Златни рибки

6

Хотел „Снокуломи“ в Олимпия беше на Капитол Уей с лице към необикновената квадратна градска градина. Излязох през кафенето и слязох пеша по хълма, докато стигнах най-затънтения край на залива Пъджет Саунд, където вонеше на гнило между редицата изоставени кейове. Връзки дърва за огрев бяха отрупани край ръкава на залива, някакви старци се мотаеха между тях или седяха на сандъци, с лули в устата, под табелка с надпис: „Дърва и подпалки. Доставка безплатно.“

Отзад стърчеше ниска скала, а на фона на сиво-синкавото небе се очертаваха грамадните северни борове.

Двама от старците седяха на сандъците си на десетина метра един от друг и се правеха, че не се виждат. Бавно приближих до единия. Носеше панталони от рипсено кадифе и бивше вълнено яке на червени и черни карета, филцовото бомбе беше белязано с потта от двайсет лета. В едната си ръка стискаше къса черна лула, а с мръсните пръсти на другата бавно, внимателно, с наслада се мъчеше да изскубне дългия къдрав косъм, който се подаваше от ноздрата му.

Нагласих един сандък, седнах, натъпках лулата си и я запалих, пуснах облаче дим. Махнах небрежно към водата и рекох.

— Кой би помислил, че това идва от Тихия океан.

Той ме погледна. Продължих:

— Затворен ръкав… спокоен, тих като града ви. Обичам такива градчета.

Продължи да ме гледа.

— Обзалагам се — подхвърлих, — че човек, който живее в такъв град, познава всички в него и в околностите.

— На колко се обзалагаш? — попита той.

Извадих от джоба си сребърен долар. По тия краища все още се срещаха такива монети. Старецът го погледна, кимна, изведнъж изскубна от носа си дългия косъм и го заразглежда на светлината.

— Ще загубиш — рече. Положих долара на коляното си.

— Познаваш ли тук някой, който гледа много златни рибки? — попитах.

Той не откъсваше поглед от долара. Другият старец недалеч от нас беше в работен комбинезон и с обувки без връзки. Той също зяпаше долара. И двамата се изплюха едновременно. Първият старец обърна глава и изрева колкото му глас държи:

— Да знаеш някой, дето въди златни рибки?

Вторият старец скочи от сандъка, грабна голяма брадва, изправи една цепеница, стовари брадвата върху нея и я разполови. Хвърли тържествуващ поглед към първия старец и изкрещя:

— И аз не съм.

— Недочува — поясни моят събеседник. Стана бавно и тръгна към една барака, скована от стари дъски с различна дължина. Влезе в нея и затръшна вратата.

Вторият старец заядливо хвърли брадвата на земята, изплю се по посока на затворената врата и изчезна между купчините дърва.

Вратата на бараката се открехна и оня с якето подаде глава.

— Тук има само раци от канала — съобщи той и пак затръшна вратата.

Прибрах долара в джоба си и поех обратно нагоре по хълма.

Капитол Уей се простираше от север на юг. Подмина ме тъмнозелен трамвай, на чиято табела пишеше, че отива нейде си в Тъмуотър. В далечината виждах административните сгради. В северна посока улицата минаваше край два хотела и няколко магазина и се разклоняваше вдясно и вляво. Надясно се отиваше към Такома и Сиатъл. Наляво се минаваше по един мост и по-нататък пътят водеше до полуостров Олимпик.

Отвъд разклона улицата изведнъж ставаше стара и занемарена — дупки по асфалта, китайски ресторант, заковано с дъски кино, заложна къща. Над мръсния тротоар стърчеше фирма „Тютюневи изделия“. Отдолу, с малки букви, сякаш с надежда, че няма да се види, пишеше: „Билярдна“. Влязох в магазина, подминах щанд с илюстровани списания и витрина с пури, в която беше пълно с мухи. Отляво имаше дълъг дървен тезгях, няколко ротативки и самотна маса за билярд. Три хлапета се забавляваха с ротативките, а един висок слаб мъж с дълъг нос и без брадичка играеше билярд сам. В устата му имаше угаснала пура.

Седнах на бара и иззад него от стола се надигна плешив мъж с неприятен поглед, изтри ръце в дебелата си сива престилка и ми показа един златен зъб.

— Малко ръжено — рекох. — Да познавате някой, дето въди златни рибки?

— Да — отговори той и добави: — Не.

Наля нещо зад тезгяха и побутна към мен чаша от дебело стъкло.

— Десет цента.

Помирисах течността, сбърчих нос.

— Онова „да“ за уискито ли се отнасяше?

Плешивият извади отдолу голяма бутилка с етикет, който уверяваше, че това е „най-доброто чисто ръжено уиски от Юга, гарантирано отлежало поне четири месеца“.

— Добре — рекох. — Виждам, че току-що се е нанесло тук.

Долях малко вода и отпих. На вкус беше като ваксина против холера. Сложих четвърт долар на тезгяха. Барманът ми показа още един златен зъб от другата страна на лицето си, хвана се за тезгяха с яките си ръце и вирна брадичка към мен.

— Това някаква шегичка ли беше? — попита почти нежно.

— Току-що пристигам — обясних. — Търся златни рибки за поредния си прозорец. Златни рибки.

Барманът процеди много бавно:

— Да ти приличам на човек, който познава човек, който гледа златни рибки? — Лицето му леко пребледня.

Дългоносият, който играеше билярд сам, прибра щеката, дойде при бара, застана до мен и хвърли пет цента на тезгяха.

— Налей ми кола, преди да си се подмокрил — под хвърли той на бармана.

Барманът с мъка се отлепи от плота. Погледнах да видя дали пръстите му не са оставили вдлъбнатини по дървото. Наля кока-кола, разбърка я с дълга пръчица, тропна чашата на тезгяха, пое дълбоко дъх и го издиша през носа си, изгрухтя и се запъти към вратата с надпис „Тоалетна“.

Дългоносият надигна колата и се загледа в мръсното огледало зад бара. Левият ъгъл на устата му помръдна. Оттам долетя едва доловимо:

— Как е Куката?

Стиснах палеца и показалеца си, поднесох ги към носа си, подсмръкнах и тъжно поклатих глава.

— Продължава да смърка, а?

— Да — рекох. — Не чух името ти.

— Викай ми Залеза. Все на запад вървя. Мислиш ли, че все тъй ще си трае?

— Ще си трае.

— Как те викат?

— Додж Уилис. От Ел Пасо.

— Отседнал ли си някъде?

— В хотел.

Остави празната чаша.

— Да се омитаме.