22 ноември 1963

Двайсет и девета глава

Не бях арестуван, но ме задържаха и ме откараха в полицейското управление на Далас с една от патрулките. Малко преди да стигнем до участъка, хората — някои бяха репортери, а други — обикновени граждани — заблъскаха по страничните прозорци и взеха да надзъртат в колата. Помислих си апатично какво ли би се случило, ако тълпата ме издърпа навън и ме линчува за опита за покушение над президента. И какво от това? Тази перспектива ни най-малко не ме тревожеше. Единственото, което ме интересуваше, беше окървавената ми риза. Хем исках да я махна, хем исках да остана с нея завинаги. Кръвта по нея беше на Сейди.

Ченгетата на предните седалки не ми задаваха никакви въпроси. Предположих, че някой ги беше инструктирал да не го правят. Ако ме бяха попитали нещо, нямаше да им отговоря. Бях потънал в мислите си. Можех да го направя, понеже вцепенението отново ме обхващаше. И аз го облякох като рицарска броня. Можех да оправя нещата. Щях да оправя нещата. Преди това обаче трябваше да поговоря с някои хора.

Затвориха ме в стая с такива ослепително бели стени, сякаш бе направена от лед. Вътре имаше маса и три неудобни стола. Седнах на единия от тях. Някъде отвън се разнасяше телефонен звън и тракаха телетипи. Хора влизаха и излизаха, говорейки на висок глас — понякога викаха, понякога се смееха. Смехът им ми звучеше доста истерично. Обикновено така се смеят хората, след като са се измъкнали на косъм от някакъв голям проблем. Навярно Едуин Уокър се беше смял по подобен начин в онази нощ на десети април, докато е говорел пред репортерите и е изтръсквал парченцата стъкло от косата си.

Същите двама полицаи, които ме бяха качили в колата си от книгохранилището, ме претърсиха и конфискуваха нещата ми. Попитах ги дали не може да ми оставят двете последни прахчета гудис. Ченгетата го обсъдиха, след което единият полицай разкъса пакетчетата и изсипа съдържанието им върху мръсната маса, разкрасена с всевъзможни инициали, мръсни думички и следи от угасени фасове. Другият наплюнчи пръста си, пробва прахчето и ми кимна.

— Искаш ли вода?

— Не — отвърнах аз и на свой ред загребах с пръсти от прахчето. Стори ми се по-горчиво от друг път, но какво от това.

Междувременно едното ченге излезе, а другото ме накара да сваля ризата си, което направих с известна неохота. Докато му я подавах, казах:

— Знам, че е доказателствен материал, но ви моля да я пазите. Кръвта по нея е на жената, която обичах. Може и да не означава много за вас, ала същата тази жена помогна за предотвратяването на покушението срещу президента Кенеди.

— Искаме я само за кръвна проба.

— Добре. Но я впишете в списъка с личните ми вещи. Държа да си я получа обратно.

— Добре.

Полицаят, който беше излязъл, се върна. Беше махнал ризата си и сега носеше обикновена бяла тениска. Заприлича ми на същата тениска, която и Осуалд беше носил — или щеше да носи, — по време на задържането му в кино „Тексас Тиътър“56. Същата фланелка, с която по-късно щеше да бъде фотографиран в профил и анфас в участъка.

В един и двайсет следобед ме въведоха в малката бяла стаичка, където се провеждаха разпитите. Около час по-късно (не мога да кажа точно, понеже в помещението нямаше часовник, а новият ми таймекс беше конфискуван заедно с другите ми лични вещи) същите двама полицаи ми доведоха и компания. Един стар мой познайник — доктор Малкълм Пери, който влезе в стаичката, помъкнал огромна черна медицинска чанта. Изгледах го смаяно. Беше тук, в полицейския участък, заради мен, защото не се налагаше да е в болницата „Паркланд“, където в един друг свят щеше да вади парченца кост и куршуми от мозъка на Джон Кенеди. Реката на историята вече бе поела по новия си курс.

— Здравейте, доктор Пери.

Той ми кимна.

— Господин Амбърсън.

Последния път, когато се видяхме, се обръщаше към мен с „Джордж“. Ако имах някакви съмнения, че ме подозират за опита за покушение, вероятно тогава щяха да се потвърдят. Аз обаче не изпитвах подобни съмнения. Знаех какво ще се случи. А и Бони Рей Уилямс със сигурност им беше разказал своята версия.

— Разбирам, че отново сте травмирали коляното си…

— Да, за съжаление.

— Дайте да го видим.

Той се опита да издърпа нагоре левия ми крачол и не можа. Ставата се бе подула твърде много. Тогава лекарят извади ножици от чантата си и двете ченгета мигом пристъпиха напред с пистолети в ръце; макар и да бяха насочили дулата им към пода, забелязах, че пръстите им са на спусъците. Доктор Пери изгледа смаяно униформените, след което разряза панталона ми по страничния шев. Огледа внимателно подпухналото ми коляно, опипа го и се зае да източи течността с помощта на подкожна игла. Стиснах зъби и зачаках мъчението да свърши. Когато това се случи, лекарят се разтършува из чантата си, намери еластичния бинт, който търсеше, и превърза — доста стегнато — травмираното място. Най-накрая изпитах известно облекчение.

— Мога да ви дам нещичко за болката, стига полицаите да не възразяват.

Не възразяваха, ала аз бях против. Най-съдбовният час в живота ми — и в този на Сейди — предстоеше. Ето защо не исках някакви болкоуспокояващи да замъглят съзнанието ми.

— Имате ли от прахчетата за главоболие на „Гудис“?

Докторът сбърчи нос, сякаш бе надушил неприятна миризма.

— Имам аспирин „Байер“ и емпирин. Емпиринът е малко по-силен.

— Тогава ми дайте от него. И… доктор Пери?

Той вдигна поглед от чантата си.

— Двамата със Сейди не сме сторили нищо лошо. Тя пожертва живота си за своята страна… а аз бих пожертвал моя живот за нея. Но така и не получих възможност да го сторя.

— Ако е така, нека пръв да ви изкажа своята благодарност. От името на цялата страна.

— Президентът. Къде е сега? Знаете ли?

