Златни рибки

8

Бавно заотстъпвах под напора на двамата посетители, които ме притискаха от двете страни. Спънах се в пътната чанта и паднах заднишком, проснах се на пода и се претърколих на една страна, стенейки. Залеза каза някак между другото:

— Горе ръцете, народе. Много моля!

Двете надвесени над мен глави рязко се извърнаха и тогава извадих пистолета си и го прикрих отстрани. Продължих да стена.

Настъпи тишина. Не чух да падат пистолети. Вратата на стаята все още зееше, а Залеза стоеше зад нея, долепен до стената. Момичето процеди:

— Дръж ченгето на мушката, Ръш… и затвори вратата. Мършавият не може да стреля тук. Никой не може. — Сетне добави с едва доловим шепот: — Затръшни я!

Ръш Мадър се заклатушка заднишком към вратата, като ме държеше под прицел. Беше с гръб към Залеза и при тази мисъл кокореше очи. Можех много лесно да го застрелям, но това не влизаше в играта. Залеза стоеше разкрачен и езикът му се подаваше между зъбите. Нещо като усмивка набърчи кожата около безизразните му очи.

Гледаха се втренчено с момичето. Бяха насочили револвери един срещу друг.

Ръш Мадър стигна до вратата, сграбчи я за ръба и я засили. Знаех точно какво ще стане. Щом се затръшне вратата, малкият пистолет щеше да изгърми. Нямаше да се чуе, стига да гръмне както трябва. Гърмежът щеше да се заглуши от трясъка на вратата.

Пресегнах се, хванах глезена на Каръл и рязко го дръпнах.

Вратата се тръшна. Пистолетът й изгърмя и нащърби тавана.

Тя бързо се извъртя и ме зарита. Залеза провлече с пресипналия си и все пак отчетлив глас:

— Щом като така ще играем, дадено. — Чукчето на колта му прещрака.

Нещо в тона му укроти момичето. То се отпусна, свали ръката си с насочения автоматичен пистолет и се отдръпна от мен, като ме изгледа злобно през рамо.

Мадър завъртя ключа и се облегна на вратата. Дишаше тежко. Шапката му се беше килнала върху едното ухо и изпод периферията се подаваха краищата на две ивици лейкопласт.

Никой не помръдна, докато тези мисли ми минаваха през главата. Откъм коридора не се чуха стъпки, нямаше вдигната тревога. Надигнах се на колене, прибрах пистолета, станах и отидох до прозореца. Долу на тротоара никой не зяпаше към горните етажи на хотел „Снокуолми“.

Седнах на широкия старомоден перваз с леко смутен вид, сякаш бях чул неприлична дума от пастора.

— Тоя дръвник ли ти е съдружник? — рязко ме попита момичето.

Не отговорих. По лицето й бавно плъзна червенина, очите й засвяткаха. Мадър вдигна ръка и се засуети:

— Виж сега, Каръл, недей така. Подобно държане не е начинът…

— Млък!

— Добре де — задави се Мадър. — Ясно.

Залеза мързеливо измери с поглед момичето за трети или четвърти път. Ръката с колта бе отпусната непринудено на хълбока му, от цялата му поза лъхаше крайно безгрижие. Надявах се, след като го видях вече как бързо вади пищова, че момичето няма да се подлъже.

— Чухме за вас двамата — рече той бавно. — Какво предлагате? Нямаше дори да ви изслушам, ама не понасям пукотевиците.

— В тая работа има хляб за четирима — рече момичето. Мадър закима енергично, дори сколаса да се усмихне. Залеза ме погледна. Кимнах в знак на съгласие.

— Ние четиримата — въздъхна той. — Но толкоз. Да идем у дома да се разговорим. Тук не ми харесва.

— Сигурно ти приличаме на малоумни — подметна злобно момичето.

— До немай-къде — провлече Залеза. — Срещал съм такива. Затова нека се разберем с думи. Тая пиеса е без пукотевици.

Каръл Донован извади изпод лявата си мишница велурена чанта и пъхна в нея пистолета. Хубава беше, когато се усмихваше.

— Давам лептата си — рече спокойно. — Ще участвам в играта. Къде отиваме?

— На „Уотър стрийт“. Ще вземем такси.

— Води ни, приятел.

Излязохме от стаята, асансьорът ни свали на партера и като четирима приятели прекосихме фоайето, пълно с еленови рога, препарирани птици и хербаризирани полски цветя зад рамки със стъкла. Таксито мина по Капитол Уей, покрай един площад, покрай голяма червена сграда с апартаменти под наем — прекалено голяма за градчето, освен когато не заседава Законодателното събрание на щата. Продължихме успоредно на трамвайните релси и подминахме сградата на щатския Конгрес в далечината и високата затворена порта на губернаторската резиденция.

От двете страни на пътя растяха дъбове. Няколко солидни къщи надничаха иззад градинските огради. Таксито прелетя покрай тях и сви по един път, водещ към горния край на залива. След малко в едно тясно сечище между високите дървета се показа къща. Далеч зад стволовете блестеше водната шир. Къщата беше с покрита тераса, а малката зелена площ пред нея беше обрасла с бурени и избуяли храсти. В дъното на черната алея имаше навес, под него беше паркирана открита кола на преклонна възраст.

