Завръщането на резидента

Глава 2Изпробване на фотоапарата

Вера Сергеевна беше вече купила репички и кромид лук, когато Светлана се събуди.

Вечерта бяха легнали по-късно, отколкото обикновено: Светлана искаше да преправи любимата си рокля — синята на черни райета, — да префасонира малко яката. Но тя самата не умееше да шие, затова, както винаги, каза: „Мамо, моля ти се…“

— Хайде ставай, трябва да си изгладиш роклята! — викна от кухнята Вера Сергеевна.

— Ти по-добре ще я изгладиш — обади се Светлана.

Друг отговор Вера Сергеевна и не очакваше, това беше в реда на нещата и тя не се сърдеше. За дъщеря си тя правеше всичко, каквото можеше.

Докато Светлана се миеше и решеше, Вера Сергеевна приготви закуската.

— Къде смяташ да ходиш? — попита тя дъщеря си, когато седнаха на масата.

— Ще отидем с Галя в някое кафене да поседим на въздух и да хапнем сладолед.

От известно време Светлана реши да не казва всичко на майка си. Не, тя не лъжеше, а просто не казваше всичко. Така й беше по-удобно — по този начин не възникваха излишни въпроси. Беше вече решила, че ще отидат на среща с италианеца и непременно ще се отбият в някое кафене, но защо да казва на майка си, че освен Галя, там ще бъде и един чужденец?

— Струва ми се, че трябваше да се видите с Льоша?

— Вече се уговорихме с Галя да се видим в единадесет часа пред пощата.

Това също не беше нито лъжа, нито цялата истина.

Льоша трябваше да намине към тях именно в единадесет, така че трябваше да побърза с гладенето; за да не се срещнат с него, тя трябваше да излезе от къщи не по-късно от десет и половина.

Светлана набързо излапа омлета с шунка, хапна си от салатата, изпи един чай, стана от масата и бодро обяви:

— Мамче, на твое разположение съм!

— Включи ютията, постели одеялото и дай парцала.

В десет и нещо всичко беше готово.

Светлана се облече.

— Как е, мамче?

Вера Сергеевна запали цигара — напоследък тя предпочиташе „Беломор“.

— Обърни се… Така… Чудесно…

— Дай си часовника.

Вера Сергеевна донесе златния си часовник със златната верижка — подарък от съпруга, и го сложи на ръката на дъщеря си. Светлана целуна майка си по бузата и излезе.

След петнадесет минути на вратата се звънна.

Вера Сергеевна отвори вратата. Пред нея стоеше Льоша. На гърдите му висеше фотоапарат в нов калъф, в дясната си ръка държеше бял свитък. Веселото му лице сияеше.

— Здравейте, Вера Сергеевна! Тук ли е Света?

— Добро утро, Альошенка. Ами тя излезе.

Сиянието изчезна.

— Отдавна ли?

— Току-що.

— Ха така! И нищо ли не каза?

— Каза, че имат среща с Галя. Пред пощата, в единадесет часа. Споменах й за теб, че май днес щяхте да се видите, но тя като че ли не ме чу. Ама ти влез, не стой на прага.

Льоша съвсем се начумери.

— Не, тръгвам си. Тя не каза ли къде ще ходят с Галя?

— Сладолед им се прияло. Сигурно ще поседнат в някое кафене на въздух. Днес времето е чудесно.

— Но как така? Ние тримата смятахме…

— Е, не се разстройвай, къде ще се дянат?

Льоша потупа с пръст по фотоапарата.

— Вчера го купих, исках да я снимам.

— Ще я снимаш, лятото току-що започва.

— Добре. — Той й подаде свитъка. — Тя ме помоли. Техният стенвестник. Написах заглавието.

Вера Сергеевна се почувствува неловко заради Светлана. За да го поуспокои малко, тя разви свитъка и се вгледа в голямото червено заглавие „За културно обслужване“.

— Колко хубаво си го направил! — каза тя.

Но това не го утеши.

— Извинете, Вера Сергеевна. — Като прескачаше през три стъпала, Льоша изтича по стълбата, оставяйки я на прага пред отворената врата…

Времето наистина беше чудесно. Всички вече бяха с летни дрехи, даже децата. Дворът кънтеше от детски гласове, цвърчаха птички. Небето беше ясно. Свежо зелените кестени, строени като в редица на съседната улица, която се виждаше от двора, бяха обсипани с големи бели свещи. Те блестяха под яркото слънце.

От всичко това на Льоша му стана още по-лошо. Той изгледа пейките, на които седяха бабички, играещите момичета на асфалтовата площадка, след това спря погледа си върху събралите се на купчинки малчугани, които оживено обсъждаха нещо. Сред тях забеляза шестокласника Витка, палавия, съсед по етаж. Ако Льоша не го пъдеше, той щеше постоянно да се влачи след него. Беше му безгранично предан не толкова за това, че му даваше по някой петак за кино, а заради това, че му оказа колосално доверие, като го взе за помощник, когато сглобяваше от нищо своя мотоциклет ИЖ.

