22 ноември 1963

Първа глава

Хари Дънинг завърши гимназията с пълно отличие. По негова покана отидох на церемонията по връчването на дипломите във физкултурния салон на гимназията „Лисбон Фолс“. Наистина си нямаше другиго, пък и ми беше приятно.

След молитвата (прочетена от отец Бенди, който рядко пропускаше гимназиално събитие) си проправих път през тълпата от неориентирани приятели и родители към Хари, който стърчеше самичък, издокаран с възголяма черна тога, стиснал в една ръка дипломата си, в другата — академична шапка с пискюл. Взех шапката, за да се здрависам с него. Той се усмихна и въпреки че зъбите му бяха раздалечени и криви, усмивката му беше лъчезарна и пленителна.

— Благодаря, че дойдохте, господин Епинг. Задължен съм ви.

— Удоволствието е изцяло мое. И можеш да ми викаш Джейк. Такава невинна волност позволявам само на учениците, които са кажи-речи на възрастта на баща ми.

За момент се стъписа, после се разсмя:

— Май вярно съм му набор, а? Божке!

И на мен ми досмеша. Отвсякъде край нас се носеше смях. Имаше и сълзи, разбира се. Аз трудно се просълзявам, но за други хора изглежда е нещо естествено.

— Че и шестица отгоре на всичкото! Божке! Не съм получавал шестица откакто се помня! Не съм си и мечтал да ми пишат!

— Заслужи си я, Хари. Та кое е първото нещо, което ще направиш като абитуриент.

Усмивката му помръкна за миг — май не се беше замислял по въпроса.

— Ами ще се върна вкъщи. Живея под наем на Годард Стрийт. — Той вдигна дипломата с два пръста, сякаш се боеше да не размаже мастилото. — Ще я сложа в рамка и ще я окача на стената. После смятам да си налея чашка винце, да се разположа на дивана и да ѝ се любувам, докато дойде време за лягане.

— Добра идея — рекох, — но какво ще кажеш първо да хапнем по един бургер с пържени картофки? Може да отскочим до „Закусвалнята на Ал“.

Очаквах да се намръщи — колегите ми така биха реагирали. Да не говорим за учениците ни; не искаха и да чуят за заведението на Ал и обикновено висяха или в „Дейри Куин“ срещу училището, или в „Хай Хет“ на шосе 196, близо до някогашното лисбонско автокино.

— С удоволствие, господин Епинг. Благодарско!

— Нали се разбрахме да ми викаш Джейк.

— Така де, Джейк!

Заведох Хари в „Закусвалнята на Ал“, където бях единственият редовен клиент от гимназията, и въпреки че това лято беше наел сервитьорка, Ал ни обслужи сам. Както обикновено от ъгълчето на устата му висеше цигара (макар че пушенето беше забранено в обществените заведения за хранене, което изобщо не тревожеше Ал) и той присвиваше око, защото пушекът влизаше право в него. Като видя сгънатата тога и се досети какъв е поводът, настоя да ни черпи (така и така сметката беше смешна; храната при Ал беше на безценица, което пораждаше слухове за тъжната съдба на доста квартални песове). Освен това ни снима и окачи фотографията на така наречената „Нашенска стена на славата“. Озовахме се сред други „знаменити нашенци“ като покойния Албърт Дънтън, основател на бижутерия „Дънтън“; Ърл Хигинс, бивш директор на Лисбонската гимназия; Джон Крафтс, собственик на автокъща „Джон Крафтс“; и естествено отец Бенди от църквата „Свети Кирил“. (Отецът беше изтипосан наравно с папа Йоан XXIII, който не беше местен, но пред когото Ал Темпълтън — самопровъзгласен „добър кътулик“ — благоговееше.) На снимката от онзи ден широка усмивка озаряваше лицето на Хари Дънинг. Аз бях застанал до него и двамата държахме дипломата. Вратовръзката му се беше поизкривила. Запомнил съм тази дребна подробност, защото ме подсети за завъртулките, с които украсяваше камшичето на малкото „щ“. Спомням си го добре. Като бял ден.

Две години по-късно, през последния ден на учебната година, седях в учителската стая и четях изпитните есета на учениците ми от семинара по Американска поезия. Децата вече си бяха отишли, въодушевени от мисълта за предстоящата лятна ваканция, и аз също възнамерявах да си тръгна след малко. Но за момента ми беше добре така, необичайната тишина ми се отразяваше благотворно. Дори ми хрумна да почистя шкафа със закуските, преди да си тръгна. Все някой трябваше да се престраши да извърши този подвиг.

По-рано през същия ден Хари Дънинг докуцука при мен след часа (който беше протекъл особено размирно, както обикновено се случваше с повечето занятия през последния учебен ден) и ми подаде ръка:

— Само искам да ви благодаря за всичко.

Усмихнах се.

— Вече го направи, доколкото си спомням.

— Да, ама днес ми е последен ден. Пенсионирам се. Така че ми се искаше да ви благодаря отново.

Докато си стискахме ръце, някакъв хлапак — вероятно второкурсник, ако се съди по акнето и жалкото подобие на козя брада — промърмори:

— Скок-подскок, Жабока Хари ходи все едно земята пари.

Опитах се да го хвана и да го накарам да се извини, но Хари ме спря.

— Не си прави труда. Свикнал съм. Такива са си хлапетата — каза, като се усмихваше спокойно.

— Вярно е — отговорих. — И е наша работа да ги възпитаваме.

— Знам и ви бива в това. Но на мен не ми влиза в работата да служа като повод за… каквото там му викахте — корекция на обноските. Не и днес. Всичко хубаво ви желая, господин Епинг. — Може и да беше връстник на баща ми, но явно никога нямаше да ме нарече Джейк.

— И на теб, Хари.

— Никога няма да забравя оная шестица. И нея сложих в рамка. Окачих я до дипломата.

— Радвам се.

Наистина се радвах. Макар че изказът му беше наивен, есетата му въздействаха като картините на Баба Моузес2. Несъмнено бяха по-добри от тези, които четях в момента. Правописът на есетата от семинара беше що-годе правилен и езикът беше разбираем (макар че боязливите ми школници предпочитаха да играят на сигурно и да се уповават на тягостното писане в страдателен залог), но им липсваше душа. Бяха скучни. Семинара ми посещаваха третокурсници — Мак Стедман, ръководителят на отдела, отмъкна горния курс — но стилът им на писане беше старомоден, нещо като „Оо, гледай да не се подхлъзнеш на леда, Милдред“. Въпреки граматическите грешки и нечетливия си почерк Хари Дънинг твореше истински. Поне едно от съчиненията му ми беше направило такова впечатление.

Докато размишлявах върху разликата между нападателния и отбранителния стил на писане, интеркомът на стената се прокашля:

— Да се намира господин Епинг в учителската стая в западното крило? Случайно да си още там, Джейк?

Станах, натиснах копчето и отговорих:

— Тук съм, Глория. Изкупувам греховете си. С какво мога да съм ти от полза?

— Търсят те по телефона. Някакъв си Ал Темпълтън? Ако искаш да ти го прехвърля. Мога и да му кажа, че си си тръгнал.

Ал Темпълтън, собственик и обслужващ персонал на „Закусвалнята на Ал“, където цялата Лисбонска гимназия, с изключение на моя милост, не желаеше да припари. Говореха, че дори височайшият началник-отдел — който се опитваше да говори като преподавател от Кеймбридж и наближаваше пенсия — наричал специалитета на заведението „Прочутия тлъст бургер на Ал“, „Прочутия мяу бургер на Ал“.

„Много ясно, че не е котешко месо — разсъждаваха хората, — по-скоро вероятно не е котешко, ама не може и да е телешко само за долар и деветнайсет цента.“

— Джейк? Да не си заспал?

— Не, свежарка съм. — Освен това съм любопитен защо Ал би ми се обадил в училище. Защо изобщо ще ми се обажда. Взаимоотношенията ни винаги са били стриктно готвач-клиент. Аз се радвах на храната му, той се радваше на посещенията ми. — Хайде, свържи ме с него.

— Чудя се как така още си тук.

— Самобичувам се.

— Ооо! — възкликна Глория и дори си представих как пърхат дългите ѝ мигли. — Обичам да ми говориш мръсотии. Задръж така и изчакай сигналчето.

Връзката прекъсна. Вътрешният телефон звънна и вдигнах слушалката.

— Джейк? Чуваш ли ме, друже?

Първо си помислих, че Глория е объркала номера. Нямаше начин този глас да е на Ал. Дори най-свирепата настинка не би могла да доведе до подобно грачене.

— Кой е на телефона?

— Ал Темпълтън, не ти ли каза оназ госпожица? Леле-мале, музиката за изчакване е пълна помия. Какво не ѝ харесваха на Кони Франсис? — Той ме заобстрелва с оглушителна кашлица, която ме накара да отдалеча слушалката от ухото си.

— Май си пипнал грип.

Той се засмя и продължи да кашля. Комбинацията от двете се оказа доста смущаваща.

— Пипнал съм нещо, тук си прав.

— Сигурно внезапно те е повалило. — Бях се отбил през закусвалнята предишния ден да хапна набързо. Тлъст бургер, пържени картофки и ягодов шейк. Смятам, че за ерген като мен е важно да включва в менюто си основните хранителни групи.

— Май да. Пък може и да се е разтакавало, докато ме пипне. Все тая.

Не знаех как да му отговоря. През шестте или седемте години, в които посещавах закусвалнята му, бях провеждал доста разговори с Ал и безспорно от време на време се държеше странно — например неизменно наричаше „Ню Ингланд Пейтриътс“ „Бостън Пейтриътс“ и говореше за Тед Уилямс, сякаш го познаваше като собствен брат — по този разговор определено водеше класацията по странност.

— Джейк, искам да те видя. Важно е.

— Мога ли да попитам…

— Доста ще има да питаш, а аз ще ти отговарям, но по телефона не става.

Чудно ми беше колко ли отговора ще ми даде, преди гласът му да откаже, но обещах да намина след час, час и нещо.

— Благодаря. Ако ти е възможно, ела още по-скоро. Не разполагаме с много време. — После затвори, ей-така, даже без „чао“.

Прегледах още две от есетата и ми оставаха само четири, но нямаше смисъл да ги подхващам. Работата не ми спореше. Затова напъхах купчината листове в чантата си и тръгнах. Помислих си да се кача до кабинета на горния етаж и да пожелая на Глория весело лято, но не си направих труда. Щеше да е на работа цялата следваща седмица и да се занимава с документацията на поредната изнизала се учебна година, а аз смятах да дойда в понеделник, за да почистя шкафа със закуските — бях си го поставил като задача. В противен случай на преподавателите, които щяха да използват учителската стая в западното крило през лятната ваканция, им предстоеше да се натъкнат на различни буболечки.

Ако знаех какво криеше бъдещето, определено щях да се кача до горния етаж и да я видя. Дори можеше да ѝ дам целувката, която витаеше във въздуха помежду ни през последните няколко месеца. Но, разбира се, нямаше как да знам. Животът е непредсказуем.

„Закусвалнята на Ал“ се помещаваше в сребрист фургон зад фабриката „Уорумбо“ отвъд железопътната линия до Мейн Стрийт. Подобни места обикновено се асоциират с мръсотия, но Ал беше замаскирал циментовите блокове, върху които се крепеше заведението му, с красиви цветни лехички. Имаше даже спретната квадратна морава, която поддържаше сам с помощта на стара косачка. За косачката се полагаха същите грижи като за цветята и моравата; по бръмчащите, ярко оцветени остриета не се виждаше и петънце ръжда. Ще си каже човек, че миналата седмица я е купил от местния магазин за авточасти „Уестърн Ауто“… е, ако „Уестърн Ауто“ все още съществуваше в Лисбон Фолс. Някога имало, но нароилите се в началото на миналия век мегамаркети му бяха разказали играта.

Минах по павираната алейка и изкачих стълбите, после спрях и се ококорих. Табелата с надпис „ДОБРЕ ДОШЛИ В ЗАКУСВАЛНЯТА НА АЛ, ДОМЪТ НА ТЛЪСТИЯ БУРГЕР!“ липсваше. На нейно място висеше квадратно парче картон, гласящо: „ЗАТВОРЕНО, НЯМА ДА ОТВАРЯМЕ ЗАРАДИ БОЛЕСТ. БЛАГОДАРНОСТИ НА ЛОЯЛНИТЕ ПОСЕТИТЕЛИ И БОГ ДА ВИ БЛАГОСЛОВИ“.

Все още не бях навлязъл в мъглата на сюрреалното, която съвсем скоро щеше да ме погълне, но първите ѝ пипалца вече шареха покрай мен и ме докосваха. Не лятна настинка беше причинила дрезгавостта в гласа на Ал, нито пък раздиращата кашлица. И грипът не беше виновникът. Новата табела ме навеждаше на мисълта, че ситуацията е по-сериозна. Но що за болест се е развила в рамките на едно денонощие? Че даже и по-малко. Часът беше два и трийсет. Снощи си бях тръгнал от закусвалнята в пет и четирийсет и пет и Ал беше добре. Направо не го свърташе на едно място. Спомням си, че го попитах дали не е пийнал повечко от собственото си кафе, но той отрече и добави, че просто обмислял малка ваканцийка. Нима хората, които се разболяват — и то достатъчно сериозно, че да закрият двайсетгодишния си бизнес — планират ваканции? Може и да има такива, но едва ли са много.

Вратата се отвори, преди да докосна дръжката, и Ал се изправи пред мен с мрачно изражение. Погледнах назад с ясното чувство, че сюрреалистичната мъгла се сгъстява зад гърба ми. Денят беше топъл, но мъглата студенееше. В онзи момент все още можех да се обърна и да ѝ се изплъзна, да се върна под юнското слънце, и една част от мен силно го желаеше. Но бях застинал от недоумение и тревога. Направо бях вцепенен от ужас, честно да си кажа. Спор няма, че тежките заболявания ни ужасяват, никой не би отрекъл, а Ал го беше сполетяла тежка болест. С един поглед го проумях. Тежка ли — по-скоро смъртоносна.

Знаех го не само защото червендалестите му бузи сега висяха и бяха придобили мъртвешка бледнина. Не заради секрета, замъглил сините му очи, които сега изглеждаха тъжни и сякаш незрящи. Не беше и от косата му, някога черна, а сега почти побеляла — все пак може и да я е боядисвал и внезапно да е решил да отмие боята и да си кара о натюрел.

Непонятното беше, че за двайсетте и четири часа, откакто го бях видял за последно, Ал Темпълтън изглеждаше сякаш беше свалил петнайсет килограма. Дори двайсет, което се равняваше на четвърт от предишното му тегло. Не е възможно човек да свали петнайсет-двайсет килограма за по-малко от ден, просто не е. Но очите ми не лъжеха. И мисля, че точно в онзи момент мъглата на сюрреалното ме погълна.

Ал се усмихна и видях, че е загубил и част от зъбите си. Венците му бяха зачервени и подути.

— Допада ли ти новият ми имидж, Джейк? — Последва мощна, верижна кашлица, извираща някъде дълбоко от гърдите му.

Отворих уста, но не успях да изрека нито дума. Идеята за бягство отново навести онази мерзка, отвратена част от съзнанието ми, но дори и да беше надделяла, нямаше как да ѝ се подчиня. Сякаш дълбоки корени ме задържаха на мястото.

Ал овладя кашлицата и извади кърпичка от задния си джоб. Избърса първо устата си и после едната си длан. Преди да прибере кърпата, забелязах червените петна по нея.

— Влизай — покани ме той. — Имаме много за какво да си говорим и мисля, че ти си единственият, който може би ще ме изслуша. Ще ме изслушаш ли какво имам да ти кажа?

— Ал — пророних с безсилен гласец, който самият аз едва долових. — Какво ти се е случило?

— Ще ме изслушаш ли?

— Разбира се.

— Ще имаш въпроси към мен и ще се опитам да отговоря на колкото мога, но се опитай да не разпитваш много. Не ми е останал глас. Махни това, ами не са ми останали и много силички. Влизай.

Влязох. Закусвалнята пустееше, тъмна и неприветлива. Барът блестеше от чистота; никелираните части на високите столове проблясваха в мрака; кафеварката беше излъскана до съвършенство; табелката с надпис „АКО НЕ ВИ СЕ НРАВИ ГРАДЧЕТО НИ, НЕ ТЪРСЕТЕ МАСА, А РАЗПИСАНИЕ НА ВЛАКОВЕТЕ“ си стоеше на обичайното място до касовия апарат. Липсваха единствено клиентите.

Също и стопанинът-готвач. Ал Темпълтън беше заменен от грохнал, изстрадал призрак. Като пусна резето на старинната ключалка, затваряйки вратата към външния свят, звукът беше пронизителен.

— Рак на белите дробове — осведоми ме равнодушно, след като ме отведе в малка стаичка в другия край на закусвалнята. Потупа с ръка джоба на ризата си и видях, че е празен. Липсваше вечният пакет цигари „Кемъл“. — Голяма изненада, няма що. Пропуших на единайсет и не ги оставих до деня, в който ми съобщиха диагнозата. Повече от петдесет години, да му се не види. По три кутии на ден, докато не вдигнаха цените през и седма. Тогава пожертвах едната кутия. — Изкикоти се хъхрещо.

Хрумна ми да отбележа, че изчисленията му са грешни, защото знаех на колко години е в действителност. Като идвах да похапна един ден към края на зимата и го попитах защо работи на скарата с детска шапка за рождения ден, той ми бе отговорил: „Защото днеска правя петдесет и седем, друже. Вече официално могат да ме изберат за рекламно лице на петдесет и седемте вида кетчуп «Хаинц»!“ Понеже ме беше помолил да не задавам излишни въпроси, предположих, че същото важи и за вмятането на излишни поправки.

— Ако бях на твое място — а ми се ще да бях, макар че никога не бих ти пожелал ти да се озовеш на моето, не и в това ми състояние — щях да си мисля: „Тука нещо намирисва, никой не развива напреднал стадий на белодробен рак за една нощ.“ Близо ли съм до истината?

Кимнах. Точно в десетката.

— Отговорът е елементарен. Не се е случило за една нощ. Започнах да кашлям като магаре преди около седем месеца, още през май.

Тази информация не ми беше известна; и да е кашлял, със сигурност не го е правил край мен. Освен това отново бъркаше с изчисленията.

— Ал, ехо? Юни е. Преди седем месеца беше декември.

Той махна с ръка — с тънките си пръсти, на единия от които едва се държеше пръстен на морски пехотинец, който някога му пасваше отлично — все едно да каже: „Прави се, че не си чул засега, просто се прави на ударен.“

— Първоначално си мислех, че просто съм пипнал коварна настинка. Но нямах температура, а и вместо да се успокоява, кашлицата се засилваше. После започнах да слабея. Не съм дръвник, друже, и винаги съм си знаел, че голямото членестоного може да ме дебне зад някой ъгъл… макар че и майка, и татко пушеха като комини, а прехвърлиха осемдесетте. Май все си намираме оправдания да не оставяме вредните си навици, а?

Отново се изкашля и извади кърпичката. Когато пристъпът поотмина, каза:

— Пак се отплеснах, ама го правя цял живот и ми е трудно да спра. По-трудно и от спирането на цигарите. Като почна да се отклонявам от въпроса, се направи, че си прерязваш гърлото с пръст, та да се усетя.

— Добре — съгласих се любезно. Вече ми бе минало през ума, че всичко това е сън. Ако беше сън, то той беше най-реалистичният; виждах дори сенките, които въртящият се вентилатор на тавана хвърляше по салфетките за хранене с надпис „НАЙ-ЦЕННИЯТ НИ КАПИТАЛ СТЕ ВИЕ!“.

— Накратко казано, отидох на доктор, направиха ми рентгенова снимка и хоп, изненада — два големи тумора. Напреднал стадий. Никакъв шанс за операция.

„Рентгенова снимка ли — зачудих се наум, — наистина ли още ги използват за диагностициране на рак?“

— Поостанах известно време, но в крайна сметка трябваше да се върна.

— Откъде? От Люистън? Окръжната Мейнска болница?

— От ваканцията. — Очите му се взираха в мен от тъмните кухини, в които чезнеха. — Само дето хич не беше ваканция.

— Ал, нищо не разбирам. Вчера беше тук и си беше добре.

— Хубаво поогледай лицето ми. Започни от косата и карай надолу. Опитай се да игнорираш стореното от рака — факт е, че доста подли игрички си играе с вида на човек — и после ми кажи, че съм същият онзи Ал, който си видял вчера.

— Е, очевидно си отмил боята от косата си…

— Никога не съм се боядисвал. Не виждам смисъл да насочвам вниманието ти към зъбите, които ми опадаха, докато бях… другаде. Знам, че си забелязал липсата им. Да не си мислиш, че това е дело на рентгеновия апарат? Или на стронций-90 в млякото? Дори не пия мляко, само си капвам по малко в последната чаша кафе за деня.

— Какъв стронций?

— Зарежи. Осъществи връзка с женското си „аз“, така да се каже. Погледни ме с очите, с които жените оглеждат други жени, когато се опитват да преценят възрастта им.

Опитах се и макар наблюденията ми да не бяха като за пред съда, успях да убедя поне себе си. От ъгълчетата на очите му се разстилаха мрежи от тънки бръчици, а клепачите му бяха надиплени с миниатюрни гънки, присъщи за хората, на които вече не им се налага да показват пенсионерска карта, за да си купят билети за кино. Бразди, които ги нямаше вчера вечерта, сега чертаеха вълнообразни графики по челото на Ал. Две по-дълбоки бръчки образуваха скоби около устата му. Брадичката му се бе поизострила, а кожата по врата му — поувиснала. Острата брадичка и съсухрената шия може и да бяха отзвук от катастрофалното слабеене на Ал, но тези бръчки… а и ако не лъжеше за косата си…

Усмихваше се леко. Усмивката беше нерадостна, но не и лишена от чувство за хумор. Което някак влошаваше ситуацията.

