Златни рибки

9

След едночасово бързо каране през оредели гори, прекъсвано на три пъти, за да доливам вода, и съпроводено от кашлюкането на пробития уплътнител на радиатора, започнах да чувам прибоя. Широкото бяло шосе с жълта разделителна ивица заобиколи склона на един хълм, на фона на блесналия океан отпред отчетливо изпъкнаха очертанията на няколко сгради и стигнах до някакъв разклон. Лявата отбивка, означена с пътеуказател „Уестпорт — 9 мили“, не водеше към сградите. Тя пресичаше ръждив железен мост и продължаваше между изкривени от вятъра ябълкови градини.

Още двайсет минути каране и колата влезе с пухтене в Уестпорт — тесен пясъчен нос, врязан в океана, с накацали дървени къщи върху възвишението зад него. Носът завършваше с дълъг пристан, в чийто край се полюляваха платноходки със спуснати до половина платна, плющящи по единичните мачти. Отвъд тях се простираше маркиран с шамандури канал и дългата начупена линия на пенещите се вълни над някаква плитчина.

Зад плитчината вълните на Тихия океан се носеха към Япония. Това беше най-предният пост на сушата, най-западната точка от територията на Съединените щати. Великолепно убежище за бивш затворник с два чужди бисера колкото млади картофчета… стига да няма врагове.

Спрях през някаква къща, в чийто двор стърчеше табела: „Обяд, чай, вечеря“. Дребен луничав мъж със заешка физиономия гонеше с гребло две черни пилета, които нещо му се опъваха. Той се извърна, когато двигателят на колата на Залеза се изкашля и замлъкна.

Слязох, минах през портичката и посочих табелата.

— Обядът готов ли е?

Той запрати греблото подир пилетата, изтри ръце в панталоните си и се усмихна подигравателно.

— Жената сложи надписа — довери ми с тънък ехиден гласец. — Няма друго освен шунка с яйца.

— Стига ми и шунка с яйца — рекох.

Влязохме в къщата. Вътре имаше три маси, покрити с шарена мушама, литографии по стените, ветроход с пълно снаряжение в бутилка върху камината. Седнах. Стопанинът влезе в кухнята, откъдето му подвикнаха, а на огъня нещо цвъртеше. Той се върна, наведе се над рамото ми и сложи на масата прибори и хартиена салфетка.

— Май е раничко за ябълкова ракия, а? — прошепна. Обясних му колко бърка. Пак излезе и се върна с чаши и еднолитрова бутилка с прозрачна кехлибарена течност. Седна до мен и наля. От кухнята долиташе плътен баритон, който пееше „Хлое“, заглушавайки цвъртенето.

Пукнахме се, отпихме и зачакахме топлината да запълзи по гърбовете ни.

— Не си тукашен, нали? — попита дребният. Казах, че не съм.

— От Сиатъл сигурно. Дрехите ти си ги бива.

— От Сиатъл — съгласих се аз.

— Тук не ни спохождат много непознати — продължи той, загледан в лявото ми ухо. — Не сме им на път. Виж, по време на сухия режим… — Млъкна, премести острия си поглед на кълвач върху другото ми ухо.

— Ех, преди да го отменят… — Направих изрази телен жест и отпих с разбиране. Приведе се и задиша в лицето ми.

— По дяволите, човек можеше да зареди във всяко рибарско павилионче на кея. Докарваха го скрито под раците и стридите. Да му се не види, Уестпорт беше фрашкан с пиячка. Даваха на дечицата да си играят с кашони от уиски. В тоя град нямаше кола, дето да нощува в гараж, господине. Гаражите бяха претъпкани до тавана с канадско уиски. Дявол да го вземе, един катер на бреговата охрана идваше на кея веднъж в седмицата да наблюдава разтоварването на лодките. В петък. Винаги в един и същи ден. — Намигна ми.

Пушех цигарата си, а в кухнята продължаваше цвъртенето и баритоновата интерпретация на „Хлое“.