Лекарят изгледа въпросително ченгетата. Те се спогледаха, след което единият полицай каза:

— Замина за Остин, където ще изнесе реч, както бе предвидено в програмата. Не знам как трябва да тълкуваме тази постъпка — като проява на безумна храброст или на безумна глупост…

„Може би — мина ми през ума — сега «Еър Форс 1» ще се разбие, погубвайки Кенеди и всички други на борда. А току-виж Кенеди получил сърдечен пристъп или удар… Или някой престъпник решил да пръсне черепа му…“ Ами ако неотстъпчивото минало се мобилизира не само срещу извършителя на промяната, но и срещу променените неща? Не знаех. А и не ме интересуваше особено. Бях изпълнил своята роля. Каквото и да се случеше с Кенеди оттук нататък, вече не зависеше от мен.

— Чух по радиото, че Джаки не била с него — каза тихо Пери. — Президентът я изпратил в ранчото на вицето си в Джонсън Сити. Кенеди щял да се присъедини към тях през уикенда. Ако това, което казваш, е вярно, Джордж…

— Достатъчно, докторе — намеси се едно от ченгетата. За мен определено бе достатъчно, понеже отново бях станал „Джордж“ за Малкълм Пери.

Той обаче — в типично лекарски стил — го игнорира.

— Ако казаното от теб е истина, значи скоро ще пътуваш до Вашингтон. И най-вероятно те чака и церемония по награждаване в Роуз Гардън.

Щом Малкълм Пери си тръгна, останах сам. Макар и не съвсем; Сейди също беше с мен. „Как танцувахме само!“ — беше проронила тя точно преди да напусне този свят. Затворех ли очи, я виждах заедно с другите момичета — как поклаща рамене в ритъма на танца. В този спомен тя се смееше, косите ѝ се развяваха и лицето ѝ беше съвършено. Напредналата пластична хирургия от 2011 година бе в състояние да направи много, за да поправи стореното от Джон Клейтън, ала аз си казах, че разполагам с още по-добра техника. Стига да имах шанс да я използвам, естествено.

Оставиха ме сам в продължение на два часа, преди вратата на стаята за разпит да се отвори отново. Вътре влязоха двама мъже. Единият имаше унила физиономия, наподобяваща муцуна на басет, над която се мъдреше бяла каубойска шапка. Представи ми се като капитан Уил Фриц от даласката полиция. Носеше куфарче — но не моето куфарче, така че не виждах никакви проблеми.

Другият ми посетител беше с лъщяща от гел къса черна коса, масивни челюсти и червендалесто лице. Очите му изглеждаха проницателни, любопитни и малко угрижени. Той извади от вътрешния джоб на сакото си калъфче за документи и го разтвори пред мен с думите:

— Здравейте, господин Амбърсън, аз съм Джеймс Хости от Федералното бюро за разследване.

„Да, не е никак чудно, че си разтревожен — помислих си аз. — Все пак ти беше човекът, натоварен със задачата да наглежда Осуалд… Нали така, агент Хости?“

— Бихме искали да ви зададем няколко въпроса, господин Амбърсън — обади се Уил Фриц.

— Добре — кимнах аз. — А аз бих искал да се махна по-скоро оттук. Хората, които спасяват президента на Щатите, обикновено не са третирани като престъпници.

— Хайде сега! — обади се агент Хости. — Нали ви изпратихме лекар? И то не какъв да е, а вашия лекар.

— Добре, давайте с въпросите — казах и се приготвих да танцувам.

Фриц отвори куфарчето си и извади найлонова торбичка със залепено отгоре ѝ етикетче, описващо веществените доказателства. Вътре беше трийсет и осемкалибровият ми револвер.

— Открихме оръжието до купчината от кашони, струпани от Осуалд, господин Амбърсън. Как смятате, дали е негово?

— Не, това е „Колт Полис Спешъл“. Мой е. Лий също имаше трийсет и осми калибър, но модел „Виктори“. Ако не е бил у него, вероятно ще го откриете там, където е бил отседнал.

Фриц и Хости се спогледаха.

— Значи признавате, че сте познавали Осуалд — отбеляза мъжът с каубойската шапка.

— Да, макар и не толкова добре. Например не знаех къде живее, защото щях да отида направо там.

— Оказа се — изрече Хости, — че си е взел стая под наем на Бекли Стрийт. Регистрирал се е под името О. Х. Лий. И това не е била единствената му фалшива самоличност. Под името Алек Хидел например си е взимал пощата.

— Жената и детето не са ли били при него? — попитах учудено.

Агентът от ФБР се усмихна. Имах чувството, че месестите му бузи се раздалечават на цял километър една от друга.

— Кой задава въпросите тук, господин Амбърсън?

— И вие, и аз — отвърнах. — Рискувах живота си, за да спася президента, а годеницата ми пожертва своя, ето защо си мисля, че съм в правото си да знам.

След тези думи зачаках да видя каква тактика щяха да предприемат. Ако играта загрубееше, значи ме подозираха, че съм съучастник на Осуалд. А ако омекнеха, значи не ме мислеха за атентатор и просто искаха да се уверят в правотата на предположенията си. В крайна сметка възприеха подход, който лъкатушеше между двата полюса.

Фриц завъртя найлоновата торбичка с дебелия си показалец.

— Нека ви кажа какво би могло да се случи, господин Амбърсън. Не казвам, че е било така… но вие трябва да ме убедите в истинността на твърденията си.

— Добре. Обадихте ли се на родителите на Сейди? Те живеят в Савана. Няма да е зле да се свържете и с Дийкън Симънс и Елън Докърти от Джоди. Те ѝ бяха като майка и баща. — Замислих се малко, преди да продължа: — Всъщност не само за нея, а за двама ни. Възнамерявах да поканя Дийк да ми кумува на сватбата.

Фриц сякаш изобщо не ме чу.

— Да предположим как биха стояли нещата, ако вие и момичето ви сте били съучастници на Осуалд? И в последния момент сте се уплашили?

Вечната теория на конспирацията. Не може без нея.

— Може би в последния момент сте си дали сметка, че се готвите да убиете най-могъщия човек на земята — изтъкна Хости. — Имали сте момент на просветление. Ето защо сте го спрели. Ако е било така, спокойно — заслужавате снизхождение!

Да. „Снизхождение“ означаваше четирийсет, дори петдесет години във федералния затвор „Левънуърт“ в Канзас, вместо бърза смърт в Тексас на електрическия стол.