— Спомняш ли си рождения ми ден през миналия март? „Не се кахъри, Ал — каза ми, — ако тая глупава шапчица се подпали, като се надвесиш върху скарата, ще грабна пожарогасителя и ще те спася.“ Помниш ли го това?

Спомнях си го.

— Каза, че официално могат да ти връчат титла „Хайнц“.

— Така си е. А сега съм на шейсет и две. Знам, че ракът ме е състарил още повече, но тези… и тези… — Той докосна челото си, после ъгълчето на едното око. — Тези са автентични старчески татуировки. Нещо като почетни медали.

— Ал… може ли чаша вода?

— Разбира се. Шок си е, нали? — Хвърли ми състрадателен поглед. — Вероятно си мислиш: „Или аз съм откачил, или той е откачил, или и двамата сме се чалнали.“ Напълно те разбирам. Бил съм на твое място.

Измъкна се с усилие от кабинката, а дясната му ръка се шмугна под лявата мишница, като че го беше страх да не се разпадне. После тръгнахме покрай бара. В този момент ми се изясни поредният елемент от тази сюрреалистична среща: с изключение на случаите, когато седяхме на една пейка в църквата „Свети Кирил“ (които си бяха рядкост; макар семейството ми да беше религиозно, аз самият не бях голям „кътулик“), или се засичахме на улицата, никога не бях виждал Ал без готварска престилка.

Той взе чиста чаша и ми наля вода от лъскав хромиран кран. Благодарих му и се обърнах да тръгна към малката стаичка, но той ме потупа по рамото. Ще ми се да не го беше правил. Имах чувството, че ме е потупал светлоокият Стар моряк от поемата на Колридж.

— Искам да видиш нещо, преди да седнем пак. Така ще стане по-бързо. Само дето няма точно да го видиш. Май по-скоро ще го изживееш. Изпий си водата, друже.

Изпих половината. Беше студена и приятна за езика, но не успях да сваля поглед от него. Мерзавецът в мен очакваше всеки момент да му скочат, като на първата, нищо неподозираща жертва от онези филми за избягал от лудницата маниак, които като че ли винаги съдържаха по някоя цифра в заглавието си. Но Ал си стоеше с подпряна на бара ръка. Сбръчкана ръка с уголемени кокалчета. Никак не изглеждаше да е на човек към шейсетте, бил той с рак, пък и…

— Това от облъчването ли е? — попитах внезапно.

— Кое?

— Хванал си тен. Да не говорим за тъмните петна по ръцете ти. Това могат да ти го причинят само радиацията или продължителното излагане на слънце.

— Е, тъй като не съм се подлагал на лъчева терапия, значи остава слънцето. През последните четири години доволно се попекох.

Доколкото знаех, Ал беше прекарал по-голямата част от последните четири години в печене на бургери и правене на млечни шейкове под флуоресцентни лампи, но си затраях. Просто допих водата. Като оставих чашата на бара, забелязах, че ръката ми леко трепери.

— Така, какво искаш да видя? Или да изживея?

— Ела насам.

Преведе ме през дългата, тясна кухня, покрай двойната скара, фритюрниците, мивката, хладилника „Фрост Кинг“ и бучащия фризер, който ми стигаше до кръста. Спря се пред притихналата съдомиялна и посочи вратата в другия край на кухнята. Беше доста ниска; вероятно му се налагаше да се навежда, като минава през нея, а той беше висок само метър и седемдесет. Аз съм един и деветдесет — някои от учениците ми викаха Епинг Хеликоптера.

— Ето там — каза той. — През вратата.

— Това не е ли кухненският ти склад? — Въпросът беше абсолютно риторичен; толкова пъти през изминалите години го бях виждал да изнася от там консерви, чували с картофи и торби с храна, за да знам отлично какво има зад ниската врата.

Ал като че ли не ме беше чул.

— Да съм ти казвал, че заведението ми отвори врати първо в Обърн?

— Не.

Той кимна, но дори това беше достатъчно да предизвика поредния пристъп на кашлица. Покри уста с вече доста изцапаната кърпа. Когато и този щурм отмина, Ал я метна в кофата за боклук и взе няколко салфетки от кутията в ъгъла.

— Фургонът е направен през трийсетте по подобие на къщата „Алюминер“ и е в стил ар деко. Мечтаех си за него от дете, откакто баща ми ме заведе в ресторанта „Чат енд Чу“ в Блумингтън. Купих си го напълно оборудван и отворих заведението на Пайн Стрийт. Подвизавах се там почти година и ми стана ясно, че ако остана, след още година ще фалирам. В квартала беше пълно с добри и не толкова добри ресторанти за бързо хранене и всичките си имаха редовни клиенти. Чувствах се като новоизлюпено юристче, започнало частна практика в градче, което вече си има дузина утвърдени имена в бизнеса. Отгоре на всичко по онова време „Прочутия тлъст бургер на Ал“ се продаваше за два и петдесет. Дори през 1990 таванът ми беше два долара и половина.

— Тогава как, по дяволите, го продаваш на половин цена в момента? Освен ако наистина не го правиш с котешко?

Той изпръхтя и дълбоко в гърдите му звукът се повтори като слизесто ехо.

— Друже мой, продавам не друго, ами сто процента чисто американско говеждо, най-доброто в цял свят. Много ясно, че знам какви ги разправят хората. Обаче не ми дреме. Какво да се прави? Не мога да им затворя устите. Същото е като да спреш вятъра.

Прокарах пръст по гърлото си. Ал се усмихна.

— Да, отнесох се, знам, но поне това е част от историята. Защо не продължих да си блъскам главата в стената на Пайн Стрийт — защото Ивон Темпълтън не е отгледала нито един кретен. „По-добре да си обереш крушите и да подхванеш борбата наново някой друг ден“ — така ни учеше. Събрах остатъка от капитала, подлъгах банката да ми отпусне заем от пет бона — не питай как — и ето ме в Лисбон Фолс. Не че и тук бизнесът потръгна, не и при сегашното положение на икономиката и всички тия приказки за Мяу бургери и Бау бургери, и Скункс бургери, и каквото там им е хрумнало на хората, но пък излиза, че вече не съм обвързан с икономиката като другите. И то благодарение на онова, което се намира зад тая врата. Нямаше го, когато се установих в Обърн, бих се заклел върху триметрова купчина библии. Тук се появи.

— За какво говориш?

Той впери в мен воднистите си, внезапно остарели очи.

— Дотук с говоренето. Сам трябва да се увериш. Хайде, отвори я.

Погледнах го неуверено.

— Приеми го като предсмъртното желание на един пътник — каза той. — Хайде, друже. Ако наистина си ми другар, ще го направиш. Отвори вратата.

Ще излъжа, ако кажа, че сърцето ми не мина на по-висока предавка, когато завъртях валчестата дръжка и дръпнах вратата. Нямах представа какво може да ме очаква от другата ѝ страна (макар че смътно си спомням как си представих мъртви котки, одрани и готови за електрическата месомелачка), но когато Ал се пресегна през рамото ми и включи осветлението, видях…

Най-обикновен склад.

Беше малък и също толкова чист и подреден като останалата част от закусвалнята. По стените имаше рафтове, заредени с големи консерви. В далечния край на помещението, където таванът се спускаше надолу, бяха складирани почистващите препарати, а метлата и парцалът лежаха до тях, тъй като онази част от бърлогата нямаше и метър височина. Подът беше покрит със същия тъмносив линолеум като в самата закусвалня, но вместо леката миризма на печено месо, тук се долавяше ароматът на кафе, зеленчуци и подправки. Усещаше се и друг мирис, слаб и не особено приятен.

— Добре — обадих се. — Това е кухненският склад. Чистичък и добре зареден. Пиша ти шестица по управление на запасите, ако изобщо има такова нещо.

— Какво подушваш?

— Предимно аромат на подправки. Кафе. Май и на някакъв освежител за въздух. Не съм сигурен.

— Аха, използвам „Глейд“. Заради другата миризма. Казваш, че нищо друго не подушваш, така ли?

— Абе, има нещо. Леко бие на сяра. Напомня ми за миризмата на изгорели кибритени клечки. — Напомняше ми и за отровните газове, които отделяхме с цялото ми семейство след съботните бобени вечери на майка ми, но не ми се щеше да му го казвам. Дали раковата терапия не прави хората пръдливи?

— Така си е, сяра е. И други работи има, и те не са „Шанел №5“. Такава е миризмата на фабриката, друже.

Поредната нелепост от негова страна, но единственият ми отговор (произнесен с тон на абсурдна куртоазия) беше:

— Наистина ли?

Той отново се усмихна, разкривайки дупките, които предишния ден бяха запълнени със зъби.

— Прекалено вежлив си, за да коментираш, че „Уорумбо“ е затворена от сума ти време. Че всъщност почти изгоря до основи още през осемдесетте и онова там — посочи през рамо — е просто фирмен магазин. Чисто и просто капан за туристи във ваканционното ни градче, като „Кенебек Фрут Кампъни“ по време на бирените фестивали. Сигурно вече си готов да извадиш телефона и да се обадиш на момчетата с белите престилки. Познах ли, друже мой?

— На никого няма да се обаждам, защото не си луд. — В което далеч не бях убеден. — Но това е просто склад и не е лъжа, че текстилна фабрика „Уорумбо“ не е произвела и чорап през последния четвърт век.

— Че на никого няма да се обадиш — няма, защото сега ще ми дадеш мобилния си телефон, портфейла си и всички пари, които имаш в джобовете си, включително и монетите. Това не е обир; ще си ги получиш обратно. Ще се подчиниш ли?

— Още много ли ще се бавим, Ал? Защото имам да преглеждам куп есета, преди да приключа тазгодишния дневник.

— Ще се бавиш, колкото ти си решиш — отговори ми той, — защото ще ти отнеме само две минути. Винаги отнема само две минути. Отпусни си час и поогледай хубаво, ако искаш, но аз не бих те съветвал да го правиш още първия път, защото си е стрес за психиката. Сам ще се увериш. Ще ми се довериш ли? — Прочете нещо в лицето ми и стисна устни. — Моля те! Умолявам те, Джейк! Предсмъртното ми желание.

Вече бях убеден, че е луднал, но в същото време бях сигурен, че не ме лъже за състоянието си. Очите му сякаш бяха хлътнали още по-надълбоко в орбитите по време на краткия ни разговор. Освен това личеше, че е напълно грохнал. Дори двайсетината стъпки от кабинката в единия край на закусвалнята до склада в другия му бяха отнели силите. Ами окървавената носна кърпа? Да не забравяме и окървавената кърпа.

Пък и понякога е по-лесно да се пуснеш по течението, не мислите ли? „Остави грижите и се остави в ръцете на Господ“, както обичат да казват на сбирките, които бившата ми посещава, но тогава реших, че по-скоро ще се оставя в ръцете на Готвача. Поне до даден момент. „Какво толкова — казах си, — дори на самолет да се качиш, ще трябва да минеш през повече идиотщини. А той даже не ме е карал да си свалям обувките и да ги слагам на конвейер.“

Откопчах калъфа на телефона от колана си и го поставих върху кашон с консерви риба тон. Добавих и портфейла, тънка пачка банкноти, към долар и петдесет на монети и ключодържателя си.

— Задръж ключовете, те не са важни.

За мен бяха важни, но си премълчах.

Ал бръкна в джоба си и извади пачка банкноти, значително по-дебела от онази, която бях оставил върху кашона. Подаде ми я.

— Джобни пари. В случай, че решиш да си купиш сувенир или нещо такова. Дават ли ти — взимай.

— Защо да не използвам собствените си пари? — Въпросът ми прозвуча съвсем нормално. Все едно този психарски разговор имаше някакъв смисъл.

— Не ги мисли тия работи сега. Приключението ще отговори на повечето ти въпроси много по-добре, отколкото аз самият бих съумял дори в тип-топ кондиция, а точно в тоя момент съм на светлинни години от тип-топ. Вземи парите.

Взех ги и поогледах пачката. Горните банкноти изглеждаха нормално. После попаднах на петарка, която хем беше нормална, хем странна. Над лика на Ейб Линкълн пишеше „СРЕБЪРЕН СЕРТИФИКАТ“, а от лявата му страна имаше голямо синьо 5. Вдигнах я към светлината.

— Спокойно, не е фалшива. — Май напук на изтощението си Ал се забавляваше.

Може — на пипане си беше истинска, колкото и на вид — но не се виждаше воден знак.

— Не е фалшификат, просто е стара — казах.

— Прибери парите в джоба си, Джейк.

Така и направих.

— Имаш ли джобен калкулатор? Някакви други електронни джаджи?

— Не.

— Тогава си готов. Обърни се към задната част на склада. — Преди да успея, той се плесна по челото и заяви: — Майко мила, кукувица ми е изпила мозъка. Забравих Човека с жълтата карта.

— Кой? Какво?

— Човекът с жълтата карта. Така му викам, не му знам истинското име. Ето, вземи. — Той порови из джоба си и ми подаде монета от петдесет цента. Не бях виждал такава от години. Може би още от дете.

Претеглих я в дланта си.

— Сигурен ли си, че е добра идея да ми я даваш? Вероятно е ценна.

— Много ясно, че е ценна, струва половин долар.

Разкашля се, но този път сякаш го разтърси свиреп вятър. Тръгнах към него, а той ми махна с ръка да вървя. Облегна се на купчината кашони с моите джунджурии отгоре, изплю се в салфетките, погледна ги, потрепери, после ги стисна в юмрука си. Изнуреното му лице беше обляно в пот.

— Гореща вълна или друга такава гадория. Шибаният рак е видял сметката и на термостата ми, освен на всичко останало. Та по въпроса за Човека с жълтата карта. Безобидно пиянде е, но друг като него не познавам. Май подозира нещо. Струва ми се, че е просто съвпадение — защото все виси близо до мястото, където ти ще излезеш — но държа да те предупредя за него.

— Е, не се справяш особено добре — информирах го. — Идея си нямам за какво говориш.

— Ще ти каже: „Дадоха ми жълта карта от «Зелена фасада», та пусни и ти долар, щото днеска е ден за дваж повече пари.“ Запомни ли?

— Запомних. — Работата загрубяваше.

— Наистина в шапката му е втъкната жълта карта. Сигурно е визитка на таксиметрова компания или пък намерен в канавката купон за „Ред енд Уайт“, но мозъкът му е дал фира от евтиното вино и като че ли си мисли, че е като златния билет на Уили Уонка3. Та значи ти му кажи: „Цял долар не мога да ти дам, но ето половинка“ и му дай монетата. Тогава той сигурно ще каже… — Ал вдигна пръст. — Сигурно ще каже нещо като „Какво правиш тук“ или „Откъде се взе“. Дори може да отбележи: „Не си същият.“ Не ми се вярва, но е възможно. Толкова много неща са ми непонятни. Каквото и да ти каже, просто го остави до сушилнята — той там си виси — и излез през вратата. Като си тръгнеш, той вероятно ще каже: „Знам, че имаш долар, стипца такава“, но ти не му обръщай внимание. Не поглеждай назад. Пресечи релсите и си на ъгъла на Мейн и Лисбон. — Усмихна ми се дяволито. — Оттам нататък, друже, светът е твой.

— Сушилня ли? — Май смътно си спомнях нещо подобно до закусвалнята, нищо чудно да беше сушилнята на старата фабрика, но каквото и да е било, вече го нямаше. Ако в задната част на склада имаше прозорче, изгледът му щеше да е към двора с тухлена настилка и магазинчето за зимни дрехи, наречено „Вашето кътче в Мейн“. Купих си яке на „Норт Фейс“ от там малко след Коледа и излезе много на сметка.

— Не я мисли сушилнята, само запомни какво ти казах. Сега пак се обърни — а така — и направи две-три крачки напред. Мънички. Миши стъпки. Представи си, че се опитваш да намериш най-горното стъпало на голямо стълбище в тъмното — толкова внимателно.

Направих каквото ми каза, чувствайки се като най-големия олигофрен на земята. Една стъпка… приведох глава, за да не се ударя на алуминиевия таван… две стъпки… сега вече направо клечах. Още стъпка-две и щеше да ми се наложи да лазя. Дотам ничие предсмъртно желание нямаше да ме накара да стигна.

— Ал, това е глупаво. Освен ако не искаш да ти донеса кутия плодов коктейл или опаковка желе, повече няма накъде д…

В този момент кракът ми пропадна, все едно под него имаше стъпало. Само дето още си беше стабилно стъпил на покрития с тъмносив линолеум под. Виждах го.

— Това е — обади се Ал. Дрезгавината от гласа му беше изчезнала, сякаш удовлетворението действаше като балсам на гърлото му. — Намери го, друже.

Но какво бях намерил? Какво ми се случваше? Бях склонен да го отдам на силата на внушението, тъй като независимо от усещанията ми все още виждах крака си на пода. Само че…

Нали се сещате как като затворите очи през слънчев ден, все още виждате онова, което досега сте гледали? Тъкмо това ми се случи. Като погледнах надолу, видях крака си на пода. Но само мигнах и — милисекунда преди или милисекунда след като затворих очи, не съм сигурен — зърнах крака си върху някакво стъпало. И то не на светлината на шейсетватова крушка. Под лъчите на яркото слънце.

Вцепених се.

— Давай — подкани ме Ал. — Нищо лошо няма да ти се случи, друже. Продължавай напред. — Закашля се и успя да добави с отчаяно ръмжене: — Направи го заради мен.

Послушах го.

Бог да ми е на помощ, послушах го.

Втора глава

Направих още една крачка и слязох по второ стъпало. Очите ми продължаваха да настояват, че съм стъпил на пода в склада на „Закусвалнята на Ал“, но сега се бях изправил и главата ми вече не опираше в тавана. Разбира се, това беше невъзможно. Стомахът ми се разбунтува в отговор на обърканите ми възприятия и чувствах как обядът от сандвич с яйчена салата и парче ябълков пай се кани да натисне копчето за катапулта.

Зад гърба ми — но сякаш от разстояние петнайсет метра вместо метър и половина — Ал каза:

— Затвори очи, приятел, така ще ти е по-лесно.

Като ги затворих, сетивният хаос се разсея. Сякаш досега бях кривоглед и в този момент зрението ми се оправи. Или по-скоро все едно си слагах специалните очила за гледане на 3D филм. Придвижих десния си крак и слязох по още едно стъпало. Наистина имаше стълбище; сега, когато зрението ми не участваше, тялото ми го знаеше със сигурност.

— Направи още две крачки и погледни — каза Ал. Звучеше все по-отдалеч. Като че се намираше в другия край на закусвалнята, а не до вратата на склада.

Сложих левия си крак на долното стъпало. После и десния, и не щеш ли, усетих нещо като пукване на балон в главата ми, точно като онова, което чуваме, когато налягането в самолета се промени рязко. Тъмнината зад клепачите ми почервеня и почувствах топлина върху кожата си. Слънчева топлина. Сигурен бях. А онази слаба сярна миризма се беше засилила, придвижила се беше нагоре по обонятелната скала от едва доловима до неприятна. И в това бях сигурен.

Отворих очи.

Вече не се намирах в склада. Не се намирах в „Закусвалнята на Ал“. Макар че в склада нямаше врата към външния свят, бях попаднал отвън. Стоях във вътрешното дворче. Обаче не беше с тухлена настилка и покрай него не се виждаха магазини. Бях стъпил върху ронещ се, мръсен цимент. Няколко грамадни метални съда, препълнени с нещо, покрито с груб кафяв плат с размерите на корабно платно, бяха подредени до чисто бялата стена, където преди се намираше „Вашето кътче в Мейн“.

Обърнах се да погледна към големия сребрист фургон, в който се помещаваше „Закусвалнята на Ал“, но от фургона нямаше и помен.

На негово място се издигаше огромното, сякаш излязло от роман на Дикенс здание на „Уорумбо Милс енд Уийвинг“ и вътре кипеше бурна дейност. Чувах тътена на бояджийските барабани и сушилните, тракането на големите тъкачни станове, някога заемали втория етаж (бях ги виждал на снимка, обкръжени от жени със забрадки и работнически комбинезони, в малката сграда на „Лисбонското историческо общество“ на Мейн Стрийт). Трите високи комина, които се бяха срутили по време на паметната буря през осемдесетте, бълваха сивкавобял дим.

Стоях в подножието на масивна зеленикава сграда, прилична на куб — сушилнята, предположих. Заемаше половината двор и се извисяваше на около шест метра. Бях слязъл по някакво стълбище, но сега стълби не се виждаха. Нямаше път назад. Усетих как в мен се надига паника.

— Джейк? — Гласът на Ал беше много далечен. Сякаш достигаше ушите ми просто заради случаен трик на акустиката, като глас, блуждаещ с километри из дълъг, тесен каньон. — Можеш да се върнеш по същия път. Намери с крака стъпалата.

Вдигнах единия си крак, свалих го и усетих стъпалото. Паниката утихна.

— Хайде. — Съвсем тихичко. Гласът като че ли се захранваше от собственото си ехо. — Поогледай се и се върни.

В началото не помръднах, останах на място, бършейки уста с длан. Чувствах, че очите ми ще изскочат от орбитите си. Кожата ми беше настръхнала. Страхувах се — едва ли не бях ужасѐн — и се учудвах, че успявах да запазя равновесие и да не се паникьосам. Виждах сянката си върху цимента съвсем ясно, като изрязан от черен плат силует. Виждах ръждивите петънца по веригата, отцепваща сушилнята от останалата част на двора. Очите ми пареха от тежката миризма на промишления дим, бълващ от тройния комин. Ако го беше подушил инспектор от Агенцията за опазване на околната среда, на мига би закрил цялата фабрика. Само дето… не ми се вярваше в околността да се навъртат инспектори. Не знаех дали АООС изобщо съществува. Знаех къде съм; Лисбон Фолс, щата Мейн, дълбоко в сърцето на окръг Андроскогин.