Слязохме и аз платих таксито. И четиримата внимателно го проследихме с поглед, докато изчезна. После Залеза каза:

— Живея горе. Под мен е някаква учителка. Сега я няма. Да се качим да си побъбрим.

Минахме по моравата към входа. Залеза отвори вратата и посочи тесните стълби към горния етаж.

— Дамите напред. Води ни, красавице. В тоя град никой не заключва вратите.

Момичето го удостои с леден поглед, мина край него и се заизкачва по стълбите. След нея тръгнах аз, после Мадър, Залеза беше последен.

Единствената стая заемаше по-голямата част от горния етаж и беше тъмна поради дърветата наоколо. Имаше мансарден прозорец, широк диван, сместен под наклонения таван, маса, няколко плетени стола, малък радиоприемник и кръгла черна печка в средата.

Залеза отиде в кухненската ниша и се върна с четвъртита бутилка и чаши. Наля уиски, взе едната чаша, другите останаха на масата.

Всеки взе чаша и седнахме. Залеза гаврътна уискито на един дъх, наведе се да остави чашата на пода и се изправи с колта в ръка.

Във внезапно възцарилата се мъртва тишина чух как Мадър преглътна. Устните на момичето трепнаха, сякаш щеше да се засмее. После се наведе напред, като крепеше чашата с лявата си ръка върху чантата. Залеза бавно разтегли устни в тънка права черта.

— Ще горите крака, а? — процеди внимателно. Мадър се задави, понечи да разпери тлъстите си ръце. Колтът мигом се насочи към него. Той ги отпусна и стисна здраво коленете си.

— И мухльовци на всичкото отгоре — продължи уморено Залеза. — Опичат краката на човека, за да го накарат да пропее, а после се напъхват право в гостната на едно от другарчетата му. Просто да се не начудиш.

— Д-д-добре — заекна нервно Мадър. — К-как да се издължим?

Момичето се поусмихна, но не каза нищо. Залеза се ухили.

— С въже — рече той тихо — Дълго мокро въже с яки възли по него. После аз и приятелчето ми се изнизваме на лов за светулки, което ще рече перли, а като се върнем… — Той млъкна и прокара лявата си ръка през гърлото. — Добре съм го намислил, нали? — Хвърли поглед към мен.

— Да, но не вдигай толкоз шум. Къде е въжето?

— В скрина — кимна Залеза към ъгъла.

Тръгнах натам покрай стената. Мадър внезапно изскимтя, обърна очи и рухна напред от стола в мъртвешки припадък.

Това ядоса Залеза. Такава глупост не беше очаквал. Дясната му ръка рязко се извъртя и колтът се насочи към гърба на Мадър.

Момичето пъхна ръка под чантата и леко я повдигна. Пистолетът — който Залеза смяташе, че е в чантата, а се оказа в страничното джобче — блъвна късо пламъче.

Залеза се закашля. Колтът изгърмя и от облегалката на стола на Мадър отхвръкна парче дърво. Залеза изтърва колта, сведе брадичката си към гърдите и извъртя очи към тавана. Дългите му крака се подхлъзнаха и изпружиха напред, а токовете задраскаха по пода. Остана да седи така, отпуснат, с брадичка върху гърдите и с обърнати нагоре очи. Мъртъв като осолен орех.

Изритах стола изпод госпожица Донован, тя тупна по хълбок на пода и вирна крака в копринени чорапи. Шапката се килна на главата й. Изскимтя. Настъпих ръката й, сетне рязко се изместих и ритнах пистолета в другия край на стаята. Запратих след него и чантата й.

— Ставай! — изръмжах.

Изправи се бавно, отстъпи от мен, прехапала устни, с див поглед, заприличала изведнъж на зло зверче, хванато в капан. Продължи да отстъпва, докато не я спря стената. Очите й блестяха на мъртво бледото лице.

Хвърлих поглед към Мадър и отидох до една затворена врата. Зад нея беше банята. Преместих ключа отвън и махнах към момичето.

— Влизай!

Тя тръгна с вдървена походка и мина пред мен, като почти се допря до тялото ми.

— Слушай, ченге…

Блъснах я в банята, затворих вратата и превъртях ключа Нямах нищо против да й се прииска да скочи от прозореца. Бях видял прозорците отдолу.

Отидох до Залеза, претърсих го, напипах в джоба му връзка ключове на халка. Докато ги вадех, за малко да го съборя от стола. Не потърсих нищо друго. На халката имаше ключове за кола.

Погледнах отново към Мадър, забелязах, че пръстите му са бели като сняг. Слязох по тесните тъмни стълби, заобиколих къщата и седнах в старата кола под навеса. Един от ключовете във връзката ставаше на стартера.

Колата ме изпоти, преди да запали, но ме остави да я изведа на заден ход по алеята до тротоара. Не забелязах, нито пък чух някакво раздвижване в къщата. Високите борове наоколо поклащаха равнодушно горните си клони и от време на време пропускаха студените безжизнени слънчеви лъчи.

Подкарах колата към Капитол Уей и после към града толкова бързо, колкото ми стискаше, минах през площада и покрай хотел „Снокуолми“ и поех към моста, който водеше към Тихия океан и Уестпорт.