— Тогава защо не бяхме заедно с него, агент Хости, вместо да блъскаме по вратата, за да ни отключат и да ни пуснат вътре?

Агентът вдигна рамене, сякаш искаше да каже: „Не знам. Вие ми обяснете.“

— И ако планирахме атентат, вие би трябвало да сте ме виждали с Осуалд. Защото знам, че е бил под ваше наблюдение… — Наведох се напред. — Защо вие не го спряхте, Хости? Нали това ви беше работата?

Той се отдръпна рязко назад, сякаш бях замахнал към лицето му. Месестите му бузи почервеняха.

В продължение на няколко секунди скръбта ми се трансформира в някакво злостно задоволство.

— ФБР го следеше, понеже емигрира в Русия, после се върна обратно в Америка и в крайна сметка отново се опита да избяга, този път в Куба. Раздаваше агитационни материали в подкрепа на Кастро по американските улици месеци преди случилото се днес.

— Откъде знаете всичко това? — изръмжа Хости.

— Той ми разказа. И какво се случи после? Президентът, който е направил всичко възможно, за да свали Кастро, пристига в Далас. По една случайност Лий се води на работа в книгохранилището и поради тази причина се урежда с място на първия ред. Знаели сте го и не сте предприели абсолютно никакви мерки.

Забелязах, че Фриц се взира ужасено в Хости. Сигурен съм, че агентът горчиво съжаляваше, задето ченге от даласката полиция трябваше да присъства в стаята за разпити, но какво можеше да направи? Това все пак си беше участъкът на Фриц.

— Не го смятахме за заплаха — изрече глухо Хости.

— Е, очевидно сте допуснали грешка. Какво пишеше в онази бележка, която Осуалд ви даде? Знам, че Лий е посещавал кабинета ви и ви е оставил бележка, когато са му казали, че ви няма… но така и не ми каза какво е било съдържанието ѝ. Просто ми се ухили с една от неговите усмивки, които сякаш казваха „майната ти“. Говорим за човека, убил жената, която обичах, така че според мен заслужавам да узная истината. Може би ви е съобщил, че планира да извърши нещо, което ще накара целия свят да се изправи на крака и да го забележи? Бас държа, че е било нещо такова…

— Напротив! Нищо подобно!

— Покажете ми я тогава!

— Комуникацията между Осуалд и Бюрото е строго поверителна и принадлежи единствено на ФБР!

— Не мисля, че изобщо сте в състояние да ми я покажете. Обзалагам се, че вече се е превърнала в пепел в тоалетната в кабинета ви съгласно нарежданията на господин Хувър.

А ако не беше изгорена, това съвсем скоро щеше да се случи. Пишеше го в бележника на Ал.

— Щом сте толкова невинен — намеси се Фриц, — кажете ни откъде познавахте Осуалд и защо носехте огнестрелно оръжие.

— И защо дамата имаше кръв по готварския нож, който бе открит у нея — добави Хости.

В този миг усетих как ми падна пердето.

— Дамата имаше кръв навсякъде! — изкрещях. — По дрехите си, по обувките си, в чантата си! Копелето я простреля в гърдите, ако случайно не сте забелязали!

— Успокойте се, господин Амбърсън — каза мъжът с каубойската шапка. — Никой не ви обвинява в нищо. — Подтекстът обаче гласеше: „Все още.“

Поех си дълбоко дъх.

— Говорихте ли с доктор Пери? Накарахте го да дойде тук и да прегледа коляното ми, значи би трябвало да сте говорили… Следователно би следвало да знаете, че този август бях пребит почти до смърт. Човекът, който поръча побоя и участва в него, е букмейкър на име Акива Рот. Едва ли е възнамерявал да ме подредят толкова зле, но вероятно по някакъв начин съм го изкарал извън кожата му… Не помня. От този ден нататък имам доста бели петна в паметта си.

— Защо след случилото се не подадохте сигнал в полицията?

— Защото бях в кома, детектив Фриц. А когато се свестих, не си спомнях много. Онова, което помнех — или поне част от него — беше, че по думите на Рот той бил в комбина с букмейкъра от Тампа, при когото бях залагал, както и с някакъв мафиот от Ню Орлиънс на име Карлос Марсело. Ето защо ми се стори малко рисковано да отида при ченгетата.

— Да не намеквате, че даласката полиция е свързана с мафията? — Не знаех дали гневът на Фриц е истински, или престорен, ала, честно казано, не ми пукаше особено.

— Имам предвид, че гледам „Недосегаемите“ и добре знам, че мафията не обича доносниците. Затова си купих лично огнестрелно оръжие за самозащита — мое неприкосновено право, гарантирано от Втората поправка на Конституцията, и го носех със себе си. — Посочих найлоновия плик с доказателствения материал. — Въпросното оръжие е ето този револвер.

— Откъде го купихте? — попита Хости.

— Не си спомням.

— Амнезията ви е доста удобна, не смятате ли? — обади се Фриц. — Като в сапунен сериал.

— Говорете с Пери — повторих аз. — И отново разгледайте коляното ми. Травмирах го отново, докато изкачвах на бегом шестте етажа, за да спася живота на президента. За което възнамерявам да разкажа на пресата. Ще им разкажа и за наградата си, задето изпълних дълга си като американски гражданин — разпит в задушна малка стаичка, без да ми бъде предложена дори чаша вода!

— Искате ли вода? — подскочи Фриц и аз си дадох сметка, че всичко може да се нареди като по вода, стига да изиграех правилно картите си. Кенеди беше избегнал покушението на косъм. Тези двама мъже — да не говорим за началника на даласката полиция Джес Къри — имаха отчаяна необходимост от герой. И след като Сейди беше мъртва, аз бях единственото, с което разполагаха.

— Не — отвърнах, — но една кока-кола би ми дошла доста добре.

Докато чаках ко̀лата си, си припомних как Сейди беше казала: „Оставяме куп следи подире си!“ Така си беше. Ала навярно можех да накарам това да заработи в моя полза. Ако, естествено, някой шофьор на влекач към бензиностанция във Форт Уърт направеше онова, за което го молех в бележката, затъкната под чистачките на предното стъкло на шевролета.

Фриц си запали цигара и бутна пакета към мен. Поклатих глава и той си го прибра.

— Кажете ни откъде го познавахте — поиска да узнае ченгето.