Въпросът беше в кое време съм попаднал.

На веригата висеше табела, която не можех да прочета — надписът беше от другата страна. Тръгнах натам, после се обърнах. Затворих очи и запристъпвах напред с миши стъпчици, както ме беше посъветвал Ал. Когато левият ми крак се блъсна в най-долното стъпало от пътя ми обратно към склада на Ал (искрено се надявах в това да съм се блъснал), бръкнах в задния си джоб и извадих сгънат лист хартия: възторжената бележка от директора на гимназията, гласяща „Весело прекарване на лятото и не забравяй работния ден през юли.“ Позачудих се как ли би възприел идеята Джейк Епинг да води шестседмичен курс по литература на пътешествията във времето следващата година. Откъснах ивица хартия от горната част, смачках я и я пуснах върху първото стъпало от невидимото стълбище. Разбира се, падна на земята, но така или иначе отбеляза мястото. Следобедът беше топъл и безветрен и не ми се вярваше да се затрие някъде, но за всеки случай намерих отчупено парче бетон, с което да затисна хартийката. То се приземи върху стъпалото, но в същото време кацна и върху листчето. Просто защото стъпало нямаше. В съзнанието ми проехтя мотив от една стара поппесен: „Първо има планина, после няма планина, после пак се вдига от прахта.“

Ал ми беше заръчал да поогледам наоколо и реших така да постъпя. При положение, че засега не си бях загубил ума, вероятно щях да удържа фронта още малко. Стига да не видех парад на розови слонове или летяща чиния над автокъща „Джон Крафтс“. Опитах да си набия в главата, че всичко това не се случва, няма как да се случи. Философите и психолозите може и да определят едни неща като реални, други — като нереални, но повечето земни хора познават и приемат градежа на заобикалящия ни свят. Това тук наистина се случваше. Ако не друго, поне беше прекалено смрадливо, за да е халюцинация.

Отидох до веригата, която висеше малко над нивото на коленете ми, и се шмугнах под нея. От другата страна на табелата беше написано с черни печатни букви „ДОСТЪПЪТ ЗАБРАНЕН ПО ВРЕМЕ НА РЕМОНТА НА КАНАЛИЗАЦИОННАТА ТРЪБА“. Отново погледнах назад, не забелязах никакви признаци на ремонтна дейност в района, заобиколих ъгъла на сушилнята и едва не се препънах в изпружения на слънце мъж. Не че изобщо имаше някакъв шанс да хване тен. Беше облечен в овехтял черен балтон, който се стелеше край него като безформена сянка. И по двата ръкава личаха засъхнали следи от сополи. Тялото, потънало в балтона, изглеждаше като излязло от Освиенцим. Сивата му коса висеше край брадясали бузи. Пияница по учебник.

На главата му се мъдреше мърлява шапка модел „Федора“ като онези във филмите от петдесетте, където всички жени са надарени с пищни балкони, а мъжете мелят ли, мелят с неизменните цигари в ъгълчетата на устните. И наистина от лентата на шапката, подобно на пропуските на някогашните журналисти стърчеше жълта карта. Вероятно някога е била яркожълта, но редовното пипане с изцапани пръсти ѝ беше отнело предишния блясък.

Когато сянката ми попадна в скута му, Човекът с жълтата карта се обърна и ме проучи с мътни очи.

— Какъв си пък ти, мама му стара? — попита ме, само дето от неговата уста прозвуча като „Къв спати, мамстара?“

Ал не ми беше дал подробни инструкции относно отговорите на подобни въпроси, затова играх на сигурно.

— Не ти влиза в работата, мама му стара.

— Ми майната ти и на теб.

— Добре — казах. — Разбрахме се.

— Кво?

— Приятен ден. — Тръгнах към плъзгащата се врата, която зееше отворена. Вляво отвън се беше появил паркинг, пълен с ретроавтомобили, чието място беше в музея. Повечето бяха доста очукани. Имаше буикове с хромирани декоративни елементи и фордове с издължени предници. „Принадлежат на работниците — помислих си. — Истински работници, които в момента се бъхтят за почасовата си надница.“

— Дадоха ми жълта карта от „Зелената фасада“ — обади се пияндето. Говореше едновременно предизвикателно и напрегнато. — Та пусни и ти долар, щото днеска е ден за дваж повече пари.

Показах му монетата от петдесет цента. Със самочувствието на актьор, получил една-единствена реплика в пиесата, казах:

— Цял долар не мога да ти дам, но ето половинка.

„Тогава му я даваш“ беше ме инструктирал Ал, но не ми се наложи. Човекът с жълтата карта я грабна от ръката ми и я приближи към лицето си. За момент си помислих, че ще я провери със зъби, но той я стисна в ръка и я скри от погледа ми. Зяпна ме отново с почти комично недоверчиво изражение.

— Кой си ти? Откъде се взе?

— Гръм да ме удари, ако знам — отвърнах и пак се запътих към вратата. Очаквах онзи да ме бомбардира с още въпроси, но не се обади повече. Излязох навън.

Най-новата кола на паркинга беше „Плимут Фюри“ от средата или края на петдесетте, по моя преценка. Табелата с регистрационния ѝ номер изглеждаше като невъобразимо антична версия на тази на субаруто ми; по молба на бившата ми съпруга моята беше с розова лентичка в подкрепа на борбата с рака на гърдата. На тази също пишеше „ВАКАНЦИОННИЯ ЩАТ“, но беше оранжева вместо бяла. Както в повечето щати, и в Мейн регистрационните номера вече съдържат букви — този на моето субару е 23383 IY — но на задницата на почти новото бяло-червено фюри пишеше само 90-811. Без букви.

Докоснах капака на багажника. Беше твърд и нагорещен от слънцето. Съвсем истински.

„Пресечи релсите и си на ъгъла на Мейн и Лисбон Стрийт. Оттам нататък, друже, светът е твой.“

Никакви железопътни релси не минаваха пред старата фабрика — не и по мое време — но тук ги имаше. И не бяха просто артефакти от отминала епоха. Бяха излъскани и светеха. Някъде в далечината се чуваше тудуф-тудуф — истински влак. Кога за последно са минавали влакове през Лисбон Фолс? Едва ли след закриването на фабриката и златните години на завода за строителни материали „Ю Ес Джипсъм“ (който местните наричаха „С пълен джоб съм“).

„Само че съм готов да се обзаложа, че именно сега са златните му години — помислих си. — На фабриката също. Защото вече не се намирам във второто десетилетие на двайсет и първи век.“

Вървях, без да осъзнавам, че се движа — като в сън. Бях стигнал до ъгъла на Мейн Стрийт и шосе 196, познато и с името Стария Люистън Роуд. Но сега никой не би го нарекъл стар. А по диагонал от пресечката, на отсрещния ъгъл…

Виждах „Кенебек Фрут Кампъни“, което определено беше твърде грандиозно име за магазин на ръба на фалита — поне според мен — през десетте ми години като преподавател в лисбонската гимназия. Колкото и странно да звучи, беше се задържал на повърхността единствено и само заради „Мокси“, тази меко казано куриозна безалкохолна напитка. Собственикът на „Фрут Кампъни“, дружелюбно старче на име Франк Анисети, се беше изказал веднъж, че населението на света се деляло съвсем естествено (и вероятно по генетичен път) на две групи: малцината богоизбрани любители на „Мокси“… и всички останали. Франк бе лепнал на всички останали етикета „злочестото дегенерирало болшинство“.

По мое време „Кенебек Фрут Кампъни“ представляваше жълто-зелена кутия с незаредена витрина… освен ако котката, която честичко се излежаваше там, не беше за продан. Покривът беше хлътнал от зимните снегове. Предлагаха се предимно рекламни сувенири на „Мокси“: крещящо оранжеви тениски с надпис „ДАЙ МИ МОКСИ!“, крещящо оранжеви шапки, колекционерски календари, тенекиени табелки уж с колекционерска стойност, но най-вероятно произведени миналата година в Китай. През по-голямата част от годината клиентите бяха кът, повечето рафтове пустееха… въпреки че човек можеше да се сдобие с шоколадово десертче или с пакет чипс (стига да му допада онзи със сол и оцет). Хладилникът беше зареден само с „Мокси“. Бира не се продаваше.

Всеки юли Лисбон Фолс е домакин на Мейнския „Мокси“ фестивал. Има музикални групи, фойерверки и парад с участието на — ако щете вярвайте — местни миски от конкурси за красота, качени върху платформи на „Мокси“ и облечени в бански с цвета на „Мокси“ — фрапантно оранжево, което направо може да изгори ретината на очите ви. Церемониалмайсторът на парада винаги е предрешен като Доктор Мокси, която дегизировка включва бяло сако, стетоскоп и онези готини огледалца на челото. Преди две години ролята на церемониалмайстор беше поверена на директорката на лисбонската гимназия Стела Лангли и горката едва ли някога ще се отърси от това си мимолетно амплоа.

По време на фестивала „Кенебек Фрут Кампъни“ възкръсва и реализира чудесна печалба главно благодарение на пийнали туристи, запътили се към почивните станции в Западен Мейн. През другите месеци е празна черупка, обитавана от духа на „Мокси“, сиреч миризма, която винаги ми е напомняла — вероятно защото принадлежа към злочестото дегенерирало болшинство — на мустерол, онази смрадлива гадост, с която майка настояваше да маже гърлото и гърдите ми, като настинех.

Онова, което наблюдавах в момента откъм стария Люистън Роуд, беше процъфтяващ бизнес. Окачената над вратата табела („ОСВЕЖЕТЕ СЕ СЪС «СЕВЪН ЪП»“ отгоре, „ДОБРЕ ДОШЛИ В «КЕНЕБЕК ФРУТ КО».“ отдолу) беше така лъсната, че отразяваше слънчевите лъчи. Боята беше прясна, а покривът още не си беше изпатил от суровото време. Влизаха и излизаха хора. На витрината вместо котка…

Портокали! Някога в „Кенебек Фрут Кампъни“ са се продавали истински плодове. Кой би могъл да предположи?

Тръгнах да пресичам улицата, но отстъпих назад, като видях, че към мен се е запъхтял междуградски рейс. На табелката с направлението над разделеното на две предно стъкло пишеше „ЛЮИСТЪН ЕКСПРЕС“. Когато автобусът спря при железопътния прелез, ми направи впечатление, че повечето пътници пушат. Атмосферата вътре сигурно е била сходна с тази на Сатурн.

След като автобусът потегли (оставяйки след себе си миризма на недоизгорял дизел, която добре да се поомеси със смрадта на развалени яйца, бълваща от комините на „Уорумбо“), пресякох улицата, чудейки се какво ли ще стане, ако ме блъсне кола. Просто ще потъна вдън земя ли? Или пък ще се събудя на пода в склада на Ал? Вероятно нито едно от двете. Вероятно ще си умра тук, в едно минало, по което сигурно много хора изпитваха носталгия. Бих си го обяснил единствено с това, че са забравили колко зловонно е миналото или че шикът на петдесетте ги е заслепил.

Един хлапак висеше пред „Фрут Кампъни“ с гръб към дървената обшивка на магазина и небрежно опрян в нея крак. Яката на ризата му беше вдигната, а косата му беше сресана а ла ранния Елвис (позната ми от старите ленти). За разлика от момчетата от моето училище този нямаше козя брадичка, не си беше отгледал даже „суперско“ триъгълниче под долната устна. Досетих се, че в света, на който гостувах в момента (надявах се, че просто му гостувам), биха го изхвърлили от гимназията, ако се появи дори с косъмче по лицето.

Кимнах му. Джеймс Дийн отвърна на поздрава ми и каза:

— Мараба, татенце.

Влязох вътре. Над вратата издрънча звънче. Вместо на прахоляк и позагнило дърво ми замириса на портокали, ябълки, кафе и ароматен тютюн. От дясната ми страна имаше стелаж с комикси с откъснати корици — „Арчи“, „Батман“, „Капитан Марвел“, „Разкази от криптата“. Надрасканото на ръка послание над тази същинска съкровищница, способна да предизвикал гърчове у всеки ибей ентусиаст, беше: „КОМИКС 5 ЦЕНТА ТРИ ЗА 10 ЦЕНТА ДЕВЕТ ЗА ЧЕТВЪРТ ДОЛАР МОЛЯ НЕ ПИПАЙТЕ АКО НЯМА ДА КУПУВАТЕ.“

Отляво стоеше стелаж с вестници. „Ню Йорк Таймс“ не видях, затова пък имаше „Портланд Прес Хералд“ и една останала бройка „Бостън Глоуб“. Първата страница на „Глоуб“ тръбеше: „ДЪЛЕС НАМЕКНА ЗА ЕВЕНТУАЛНИ КОНЦЕСИИ, АКО КОМУНИСТИЧЕСКИ КИТАЙ ПРЕУСТАНОВИ КОНФЛИКТА С ТАЙВАН“. И двата вестника бяха с дата вторник, 9 септември 1958 година.

Взех „Глоуб“, който струваше осем цента, и се запътих към щанд за закуски и напитки с мраморен плот, какъвто не бях виждал досега в магазина. Зад него стоеше Франк Анисети. Познах го на момента, там си бяха даже запазената му марка перки от сива коса над ушите. Само че тази му версия — да я наречем Франк 1.0 — беше стройна и носеше бифокални очила без рамка. Освен това беше и по-висок. Сякаш облечен в чужда кожа, седнах на бара.

Той кимна към вестника.

— Това ли ще бъде или да ти донеса нещо от машината за безалкохолно?

— Нещо студено, само да не е „Мокси“ — чух се да казвам.

Франк 1.0 се усмихна.

— Така и така не го зареждаме, синко. Какво ще кажеш за безалкохолна бира?

— Чудесно. — И още как. Гърлото ми беше пресъхнало, а ушите ми изхвърляха пара. Чувствах се все едно имам температура.

— От пет или от десет?

— Моля?

— Бира от пет или десет цента?

— Аха. От десет май.

— Май-май добър избор направи. — Отвори фризера за сладолед и извади заскрежена халба, горе-долу с размерите на кана за лимонада. Напълни я от едното кранче на машината и ноздрите ми се изпълниха с богат и силен аромат. Обра пяната с дръжката на дървена лъжица и доля чашата, после я остави на плота. — Заповядай. Заедно с вестника — осемнайсет цента. Плюс един цент бакшиш.

Подадох му един от старинните долари на Ал и Франк 1.0 ми върна ресто.

Отпих през гъстата пяна и направо останах удивен. Беше… божествено. Вкусовите ми рецептори изпаднаха във възторг. Просто не знам как да го опиша другояче. Този отишъл си преди половин век свят миришеше невъобразимо зле, но вкусът му беше несравним.

— Прекрасна е — похвалих го.

— Тъй ми. Радвам се, че ти харесва. Не си тукашен, а?

— Не.

— Другощатец?

— Уисконсин — отговорих. Което не беше лъжа; до единайсетгодишна възраст със семейството ми живеехме в Милуоки, после баща ми си намери работа като преподавател по английски в Университета на Южен Мейн. Оттогава насам кръстосвам целия щат.

— Е, избрал си правилния момент да ни посетиш — отбеляза Анисети. — През повечето летни месеци е доста безлюдно и цените падат. Да вземем твоето питие. След Деня на труда десетцентовата бира струва само десетаче.

Звънчето над вратата издрънча; дъските на пода откликнаха с приветливо скърцане. Последният път, когато се престраших да вляза в „Кенебек Фрут Кампъни“ с надеждата да си купя таблетки против киселини (оказа се празна надежда), дъските ме бяха приветствали със стенание.

Около седемнайсетгодишно момче се шмугна зад тезгяха. Тъмната му коса беше късо подстригана, прическата леко биеше на канадска ливада. Приликата му с мъжа, който ме беше обслужил, не можеше да се отрече и ме наведе на мисълта, че това вече е моят Франк Анисети. Мъжът, който обра гъстата пяна на безалкохолната ми бира, беше баща му. Франк 2.0 дори не ме удостои с поглед; за него бях просто поредният клиент.

— Тайтъс е качил камиона на подемника — осведоми баща си. — Вика, че ще е готов до пет.

— Браво на него — отвърна Анисети старши и запали цигара. Едва сега забелязах, че по мраморния плот бяха подредени малки керамични пепелници с надпис „С «УИНСТЪН» ПУШЕНЕТО Е НАСЛАДА!“ Той пак се обърна към мен: — Искаш ли топка ванилов сладолед в бирата? Заведението черпи. Обичаме да глезим туристите, особено когато са позакъснели.

— Благодаря, и така е добре — отговорих съвсем искрено. Ако се бях подсладил още малко, главата ми направо щеше да се пръсне. А и беше силничко — все едно да пиеш газирано еспресо.

Но сладостта на питието в заскрежената халба не можеше да се мери с тази на благата усмивка, която ми хвърли хлапакът — в нея нямаше и следа от пренебрежителната насмешка в поздрава на зализания Елвис отвън.

— В училище четохме един разказ — заговори ме той, — в който местните изяждаха туристите, ако цъфнат след края на сезона.

— Франки, така ли се говори на гост? — възмути се господин Анисети. По лицето му играеше усмивка.

— Няма проблем — уверих го. — И аз самият съм преподавал този разказ. На Шърли Джаксън, нали? „Летовниците“.

— Точно той — съгласи се Франк. — Не го схванах съвсем, ама ми хареса.

Пак пийнах от безалкохолната бира и като оставих халбата (чието масивно стъкло направи приятно за ухото дрън при допира с мраморния плот), не се изненадах особено, че почти я бях изпил. „Като нищо ще се пристрастя към тази амброзия — помислих си. — Може да сложи «Мокси» в малкия си джоб.“

Възрастният Анисети издиша струя дим към тавана, където вентилатор с големи перки го пое и разпиля из боядисания в небесносиньо гредоред.

— Някъде в Уисконсин ли си учител, господин?…

— Епинг — представих се аз. Твърде стъписан бях, за да ми хрумне да дам фалшиво име. — Да. Но сега съм в седма година.

— Това означава, че една година е в отпуск — обади се Франк.

— Знам какво означава — каза Анисети. Опита се да прозвучи ядосано, но не му се получи. Реших, че тези двамата са ми също толкова приятни, колкото и безалкохолната бира. Симпатичен ми беше и темпераментният хулиган отвън, най-вече защото дори не подозираше, че се е превърнал в клише. Тук жребият вече беше хвърлен и с него идваше чувството на сигурност. Вероятно измамно, все пак този свят криеше също толкова опасности, колкото и всеки друг, но бях посветен в нещо, което досега смятах, че беше достояние единствено на Всевишния: знаех, че лъчезарното момче, прочело разказа на Шърли Джаксън (макар и без да го „схване“), ще преживее настоящия ден и още петдесет години след него. Нямаше да умре в автомобилна катастрофа, да получи инфаркт или да хване рак на белите дробове от цигарения дим на баща си. Франк Анисети го чакаше зелена вълна.

Погледнах часовника на стената („ЗАПОЧНЕТЕ ДЕНЯ СИ С УСМИВКА — приканваше циферблатът. — ПИЙНЕТЕ ОБОДРЯВАЩО КАФЕ“). Показваше 12:22. Времето не ме притискаше, но се направих на изненадан. Допих бирата и скочих на крака.

— Бързам за среща с приятели в Касъл Рок.

— По-кротко по шосе 117 — посъветва ме Анисети. — Опасно е движението там. — По-провлачен мейнски акцент не бях чувал от години. После се сетих, че това си беше абсолютната истина, и едва се сдържах да не се разхиля.

— Ще внимавам — отговорих. — Благодаря. Ей, момче. Да ти кажа нещо за оня разказ на Шърли Джаксън.

— Какво, сър? — „Сър“, колко ретро. И то изречено без капка сарказъм. Бях на път да се убедя, че 1958 е била прекрасна година. Като се изключат смрадта от фабриката и цигареният дим.

— Няма какво да схващаш.

— Странно. Друго разправя господин Марчант.

— С цялото ми уважение към господин Марчант, можеш да му предадеш думите на Джейк Епинг, че понякога пурата си е просто пура, а разказът е просто разказ.

Той се разсмя.

— Ще му предам! Утре сутрин през третото междучасие!

— Хубаво. — Кимнах на бащата, потискайки желанието си да му кажа, че благодарение на „Мокси“ (с който не зарежда… все още) магазинчето му щеше да просъществува на ъгъла на Мейн Стрийт и Стария Люистън Роуд дълго след като той си отиде. — Благодаря за джинджифиловата бира.

— Пак заповядай, синко. Мисля да намаля цената на голямата.

— На десетаче.

Той се ухили. Същата усмивка като на синчето — широка и искрена.

— Стопли ти реотанът.

Звънчето издрънча. Влязоха три жени. Естествено не носеха панталони; бяха облечени в рокли, които стигаха почти до глезените им. Носеха даже шапки! Две от тях бяха с малки розички от бял воал. Разровиха в отворените щайги с плодове в търсене на съвършени екземпляри. Тъкмо бях тръгнал да си ходя, но ми хрумна нещо и се обърнах.

— Случайно да знаете какво е зелена фасада?

Баща и син се спогледаха и ме подсетиха за един стар виц. Турист от Чикаго с гъзарска спортна кола попаднал в дълбоката провинция и спрял до селска къща. Старият фермер си седи на верандата и пуши лула от царевичен кочан. Туристът се подава от прозореца на ягуара и пита: „Хей, старче, можеш ли да ме упътиш до Ийст Макиас?“ Фермерът си дръпва замислен от лулата и казва: „И сантиметър не помръдвай.“

— Май вярно сте другощатец, а? — попита Франк. Акцентът му не беше чак толкова изразен, колкото на баща му. „Сигурно гледа повечко телевизия — помислих си. — Телевизията е най-успешният унищожител на регионалния акцент.“

— Така си е — потвърдих.

