Завръщането на резидента

Глава 7Придобивки и загуби

Льоша прояви своя първи собственоръчно заснет филм и беше много учуден: толкова бе сполучлив, сякаш го е правил професионалист. Впрочем този първи филм си остана най-хубавият и в следващите три месеца. Едва към края на лятото Льоша постигна резултати, които в началото се получаваха случайно.

Както обеща на малолетния си приятел Витка, Льоша направи стенвестника. Нарече го почти като печатния орган на градския универмаг, тоест „Културно обслужване“: Изпускайки умишлено предлога „за“, надписът звучеше двусмислено: не само призоваваше за културно обслужване, но и показваше как то се осъществява.

Под заглавието Льоша залепи снимка, на която бяха заснети Светлана, Галя и Пиетро в ресторанта. На заден план, малко не на фокус, се виждаше полунаведен набит мъж (на Льоша му се стори, че това е същият тип, който му заповяда да освети филма). Под снимката той постави надпис, над който дълго мисли. Той гласеше: „Картинки от светския живот“. От двете страни на снимката налепи изрезки от рекламните листовки на „Интурист“.

Льоша се полюбува тъжно на своето произведение, въздъхна, сгъна стенвестника на четири и го пъхна под кушетката. Счете за недостойно и детско окачването на стенвестника, както беше намислил. Нещо повече, реши да прояви великодушие: направи още две снимки — формат девет на девет, та при удобен случай да ги даде на Светлана — една за нея и една да изпрати на онзи тъмнокос чужденец.

Скоро такъв случай му се удаде. Една вечер Светлана на връщане от работа повика Льоша, който свиреше на китара в компанията на момчетата от двора.

— Не ти ли мина? — попита тя съчувствено.

Това не се хареса на Льоша. Той й пъхна в ръцете китарата и каза:

— Почакай за минутка, аз ей сега. — И изтича към входа.

Като се върна, той си взе китарата и й даде снимките.

— Ето, добре излезе. Вземи за спомен.

Светлана отначало не разбра какви са тези снимки, но когато ги разгледа, поклати глава.

— Значи шпионираш с фотоапарат?

— Шпионирах — уточни Льоша. — Повече няма.

Светлана нищо не отговори. Сложи снимките в чантичката си и тръгна. Даже не благодари.

Оттогава, когато се срещнеха по улицата или на двора, те само се поздравяваха. Понякога Льоша се питаше дали постъпва правилно. Все едно, Светка му харесваше както преди, а може би и повече. Е, беше ходила в кафенето с чужденец. Чужденците идват и си отиват. Още повече, Светка първа го заговори. Но Льоша не можеше да й прости, нещо горчиво се надигаше в душата му, когато си спомняше за кафенето, гнетеше го чувството, че Светка знае много повече от него за светския живот на възрастните, а от това му ставаше още по-обидно. Искаше му се да поговори с нея, но беше безсилен пред своята гордост.

Вера Сергеевна долови, че нещо се е променило в отношенията между Светлана и Льоша. Тя попита направо дъщеря си какво се, е случило. Но Светлана се измъкна с едно изречение: „Махни го!“ И в същия миг на нея й стана съвсем безразлично дали е имало Льоша Дмитриев, или изобщо не е съществувал. Все пак си призна на Галя, че й е мъчно за провалената дружба и й липсва това, че Льоша не минава вече покрай нея. Но на него тя никога не би казала подобно нещо.

Приятелките прекараха различно лятото. По графика за отпуските на Светлана се падаше да почива през септември. Галя замина с майка си в Крим в Алуща, при един стар приятел на семейството им офицер от запаса.

Светлана не скучаеше много. През почивните дни отиваше с приятелките от универмага на градския плаж. Компанията беше винаги весела.

От известно време у нея се появяваше чувство, че е попаднала на някаква гара, където трябва да се прекачва от влак на влак, беше в очакване на нещо, а какво точно, не знаеше. За първи път го почувствува на другия ден, след като изпрати на Пиетро Матинели в Милано снимката с кратко писмо, в което обясни историята на нейното появяване.

Това състояние на неизвестност се изпари по твърде прозаичен начин. Вече мръкваше, когато на. 29 юли 1971 година при нея в универмага дойде един немлад, нисък и пълничък мъж с блестящи и тъмни като маслини очи. Той остави карираната си чанта-торба върху тезгяха и като почака Светлана да свърши разговора си с поредния купувач, попита:

— Вие ли сте Светлана Сухова?