Отговорих, че съм се срещнал с Лий на Мерседес Стрийт и оттогава датира познанството ни. Разказах как съм слушал гневните му тиради за фашистко-империалистическата Америка и прекрасната социалистическа държава, която щяла да се появи в Куба. Куба щяла да осъществи идеала. Русия вече била превзета от бюрократични нищожества и точно поради тази причина Осуалд решил да я напусне. Докато Куба се управлявала от мъдрия чичо Фидел. Добавих, че според Лий Кастро бил велик и само дето не ходел по водата…

— Смятах го за пълна откачалка, но харесвах семейството му — изтъкнах. Това си беше самата истина. Действително харесвах семейството му и действително го мислех за луд.

— Как така професионален преподавател като вас се е нанесъл в най-западналата част на Форт Уърт? — попита Фриц.

— Опитвах се да пиша роман. В един момент си дадох сметка, че не мога да го направя, докато преподавам на учениците. Да, Мерседес Стрийт си беше като някакво гето, но пък животът там беше евтин. Прецених, че работата над книгата ще ми отнеме около година, което означаваше, че ще мога да я карам на спестявания. А когато обкръжението започваше да ми действа твърде депресиращо, си представях, че живея в парижка мансарда на брега на Сена.

Фриц: Спестяванията ви включваха ли парите, спечелени от залози?

Аз: По този въпрос ще се въздържа от отговор и ще се позова на Петата поправка.

Отговорът ми накара Уил Фриц да се засмее.

Хости: Значи след запознанството ви с Осуалд сте започнали да поддържате приятелски отношения с него.

— Относително приятелски. Не можете да сте близки приятели с ненормалниците. Поне аз не мога.

— Продължавайте.

Разказах как Лий и семейството му се изнесли, а аз съм останал. И как един ден като гръм от ясно небе Осуалд ми се обадил и ми съобщил, че двамата с Марина се нанесли на Елсбет Стрийт в Далас. Кварталът бил далеч по-добър, а наемите били пак така ниски и предлагането на жилища — голямо. Казах на Фриц и Хости, че по това време и на мен вече ми било дошло до гуша от Мерседес Стрийт, ето защо съм отишъл в Далас, обядвали сме заедно с Лий в „Улуъртс Каунтър“ и сме се разходили из околността. Мястото ми допаднало и аз съм наел апартамент на приземния етаж на Уест Нийли Стрийт 214 и когато наемателите освободили жилището над мен, съм съобщил това на Лий. Един вид така съм му върнал услугата.

— Жена му така и не хареса квартирата на Елсбет Стрийт — добавих. — Докато сградата на Уест Нийли Стрийт хем беше близо, хем и беше в къде-къде по-добро състояние. Затова двамата решиха да се преместят.

Нямах никаква представа колко прецизни ще бъдат събеседниците ми при проверката на тази моя версия… дали хронологията ще издържи, какво Марина ще им каже… но не това ме ръководеше в момента. Единствената цел, която гонех, беше да спечеля малко време. А една история, която звучи правдоподобно, би могла да ми го осигури, особено при положение че агент Хости имаше основателна причина да ме гали с перце. Ако разкажех пред медиите онова, което знаех за отношенията му с Осуалд, като нищо щеше да прекара остатъка от кариерата си в затвора „Фарго“ в Северна Дакота.

— После се случи нещо, което привлече вниманието ми. Беше тази пролет, някъде през април. Да, точно покрай великденските празници… Седях на кухненската маса и работех над книгата си, когато тази скъпарска кола — май беше „Кадилак“ — спря пред нас и от нея слязоха двама души. Мъж и жена. Изискано облечени. Носеха плюшена играчка за Джуни. Тя е…

Фриц: Знаем коя е Джун Осуалд.

— Те се качиха по стълбите и аз чух как мъжът — имаше немски акцент и звучен басов глас — казва: „Как можа да не уцелиш, Лий?“

Хости се наведе напред, а очите му се разшириха и станаха толкова големи, колкото позволяваше месестото му лице.

— Какво?

— Чухте ме. Прегледах вестниците и знаете ли какво открих? Преди няколко дни някой открил огън по известен пенсиониран генерал… Заклет консерватор и антикомунист… Точно от хората, които Лий ненавижда.

— Вие какво направихте?

— Нищо. Знаех, че има пистолет — беше ми го показал преди няколко дни, — но във вестника пишеше, че атентаторът, стрелял по Уокър, е използвал пушка. Освен всичко друго по това време си имах и други грижи; почти цялото ми внимание бе насочено към приятелката ми. Питате ме защо имала нож в дамската си чанта… Отговорът е много прост — защото беше наплашена, дяволски наплашена. Тя също беше обект на нападение, само че не от господин Акива Рот, а от съпруга си. По-точно от бившия ѝ съпруг. Именно той обезобрази лицето ѝ.

— Да, видяхме белега — кимна Хости. — Съжаляваме за загубата ви, Амбърсън.

— Благодаря ви — отвърнах, макар че си казах: „Не си никак убедителен, фебереецо.“ — Готварският нож, който носеше в чантата си, беше същият, който нейният бивш — името му беше Джон Клейтън — бе използвал срещу нея. Сейди го носеше навсякъде. — Припомних си как беше казала: „Просто в случай на извънредна ситуация…“ и се замислих над следващите ѝ думи: „Ако това не е извънредна ситуация, здраве му кажи!“

Закрих лицето си с длани. Сигурно съм останал така близо минута. Двамата ми събеседници търпеливо чакаха. Накрая скръстих ръце в скута си и продължих със спокоен, безстрастен глас. Както казваше сержант Джо Фрайдей от сериала „Полицейска мрежа“: „Само фактите и нищо друго освен фактите, госпожо!“

— Задържах апартамента на Уест Нийли, но прекарах по-голямата част от лятото в Джоди, грижейки се за Сейди. По това време почти се бях отказал от идеята за книгата и си мислех дали пък отново да не започна да преподавам в гимназията в Денхолм… После пресякох пътя на Акива Рот и неговите биячи и сам се озовах в болницата. Когато ме изписаха от болницата, ме изпратиха в рехабилитационен център на име „Идън Фалоус“.

