, той не беше фалшив, истинският му собственик го загубил миналата година в пияно състояние) залепиха снимката на Семьонов.

Павел обясни на Семьонов действието на патроните с газ, които обездвижват човек за половин час, и му показа как да действува с оръжието.

— Но разбери, че Брокман също има нещо подобно или още по-добро — каза Павел. — Между впрочем това е измислено на Запад. Знаеш, че там стандартът в областта на убийствата е висок. Така че всичко опира до бързината — кой ще бъде първи.

Взеха от Воробьов-Блиндер кафявия шлифер. В джоба на шлифера сложиха тубичките, които сега имаха истинска паста за зъби, но не чуждестранна, а производство на московската фабрика „Свобода“.

Марков, Синицин и Семьонов изготвиха план как утре Синицин ще подсигурява Семьонов. Те отлично разбираха, че планът е абстрактен, тъй като в него не можеха да включат главното — какво ще прави Брокман. По този повод Павел каза: „Планът не е догма: ако го преизпълниш, няма да те ругаят“.