— Да. Кажете. — Тя вече се досещаше кой е и откъде идва.

— Пиетро от Милано ви изпраща поздрави. — Той трудно, но много внимателно изговаряше руските думи.

— Благодаря.

— Той ме помоли също да ви предам това. — Италианецът сложи ръката си върху чантата и се усмихна.

За секунда Светлана се почувствува неловко, но само за секунда. Спомни си разговора на масичката в кафенето, където Пиетро я молеше да му разреши да й изпрати нещо като подарък и как тя му възрази. Какво може да има в тази чанта? Вероятно не е за сто рубли? Какво пък толкова срамно има да приеме един подарък? Няма да откаже на човека, който е мъкнал тази карирана торба от Милано през половин Европа.

— Благодаря — каза Светлана и прибра чантата под тезгяха. — Как е Пиетро?

— О, той е много добре. Скучае без вас.

— Вие задълго ли сте тук?

— Съжалявам, но само за два дни. След това — в Тамбов. Там също има работа за нас, пак в завод. — Италианецът престана да се усмихва. — Но ние можете да изпратите писмо на Пиетро. Мога да мина утре.

Договориха се. Явно италианецът бързаше и Светлана не го задържа. Щом излезе, Светлана дръпна ципа на чантата. Върху разноцветните пластмасови пакети имаше гълъбов продълговат плик с нейното име, написано с големи букви. С такива букви беше написано и писмото. Пиетро настоятелно молеше да не отхвърля неговия скромен подарък, уверяваше я в своята преданост, оплакваше се, че скучае без Съветския съюз и без нея и се надява, че може би след година отново ще дойде, макар за кратко. Накрая изпращаше сърдечни поздрави на Галя и молба да отдели за нея нещо от изпратеното.

В това време Галя се беше върнала от Крим и след работа Светлана й телефонира от кабинета на завеждащ отдела. Уговориха се да се срещнат същата вечер у Светлана. Мина й през ум, че няма да бъде удобно да отворят пратката пред майка й, но по стар навик да отхвърля всичко неприятно тя се помъчи да не мисли за това. В края на краищата ще се отделят с Галя в стаята и ще кажат на майка й, че имат да си кажат нещо насаме…

Галя се появи веднага… Светлана вече беше разгледала пратката.

В чантата имаше два прекрасни дълги вълнени шала, единият син, другият малинов, вълнена блузка, кашмирена кърпа, чифт черни лачени обувки и много козметика — парфюми, помада, пудра, сенки, красиво опаковани. Но главното не беше това. Главното беше в една малка червена кожена кутийка: брошка със светлосин камък.

Майка й не беше в къщи. Светлана постави всичко върху канапето и пресмяташе как да го разделят и през ум не й минаваше да даде на Галя нещо от дреболиите и всичко останало да вземе за себе си. Наполовина, само наполовина — така тя реши още в самото начало. Наистина брошката и обувките не могат да се разделят, но ще измисли нещо…

Когато Галя влезе, Светлана, без да обяснява, и подаде писмото от Пиетро. След като го прочете и погледна вещите, Галя дълго мълча.

— Какво ще кажеш? — извади я от замечтаността Светлана.

— Струва ми се, че не е много беден този твой Пиетро Матинели.

— Вероятно не ходи по просия. — Светлана извади брошката от кутийката и я подаде на Галя. — Как мислиш, дали е истинска?

Тя подозираше, че и металът, и камъкът са изкуствени, а Галя разбираше от скъпоценни вещи.

Галя погледна камъка на светлината, повъртя го и каза:

— Аквамарин. Истински.

— А брошката?

— Златна е.

— Наистина не проси — весело заключи Светлана. — А ти какво помръкна?

— Необичайно е някак си…

— Какво необичайно има?

— Е, само веднъж се срещнахме и ето… всичко това… — Галя кимна към канапето.

— Значи като на кино. Добре, хайде да разпределяме.

— Ама това на теб е изпратено — възрази Галя с не много твърд тон.

— Млъквай, защото всичко ще изхвърля — сериозно каза Светлана.

Галя не се съмняваше, че Светлана може да направи това, ако не я послуша.

