22 ноември 1963

Четиринайсета глава

Възпоменанието се проведе в края на първия ден на новата учебна година и ако успехът може да се измери с мокри кърпички, шоуто, което ние със Сейди организирахме, беше върхът. Убеден съм, че беше катарзис за учениците и мисля, че госпожица Мими щеше да го хареса. „Саркастичните хора са меки като памук под бронята — беше ми казала тя веднъж. — И аз не съм по-различна.“

Учителите се държаха по време на повечето слова. Трогна ги Майк със спокойната си, прочувствена декламация на Притчи 31. След това, по време на прожекцията на диапозитивите, съпътствана от сантименталната мелодия от „Уестсайдска история“, преподавателите не издържаха. Треньорът Борман беше особено забавен. Със сълзи, стичащи се по зачервеното му лице, и силни, хълцащи ридания, изтръгващи се от огромните му гърди, футболният гуру на Денхолм ми напомни на втория любим анимационен герой на всички — Бебето Хюи.

Прошепнах това на Сейди, докато стояхме до големия екран, който показваше снимки на госпожица Мими. И тя плачеше, но трябваше да слезе от сцената и да се скрие зад кулисите, когато смехът първо пребори и после надделя над сълзите ѝ. Сейди ме погледна укорително от сенките… и сетне ми показа среден пръст. Реших, че го заслужавам. Запитах се дали ако беше жива, госпожица Мими щеше все още да си мисли, че със Сейди се разбираме отлично.

Може би.

Избрах „Дванайсет разгневени мъже“ за пиесата през есента и нарочно пропуснах да уведомя фирмата „Самюъл Френч“, че възнамерявам да прекръстя нашата версия на „Съдебните заседатели“, за да включа и няколко момичета. Щях да проведа прослушвания в края на октомври и да започна репетиции на тринайсети ноември, след последния мач за сезона на „Лъвовете“. Бях хвърлил око на Винс Ноулс за Съдебен заседател №8 — ролята, изпълнена от Хенри Фонда във филма, и на Майк Кослоу за най-добрата според мен роля — сприхавият кавгаджия Съдебен заседател №3.

Трябваше обаче да започна да се съсредоточавам върху едно по-важно представление, пред което случаят с Франк Дънинг щеше да изглежда като незначителна пародия на водевил. Нарекох го „Джейк и Дий в Далас“. Ако всичко минеше добре, щеше да бъде трагедия в едно действие. Трябваше да съм готов да изляза на сцената, когато настъпи моментът, и това означаваше да започна рано.

На шести октомври „Лъвовете“ от Денхолм постигнаха петата си победа и бяха на път към сезон без поражение, който щеше да бъде посветен на Винс Ноулс, момчето, което игра Джордж в „За мишките и хората“ и което нямаше шанса да играе в „Дванайсет разгневени мъже“, но повече за това — по-нататък. Беше началото на тридневен уикенд, защото в понеделник беше Денят на Колумб.

На празника отидох в Далас. Повечето магазини бяха отворени и първо се отбих в заложните къщи на Грийнвил Авеню. Казах на дребния мъж зад гишето, че искам да купя най-евтиния венчален пръстен, който има. Излязох със златна (поне изглеждаше златна) халка за осем долара, сложена на безименния пръст на лявата ми ръка. След това отидох с колата в центъра, до място на Лоуър Мейн Стрийт, което бях намерил в указателя на Далас — „Сателитна електроника Тихия Майк“. Там ме посрещна елегантен човечец с очила с рогови рамки и странна футуристична значка на елека с надпис: НЕ ВЯРВАЙ НА НИКОГО.

— Вие ли сте Тихия Майк? — попитах.

— Да.

— Наистина ли сте тих?

Той се усмихна.

— Зависи кой слуша.

— Да предположим, че никой — отвърнах и му обясних какво искам.

Оказа се, че можех да си спестя осемте долара, защото той не прояви интерес към измислената ми невярна съпруга. Собственикът на „Сателитна електроника“ беше заинтригуван от устройството, което исках да купя. На тази тема той беше Бъбривия Майк.

— Господине, може да има такова чудо на планетата, от която идвате, но тук нямаме такова нещо.

Спомних си как госпожа Мими ме беше сравнила с извънземния пришълец от „Денят, в който Земята спря да се върти“.

— Не знам какво имате предвид.

— Искате малко безжично подслушвателно устройство? Добре. Имам няколко във витрината вляво от вас. Наричат се транзисторни радиоприемници. Зареждам „Моторола“ и GE, но най-добри са японските. — Той издаде напред долната си устна и издуха кичур коса от челото си. — Това не е ли ритник в задника? Бихме ги преди петнайсет години, като бомбардирахме два техни града с радиоактивен прах, но умряха ли? Не! Скриха се в дупките си, докато прахът се уталожи, и после изпълзяха, въоръжени с интегрални схеми и поялници вместо автомати „Намбу“. До 1985 година японците ще завладеят света. Поне тази част, в която живея аз.

— Значи не можете да ми помогнете?

— Шегувате ли се? Разбира се, че мога. Тихия Майк Макеърн винаги помага с удоволствие на клиент в електронна нужда. Но няма да е евтино.

— Готов съм да платя много. Това ще ми спести още повече, когато изправя пред съда лъжливата кучка.

— Аха. Изчакайте малко. Ще донеса нещо от склада. И бихте ли обърнали табелката на вратата на ЗАТВОРЕНО? Ще ви покажа нещо, което вероятно не е… е, може и да е законно, но кой знае? Тихия Майк Макеърн адвокат ли е?

— Предполагам, че не е.

Екскурзоводът ми в електрониката през шейсетте години се появи със странен уред в едната си ръка и малка картонена кутия в другата. Надписът на кутията беше на японски. Уредът приличаше на вибратор за палави мацки, монтиран на черен пластмасов диск, дебел седем-осем сантиметра, с няколко жички. Майк го сложи на тезгяха.

— Това е „Ехо“. Произвеждат ги тук, в града. Ако някой може да победи синовете на „Нипон“ в собствената им игра, това сме ние. До 1970 година електрониката ще измести банковото дело в Далас. Запомнете ми думите. — Той се прекръсти, посочи към небето и добави: — Бог да благослови Тексас.

Взех устройството.

— Какво по-точно е „Ехо“?

— Най-близкото нещо до подслушвателното устройство, което описахте, което можете да намерите. Малко е, защото няма вакуумни тръбички и не върви с батерия, а с обикновен променлив електрически ток.

— Включва се в контакта?

— Разбира се, защо не? Съпругата ви и гаджето ѝ може да го видят и да кажат: „Колко мило, някой е сложил «бръмбар», докато ни е нямало. Хайде да се изчукаме хубаво и шумно, а после ще си говорим за лични неща.“

Майк наистина беше факир по електрониката. И все пак търпението е добродетел. Трябваше ми такова нещо.

— Какво се прави с него?

Той почука с пръст по диска.

— Това влиза в основата на лампа, но не лампион, освен ако не искате да запишете как мишките шумят под дъските на пода. Лампата трябва да е за маса, за да е нависоко, където хората говорят. — Майк докосна жичките. — Червената и жълтата се свързват с шнура на лампата, който се включва в контакта. Записващото устройство започва да работи, когато някой включи лампата. И щом го стори, вие сте в играта.

— Другото нещо микрофон ли е?

— Да, и е добър за произведен в Америка. Виждате ли другите две жички? Синята и зелената?

— Аха.

Майк отвори картонената кутия с надписа на японски и извади ролков магнетофон. Беше малко по-голям от пакет цигари „Уинстън“, каквито пушеше Сейди.

— Жичките се свързват с това нещо. Основното устройство отива в лампата, а магнетофонът — в чекмедже на бюро, може би под бельото на жена ви. Или пробивате малка дупка в стената и го слагате в склада.

— Магнетофонът също се захранва от кабела на лампата, предполагам.

— Естествено.

— Може ли да взема две „Ехо“?

— Ще ви дам и четири, ако искате, но може би след седмица.

— Два ще са достатъчни. Колко струват?

— Тези неща не са евтини. Ще ви дам двата за сто и четирийсет долара. Това е най-доброто, което мога да направя. И ще трябва да платите в брой. — Той говореше със съжаление, което предполагаше, че сме споделили красива малка техномечта, но сега мечтата отлита.

— Колко още ще ми струва, ако ви помоля да го монтирате? — Видях безпокойството му и побързах да го разсея: — Нямам предвид същинската черна работа, а само да поставите „бръмбарите“ в две лампи и да свържете магнетофона. Можете ли да го направите?

— Разбира се, господин…

— Да речем, господин Доу. Джон Доу.

Очите му заискриха, вероятно като на Хауард Хънт от ЦРУ, когато за пръв път е видял предизвикателството в хотел „Уотъргейт“.

— Хубаво име.

— Благодаря. И ще бъде добре, ако имам избор с жичките — по-къса, ако сложа уреда по-близо, и по-дълга, ако трябва да го скрия в склада или от другата страна на стена.

— Мога да го направя, но не трябва да е на повече от три метра, защото качеството на звука се влошава. Освен това, колкото по-дълга жица използвате, толкова по-голяма е вероятността някой да я забележи.

Това ми беше ясно, въпреки че бях учител по английски.

— Колко искате за всичко?

— Ммм… Сто и осемдесет?

Майк изглеждаше готов да се пазари, но аз нямах нито време, нито желание. Сложих пет банкноти по двайсет долара на тезгяха и рекох:

— Ще получите останалите, когато взема нещата. Но първо ще ги изпробваме и ще проверим дали работят, нали?

— Да, добре.

— И още нещо. Вземете употребявани лампи. Неугледни.

— Неугледни?

— Все едно, че са купени от гаражна разпродажба или магазин за вещи втора употреба по четвърт долар парчето. — След като режисираш няколко пиеси — с онези, които бях поставял в гимназията в Лисбон Фолс, „За мишките и хората“ беше петата ми, научаваш някои неща за декорите на сцената. Не исках някой да открадне лампа с „бръмбар“ от полуобзаведен апартамент.

За миг Майк изглеждаше озадачен, но после на лицето му изгря съучастническа усмивка.

— Разбирам. За по-голям реализъм.

— Това е планът. — Тръгнах към вратата, после се върнах, подпрях се на витрината с транзисторните радиоприемници и го погледнах в очите. Не мога да се закълна, че той видя човека, убил Франк Дънинг, но не мога и да твърдя противното. — Няма да кажете на никого за това, нали?

— Не! Разбира се, че няма! — Майк стисна с два пръста устните си.

— Само така. Кога?

— Дайте ми няколко дни.

— Ще дойда идния понеделник. В колко часа затваряте?

— В пет.

Пресметнах разстоянието от Джоди до Далас и казах:

— Ще ви дам още една двайсетачка, ако магазинът остане отворен до седем. Не мога да дойда по-рано. Става ли?

— Да.

— Хубаво. Пригответе всичко.

— Ще бъде готово. Нещо друго?

— Да. Защо ви наричат Тихия Майк, по дяволите?

Надявах се да отговори: „Защото умея да пазя тайни“, но той рече:

— Когато бях дете, мислех, че онази коледна песен е за мен. И прякорът ми остана.

Не попитах нищо, но докато се връщах към колата си, загрях, и започнах да се смея.

„Тих Майк, свят Майк.“13

Понякога светът, в който живеем, наистина е странно място.

Когато се върнеха в Съединените щати, Лий и Марина щяха да живеят в мизерни жилища с нисък наем, включително онова в Ню Орлиънс, където вече бях ходил, но въз основа на записките на Ал реших, че има само две, върху които трябва да се съсредоточа. Едното беше на Уест Нийли Стрийт 214 в Далас, а другото — във Форт Уърт, и там отидох след посещението си при Тихия Майк.

Имах карта на града, но пак се наложи да питам за посоките. Накрая възрастна чернокожа жена, продавачка в малко магазинче, ми обясни как да стигна дотам. Когато най-после намерих каквото търсех, не се изненадах, че ми беше трудно да го открия. Краят на Мерседес Стрийт беше неасфалтирана пътека от втвърдена пръст с полуразрушени къщи от двете страни, малко по-добри от колиби на изполичари, и се разширяваше в огромен, предимно празен, разбит паркинг, където вятърът гонеше големи тръни. Зад паркинга имаше склад, построен от блокчета от сгур, пясък и цимент. На стената с бели букви от вар, високи три метра, беше написано: СОБСТВЕНОСТ НА МОНТГОМЪРИ УОРД и НАРУШИТЕЛИТЕ ЩЕ БЪДАТ СЪДЕНИ, и ПОЛИЦИЯ ВНИМАНИЕ.

Въздухът вонеше на крекиран нефт откъм Одеса-Мидланд и мръсотии от канала, много по-наблизо. От отворените прозорци се разнасяше рокендрол. Чух „Довелс“, Джони Бърнет, Лий Дорси, Чуби Чекър… и всичко това в разстояние на четирийсет и няколко метра. Жени простираха пране на ръждясали въртящи се сушилни за пране. Всичките бяха с рокли, вероятно купени от „Мамут Март“ на Заир, и всичките изглеждаха бременни. Изцапано момченце и също толкова мръсно момиченце стояха на напуканата пръст на алея за коли и ме гледаха, докато минавах. Бяха се хванали за ръце и толкова си приличаха, че беше изключено да не са близнаци. Момченцето беше голо, само с един чорап и държеше пистолет с капси. Момиченцето беше с подгизнал памперс и тениска на Клуба на Мики Маус. Стискаше пластмасова кукла, мръсна като нея. Двама гологърди мъже си подхвърляха футболна топка между дворовете си, и двамата захапали цигари. Зад тях един петел и две окаляни кокошки кълвяха в прахоляка близо до куче, което или спеше, или беше мъртво.

Спрях пред номер 2703, къщата, където Лий щеше да доведе съпругата си и дъщеря си, когато вече не можеше да издържа задушаващата майчина любов на Маргарет. Две бетонни ивици водеха до гол парцел земя, където в някоя по-хубава част на града би имало гараж. Дивата пустош от плевели, която минаваше за морава, беше осеяна с евтини пластмасови играчки. Момиченце в дрипави розови къси панталонки риташе футболна топка срещу стената на къщата. Всеки път, когато топката се удареше в дървената обшивка, детето казваше:

— Чумба!

Жена с коса, навита на големи сини ролки, и с цигара в устата подаде глава през прозореца и извика:

— Ако продължаваш, ще изляза и ще те пребия, докато ти потекат сополите, Розет! — И после ме видя. — К’во искате? Ако е за някоя сметка, не мога да ви помогна. Мъжът ми се занимава с това. Днес той има работа.

— Не е сметка — отвърнах. Розет ритна футболната топка към мен и изръмжа, а след това неохотно се усмихна, когато я спрях с крак и леко я ритнах обратно. — Искам само да поговоря с вас.

— Тогава ще почакате. Не съм в приличен вид.

Главата ѝ се скри. Зачаках. Розет ритна топката високо и встрани („Чумба!“), но аз успях да я хвана с една ръка, преди да се удари в къщата.

— Не трябва да я пипаш с ръце, мръсен кучи сине. Това е дузпа.

— Розет, какво ти казах за проклетата ти уста? — Майка ѝ излезе на верандата. Беше завързала тънък жълт шал върху ролките на косата си, които приличаха на насекоми в какавида, вероятно отровни, когато се излюпят.

— Мръсен, стар, шибан кучи син! — изпищя Розет и хукна по Мерседес Стрийт по посока на склада „Монтгомъри Уорд“, като риташе футболната си топка и се кикотеше като луда.

— Е, к’во искате? — Майка ѝ изглеждаше някъде между двайсет и две и петдесетгодишна. Няколко от зъбите ѝ липсваха и окото ѝ беше насинено.

— Искам да ви задам няколко въпроса.

— Що да ви отговарям?

Извадих портфейла си и ѝ предложих банкнота от пет долара.

— Не ме питайте нищо и няма да ви излъжа.

— Не сте оттук. Говорите като янки.

— Искате ли парите или не, госпожо?

— Зависи от въпросите. Няма да ви кажа кой номер сутиен нося.

— Като начало искам да знам откога живеете тук.

— От шест седмици. Хари реши, че може да си намерим работа в склада „Монтгомъри“, но те не наемат никого. И затова отиде в „Менпауър“. Знаете ли какво е това?

— Работа за по един ден.

— Да, и работи с негри. Девет долара на ден, за да бачка с проклети негри да правят път. Казва, че все едно отново е в Западен Тексас.

— Какъв наем плащате?

— Петдесет на месец.

— Обзаведена ли е къщата?

— Полу. Или поне така може да се каже. Има проклето легло и шибаната газова печка ще ни изтрепе някой ден. И няма да ви поканя да влезете, затова не питайте. Не знам какъв сте.

— Има ли лампи?

— Луд ли сте?

— Има ли?

— Да, две. Едната работи, а другата не. Няма да стоя тук, мътните ме взели. Хари не иска да се върнем при майка ми в Мозел, но ще удари на камък. Няма да стоя тук. Надушвате ли как мирише?

— Да, госпожо.

— На лайна, синко. Не котешки или кучешки, а човешки. Да работиш с негри е едно, но да живееш като негър? Не. Свършихте ли?

Не бях приключил съвсем, макар че много ми се искаше. Бях отвратен от тази жена и от себе си, защото се осмелявах да я съдя. Тя беше пленник на своето време, избора си и вонящата на лайна улица. Не можех да откъсна поглед от ролките под жълтия ѝ шал — тлъсти сини буболечки, които чакат да се излюпят.

— Предполагам, че никой не се задържа дълго тук?

— На Мерседес Стрийт ли? — Тя махна с цигарата си към пътеката, водеща към запустелия паркинг и огромния склад, пълен с хубави неща, които тази жена никога нямаше да притежава. Към сгушените една до друга колиби със стъпала от полуразрушен бетон и счупени прозорци, закрити с парчета шперплат. Към досадните хлапета. Към непрощаващото тексаско небе. И после издаде ужасяващ смях, изпълнен с присмех и отчаяние. — Това е спирка по пътя за никъде. Двете с малката се връщаме в Мозел. Ако Хари не иска да дойде с нас, ще заминем без него.

Извадих картата от джоба си, откъснах крайчето и надрасках телефонния си номер в Джоди. Добавих още пет долара и ѝ ги подадох. Жената ги погледна, но не ги взе.

— За какво ми е телефонният ви номер? Нямам проклет телефон. Пък и тук няма монетен автомат. Това е междуградски разговор, по дяволите.

— Обадете ми се, когато сте готови да се преместите. Само това искам. Звъннете ми и кажете: „Аз съм майката на Розет. Ще се местим.“ Това е всичко.

Видях я, че пресмята нещо. Не ѝ отне много време. Десет долара беше повече, отколкото мъжът ѝ щеше да изработи за цял ден под горещото тексаско слънце. В „Менпауър“ не бяха чували за полудневна работа в почивните дни. И това щяха да бъдат десет долара, за който мъжът ѝ нямаше да чуе.

— Дайте ми още седемдесет и пет цента — каза тя. — За междуградския разговор.

— Ето, вземете един долар. Поживейте малко. И не забравяйте да ми се обадите.

— Няма.

— Няма и да искате, защото ако забравите, може да намеря съпруга ви и да се разбъбря. Въпросът е важен. Поне за мен. Между другото, как се казвате?

— Айви Темпълтън.

Стоях в прахоляка и бурените, долавях вонята на изпражнения и полусготвено месо и смрадта на пръдня на природния газ.

— Господине? Какво ви е? Изглеждате странно.

— Нищо — отвърнах. И може би наистина не беше нищо. Темпълтън съвсем не е необичайно име. Разбира се, човек може да си внуши всичко, ако се постарае. Аз съм живо доказателство за това.

— А вие как се казвате?

— Пъдънтейн. Попитате ли ме пак, ще ви отговоря същото.

Тя най-после се усмихна на тази ученическа шега.

— Обадете ми се, госпожо.

— Да, добре. А сега си вървете. Ако сгазите малката ми проклета кучка, докато си тръгвате, вероятно ще ми направите услуга.

Върнах се в Джоди и намерих бележка, забодена с кабарче на вратата ми.

Какво ли означаваше това? Влязох вътре да ѝ се обадя и да разбера.

Майката на треньора Борман, която живееше в старчески дом в Абилийн, си беше счупила крака, а в събота бяха танците „Сейди Хокинс“ в гимназията в Денхолм.

— Треньорът ме убеждаваше да отида с него да пазим учениците на танците. Каза, цитирам: „Как може да устоиш да не отидеш на танци, които носят твоето име?“ Това беше миналата седмица. И като пълна глупачка се съгласих. Сега той заминава за Абилийн и какво ще правя? Да пазя двеста обезумели по секса шестнайсетгодишни хлапета, които танцуват туист? Не мисля! Ами ако някои момчета донесат бира?

Помислих си, че ще бъде изумително, ако не донесат.

— Ами ако се сбият на паркинга? Ели Докърти каза, че миналата година дошли момчета от „Хендерсън“, нахлули по време на танците и две хлапета от техните и две от нашите постъпили в болница! Ще ми помогнеш ли, Джордж? Моля те!

Сейди Дънхил ме кани на „Сейди Хокинс“? Ухилих се. Мисълта да отида с нея на танци ме изпълни с мрачни предчувствия.

— Не се шегувай! Не е смешно!

— С удоволствие ще дойда с теб, Сейди. Ще ми донесеш ли цвете за бутониерата?

— Ще ти донеса бутилка шампанско, ако трябва. — Тя се замисли. — Не. Не и с моята заплата, но бутилка „Колд Дък“.

— В седем и половина ли отварят вратите? — Всъщност знаех това. Из цялото училище бяха разлепени плакати.

— Да.

— И ще пускат само плочи. Няма да има оркестър. Това е хубаво.

— Защо?

— Оркестърът може да създаде проблеми. Веднъж бях дежурен на танци, където барабанистът продаваше наливна бира през почивките. Неприятно преживяване.

— Сбиха ли се? — Сейди беше ужасена и в същото време заинтригувана.

— Не, но много повръщаха. В бирата имаше твърд алкохол.

— Във Флорида ли се случи?

Беше станало в гимназията в Лисбон Фолс през 2009 година, но аз отговорих, че се е случило във Флорида, и добавих, че с радост ще отида с нея да пазим учениците на танците.

— Много ти благодаря, Джордж.

— Удоволствието е мое.

И наистина беше така.

Клуб „Пеп“ отговаряха за танците „Сейди Хокинс“ и бяха свършили отлична работа — ленти от креп, спускащи се от тавана на спортния салон (сребристи и златисти, разбира се), големи количества безалкохолен пунш, лимонови курабии и червени меки тарталети, осигурени от „Фючър Хоуммейкърс ъв Америка“. Учителите по изкуствата — малко на брой, но всеотдайни — бяха изработили огромен плакат, който изобразяваше безсмъртната госпожица Хокинс, която преследва желани ергени в Догпач. Мати Шоу и Боби Джил, приятелката на Майк, бяха направили повечето неща и с право се гордееха. Запитах се дали все още щяха да се гордеят след седем-осем години, когато борещите се за правата на жените започнеха да горят сутиените си и да настояват за правото на аборт и контрол върху раждаемостта. Да не говорим, че щяха да носят тениски с надписи НЕ СЪМ НИЧИЯ СОБСТВЕНОСТ и ЖЕНАТА СЕ НУЖДАЕ ОТ МЪЖ, КОЛКОТО РИБАТА ОТ ВЕЛОСИПЕД.

Диджей и водещ забавата беше Доналд Белингам, второкурсник, който пристигна със страхотна колекция от плочи в два куфара „Самсонайт“. С мое разрешение (на Сейди ѝ се замая главата) той свърза фонографа си „Уебкор“ и усилвателя на баща си с училищната радиоуредба. Салонът беше голям и осигуряваше естествено ехо и след няколко встъпителни пробни крясъка Белингам постигна страховит гърмящ звук. Въпреки че беше роден в Джоди, той живееше в Роквил, щат Деди Кул. Носеше очила с рогови рамки и дебели стъкла, широки панталони с платнен колан, завързан отзад, и черно-бели обувки, толкова гротескно четвъртити, че бяха супершантави. Лицето му беше цялото в пъпки под намазаната с гел прическа като на Елвис Пресли. Имаше такъв вид, сякаш може би щеше да получи първата си целувка от истинско момиче на четирийсет и две години, но беше бърз и забавен с микрофона и колекцията му от плочи (която наричаше „плосък восък“ и „звук накуп“ на Дони Би) беше страхотна, както вече споменах.

— Нека започнем купона с един взрив от миналото, рокендрол реликва от хубавия живот, шикозен шлагер, чудо лудо! Разкършете се във вече отминалия ритъм на „Дани… и дъ Джуниърс“!

В спортната зала гръмна „На танците“. Танцът започна като повечето в началото на шейсетте години — само момичета с момичета. Размахваха се крака в евтини обувки. Въртяха се фусти. След малко обаче дансингът започна да се изпълва с двойки от двата пола… поне за бързите и по-съвременни танци като „Хващай пътя, Джак“ и „Три без четвърт“.

Малцина биха издържали кастинга на „Танцувай с мен“, но бяха млади и въодушевени. Почувствах се щастлив, като ги гледах. По-късно, ако Дони Би не проявеше здравия разум да намали малко осветлението, щях да го сторя аз. Отначало Сейди беше нервна и готова за неприятности, но хлапетата бяха дошли само да се забавляват. Нямаше нахлуващи орди от „Хендерсън“ или някое друго училище. Тя видя това и се поотпусна.

След четирийсет минути нонстоп музика (и четири тарталети) аз се наведох към Сейди и рекох:

— Време е надзирателят Амбърсън да направи първата си обиколка из сградата и да се увери, че никой в двора не се държи неприлично.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Ти дръж под око купата с пунша. Ако някой младеж се приближи до нея с шише, дори да е сироп за кашлица, заплаши го с екзекуция на електрически стол или кастрация, което мислиш, че ще въздейства по-силно.

Сейди се облегна на стената и се смя, докато от очите ѝ потекоха сълзи.

— Изчезвай, Джордж. Ужасен си.

Излязох. Зарадвах се, че съм я разсмял, но дори след три години е лесно да забравиш колко по-силен ефект имат шегите със сексуален намек в Страната на миналото.

Хванах момче и момиче, които се натискаха в един от по-тъмните ъгли в източния край на салона. Той бъркаше под блузата ѝ, а тя смучеше устната му. Потупах по рамото младия изследовател и двамата подскочиха и се разделиха.

— Запазете го за играта на блъфове след танците — казах им. — И засега се върнете в залата. Вървете бавно. Охладете страстите. Пийнете пунш.

Те тръгнаха. Момичето закопчаваше блузата си, а момчето вървеше леко приведено с онази известна пубертетска походка, позната като „посинели ташаци“.

Зад работилницата по металообработване примигваха двайсетина червени светулки. Махнах с ръка и две хлапета от зоната за пушене ми отвърнаха. Подадох глава зад източния ъгъл на работилницата по дървообработване и видях нещо, което не ми хареса. Там се бяха скупчили Майк Кослоу, Джим Ладю и Винс Ноулс и си подаваха нещо. Грабнах го и го хвърлих над мрежата на ограда, преди да усетят, че съм там.

Джим се сепна, но после ми отправи ленивата си усмивка на футболен герой.

— Добър вечер и на вас, господин Амбърсън.

— Спести си поздравите, Джим. Не съм момиче, което да омаеш, за да му смъкнеш гащичките, и определено не съм треньорът ти.

Той изглеждаше стъписан и малко уплашен, но не видях обида на лицето му. Мисля, че ако това беше някое голямо училище в Далас, нямаше да е така. Винс беше отстъпил крачка назад. Майк не помръдна, но изглеждаше унил и смутен. Не, беше повече от смутен. Направо засрамен.

— Алкохол на училищни танци — продължих. — Не очаквам да спазвате правилата, но защо сте толкова глупави, когато ги нарушавате? Джими, какво ще стане с твоята стипендия в Алабама, ако те хванат да пиеш и те изритат от футболния отбор?

— Вероятно ще получа червен картон — отвърна той. — Това е всичко.

— Да, и ще останеш една година. И вероятно ще трябва да учиш за добри оценки. Същото се отнася и за теб, Майк. И ще те изхвърлят от Театралния клуб. Искаш ли това?

— Не — прошепна той.

— А ти, Винс?

— Не, господин Амбърсън. Абсолютно не. Ще правим ли „Заседателите“? Защото ако…

— Не знаеш ли, че трябва да мълчиш, когато ти се кара учител?

— Да, господин Амбърсън.

— Следващия път няма да ви се размине, момчета, но тази вечер имате късмет. Днес ще получите един ценен съвет: Не прецаквайте бъдещето си. Нито дори заради половин литър „Файв Стар“ на училищни танци, които дори няма да си спомняте след година. Ясно ли е?

— Да — отговори Майк. — Съжалявам.

— И аз. Абсолютно. — Винс се прекръсти и се ухили. Някои хора просто са устроени така. А може би светът се нуждае от наперени всезнайковци, за да освежат нещата, кой знае?

— Джим?

— Да. Моля ви, не казвайте на баща ми.

— Няма, това е между нас. — Огледах ги един по един. — Ще намерите много места, където да пиете догодина в колежа. Но не и в нашето училище. Чухте ли ме?

Този път всичките отговориха в един глас:

— Да, господин Амбърсън.

— А сега, връщайте се вътре. Пийнете пунш и премахнете миризмата на уиски от дъха си.

Те тръгнаха. Дадох им малко време и ги последвах. Наведох глава, бръкнах дълбоко в джобовете си и се замислих. Бях казал: Не и в нашето училище. Нашето.

„Ела и преподавай — беше ми казала Мими. — За това си роден.“

2011 година никога не бе изглеждала по-далечна, отколкото тогава. По дяволите, и Джейк Епинг никога не беше изглеждал толкова далечен. Свиреше саксофон тенор в осветен за купон физкултурен салон в центъра на Тексас. Лек ветрец разнасяше звуците в нощта. Барабанистът удряше палките в съблазнителен ритъм.

Мисля, че тогава реших да не се връщам.

Ръмжащият саксофон и примамливият барабанист поддържаха група на име „Даймъндс“. Песента беше „Разходка“. Ала хлапетата не умееха да играят този танц. Не съвсем.

„Разходка“ беше първата стъпка, която с Кристи научихме, когато започнахме да ходим на уроци по танци в сряда вечер. Това е танц за двама, нещо като разчупване на леда, в който всяка двойка минава с танцова стъпка покрай пляскащи с ръце момчета и момичета. Онова, което видях, когато се върнах в залата, беше различно. Момчетата и момичетата пристъпваха на място в две редици едни срещу други, после се срещаха, завъртаха се в обятията си, сякаш танцуваха валс, и отново се разделяха и заставаха в края на редицата. Докато бяха разделени, стъпваха на пръсти с единия крак изнесен назад и залюляваха бедра — очарователно и секси движение.

Докато гледах зад масата със закуски, Майк Джим и Винс се присъединиха към момчетата. Винс не го биваше много — ако кажа, че танцуваше като бял, ще обидя белите момчета в целия свят, но Джим и Майк се движеха като атлети, каквито бяха, или с други думи, с несъзнателна грациозност. Много скоро момичетата от отсрещната редица започнаха да ги гледат.

— Взех да се тревожа за теб! — изкрещя Сейди, за да надвика музиката. — Всичко наред ли беше там навън?

— Да! — отвърнах. — Какъв е този танц?

— Медисън! В телевизионното шоу „Бенстенд“ го играят вече цял месец. Искаш ли да те науча?

— Мадам — хванах я за ръката, — аз ще ви науча.

Хлапетата ни видяха, че идваме, направиха ни място, запляскаха с ръце и се развикаха:

— Браво, господин Амбърсън!

— Покажете му как работите, госпожице Дънхил!

Сейди се засмя и стегна ластика на конската си опашка. Скулите ѝ поруменяха и тя стана още по-хубава. Тя се наклони назад на пръсти, плесна с ръце и раздвижи рамене заедно с другите момичета, а после пристъпи напред в обятията ми и вдигна глава към очите ми. Радвах се, че съм достатъчно висок за нея, за да го направи. Завъртяхме се като навити на пружина младоженци върху сватбена торта и после се разделихме. Поклоних се ниско и се завъртях на пръсти с протегнати ръце като Ал Джолсън, който пее „Мама“. Това предизвика още аплодисменти и няколко писъка на момичета като на бъдещ концерт на „Бийтълс“. Не се перчех (е, може би мъничко). Преди всичко бях щастлив, че танцувам. Не ми се беше случвало отдавна.

Песента свърши. Саксофонът постепенно затихна в онази рокендрол вечност, която младият диджей доволно наричаше фънки еуфория, и ние напуснахме дансинга.

— Боже, беше забавно! — възкликна Сейди, хвана ръката ми и я стисна. — Ти си забавен.

Преди да отговоря, Дони Би изрева по радиоуредбата:

— В чест на двамата отговорници, които наистина умеят да танцуват — първите в историята на нашето училище — един взрив от миналото, излязъл от класациите, но не и от сърцата ни, чудо лудо, направо от колекцията на баща ми, само че той не знае и ако някой от вас, страхотни сладури, му каже, здравата ще загазя. Гледайте внимателно и се учете, всички вие сериозни рокаджии! Така са танцували, когато господин Амбърсън и госпожица Дънхил са били в гимназията!

Всички се обърнаха към нас и… ами…

Когато сте навън през нощта и видите краят на облак да просветлява в яркозлатисто, разбирате, че луната ще се появи след една-две секунди, нали? Точно това чувство изпитах тогава, докато стоях сред леко поклащащите се гирлянди от креп във физкултурния салон на гимназията в Денхолм. Знаех какво ще пусне Дони Би и че ще го танцуваме, и че знаем как да го танцуваме. И после прозвуча равномерното встъпление на духовите инструменти: Баб-даб-даб… баб-даб-да-ди-дум…

Глен Милър. „В настроение“.

Сейди махна ластика и разпусна косата си. Още се смееше и започна да поклаща бедра. Косата ѝ се плъзгаше плавно от едното рамо към другото.

— Можеш ли да танцуваш суинг? — повиших тон, за да надвикам музиката. Знаех, че може. И иска.

— Като линди хоп ли? — попита тя.

— Точно така.

— Ами…

— Хайде, госпожице Дънхил — подкани я едно момиче. — Искаме да го видим — добави тя и двете ѝ приятелки бутнаха Сейди към мен.

Тя се колебаеше. Завъртях се и протегнах ръце. Хлапетата се развикаха радостно, когато излязохме на дансинга. Направиха ни място. Дръпнах Сейди към себе си и след миг колебание тя се завъртя първо наляво и после надясно. Широката пола ѝ даваше достатъчно пространство да кръстоса крака. Това беше вариант на танца линди хоп, който Ричи и Бевърли бяха учили в онзи ден през есента на 1958 година. Беше адски разочароващо. Естествено. Защото миналото е в хармония със себе си.

Хванах Сейди за ръцете, доближих я до себе си и после я пуснах назад. Разделихме се. И после, като хора, които няколко месеца са упражнявали тези стъпки (вероятно на плоча, свиреща на бавни обороти в безлюдна зона за пикник), приклекнахме и ритнахме с крак, първо наляво и после надясно. Учениците се засмяха и се развикаха одобрително. Бяха се наредили в кръг около нас и пляскаха с ръце.

Приближихме се един към друг и Сейди се завъртя като навита на пружина балерина под стиснатите ни ръце.

„Сега ти стисни ръката ми, за да ми кажеш наляво или надясно.“

Тя стисна леко дясната ми ръка, сякаш разбра мисълта ми, и пак се завъртя като перка на хеликоптер. Косата ѝ се разпери като ветрило, което проблесна първо в червено, а после в синьо на осветлението. Чух, че няколко момичета ахнаха. Хванах Сейди и приклекнах на пръсти, а тя се наведе назад, облегната на ръката ми. Надявах се, че няма да изкълча коляното си. Не го чух да изпука.

Изправих се. Сейди се изправи заедно с мен. Излезе напред и после се върна в обятията ми. Танцувахме под светлините.

Танцът е живот.

Балът свърши в единайсет, но аз завих в алеята за коли пред дома на Сейди чак в дванайсет и петнайсет след полунощ, или с други думи, неделя сутринта. Едното от нещата, което никой не ти казва за очарователната задача да охраняваш ученици на танци, е, че отговорниците трябва да се погрижат след приключването на танците всичко да е прибрано и заключено.

Не разговаряхме много по пътя. Въпреки че Дони Би пусна още няколко изкушаващи игриви мелодии на големи оркестри и хлапетата ни тормозеха да танцуваме отново, ние отказахме. Един път беше запомнящо се, два пъти щеше да бъде незабравимо, което може би не е добра идея в малък град. За мен вече беше незабравимо. Не можех да престана да мисля как чувствах Сейди в ръцете си и за дъха ѝ върху лицето ми.

Угасих мотора на сънлайнъра и се обърнах към нея. Сега тя щеше да каже: „Благодаря, че ме изведе“ или „Благодаря за прекрасната вечер“ и това щеше да бъде всичко.

Сейди обаче не каза нищо. Само ме погледна. Косата ѝ падаше по раменете. Горните две копчета на мъжката ѝ риза под пуловера бяха разкопчани. Обеците ѝ блестяха. И после се прегърнахме, и започнахме да се целуваме. Само че беше повече от целуване. Приличаше на ядене, когато си гладен, или пиене, когато си жаден. Долавях уханието на парфюма и чистата ѝ пот и лекия, но парлив мирис на тютюн на устните и езика ѝ. Сейди прокара пръсти през косата ми (кутрето ѝ погъделичка за миг ухото ми и ме накара да потръпна) и след това ги сключи отзад на врата ми. Палците ѝ се движеха непрестанно и галеха кожата на тила ми, който някога, в друг живот, беше обрасъл с косми. Плъзнах ръка и обвих едрата ѝ гърда, а тя промълви:

— О, благодаря. Помислих, че ще падна.

— Удоволствието е мое — отвърнах и нежно я стиснах. Натискахме се може би пет минути и дишахме все по-учестено, докато милувките ставаха все по-дръзки. Предното стъкло на колата се запоти. И после Сейди ме отблъсна и видях, че лицето ѝ е мокро. Кога беше започнала да плаче, за Бога?

— Джордж, съжалявам. Не мога. Страхувам се. — Пуловерът беше смъкнат до кръста ѝ. Виждаха се жартиерите и дантелата на гащичките ѝ. Тя дръпна полата си на коленете.

Предположих, че е заради брака ѝ, който въпреки че се беше провалил, все още имаше значение, защото бяхме в средата на XX век, а не в началото на XXI. Или може би заради съседите. Къщите бяха тъмни и вероятно всички спяха дълбоко, но никога не можеш да бъдеш сигурен, а и в малките градове новите свещеници и учители винаги са интересни теми за разговор. Оказа се, че и двете ми предположения са грешни, но нямаше как да знам.

— Сейди, не трябва да правиш нищо, което не искаш. Не съм…

— Не разбираш. Не е, защото не искам. Не се страхувам заради това, а защото никога не съм го правила.

Преди да кажа нещо, тя изскочи от форда и хукна към дома си, като ровеше за ключа в чантичката си. Не се обърна.

Прибрах се вкъщи в един без двайсет и извървях разстоянието между гаража и къщата в собствен вариант на „посинели ташаци“ Тъкмо запалих лампата в кухнята и телефонът започна да звъни. През 1961 оставаха цели четирийсет години до появата на екранчето с изписаното име на обаждащия се, но в този час и след такава нощ можеше да ме търси само един човек.

— Джордж? Аз съм. — Сейди говореше по-спокойно, но гласът ѝ беше дрезгав. Беше плакала, при това доста.

— Здравей, Сейди. Така и не ми даде възможност да ти благодаря за чудесната вечер. За танците и след това.

— И аз се забавлявах. Отдавна не бях танцувала. Страхувах се да ти кажа с кого научих танца линди хоп.

— Аз се научих с бившата си съпруга. Предполагам, че ти си го научила със съпруга си, с когото сте се отчуждили — рекох, но това не беше догадка. Знаех как стават тези неща. Вече не се изненадвах, но ако ви кажа, че свиквах със свръхестествената хармония между събитията, ще излъжа.

— Да — монотонно отговори тя. — С него. Джон Клейтън от фамилията Клейтън от Савана. И отчуждили е точната дума. Той е много странен човек.

— Колко време бяхте женени?

— Цяла вечност, ако изобщо може да се нарече брак. — Сейди се засмя и сякаш чух смеха на Айви Темпълтън, изпълнен с присмех и същевременно с отчаяние. — В моя случай „цяла вечност“ прави малко повече от четири години. Щом излезем във ваканция през юни, ще отида дискретно в Рино и ще си намеря работа през лятото като сервитьорка или нещо друго. Изискването за уседналост е шест седмици. Това означава, че в края на юли или началото на август ще мога да застрелям това… сама си измислих шегата… като кон със счупен крак.

— Мога да чакам — отвърнах, но веднага щом изрекох думите, се запитах дали са верни. Актьорите се събираха зад кулисите и представлението скоро щеше да започне. До юни 1962 година Лий Осуалд щеше да се върне в САЩ и да живее първо при Робърт и семейството му и после при майка си. До август щеше да се премести на Мерседес Стрийт във Форт Уърт, да работи като заварчик в близката компания „Лесли“ и да монтира алуминиеви прозорци и външни врати срещу буря с инициали.

— Не съм сигурна дали аз мога да чакам. — Сейди говореше толкова тихо, че трябваше да напрягам слуха си, за да я чуя. — На двайсет и три години бях девствена булка, а сега съм девствена сламена вдовица на двайсет и осем. Това е много време, за да узрее плодът на дървото, както казват там, откъдето идвам, особено когато хората — дори родната ти майка — предполагат, че си започнала да придобиваш практически опит в нещата между птичките и пчеличките още преди четири години. Не съм го казвала на никого и ако го повториш, ще умра от срам.

— Ще си остане между нас двамата, Сейди. Завинаги. Той импотентен ли беше?

— Не точно… — Гласът ѝ постепенно заглъхна и за миг настъпи мълчание. Когато отново заговори, гласът ѝ беше изпълнен с ужас: — Джордж… това дуплекс ли е?

— Не. За още три и петдесет на месец телефонът е само мой.

— Слава Богу. И все пак не трябва да говорим за тези неща по телефона. И определено не в ресторантчето на Ал, докато ядем пронгбургери. Можеш ли да дойдеш на вечеря? Ще си направим малък пикник в задния ми двор. Да речем в пет?

— Чудесно. Ще донеса крем-пита или нещо друго.

— Не искам да носиш това.

— А какво тогава?

— Не мога да го кажа по телефона, въпреки че не е дуплекс. Нещо, което се купува от дрогерията, но не в Джоди.

— Сейди…

— Моля те, не казвай нищо. Ще затворя и ще наплискам лицето си със студена вода. Имам чувството, че гори.

В ухото ми се чу изщракване. Тя беше затворила. Съблякох се и легнах. Дълго лежах буден и мислих. За времето, любовта и смъртта.

Петнайсета глава

В десет сутринта същата неделя се качих във форда си и изминах трийсетте километра до Раунд Хил. На главната улица имаше дрогерия и беше отворена, но на вратата видях лепенка НИЕ РЕВЕМ ЗА „ЛЪВОВЕТЕ“ ОТ ДЕНХОЛМ и си спомних, че Раунд Хил е в състава на областния район 4. Отидох в Килийн. Застаряващият аптекар приличаше мистериозно, но вероятно случайно на господин Кийн в Дери и ми намигна, докато ми даваше кафяв плик и рестото.

— Не прави нищо незаконно, синко.

Отвърнах на намигването по очаквания начин и се върнах в Джоди. Снощи бях стоял до късно, но когато си легнах и се опитах да подремна, не можах дори да се унеса. Отидох в „Уейнгартън“ и купих крем-пита. Не изглеждаше прясна, но не ми пукаше и мисля, че и на Сейди щеше да ѝ бъде все едно. Бях убеден, че вечерята не е първата точка в днешния дневен ред. Когато похлопах на вратата ѝ, стомахът ми се беше свил от притеснение.

Сейди не се беше гримирала. Не си беше сложила дори червило. Очите ѝ бяха големи, тъмни и уплашени. За миг си помислих, че ще затръшне вратата под носа ми и ще побегне, колкото ѝ държат краката. И това щеше да бъде всичко.

Тя обаче не побягна.

— Влез. Направила съм салата с пиле. — Устните ѝ започнаха да треперят. — Надявам се, че я обичаш… с много…

Коленете ѝ се огънаха. Пуснах кутията с крем-питата на пода и я хванах. Помислих си, че ще припадне, но Сейди уви ръце около врата ми и се вкопчи здраво като давещ се човек за плаващ дънер. Почувствах, че тялото ѝ трепери. Настъпих проклетата крем-пита. После и Сейди я настъпи.

— Страхувам се — каза тя. — Ами ако не ме бива?

— Ами ако мен не ме бива? — попитах. Това не беше шега. Не го бях правил отдавна. Най-малко от четири години.

Сейди сякаш не ме чу.

— Той не ме желаеше. Не и по начина, по който очаквах. А аз познавам само неговия начин. Докосването и после метлата.

— Успокой се, Сейди. Дишай дълбоко.

— Ходи ли в дрогерията?

— Да, в Килийн. Но не е необходимо да…

— Необходимо е. За мен. Хайде, ела, преди да загубя малкото смелост, която ми е останала.

Спалнята ѝ беше в дъното на коридора. Беше обзаведена спартански — легло, бюро, две репродукции на стените, басмени завеси, развяващи се от тихото бръмчене на климатика, включен на ниска степен. Коленете на Сейди пак започнаха да се огъват и аз я хванах. Беше като странен танц суинг. Дори на пода имаше стъпки в стил като танцувалните салони на Артър Мъри от крем-питата. Целунах Сейди и сухите ѝ устни като обезумели се впиха в моите.

Бутнах я лекичко и опрях гърба ѝ във вратата на гардероба. Тя ме погледна. Косите ѝ бяха паднали в очите. Отметнах ги и после много нежно започнах да ближа сухите ѝ устни с върха на езика си. Правех го бавно и внимавах да обхващам и ъгълчетата.

— По-добре ли си? — попитах.

Сейди отговори с езика си. Без да се притискам до нея, започнах бавно да прокарвам ръка по тялото ѝ — от шията, където пулсът ѝ биеше силно, до гърдите, корема, плоската издадена равнина на лонната ѝ кост, около хълбоците и после надолу по бедрото ѝ. Тя беше с джинси и платът шепнеше под дланта ми. Облегна се назад и главата ѝ се удари във вратата.

— Добре ли си? — повторих.

Сейди затвори очи.

— Да. Не спирай. Целувай ме още. — След това поклати глава. — Не, не ме целувай. Ближи устните ми. Харесва ми.

Направих го. Тя въздъхна и плъзна пръсти под колана ми.

Исках да действам бързо. Всяка частица в мен крещеше да бързам, да се гмурна дълбоко и да търся онова идеално вкопчване, което е същността на половия акт, но карах бавно. Поне отначало.

— Не ме карай да чакам. Другото беше достатъчно — промълви Сейди и аз целунах изпотеното ѝ слепоочие, и притиснах бедра до нея, сякаш танцувахме хоризонтално суинг. Тя изстена, дръпна се малко назад и после вдигна устни да посрещне моите.

— Сейди? Добре ли си?

— О, Боже, да! — засмя се тя. Отвори очи и ме погледна с любопитство и надежда. — Свърши ли или има още?

— Още малко. Не знам колко. Отдавна не съм бил с жена.

Оказа се, че има още много. Само няколко минути в реално време, но понякога времето е различно — както никой не знае по-добре от мен. Накрая Сейди започна да стене:

— О, Боже! Господи! Боже мой! О, сладурче!

Тонът на ненаситно откривателство в гласа ѝ ме тласна към финала, затова не беше съвсем едновременно, но след няколко секунди тя вдигна глава и зарови лице във вдлъбнатината на рамото ми. Свитата ѝ в юмрук ръка ме удари по гърба два пъти… а после се разтвори като цвете и остана неподвижна. Сейди се отпусна на възглавниците и се втренчи в мен с изумени, широко отворени очи. Изражението ѝ малко ме уплаши.

— Свърших — каза тя.

— Забелязах.

— Майка ми казваше, че това не се случва на жените, а само на мъжете, и че женският оргазъм е мит. — Сейди се засмя, потрепервайки. — Боже мой, какво е изпуснала!

Тя се облегна на лакът, хвана ръката ми и я сложи на гърдата си, под която сърцето ѝ туптеше бързо.

— Кажете ми, господин Амбърсън, след колко време можем да го направим отново?

Докато червеникавото слънце залязваше в постоянната мъгла от газ и петрол на запад, двамата със Сейди седяхме в малкия ѝ заден двор под хубав стар орех, ядяхме сандвичи със салата с пиле и пиехме студен чай. Нямаше крем-пита, разбира се. Крем-питата беше смачкана и размазана.

— Неприятно ли ти е да си слагаш онези… неща от дрогерията?

— Всичко е наред — отвърнах. Всъщност не ми беше приятно. Между 1961 и 2011 година щеше да има подобрения в много американски продукти, но ви уверявам, че презервативите си останаха същите. Може и да имаха по-красиви имена и дори вкусова добавка (за онези с особен вкус), но по същество си оставаха пояс, който увиваш около пениса си.

— По-рано имах диафрагма — добави Сейди. В двора нямаше маса за пикник и затова тя беше постлала одеяло на тревата. Сейди взе пластмасова кутия с остатъците от салатата от краставици и лук и започна да отваря и затваря капачката — нервничене, което някои хора биха сметнали за фройдистко. Включително аз. — Майка ми я подари седмица преди Джони и аз да се оженим. Дори ми обясни как да си я сложа, макар че не можеше да ме погледне в очите и ако върху лицето ѝ беше пръснала капка вода, сигурна съм, че щеше да изцвърчи. „Не правете бебе първите осемнайсет месеца — каза ми тя. — Чак следващите две години, ако съумееш да го накараш да чака. Така ще живеете само с неговата заплата и ще спестявате твоята.“

— Това не е най-лошият съвет на света. — Бях предпазлив. Намирахме се в минирано поле. И двамата го знаехме.

— Джони е учител по химия. Висок е, но не колкото теб. Беше ми омръзнало да излизам с мъже по-ниски от мен и мисля, че затова се съгласих, когато той за пръв път ме покани на среща. Видя ми се мил и в края на вечерта не ми пусна ръка. Навремето мислех, че това е любов. Била съм наивна, нали?

Махнах с ръка.

— Запознахме се в училище в Джорджия и после ни назначиха на работа в една гимназия в Савана. Смесена, но частна. Убедена съм, че баща му е използвал връзките си това да се случи. Семейство Клейтън нямат пари — вече не, въпреки че някога са имали. Все още обаче са високопоставени в обществото. Бедни, но благородници, разбираш ли?

Не разбирах. Въпроси като кой е във висшето общество и кой не е, не бяха важни, докато растях, но измърморих нещо утвърдително. Сейди беше възпитана така и изглеждаше изпълнена със страхопочитание.

