100-те най-влиятелни личности в историята на човечеството

17. ШИ ХУАНГ ТИ259 пр. Хр. — 210 пр. Хр.

Великият китайски император Ши Хуанг Ти, управлявал през периода 258–210 пр. Хр., обединява Китай със силата на оръжието и въвежда повсеместни реформи. Те са важен фактор за културното единство, което Китай поддържа оттогава насам.

Ши Хуанг Ти е роден в 259 г. пр. Хр. и умира в 210 г. пр. Хр. За да разберем неговото значение, трябва да познаваме поне малко историческите условия по онова време. Той се ражда в последните години на династията Чоу, възникнала около 1100 г. пр. Хр. Но векове преди Ши Хуанг Ти монарсите от тази династия са престанали да бъдат добри управници и Китай е разделен на много феодални държавици. Техните владетели постоянно воюват помежду си и полека-лека неколцина от по-дребните феодали са отстранени. Една от най-силните сред враждуващите държави е Чин, в западната част на страната. Владетелите на Чин са възприели за основа на държавната политика идеите на легалистката философска школа в Китай. Конфуций вече учи, че народът трябва да се ръководи преди всичко от моралния пример на добрия владетел; но според легалистката философия повечето хора не са достойни да бъдат управлявани по такъв начин. Властта се нуждае само от сурови закони, които да се прилагат строго и безпристрастно. Те се създават от владетеля и той може да ги променя по своя воля, за да укрепва държавната политика.

Може би поради възприемането на легалистките идеи, поради географското си положение, а вероятно и поради способностите на владетелите си Чин вече е най-мощната сред останалите китайски държави по времето, когато се ражда Ченг (бъдещият Ши Хуанг Ти). Формално той се възкачва на трона в 246 г. пр. Хр., когато е на тринайсет години, но фактически Чин се управлява от временен владетел до пълнолетието на Ши в 238 г. пр. Хр. Новият монарх си подбира способни пълководци и продължава усилено войните против другите феодални държави. Последната от тях е завладяна в 221 г. пр. Хр.. и сега той вече може да се обяви за ванг (цар) на цял Китай. Но за да подчертае, че скъсва решително с миналото, той си избира нова титла и се нарича Ши Хуанг Ти, което означава „първият император“.

Ши Хуанг Ти незабавно започва да въвежда нови важни реформи. За да избегне разединяването, довело до края на династията Чоу и нейната монархия, той се заема да премахне феодалната система на управление. Цялата територия е преразпределена на трийсет и шест провинции, всяка от тях с цивилен управител, назначаван от императора. Ши Хуанг Ти постановява, че постът на провинциалния управител няма повече да се предава по наследство. Скоро въвежда и практиката управителите да сменят на няколко години провинциите си, за да избегне възможността някой по-амбициозен от тях да създаде силна собствена власт и влияние. Освен това всяка провинция има отделен военен управител, назначаван и снеман също от императора, и трети — централно назначаван сановник, който поддържа равновесието между цивилния и военния управител. Изгражда се широка мрежа от добри пътища, които свързват престолния град с провинциите и дават възможност централната армия бързо да бъде прехвърляна, ако някъде възникнат бунтове. Освен това Ши Хуанг Ти постановява членовете на старата аристокрация да се преселят в столицата Шиен Янг, където той ще може да ги държи под око.

Но императорът не се задоволява само с политическото и военното единство на Китай; той търси единство и в търговската дейност. Въвежда единна система за мерки и теглилки в цялата страна, унифицира монетите, някои инструменти и осите на каруците и наблюдава строителството на пътища и канали. Той въвежда в цял Китай единна система и норми за писмения език.

Най-прословутият (или може би най-безславният) акт на императора е указът от 213 г. пр. Хр., според който всички книги трябва да се изгорят. Изключения се допускат за книги по земеделски и медицински въпроси, за исторически анали, отнасящи се до държавата Чин, и за философски творби на легалистите. Но произведенията на всички други философски школи, в това число и на конфуцианството, трябвало да бъдат унищожени. С този драконовски указ — първи пример за всеобхватна цензура в историята — Ши Хуанг Ти се надявал да възпре влиянието на противни нему философски школи и по-конкретно на конфуцианството. Той обаче наредил в императорската библиотека в столицата да се съхраняват екземпляри от забранените книги.