— Странно, чини ми се, че улавям лек янки диалект.

— Юпър4 е — поправих го. — Сещате ли се, от горната част на полуострова? — Само дето — опа! — въпросният полуостров беше Мичиган, не Уисконсин.

Но май никой от двамата не ме хвана в лъжа. Даже Франк младши се обърна и започна да мие съдовете. На ръка, разбира се.

— „Зелената фасада“ е магазинът за алкохол — просвети ме Анисети. — Отсреща е, ако си решил да смажеш гърлото.

— Твоята бира ми свърши работа — отговорих. — Просто ми беше интересно. Всичко хубаво.

— И на теб, приятел. Ела да ни навестиш пак някой път.

Подминах триото окачествителки на плодове с поздрав:

— Дами. — Дощя ми се да имах шапка, която да накривя. Мека широкопола шапка.

Като онези от старите филми.

Темпераментният хулиган беше напуснал поста си. За части от секундата ми мина мисълта да се поразходя по Мейн Стрийт и да видя какво друго се е променило. Но нямаше смисъл да насилвам късмета си. Ами ако някой започнеше да ме разпитва какви са тези странни дрехи? Предполагах, че спортното ми сако и памучните панталони изглеждат що-годе нормално, но нямаше как да съм сигурен. А и косата ми стигаше чак до яката. По мое време подобна прическа беше напълно приемлива за гимназиален учител — дори консервативна — но като нищо би привлякла погледите в десетилетие, когато бръсненето на тила се смяташе за традиционна част от бръснарските услуги, а бакенбардите бяха резервирани за рокабили симпатяги, като онзи, дето ме беше нарекъл „татенце“. Разбира се, можех да кажа, че съм турист, че модата в Уисконсин е мъжете да пускат по-дълга коса, но прическата и дрехите — чувството, че си като извънземно в несполучлива човешка дегизировка — бяха само част от проблема. Основното беше, че бях поразен. Разумът ми си беше на място — смятам, че сравнително добре приспособеното човешко съзнание може да понесе доста странни неща, преди напълно да се предаде — но стресът си казваше думата. Не спирах да мисля за трите дами с дълги рокли и шапки, които несъмнено биха изпаднали в ужас дори презрамката на сутиена им да се покаже. И за вкуса на безалкохолната бира. Божествен!

От другата страна на улицата се виждаше скромната витрина на магазин с релефна табела „МАГАЗИН ЗА АЛКОХОЛ ЩАТА МЕЙН“. Фасадата му беше светлозелена. Вътре идентифицирах новия си познайник от сушилнята. Дългият му черен балтон висеше от раменете му като на закачалка; беше свалил шапката и с щръкналата си коса приличаше на анимационен герой, който току-що е пъхнал Пръст А в Електрически контакт Б. Размахваше ръце пред продавача и в едната жълтееше скъпоценната му карта. Можех да се обзаложа, че монетата на Ал Темпълтън се намираше в другата. Продавачът, с къса бяла престилка, подобна на парадната премяна на Доктор Мокси, не изглеждаше особено заинтересован.

Стигнах до ъгъла, поизчаках няколко коли да минат и отново пресякох от страната на „Уорумбо“ и Стария Люистън Роуд. Двама мъже бутаха ръчна количка с бали плат през вътрешния двор, пушеха цигари и се смееха. Чудех се дали изобщо съзнават какво причинява на вътрешностите им комбинацията от цигарен и промишлен дим, но предположих, че нямат представа. Вероятно така беше по-добре, въпреки че въпросът подхождаше повече на преподавател по философия, отколкото на тип, който си изкарва хляба, запознавайки тийнейджъри с мъдростите на Шекспир, Стайнбек и Шърли Джаксън.

Като влязоха във фабриката, вкарвайки количката между ръждивите метални челюсти на високата порта, се върнах до веригата с табела „ДОСТЪПЪТ ЗАБРАНЕН“. Помислих си, че не бива да препускам и да зяпам наоколо — по никакъв начин да не привличам внимание — но беше трудно. Вече наближавах мястото, откъдето бях дошъл, и изгарях от желание да го стигна по-бързо. Устата ми беше пресъхнала и голямата бира тежеше в стомаха ми. Ами ако не можех да се върна? Ако хартийката я нямаше? Или пък тя си беше на мястото, но не и стълбите?

„Спокойно — казах си. — Спокойно.“ Не устоях и хвърлих последен поглед зад гърба си, преди да се пъхна под веригата. Дворът беше пуст. Дочувах тихото дизелово туф-пуф накъде в далечината, като неясен звук от страната на сънищата. То извика в съзнанието ми куплет от друга песен: „Този влак отива си и пее железопътен блус.“

Тръгнах покрай зелената стена на сушилнята, а сърцето ми биеше бясно и се канеше да изскочи през гърлото ми. Късчето хартия с парче бетон отгоре си беше там; дотук добре. Подритнах го лекичко с мисълта „Моля ти се, Господи, нека стане, моля те, нека се върна.“

Носът на обувката ми бутна парчето бетон — видях го как се запремята — но и се спря в невидимото стъпало. Тези две случки се изключваха взаимно и въпреки това се състояха. Пак се огледах наоколо, макар да знаех, че няма как да ме видят от двора в тази тясна уличка, освен ако не минат точно пред нея от единия или другия ѝ край. Минувачи нямаше.

Качих се на едното стъпало. Кракът ми го усещаше, а очите ми настояваха, че още си стоя върху напуканата настилка на вътрешния двор. Безалкохолната бира пак се разбунтува в стомаха ми. Затворих очи и ми поолекна. Стъпих на второто, а после и на третото стъпало. Бяха доста ниски. С четвъртото лятната горещина напусна тила ми и тъмнината зад клепачите ми се сгъсти. Опитах да изкача петото стъпало, но такова нямаше. Вместо това си ударих главата в ниския таван на кухненския склад. Някой ме хвана за ръката и едва сподавих писъка си.

— Спокойно — каза Ал. — Спокойно, Джейк. Върна се.

Предложи ми чаша кафе, но аз отказах. Бирата в стомаха ми още се пенеше. Наля за себе си и отидохме в кабинката, откъдето беше започнало това безумно пътешествие. Портфейлът, мобилният телефон и парите ми бяха струпани по средата на масата. Ал седна, като изстена от болка и облекчение. Като че ли се беше посъвзел.

— Та — подкани ме. — Отиде и се върна. Какво ти е мнението?

— Ал, не знам какво ми е мнението. Разтърсен съм. Случайно ли го откри?

— Напълно. По-малко от месец след като се установих тук. Сигурно още не бях отърсил праха от Пайн Стрийт от подметките си. Първия път направо се търкулнах по стълбите като Алиса в заешката дупка. Реших, че съм откачил.

Разбирах го. Аз поне малко бях подготвен. Но дали изобщо е възможно човек да бъде достатъчно подготвен за пътешествие назад във времето?

— Колко време ме нямаше?

— Две минути. Нали ти казах, винаги са две минути. Колкото и време да стоиш там. — Той се изкашля, изхрачи се в нова купчинка салфетки и ги пъхна в джоба си. — И когато слизаш по стълбите, винаги е 11:58 сутринта на 9 септември 1958 година. Всяко следващо пътешествие е точно като първото. Докъде стигна?

— До „Кенебек Фрут“. Пих безалкохолна бира. Беше невероятна.

— Така си е, всичко е по-вкусно там. Сигурно защото има по-малко консерванти.

— Нали се сещаш за Франк Анисети? Срещнах го като седемнайсетгодишно хлапе.

Честно казано, очаквах Ал да се изсмее, но той го прие съвсем нормално.

— Разбира се. И аз съм се срещал с Франк много пъти. Но той винаги ме вижда за пръв път — в онова време де. За Франк всяка наша среща е първа. Влиза в магазина, нали? Връща се от „Шеврон“. „Тайтъс е качил камиона на подемника — казва на баща си. — Вика, че ще е готов до пет.“ Чувал съм я тази реплика поне петдесет пъти. Не че винаги посещавам „Фрут“, като се върна, но там все е същото. После влизат жените и започват да си избират плодове. Госпожа Саймъндс и приятелките ѝ. Като да гледаш един и същи филм отново и отново.

— Всяка среща е първа — повторих думите му бавно, с паузи помежду им, опитвайки се да намеря смисъла им.

— Точно така.

— И всеки човек, когото срещаш, вижда теб за пръв път, колкото и пъти да сте се срещали преди това.

— Точно така.

— Мога да се върна и да проведа същия разговор с Франк и баща му и те дори няма да разберат.

— Пак позна. А може и да промениш нещо — да си поръчаш бананов шейк вместо бира например — и така останалата част от разговора ще протече другояче. Единственият, който май подозира нещо, е Човекът с жълтата карта, а неговият мозък е ферментирал от пиене и не може да загрее какво се случва. Ако изобщо съм прав, че е надушил нещо. Ако е надушил, то е защото по една случайност се намира близо до заешката дупка. Или каквото там е. Може би излъчва някакво енергийно поле. Той…

Ал се разкашля и не успя да довърши. Да го гледам превит на две, как се държи от едната страна и се мъчи да прикрие болката — как тя го раздира — беше болезнено. „Не може да продължава така — помислих си. — Сигурно след по-малко от седмица ще е в болницата, а може би и след броени дни.“ Нали точно затова ми се беше обадил? Защото трябваше да сподели тази удивителна тайна с някого, преди ракът да му затвори устата завинаги?

— Мислех, че ще мога да ти дам цялата информация този следобед, но май няма да успея — каза ми, когато пристъпът премина. — Трябва да се връщам вкъщи, да си пия илачите и да полегна. Цял живот не съм взимал нищо по-силно от аспирин и това лайно оксиконтин ми вижда сметката. Ще поспя към шест часа и после ще се чувствам по-добре за известно време. Ще ми дойдат малко сили. Можеш ли да наминеш у дома към девет и половина?

— Мога, но не знам къде живееш — отговорих.

— В една къщурка на Вайнинг Стрийт. Номер деветнайсет. Оглеждай се за керамичен гном до верандата. Лесно ще го намериш. Размахва знаме.

— За какво имаме да си говорим, Ал? Искам да кажа… нали ми показа. Вече ти вярвам. — Истина беше… но колко време щях да запазя тази вяра? Кратката ми визита в 1958 вече бе започнала да избледнява като сън. След още няколко часа (или дена) вероятно щях да успея да си внуша, че наистина съм сънувал всичко.

— Имаме много за какво да си говорим, друже. Ще дойдеш ли или не? — Не излезе пак с номера за предсмъртното желание на един пътник, но го прочетох в очите му.

— Добре. Искаш ли да те закарам до дома?

Очите му блеснаха.

— Пикапът ми е отпред и живея само на пет пресечки оттук. И сам мога да се откарам.

— Разбира се, че можеш. — Надявах се да съм прозвучал убедително, макар да не бях убеден. Изправих се и започнах да си натъпквам притежанията в джобовете. Ръката ми се натъкна на пачката от Ал и я извадих. Сега вече разбирах как е настъпила промяната в петдоларовата банкнота. Вероятно и останалите я бяха претърпели.

Понечих да му я върна, но той поклати глава.

— Не, задръж ги, имам купища.

Въпреки това оставих пачката на масата.

— Ако всяко следващо посещение е първо, как така задържаш парите, които си връщаш? Защо не изчезват, като отидеш пак?

— Представа нямам, друже. Нали ти казах, много неща не мога да проумея. Има си правила и няколко от тях съм ги разбрал, но не и всичките. — Лицето му се озари от вяла, но истинска иронична усмивка. — Ти си донесе бирата, нали така? Още ти тежи в стомаха, прав ли съм?

В интерес на истината прав беше.

— Ами ето ти. Ще се видим довечера, Джейк. Ще съм поотпочинал и ще разнищим тази история.

— Един последен въпрос.

Той направи жест с ръка — давай. Забелязах, че ноктите му, винаги безупречно чисти, сега бяха пожълтели и нацепени. Поредният лош знак. Не толкова красноречив като стопяването на петнайсет килограма, но неминуемо лош. Баща ми винаги казваше, че можеш да си направиш много изводи за нечие здраве само като погледнеш ноктите му.

— Прочутият тлъст бургер.

— Какво за него? — Но ъгълчетата на устата му вече се извиваха от игрива усмивка.

— Можеш да си позволиш да продаваш на безценица, защото купуваш евтини стоки, нали?

— Млян говежди врат от „Ред енд Уайт“ — отговори ми той. — Долар и малко за кило. Ходя всяка седмица. Е, поне преди да ме връхлети тая гадост. Пазарувам от месарницата на господин Уорън. Ако му поискам пет килограма мляно говеждо, той казва: „Ей сегинка“. Ако поискам шест или седем, вика: „Ще трябва да почакаш минутка, та да ти смеля прясно месце. Семейна сбирка, а?“

— Всеки път едно и също.

— Да.

— Защото всеки път е за пръв път.

— Точно така. Като се замислиш, напомня на притчата за хляба и рибите. Купувам все същото мляно месо седмица след седмица. Нахранил съм с него стотици или хиляди хора, колкото и да разправят небивалици за котешка кайма, и запасите винаги се подновяват.

— Купуваш едно и също месо отново и отново. — Опитвах се да си го внуша.

— Същото месо, по същото време, от същия месар. Който винаги казва едно и също, освен ако аз не кажа нещо различно. Признавам си, че ми е минавало през ума да отида и да му изтърся: „Как е хавата, господин Уорън, плешиво, сбръчкано копеле такова? Да си го слагал на някое топло пилешко дупе в последно време?“ Другият път няма да си го спомня. Но така и не го направих. Защото е свестен човек. Повечето хора, с които съм си имал работа през онова време, са свестни.

Стори ми се малко тъжен.

— Не разбирам как така купуваш месото от там… сервираш го тук… после пак го купуваш.

— Добре дошъл в клуба, друже. Достатъчно ми е, че още си тук — като нищо можеше да си ми теглил майната. Ако става за въпрос, изобщо не беше длъжен да отговаряш на обаждането ми в училище.

Искаше ми се да не бях, но не му го казах. Вероятно нямаше нужда. Все пак беше болен, не сляп.

— Ела вкъщи довечера. Ще ти кажа каквото съм си наумил, пък после си свободен да правиш каквото сметнеш за добре. Но ще трябва да решаваш бързо, защото времето не чака. Има някаква ирония, не мислиш ли? Като се има предвид къде водят невидимите стъпала в склада ми?

Още по-бавно процедих:

— Всяко… следващо… посещение… е… първо.

Той пак се усмихна.

— Май това си го изяснихме. Значи до довечера? Вайнинг Стрийт номер деветнайсет. Търси гнома със знамето.

Тръгнах си от „Закусвалнята на Ал“ в три и половина. Шестте часа до девет и половина не бяха чак толкова странни като гостуването в Лисбон Фолс отпреди петдесет и три години. Времето като че ли хем се влачеше, хем летеше. Върнах се в къщата в Сабатъс, която още изплащах (когато бракът ни отиде по дяволите, с Кристи продадохме онази във Фолс и си разделихме парите). Реших да подремна, но естествено не можах да мигна. След двайсетминутно излежаване с тяло, изопнато като ръжен, и вперен в тавана поглед, отидох до тоалетната да пусна една вода. Докато гледах как урината ми се стича в тоалетната чиния, си мислех: „Преработена безалкохолна бира от 1958 година!“ Но в същото време си повтарях, че всичко това са врели-некипели, че Ал ме е хипнотизирал някак.

За тази уклончивост ви говорех.

Опитах да прочета и последните есета и не се изненадах, че работата ми не спореше. Как да впрегна всепомитащия червен молив на господин Епинг? Как да отправя градивна критика? Изключено. Та аз дори не успявах да свържа думите в изречение. Затова пуснах телевизора (отчитайки факта, че за разлика от телевизорите през петдесетте този не е с кинескоп) и пошарих из каналите известно време. По Ти Ем Си попаднах на стар филм със заглавие „Момичето от пистата“. Зазяпах се по ретроавтомобилите и непълнолетните бунтари толкова съсредоточено, че скоро си докарах главоболие и изключих телевизора. Задуших си зеленчуци, но дори не ги вкусих, колкото и да бях гладен. Седях вдървен, забол поглед в чинията, и премислях как Ал Темпълтън сервира хамбургери с едни и същи пет-шест кила кайма отново и отново, година след година. Наистина имаше нещо общо с чудото на размножилите се хлябове и риби и какво от това, че даваше почва на слухове за мяубургери и баубургери заради нищожните цени? Като се има предвид колко плащаше за месото, вероятно е прибирал стабилна печалба за всеки продаден „Тлъст бургер“.

Като осъзнах, че крача безцелно из кухнята — неспособен да заспя, неспособен да чета, да гледам телевизия, да изям сготвените с желание зеленчуци — се метнах в колата и потеглих към града. Беше станало седем без петнайсет и имаше много свободни места за паркиране по Мейн Стрийт. Спрях от отсрещната страна на „Кенебек Фрут“ и останах зад волана, загледан в олющената реликва, някога процъфтяващ бизнес в малкото градче. След края на работния ден магазинчето сякаш чакаше бригадата за събаряне. Единственият белег за човешко присъствие бяха няколкото реклами на „Мокси“ („ПИЙТЕ «МОКСИ», ЗА ДА СТЕ ЗДРАВИ!“ пишеше на най-голямата) и дори те бяха толкова старомодни, че вероятно събираха прах от години.

Сянката на „Кенебек Фрут“ се протягаше през улицата, сякаш искаше да докосне колата ми. От дясната страна, на мястото на някогашния магазин за алкохол, сега се издигаше спретната тухлена сграда, в която се помещаваше клон на Ки Банк. На кого му беше притрябвала „Зелена фасада“, когато спокойно можеш да отскочиш до най-близкия хранителен магазин и да си тръгнеш с бутилка „Джак Даниълс“ или кафеено бренди? И то не в глупава хартиена торба; в нашето съвремие използваме найлонови, синко. Издържат хиляди години. А както сме подхванали темата за бакалиите, никога досега не бях чувал за „Ред енд Уайт“. Всички в Лисбон Фолс пазаруваха от Ай Джи Ей, удобно разположен на шосе 196. Намираше се точно срещу старата гара, в която в момента се помещаваха магазин за тениски и студио за татуировки.

И въпреки всичко, чувствах миналото съвсем наблизо — може би заради златистия оттенък на гаснещата лятна светлина, която винаги ми се беше струвала някак свръхестествена. Имах чувството, че 1958 година още си е тук, но е скрита под тънката покривка на изминалите години. И ако всичко от този следобед не се беше случило само във въображението ми, истината не беше далеч.

„Иска от мен да направя нещо. Нещо, с което би се заел собственоръчно, ако не беше ракът. Каза, че се е върнал назад във времето, и е останал там четири години (поне по мой спомен), но явно четири години не са били достатъчни.“

Бях ли готов отново да сляза по онези стълби и да остана там повече от четири години? Един вид да се заселя там? Да се завърна в моето време две минути по-късно… само че като мъж с прошарена коса, прехвърлил четирийсетте? Не можех да си го представя, но пък не можех да си представя и на какво толкова важно беше попаднал Ал. Знаех само, че четири, шест или осем години от живота ми бяха твърде много дори за предсмъртно желание.

Все още имаше два часа до срещата ми с Ал. Реших да се прибера вкъщи, да си сготвя още нещо и този път да се насиля да го изям. След това възнамерявах пак да се захвана с есетата. Може и да бях един от малцината пътешественици във времето — ако става за въпрос, двамата с Ал може и да бяхме единствените в цялата световна история — но учениците ми чакаха крайните си оценки.

Не бях включил радиото, докато пътувах към града, но сега го пуснах. Също като моя телевизор и то получаваше програмите чрез сателити, кръжащи около Земята на разстояние от трийсет и пет хиляди километра — идея, която тийнейджърът от онова време Франк Анисети би посрещнал с ококорени от удивление (но не и пълно недоверие) очи. Хванах „Музиката на шейсетте“ по Радио 6, където „Дани енд дъ Джуниърс“ забиваха „Рокендролът е безсмъртен“ — три или четири енергични, съзвучни гласа, пеещи с динамичния акомпанимент на пиано. Последва ги „Люсил“, изкрещяха от Литъл Ричард, след което Ърни Кей Доу изпя със стонове „Тъща“: „Тя си мисли, че съветите ѝ са от чисто злато, но ако си тръгне, ще съм весел цяло лято.“ Всички парчета до едно бяха свежи и съблазнителни като портокалите, които госпожа Саймъндс и дружките ѝ ровеха през ранния следобед.

Звучаха като нови.

Исках ли да се преселя в миналото? Не. Но копнеех да го изживея отново. Дори само за да чуя как е звучал Лиъл Ричард, когато е бил на върховете на класациите. Или да се кача на самолет на авиолиниите „Транс Уърлд“, без да ми се налага да събувам обувките си, да минавам през рентген и метален детектор.

Пък и не бих отказал да изпия още една безалкохолна бира.

Трета глава

Гномът действително развяваше флаг, но не беше американският. Не беше и мейнският, на който фигурираше лос. Този имаше вертикална синя лента и две дебели хоризонтални — горната бяла, долната червена, плюс една звезда. Потупах гнома по островърхата шапка и изкачих стълбите пред малката къщичка на Вайнинг Стрийт, а в главата ми звучеше едно забавно парче на Рей Уайли Хъбард: „Много ви здраве, идваме от Тексас“.