— Да, имах диафрагма. В пластмасова дамска кутийка с роза на капака, но никога не я използвах. Не ми се наложи. Накрая я изхвърлих на боклука след поредното изваждане. Така го наричаше той. Изваждане. „Трябва да го извадя“ — казваше. И после метлата. Разбираш ли?

Нищо не разбирах.

Тя се засмя и отново ми напомни на Айви Темпълтън.

— Майка ми каза да чакаме две години. Можеше да чакаме и двайсет, без да е необходима диафрагма.

— Какво се случи? — Стиснах леко раменете ѝ. — Биеше ли те? С дръжката на метлата? — Имаше и друг начин за използване на дръжката на метлата, за който бях чел в „Последен изход за Бруклин“, но съпругът ѝ очевидно не беше правил това. Сейди беше девствена. Доказателството беше върху чаршафа.

— Не. Метлата не служеше за бой. Джордж, мисля, че не мога да говоря повече за това. Не и сега. Чувствам се… знам ли… като разклатена бутилка с газирана вода. Знаеш ли какво искам?

Предполагах, но учтиво попитах какво.

— Искам да ме заведеш вътре и да отвориш капачката. — Тя вдигна ръце и се протегна. Не си беше направила труда да си сложи сутиена и видях как гърдите ѝ се повдигнаха под блузата. На светлината на залязващото слънце зърната ѝ образуваха малки сенки, като точки, върху плата. — Днес не искам да преживявам отново миналото, а само да се пеня и да кипя.

Час по-късно видях, че Сейди спи. Целунах я първо по челото и после по носа, за да я събудя.

— Трябва да тръгвам, макар и само за да изкарам колата си от алеята ти, преди съседите ти да са започнали да се обаждат на приятелите си.

— Да, предполагам. До мен живеят семейство Сандфорд и Лиза Сандфорд е ученичката библиотекарка този месец.

Бях сигурен, че бащата на Лиза е в училищния съвет, но си замълчах. Сейди сияеше и нямаше смисъл да развалям удоволствието ѝ. Семейство Сандфорд вероятно си мислеха, че седим на дивана, допрели колене, чакаме да свърши „Денис Белята“ и да започне шоуто на Ед Съливан, но ако колата ми останеше на алеята на Сейди до единайсет вечерта, можеше да променят мнението си.

Тя ме гледаше, докато се обличам.

— Какво ще стане сега с нас, Джордж?

— Искам да бъда с теб, ако и ти искаш да бъдеш с мен. Това ли искаш?

Сейди седна в леглото с чаршафа, насъбран около кръста ѝ, и посегна към цигарите си.

— Да, много, но съм омъжена и това няма да се промени до лятото в Рино. Ако се опитам да анулирам брака ни, Джони ще се бори. По дяволите, родителите му ще се борят с мен.

— Ако сме дискретни, всичко ще бъде наред. Знаеш, че трябва да бъдем дискретни.

Тя се засмя и лицето ѝ грейна.

— О, да, знам.

— Сейди, имаш ли проблеми с дисциплината в библиотеката?

— Какво? Някои. Обичайното. — Тя повдигна рамене и гърдите ѝ подскочиха. Прииска ми се да не се бях облякъл толкова бързо. От друга страна, кого заблуждавах? Джеймс Бонд можеше да е готов и за трети рунд, но Джейк/Джордж беше изцеден. — Аз съм новото момиче в училище. Проверяват ме. Не е приятно, но го очаквах. Защо питаш?

— Мисля, че проблемите ти скоро ще изчезнат. На учениците много им харесва, когато учители се влюбят. Дори на момчетата. Това е като телевизионен сериал за тях.

— Ще разберат ли, че ние…

Замислих се.

— Някои момичета. С опит.

Сейди издиша дима.

— Страхотно — отбеляза, но не изглеждаше съвсем недоволна.

— Искаш ли да вечеряме в „Седлото“ в Раунд Хил? Нека хората да свикнат да ни виждат като двойка.

— Добре. Утре?

— Не. Утре имам работа в Далас.

— Проучвания за книгата ти?

— Аха. — Току-що бяхме започнали връзка, а вече я лъжех. Това не ми харесваше, но нямаше друг начин. А пък бъдещето… Отказах да мисля за него сега. Трябваше да пазя тайните си. — Във вторник?

— Да. И Джордж?

— Какво?

— Трябва да намерим начин да продължим да го правим.

Усмихнах се.

— Любовта ще намери начин.

— Мисля, че по-скоро става дума за сладострастие.

— Може би и двете.

— Ти си мил човек, Джордж Амбърсън.

Господи, дори името ми беше фалшиво.

— Ще ти разкажа за Джони, когато съм в състояние и ако искаш да чуеш.

— Искам. — Мислех, че трябва. Ако нещата между нас потръгнеха, трябваше да знам. За нея. За него. За метлата. — Когато си готова.

— Както казва нашият многоуважаван директор: „Ученици, ще бъде предизвикателно, но ще си струва.“

Засмях се.

Сейди угаси цигарата си.

— Питам се за още нещо. Щеше ли госпожица Мими да одобри връзката ни?

— Сигурен съм.

— И аз мисля така. Прибери се по живо по здраво, скъпи мой. И по-добре вземи това. — Тя посочи хартиения плик от дрогерията в Килийн върху тоалетката ѝ. — Ако ми дойдат любопитни гости, които надничат в шкафчето в банята, след като се изпишкат, ще трябва да обяснявам.

— Добра идея.

— Но ги дръж под ръка, сладурче — добави Сейди и ми намигна.

Докато се прибирах, се хванах, че мисля за презервативите. Марка „Троянец“… и оребрени за нейното удоволствие, според надписа на кутийката. Дамата вече нямаше диафрагма (макар да подозирах, че може да си вземе по време на следващото ѝ пътуване до Далас), а хапчетата против забременяване щяха да бъдат на пазара след една-две години. Дори тогава лекарите щяха да ги предписват предпазливо, ако си спомнях правилно лекциите по съвременна социология. Ето защо засега щях да използвам „Троянец“ — не за нейното удоволствие, а да няма бебе. Това беше смешно, като имах предвид, че самият аз щях да бъда пеленаче едва след петнайсет години.

Мислите за бъдещето са смущаващи във всяко отношение.

На другата вечер отново отидох в магазина на Тихия Майк. Табелката на вратата беше обърната на ЗАТВОРЕНО и вътре като че ли нямаше никого, но когато почуках, електронният ми приятел отвори.

— Идвате точно навреме, господин Доу. Да видим какво ще кажете. Лично аз смятам, че надминах себе си.

Застанах до витрината, пълна с транзисторни радиоапарати, и зачаках, а той се шмугна в задната стая и след малко донесе две лампи. Абажурите им бяха мръсни, сякаш бяха пипани от множество нечисти пръсти. Основата на едната беше очукана и стоеше накриво на тезгяха — Наклонената лампа от Пиза. Бяха идеални и му го казах. Майк се ухили и сложи два магнетофона в кутии до лампите, както и плетена торба с навита жица, толкова тънка, че беше почти невидима.

— Искате ли малък урок?

— Мисля, че го получих — отвърнах и сложих пет двайсетачки на тезгяха. Малко се трогнах, когато той се опита да бутне към мен едната.

— Договорихме се за сто и осемдесет.

— Другата двайсетачка е за вас, за да забравите, че съм бил тук.

Майк се замисли за миг, а после сложи палец върху банкнотата от двайсет долара и я придърпа към групата на малките ѝ зелени приятели.

— Вече го направих. Защо да не я приема като бакшиш?

Докато той слагаше нещата в кафяв хартиен плик, ме обзе най-обикновено любопитство и му зададох въпроса.

— Кенеди? Не гласувах за него, но стига да не започне да получава заповеди от папата, мисля, че е свестен. Страната се нуждае от млад човек. Сега е нова ера.

— Ако дойде в Далас, мислите ли, че всичко ще бъде наред?

— Вероятно, но не мога да бъда сигурен. Общо взето, ако бях на негово място, бих стоял на север от линията Мейсън — Диксън.14

Ухилих се.

— Където всичко е спокойно и ведро?

— Не започвайте — рече Тихия Майк (Светия Майк).

В учителската стая на първия етаж имаше лавица с прегради за поща и училищни съобщения. Във вторник сутринта, по време на свободния ми час, намерих малък запечатан плик в моята.

— Защо се смееш, Амбърсън? — попита Дани Лавърти, който преглеждаше теми с хлътнали очи и напрегнатост, които предполагаха махмурлук. — Кажи ми и аз да се посмея.

— Не. Шегата е лична. Няма да я разбереш.

Започнахме да го наричаме „крем-пита“ и ядохме много в онази есен.

Бяхме дискретни, но, разбира се, някои хора се досещаха какво става. Вероятно имаше клюки, но не и скандал. Жителите на малкия град рядко са злобни. Те знаеха какво е положението на Сейди, поне в общи линии, и разбираха, че засега не можем да обявим публично връзката си. Сейди не идваше в дома ми, защото това щеше да породи приказки. Аз никога не оставах по-късно от десет вечерта в нейния дом, което също би породило приказки. Нямаше начин да паркирам форда си в гаража ѝ и да остана цяла нощ, защото колкото и малък да беше, фолксвагенът ѝ костенурка го изпълваше. Не бих го направил в никакъв случай, защото все някой щеше да разбере. В малките градове винаги става така.

Посещавах я след училище. Отбивах се за храната, която тя наричаше вечеря. Понякога отивахме в ресторантчето на Ал и ядяхме пронгбургери или филе от морска котка, а друг път ходехме в „Седлото“. Два пъти я водих на танците в събота вечер в местния „Грейндж“. Гледахме филми в „Джем“ в града или в „Меса“ в Раунд Хил, или автокино „Старлайт“ в Килийн (което хлапетата наричаха „надпревара с подводници“). В хубав ресторант като „Седлото“ Сейди изпиваше чаша вино преди вечеря, а аз — бира, но внимавахме да не ни видят в някоя от местните кръчми и особено в „Червения петел“, единственото заведение с танци в Джоди, заведение, за което учениците ни говореха с копнеж и благоговение. Годината беше 1961 и расовата сегрегация най-после се пропукваше — чернокожите бяха спечелили правото да седят в ресторантите в „Улуърт“ в Далас, Форт Уърт и Хюстън, но в „Червеният петел“ учителите не си позволяваха да пият. Особено ако искаха да запазят работата си.

Когато се любехме в спалнята ѝ, Сейди винаги държеше панталони, пуловер и мокасини от нейната страна на леглото. Викаше им екипировка за критични моменти. Единственият път, когато се позвъни на вратата, докато бяхме голи (състояние, което тя наричаше „скандално съблазнително“), Сейди нахлузи тези дрехи точно за десет секунди. Върна се, като се кикотеше и размахваше брой на „Уочтауър“.

— „Свидетели на Йехова“. Казах им, че съм спасена, и те си отидоха.

Веднъж, докато ядяхме шунка и бамя в кухнята, след като бяхме правили секс, Сейди каза, че ухажването ни ѝ напомняло за онзи филм с Одри Хепбърн и Гари Купър — „Любов следобед“.

— Понякога се питам дали не е по-хубаво през нощта — замечтано добави тя. — Когато го правят обикновените хора.

— Ще имаш възможност да разбереш — рекох. — Само устискай, сладурче.

Сейди се усмихна и целуна ъгълчето на устните ми.

— Изразяваш се невероятно, Джордж.

— О, да. Много съм оригинален.

Тя отмести чинията си.

— Готова съм за десерта. А ти?

Скоро след идването на „Свидетели на Йехова“ в дома на Сейди — трябва да е било в началото на ноември, защото бях приключил с избора на актьорите за „Дванайсет разгневени мъже“ — бях навън и косях тревата, когато някой извика:

— Здравей, Джордж. Как я караш?

Обърнах се и видях Дийк Симънс, сега вдовец за втори път. Беше стоял в Мексико по-дълго, отколкото би предположил всеки, и точно когато хората започнаха да мислят, че ще остане там, се беше върнал. Виждах го за пръв път от тогава. Имаше тъмен слънчев загар и беше отслабнал много. Дрехите му висяха като на закачалка и косата му — стоманеносива в деня на сватбеното тържество — сега беше почти бяла и оредяла.

Пуснах греблото и забързах към него. Смятах да стисна ръката му, но вместо това го прегърнах. Това го стресна, защото през 1961 година истинските мъже не се прегръщаха, но после се засмя.

Отдалечих го от себе си.

— Изглеждаш страхотно!

— Добър опит, Джордж, но наистина се чувствам по-добре. Смъртта на Мимс… Знаех, че ще се случи, но пак ме порази. Мисля, че сърцето никога не може да приеме такова нещо.

— Ела да пием кафе.

— С удоволствие.

Разговаряхме за престоя му в Мексико. За училище. За непобедения досега футболен отбор и предстоящия мач. После той остави чашата си и рече:

— Елън Докърти ме помоли да ти кажа нещо за теб и Сейди Клейтън.

— О-хо. А аз си мислех, че се крием добре. — Сега тя е Дънхил. Това е моминското ѝ име.

— Знам всичко за положението ѝ. Знаех го още когато я назначихме. Тя е добро момиче. И ти си свестен човек, Джордж. Ели ми каза, че вие двамата сте се справили елегантно в трудна ситуация.

Отпуснах се малко.

— Ели е убедена, че не знаете за бунгалата „Кендълуд“ извън Килийн. Било ѝ неудобно да ти каже, затова помоли мен.

— Бунгалата „Кендълуд“?

— Много пъти съм водил там Мимс в събота вечер. — Дийк въртеше чашата с кафе в ръцете си, които сега изглеждаха твърде големи за тялото му. — Собствениците са пенсионирани учители от Арканзас или Алабама. Някой от щатите, които започват с „А“. Пенсионирани учители мъже. Ако схващаш какво имам предвид.

— Да, следя мисълта ти.

— Те са добри хора и си мълчат за връзката си и за връзките между някои от гостите им. — Той вдигна глава. Леко се беше изчервил, но се усмихваше. — Мястото не е бардак, ако това си мислиш. Много далеч е от такова нещо. Стаите са хубави, цените са приемливи и в ресторантчето край пътя сервират селски гозби. Понякога жените се нуждаят от такова място. А може би и мъжете. За да не се налага да бързат. И да се чувстват евтини.

— Благодаря ти.

— Моля. С Мими прекарахме много приятни вечери в „Кендълуд“. Понякога само гледахме телевизия по пижами и после заспивахме, но и това е приятно като другото, когато стигнеш до определена възраст. — Дийк се усмихна мрачно. — Е, или почти. Заспивахме, докато слушахме щурците. Понякога виеше койот някъде много далеч в тревите. Койотите вият по луната.

Той извади носна кърпа от задния си джоб и със старческа мудност избърса лицето си.

Предложих му ръката си и Дийк я стисна.

— Мимс те харесваше, въпреки че не можеше да проумее някои неща. Казваше, че ѝ приличаш на призрак от стар филм от трийсетте години. „Той е умен и лъчезарен, но не е много в ред.“

— Не съм призрак, обещавам ти.

Той се усмихна.

— Не си ли? Най-после проверих препоръките ти. Направих го, след като ти замества при нас известно време и свърши страхотна работа с пиесата. Онези от Сарасота са добри, но другите… — Дийк поклати глава, като продължаваше да се усмихва. — Научната ти степен е изфабрикувана в Оклахома.

Прокашлях се, но въпреки това не бях в състояние да продумам.

— За мен това не означава много. Навремето в тази част на света един мъж пристигна в града с няколко книги в дисагите си, очила на носа и вратовръзка на врата. Назначиха го за директор на училище и остана двайсет години. И не беше толкова отдавна. Ти си адски добър учител. Децата го знаят, аз го знам и Мимс го знаеше. Виж това означава много за мен.

— Елън знае ли, че съм фалшифицирал другите си препоръки? — Елън беше директор временно, но през януари училищният съвет щеше да я назначи на постоянно място. Нямаше други кандидати.

— Не, и няма да разбере. Поне не от мен. Мисля, че не е необходимо да знае. — Дийк стана. — Има обаче един човек, който трябва да знае истината къде си бил и какво си правил, и това е една библиотекарка. Ако, разбира се, намеренията ти към нея са сериозни. Така ли е?

— Да — отговорих и той кимна, сякаш това решаваше всичко.

Искаше ми се да е истина.

Благодарение на Дийк Симънс Сейди най-после разбра какво е да правиш любов след залез-слънце. Попитах я как е било и тя отвърна, че е чудесно.

— Но с още по-голямо нетърпение очаквам да се събудя до теб сутринта. Чуваш ли вятъра?

Чувах го. Виеше около стрехите.

— Звукът не те ли кара да се чувстваш уютно?

— Да.

— Сега ще ти кажа нещо. Дано не се почувстваш неудобно.

— Казвай.

— Мисля, че съм влюбена в теб. Може би е само заради секса. Чувала съм, че хората правят тази грешка, но смятам, че не греша.

— Сейди?

— Да? — Тя се мъчеше да се усмихне, но изглеждаше уплашена.

— И аз те обичам. Няма „може би“, нито грешки.

— Слава Богу. — Сейди се сгуши до мен.

По време на второто ни посещение в бунгалата „Кендълуд“ тя беше готова да говори за Джони Клейтън.

— Но моля те, угаси лампата.

Изпълних желанието ѝ. Сейди изпуши три цигари, докато разказваше. Към края се разрида силно, вероятно не толкова от спомена за обидата, колкото от неудобство. Мисля, че за повечето хора е по-лесно да признаят, че са сгрешили, отколкото че са постъпили глупаво. Не че Сейди беше постъпила глупаво. Има огромна разлика между глупост и наивност и като повечето добри момичета от средната класа, които съзряваха през четирийсетте и петдесетте години на миналия век, Сейди не знаела почти нищо за секса. Сподели, че първият пенис, който видяла, бил моят. Поглеждала към члена на Джони, но ако той я хванел, че го гледа, хващал лицето ѝ и го извръщал болезнено.

— Винаги ме болеше. И знаеш ли защо?

Джон Клейтън произхождал от традиционно религиозно семейство, без да са фанатици. Бил приятен, внимателен и относително привлекателен. Нямал най-доброто чувство за хумор на света (по-скоро никакво), но, изглежда, обожавал Сейди. Родителите ѝ обожавали него. Особено Клеър Дънхил била луда по Джони Клейтън. И, разбира се, той бил по-висок от Сейди дори когато тя носела обувки с високи токчета. След години на подигравки, че е върлина, това било важно.

— Единственото обезпокоително нещо, което забелязах преди сватбата, беше манията му по чистотата — продължи Сейди. — Книгите му бяха подредени по азбучен ред и много се ядосваше, ако някой ги разместеше. Изнервяше се дори ако вземеш някоя от лавицата. Напрежението му се чувстваше. Бръснеше се по три пъти на ден и непрекъснато си миеше ръцете. Ръкуваше ли се с някого, намираше си извинение и хукваше да се измие колкото може по-скоро.

— Както и подредените по цвят дрехи — добавих. — На него и в гардероба. И горко на човека, който ги размести. Подреждаше ли по азбучен ред и нещата в склада? Понякога ставаше ли посред нощ да провери дали котлоните са изключени, а вратите са заключени?

Сейди се обърна към мен. Очите ѝ бяха широко отворени и учудени в мрака. Леглото изскърца общително, вятърът повя, разхлабен перваз на прозорец изтрака.

— Откъде знаеш?

— Това е синдром. Обсесивно-компулсивно разстройство или ОКР. Хауард… — Млъкнах. Щях да кажа, че милионерът ексцентрик Хауард Хюз е страдал от силна форма на ОКР, но това може би все още не беше установено. Дори да беше, хората вероятно не знаеха. — Един стар приятел го имаше. Хауард Темпълтън. Няма значение. Причиняваше ли ти болка, Сейди?

— Не ме биеше и не ме удряше. Веднъж ме зашлеви, но това беше всичко. Но хората могат да бъдат наранявани по други начини, нали?

— Да.

— Не можех да споделя с никого. Със сигурност не и с майка ми. Знаеш ли какво ми рече тя в деня на сватбата? Че ако кажа половин молитва преди и половин молитва по време, всичко ще бъде наред. По време означаваше полово сношение. Веднъж се опитах се да говоря с приятелката си Рути по този въпрос. Беше след училище и тя ми помагаше да подредя книгите в библиотеката. „Не е моя работа какво става зад вратата на спалнята“ — заяви тя и аз млъкнах. Вече не исках да говоря за това. Засрамих се.

И после всичко се изля като буен поток. Част от думите ѝ бяха неясни заради сълзите, но разбрах основното. В някои нощи — един-два пъти седмично — Джон ѝ казвал, че трябва „да го извади“. Лежали един до друг в леглото, тя по нощница (непрозрачна, по негово настояване), а той по боксерки. Така и не го видяла гол. Джон смъквал чаршафа до кръста си и Сейди виждала, че е „опънал палатката“.

— Веднъж и той погледна „палатката“: Само веднъж. И знаеш ли какво каза?

— Не.

— „Колко сме отвратителни“ и после: „Свършвай по-бързо, че да поспя.“

Сейди бръквала под чаршафа и го мастурбирала. Не продължавало дълго, само няколко секунди. Няколко пъти той докоснал гърдите ѝ, докато тя извършвала тази манипулация, но ръцете му обикновено оставали свити на гърдите. Когато свършел, Джон отивал в банята, измивал се и се връщал, облечен в пижама. Имал седем, всичките сини.

След това идвал нейният ред да отиде в банята и да измие ръцете си. Той настоявал Сейди да ги търка най-малко три минути и с толкова гореща вода, че кожата ѝ да се зачерви. Когато се върнела в леглото, тя доближавала ръцете си до носа му. Ако мирисът на индийския сапун „Лайфбой“ не била достатъчно силна и не го задоволявала, Сейди трябвало да ги мие отново.

— И когато се върнех, метлата беше там.

Джон слагал метлата върху чаршафа през лятото или върху одеялата през зимата, точно в средата на леглото. Маркирал неговата страна и нейната страна.

— Ако спях неспокойно и неволно я преместех, той се събуждаше, колкото и дълбоко да спеше, и ме блъскаше към моята половина. Силно. Наричаше го „престъпваш границата“.

Зашлевил я, когато го попитала как ще имат деца, като не ѝ го вкарва.

— Вбеси се. И затова ме удари. После се извини, но тогава рече: „Мислиш ли, че ще го вкарам в пълната ти с микроби женска дупка и ще създам деца в този мръсен свят? И без това всичко ще се взриви. Всеки, който чете вестници, го вижда, че предстои. И радиацията ще ни убие. Ще умрем с рани по телата и ще си изкашляме белите дробове. Може да се случи всеки момент.“

— Господи! Нищо чудно, че си го напуснала, Сейди.

— Но след четири пропилени години. Толкова ми бяха необходими, за да се убедя, че заслужавам повече от живота, отколкото да подреждам по цвят чорапите в чекмеджето на съпруга ми, да му лъскам бастуна два пъти седмично и да спя с проклета метла. Това беше най-унизителното и бях сигурна, че няма да го кажа на никого… защото е смешно.

Не мислех, че е смешно, а нещо от зоната на здрача между неврозата и психозата. Все едно слушах идеалната приказка от петдесетте години. Не ми беше трудно да си представя как Рок Хъдсън и Дорис Дей спят с метла между тях. Ако, разбира се, Рок не беше хомосексуалист.

— Джон не е ли идвал да те търси?

— Не. Кандидатствах в пет-шест училища и писах да ми изпратят отговора до пощенска кутия. Чувствах се като жена, която има любовник и се крие. И това си помислиха майка ми и баща ми, когато разбраха. Баща ми малко се вразуми — мисля, че подозираше колко лошо е положението, макар че не искаше да знае подробности, но не и майка ми. Тя беше разярена. Смени църквата си и напусна кръжока по шиене. Каза, че не можела да държи главата си вдигната.

Това ми се стори жестоко и налудничаво като метлата, но не ѝ го казах. Повече от задръстените южняшки родители на Сейди ме интересуваше един друг аспект на въпроса.

— Правилно ли разбрах, че Клейтън не им е казал, че си заминала? И не е отишъл да ги види?

— Не. Майка ми, естествено, разбра. — Обикновено лекият южняшки акцент на Сейди се засили. — Толкова посрамих доброто момче, че той не искаше да казва на никого. — Тя престана да говори провлачено. — И изобщо не говоря иронично. За тези две неща Джони и мама са в идеална хармония. Тя трябваше да се омъжи за него. — Сейди се изсмя малко истерично. — Метлата вероятно много щеше да ѝ хареса.

— И не ти се е обаждал? Нито дори картичка „Хей, Сейди, хайде да изгладим нещата и да продължим живота си“?

— Къде да я изпрати? Той не знае къде съм и съм сигурна, че не го интересува.

— Искаш ли нещо от него? Защото съм убеден, че някой адвокат…

Тя ме целуна.

— Искам само да съм с теб в леглото.

Изритах чаршафите до глезените ни.

— Гледай, Сейди. Безплатно.

Тя се втренчи и после ме докосна.

След това задрямах, не дълбоко, защото чувах вятъра и тракащия перваз на прозореца, но достатъчно, за да сънувам. Двамата със Сейди бяхме сами в празна къща. Голи. Някой се движеше на горния етаж, издавайки думкащи, неприятни звуци. Може би крачеше насам-натам, но краката бяха много. Не се чувствах виновен, че ще ни разкрият без дрехи, а бях уплашен. На олющената мазилка на стената с въглен бяха написани думите: СКОРО ЩЕ УБИЯ ПРЕЗИДЕНТА. Отдолу друг беше добавил: НЯМА ДА Е ДОСТАТЪЧНО СКОРО. ТОЙ Е ПЪЛЕН С БОЛЕСТИ, написано с тъмно червило. Или може би кръв.

Туп, троп, туп — чуваше се отгоре.

— Мисля, че е Франк Дънинг — прошепнах на Сейди и хванах ръката ѝ. Беше студена. Все едно стисках ръката на мъртвец — жена, пребита до смърт с ковашки чук.

Сейди поклати глава. Гледаше към тавана и устните ѝ трепереха.

Троп, туп, троп.

От мазилката на тавана се сипеше прах.

— Тогава е Джон Клейтън — прошепнах.

— Не — отвърна тя. — Мисля, че е Човека с жълтата карта. Довел е Джимла.

Тупкането над нас внезапно спря.

Сейди сграбчи ръката ми и я разтърси. Очите ѝ поглъщаха лицето ми.

— Да! Това е Джимла! И ни чу! Джимла знае, че сме тук!

— Събуди се, Джордж! Събуди се!

Отворих очи. Сейди се беше подпряла на лакът до мен. Лицето ѝ беше неясно белезникаво петно.

— Какво? Колко е часът? Трябва ли да тръгваме? — попитах, но навън още беше тъмно и вятърът беше силен.

— Не. Дори няма полунощ. Сънуваше кошмар. — Тя се засмя малко нервно. — Може би за футбола, защото повтаряше: „Джимла, Джимла.“

— Така ли? — Седнах в леглото. Сейди драсна клечка и лицето ѝ се освети за миг, докато палеше цигара.

— Да. Говореше разни неща.

Това не беше хубаво.

— Какви?

— Повечето не можах да разбера, но едното беше съвсем ясно. Каза: „Дери е Далас“ и после: „Далас е Дери“. Какво е това? Спомняш ли си?

— Не — отговорих, но е трудно да лъжеш убедително, когато току-що си се събудил, и видях недоверие, изписано на лицето ѝ. Преди да се превърне в отказ да повярва, на вратата се почука. В дванайсет без петнайсет посред нощ.

Спогледахме се.

Отново се почука.

„Джимла е“ Мисълта беше много ясна и категорична.

Сейди угаси цигарата си в пепелника, уви се в чаршафа и изтича в банята, без да пророни дума.

— Кой е? — попитах.

— Господин Йорити, Бъд Йорити.

Единият от двамата хомосексуалисти, собственици на бунгалата.

Станах от леглото и нахлузих панталоните си.

— Какво има, господин Йорити?

— Получих съобщение за вас. Дамата каза, че е спешно.

Отворих вратата. Той беше дребен мъж в овехтял халат. Косата му беше разрошена от съня. В ръката си държеше лист хартия.

— Коя дама?

— Елън Докърти.

Благодарих му за труда и затворих вратата. Разгърнах листа и прочетох бележката.

Сейди излезе от банята. Все още стискаше чаршафа. Очите ѝ бяха широко отворени и уплашени.

— Какво има?

— Станала е катастрофа. Винс Ноулс се преобърнал с пикапа извън града. Майк Кослоу и Боби Джил били с него. Майк е излетял от пикапа. Ръката му е счупена. Боби Джил има лоша рана на лицето, но Ели пише, че иначе е добре.

— А Винс?

Замислих се. Всички казваха, че Винс кара като за последно. И сега за него наистина нямаше да има следващ път.

— Той е мъртъв, Сейди.

Тя остана с отворена уста.

— Не може да бъде! Винс е само на осемнайсет!

— Знам.

Чаршафът падна от отпуснатите ѝ рамене и се свлече в краката ѝ. Сейди закри с ръце лицето си.

Репетициите на „Дванайсет разгневени мъже“ бяха отменени. Мястото ѝ зае „Смърт на ученик“, пиеса в три действия — поклонението в погребалната зала, опелото в Методистката църква и молитвата край гроба в „Уест Хил“. На скръбното представление присъства целият град или почти всички жители.

Родителите и стъписаната сестричка на Винс бяха главните герои на поклонението и седяха на сгъваеми столове до ковчега. Когато се приближихме със Сейди, госпожа Ноулс стана и ме прегърна. Бях почти задушен от парфюма ѝ „Уайт Шолдърс“ и дезодоранта ѝ „Йодора“.

— Вие променихте живота му — прошепна тя в ухото ми. — Той ми го каза. За пръв път повиши оценките си, защото искаше да играе в пиесата.

— Госпожо Ноулс, много съжалявам — рекох и после през ума ми премина ужасяваща мисъл. Прегърнах госпожа Ноулс по-силно, сякаш това можеше да прогони мисълта: „Може би е ефектът на пеперудата и Винс умря, защото дойдох в Джоди.“

Около ковчега бяха наредени фотомонтажи на твърде краткия живот на Винс. На статив отпред беше сложена негова снимка в костюма му от „За мишките и хората“ и окъсаната стара филцова шапка от реквизита, под която надничаше мишето му интелигентно лице. Всъщност Винс не беше кой знае какъв актьор, но снимката беше уловила абсолютно съвършената му тарикатска усмивка. Сейди започна да хлипа и аз знаех защо. Животът се завърта като монета, понякога към нас, но по-често се изтъркулва от обсега ни, като флиртува и проблясва: „Сбогом, скъпи, беше хубаво, докато ме имаше, нали?“

За мен Джоди беше хубав град. В Дери бях външен човек, но в Джоди се чувствах като у дома си — мирисът на градински чай и оранжевият оттенък на хълмовете през лятото. Лекият вкус на тютюн на езика на Сейди и скърцането на дъските в стаята ми. Грижовната Ели Докърти, която ни изпрати съобщение посред нощ, вероятно за да се върнем в града, без да ни разкрият, или само за да научим новината. Почти задушаващата смесица от парфюм и дезодорант, когато госпожа Ноулс ме прегърна. Ръката на Майк (онази, която не беше гипсирана) на рамото ми и после притиснатото му до мен лице, докато се овладее. Грозният червен разрез на лицето на Боби Джил също ме накара да се почувствам у дома и да си помисля, че ако не ѝ направят пластична операция (нещо, което семейството ѝ не можеше да си позволи), ще ѝ остане белег, който до края на живота ще ѝ напомня как е видяла мъртво момче край пътя с глава, почти откъсната от раменете. Чувствах се у дома и като гледах черните ленти на ръцете на всички учители, които ги носиха цяла седмица. И Ал Стивънс, който сложи снимка на Винс на прозореца на ресторантчето си. И сълзите на Джими Ладю, който застана пред цялото училище и посвети сезона без загуба на Винс Ноулс.

И други неща. Хората, които се поздравяваха на улицата и ми махаха от колите си, Ал Стивънс, който заведе Сейди и мен на маса в дъното, която започна да нарича „нашата маса“, играта на крибидж в петък следобед в учителската стая с Дани Лавърти за по едно пени на точка, споровете със старата госпожица Майър кой е най-добър в новините — Чет Хънтли, Дейвид Бринкли или Уолтър Кронкайт. Улицата ми, тясната ми къща, свикването с ползването на пишеща машина. Да имам най-хубавото момиче и да получавам зелени марки „Спери и Хъчинсън“ с покупките си от супермаркета и истинското масло на пуканките в киното.

Да се чувстваш у дома означава да гледаш как луната се издига над откритата, спяща земя и да има кого да извикаш на прозореца, за да гледате заедно. Домът е там, където танцуваш с други хора, а танцът е живот.

Годината господня 1961 се изнизваше. В един дъждовен ден две седмици преди Коледа се върнах вкъщи след училище, отново увит във фермерския си кожух, и чух, че телефонът звъни.

— Обажда се Айви Темпълтън — каза женски глас. — Вероятно не ме помните, нали?

— Много добре ви помня, госпожо Темпълтън.

— Не знам защо си правя труда да ви се обаждам, защото отдавна изхарчих проклетите десет долара, но нещо ме накара да ви запомня. И Розет също. Тя ви нарича „човекът, който хвана топката ми“.

— Изнасяте ли се, госпожо Темпълтън?

— Познахте сто процента. Утре мама ще дойде с камион от Мозел.

— Нямате ли кола? Или е повредена?

— Колата върви добре, но Хари никога повече няма да се вози в нея, нито да я кара. Миналия месец той работеше едно от проклетите неща за „Менпауър“. Паднал в канавка и го прегазил камион с чакъл, докато се изправял. Гръбнакът му беше пречупен.

Затворих очи и си представих как карат смачканите останки на пикапа на Винс по Мейн Стрийт. Напуканото предно стъкло беше обляно с кръв отвътре.

— Съжалявам, госпожо Темпълтън.

— Ще живее, но няма да може да ходи. Ще седи в инвалидна количка и ще пишка в торбичка. Но първо ще отиде в Мозел отзад на камиона на мама. Ще вземем дюшека от спалнята, за да легне на него. Все едно ще водим куче на почивка. — Тя се разрида. — От два месеца не съм плащала наема, но не ми пука. Знаете ли за какво ми пука, господин Пъдънтейн? Имам трийсет и пет шибани долара и това е всичко. Ако проклетият тъпак Хари можеше да се държи на краката си, нямаше да бъда в затруднение. И по-рано си мислех, че съм в лошо положение, но сега е нетърпимо! — Айви подсмръкна сълзливо в ухото ми. — Знаете ли какво? Пощальонът ме гледа влажно и мисля да го изчукам за двайсет долара на пода на хола, за да не ни видят проклетите съседи отсреща. Не мога да го заведа в спалнята, нали? Там лежи съпругът ми със счупен гръбнак. — Тя се изсмя дрезгаво. — Вижте, защо не минете насам с хубавото си кабрио? Ще ме закарате в някой мотел. Ще се изръсите малко повече и ще наемете апартамент с хол. Розет ще гледа телевизия, докато се чукаме. Имахте такъв вид, сякаш нямахте нищо против.

Не отговорих. Хрумна ми идея, блестяща като електрическа крушка.

За да не ни видят проклетите съседи отсреща.

Там имаше човек, когото аз трябваше да наблюдавам. Освен Осуалд. Мъж, който също се казваше Джордж и който щеше да стане единственият приятел на Лий Осуалд.

„Не му вярвай“ — беше написал Ал в бележките си.

— Там ли сте, господин Пъдънтейн? Не? Ако не, напукайте си го и сбогом…

— Не затваряйте, госпожо Темпълтън. Ами, ако ви платя наема и ви дам още сто долара отгоре? — Сумата беше много по-голяма, отколкото беше необходимо да платя за онова, което исках, но имах парите и тя се нуждаеше от тях.

— Господине, за двеста долара бих ви изчукала, докато баща ми гледа.

— Не е необходимо да го правите, госпожо Темпълтън. Искам само да се срещнем на паркинга в края на улицата и да ми донесете нещо.

Беше тъмно, когато стигнах до паркинга на склада „Монтгомъри Уорд“, и дъждът беше започнал да се усилва и да се опитва да се превърне в суграшица. Това не се случва често в хълмистия район южно от Далас, но понякога не означава никога. Надявах се, че ще се върна в Джоди, без да изляза от пътя.

Айви седеше зад волана на разнебитен стар автомобил с ръждясали прагове и напукано задно стъкло. Качи се във форда ми и веднага се наведе към вентилатора на отоплението, което работеше с пълна сила. Беше си облякла две памучни блузи вместо палто и трепереше.

— Колко е приятно. Шевролетът е студен като цица на вещица. Отоплението се повреди. Носите ли парите, господин Пъдънтейн?

Дадох ѝ плика. Тя го отвори и прелисти набързо двайсетачките, които стояха на най-горната лавица в гардероба ми, откакто бях взел печалбата от залога за Световните серии от „Фейт Файненшъл“ преди година. Айви надигна огромния си задник от седалката, пъхна плика в задния джоб на джинсите си и после бръкна в джобчето на ризата си. Извади ключ и го сложи на дланта ми.

— Доволен ли сте?

Да, бях доволен.

— Дубликат е, нали?

— Точно както ми казахте. Направиха ми го в железарията на Макларън Стрийт. Защо ви е ключ от онзи скапан лайнарник? За двеста долара може да го наемете за четири месеца.

— Имам причини. Разкажете ми за съседите отсреща, онези, които може да ви видят, ако го правите с пощальона на пода.

Айви се размърда неспокойно и придърпа блузите върху огромния си бюст.

— Пошегувах се.

— Знам. — Всъщност не знаех и не ме интересуваше. — Искам само да знам дали съседите ви наистина могат да видят какво става в хола ви.

— Разбира се, че могат. И аз бих гледала в техния хол, ако нямаха завеси. Бих си купила, ако можех да си ги позволя. Все едно живеем на улицата. Може да сложа зебло от чувал, взето оттам — тя посочи контейнерите за боклук, наредени до източната стена на склада, — но ще изглежда мърляво.

— На кой номер живеят съседите, които виждат в хола ви?

— 2706. По-рано там живееше Слайдър Бърнет със семейството си, но се преместиха точно след Хелоуин. Той е заместник-родеоклоун, можете ли да повярвате? Кой знае, че има такава професия? Сега там ще се нанесе някакъв човек на име Хазард с двете си деца и майка си. Розет не иска да играе с хлапетата. Казва, че са мръсни. Това е новина, като се има предвид, че идва от онази малка кочина. Бабичката се мъчи да каже нещо, но всичко излиза неясно. Едната страна на лицето ѝ е неподвижна. Не знам с какво би могла да му помогне, като се влачи така. Кучета! — Айви поклати глава. — Няма да се задържат дълго. Никой не остава дълго на Мерседес Стрийт. Имате ли цигара? Трябваше да ги откажа. Когато не можеш да си позволиш четвърт долар за фасове, тогава разбираш, че здравата си закъсал.

— Не пуша.

Тя повдигна рамене.

— Какво пък, по дяволите? Сега мога да си купя, нали? Богата съм. Женен ли сте?

— Не.

— Но имате приятелка. Усещам парфюма ѝ в тази страна на колата. Хубав е.

Това ме накара да се усмихна.

— Да, имам приятелка.

— Браво на вас. Тя знае ли, че се промъквате в южната част на Форт Уърт по тъмно и вършите странни неща?

Не казах нищо, но понякога този отговор е достатъчен.

— Е, няма значение. Това е между вас двамата. Стоплих се, затова ще се връщам. Ако и утре вали и е студено като днес, не знам какво ще правим с Хари отзад на камиона на мама. — Айви ме погледна и се усмихна. — Когато бях малка, мислех, че ще стана като Ким Новак, когато порасна. Сега Розет си мисли, че ще замени Дарлийн в „Мускетарите“. Да, бе, и още как.

Тя понечи да отвори вратата, но аз рекох:

— Почакайте. — Извадих боклуците от джобовете си — ментови бонбони, хартиени носни кърпи „Клийнекс“, кибрит, който Сейди бе пъхнала там, бележки за теста, който смятах да дам на деветокласниците преди коледната ваканция — и ѝ подадох кожуха. — Вземете го.

— Няма да взема проклетото ви палто! — Айви беше шокирана.

— Имам друго вкъщи. — Нямах, но можех да си купя, а тя не можеше.

— Какво да кажа на Хари? Че съм го намерила на улицата?

Ухилих се.

— Кажете му, че сте се чукали с пощальона и сте го купили с печалбата. Какво ще направи? Ще ви подгони по алеята и ще ви пребие?

Айви се засмя — дрезгаво грачене на гарга, което беше странно очарователно. И взе кожуха.

— Поздравете Розет — добавих. — Кажете ѝ, че ще я сънувам.

Тя престана да се смее.

— Надявам се, че няма, господине. Тя сънува кошмар за вас. Крещеше като луда. Събуди ме в два часа през нощта. Каза, че човекът, който хванал топката ѝ, имал чудовище на задната седалка на колата си и се страхувала, че ще я изяде. Уплаши ме до смърт.

— Чудовището има ли си име? — Разбира се, че имаше.

— Розет каза, че било джимла. Вероятно имаше предвид джин като в приказките за Аладин и седемте воала. Все едно, трябва да тръгвам. Пазете се.

— И вие, Айви. Весела Коледа.

Тя пак се изсмя като грачеща гарга.

— За малко да забравя. Весела Коледа и на вас. И не забравяйте да купите подарък на момичето си.

Айви изтича до колата си с кожуха ми — сега неин — наметнат на раменете ѝ. Повече не я видях.

Дъждът замръзна само на мостовете и от другия си живот — онзи в Нова Англия — знаех, че трябва да внимавам, когато минавам по тях, но пътят до Джоди пак беше дълъг. Едва сложих да стопля вода за чаша чай, когато телефонът иззвъня. Този път беше Сейди.

— Опитвам се да се свържа с теб от вечеря, за да те питам за коледното парти на треньора Борман. Ще започне в три. Ще отида, ако ме вземеш, защото ще можем да се измъкнем рано. Ще кажем, че имаме запазена маса в „Седлото“ или нещо друго. Но трябва да отговоря веднага.

Видях поканата ми до пишещата машина и изпитах лека вина. Стоеше там от три дни, а дори не я бях отворил.

— Искаш ли да отидеш? — попитах.

— Нямам нищо против да се появя. — Последва кратко мълчание. — Къде беше толкова време?

— Във Форт Уърт — отвърнах и едва не добавих: „Пазарувах за Коледа“. Единственото, което бях купил от Форт Уърт, беше информация. И ключ за къща.

— Пазарувал си?

Отново трябваше да положа усилия да не излъжа.

— Аз… Сейди, не мога да ти кажа.

Настъпи дълго мълчание. Изпитах желание да запаля цигара. Може би бях прихванал навика от Сейди. Вдишвах дима ѝ всеки ден. Учителската стая постоянно беше задимена със синкава мъгла.

— Жена ли има, Джордж? Друга жена? Или съм твърде любопитна?

Е, бях с Айви, но тя не беше жената, която имаше предвид Сейди.

— Не, само ти си.

Отново последва дълго мълчание. В света Сейди се движеше безгрижно, но в главата си никога не го правеше.

— Ти знаеш много за мен — най-после каза тя. — Неща, които мислех, че няма да споделя с никого, но аз не знам почти нищо за теб. Мисля, че току-що го осъзнах. Сейди може да бъде глупава, нали, Джордж?

— Не си глупава. И много добре знаеш, че те обичам.

— Да… — Гласът ѝ беше изпълнен със съмнение. Спомних си за кошмара ми в бунгалата „Кендълуд“ и предпазливостта, изписана на лицето ѝ, когато ѝ казах, че не го помня. Дали и сега изражението ѝ беше същото?

— Сейди? Всичко наред ли е с нас?

— Да — малко по-уверено отговори тя. — Разбира се. С изключение на купона на треньора. Какво искаш да направим? Не забравяй, че всички учители ще бъдат там и повечето ще се напият, преди жена му да сложи яденето на масата.

— Хайде да отидем — предложих прекалено разпалено. — Ще купонясваме и ще се кефим.

— Ще купонясваме? Ще се кефим?

— Да, ще се забавляваме. Ще постоим час и половина и после ще се чупим. Вечеря в „Седлото“. Съгласна ли си?

— Да. — Приличахме на двойка, която си уговаря втора среща, след като първата не е довела до нищо. — Ще се забавляваме.

Замислих се как Айви Темпълтън усети парфюма на Сейди и ме попита дали момичето ми знае, че се промъквам в южната част на Форт Уърт по тъмно и върша странни неща. И за думите на Дийк Симънс, че има един човек, който заслужава да знае истината къде съм бил и какво съм правил. Но щях ли да кажа на Сейди, че съм застрелял Франк Дънинг хладнокръвно, за да не убие жена си и три от четирите си деца? Че съм дошъл в Тексас да предотвратя политическо убийство и да променя хода на историята? И че знам, че мога да го направя, защото идвам от бъдещето, където можехме да водим този разговор по компютър?

— Сейди, всичко ще бъде наред. Обещавам.

— Добре. Ще се видим утре в училище, Джордж — каза тя и затвори много внимателно и учтиво.

Държах слушалката в ръката си няколко секунди и се взирах в празното пространство. По прозорците към задния ми двор започна барабанене. В края на краищата дъждът се беше превърнал в суграшица.

Шестнайсета глава

Коледният купон на треньора Борман беше пълен провал и духът на Винс Ноулс не беше единствената причина. На двайсет и първи на Боби Джил Олнът ѝ омръзна да гледа червения белег на лицето си и глътна шепа от приспивателните хапчета на майка си. Не умря, но прекара две нощи в „Паркланд Мемориъл“, болницата, където щяха да издъхнат и президентът, и убиецът му, ако не променях нещата. През 2011 година вероятно има по-близки болници — почти със сигурност в Килийн и може би дори в Раунд Хил, но не и през едногодишната ми работа на постоянно учителско място в гимназията в Денхолм.

И вечерята в „Седлото“ не беше вълнуваща. Ресторантът беше претъпкан с хора, дошли да пият празнична предколедна бира, но Сейди отказа десерт и поиска да се прибере рано. Каза, че я боли главата. Не ѝ повярвах.

Новогодишните танци в „Баунтифул Грейндж №7“ бяха малко по-весели. Групата „Джоукърс“ от Остин беше много добра. Със Сейди танцувахме под надвиснали мрежи, пълни с балони, докато ни заболяха краката. В полунощ „Джоукърс“ засвириха „За доброто старо време“ и солистът на групата извика:

— Нека през 1962 година се сбъднат всичките ви мечти!

Балоните се понесоха около нас. Целунах Сейди и ѝ пожелах честита Нова година, докато танцувахме валс, но въпреки че тя се забавлява цяла вечер, очите ѝ не се смееха.

— Честита Нова година и на теб, Джордж. Може ли чаша пунш? Много съм жадна.

Пред купата с пунш с алкохол имаше дълга опашка и по-къса пред безалкохолния. Сипах с черпака сместа от розова лимонада и газирано с аромат на джинджифил в картонена чаша, но когато я занесох на мястото, където бяхме стояли, Сейди я нямаше.

— Мисля, че тя излезе да подиша малко чист въздух, приятелю — рече Карл Джейкъби. Той беше един от четиримата учители по трудово обучение в гимназията и вероятно най-добрият, но в онази вечер не бих го допуснал и на двеста метра от електрическа резачка.

Погледнах пушачите, скупчили се под аварийната стълба. Сейди не беше сред тях. Отидох до форда. Тя седеше на предната седалка. Широката ѝ рокля се диплеше чак до таблото. Един Господ знае колко фусти носеше. Пушеше и плачеше.

Качих се и се опитах да я прегърна.

— Сейди, какво има, мила? — попитах, сякаш не знаех. Бях го разбрал от известно време.

— Нищо — отвърна тя и се разрида по-силно. — Дойде ми месечният цикъл, това е всичко. Закарай ме вкъщи.

Разстоянието беше само пет километра, но пътуването ми се стори безкрайно. Не разговаряхме. Завих в алеята пред дома ѝ и угасих мотора. Сейди беше спряла да плаче, но все още не казваше нищо. И аз мълчах. Понякога мълчанието е удобно. Това беше тягостно.

Тя извади пакет „Уинстън“, погледна го и го прибра. Изщракването на закопчалката на чантата ѝ прозвуча силно. Косата ѝ беше тъмен облак, ограждащ белия овал на лицето ѝ.

— Искаш ли да ми кажеш нещо, Джордж?

Най-много от всичко исках да ѝ кажа, че името ми не е Джордж. Бях започнал да мразя това име.

— Две неща. Първото е, че те обичам. Второто е, че не правя нищо, от което да се срамувам. А, и още — нищо, от което ти да се срамуваш.

— Добре. Това е хубаво. И аз те обичам, Джордж, но ще ти кажа нещо, ако ме изслушаш.

— Винаги слушам — отвърнах, но Сейди ме плашеше.

— Всичко може да си остане същото… засега. Докато все още съм омъжена за Джон Клейтън, макар и само на хартия и бракът ни не е консумиран, има неща, които чувствам, че нямам право да искам от теб.

— Сейди…

Тя сложи пръст на устните ми.

— Засега. Но няма да позволя на друг мъж да сложи метла в леглото. Разбираш ли?

Сейди ме целуна бързо там, където бяха пръстите ѝ, и после хукна към вратата на дома си, ровейки в чантата си за ключа.

Така започна 1962 година за човека, който се наричаше Джордж Амбърсън.

Първият ден от Новата година започна студен и ясен. Прогнозата за времето в „Морнинг Фарм Рипорт“ заплашваше със смразяваща мъгла в низините. Бях прибрал двете лампи с „бръмбарите“ в гаража. Сложих едната в колата и отидох във Форт Уърт. Помислих си, че ако има ден, в който карнавалът на дрипльовците на Мерседес Стрийт ще бъде затворен, това ще бъде днес. Оказах се прав. Беше тихо като… ами, в мавзолея на Тракър, когато завлякох трупа на Франк Дънинг там. В оголелите предни дворове бяха разхвърляни преобърнати детски велосипеди на три колела и играчки. Някой купонджия беше паркирал грозен „Мъркюри“ пред верандата си. Вратите на колата бяха отворени. На неасфалтираната улица имаше няколко тъжни, изхвърлени гирлянди от креп и много кутии от бира — повечето „Лоун Стар“.

Погледнах към номер 2706 и не видях никой да гледа през големия прозорец, но Айви беше права. Всеки, който стоеше там, имаше идеална видимост към хола на номер 2703.

Спрях на бетонните ивици, които се водеха алеи за коли, сякаш имах право да бъда в бившия дом на нещастното семейство Темпълтън. Взех лампата и нова кутия с инструменти и се приближих до предната врата. Преживях един лош момент, когато ключът отказа да проработи, но беше нов.