Козметиката разделиха без много труд. Светлана взе малиновия шал, следователно на Галя остана синият. Обувките станаха на Галя, затова Светлана остави блузката за себе си. Разрязаха кашмирената кърпа на две по диагонал — получиха се две забрадки. Съдбата на брошката Светлана предложи да решат с жребий, но тук Галя сериозно се възпротиви.

— Да не си полудяла! — възкликна тя. — Не командувай, моля ти се. Аз също мога…

— Ти нищо не можеш.

Обикновено Светлана не щадеше много самолюбието на приятелката си, но сега съпротивата на Галя й беше приятна: Светлана много искаше да има такава прекрасна брошка. Честно казано, за жребии спомена, за да бъде вярна на нрава си. Беше уверена, че Галя няма да се съгласи. А и щеше да бъде несправедливо: Галя имаше много скъпоценности, подаръци от родители и баби, макар че не ги носеше, откакто се запознаха със Светлана — не ги носеше от солидарност, защото Светлана нямаше скъпоценни украшения.

Голямата делба завърши точно когато пристигна Вера Сергеевна. Колкото и да се прикриваше, Светлана не успя да скрие вълнението си. Вера Сергеевна забеляза необикновената възбуда на дъщеря си.

— Карате ли се? — попита тя.

Галя беше вече скрила в чантата своя дял, а Светлана Пъхна нещата в шкафчето, така че Вера Сергеевна не видя вещите и козметиката.

— Спорим — каза Светлана и се обърна към Галя: — Да вървим, ще те поизпратя.

… Така Светлана излезе от тягостното чувство в очакване на нещо. Предстоеше й втори път да се яви на изпит във филологическия факултет, да опита още веднъж. Тя не се яви, и то не само заради това, че не се подготви както трябва. Имаше още едно странично обстоятелство.

Но преди да преминем към него, трябва да отбележим, че на другия ден след получаване на пратката Светлана изпрати по италианеца писмо до Пиетро Матинели с благодарност и молба това да не се повтаря повече, а по-добре сам да дойде в Съветския съюз. Пъхна в плика и снимка.

А след една седмица Светлана имаше още едно запознаване, в което тя не видя нищо странно по простата причина, че й се стори логично и обяснимо.

Един от купувачите, който разглеждаше каталога за грамофонни плочи, интелигентен на вид, възрастен, над петдесетте, но младеещ, набит, среден на ръст, облечен със светъл костюм и синя риза без вратовръзка (всичко това Светлана забеляза малко по-късно), изведнъж се обърна към нея с такъв тон, като че ли продължаваше случайно прекъснат задушевен разговор. Той избра момент, когато, нямаше никой на щанда.

— Значи получихте вест от Пиетро, Светлана Алексеевна?

Тя се учуди, но навикнала външно да не се издава, отговори, сякаш продължаваше разговорът:

— Да. Но вие откъде знаете?

Той бащински се усмихна.

— Знаете ли, аз познавам онзи човек… който ви донесе пратката от Италия. Аз познавам и Пиетро. Той ми е разказвал за вас.

— Но вие знаете даже и бащиното ми име — каза Светлана.

Той кимна към табелката над нея: „Днес ви обслужва…“

— Ах, да, наистина, тук е написано! Какво ли си мислите за мен?

— Вие сте очарователна девойка и напълно разбирам Пиетро Матинели.

Този спокоен възрастен човек започна да й харесва.

— А вие как се казвате?

— Виктор Андреевич.

— Да не би да работите в химзавода?

— Да, в една от лабораториите. Не ми се е налагало често да общувам с Пиетро по работа, но сме доста близки.

— Харесвате ли го?

— Според мен той е много добър човек.

— Струва ми се, че е прям и открит. А вие отдавна ли живеете тук?

— Пристигнах веднага след войната.

Тя погледна ръцете му — дали няма халка, — и това не убягна от него.

— Самотник съм. Жената и дъщерята загинаха в окупацията.

Светлана бе поразена от неговата досетливост и проницателност. И главното от простотата му. Това беше първият от възрастните, който й показваше своето превъзходство неназидателно и непринудено. Тя погледна с уважение своя нов познат.

Как се разви това познанство по-нататък, ще разкажем после, а сега да си спомним за Льоша, защото претърпя две загуби, които не бяха много значителни, но имаха пряка връзка с предишното и това, което ще се случи по-нататък.

