Златни рибки

10

Голямата стая беше пълна с аквариуми, подредени до стените на два реда върху окачени със скоби полици — големи правоъгълни аквариуми с метални рамки, осветени отгоре или отвътре. Гирлянди от водорасли се полюшваха зад зеленясалите стъкла, а в прозрачнозелената вода се движеха рибки във всички багри на дъгата.

Сред тях имаше дълги, тънки като златни стрели, японски воалоопашатки с фантастични развяващи се подире им опашки, скаларии, прозрачни като оцветено стъкло, миниатюрни гупи, не по-дълги от сантиметър, изцъклени рибки, напръскани на точици като булчински воал, големи тромави китайски воали с телескопични очи, жабешки муцуни и съвсем излишни перки, които се клатушкаха лениво из зелената вода като шишковци, запътили се за обяд.

Повечето светлина идваше от голямата полегата капандура. Под нея до гола дървена маса стоеше висок изпит мъж. В лявата му ръка се гърчеше червена рибка, дясната стискаше бръснарско ножче, облепено от едната страна с изолирбанд.

Погледна ме изпод широките си посивели вежди. Очите му бяха хлътнали, безцветни, мътни. Отидох до него и погледнах рибката в ръката му.

— Гъбички ли? — попитах. Кимна бавно.

— Бели гъбички. — Сложи рибката на масата и внимателно разпери гръбната й перка. Бе накъсана и разръфана, а по парцаливите й краища се виждаха бели мъхести налепи.

— Белите гъбички — продължи той — не са опасни. Ще почистя тоя приятел и ще бъде като нов. С какво мога да ви услужа, господине?

Усмихнах се, докато въртях цигара между пръстите си.

— Също като хората — рекох. — Имам предвид рибите. И те пипват разни болести.

Той притисна рибката към дървото и подряза разръфаните краища на перката. Разпери опашката и подравни и нея. Рибката беше престанала да се гърчи.

— Понякога могат да се излекуват, но не винаги. Не може да се лекува заболяването на плавателния мехур например. — Вдигна поглед към мен. — От туй не я боли, ако си мислите такова нещо. Можеш да й причиниш смъртоносен шок, но не и болка като на човек.

Остави бръснарското ножче на масата, топна парче памук в някаква лилава течност и намаза с нея обрязаните места. После потопи пръст в буркан с вазелин и покри с него наранената повърхност. Хвърли рибката в малък аквариум до една от стените. Тя веднага зашари спокойно насам-натам със съвсем доволен вид.

Мършавият избърса ръце, приседна на ръба на една пейка и впери в мен безжизнени очи. Някога е бил хубав, много отдавна.

— От рибки ли се интересувате? — Говореше с тихия, предпазлив шепот, с който затворниците разговарят в килията си и в двора на затвора.

— Не особено — поклатих глава. — Това беше само претекст. Дойдох много отдалеч, за да се видим, господин Сайп.

Прекара език по устните си и продължи да ме гледа. Когато заговори отново, гласът му бе уморен и кротък.

— Името ми е Уолъс, господине.

Пуснах колелце дим и го боцнах с пръст.

— Трябва да е Сайп, за да ми свърши работа.

Наведе се напред, отпусна ръце между кокалестите си колене и ги сплете. Големи възлести ръце, видели навремето много тежка работа. Вдигна глава към мен и мъртвите му очи бяха студени под рунтавите вежди. Но гласът му беше все така кротък.

— Не съм виждал ченге от една година насам. Никой не е идвал на приказка. Каква е твоята игра?

— Познай.

Гласът му стана още по-кротък.

— Слушай, ченге. Имам си хубав дом, спокоен. Никой не ме закача вече. Никой няма право. Получих амнистия направо от Белия дом. Имам си рибките да се занимавам с тях, а човек се привързва към съществата, за които се грижи. Не държа никому пукнат цент. Платих си за всичко. Жена ми има достатъчно мангизи, за да преживеем. Искам само да ме оста вят на мира, ченге. — Млъкна, поклати глава. — Не можеш да ми подпалиш чергата… вече.

Не казах нищо. Продължих да го гледам с лека усмивка.

— Никой не може с пръст да ме бутне — продължи той. — Помилването ми е направо от кабинета на президента. Искам само да ме оставят на мира.

Поклатих глава, все така усмихнат.

— Ето това никога няма да стане… докато не си признаеш.

— Слушай — каза тихо. — Май отскоро се занимаваш с тоя случай. Като че ли още ти е пресен. Искаш да си изградиш име. Но аз, аз живея с него почти двайсет години, както и много други хора, доста умни при това. Те знаят, че нямам нищо, което да не е мое. Никога не съм имал. Друг ги е взел.

— Пощенският служител — рекох.

— Ами да!

— Слушай — продължи той все тъй тихо. — Излежах си моето. Знам всичко около тоя случай. Знам, че няма да престанат да си задават въпроси… докато има макар и един жив, който да помни историята. Знам, че от време на време ще изпращат по някоя отрепка да разсмърди наоколо. Добре. Не се сърдя. А сега какво мога да направя, за да те накарам да си се върнеш у дома?