— Знам го — кимна Фриц. — Където имате лични асистенти, които ви помагат да си стъпите на краката…

— Да, и Сейди беше главният ми асистент. Аз се грижех за нея след нападението на съпруга ѝ, а тя се грижеше за мен, след като Рот и бандата му ме пребиха. Как само се обръщат нещата, а? Те сякаш се стремят към… как да го кажа… към някаква хармония…

— Нещата следват логичния си ход — заяви дълбокомислено Хости и аз едва се удържах да не се хвърля отгоре му и да размажа тлъстата му физиономия. И не защото грешеше — о, не! Според скромното ми мнение нещата действително следват логичния си ход, ала вслушват ли се хората в гласа на разума и логиката? Много рядко.

— Към края на октомври доктор Пери ми позволи да шофирам на неголеми разстояния. — Беше безочлива лъжа, но поне в близко време нямаше да могат да сверят показанията ми с тези на лекаря… а ако искаха да ме представят като истински американски герой, изобщо нямаше да ги сверят. — И така, в началото на тази седмица — или по-точно във вторник — отидох в Далас, за да посетя сградата на Уест Нийли Стрийт. Наречете го спонтанно хрумване, ако щете, но си помислих, че ако погледам известно време сградата, току-виж тя отключила спомените ми…

Наистина бях отишъл там, но не за да се любувам на тъпата постройка, а за да взема скрития под стъпалата на верандата револвер.

— След това реших да обядвам в „Улуъртс“, за да си припомня доброто старо време. И кого, представете си, виждам на бара? Лий Харви Осуалд, който седи там и нагъва сандвич с ръжено хлебче и риба тон. Разположих се до него и го попитах как я кара, при което той ми отвърна, че от ФБР тормозели него и жена му. „Ще науча тия копелета да не се ебават с мен, Джордж — каза ми. — И ако гледаш телевизия в петък следобед, ще видиш какво съм намислил.“

— Боже мили! — възкликна Фриц. — И вие го свързахте с посещението на президента?

— Отначало не. Не следях стъпките на Кенеди с такова внимание; все пак съм републиканец. — Две лъжи на цената на една. — Освен това Лий побърза да подхване любимата си тема.

Хости: Куба.

— Именно. Куба, „Вива Фидел!“ и така нататък. Дори не ме попита защо накуцвам. Беше обсебен от собствените си мисли. Такъв обаче си беше той. Почерпих го с крем-карамел — в „Улуъртс“ го правят страхотен, да не говорим, че струва само двайсет и пет цента — и го попитах къде работи сега. Лий ми отвърна, че бачка в книгохранилището за учебни материали на Елм Стрийт. Докато ми го казваше, на физиономията му цъфна такава самодоволна усмивка, сякаш да разтоварваш камиони и да разнасяш кашони с учебници е най-готината работа на света.

Отпих от ко̀лата и продължих:

— Повечето от дрънканиците му пусках покрай ушите си, защото кракът ме болеше зверски, а и усещах как се засилва главоболието ми… Когато се върнах в „Идън Фалоус“, веднага си легнах и заспах. Щом обаче се събудих, думите на онзи тип с немския акцент — „Как можа да не уцелиш?“ — отново ме зачовъркаха. Включих телевизора и открих, че всички говорят за предстоящото посещение на президента. Някъде от този момент нататък започнах да се тревожа. Прегледах купчината вестници в дневната, изнамерих маршрута на автомобилната процесия и видях, че минава точно покрай книгохранилището. Прекарах цялата сряда в размишления над информацията, с която разполагах.

Фриц и Хости се бяха навели над масата и попиваха всяка моя дума. Агентът от ФБР си водеше бележки, без дори да поглежда към тефтерчето си. Зачудих се дали впоследствие щеше да е в състояние да си ги разчете.

— Помня как по едно време си казвах: „Може би действително възнамерява да го направи“… А после се разколебавах: „Глупости, Лий е като куче, което лае, ама не хапе.“ Не знаех какво да мисля, бях неспособен да взема категорично решение… Вчера сутринта се обадих на Сейди, разказах ѝ цялата история и я попитах какво мисли. Тя позвъни на Дийк — Дийк Симънс; човекът, за когото ви казах, че ѝ беше като баща, — и после отново се свърза с мен. Каза ми, че непременно трябва да се обадя на полицията.

— Не искам да увеличавам болката ти, синко — въздъхна Фриц, — но ако беше го направил, сега приятелката ти щеше да е жива.

— Почакайте. Още не сте чули цялата история. — Това се отнасяше и за мен, защото си измислях в движение всяка следваща порция. — Казах на Дийк и Сейди, че не искам да въвличаме полицията, понеже ако Лий е невинен, така само ще му създадем допълнителни проблеми. Разберете, че човекът едва крепеше главата си над водата. Да, Мерседес Стрийт беше като гето и Уест Нийли беше малко по-добро място, но аз нямах проблеми с това — бях ерген, живеех сам и си имах книгата, върху която работех… Плюс малко заделени пари в банката. Лий обаче… имаше красива съпруга и две дъщерички, едната от които се беше родила съвсем наскоро, и едва свързваше двата края, за да имат покрив над главата. Не беше лош човек…

При тези думи почувствах неотложна нужда да опипам носа си и да проверя дали случайно не се удължава заради лъжата, която бях изрекъл.

— … но си беше тотално преебан, извинявайте за израза. Заради налудничавите си идеи не можеше да се задържи на нито една работа. Обясняваше ми, че всеки път, когато го назначавали някъде, от ФБР цъфвали и прецаквали всичко. Точно това според него се било случило с работата му в печатницата…

— Глупости! — прекъсна ме Хости. — Този тип все обвиняваше другите за проблемите, които сам си създаваше. Но за голяма част от казаното съм абсолютно съгласен с вас, Амбърсън. Действително си беше тотално преебан и съжалявам за съпругата и децата му. Наистина съжалявам.

— Сериозно? Е, радвам се да го чуя. Както и да е, Лий си намери работа, а аз не исках да му я отнема само задето се е раздрънкал пред мен и се е поизхвърлил малко… което между другото редовно правеше. Ето защо казах на Сейди, че утре (сиреч днес) смятам да намина през книгохранилището. Ей-така, за да го разгледам. Тя пожела да ме придружи. Това не ми хареса и се помъчих да я разубедя. Изтъкнах, че ако Лий наистина е превъртял и твърдо си е наумил да направи нещо, тя ще е в опасност.

