Златни рибки

12

Кракът на Мадър кървеше леко, нищо опасно. Зяпаше ме с обезумели от страх очи, докато пристягах с носна кърпа бедрото му над коляното. Предположих, че сухожилието му е скъсано, възможно бе капачката да е надробена. Сигурно щеше да понакуцва на път към бесилката. Слязох долу и постоях на терасата. Гледах двете коли пред къщата, склоновете на хълма и далечния пристан. Никой не би могъл да определи откъде са долетели изстрелите, освен ако случайно не е минавал наблизо. Много вероятно беше изобщо да не са обърнали внимание. Сигурно доста се стреляше из горите наоколо.

Върнах се в къщата и погледнах телефона, окачен на стената в хола, но още не исках да го използвам. Нещо ме човъркаше. Запалих цигара, загледах се през прозореца, а някакъв призрачен глас произнесе в ушите ми: „Воалите, Хати, черните воали.“

Върнах се обратно в стаята с рибките. Мадър вече стенеше — тежко, задъхано. Но какво ми пукаше за садист като него?

Момичето беше мъртво. Нито един аквариум не беше повреден. Рибките плуваха спокойно в зелената вода, бавно, кротко и безгрижно. И на тях не им пукаше за Мадър.

Аквариумът с китайските воали беше в ъгъла, около четирийсетлитров. Бяха само четири — едри парчета, по десетина сантиметра всяко, целите черни като въглища. Две вдишваха въздух на повърхността и две лениво се поклащаха на дъното. Имаха набити, дебели телца, пищни опашки и високи гръбни перки, а облещените им телескопични очи ги правеха да приличат на жаби, ако човек ги гледа отпред.

Наблюдавах ги как тършуват из зелените водорасли в аквариума. Два червени езерни охлюва се бяха лепнали за стъклото и го почистваха. Двете рибки на дъното изглеждаха по-дебели и по-тромави от онези горе. Интересно защо.

Между два от аквариумите се търкаляше сакче от преплетен канап с дълга дръжка. Взех го, поровичках по дъното, улових единия воал и го извадих. Обърнах го в сакчето, огледах сребреещото му коремче. Забелязах нещо като шев. Опипах мястото. Под него имаше твърда бучка.

Извадих другия воал от дъното. Същият шев, същата кръгла, твърда бучка. Извадих един от онези, които дишаха въздух на повърхността. Никакъв шев, никаква твърда кръгла бучка. И по-трудно се хващаше.

Пуснах го в аквариума. Интересуваха ме другите два. Обичам златните рибки не по-малко от всеки човек, но работата си е работа, а престъплението — престъпление. Свалих сакото, запретнах ръкави и взех от масата бръснарското ножче, облепено с изолирбанд.

Доста се изплесках. Отне ми около пет минути. След това те вече лежаха в дланта ми, близо два сантиметра в диаметър, тежки, съвършено бели, млечнобели, с онзи особен вътрешен блясък, какъвто не притежава никой друг скъпоценен камък. Перлите на Лиандър.

Изплакнах ги, увих ги в носната си кърпа, свалих ръкавите на ризата и облякох сакото си. Погледнах Мадър с изтерзаните му от болка и страх очички, с потното му лице. Пет пари не давах за него. Той беше убиец, садист.

Излязох от стаята с рибките. Вратата на спалнята още беше затворена. Слязох в хола и завъртях ръчката на телефона.

— Тук е домът на Уолъс в Уестпорт — казах. — Стана нещастен случай. Трябва ни лекар и ще се наложи да извикаме полиция. С какво можете да ни помогнете?

— Ще се опитам да ви намеря лекар, господин Уолъс — рече телефонистката. — Но може би ще се наложи да почакате. В Уестпорт има шериф. Ще ви свърши ли работа?

— Вероятно — рекох аз, благодарих й и окачих слушалката. И провинциалните телефони си имат добрите страни.

Запалих нова цигара и седнах в един от люлеещите се столове на верандата. След малко чух стъпки и госпожа Сайп излезе от къщата. Постоя за миг, загледана към склона на хълма, сетне седна на стола до мен. Сухите й очи ме гледаха внимателно.

— Сигурно сте детектив — промълви бавно, неуверено.

— Да, представлявам дружеството, което е застраховало перлите на Лиандър.

Тя насочи поглед в далечината.

— Мислех, че тук ще намери спокойствие, че никой няма да го тревожи повече, че това място ще му бъде като убежище.