Вътре имаше четири стаи, ако броим и банята, която се виждаше през врата, окачена на единствената си здрава панта. Най-голямата беше комбиниран хол и кухня. Другите две бяха спални. В по-голямата имаше дюшеци на леглото. Спомних си, че Айви каза: „Все едно ще водим куче на почивка.“ В по-малката спалня Розет беше нарисувала с пастели момичета по стените, където мазилката се бе олющила и се виждаха летвите. Всичките момичета бяха със зелени пуловери и големи черни обувки. Конските им опашки бяха огромни колкото краката и много от момичетата ритаха футболни топки. Едното носеше корона „Мис Америка“ и се усмихваше с начервени устни. Къщата все още леко миришеше на пърженото месо, което Айви бе сготвила за последната им вечеря, преди да се върнат в Мозел да живеят при майка ѝ, с пакостливото ѝ дете и съпруга ѝ със счупен гръбнак.

Тук Лий и Марина щяха да започнат американския етап на брака си. Щяха да се любят в по-голямата спалня и той щеше да я бие там. Лий щеше да лежи буден след дълги работни дни на сглобяване на врати против бури и да се чуди защо, по дяволите, не е известен. Нима не се беше опитвал? При това усилено?

И в хола с неравен под и окъсан жълто-зелен килим Лий щеше да се запознае с мъжа, на когото аз не трябваше да вярвам, онзи, който беше причината за повечето, ако не и за всичките съмнения на Ал за ролята на Осуалд като единствен стрелец. Името му беше Джордж де Мореншилд и много исках да чуя какво ще си говорят двамата с Осуалд.

В ъгъла на главното помещение, който се намираше най-близо до кухнята, имаше старо бюро. В чекмеджетата бяха нахвърляни безразборно различни по големина прибори и скапани готварски инструменти. Отместих бюрото от стената и видях електрически контакт. Отлично. Сложих лампата на бюрото и я включих. Знаех, че там може да живее някой, преди да се нанесе семейство Осуалд, но едва ли щеше да вземе „Наклонената лампа от Пиза“, когато си тръгнеше. Ако го стореше, имах резервна в гаража.

Пробих дупка в стената с най-тънката бургия, бутнах бюрото на мястото му и изпробвах лампата. Работеше много добре. Взех си нещата, излязох от къщата и заключих вратата, а после се върнах в Джоди.

Сейди ми се обади и попита дали искам да отида при нея и да вечеряме заедно. Каза, че имала само студено варено месо, но и крем-пита за десерт, ако съм имал желание. Отидох. Десертът беше превъзходен, както винаги, но нещата между нас вече не бяха същите. Сейди беше права. В леглото имаше метла. Беше невидима като джимла, който Розет бе видяла на задната седалка в колата ми… но беше там и хвърляше сянка.

Понякога един мъж и една жена стигат до кръстопът и спират там, без да са готови да поемат по която и да е посока, защото знаят, че погрешният избор ще означава краят… и че има много неща, които си струва да спасят. Такъв беше случаят със Сейди и мен по време на суровата зима на 1962 година. Още излизахме да вечеряме един-два пъти в седмицата и понякога в събота вечер ходехме в бунгалата „Кендълуд“. Сейди изпитваше удоволствие от секса и това беше едно от нещата, заради които все още бяхме заедно.

Три пъти бяхме отговорници на ученически танци. Диджеят неизменно беше Доналд Белингам и рано или късно ни подканваше да повторим първия ни линди хоп. Хлапетата винаги ръкопляскаха и дюдюкаха, когато изпълнявахме желанието им. И не от учтивост. Те наистина ни се възхищаваха и някои дори започнаха да учат стъпките.

Бяхме ли щастливи? Разбира се, защото имитацията е най-искрената форма на ласкателство. Но никога не го изтанцувахме добре и интуитивно плавно като първия път. Сейди вече не беше толкова грациозна. Веднъж се изпусна от ръцете ми и щеше да се просне на пода, ако наблизо не стояха двама яки футболисти с бързи рефлекси. Тя се засмя, но видях смущението, изписано на лицето ѝ. И укорът. Сякаш аз бях виновен. Въпреки че донякъде беше така.

Предстоеше раздяла. Щеше да стане по-скоро, отколкото предполагах, ако не беше „Купон в Джоди“, който щеше да съживи връзката ни, шанс да се задържим заедно още малко и да обмислим нещата, преди да бъдем принудени да вземем решение, което никой от нас не искаше да взима.

През февруари Елън Докърти дойде при мен и ме помоли за две неща — първо, да си помисля да подпиша договор за учебната 1962-1963 година и второ, пак да режисирам ученическата пиеса, защото миналата година съм имал невероятен успех. Отказах и на двете молби, не и без болка и искрено съжаление.

— Ако е заради книгата ти, имаш цяло лято да работиш по нея — увещаваше ме тя.

— Няма да е достатъчно дълго — отговорих, въпреки че на този етап не давах пет пари за „Място на убийство“.

— Сейди Дънхил каза, че не ти пука за романа.

Сейди не беше споделила с мен прозрението си. Това ме стъписа, но се помъчих да не го показвам.

— Ел, Сейди не знае всичко.

— Тогава пиесата. Постави поне пиесата. Стига да няма голотии, ще подкрепя всичко, което избереш. Като се имат предвид сегашният състав на училищния съвет и фактът, че самата аз имам само двугодишен договор като директор, това е огромно обещание. Може да я посветиш на Винс Ноулс, ако искаш.

— Вече посветиха футболния сезон в негова памет, Ели. Мисля, че това е достатъчно.

Тя си тръгна сломена.

Друга молба ми беше отправена от Майк Кослоу, който щеше да се дипломира през юни и ми каза, че смята да учи драматично изкуство в колежа.

— Но много бих искал да участвам в още една пиеса тук. С вас, господин Амбърсън. Защото вие ми показахте пътя.

За разлика от Ели Докърти той прие измисленото извинение за романа ми и това ме накара да се почувствам неловко. Всъщност ужасно. За човек, който не обичаше да лъже и бе видял как бракът му рухва заради всичките лъжи, които бях чул от съпругата си (и по-точно, че може да спре с пиенето винаги, когато поиска), аз лъжех най-безочливо.

Изпратих Майк до ученическия паркинг, където беше спрял безценното си притежание (стар буик с „вежди“ на калниците), и го попитах как е ръката му след свалянето на гипса. Той отговори, че е добре и че е сигурен, че през лятото ще поднови тренировките си по футбол.

— Въпреки че ако ме отсвирят, това няма да разбие сърцето ми. Тогава може би ще играя в някой квартален театър и ще уча. Искам да уча всичко — сценичен дизайн, осветление, дори костюми. — Майк се засмя. — Хората ще започнат да ми викат педераст.

— Съсредоточи се върху футбола и оценките и гледай да не ти е твърде мъчно за дома. Моля те. Не се бъзикай.

— Да… господарю… — отвърна той със зомбиран глас като Франкенщайн.

— Как е Боби Джил?

— По-добре. Ето я.

Боби Джил чакаше до буика на Майк. Махна му с ръка, а после ме видя и веднага се обърна, сякаш се интересуваше от празното футболно игрище и дивата пустош отвъд. Всички в училище бяха свикнали с поведението ѝ. Белегът от катастрофата се беше превърнал в дебела червена ивица. Тя се опитваше да го прикрие с пудра, но това само го правеше по-забележим.

— Казах ѝ да зареже пудрата — добави Майк. — Прилича на реклама за погребално бюро. Но не ме слуша. Непрекъснато ѝ повтарям, че не ходя с нея от съжаление и повече да не взима хапчета. Тя казва, че ми вярва, и може би е така. Друг път.

Майк забърза към Боби Джил, сграбчи я през кръста и я завъртя. Въздъхнах. Почувствах се малко глупав и много твърдоглав. Донякъде исках да режисирам пиесата. Дори да не послужеше за друго, това щеше да запълни времето, докато чаках да започна моето представление. Не исках обаче да се обвързвам повече с живота в Джоди. Както дългосрочното ми бъдеще със Сейди, и връзката ми с града трябваше да бъде спряна.

Ако всичко минеше добре, възможно беше да спечеля момичето, златния часовник на пенсиониране и всичко останало, но не можех да разчитам на това, колкото и внимателно да планирах нещата. Дори да успеех, можеше да се наложи да бягам и ако не се измъкнех, имаше голяма вероятност доброто ми дело в името на света да бъде възнаградено с доживотна присъда. Или електрически стол в Хънтсвил.

Дийк Симънс най-после ме хвана в капан и ме убеди да се съглася. Направи го, като ми каза, че ще съм луд дори ако се замисля. Трябваше да се досетя, но той го изигра много хитро. И лукаво. Същинска Кума Лиса.

Седяхме в хола ми и пиехме кафе в съботния следобед, а по телевизора ми със зърнест образ даваха някакъв стар филм — каубои във Форт Холивуд, сражаващи се с две хиляди и нещо атакуващи индианци. Навън валеше дъжд. През зимата на 1962 година трябва да е имало най-малко няколко слънчеви дни, но не си ги спомням. Помня само, че студените пръсти на ситния ръмеж винаги намираха обръснатия ми врат, въпреки вдигнатата яка на якето ми от овча кожа, което си купих, след като подарих фермерския кожух.

— Не трябва да се тревожиш за проклетата пиеса само защото Елън Докърти си е наумила да се представя — рече Дийк. — Свърши си книгата, издай бестселър и не поглеждай назад. Живей си в живота в Ню Йорк. Пий с Норман Мейлър и Ъруин Шоу в кръчмата „Белият кон“.

— Аха — отвърнах. Джон Уейн свиреше със сигнална тръба. — Мисля, че Норман Мейлър няма за какво да се притеснява от мен. Както и Ъруин Шоу.

— Освен това ти постигна голям успех със „За мишките и хората“. Всичко друго вероятно ще бъде разочарование в сравнение с… О, Боже, виж! Пронизаха със стрела шапката на Джон Уейн! Добре че беше резервоарът с водата!

Подразних се повече от мисълта, че вторият ми опит може да не успее. Това ме накара да се замисля как със Сейди така и не можахме да постигнем първото си представяне на дансинга, въпреки че много се старахме.

Дийк изглеждаше напълно вглъбен в телевизора, когато каза:

— Пък и Силвестър Плъха прояви интерес към ученическата пиеса. Говореше за „Арсеник и стари дантели“. Той и жена му я гледали в Далас преди две години и много им харесала.

Мили Боже, онази изтъркана пиеса! И химикът Фред Силвестър — режисьор. Не бях сигурен дали мога да се доверя на Плъха да ръководи дори училищно противопожарно учение. Ако един талантлив, но все пак неопитен актьор като Майк Кослоу попаднеше в ръцете на Плъха, това можеше да върне с пет години назад процеса му на съзряване. Плъха и „Арсеник и стари дантели“. Майка плаче!

— И без това няма да има време да поставиш нещо хубаво — продължи Дийк. — Затова според мен нека Плъха поеме неуспеха. Никога не съм харесвал този щуращ се насам-натам дребен кучи син.

Доколкото знаех, никой не го харесваше, освен може би госпожа Плъх, която припкаше до него на всяко училищно и преподавателско тържество, увита в акри коприна. Не той обаче щеше да поеме провала, а хлапетата.

— Може да направите вариете — предложих. — За това ще има достатъчно време.

— Господи, Джордж! Току-що простреляха със стрела в рамото Уолас Бери! Мисля, че е свършено с него.

— Дийк!

— Не, Джон Уейн го влачи към безопасно място. В тези старомодни престрелки няма абсолютно никаква логика, но ги обожавам. А ти?

— Чу ли какво ти казах?

Започнаха реклами. Кийнан Уин слезе от булдозер, свали каската си и съобщи на света, че ще извърви километър и половина за „Кемъл“. Дийк се обърна към мен:

— Не, не чух.

Хитра стара лисица.

— Казах, че ще има време да направите вариете. Ревю. Песни, танци, шеги и няколко скеча.

— Всичко освен секси танцьорки? Или и за това си помислил?

— Не говори глупости.

— Тогава ще бъде водевил. Харесвам водевилите. „Лека нощ, госпожо Калабаш, където и да сте“ и други такива. — Той извади лулата от джоба на вълнената си жилетка, натъпка я с „Принц Албърт“ и я запали. — Знаеш ли, едно време правехме нещо подобно в чифлика. Наричахме представлението „Купон в Джоди“. В края на четирийсетте години престанахме. Хората се чувстваха малко неудобно, въпреки че никой не дойде да ни го каже. И не го наричахме водевил.

— За какво говориш?

— Беше менестрел-шоу, Джордж. Включваха се каубои и фермери. Намазваха лицата си с черно, пееха, танцуваха и разказваха вицове с негърски диалект. Малко или повече базирана на „Амос и Анди“15.

Засмях се.

— А някой свиреше ли на банджо?

— Да, два пъти свири сегашният директор.

— Елън е свирила на банджо в менестрел-шоу?

— Внимавай, ямбичен пентаметър. Това може да доведе до мания за величие, партньоре.

Наведох се към него.

Дийк се прокашля и започна да говори с два различни гласа:

— Хей, братко Тамбо, защо купи това бурканче вазелин?

— Ами, мисля, че струваше четирийсет и девет цента.

Той ме погледна с очакване и аз осъзнах, че това е било поантата.

— Смяха ли се? — попитах. Страхувах се от отговора.

— Скъсаха се от смях и крещяха за още. Разправяха шегите на площада няколко седмици след представлението. — Дийк ме погледна сериозно, но очите му блестяха като коледни светлинки. — Нашият град е малък. Необходимостта ни от хумор е скромна. Представата ни за раблезианско остроумие е слепец да се подхлъзне на обелка от банан.

Замислих се. Уестърнът продължи, но Дийк сякаш бе загубил интерес към него и гледаше мен.

— Това нещо може да има успех.

— Джордж, това нещо винаги има успех.

— И не е необходимо да бъдат смешни чернокожи.

— И без това вече не можем да го правим така. Може би в Луизиана или Алабама, но не и по пътя за Остин, както в „Мазния Хералд“ наричат Консуматорския град. Пък и ти няма да искаш да се заемеш, нали?

— Не. Наречи ме наивник, но намирам идеята за отблъскваща. И защо да си правя труда? Изтъркани шеги… момчета в широки стари костюми с подплънки на раменете вместо селски дрехи… момичета в дълги до коленете, широки рокли с много волани… Много бих искал да видя как ще се представи Майк Кослоу в комедийна пародия…

— Ще се провали — заяви Дийк, сякаш въпросът беше предрешен. — Много добра идея. Жалко, че нямаш време да я изпробваш.

Понечих да кажа нещо, но ме осени друго прозрение. Беше ярко като онова, която блесна в главата ми, когато Айви Темпълтън каза, че съседите отсреща виждат какво става в хола ѝ.

— Джордж? Устата ти е отворена. Гледката е хубава, но не е апетитна.

— Мога да намеря време, ако договориш с Ели Докърти едно условие.

Той стана и изключи телевизора, без да поглежда екрана, въпреки че сражението между Дюк Уейн и племето пауни беше достигнало критична точка и Форт Холивуд гореше в далечината.

— Казвай.

Обясних му и после добавих:

— Трябва да говоря със Сейди. Веднага.

Отначало тя беше сериозна. След това започна да се усмихва. Усмивката се превърна в кикотене, а когато ѝ казах за идеята, която ми хрумна в края на разговора ми с Дийк, ме прегърна. Това обаче не ѝ беше достатъчно и се хвърли и уви крака около мен. В онзи ден между нас нямаше метла.

— Гениално! Ти си гениален! Ще напишеш ли сценария?

— Да, и още как. И няма да ми отнеме много време. — В главата ми вече се въртяха изтъркани стари шеги: Треньорът Борман се концентрира върху портокалов сок двайсетина минути, защото на кутията пише КОНЦЕНТРАТ. Кучето ни имаше прераснала навътре опашка и трябваше да го гледаме на рентген, за да видим дали е щастливо. Летях със самолет, който беше толкова стар, че на едната тоалетна пишеше „Орвил Райт“, а на другата — „Уилбър Райт“… — Но ще ни трябва много помощ за другите неща. Необходим ни е продуцент. Надявам се, че ти ще се заемеш с това.

— Разбира се. — Сейди се плъзна до пода, като все още се притискаше в мен. Полата ѝ се вдигна и видях голия ѝ крак, за съжаление само за миг. Тя започна да крачи из хола и да пуши настървено. Спъна се в шезлонга (вероятно за шести или осми път, откакто бяхме в интимни отношения) и аз я хванах, без дори да забележи, въпреки че до вечерта щеше да има синина на прасеца. — Ако искаш широки поли в стила от двайсетте години, мога да накарам Джо Пийт да направи костюмите. — Джо беше новият председател на учителите по домашно обучение и се бе издигнал до тази позиция, когато Елън Докърти беше утвърдена за директор.

— Чудесно.

— Повечето момичета обичат да шият… и да готвят. Джордж, ще трябва да поднасяме вечеря, ако репетициите продължат твърде дълго, нали? И това ще стане, защото ще започваме късно.

— Да, но само сандвичи…

— Може и нещо по-добро. И музика! Ще ни трябва музика! Ще бъде на запис, защото оркестърът никога няма да изпълни такова нещо навреме.

И после едновременно двамата извикахме:

— Доналд Белингам!

— Ами рекламата? — попитах.

Започнахме да говорим като Мики Руни и Джуди Гарланд, които се готвят за представление в хамбара на леля Мили.

— Карл Джейкъби и неговите ученици по графичен дизайн. Ще разлепим плакати не само тук, но и из целия град. Защото ще искаме да дойде целият град, а не само роднините на хлапетата в представлението. Само правостоящи.

— Бинго — рекох и я целунах по носа. Вълнението ѝ ми хареса. И аз доста се вълнувах.

— А какво ще кажеш за благотворителността?

— Нищо, докато не сме сигурни, че ще спечелим достатъчно пари. Не искам да вдъхваме фалшиви надежди. Искаш ли утре да отидем в Далас и да поразпитаме тук-там?

— Утре е неделя, мили. Да отидем в понеделник след училище. Може би дори преди да свърши, ако се измъкнеш от седмия час.

— Ще изкарам Дийк от пенсия и ще го включа да измисля смешки. Длъжник ми е.

Със Сейди отидохме в Далас в понеделник. Карах бързо, за да стигна дотам, преди работният ден да свърши и да затворят. Офисът, който търсехме, се оказа на булевард „Хари Хайнс“, недалеч от „Паркланд Мемориал“. Зададохме куп въпроси и Сейди направи кратка демонстрация какво искаме. Отговорите бяха повече от задоволителни и два дни по-късно започнах предпоследната си авантюра в шоубизнеса като режисьор на „Купона в Джоди“, нов, весел и смешен водевил с песни и танци. И всичко в името на добра кауза. Не казахме каква е каузата и никой не ни попита.

Мога да отбележа две неща за Страната на миналото — имаше много по-малко попълване на документи и много повече доверие.

Наистина дойдоха всички от града и Дийк Симънс беше прав за едно — тъпите шеги никога не остаряваха. Поне не и на две хиляди и петстотин километра от Бродуей.

В лицето на Джим Ладю (който не беше зле и дори можеше да пее) и Майк Кослоу (който беше адски смешен) нашето шоу беше по-скоро Дийн Мартин и Джери Люис, отколкото господин Боунс и господин Тамбо16. Пародиите бяха страхотни и с двамата спортисти, които ги изпълняваха, станаха по-добре, отколкото беше възможно. Зрителите пляскаха по коленете си и от дрехите им хвърчаха копчета. Може би скъсаха и няколко колана на коремите си от смях.

Елън Докърти извади банджото си. За застаряваща дама тя свиреше фантастично. И в края на краищата, имаше и секси танци. Майк и Джим убедиха останалите от футболния отбор да изиграят един вдъхновен канкан, издокарани с фусти и кюлоти и голи от кръста нагоре. Джо Пийт им намери перуки и те взривиха залата. Градските дами пощуряха по гологърдите млади мъже.

На финала актьорите се разделиха по двойки и изпълниха сцената във физкултурния салон с лудешки суинг, докато от високоговорителите гърмеше „В настроение“. Развяваха се поли, размахваха се крака и футболистите (сега облечени в дълги сака и тесни панталони и с панамени шапки на главите) въртяха гъвкави момичета. Повечето бяха мажоретки, които вече умееха да танцуват добре.

Музиката и смехът спряха. Задъханите актьори пристъпиха напред да се поклонят и публиката стана на крака за трети (или за четвърти) път, откакто завесата се вдигна. Дони Би отново пусна „В настроение“. Този път момчетата и момичетата изтичаха в срещуположните страни на сцената, грабнаха десетките пайове с крем, които ги чакаха на маси зад кулисите, и започнаха да се замерват. Зрителите ревяха от удоволствие.

Участниците знаеха за тази част от шоуто и я очакваха с нетърпение. Тъй като на репетициите не хвърляха истински пайове, не бях сигурен как ще я изиграят. Всичко мина великолепно, както винаги става с битките с пайове. Хлапетата знаеха, че това е кулминацията, но аз криех още един номер в ръкава си.

Когато излязоха да се поклонят за втори път с изцапани с крем лица и костюми, пуснахме „В настроение“ за трети път. Повечето се огледаха озадачено и не видяха, че преподавателите на първия ред станаха, държейки пайовете с крем, които ние със Сейди бяхме сложили под столовете им. Пайовете полетяха и актьорите бяха изцапани за втори път. Треньорът Борман имаше два пая и мерникът му беше безпогрешен. Той улучи защитника и звездния си нападател.

— Господин Амбърсън! Госпожице Дънхил! — разкрещя се Майк Кослоу с обляно в крем лице.

Останалите актьори се включиха в скандирането, а после и публиката, като пляскаше с ръце в ритъм. Качихме се на сцената, хванати за ръце, и Белингам отново пусна проклетата плоча. Учениците се наредиха от двете ни страни и се развикаха:

— Танц! Танц! Танц!

Нямахме избор и макар да бях убеден, че гаджето ми ще се подхлъзне на този крем и ще си счупи врата, бяхме безупречни за пръв път след „Сейди Хокинс“. В края стиснах ръцете на Сейди, видях я, че леко кима — Давай, имам ти доверие — и я плъзнах между краката си. Обувките ѝ изхвърчаха към първия ред, полата ѝ умопомрачително се вдигна до бедрата ѝ… и тя се изправи като по чудо, без да се пребие. Вдигна ръце към зрителите, които обезумяваха, после приглади изцапаната си с крем пола и направи реверанс като благовъзпитана дама.

Оказа се, че и хлапетата са подготвили номер, със сигурност измислен от Майк Кослоу, макар че той така и не си призна. Те бяха запазили няколко пая и докато ние приемахме аплодисментите, ни замериха от всички посоки. Тълпата подивя.

Сейди придърпа ухото ми до устните си, избърса крема с кутрето си и прошепна:

— Как да зарежеш всичко това?

И това не беше краят на представлението.

Дийк и Елън излязоха на сцената, като по магия си проправиха път през ивиците, пръските и купчинките крем. Никой дори не си и помисли да ги замери с пай.

Дийк вдигна ръце, за да направи знак на публиката да млъкне. Елън Докърти пристъпи напред и заговори с ясен глас, който с лекота се разнесе над шушукането и заглъхващия смях.

— Госпожи и господа, днешното представление на „Купон в Джоди“ ще бъде последвано от още три. — Съобщението предизвика нова вълна от аплодисменти. — Представленията са благотворителни — продължи тя, когато ръкоплясканията стихнаха, — и с огромно удоволствие ще ви кажа за кого ще отидат приходите. През есента загубихме един от нашите високоценени ученици и всички скърбяхме за твърде ранната кончина на Винс Ноулс. — В залата настъпи мъртвешка тишина. — Едно момиче, което всички вие познавате, една от пътеводните светлини в нашето училище, много силно се уплаши от катастрофата. Господин Амбърсън и госпожица Дънхил са уредили на Робърта Джилиан Олнът да бъде направена възстановителна пластична операция на лицето през юни в Далас. Семейство Олнът няма да платят нищо. Господин Силвестър, който е счетоводител на „Купона в Джоди“, ми каза, че съучениците на Боби Джил и жителите на града са се погрижили всички разноски по операцията да бъдат платени.

Последва миг мълчание и после всички скочиха на крака. Аплодисментите бяха като лятна гръмотевична буря. Видях Боби Джил сред зрителите. Беше закрила с ръце лицето си и ридаеше. Родителите ѝ я бяха прегърнали.

Беше вечер в малък град, едно от онези селища встрани от главния път, за които на никого не му пука, освен на хората, които живеят там. И това е хубаво, защото на тях им пука. Погледнах Боби Джил, която плачеше, закрила с ръце лицето си. Погледнах Сейди. В косата ѝ имаше крем. Тя се усмихна. Аз също. Сейди безмълвно изрече: „Обичам те, Джордж.“ Отвърнах: „И аз те обичам.“ В онази нощ обичах всичките. Обичах и себе си, че бях с тях. Не се бях чувствал толкова жизнен и щастлив, че съм жив. Наистина, как можех да зарежа всичко това?

Разривът дойде след две седмици.

Беше събота, пазарен ден. Със Сейди бяхме свикнали да пазаруваме заедно в „Уейнгартън“ на магистрала 77. Бутахме количките един до друг, докато от високоговорителите над главите ни се разнасяше музика, дирижирана от Мантовани, разглеждахме плодовете и търсехме меса на най-изгодната цена. Човек можеше да намери каквито котлети иска, стига да бяха говежди или пилешки. Нямах нищо против, макар че след три години все още се чудех на ниските цени.

В онзи ден си мислех и за нещо друго освен за покупките. Семейство Хазард живееше на Мерседес Стрийт 2706 в малка полуразрушена къща на отсрещната страна на улицата и малко вляво от порутеното жилище, което Лий Осуалд скоро щеше да нарича свой дом. Бях много зает с подготовката на „Купон в Джоди“, но през пролетта успях да отида три пъти на Мерседес Стрийт. Оставих форда си на паркинг в центъра на Форт Уърт и взех автобус по Уинскот Роуд, който спираше на по-малко от осемстотин метра по-нататък. За тези пътувания нахлузвах джинси, протрити ботуши и избеляло джинсово яке, което бях купил на гаражна разпродажба. Ако някой ме попиташе, щях да кажа, че търся да наема евтино жилище, защото съм си намерил работа като нощен пазач в „Тексас Шийт Метал“ в Западен Форт Уърт. Това ме правеше надежден и заслужаващ доверие (стига някой да не провереше) и ми осигуряваше причина къщата да е тиха и със спуснати капаци на прозорците през деня.

Докато се разхождах по Мерседес Стрийт към склада „Монтгомъри Уорд“ и обратно (винаги с вестник, отворен на обявите за къщи под наем), съзрях господин Хазард, едър, тромав мъж на трийсет и пет години, двете деца, с които Розет не искаше да играе, и старица с пареза на лицето, която влачеше единия си крак, докато вървеше. Единия път, докато бавно минавах по изровената бразда, която служеше за тротоар, майката на Хазард ме огледа подозрително, но не каза нищо.

По време на третото ми разузнавателно посещение видях ръждясало старо ремарке, закачено за пикапа на Хазард. Той и децата му го товареха с кашони, а възрастната жена стоеше наблизо върху наскоро появилите се бурени и се подпираше на бастуна си с подигравателна усмивка на лицето, която можеше да прикрива богат спектър от чувства. Заложих на абсолютното безразличие. Аз обаче бях щастлив. Семейство Хазард се изнасяха. Веднага щом заминеха, стабилен работещ човек на име Джордж Амбърсън щеше да наеме номер 2706. Най-важното беше да съм пръв сред кандидатите.

Опитвах се да измисля лесен и безопасен начин да сторя това, докато пазарувахме в събота. На едно ниво отговарях на въпросите на Сейди, правех подходящи коментари, шегувах се с нея, когато тя прекарваше твърде много време в отделението за млечни продукти, бутах натоварената с покупки количка до паркинга и сложих пликовете в багажника на форда, но вършех всичко на автопилот. Тревожех се за логистиката във Форт Уърт и това се оказа грешка. Не обръщах внимание какво говоря, а когато водиш двойствен живот, това е опасно.

Карах към дома на Сейди, която мълчаливо седеше до мен, и пеех, защото радиото в колата не работеше. И клапаните хриптяха. Фордът „Сънлайнър“ все още беше бърз и бях привързан към него по най-различни причини, но беше слязъл от конвейерната лента преди седем години и бе навъртял сто четирийсет и пет хиляди километра.

Занесох покупките на Сейди в кухнята наведнъж, като нарочно пъшках и залитах героично. Не забелязах, че тя не се усмихва, и нямах ни най-малка представа, че краткият период на съживяване на връзката ни е свършил. Продължавах да мисля за Мерседес Стрийт и се чудех какво шоу да изпълня там. Трябваше да бъда деликатен. Исках да стана познато лице, защото навикът поражда незаинтересованост и презрение и не исках да изпъквам. Оставаше и проблемът с Осуалд. Марина не говореше английски, а той беше студен човек и всичко това беше хубаво, но номер 2706 беше ужасно близо. Миналото можеше и да е необратимо, но бъдещето беше крехко, къща от карти, и трябваше много да внимавам да не го променя, докато не съм готов. Ето защо трябваше да…

В същия миг Сейди заговори и скоро след това животът такъв какъвто го познавах (и обичах) в Джоди, се срина.

— Джордж? Би ли дошъл в хола? Искам да говоря с теб.

— Не е ли по-добре да сложиш хамбургера и свинските пържоли в хладилника? Мисля, че видях и сладолед…

— Нека да се разтопи! — извика тя и набързо изкара другите мисли от главата ми.

Обърнах се към нея, но Сейди вече беше отишла в хола. Взе цигарите си от масата до дивана и запали. По мое деликатно настояване се опитваше да ги намали (поне докато беше с мен) и това изглеждаше някак по-злокобно от повишения ѝ тон.

Влязох в хола.

— Какво има, мила? Нещо не е ли наред?

— Всичко. Каква беше онази песен?

Лицето ѝ беше бледо и намръщено. Държеше цигарата пред устата си като щит. Започнах да осъзнавам, че съм направил неволна грешка, но не знаех как и кога, и това ме уплаши.

— Не знам какво имаш предвид…

— Песента, която пееше в колата, докато се връщахме. Ревеше с пълно гърло.

Опитах се да си спомня и не можах. Сетих се само, че си мислех, че винаги трябва да се обличам като работник без късмет на Мерседес Стрийт, за да се впиша в обстановката. Вярно, пеех, но го правех често, когато мислех за други неща. Не го ли прави всеки?

— Предполагам, че беше някаква популярна песен, която чух по „Кей-Лайф“ Беше ми се набила в главата. Знаеш как е с песните. Не разбирам защо си разстроена.

— Чул си я по „Кей-Лайф“. С текст като „Срещнах нафиркана с джин хубавица в Мемфис и тя се опита да ме заведе в спалнята си да ме изчука“?

Сърцето ми се сви. „Курвите от кръчмата“. Това пеех. Песен, която щеше да бъде записана едва след седем-осем години от група, която щеше да има хит в Америка след още три. Да, мислех за други неща, но… Как можеше да съм толкова тъп?

— „Тя издуха носа ми и после ума ми“? По радиото? Федералната комисия по комуникациите би затворила станцията, ако пусне такова нещо!

Започнах да се ядосвам. Предимно на себе си… но не съвсем. Вървях по опънато въже, а Сейди ми се караше заради някакво парче на „Ролинг Стоунс“.

— Споко, Сейди, Това е само песен. Не знам къде съм я чул.

— Това е лъжа и двамата го знаем.

— Ти изперкваш. Мисля, че е по-добре да си взема покупките и да си отида у дома. — Помъчих се да говоря спокойно. Познавах този тон. Така говорех на Кристи, когато се върнеше вкъщи пияна. Полата виси, блузата — размъкната, косата — разрошена. Да не говорим за размазаното червило. От ръба на чашата или от устните на някой редовен посетител на кръчмата?

Самата мисъл за това ме ядоса. Пак грешка — помислих си. Не знаех дали имам предвид Сейди, Кристи или себе си и в момента не ме интересуваше. Най-много се вбесяваме, когато ни хванат, нали?

— По-добре ми кажи къде си чул тази песен, ако искаш отново да дойдеш тук. И къде си чул онова, което каза на хлапето в магазина, когато ти каза, че ще ти даде още една торбичка за пилето, за да не протече.

— Нямам представа за какво…

— „Печен си, пич“, това каза. Къде си го чул? И „ще купонясваме и ще се кефим“? И „буги обувки“? И „разтърси дирника си, муци“, „Споко“ и „изперкваш“. Искам да знам къде си чул и тези думи. Защо ги употребяваш само ти? Защо се уплаши толкова много от онова глупаво скандиране „Джимла“, че чак говореше за него насън? Искам да знам къде е Дери и защо е като Далас. Искам да знам кога си бил женен, за коя и колко време. Искам да знам къде си бил, преди да дойдеш във Флорида, защото Ели Докърти не знае и каза, че някои от препоръките ти са фалшиви. „Изглеждат префърцунени“, както се изрази.

Бях сигурен, че Дийк не е казал на Елън… но тя беше разбрала. Всъщност не бях много изненадан, но се вбесих, че се е разбъбрила пред Сейди.

— Тя няма право да ти казва това!

Сейди угаси цигарата си и размаха ръка, когато частица от горящо въгленче изхвърча и я опари.

— Понякога все едно си от… знам ли… друга вселена, където пеят за чукане на пияни жени от Мемфис! Помъчих се да се убедя, че това няма значение и че любовта побеждава всичко, но не е така. Любовта не побеждава лъжите. — Гласът ѝ потрепери, но тя не се разплака и очите ѝ останаха втренчени в моите. Ако в тях имаше само гняв, щеше да бъде малко по-лесно. Но имаше и молба.

— Сейди, ако разбереш…

— Няма. Вече не. Затова не започвай с онези приказки, че не правиш нищо, от което да се срамуваш, нито пък аз. Тези неща трябва да ги реша сама. Всичко се свежда до следното — отива си или метлата, или ти.

— Ако знаеше, нямаше да…

— Тогава ми кажи!

— Не мога. — Гневът се пръсна като спукан балон, оставяйки емоционална притъпеност. Отместих очи от намръщеното ѝ лице и ги насочих към бюрото. Дъхът ми секна от онова, което видях там.

Беше купчинка заявления за работа в Рино през лятото. Най-горното беше от хотел-казино „Хара“. На първия ред Сейди беше написала името си с добре оформени печатни букви. Цялото си име, включително второто, за което така и не се бях сетил да я попитам.

Бавно протегнах ръце и сложих палци върху малкото ѝ име и втората сричка от фамилията ѝ. Остана ДОРИС ДЪН.

Спомних си деня, в който бях разговарял със съпругата на Франк Дънинг, когато се престорих на търговец на недвижими имоти, който се интересува от детската площадка в Уест Сайд. Тя беше двайсет години по-голяма от Сейди Дорис Клейтън, по баща Дънхил, но и двете имаха сини очи, изящна кожа и хубави тела с едри гърди. И двете пушеха. Всичко това можеше да е случайно съвпадение, но не беше. И аз го знаех.

— Какво правиш? — Обвинителният тон загатваше истинския въпрос: Защо продължаваш да увърташ и да шикалкавиш, но аз вече не бях ядосан.

— Сигурна ли си, че той не знае къде си?

— Кой? Джони ли? Джони ли имаш предвид? Но защо… — И тогава тя реши, че е безполезно. Видях изражението ѝ. — Джордж, трябва да си вървиш.

— Но той може да разбере, защото родителите ти знаят, а те го смятат за страхотен. Ти го каза.

Направих крачка към нея. Сейди отстъпи назад, както се отдръпваш от човек, който се е разкрил, че е ненормален. Видях страха в очите ѝ и липсата на разбиране и въпреки това не можах да се сдържа. Не забравяйте, че и аз бях уплашен.

— Дори да си ги помолила да не му казват, той може да го изкопчи от тях. Защото е очарователен. Нали, Сейди? Когато не мие маниакално ръцете си, не подрежда по азбучен ред книгите си и не говори колко отвратително е да имаш ерекция, той е много очарователен. Със сигурност е очаровал теб.

— Моля те, върви си, Джордж. — Гласът ѝ трепереше.

Приближих се към нея. Тя пак отстъпи назад, блъсна се в стената и се сви от страх. Все едно истерик ме зашлеви през лицето или някой плисна чаша студена вода в лицето на сомнамбул. Отдръпнах се към свода между хола и кухнята и вдигнах ръце като човек, който се предава. И точно това правех.

— Отивам си. Но, Сейди…

— Не разбирам как го правиш. — По лицето ѝ бавно се затъркаляха сълзи. — Или защо отказваш да не го правиш. Между нас имаше нещо много хубаво.

— И все още има.

Тя поклати глава — бавно, но категорично.

Прекосих кухнята, сякаш не вървях, а се носех в транс, извадих ваниловия сладолед от единия плик на плота и го сложих във фризера на хладилника „Колдспот“. Исках да мисля, че това е кошмар и че скоро ще се събудя, но знаех, че не е така.

Сейди стоеше под свода и ме гледаше. В едната си ръка държеше цигара, а в другата — заявленията си за работа. Сега приликата с Дорис Дънинг беше свръхестествена и това повдигна въпроса защо не я бях забелязал по-рано. Защото бях зает с други неща? Или защото все още не бях разбрал напълно необятността на нещата, с които си играех?

Излязох през вратата, застанах на верандата и я погледнах.

— Пази се от него, Сейди.

— Джони е объркан за много неща, но не е опасен. И родителите ми няма да му кажат къде съм. Обещаха.

— Хората се пречупват и нарушават обещанията си и са психически нестабилни.

— Върви си, Джордж.

— Обещай ми, че ще се пазиш от него, и ще си тръгна.

— Обещавам! Обещавам! Обещавам! — извика тя. Цигарата трепереше между пръстите ѝ и това беше лош знак, а комбинацията от шок, загуба, тъга и гняв в зачервените ѝ очи беше много по-лоша. Видях го по начина, по който ме проследиха до колата ми.

Проклетите „Ролинг Стоунс“.

Седемнайсета глава

Няколко дни преди да започнат изпитите за края на учебната година, Елън Докърти ме извика в кабинета си.

— Съжалявам за неприятностите, които ти причиних, Джордж, но ако трябва да го направя отново, не знам дали бих постъпила по друг начин — заяви тя, след като затвори вратата.

Не казах нищо. Вече не бях ядосан, но все още бях стъписан. Не спях много след скарването със Сейди и вече мислех, че скоро четвъртият час след полунощ и аз ще станем добри приятели.

— Член двайсет и пети от Закона в Тексас за училищните администрации — добави Елън, сякаш това обясняваше всичко.

— Моля?

— Нина Уолингфорд ми обърна внимание на него. — Нина беше районната медицинска сестра. Всяка учебна година тя изминаваше стотици хиляди километри с нейния форд „Ранч Уагън“, обикаляйки осемте училища в окръг Денхолм, три от тях само с една-две класни стаи и смесено обучение. — Член двайсет и пети се отнася за щатските правила за имунизация в училищата както за учениците, така и за учителите, и Нина подчерта, че няма имунизационни данни за теб, нито медицински картон.

Аха, ето какво било. Фалшивият учител, разобличен от липсата на инжекция против детски паралич. Е, поне не бяха напредничавите ми знания за „Ролинг Стоунс“ или неуместната употреба на дискожаргон.

— Ти беше зает с представлението и реших да пиша на училището, в което си преподавал, и да ти спестя труда. В писмото от Флорида пишеше, че не изискват имунизационни данни за заместниците, а от Мейн и Уисконсин отговориха: „Не сме чували за такъв човек.“ — Тя се наведе над бюрото и се втренчи в мен. Не издържах дълго на погледа ѝ. Онова, което видях на лицето ѝ, преди да наведа глава, беше непоносимо съчувствие. — Щеше ли да се разтревожи Щатският съвет по образованието, че сме назначили самозванец? Много. Може дори да заведат съдебно дело да им върнеш годишната си заплата. А на мен пука ли ми? Абсолютно не. Работата ти в гимназията е за пример. Онова, което ти и Сейди направихте за Боби Джил Олнът, беше прекрасно, достойно за номинациите за Учител на щата на годината.

— Благодаря — измънках.

— Запитах се как би постъпила Мими Коркоран. Тя ми каза: „Ако той беше подписал договор да преподава следващата година и по-следващата, ти щеше да си принудена да действаш. Но тъй като той ще напуска след месец, в твой интерес е — и на училището — да си мълчиш.“ И после добави: „Има обаче един човек, който трябва да знае, че той не е такъв, за какъвто се представя.“ — Ели замълча за миг. — Казах на Сейди, че съм сигурна, че ти имаш смислено обяснение, но, изглежда, нямаш.

Погледнах часовника си.

— Ако не ме уволняваш, Ели, трябва да влизам в петия час. Правим разбор на изречения. Мисля да им дам изречението: Нямам вина по този въпрос, но не мога да кажа защо. Какво мислиш? Прекалено сложно ли е?

— За мен определено е прекалено сложно — любезно отговори тя.

— И още нещо. Бракът на Сейди е бил труден. Съпругът ѝ е бил странен по начини, които не искам да обсъждам. Името му е Джон Клейтън. Мисля, че може би е опасен. Трябва да питаш Сейди дали има негова снимка, за да знаеш как изглежда, ако се появи и започне да задава въпроси.

— И защо мислиш така?

— Защото вече съм виждал нещо подобно. Това достатъчно ли е?

— Предполагам, че ще трябва да ми е достатъчно.

Отговорът ѝ не ме задоволи.

— Ще я попиташ ли?

— Да, Джордж. — Ели можеше да говори сериозно, а можеше и да ме будалка. Не можех да преценя.

Бях стигнал до вратата, когато сякаш само за да минава времето, тя каза:

— Разбиваш сърцето ѝ.

— Знам — отвърнах и излязох.

Мерседес Стрийт. Краят на май.

Стоях на верандата на номер 2706 с хазяина, достолепен американец на име Джей Бейкър. Беше нисък и набит, с огромен корем. Току-що бяхме разгледали къщата, която Бейкър ми обясни, че е „близо до автобусната спирка“, сякаш това компенсираше провисналия таван, влажните стени, напуканото казанче на тоалетната и общия вид на разруха.

— Нощен пазач — рекох.

— Така ли? Хубава работа. Имате много време да лентяйствате.

Думите му не изискваха отговор.

— Имате ли съпруга или деца?

— Разведен съм. Те са на изток.

— Плащате ли издръжка на децата?

Повдигнах рамене и той не настоя.

— Е, искате ли жилището, Амбърсън?

— Ами, да — въздъхнах.

Бейкър извади от задния си джоб дебел тефтер за наемите с окъсана кожена подвързия.

— Първи месец, последен месец, депозит за щети.

— Депозит за щети? Шегувате ли се?

Той продължи, сякаш не ме чу:

— Наемът се плаща последния петък на месеца. Ако не го платите целия или закъснеете, се оказвате на улицата с любезното съдействие на полицията на Форт Уърт. Много добре се разбирам с тях.

Бейкър извади овъглен фас от пура от предния си джоб, пъхна надъвкания край в устата си и драсна клечка кибрит в нокътя на палеца си. На верандата беше горещо. Лятото щеше да е дълго и знойно.

Пак въздъхнах. И после — с показно нежелание — извадих портфейла си и започнах да измъквам банкноти от двайсет долара.

— На Бог се уповаваме — подметнах. — Всички други плащат в брой.

Той се засмя и избълва облаци парлив синкав дим.

— Добре го казахте. Ще го запомня. Особено в последния петък на месеца.

Не можех да повярвам, че ще живея в тази дупка и на тази отвратителна улица след хубавата ми къща на юг, където се гордеех с окосената си морава. Почувствах носталгия, макар че все още не бях напуснал Джоди.

— Дайте ми разписка, ако обичате — рекох.

Това поне получих безплатно.

Беше последният учебен ден. Класните стаи и коридорите бяха празни. Вентилаторите на тавана работеха на пълни обороти, въпреки че беше едва осми юни. Семейство Осуалд бяха напуснали Русия и според записките на Ал Темпълтън след пет дни корабът „Маасдам“ щеше да пристигне в Хобокън, където те щяха да слязат по трапа и да стъпят на американска земя.

В учителската стая беше само Дани Лавърти.

— Хей, приятелю, разбрах, че заминаваш за Далас, за да довършиш книгата си.

— Такъв е планът. — Всъщност планът беше Форт Уърт, поне като начало. Започнах да прибирам нещата от отделението си, което беше пълно със съобщения за края на учебната година.

— Ако бях свободен, без жена, три хлапета и ипотека, и аз можеше да се опитам да напиша книга. Знаеш ли, че участвах във войната?

Знаех. Всички знаеха, обикновено десетина минути след като се запознаеха с него.

— Имаш ли достатъчно пари да живееш?

— Ще се оправя.

Имах повече от достатъчно, за да изкарам до април, когато очаквах да приключа работата си с Лий Осуалд. Нямаше да се наложи да пътувам отново до „Фейт Файненшъл“ на Грийнвил Авеню. Отиването там дори веднъж беше невероятно глупаво. Ако исках, можех да си кажа, че случилото се с бунгалото ми във Флорида е резултат от младежка лудория, която бе загрубяла, но, от друга страна, се опитвах да се убедя, че и всичко между Сейди и мен е наред, а вижте какво стана.

Изхвърлих купчина листове от отделението си в кошчето за боклук… и видях малък запечатан плик, който не бях забелязал. Знаех кой използва такива пликове. На листа вътре нямаше поздрав, нито подпис накрая, а само леко (вероятно дори въображаемо) ухание на парфюма ѝ. Съобщението беше кратко.

Подържах малко бележката и се замислих, а после я пъхнах в задния си джоб и забързах към библиотеката. Не знаех какво смятам да направя или да ѝ кажа, но това нямаше значение, защото библиотеката беше тъмна и столовете бяха сложени върху масите. Натиснах валчестата дръжка, но вратата беше заключена.

Единствените две коли, останали на паркинга за преподаватели, бяха плимутът на Дани Лавърти и моят форд. Гюрукът вече беше дрипав. Съчувствах му. И аз се чувствах като дрипа.

— Господин Амбърсън! Почакайте, господин Амбърсън!

Бяха Майк и Боби Джил, които бързаха към мен по горещия асфалт. Майк носеше малък пакет и ми го подаде.

— С Боби сме ви взели нещо.

— Не трябваше, Майк.

Трогнах се, като видях, че Боби Джил плаче, и останах доволен, че дебелият слой пудра „Макс Фактор“ е изчезнал от лицето ѝ. Тя вече знаеше, че дните на грозния белег са преброени и не се опитваше да го скрие. Боби Джил ме целуна по бузата.

— Много, много ви благодаря, господин Амбърсън. Никога няма да ви забравя. — Тя погледна Майк. — И двамата никога няма да ви забравим.

И може би наистина нямаше да ме забравят. Това беше хубаво, но не компенсираше за заключената и тъмна библиотека. И все пак беше хубаво.

— Отворете го — рече Майк. — Дано да ви хареса. За книгата ви е.

Отворих пакета. Вътре имаше дървена кутия, дълга двайсетина сантиметра, а в нея, сложена в коприна — писалка „Уотърман“ с инициалите Дж. А., гравирани на клипса.

— О, Майк, това е твърде голям подарък.

— Нямаше да е достатъчен дори да беше от чисто злато. Вие променихте живота ни. — Той погледна Боби. — Живота и на двама ни.

— Майк, удоволствието беше мое.

Той ме прегърна, а през 1962 година това не беше евтин жест между мъжете. С радост го прегърнах и аз.

— Ще поддържаме връзка — каза Боби Джил. — Далас не е далеч.

— Добре — отговорих, но нямаше да го направя, а вероятно и те също. Двамата се впускаха в живота и ако имаха късмет, животът им щеше да бъде прекрасен.

Те тръгнаха, но Боби се обърна:

— Жалко, че скъсахте. Никак не ми е приятно.

— И на мен ми е неприятно — отговорих, — но може би така е най-добре.

Отправих се към дома си, за да приготвя пишещата си машина и другите си вещи, които все още бяха малко и щяха да се поберат в един куфар и няколко кашона. На светофар на Мейн Стрийт спрях, отворих кутийката и погледнах писалката. Беше красива и бях трогнат, че ми я бяха подарили. Още по-трогнат бях, че ме бяха изчакали да се сбогуваме. Светна зелено. Затворих кутийката и потеглих. В гърлото ми беше заседнала буца, но очите ми бяха сухи.

Пребиваването ми на Мерседес Стрийт не беше приятно.

Денем беше поносимо. Отекваха викове на деца, всичките с прекалено големи дрехи, предадени от по-големите им братя и сестри; домакини, които се оплакваха до пощенските кутии или въжетата за пране в задния двор; младежи, които караха ръждясали таратайки с шумни ауспуси и радиоприемници, от които гърмеше „Кей-Лайф“. И часовете между два и шест сутрин не бяха лоши. Тогава над улицата падаше някаква поразителна тишина, когато бебетата, страдащи от колики, най-после заспиваха в люлките си (или чекмеджетата на шкафове) и бащите им захъркваха преди поредния ден на почасови надници в цехове, фабрики или отдалечени ферми.

Между четири и шест следобед обаче на улицата настъпваше хаос: майки крещяха на децата си да се прибират и да изпълнят задълженията, и бащи, които се връщаха вкъщи и крещяха на жените си, вероятно защото нямаше на кого други го да крещят. Много от съпругите отвръщаха, доколкото могат. Пияниците започваха да се връщат към осем и ставаше адски шумно към единайсет, когато баровете затваряха или парите свършваха. Тогава чувах тряскане на врати, чупене на стъкло и писъци от болка, когато някой пияница биеше жена си или децата си, или всичките. През спуснатите ми завеси често проблясваха червени светлини, когато пристигнеха ченгетата. Два пъти се разнесоха изстрели, вероятно към небето, а може би не. И в едно ранно утро, когато излязох да взема вестника си, видях жена със засъхнала кръв на лицето. Седеше на тротоара пред четвъртата къща по-нататък от моята и пиеше кутия „Лоу Стар“. Едва се сдържах да не отида при нея да проверя как е, въпреки че знаех колко неразумно би било да се намесвам в живота на този изпаднал работнически квартал. И после тя ме видя, че я гледам, и ми показа среден пръст. Влязох в къщата си.

Нямаше посрещачи и жена на име Мъфи или Бъфи, която да тича на срещите на кварталната благотворителна организация. Имаше само Мерседес Стрийт и много време за размисъл. Време, през което да ми липсват приятелите и Джоди. Време да ми липсва работата, разсейваща ме от мисията, заради която бях дошъл тук. Време да осъзная, че преподаването е означавало много повече за мен, отколкото само да убивам времето. Работата ми беше доставила удоволствие като всяко нещо, което обичаш да правиш и имаш чувството, че има смисъл.

Имах време дори да съжалявам за някога елегантния ми форд кабрио. Освен неработещото радио и хриптящите клапани колата вече трещеше и бълваше облаци дим през ръждясалия ауспух, а предното стъкло беше напукано от камък, който изхвърча от тежко движещ се камион с асфалт. Бях престанал да я мия и сега — за жалост — фордът „Сънлайнър“ се сливаше с другите трошки на Мерседес Стрийт.