Вратата се отвори, преди да натисна звънеца. Ал се появи с пижама и халат върху нея, а внезапно побелялата му коса стърчеше на масури — такава прическа е способна да ти направи само възглавницата. Но сънят (и болкоуспокояващите, разбира се) му се бяха отразили добре. Още си изглеждаше болен, но бръчките край устата му май се бяха поопънали и докато ме превеждаше през късото коридорче към всекидневната, ми се стори, че движенията му са станали по-уверени. Поне вече не притискаше дясната си ръка към лявата мишница, като че всеки момент щеше да се разпадне.

— Малко дойдох на себе си, личи ли? — попита ме с дрезгавия си глас, докато се разполагаше на фотьойла пред телевизора. Не седна на него, а се стовари отгоре му.

— Личи. Какво ти казаха докторите?

— Онзи в Портланд твърди, че няма надежда, дори да се подложа на химиотерапия и облъчване. Същото ми каза и докторът от Далас. През 1962. Хубаво е да знаеш, че някои неща не се променят, нали?

Отворих уста и пак я затворих. Понякога човек просто занемява, губи и ума, и дума.

— Няма какво да увъртаме — обади се той вместо мен. — Знам, че смъртта е неудобна тема за разговор, особено когато умиращият сам си е виновен, но нямам време за финес. Съвсем скоро ще ме вкарат в болницата, ако не за друго, то защото няма да съм способен сам да ходя до тоалетната. Не смятам да се дера като магаре, затънал до колене в собствените си лайна.

— Какво ще стане със закусвалнята?

— Край със закусвалнята, друже. Дори да бях здрав като бик, до края на месеца вече щях да съм офейкал. Нали знаеш, че тук бях под наем?

Не знаех, но ми се стори логично. Макар името „Уорумбо“ да си стоеше, фабриката се беше превърнала в модерен търговски център, което означаваше, че Ал плаща наем на някоя корпорация.

— Време беше за подновяване на договора, а „Мил Асошиейтс“ искат да използват мястото за нещо, дето се казва „Ел Ел Бийн Експрес“. Пък и твърдят, че скромната ми закусвалня загрозявала пейзажа.

— Глупости! — възкликнах, и то с толкова искрено възмущение, че Ал се изхили. Смехът щеше да премине в пристъп на кашлица и той го потисна. Зад стените на собствения си дом не използваше тоалетна хартия, носни кърпички или салфетки за отхрачването; на масичката до стола му имаше пакет дамски превръзки. Очите ми все се насочваха към него. Опитвах се да ги отклоня, да ги насоча към снимката на стената, където Ал беше прегърнал красива жена, но те си знаеха своето. Ето едно философско прозрение за ориста човешка: когато стигнеш дотам, че само „Оуейс“ могат да попиват храчките, изхвърляни от негодуващото ти тяло, сериозно си загазил.

— Благодаря ти за реакцията, друже. Бих вдигнал тост по случая. Дните ми на алкохолна консумация приключиха, но поне в хладилника има студен чай. Би ли ни обслужил?

В ресторанта Ал използваше масивни стъклени съдове, но каната със студения чай ми приличаше на истински кристал „Уотърфорд“. На повърхността лениво плуваше цял лимон с прорези по кората, през които да се процежда сокът. Напълних две чаши с лед, налях от чая и се върнах във всекидневната. Ал отпи голяма глътка и затвори блажено очи.

— Леле, колко е хубав! Точно в момента всичко в Света на Ал е хубаво. Оная дрога прави чудеса. Естествено води и до пристрастяване, но пък си я бива. Даже малко намали кашлицата. Към полунощ болката пак ще започне да се обажда, но дотогава ще имаме време да си поприказваме. — Пак отпи и ме погледна с печална сладост в очите. — Излиза, че хубавото си е хубаво дори към края. Кой би предположил?

— Ал, какво ще се случи с онзи… онзи тунел към миналото, ако махнат фургона ти и построят магазин на негово място?

— И това не е по-малка загадка от неизчерпаемия източник на месо. Моето мнение е, че ще изчезне. Мисля си, че и той е приумица на природата като гейзера Олд Фейтфул в Йелоустоун или онази причудлива скала в Западна Австралия, или реката, дето тече в обратна посока при някои фази на луната. Подобни неща са изключително крехки, друже. Леко разместване на земната кора, незначителна промяна в температурата, няколко пръчки динамит и вече ги няма.

— Значи не смяташ, че ще последва… знам ли… някакъв катаклизъм? — Представях си дупка в кабината на пътнически самолет, летящ на десет километра височина, и как през нея всичко изхвърча навън, включително пътниците. Гледах го в един филм.

— Не мисля, но нищо не е сигурно. Знам само, че така или иначе няма какво да сторя. Освен ако не искаш да ти прехвърля заведението. Бих могъл. Тогава ще е възможно да се обърнеш към Асоциацията по опазване на националното историческо наследство със следната молба: „Хей, хора, не им позволявайте да изграждат търговски комплекс в двора на старата фабрика «Уорумбо». Там има тунел към миналото. Знам, че звучи невероятно, но нека ви покажа.“

Първоначално приех идеята насериозно, защото Ал вероятно беше прав: пролуката към другото време сигурно беше доста деликатно явление. Нищо чудно да се пукне като сапунен мехур дори при най-лекото сътресение на алюминера5. После си представих как от правителството научават, че могат да изпращат специални части в миналото, за да променят, каквото не им изнася. Не знаех дали е възможно, но ако беше, би било лоша идея точно мозъците, които ни затрупаха с играчки като биооръжията и компютъризираните умни бомби, да пренесат болните си амбиции в живата беззащитна история.

Щом ме споходи тази мисъл — още в същия миг — осъзнах какво му беше хрумнало на Ал. Липсваха само подробностите. Оставих чашата и се изправих.

— Не. Няма начин. Ъ-ъ.

Той го прие спокойно. Можех да го отдам на действието на оксиконтина, но причината беше друга. Някак знаеше, че нямам намерение да си тръгна, каквото и да говорех. Любопитството ми (да не говорим за възторга ми) вероятно изпъкваше пред очите му като бодлите на таралеж. Не беше лъжа, че част от мен в действителност искаше да узнае подробностите.

— Да разбирам, че мога да пропусна встъплението и да се захвана със същината — коментира Ал. — Това е добре. Седни, Джейк, и ще те запозная с единствената причина да не изгълтам наведнъж целия си запас от малки розови хапченца. — Като видя, че стоя прав, продължи: — Сам знаеш, че гориш от любопитство, а и какво ще загубиш, ако ме изслушаш? Дори да можех да те подтикна към действие тук, през 2011 — не че мога — в онова време няма как да го направя. Върнеш ли се в онзи момент, Ал Темпълтън е просто четиригодишен хлапак, препускащ из задния двор на къща в Блумингтън, Индиана с маска на Самотния рейнджър и несигурни познания в областта на отделителната система. Така че седни. Както казват в телевизионните реклами, имаш право на пробен период и не си длъжен да купуваш.

Ясно. Майка ми пък би казала: „Гласът на дявола гали слуха.“

Въпреки това седнах.

— Чувал ли си фразата повратен момент, друже?

Кимнах. Не е нужно да си учител по литература, за да си я чувал; дори не е нужно да си грамотен. Просто поредното досадно клише, което спрягат ежедневно по новинарските емисии на кабелните телевизии. Други подобни са фактите сочат и на този етап. Най-дотегливите от всички (които многократно съм се опитвал да изкореня от речника на очевидно отегчените си ученици) са абсолютно безсмислените казват, че и по всеобщо мнение.

— Значи сигурно си чувал да използват думата вододел с такова значение. А знаеш ли какъв е произходът ѝ?

— Не.

— Идва от картографията. Вододелът представлява терен, обикновено планински или горски, който се оттича в някоя река. Историята също с река. Не мислиш ли?

— Да. Може да се каже. — Отпих от чая.

— Понякога събитията, променящи историята, са широкообхватни — като обилни, продължителни валежи над целия вододел, заради които речното корито лесно може да прелее. Но реките преливат от коритата си дори в слънчеви дни. Достатъчно е обилен продължителен порой в малка част от вододела. В историята също е имало наводнения. Да ти дам ли няколко примера? Какво ще кажеш за атентата на единайсети септември? Или за победата на Буш над Гор през 2000 година?

— Как ти хрумна да сравняваш изборите с наводнения, Ал?

— Не говоря за всички избори, само за президентските избори през 2000. Ами ако можеше да посетиш Флорида през есента на годината с многото нули и да похарчиш двеста хиляди долара от името на Ал Гор?

— Ще има няколко пречки — отговорих. — Първо, не разполагам с двеста хилядарки. Второ, учител съм. Мога да ти говоря с часове за отношенията на Томас Улф с майка му, но що се отнася до политиката, съм абсолютен невежа.

Той махна припряно с ръка и пръстенът на морски пехотинец за малко щеше да изхвръкне от тънкия му пръст.

— Парите не са проблем. Засега толкова ти трябва да знаеш. А предварителната осведоменост обикновено ти дава повече козове от опита. Смята се, че разликата в гласовете във Флорида е била по-малка от шестстотин. Как мислиш, би ли могъл да купиш шестстотин гласа в деня на изборите с двеста хилядарки, ако до това опира въпросът?

— Може би — отвърнах. — Вероятно. Предполагам, че бих си набелязал няколко общности, в които на хората им е все тая и гласоподавателната активност по принцип е слаба — лесно ще намеря такива — и после ще ги запозная с добрите стари мангизи.

Ал се поухили и пак ми направиха впечатление липсващите зъби и подутите му венци.

— Защо не? В Чикаго номерът минаваше години наред.

Мисълта, че можеш да си купиш президентския пост на цената на два мерцедеса, ми подейства като шамар.

— Но стане ли дума за реката на историята, най-податливите на промяна вододели са политическите убийства — успешните и провалените. Ерцхерцогът на Австрия Франц Фердинанд умира от куршума на невменяемия босненец Гаврило Принцип и така избухва Първата световна война. После пък, след неуспешния опит на Клаус фон Щауфенберг да убие Хитлер през 1944 — разминало му се на косъм — войната продължи и още милиони измряха.

И аз бях гледал този филм.

Ал каза:

— Нищо не можем да направим за ерцхерцог Фердинанд и Адолф Хитлер. Не ни е по силите.

Идваше ми да коментирам, че прави очевидни умозаключения, но реших да си замълча. Чувствах се като читател на книга, всеки ред от която подсказва за лошия ѝ край. Например роман на Томас Харди. Знаеш как ще свърши историята, но вместо това да помрачи удоволствието от четенето, то го усилва. Все едно да гледаш как дете ускорява повече електрическото си влакче и да се чудиш на кой ли завой ще дерайлира.

— Ако решиш да предотвратиш трагедията от единайсети септември, ще трябва да почакаш четирийсет и три години. Доживееш ли, ще си към осемдесетте.

И в този момент ми просветна защо гномът държи тексаския флаг в ръцете си — Ал си беше донесъл сувенир от последната си екскурзия в миналото.

— Ти дори до шейсет и трета не можа да стигнеш, а?

Не ми отговори, само ме наблюдаваше. Сълзящите, изморени очи, които ме бяха посрещнали в закусвалнята онзи следобед, в момента искряха. Подмладяваха се.

— Защото виждам, че натам биеш. Далас, 1963, нали?

— Правилно — отвърна. — На мен ми се наложи да изляза от играта. Но ти не си болен, друже. Здрав си и си в разцвета на силите. Можеш да се върнеш и да го предотвратиш.

Приведе се напред, а очите му не просто искряха; направо пламтяха.

— Можеш да промениш историята, Джейк. Разбираш ли го? Джон Кенеди може да не загине.

Ясни са ми принципите на съспенса — остава и да не са, прочел съм толкова трилъри през живота си — и първо правило е да държиш читателя в напрежение. Но ако необичайните събития от онзи ден са ви помогнали да ме опознаете поне малко, вероятно се досещате, че исках Ал да ме убеди. Кристи Епинг беше станала Кристи Томпсън (терапевтична любовна история, нали си спомняте?), а аз — вълк единак. Дори нямахме деца, следователно нямаше и скандали за попечителството. Имах си работа, в която ме биваше, но би било пресилено да я нарека животоопределяща. След колежа с един приятел обиколихме Канада на стоп и това е единственото приключение, с което мога да се похваля, а като се има предвид любезният и отзивчив прав на повечето канадци, едва ли изобщо може да се нарече приключение. И в този момент като гръм от ясно небе изскача възможността да се превърна в значима фигура не само в американската, но и в световната история. Така че, да, да и пак да, исках Ал да ме убеди.

Но и се страхувах.

— Ами ако нещата се объркат? — Допих студения си чай на четири глътки, докато ледените кубчета тракаха по зъбите ми. — Ако по някой неведом начин успея да предотвратя убийството, но последиците са лоши вместо добри? Ако се върна в настоящето и открия, че Америка е под фашистко управление? Или че замърсяването на околната среда е излязло извън контрол и хората дишат с противогази?

— Пак ще отидеш в миналото — отговори ми той. — Ще започнеш отначало в дванайсет без две минути на девети септември 1958 година. Ще заличиш всичко случило се. Всяко пътешествие е първо, нали помниш?

— Звучи елементарно, но какво ще стане, ако промените са били толкова радикални, че малката ти закусвалня дори не съществува?

Той се ухили.

— Тогава ще ти се наложи да заживееш в миналото. И едва ли ще ти е толкова зле. Винаги се търсят учители, а и за какво ти е работа? Аз останах четири години, Джейк, и натрупах цяло състояние. Сещаш ли се как?

Можех само да гадая, затова поклатих глава.

— От залагания. Играех предпазливо — гледах да не се набивам на очи, за да си нямам работа с главорезите на някой букмейкър — но като проучи човек кой е спечелил всяко от значимите спортни състезания между лятото на 1958 и есента на 1963, може да си позволи да е предпазлив. Няма да те лъжа — охолният живот крие много опасности. Но не виждам причина да не живееш комфортно. Пък и мисля, че закусвалнята ще си е на мястото. Мен винаги ме е чакала тук, а променях доста неща. Всички го правим. Дори разходката до магазина за хляб и кутия мляко променя бъдещето. Чувал ли си за ефекта на пеперудата? Една смахната научна теория, която в общи линии се свежда до идеята, че…

Пак се разкашля и получи първия сериозен пристъп, откакто бях влязъл в къщата му. Грабна една превръзка от кутията, лепна я на устата си и се преви. От гърдите му се изтръгнаха ужасяващи звуци. Имах чувството, че половината му вътрешности са се измъкнали от местата си и сега се блъскат насам-натам като колички в лунапарк. Най-накрая се успокои. Погледна превръзката, изтръпна, сгъна я и я изхвърли.

— Извинявай, друже. Таза белодробна менструация ми разказа играта.

— Божичко, Ал!

Той сви рамене.

— Ако гледаш прекалено сериозно на нещата, като нищо ще си загубиш разсъдъка. Та докъде бях стигнал?

— Ефекта на пеперудата.

— Да. Означава, че и незначимите събития могат да имат голям отзвук. Идеята е, че ако някой убие пеперуда в Китай, след четирийсет години — или четиристотин — в Перу ще има земетресение. И на теб ли ти звучи налудничаво?

Определено ми звучеше налудничаво, но се сетих за една главоблъсканица около пътешествията във времето и реших да я вметна в разговора:

— Добре, ами ако се върнеш в миналото и убиеш собствения си дядо?

Той ме зяпна учудено.

— Кой би направил такава глупост?

Имаше право, затова просто го подканих да продължи.

— Като влезе в „Кенебек Фрут“ този следобед, и ти направи своите малки промени в миналото… но стълбите към склада и 2011 година не бяха изчезнали, нали? И Фолс си е същият, какъвто го остави.

— Вярно е. Но ти говориш за по-сериозни промени. Искаш от мен да спася живота на Джон Кенеди.

— Де да беше толкова елементарно, но тук не става дума за някаква си пеперудка в Китай, друже. Говоря и за живота на Робърт Кенеди, защото ако Джон не умре в Далас, Робърт вероятно няма да се кандидатира за президент през 1968. Народът няма да е готов да замени един Кенеди за друг.

— Не можеш да си сигурен.

— Не мога, но чуй това. Мислиш ли, че ако спасиш живота на Джон Кенеди, брат му Робърт ще е в хотел „Амбасадор“ в дванайсет и петнайсет сутринта на пети юни 1968 година? И дори да е там, дали Сирхан Сирхан ще работи в кухнята?

— Кой знае, но според мен вероятността щеше да е нищожна. Ако добавиш милион променливи величини към едно уравнение, нормално е решението му да се промени.

— Ами Мартин Лутър Кинг? Дали ще бъде в Мемфис през април 1968? И да е там, дали ще стои на балкона на мотел „Лорейн“ и ще бъде застрелян от Джеймс Ърл Рей? Как мислиш?

— Ако съдим по теорията за пеперудата, предполагам, че не.

— И аз така мисля. А ако Кинг оцелее, предизвиканите от смъртта му расови размирици няма да се състоят. Може би и Фред Хемптън няма да получи куршум в Чикаго.

— Кой?

Въпросът ми не получи отговор.

— В интерес на истината Симбионистката освободителна армия може изобщо да не бъде сформирана. Без СОА, и Пати Хърст няма да бъде отвлечена. Ако похищението на Пати Хърст не се състои, белите членове на средната класа няма да чувстват толкова голяма заплаха от страна на чернокожите.

— Изтървах нишката. Май забрави, че съм учител по литература.

— Изтърва нишката, защото имаш повече познания за Гражданската война през деветнайсети век отколкото за тази, която разтърси страната ни след убийството на Кенеди в Далас. Убеден съм, че ако те попитам кой изигра главната роля в „Абсолвентът“, ще отговориш моментално. Но ако ти задам въпроса кого е опитал да убие Лий Осуалд едва няколко месеца преди да застреля Кенеди, ще ме погледнеш тъпо. Защото цялата тази информация някак си се е затрила.

— Осуалд е имал друга мишена преди Кенеди? — Това не го знаех, но все пак всичките ми сведения за покушението на Кенеди идваха от филма на Оливър Стоун. Така или иначе, Ал не ме удостои с отговор. Беше набрал инерция.

— Ами Виетнамската война? Политиката на Джонсън доведе до непрестанно ескалиране на военните действия. Спор няма, че Кенеди подкрепяше Студената война, но Джонсън не се спря дотам. И той страдаше от същата мания за величие като Буш, който се изправи пред камерите и рече: „Да ви видим колко можете.“ Кенеди размисли. Джонсън и Никсън — не. Благодарение на тях загубихме почти шейсет хиляди американски войници във Виетнам. Северен и Южен Виетнам загубиха милиони. Дали броят на жертвите ще е чак толкова голям, ако Кенеди не умре в Далас?

— Не зная. Нито пък ти, Ал.

— Вярно, но доста се позапознах с новата американска история и смятам, че шансовете ситуацията да се подобри при спасяването му са доста стабилни. А и нищо не губим. Ако работите се объркат, връщаш всичко постарому. Все едно да изтриеш мръсна думичка от дъската.

— А може и да не успея да се върна в настоящето, така няма и да узная как съм се справил.

— Глупости. Млад си. Стига да не те прегази такси или да получиш инфаркт, ще живееш достатъчно дълго, че да видиш как ще се развият събитията.

Помълчах замислен, със забоден в скута си поглед. Ал не ме прекъсна. След малко вдигнах глава.

— Сигурно си прочел доста за покушението и за самия Осуалд.

— Всичко, до което можах да се докопам, друже.

— Убеден ли си, че е негово дело? Защото битуват около хиляда конспиративни теории. Дори на мен ми е известно. Какво ще стане, ако се върна и го спра, а някой друг гръмне Кенеди от Тревистия хълм, или както там му се викаше?

— Тревистата могила. И съм почти категоричен, че е бил Осуалд и е действал сам. Конспиративните теории поначало са доста пресилени, а и повечето са били опровергани през годините. Според една от тях например стрелецът не е бил Осуалд, а някой, който приличал на него. През 1981 ексхумираха тялото и му направиха ДНК тест. Той си е бил. Хиената му с хиена. — Направи пауза и после добави: — Срещал съм се с него.

Ококорих се насреща му.

— Невъзможно!

— О, да. Даже разменихме няколко думи. Случи се във Форт Уърт. Двамата с Марина — съпругата му, рускиня — гостуваха на брата на Осуалд. Ако Лий изобщо някога е обичал някого, то това е брат му Боби. Бях се облегнал на един телефонен стълб близо до дъсчената ограда около двора на Боби Осуалд, пушех и се преструвах, че чета вестник. Сърцето ми сигурно блъскаше с двеста удара в минута. Лий и Марина излязоха заедно. Тя носеше на ръце дъщеря им Джун. Спящо дребосъче на по-малко от годинка. Ози беше с бежови панталони и колежанска риза с протрита яка. Панталоните бяха с ръб, но мръсни. Отказал се беше от войнишката подстрижка, но косата му още не беше пораснала. А Марина — леле, майко, какво парче само! Тъмна коса, светлосини очи, перфектна кожа. Прилича на кинозвезда. Ако се заемеш с това, сам ще видиш. Докато вървяха по алеята, тя му каза нещо на руски. Той ѝ отвърна. Усмихваше се, но най-неочаквано я бутна. Тя едва не падна. Детенцето се събуди и заплака. През цялото това време усмивката не слезе от лицето на Осуалд.

— И ти си присъствал на тази сцена. Видял си я с очите си. Видял си него. — Въпреки че и аз самият бях посетил миналото, разумът ми продължаваше да настоява, че цялата тази история е или заблуждение, или направо безочлива лъжа.

— Да. Марина излезе през вратата и мина покрай мен с наведена глава, притискайки бебето към гърдите си. Все едно, че ме нямаше. Но той дойде право до мен, застана толкова близо, че можех да подуша одеколона, с който се опитваше да прикрие миризмата на потта си. Носът му беше покрит с черни точки. Ако се съдеше по дрехите му — и износените обувки с цъфнали пети — беше беден като църковна мишка, но погледнеш ли го в лицето, веднага разбираш, че не това е от значение. Не и за него самия. Той се мислеше за голяма работа.