Една неделя той намисли да подреди тъмната стаичка, която му служеше за лаборатория, откакто купи фотоапарата. Трябваше да изхвърли всички вехтории, за да стане по-просторно. След като свърши черната работа, Льоша закрепи на стената широка полица за химикалите и шкафче за излагане на фотографската плака на светлината. След това започна да сортира филмите, завивайки всеки в отделна хартия. Насъбраха се около петнадесет. Помиеше много добре всеки филм — къде и кога го е снимал, при каква светлина, с каква бленда и скорост. Любим си остана първият, с който започна фотографирането. А точно този липсваше. Прерови всички чекмеджета, всички ъгълчета и не го намери. След това започна да развива увитите филми и отново ги разгледа срещу светлината — напразно. Първия филм го нямаше.

Льоша отиде в кухнята, където майка му и баща му пиеха чай.

— Мамо, да си ровила в моя килер?

— Ти не ми позволяваш даже да влизам там!

— Какво така се нахвърли? — попита бащата.

— Един филм няма.

— Купи си друг.

— Ама той е заснет — с досада обясни Льоша.

— Я не ни занимавай с твоите работи.

Льоша се върна в лабораторията и още веднъж претърси от пода до тавана. И отново напразно. Филма го нямаше. Спомняше си добре, че преди около две седмици му попадна пред очите и с удоволствие го разглеждаше, поразен от своето първо майсторство. Жалко беше да загуби такова нещо — истинските фотолюбители лесно ще разберат огорчението на Льоша.

Същия ден малко по-късно Льоша отиде в своя собственоръчно направен гараж, където беше мотоциклетът му. Надзърна съседът, собственикът на стария москвич.

— Здравей, Льоша! Дай ми за малко твоя гаечен ключ, моя го оставих в къщи, нещо крановете оправях, нали разбираш.

— Вземи го за цяла седмица — мрачно каза Льоша, навеждайки се към куфарчето с инструменти.

Но колкото и да прехвърляше железата, не можа да намери гаечния ключ.

— Сънувам ли, или какво? — промърмори той разсеяно.

— Какво, Льоша? Какво си баеш? — засмя се съседът.

— Ще почна да заеквам, не само ще бая.

Съседът нищо не разбра.

— Ключа го няма — каза Льоша, като се изправи. — Няма го. Изчезнал е.

— Забутан е някъде — предположи съседът.

— Хайде да потърсим.

Те внимателно огледаха всички ъгълчета на гаража, но не го намериха.

— Може и ти да си го отнесъл в къщи — изказа предположение съседът.

Льоша поклати глава.

— Не съм. Нашите кранове не текат.

Съседът си отиде, вероятно изтича до къщи за гаечния ключ, а Альоша дълго още стоя замислен над куфарчето за инструменти и се мъчеше да си спомни къде може да е изчезнал този ключ. Последния път го използува преди десет дни… Изчезналия филм също държеше в ръцете си преди две седмици…

Льоша не направи съпоставка, но мислено отбеляза, че и двата случая са станали приблизително по едно и също време…

Сега да се, върнем към Светлана.

На някого това може да се стори неестествено, но ето факта: на втория ден от запознаването с Виктор Андреевич Светлана прие поканата му да поседнат вечер в някой ресторант. Впрочем ще се намерят не малко хора, които няма да видят нищо особено в това, нищо осъдително. Още повече, че Светлана постави условие и Галя да бъде с нея.

Виктор Андреевич не се оплака от самотността си, но не се и стараеше да се покаже по-млад. Той просто каза, ако, Светлана няма нещо по-хубаво за утре, би ли се съгласила да вечеря с него. Светлана не се замисли.

Галя обикновено изпълняваше волята на приятелката си.

Виктор Андреевич предложи да отидат в малкото ресторантче край реката. Там, на пристанището, беше закотвен един пътнически кораб, престроен за новата си служба.

Заеха масичката в ъгъла, където вместо столове имаше удобни канапенца.

— Не се притеснявайте, момичета — каза, настанявайки се, Виктор Андреевич. — Днес имам пари.

— Само днес ли? — попита Светлана, за да даде тон на разговора.

— Не, аз изобщо съм солиден, осигурен мъж — с готовност поде шеговития тон Виктор Андреевич. — Имам и кола.

— А защо дойдохме с такси? — попита Галя.

— Нали ще пийнем? А пийнал не се сяда зад кормилото.

— Може да си пийнем — каза Светлана. — Ние вече сме опитвали.

— С Пиетро ли?

— Не само с него.