— Изглеждаше ли ви превъртял, когато обядвахте с него? — попита мъжът с каубойската шапка.

— Не, даже ми се стори доста спокоен и хладнокръвен, но той умееше да се държи така — отвърнах и се наведох към двамата. — Искам да изслушате тази част от разказа ми много внимателно, детектив Фриц. Знаех, че каквото и да ѝ кажа, Сейди ще дойде с мен. Усещах го. Затова реших да изчезна, без да ѝ кажа къде отивам. Направих го, за да я защитя. Просто за всеки случай. Нали разбирате — в случай че…

„А ако това не е такъв случай, здраве му кажи“ — прошепна Сейди в главата ми. Щеше да живее там, докато не я видех отново от плът и кръв. Заклех се, че този момент ще настъпи — каквото и да стане.

— Помислих дали да не прекарам нощта в някой хотел, но всички хотели бяха пълни. Тогава се сетих за Мерседес Стрийт. Тъкмо бях напъхал ключа в ключалката на номер 2706, където бях живял, когато се сетих, че имам ключ и за номер 2703 от другата страна на улицата, където беше пребивавал Лий. Той самият ми го беше дал, за да мога да влизам и да поливам растенията му.

Хости: Той е имал растения?

Цялото ми внимание обаче беше фокусирано върху Уил Фриц.

— Сейди ужасно се разтревожила, когато открила, че вече не съм в „Идън Фалоус“. Както и Дийк. Тогава той се обадил на полицията. И то не веднъж, а няколко пъти. При всяко обаждане ченгето, което било дежурно на телефона, му казвало да спре да дрънка глупости и затваряло. Не знам дали някой си прави труда да документира подобни сигнали, но Дийк ще ви каже същото, а той няма никакви основания или мотиви да ви излъже.

Този път Фриц беше този, на когото май му падна пердето:

— Ако знаете колко смъртни заплахи получаваме всеки…

— Сигурен съм. Затова не ми казвайте, че ако се бяхме обадили на полицията, сега Сейди щяла да е жива. Само не ми го казвайте, разбрахме ли се?

Мъжът с каубойската шапка предпочете да си замълчи.

— И как приятелката ви успя да ви открие? — настоя да узнае Хости.

Най-накрая нещо, за което не се налагаше да лъжа. После обаче щяха да ме попитат за пътуването ни от Мерседес Стрийт във Форт Уърт до книгохранилището в Далас. Тази част от разказа ми се очертаваше като най-гъсто осеяната с опасности. Не се притеснявах за каубоя от стюдебейкъра; да, Сейди беше клъцнала ръката му, но пък едва след като той се опита да открадне чантичката ѝ. Освен това таратайката му си беше на последни издихания и имах чувството, че каубоят може дори да не я обяви за открадната. Естествено, после бяхме откраднали друга кола, ала като се имаше предвид неотложният характер на мисията ни, ченгетата едва ли щяха да повдигнат обвинение… Направеха ли го, медиите щяха буквално да ги разпънат на кръст. Единственото, за което се безпокоях, беше червеният шевролет с извити като женски вежди перки. Багажник с два куфара вътре лесно можеше да бъде обяснен; бяхме прекарвали уикендите си в бунгалата в Кендълуд и преди… Но ако полицаите откриеха тефтерчето на Ал Темпълтън… дори не смеех и да си помисля за това.

Някой почука по вратата на стаичката за разпит и едно от ченгетата, докарали ме в участъка, надзърна вътре. Зад волана на патрулната кола, както и докато бе преравял личните ми вещи заедно с партньора си, той ми бе изглеждал невъзмутим и опасен — досущ като лошото ченге от някой криминален филм. Сега обаче, на фона на ококорените му от вълнение очи и очевидното притеснение, което изпитваше, задето ни прекъсва, видях, че всъщност е на двайсет и три години и лицето му още не се е изчистило от юношеското акне. Зад него се виждаха доста хора — някои униформени, а други не, — които проточваха любопитно шии, за да ме огледат. Фриц и Хости се обърнаха с явно раздразнение към неканения посетител.

— Съжалявам, че ви прекъсвам, господа, но търсят по телефона господин Амбърсън.

Руменината тутакси се завърна по месестите бузи на Хости.

— Синко, не виждаш ли, че в момента провеждаме разпит? Хич не ми пука кой го търси, даже да е президентът на Съединените щати!

Полицаят, който стоеше на прага, нервно преглътна. Адамовата му ябълка се движеше нагоре-надолу като топка за пинг-понг.

— Ами, господа… наистина президентът на Съединените щати се обажда.

Оказа се, че всъщност им пукаше.

Поведоха ме по коридора към кабинета на самия началник на полицията Джес Къри. От едната ми страна под ръка ме държеше Фриц, а от другата — Хости. Благодарение на тях почти не куцуках. Коридорът гъмжеше от репортери, телевизионни камери и огромни прожектори, които сигурно бяха повишили температурата до трийсет и седем-трийсет и осем градуса. Тези хора — които според мен бяха само едно ниво над папараците, нямаха място в полицейското управление непосредствено след опита за покушение, ала, честно казано, не бях изненадан. В един друг времеви поток те щяха да се изсипят тук по същия начин след ареста на Осуалд и никой нямаше да ги изрита. И доколкото знаех, никой нямаше дори да го предложи.

Хости и Фриц си пробиваха път през стълпотворението с каменни лица. От всички страни валяха въпроси, адресирани както към тях, така и към мен. По едно време агентът от ФБР извика:

— Господин Амбърсън ще направи изявление, след като бъде разпитан от властите!

— Кога ще стане това? — извика някой.

— Утре, вдругиден или следващата седмица!

Разочаровани възгласи. Забелязах, че Хости се усмихва.

— А може и следващия месец! Точно в момента президентът Кенеди го чака на телефона, така че всички да се отдръпнат!

И те се пръснаха встрани, кряскайки като свраки.

Единственото „разхлаждащо приспособление“ в кабинета на началника Къри беше допотопният вентилатор на една от лавиците, но дори той ми се стори като райска благодат след задушната стаичка за разпити и медийната микровълнова фурна на коридора. На бюрото се мъдреше голям черен телефон. До него лежеше папка с надпис „ЛИЙ Х. ОСУАЛД“ на етикета. Стори ми се доста тъпичка.