Ал се позамисли и заклати глава.

— Не, поправка. Знаеше, че е голяма работа. Само чакаше и останалият свят да го проумее. И така, стоим с него лице в лице — на една ръка разстояние и, повярвай, мина ми през ума…

— Защо не го направи? Защо не го удуши или не го гръмна?

— Пред жена му и детето му? Ти би ли го направил, Джейк?

Не ми се наложи да го обмислям дълго.

— Едва ли.

— Нито пък аз. Имах си и други причини. На първо място мисълта да попадна в затвора… или на електрическия стол. Все пак се намирахме на улицата, сещаш ли се?

— Хм.

— Сещаш се. Онази предизвикателна усмивчица още не беше слязла от лицето му, като стигна до мен. Нагла и превзета едновременно. Вижда се на всяка негова снимка. Усмихва се по същия начин в полицейския участък в Далас, след като го арестуват за убийството на президента и полицаят, който случайно се изпречил на пътя му, докато се опитвал да избяга. Вика ми: „Какво гледаш, господине?“ Аз му казвам: „Нищо, друже.“ А той: „Тогава не си навирай носа, където не ти е работа.“ Марина го чакаше на тротоара и се мъчеше отново да приспи бебето. Камъните се пукаха от жега, но тя носеше кърпа на главата си като много от европейките от онова време. Той отиде до нея и я хвана за лакътя — по-скоро като ченге, отколкото като съпруг — и каза: „Иди! Иди!“ Върви, върви. Тя също му каза нещо, може би го помоли да поноси бебето. Поне аз така си мисля. Но той просто я избута и повтори: „Иди, сука!“ Върви, кучко. Тя тръгна. Двамата се запътиха към автобусната спирка. И това беше.

— Знаеш руски?

— Не, но имам добро ухо и компютър. Поне в наше време.

— Видя ли го отново?

— Само от разстояние. Болестта вече ме беше повалила. — Той се усмихна. — Във Форт Уърт правят най-хубавото тексаско барбекю, а дори не можех да го опитам. Понякога светът е жесток. Отидох на лекар, постави ми диагноза, за която и сам се досещах вече, и се върнах в двайсет и първи век. Пък и нямаше кой знае какво за гледане. Само един жалък мъж, който чака да се прочуе.

Той се приведе напред.

— Знаеш ли какъв е бил човекът, променил американската история? Едно от онези хлапета, дето мятат камъни по другите деца и после си плюят на петите. Преди да влезе в морската пехота — по примера на брат си Боби, негов кумир — живял поне на двайсетина различни места, от Ню Орлиънс до Ню Йорк. Имал грандиозни идеи и не разбирал защо хората не искали да се вслушат в думите му. Това го подлудявало, вбесявало го, но онази нагла, надменна усмивчица така и не напуснала лицето му. Знаеш ли как го е нарекъл Уилям Манчестър?

— Не. — Дори не знаех кой е Уилям Манчестър.

— Окаян безпризорник. Манчестър говори за всички онези конспиративни теории, които се намножиха след покушението… и след застрелването на Осуалд. Знаеш, че е застрелян, нали?

— Разбира се, че знам — отговорих кисело. — От тип на име Джак Руби. — Но като се има предвид колко пропуски бях показал в знанията си, вероятно въпросът не беше съвсем безпочвен.

— Манчестър твърди, че ако сложим убития президент от едната страна на везната, а Осуалд — окаяния безпризорник — от другата, тя няма да се уравновеси. В никакъв случай. Ако искаме да придадем значимост на смъртта на Кенеди, ще трябва да прибавим нещо по-тежко. Което обяснява и многото конспиративни теории. Някои твърдят, че е дело на мафията — че Карлос Марчело е поръчал убийството. Други обвиняват КГБ. Трети са сигурни, че Кастро си отмъщава на ЦРУ, задето се опитали да му пробутат отровни пури. До ден-днешен съществуват хора, които вярват, че Линдън Джонсън е убил президента, за да заеме мястото му. Но в крайна сметка… — Ал поклати глава. — Почти със сигурност е бил Осуалд. Предполагам си чувал за Бръснача на Окам?

Хубаво беше и аз да знам нещо.

— Фундаментален труизъм, познат и под името „принцип на простотата“. „При равни други условия най-простото обяснение обикновено е вярното.“ Тогава защо не го уби, когато жена му и дъщеря му не са били наоколо? И ти си бил морски пехотинец. Защо сам не очисти дребния копелдак, като разбра как си го закъсал със здравето?

— Защото да си сигурен на деветдесет и пет процента не е като да си сигурен на сто. Защото колкото и сбъркан да беше, вкъщи го чакаше семейство. Защото след ареста Осуалд заяви, че бил изкупителна жертва, и държах да се уверя, че лъже. Не смятам, че някой някога може да е сигурен на сто процента за нещо в този побъркан свят, но исках да стигна поне до деветдесет и осем. Но и нямах намерение да чакам до двайсет и втори ноември и да му видя сметката в последния момент пред Тексаското книгохранилище — така изпадах в рисковано положение поради една основна причина, за която ще ти разкажа.

Очите му бяха загубили блясъка си и бръчките по лицето му отново се вдълбаваха. Стресна ме темпото, с което се изчерпваха запасите му от енергия.

— Всичкото това съм го написал. Искам от теб да го прочетеш. Даже искам да го назубриш. Погледни върху телевизора, друже. Би ли ми направил тази услуга? — Усмихна се уморено и добави: — Май някой ми е сложил лепило на стола.

Видях дебел син бележник. Цената, отпечатана върху хартиената корица, беше двайсет и пет цента. Името на производителя не ми беше познато.

— Какво е „Кресгис“?

— Веригата универсални магазини, позната ни днес като „Кеймарт“. Не гледай корицата, обърни внимание на написаното вътре. Описал съм в хронологичен ред събитията от живота на Осуалд и събраните доказателства за това, че той е извършителят… няма да ти се наложи да четеш всичко това, ако приемеш предизвикателството, защото ще сложиш край на дребната мижитурка през април на 1963, повече от половин година преди посещението на Кенеди в Далас.

— Защо през април?

— Защото тогава е направен опитът за убийство на генерал Едуин Уокър… който вече не носел званието генерал. Разжалван е през 1961 от самия Джей Еф Кей. Уокър разпространявал расистка литература във взводовете и им нареждал да я четат.

— Опитът за убийство е дело на Осуалд?

— Именно в това трябва да се увериш. Според балистичните доклади е използвана една и съща пушка. Трябваше да видя с очите си как произвежда изстрела. Можех да си позволя да не се намеся, защото знаех, че Осуалд ще пропусне целта си. Куршумът се отклонил при удара си в дървената летва в средата на кухненския прозорец на Уокър. Не с много, но достатъчно. Буквално профучал през косата му, а дървените отломки от рамката го порязали по ръката. Разминало му се. Не твърдя, че е заслужавал да умре — малко са хората, заслужили куршум в гърба — но бих предпочел да го беше отнесъл Уокър вместо Кенеди.

Не обърнах особено внимание на последната реплика на Ал. Прелиствах ситно изписаните страници на хрониката му. В началото почеркът беше четлив, към края ставаше все по-неразбираем. Последните няколко страници бяха изпълнени с драсканиците на един сериозно болен човек. Затворих бележника и казах:

— Щял си да загърбиш съмненията си, ако се убедиш, че Осуалд е бил стрелецът, опитал се да убие генерал Уокър?

— Да. Трябваше да се уверя, че е способен на убийство. Ози е зъл човек, Джейк — през петдесет и осма викат на такива като него безчинници — но побоят над собствената ти жена и третирането ѝ като затворник, само задето не говори английски, не са злодеяния, равностойни на убийство. Има и друго. Дори да не ме беше надвило голямото членестоного, знаех, че може да не ми се удаде възможност да оправя нещата в случай, че убия Осуалд, и въпреки това някой застреля президента. Като прехвърли човек шейсетте, гаранцията му вече почти е на изтичане, така да се каже.

— Задължително ли е да умре? Не можеше ли просто… знам ли… да го натопиш за нещо?

— Можеше, но болестта ми беше в напреднал стадий. Не съм сигурен дали щях да свърша работата дори да бях добре. Като цяло ми се струваше най-елементарно да му отнема живота веднага щом съмненията ми се изпарят. Като да смачкаш оса, преди да те е ужилила.

Помълчах, прехвърляйки нещата в главата си. Стенният часовник сочеше десет и половина. Ал беше започнал разговора с уверението, че силите ще му стигнат до полунощ, но ми трябваше само един поглед, за да разбера, че се е изказал прекалено оптимистично.

Занесох двете чаши в кухнята, измих ги и ги оставих върху сушилника. Имах чувството, че зад челото ми вилнее торнадо. Но вместо крави, дъсчени огради и стари вестници моето торнадо засмукваше и размяташе из въздуха имена: Лий Осуалд, Боби Осуалд, Марина Осуалд, Едуин Уокър, Фред Хемптън, Пати Хърст. Беше повлякло и куп акроними, които се вихреха в кръг като изтръгнати от луксозни коли хромирани орнаменти: Джей Еф Кей, Ар Еф Кей, МЛК, СОА. Циклонът беше завлякъл дори звука на провлачен южняшки глас, повтарящ монотонно две руски думи: иди, сука.

Върви, кучко.

— С колко време за размисъл разполагам? — попитах.

— Не много. Закусвалнята ще е тук до края на месеца. Консултирах се с адвокат за начините да спечелим малко време — да ги въвлечем в съдебен процес или нещо такова — но той не ми вдъхна много надежда. Сигурно си виждал по витрините на мебелните магазини известия от рода на „ИЗТЕЧЕ НИ ДОГОВОРЪТ, ГОЛЯМА РАЗПРОДАЖБА“?

— Разбира се.

— В девет от десет случая става дума за търговски трик, но при мен е десетият случай. Пък и не съм трън в очите на някоя си квартална бакалия, а на „Ел Ел Бийн“ — най-здравата горила в джунглата на мейнската търговия на дребно. Дойде ли първи юли, закусвалнята я чака съдбата на „Енрон“. Но не там е проблемът. До първи юли и аз самият може да съм история. Хващам настинка, удря ме пневмония и до три дена съм труп. Възможен е и сценарият с инфаркт или инсулт. Не е изключено и сам да си дръпна шалтера, ако случайно предозирам тоя проклет оксиконтин. Медицинската сестра, дето ме наглежда, всеки ден пита дали внимавам с дозата. Внимавам, но въпреки това виждам как се тревожи, че някоя сутрин ще ме намери мъртъв, защото ще съм загубил бройката. Също така хапчетата затрудняват дишането, а дробовете ми не са в блестяща форма. Отгоре на всичко съм свалил много килограми.

— Така ли? Не бях забелязал.

— Никой не обича тарикатите, друже — като ми стигнеш годините, ще се увериш сам. Както и да е, държа да вземеш това и бележника. — Подаде ми някакъв ключ. — За закусвалнята е. Ако утре телефонираш вкъщи и сестрата ти каже, че съм си отишъл през нощта, ще трябва да действаш бързо. При положение, че изобщо решиш да действаш, разбира се.

— Ал, нали не си намислил…

— Само гледам да се подсигуря. Защото това е важно, Джейк. За мен е по-важно от всичко друго. Ако някога си имал желание да промениш света, това е твоят шанс. Спасяваш Кенеди — спасяваш брат му. Спасяваш и Мартин Лутър Кинг. Предотвратяваш расовите размирици. Може би предотвратяваш и избухването на Виетнамската война. — Пак се приведе напред. — Ликвидираш един окаян безпризорник, друже, и можеш да спасиш милиони хора.

— Добър агитатор си, но ключът не ми трябва. При изгрев-слънце утре пак ще си на крака.

— Вероятността да си прав е деветдесет и пет процента. Не е достатъчно. Вземи проклетия ключ.

Взех проклетия ключ и го пъхнах в джоба си.

— Ще те оставя да си починеш.

— Само две думи преди да тръгнеш. Трябва да ти разкажа за Каролин Пулин и Анди Кълъм. Седни, Джейк. Ще отнеме няколко минути.

Останах прав.

— Ъ-ъ. Изтощен си. Трябва ти сън.

— Ще спя, щом пукна. Сядай.

Ал ми разказа, че след като открил „заешката дупка“, първоначално я използвал само да купува продукти, да прави залагания при някакъв букмейкър от Люистън и да трупа излезли от употреба пари. От време на време се измъквал през седмицата за почивка на езерото Себаго, което гъмжало от вкусна и годна за консумация риба. Каза ми, че хората се притеснявали заради радиоактивния прах от тестовите атомни взривове, но опасенията около живачното отравяне със заразена риба все още не си били проправили път. Нарече тези си екскурзии (които обикновено обхващали вторник и сряда, но понякога се проточвали чак до петък) заслужени ваканцийки. Времето винаги било хубаво (защото си било все същото) и риболовът винаги вървял (вероятно улавял поне някои от рибите многократно).

— Знам какво ти се върти в главата, Джейк, тъй като и аз се намирах в постоянен шок през първите няколко години. Искаш ли да ти кажа кой е най-големият куриоз? Да тръгнеш по онези стълби във вихъра на януарските виелици и да се озовеш под жаркото септемврийско слънце. Приказно време, само за по къс ръкав, нали?

Кимнах и го подканих да продължи. Лицето му отново беше придобило восъчен цвят и кашлицата пак беше започнала да раздира гърдите му.

— Но ако се даде време на човека, той може да привикне към всичко, и когато най-накрая шокът попремина, ми дойде наум, че неслучайно съм попаднал на заешката дупка. Тогава се замислих за Кенеди. Но и аз си зададох твоя въпрос: можем ли да променим миналото? Не ме интересуваха последствията — не и в началото — а дали изобщо беше възможно. При една от екскурзиите си до Себаго издълбах с ножа си АЛ Т. ОТ 2007 на едно дърво до бунгалото ми. Като се върнах тук, скочих в колата и отидох до езерото. Бунгалата ги нямаше; на тяхно място в момента има хотел. Но дървото още си е там. Там са и издълбаните в кората му букви. Изминалото време само ги е позагладило: АЛ Т. ОТ 2007. И така разбрах, че е възможно. Тогава вече се замислих и за ефекта на пеперудата.

По онова време във Фолс се издава вестник „Лисбон Уикли Ентърпрайз“ и от библиотеката са сканирали всичките микрофилми през 2005. Компютърните бази-данни са голямо улеснение. Потърсих информация за нещастни случаи от есента или ранната зима на 1958 година. За точно определен нещастен случай. Бях решил да стигна чак до началото на 1959, ако се налагаше, но намерих търсеното в новините от петнайсети ноември 1958. Дванайсетгодишно момиченце на име Каролин Пулин ловувало с баща си отвъд реката, в онази част на Дърам, позната като Боуи Хил. Към два часа следобед — било събота — Андрю Кълъм, ловец от Дърам, стрелял по сърна в същия този участък от гората. Не уцелил сърната, но уцелил момиченцето. Въпреки че се намирало на четиристотин метра, успял да го улучи. Доста съм мислил по въпроса. Когато Осуалд стрелял по генерал Уокър, разстоянието било по-малко от стотина метра. Но куршумът закачил дървената рамка по средата на прозореца и пропуснал целта си. Куршумът, парализирал малката Пулин, пропътувал над четиристотин метра — много повече от онзи, убил Кенеди — и не докоснал нито един ствол или клон на дърво по пътя си. Ако беше закачил дори клонче, почти със сигурност щеше да подмине момиченцето. Как да не се замисли човек.

В онзи момент за пръв път ми хрумна изразът животът е игра на ези-тура. Ал грабна още една дамска превръзка, изкашля се, изхрачи се и я метна в кошчето за боклук. После пое въздух, доколкото му позволиха измъчените му дробове, и отново поде усилно разказа си. Не се опитах да го спра. Слушах го с внимание.

— Написах името ѝ в полето за търсене на базата-данни на „Ентърпрайз“ и открих още няколко статии за нея. Завършила Лисбонската гимназия през 1965 — година след съучениците си, но все пак успяла — и се записала в Мейнския университет. Бизнес специалност. Станала счетоводителка. Заживяла в Грей, на около петнайсет километра от езерото Себаго, където прекарвах заслужените си ваканцийки, и все още работи на свободна практика. Ще познаеш ли кой е един от най-големите ѝ клиенти?

Поклатих глава.

— Съгражданинът ни Джон Крафтс. Скуиги Уитън, един от продавачите му, е редовен посетител в закусвалнята и когато един ден ми каза, че са се захванали с годишната инвентаризация и „сметачката“ преглеждала счетоводните книги, реших да мина през автокъщата и да хвърля един поглед. В момента е на шейсет и пет и… нали знаеш как някои жени продължават да са красиви и на тази възраст?

— Да — отвърнах. Сетих се за майката на Кристи, чиято красота разцъфна едва когато мина петдесетте.

— Каролин Пулин е такава. Ако беше живяла преди двеста-триста години, класическите черти на лицето ѝ биха запленили всеки художник. Дългата ѝ коса е снежнобяла и я носи разпусната.

— Струва ми се, че си хлътнал, Ал.

Бяха му останали достатъчно сили да ми покаже среден пръст.

— В отлична физическа форма е — което може да се очаква от една неомъжена жена, принудена сама да се вдига от инвалидната количка всеки ден и да се качва и слиза от специално оборудвания си ван. Да не говорим за лягането и ставането от леглото, къпането и всичко останало. И се справя — Скуиги казва, че е напълно самостоятелна. Бях впечатлен.

— И реши да я спасиш. Като проба.

— Пак се спуснах в заешката дупка, само че този път останах в бунгалото до Себаго около два месеца. Обясних на собственика, че съм се опаричил след смъртта на чичо си. Добре е да го запомниш този трик, друже — оправданието с богатия чичо е изпитан и надежден метод. Всеки му вярва, защото всеки иска богат чичо. И така, денят настъпи: петнайсети ноември 1958 година. Със семейство Пулин нямах работа. Тъй като си бях втълпил да спра Осуалд, много по-интересен ми беше Кълъм, стрелецът. И него бях проучил, и знаех, че живее на около километър и половина от Боуи Хил, близо до старата сграда на Дърамската фермерска асоциация. Идеята ми беше да съм там, преди да е тръгнал към гората. Но нещата не се развиха по план.

Излязох доста рано от бунгалото край Себаго, което се оказа добре, тъй като дори километър не бях изминал с взетата под наем кола от „Херц“, когато видях, че гумата е спаднала. Смених я с резервната и макар да изглеждаше абсолютно здрава, само след още километър и тя спадна.

Качиха ме на стоп до бензиностанция на „Есо“ в Нейпълс, където служителят в автосервиза ме осведоми, че е затрупан с работа и няма време да бие път до закъсал шевролет под наем и да му сменя гумата. Вероятно беше бесен, задето е изпуснал съботния лов. Като извадих двайсет долара, размисли, но стигнах до Дърам чак в ранния следобед. Тръгнах по стария Рънараунд Понд Роуд, защото уж беше най-прекият път, и познай какво? Мостът над Чъкъл Бруук се беше сгромолясал във водата. Големи червено-бели бариери; казани за топене на асфалт; оранжеви табели с надписи „ПЪТЯТ Е ЗАТВОРЕН“. Вече се бях досетил накъде отиват нещата и имах неприятното чувство, че няма да довърша започнатото тази сутрин. Не забравяй, че бях тръгнал от бунгалото в осем часа, само и само да разполагам с време, а за четири часа бях изминал едва трийсет километра. Но не се отказах. Поех по заобиколния маршрут през Методист Чърч Роуд с газ до ламарината и фонтани от прахоляк зад гумите — по онова време всичките пътища в тази посока са черни.

Та пътувам си аз и гледам спрелите отстрани на пътя и в началото на горските пътечки коли и джипове, виждам и ловци с пушки. Всеки един ми вдигна ръка — спор няма, че хората от петдесет и осма са по-дружелюбни. И аз ги поздравявах, но все си мислех коя ли гума ще спадне този път. Или направо ще се спука. Вероятно в такъв случай директно щях да изхвърча в канавката, защото карах поне със сто километра в час. Спомням си как един от ловците потупа въздуха с ръце, правейки онзи жест, с който приканваме някой да намали скоростта, но не му обърнах внимание.

Изкачих Бауи Хил и малко след хижа „Ловна среща“ забелязах паркиран до гробището пикап. На вратата пишеше: „СТРОИТЕЛНИ И ДЪРВОДЕЛСКИ УСЛУГИ ПУЛИН“. Вътре нямаше никой. Пулин и дъщеря му бяха нейде из горите, вероятно седяха на някое сечище, обядваха и разискваха обичайните за баща и дъщеря теми. Поне така си ги представям, все пак не се сдобих с отроче…

Последва поредният пристъп на кашлица, който завърши с потресаващо давене.

— Уф, мамка му, това заболя — простена накрая.

— Ал, трябва ти почивка.

Той поклати глава и забърса с длан кръвта от долната си устна.

— Трябва ми единствено да си излея душата, така че млъкни и ме остави да говоря.

Огледах пикапа добре, без да намаля скоростта, и когато насочих вниманието си към пътя, видях по средата му дънер. Спрях точно преди да се забия в него. Дървото не беше голямо, а мускулите ми си ги биваше, докато ракът не им видя сметката. Пък и бях подивял. Слязох от колата и започнах да се боря с него. Отнесе доста псувни. През това време отсреща се зададе кола. От нея слезе мъж с оранжева ловна жилетка. Не знаех дали е моят човек — в „Ентърпрайз“ не бяха публикували негова снимка — но ми се стори на подходящата възраст.