— Това Пиетро ли ви подари? — попита Виктор Андреевич, посочвайки с очи брошката, с която Светлана бе забола шала.

— Той — отвърна Светлана.

Дойде келнерът.

Виктор Андреевич направи голяма поръчка, а когато келнерът доволен се отдалечи, замислено погледна приятелките, и каза малко печално:

— Който погледне отстрани, ще каже: бащата гощава дъщерите си.

— А може би внучките? — не изпусна случая да поостроумничи Светлана.

— Така ще бъде по-вярно — още по-печално се съгласи Виктор Андреевич.

— Не й обръщайте внимание — побърза да го успокои Галя. Тя обичаше да успокоява.

— Добре, ние няма да ви наричаме деденце — каза Светлана.

— И за това благодаря.

Виктор Андреевич изрече това така естествено, че Светлана наистина го съжали.

— Да обърнем плочата.

— Да, по-добре да поговорим за Пиетро — каза Виктор Андреевич.

Заговориха за Пиетро Матинели. Приятелките разказаха за него всичко, което знаеха. Светлана показа на Виктор Андреевич снимката и писмото, което носеше в чантичката си. След това Виктор Андреевич им разказа някои неща за италианеца, който донесъл подаръците. Но всичко това беше увод към предстоящото.

Скоро ресторантът се препълни. На подиума се изкачиха музикантите, започнаха танците. До този момент Светлана, Галя и Виктор Андреевич бяха изпили по две чашки коняк и по чашка шампанско. Очите им блестяха, бузите горяха. Беше топло.

Виктор Андреевич едва беше напълнил чашите, когато оркестърът засвири нова мелодия и пред тяхната масичка се появиха двама младежи. Като се поклониха, единият се обърна към Виктор Андреевич:

— Ще разрешите ли да поканим вашите момичета?

— Нямам нищо против — каза той, — но те искат ли да танцуват?

Светлана погледна младежите, след това Галя и каза:

— Веднъж може.

Четиримата се отдалечиха от масата.

Виктор Андреевич дръпна към себе си чантичката на Светлана, която беше на канапето, без да бърза, я отвори с едната ръка, порови вътре, напипа писмото на Пиетро и снимката, сложи ги във вътрешния джоб на палтото си и затвори чантичката. Всичко това направи нехайно, лениво.

Танцът свърши, младежите доведоха момичетата до местата им, поклониха се и изчезнаха. Светлана и Галя повече не танцуваха, макар че няколко пъти ги канеха. „Много е топло“ — оправдаваше се Светлана.

Затова пък от коняка не се отказваха, за което Виктор Андреевич искрено се радваше. В един момент обаче изведнъж Галя се обърна към Светлана:

— Да излезем за малко?

Другата кимна.

— Ще ви оставим за минутка, Виктор Петрович.

— Андреевич, с ваше позволение — поправи я той.

В тоалетната, стоейки пред огледалото и поправяйки прическата си, Галя каза шепнешком:

— Светка, какво правим ние?

— Какво има?

— Ами ние сме пияни… И с някакъв си старец…

— Не се задълбочавай, както казва моят бивш приятел Льоша.

— Наистина сме пияни.

— Нищо, още по една чашка, и да ни няма. Колко е часът?

— Без четвърт единайсет.

В единадесет те напуснаха ресторанта. Духаше тих ветрец. Дърветата шумоляха. Те вървяха по тясната асфалтирана пътека. Светлана подръка с Галя, напред, Виктор Андреевич с техните чанти в ръка след тях. Когато наближиха спирката, където две таксита чакаха пътниците, той отвори чантичката на Светлана и така й я подаде, когато момичетата сядаха на задната седалка, а той се настани на предната до шофьора. Светлана измърмори:

— Ключалката ли се е развалила? — Щракна, опита се да я отвори. Ключалката беше здрава и тя се успокои.

Виктор Андреевич закара приятелките по домовете, най-напред оставиха Галя. Той записа домашния телефон на Светлана, а своя не даде, като каза, че няма още. Накрая Виктор Андреевич каза най-главното:

— Знаете ли, Света, възможно е тези дни да замина за Италия.

— Истина ли?

— Има такъв вариант.

— Щастливец сте вие — уморено каза Светлана.

Колата спря срещу тяхната къща.

— Не излизайте — каза тя на Виктор Андреевич. — Кажете кога ще тръгнете, ще изпратя нещо на Пиетро.