Льоша излезе от входа и тихо извика:

— Витек!

Онзи мигновено чу и след секунда застана запъхтян пред Льоша, гледайки фотоапарата.

— Здрасти, Льоша! Ще фотографираме ли?

— Ти не си ли виждал Светка?

— Не. Трябва ли ти?

— Щом те питам, значи ми трябва.

Витек веднага отгатна настроението на своя благодетел и закрачи до него мълчаливо. А Льоша размисляше къде може да потърси започналата да хитрува Светка.

Миналото лято пет или шест пъти бяха ходили в различни кафенета, но тя най-много хареса „Над реката“ — така се наричаше, защото се намираше в парка, на високия бряг на реката, откъдето се виждаше осеяното с езерца и храсталаци крайбрежие. Но дотам има много да се върви, както и до пощата, където, ако не е излъгала, Светка трябва да се срещне с Галя. Затова Льоша реши да започне от пощата и да продължи нататък към реката.

Между впрочем, за разговора си с Пиетро Матинели приятелките избраха именно кафене „Над реката“, а дотам имаше само три спирки с автобус от ул. „Тургенев“, т.е. от мястото на срещата им с него.

Като стигна крайния пункт на своето търсене, Льоша намери тези, които търсеше.

Кафенето „Над реката“ беше уютно местенце. Сред голяма поляна, в която в естествен безпорядък растяха кисел трън и люляци, се намираше кръглият дървен павилион с покрив на шатра и големи разноцветни прозорци. Той е опасан с широка ивица бял речен пясък, върху който са наредени кръгли мраморни масички, а около всяка масичка — по четири светли плетени столове. Почти никога няма свободно място. Всичко това е обгърнато от кестени и покрито от синьото небе.

Върху масичката, около която седяха Светлана, Галя и Пиетро, блестяха под лъчите на слънцето разни чаши и чашки, бутилка шампанско, коняк, лимонади. Първата скованост, характерна за хора, които малко се познават и току-що са седнали на масата, вече беше преминала. Но все още разговорът се въртеше около онези стандартни въпроси, типични за всички страни по света при общуването на чужденци с местни жители. Разликата беше само в това, че Пиетро Матинели, както той самият каза на Светлана още тогава, в магазина, не е турист, а е дошъл в Съветския съюз на работа.

— За първи път ли идвате в Съветския съюз? — попита Галя.

— Да — отговори Пиетро.

— Харесва ли ви нашият град?

— О, разбира се! Много е красив. Хубаво се живее тук.

— А какво най-много ви харесва, Пиетро? — Това вече беше Светлана, която дояждаше първата порция сладолед.

— Разбира се, че момичетата! — усмихнато възкликна той и добави: — Може би искате да чуете — метрото? Не, то също е хубаво, но на мен най-много ми харесват момичетата.

Сега последва отстъпление от туристическия стереотип.

— Имате ли много познати? — попита Светлана с едва доловимо издайничество, което впрочем Пиетро улови без много усилия.

— Много — каза той, давайки вид, че не е разбрал истинския смисъл на нейния въпрос. — Там, където работех, всички ми бяха приятели.

— А къде сте работили? — поинтересува се Галя.

— Казва се химкомбинат. Сега го построиха. Не сте ли чули?

— Да, писаха във вестниците и по телевизията го показаха.

— Аз също участвувах в строежа. Монтирах апаратура. Цяла година.

— Какъв е този комбинат?

— Ще произвежда различни торове за селското стопанство.

— Знаеш ли — каза Светлана и се обърна към Галя, — Пиетро заминава утре. Нали така, Пиетро?

— Да, за съжаление — с истинска тъга каза той. — Между впрочем, моите тукашни колеги ме наричаха Пьотр. Това по ми харесва.

— Много добре говорите руски — забеляза Галя.

— Стараех се. Аз започнах да уча руски още като студент.

— Къде сте учили?

— В Милано. Аз съм оттам.

— Имате ли голямо семейство?

— Татко, мама, сестра ми и аз. Но… — Пиетро посочи с пръст малкото магнитофонче, което държеше в ръка. — На него му е скучно, той всичко знае за мен. Хайде да поговорим за нещо по-интересно.

— Например? — попита Светлана.

— Например за вас.

— Е, какво интересно има тук! Ние никъде не сме ходили, нищо не сме видели.

— Както казват руснаците, всичко е пред вас. — Той замълча за секунда, а после се обърна към Светлана: — Аз вече имам вашия глас, но ако ви помоля за автограф?…

— Пиетро, вие какво? — Светлана се засмя. — Аз да не съм Ирина Роднина?

— Бихте ли ми изпратили някога една картичка?