Най-вече имах време да мисля за Сейди.

„Разбиваш сърцето ѝ“ — ми каза Ели Докърти, но и моето сърце не се чувстваше много добре. Мисълта да разкажа всичко на Сейди ми хрумна една нощ, докато лежах буден и слушах пиянската свада в съседите. „Ти го направи, не аз, а ти, не аз, да ти го начукам.“ Отхвърлих идеята, но тя се върна отново следващата нощ. Представих си как седя със Сейди до масата в кухнята и пием кафе на яркото следобедно слънце, проникващо през прозореца над умивалника. Говоря спокойно. Казвам ѝ, че истинското ми име е Джак Епинг, че ще се родя след четиринайсет години и че съм дошъл от 2011 година през пролука във времето, която покойният ми приятел Ал Темпълтън наричаше заешка дупка.

Как можех да я убедя в подобно нещо? Като ѝ кажа, че емигрант от Русия, който внезапно е заобичал родината си, скоро ще се премести в отсрещната къща на улицата, на която сега живея, заедно с руската си съпруга и бебето им? Като ѝ кажа, че през есента „Тексасците“ от Далас — още не „Каубоите“, още не отборът на Америка — ще победят „Ойлърс“ от Хюстън с двайсет на седемнайсет? Какво друго знаех за обозримото бъдеще? Не много, защото нямах време да го проуча. Знаех доста за Осуалд, но това беше всичко.

Сейди щеше да ме помисли за луд. Можех да ѝ изпея още десетина песни, които още не са записани, и тя пак щеше да ме помисли за луд. Щеше да ме обвини, че си измислям всичко — в края на краищата, нали съм писател. Ами ако ми повярваше? Исках ли да я завлека в устата на акулата със себе си? Не беше ли достатъчно лошо, че Сейди щеше да се върне в Джоди през август и че ако Джон Клейтън беше ехо на Франк Дънинг, той можеше да дойде да я търси?

— Добре, тогава се махай! — изпищя жена от улицата и кола се отдалечи бързо по посока на Уинскот Роуд. През пролуката между завесите ми за миг проблесна светлина и озари тавана. — Да го духаш!

— Лапни моя, може да се успокоиш! — отвърна мъжки глас.

Такъв беше животът на Мерседес Стрийт през лятото на 1962 година.

„Не замесвай Сейди — обади се гласът на разума ми. — Прекалено опасно е. Може би в определен момент тя отново ще стане част от живота ти, дори в Джоди, по не сега.“

Само че за мен вече никога нямаше да има живот в Джоди. Като имах предвид какво знае Елън за миналото ми, преподаването в гимназията беше безнадеждна мечта. А какво друго щях да работя? Да изливам бетон?

Една сутрин включих кафеварката и излязох на верандата да взема вестника. Отворих вратата и видях, че двете задни гуми на форда ми са спукани. Някое откачено хлапе ги беше срязало с нож. И това беше част от живота на Мерседес Стрийт през лятото на 1962 година.

В четвъртък, 14 юни, навлякох джинси, синя работна риза и елек, който си бях купил от магазин за дрехи втора употреба на Кемп Бауи Роуд. След това прекарах утрото, крачейки напред-назад из къщата си. Нямах телевизор, но слушах радио. Според новините този месец президентът Кенеди планираше държавно посещение в Мексико. Прогнозата за времето предвиждаше ясно небе и високи температури. Диджеят дрънка глупости известно време и след това пусна „Палисейд Парк“. Крясъците и звуковите ефекти на влакче на ужасите в записа се впиха като нокти на хищник в главата ми.

Накрая не издържах. Щях да подраня, но ми беше все едно. Качих се във форда, който сега имаше две регенерирани гуми с черен кант, за да подхождат на предните с белия кант — и изминах шейсет и няколкото километра до Лав Фийлд в Северозападен Далас. Нямаше краткосрочно, нито дългосрочно паркиране, само паркиране. Струваше седемдесет и пет цента на ден. Нахлупих на главата си старата лятна сламена шапка и извървях осемстотинте метра до сградата на летището. На тротоара стояха две ченгета и пиеха кафе, но вътре нямаше охрана и детектори за метал, през които да минеш. Пътниците само показваха билетите си на човек, който стоеше до вратата, и после вървяха по горещия асфалт до самолетите, собственост на един от пет превозвача — „Американ“, „Делта“, „TWA“, „Фронтиър“ и „Тексас Еъруейз“.

Проверих на черната дъска, монтирана на стената зад гишето на „Делта“. С тебешир там беше написано, че полет 194 ще пристигне навреме. За по-сигурно попитах служителката, а тя ми се усмихна и отговори, че самолетът току-що е излетял от Атланта.

— Но вие ужасно сте подранили.

— Навик — отвърнах. — Вероятно ще подраня и за собственото си погребение.

Жената се засмя и ми пожела приятен ден. Купих си „Тайм“ и влязох в ресторанта, където си поръчах „Салатата на майстор-готвача Облак 9“. Беше огромна и аз бях твърде нервен, за да се храня — не всеки ден се готвиш да видиш човека, който ще промени световната история, но ровех в чинията, докато чаках да пристигне самолетът със семейство Осуалд.

Седях в сепаре с добър изглед към главния вход. Нямаше много хора и погледа ми привлече млада жена в тъмносин пътнически костюм. Косата ѝ беше прибрана в спретнат кок. Държеше по един куфар във всяка ръка. Към нея се приближи чернокож носач. Тя поклати глава и се усмихна, а после удари ръката си в будката на „В помощ на пътниците“, докато минаваше покрай нея. Изпусна куфара, потърка лакътя си, взе багажа си и продължи.

Сейди, която заминаваше за шест седмици в Рино.

Изненадах ли се? Съвсем не. Това пак беше конвергенция. Бях свикнал. Бях ли обзет от непреодолимо желание да изскоча от ресторанта и да я настигна, преди да стане късно? Да, разбира се.

За миг това изглеждаше възможно и необходимо. Щях да ѝ кажа, че съдбата (а не някаква странна хармония в пътуването във времето) ни е събрала на летището. Такива неща имат ефект във филмите, нали? Щях да я помоля да почака, докато и аз си купя билет за Рино, и да ѝ кажа, че щом отидем там, ще ѝ обясня всичко. И след задължителните шест седмици можехме да почерпим съдията, който ѝ е дал развод, и после да го помолим да ни ожени.

Всъщност се надигнах от мястото си, но неволно видях корицата на списание „Тайм“, което си бях купил. Там имаше снимка на Жаклин Кенеди. Усмихната, сияеща, облечена в рокля без ръкави и с остро деколте. Заглавието гласеше: ПЪРВАТА ДАМА ОБЛИЧА ЛЕТЕН ТОАЛЕТ. Когато погледнах снимката, цветът се промени в черно и бяло и изражението ѝ се превърна от щастлива усмивка в безучастен поглед. Сега Жаклин Кенеди стоеше до Линдън Джонсън в „Еър Форс 1“ и вече не беше с хубавата си (и леко секси) лятна рокля, а с опръскан с кръв вълнен костюм. Спомних си, че бях прочел — не в записките на Ал, а другаде, че скоро след смъртта на съпруга на госпожа Кенеди, лейди Бърд Джонсън я прегърнала в коридора на болницата и видяла частица от мозъка на президента върху този костюм.

Застрелян в главата президент. И всички останали, които след това щяха да умрат, застанали зад него на призрачна опашка, продължаваща безкрай.

Седнах и гледах как Сейди носи куфарите си към гишето на авиолинии „Фронтиър“. Куфарите ѝ очевидно бяха тежки, но тя ги носеше енергично. Гърбът ѝ беше изправен и токчетата ѝ потракваха забързано. Служителят провери багажа ѝ и го натовари на количка. Със Сейди обсъдиха нещо. Тя му даде билета, който си беше купила чрез туристическа агенция преди два месеца, и той написа нещо на него. Сейди го взе и се насочи към изхода. Наведох глава, за да не ме види. Когато я вдигнах, тя беше изчезнала.

След четирийсет дълги минути покрай ресторанта минаха мъж, жена и две малки деца — момче и момиче. Момиченцето държеше ръката на баща си и бъбреше. Бащата го погледна, кимна и се усмихна. Бащата беше Робърт Осуалд.

— Полет 194 на „Делта“ пристига от Нюарк и гражданското летище на Атланта — прогърмя по високоговорителя. — Пътниците могат да бъдат посрещнати на вход четири. Полет 194 на „Делта“ пристига.

Съпругата на Робърт — Вада, според записките на Ал — взе на ръце момиченцето и тръгна по-бързо. Нямаше следа от Маргарет.

Взех си от салатата и задъвках, без да усещам някакъв вкус. Сърцето ми блъскаше в гърдите.

Чух рева на приближаващите се мотори и видях белия нос на ДС-8, който спря пред входа. Посрещачите се струпаха около вратата. Сервитьорката ме потупа по рамото и аз едва не изкрещях.

— Извинете, господине — каза тя със силен тексаски акцент. — Джес ме помоли да ви попитам дали да ви донеса още нещо.

— Не, благодаря.

— Добре.

Първите пътници започнаха да влизат в терминала. Всичките бяха мъже с куфари и скъпи прически. Естествено. Първи слизаха пътниците от първа класа.

— Желаете ли парче прасковен пай? Днес е пресен.

— Не, благодаря.

— Сигурен ли сте?

Нахлуха пътниците от втора класа, всичките окичени с чанти и пликове. Някаква жена изписка. Дали беше Вада, която поздравяваше девера си?

— Сигурен съм — отвърнах и взех списанието си.

Сервитьорката разбра намека ми. Разбърквах остатъците от салатата си в оранжева супа от френски сос и наблюдавах. Появиха се мъж и жена с бебе, но детето беше по-голямо, за да е Джун. Пътниците минаха покрай ресторанта, бъбрейки с приятелите и роднините, дошли да ги вземат. Видях млад мъж в униформа, който погали гаджето си по задника. Тя се засмя, плесна го по ръката и се надигна на пръсти да го целуне.

В продължение на пет минути и нещо залата беше почти пълна. И после тълпата започна да оредява. Семейство Осуалд ги нямаше. Обзе ме неистова убеденост, че не са били в самолета. Не само че се бях върнал назад във времето, но и се бях озовал в някаква паралелна вселена. Може би Човека с жълтата карта беше там, за да попречи да се случи такова нещо, но той беше мъртъв и аз бях освободен от него. Лий Осуалд го нямаше? Чудесно, тогава нямаше и мисия. Кенеди щеше да умре в някаква друга версия на Америка, но не в тази. Все още можех да настигна Сейди и да заживеем щастливо.

Мисълта току-що мина през ума ми, когато съзрях мишената си. Робърт и Лий бяха един до друг и разговаряха оживено. Лий размахваше нещо като голямо дипломатическо куфарче или малък сак. Робърт държеше розов куфар със заоблени ръбове, който приличаше на аксесоар от гардероба на куклата Барби. Вада и Марина вървяха след тях. Вада беше взела едната от двете платнени чанти на кръпки, а Марина бе преметнала другата на рамото си. Носеше и Джун, която вече беше на четири месеца, и се мъчеше да върви в крачка с Вада. От двете ѝ страни бяха двете деца на Робърт и Вада, които я гледаха с неприкрито любопитство.

Вада извика нещо на мъжете и те спряха пред ресторанта. Робърт се ухили и взе пътническата чанта на Марина. Изражението на Лий беше… весело? Многозначително? Може би и двете. Ъгълчетата на устата му бяха разтеглени в съвсем лека усмивка. Косата му с неопределен цвят беше сресана гладко. Всъщност изглеждаше безупречен с изгладената си бяла риза, сиво-кафяви панталони и лъснати обувки. Не приличаше на човек, току-що дошъл от другия край на света — нямаше нито една гънка по дрехите, нито следа от леко набола брада. Беше само на двайсет и две години и изглеждаше още по-млад — като ученик в горните класове на гимназията.

Както и Марина, която след месец щеше да е достатъчно голяма, за да си купи алкохол. Беше красива, с облак от тъмна коса и полегати, някак печални сини очи.

Джун беше увита в пелени. Дори вратът ѝ беше увит с нещо и въпреки че не плачеше, лицето ѝ беше зачервено и изпотено. Лий взе бебето. Марина се усмихна благодарно и когато устните ѝ се разтвориха, видях, че единият ѝ зъб липсва. Другите бяха потъмнели, единият беше почти черен. Контрастът с нежната ѝ кожа и прелестните очи беше шокиращ.

Лий се наведе към нея и ѝ каза нещо, което изтри усмивката от лицето ѝ. Тя го погледна предпазливо. Той добави още нещо и я побутна по рамото. Спомних си разказа на Ал и се запитах дали сега Осуалд казва същото на жена си — походи, сука — върви, кучко.

Не. Ядосаха го пелените. Той ги размота и ги хвърли към Марина, която ги улови непохватно, а после се огледа, за да види дали някой ги наблюдава.

Вада се върна и докосна ръката на Лий. Той не ѝ обърна внимание, махна памучния шал от врата на Джун и го хвърли към Марина. Шалът падна на пода. Тя се наведе и го взе, без да каже нищо.

Робърт се присъедини към тях и приятелски потупа брат си по рамото. Залата вече почти се беше изпразнила. Последните пристигнали пътници минаха покрай семейство Осуалд и аз ясно чух какво каза Робърт:

— Остави я на мира. Тя току-що пристигна. Още не знае къде се намира.

— Погледни детето — рече Лий и вдигна Джун, която най-после се разплака. — Увила я е като проклета египетска мумия, защото така правят в родината ѝ. Не знам дали да се смея, или да плача. Старая баба! Стара жена. — Той се обърна към Марина с ревящото бебе в ръце. Тя го погледна уплашено. — Старая баба!

Марина се помъчи да се усмихне като човек, който разбира, че се шегуват с него, но не знае защо. Помислих си за Лени от „За мишките и хората“. И после самонадеяна и крива усмивка озари лицето на Лий. Направи го почти красив. Той целуна нежно жена си, първо по едната, а после по другата страна.

— САЩ! — каза Лий и пак я целуна. — САЩ, Рина! Страната на свободните и домът на лайната!

Усмивката ѝ стана лъчезарна. Лий ѝ заговори на руски и ѝ връчи бебето. Прегърна я през кръста, докато тя утешаваше Джун. Марина се усмихваше, докато напускаха полезрението ми, и премести детето, за да хване съпруга си.

Прибрах се у дома — ако Мерседес Стрийт можеше да се нарече дом — и се опитах да подремна. Не можах и затова лежах в леглото с ръце зад главата, слушах неспокойните звуци на улицата и разговарях наум с Ал Темпълтън. Хванах се, че го правя доста често, когато съм сам. За мъртвец той беше много бъбрив.

— Постъпих глупаво, че дойдох във Форт Уърт — казах му. — Ако се опитам да свържа „бръмбара“ с магнетофона, някой може да ме види. Самият Осуалд може да ме види и това ще промени всичко. Той вече страда от параноя. Написал си го в бележките си. Знаеше, че КГБ и МВД го следят в Минск, и ще се страхува, че тук ще го наблюдават ФБР и ЦРУ. И ФБР наистина ще го наблюдава, поне през част от времето.

— Да, ще трябва да внимаваш — съгласи се Ал. — Няма да е лесно, но аз ти имам доверие, приятелю. Затова те извиках преди всичко.

— Не искам да се приближавам до него. Само като го видях на летището, ме побиха ледени тръпки.

— Знам, но ще трябва. Като човек, прекарал почти целия си живот в готвене, мога да ти кажа, че не можеш да направиш омлет, без да счупиш яйцата. И ще бъде грешка да надцениш Осуалд. Той не е супер престъпник. Освен това го разсейват, предимно шантавата му майка. Колко добър може да бъде в нещо, освен да крещи на жена си и да я удря, когато се ядоса и реши, че крясъците не са достатъчни?

— Мисля, че той я обича, Ал. Поне малко, а може би много. Въпреки крясъците.

— Да, и такива като него обикновено пребиват жените си. Виж Франк Дънинг. Просто си свърши работата, приятелю.

— И какво ще чуя, ако успея да свържа „бръмбара“? Магнетофонни записи на кавги? На руски? Много ще ми помогнат, няма що.

— Не е необходимо да записваш семейния му живот. Трябва да разбереш за Джордж де Мореншилд. Да се увериш, че Мореншилд не е замесен в опита за убийство на генерал Уокър. Свършиш ли тази работа, прозорецът на несигурността се затваря. И гледай оптимистично на нещата. Ако Осуалд те хване, че го шпионираш, бъдещите му действия може да се променят в положителна посока и може да не убие Кенеди.

— Наистина ли го вярваш?

— Всъщност не.

— Нито пък аз. Миналото е необратимо и не иска да бъде променяно.

— Хей, приятелю, сега готвиш…

— Да, готвя на газ — чух се да мънкам.

Отворих очи. В края на краищата, бях заспал. През дръпнатите завеси проникваше слаба светлина. Някъде недалеч, на Давънпорт Стрийт във Форт Уърт, братята Осуалд и съпругите им сядаха да вечерят — първото ядене на Лий след завръщането му в старите ловни полета.

Пред моята къща се чу песничка за скачане на въже. Звучеше много познато. Станах, прекосих тъмния хол (обзаведен само с две кресла втора употреба) и отместих завесата един-два сантиметра. Първо сложих завесите. Исках да виждам, без да ме виждат.

Номер 2703 все още беше необитаем и табелката ДАВА СЕ ПОД НАЕМ все още беше окачена на разнебитената веранда, но на моравата две момиченца въртяха въже, а трето скачаше. Разбира се, те не бяха момиченцата, които бях видял на Кошут Стрийт в Дери — тези бяха облечени в закърпени и избелели джинси, а не в спретнати нови къси панталонки, и изглеждаха недорасли и недохранени, но песничката беше същата, само че сега с тексаски акцент.

— Във Франция Чарли Чаплин отиде! Дамите как танцуват да види! Салют на капитана! Салют на кралицата! Дядо ми кара подводницата!

Скачащото момиченце се спъна и падна на тревата пред номер 2703. Другите се хвърлиха върху нея и всичките се затъркаляха на земята. После станаха и забързаха нанякъде.

Гледах ги и си мислех: „Аз ги видях, по те не ме видяха. Това е нещо. Начало. Но, Ал, къде е финалът?“

Де Мореншилд беше ключът за всичко, единственото което ме спираше да не убия Осуалд веднага щом се нанесеше на отсрещната страна на улицата. Джордж де Мореншилд, геолог по петрола, който търгуваше с договори за петрол. Човек, който живееше като плейбой, предимно благодарение на парите на жена си. Като Марина и той беше емигрант от Русия, но за разлика от нея произхождаше от благородническо семейство — всъщност беше граф Де Мореншилд. Мъжът, който щеше да стане единственият приятел на Лий Осуалд през няколкото месеца живот, които оставаха на Осуалд. Човекът, който щеше да изкаже пред Осуалд предположението, че светът ще стане много по-добър без един расист, десен, бивш генерал. Ако Де Мореншилд се окажеше участник в опита на Осуалд да убие Едуин Уокър, мисията ми щеше да се усложни много и тогава щяха да се завъртят всички шантави теории на конспирацията. Ал обаче беше на мнение, че всичко, което руският геолог е направил (или ще направи; както споменах, животът в миналото е объркващ), е да насъска човек, вече обсебен от мания за слава и психически нестабилен.

В бележките си Ал беше написал: Ако Осуалд е бил сам в нощта на 10 април 1963 година, вероятността да има друг стрелец, замесен в убийството на Кенеди седем месеца по-късно, е почти нула.

Отдолу с главни букви той бе добавил окончателната си присъда: ДОСТАТЪЧНО ОСНОВАНИЕ КУЧИЯТ СИН ДА БЪДЕ ПРЕМАХНАТ.

Момиченцата, които не ме видяха, ме накараха да се замисля за „Задният прозорец“, старият трилър с Джими Стюарт. Човек може да види много неща, без да излиза от хола си, особено ако има подходящи уреди.

На другия ден отидох в магазин за спортни стоки и си купих бинокъл „Бауш енд Ломб“, като си напомних, че трябва да внимавам за отражения на слънцето върху лещите. Номер 2703 беше в източната страна на Мерседес Стрийт и реших, че ще бъде безопасно да гледам по всяко време следобед. Пъхнах бинокъла в пролуката между завесите и когато нагласих фокуса, скапаният хол-кухня отсреща стана толкова ярък и детайлен, сякаш бях там.

„Наклонената лампа от Пиза“ все още стоеше на старото бюро, където бяха наредени кухненските прибори, и чакаше някой да я включи и да активира подслушвателното устройство. Нямаше обаче да ми свърши работа, ако не беше свързана с хитрия японски магнетофон, който можеше да записва дванайсет часа на най-бавната си скорост. Бях го изпробвал, като говорех на резервната лампа с „бръмбар“ (което ме накара да се почувствам като герой от комедия на Уди Алън), и макар че записът влачеше, думите бяха разбираеми. Всичко това означаваше, че съм готов да започна.

Ако смея.

На Четвърти юли на Мерседес Стрийт цареше оживление. През почивния ден мъже поливаха морави, които не можеха да бъдат спасени — освен с няколко следобедни и вечерни гръмотевични бури, защото времето беше горещо и сухо, а след това сядаха на градински столове, слушаха бейзбол по радиото и пиеха бира. Орди малчугани хвърляха бомбички по бездомни кучета и няколкото скитащи кокошки. Една от тях беше ударена от бомбичка и експлодира в облак от кръв и пера. Детето, което я беше хвърлило, беше завлечено пищящо в една от къщите по-нататък по улицата от майка, която беше само по гащи и бейзболна шапка. По нестабилната ѝ походка предположих, че е изпила няколко бири. Най-близкото нещо до фойерверки стана след десет часа вечерта, когато някой, вероятно същото хлапе, което бе срязало гумите на форда ми, запали стар студебейкър, изоставен на паркинга на склада „Монтгомъри Уорд“ от седмица и нещо. Пожарната на Форт Уърт дойде да го гаси и всички излязоха да гледат.

Колко патриотично!

Сутринта отидох да видя изгорялото шаси, което тъжно седеше върху мокрите останки от гумите си. Съзрях телефонна кабина близо до товарните платформи на склада и импулсивно се обадих на Ели Докърти, като първо помолих телефонистката да намери номера и да ме свърже. Направих го отчасти защото бях самотен и изпитвах носталгия, но повече защото исках да чуя новини за Сейди.

Ели отговори на второто позвъняване и, изглежда, се зарадва, като чу гласа ми. Това ме накара да се усмихна в задушната и гореща телефонна кабина. Мерседес Стрийт спеше след славния Четвърти юли и долавях мириса на овъглената кола.

— Сейди е добре. Получих две картички и писмо. Работи в „Хара“ като сервитьорка. — Тя понижи тон: — Мисля, че е сервитьорка на коктейли, но училищният съвет няма да го чуе от мен.

Представих си дългите крака на Сейди с къса поличка на сервитьорка на коктейли и как бизнесмените се опитват да зърнат краищата на чорапите ѝ или да надникнат в деколтето ѝ, докато се навежда да сложи питиетата на масата.

— Тя пита за теб — добави Ели и това отново ме накара да се усмихна. — Не исках да ѝ кажа, че си заминал и никой в Джоди няма представа къде си, затова отговорих, че си зает с книгата си и си добре.

От месец и нещо не бях написал нито дума в „Място на убийство“ и двата пъти, когато извадих ръкописа и се опитах да го прочета, ми се стори като написано на пунически език от третия век.

— Радвам се, че Сейди е добре.

— Изискването ѝ за уседналост ще бъде изпълнено в края на месеца, но тя е решила да остане там до края на лятната ваканция. Каза, че бакшишите са много щедри.

— Поиска ли снимка на съпруга ѝ, който скоро ще стане бивш?

— Точно преди да замине. Сейди отговори, че няма. Мислела, че родителите ѝ имат няколко, но отказа да им пише да ги изпратят. Те все още държали на брака ѝ и това щяло да им даде фалшиви надежди. Смятала, че ти си реагирал прекалено емоционално. „Бурно и прекалено емоционално“ беше изразът, който употреби.

Типично за моята Сейди. Само че тя вече не беше моя. Сега беше само: Хей, сервитьорката, донеси ни по още едно… и този път се наведи повечко. Всеки ревнува и в утрото на пети юли аз направо позеленях от ревност.

— Джордж, не се съмнявам, че тя още държи на теб и може би не е късно да изгладите нещата между вас.

Замислих се за Лий Осуалд, който щеше да се опита да убие генерал Едуин Уокър чак след девет месеца.

— Твърде рано е — отвърнах.

— Какво? Не те разбрах.

— Нищо. Приятно ми е да разговарям с теб, Ели, но скоро телефонистката ще поиска още пари, а монетите ми от двайсет и пет цента свършиха.

— Сигурно няма да дойдеш насам за бургер и шейк в ресторантчето, нали? Ако дойдеш, ще поканя и Дийк Симънс. Той ме пита за теб почти всеки ден.

Мисълта да отида отново в Джоди и да видя приятелите си вероятно беше единственото, което можеше да ме развесели в онова утро.

— Абсолютно. Довечера твърде скоро ли е? Да речем в пет?

— Идеално. Ние, провинциалните мишки, вечеряме рано.

— Чудесно. Ще бъда там. Аз черпя.

— Ще делим наполовина.

Ал Стивънс беше назначил момиче, което познавах от часовете по бизнес английски, и останах трогнат, като видях как тя засия, когато видя кой седи до Ели и Дийк.

— Господин Амбърсън! Страхотно е, че ви виждам! Как сте?

— Добре, Дори.

— Поръчайте си повечко храна. Отслабнали сте.

— Вярно — обади се Ели. — Нуждаеш се от грижи.

Мексиканският загар на Дийк беше избледнял и това ми подсказа, че прекарва времето си вкъщи. И беше напълнял. Той стисна силно ръката ми и каза, че се радва да ме види. В този човек нямаше нищо престорено. Нито пък в Ели Докърти. Решението да зарежа този град и да отида на Мерседес Стрийт, където празнуваха Четвърти юли, като взривяваха кокошки, започваше да ми се струва все по-налудничаво, независимо от онова, което знаех за бъдещето. Искрено се надявах Кенеди да си струва жертвите.

Ядохме хамбургери, пържени мазни картофки и ябълков пай със сладолед. Обсъдихме кой какво прави и се посмяхме с Дани Лавърти, който най-после пишеше романа, за който отдавна тръбеше наляво и надясно. Ели каза, че според съпругата на Дани първата глава била озаглавена „Участвам в сбиване“.

Към края на вечерта, докато Дийк тъпчеше лулата си с „Принц Албърт“, Ели взе чантата си от пода под масата и извади голяма книга, която ми подаде над мазните остатъци от храната.

— Осемдесет и девета страница. И я пази от онази грозна локва кетчуп, ако обичаш. Взела съм я назаем и искам да я върна в същото състояние, в което я получих.

Беше годишник, озаглавен „Тигрови опашки“, и от много по-престижно училище от гимназията в Денхолм. „Тигрови опашки“ беше подвързана с кожа вместо с плат, страниците бяха плътни и лъскави и секцията с обявите накрая беше стотина листа. Институцията, която годишникът увековечаваше — или по-скоро възвеличаваше — беше дневното училище „Лонг Ейкър“ в Савана. Прелистих обичайната скучна секция за горните класове и си помислих, че до 1990 година там можеше да има едно-две черни лица. Може би.

— Брей — възкликнах. — Портмонето на Сейди сигурно сериозно е олекнало, откакто е дошла в Джоди оттам.

— Мисля, че е изгаряла от нетърпение да се махне оттам — тихо каза Дийк. — И съм убеден, че е имала причини.

Отгърнах на осемдесет и девета страница. Беше озаглавена ПРЕПОДАВАТЕЛИ ПО ХИМИЯ. Имаше избледняла групова снимка на четирима учители в бели лабораторни престилки, които държаха кипящи мензури — в стил доктор Джекил — и отдолу — четири студийни фотографии. Джон Клейтън изобщо не приличаше на Лий Осуалд, но имаше същото приятно, лесно забравящо се лице и в краищата на устните му имаше същите трапчинки, загатващи усмивка. Призрачно веселие или зле прикрито презрение? По дяволите, може би това беше най-доброто, на което беше способно обсесивно-компулсивното копеле, когато фотографът му бе казал да се усмихне. Единствените отличителни черти бяха вдлъбнатините близо до слепоочията, почти като трапчинките в ъгълчетата на устата му. Снимката не беше цветна, но очите му бяха достатъчно светли, за да ме убедят, че са сини или сиви.

Обърнах се към приятелите си:

— Виждате ли вдлъбнатините на главата му? Естествено образувание ли е това като гърбавия нос или трапчинката на брадичката?

— Не — отговориха всички едновременно, което беше комично.

— Това са белези от форцепс — обясни Дийк. — Получават се, когато на лекарят му писне да чака и измъкне бебето от майката. Обикновено изчезват, но невинаги. Ако косата му не беше оредяла на слепоочията, нямаше да ги видиш.

— Не е ли идвал да разпитва за Сейди? — попитах.

— Не — пак едновременно отвърнаха те и после Елън добави: — Никой не е питал за нея. Освен ти, Джордж. Проклет глупак. — Тя се усмихна така, както хората правят, когато се шегуват, но не съвсем.

Погледнах часовника си и рекох:

— Задържах ви твърде дълго. Ще се връщам.

— Искаш ли да се разходим до футболното игрище, преди да тръгнеш? — предложи Дийк. — Треньорът Борман заръча да те заведа, ако имам възможност. Той вече провежда тренировки, разбира се.

— Поне на хладно вечер — добави Ели и стана. — Да благодарим на Бога за малките дарове. Спомняш ли си как Хейстингс получи топлинен удар преди три години, Дийк? И как отначало помислихме, че е сърдечен пристъп?

— Не мога да си представя защо иска да ме види. Аз насочих един от безценните му нападатели към тъмната страна на вселената. — Понижих тон и дрезгаво прошепнах: — Театралното изкуство!

Дийк се усмихна.

— Да, но спаси друг да не получи червен картон от Алабама. Или поне така си мисли Борман. Защото така му е казал Джим Ладю.

Отначало нямах представа за какво говори Дийк. После си спомних за танците „Сейди Хокинс“ и се ухилих.

— Само ги хванах да си подават бутилка алкохол и я изхвърлих през оградата.

Дийк беше престанал да се усмихва.

— Едно от момчетата е било Винс Ноулс. Знаеш ли, че той е бил пиян, когато са се преобърнали с пикапа?

— Не. — Това обаче не ме изненада. Колите и алкохолът винаги са популярен и понякога смъртоносен коктейл за гимназисти.

— Да. Това и онова, което си казал на момчетата на танците, е накарало Ладю да се закълне, че няма да пие.

— Какво им каза? — попита Ели, която търсеше портмонето си в чантата, но аз бях потънал в спомени за онази нощ и не предложих да платя сметката. „Не прецаквайте бъдещето си“ — това им бях казал. И Джим Ладю с ленивата си усмивка, която сякаш казваше: „Въртя света на малкия си пръст“, го беше взел присърце. Не знам на чий живот повлияваме, нито кога или защо. Не и докато бъдещето не погълне настоящето. Разбираме, когато е твърде късно.

— Не си спомням — отговорих.

Ели отиде да плати.

— Кажи на госпожица Докърти да си отваря очите за мъжа на снимката, Дийк. И ти също. Той може да не дойде и започвам да си мисля, че греша, но може и да дойде. И да е много ядосан.

Дийк обеща, че ще го стори.

За малко да не отида на футболното игрище. Джоди беше особено красив в ранната юлска вечер и ми се прииска да се върна във Форт Уърт, преди да изгубя желание да отида там. Чудя се какво би се променило, ако бях пропуснал онова малко странично пътуване. Може би нищо. Може би много.

Треньорът ръководеше последните две-три игри с хлапетата от специалния отбор, а останалите играчи седяха на пейката. Бяха свалили каските си и по лицата им се стичаше пот.

— Ред, напред, напред! — крещеше Борман. Видя ни с Дийк и вдигна ръка с разперени пръсти — пет минути. След това се върна при малкия и уморен отбор, който все още стоеше на терена. — Още веднъж! Да видим как правите онзи смел скок! Какво ще кажете?

Огледах игрището и видях мъж в крещящо спортно сако. Тичаше покрай страничната линия със слушалки на главата и нещо като купа за салата в ръцете. Очилата му ми напомниха на някого. Отначало не можах да се сетя, но след това го познах. Приличаше малко на Тихия Майк Макеърн. Моят личен господин електронен факир.

— Кой е онзи? — попитах.

Дийк присви очи:

— Мътните ме взели, ако знам.

Треньорът плесна с ръце и каза на хлапетата да отидат под душовете. Приближи се до пейките и ме потупа по гърба.

— Как вървят нещата, Шекспир?

— Много добре — усмихнах се смело.

— Шекспир, ритни тапир. Така казвахме, когато бяхме деца. — Той се разсмя от сърце.

— А ние казвахме: Тренер, тренер, настъпи хайвер.

На лицето му се изписа изненада:

— Сериозно?

— Не, пошегувах се. — Искаше ми се да се бях вслушал в импулсивното си желание и да си бях тръгнал след вечерята. — Как е отборът?

— О, добри момчета са, стараят се, но няма да бъде същото без Джими. Видя ли новия билборд там, където шосе 109 се отделя от магистрала 77?

— Предполагам, че съм свикнал с него твърде много, за да го забележа.

— Погледни го, като минаваш. Привържениците са го направили страхотно. Майката на Джими едва не се разплакала, като го видяла. Разбрах, че ти дължа големи благодарности, че си убедил младежа да зареже пиенето. — Борман махна шапката си с голямото „Т“, мокра от потта на челото му, сложи я пак на главата си и въздъхна тежко. — Вероятно дължа благодарности и на онзи шибан дръвник Винс Ноулс, но най-доброто, което мога да направя, е да го включа в списъка си с молитвите.

Спомних си, че треньорът е баптист от заклетата разновидност. В добавка към списъците с молитви той вероятно вярваше и във всичките щуротии за синовете на Ной.

— Не е необходимо — отвърнах. — Просто си вършех работата.

Той ме погледна язвително.

— Би трябвало да я вършиш, а не да блъскаш чекии над някаква си книга. Извинявай, ако това ти се струва твърде грубо, но така мисля.

— Няма нищо. — И наистина беше така. Харесах го повече, че го каза. В някой друг свят Борман можеше дори да бъде прав. Посочих към отсрещната страна на игрището, където двойникът на Тихия Майк прибираше купата за салата в стоманена кутия. Слушалките още висяха на врата му. — Кой е този, треньоре?

Борман изсумтя:

— Мисля, че името му е Хейл Дъф. Или Кейл. Нов спортен коментатор в Големия. — Той имаше предвид КДАМ, единствената радиостанция в окръг Денхолм, която излъчваше новини за фермерите сутрин, кънтри музика следобед и рокендрол след часовете в училище. Хлапетата харесваха и музиката, и рекламните паузи. Разнасяше се експлозия, след която мъж с глас на стар каубой казваше: „К-ДАМ! Ето, това е голяма работа!“ В Страната на миналото това се смяташе за връх на малко неприлично остроумие.

— Какъв уред носи? — попита Дийк. — Знаеш ли, треньоре?

— Да, знам, и ако си мисли, че ще му позволя да го използва, докато предава мач, значи му хлопа дъската. Смятате ли, че искам радиослушателите да ме чуят как наричам моите момчета шайка проклети женчовци, когато не могат да отблъснат атаките?

Обърнах се към него много бавно.

— За какво говориш?

— Не му повярвах и затова го изпробвах — отвърна Борман и с нарастващо възмущение добави: — Чух Буф Редфорд да казва на един деветокласник, че топките ми са по-големи от мозъка!

— Аха. — Сърдечният ми ритъм се ускори значително.

— Дъф каза, че го измайсторил в гаража си — измърмори треньорът. — Пуснеш ли го до дупка, чуваш как пърди котка на съседната улица. Това са глупости, разбира се, но Редфорд наистина беше на другия край на игрището, когато чух остроумната му забележка.

Спортният коментатор, който изглеждаше на двайсет и четири години, взе стоманената кутия и махна със свободната си ръка. Борман му отвърна и измърмори под носа си:

— Ще го пусна на моето игрище с онова чудо, когато залепя стикер с Кенеди на шибания си додж.

Беше почти тъмно, когато стигнах до кръстопътя между магистрала 77 и шосе 109, но от изток изгряваше грамадна оранжева луна и видях билборда. Джим Ладю се усмихваше и държеше футболната си каска в едната ръка и топка в другата, а на челото му геройски бе паднала къдрица черна коса. Над него с осеяни със звезди букви пишеше: ПОЗДРАВЛЕНИЯ ЗА ДЖИМ ЛАДЮ, НАПАДАТЕЛ НА ЩАТА ЗА 1960 И 1961 ГОДИНА! УСПЕХ В АЛАБАМА! НИКОГА НЯМА ДА ТЕ ЗАБРАВИМ!

А отдолу с червени букви, които сякаш крещяха, беше добавено:

Два дни по-късно отидох в „Сателитна електроника“ и изчаках собственика да продаде транзистор с големината на айпод на мляскащо дъвка хлапе. Щом момчето излезе (вече притиснало малката слушалка на радиото до ухото си), Тихия Майк се обърна към мен:

— Охо, старият ми приятел Доу! С какво мога да ви помогна днес? — попита и след това заговорнически зашепна: — Още лампи с подслушвателни устройства?

— Не — отвърнах. — Кажете ми, чували ли сте за нещо, наречено широкообхватен микрофон?

Устните му се разтеглиха в усмивка, която оголи зъбите му.

— Приятелю мой, пак съм на разположение.

Осемнайсета глава

Инсталирах си телефон и първо се обадих на Елън Докърти, която най-услужливо ми даде адреса на Сейди в Рино.

— Имам и телефонния номер на квартирата ѝ — добави. — Ако го искаш.

Разбира се, че го исках, но ако го имах, щях да се поддам на изкушението да ѝ се обадя. Нещо обаче ми подсказваше, че не бива.

— И адресът ми стига — отвърнах.

Щом затворих телефона, съчиних писмо до Сейди. Омразен ми беше фалшивият му непринуден тон, но не знаех как да се отърся от него. Проклетата метла още беше помежду ни. Ами ако Сейди си беше хванала някой чичко-паричко и изобщо не си спомняше за мен? Колко му е? В секса я биваше, спор няма; бързо усвояваше новото и кръшността ѝ в кревата не отстъпваше по нищо на кръшността ѝ в дискотеката. Усетих, че пак говори ревността ми и побързах да довърша писмото с ясното съзнание, че навярно в думите ми прозира по-скоро страдание, а не загриженост. И на това бях съгласен, само и само да прикрия фалша и да кажа нещо от сърце.

„Липсваш ми и безкрайно съжалявам за случилото се. Обаче не знам как да оправя нещата. Чака ме работа и ще я приключа чак следващата пролет. Може и да се проточи, но мисля, че ще смогна. Надявам се да смогна. Не ме забравяй, моля те. Обичам те, Сейди.“

Подписах се като Джордж, което сякаш заличи и малкото искреност в посланието ми. Отдолу написах телефонния си номер и добавих: „В случай, че решиш да се обадиш.“ После отидох до обществената библиотека и пуснах писмото в голямата синя пощенска кутия. За момента не можех да направя повече.

В бележника на Ал с кламер бяха прикрепени три снимки, разпечатани от различни интернет сайтове. На едната се мъдреше Джордж де Мореншилд, облечен в официален сив костюм — от онези, които носят банкерите, с бяла кърпичка в джобчето на сакото. Косата му бе сресана назад и прилежно разделена на път в крак с модата от онова време. Усмивката, разкривила плътните му устни, ми напомни за леглото на най-малкото мече от приказката за Златокоска: нито прекалено твърдо, нито прекалено меко, точно както трябва да е. Нямаше и следа от откачалката, която пред очите ми щеше да си разкъса ризата на верандата на къщата на Мерседес Стрийт 2703. А може би имаше. Тези тъмни очи. Излъчваха арогантност. Все едно те пращаха на майната си.

Втората снимка беше на стрелковото гнездо от кашони на шестия етаж на Тексаското книгохранилище.

На третата позираше облеченият в черно Осуалд, стиснал в едната си ръка доставената по пощата пушка, а в другата — няколко левичарски списания. Револверът, с който Ози щеше да застреля далаския полицай Дж. Д. Типит по време на несполучливото си бягство (ако не го предотвратях), стърчеше от колана му. Марина щеше да направи тази снимка десетина дни преди опита за убийство на генерал Уокър. Мястото беше закритият страничен двор към жилищната сграда на Уест Нийли Стрийт 214 в Далас.

Докато чаках семейство Осуалд да се нанесат в къщичката от другата страна на улицата във Форт Уърт, често ходех на Уест Нийли 214. Далас несъмнено беше на гъза на географията, както се изразяваха учениците ми от 2011, но тази улица се намираше в малко по-добър квартал от Мерседес Стрийт. И тук смърдеше, разбира се — през 1962 почти цял Централен Тексас вонеше на рафинерия — но поне ги нямаше миризмите на изпражнения и канални нечистотии. Улицата не беше в цветущо състояние, обаче беше павирана. И по нея не щъкаха кокошки.

По онова време на горния етаж на номер 214 живееше млада двойка с три деца. След тях щяха да се нанесат семейство Осуалд. Интересуваше ме апартаментът на долния етаж, защото планирах да заживея там, когато Лий, Марина и Джун се настаняха горе.

През юли същата година приземният етаж се обитаваше от две жени и един мъж. Жените бяха дебели, мудни и вечно пременени в измачкани рокли без ръкави. Едната беше към шейсетте и куцаше. Другата преваляше трийсетте. Приличаха си и несъмнено бяха майка и дъщеря. Мъжът беше кльощав и се придвижваше с инвалидна количка. Оредялата му коса беше побеляла. Прикачена към катетър торба с мътна урина лежеше в скута му. Пушеше цигара от цигара и ги изтръскваше в пепелника върху страничната облегалка на количката. През цялото лято не смени тоалета си: червени сатенени баскетболни шорти, разкриващи изпосталелите му бедра чак до чатала, и жълта спортна тениска в тон с урината в катетъра, допълвани от залепени с тиксо кецове и грамадна черна каубойска шапка с лента от змийска кожа и с емблема, представляваща кръстосани кавалерийски саби. Или жена му, или дъщеря му го изкарваха с количката под дървото на моравата и го оставяха там — изгърбен и неподвижен като статуя. Започнах да му махам, като минавах наблизо, но той никога не отвръщаше на поздрава, макар да разпознаваше колата ми. Може би се страхуваше да ми помаха. Сигурно си въобразяваше, че е под зоркото наблюдение на ангела на смъртта, който обикаляше Далас зад волана на раздрънкан форд кабриолет, вместо да язди черен кон. Всъщност донякъде бях тъкмо това — ангел на смъртта.

Изглежда, тримата живееха тук от доста време. Дали планираха да останат и следващата година, когато жилището щеше да ми е нужно? Нямаше как да разбера. В бележките на Ал не се споменаваше за тях. За момента можех само да ги държа под око и да чакам.

Взех новото оборудване, което Тихия Майк беше измайсторил собственоръчно. Чаках телефонът да иззвъни. Случи се три пъти и винаги скачах, изпълнен с надежда. Две от обажданията бяха от госпожа Ели и с нея само си побъбрихме. Дийк се обади да ме покани на вечеря и аз приех на драго сърце.

Сейди не телефонира.

На трети август по занемарената алея на номер 2703 зави шевролет „Бел Еър“, модел ’58 година. Следваше го лъскав крайслер. Братята Осуалд слязоха от шевролета и безмълвно застанаха един до друг.

Пресегнах се през пердетата, отворих прозореца и в стаята нахлу уличната шумотевица, съпътствана от вял полъх на горещ и влажен въздух. Изтичах до спалнята и извадих изпод леглото новата придобивка. Тихия Майк беше пробил дупка в дъното на пластмасова купа и от там стърчеше като пръст възхваляваният от него микрофон, приемащ сигнал от всички посоки. Включих микрофона към буксите от задната страна на магнетофона. Намерих също входа за слушалките — и по техен адрес техникът се беше изказал ласкаво.

Надникнах през прозореца и видях, че братята си приказват с онзи от крайслера, който го раздаваше каубойски — широкопола шапка „Стетсън енд Бъфало“, вратовръзка шнур и кичозни ботуши с шевове. Имаше по-добър вкус от хазяина ми, но беше от същата пасмина. Хич не ми и трябваше да подслушвам разговора; жестовете на мъжа бяха достатъчно красноречиви. „Знам, че не е кой знае какво, ама и ти не си въшлив с пари. Прав ли съм, приятел?“ За гражданин на света като Лий, който вярваше, че му е отредена слава, макар и без богатство, действителността сигурно беше трудна за преглъщане.

На стената близо до пода имаше контакт. Включих магнетофона, надявайки се да не ме удари ток или да гръмне бушонът. Светна червена лампичка. Сложих си слушалките и пъхнах пластмасовата купа в пролуката между пердетата. Ако онези типове обърнеха погледи насам, слънцето щеше да им блести в очите и понеже стряхата над прозореца хвърляше сянка, нямаше да ме видят или щяха да зърнат само безформено бяло петно. Все пак ми хрумна, че ще е добре да облепя купата с черен изолирбанд. За всеки случай.

Само дето не чувах нищичко.

Дори уличните шумове почти бяха заглушени.

„Направо гениално, няма що — рекох си. — Милиони благодарности, о, Тихи Ма…“.

После видях, че копчето за звука е на нула. Завъртях го докрай и в главата ми направо експлодираха гласове. Изпсувах, махнах слушалките, понамалих звука и после пак ги сложих. Резултатът беше смайващ. Все едно използвах бинокъл, но не за увеличаване на образа, а на звука.

— Шейсетачка на месец ми се струва малко солено, сър — каза Лий Осуалд (като се имаше предвид, че Темпълтънови плащаха с десет долара по-малко от мен, бях напълно съгласен с него). Говореше почтително и с лек южняшки акцент. — Дали не бихме могли да слезем до петдесет и пет…

— Нищо против нямам пазарлъците, ама хич недей се пробва — заяви Повелителят на ботушите от змийска кожа. Заклати се на високите си токове, все едно се канеше да си тръгне. — Каквато пара съм казал, трябва да си я взема. Ако не е от тебе, то ще е от друг.

Лий и Робърт се спогледаха.

— Е, да влезем и да поогледаме — измънка Осуалд.

— Жилището си го бива и улицата е тиха — осведоми ги господин Змийски ботуши. — Обаче внимавайте с първото стъпало на верандата, че трябва да се поправи. Сума такива къщи имам и народът хич не ги пази. Последните наематели бяха големи хаймани.

„Внимавай в картинката, копелдак — мина ми през ума. — Не говори така за хората на Айви.“

Влязоха вътре. Гласовете се загубиха, после пак се появиха — макар и заглушени, — когато господин Змийски ботуши застана до прозореца на предната стая. Съседите отсреща можели да надзъртат през него, твърдеше Айви, и се беше оказала права.

Лий се поинтересува какво възнамерява да направи с дупките по стените бъдещият му хазяин. Във въпроса не се долавяше възмущение или сарказъм, но нямаше и следа от подлизурство, независимо от прикрепеното към всяко изречение „сър“. Говореше уважително и в същото време равнодушно — поведение, което явно беше усвоил като морски пехотинец. „Безцветен“ е думата, която го описваше най-точно. Имаше лицето и гласа на човек, който го бива в изплъзване между капките. Поне пред хората. Само Марина познаваше другото му лице и беше чувала другия му глас.

Господин Змийски ботуши с половин уста им обеща това-онова и даде мъжката си дума, че нов матрак за голямата спалня ще има, защото „предишните момци взели, че тафили стария“. Пак натърти, че ако Лий не иска жилището, все някой щял да се намери (сякаш не стоеше празно цяла година), после покани братята да огледат стаите. Запитах се дали ще им се понравят естетическите напъни на Розет.

Гласовете им заглъхнаха, после те влязоха кухнята и пак започнах да ги чувам ясно. Зарадвах се, че подминаха „Наклонената лампа в Пиза“, без дори да я погледнат.

— Мазе има ли? — попита Робърт.

— Няма! — самодоволно отвърна господин Змийски ботуши, сякаш липсата на мазе беше преимущество. Май така виждаше нещата. — Притрябвало ви е. Само влага ще ви държи. Тук сигналът пак изчезна, сигурно защото онзи отвори задната врата да покаже двора. Който изобщо не беше двор, а по-скоро буренясала поляна.

След около пет минути пак бяха отпред. Този път Робърт, по-големият брат, се опита да се пазари. И той удари на камък.

— Ще ни оставите ли насаме? — обърна се към хазяина.

Онзи погледна кичозния си никелиран часовник и ги осведоми:

— Само че имам уговорена среща на Чърч Стрийт, та ще трябва да решавате по-бързо.

Робърт и Лий застанаха до задницата на шевролета и макар че снижиха гласовете си, за да не ги чуе каубоят, щом насочих купата към тях, чувах почти всяка дума. Робърт настояваше да поразгледат още някое жилище. Лий заяви, че се е спрял на това. Щяло да свърши работа като за начало.

— Лий, това е дупка! Хвърляне на… — Пари, вероятно.

Не чух отговора на Лий. Робърт въздъхна и примирено вдигна ръце. Върнаха се при господин Змийски ботуши, който се ръкува с Лий и похвали мъдрото му решение. Впусна се в разясняване на Светите хазяйски писания: първи месец, последен месец, депозит за нанесени щети. Тук Робърт се намеси и заяви, че няма да платят депозит, докато не бъдат оправени стените и не бъде доставен нов матрак.

— За новия матрак се разбрахме — каза каубоят. — И ще викна някой да поправи онова стъпало, та да не си изкълчи глезена женицата. Ама ако ремонтирам стените сега, ще трябва да вдигна наема с петарка на месец.

От бележките на Ал знаех, че Лий ще наеме жилището, и въпреки всичко очаквах да се откаже. Но той извади от задния си джоб овехтял портфейл и измъкна тънка пачка банкноти. Повечето отброи в протегнатата ръка на новия си хазяин, докато Робърт крачеше към колата, клатейки възмутено глава. Равнодушно изгледа моята къща от отсрещната страна, после погледът му се зарея в друга посока.

Господин Змийски ботуши за последно стисна ръката на Лий, качи се в крайслера и потегли, оставяйки след себе си кълба прахоляк.

Едно от момиченцата, които бях видял да скачат на въже, довтаса на ръждива тротинетка и попита Робърт:

— В къщата на Розет ли ще се нанасяте, господине?

— Аз — не, само този господин. — Робърт посочи с палец брат си.

Малката се придвижи с тротинетката до Лий и попита човека, който щеше да отнесе с куршум половината глава на Джон Кенеди, дали има деца.

— Имам си дъщеричка — отговори той.

Опря ръце на коленете си и приклекна, за да се изравни с малката клюкарка, която продължи разпита:

— Хубава ли е?

— Не чак колкото теб, нито пък е толкова голяма.

— Може ли да скача на въже?