Вика ми: „Дай да ти помогна, старче.“

„Хиляди благодарности — казвам аз и протягам ръка. — Бил Лейдлоу.“

Той я стиска и казва: „Анди Кълъм.“ Моят човек беше. Като се има предвид какъв зор видях, за да стигна до Дърам, направо не можех да повярвам. Все едно бях спечелил от лотарията. Подхванахме дървото от двете страни и го изместихме. Като свършихме работата, седнах на пътя и се хванах за гърдите. Той ме попита дали съм добре. „Де да знам — викам му. — Досега не съм получавал инфаркт, но това на такова ми прилича.“ Поради която причина господин Анди Кълъм така и не успя да половува онзи ноемврийски следобед, Джейк, нито пък да застреля някое момиченце. Наложи му се да закара клетия стар Бил Лейдлоу до болницата в Люистън.

— Номерът е минал? Справил си се?

— И още как. Казах на лекарите, че съм погълнал грамадно торпедо на обяд — по онова време му викат италиански сандвич — и ми поставиха диагноза „остро стомашно разстройство“. Платих двайсет и пет долара на ръка и ме изписаха. Кълъм изчака и ме върна при колата на „Херц“. И това ако не е отзивчивост. Още същата нощ се върнах в 2011 година… само че тук бяха минали едва две минути, откакто бях тръгнал. При такова пътуване човек се чувства смачкан дори без да е сменял часовите пояси.

Първата ми спирка беше градската библиотека, където прегледах отново статията за завършилите гимназията през 1965. Преди към нея беше имало снимка на Каролин Пулин. Тогавашният директор — Ърл Хигинс, който отдавна си отиде от тоя свят — поднасяше приведен дипломата на момиче в инвалидна количка, пременено с тога и академична шапка. „Каролин Пулин достига нова висота в дългия път към възстановяването“ — гласеше надписът под снимката.

— Беше ли още там?

— Статията — да. Както знаеш, друже, денят на завършването винаги заема първата страница на провинциалните вестници. Но след като се върнах от петдесет и осма, придружаващата снимка беше на момче с битълска прическа, изправено на подиума, а под нея пишеше: „Абсолвентът-отличник Тревър Бригс произнася прощално слово пред съвипускниците си.“ Бяха поместили и списък на всички завършващи — едва около стотина — но Каролин Пулин не фигурираше. Затова погледнах статията за ’64, през която година би завършила, ако не се възстановяваше след куршум в гръбнака. И — бинго. Нямаше нейна снимка и не я споменаваха отделно, но името ѝ действително беше между тези на Дейвид Плат и Стефани Рутие.

— Просто поредното хлапе, тържествено изпратено под звуците на „Церемониален марш 1“, нали?

— Точно така. После написах името ѝ в полето за търсене на „Ентърпрайз“ и получих няколко резултата за след 1964. Не много, три-четири. Това се очаква за обикновена жена, водеща обикновен живот. Завършила Мейнския университет със специалност „Бизнес администрация“, после се записала в институт за следдипломна квалификация в Ню Хемпшир. Намерих и една статия от 1979, периода малко преди края на „Ентърпрайз“. „ВЪЗПИТАНИЧКА НА ЛИСБОНСКАТА ГИМНАЗИЯ ПЕЧЕЛИ НАЦИОНАЛЕН КОНКУРС ЗА ЦВЕТЯ“ — обявяваше заглавието. На снимката тя стоеше на краката си с печелившата лилия в ръце. Живее… живяла е… не знам кое е правилното, вероятно и двете… в едно градче до Олбъни, Ню Йорк.

— Омъжена ли е? Деца има ли?

— Не мисля. На снимката с лилията не се вижда пръстен на лявата ѝ ръка. Досещам се какво ти минава през главата — не са се променили много неща, само дето може да ходи. Но знае ли се? Заживяла е на друго място и е повлияла на много други хора. Хора, които нямаше да познава, ако Кълъм я беше прострелял и беше останала във Фолс. Схващаш ли мисълта ми?

Схванах единствено, че нищо не се знае така или иначе, но се съгласих с него, защото исках разговорът ни да приключи, преди той да е рухнал. Възнамерявах да го съпроводя до леглото и тогава да си тръгна.

— Мъча се да ти докажа, Джейк, че можеш да промениш миналото, но няма да е толкова лесно. Онази сутрин се почувствах като миниатюрен човек, впримчен в найлонов чорап. Дращех да се измъкна, но еластичният ми затвор поддаваше само колкото да ме обнадежди, и след малко се изопваше като преди. Най-накрая обаче успях да го разкъсам.

— Защо е толкова трудно? Защото миналото не иска да бъде променяно ли?

— Нещо не иска миналото да бъде променяно, убеден съм. Но ние сме способни да го променим. Ако вземем под внимание тази съпротива, можем да се справим. — Пламтящите очи на Ал ме гледаха съсредоточено от изпитото му лице. — Предполагам би обобщил, че приказката за Каролин Пулин свършва с „И тя заживяла щастливо“?

— Да.

— Вземи бележника, който ти дадох, друже, погледни вътрешната страна на задната корица и вероятно ще си промениш мнението. Днес принтирах доста интересна статийка.

Послушах го и намерих картонено джобче, сигурно за съхранение на бележки и визитки. Вътре имаше един-единствен сгънат лист хартия. Извадих го, отворих го и дълго време не откъсвах очи от него. Беше принтирано копие на първата страница от „Уикли Лисбон Ентърпрайз“. Датата под заглавието беше 18 юни 1965 година. Заглавието гласеше: ВИПУСК ’65 НА ЛГ ПОЕМА ПО ПЪТЯ СИ СЪС СЪЛЗИ И СМЯХ. На снимката някакъв плешивец (пъхнал четвъртитата си шапка под мишница, за да не падне от главата му) се беше надвесил над усмихнато момиче в инвалидна количка. Държеше дипломата ѝ от едната страна; тя я държеше от другата. „Каролин Пулин достига нова висота в дългия път към възстановяването“ — гласеше надписът отдолу.

Погледнах шашнат към Ал.

— Щом си променил бъдещето и си я спасил, защо е тази снимка?

— Всяко пътешествие е ново начало, друже. Забрави ли?

— Боже мили! Като си се върнал да спреш Осуалд, всичко, което си направил, за да спасиш Пулин, е било заличено.

— И да… и не.

— Какво искаш да кажеш с това и да, и не?

— Смятах, след като спася Кенеди, да не предприемам повече пътувания назад във времето, но така или иначе не бързах да стигна до Тексас. Защо ми беше? През септември на 1958 Заекът Ози — такъв прякор му измислили събратята му по оръжие — дори не е в Америка. Бодро пори вълните на Южния Пасифик с пехотинските си другарчета, подготвяйки почвата на Япония и Тайван за демокрацията. Затова се върнах в бунгалата „Шейдисайд“ край Себаго и се закотвих там до петнайсети ноември. Отново. Като настъпи денят, тръгнах още по-рано сутринта, което се оказа мъдро решение от моя страна, защото този път не ми се размина само със спаднали гуми. Двигателят на проклетия шевролет под наем блокира. Накрая се принудих да броя шейсет долара на автомонтьора в Нейпълс, за да използвам колата му за деня, и дори оставих пръстена си от морската пехота като допълнителна гаранция. Сполетяха ме и други премеждия, които няма да ти разказвам…

— Мостът в Дърам беше ли си на мястото?

— Не знам, друже, дори не тръгнах по този път. Мен ако питаш, човек, който не се учи от собствените си грешки, е пълен идиот. Аз бях научил откъде ще се зададе Андрю Кълъм и не пропилях нито минута по други маршрути. И този път дървото препречваше пътя, и този път моят човек ме завари да се боря с него. Не след дълго пак се хванах за гърдите. Изиграхме същия фарс, Каролин Пулин прекара съботата в гората с баща си и след няколко седмици извиках „ура“ и яхнах влака за Тексас.

— Тогава как е възможно да е в инвалидна количка на снимката от завършването?

— Всяко спускане в заешката дупка е ново начало. — После Ал ме погледна и ме остави сам да се досетя. Отне ми малко време, но се досетих.

— Аз…

— Именно. Този следобед си купи безалкохолна бира за десетаче. Освен това върна Каролин Пулин в инвалидната количка.

Четвърта глава

Ал ми позволи да го съпроводя до спалнята и дори ми благодари, когато коленичих да развържа обувките му и да ги събуя. Възпротиви се чак когато предложих да го изпратя до тоалетната.

— Проявата на човечност е важно нещо, но същото важи и за добирането до нужника със собствен ход.

— Стига да си сигурен, че имаш собствени сили за целта.

— За тази нощ ще стигнат, а за утре ще му мисля утре. Върви си у дома, Джейк. Започни да четеш бележника — вътре има много информация. И се опитай да поспиш, утрото е по-мъдро от вечерта. Ела ми на гости сутринта и ми кажи какво решение си взел. Никъде няма да мърдам.

— Вероятност деветдесет и пет процента?

— Минимум деветдесет и седем. Общо взето, съм в прилична форма. Не е за вярване, че свършихме толкова работа. Не можеш да си представиш колко ми олекна, като споделих с теб и ми повярва.

Не бях сигурен дали му вярвах дори след днешното ми приключение, но нищо не казах. Пожелах му лека нощ, напомних му да внимава с хапчетата („Даа, даа.“) и си тръгнах. Преди да се отправя по алеята към колата ми, поспрях до гнома е тексаския флаг със звездата.

„Не се бъзикай с Тексас“ — помислих си… но май тъкмо това смятах да направя. А като се имаха предвид затрудненията, които Ал беше срещнал, променяйки миналото — спуканите гуми, повредения двигател, срутения мост — ми се струваше, че ако продължах напред, по-скоро Тексас щеше да се избъзика с мен.

След всичките ми преживявания не вярвах, че ще заспя преди два-три часа през нощта, а и беше твърде вероятно изобщо да не мигна. Но понякога тялото настоява да задоволи собствените си потребности. Докато стигна вкъщи и си приготвя питие (фактът, че отново можех да държа алкохол у дома, беше един от няколкото плюса на ергенския живот), клепачите ми вече натежаваха; докато изпия скоча и прочета първите девет-десет страници от Осуалдовата хроника на Ал, вече едва ги държах отворени.

Измих чашата в мивката, стигнах до спалнята (оставяйки след себе си пътека от дрехи, за която проява на немарливост Кристи би ми надула главата) и се пъхнах в двойното легло, където вече спях сам. Мислех да се пресегна и да изключа нощната лампа, но ръката ми сякаш беше от олово. Преглеждането на есетата от семинара в онази необичайно притихнала учителска стая сега ми се струваше като нещо, което се беше случило много, много отдавна. Не че го намирах за странно; всеки знае, че колкото и безпощадно да лети времето, всъщност е уникално гъвкаво явление.

„Осакатих момичето. Върнах го в инвалидната количка.“

„Като слезе по стълбите на склада този следобед, дори не знаеше коя е Каролин Пулин, така че не ставай смешен. Пък и вероятно в някой друг свят тя все още здраво стои на краката си. Може би минаването през онази дупка създава паралелни реалности или времеви потоци, или други такива неща.“

Каролин Пулин се разхожда из цветната си градина през 1979, когато Уай Ем Си Ей на „Дъ Вилидж Пипъл“ е на върховете на класациите; от време на време прикляква, за да изкорени някой бурен, после отново скача на крака и продължава разходката си.

Каролин Пулин в гората с баща си малко преди куршумът да я осакати.

Каролин Пулин в гората с баща си, на прага на едно типично за провинциалния градец юношество. Чудех се къде ли се е намирала в този времеви поток, когато по радиото и телевизията са обявили, че трийсет и петият президент на Съединените щати е бил застрелян в Далас.

„Джон Кенеди може да не умре. Ти можеш да спасиш живота му, Джейк.“

А дали така светът щеше да стане по-добър? Нямаше гаранция.

„Почувствах се като миниатюрен човек, впримчен в найлонов чорап.“

Затворих очи и ми се привидяха отлитащи от календара страници — онзи изтъркан кадър, с който илюстрираха хода на времето в старите филми. Видях ги как излитат от прозореца на спалнята ми като птици.

Още една мисъл ме споходи, преди да заспя: споменът за отвеяния второкурсник с жалкото подобие на козя брадичка, напяващ ухилено: „Скок-подскок, Жабока Хари ходи все едно земята пари.“ И за това как Хари ме спря, когато понечих да го смъмря. „Не си прави труда — каза ми. — Свикнал съм.“

После сънят ме надви, направо ме нокаутира.

Събудих се на зазоряване сред звуците на утринната птича песен и заопипвах лицето си, сигурен, че съм плакал точно преди да отворя очи. Беше ми се присънило нещо и макар да не си спомнях какво, предположих, че е било много тъжно, тъй като никога не бих се определил като ревльо.

Бузите ми бяха сухи. Нямаше сълзи.

Обърнах глава, за да погледна към часовника върху нощното шкафче, и видях, че до 6:00 остават две минути. Ако съдех по светлината, очертаваше се чудно юнско утро, а и започваше лятната ваканция. Първият ѝ ден обикновено е също толкова жадувам от учителите, колкото и от учениците, но въпреки това се чувствах угнетен. Тъжен. И то не само защото ми предстоеше да взема важно решение.

На път към банята в главата ми изплуваха три думи: „Коабънга6, Бъфало Боб!“

Както бях гол-голеничък, се спрях и се загледах в собственото си оцъклено отражение в огледалото над тоалетното шкафче. Спомних си какво бях сънувал и разбрах защо се чувствах тъжен, когато отворих очи. В съня ми се намирах в учителската стая и четях темите по английски език на възрастните курсисти, а последният звънец всеки момент щеше да сложи край на поредната гимназиална баскетболна дандания, огласяща физкултурния салон в дъното на коридора. Жена ми току-що беше излязла от сбирката на Анонимните алкохолици. Надявах се да си е вкъщи, щом се прибера, и че няма да ми се наложи да говоря един час по телефона, преди да я открия и измъкна от някоя квартална кръчма.

Сънувах, че съм извадил есето на Хари Дънинг най-отгоре върху купчината и започвам да го чета: „Не беше ден а нощ. Ноща която промени живота ми беше ноща, когато баща ми оби моята майка и моите двама братя…“

Тези два реда бяха грабнали цялото ми внимание. Предполагам на всеки биха подействали така. Като стигнах до описанието на облеклото му, очите ми запариха. Тоалетът се връзваше отлично. Наизлизат ли децата в онази необикновена октомврийска нощ, помъкнали празни торби с надеждата да ги върнат вкъщи пълни с лакомства, костюмите им неизменно отразяват последната мания. Преди пет години всеки втори хлапак, позвънил на вратата ми, носеше очила като на Хари Потър и ваденка на челото, имитираща зигзагообразния му белег. На първия ми поход за бонбони преди много, много лета бях излязъл по улиците (под зоркото око на майка ми, на която се бях примолил да спазва дистанция поне от пет метра), дегизиран като щурмовак от „Империята отвръща на удара“. Нима тогава имаше нещо чудно в това, че Хари Дънинг беше намъкнал одежди от еленова кожа?

— Коабънга, Бъфало Боб — казах на отражението си и се втурнах към кабинета. Не пазя всичките работи на учениците, никой учител не го прави — в противен случай може да се удави в тях! — но ми беше станало навик да ксерокопирам най-добрите есета. Отлични преподавателски пособия са. Никога не бих използвал това на Хари в училище, тъй като беше твърде лично, но си спомних, че все пак му бях направил фотокопие заради силно емоционалната реакция, която беше предизвикало у мен. Дръпнах най-долното чекмедже и се разрових из папките и хвърчащите листове. След петнайсетина трескави минути открих каквото търсех. Седнах на стола пред бюрото и зачетох.

Не беше ден а нощ. Ноща променила живота ми беше ноща, когато баща ми оби моята майка и моите двама братя и замалко да обие и мене. Замалко да обие и сестра ми — одари я толкова лошо че тя попадна в кома. Слет три години омря без да се сабуди. Казваше се Елън и аз много я обичах. Тя обича да събира цветя и да ги слага въф вази. Случката беше като въф филм на ужасите. Не гледам филми на ужасите щото на Хелоуин през 1958 г. аз бях въф филм на ужас.

Моят брат Трой беше голям че да обикаля къщите за лакомства (15). Гледаше телевизор с мама и каза че ще ни помогне да изядеме вкусотиите като се върнем ама Елън му вика няма пък, облечи се и сам си ходи за лакомства и всички се смяхме щото всички обичахме Елън, тя беше само на 7 години но беше истинтска Люсил Бол, всеки можеше да расмее, дори татко (ако беше трезвеник, че като се напиеше винаги беше ядосан). Тя се облече като Принцеса Съмърфол Уинтърспринг офицялно а аз като Бъфало Боб и двамата героя са от любимото ни шоу ХАУДИ ДУДИ. „Деца знаете ли колко е часът?“ и „Ще метнат ли по някой фъстък калпазаните от първия ред“ и „Коабънга, Бъфало Боб!!!“ На мен и Елън много ни харесва това шоу. Тя обича Принцесата аз обичам Бъфало Боб и двамата обичаме Хауди! Искахме брат ни Туга (името му беше Артър ама всички му викаха Туга, не помна защо) да се облече като „Кмета Финиъс Т. Блъстър“ ама той нещеше, каза че Хауди Дуди било децко предаване, и щял да се облече като „Франкинщаин“ въпрекиче Елън каза че маската била страшна. Усвен това Туга ме напсува че съм взел децката ваздушна пушка „Дейзи“ щото Бъфало Боб си нямал оръжие, пък мама вика „Вземи я ако искаш Хари нее истинтска и няма даже фълшиви патрони такаче Бъфало Боб няма да се сърди.“ Това и бяха последните думи към мене и се радвам че бяха хубави щото понякога беше много строга.

Та тъкмо се гласехме да излизаме и аз казах чакайте малко че от вълнение ми се доходи до едното място. Всички ми се смяха даже мама и Трой от дивана но пишкането ми спаси живота щото докато бях въф тоалетната татко е дошъл с чука. Той татко ставаше лош като се напие и прибиваше мама „непрекъснато“. Един път Трой се опита да го спре и той му счупи раката. Тогава замалко да го пратят в затвора (татко де). Както и дае мама и татко бяха „разделени“ повреме на случката за която пиша, и тя мислеше да се разведе с него ама през 1958 г. не беше лесна работа като сега.

Както и дае, той почука на вратата а аз пишках в банята и чух мама да казва: „Изчезвай оттука с това нещо, не тие тука мястото“. После взе да крещи. После всички взеха да крещят.

Историята продължаваше — три потресаващи страници — но не аз трябваше да ги прочета.

Още нямаше шест и половина, обаче намерих номера на Ал в телефонния указател и го набрах, без много да му мисля. Така или иначе не го събудих. Вдигна на първото позвъняване, а гласът му наподобяваше повече кучешки лай отколкото човешки говор.

— Здрасти, друже, рано пиле рано пее, а?

— Искам да ти покажа нещо. Есе на един ученик. Даже познаваш автора му. Поне така си мисля; все пак негова снимка виси на Стената на славата.

Той се изкашля и каза:

— Много снимки висят на тая стена, друже. Май има и една на Франк Анисети от времето на първия Мокси фестивал. Дай някой жокер.

— Предпочитам да ти покажа. Мога ли да дойда?

— Ако не възразяваш, че съм по халат, заповядай. Но както имаше цяла нощ за размисъл, трябва да те попитам направо — взе ли решение?

— Мисля, че първо ще трябва да направя още едно пътешествие в миналото.

Затворих, преди да е успял да ми зададе други въпроси.

Изглеждаше по-зле от всякога на утринната светлина, прииждаща от прозореца във всекидневната. Белият хавлиен халат висеше на тялото му досущ неразгърнат парашут. Тъй като не се беше подложил на химиотерапия, косата му си беше на мястото, но оредяваше и изглеждаше изтъняла като паяжина. Очите му сякаш бяха потънали още по-надълбоко в орбитите си. Прочете есето на Хари Дънинг два пъти, понечи да го оставя, но размисли и го препрочете. Накрая ме погледна и каза:

— Мътните ме взели.

— Когато го прочетох за пръв път, се разплаках.

— Хич не ме учудва. Моментът с въздушната пушка играчка направо ме срази. През петдесетте имаше реклама на въздушни пушки „Дейзи“ на гърба на почти всеки комикс по вестникарските будки. Всички квартални хлапета — поне момчетата — искаха единствено две неща: въздушна пушка „Дейзи“ и шапка от кожа на енот, като тази на Дейви Крокет. Прав е, нямаше даже фалшиви патрони, но ние наливахме по малко бебешко олио „Джонсънс“ в цевта. Като я напомпаш с въздух и дръпнеш спусъка, излиза облаче синкав дим. — Пак погледна към фотокопието. — Долното копеле убило жена си и три от децата си с чук? Господи Божичко!

„Почна да ги налага с него — пишеше Хари. — Истичах в всекидневната и видях че по стените има кръв а по дивана нещо бяло. На мама мозъка беше. Елън лежеше на пода с люлеещия се стол върху краката а ушите и косата и бяха оплескани със кръв. Телевизора още работеше и даваха любимото предаване на мама за Елъри Куин дето изследва престъпления.“

Престъплението от онази нощ нямаше нищо общо с елегантните ребуси без кръвопролития, които Елъри Куин разнищваше; било е същинска касапница. Десетгодишното момче, отишло да пишка, преди да тръгне на хелоуински лов за бонбони, излязло от банята точно навреме, за да види как обезумелият му от алкохол баща смазва главата на Артър Дънинг, с прякор Туга, докато той се мъчел да пропълзи в кухнята. Тогава бащата се обърнал и съзрял Хари, който вдигнал въздушната си пушка „Дейзи“ и казал: „Остави ме на мира, тате, инак ще те гръмна.“

Дънинг се втурнал към момчето, размахвайки окървавения чук. Хари стрелял по него с въздушната пушка (представях си свистящия ѝ звук, макар и аз самият да не бях стрелял с такава), после я пуснал на земята и се затичал към стаята, която споделял с покойния Туга. Баща му забравил да затвори входната врата и отнякъде — „звучеше все едно е на 1000 километра“ — беше написал горкият чистач на училището ни — се дочували крясъците на съседите и писъците на маскираните деца.