— Това може.

Пиетро извади от джоба си кожено бележниче, а оттам две визитни картички.

— Заповядайте.

Светлана и Галя взеха картичките и ги сложиха в чантичките си.

— Полага се размяна — каза Пиетро.

— Ние нямаме визитни картички.

— Тогава ще запиша домашния ви адрес.

Момичетата се спогледаха и Светлана каза:

— Ако искате да ми пишете, изпратете го до магазина.

— Но аз не ви знам даже презимето. — Той като че ли беше засегнат.

— Сухова. Светлана Алексеева.

Пиетро посочи магнитофона.

— Там вече се записа. А може ли да ви изпратя нещо като подарък?

— Ами, защо! Няма нужда. По-добре вие елате.

— Аз все пак ще ви изпратя. Иска ми се да ви доставя удоволствие.

… Точно в този момент Витек видя Светлана през храстите.

— Ето я твоята Светка — посочи с ръка на оглеждащия масите Льоша. — Там има някакъв не наш…

Льоша не можеше да промени изражението на лицето си, толкова му стана неприятно. Той извади фотоапарата от калъфа.

Като се криеха зад храстите, те се добраха до масичката на Светлана на около петнадесет метра. Тук Льоша приготви апарата за снимане — постави блендата на единадесет, скорост сто, свали капачката на обектива.

Храстът, зад който се криеха, не беше много гъст. Льоша намери прозорче между клоните, завъртя резкостта, но от това положение нещо не се получаваше. Наложи се да излезе от храстите, за да щракне, но така в кадър попадна и съседната масичка. Той веднага се скри зад храста и започна да върти блендата и скоростта. Това беше изпробване на фотоапарата и първото му фотографиране в живота, макар че беше прочел инструкцията. За по-сигурно трябваше да направи няколко снимки.

Но не успя да повтори снимането.

Тъкмо беше готово всичко, изневиделица отстрани се появи един нисък чичко — Льоша не можа да го разгледа добре, — който показа някаква книжка и каза шепнешком:

— Тук не може да се фотографира.

Льоша се учуди.

— Това пък какво е?

— На вас говоря, младежо, тук не може да се фотографира. Моля да осветите филма!

— И още как! — ядоса се Льоша.

Витек показа мръсен, но затова пък много изразителен среден пръст на чичкото, дръпна Льоша за ръкава и, промъквайки се между храстите, изчезнаха.

— Льошка, хайде да ги поразвеселим — дяволито предложи Витек, когато излязоха на алеята, водеща към автобусната спирка.

— Да я вземат дяволите — пъхайки фотоапарата в калъфа, каза Льоша. — Хайде в къщи.

Дълго крачеха мълчешком, след това Льоша произнесе нещо непонятно за Витек:

— Ще й дам аз един стенвестник… Хм! Културничко обслужват!

— Какъв стенвестник? — зачуди се Витек.

— Хайде, не разсъждавай. — И Льоша го перна по тила…

Галя, Светлана и Пиетро седяха в кафенето до три часа, след това тръгнаха пешком към центъра и обядваха в един ресторант, после отидоха на кино от 18:30 часа, но не седяха докрай — филмът беше скучен.

Когато излязоха от киното, възникна един проблем: Пиетро искаше на всяка цена да изпрати момичетата — той предлагаше по-напред да изпратят Галя, а след това той да изпрати Светлана. Момичетата настояваха те да изпратят Пиетро до хотел „Москва“. Спорът беше решен с просто гласуване и болшинството победи.

Тъй като Пиетро наистина на другия ден излиташе за Италия и понеже много се хареса и на Светлана, и на Галя, прощаването беше дълго. Обещаха си да не се забравят, а Пиетро повтори няколко пъти, че непременно ще дойде пак колкото се може по-скоро. И тримата бяха не съвсем трезви, затова разговорът беше оживен и на висок тон — бяха застанали на десет крачки от главния вход на хотела и всички ги оглеждаха. В изблик на чувства Пиетро се опитваше да пъхне на пръста на Светлана своя пръстен с някакъв неизвестен камък и тя трябваше да употреби много усилия, за да вразуми италианеца.

Най-после се разделиха. Галя взе такси. Тя закара Светлана, която слезе малко по-далеч от тяхната къща. Беше десет часът.

Светлана вървеше, без да бърза, като че ли се разхождаше.

Льоша седеше на пейката с двама приятели, чакаше я. Когато тя се изравни с тях, той стана, искаше да я хване за ръката, но тя се дръпна.

— Разхождаме се с разни чужди красавци? Сбъднаха се мечтите ти, а? — каза той.

— Отело, ревнивецо — насмешливо отговори тя. — Теб какво те засяга?

— Ще видим, хубаво ще ми се поразходиш.

Тя се скри във входа. Никога досега Льоша не беше изпитал такава мъка.