— Миличка, тя още не може да ходи. — Южняшкият му акцент беше още по-подчертан.

— Ами да си яде ушите тогава. — Тя подкара към Уинскот Роуд.

Двамата братя се обърнаха към къщата. Гласовете им позаглъхнаха, но след като увеличих звука, чувах повечето думи.

— Купуваш… в чувал — каза му Робърт. — Чакай само Марина да я види тая къща; ще ти се нахвърли като муха на лайно.

— Аз ще… Рина — отговори Лий. — Ама, братко, ако не… от къщата на мама и не се чупя от оня малък апартамент, ще взема да я убия.

— Понякога е истинска… но… те обича, Лий. — Робърт направи няколко крачки към улицата. Лий се приближи до него и гласовете им зазвучаха съвсем ясно.

— Знам, но няма оправия. Оная нощ с Рина се бяхме заиграли в кревата, а тя писка от разтегателния диван в хола: „Я по-полека, вие двамцата, рано ви е за второ. Чакайте първо да отгледате това, дето го имате.“

— Такава си е. Доста е груба понякога.

— Все купува разни неща, братко. Казва, че са за Рина, ама ми ги натрапва. — Лий се изсмя и тръгна към шевролета. Този път неговият поглед се плъзна по къщата на номер 2706 и ми костваше доста усилия да застина зад пердетата. И да задържа стабилно купата.

Облегнаха се на задната броня — двама мъже с чисти сини ризи и с работни панталони. Лий носеше и вратовръзка, която разхлаби.

— Слушай само. Отскача мама до „Ленард Брадърс“ и се връща с куп парцалки за Рина. Вади дамски шорти като кюлоти, ама с индийски десен, и вика: „Гледай, Рини, каква хубосия!“ — Лий имитираше майка си с доста хаплив тон.

— Как реагира Рина? — Робърт се усмихваше.

— Вика „Не, мамочка, не, благодаря съм, но не харесва, не харесва. Ей така харесва.“ И показва с ръка. — Лий демонстрира нагледно, като сложи длан някъде по средата на бедрото си.

Този път Робърт направо се ухили:

— Обзалагам се, че мама е била очарована.

— Каза ѝ: „Марина, такива ми ти къси гащи са за млади моми, дето се перчат по улиците и си дирят мъжлета, не за омъжени жени.“ Да не си ѝ казал къде сме, братко. Да не си посмял. Ясно?

Робърт не продума няколко секунди. Може би си спомняше онзи студен ноемврийски ден през 1960 и как майка му припка след него по Уест Севънт и вика: „Спри се, Робърт, още не съм приключила с теб!“ И макар в бележките на Ал да липсваха подробности по този въпрос, доста ме съмняваше да е приключила и с Лий. Все пак тъкмо той ѝ беше любимецът. Галеникът на семейството. Този, който спеше в нейното легло, докато не навърши единайсет. Този, чиито топки тя редовно проверяваше за наченки на окосмяване. Въпросните подробности ги имаше в бележките на Ал. До тях отстрани в полето бяха надраскани две думи, които човек не очаква от готвач на аламинути: истерична фиксация.

— Ясно, Лий, но това е малко градче. Ще ви намери.

— Набързо ще я накарам да вдигне гълъбите. Бъди сигурен.

Качиха се в шевролета и потеглиха. Табелата с надпис „ПОД НАЕМ“ я нямаше на парапета на верандата. Новият хазяин на Лий и Марина я беше прибрал.

Отскочих до железарията, купих ролка изолирбанд и облепих пластмасовата купа отвътре и отвън. Като цяло денят ми се струваше успешен, но бях нагазил в дълбоки води. И го знаех.

В около пет следобед на 10 август бел еърът пак се появи, но този път теглеше малко дървено ремарке. На Лий и Робърт им бяха нужни по-малко от десет минути да пренесат всички земни притежания на семейство Осуалд в новото им обиталище (внимаваха да не стъпват на разхлопаната дъска на верандата, която още не беше поправена). Марина с Джун на ръце стоеше на неокосената морава и с ужас гледаше новия си дом.

Този път цъфнаха и трите съседски момиченца — двете вървяха пеш, третото тикаше тротинетка. Настояха да видят бебето и Марина се подчини с усмивка.

— Как се казва? — попита едното.

— Джун — отвърна Марина.

И трите я обсипаха с въпроси:

— На колко годинки е? Може ли да говори? Защо не се смее? Има ли си кукличка?

Марина поклати глава. Още се усмихваше.

— Съжалявам, аз не говори.

Трите малки клюкарки офейкаха, като викаха през смях: „Аз не говори, аз не говори!“ Едно от малкото оцелели пилета по Мерседес Стрийт с протестен крясък отскочи от пътя им. Марина ги проследи с поглед и усмивката ѝ помръкна.

Лий излезе на моравата. Беше гол до кръста и се потеше обилно. Кожата му беше белезникава като рибешки корем, а ръцете му — мършави. Прегърна я през кръста, после се приведе и целуна Джун. Помислих си, че Марина ще посочи къщата и ще каже: „Не харесва, не харесва“ — дотолкова беше усвоила английския, — но тя просто му подаде бебето; качи се на верандата, залитна на разхлабеното стъпало, обаче успя да запази равновесие. Хрумна ми, че Сейди по всяка вероятност щеше да се просне в цял ръст и да накуцва с подут глезен следващите десетина дена.

Останах с впечатлението, че Марина е също толкова нетърпелива да се отърве от Маргарет, колкото и съпругът ѝ.

Десети се падаше петък. В понеделник, два часа след като Лий беше отишъл да монтира поредните алуминиеви врати, пред къщата на номер 2703 спря ръждивокафяво комби. Маргарет Осуалд отвори предната дясна врата още преди колата да е спряла и изскочи навън. Днес червената кърпичка бе заменена с бяла на черни точки, но грубите обувки като на медицинска сестра и изражението на неприязнена враждебност бяха същите. Робърт се бе оказал прав, беше ги открила.

„Небесна хрътка17 — помислих си. — Небесна хрътка.“

Надничах през пролуката между пердетата, но не включих микрофона. Тази история не се нуждаеше от саундтрак.

Дружката, дето беше докарала „мама“ — едричка госпожа — се изтътрузи от седалката и започна да си вее с длан. Вече беше горещо като в пещ, но Маргарет пет пари не даваше. Избута шофьорката към багажника на комбито и я накара да го отвори. Вътре се помещаваха детско столче и торба с покупки. Маргарет грабна столчето, приятелката ѝ — торбата.

Пристигна любопитката с тротинетката, но Маргарет набързо я отряза. Дочух: „Марш, малката!“ и момиченцето си тръгна нацупено.

Маргарет замарширува по отъпкания коловоз, който заместваше алеята за коли. Докато оглеждаше разхлопаната дъска, се появи Марина. Беше с риза и от онзи тип шорти, дето госпожа Осуалд не одобряваше за омъжени жени. Не беше чудно, че Марина ги харесва. Имаше убийствени крака. Изглеждаше стъписана и дори без усилвателя-самоделка можех да я чуя как бърбори:

— Не, мамочка — мамочка, не! Лий каза не! Лий каза не! Лий каза… — Последва тирада на руски, която беше единственият начин Марина да изрази възгледите на съпруга си.

Маргарет Осуалд бе от онези американци, които вярват, че чужденците ще ги разберат, ако говорят бавно… и много ВИСОКО.

— Да… Лий… си… има… ДОСТОЙНСТВО! — изтръби тя. Качи се на верандата (ловко избягвайки счупеното стъпало) и се изтъпанчи пред ошашавената си снаха. — Няма… нищо… нередно… в това… но не бива… ВНУЧКАТА МИ… да си ПАТИ!

Беше цяла грамада. Марина беше фиданка. „Мамочка“ нахлу вътре без повече увъртания. Настъпи моментно затишие, разкъсано от докерски рев:

— Къде е на баба СЛАДУРАНАТА?

Дълбоко в дебрите на къщата, вероятно в бившата стая на Розет, Джун се разплака.

Личната шофьорка на Маргарет плахо се усмихна на Марина, нарами торбата с покупките и също влезе в къщата.

В пет и половина Лий се зададе откъм автобусната спирка; носеше кутия за храна, която подскачаше в ритъм с крачките му. Изкачи се по стълбите, без да се сети за продъненото стъпало, което поддаде; той залитна и изтърва кутията, после се наведе да я вземе.

„Сега ще му се повиши настроението“ — помислих си.

Наблюдавах го как прекоси хола и остави на кухненския плот кутията от обяда си. Обърна се и видя новото бебешко столче. Навярно позна „почерка“ на майка си, защото веднага отвори ръждясалия хладилник. Още се взираше вътре, когато Марина изникна от детската стая. Беше преметнала през рамото си пелена, а бинокълът ми беше достатъчно мощен, че да видя бебешките лиги по нея.

Усмихна се и заговори на съпруга си, той се извърна към нея. Светлата кожа е проклятие за всеки, който лесно се изчервява, а навъсеното лице на Лий беше пламнало чак до олисялото му чело. Започна да ѝ крещи, сочейки с пръст хладилника (вратата още зееше отворена и от вътре излизаше студена пара). Марина се обърна и понечи да се върне в детската стая. Той я хвана за рамото, извъртя я към себе си и я заразтърсва. Главата ѝ се люшкаше като на парцалена кукла.

Не исках да гледам тази сцена, а и нямаше причина да го правя; с нищо не допринасяше за разследването ми. Че беше грубиян, беше, но тя щеше да оцелее, което не можеше да се каже за Джон Ф. Кенеди… нито пък за полицай Типит. Причина да съм свидетел на скандала нямаше. Но понякога просто не можеш да извърнеш поглед.

Продължиха да се разправят, Марина несъмнено се опитваше да обясни, че няма идея как Маргарет е разбрала къде са и че не е било по силите ѝ да удържи „мамочка“ извън къщата. И естествено Лий накрая я зашлеви, защото не можеше да зашлеви майка си. Дори да беше там, нямаше да посмее да ѝ вдигне ръка.

Марина изпищя. Той я пусна. Тя му заговори разпалено, като ръкомахаше. Лий опита да я хване, но тя се дръпна. После вдигна ръце към тавана, отпусна ги и излезе от къщата. Лий понечи да я последва, но се отказа. Братята бяха сложили два паянтови градински стола на верандата. Марина се тръшна на единия. Под лявото ѝ око имаше драскотина и бузата ѝ вече започваше да подпухва. Отправи поглед към улицата и отвъд нея. Почувствах гузен страх, макар лампите в хола ми да не светеха и да бях сигурен, че няма как да ме види. Въпреки това притаих дъх.

Лий седна до кухненската маса и закри с длани челото си. Постоя така известно време, после чу нещо и се шмугна в по-малката спалня. Излезе от там с Джун на ръце и започна да се разхожда из хола, търкайки гръбчето ѝ, за да я успокои. Марина се появи. Джун я видя и протегна към нея пухкавите си ръчички. Лий подаде бебето на жена си и я прегърна, преди да успее да му се изплъзне. Тя покротува в прегръдката му, после прехвърли бебето в другата си ръка и също го прегърна. Устата му докосваше косата ѝ и почти бях сигурен, че ѝ шепне: „Съжалявам.“ Не се съмнявах, че съжалява. И следващия път щеше да съжалява. И по-следващия.

Марина върна Джун в бившата стая на Розет. Лий се повъртя още малко, сетне отиде до хладилника, извади нещо и започна да го ръфа.

Късно на другия ден, тъкмо когато Лий и Марина сядаха да вечерят (Джун лежеше на одеяло на пода в хола), Маргарет се зададе пуфтейки откъм автобусната спирка на Уинскот Роуд. Тази вечер се бе издокарала със син памучен панталон — доста несполучлив избор предвид мощните ѝ задни части. Мъкнеше грамадна платнена чанта, от която надничаше червеният покрив на пластмасова детска къщичка. Тя изкачи стълбите на верандата (отново ловко избягвайки коварното стъпало) и нахълта вътре, без да почука.

Опитах да се преборя с изкушението да включа специалния микрофон — предстоеше поредната сцена, която спокойно можех да си спестя — но загубих битката. Няма нищо по-вълнуващо от една семейна разпра; май Лев Толстой го беше казал. Или пък Джонатан Франзен18. Докато включа микрофона и го насоча към отворения прозорец на отсрещната къща, кавгата вече беше в разгара си.

— … исках да знаеш къде сме, не мислиш ли, че щях да ти кажа!

— Вада ми каза, щото е добро момиче — кротко каза Маргарет. Гневът на Лий сякаш ѝ действаше успокояващо като летен дъждец. Действайки със сръчността на крупие, тя продължи да трупа върху плота чинии от всякакъв вид и с различни шарки. Марина я наблюдаваше с удивление. Детската къщичка стоеше на пода до одеялото на Джун. Малката радостно риташе с крачета и не ѝ обръщаше никакво внимание. И какво чудно имаше в това? Защо му е на четиримесечно бебе детска къщичка?

— Майко, разбери, че искаме да ни оставиш на мира! Престани да мъкнеш разни неща! Сам мога да се грижа за семейството си!

Марина побърза да окаже логистична подкрепа на съпруга си:

— Мамочка, Лий каза не.

Маргарет се изсмя ведро.

— „Лий каза не, Лий каза не.“ Миличка, той винаги казва не. Цял живот така говори, ама аз не му обръщам внимание. Щото се грижа за него. — Тя щипна бузата му, както правят майките, когато шестгодишните им хлапета направят някоя симпатична беля. Помислих си, че ако Марина се беше опитала да го пощипне, шегичката несъмнено щеше да ѝ коства някой и друг зъб.

Междувременно съседските момиченца бяха цъфнали на жалката морава пред къщата и наблюдаваха скандала като правостоящи зрители на поредната Шекспирова пиеса в лондонския театър „Глоуб“. Само че в нашата постановка опърничавата щеше да победи.

— Какво вечеряхте, миличък? Нещо вкусно ли?

— Ядохме яхния. Грегъри ни изпрати купони за „Шопрайт“ — обясни той, без да престава да дъвче. Маргарет търпеливо чакаше. — Искаш ли да я опиташ, мамо?

— Ядене много вкусно, мамочка — намеси се Марина и обнадеждено се усмихна.

— Ааа, не, такива работи не ям — намуси се свекървата.

— Да му се не види, майко, дори не знаеш какво е!

Тя не му обърна внимание, сякаш не беше продумал, и продължи да дърдори:

— Ще ми се разбълника стомахът от тая манджа… Лий, миличък, вземи да оправиш онова стъпало, преди някой да си е строшил крака.

Той измърмори нещо, но Маргарет си беше намерила друг обект. Връхлетя върху Джун и я сграбчи, както ястребът сграбчва полска мишка. Ясно видях през бинокъла стреснатото изражение на бебето.

— Как е малката ми СЛАДУРАНА? Как е СЪКРОВИЩЕТО на баба? Как е малката ми ДЕВУШКА?

Малката ѝ девушка изпадна в ужас и се разпищя.

Лий понечи да вземе бебето. Червените устни на Маргарет се разтеглиха в гримаса, която при най-добро желание би минала за усмивка. На мен повече ми приличаше на озъбване. Явно и синът ѝ мислеше така, защото отстъпи назад. Марина хапеше устни и стреснато се кокореше.

— Оооо, Джуни! Джуни-Гуни-СЛАДУНИ!

Маргарет крачеше напред-назад по изтъркания зелен мокет, пренебрегвайки усилващите се писъци на Джун, както беше пренебрегнала и гневните излияния на Лий. Дали не ѝ правеха удоволствие? Май да. След известно време Марина не успя да се сдържи. Стана и тръгна към Маргарет, която се отдръпна, притиснала бебето до гърдите си. Дори от отсрещната страна на улицата сякаш чувах как шляпат грубите ѝ обувки: „Ххлоптрак-хлоп.“ Марина я последва. Маргарет явно реши, че им е дала да се разберат, и връчи бебето на майка му. Посочи към Лий, после заговори с даскалски тон:

— Понадебеля… докато живеехте при мен… защото му готвех… все неща, дето ХАРЕСВА… по още е ПРЕКАЛЕНО… МЪРШАВ… ПУСТО да остане!

Марина изплашено се кокореше над главата на бебето. Свекърва ѝ забели очи — или от нетърпение, или от отвращение, и се приведе към нея. „Наклонената лампа в Пиза“ беше включена и светлината се отразяваше в издължените очила на Маргарет, тип „котешко око“.

— ГОТВИ МУ… НЕЩА, ДЕТО ОБИЧА! НИКАКВИ… ВКИСНАТИ СМЕТАНИ! НИКАКВИ… ЙОГРИТИ! ПРЕКАЛЕНО… МЪРШАВ… Е!

— Мръшав — колебливо произнесе Марина. Джун явно се поуспокои в прегръдките на майка си и писъците ѝ преминаха в хълцукания.

— Да! — натърти Маргарет. После се врътна към Лий. — И да го поправиш онова стъпало!

Сетне си тръгна, но на излизане звучно целуна главичката на внучка си. Усмихваше се, докато вървеше към автобусната спирка. Изглеждаше подмладена.

На другата сутрин станах в шест. Отидох до прозореца и машинално надникнах през пролуката в завесите — шпионираното на отсрещната къща ми беше станало навик. Марина седеше на един от градинските столове и пушеше цигара. Носеше възголяма розова пижама от изкуствена коприна. Имаше прясна синина около едното око и горнището на пижамата беше изпръскано с кръв. Пушеше бавно, жадно вдишваше дима и се взираше в една точка.

След известно време се прибра вкъщи и приготви закуска. После Лий излезе на верандата и се нахрани. Беше забил нос в някаква книга и не погледна жена си.

„Грегъри ни изпрати купони за «Шопрайт».“ Така беше казал Лий на майка си, може би да даде обяснение за месото в яхнията или пък просто да я информира, че с Марина не са самотници във Форт Уърт. Това сведение като че ли бе минало покрай ушите на мамочка, но моите го регистрираха. Питър Грегъри беше първото звено от веригата, която щеше да доведе Джордж де Мореншилд до Мерседес Стрийт.

Също като Мореншилд и Грегъри беше руски емигрант в света на петрола. Родом беше от Сибир и преподаваше руски език веднъж седмично във фортуъртската библиотека. Лий се беше поинтересувал дали не им се намира свободно място за преводач. Грегъри му даде тест и прецени нивото му на владеене на руския като „задоволително“. Всъщност Лий беше убеден, че онова, което интересува Грегъри — и всички останали емигранти — беше Марина Прусакова, млада девойка от Минск, която някак си беше съумяла да се изплъзне от лапите на руската мечка само за да попадне в лапите на американски селяндур.

Лий не получи работата; вместо него Грегъри взе Марина да преподава руски на сина му Пол. Парите бяха добре дошли за Осуалдови. Но цялата история даде на Лий поредния повод да злобее. Жена му обучаваше богаташко хлапе два пъти седмично, докато той се бъхтеше да монтира комарници.

През онази сутрин, когато гледах как Марина пуши на верандата, Пол Грегъри, симпатяга и кажи-речи неин връстник, паркира пред къщата чисто новия си буик. Почука на вратата и новата му учителка, нацапотена с тежък грим в стил Боби Джилму отвори. Дали защото познаваше до болка собственическото чувство на Лий, или заради заучените в родината правила на благоприличие, тя му предаде урока на верандата. Занимава се с него час и половина. Джун лежеше на одеялцето си помежду им и двамата се редуваха да я гушкат, като се разплачеше. Сцената беше очарователна, въпреки че господин Осуалд едва ли би се съгласил с мен.

По обяд бащата на Пол паркира зад буика. Водеше със себе си двама мъже и две жени. Носеха торби с покупки. Грегъри старши прегърна сина си, после целуна Марина по бузата (незасегнатата от побоя) и си побъбриха на руски. Младият Грегъри не разбираше нито дума и се блещеше като пукал, но Марина явно се почувства в свои води: засия като слънце. Покани ги да влязат. Скоро вече седяха в хола, пиеха студен чай и си приказваха. Ръцете на Марина хвъркаха като игриви птички. Джун преминаваше от ръка на ръка и от скут в скут.

Наблюдавах ги с интерес. Руското емигрантско общество си беше намерило момиче-жена, което щеше да се превърне в тяхна галеница. Как иначе? Тя беше млада и красива непозната, попаднала в непозната страна. Разбира се, красавицата се бе омъжила за звяра — навъсен млад американец, който я биеше (лошо) и който имаше пламенна вяра в системата, пламенно отритата от тези заможни буржоа (още по-лошо).

Въпреки това Лий приемаше подаянията им почти без да гъкне, а когато донесоха мебели — ново легло, яркорозова люлка за бебето — прие и тях. Надяваше се руснаците да го измъкнат от дупката, в която беше затънал. Но не му се нравеха и през онзи ноември на шейсет и втора, когато се пренесе със семейството си в Далас, вероятно беше разбрал, че неприязънта е взаимна. Сигурно се беше питал защо не го харесват. Те бяха шайка страхливци, изоставили Майка Русия, докато била на колене през четирийсет и трета година, лизали подметките на германците и след края на войната забягнали в САЩ, набързо приемайки американския начин на живот… който за него беше прикрит фашизъм, потисничество на малцинствата и експлоатация на труда им.

Част от тези подробности ми бяха известни от бележките на Ал. Повечето обаче научих от наблюденията си на сцената отвъд улицата или от единствения важен разговор, записан от скрития в лампата микрофон.

В съботната вечер на двайсет и пети август Марина се наконти с шикозна синя рокля и премени Джун с кадифено гащеризонче с апликации отпред. Начумереният Лий изникна от спалнята, издокаран с костюм (очевидно единственият, който притежаваше): смехотворна вълнена дреха, вероятно ушита в родината му. Нощта беше задушна и си представих как той за нула време ще плувне в пот. Слязоха предпазливо по стълбите на верандата (дъската още не беше оправена) и тръгнаха към автобусната спирка. Качих се в колата и подкарах след тях. Спрях на пресечката между Мерседес Стрийт и Уинскот Роуд и ги видях да стоят до уличен стълб и пак да се карат. Голяма изненада! Автобусът дойде и те се качиха. Проследих ги, както бях направил и с Франк Дънинг в Дери.

Историята се повтаря или, казано с други думи, миналото е хармонично.

Осуалдови слязоха от автобуса в жилищен квартал в Северен Далас. Спрях колата и загледах как вървят към малка, но красива къща в стил Тюдор. Старинните лампи в края на алеята мъждукаха в сумрака. Разбира се, по тази морава нямаше и помен от плевели. Гледката направо плачеше да бъде наречена „Американска мечта“. Марина вървеше напред с бебето в ръце, Лий се тътреше след нея и сякаш плуваше в двуредното си сако, което стигаше почти до коленете му.

Марина го избута пред себе си и посочи звънеца. Той го натисна. Показаха се Питър Грегъри и синът му и когато Джун протегна ръчички към Пол, младежът се засмя и я взе. Лий направо зяпна.

Излезе и друг мъж. Беше един от хората, дошли в деня на първия урок на Пол Грегъри; след това три-четири пъти беше навестявал дома на Осуалдови, натоварен с продукти, играчки за Джун или и двете. Почти бях сигурен, че името му е Джордж Баухе (да, поредният Джордж, историята се повтаря) и макар да наближаваше шейсетте, май здравата беше хлътнал по Марина.

Според готвача на аламинути, който ме беше забъркал в тази каша, именно Баухе бе убедил Питър Грегъри да организира купона за запознанството. Джордж де Мореншилд не присъстваше, но съвсем скоро щеше да научи как е минало партито. Баухе щеше да му разкаже за семейство Осуалд и особения им брак. Щеше да го осведоми и че Лий се е проявил като радетел на социализма и на руската общност. „Младокът ми се струва изперкал“ — щеше да добави. Де Мореншилд, неизменен покровител на изперкалите, щеше да реши, че трябва да се срещне със странната двойка.

Защо се беше развилнял Осуалд на купона у Грегъри, нападайки добронамерените емигранти, които иначе на драго сърце щяха да му се притекат на помощ? Нямаше как да знам със сигурност, но в главата ми се въртяха разни идеи. Представих си Марина със синята рокля, запленяваща всички (особено мъжете). Също и Джун, достойна за снимка в моден журнал с подареното си гащеризонче. Представих си и Лий, потящ се в грозния си вълнен костюм. За разлика от младия Пол Грегъри той криво-ляво е разбирал пороя от руски думи, но въпреки това се е чувства пренебрегнат. Сигурно не е бил на себе си от яд, задето е трябвало да раболепничи пред тези хора и да им яде хляба. Дано. Така му се пада!

Не се застоях. Интересуваше ме само Де Мореншилд, следващата брънка от веригата. Скоро щеше да се появи на сцената. Междувременно и тримата Осуалд бяха напуснали жилището си и щяха да се върнат не по-рано от десет часа. Дори по-късно, като се имаше предвид, че следващият ден е неработен.

Потеглих обратно, за да активирам „бръмбара“ в хола им.

През онази съботна вечер по цялата Мерседес Стрийт се вихреха луди купони, но на поляната зад „замъка“ на Осуалдови беше тихо и пусто. Предполагах, че ключът за входната врата ще пасне и на задната, но така и не се наложи да изпробвам тази теория, тъй като беше отключено. По време на престоя си във Форт Уърт нито веднъж не използвах ключа, който си бях купил от Айви Темпълтън. Животът е низ от иронии.

Жилището беше затрогващо спретнато. Детското столче стоеше между столовете на двамата родители пред малката кухненска масичка, подносът за храна лъщеше от чистота. Излъскани до блясък бяха и олющеният плот, и умивалникът. Бях готов да се обзаложа, че Марина е оставила нарисуваните на стената момиченца с гащеризони — интериорна приумица на Розет — и влязох да проверя в стаята, която сега беше на Джун. Осветих стените с джобното си фенерче. Да, там си бяха, макар в тъмното да изглеждаха по-скоро призрачни, а не лъчезарни. Сигурно Джун ги зяпаше, докато беше в легълцето си и смучеше биберона си. Питах се дали ще си ги спомня, когато поотрасне, дали призрачните момиченца, нарисувани с пастели, ще останат запечатани дълбоко в съзнанието ѝ.

„Джимла“ — помислих си без всякаква причина и ме побиха тръпки.

Преместих бюрото, свързах устройството с щепсела на лампата и го прокарах през дупката, която бях пробил в стената. Дотук добре, после взех, че се издъних. И то яко. Докато връщах бюрото на мястото му, го блъснах в стената и „Наклонената лампа в Пиза“ се олюля.

Ако имах време да помисля, щях да остана неподвижен и грозотията щеше да се разбие на пода. И после какво? Да махна микрофона и да оставя парчетата? Да се надявам Осуалдови да решат, че нестабилната лампа сама се е прекатурила? Повечето хора биха стигнали до това заключение, но повечето хора нямаха причина да са параноици на тема ФБР. Можеше Лий да открие дупката, която бях пробил в стената. Ако това се случеше, пеперудата щеше да разпери криле.

Само че аз нямах време за размисъл. Машинално се пресегнах и хванах лампата, преди да падне. Стиснах я здраво и се разтреперих. В малката къща беше горещо като в пещ, надушвах собствената си пот. Нямаше ли и те да я подушат, като се върнеха? Нима беше възможно да им убегне?

Запитах се дали не съм откачил. Несъмнено ако бях с всичкия си, щях да разкарам микрофона… и себе си. Можех да намеря Осуалд на десети април следващата година, да наблюдавам опита му да застреля генерал Едуин Уокър и ако беше сам, да го убия, както бях убил и Франк Дънинг. „Не се задълбавай, умнико“ — би казала Кристи в духа на „Анонимните алкохолици“. Защо, за бога, си губех времето с някаква мизерна лампа с микрофон, когато бъдещето на света беше заложено на карта?

Ал Темпълтън ми отговори: „Тук си, защото още се лутаме из мъглата. Защото ако Джордж де Мореншилд крие нещо, то Осуалд може да не е нашият човек. Тук си, за да спасиш Кенеди, и именно това е началото на веригата. Така че остави шибаната лампа на мястото ѝ.“

Подчиних се на „нареждането“, макар паянтовата стойка на лампата да ме притесняваше. Ами ако Лий я бутнеше и видеше микрофона в счупената керамична основа? Съществуваше и вероятност двамата с Де Мореншилд да разговарят в същата стая, но лампата да е изключена и гласовете им да са прекалено тихи, за да ги улови микрофонът. Тогава всичко отиваше по дяволите.

„Никога няма да ти се получи омлетът, докато разсъждаваш така, драги.“

Убеди ме не друго, а мисълта за Сейди. Обичах я и вярвах, че тя също продължава да ме обича, а пък аз бях загърбил любовта ѝ, за да се закотвя на тази скапана улица. И нищо не можеше да ме накара да си тръгна, без поне да съм се опитал да чуя какво ще каже Джордж де Мореншилд.

Измъкнах се през задната врата, стиснах фенерчето със зъби и свързах кабела на микрофона към записващото устройство. Пъхнах устройството в ръждива тенекиена кутия, за да е защитено от влагата, после го скрих в гнезденцето от тухли и дъски, което бях подготвил.

След това се върнах в скапаната си квартира на скапаната улица и зачаках.

От наблюденията си знаех, че Осуалдови не включват лампата, докато не се мръкне. Вероятно спестяваха от сметките за електричество. А пък и Лий беше бачкатор, затова с Марина си лягаха рано. При първото прослушване на записа чух само руски бръщолевеници, и то провлечени, тъй като записващото устройство работеше бавно. Ако Марина понечеше да упражни английския си, Лий неизменно я скастряше. Но понякога, когато Джун плачеше, той ѝ шепнеше на английски, за да я успокои. Дори ѝ пееше. На записа, направен на бавни обороти, гласът му беше като на орк, тананикащ „Нани, бебче, нани“.

Два пъти го чух да удря Марина и втория път руският явно не му беше достатъчен, за да изрази гнева си.

— Ах, ти, жалка опяваща пачавро! Май че мама е била права за тебе!

Последва звукът от затръшване на врата и сподавените вопли на Марина. Записът прекъсваше внезапно, защото тя беше изключила лампата.

Вечерта на четвърти септември видях хлапе на около тринайсет с брезентова торба през рамо да звъни на входната врата на Осуалдови. Отвори му Лий, бос и по тениска и дънки. Размениха няколко думи. Осуалд го покани да влезе. Размениха си още някоя и друга дума. В един момент Лий взе някаква книга и я показа на хлапето, което скептично я изгледа. Нямаше как да използвам широкообхватния микрофон, тъй като времето се беше застудило и прозорците им бяха затворени. Но „Наклонената лампа в Пиза“ беше включена и когато прослушах втората касетка, се натъкнах на интригуващ разговор. На третото прослушване провлечените гласове вече едва се чуваха.

Хлапакът продаваше абонамент за някакъв вестник (или списание), наречено „Шок“. Той осведоми семейство Осуалд, че в него щели да намерят какви ли не интересни материали, с които на нюйоркските вестници не им се занимавало (нарече ги „местни новини“), както и спортни рубрики и съвети за градинарство. Освен това имало „художествени разкази“ и комикси.

— В „Таймс Хералд“ няма да видите Дийкси Дуган19 — информира ги той. — Мама я обожава.

— Е, синко, много си убедителен — промърмори Лий. — Май си голям бизнесмен, а?

— Ъъъ… да, господине!

— Колко изкарваш?

— На всеки десет цента четири са мои, ама не е там въпросът, господине. Важното е, че дават премии. Навремето продавах разни цярове, обаче парите бяха никакви. Ако карам така, ще си купя пушка 22-ри калибър. Тате ми разреши.

— Синко, знаеш ли, че си жертва на експлоатация?

— А?

— Те обират печалбата, а на теб подхвърлят трохите.

— Лий, той добро момче — намеси се Марина. — Остави го на мира.

Мъжът ѝ не ѝ обърна внимание, а продължи „лекцията“ си:

— Хубаво е да знаеш какво пише в тази книга, синко. Можеш ли да прочетеш какво пише на корицата?

— Аха, господине. Пише „Положението на работническата класа“ от Фрид-рих… Енг… Енг…

— Енгелс. В нея се разказва какво се случва с момчетата, които си мислят, че ще станат милионери, като продават разни неща от врата на врата.

— Хич и не ща да съм милионер! — тросна се хлапакът. — Искам само пушка 22-ри калибър, та да отстрелвам плъховете на сметището като приятеля ми Ханк.

— Ти изкарваш въшливи пенита, като продаваш вестниците им; те печелят долари, продавайки твоята пот и потта на милиони момчета като теб. Пазарът не е свободен. Трябва да се образоваш, синко. Аз започнах, когато бях на твоята възраст.

Лий изнесе на вестникарчето десетминутна лекция за злините на капитализма, обогатена с избрани цитати от Карл Маркс. Момчето го изслуша търпеливо, после попита:

— Та значи ще си купиш ли абонамент?

— Синко, чу ли поне една дума от всичко, което ти казах?

— Да, господине.

— Значи трябва да си наясно, че тази система ограбва и мен, както е грабила и от теб и семейството ти.

— Май нямаш пукната пара, а? Защо не каза още от началото?

— Опитвам се да ти обясня защо нямам пукната пара.

— Е, браво, бе! Можеше да съм обиколил поне още три адреса, ама не, сега трябва да се прибирам, защото нашите ме чакат!

— Успех — изтърси Марина.

Входната врата се отвори с изскърцване на ръждивите панти, после се хлопна (беше твърде износена, за да се тресне). Последва дълго мълчание. Сетне Лий отчаяно промърмори:

— Виждаш ли? Ето с това се борим.

Не след дълго лампата изгасна.

Новият ми телефон мълчеше. Само Дийк се обади веднъж — по задължение и набързо, колкото да попита как съм — но това беше всичко. Казвах си, че не бива да се надявам на повече. Новата учебна година беше започнала и както обикновено първите няколко седмици бяха кошмарни. Дийк беше зает, тъй като госпожа Ели го бе върнала на работа. Сподели ми, че помрънкал за авторитет, после ѝ позволил да го включи в списъка със заместниците. Ели не се обаждаше, защото на главата ѝ висяха хиляди задачи и вероятно стотици проблеми за разрешаване.

Чак след като Дийк затвори, осъзнах, че не е споменал Сейди… и две нощи след лекцията на Лий пред вестникарчето реших, че трябва да говоря с нея. Да чуя гласа ѝ, дори единствената ѝ реплика да беше: „Моля те, не ми се обаждай повече, Джордж, всичко свърши.“

Докато се пресягах за слушалката, телефонът иззвъня. Вдигнах и казах напълно уверено:

— Здравей, Сейди. Здравей, миличка.

Последва мълчание. Продължи няколко секунди, през които успях да си помисля, че все пак съм сгрешил, че някой ще каже: „Не съм Сейди, набрали сте грешен номер.“ После тя попита:

— Откъде знаеш, че съм аз?

Едва не отговорих „По интуиция“ и тя вероятно щеше да ме разбере. Но вероятно не беше достатъчно. Разговорът беше важен и не ми се искаше да прецакам нещата. Отчаяно се надявах да не ги прецакам. По време на последвалия разговор бях и Джордж, който не казваше какво му е на душата, и Джейк, скрит в дълбините на съзнанието ми, който изричаше всичко, неизречено от Джордж. Може би винаги, когато на карта е заложена истинската любов, хората от двете страни на линията се раздвояват.

— Знам, защото мисля за теб цял ден — отговорих. (Мисля за теб цяло лято.)

— Как си?

— Добре. — (Самотен.) — Ами ти? Как прекара лятото? Свърши ли онази работа? — (Преустанови ли формалната си обвързаност с шантавия си съпруг?)

— Да — отвърна тя. — Работата е опечена. Нали ти така обичаш да казваш, Джордж? Че работата е опечена.

— Май да. Как върви училището? Как са нещата в библиотеката?

— Джордж, ще шикалкавим или ще разговаряме сериозно?

— Както кажеш. — Седнах на неудобния, купен на старо диван. — Да поговорим. Добре ли си?

— Да, но съм нещастна. И много объркана. — Поколеба се, после добави: — Вероятно знаеш, че поработих като сервитьорка в бара на Хара. И там се запознах с един човек.

— Така ли? (Мамка му!)

— Да. Много свестен мъж. Мил. Джентълмен. Почти на четирийсет. Казва се Роджър Бийтън. Помощник е на калифорнийския сенатор-републиканец Том Къчъл. Има известно влияние в Сената. Къчъл, а не Роджър. — Тя се засмя, но не както се смее човек на нещо забавно.

— Трябва ли да се радвам, че си срещнала свестен мъж?

— Не знам, Джордж… радваш ли се?

— Не. (Идва ми да го убия.)

— Роджър е красавец — заяви тя с безизразен глас. — Приятна компания е. Завършил е Йейл. Знае как да забавлява момиче като мен. И е висок.

Второто ми аз отказа да мълчи.

— Идва ми да го убия — изтърсих.

Този път смехът ѝ беше искрен и нервите ми се поотпуснаха.

— Не ти го казвам, за да те заболи и да се почувстваш зле.

— Вярно ли? Ами защо тогава?

— С него излязохме три-четири пъти. Той ме целуна… понатискахме се… просто така, хлапашката…

(Не само искам да го убия, искам да го убивам бавно.)

— Но не беше като с теб. Кой знае, може би с времето щеше да ми хареса, а може би — не. Даде ми телефонния си номер във Вашингтон и ми каза да му се обадя, ако… как точно се изрази? „Ако някога ти писне да подреждаш книги и да въздишаш по блудния възлюбен.“ Май нещо такова беше. Добави, че постоянно пътувал и искал добра жена до себе си. Смятал, че може би аз съм тази жена. Разбира се, знам какви ги разправят мъжете. Вече не съм онова наивно момиче. Но се случва да са искрени.

— Сейди…

— Въпреки това не беше като с теб. — Звучеше умислена, вглъбена и дори ме загложди мисълта дали не я терзае и нещо повече от несигурността около личния ѝ живот. Дали не е болна. — От друга страна, никъде не се мяркаше метла. Разбира се, понякога мъжете крият метлата, нали така? Джони я бе скрил. Ти също, Джордж.

— Сейди?

— Да?

— А ти да си скътала някоя метла?

Последва дълго мълчание. Доста по-дълго от предишното, когато изстрелях името ѝ, вдигайки слушалката, и доста по-дълго от очакваното. Най-накрая тя процеди:

— Не те разбирам.

— Сякаш не си на себе си.

— Казах ти вече, много съм объркана. И тъжна. Защото ти още не си готов да ми кажеш истината, така ли е?

— Ако можех, щях да го направя.

— Нещо интересно ли ти е попаднало? И други добри приятели освен мен имаш в Джоди, а никой не знае къде живееш.

— Сейди…

— Твърдиш, че си в Далас, но си към телефонната станция на Елмхърст, а Елмхърст е във Форт Уърт.

Изобщо не се бях сетил за това. За какво ли още не се бях сетил?

— Сейди, мога да ти кажа само, че се занимавам с много важ…

— Не се и съмнявам. Работата на сенатор Къчъл също е много важна. Роджър държеше да го разбера, както и че ако… ако отида при него във Вашингтон, мястото ми ще е до пиедестала на величието… или до вратата към историята… или нещо такова. Властта го опиянява. Тъкмо това е едно от малкото неща, които ми бе трудно да харесам у него. Помислих си — и все още си го мисля: „Коя съм аз, че да стоя до пиедестала на величието? Нали съм само една разведена библиотекарка.“

— Кой съм аз, че да стоя до вратата към историята? — промълвих.

— Моля? Какво каза, Джордж?

— Нищо, мила.

— Май е по-добре да не ме наричаш така.

— Съжалявам. — (Никак даже.) — За какво точно става дума?

— За нас двамата и за това дали все още сборът е „ние“. Ще е от помощ, ако кажеш защо си в Тексас. Защото знам, че не си отишъл там да пишеш книга или да преподаваш в някое училище.

— Ако се издам, ще ни изложа на опасност.

— Вече сме изложени на опасност. Джони беше прав. Искаш ли да ти споделя какво ми довери Роджър?

— Хубаво. — (Къде бяхте, като ти го довери, Сейди? Във вертикална или в хоризонтална позиция се състоя разговорът?)

— Беше пийнал и му се развърза езикът. Бяхме в хотелската му стая, но не се панирай — здраво бях стъпила на земята и всичките ми дрехи си бяха на мястото.

— Не съм се панирал.

— Ако е вярно, аз съм разочарована.

— Е, добре, де, ядосах се. Какво ти каза?

— Носел се слух, че през есента или през зимата на Карибите щели да се развихрят паметни събития. „Очаква се голяма криза“ — така се изрази. Предполагам, говореше за Куба. Каза: „Онзи тъпанар Джон Кенеди ще ни забърка всички в кашата, само и само да докаже, че му стиска.“

Спомних си за апокалиптичните брътвежи, с които бившият ѝ съпруг ѝ пълнеше главата. „Всеки, който чете вестници, може да го предвиди — беше я уверил. — Ще мрем като кучета, докато плътта ни окапе, и храчим дробовете си.“ Подобни изказвания оставят отпечатък в съзнанието, особено ако бъдат произнесени с увереност. „Отпечатък“ ли казах? По-скоро белег.

— Сейди, това са глупости.

— Така ли? — сопна се като ужилена. — Предполагам, ти си посветен в интригите от кухнята, а не сенатор Къчъл?

— Да кажем.

— Да не казваме. Още малко, съвсем малко, ще почакам да си признаеш истината. И то само защото те бива в танците.

— Ами да отидем на дискотека! — възкликнах спонтанно.

— Лека нощ, Джордж.

И затвори, преди кажа още нещо.

Понечих да ѝ позвъня, но когато операторката попита: „Кой номер търсите?“, здравият ми разум надделя. Върнах слушалката на вилката. Сейди беше казала, каквото си беше намислила. Ако я изнудвах за още, само щях да влоша положението.

Опитах да си внуша, че обаждането ѝ е било машинация, целяща да ме пришпори към самопризнание, нещо в духа на „Признай си, Джон Олдън“20. Само че това изобщо не беше в нейния стил. По-склонен бях да приема обаждането ѝ като зов за помощ.

Отново вдигнах слушалката, но когато ме попитаха за номера, този път го продиктувах. Сигналът за свободна линия прозвуча два пъти, после чух гласа на Елън Докърти:

— Ало? Кой се обажда?

— Здравей, госпожо Ели. Аз съм. Джордж.

Май моментното мълчание беше заразно. Поизчаках. После тя рече:

— Здрасти, Джордж. Като че ли те позабравих, а? Просто на главата ми е…

— Лудница, знам. Познато ми е какви са първите седмица-две, Ели. Обаждам се, защото току-що ми позвъни Сейди.

— Така ли? — пророни доста предпазливо тя.

— Не ти се сърдя, ако си ѝ казала, че номерът ми е регистриран във Форт Уърт вместо в Далас.

— Не съм клюкарствала. Дано ме разбереш. Помислих си, че има право да знае. Държа на Сейди. Разбира се, държа и на теб, Джордж… но ти си тръгна. Тя е тук.

Наистина я разбирах, макар и да ми докривя. Отново изпитах чувството, че се намирам в капсула, носеща се в открития космос.

— Имаш право, Ели, а и не е станало кой знае какво. Възнамерявам съвсем скоро да се преместя в Далас.

Не последва отговор, пък и как можеше да реагира Ели? „Да речем, че е така, но и двамата знаем, че си лъжльо.“

— Хич не ми хареса как говори. Мислиш ли, че всичко е наред с нея?

— Не знам дали е редно да отговарям на този въпрос. Ако кажа не, може да ти щукне да я навестиш, а тя не желае да те вижда. Не и при създалите се обстоятелства.

Редно или не, беше ми отговорила.

— Добре ли беше, като се върна?

— Така мисля. Зарадва се на всички ни.

— Но сега говореше отнесено и каза, че е нещастна.

— Нима е изненадващо? — Гласът на госпожа Ели бе суров. — Тук я очакват спомени, много от тях свързани с човек, към когото още изпитва чувства. Добър човек и чудесен учител, само дето успя да ни хвърли прах в очите.

От това обвинение наистина ме заболя.

— Друго ми се стори. Разправяше ми за някаква предстояща криза, за която чула от… — От господин сенатора, застанал на вратата на историята? — От някого си от Невада. Бившият ѝ съпруг ѝ пълнеше главата с доста глупости…

— Главата ѝ? Красивата ѝ малка главица? — Това вече не беше просто студенина, а същински гняв. Накара ме да се почувствам дребен и долен. — Джордж, пред мен е купчина с домашни и трябва да се залавям за работа. Няма как да правиш психоанализа на Сейди Дънхил от разстояние и не мога да съм ти от помощ в любовните ти терзания. Само мога да те посъветвам да ѝ разкажеш всичко, ако държиш на нея. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Съпругът ѝ да се е мяркал случайно?

— Не! Лека нощ, Джордж!

За втори път обичана жена ми затвори телефона. Това беше нов личен рекорд.

Отидох в спалнята и започнах да се събличам. Добре била, като се върнала. Щастлива, че отново е сред приятелите си от Джоди. Ала в момента никак не беше добре. Дали защото бе разкъсвана между красивия господин, на когото предстоеше шеметна политическа кариера, и високия непознат със загадъчно минало? Вероятно такова щеше да е сюжетното развитие, ако бяхме герои в любовен роман, но ако и тук нещата стояха така, защо Сейди не е била оклюмала при завръщането си?

Хрумна ми горчива мисъл: ами ако е започнала да пие? В големи дози. Тайно. Нима не беше възможно? Жена ми беше прикривала тази си слабост години наред — всъщност още преди да се оженим. Лесно можех да се отърся от тази мисъл, да си кажа, че госпожа Ели несъмнено щеше да забележи издайническите признаци, но знаех, че алкохолиците са доста изобретателни. Понякога на околните им отнема години да проумеят истината. Ако Сейди се появяваше навреме на работното си място, Ели можеше и да не обърне внимание на кървясалите ѝ очи и прекомерната употреба на ментолови дъвки.

Вероятно хрумването ми бе нелепо. Не можех да имам вяра на собствените си догадки, защото всяка беше повлияна от неувяхващата ми любов към Сейди.

Проснах се на леглото и вперих поглед в тавана. Масленият радиатор в хола съскаше — беше настъпила поредната ледовита нощ.

„Стига си се кахърил, друже — настоя Ал. — Тури му пепел. Спомни си, че не си тук да грабнеш…“

Момичето, златния часовник и всичко останало. Аха, Ал, схванах.

„А пък и сигурно е добре. Ти си човекът с проблем за решаване.“

Поправка: не проблем, а проблеми. Доста време ми отне да заспя.

Следващия понеделник, докато патрулирах с колата край Уест Нийли Стрийт 214 в Далас, зърнах сива катафалка, паркирана на входната алея. Двете дебелани стояха на верандата и наблюдаваха как двама мъже в черно качват в колата носилка. Отгоре ѝ лежеше покрито с чаршаф тяло. От паянтовото балконче над верандата надзърташе двойката от горния етаж. Най-малкото им детенце спеше в ръцете на майка си.

Инвалидната количка с пепелник, закрепен на страничната облегалка, седеше осиротяла под дървото, където старецът беше прекарал последното си лято.

Отбих, слязох и застанах до колата си, докато катафалката потегли. После (макар да осъзнавах, че моментът е доста неподходящ) прекосих улицата и тръгнах към верандата. Като стигнах до стълбите, свалих шапката си.

— Госпожи, приемете съболезнованията ми.

По-възрастната — овдовялата съпруга, ако не грешах, каза:

— И друг път сте минавали оттук.

„И още как — идваше ми да отговоря. — Предлагате по-развлекателно шоу от мачовете на професионалната футболна лига.“

— Той каза, че ви е виждал. — Не прозвуча укорително; госпожата излагаше фактите.

— Търся си апартамент в квартала. Възнамерявате ли да задържите вашия?

— Не — отвърна по-младата. — Татко имаше застраховка. Кажи-речи само туй си имаше. И два-три медала в кутия. — Тя подсмръкна. Направо ми се късаше сърцето да гледам колко са покрусени.

— Разправяше, че сте били призрак — сподели вдовицата. — Викаше, че вижда през вас. Ама и на него бая му хлопаше дъската. След удара преди три години все я влачеше тая пиклива торба. Двечките с Айда хващаме пътя за Оклахома.

„Пробвайте си късмета в Мозел, Кентъки — помислих си. — Там ще отидете, като се махнете оттук.“

— Какво искате? — попита по-младата. — Ще му носим костюм в погребалския дом.

— Искам телефонния номер на хазяина ви — отвърнах. Очите на вдовицата светнаха:

— Каква пара давате за него, господине?

— Давам ви го без пари! — обади се младата жена от балкона на втория етаж.

Опечалената щерка погледна нагоре и ѝ заръча да си затваря плювалника. Такива симпатяги живееха в Далас. В Дери — също.

Добронамерени и мили хора.

Деветнайсета глава

Джордж де Мореншилд се появи на сцената през сумрачния и дъждовен съботен следобед на петнайсети септември. Пристигна с кафеникав кадилак от ония, за които пее Чък Бери. Придружаваха го Джордж Баухе, когото познавах, и един непознат — кльощав, с оредяла коса и изпънат като пружина гръб, типичен за хората, които сума време са служили в армията и се гордеят с това. Де Мореншилд заобиколи колата и отвори багажника. Аз хукнах да взема широкообхватния микрофон.

Като се върнах с оборудването, Баухе вече държеше сгъваема детска кошарка, а военният се беше натоварил с играчки. Де Мореншилд, който беше с празни ръце, изкачи стъпалата преди спътниците си — движеше се с вдигната глава и с изпъчени гърди. Беше висок и снажен. Прошарената му коса беше сресана назад и разкриваше широкото му чело, сякаш гръмко обявяваше (поне според мен): — „Аз ДЖОРДЖ съм и цар съм над царете! Делата мои всички със завист погледнете!“21

Включих магнетофона, сложих си слушалките и насочих купата с микрофона към къщата отсреща.

Никъде не виждах Марина. Лий седеше на дивана и на светлината от настолната лампа четеше дебела книга с меки корици. Като чу стъпки по верандата, вдигна поглед, свъси вежди и хвърли книгата на масичката. Сигурно си помисли: „Още шибани емигранти!“

Въпреки това отиде да отвори вратата. Подаде ръка на беловласия непознат, но Де Мореншилд го слиса (както и мен), като го прегърна и го разцелува. После го хвана за раменете и го побутна назад. Гласът му беше плътен и с осезаем акцент — по-скоро немски, отколкото руски.

— Дай да се порадвам на младеж, дошъл от другия край на света и успял да съхрани идеите си! — После пак го прегърна. Главата на Лий едва се подаваше над раменете на грамадния мъж и аз видях нещо, което ме порази още повече: Осуалд се усмихваше.

Марина излезе от детската стая с Джун на ръце. Възкликна радостно, като видя Баухе, и му благодари за кошарката и за „игрушките“ — толкова успя да скалъпи на непохватния си английски. Баухе представи кльощавия като Лорънс Орлов — полковник Лорънс Орлов, моля ви! — а Де Мореншилд — като „приятел на руската общност“.