— По дяволите, да не сте в алкохолния бизнес?

— По дяволите, не. Купувам златни рибки.

— Ясно — нацупи се той. Налях още по една ябълкова.

— Тази бутилка е от мен — рекох. — И ще взема още две със себе си.

Лицето му светна.

— Как ти беше името?

— Марлоу. Мислите, че ви занасям със златните рибки? Ни най-малко.

— Дявол да го вземе, че може ли човек да се прехранва от тия дребосъци?

Показах му ръкава си.

— Сам казахте, че това е екстра работа. Разбира се, че се изкарват добри пари от редките породи. Нови породи, нови видове, все трябва да се търсят. Чувам, че тук някъде живее някакъв старец с истинска колекция. Може да я продаде. Разправят, че сам е отгледал някои видове.

Налях още по една ябълкова. Едро мустакато женище ритна вратата на кухнята и изрева:

— Ела вземи шунката с яйцата!

Моят домакин притича и се върна с чинията. Започнах да се храня. Той не откъсна поглед от мен. По едно време се плесна под масата по мършавата кълка.

— Старият Уолъс! — рече с кикот. — Ами да, търси те стария Уолъс. Да му се не види, не го познаваме много добре. Не се държи по съседски.

Обърна се в стола си и посочи през тънките пердета към един далечен хълм. На върха му имаше къща в бяло и жълто, лъщяща под слънцето.

— Дявол го взел, ей там живее. Има цял куп от тия рибета. Златни рибки, а? Да се смахне човек!

Това сложи край на интереса ми към дребния. Изгълтах бързо храната, платих за нея и за три бутилки ябълкова ракия, по долар парчето, ръкувах се с домакина и се върнах при колата.

Като че ли нямаше защо да бързам. Ръш Мадър щеше да дойде на себе си и да освободи момичето. Но те не знаеха нищо за Уестпорт. Залеза не спомена името пред тях. Не са знаели за Уестпорт и преди да дойдат в Олимпия, иначе щяха да пристигнат направо тук. Ако пък бяха подслушвали пред вратата на хотелската ми стая, щяха да знаят, че не съм сам. И тогава нямаше да нахълтат така.

Разполагах с предостатъчно време. Отидох с колата до пристана и го разгледах. Видя ми се доста як. Имаше рибарски сергии, пивници, малко, евтино кабаре за рибарите, билярдна зала, безистен с игрални автомати и порнографски панорами. Рибки за стръв се гърчеха и стрелкаха в големи дървени ведра, потопени във водата край пилоните. Наоколо се мотаеха скитници и видът им не вещаеше нищо добро за онзи, който реши да се бърка в работите им. Не се мяркаше никакъв полицай.

Подкарах обратно по хълма и стигнах до жълто-бялата къща. Стоеше самотна — от най-близкото жилище я деляха четири празни парцела. Отпред имаше цветя, ниско окосена тревна площ, алпинеум. Жена в рокля на бели и кафяви шапки ръсеше листните въшки със специална пръскалка.

Оставих таратайката да спре сама, слязох и свалих шапката.

— Тук ли живее господин Уолъс?

Имаше хубаво лице, спокойно, решително. Кимна.

— Искате да го видите ли? — Тонът й също беше спокоен и решителен, а изговорът правилен. Не приказваше като жена, чийто съпруг обира влакове.

Казах си името, обясних, че в града съм чул за неговите рибки и че се интересувам от редки породи.

Жената остави пръскачката и влезе в къщата. Около главата ми бръмчаха пчели, едри мъхнати пчели, които не се плашеха от студения вятър откъм морето. Отдалеч като музикален фон долиташе грохотът на прибоя. Светлината на северното слънце ми се струваше бледа, без капка топлинка в сърцевината си.

Жената излезе от къщата и задържа вратата отворена.

— Той е най-горе по стълбите — рече тя. — Заповядайте, качете се.

Минах покрай два люлеещи се стола и влязох в дома на човека, който беше откраднал перлите на Лиандър.