— Разбира се. Но ние пак ще се видим. Аз ще намина към универмага. — Той се засуети, помълча и добави: — Не се решавам да ви поканя на гости у мен…

— Правилно. — Светлана отвори вратата. — Обадете се, минете.

… По стълбата свали брошката от блузката, отвори чантичката, за да я скрие на дъното, и видя, че снимката от Льоша и писмото на Пиетро ги няма. Тя се спря и си спомни как Виктор Андреевич й подаде чантичката отворена и предположи, че вероятно писмото и снимката са изпаднали някъде по пътя до стоянката на таксито. Изобщо не помисли, че може Виктор Андреевич да ги е взел…

Майка й не спеше — в кухнята светеше. Нямаше смисъл да ходи на пръсти. Вера Сергеевна влезе веднага и щракна крушката.

— Пак ли си пила?

— А ти никога ли не си пила?

— Престани с този тон! — избухна Вера Сергеевна. — Вдругиден си на изпит.

— На никакъв изпит няма да бъда — вяло провлече Светлана. — Не ми трябват никакви филологически факултети, никакви английски езици, и изобщо…

— Какво значи това?! — Вера Сергеевна стисна юмруци.

Светлана имаше силен нюх към настъпваща опасност. Като хвърли обувките, тя изтича боса към майка си, прегърна я и я целуна.

— Мамче, миличка, не се вълнувай. Хайде да поседнем, да обмислим. — Тя лекичко подбутваше майка си към канапето. Вера Сергеевна се обърка, седна и попита.

— С кого беше?

— С Галя!

— Само двете?

— Представи си.

— Но това е още по-лошо — двете да пиете! — възмути се Вера Сергеевна.

Светлана падна на колене, хвана я за ръцете.

— Ама аз не съм пияна, кълна ти се. Всичко ми се изпари. Хайде да поговорим.

— Ти каза, че няма да се явиш на изпити.

— За какъв дявол ми е този университет, кажи? За да чопля цял живот едно и също? Уроци, уроци, уроци! И да получавам по сто и трийсет на месец!

— Какво, цял живот продавачка ли ще бъдеш?

— Защо пък не? Но ще уча. Само че не в университета.

— Ами къде?

— Е, поне в търговско-икономическия техникум. След това мога да направя чудесна кариера. Ето при нас завеждащ отдела е завършила, техникум и си живее — бъди спокойна!

— Ама ти нали се готвеше!

— Какво съм се готвила! Ще хвана тройката. Един ден остава, нищо не може да се направи. А утре и главата ще ме боли.

— Нали казваш, че си трезва?

— Какво ли мога още да кажа! — Светлана се изправи, отново прегърна майка си. — Мамче, хайде да сключим един договор: нито дума повече за университета. Голяма работа, диплома! Ще минем и без нея.

В себе си Вера Сергеевна беше съгласна с дъщеря си, но все пак въздъхна тежко:

— Внимавай, миличка, да не съжаляваш…

— Никога! Хайде да спим!

На другия ден Светлана трябваше да излезе в отпуск за изпити, но тя си отиде на работа.

Ако Виктор Андреевич не я беше поканил на ресторант, може би решението и щеше да бъде друго. С такъв характер я е надарила природата: умееше да ръководи другите според собствените желания, но не умееше да управлява своите желания. Тези нейни желания понякога зависеха от същински глупости…

В същото време, когато майката и дъщерята разговаряха, Виктор Андреевич седеше на масата в едностайната си квартира по пижама и с удоволствие разглеждаше снимката, взета, по-точно открадната от чантичката на Светлана. Той не се страхуваше от обвинение в кражба, разчитайки на това, че момичетата няма да го подозрат (и той не се излъга). Но даже и да бяха възникнали такива опасения, все едно, той щеше да вземе снимката, защото човекът на задния план, който се надигаше от стола, беше именно той, Виктор Андреевич Кутепов. Светлана и Галя не го познаха, което е обяснимо, защото те го виждаха за първи път в натура, а снимката е малка и при това неговото лице на снимката беше малко не на фокус. Виж, ако се преснима, увеличи и сравни с други негови снимки, тогава веднага ще се види сходството.

Като се насити да гледа, Виктор Андреевич отиде в кухнята, запали газта и изгори снимката. След това изключи газта, отвори прозореца, за да проветри, и легна да спи.