Баухе и Орлов се захванаха да разгънат кошарката. Марина стърчеше до тях и тримата си бъбреха на руски. Също като Баухе и Орлов не можеше да свали очи от младата рускиня. Марина носеше блуза и къси панталонки, разкриващи краката ѝ, които вероятно стигаха чак до сливиците. Усмивката на Лий беше помръкнала. Отново го обземаше обичайното мрачно настроение.

Само че Де Мореншилд нямаше да му позволи да се муси. Зърна книгата, спусна се към масичката и я взе.

— „Атлас изправи рамене“? Говореше само на Лий, без да обръща внимание на другите, които се любуваха на новата кошарка. — Айн Ранд? За какво му е на млад революционер да чете подобни неща?

— Опознавам врага — отвърна Лий и когато беловласият гръмко се засмя, усмивката на Осуалд отново изникна.

— И какво е мнението ти за този cri de coeur на госпожа Ранд?

Когато прослушвах касетата, коментарът привлече вниманието ми. Изслушах го два пъти и чак тогава ми просветна: Мими Коркоран бе използвала почти същата фраза, когато ме попита за „Спасителят в ръжта“.

— Мисля си, че е глътнала отровната стръв — отговори Осуалд. — Сега изкарва пари, като я пробутва на други хора.

— Именно, приятелю. Досега никой не го бе формулирал толкова точно. Ще настъпи моментът, когато хората с идеологии като нейната ще отговарят за прегрешенията си. Вярваш ли в това?

— Знам го — отсече Лий.

Де Мореншилд посочи дивана:

— Седни до мен. Искам да чуя за приключенията ти в родината.

Преди Осуалд да започне, Баухе и Орлов ги заговориха. Последва оживена размяна на реплики на родния им език. Лий май се колебаеше, но когато беловласият му каза нещо (също на руски), Осуалд кимна и продума на Марина. Махна с ръка към вратата и жестът беше достатъчно красноречив: „Давай, от мен да мине, върви.“

Де Мореншилд хвърли ключовете от колата си на Баухе, който несръчно ги изпусна. Беловласият и Осуалд развеселено се спогледаха, а онзи се наведе и вдигна ключовете от мръсния зелен мокет. После излязоха с Марина, която носеше Джун, и потеглиха нанякъде с грандоманския кадилак.

— Най-накрая спокойствие, приятелю — промърмори Де Мореншилд. — А пък и моите приятели ще се поизръсят, което е хубаво, нали?

— Хич не е хубаво. Рина взе да забравя, че не се върнахме в Америка само за да си купим фризер и купища рокли.

Де Мореншилд пренебрежително махна с ръка:

— Голямо чудо! Още малко пот от гърбовете на капиталистическите свине. Драги мой, не ти ли стига, че живееш в такава дупка?

— Да, наистина е дупка — измънка Осуалд.

Онзи го тупна по гърба и едва не го повали.

— Я по-ведро! Сега получаваш, утре връщаш хилядократно. Нали такова е веруюто ти? — Изчака го да кимне и продължи: — Кажи сега какво е положението в Русия, другарю. Разрешаваш ли да ти казвам другарю, или не признаваш тази форма на обръщение?

— Викай ми както искаш, стига да не е готин — отвърна Осуалд и се засмя. Усещах как се отваря към Де Мореншилд като цвете към слънцето след дъждовни дни.

Заразказва за Русия. Беше многословен и прекалено се вживяваше. Словоизлиянията му за това как комунистическата бюрокрация била задушила всички онези прекрасни довоенни социалистически идеи (не пропусна да спомене и голямата чистка на Сталин през трийсетте) ми се сториха безинтересни. Също и заключението му, че Никита Хрушчов бил кретен; подобни безсмислени брътвежи по адрес на американските лидери можех да чуя и във всяка американска бръснарница и ваксаджийница. Макар на Осуалд да му бе отредено да промени хода на историята само след четиринайсет месеца, той си оставаше пълна досада.

Интересното беше, че Де Мореншилд попиваше всяка негова дума. Държеше се като онези обаятелни и харизматични личности, които винаги задават подходящия въпрос в точния момент, никога не нервничат и не отлепват поглед от говорещия, карайки го да се чувства като най-далновидния и гениален човек на планетата. Едва ли някой някога беше изслушвал Лий по този начин.

— Една-единствена надежда виждам за социализма — ориентира се към приключване Лий — и тя е Куба. Там революционерството е запазило чистата си същност. Ще ми се някой ден да отида там. Дори съм готов да поискам гражданство.

Де Мореншилд замислено кимна:

— Да, имаш право. Бил съм в Куба няколко пъти, преди сегашното правителство да възпрепятства достъпа. Прекрасна страна е… а сега благодарение на Фидел е прекрасна страна, принадлежаща на народа си.

— Точно така! — Лий буквално засия.

— Но! — Де Мореншилд вдигна пръст с лекторски маниер. — Ако наистина вярваш, че американските капиталисти ще позволят на Фидел, Раул и Че да си вършат работата, без да им се бъркат, живееш в заблуда. Машината вече е задействана. Познаваш ли онзи тип Уокър?

Наострих уши.

— Едуин Уокър22? Генералът, дето го изритаха от армията ли?

— Същият.

— Познавам го. Живее в Далас. Кандидатира се за губернатор, ама и тук му сритаха задника. После подкрепи Рос Барнет при онази история с Джеймс Мередит. Просто поредният расист, изживяващ се като Хитлер.

— Че е расист, расист е, но използва сегрегационната идеология и палячовците от Ку-клукс-клан само като сопа. Истината е, че изпитва ужас от социалистическите идеи, дето бодат очите на него и на себеподобните му. Колкото до Джеймс Мередит… Проклет комунист! Националната асоциация за напредък на цветнокожите? Параван! Студентският ненасилствен координационен комитет? Отвън черно, отвътре червено!

— Спор няма — съгласи се Лий.

Не можех да преценя дали Де Мореншилд си вярва, или подкокоросва Осуалд.

— И къде според всички съмишленици на Уокър и Барнет и на разпалените евангелистки проповедници като Били Греъм и Били Джеймс Харгис тупти сърцето на това зло, негролюбиво, комунистическо чудовище? В Русия!

— Знам.

— И откъде се протяга хищната ръка на комунизма, едва на сто и петдесет километра от крайбрежието на САЩ? От Куба! Уокър вече не носи униформата, но най-доброто му приятелче още не я е свалило. Досещаш ли се за кого говоря?

Лий поклати глава. Очите му не се отделяха от Де Мореншилд.

— Къртис Лемей. Още един расист, който вижда комунисти зад всеки храст. Какво искат Уокър и Лемей от Кенеди? Да бомбардира Куба! После да окупира Куба! Сетне да превърне Куба в петдесет и първия щат! Позорът, който понесоха при Залива на прасетата, разпали още повече решителността им! — След всяко изречение Де Мореншилд се удряше с юмрук по бедрото, маркирайки въображаеми удивителни. — Хора като Лемей и Уокър са далеч по-опасни от онази кучка Ранд, и то не защото имат оръжия. А защото имат последователи.

— Осъзнавам опасността — каза Лий. — Създадох група „Долу ръцете от Куба“ тук, във Форт Уърт. Вече дузина проявиха интерес.

Това вече беше нагло. Доколкото ми беше известно, единственото, което Лий беше „създал“ във Форт Уърт, бяха алуминиевите комарници, плюс въртележката за дрехи в задния двор, където понякога по настояване на Марина простираше пелените на бебето.

— Не се помайвайте — строго каза събеседникът му. — Куба е витрина на революцията. Когато многострадалното население на Никарагуа, Хаити и Доминиканската република отправи поглед към островната държава, вижда миролюбиво аграрно социалистическо общество, чийто диктатор е бил свален, а тайните полицаи — натирени, че даже с палки, тикнати в големите им задници!

Лий прихна да се смее.

— Вижда как обширните захарни плантации и обработваните от роби ферми на „Юнайтед Фрут“ преминават в ръцете на земеделските стопани. Вижда принудителното закриване на „Стандард Ойл“. Вижда как казината, ръководени от мафиота Лански…

— Знам — опита се да го прекъсне Осуалд.

— … биват затваряни. Туристическите атракции със зоофилски извращения вече са забранени, приятелю, и жените, които продаваха телата си — и тези на дъщерите си — отново се прехранват с честен труд. Ратаите, дето мряха по улиците при управлението на свинята Батиста, вече могат да отидат в болницата и да им бъде осигурено лечение. Защо ли? Защото при режима на Фидел лекарят и ратаят са равноправни граждани!

— Знам — пак каза Лий. Друго май не му идваше на ума.

Де Мореншилд стана от дивана и закрачи около новата детска кошарка, продължавайки тирадата си:

— Смяташ ли, че Кенеди и ирландската му котерия ще позволят съществуването на тази витрина? Че ще пренебрегнат този маяк, разпръскващ надежда?

— Донякъде одобрявам Кенеди — плахо измънка Лий. — Въпреки издънката при Залива на прасетата. Все пак планът беше на Айзенхауер.

— Повечето представители на ГТА симпатизират на президента Кенеди. Знаеш ли какво означава ГТА? Мога да те уверя, че бясната невестулка, написала „Атлас изправи рамене“, знае. Голямата Тъпа Америка, ето това значи. Гражданите на САЩ ще живеят и ще си умрат щастливи, ако имат хладилник с камера, две коли в гаража и тъпи сериали по телевизията. Голямата Тъпа Америка обожава усмивката на Кенеди. О, да. Безспорно. Усмивката му е прекрасна, признавам. Нима Шекспир не е казал, че някой може да ти се усмихва и пак да е злодей? Случайно да знаеш, че Кенеди е одобрил операция на ЦРУ за убийството на Кастро? Да! Вече се опитаха — и се провалиха, слава на Бога — три-четири пъти. Информацията е вярна, Лий, имам я от благонадеждни източници в Хаити.

Изражението на Лий показа, че е потресен.

— Но Фидел има верен приятел в лицето на Русия — продължи Де Мореншилд, крачейки из стаята. — Не говорим за утопичната Русия на Ленин — нито пък за твоята или моята — но Съветите имат основание да подкрепят Фидел, ако Америка опита поредното посегателство. Помни ми думите: твърде вероятно е Кенеди да го разпореди, и то съвсем скоро. Той слуша Лемей. Ще послуша и Дълес и Енгълтън от ЦРУ. Търси само повод, за да покаже на света, че му стиска.

Продължиха да разговарят за Куба. Когато кадилакът се върна, на задната му седалка бяха натрупани хранителни продукти, които според мен щяха да стигнат за цял месец.

— Мамка му — изпъшка Лий. — Върнаха се.

— И ние с теб много се радваме да ги видим — натърти беловласият.

— Остани за вечеря — предложи Лий. — Рина готви буламачи, но…

— Налага се да тръгвам. Жена ми очаква с нетърпение отзивите ми и гарантирам, че ще са положителни! Ще я доведа другия път, ако е удобно.

— Заповядайте.

Отидоха до вратата. Марина си бъбреше с Баухе и Орлов, докато двамата изваждаха от багажника кашони с консерви. Освен че си бъбреше, игриво флиртуваше с тях. Баухе май беше готов да ѝ целуне краката.

Като излязоха на верандата, Лий каза нещо за ФБР, което аз не чух добре. Де Мореншилд го попита колко пъти. Лий вдигна три пръста:

— Единият беше агент Фейн. Идва два пъти. Другият се казваше Хости.

— Гледай ги право в очите и отговаряй на въпросите им! — посъветва го беловласият му ментор. — Няма от какво да се страхуваш, и то не само защото си невинен, но и понеже си прав!

Другите бяха вперили погледи в него. И не само те. Момиченцата, които обичаха да скачат на въже, също се бяха появили. Де Мореншилд вече имаше публика и съвсем се вдъхнови:

— Предан си на идеологията си, млади ми господин Осуалд, така че интересът им е оправдан. Бандата на Хувър! Кой знае, може и да ни наблюдават от другата пресечка или от отсрещната къща!

Той посочи с пръст дръпнатите ми пердета. Лий се загледа в моя прозорец. Вкамених се сред сенките; мислено се благодарях, че съм махнал пластмасовата купа, макар и вече да беше облепена с черен изолирбанд.

— Познавам ги. Тъкмо те и първите им братовчеди от ЦРУ ми спретваха визити многократно. Опитваха се да ме сплашат и да ме накарат да доноснича за руските и южноамериканските си приятели! След войната ме нарекоха прикрит нацист! Тръбяха, че съм подкупил онези от Тонтон Макут23 да тероризират конкурентите ми в хаитянския петролен бизнес? Обвиниха ме, че съм давал рушвети на Папа Док и че съм платил за убийството на Трухильо! О, да, всичко това, че и още!

Момиченцата го бяха зяпнали. Марина — също. Набереше ли скорост, Джордж де Мореншилд нямаше спиране.

— Кураж, Лий! — извика. — Като почукат на вратата ти, изпъчи гърди! Покажи им това! — Той изведнъж разкъса ризата си. По верандата се разхвърчаха копчета. Момиченцата ахнаха, твърде шокирани да се разкикотят. За разлика от повечето американци по онова време той не носеше долна фланелка. Кожата му бе с цвят на махагон. Затлъстелите му гърди бяха провиснали. Той блъсна с десния си юмрук малко над лявото зърно. — Кажи им: „Ето го сърцето ми — чисто и вярно на каузата ми!“ Кажи им: „Дори Хувър да го изтръгне от гръдта ми, то ще продължи да бие и в хармония с него ще затуптят хиляди други! Десет хиляди! Сто хиляди! Милион сърца!“

Орлов остави на земята кутията с консерви, за да изръкопляска подигравателно. Бузите на Марина пламтяха. Изражението на Лий бе най-интригуващото. Подобно на Павел Тарсянина по пътя за Дамаск той беше прогледнал.

Проповедта и налудничавата сцена с разкъсването на ризата (не по-малко ексцентрични от цирковите представления на десничарските евангелисти, които Де Мореншилд оплю) ме накараха да се поизпотя. Бях се надявал, като подслушам разговорите им на четири очи, да го изключа като фактор в опита за убийство на Уокър и оттам — в убийството на Кенеди. Изслушах задушевния разговор, но това само влоши нещата.

Едно беше ясно: време беше да кажа дългоочакваното „сбогом“ на Мерседес Стрийт. Вече бях наел апартамента на приземния етаж на Уест Нийли 214. На двайсет и четвърти септември натоварих в раздрънкания форд „Сънлайнър“ малкото си дрехи, книги и пишещата машина и ги откарах в Далас.

Двете дебелани бяха оставили след себе си кочина с болнична смрад. Почистих жилището, благодарейки на Бог, задето се бях озовал във време, когато в магазините вече се продаваха аерозолни освежители за въздух. Купих си от гаражна разпродажба преносимо телевизорче и го сложих на кухненския плот до печката (която мислено наричах „хранилище на мазнини“). Докато метях, миех, търках и пръсках, гледах с едно око телевизионни кримки като „Недосегаемите“ и ситуационни комедии от рода на „Кола 54, къде си?“. Когато вечер топурканията и крясъците на дечурлигата от горния етаж утихваха, се просвах в леглото и спях като заклан. Не ме навестяваха никакви сънища.

Задържах старото си жилище на Мерседес Стрийт, но в отсрещната къща не се случваше кой знае какво. Понякога Марина слагаше Джун в детската количка (поредният подарък от възрастния ѝ обожател господин Баухе) и я разхождаше до паркинга на склада и обратно. Следобед съседските момиченца често ги придружаваха. Марина дори поскача на въже няколко пъти, припявайки руски песнички. Като гледаше как майка ѝ подскача нагоре-надолу, малката се заливаше от смях. Момиченцата също се смееха. Марина не им се сърдеше. Разговаряше с тях и не се обиждаше, когато се присмиваха на произношението ѝ и я поправяха, даже се забавляваше. Въпреки нежеланието на Лий тя постепенно усвояваше езика на новата си родина. Похвално!

На 2 октомври 1962 година се събудих сред мистериозна тишина в апартамента си на Нийли Стрийт: отгоре не се чуваше топуркането на крачета, нито пък нервните подканяния на младата майка към двете по-големи хлапета да се приготвят за училище. Бяха се изнесли посред нощ.

Качих се на горния етаж и пробвах да отключа вратата им с моя ключ. Не стана, но ключалката беше от тези с пружина и лесно се преборих с нея с помощта на телена закачалка. Забелязах празна библиотечка във всекидневната. Пробих дупчица в пода, включих втората лампа с подслушвателно устройство и прокарах кабела през дупката в жилището си на долния етаж. После нагласих отгоре библиотечката.

Подслушвателят си беше наред, но ролките на хитроумното японско записващо устройство се въртяха само когато потенциалните наематели идваха да огледат апартамента и се случваше да изпробват лампата. Оглеждачи много, наематели — никакви. Докато Осуалдови не се нанесоха, цялата къща на Нийли Стрийт беше на мое разположение. След панаира на Мерседес Стрийт сравнителното спокойствие ми се отрази добре, макар да ми липсваха момиченцата, скачащи на въже. Те бяха гръцкия ми хор.

Спях в далаския си апартамент, а денем отивах във Форт Уърт и наблюдавах как Марина разхожда бебето. Докато се занимавах с тези неща, не си давах сметка, че наближава поредният повратен момент в историята на шейсетте. Бях прекалено зает със семейство Осуалд.

Един ден през втората седмица на октомври Лий се върна по-рано от работа. Марина беше тръгнала на обичайната си разходка с Джун. Срещнаха се на алеята пред къщата и заговориха. По едно време Марина каза на английски:

— Как значи скра-тен?

Той обясни на руски. Тя разпери ръце, сякаш казваше: „Какво да се прави?“, и го прегърна. Лий я целуна по бузата, после взе Джун от количката. Вдигна я високо над главата си, малката се закиска и го задърпа за косата. Влязоха заедно в къщата. Едно щастливо малко семейство, обединено в момент на злощастие.

Поне до пет следобед. Тъкмо се готвех да тръгна към Нийли Стрийт, когато зърнах Маргарет Осуалд да се приближава от автобусната спирка на Уинскот Роуд.

„Нещастието никога не идва само“ — помислих си и се оказах прав.

За пореден път госпожата избегна коварното стъпало; за пореден път нахълта, без да почука… и скандалът не закъсня. Вечерта беше топла и прозорците им бяха отворени. Не си направих труда да взема широкообхватния микрофон. Лий и майка му крещяха така, че земята се тресеше. Разбрах, че не е бил съкратен от „Лесни Уелдинг“, а е напуснал. Шефът му се обадил на Вада Осуалд да го търси, защото персоналът им бил кът, и когато съпругата на Робърт отговорила, че не знае къде е Лий, позвънил на Маргарет.

— Излъгах заради теб, Лий! — крещеше тя. — Казах, че си пипнал грип! Защо все ме караш да лъжа?

— Нищо не те карам да правиш! — тросна се той. Стояха по средата на хола и така се бяха привели един към друг, че носовете им почти се допираха. — Нищо не те карам да правиш, ама ти все го правиш!

— Лий, как ще издържаш семейството си? Трябва ти работа!

— Ще си намеря работа! Не бери грижа, майко!

— Къде?

— Не знам…

— О, Лий! Как ще платиш наема?

— … но тя си има бая приятели. — Посочи с палец Марина и тя подскочи. — Не стават за друго, ама за това ще свършат работа. Изчезвай, майко. Връщай се вкъщи. Остави ме да се поокопитя.

Маргарет обвинително посочи детската кошарка:

— Откъде се взе това?

— От ония приятели. Половината са въшливи с пари, а другите се опитват да ги спечелят. Харесва им да говорят с Рина. На по-дъртите им дай да ѝ зяпат циците.

— Лий! — Говореше възмутено, но не беше ли изражението ѝ… доволно? Не изпитваше ли задоволство мамочка от гнева на синчето си?

— Върви си, майко. Остави ни на мира.

— Досеща ли се тя, че мъжете, дето се раздават, винаги търсят нещо в замяна? Хрумвало ли ѝ е, Лий?

— Пръждосвай се оттук, мамка му! — Той сви юмруци. Безсилната му ярост го караше да подскача.

Маргарет се усмихна:

— Вбесен си. И как да не си? Ще дойда пак, като се успокоиш. И ще помогна. Винаги съм готова да помогна. — Внезапно се спусна към Марина и бебето, все едно се канеше да ги набие. Само че тя обсипа с целувки лицето на Джун, после прекоси стаята. Като стигна до вратата, се обърна и посочи кошарката. — Кажи ѝ да я измие добре, Лий. Ненужните боклуци на хората гъмжат от микроби. Ако бебето се разболее, не можете да си позволите доктор.

— Марш оттук!

— Добре де — невъзмутимо се ухили тя. Кокетно помаха с пръсти за довиждане и най-после си тръгна.

Марина се приближи до Лий, носейки бебето като щит. Поговориха. После покрещяха. Семейната сплотеност беше отишла по дяволите благодарение на скъпата Маргарет. Осуалд взе Джун, после ненадейно удари жена си право в лицето. Марина падна (устата и носът ѝ бяха разкървавени) и зарида. Лий я гледаше с безразличие. Малката също се разплака. Той погали меката ѝ косица, целуна я и пак я залюля. Марина отново се озова в зрителното ми поле — мъчеше се да се изправи на крака. Лий я изрита и тя пак се озова на пода. Виждах само разрошената ѝ коса.

„Напусни го — помислих си, макар да знаех, че не би го направила. — Вземи бебето и го напусни. Отиди при Джордж Баухе. Чукай се с него, ако се налага, но се спаси от това кльощаво мамино синче!“

Само че стана тъкмо обратното — Лий напусна жена си, поне временно. Повече не го видях на Мерседес Стрийт.

Това бе първата им раздяла. Осуалд замина за Далас да си търси работа. Не знаех къде възнамерява да отседне. Според бележките на Ал Лий щеше да се приюти в общежитието на Християнската асоциация на младежите, обаче се оказа, че Ал е сгрешил. Вероятно Лий си беше намерил някоя евтина квартира в центъра. Не ме беше грижа. Знаех, че след време с Марина ще заживеят в апартамента над моето жилище, пък и за момента ми беше писнало от него. Цяло щастие бе, че не ми се налагаше да слушам как с провлачен глас казва: „Знам“ по дузина пъти при всеки разговор.

Благодарение на Джордж Баухе Марина успя да си стъпи на краката. Скоро след посещението на Маргарет и дезертирането на Лий Баухе, придружаван от друг човек, пристигна с шевролет пикап и ѝ помогнаха да се изнесе. Марина беше постлала с одеяла розовия куфар, с който бе дошла от Русия, и Джун спеше като гълъбче в импровизираното гнездо. На сбогуване тя помаха на съседските момиченца. Те ѝ отвърнаха със същия жест.

Открих адреса на Джордж де Мореншилд в телефонния указател на Далас и го проследих няколко пъти. Интересно ми беше с кого се среща, макар че и да си бе уредил среща с агент на ЦРУ, пратеник на мафиота Лански или с друг конспиратор, едва ли щях да го разпозная. Мога да кажа само, че не се видя с никого, който да ми се стори подозрителен. Ходеше на работа; отбиваше се до далаския кънтриклуб, където играеше тенис или плуваше с жена си; двамата заедно посетиха няколко стриптийз бара. Той не закачаше танцьорките, но имаше навика да опипва гърдите и задника на съпругата си на публични места. На нея като че ли ѝ харесваше.

На два пъти той се срещна с Лий. Първия път се видяха в любимия стриптийз клуб на семейство Де Мореншилд. Лий май се чувстваше неловко в подобна среда, защото не се задържаха дълго. Втората им среща беше в кафене на Браудър Стрийт. Там останаха почти до два часа следобед — разговаряха и пиеха кафе след кафе. По едно време Лий понечи да стане, размисли и поръча още едно. Сервитьорката му донесе парче пай, а той ѝ подаде нещо, което тя погледна и пъхна в джоба на престилката си. Вместо да ги последвам, когато си тръгнаха, отидох при сервитьорката и я помолих да ми покаже какво ѝ е подал младият мъж.

— Подарявам ти го! — Тя ми подаде лист жълта хартия; най-отгоре с тлъсти черни букви беше написано: „ДОЛУ РЪЦЕТЕ ОТ КУБА!“ Листовката приканваше „заинтересованите“ да се запишат в далаския и фортуъртския клон на организацията. „НЕ ПОЗВОЛЯВАЙТЕ НА ЧИЧО САМ ДА ВИ ПОДХЛЪЗНЕ! ПИШЕТЕ ДО ПК 1919 ЗА ПОДРОБНОСТИ ОКОЛО ПРЕДСТОЯЩИТЕ СБИРКИ.“

— За какво си говориха? — попитах я.

— Да не си ченге?

— Не съм. Давам по-големи бакшиши от куките. — Подадох ѝ банкнота от пет долара.

— За тия работи — осведоми ме тя и посочи листовката, която Осуалд несъмнено бе напечатал на новото си работно място. — За Куба. Сякаш ми дреме.

Но вечерта на двайсет и втори октомври след по-малко от седмица президентът Кенеди също заговори за Куба. И тогава на всички взе да им дреме.

Един банален блусарски текст гласи, че водата не ти липсва, докато кладенецът не пресъхне, но до есента на 1962 година не подозирах, че същото важи и за топуркането на крачета по тавана на жилището ти. Откакто горният етаж опустя, Уест Нийли 214 придоби злокобната атмосфера на къща, обитавана от духове. Сейди ми липсваше и ме обхвана почти маниакално безпокойство за нея. Всъщност „почти“ беше меко казано. Ели Докърти и Дийк Симънс не приеха насериозно опасенията ми относно съпруга ѝ. Нито пък Сейди — вероятно си въобразяваше, че се опитвам да я разделя с Джон Клейтън, за да не ме изхвърли завинаги от живота си. Никой не подозираше за хармоничния ефект, който създавах със самото си присъствие в миналото. При това положение кой щеше да е виновен, ако нещо лошо сполетеше Сейди?

Кошмарите започнаха да се завръщат. Онези за Джимла.

Престанах да следя Джордж де Мореншилд и започнах да се разхождам всеки ден: от следобеда чак до девет и дори до десет часа вечерта. Мислех си за Лий, който в момента беше стажант в даласката фирма за графично изкуство „Джагърс-Чайлс-Стовал“. В мислите ми беше и Марина, която временно се бе настанила в жилището на отскоро разведената Елена Хол. Тази Хол беше медицинска сестра при зъболекаря на Джордж Баухе и именно господин зъболекарят беше зад волана на пикапа в деня, когато Марина и Джун се изнесоха от коптора на Мерседес Стрийт.

Но най-вече мислех за Сейди. И за Сейди. И за Сейди.

По време на една от тези разходки, когато бях подвластен на депресията, внезапно ожаднях и влязох да изпия чаша бира в някаква квартална кръчма, наречена „Айви Рум“. Джубоксът беше изключен и посетителите бяха необичайно смълчани. Когато сервитьорката ми донесе бирата и моментално се обърна към телевизора над бара, осъзнах, че всички гледат човека, когото бях дошъл да спася. Лицето му беше бледо и сериозно. Под очите му тъмнееха кръгове. Чух го да казва:

— С цел прекратяване на изграждането на руски ракетни бази налагаме карантина. Всички плавателни съдове, насочващи се към острова, ще бъдат връщани обратно, ако се установи, че пренасят оръжия с далечен обсег на действие.

— Боже господи! — възкликна някакъв тип с каубойска шапка. — Тоя не знае ли как ще реагират другарчетата от Русия?

— Млъквай, Бил! — озъби се барманът. — Няма теб да те слушаме! Остави да чуем какво казва човекът!

— Ще приемаме всяка ракета, изстреляна от Куба към която и да е страна от Западното полукълбо, като атака на Съветския съюз срещу Съединените щати, изискваща ответен удар — продължи Кенеди.

Някаква жена в дъното на бара изпъшка и се хвана за корема. Мъжът до нея я прегърна и тя отпусна глава на рамото му.

Лицето на Кенеди изразяваше и страх, и решителност. И абсолютна отдаденост на каузата. Деляха го тринайсет месеца от фаталната среща с куршума на наемния убиец.

— Като предпазна мярка разпоредих изпращането на допълнителни войски в нашата база в Гуантанамо и евакуация на цивилните лица.

— Черпя всички по питие — провикна се Бил Каубоя. — Защото май бяхме дотук, амигос. — Сложи две двайсетачки до чашата си за уиски, но барманът не помръдна. Гледаше Кенеди, който в момента призоваваше Хрушчов да прекрати „безразсъдната заплаха за световния мир“.

Сервитьорката, която ми бе донесла бирата — изрусена блондинка на около петдесет, изведнъж се разрида. Казах си, че нямам време за губене. Слязох от високия стол, заобиколих масите, на които седяха мъже и жени, взиращи се в телевизора като хипнотизирани деца, и влязох в една от телефонните кабини до игралния автомат.

Операторката ми каза, че първите три минути ще ми струват четирийсет цента. Пуснах в процепа две монети от двайсет и пет. Докато чаках да ми се обадят, с половин ухо слушах носовия глас на Кенеди, който обяви, че съветският министър на външните работи Андрей Громико е лъжец. Без всякакви заобикалки.

— Свързвам ви, сър — каза операторката. После добави: — Слушате ли изказването на президента? Ако не, непременно си пуснете телевизора или радиото.

— Слушам го — отговорих. Вероятно и Сейди го слушаше. Сейди, чийто съпруг ѝ беше натъпкал главата с куп апокалиптични глупости, подплатени с псевдонаучни факти. Сейди, чието приятелче, възпитаник на Йейл и многообещаващ политик, ѝ беше доверило, че на Карибите щяло да стане нещо голямо. Нещо, свързано с Куба.

Нямах идея как да я успокоя, но не там бе проблемът. Телефонът звънеше ли, звънеше. Обзе ме лошо предчувствие. Къде би могла да бъде в осем и половина вечерта в град като Джоди, и то в делничен ден? Дали не беше отишла на кино? Едва ли.

— Сър, никой не отговаря на търсения номер.

— Знам го — казах и се намръщих, като чух любимата фраза на Лий да се изплъзва от устата ми.

Монетите издрънчаха в жлеба за рестото, като затворих телефона. Понечих да ги пусна отново, но се отказах. Безсмислено беше да телефонирам на госпожа Ели. Вече фигурирах в черния ѝ списък. Най-вероятно и в този на Дийк. В най-добрия случай щяха да ми кажат да си гледам работата.

Като се върнах в бара, Уолтър Кронкайт показваше фотоси на съветски ракетни бази, заснети от самолет Ю-2. Твърдеше, че много от членовете на Конгреса приканвали Кенеди незабавно да разпореди бомбардировки или мащабна офанзива.

— Американските бомбардировачи B-52 скоро ще кръжат досами границите на Съветския съюз — говореше Кронкайт с гръмкия си плътен глас. — И още нещо, очевидно за всички ни, които отразявахме последните седем години от тази ужасяваща Студена война — шансовете за допускане на грешка, фатална грешка, нарастват с всяка минута…

— Не отлагайте! — извика човекът до билярдната маса. — Бомбардирайте скапаните комуняги веднага!

Няколко плахи възражения на това кръвожадно изказване бяха заглушени от въодушевени ръкопляскания. Излязох от бара и побързах да се върна на Нийли Стрийт. Качих се в сънлайнъра и отпраших към Джоди.

Всички станции на поправеното радио в колата бълваха гибелни прокоби, докато шофирах на фарове по магистрала 77. Дори диджеите бяха пипнали ядрен грип и ръсеха клишета като „Бог да пази Америка“ и „Бъдете готови за най-лошото.“ Когато водещият на „Кей-Лайф“ пусна „Боен химн на републиката“ в изпълнение на онзи нещастник Джони Хортън, не издържах и изключих радиото. Всичко твърде много ми напомняше за деня след терористичната атака срещу Световния търговски център в Ню Йорк.

Здраво натисках газта, без да обръщам внимание на все по-отчаяния рев на двигателя. Движението не беше натоварено и малко след дванайсет и половина на двайсет и трети завих по алеята към къщата на Сейди. Жълтият ѝ фолксваген костенурка беше паркиран пред гаража и лампите на долния етаж светеха, но когато позвъних, никой не ми отвори. Заобиколих и заблъсках по задната врата, пак без резултат. Нещата отиваха все по на зле.

Знаех, че тя държи резервен ключ под едно от стъпалата. Намерих го и си отключих. Силната миризма на уиски и застоял цигарен дим ме блъсна в носа.

— Сейди?

Тишина. Прекосих кухнята и влязох във всекидневната. На ниската масичка пред дивана се мъдреха препълнен пепелник и отворени списания „Лайф“ и „Лук“, подгизнали от някаква течност. Потопих пръсти в нея и ги помирисах. Скоч. Мамка му.

— Сейди?

Внезапно подуших друга миризма, която ми бе позната от запоите на Кристи: тръпчивото зловоние на повръщано.

Изтичах по късия коридор от другата страна на всекидневната, където имаше две срещуположни врати — към спалнята и към кабинета. И двете бяха затворени, но вратата на тоалетната в дъното на коридора зееше. На безпощадната неонова светлина видях повръщаното върху капака на тоалетната чиния. Имаше още и по розовите плочки на пода, и по ръба на ваната. До сапунерката на мивката зърнах шишенце с хапчета. Капачката беше махната. Затичах се към спалнята.

Сейди лежеше с разперени ръце върху смачканата кувертюра; беше по комбинезон и с една велурена мокасина. Другата се беше изхлузила на пода. Лицето на Сейди беше восъчножълто и в първия момент ми се стори, че тя не диша. После пое дълбока глътка въздух и я издиша с хриптене. Гърдите ѝ останаха неподвижни в продължение на четири ужасяващи секунди, сетне тя отново изхъхри. На нощното шкафче имаше още един препълнен пепелник. Върху фасовете лежеше смачкана кутия от „Уинстън“, обгорена в единия край вероятно от недобре изгасена цигара. До пепелника се виждаха наполовина пълна чаша и бутилка уиски „Гленливет“. От уискито липсваше малко — слава на Бога! — но не това ме притесняваше, а хапчетата. Забелязах и кафяв хартиен плик, от който се бяха разпилели снимки, които не разгледах. Не и веднага.

Прегърнах Сейди и се опитах да я накарам да седне, но дланите ми се плъзгаха по копринения комбинезон. Тя се просна на леглото и пак изхриптя. Косата ѝ закри затворените ѝ очи.

— Сейди, събуди се!

Тя не реагира. Хванах я за раменете и я накарах да седне, като я подпрях на таблата на леглото.

— Ости ме н’мира — немощно изфъфли тя. Още не беше на себе си, но аз леко се обнадеждих.

— Събуди се, Сейди! Веднага!

Започнах леко да я пошляпвам по страните. Клепачите ѝ останаха стиснати, но ръцете ѝ зашаваха и тя се опита — неуспешно, разбира се — да ме отблъсне.

— Събуди се! Събуди се, дявол да го вземе!

Очите ѝ се отвориха, впериха се в мен неразбиращо, после тя отново ги затвори. За щастие сега дишаше по-нормално. Страховитото хъхрене, от което ме побиваха тръпки, вече не се чуваше.

Отидох в банята, извадих четката за зъби от розовата пластмасова чаша и пуснах студената вода. Докато пълнех чашата, погледнах етикета на шишенцето с хапчетата. Нембутал. Бяха останали десетина капсули — значи не беше направила опит да се самоубие. Изсипах ги в тоалетната чиния и се върнах в спалнята. Сейди беше започнала да се свлича на леглото и тъй като брадичката ѝ се опираше в гърдите, пак дишаше на пресекулки. Оставих чашата с вода на нощното шкафче и за миг се вцепених, защото погледът ми се спря на една от фотографиите, подаващи се от хартиения плик. Вероятно снимката беше на жена — косата (каквото беше останало от нея) беше дълга, но нямаше как да знам със сигурност. Вместо лице имаше само окървавена кървава маса с дупка в долната част. Дупката сякаш беше зейнала в писък.

Поизправих Сейди, хванах я за косата и дръпнах назад главата ѝ. Тя простена нещо, което прозвуча като „Неей болии“ Плиснах водата върху лицето ѝ. Сейди потрепери и отвори очи.

— Джор? Што с’тук, Джор? Што см мокр?

— Събуди се. Будна ли си, Сейди? — Пак я зашляпах по страните, този път по-леко. Явно не беше достатъчно. Клепачите ѝ пак започнаха да се притварят.

— Махи… се!

— Няма! Освен ако не държиш да извикам линейка. Тъкмо ще пишат за теб във вестниците. От училищното настоятелство ще бъдат във възторг. Опала!

Хванах я под мишниците и я извлякох от леглото. Комбинезонът ѝ се набра нагоре и пак се смъкна, когато тя падна на колене. Сейди се облещи и изпищя от болка, но все пак я изправих на крака. Тя започна да се олюлява и няколко пъти силно ме зашлеви.

— Изчез! Изчез, Джор!

— Няма да стане, мадам. — Хванах я през кръста и я затиках към вратата. Беше се отпуснала като труп. Завихме към банята и тогава краката ѝ се подкосиха. Нарамих я, което не беше кой знае какъв подвиг, като се има предвид телосложението ѝ. Адреналинът е хубаво нещо. Вдигнах капака и накарах Сейди да седне на тоалетната чиния, преди и моите колене да откажат. Задъхвах се от физическото усилие, но най-вече от страх. Тя започна да се накланя надясно и аз я ударих по рамото.

— Изправи се! — изкрещях. — Изправи се, Кристи, да му се не види!

Очите ѝ се поотвориха. Бяха кървясали.

— Коя Кристи?

— Вокалистката на шибаните „Ролинг Стоунс“ — озъбих се. — Откога си на нембутал? И колко изгълта тази вечер?

— Иам рцепта — изфъфли тя. — Не твоя раб’та, Джор.

— Колко взе? Много уиски ли изпи?

— Махи се.

Завъртях докрай крана за студената вода и пуснах душа. Сейди се досети какво я очаква и отново ме заудря.

— Не, Джор! Не!

Не ѝ обърнах внимание. Не за пръв път ми предстоеше да облея със студена вода разсъблечена жена, а някои неща са като карането на колело. Вдигнах я и я сложих във ваната (болката в кръста на следващия ден щеше да ми напомни за този подвиг), после я хванах здраво, защото тя размаха ръце и завика. Опита се да се вкопчи в закачалката за кърпи и да се изтръгне от ръцете ми. Ако не друго, вече напълно се беше свестила. По косата ѝ блестяха капчици вода. Комбинезонът ѝ стана прозрачен и дори при тези обстоятелства я пожелах.

Тя опита да се измъкне. Пак я тикнах йод струята.

— Кротувай, Сейди!

— К-колко време? З-замръзвам!

— Колкото трябва! — процедих.

— З-защо го п-правиш? — Зъбите ѝ тракаха.

— Защото едва не се самоуби! — изкрещях.

Тя се сепна. Подхлъзна се, но успя да хване закачалката за кърпи и не падна. Рефлексите ѝ се завръщаха. Чудесно!

— Х-х-хапчетата не помогнаха, затова п-пийнах уиски. Пусни, умирам от студ. Моля те, Джордж, умолявам те, пусни ме. — Заради косата, полепнала по лицето ѝ, приличаше на удавен плъх, но страните ѝ възвръщаха цвета си. Добре като за начало.

Спрях душа, прегърнах я и ѝ помогнах да излезе от ваната. От подгизналия ѝ комбинезон капеше вода. Прошепнах ѝ:

— Помислих те за мъртва. Като те видях просната на леглото, помислих, че си умряла. Нямаш представа какво изпитах.

Пуснах я. Тя впери в мен удивените си очи. После измънка:

— Джон се оказа прав. Р-роджър също. Обади ми се тази вечер преди обръщението на Кенеди. От Вашингтон. Всъщност има ли значение? Следващата седмица всички ще сме мъртви. Или ще ни се иска да сме.

Отначало не разбрах за какво говори. Пред мен стоеше Кристи, беше мокра и дрънкаше врели-некипели, а пък аз бях вбесен. „Ах, ти, бъзлива гадино!“ — помислих си. Вероятно погледът ми издаде мислите ми, защото Сейди рязко се отдръпна.

Дойдох на себе си. Нима имах право да я наричам бъзлива, понеже по една случайност знаех какво има отвъд хоризонта?

Взех от етажерката над тоалетната хавлиена кърпа и ѝ я подадох:

— Съблечи се и се подсуши.

— Добре, но излез.

— Само ако ме увериш, че си на себе си.

— Нищо ми няма, добре съм. — Погледна ме намусено, но ми се стори, че видях в очите ѝ закачлива искрица. — Бива те по зрелищните появи, Джордж. — Видя, че поглеждам аптечката, и добави: — Няма повече. Каквото не съм изгълтала, е в тоалетната.

Четирите години брачен живот с Кристи ме бяха направили недоверчив. Огледах навсякъде и пуснах водата в тоалетната. После излязох, но преди това строго казах:

— Давам ти три минути!

Обратният адрес на хартиения плик беше на Джон Клейтън, Ийст Огълторп Авеню 79, Савана, Джорджия. Бившият съпруг на Сейди можеше да е всякакъв, но не и мръсник, който изпраща анонимни писма. Пощенското клеймо беше от двайсет и осми август, следователно Сейди е намерила пратката, когато се е върнала от Рино. Разполагала е почти с два месеца да размишлява върху съдържанието на плика. Дали затова ми се беше сторила натъжена и потисната, когато разговаряхме по телефона на шести септември? Нищо чудно, като се вземат под внимание снимките, които скъпият Джон беше имал грижата да ѝ изпрати.

„Всички сме изложени на опасност — беше казала последния път, когато говорихме по телефона. — Джони беше прав.“

Снимките бяха на японци — мъже, жени и деца. Жертви на атомните бомби, хвърлени над Хирошима и Нагасаки. Някои от тях бяха слепи. На мнозина косата беше окапала. Повечето имаха радиационни изгаряния. Няколко (като жената без лице) бяха овъглени. На едната снимка се виждаха четири черни приведени фигури. Четирима души се намирали пред стена, когато бомбата паднала. Буквално се изпарили, както и стената. От нея стърчаха само участъците, защитени от телата на хората. На гърба на всяка снимка „Джони“ бе изписал едно и също послание с четливия си прилежен почерк: „Съвсем скоро и в Америка. Статистическите анализи не лъжат.“

— Прекрасни са, не мислиш ли?

Гласът ѝ беше безизразен и апатичен. Стоеше на вратата, беше се увила с хавлиената кърпа. Мократа ѝ коса, стигаща до раменете, висеше на кичури.

— Колко уиски изпи, Сейди?

— Само няколко глътки, като видях, че хапчетата не действат. Опитах се да ти отговоря, докато ме разтърсваше и ми биеше шамари.

— Ако очакваш да ти се извиня, ще има да почакаш. Успокоителните хапчета и алкохолът са убийствена комбинация.

— Все ми е едно. И преди са ме удряли.

Сетих се за Марина и потръпнах. Не беше същото, но шамарът си е шамар.

Тя отиде до стола в ъгъла, седна и се загърна по-плътно с кърпата. Приличаше на нацупено хлапе.

— Обади се приятелят ми Роджър Бийтън. Казах ли ти?

— Да.

— Добрият ми приятел Роджър. — Погледът ѝ сякаш ме предизвикваше. Не реагирах. Все пак животът си беше неин. Просто исках да се уверя, че ще остане жива.

— Хубаво де, добрият ти приятел Роджър.

— Каза ми непременно да гледам по телевизията обръщението на ирландския задник. Така го нарече. После ме попита на какво разстояние е Джоди от Далас. Като му казах, добави: „Би трябвало да си в безопасност, но зависи от посоката на вятъра.“ И той като мнозина други напуска Вашингтон, но това едва ли ще ги спаси. Няма как да избягаш от ядрената война. — Отново се разплака и изтерзаните ридания разтърсиха тялото ѝ. — Тези идиоти ще унищожат красивия ни свят! Ще избиват деца! Мразя ги! Ненавиждам ги всичките! Кенеди, Хрушчов, Кастро, дано всички горят в ада!

Закри с длани лицето си. Коленичих като някой старомоден джентълмен, готвещ се да направи предложение за брак, и я прегърнах. Тя обви врата ми с ръце и се притисна към мен с отчаянието на удавник. Тялото ѝ все още беше студено от душа, но бузата, която опря в рамото ми, гореше.

В онзи момент и аз намразих всички, най-вече Джон Клейтън, задето беше засадил семето на ужаса в съзнанието на млада и несигурна жена с ранима психика. Беше го засадил, поливал, плевил и зорко следеше растежа му.

Нима тази нощ Сейди беше единствената смръзнала се от ужас душа, единствената, която беше посегнала към хапчетата и алкохола? Колко ли обилно се наливаха посетителите в „Айви Рум“ сега? До този момент си въобразявах, че хората ще реагират на Карибската криза като на всяка друга мимолетна международна разпра, защото като постъпих в колежа, тази история беше само поредица от имена и дати, която трябваше да назубрим за следващия изпит. Ето така изглеждаха нещата от позицията на бъдещето. За хората от долината (тъмната долина) на настоящето стояха по различен начин.

— Снимките вече бяха пристигнали, когато се върнах от Рино. — Тя впери в мен кървясалите си измъчени очи.

— Исках да ги изхвърля, но не можах. Непрестанно ги разглеждах и…

— Тъкмо на това се е надявал онзи мръсник. Затова ти ги е изпратил.

Тя сякаш не ме чу, а продължи да говори като замаяна:

— Статистическият анализ му е хоби. Твърди, че някой ден, когато компютрите се усъвършенстват, статистическият анализ ще се превърне в най-значимата наука, защото никога не греши.

— Друг път. — В съзнанието ми изникна образът на чародея Джордж де Мореншилд, единствения приятел на Лий.

— Винаги има възможност за грешка.

— Предполагам, че бленуваната от Джони ера на суперкомпютрите така и няма да настъпи. Хората, които оцелеят — ако изобщо има оцелели, ще живеят в пещерите. А небето… вече няма да е синьо. Ядрена нощ, така му вика Джони.

— Нищо не му разбира главата, Сейди. Също и на приятелчето ти Роджър.

Тя тъжно поклати глава:

— Джони позна, че руснаците ще изпратят спътник в космоса. Тъкмо бяхме завършили колежа. Предвеща го през лятото и наистина изстреляха „Спутник“ през октомври. „Следва да изпратят в космоса куче или маймуна — разправяше Джони. — После и човек. След това е ред на двама души и бомба.“

— И случи ли се? Случи ли се, Сейди?

— Изпратиха кучето и човека. Кучето се казваше Лайка, помниш ли? Умря си там, горе. Горкото животинче. Май няма да им се наложи да изпращат двамата човека и бомбата, а? Направо ще използват ракетите си. Ние пък ще изстреляме нашите. И всичко това заради някакъв си загубен остров, където правят пури.

— Знаеш ли какво казват магьосниците?

— Кои? Какви ги бръщолевиш?

— Казват, че можеш да заблудиш учен, но няма как да заблудиш друг магьосник. Бившият ти може и да преподава научна дисциплина, обаче магьосник не е. Виж, руснаците са друго нещо.

— Май не си в час. Джони казва, че е неизбежно руснаците да атакуват, и то скоро, защото сега имат преимущество, но то няма да продължи дълго. Така че няма да отстъпят в Куба.

— Джони е изгледал твърде много новинарски репортажи за ракетите, минаващи по Червения площад на парада по случай Първи май. Обаче не е наясно — както вероятно и сенатор Къчъл — че повече от половината са без двигатели.

— Няма как да…

— Той не знае колко от междуконтиненталните им балистични ракети се взривяват на стартовите площадки в Сибир заради некомпетентността на ракетните им инженери. Не му е известно, че около половината ракети, заснети от нашите самолети Ю-2, всъщност са бутафорни. Това е трик, Сейди. Предвиден е да заблуждава учени като Джони и политици като сенатор Къчъл, но не може да подведе друг магьосник.

— Това… хич не е… — Тя замлъкна за момент, хапейки устни. После попита: — Как е възможно ти да си информиран по тези въпроси?

— Не мога да ти кажа.

— Тогава пък аз не мога да ти повярвам. Джони твърдеше, че Демократическата партия ще издигне кандидатурата на Кенеди, макар всички останали да се кълняха, че избраникът им ще е Хъмфри, защото Кенеди бил католик. Анализира щатите, в които се провеждаха първични избори, направи изчисленията и се оказа прав. Предвеща, че Джонсън ще е кандидатът за вицепрезидент, защото беше единственият южняк, който биха приели на север от линията Мейсън-Диксън. И това позна. Кенеди се намърда на топло и сега ще ни избие всички. Статистическите анализи не лъжат.

Поех дълбоко въздух.

— Сейди, искам да ме изслушаш. Много внимателно. Достатъчно трезва ли си?

Тя не реагира веднага. После кимна и челото ѝ за миг се допря до рамото ми.

— Сега е вторник сутринта. Това положение ще продължи още три дена. Или четири, не си спомням.

— Как така не си спомняш?

„Ами така — в бележките на Ал не пише нищо по въпроса, а единственият ми урок по американска история беше преди почти двайсет години. Чудно е, че си спомням и толкова.“

— Ще наложим блокада на Куба, но ще спрем само един руски кораб и той ще превозва само храни и други стоки. Руснаците ще се развилнеят, обаче до четвъртък или петък ще сме ги сплашили и ще се чудят как да се измъкнат. Един от големите руски дипломати ще си уговори неофициална среща с един наш репортер… — Запънах се за миг, после (както понякога изневиделица ни хрумват отговорите на кръстословиците) името изникна в ума ми. Поне отчасти. — Казва се Джон Сколари или нещо такова…

— Сколи? За Джон Сколи ли говориш? Кореспондентът на Ей Би Си?

— Да, за него. Това ще се случи в петък или в събота, докато всички — включително бившият ти и приятелчето ти от Йейл — само чакат знак да си наврат главата между краката и да си целунат задника за сбогом.

Тя се изкиска и това ме окуражи да продължа:

— Руснаците ще заявят нещо от рода на… — Продължих с руски акцент, който бях усвоил от съпругата на Лий. Както и от Борис и Наташа от „Роки и Булуинкъл“24. — „Придайти на президйента си, че исками да ни прйедостави достойен изход от тази ситуации. Вьй съгласи да изнесете ваши ядрени ракети от Турция. Вьй обещайет да не атакуватйе Куба. Ний съгласим се да демантираме ракети в Куба.“ И точно това ще се случи, Сейди.

Тя престана да се киска, ококори се и промърмори:

— Измисляш си, за да ме успокоиш.

Не продумах.

— Не си измисляш — прошепна тя. — Наистина го вярваш.

— Грешиш — поправих я. — Знам го. Разликата е оттук до небето.

— Нито Джордж… нито никой не знае какво е бъдещето.

— Джон Клейтън твърди, че знае, а на него си повярвала. Както и на многознайкото Роджър, дето е завършил Йейл.

— Ревнуваш, права ли съм?

— Права си и още как.

— Не съм спала с него. Дори не ми се е приисквало. — После добави тържествено: — Не бих могла да спя с мъж, който се залива с одеколон.

— Браво на теб. Продължавам да ревнувам.