Няма съмнение, че Дънинг щял да убие и единствения си останал син, ако не се бил спънал в преобърнатия люлеещ се стол. Паднал по очи, изправил се и литнал към стаята на най-малкия си син. Хари се мъчел да пропълзи под леглото. Баща му го измъкнал и му нанесъл сериозен удар отстрани на главата, който несъмнено можел да убие момчето, ако кървавата дръжка не се била изплъзнала от ръката на нападателя; вместо да пробие черепа на Хари, чукът само го вдлъбнал над дясното му око.

„Не загубих сазнание но малко остана. Мъчех се пак да пропълзя под леглото и почти не осещах че ме блъска по крака и го е счупил на 4 ръзлични места.“

В този момент съсед, който обикалял квартала с дъщеря си да събират лакомства, дотичал в къщата. Макар че видял касапницата във всекидневната, запазил самообладание и грабнал лопатата за събиране на пепел от кофата до кухненската печка. Докато Дънинг се опитвал да преобърне леглото и да докопа кървящия си, почти изпаднал в безсъзнание син, съседът го ударил с лопатата по тила.

„После и аз като Елън препаднах но поне имах късмета да се свестя. Докторите казаха че можело да ми ампантират крака но не се наложи.“

Не се наложило, запазил крака си и в крайна сметка станал разсилен в Лисбонската гимназия, където няколко поколения ученици го наричаха Жабока Хари. Дали децата биха проявили разбиране, ако знаеха защо куца Хари? Едва ли. Тийнейджърите имат податлива на емоции и лесно ранима психика, но състраданието не им е особено присъщо. То се придобива по-късно в живота или никога.

— Октомври 1958 — изрецитира Ал с дрезгавия си кучешки глас. — Това за съвпадение ли трябва да го приема?

Спомних си думите ми към младата версия на Франк Анисети относно разказа на Шърли Джаксън и се усмихнах.

— Понякога пурата си е просто цигара, а съвпадението си е съвпадение. Знам само, че тук става въпрос за още един повратен момент.

— А тази история защо не се споменаваше в „Ентърпрайз“?

— Не се е случило тук, а в Дери, Северен Мейн. Когато Хари се възстановил достатъчно, за да го изпишат от болницата, отишъл да живее с чичо си и леля си в Хейвън, на около четирийсет километра южно от Дери. Осиновили го и като видели, че не се справя добре в училище, го накарали да работи в семейната ферма.

— Все едно слушам историята на Оливър Туист.

— Не, добре се държали с него. Сигурно помниш, че по онова време няма изправителни училища, а терминът „умствено изостанал“ още не съществува…

— Знам — рече сухо Ал. — Някога на умствено изостаналите им викаха слабоумници, идиоти или просто изкуфели.

— Но той не е идиот и никога не е бил — казах. — Получил е психическа травма. Нужни са му били години да се съвземе след онази нощ, а дотогава вече е бил голям за училище.

— Докато не се яви на церемонията по връчването на дипломите, вече достатъчно възрастен да е дядо на съучениците си. — Ал поклати глава. — Колко жалко.

— Глупости — възразих аз. — Имал е добър живот. Можело ли е да е по-добър? Естествено. Възможно ли е да го променя? Ако съдим по вчерашните ми изживявания, вероятно е възможно. Но не там е въпросът.

— Тогава къде? Защото на мен това ми прилича на случая с Каролин Пулин, а него вече го обсъдихме. Да, можеш да промениш миналото. И светът няма да се пукне като балон, ако го направиш. Ще ми налееш ли кафе, Джейк? Налей и на себе си. Топло е, а като гледам, ще ти се отрази добре.

Докато наливах кафе, забелязах, че има кифлички. Предложих му, но той поклати глава.

— Болезнено преглъщам твърдата храна. Но ако си решил да ме тъпчеш с калории, в хладилника има няколко шишета „Еншуър“. Мен ако питаш, тоя медицински бълвоч има вкус на охладен сопол, но все някак ще го преглътна.

Като му поднесох бълвоча в една от винените чаши, които бях намерил в шкафа, той се засмя.

— Да не мислиш, че това ще му оправи вкуса?

— Може. Ако си представиш, че пиеш пино ноар.

Той изпи половината и го наблюдавах как се бори да го задържи в стомаха си. Спечели битката, но избута чашата настрана и взе чашата с кафе. Не отпи от нея, а я обхвана с длани, сякаш се опитваше да поеме малко от топлината на кафето. Това ме накара да се замисля колко ли време му остава.

— Та — подхвана той. — Какво му е различното на този случай?

Ако не се чувстваше толкова зле, сам щеше да се досети. Беше умен.

— Случаят с Каролин Пулин не беше най-уместният прецедент. Не си спасил живота ѝ, Ал, само краката ѝ. И двете посоки, в които е тръгнал животът ѝ — едната, в която Кълъм я прострелва, и другата, в която ти се намесваш — са довели до едно напълно нормално съществуване. И в двата сценария е неомъжена и бездетна. Все едно… — Опитах да намеря правилните думи. — Не се засягай, Ал, но все едно лекар да излекува възпален апендикс. Апендиксът е спасен, но дори здрав, той не изпълнява никаква значима функция. Схващаш ли ми идеята? — Да. — Но ми се стори леко позасегнат. — Прецених, че само Каролин Пулин ми е по силите, друже. На моята възраст осъзнаваш, че времето е кът дори да си в блестящо здраве. Очаквах по-положителна реакция.

— Не те критикувам. Но историята на семейство Дънинг е по-добър прецедент, тъй като не включва само парализирането на младо момиче, макар че си представям колко ужасно е подобно събитие за нея и семейството ѝ. Тук говорим за четирима убити и пети осакатен за цял живот. Освен това го познаваме. След като си взе дипломата, го доведох до закусвалнята да хапнем бургери, а ти като видя академичната шапка и тогата, ни черпи. Спомняш ли си?

— Да. Тогава ви снимах за стената ми.

— Ако променя нещата — ако не позволя на бащата да развърти чука — смяташ ли, че онази снимка още ще си е на мястото?

— Не знам — отвърна Ал. — Вероятно не. Дори е възможно да не си спомням, че изобщо е била там.

Последната му реплика ми се стори твърде абстрактна и я подминах без коментар.

— Замисли се и за другите три деца — Трой, Елън и Туга. Със сигурност някои от тях ще се оженят, ако им се даде шанс да живеят. Елън може да се превърне в прочута комедиантка. Нали в есето си Хари казва, че била забавна като Люсил Бол? — Приведох се напред. — Искам единствено по-уместен пример за случващото се след отклоняването на вододела. Нужен ми е, преди да се намеся в нещо значимо като покушението на Кенеди. Какво ще кажеш, Ал?

— Ще кажа, че те разбирам. — Той се изправи на крака с голяма мъка. Болно ми беше да го гледам така, но като понечих да стана, той ми махна с ръка да седна. — Недей, стой си. Имам нещо за теб. В другата стая е. Ще го донеса.

Донесе тенекиена кутия. Подаде ми я и ми заръча да я занеса в кухнята. Каза, че по-лесно щяло да е, ако подредим съдържанието ѝ върху масата. Като седнахме, той я отключи с ключа, който носеше на връв около врата си. Първо извади претъпкан хартиен плик. Отвори го и изсипа от него голяма мръсна купчина банкноти. Взех една зелена хартийка и я заоглеждах изумен. Беше двайсетачка, но на нея вместо Андрю Джаксън видях Гроувър Кливланд, който едва ли фигурираше в челната десетка на нечия класация на американските президенти. На гърба имаше локомотив и кораб, чийто курс неминуемо щеше да ги доведе до сблъсък под думите „БАНКНОТА НА ФЕДЕРАЛНИЯ РЕЗЕРВ“.

— Това ми прилича на банкнота от „Монополи“.

— Не е. И парите не са толкова много, колкото изглеждат, защото най-голямата банкнота е двайсетдоларова. По онова време едно пълнене на резервоара ти струва трийсет, трийсет и пет долара и дори в супермаркета няма да те погледнат въпросително, ако си платиш с петдесетдоларова банкнота. Другояче стоят нещата в миналото и е добре да не привличаш внимание.

— От хазарт ли ги спечели?

— Една част. Другата са спестяванията ми. В периода между петдесет и осма и шейсет и втора упражнявах тукашната си професия на готвач, а сам човек може да спести доста пари, особено ако не кръшка със скъпоструващи жени. Което не съм си позволявал. И от евтините странях. Държах се дружелюбно с всички и с никоя не се сближавах. Съветвам те и ти така да постъпиш. Както в Дери, така и в Далас, ако стигнеш дотам. — Поразбута парите с пръст. — Доколкото си спомням, са малко над девет хилядарки. Равняват се на шейсет съвременни.

Загледах се в пачките.

— Парите си остават с теб и като се върнеш в настоящето. Колкото и пъти да използваш заешката дупка. — Вече бяхме обсъдили този въпрос, но все още се мъчех да го асимилирам.

— Да, въпреки че си стоят тук — винаги ново начало, сещаш ли се?

— Това не е ли парадоксално?

Той ме погледна и разбрах, че търпението му е на път да се изчерпи.

— Не знам. Задаването на въпроси без отговор е загуба на време, а не разполагам с много.

— Извинявай, извинявай. Какво друго има в кутията?

— Не много. Но хубавото е, че не ти и трябва много. По онова време всичко е различно, Джейк. Можеш да прочетеш за периода в учебниците по история, но няма как да го разбереш, без да си поживял там. — Подаде ми карта за социално осигуряване. Номерът ѝ беше 005-52-0223. На името на Джордж Т. Амбърсън. Ал извади химикалка от кутията и ми я връчи. — Подпиши тук.

Взех химикалката и видях, че е фирмен подарък. На нея пишеше: ПОВЕРЕТЕ КОЛАТА СИ НА МЪЖА СЪС ЗВЕЗДАТА НА „ТЕКСАКО“. Докато подписвах картата, ми хрумна, че вероятно така се е чувствал и Даниел Уебстър, сключвайки споразумение с дявола. Понечих да му върна химикалката, но той поклати глава.

Следващият артикул беше шофьорската книжка на Джордж Т. Амбърсън от Мейн, според която бях висок метър и деветдесет и пет сантиметра, тежах деветдесет килограма и имах сини очи и кестенява коса. Бях роден на 22 април 1923 година и живеех в Сабатъс на Блубърд Лейн 19, който случайно беше и адресът ми от 2011.

— Метър и деветдесет и пет как звучи? — попита Ал. — Трябваше да налучквам.

— Близо до истината. — Подписах шофьорската книжка, която представляваше най-обикновено парче картон. Цвят: канцеларско бежово. — Защо няма снимка?

— Доста години ще минат, докато снимката стане задължителна в щата Мейн. В останалите четирийсет и осем щата също.

— Четирийсет и осем?

— Хавайските острови ще придобият статута на щат чак следващата година.

— Хм. — Въздухът започна да не ми достига, все едно някой беше забил юмрук в корема ми. — Значи… спират те за превишена скорост и ченгето просто приема, че си онзи, за когото те представя картата?

— Защо не? Ако споменеш нещо за терористично нападение през 1958, хората ще сметнат, че говориш за дребни хулигански прояви. И тези подпиши.

Даде ми карта за намаление в „Херц“, карта за бензиностанции „Ситис Сървис“ и две кредитни — „Дайнърс Клъб“ и „Американ Експрес“. Тази на „Американ“ беше целулоидна, а на „Дайнърс Клъб“ — картонена. Името на Джордж Амбърсън фигурираше и на двете. Напечатано на пишеща машина, не принтирано.

— Ако имаш желание, догодина ще можеш да си изкараш и истинска пластика „Американ Експрес“.

Усмихнах се.

— И не ми се полага чекова книжка?

— Можех да ти подсигуря, но няма смисъл? Каквато и бумащина да бях подписал с името Джордж Амбърсън, щеше да изчезне при следващото пътуване през заешката дупка. Същото важи и за парите, вложени в сметката.

— Хм. — Почувствах се като идиот. — Ясно.

— Не падай духом, всичко това е новост за теб. Но ще е добре да си откриеш сметка. Не бих те посъветвал да влагаш в нея над хиляда долара. Добре е повечето ти пари да са в брой и винаги на разположение.

— В случай, че трябва да се върна спешно.

— Именно. А кредитните карти служат главно като свидетелство за самоличност. Самите сметки, които открих, ще бъдат заличени, щом минеш през дупката. Кой знае, може да ти свършат голяма работа.

— Този Джордж на Блубърд Лейн 19 ли получава пощата си?

— През 1958 Блубърд Лейн е просто адрес от кадастралния план на Сабатъс, друже. Твоето жилище още не е построено. Ако някой тръгне да те разпитва, кажи, че си там по делови въпроси. Ще ти повярва. През петдесет и осма бизнесът е нещо като божество — всички му се кланят, но никой не го разбира. Ето.

Подхвърли ми елегантен мъжки портфейл. Направо ахнах.

— От щраусова кожа ли е?

— Исках да изглеждаш заможен — обясни Ал. — Намери няколко снимки като допълнение към личните ти документи. И други дреболийки съм ти подготвил. Още химикалки, една любопитна джаджа с нож за отваряне на писма и линийка в единия край. Механичен молив „Скрипто“. Гумена подложка, върху която да подреждаш химикалите в джоба на ризата си, без да го протриваш. През петдесет и осма такива принадлежности се смятат за необходимост, не за зубърски атрибути. Часовник „Булова“ на хромирана верижка от „Спайдел“ — на всички тежкари ще им останат очите по него, татенце. Другите нужни неща сам ще си ги подсигуриш. — Поредният пристъп на кашлица раздра гърдите му. Разтрепери се, а като спря, по лицето му лъщяха едри капки пот.

— Ал, кога успя да подготвиш всички тези неща?

— Като осъзнах, че няма да доживея до 1963, напуснах Тексас и се прибрах. Вече те бях набелязал. Разведен, без деца, интелигентен и най-вече млад. А, ето, за малко да забравя. От това семенце поникна всичко останало. Взех името от надгробна плоча в гробището на „Свети Кирил“ и написах молба до щатската управа на Мейн.

Той ми подаде акта ми за раждане. Прокарах пръсти по релефния печатен текст. На пипане хартията беше като луксозно кадифе.

Забелязах, че е оставил още един лист върху масата. На него пишеше „СПОРТ 1958-1963“.

— Гледай да не го загубиш. Не само защото е издръжката ти, но и защото, ако попадне в грешните ръце, на много въпроси ще трябва да отговаряш. Особено когато написаното там започне да се реализира.

Започнах да връщам нещата в кутията, а той поклати глава.

— В гардероба има куфарче „Лорд Бъкстън“ за теб, леко поизносено за правдоподобност.

— Не ми трябва — имам си раница. В багажника на колата е.

Май идеята му се стори смешна.

— Там, където отиваш, никой не носи раници, освен бой-скаутите, и дори и те ги слагат само като тръгнат на походи и сбирки. Имаш още много да учиш, но ако си гледаш в краката и не поемаш рискове, ще се справиш.

Осъзнах, че наистина се глася да се впусна в това приключение почти без никаква подготовка. Предположих, че така би се чувствал и турист от седемнайсети век, попаднал на лондонските докове и надушил, че зад ъгъла го чакат похитители и принудителна моряшка служба на борда на незнаен кораб.

— И какво да правя? — Въпросът ми прозвуча като немощно блеене.

Той вдигна вежди — рунтави и също толкова побелели, колкото и оредяващата му коса.

— Ще спасиш семейство Дънинг. Нали именно за това си говорим досега?

— Не това имах предвид. Какво да правя, когато хората ме питат как изкарвам прехраната си? Какво да им казвам?

— Не помниш ли легендата за починалия богат чичо? Ще им казваш, че харчиш по малко от неочакваното си наследство и се надяваш да ти стигне, докато завършиш книгата, която пишеш. Нима във всеки учител по литература не се крие по един неосъществен писател? Греша ли?

Всъщност не грешеше.

Седна и впери поглед в мен — изнемощял и измършавял човечец, запазил способността си да изпитва състрадание. Съжаление дори. Най-накрая процеди:

— Не е шега работа, нали?

— Не — отвърнах. — Ама, Ал… човече… аз съм дребна риба.

— И за Осуалд може да се каже същото. Мерзавец, стрелял от засада. А ако се съди по есето на Хари Дънинг, баща му не е нищо повече от злостен пияница с чук.

— Вече и толкова не е. Умрял от остро отравяне в щатския затвор „Шоушенк“. Според Хари вероятно било от кофти желе. Така викат на…

— Знам какво е желе. Като бях разпределен на Филипините, се нагледах на тази спиртна гадост. Дори съм я пил за съжаление. Но там, където отиваш, не е мъртъв. Нито пък Осуалд.

— Ал… знам, че си болен, и знам, че те боли. Но ще можеш ли да дойдеш до закусвалнята с мен? Аз… — За пръв и последен път прибегнах до любимото му обръщение. — Друже, не искам да се впускам в това сам. Страхувам се.

— За нищо на света не бих го пропуснал. — Пъхна ръка под мишницата си и се изправи с оголваща зъбите му болезнена гримаса. — Ти вземи куфарчето. Аз ще се облека.

В осем без петнайсет Ал отключи вратата на сребристия фургон — дом на Прочутия тлъст бургер. Лъснатите хромирани елементи на кухненските уреди зад бара излъчваха призрачна аура. Високите столове сякаш шепнеха: „Вече никой не ще седне на нас.“ Големите старинни захарници като че ли шушукаха в отговор: „Вече никой не ще си подслади кафето с нас — веселбата свърши.“

— Да освободим терена за „Ел Ел Бийн“ — обадих се аз.

— Имаме ли избор — каза Ал. — Шибаното бъдеще чука на вратата.

Задъхваше се, пуфтеше, но не спря да си почине. Поведе ме зад бара и към вратата на кухненския склад. Следвах го, прехвърляйки куфарчето, побрало новия ми живот, от едната в другата ръка. Беше старомодно, от онези с катарамите. Ако влезех с него в класната си стая в Лисбонската гимназия, повечето от учениците биха прихнали да се смеят. Някой от останалите — тези с известно чувство за стил — вероятно щяха да одобрят ретрофасона му.

Ал отвори вратата и ни посрещна смесеният аромат на зеленчуци, подправки и кафе. Пак се пресегна през мен да включи лампата. Очите ми се приковаха към покрития със сив линолеум под, все едно стоях пред басейн, който като нищо можеше да гъмжи от изгладнели акули, и когато Ал ме потупа по рамото, направо подскочих.

— Прощавай — извини се той, — но това ще ти е нужно. — Държеше монетата от петдесет цента. Половин долар. — Нали не си забравил за Човека с жълтата карта?

— Естествено, че не. — Обаче ми се беше изпарил от главата. Сърцето ми блъскаше като лудо и имах чувството, че очите ми пулсират в ритъм с него. Езикът ми имаше вкус на стар килим, а когато Ал ми подаде монетата, едва не я изтървах.

Пак ме огледа критично от глава до пети.

— Засега дънките ще свършат работа, но ще трябва да минеш през „Мейсънс Менсуеър“ на Мейн Стрийт и да се сдобиеш с прилични панталони, преди да се запътиш на север. Някой модел на „Пендълтън“ например. „Бан-Лон“ за официални поводи.

— „Бан-Лон“ ли?

— Просто попитай, ще ти предложат. Добре е да си купиш и официални ризи. По-късно и костюм. Както и вратовръзки, и игла за тях. Също ще ти трябва шапка. Не бейзболна, а елегантна сламена шапка.

В очите му проблеснаха сълзи. Това ме изплаши повече от всичко, което беше казал досега.

— Ал? Какво има?

— Просто ме е страх, също като теб. Но няма смисъл от прочувствено сбогуване. Ако изобщо се върнеш, то ще е след две минути, колкото и време да прекараш в петдесет и осма. Докато те чакам, ще пусна кафемашината. Ако всичко мине по план, ще ми разкажеш на чаша кафе.

Ако. Каква голяма дума.

— Може и една молитва да кажеш. Ще ти стигне времето предполагам?

— Разбира се. Ще се моля всичко да върви по мед и масло. Гледай да не се увлечеш по мястото и да забравиш, че си имаш работа с опасен човек. Вероятно по-опасен от Осуалд.

— Ще внимавам.

— Добре. По възможност си дръж езика зад зъбите, докато не влезеш в крак с жаргона и духа на мястото. Напредвай бавно. Не привличай внимание върху себе си.

Опитах да се усмихна, но не ми се вярва да съм се справил. Куфарчето натежа в ръката ми, все едно беше пълно с камъни, а не с пари и фалшиви лични документи. Стори ми се, че ще припадна. И въпреки всичко, Бог да ми е на помощ, една част от мен копнееше да се впусне в приключението. Нямаше търпение. Жадувах да опозная САЩ през предното стъкло на шевролета ми; Америка ме приканваше, а аз трябваше да се отзова.

Ал протегна разтрепераната си ръка.

— Успех, Джейк. Попътен вятър.

— Искаш да кажеш Джордж.

— Да, Джордж. Потегляй вече. Както казват по онова време, вдигай гълъбите.

Обърнах се и бавно влязох в склада с движенията на човек, опитващ се да докосне с крак в мрака най-горното стъпало на стълбище.

При третия опит го намерих.