Поклатих глава и загледах през рамото му рибките, които се носеха из своите големи тихи аквариуми. Чувствах се уморен. Тишината на къщата загнезди призраци в ума ми, призраци отпреди много години. Един влак, цепещ с грохот мрака, бандит, скрит в пощенския вагон, пламъче от дулото на револвер, мъртъв пазач на пода, безшумно изхвърляне на стоката при някоя спирка за зареждане с вода, един мъж, опазил тайната си цели деветнайсет години… почти опазил.

— Допуснал си само една грешка — рекох бавно. — Помниш ли някой си Мардо Куката?

Вдигна глава. Виждах го как се рови из паметта си. Името май не му говореше нищо.

— Един от затвора Левънуърт — обясних. — Дребосък, лежал е за цепене на двайсетдоларови банкноти, на които залепял фалшиво гръбче.

— А да, спомням си.

— Казал си му, че перлите са у теб.

Виждах, че не ми вярва.

— Сигурно съм го будалкал — изрече бавно, безизразно.

— Възможно е. Но ето каква е работата. Той не смятал така. Дошъл преди време по тия краища с един приятел, който нарича себе си Залеза. Видели са те някъде и Куката те познал. Почнал да мисли как да припечели малко мангизи. Само че бил наркоман и говорел на сън. Надушило го някакво момиче, после друго момиче и един адвокат мошеник. На Куката му изгориха ходилата и той умря.

Сайп ме гледаше, без да мига. Браздите около устата му ставаха все по-дълбоки.

Махнах с цигарата и продължих:

— Не знаем колко е казал, но адвокатът и момичето са в Олимпия. И Залеза е там, но мъртъв. Те го убиха. Не знам дали им е известно къде си. Но рано или късно ще разберат — те или други като тях. Можеш да измориш ченгетата, ако те не намерят перлите и ако не се опиташ да ги продадеш. Можеш да се отървеш от застрахователното дружество и дори от хората от пощата.

Сайп седеше като вцепенен. Големите му възлести ръце, стиснати между коленете, не помръдваха. Безжизнените му очи просто се взираха в нищото.

— Но няма да отчаеш мошениците — продължих. — Те никога няма да се откажат. Винаги ще се намерят двама-трима с достатъчно време, достатъчно пари и достатъчно злоба, за да надделеят. Ще намерят начин да разберат онова, което ги интересува. Ще отвлекат жена ти или ще те замъкнат в гората и ще те изтезават. И ще трябва да отстъпиш… Докато аз имам почтено солидно предложение.

— От чия банда си? — внезапно попита Сайп. — Стори ми се, че надуших ченге, но вече не съм толкова сигурен.

— От застрахователното — отговорих. — Ето какво ти предлагам. Наградата е общо двайсет и пет бона. Пет за момичето, което ми предаде информацията. Получило е сведенията по редовен начин и заслужава своя пай. Десет хилядарки за мен. Аз свърших цялата работа и зяпах във всички дула. Десет за теб с моето посредничество. Сам не можеш да вземеш и цент. Какво ще кажеш? Как ти се струва?

— Чудесно — рече нежно. — Освен едно. Нямам никакви перли, ченге.

Изгледах го навъсено. Това бе последният ми коз. Нямах повече. Отлепих гръб от стената, пуснах угарката на пода и я стъпках. Обърнах се да си вървя. Той стана и вдигна ръка.

— Почакай малко — продума сериозно, — ще ти го докажа.

Мина пред мен и излезе от стаята. Хапех устни и разглеждах рибките. Дочух отнякъде шум на автомобилен двигател, не много близо. Някой отвори и затвори чекмедже, очевидно в съседна стая.

Сайп се върна. В мършавия си юмрук стискаше лъскав колт калибър 45. Стори ми се дълъг колкото мъжки лакът. Насочи го към мен и каза:

— Перлите са тук, шест парчета. Оловни перли. Мога да среша мустаците на муха от петдесет метра. Не си никакъв детектив. А сега да те няма… И кажи на пъргавите си приятели, че съм готов да им избия зъбите с куршуми всеки делничен ден и два пъти в неделя.

Не мърдах. В мъртвите очи на мъжа се четеше лудост. Не смеех на шавна.

— Перчиш се — казах бавно. — Мога да докажа, че съм детектив. Ти си бивш затворник и дори притежаването на това желязо е вече противозаконно. Свали го и да поговорим разумно.

Колата, която бях чул, като че ли спираше пред къщата. Изскърцаха спирачки. Чуха се стъпки по алеята, после нагоре по стълбите. Внезапно прозвучаха резки гласове, сподавено възклицание.

Сайп заотстъпва гърбом, докато не се озова между масата и големия осемдесет или столитров аквариум. Усмихна ми се с широката открита усмивка на боксьор, притиснат в ъгъла между въжетата.

— Виждам, че приятелите ти май те настигнаха — процеди. — Вади патлака и го хвърляй на пода, докато още имаш време… и дишаш.

Не помръдвах. Гледах рошавите косми над очите му. Взрях се и в очите му. Знаех, че ако помръдна, дори за да направя онова, което искаше от мен, щеше да стреля.

По стълбите се заизкачваха стъпки. Бяха препъващи се, тромави, с намек за боричкане. В стаята влязоха трима души.