— Да те питам ли как…

— Не. Няма да ти отговоря. — Вероятно не биваше и толкова да ѝ доверявам, но не можах да се въздържа. Пък и честно казано, пак бих го направил. — Но ще ти кажа нещо, в което ще се убедиш след няколко дена. Адлай Стивънсън и руският представител на ООН ще се хванат гуша за гуша на Генералната асамблея на ООН. Стивънсън ще покаже снимки на руските ракетни площадки в Куба, и ще прикани руснака да обясни това, което според правителството му не съществува. Онзи ще изтърси нещо като: „Почакайтйе, ни мога отговоря без пълйен прйевод.“ И тогава Стивънсън, който знае, че другарят говори отлично английски, ще произнесе репликата, която ще остане в учебниците по история наравно с „Не стреляйте, докато не видите бялото на очите им.“25. И ще добави, че е готов да чака до края на света.

Тя ме изгледа недоверчиво, обърна се към нощното шкафче, зърна обгорената кутия от цигари „Уинстън“ върху купчината смачкани фасове и промърмори:

— Май съм свършила цигарите.

— Ще издържиш до сутринта — заявих безмилостно. — Май си си изпушила дажбата си за седмица напред.

— Джордж? — Гласът ѝ беше изтънял от страх. — Ще останеш ли при мен тази нощ?

— Паркирал съм пред…

— Ако някой от съседските клюкари реши да ме разпитва, ще обясня, че си дошъл да ме навестиш след обръщението на президента и колата ти не е могла да запали.

Като се има предвид как се държеше сънлайнърът напоследък, не беше изключено да се случи тъкмо това.

— Внезапната ти загриженост за благоприличието означава ли, че си престанала да се страхуваш от ядрения Армагедон?

— Не знам. Знам само, че не искам да съм сама. Дори ще се любя с теб, само и само да останеш, но не вярвам да ти хареса. Главата ми ще се пръсне от болка…

— Не е нужно да си лягаш с мен, скъпа. Това не е делова сделка.

— Нямах предвид…

— Шшшт. Ще донеса аспирина.

— Ако обичаш, погледни върху аптечката. Може да съм оставила там кутия цигари.

Наистина беше оставила, но като дръпна три пъти от цигарата, която ѝ запалих, клепачите ѝ натежаха и тя задряма. Взех цигарата и я загасих в полите на планината Рак на белите дробове. После взех Сейди в прегръдките си и се отпуснах на възглавниците. Така се унесохме в сън.

Като се събудих с първите лъчи на слънцето, ципът на панталона ми беше смъкнат и чевръста ръка ме опипваше отпред. Обърнах се към Сейди. Тя спокойно подхвърли:

— Светът още е тук, Джордж. Ние също. Хайде да се любим. Но не бързай, бъди нежен с мен. Главата още ме боли.

Бях нежен и не бързах за никъде. И двамата не бързахме. Накрая тя надигна таза си и вкопчи пръсти в раменете ми. Познавах този жест. Означаваше: „О, скъпи, о, боже, ох, че хубаво!“

— Бъди… какъвто… искаш. — Топлият ѝ дъх парна ухото ми и аз потреперих, когато свърших. — Бъди какъвто искаш, прави всичко, само кажи, че няма да си тръгнеш. И че още ме обичаш.

— Сейди… никога не съм преставал.

Закусихме в кухнята, преди да потегля обратно към Далас. Казах на Сейди, че този път наистина живея в Далас и че веднага щом ми инсталират телефон, ще ѝ дам номера.

Тя кимна и зачовърка с вилицата пържените яйца в чинията си.

— Одеве не се шегувах. Няма да те разпитвам за работата ти.

— Умно решение. Не ме питай, за да не те лъжа.

— Моля?

— Нищо.

— Кажи ми пак, че не си се забъркал в нещо лошо.

— Не съм — уверих я. — Аз съм от добрите.

— Ще можеш ли да ми разкажеш някой ден?

— Надявам се — отвърнах. — Сейди, снимките, дето ти е изпратил…

— Накъсах ги тази сутрин. Не искам да говорим за тях.

— Не е нужно. Но държа да ми кажеш, че не поддържаш контакти с него. Че не се е навъртал наоколо.

— Не е идвал. А и пощенското клеймо беше от Савана.

Бях го забелязал. Но и друго ми бе направило впечатление — че клеймото беше почти отпреди два месеца.

— И не очаквам да дойде. Мисли се за смелчага, но всъщност е страхливец.

Оценката ѝ ми се стори правдоподобна; изпращането на снимките си беше пасивно-агресивно поведение като по учебник. Но пък тя смяташе, че Клейтън няма да узнае къде живее и преподава в момента, а беше сгрешила.

— Човек трудно може да предвиди поведението на психически лабилните, мила. Ако го видиш, ще се обадиш на полицията, нали?

— Да, Джордж. — В гласа ѝ прозвуча нотка на типичното за нея бунтарство. — Ще ти задам още един въпрос, после млъквам по темата, докато не решиш, че си готов да я обсъдим. Ако изобщо някога бъдеш готов.

— Добре. — Опитах да подготвя отговор на въпроса, който бях сигурен, че следва: „От бъдещето ли идваш, Джордж“.

— Ще ти се стори налудничаво.

— Цялата нощ беше налудничава. Давай.

— Ти… — Засмя се и започна да събира чиниите. Отиде с тях до мивката и докато беше с гръб към мен, попита: — Човек ли си? Така де, от планетата Земя ли си?

Доближих я, обхванах с ръце гърдите ѝ и я целунах по тила.

— Абсолютен землянин.

Тя се обърна. Очите ѝ бяха сериозни.

— Имам ли право на още един въпрос?

Въздъхнах:

— Казвай.

— Остават ми около четирийсет минути, преди да тръгна за училището. Случайно да ти се намира още един презерватив? Май открих лек против главоболието.

Двайсета глава

В крайна сметка се оказа, че е трябвало светът да се изправи пред заплахата от ядрена война, та със Сейди да се съберем отново — от това по-романтично накъде?

Добре де, има накъде.

Дийк Симънс, който беше от онези хора, дето винаги си носят кърпичка, като отиват да гледат тъжен филм, одобряваше сто процента. Но не и Ели Докърти. Ето едно странно мое наблюдение: жените пазят по-добре тайните, но мъжете ги приемат по-спокойно. Около седмица след края на Карибската криза Ели повикала Сейди в кабинета си и затворила вратата — лош признак. С присъщата си прямота я попитала дали знае за мен нещо повече отпреди.

— Не — отговорила Сейди.

— Но отново сте заедно, нали?

— Да.

— Знаеш ли поне къде живее?

— Не, но му имам телефонния номер.

Ели забелила очи (с пълно право), после отново подхванала разпита:

— Разказа ли ти поне нещо за миналото си? Дали е бил женен? Защото ми се струва, че е имал (или има) съпруга.

Сейди не продумала.

— Да ти е споменавал случайно дали не е оставил зад гърба си някое и друго несретно отроче? Защото понякога мъжете имат този навик, а веднъж случи ли се, окото няма да им мигне пак да…

— Госпожо, може ли да се върна в библиотеката? Една ученичка — Хелън — ме замества и въпреки че е много съвестна, не обичам да оставям класа твърде…

— Върви, върви. — Ели посочила вратата.

— Мислех си, че харесвате Джордж — казала Сейди, преди да излезе.

— Харесвам го — отвърнала Ели с половин уста. — Ще го харесвам още повече — ще го харесвам заради теб още повече, ако знам истинското му име и какви ги е намислил.

— Не ме питайте, за да не ви излъжа — промърморила Сейди.

— Какво пък означава това?

— Че го обичам. Че ми спаси живота. Че в замяна мога да му дам само доверието си и точно това възнамерявам да направя.

Госпожа Ели, свикнала последната дума да е нейна, този път останала с пръст в устата.

През есента и зимата животът ни навлезе в нещо като утъпкан коловоз. Петъчните следобеди пътувах с колата до Джоди. Понякога пътьом купувах цветя от магазина в Раунд Хил. Понякога се отбивах да се подстрижа в местната бръснарница, където винаги научавах местните клюки. Свикнах да поддържам косата си къса. Помнех, че навремето я носех толкова дълга, че ми влизаше в очите, но бях забравил защо търпях такова неудобство. По-трудно ми беше да свикна със старовремските слипове, с които бях заменил любимите си боксерки, но след известно време топките ми прекратиха стачката.

Обикновено през онези вечери се хранехме в закусвалнята на Ал, после отивахме на футболен мач. А когато дойде краят на футболния сезон, се ориентирахме към баскетбола. Понякога Дийк ни правеше компания, издокаран с пуловер с емблемата на дентънския клон на „Лайънс Клъб“.26

Госпожа Ели нито веднъж не дойде с нас.

Неодобрението ѝ не ни възпря след петъчните мачове да преспиваме в някое от бунгалата край езерото Кендълуд. Обикновено в събота нощувах там самичък, а в неделите придружавах Сейди на службите в Първа методистка църква в Джоди. Използвахме една и съща книга с псалми и пеехме „Да вържем сноповете златни“. „Сеем заранта, сеем семето на благостта…“ Мелодията и онези възвишени чувства още са живи в паметта ми.

След църквата обядвахме у Сейди, после си заминавах за Далас. Всяко следващо пътуване ми се струваше все по-дълго и по-неприятно. Накрая през един мразовит декемврийски ден двигателят на форда блокира, сякаш изразяваше мнението си, че караме в грешната посока. Изявих желание да го поправят — сънлайнърът кабрио беше единствената кола, която някога бях обичал, — но служителят от „Авторемонти Кайлийн“ каза, че ще е нужен нов двигател и нямал представа откъде може да се намери такова чудо.

Посегнах на все още стабилните си (е… що-годе стабилни) парични запаси и си купих шевролет, произведен през петдесет и девета: онзи модел с фрапантната задница като чайка с разперени криле. Колата си я биваше, а и Сейди заяви, че е влюбена в нея, но на мен ми липсваше предишното вярно возило.

Прекарахме коледната вечер заедно край Кендълуд. Окачих на бюфета клонка от зеленика и подарих на Сейди жилетка. Тя ми поднесе чехлите, които нося в момента. С някои неща не можеш да се разделиш.

Втория ден на Коледа отпразнувахме в нейната къща и докато аз сервирах масата, фордът комби на Дийк зави по входната алея. Останах изненадан, тъй като Сейди не бе споменала, че ще имаме гости. Още повече се изненадах, като видях госпожа Ели на седалката до шофьора. Щом видях как скръсти ръце и загледа новата ми кола, се убедих, че не само мен са ме държали в неведение относно поканените гости. Признавам, че ако не друго, запази самообладание, поздрави ме с доста прилична имитация на сърдечност и ме целуна по бузата. Носеше плетена скиорска шапка, която ѝ придаваше вид на позастаряло хлапе, и ме възнагради със сдържана усмивка, когато я свалих от главата ѝ и подметнах:

— И аз не съм получил уведомление за купона.

С Дийк се здрависахме.

— Весела Коледа, Джордж. Радвам се да те видя. Леле, как хубаво мирише!

Той тръгна към кухнята. След малко дочух как Сейди се засмя и рече:

— Не бъркай вътре, Дийк, не те ли е учила майка ти, че е невъзпитано?

Ели бавно разкопчаваше дървените копчета на палтото си, без да сваля очи от лицето ми.

— Смяташ ли, че е разумно, Джордж? — попита ме. — Това, дето сте го подхванали със Сейди — разумно ли е?

Преди да отговоря, Сейди донесе пуйката, с която се занимаваше, откакто се върнахме от Кендълуд. Седнахме до масата и се хванахме за ръце, после тя подхвана обичайна молитва:

— Господи, благослови храната пред нас. Нека твоята любов озари всяко сърце, всеки дом, всяка празнична трапеза. — Реших, че е приключила, но тя още стискаше моята длан и дланта на госпожа Ели. — И моля Те, благослови Джордж и Ели с приятелство. Помогни на Джордж да си спомни за добрината ѝ и помогни на Ели да си спомни, че без Джордж в това градче щеше да живее момиче с ужасяващо белязано лице. Обичам ги и двамата и ми е тъжно, когато виждам недоверие в очите им. В името Христово, амин.

— Амин! — повтори Дийк. — Прекрасна молитва! — И намигна на Ели.

Мисля, че Ели беше готова да стане и да си тръгне. Вероятно напомнянето за Боби Джил я спря. Или пък наскоро зародилото се уважение към новата ѝ библиотекарка. Може би остана и заради мен. Щеше ми се да е така.

Сейди я гледаше разтревожено — може би беше усетила колебанието ѝ.

— Тази пуйка изглежда невероятно апетитна — заяви директорката и ми подаде чинията си. — Ще ми сложиш ли едното бутче, Джордж? И наблегни на плънката.

Сейди беше уязвима, Сейди беше непохватна, но беше и много, много смела.

Боже, колко я обичах!

Лий, Марина и Джун посрещнаха Нова година в дома на семейство Де Мореншилд. Аз увиснах сам-самичък, но когато Сейди се обади и попита дали ще я заведа на празничната вечеринка в „Хамбара на изобилието“ в Джоди, се поколебах.

— Знам какво мислиш — добави тя, — но тази година ще е по-хубаво. С теб ще си го направим хубаво, Джордж.

И така в осем часа отново танцувахме под гроздове от балони. Тази година веселбата се осигуряваше от четирима блусари, подвизаващи се под името „Домината“. Определено бяха за предпочитане пред миналогодишните сърфкитаристи, имитиращи Дийк Дейл, а и направо се раздаваха. Отново бяха налице две купи с розова лимонада и безалкохолна бира. Както и заклетите пушачи, мръзнещи навън под противопожарната стълба. Но наистина всичко беше по-хубаво от миналата година. Във въздуха витаеше чувството на облекчение и радост. През октомври над света беше надвиснала сянката на ядрената заплаха… после като по чудо на човечеството му се беше разминало. Дочух няколко одобрителни коментара за победата на Кенеди над лошата руска мечка.

Към девет, докато със Сейди танцувахме блус, тя внезапно изпищя и се отдръпна от мен. Бях сигурен, че е видяла Джон Клейтън, и сърцето ми подскочи. Оказа се обаче, че е извикала от радост при вида на двамата новодошли — Майк Кослоу, абсурдно чаровен с палтото си от туид, и Боби Джил Олнът. Тя се спусна към тях… и се препъна в нечий крак. Майк я подхвана и я завъртя. Боби Джил ми помаха малко срамежливо.

Здрависах се с Майк и целунах по бузата Боби Джил. Грозният белег почти се беше заличил и на мястото му имаше едва забележима розова линия.

— Лекарят каза, че до другото лято няма да има и следа — похвали се тя. — Нарече ме най-бързо оздравяващата му пациентка. Благодарение на вас.

— Получих роля в „Смъртта на търговския пътник“, сър — похвали се и Майк. — Ще играя Биф.

— Браво — казах. — Обаче се пази, като започнат да те замерват с яйца.

Видях го да говори с вокалиста на групата по време на почивката и се сетих какво ще последва. Когато групата се върна на сцената, певецът каза:

— Имам една специална заявка. Има ли сред вас Джордж Амбърсън и Сейди Дънхил? Джордж и Сейди? Елате при мен, Джордж и Сейди, станете и се разкършете.

Тръгнахме към естрадата сред буря от аплодисменти. Сейди се смееше, лицето ѝ пламтеше. Вдигна юмрук към Майк. Той се ухили. Пред очите ми се превръщаше от хлапе в мъж. Промяната беше бавна, но необратима. Групата засвири… още чувам в сънищата си началните акорди: „Ба-да-да… ба-да-да-ди-дъм…“

Протегнах ръце към Сейди. Тя поклати глава, но започна да се поклаща в ритъма на музиката.

— Покажете му, госпожице! — извика Боби Джил. — Скрийте му шапката!

Присъстващите завикаха:

— Давай! Давай!

Тя се предаде и хвана ръцете ми. Затанцувахме.

В полунощ групата засвири „Заради доброто старо време“ — в друг аранжимент, по все същата трогателна песен — и балоните се спуснаха върху нас. Наоколо двойките се целуваха и прегръщаха. И ние направихме същото.

— Честита нова година, Дж… — Сейди се отдръпна и се намръщи. — Какво има?

Внезапно пред очите ми бе изникнало Тексаското книгохранилище, грозен тухлен квадрат с прозорци като очи. Започнала беше годината, която щеше да се превърне в американски символ.

„Няма да стане. Няма да ти позволя да стигнеш дотам, Лий. Няма да припариш до прозореца на шестия етаж. Заклевам се.“

— Джордж?

— Незнайно защо ме побиха тръпки — казах. — Честита Нова година. — Понечих да я целуна, но тя ме спря.

— Почти е настъпил моментът, права ли съм? Предстои ти да изпълниш мисията си.

— Да — отвърнах. — Но не тази нощ. Тази нощ сме важни само двамата с теб. Целуни ме, скъпа. Да танцуваме.

В края на 1962 и началото на 1963 имах два живота. Хубавият беше в Джоди. Другият беше в Далас.

Лий и Марина пак се събраха. Първата им къща в Далас беше съборетина близо до Уест Нийли. Де Мореншилд им помогна да се нанесат. Джордж Баухе не се вясваше. Нямаше ги и другите руски емигранти. Лий ги беше прогонил. „Мразеха го — беше написал Ал в бележките си и под него: — Той искаше да го мразят.“

Разпадащата се тухлена сграда на Елсбет Стрийт 604 бе разделена на четири-пет апартамента, пръскащи се по шевовете от бедняци, които се трудеха усърдно, пиеха усърдно и раждаха орди кресливи сополанковци. В сравнение с тази квартира фортуъртският апартамент на Осуалдови изглеждаше прекрасен.

Не ми беше необходимо електронно оборудване, за да разбера, че бракът им не върви; Марина продължи да носи къси панталонки дори когато времето застудя, сякаш за да демонстрира синините си. И сексапила си, разбира се. Джун кротко седеше в количката си и вече не пищеше, когато родителите ѝ се караха: само ги гледаше и смучеше пръстчето си или биберона.

През един ноемврийски ден на 1962 година на връщане от библиотеката видях Лий и Марина на ъгъла на Уест Нийли и Елсбет Пак се караха. Няколко клюкари, повечето жени (по това време мъжете бяха на работа) бяха излезли на верандите и наблюдаваха кавгата. Джун седеше в количката смълчана и забравена, загърната с пухкаво розово одеяло.

Двамата спореха на руски, но от жестовете на Лий (той обвинително размахваше пръст) се разбираше коя е поредната ябълка на раздора. Марина носеше прилепнала черна пола и ципът отляво беше отворен до половината. Може би се беше развалил, но ако се съдеше по думите на Осуалд, всеки би си помислил, че жена му е тръгнала на лов за мъже.

Тя отметна косата си, посочи към Джун, после махна към новото им жилище — към разнебитените улуци, пропускащи черна вода, към боклуците и бирените кутийки по олисялата морава — и закрещя на английски:

— Казваш хубави лъжи, после водиш жена и бебе в тази кочина!

Лицето му пламна и той скръсти ръце на мършавите си гърди, сякаш да ги закове там и да им попречи да нанесат поредните удари. Вероятно щеше да успее — поне този път — ако Марина не се беше изсмяла и не беше завъртяла пръст около ухото си — универсален жест за хората по целия свят. После понечи да се обърне. Той я дръпна назад, ритна количката и едва не я преобърна. Заби юмрук в лицето на жена си, която падна на напукания тротоар и вдигна ръце, за да се предпази:

— Не, Лий, не! Не удряй ме повече!

Той не я удари. Дръпна я да се изправи и я разтресе. Главата ѝ се люшкаше като на парцалена кукла.

— Хей! — обади се някой вляво от мен и аз стреснато подскочих. — Хей, момко!

Дрезгавият глас беше на възрастна жена с проходилка. Бабката с розова памучна нощница и с ватенка отгоре стоеше на верандата си. Щръкналата ѝ прошарена коса ми напомни за хилядаволтовата прическа на Елза Ланчестър в „Булката на Франкенщайн“.

— Онзи ще пребие женицата! Тичай да го спреш!

— Не мога, госпожо — отговорих. Гласът ми прозвуча неуверено. Мислех да добавя: „Не се бъркам в отношенията между съпрузи“, но щях да излъжа. Истината беше, че не смеех да сторя нещо, което би могло да промени бъдещето.

— Страхливец! — възмути се тя.

„Обади се на ченгетата“ — едва не казах, по навреме прехапах език. Ако внушах тази мисъл на бабката, пак имаше вероятност да променя бъдещето. Щяха ли да дойдат ченгетата? Бележникът на Ал мълчеше по този въпрос. Знаех само, че Осуалд никога няма да попадне в затвора заради домашно насилие. Предполагам, по онова време и на онова място малцина мъже ги сполетяваше такава съдба.

Той повлече Марина към къщата, със свободната си ръка дърпаше количката. Бабичката ме стрелна със смразяващ поглед, накуцвайки, се прибра. Същото направиха и другите зяпачи. Представлението беше свършило.

От всекидневната си насочих бинокъла към тухлената грозотия отсреща. Два часа по-късно, тъкмо когато се канех да преустановя наблюдението, Марина излезе; носеше малко розово куфарче и бебето, увито в розовото одеялце. Беше заменила непристойната пола с памучен панталон и (май) с два пуловера — времето беше застудяло. Забърза по улицата, като няколко пъти се озърна, сякаш се страхуваше, че Лий тича след нея. Уверих се, че той няма да я последва, и тръгнах по петите ѝ.

Тя измина четири пресечки и влезе в телефонната кабина на „Мистър Автомивка“. Седнах на скамейката на отсрещната автобусна спирка и разгърнах вестника си. След двайсетина минути пристигна добрият стар Джордж Баухе. Марина му заобяснява нещо. Баухе я заведе до колата си и ѝ отвори предната дясна врата. Тя се усмихна и леко го целуна по устните — целувка, която храбрият рицар вероятно щеше да помни дълго. После той седна зад волана и автомобилът потегли.

Същата вечер пред къщата на Елсбет Стрийт избухна още един скандал и повечето съседи отново се наредиха на верандите да погледат представлението. Прецених, че сред тях ще остана незабелязан, и се осмелих да се приближа, за да разбера какво става.

Някой — почти със сигурност Баухе — беше изпратил Джордж и Джийн де Мореншилд да съберат багажа на Марина. Вероятно той беше преценил, че са единствените, които имат шанс да влязат в къщата, без Лий да е окован с белезници.

— Нищо няма да ви дам! — крещеше Осуалд, без да го е грижа за захласнатите съседи, попиващи всяка негова думичка. Жилите на врата му бяха опънати като струни; лицето му пак беше почервеняло като домат. Колко ли ненавиждаше склонността си да се изчервява като момиченце, хванато да предава любовни писъмца?

Де Мореншилд избра метода на убеждението.

— Чакай, приятелю. Така поне имаш шанс. Ако обаче Марина изпрати полицията… — Той сви рамене и вдигна ръце.

— Тогава ми оставете един час! — процеди Лий. Зъбеше се — гримаса, която трябваше да мине за усмивка. — Тъкмо ще ми стигне да ѝ нарежа тъпите рокли и да строша скапаните играчки, дето онези тузари влачеха, за да купят дъщеря ми.

— Какво става? — попита ме някакъв младеж. Беше на около двайсет и буташе велосипед „Шуин“.

— Семейни разправии, предполагам.

— Осмънт или както там му беше името, а? Рускинята го е зарязала, така ли? Крайно време беше, мен ако питаш. Тоя е напълно смахнат. Комуняга е, нали знаеш?

— И други са ми го казвали.

Лий се качваше по стълбите на верандата (беше вирнал глава, раменете му бяха изпънати — същински Наполеон, отстъпващ от Москва), когато Джийн де Мореншилд му кресна:

— Опомни се, глупако!

Той невярващо се ококори и се намръщи. Обърна се към Де Мореншилд, сякаш питаше: „Не можеш ли да озаптиш жена си?“, но онзи не реагира. Очевидно се забавляваше. Приличаше на преситен театрал, гледащ пиеса, която май няма да излезе чак толкова лоша: не е блестяща, не е Шекспирова, но става за отбиване на времето.

Джийн отново се развика:

— Ако обичаш жена си, Лий, престани да се държиш като разглезен хлапак. Налягай си парцалите, чуваш ли?

— Не давам да ми говориш така! — Под влиянието на стреса южняшкият му акцент беше станал още по-изразен.

— Ти ли ще ми кажеш, нахал такъв! — тросна се тя. — Остави ни да ѝ съберем нещата или ще се обадя на полицията.

Лий се озъби:

— Кажи ѝ да си затваря устата и да си гледа работата, Джордж.

Де Мореншилд се изсмя:

— Днес ти си нашата работа, Лий. — После стана сериозен: — Падаш ми в очите, другарю. Пусни ни да влезем. Ако цениш приятелството ми, както аз ценя твоето, ще ни пуснеш.

Осуалд се изгърби и отстъпи встрани. Джийн изкачи стълбите, без дори да го удостои с поглед. Де Мореншилд обаче се спря и притисна до гърдите си Лий, който вече беше измършавял до неузнаваемост. Осуалд се поколеба, после също го прегърна. Със смесица от съжаление и отвращение осъзнах, че момчето — само така можех да нарека Лий — беше започнало да хлипа.

— Тия да не са обратни? — попита младежът с колелото. — Много са ми съмнителни.

— Съмнителни са, спор няма — отвърнах. — Само че не в смисъла, който имаш предвид.

По-късно същия месец, като се върнах от поредния уикенд, прекаран със Сейди, открих, че Марина и Джун са се върнали в съборетината на Елсбет Стрийт. За известно време скандалите престанаха. Лий ходеше на работа (вече се занимаваше с увеличаване на снимки вместо с монтиране на мрежести врати против комари) и понякога носеше цветя на жена си. Марина го посрещаше с целувки. Веднъж гордо му показа моравата пред къщата — беше събрала всички боклуци — и той ѝ изръкопляска. Марина се засмя и тогава забелязах, че зъбите ѝ са оправени. Нямаше как да разбера дали Джордж Баухе е платил за разкрасяването ѝ, но предполагах, че той е щедрият благодетел.

През този ден отново стоях на отсрещната страна на улицата и наблюдавах милата сценка и отново подскочих, стреснат от дрезгавия глас на възрастната дама с проходилката.

— Няма да е за дълго, мен слушай.

— Вероятно сте права — отвърнах.

— Няма да се учудя, ако я убие. Знам ги аз такива като него. — Очите ѝ под щръкналата коса ме инспектираха с ледено презрение. — А ти няма да си мръднеш пръста да ѝ помогнеш, нали, Зайко Байко?

— Не познахте — възразих. — Ако положението се влоши, ще се намеся.

Беше обещание, което възнамерявах да изпълня, макар и не заради Марина.

В деня след вечерята у Сейди намерих в пощенската си кутия бележка от Осуалд, подписана от А. Хайдел. Познавах този псевдоним от записките на Ал. А-то беше за Алек — така го наричала на галено Марина, докато живеели в Минск.

Съобщението не ме обезпокои, тъй като явно всички съседи бяха получили същото. Листовките бяха напечатани върху розова хартия (вероятно открадната от настоящото работно място на Осуалд) и видях поне десетина, хвърлени в канавките. Жителите на далаския квартал Оук Клиф не се отличаваха със съвестно събиране на боклука.

Текстът гласеше:

Поразмишлявах върху правописните грешки, после сгънах листовката и я пъхнах в кутията с ръкописите си.

Ако е имало протест пред телевизионната станция, той не беше отразен в „Слаймс Хералд“. Съмнявах се някой да беше отишъл, дори самият Лий. Естествено аз не отчетох присъствие, но включих на Канал 9 в четвъртък вечерта, нетърпелив да зърна човека, когото Лий — или поне на него бе приписана ролята — скоро щеше да се опита да убие.

Отначало на екрана се появи само Харджис, който беше седнал зад голямо бюро и се преструваше, че си води бележки, докато вървеше запис на „Военният химн на републиката“. Беше възпълничък тип със зализана черна коса. Щом музиката затихна, той остави химикалката, погледна в камерата и каза:

— Добре дошли в „Християнски кръстоносен поход“, драги приятели. Нося ви чудесна вест — Исус ви обича. Да, обича всеки един от вас. Да се помолим заедно.

Цели десет минути Харджис надува главата на Всевишния с благодарности, задето му е позволил да разпространява словото Му, и приканвайки Го да благослови вестилите се с мир. После стана делови и се помоли на Господ да въоръжи Избрания народ с меча и бронята на правдата, за да победи комунизма, надигнал грозната си глава само на сто и петдесет километра от Флорида. Помоли Го още да дари президента Кенеди с мъдростта (каквато той, бидейки по-гъст с Онзи горе, вече притежаваше), нужна да се намеси и да изкорени бурените на безбожието. Освен това призова Бог да сложи край на разрастващата се комунистическа заплаха в американските кампуси — изглежда, фолклорната музика представляваше елемент от тази заплаха, но по този въпрос Харджис се оплете като пиле в кълчища и загуби нишката на мисълта си. Накрая благодари на Господ за тазвечерния гост, героя от битките при Анцио и при язовира „Чо Сън“, генерал Едуин А. Уокър.

Уокър не беше с униформа, но костюмът му в цвят каки доста наподобяваше военно облекло. Ръбовете на панталона му бяха остри като бръсначи. Каменното му лице ми напомни за актьора от уестърните Рандолф Скот. Той се ръкува с Харджис и двамата подхванаха разговор за комунизма, разпрострял пипалата си не само в университетите, но и сред научната общност, и в Конгреса. Казаха няколко думи за прибавянето на флуор към питейната вода, после преминаха към темата за Куба, която Уокър наричаше „раковото образувание на Карибите“.

Разбрах защо генералът се е провалил на миналогодишните избори за тексаски губернатор. Ако говореше пред гимназисти, несъмнено щеше да ги приспи още през първия час, когато се предполагаше, че още не са уморени. Но Харджис умело се справяше с положението, пускайки по някое „Слава на Иисус!“ и „Бог ни е свидетел, братко!“, когато разговорът се затлачеше. Обсъдиха предстояща агитационна кампания из провинциалните градове на Юга, наречена операция „Среднощен поход“, после водещият помоли Уокър да внесе малко светлина около „скандалните обвинения в сегрегационизъм, появили се в нюйоркската преса и къде ли не“.

Най-сетне Уокър забрави, че го дават по телевизията, и се оживи.

— Знаете, че това е само долна комунистическа пропаганда!

— Знам! — възкликна Харджис. — И Бог иска да го кажеш, братко!

— Отдадох живота си на американската армия и ще остана войник по душа до сетния си час. — (Ако плановете на Лий се осъществяха, този момент щеше да настъпи приблизително след три месеца.) — Винаги съм изпълнявал войнския си дълг. Когато президентът Айзенхауер ме изпрати в Литъл Рок по време на гражданските размирици през 1957 — които се въртяха около насилствената интеграция на Централната гимназия, както ви е известно — изпълних дълга си. Но, Били, аз съм и воин Божи…

— Християнски воин! Слава на Исус!

— … и като християнин съм наясно, че насилствената интеграция е неморална. Неморална е според конституцията, неморална е според гражданските права и според повелите на Библията.

— Излей си душата — поощри го водещият и избърса сълзите си. (Или потта, проникнала през грима му.)

— Аз да мразя чернокожите? Онези, които го твърдят, и онези, които ме накараха да напусна обичната си военна служба, са лъжци и комунисти. Вие го знаете, побратимите ми от армията го знаят и Господ го знае. — Той се приведе. — Смятате ли, че чернокожите учители в Алабама и Арканзас, в Луизиана и в славния Тексас настояват за интеграция? Напротив! Възприемат я като кощунство срещу уменията си и усърдната си работа. Смятате ли, че чернокожите деца искат да ходят на училище заедно с белите, които са по-добре подготвени да четат, пишат и смятат? Мислите ли, че истинските американци ще одобрят расовите кръстоски, които ще са неизбежни при това общуване?

— Разбира се, че не! Слааааава на Иисус!

Сетих се за табелата, която бях видял в Северна Каролина, онази, дето сочеше към пътека, оградена с отровен бръшлян. Надписът гласеше „ЦВЕТНОКОЖИ“. Идваше ми да удуша Уокър, но не си струваше да си цапам ръцете с него; обаче едно стабилно раздрусване щеше да му е от полза. Всеки, готов да се нагърби с това, бих поощрил със сърдечно „Слава на Исус“…

Бях се отнесъл, но Уокър каза нещо, което на бърза ръка върна вниманието ми към случващото се на екрана.

— Господ, а не генерал Едуин Уокър е предопределил положението на негрите в света Си, като им е дал различен цвят на кожата и различни таланти. Атлетични, така да се каже, таланти. Какво ни учи Библията за тази разлика и защо негърската раса е прокълната на толкова много болка и злочестина? Ще разберем, като прочетем деветата глава на Битието, Били.

— Слава на Бога за светото Му слово.

Уокър затвори очи и вдигна дясната си ръка, сякаш даваше показания в съда:

— „И Ной пи от виното, опи се и се разголи в шатрата си. Хам видя голотата на баща си и каза на братята си отвън.“ Но Сим и Яфет — единият — баща на арабската раса, другият — баща на бялата… да, ти го знаеш, Били, но малцина са като нас двамата, не всички са познали Библейското учение, с което ние сме закърмени…

— Слава на Бога за християнските майки!

— „Сим и Яфет не погледнаха. И когато Ной се събуди и разбра за случилото се, каза: «Проклет да е Ханаан, слуга на слуги да бъде, дървар и водоно…».“

Изключих телевизора.

Отношенията между Лий и Марина през януари и февруари на 1963 година ме подсетиха за една тениска, която Кристи често носеше през последната година от брака ни. Отпред беше щампован свирепо ухилен пират, а отдолу пишеше: „ПОБОИЩАТА ЩЕ ПРОДЪЛЖАВАТ, ДОКАТО НЕ СЕ ПОВИШИ МОРАЛЪТ.“ Доста побоища имаше на Елсбет Стрийт 604 през онази зима. Всички от квартала чувахме виковете на Лий и крясъците на Марина — понякога гневни, понякога от болка. Никой не се намеси, включително моя милост.

Не че Марина беше единствената съпруга, която редовно ядеше пердах в Оук Клиф; петъчните и съботните Нощни Побоища явно бяха местна традиция. Единственото ми желание през онези потискащи сиви месеци беше да видя края на безкрайната противна сапунена опера, за да прекарвам цялото си време със Сейди. Щях да се уверя, че Лий ще се опита сам да убие генерал Уокър, и да приключа работата си. Не можех да съм сигурен, че ако Осуалд действа самостоятелно в този случай, ще стори същото и в другия, но повече не можех да направя. Възнамерявах, като се погрижа и за най-малките подробности — е, за повечето — да избера време и място и да застрелям Лий Осуалд, без да ми мигне окото, както бях сторил и с Франк Дънинг.

Времето минаваше. Бавно, но сигурно. Един ден, скоро след като Осуалдови се бяха нанесли в горния апартамент на Нийли Стрийт, видях Марина да говори със старицата с проходилка и фризура а ла Елза Ланчестър. И двете се усмихваха. Бабката попита нещо. Марина се засмя, кимна и сложи ръце на корема си.

Стоях до прозореца, държах бинокъла и не усещах, че съм зяпнал от изумление. В записките на Ал не се споменаваше подобен развой на събитията: или защото не е знаел, или защото не му е пукало. Но на мен ми пукаше.

Жената, чийто съпруг се подготвях да убия от четири години насам, отново чакаше дете.

Двайсет и първа глава

На втори март 1963 година семейство Осуалд се нанесоха на горния етаж на къщата, в която живеех под наем. Бяха опаковали багажа си в кашони от алкохолни напитки и ги пренесоха на ръка. Скоро ролките на малкото японско записващо устройство започнаха да се въртят редовно, но най-често използвах слушалките. Така разговорите от горния етаж звучаха нормално вместо със забавено темпо, но и без това не разбирах кой знае колко.

Една седмица, след като с Осуалдови станахме съседи, отидох в една от заложните къщи на Грийнвил Авеню, за да си купя револвер. Първият револвер, който служителят ми показа, беше „Колт“ трийсет и осми калибър. Същия модел, който бях купил от Дери.

— Идеално средство против джебчии и апаши, дето ти влизат в къщата — похвали го продавачът. — Уцелва муха от двайсет метра.

— Петнайсет — поправих го. — Така са ми казвали.

Онзи повдигна вежди:

— Хубаво де, нека са петнайсет. Всеки, който е толкоз глупав, че…

„… да се пробва да ми тафи кинтите, ще е бая по-близо.“

— … да ти скочи, ще е по-близко, та какво решаваш?

Първата ми мисъл беше да наруша усещането за хармония (миналото се стреми към хармония) и да му кажа, че искам нещо друго, да речем револвер четирийсет и пети калибър, но това можеше да е фатално. Знае ли човек? Аз знаех само, че револверът, който бях купил в Дери, ми беше свършил работа.

— Колко струва?

— Ще ти го дам за дванайсетачка.

Искаше два долара повече, отколкото бях платил в Дери, но, разбира се, онзи револвер бях купил преди четири години и половина. Предвид инфлацията два долара повече бяха нищо и половина. Поисках да включи в цената и кутия патрони и той се нави.

Като ме видя да прибирам револвера и амунициите в куфарчето, което си носех, подхвърли:

— Що да не ти продам и един кобур, синко? Май не си тъдявашен и сигурно не знаеш, ама в Тексас е легално да се носи оръжие без разрешително, стига да нямаш досие при ченгетата. Ти имаш ли?

— Не, но не очаквам да ме оберат посред бял ден.

Онзи кисело се усмихна:

— Човек хабер си няма какво може да го сполети на Грийнвил Авеню. Преди няколко години един се гръмна в главата само на пресечка оттук.

— Сериозно?

— Тъй вярно, сър. Гръмна се пред бар „Пустинна роза“. Заради жена естествено. Все заради жени стават тия ми ти работи.

— Така си е — отвърнах. — Понякога е и заради политиката.

— Махни я тая политика, жените са причина за всичко, малкия.

Бях паркирал на четири пресечки от заложната къща и за да се върна при новата си (нова за мен) кола, трябваше да мина покрай „Фейт Файненшъл“ където през есента на 1960 бях заложил на „Пиратите“. Същият тип, който тогава ми връчи двеста долара, днес стърчеше отпред и пушеше. Пак носеше зелената козирка. Изгледа ме равнодушно — очевидно не ме позна.

Това се случи един петъчен следобед и от Грийнвил Авеню потеглих към Кендълуд, където ме чакаше Сейди. Пренощувахме в едно от бунгалата, както ни беше обичаят през онази зима. На следващия ден тя се върна в Джоди и в неделя се видяхме на църковната служба. След проповедта, докато се здрависвахме с околните и си казвахме: „Мир вам“, мислите ми се насочиха — не без притеснение — към револвера в багажника на колата ми.

По време на неделния обяд Сейди попита:

— Колко още ти остава? До края на мисията де.

— Ако всичко върви по план, около месец.

— А иначе?

Прокарах пръсти през косата си и отидох до прозореца.

— Не знам. Други въпроси?

— Да — отвърна спокойно тя. — Искаш ли бита сметана върху черешовия пай?

— И още как! — казах. — Обичам те, скъпа.

— Дано. — Стана да донесе десерта и добави: — Защото ме поставяш в много неизгодно положение — чувствам се като в набрано лозе.

Останах до прозореца. По улицата бавно мина кола („Ретрокола, ама не е бракма“, както се изразяваха диджеите по „Кей-Лайф“) — и отново долових познатата благозвучна хармония. Но по онова време редовно я усещах, понякога безпричинно. Ни в клин, ни в ръкав си спомних акронима СТРАХ, популярен сред анонимните алкохолици, и означаващ „Съмнителни теории (които са) реални, ако халюцинираш.“

Този път обаче ми хрумна една асоциация. Колата беше бяло-червен „Плимут Фюри“ като онзи, който бях видял на паркинга на фабрика „Уорумбо“ в Лисбон Фолс недалеч от портала към 1958 година. Спомних си как докоснах капака на багажника, за да се уверя, че автомобилът е истински. Регистрационният номер на този плимут беше от Арканзас, а не от Мейн, ала… все пак онази хармония… Онова чувство, че ако знаех какво означава, щях да знам всичко. Навярно беше глупаво, но и вярно.

„Човекът с жълтата карта знаеше — помислих си. — Знаеше и това го уби.“

Плимутът даде ляв мигач, зави по Мейн Стрийт и изчезна от погледа ми.

— Ела да хапнеш десерт — каза Сейди зад гърба ми и аз подскочих.

Според анонимните алкохолици СТРАХ е абревиатура и на нещо друго: „Стига търси резултати, ами хуквай.“

Като се върнах на Нийли Стрийт онази вечер, сложих слушалките и прослушах последния запис. Очаквах само разговори на руски, но този път чух и английска реч. И пляскане на вода.

Марина: (Говори на руски.)

Лий:

— Не мога, мамче, във ваната съм с Джуни!

(Още плискаме и смях — този на Лий и пискливо бебешко кикотене.)

Лий:

— Мамче, наводнихме се! Плис-пляс, Джуни! Лошо момиче такова!

Марина:

— Вие избършете! Зайета съм! Зайета! — (Но и тя се залива от смях.)

Лий:

— Не мога, да не искаш бебето да… — (Руски.)

Марина: (Говори на руски — хока и се смее едновременно.)

(Още плискане. Марина си тананика някаква попмелодия, излъчвана по радиото. Звучи симпатично.)

Лий:

— Мамче, я ни донеси играчките!

Марина:

— Да, да, без играчки не можете.

(Пляскането се чува по-силно. Вероятно вратата на банята е отворена докрай.)

Марина: (Говори на руски.)

Лий (с глас на капризно момченце):

— Мамче, забравила си гумената топка.

(Силен плясък — бебето пищи доволно.)

Марина:

— Ето всички играчки за принц и принцйеса.

(И тримата се смеят — радостта им ме смразява.) Лий:

— Мамче, донеси ни (руска дума). Влезе ни вода в ухото.

Марина (смее се):

— О, Боже, не знаете кога спрете!

През онази нощ дълго лежах буден и мислех за тримата. За пръв път бяха щастливи и защо не? Новото им жилище не беше кой знае какво, но все пак беше по-свястно от предишната съборетина. Може би дори съпрузите спяха в едно легло, а Джун за разнообразие беше щастлива, вместо изплашена до смърт.

А и вече бяха четирима в леглото. Четвъртият член на семейството беше в утробата на майка си.

Също като в Дери събитията започнаха да се развиват по-бързо, само че сега времето летеше към десети април вместо към Хелоуин. Записките на Ал, на които разчитах, ставаха все по-безполезни. До епизода с покушението над Уокър Ал беше описвал най-вече намеренията и действията на Лий, а през онази зима в живота на Осуалдови, особено в този на Марина, бяха настъпили нови събития.

Първо тя най-накрая си намери приятел — не Чичко Паричко като Джордж Баухе, а квакерка на име Рут Пейн. „Рускоговоряща — беше отбелязал Ал лаконично, което беше в разрез с предишната му словоохотливост. — Запознават се на празненство през февруари (??) на ’63. Марина е разделена с Лий и живее с онази Пейн по време на убийството на Кенеди. — И после, сякаш нехайно вметнато: — Лий укрива М-К в гаража на Пейн. Увита в одеяло.“

Със съкращението М-К беше обозначил поръчаната по каталог пушка „Манлихер-Каркано“, с която Лий възнамеряваше да застреля генерал Уокър.

Не знаех кой е организирал празненството, на което Лий и Марина се бяха срещнали със семейство Пейн. Не знаех и кой ги е запознал. Де Мореншилд? Баухе? Вероятно един от двамата, защото по онова време другите емигранти отбягваха Осуалдови. Смятаха Лий за ехиден всезнайко, а Марина — за боксова круша, която е пропуснала милион възможности да напусне грубияна.

Разбрах обаче, че евентуалната спасителка на Марина Осуалд пристигна с бяло-червен шевролет комби през един дъждовен мартенски ден. Паркира до бордюра и се огледа, сякаш се питаше дали не е сбъркала адреса. Рут Пейн беше висока (макар не колкото Сейди) и болезнено кльощава. Кестенявата ѝ коса беше подстригана на бретон, падащ върху широкото чело, и завързана на опашка — прическа, която изобщо не ѝ отиваше. Върху луничавия ѝ нос бяха закрепени очила без рамки. Докато я наблюдавах през пролуката в завесите, реших, че е от онези жени, които не близват месо и активно участват в антивоенни паради… тъкмо такава беше Рут Пейн — последователка на движението „Нова епоха“ още преди то да излезе на мода.

Явно Марина я беше видяла през прозореца, защото изтича надолу по външното стълбище с бебето в ръце. Бе метнала одеялото върху главата на Джун, за да я предпази от ситния дъждец. Рут Пейн се усмихна сдържано и заговори бавно, правейки пауза след всяка дума:

— Здравейте, госпожо Осуалд, аз съм Рут Пейн. Помните ли ме?

— Да — отвърна Марина на руски, после и на английски. Добави още нещо на руски. Рут ѝ отговори на същия език… макар и завалено.

Госпожа Осуалд я покани да влезе. Изчаках да чуя стъпките им в горния апартамент, след което сложих слушалките, свързани с подслушвателното устройство в лампата. Последва разговор ту на английски, ту на руски. Марина поправи Рут няколко пъти, понякога през смях. Разбрах достатъчно, за да разбера каква е причината за посещението на Рут Пейн. И тя като Пол Грегъри искаше да взема уроци по руски. Подразбрах и друго от честите им шеги и от все по-свободния разговор: симпатията им беше взаимна.

Радвах се за Марина. Ако ми предстоеше да убия Осуалд след покушението над генерал Уокър, предвестничката на „Нова епоха“ Рут Пейн можеше да я вземе под крилото си. Поне така се надявах.

Рут дойде до Нийли Стрийт само два пъти за уроците си. После започна да взима Марина и Джун с комбито си. Вероятно ги водеше в къщата си в шикозното (поне в сравнение с Оук Клиф) даласко предградие Ървинг. Този адрес не фигурираше в бележките на Ал — той явно не беше проявил интерес към връзката между Марина и Рут, може би защото беше очаквал да довърши Лий доста преди онази пушка да се озове в гаража на семейство Пейн — но го открих в телефонния указател: Уест Фифт Стрийт 2515.

През един навъсен мартенски следобед, около два часа след като Марина и Рут бяха потеглили с комбито, Лий и Джордж де Мореншилд пристигнаха с колата на Джордж. Осуалд носеше кафява хартиена торба с изрисувано сомбреро и с надпис „НАЙ-ВКУСНАТА МЕКСИКАНСКА ХРАНА ПРИ ПЕПИНО“. Де Мореншилд носеше стек с шест бири „Дос Екис“. Изкачиха се по външното стълбище, като разговаряха и се смееха. Грабнах слушалките и почувствах, че сърцето ми бие до пръсване. Отначало не чух нищо, но после някой включи лампата. След това все едно бях невидим гост в стаята в горния апартамент.

„Моля ви, недейте да заговорничите за убийството на Уокър — помислих си. — Умолявам ви да не усложнявате живота ми още повече.“

— Ще прощаваш за неразборията — каза Лий. — Напоследък Марина само спи, зяпа телевизия и хвали жената, на която предава уроци.

Де Мореншилд разказа за някакви петролни договори, които се опитвал да си подсигури в Хаити, и наруга потисническия режим на Дювалие.

— Всеки ден привечер през пазара минават камиони и събират мъртъвците. Повечето са деца, умрели от глад.

— Кастро и Фронтът ще сложат край на всичко това — каза Лий замислено.

— Бог да им е на помощ. — Чу се звън на бутилки, вероятно двамата вдигнаха тост за Всевишния. — Как върви работата, другарю? И защо сега не си там?

Лий каза, че не бил там, защото искал да е тук. Обяснение — слънце! Перфорирал работната си карта и си тръгнал.

— И какво ще ми направят? Аз съм най-добрият и Боби Стовал го знае. Бригадирът — казва се (не можах да чуя името му — май беше Граф или Грейф?) — ми вика „Стига си се правил на профсъюзен шеф, Лий“. И какво направих аз? Изсмях се, рекох му: „Да го духаш, свински гъз!“ и си тръгнах. Всеки знае, че тоя тип е задник. — Макар да се оплакваше от покровителственото отношение и поставянето на старшинството пред таланта, личеше, че си харесва работата. След малко добави: — Да знаеш, че ако имах равен старт, в Минск щях вече да съм управител на фирмата.

— Знам, синко, нямам никакви съмнения — сърдечно каза Де Мореншилд.

Как само му се мазнеше! Как му навиваше пружината! Мен обаче не можеше да заблуди.

— Чете ли тазсутрешния вестник? — попита Лий.

— Тази сутрин се занимавах само с телеграми и доклади. Защо мислиш, че съм тук, ако не да се отърва поне за малко от досадната документация?

— Уокър е успял — информира го Осуалд. — Присъединил се е към кръстоносния поход на Харджис — а може би кампанията е на Уокър и Харджис се е присъединил. Все тая. Става дума за онзи скапан „Среднощен поход“. Двамата мухльовци ще обикалят южните щати и ще разправят на хората, че Националната асоциация за напредък на цветнокожите е комунистическа измишльотина. Ще върнат с двайсет години назад всичко, направено за интеграцията и правото на глас.

— Естествено! И ще подстрекават към омраза. След колко ли време ще започнат кланетата?

— И дали някой няма да реши да гръмне Ралф Абърнати и доктор Кинг?

— Разбира се, че ще убият Кинг — каза Де Мореншилд едва сдържайки смеха си. Бях скочил на крака, притисках слушалките до главата си, по лицето ми се стичаше пот. Навлизаха в опасни води — бяха на ръба на конспирацията. — Само въпрос на време е.

Някой си отвори още една бира и Лий каза:

— Тези двама копелдаци трябва да бъдат спрени.

— Не си прав да наричаш мухльо нашия генерал Уокър — поучително каза Де Мореншилд. — Виж, Харджис — може. Той е палячо. Чувал съм, че като мнозина от неговата порода е перверзник — сутрин обслужва с вибратор момиченца, вечер — момчешки дупенца.

— Човече, това е извратено! — Гласът на Лий пресекна на последната дума, като че беше срамежлив тийнейджър. После се разсмя.

— Обаче Уокър е друго нещо. На почит е в антикомунистическото общество на Джон Бърч…

— Гадните фашисти, дето мразят евреите!

— … и мисля, че не след дълго може и да го оглави. А щом спечели вярата и одобрението на останалите изперкали десничарски групировки, пак може да се кандидатира за правителствен пост… но този път не като губернатор на Тексас. Подозирам, мерникът му е насочен по-нависоко. Сенатът? Твърде възможно. Защо не и Белия дом?

— Никога няма да се случи — измънка Лий, но май не беше много сигурен.

— Малко вероятно е да се случи — поправи го Де Мореншилд. — Но никога не подценявай готовността на американската буржоазия да приеме фашизма под маската на народничеството. Нито пък силата на телевизията. Без нея Кенеди за нищо на света нямаше да победи Никсън.