— Ало? — казах, когато вдигнах слушалката.

Носовият, типичен за Нова Англия глас, който чух в ухото си, моментално разпрати тръпки по гърба ми. Това беше човекът, който сега щеше да лежи на масата в моргата, ако двамата със Сейди не се бяхме намесили.

— Господин Амбърсън? Джак Кенеди е на телефона. Аз… хъм… разбрах, че двамата със съпругата ми ви дължим… хъм… живота си. Разбрах и че вие сте изгубили… доста скъп за вас човек.

— Казваше се Сейди Дънхил, господин президент. Осуалд я застреля.

— Съжалявам за вашата… хъм… загуба, господин Амбърсън. Мога ли да се обръщам към вас на… малко име?

— Щом така предпочитате — отвърнах, а една натрапчива мисъл не ми даваше покой: „Не е възможно да водя този разговор. Това е сън!“

— Страната ѝ ще ѝ се отблагодари подобаващо… а вие ще получите цялата подкрепа и съчувствие, която можем да ви дадем. Уверявам ви в това. Нека бъда първият… хъм… който да ви предложи и двете.

— Благодаря ви, господин президент. — Усещах надигащата се в гърлото ми буца, превърнала гласа ми в хриплив шепот. Сякаш отново видях очите ѝ — искрящи и сияйни, докато издъхваше в обятията ми… „Как танцувахме само, Джейк!“ Нима президентите се вълнуваха от подобни неща? Знаеха ли изобщо за тях? Може би само най-добрите… Може би защото те служат на нас, а не обратното.

— Има… хъм… още един човек, който иска да ви изкаже благодарността си, Джордж. Съпругата ми не е тук в момента, но… хъм… възнамерява да ви се обади довечера.

— Господин президент, не съм сигурен къде ще се намирам довечера.

— Спокойно, тя ще ви открие. Тя е много… хъм… целеустремена, когато иска да благодари на някого. Сега ми кажете, Джордж, вие как сте?

Уверих го, че съм добре, което не беше вярно. Той ми обеща, че съвсем скоро ще се видим в Белия дом, и аз му благодарих, макар и да не смятах, че това ще се случи. През останалата част от този сякаш излязъл от съня ми разговор, докато вентилаторът духаше в изпотеното ми лице, а телевизионните прожектори хвърляха свръхестественото си сияние зад остъклената част на вратата на кабинета, в съзнанието ми ехтяха три прости думички:

„В безопасност съм. В безопасност съм. В безопасност съм.“

Президентът на Съединените щати ми се беше обадил от Остин, за да ми благодари, задето бях спасил живота му. А това означаваше само едно — че съм в безопасност. Следователно спокойно можех да пристъпя към онова, което смятах, че трябваше да сторя.

Пет минути след края на сюрреалистичния ми разговор с Джон Фицджералд Кенеди агент Хости и детектив Фриц вече ме ескортираха по задното стълбище към гаража, където в една различна вселена Лий Осуалд щеше да бъде застрелян от Джак Руби. Тогава помещението щеше да е претъпкано заради големия интерес към прехвърлянето на атентатора в областния затвор, докато сега беше толкова пусто, че стъпките ни отекваха като в пещера. Оттам придружителите ми ме закараха в хотел „Адолфъс“ и за мен не беше никаква изненада, че се озовах в същата стая, в която бях настанен и при първото си идване в Далас. Но както казват хората, всичко се връща, и макар че не знаех кои са тайнствените мъдреци, изковали въпросната сентенция, поне що се отнася до пътуванията във времето, определено бяха уцелили десетката.

Фриц ми каза, че в коридора пред стаята, както и във фоайето на партера, непрекъснато ще дежурят полицаи — най-вече заради моята сигурност, но също така и за да държат пресата на разстояние. (Виж ти!) После раздруса ръката ми. Агент Хости също протегна ръка, за да се здрависа с мен, и когато го направи, усетих нещо необичайно между неговата длан и моята. Сгънато хартиено листче.

— Починете си добре — каза ми той. — Заслужили сте си го.

Когато си тръгнаха, разгънах малкото листче. Оказа се листче от бележника му. Там фебереецът бе надраскал три изречения, вероятно докато съм говорел по телефона с Джак Кенеди.

„Телефонът ти се подслушва. Ще се видим утре в 9 сутринта. Изгори това в тоалетната и пусни водата.“

Изгорих бележката, както бе направила и Сейди с моята, след което вдигнах слушалката на телефона и развинтих долната част. Вътре, прикрепен към жиците, имаше малко синьо цилиндърче, не по-голямо от батерийка с размери АА. С изненада установих, че надписите отгоре му са на японски; това ме накара да се замисля за стария си приятел Тихия Майк.

Пуснах синьото цилиндърче в джоба си, завинтих отново слушалката и набрах „нула“. След като казах името си, от другата страна на линията се възцари дълга пауза. Тъкмо щях да затворя и да пробвам отново, когато телефонистката започна да плаче и да бръщолеви благодарности, задето съм спасил президента. Ако можела да направи нещо за мен, каза ми тя — ако някой в целия хотел можел да направи нещо за мен, — трябвало само да вдигна слушалката и да се свържа с нея. Името ѝ било Мари и била готова на всичко, за да ми изрази благодарността си.

— Като за начало бих искал да проведа разговор с Джоди — казах аз и ѝ дадох номера на Дийк.

— Разбира се, господин Амбърсън. Бог да ви благослови, господине! Свързвам ви!

Телефонът иззвъня два пъти, преди приятелят ми да вдигне слушалката. Гласът му звучеше уморено и гърлено, сякаш настинката му се бе влошила.

— Ако пак ме търси някой проклет репортер…

— Не е репортер, Дийк. Аз съм — Джордж. — Направих кратка пауза. — Джейк.

— О, Джейк — въздъхна тежко той и се разрида. Зачаках, стискайки слушалката толкова силно, че чак ръката ме заболя. Слепоочията ми пулсираха. Денят беше към своя край, но светлината, нахлуваща през прозорците, все още бе твърде ярка. Някъде в далечината отекна грохот на гръмотевица. — Ти добре ли си? — попита Дийк след цяла вечност.

— Да. Но Сейди…

— Знам. Съобщиха го по новините. Научих го, докато пътувах към Форт Уърт.