Външната политика на Ши Хуанг Ти е не по-малко енергична. Той завоюва много земи на юг и районите, които анексира, в крайна сметка са включени в територията на Китай. На север и на запад войските му също жънат победи, ала той не успява да покори веднъж завинаги населението в тези краища. За да предотврати евентуални набези в Китай, Ши Хуанг Ти свързва отделните стени, издигнати по северната китайска граница, в една гигантска — Великата китайска стена, издържала до днес всички изпитания на времето.

Строителните работи и многото войни изискват високи данъци, чието въвеждане прави императора непопулярен. И тъй като бунтове срещу желязното му управление са невъзможни, се правят опити той да бъде убит. Всички те са безуспешни и Ши Хуанг Ти умира от естествена смърт в 210 г. пр. Хр.

Императорът е наследен от втория си син, който приема названието Ер Ши Хуанг Ти. Но той няма бащините си способности и скоро избухват бунтове. След четири години го убиват, дворецът и императорската библиотека са опожарени и династията Чин е унищожена напълно.

Но делото на Ши Хуанг Ти остава. Китайците се радват, че на тираничната му власт е сложен край, но малцина имат желание да се върне анархията от предишната епоха. Следващата династия — Хан, продължава в основни линии административната система, установена от Ши Хуанг Ти. Всъщност в течение на двайсет и едно столетия китайската империя е организирана по същия начин, както по негово време. Въпреки че непосилните закони на Чин скоро биват смекчени от императорите от династията Хан, въпреки че цялата легалистка философия изпада в немилост и конфуцианството става официална държавна философия, културното и политическото единство, постигнато от Ши Хуанг Ти, остава непокътнато.

Същественото значение на Ши Хуанг Ти за Китай, пък и за целия свят, би трябвало да е вече очевидно. Западът винаги е гледал със страх огромния по размери Китай. Но почти през цялата история Китай всъщност не е бил много по-населен от Европа. Разликата е, че Европа винаги е била разделена на множество малки държави, а Китай е оставал единен в една-единствена голяма държава. Така разликата е като че ли резултат от политически и социални фактори, а не толкова от географски: вътрешните бариери, да речем планински вериги, в Китай са такива, каквито и в Европа. Разбира се, единството на Китай не може да се приписва само на Ши Хуанг Ти. И други личности — например Суй Уен Ти — също са играли важна роля, но голямото значение на Ши Хуанг Ти не подлежи на съмнение.

Обсъждането на Ши Хуанг Ти ще бъде непълно, ако не споменем неговия блестящ първи министър Ли Су. Фактически влиянието на Ли Су върху политиката на императора е толкова съществено, че ни е трудно да разделим с точност заслугата на всеки от тях за извършените големи промени. Вместо да се мъчим да сторим това, отдадохме на Ши Хуанг Ти всички заслуги за постигнатото от двамата. (В крайна сметка, макар Ли Су да е давал съвети, императорът е имал последната дума.)

Донякъде заради изгарянето на книгите Ши Хуанг Ти е очернян от повечето по-късни конфуциански автори. Те го представят като деспотичен, пълен с предразсъдъци, зловреден и посредствен човек, при това незаконороден. От друга страна, китайските комунисти обикновено го възхваляват като прогресивен владетел и мислител. Западните автори понякога сравняват Ши Хуанг Ти с Наполеон; но като че ли много по-уместно е да го сравняваме с Октавиан Август, основателя на Римската империя. Империите, които двамата създават, са приблизително еднакви по територия и население. Само че Римската има много по-краткотраен живот и в края на краищата не запазва териториалната си цялост, докато китайската територия остава непокътната и затова Ши Хуанг Ти заслужава по-предно място от двамата.