— Кенеди и железният му юмрук — презрително изсъска Лий. Симпатиите му към настоящия президент явно се бяха изпарили. — Няма да има мира, докато Фидел сере в нужника на Батиста.

— И никога не подценявай ужаса, който бяла Америка изпитва при мисълта за общество, подчиняващо се на законите на расовото равноправие.

— Негра, чернилки, мексикански маймуни, емигрантски свине! — избухна Лий, а бушуващият му гняв почти избиваше на истерия. — Все това чувам в работата!

— Не се и съмнявам. Когато по „Сутрешните новини“ казват „великият Тексас“, всъщност имат предвид „Тексас на белите“. И хората слушат! За човек като Уокър — герой от войната — плямпало като Харджис е само трамплин. Както фон Хинденбург беше трамплин за Хитлер. Ако има кой да го напътства, Уокър може да стигне далеч. Знаеш ли какво мисля аз? Че онзи, който види сметката на генерал Едуин Уокър, деец за расистка Америка, ще направи голяма услуга на обществото.

Отпуснах се на стола до масата, на която бях оставил малкото записващо устройство.

— Ако наистина вярваш… — започна Лий, но гласът му беше заглушен от силно бръмчене, което ме накара да хвърля слушалките. От горния етаж не прокънтяха възгласи на тревога или гняв, не се дочуха забързани стъпки, така че — освен ако двамата не се владееха до съвършенство — бях склонен да приема, че подслушващото устройство в лампата не е било открито. Отново си сложих слушалките. Нищо. Пробвах с широкообхватния микрофон, като се качих на стол и придържах пластмасовата купа близо до тавана. Сега чувах гласа на Лий и редките коментари на Де Мореншилд, но не разбирах какво казват.

Ухото ми в апартамента на Осуалд беше оглушало.

Миналото е неотстъпчиво.

След десетминутен разговор — може би за политика, може би за досадните жени, а може би за нови планове за убийството на генерал Едуин Уокър — Де Мореншилд забързано слезе по външното стълбище и потегли с колата.

Стъпките на Лий прозвучаха над главата ми — троп, туп, троп. Последвах ги до спалнята си и насочих микрофона към мястото, на което затихнаха. Нищо… нищо… после приглушено, но разпознаваемо хъркане. Когато след два часа Рут Пейн остави Марина и Джун, Осуалд още беше в страната на сънищата. Марина не го събуди. И аз не бих събудил дребната злонрава гад.

След този ден Осуалд започна все по-често да отсъства от работа. Дори да знаеше, Марина не изглеждаше притеснена. Може и да не беше забелязала. Цялото ѝ внимание беше отдадено на новата ѝ приятелка Рут. Побоищата се бяха поразредили не защото съпрузите се обичаха повече, а понеже почти не се свъртаха вкъщи. Лий често взимаше фотоапарата си, когато излизаше. Благодарение на записките на Ал знаех къде ходи и какви ги върши.

Един ден, след като тръгна към автобусната спирка, се качих в колата си и потеглих към Оук Лоун Авеню. Целта ми бе да изпреваря автобуса на Лий и я постигнах. Съвсем безпроблемно. От двете страни на Оук Лоун имаше свободни места за паркиране, но червеният ми шевролет с крилата задница се набиваше на очи и не исках да рискувам Лий да го забележи. Оставих го на паркинга на хранителен магазин „Алфа Бета“ на другата пресечка и тръгнах към Търтъл Крийк Булевард. Тук къщите бяха в осъвременен мексикански стил със сводове и с гипсова мазилка. Палми засенчваха алеите за коли, моравите бяха обширни, дори видях един-два фонтана.

Пред номер 4011 спретнат мъж (който поразително приличаше на Рандолф Скот, актьора от уестърните) тикаше косачка. Едуин Уокър видя, че го гледам, и шеговито ми козирува. Отвърнах на поздрава му. Мишената на Лий Осуалд се върна към косенето, а аз отминах.

В този квартал ме интересуваха Търтъл Крийк Булевард (местожителството на генерала), Уайклиф Авеню (където бях паркирал), Ейвъндейл Авеню (накъдето се запътих, след като отвърнах на поздрава на Уокър) и Оук Лоун, търговска уличка, минаваща зад къщата на генерала. Най-голям интерес представляваше Оук Лоун, защото тъкмо оттук Лий щеше да дойде и да избяга през нощта на десети април.

Застанах пред „Тексаски обувки и ботуши“, вдигнах яката на дънковото си яке и пъхнах ръце в джобовете. След около три минути автобусът спря на ъгъла на Оук Лоун и Уайклиф. Първи слязоха две жени с платнени пазарски торби, Лий ги последва. Носеше кафяв хартиен плик като онези, в които работниците си носят обяда.

Закрачи бавно към внушителната църква на ъгъла, прочете таблото за обяви, извади малък бележник от джоба на панталона си и си записа нещо. После тръгна към мен и пътьом пъхна бележника в джоба си. Това не го бях предвидил. Ал смяташе, че Осуалд ще скрие пушката до железопътната линия от другата страна на Оук Лоун Авеню, на около километър оттук. Но очевидно не беше прав, защото Лий дори не погледна в онази посока. Беше на шейсет-седемдесет метра от мен и бързо се приближаваше.

Ще ме види и ще ме заговори — помислих си. — Ще каже: „Не си ли съседът ми от долния етаж? Какво търсиш тук?“ Ако го направеше, бъдещето щеше да се наклони в друга посока. Което можеше да се окаже фатално.

Загледах се в обувките и ботушите на витрината, усещайки как потта се стича по врата ми. Когато накрая реших да рискувам и извърнах поглед наляво, Лий вече го нямаше. Все едно беше изчезнал като по магия.

Тръгнах бавно по улицата. Съжалих, че не се бях сетил да си сложа шапка и дори слънчеви очила. Страхотен таен агент бях, няма що!

Скоро стигнах до кафене, на чиято витрина висеше табела с надпис „ПРЕДЛАГАМЕ ЗАКУСКА ПРЕЗ ЦЕЛИЯ ДЕН“. Лий не беше вътре. Минах по тясната уличка зад кафенето, погледнах надясно и видях Осуалд. Стоеше с гръб към мен. Беше извадил фотоапарата си от хартиения плик, но не снимаше в момента. Вдигаше капаците на кофите за смет, надникваше вътре и пак ги затваряше.

Всяка моя костица… по-скоро всеки мой инстинкт ме подтикваше да се махна оттук, преди Лий да се обърне и да ме види, но бях като хипнотизиран. Мисля, че същото щеше да се случи с всеки друг в моето положение. В крайна сметка колко често ни се удава възможността да наблюдаваме човек, планиращ хладнокръвно убийство?

Той направи още няколко крачки, после се спря до кръгла желязна плоча, вградена в бетона. Опита се да я вдигне, обаче не успя.

Уличката беше дълга стотина метра, непавирана и цялата в дупки. Към средата ѝ телените мрежи, ограждащи тревясалите задни дворове и празните парцели, отстъпваха място на високи дъсчени огради, обрасли с бръшлян, позалинял след мразовитата зима. Лий поразбута зелената плетеница и дръпна една дъска. Тя поддаде и Осуалд надникна през отвора.

Аксиомата, че трябва да счупиш някое и друго яйце, за да си приготвиш омлет, беше вярна, но си казах, че вече предостатъчно съм насилил късмета си. Тръгнах обратно по уличката. На ъгъла спрях до църквата, привлякла погледа на Лий. Оказа се мормонска. На таблото за обяви пишеше, че редовните служби са всяка неделна сутрин, а всяка сряда в деветнайсет часа са службите за наскоро приобщени, след което се сервирали сандвичи и безалкохолни напитки.

Десети април се падаше в сряда и планът на Лий (ако предположим, че не беше на Де Мореншилд) вече се избистряше: предварително щеше да скрие пушката зад разхлабената дъска, после щеше да изчака, докато приключи службата за новодошлите (и почерпката, разбира се). Щеше да чуе как богомолците, развеселени и бърборещи, се отправят към автобусната спирка. Автобусите минаваха на всеки четвърт час и бяха много редовни. Лий щеше да стреля, отново да скрие оръжието зад дъската (не до железопътната линия), после щеше да се шмугне между миряните и да офейка със следващия автобус.

Погледнах наляво тъкмо когато излезе от тясната уличка. Фотоапаратът беше прибран в хартиения плик. Осуалд отиде до автобусната спирка и се облегна на стълба. Някакъв мъж се приближи до него и двамата се заговориха. Питах се дали този човек е непознат или поредното другарче на Де Мореншилд. Случаен минувач или съратник? Защо не и Неизвестният стрелец, който — според конспиративните теории — е дебнел в засада от затревеното хълмче близо до Дийли Плаза, очаквайки кортежа на Кенеди? Казах си, че предположенията ми са налудничави, но всъщност не бях сигурен за каквото и да било. В това беше проблемът.

И така щеше да е, докато не видех със собствените си очи как Осуалд действа сам на десети април. Пак щях да се съмнявам, но щеше да е достатъчно, за да продължа.

За да убия бащата на Джуни.

Автобусът пристигна с ръмжене и спря. Таен агент Х-19 — познат и като Лий Харви Осуалд, прочутият марксист и бияч на жени — се качи. Изчаках автобусът да се отдалечи, върнах се на уличката, стигнах до края ѝ и влязох в просторен неограден двор. До бензинова колонка беше паркиран шевролет бискейн, модел петдесет и седма или петдесет и осма година, паркиран до сонда за природен газ. Наблизо имаше барбекю на триножник. Отвъд него се виждаше задната стена на голяма тъмнокафява къща. Домът на генерала.

Погледнах надолу и забелязах в пръстта пряспа следа от влачене на нещо тежко. Следата се проточваше до боклукчийска кофа. Не бях видял Лий да тътрузи кофата, но знаех, че той я е преместил. В нощта на десети щеше да подпре на нея приклада на пушката.

В понеделник, двайсет и пети март, Лий се зададе по Нийли Стрийт е продълговат пакет, увит в кафява хартия. През мъничката пролука между пердетата виждах надписите „ПРЕПОРЪЧАНО“ и „ЗАСТРАХОВАНО“, отпечатани с големи червени букви. За пръв път Осуалд изглеждаше плах и напрегнат; често се оглеждаше, вместо да надникне в зловещия интериор в главата си. Знаех какво има в пакета: 6.5 милиметрова пушка „Каркано“ — позната и като „Манлихер-Каркано“ с оптически мерник, изпратена от „Спортни стоки «Клайн»“ в Чикаго. Пет минути след като Лий се изкачи по външното стълбище, оръжието, чийто изстрел щеше да промени световната история, беше скрито в гардероб над главата ми. Шест дни по-късно Марина беше снимала мъжа си, хванал пушката, пред прозореца на всекидневната ми, но аз бях пропуснал този момент. Падаше се неделя и бях в Джоди. С наближаването на фаталната дата уикендите, прекарани със Сейди, се бяха превърнали в най-важното, най-скъпото нещо в живота ми.

Стреснах се от нечий шепот:

— Още не е твърде късно.

Осъзнах, че съм проговорил насън.

Сейди промърмори нещо и се обърна в леглото. Познатото скърцане на пружината ме ориентира за мястото и за времето: бунгалата в Кендълуд, пети април 1963 година. Напипах часовника си върху нощното шкафче и примижах към ярките цифри. Часът беше два и петнайсет през нощта, което означаваше, че всъщност е шести април.

Още не е твърде късно.

Не е късно за какво? Да не се намесвам, да не дърпам дявола за опашката ли? Идеята да се откажа беше доста примамлива, Бог ми е свидетел. Ако не зарежех плана си и нещата се объркаха, това можеше да е последната ми нощ със Сейди. Последната.

Дори да се наложи да го очистиш, не е нужно да го правиш веднага.

Така си беше. След неуспешния опит за убийство на генерала Осуалд щеше да се покрие за известно време в Ню Орлиънс (в поредният гаден апартамент, който вече бях посетил), но чак след две седмици. Щях да разполагам с предостатъчно време да му светя маслото. Обаче имах усещането, че ще е грешка да отлагам за дълго. Вероятно щях да си изнамирам причини да протакам. Най-добрата се намираше в леглото до мен: стройна, разкошна и изкушаващо гола. Може би тя беше един от многото капани, заложени от неотстъпчивото минало, но това не беше от значение, защото я обичах. Представях си сценария, в който ми се налагаше да си плюя на петите, след като убиех Осуалд. И къде щях да избягам? Обратно в Мейн, разбира се. С надеждата да се изплъзвам на ченгетата достатъчно дълго, че да се добера до портала и да се укрия в бъдеще, в което Сейди Дънхил е… ами… около осемдесетгодишна. Ако изобщо беше жива. Като я гледах как пуши като комин, едва ли щеше да доживее до шейсет.

Станах и отидох до прозореца. Само няколко бунгала бяха заети през онзи уикенд в началото на пролетта. Видях изцапан с кал или с тор пикап с ремарке, пълно със селскостопански инвентар. Мотоциклет с кош марка „Индиан“. Няколко комбита. И двуцветен плимут фюри. Луната ту се скриваше зад разпокъсаните облаци, ту надничаше иззад тях, ето защо не можах да различа цвета на долната половина на автомобила, но така или иначе бях почти сигурен какъв е.

Нахлузих панталона, тениската и обувките си. Излязох от бунгалото и прекосих вътрешния двор. Леденият въздух нападна тялото ми, стоплено в леглото, но аз почти не усетих студа. Колата наистина беше модел „Фюри“ и наистина отгоре беше бяла, отдолу — червена, но не беше от Мейн, нито пък от Арканзас; номерът беше от Оклахома, а на лепенката на задното стъкло пишеше: „ДАВАЙТЕ, СУУНЪРС“. Надникнах в купето и видях нахвърляни учебници. Колата явно беше на ученик, вероятно тръгнал на юг да навести семейството през пролетната ваканция. Или пък на двойка разгонени учители, решили да се възползват от факта, че в Кендълуд не записваха имената на гостите.

Прокънтя поредният фалшив акорд, докато миналото се опитваше да се хармонизира. Докоснах багажника, както бях направил и в Лисбон Фолс, после се върнах в бунгалото. Сейди се бе отвила до кръста и като влязох, нахлулият студен въздух я събуди. Тя седна, прикривайки гърдите си с чаршафа, и го пусна, като видя, че съм аз.

— Безсъние ли те мъчи, миличък?

— Сънувах кошмар и излязох да подишам малко чист въздух.

— Какво сънува?

Разкопчах дънките си и захвърлих обувките.

— Не мога да си спомня.

— Опитай. Майка ми твърдеше, че ако разкажеш сънищата си, няма да се сбъднат.

Легнах до нея само по фланелка.

— Моята майка пък казваше, че няма да се сбъднат, ако целунеш любимата си.

— Наистина ли така е разправяла?

— Не.

— Хм — замисли се тя, — звучи ми правдоподобно. Дай да пробваме.

Пробвахме.

После съвсем се разсънихме.

След като се любихме, тя запали цигара. Лежах по гръб и гледах как димът се носи нагоре и се обагря в синьо при срещата си с лунната светлина, проникваща между пролуката в завесите. „Никога не бих оставил пердетата така в апартамента на Нийли Стрийт — помислих си. — В другия си живот, онзи на Нийли Стрийт, винаги съм сам и въпреки това не пропускам да ги дръпна докрай. Освен когато шпионирам. Когато дебна.“

Никак не харесвах онова си амплоа.

— Джордж?

Въздъхнах.

— Не се казвам така.

— Знам.

Погледнах я. Тя дръпна дълбоко от цигарата, безсрамно наслаждавайки се на порока си, както обикновено правеха хората в Страната на миналото.

— Не разполагам с вътрешна информация, ако това си мислиш. Просто чиста логика. Все пак останалата част от миналото ти е измислица. А пък и се радвам. Името Джордж хич не ми е по вкуса. Някак си е… каква беше думата, дето използваш от време на време? Малко е задръстено.

— Джейк харесва ли ти?

— Галеното на Джейкъб ли?

— Да.

— Допада ми. — Тя се обърна към мен. — Джейкъб е библейският Яков, който се е борил с ангел. Ти също се бориш. Нали така?

— Може да се каже, но не и с ангел. — Макар че Лий Осуалд и за дявол не го биваше. По-скоро бих предоставил тази роля на Джордж де Мореншилд. В Библията Сатаната е изкусител, който отправя предложението си и после само наблюдава. Надявах се Де Мореншилд да е тъкмо такъв тип.

Сейди смачка фаса си. Гласът ѝ беше спокоен, но очите ѝ бяха потъмнели от тревогата.

— Ще пострадаш ли?

— Не знам.

— Ще ме изоставиш ли? Защото не знам дали ще го понеса. Докато бях в Рино, си мълчах, но там беше същински кошмар. Да те загубя завинаги… — Тя бавно поклати глава. — Не, не мисля, че ще го понеса.

— Искам да се оженим — казах.

— Боже Господи! — прошепна Сейди. — Тъкмо когато съм готова да се закълна, че никога няма да се случи, Джейк, познат още като Джордж, ми предлага брак, и то час по-скоро.

— Не час по-скоро, но ако следващата седмица протече според очакванията ми… е, ще ми станеш ли жена?

— Разбира се. Обаче не мога да не ти задам още едно мъничко въпросче.

— Дали съм необвързан ли? Формално необвързан? Това ли те интересува?

Тя кимна.

— Ерген съм — осведомих я.

Сейди въздъхна с комично облекчение и се ухили като хлапе. После пак си върна сериозното изражение:

— Мога ли да ти помогна? Позволи ми да ти помогна. — Изтръпнах и вероятно изражението ми го показа. Тя прехапа устни, после замислено промълви: — Не е шега работа, а?

— Да представим нещата така: в момента съм близо до голяма машина с много остри зъбци, която работи на пълни обороти. Не бих ти позволил да се навърташ край мен, докато човъркам из нея.

— Кога е? Така де, твоята… срещата ти със съдбата?

— Предстои да разбера. — Подозирах, че вече съм казал твърде много, но след като така и така бях стигнал дотук, реших да си позволя още малко. — През нощта на идната сряда ще се случи нещо. Нещо, което трябва да видя. После ще преценя.

— Наистина ли няма как да ти помогна?

— Не, мила.

— Ако се окаже, че мога…

— Благодаря — прекъснах я. — Трогнат съм. Наистина ли ще се омъжиш за мен?

— След като вече знам, че се казваш Джейк ли? Разбира се.

Към десет часа в понеделник сутринта комбито пристигна и Марина замина за Ървинг с Рут Пейн. Имах да свърша една работа и тъкмо когато излизах от апартамента, дочух как някой слиза по външното стълбище. Беше Лий. Изглеждаше ужасно. Мазната му коса беше на фитили, бледото му лице беше обсипано с позакъснели младежки пъпки. Носеше дънки и абсурдно широк шлифер, развяващ се около глезените му. Притискаше ръка до гърдите, сякаш го боляха ребрата.

Или сякаш криеше нещо под шлифера. „Преди покушението Лий насочил новата си пушка към летище «Лав Фийлд»“ — беше написал Ал. Не ме беше грижа накъде се е прицелвал, за да изпробва новата си придобивка. По-важното беше, че на косъм се разминах да се срещнем лице в лице. Бях решил най-лекомислено, че съм го изпуснал, като е тръгнал за работата и…

Всъщност защо не беше на работа в понеделник сутринта?

Отказах се да търся отговор на този въпрос и излязох. Носех чантата си, в която бяха недовършеният (и без реални изгледи за довършване) роман, записките на Ал и наскоро подхванатото литературно начинание, описващо приключенията ми в Страната на миналото.

Ако Лий не е бил сам в нощта на десети април, можеше да отнеса куршума на някой от съучастниците му, дори на самия Де Мореншилд. Продължавах да възприемам този сценарий като малко вероятен, но пък шансовете да се превърна в бежанец след убийството на Осуалд, бяха доста вероятни. Същото важеше и за варианта да ме заловят и да ме осъдят за убийство. И в двата случая не биваше никой — полицията например — да намери бележките на Ал или моето произведение.

През този ден — осми април — ми предстоеше да изнеса писмените материали от апартамента си, за да са възможно по-далеч от объркания агресивен младок от горния етаж. Отидох с колата до Фърст Корн Банк и въобще не се изненадах, че банковият чиновник, който ме обслужи, поразително си приличаше с банкера от „Хоумтаун Тръст“ в Лисбон Фолс. Този се казваше Линк вместо Дусен, но имаше прилика с Хавиер Кугат, прочутия кубинския диригент от началото на двайсетте.

Казах, че искам депозитен сейф. Скоро ръкописите се озоваха в сейф 775. Върнах се на Нийли Стрийт и преживях момент на сковаваща паника, като реших, че съм загубил проклетия ключ от банковия трезор.

„По-спокойно — опитах се да се вразумя. — Някъде в джоба ти е, а дори да си го затрил, новото ти приятелче Ричард Линк с удоволствие ще ти предостави дубликат. Сигурно ще ти струва цял долар.“ В този момент напипах ключа в джоба си под монетите, сякаш го бях призовал с мисълта си. Сложих го на ключодържателя си, където щеше да е на сигурно място. Ако ми се наложеше да изтичам обратно до портала и пак да се отправя в миналото, след като вече съм се върнал в настоящето, ключът щеше да си остане у мен… макар всичко, случило се през последните четири години и половина, да започнеше отначало. Ръкописите в банковия сейф щяха да се загубят във времето. Което вероятно беше за добро.

Лошото беше, че със Сейди щеше да се случи същото.

Двайсет и втора глава

Следобедът на десети април — безоблачен и топъл, беше като предвестник на наближаващото лято. Сложих си памучен панталон и едно от спортните сака, които си бях купил, докато преподавах в Денхолм, а зареденият 38-калибров „Полис Спешъл“ пъхнах в чантата си. Не бях изнервен; моментът беше настъпил, а аз се чувствах като затворен под студен купол. Погледнах си часовника: беше три и половина.

Планирах отново да паркирам пред „Алфа Бета“ на Уайклиф Авеню. Щях да стигна дотам най-късно в четири и петнайсет дори при натоварен трафик. После щях да огледам тясната уличка. Ако беше безлюдна, както очаквах да е по това време, щях да надникна зад разхлабената дъска. Ако Лий наистина беше скрил пушката предварително, както се посочваше в записките на Ал (макар той да беше сгрешил по отношение на мястото), то щях да я видя там.

Предвиждах да се върна в колата си и да наблюдавам автобусната спирка да не би Лий да подрани. Когато в седем часа започнеше службата в мормонската църква, щях да отида в кафенето, в което се сервираше закуска през целия ден, и да седна до витрината. Щях да се преструвам, че се храня, докато наблюдавам автобусите с надеждата Лий да се появи сам. И да не видя грандоманската кола на Джордж де Мореншилд.

Поне такъв беше планът.

Взех чантата и за пореден път погледнах часовника си. 3:33. Шевролетът беше с пълен резервоар и готов да потегли. Ако веднага бях излязъл и се бях качил в него, както планирах, телефонът щеше да зазвъни в празния ми апартамент. Но това не се случи, защото някой почука на вратата тъкмо когато посегнах към валчестата дръжка.

Отворих и видях Марина Осуалд.

Зяпнах я — не бях в състояние да помръдна или да проговоря. Най-вече ме стъписа неочакваната ѝ поява, но имаше и нещо друго. Докато не застанахме лице в лице, не бях забелязал, че големите ѝ сини очи са като очите на Сейди.

Марина или не обърна внимание на объркването ми, или изобщо не го забеляза. Беше погълната от проблемите си.

— Моля извините, да сте виждал мой спруг? — Тя прехапа устни и леко поклати глава. — Супруг. — Опита да се усмихне и макар че зъбите ѝ вече бяха наред, усмивката не се получи. — Сежалявам, сър, не говоря добър инглийски. От Бйеларус съм.

Чух как някой — май бях аз — я попита пита дали има предвид човека от горния етаж.

— Да, моля, мой супруг Лий. Ний живеем горе. Това е наша малишка — наше бебе. — Посочи Джун, която седеше в количката и смучеше биберона си. — Той често излиза, откак загуби работа си. — Отново изпробва усмивката и когато очите ѝ се присвиха, от едното се отрони сълза и се стече по бузата ѝ.

Ясно. Значи добрият стар Боби Стовал все пак можеше да мине и без най-добрия си специалист.

— Не съм го виждал, госпожо… — едва не изтърсих „госпожо Осуалд“, но в последния момент се усетих и прехапах устни. Добре че не се издадох колко съм осведомен. Не бях виждал да им доставят стоки вкъщи. На верандата имаше две пощенски кутии, но на никоя не пишеше името им. Нито моето. Аз също не получавах доставки на този адрес.

— Ос’уал — каза тя и ми подаде ръка. Ръкувах се с нея, убеден, че сънувам. Но малката ѝ суха длан беше прекалено реална. — Марина Ос’уал, приятно ми се запознаем, сър.

— Съжалявам, госпожо Осуалд, но днес не съм виждал съпруга ви. — Лъжех, разбира се: бях го видял да излиза по обяд малко след като Рут Пейн потегли с Марина и Джун към Ървинг.

— Аз тревожа за него. Той… не знам… простите. Не искала вас притеснявам. — Отново се усмихна — като натъжено дете — и бавно избърса сълзата от бузата си.

— Ако го видя…

Марина изпадна в паника:

— Не, не, нищо не казва. Не харесва аз говоря с непознат. Ще върне за вечеря сигурно. — Тя слезе по стълбите и заговори на руски на бебето, което се закиска и протегна към нея пухкавите си ръчички. — Довиждане, господин сър. Благодаря на вас. Нали нищо не кажете?

— Нищо — отвърнах. — Гроб съм.

Марина не разбра последната ми реплика, но кимна и се поуспокои, като притиснах пръст до устните си.

Затворих вратата и установих, че съм плувнал пот. Отнякъде чувах как не една пеперуда, а цял рояк разперва криле.

Вероятно драматизирам.

Погледах как Марина бута детската количка към автобусната спирка, където явно възнамеряваше да чака „супруга“ си… който беше намислил нещо. Поне дотолкова се досещаше. Лицето ѝ я издаваше.

Когато се скри зад ъгъла, се пресегнах да отворя вратата, но в този момент телефонът иззвъня. За малко да не вдигна слушалката, обаче номера ми имаха малцина, сред които и жена, на която държах безкрайно много.

— Ало?

— Ало, господин Амбърсън — каза някакъв мъж. Говореше с лек южняшки акцент. Не знам дали веднага разбрах кой е. Не си спомням. Но си мисля, че така стана. — Един човек до мен иска да ви каже нещо.

В края на 1962 и началото на 1963 година водех двойствен живот, едното ми аз беше в Далас, другото — в Джоди. Двете се сляха в 3:39 следобед на десети април. В ухото ми прокънтяха писъците на Сейди.

Тя живееше в едноетажна сглобяема къща на Бий Трий Лейн в западен квартал на Джоди. Сателитна снимка на района в учебник по история от 2011 година би могла да носи названието: „ДОМОВЕ ЗА МЛАДИ СЕМЕЙСТВА ОТ СРЕДАТА НА ВЕКА“. Онзи следобед Сейди се прибрала към три часа след срещата с асистентите ѝ от библиотеката. Съмнявам се да е забелязала бяло-червения плимут фюри, паркиран малко по-надолу от къщата ѝ.

Госпожа Холоуей, съкварталката ѝ от отсрещната страна на улицата, миела колата си („Рено дофин“, която другите съседи гледали подозрително). Сейди ѝ помахала, като слязла от фолксвагена си костенурка. Госпожа Холоуей отвърнала на поздрава. Като единствени собственички на чуждестранни (даже възприемани като чуждоземни) возила в квартала двете проявявали неангажираща колегиалност.

Сейди стигнала до къщата си и се вцепенила. Вратата зеела. Помислила си, че я забравила отворена. Влязла и я хлопнала след себе си. Само дето вратата не се затворила, защото бравата била разбита. Сейди не забелязала тази подробност. Вниманието ѝ било съсредоточено върху стената над дивана. Там със собственото ѝ червило с почти еднометрови букви били написани две думи: ДОЛНОПРОБНА ПУТКА.

Трябвало е да побегне веднага, но потресът и гневът ѝ били толкова силни, че не оставили място за страх. Знаела чие дело е гнусният надпис, но не се съмнявала, че Джони е офейкал. Бившият ѝ съпруг не бил побойник. Ругатни от него чувала предостатъчно, дори веднъж я зашлевил, но нищо повече.

Подът бил осеян с бельото ѝ. Комбинезони, сутиени, бикини, корсетът (от който нямаше нужда, но понякога носеше) били нарязани и образували пътечка от всекидневната чак до спалнята. Вратата към банята била открехната. Етажерката за кърпи лежала на пода. На плочките имало второ послание, отново написано с червилото на Сейди: ГАДЕН ЕБАЛНИК.

Вратата на спалнята също зеела. Сейди стигнала до нея и застанала на прага, без да подозира, че Джони Клейтън дебне отзад с нож в едната ръка и „Смит & Уесън Виктори“ трийсет и осми калибър в другата. Револверът му бил същият като онзи, с който Лий Осуалд щеше да застреля далаския полицай Дж. Д. Типит.

Малката ѝ дамска чанта лежала отворена на леглото, а съдържанието ѝ, главно гримове, било разхвърляно по кувертюрата. Сгъваемите врати на гардероба били отворени. Някои от дрехите още висели печално на закачалките; повечето били нахвърлени на пода. Всички били нарязани.

— Джони, гадняр такъв! — Искало ѝ се да извика тези думи, но шокът бил твърде силен. Успяла само да ги прошепне.

Тръгнала към гардероба, но не стигнала далеч. Някой я стиснал за гърлото и допрял нещо студено до слепоочието ѝ.

— Не мърдай и не се съпротивлявай. Ако се дърпаш, ще те убия.

Сейди се опитала да се изплъзне и той я ударил по главата с револвера. В същото време хватката около врата ѝ се затегнала. Видяла ножа в юмрука на задушаващата я ръка и престанала да се мята. Джони бил — познала гласа му, — но в същото време не бил Джони.

Бил неузнаваем.

„Трябваше да го послушам — помислила си Сейди, имайки предвид мен. — Защо не го послушах?“

Той я завлякъл във всекидневната, без да отпусне хватката си около гърлото ѝ, после я обърнал и я бутнал на дивана; тя седнала и неволно се разкрачила.

— Дръпни си роклята надолу. Виждат ти се жартиерите, курво такава.

Носел работен гащеризон (което само по себе си я накарало да се почувства като в сън), а косата му била боядисана в оранжеворусо. Едва не се изсмяла.

Седнал на ниската табуретка пред нея и насочил револвера към корема ѝ.

— Сега ще се обадим на ебача ти.

— Не знам за какво…

— Амбърсън. Онзи, с който си играете на „скрий салама“ на онова развратно място в Кайлийн. Всичко знам. От сума време ви наблюдавам.

— Джони, ако си тръгнеш веднага, няма да се обадя на полицията. Обещавам. Нищо, че си унищожил дрехите ми.

— Курвенските ти дрехи — поправил я той.

— Не знам… не му знам номера.

Бележникът ѝ, който обикновено държеше до пишещата машина в малкия си кабинет, стоял отворен до телефона.

— Аз го знам. На петата страница е. Погледнах на буквичката Е като „ебалник“ и го открих. Ще го набера, за да не ти хрумне да си побъбриш с оператора. После ще ти дам да говориш с него.

— Няма, Джони, не и ако му мислиш лошото.

Джони се привел. Кичур от смахнатата му оранжеворуса коса паднал в очите му и той го бръснал с ръката, държаща оръжието. С другата си ръка вдигнал слушалката. Револверът бил все така насочен към корема ѝ.

— Виж сега, Сейди — казал той и този път сякаш бил с всичкия си. — Ще убия един от вас. Другия ще оставя жив. Ти решаваш кой да бъде.

Говорел абсолютно сериозно. Разбрала го по изражението му.

— Ами… ами ако не е вкъщи?

Той се изкискал злобно:

— Тогава ти ще умреш, красавице.

Сигурно си е помислила: „Ще се опитам да спечеля малко време. От Далас до Джоди са поне три часа път, че и повече, ако трафикът е натоварен. За толкова време Джони може да се вразуми. Кой знае? Или поне да превърти дотолкова, че да го замеря с нещо тежко и да избягам.“

Набрал нула, без да гледа телефонния азбучник (способността му да помни цифри била завидна) и помолил да го свържат с „Уестбрук“ 7-5430. Позаслушал се, после благодарил на операторката.

Някъде, на около сто и петдесет километра на север, зазвънял телефон. Сигурно Сейди се е запитала колко позвънявания ще ѝ отпусне Джони, преди да затвори и да стреля в корема ѝ.

Изведнъж изражението му се променило. Очите му светнали, даже се поусмихнал. Забелязала, че зъбите му са бели като сняг и как не? Винаги ги миел поне по пет-шест пъти дневно.

— Ало, господин Амбърсън. Един човек до мен иска да ви каже нещо.

Станал от табуретката и подал телефона на Сейди. Като го поднесъл до ухото ѝ, замахнал с ножа и порязал бузата ѝ.

— Какво ѝ направи? — изкрещях. — Какво направи, копеле долно?

— Тихо, господин Амбърсън. — По всичко личеше, че мръсникът се забавлява. Сейди вече не пищеше, но чувах хлипането ѝ. — Тя е добре. Кърви доста обилно, но няма да е за дълго. — Млъкна за секунда, после проговори с тона на здравомислещ теоретик: — Е, вече няма да е голяма красавица. Новата ѝ външност пасва на евтина уличница като нея. Майка ми ме предупреди, че е такава, и се оказа права.

— Пусни я, Клейтън. Моля те.

— Иска ми се да я пусна. Като я белязах, вече наистина искам. Но чуй какво ѝ обещах, господин Амбърсън. Ще убия единия от вас. Заради нея си загубих работата. Наложи се да напусна и да ме лекуват с електрошокове, иначе щяха да ме вкарат в затвора. — Той направи малка пауза. — Бутнах едно момиче по стълбите. Опита се да ме докосне. И за всичко е виновна тази мръсница, дето сега плюе кръв. Вече и с нейната кръв си изцапах ръцете. Ще ми трябва дезинфектант. — Той се изсмя.

— Клейтън…

— Давам ти три часа и половина. До седем и половина. След това ще ѝ пусна два куршума. Един в корема и един в палавото ѝ котенце!

Сейди изпищя:

— Недей, Джейкъб!

— МЛЪКВАЙ! — изкрещя ѝ Клейтън. — ЗАТВАРЯЙ СИ ПЛЮВАЛНИКА! — После ми каза с ужасяващо непринуден тон: — Кой е Джейкъб?

— Аз — отговорих. — Това ми е бащиното име.

— Така ли ти вика курвата, като ти смуче оная работа?

— Клейтън. Джони. Помисли в какво се забъркваш.

— Мисля по въпроса повече от година. В лудницата ми правиха шокова терапия. Твърдяха, че ще спрат сънищата, но не стана. Само ги влошиха.

— Зле ли си я порязал? Дай ми да говоря с нея.

— Не.

— Ако ми позволиш да я чуя, може и да изпълня исканията ти. Иначе няма да ти се отвори парашутът. Толкова ли ти е размекнат мозъкът от шоковата терапия, че не го разбираш?

Явно не беше. Чух шумолене, докато той предаваше слушалката на Сейди. Гласът ѝ бе изтънял и разтреперан:

— Зле ме поряза, но няма да умра. За малко да ме улучи в окото…

Клейтън пак взе слушалката:

— Успокои ли се? Нищо ѝ няма на курветината. Качвай се в суперякия си шевролет и си докарай задника дотук светкавично, ако ще гумите да се запалят. Но чуй какво ще ти кажа, господин Джордж Джейкъб Амбърсън Ебачов: ако се обадиш в полицията, ако мерна дори едничка синя или червена лампа, ще очистя тая кучка и после себе си. Вярваш ли ми?

— Да.

— Хубаво. Май имаме уравнение: ебачът и разгонената курва. Аз съм по средата. Аз съм знакът за равенство, Амбърсън, но ти решаваш. Коя променлива да се съкрати? Казвай!

— Не! — изпищя Сейди. — Недей! Ако дойдеш, ще убие и двама ни…

Връзката прекъсна.

Дотук не съм крил истината, няма да я скрия и сега, макар да ме представя в най-лошата ми светлина: докато вцепенената ми ръка връщаше слушалката на мястото ѝ, първата мисъл, която ми хрумна, беше, че той греши, че двете величини не са равни. Едната беше красива гимназиална библиотекарка. Другата — мъж, който познаваше бъдещето и имаше теоретичната възможност да го промени. За миг се изкуших да пожертвам Сейди, да прекося града, за да наблюдавам уличката между Оук Лон Авеню и Търтъл Крийк Булевард и да разбера дали човекът, променил американската история, е действал сам.

Накрая се качих в шевролета и потеглих към Джоди. Като излязох на магистрала 77, вдигнах 110 километра. С една ръка отворих чантата, извадих оръжието си и го пъхнах във вътрешния джоб на спортното си сако.

Давах си сметка, че ще се наложи да забъркам и Дийк в тази история. Той беше възрастен и едва се държеше на краката си, но нямаше към кого другиго да се обърна. Казах си, че не би ми простил, ако не му се обадя. Той обичаше Сейди. Всеки път като я погледнеше, засияваше.

„А пък и доста си е поживял — отбеляза жестокото ми съзнание. — Сейди е млада. Освен това и той ще разполага със същия избор, който лунатикът бе предоставил на теб. Не е длъжен да отива.“

Но щеше да отиде. Понякога правото на избор няма нищо общо с волята ни.

Отдавна изгубеният ми мобилен телефон никога не ми беше липсвал, както по време на пътя от Далас до Джоди. Едва дочаках да стигна до телефонната кабина на магистрала 109. Набрах номера, сигналът за свободна линия прозвуча три пъти… четири… пет…

Тъкмо когато се канех да затворя, Дийк задъхано каза:

— Ало? Ало? — Май беше вбесен.

— Дийк? Джордж е.

— Здрасти, младеж! — Той веднага смени тона. Втората реплика на тазвечерната версия на Бил Търкот от популярната пиеса „Съпругът психопат“ прозвуча радостно вместо вбесено. — Бях в градината. Бях решил да не вдигна, ама…

— Мълчи и слушай. Случи се нещо ужасно. И продължава да се случва. Сейди вече е пострадала. Вероятно сериозно.

Последва кратка пауза. Дийк проговори отново и този път гласът му беше като на млад човек — като на здравеняка, който несъмнено е бил преди четирийсет години и два брака. А може би се надявах да е така. Тази нощ имах само надежда и почти седемдесетгодишен старец.

— За съпруга ѝ става дума, нали? Вината е моя. Май го видях, обаче преди седмици. Косата му беше доста по-дълга, отколкото на снимката в училищния годишник. И цветът ѝ беше друг. Биеше на оранжево. — Млъкна за малко и после изтърси дума, която никога досега не бях чувал от него: — Ебати!

Обясних му какво иска Клейтън и какво бях обещал да направя. Планът беше елементарен. Нима миналото отново се хармонизираше? Все едно — нямах намерение да му преча. Знаех, че Дийк може да получи инфаркт като Търкот, но това нямаше да ме спре. Нищо нямаше да ме спре! Защото Сейди бе в опасност.

Изчаках дали няма да ме подкани да се обърнем към полицията, но той естествено не беше толкова тъп. Дъг Риймс, началникът на полицията в Джоди, недовиждаше, имаше шина на единия крак и беше на преклонна възраст. Дийк дори не ме попита защо не съм се обадил на щатската полиция в Далас. Ако го беше сторил, щях да му отговоря, че Клейтън се е заканил да убие Сейди, ако види и една полицейска лампа. Така си беше, но главната причина беше друга. Исках сам да се разправя с долния мръсник.

Бях освирепял.

— По кое време трябва да си там, Джордж?

— Не по-късно от седем и половина.

— А сега е… седем без петнайсет. Значи сме притиснати от времето. Улицата зад Бий Трий Лейн се казва Епъл… нещо си. Не помня какво ѝ беше името. Там ли ще си?

— Да.

— Ще се видим след пет минути.

— Да, бе, ако караш като бесен. Нека са десет. И носи нещо, та онзи да не те види с празни ръце, ако погледне през прозореца на дневната. Измисли си какво, може…

— Тенджера става ли?

— Става. Среща след десет минути.

Точно преди да затворя, Дийк попита:

— Въоръжен ли си?

— Да.

— Браво на теб! — изръмжа той.

Улицата зад дома на Дорис Дънинг се казваше „Уаймор Лейн“. Тази зад жилището на Сейди беше „Епъл Блосъм Уей“. Къщата на „Уаймор“ 202 се продаваше. Пред „Епъл Блосъм Уей“ 104 не се виждаше табела „ПРОДАВА СЕ“, но къщата тънеше в мрак, а моравата беше запусната и обрасла с глухарчета. Паркирах отпред и погледнах часовника си. Шест и петдесет.

След две минути Дийк спря своя ранч уегън зад шевролета ми и слезе. Носеше дънки, карирана риза и тънка вратовръзка. Държеше тенджера с нарисувано цвете отстрани. През стъкления похлупак видях някаква китайска манджа.

— Дийк, не знам как да ти се от…

— Не заслужавам благодарности, а ритник отзад. Онзи ден се сблъсках с Клейтън в „Уестърн Ауто“. Почти бях сигурен, че е той. Вятърът отметна косата му назад и за частица от секундата видях вдлъбнатите му слепоочия. Ама косата му ме заблуди — беше дълга и с различен цвят, пък и Клейтън беше издокаран като каубой… иди та се сети. — Той поклати глава. — Взех да одъртявам. Никога няма да си го простя, ако Сейди е пострадала.

— Добре ли си? Нямаш болки в гърдите и прочие?

Той ме изгледа, сякаш бях смахнат:

— За какво сме тук? Да си бъбрим за здравето ми или да се опитаме да спасим Сейди?

— Няма да се опитаме, а ще я спасим. Заобиколи и излез пред къщата ѝ. През това време аз ще притичам през моравата, ще се промуша през живия плет и ще се озова в задния двор на Сейди. — Говорех за къщата на Дънинг на Косът Стрийт, разбира се, и междувременно се сетих, че скромното дворче на Сейди беше оградено с плет. Много пъти го бях виждал. — Почукай на вратата и кажи нещо веселяшко. Достатъчно силно, че да те чуя. Дотогава ще съм в кухнята.

— Ами ако задната врата е заключена?

— Тя държи ключ под външната стълба.

— Добре. — Дийк се позамисли, после вдигна глава. — Ще кажа: „Китайска манджа, има ли гладни?“ Ще вдигна тенджерата, та той да ме види, ако погледне през прозореца на всекидневната. Става ли?

— Да. Важното е да му отвлечеш вниманието за няколко секунди.

— Не стреляй, ако има опасност да улучиш Сейди. Разкажи му играта на посеркото. Ще се справиш. Ако наистина съм видял него, да знаеш, че е като скелет.

Спогледахме се уплашено. Подобен план можеше да проработи в уестърни като „Гънсмоук“ или „Маверик“, но това не беше филм, а истинският живот. В който на добрите момчета (и момичета) — понякога им сритват задниците. Или ги убиват.

Дворът зад къщата на „Епъл Блосъм Уей“ не беше съвсем същият като този зад дома на Дънинг, но прилики не липсваха. Първо, имаше кучешка колибка, макар и без табела с надпис: „ТУК МУ Е МЯСТОТО НА ПЕСА“. Вместо това несръчна детска ръчичка беше написала над входа „КЪШТАТА НА БУЧ“. Наоколо не се навъртаха хлапаци, готови да ви скроят номер, ако не ви се откъсне от сърцето някое и друго лакомство. Хелоуин беше далеч.

Живият плет обаче изглеждаше по абсолютно същия начин.

Промуших се през него, без да обръщам внимание на клонките, драскащи ръцете ми. Приклекнах, прекосих тичешком задния двор на Сейди и се опитах да отворя вратата. Беше заключена. Бръкнах под стъпалото, макар да бях убеден, че ключът ще липсва, тъй като миналото се хармонизираше, но и беше неотстъпчиво.

Там беше. Измъкнах го, пъхнах го в ключалката и бавно натиснах бравата. Дочу се тихо щракване, когато резето се върна в процепа си. Вцепених се и зачаках някой да извика отвътре, но страховете ми се оказаха напразни. Лампите във всекидневната светеха, обаче не чух гласове. Може би Сейди вече беше мъртва, а Клейтън си беше тръгнал.

Божичко, само не това!

След като предпазливо отворих вратата обаче, го чух да говори. Каканижеше монотонно и звучеше като Били Джеймс Харджис, натъпкан с успокоителни. Обясняваше на Сейди каква курва била и как съсипала живота му. А може би говореше за момичето, което се опитало да го опипа. В очите на Джони Клейтън всички жени бяха от един дол дренки: нимфоманки, разнасящи зарази. Работа на мъжа била да борави със законите. И, разбира се, с метлата.

Свалих си обувките и ги оставих настрани. Лампата над мивката светеше. Погледнах сянката си, за да се уверя, че няма да ме изпревари и да ме издаде. Извадих револвера от джоба на сакото си и прекосих кухнята с намерението да се притая до вратата на всекидневната, докато чуя „Китайска манджа, има ли гладни?“ После щях да нахлуя в помещението.

Само че не това се случи. Дийк наистина извика, но не веселяшки. Стори ми се, че изкрещя от изненада и от гняв. И гласът му прозвуча някъде в къщата.

— Боже мой! Сейди!

След това събитията се развиха много, много бързо.

Клейтън беше разбил ключалката на входната врата, за да не се затваря. Сейди не беше забелязала, но Дийк видял, че е открехната. Вместо да почука, я бутнал и нахълтал вътре с тенджерата в ръце. Клейтън още седял на табуретката и оръжието му още било насочено към Сейди, обаче бил оставил ножа на пода. Дийк дори не подозирал, че онзи има и нож. Съмнявам се, че изобщо е забелязал и револвера. Гледал само Сейди. Горната част на синята ѝ рокля вече била придобила червеникаворъждив цвят. Ръката ѝ и страничната облегалка на дивана били покрити с кръв. Но най-зле изглеждало лицето ѝ. Лявата ѝ буза била разпорена на две места и провисвала като съдрано перде.

— Боже мой! Сейди! — изкрещял от ужас.

Клейтън се извърна и се озъби. Вдигна револвера си. Видях всичко, като влетях във всекидневната. Видях как Сейди ритна табуретката. Клейтън стреля, но куршумът се заби в тавана. Докато се опитваше да се изправи, Дийк го замери с тенджерата. Капакът падна, макарони, парчета месо, зелени чушки и доматен сос изригнаха като фонтан. Самата тенджера, все още пълна до половината, уцели дясната ръка на Клейтън. Храната се изля. Оръжието полетя във въздуха.

Видях кръвта. Видях съсипаното лице на Сейди. Видях Клейтън, клекнал върху окървавения килим, и се прицелих в него.

— Не! — изкрещя Сейди. — Не, недей, моля те, недей!

Виковете ѝ ми подействаха като плесница. Ако го бях застрелял, щях да попадна в полезрението на полицията, въпреки че убийството му щеше да е при самоотбрана. Самоличността на Джордж Амбърсън щеше да стане на пух и прах и шансовете ми да предотвратя нападението през ноември щяха да се изпарят. А и щяха ли да ми повярват, че съм действал при законна самоотбрана? Та нали онзи беше обезоръжен?

Поне така си мислех, защото и аз не знаех за ножа под преобърнатата табуретка. Дори да беше пред очите ми, пак имаше вероятност да не го видя.

Върнах револвера в джоба си и изправих на крака Джони.

— Нямаш право да ме удряш! — От устата му се разхвърча слюнка. Очите му замигаха като на епилептик по време на пристъп. Пикочният му мехур се изпразни; чух как урината капе по мокета. — Психично болен съм, не отговарям за действията си, освидетелстван съм, сертификатът ми е в жабката на колата, ще ти го пока…

Жалкият му хленч, лицето му, изкривено от страх, сплъстената му оранжеворуса коса, дори миризмата на разпиляната храна… всичко това подклаждаше гнева ми. Но най се вбесявах от обезобразеното лице на Сейди. Щеше да ѝ остане белег на същото място, където розовееха следите от белега на Боби Джил, което беше съвсем логично, защото миналото се хармонизираше, но раната на Сейди изглеждаше много страшна…

Зашлевих го толкова силно, че от устата му се разхвърча слюнка:

— Боклук чалнат, това ти е за метлата!

За равновесие го шамаросах и по другата буза. Мръсникът нададе вой, който ми достави онзи тип горчиво удоволствие, което изпитваме само когато сторената злина е твърде голяма, за да бъде поправена. Или опростена.

— Това е заради Сейди! — Стиснах юмрук. В някакъв друг свят Дийк крещеше в телефонната слушалка. Дали не си разтъркваше гърдите, както беше правил Търкот? Не. Поне засега. В същия онзи далечен свят Сейди стенеше. — А това е заради мен!

Замахнах с юмрук — обещах да казвам истината дори да е в мой ущърб — и когато счупих носа на смахнатия, стонът му прозвуча като музика в ушите ми. Пуснах го и той се просна на пода.

Обърнах се към Сейди.

Тя се опита да стане от дивана, но политна назад. Опита се да протегне ръце към мен, обаче не можа, само безпомощно ги притисна до окървавената си дреха. Забели очи и аз се изплаших, че ще загуби съзнание, но тя удържа фронта.

— Ти дойде — прошепна. — О, Джейк, притече ми се на помощ. И двамата дойдохте!

— Бий Трий Пейн! — изкрещя Дийк в телефонната слушалка. — Не, не знам номера, не си го спомням, но отпред ще ви чака старец с доматен сос по обувките и ще размахва ръце! Побързайте! Загубила е много кръв!

— Стой мирно — казах ѝ. — Не се мъчи да…

Очите ѝ се разшириха. Беше видяла нещо зад мен.

— Внимавай! Джейк, внимавай!

Обърнах се и бръкнах в джоба си, за да извадя револвера. Дийк също се обърна — беше стиснал телефонната слушалка с две ръце, сякаш държеше бухалка, напрягайки пръстите си, изкривени от ревматизма. Но въпреки че Клейтън стискаше ножа, с който бе накълцал Сейди, дните му на злодей бяха приключили. Беше решил сам да им сложи края.

Отново участвах в позната сцена; първият ѝ вариант се бе разиграл на Грийнвил Авеню малко след като бях пристигнал в Тексас. Този път декорът не включваше кръчма на име „Пустинната роза“ и липсваше озвучението на Мъди Уотърс, но пък и тук участваха зле пострадала жена и мъж с разкървавен нос и разгащена риза, стигаща почти до коленете му. Този държеше нож вместо револвер, но това бяха подробности.

— Не, Клейтън! — изкрещях. — Пусни ножа!

Очите му, надничащи изпод сплъстените кичури оранжева коса, се блещеха към губещата съзнание жена на дивана.

— Това ли искаш, Сейди? — изрева той. — Ако такова е желанието ти, ще го изпълня!

Ухили се, допря ножа до гърлото си… и го преряза.