— Не е трябвало да се опитва да запази перлите.

Извърна към мен глава, този път бързо. По лице то й се изписа първо недоумение, после страх.

Бръкнах в джоба, извадих смачканата кърпа и я разгърнах в дланта й. Те лежаха една до друга върху белия плат, убийства за двеста хилядарки.

— Можел е да има своето убежище — рекох, — никой не е искал да му го отнеме. Но това не го е задоволило.

Огледа перлите бавно, неспособна да откъсне поглед. Сетне устните й потрепнаха. Гласът й пресипна.

— Горкият Уоли! Значи все пак ги намерихте. Умен човек сте. Той уби десетки рибки, докато овладее този номер.

Погледна ме в очите. Дълбоко в нейните се беше затаило леко учудване.

— Винаги към се противила на тази идея — продължи тя. — Помните ли библейската притча за изкупителния козел?

Поклатих глава.

— За животното, върху което стоварили всички човешки грехове, а после го пропъдили в пустинята. Рибките бяха неговата изкупителна жертва.

Усмихна ми се. Не отговорих на усмивката й.

— Виждате ли — унесено заговори тя, — някога той е имал перлите, истинските, и смятал, че след като толкова е изстрадал, те вече му принадлежат. Но дори и да ги беше намерил отново, нямаше да може да се възползва от тях. Докато е бил в затвора, някакъв ориентир, изглежда, се изместил и той така и не успя да намери мястото в Айдахо, където са били заровени.

Леден показалец запъпли нагоре-надолу по гърба ми. Отворих уста и нечий глас, вероятно моят, произнесе:

— Ъ?

Тя протегна пръст и докосна една от перлите. Все още ги държах в протегнатата си длан, сякаш ръката ми беше етажерка, закована за стената.

— Така че той купи тези — продължи тя — в Сиатъл. Кухи са, вътре има бял восък. Не помня вече как се нарича този вид обработка. Изглеждат много хубави. Разбира се, никога не съм виждала истински ценни перли.

— За какво са му били? — изграчих аз.

— Не разбирате ли? Те бяха неговият грях. Трябваше да ги скрие в пустинята, в тази пустиня тук. Скри ги в рибките. И знаете ли… — Тя се наведе към мен, очите й заблестяха. Говореше много бавно, много убедително. — Понякога си мисля, че напоследък, от година и нещо, той всъщност взе да вярва, че крие истинските перли. Това говори ли ви нещо?

Наведох очи към перлите. После бавно ги стиснах в юмрук заедно с кърпата.

— Аз съм проста душа, госпожо Сайп — рекох. — Вашата притча за изкупителния козел ми идва малко в повече. Бих казал, че мъжът ви просто се е мъчил да се самозалъже… като всеки нормален човек, загубил играта.

Тя отново се усмихна. Беше хубава, когато се усмихваше. Сетне сви рамене, съвсем леко.

— Разбира се, за вас нещата изглеждат така. Но за мен… — Разпери безпомощно ръце. — Е, какво пък, сега това няма никакво значение. Мога ли да ги задържа за спомен?

— Да ги задържите?

— Перлите, ментарджийските перли. Нали не…

Изправих се. Стар открит форд пъшкаше нагоре по хълма. На жилетката на седналия в него мъж блестеше голяма звезда. Шумът от двигателя напомняше на стара, плешива, разгневена маймуна в зоологическата градина.

Госпожа Сайп стоеше до мен с протегната ръка и с плах, умолителен израз на лицето. Усмихнах й се широко, с внезапна ярост.

— Да, доста добре играхте до един момент. За малко да се хвана. Ледени тръпки ме побиха, госпожо! Но вие ми помогнахте. „Ментарджийски“ не ви отива. С колта действахте бързо и някак безмилостно. Но най-вече последните думи на Сайп развалиха всичко. „Воалите, Хати, черните воали.“ Нямаше да си прави труда, ако перлите бяха фалшиви. А и не беше такъв глупак, че чак толкова да се самозалъгва.

Прибрах двайсет и петте хиляди долара в джоба на жилетката си. Дванайсет и петстотин за мен и още толкова за Кати Хорн. Представях си очите й, когато й занеса чека и когато го депонира в банката, за да чака Джони да излезе от затвора.

Фордът спря зад другите коли. Мъжът, който шофираше, се изплю встрани, дръпна ръчната спирачка и прекрачи вратата, без да я отваря. Едър мъжага с навити ръкави на ризата. Слязох по стъпалата да го посрещна.