Значи жената с детската количка и шофьорът на влекач от бензиностанцията бяха направили това, за което тъй горещо се надявах… Слава Богу! Макар че сега, докато слушах как този сломен от мъка старец се опитва да овладее сълзите си, това едва ли имаше някакво значение…

— Дийк… обвиняваш ли ме за случилото се? Защото бих те разбрал, ако е така.

— Не — каза накрая той. — Ели също не те вини. Когато Сейди си науми нещо, никой не може да я разубеди. И ако действително си бил на Мерседес Стрийт във Форт Уърт, аз ѝ казах да те намери.

— Да, там бях.

— Вярно ли е, че кучият син я е застрелял? По новините казаха, че е бил той.

— Да. Искаше да застреля мен, но проклетият ми крак… спънах се в някакви кашони и паднах. Тя беше точно зад мен.

— Божичко! — Гласът му се постабилизира малко. — Но поне смъртта ѝ не е била напразна. На това се мъча да се уповавам. Ти също трябва да намериш упование.

— Без нея никога нямаше да стигна дотук. Ако можеше да я видиш… колко целеустремена беше… колко безстрашна…

— Божичко! — повтори той. Този път думата се отрони с горестна въздишка. Гласът му беше немощен и глух като на старец, чиито дни са преброени. — Всичко се оказа вярно. Всичко, което ти твърдеше… Както и всичко, което тя каза за теб. Действително идваш от бъдещето, нали?

Слава богу, че подслушвателното устройство вече беше в джоба ми. Съмнявах се, че са имали време да инсталират допълнителни „бръмбари“ в самата стая, но за всеки случай закрих с длан слушалката и понижих глас:

— Нито дума за това на ченгетата или журналистите!

— Мили боже, естествено, че не! — възмутено възкликна той. — Това окончателно ще те съсипе!

— Успя ли да отидеш и да прибереш нещата ни от багажника на шевролета? Макар и след…

— Естествено. Знаех колко е важно, понеже веднага щом чух за станалото, ми стана ясно, че ще бъдеш заподозрян.

— Мисля, че поне в това отношение няма да имам проблеми — отвърнах, — но трябва да отвориш куфарчето и да… имаш ли пещ за изгаряне на смет?

— Да, зад гаража ми е.

— В куфарчето ми има синьо тефтерче. Сложи го в пещта и го изгори. Ще го направиш ли за мен? — „И за Сейди. И двамата зависим от теб.“

— Нямаш грижи. Ще го направя. Джейк, ужасно съжалявам за загубата ти!

— А аз съжалявам за твоята. За твоята и на госпожа Ели.

— Не е честно! — избухна той. — Хич не ми пука, че бил президент, просто не е честно!

— Така си е — въздъхнах. — Изобщо не е честно. Но, Дийк… не се отнасяше само за президента. А за всички лоши неща, които щяха да се случат, ако той умре.

— Предполагам, че ще трябва да ти се доверя. Обаче ми е малко трудно.

— Знам.

Дали щяха да почетат паметта на Сейди, както бяха направили за госпожа Мими? Без всякакво съмнение. Телевизиите щяха да изпратят репортерски екипи и в Америка нямаше да остане непросълзено око. Ала когато всичко свършеше, Сейди щеше да си бъде все така мъртва.

Освен ако аз не го променя. Дори да се наложеше отново да премина през всичко това, пак щях да го сторя, понеже щеше да е заради Сейди. Дори и да ми хвърлеше само един поглед на тържеството, където се бяхме запознали, и да реши, че съм прекалено стар за нея (макар че щях да направя всичко по силите си, за да променя решението ѝ). Този път щях да имам и преимущество — вече знаех със сигурност, че Лий е единственият стрелец, следователно нямаше да ми се налага да чакам до последния момент, за да изпратя жалкия му задник на оня свят.

— Джейк? Там ли си?

— Да. И запомни, че трябва да ме наричаш „Джордж“, когато говориш за мен.

— Нямаш грижи. Може да съм стар, но поне главата ми си е съвсем наред. Ще те видя ли отново?

„Не и ако агент Хости ми каже това, което искам да чуя“ — мина ми през ума.

— Ако не ме видиш, значи всичко се е наредило по най-добрия възможен начин.

— Добре. Джейк… Джордж… Тя… Тя каза ли нещо накрая?

Не исках да му разкрия последните ѝ думи, защото бяха лични, затова реших да му дам нещо друго. Той щеше да го сподели с Ели, а Ели щеше да го каже на всичките приятели на Сейди в Джоди. А тя имаше много приятели.

— Попита ме дали президентът е добре. Когато я уверих, че е в безопасност, затвори очи и издъхна.

Той отново се разрида. Лицето ми пулсираше. Навярно сълзите щяха да ми донесат облекчение, обаче очите ми бяха сухи като пустинни камъни.

— Сбогом — промълвих. — Сбогом, стари приятелю.

Върнах внимателно слушалката върху вилката и поседях неподвижно известно време, загледан в аленото зарево на залязващото даласко слънце. „Вечер аленее ли небето, тиха утрин чака ни в морето“ — казват старите моряци, но… аз отново дочух приглушения тътен на далечна гръмотевица. Пет минути по-късно, когато вече бях възвърнал самообладанието си, вдигнах слушалката на „обезбръмбарения“ си телефон и отново набрах „нула“. Казах на Мари, че възнамерявам да си легна, и поръчах събуждане за осем сутринта. Помолих я и да не бъда обезпокояван с телефонни разговори дотогава.

— О, вече сме се погрижили за това — заяви ми развълнувано. — Никакви входящи обаждания в стаята ви, предупредиха ни полицаите. — Тя понижи глас: — Той луд ли беше, господин Амбърсън? Искам да кажа, че със сигурност е бил луд, но изглеждаше ли такъв?

Припомних си недоумяващите му очи и демоничната му гримаса.

— О, да — отвърнах. — Определено приличаше на безумец. Нали запомни, Мари? В осем часа. Никакви обаждания преди това.

Затворих, преди да успее да каже още нещо. Събух обувките си (изуването на лявата се оказа бавен и мъчителен процес), легнах по гръб на кревата и положих ръка върху очите си. Видях как Сейди танцува. Как ми казва да се приближа… Как ме пита дали искам кейк… Как лежи в обятията ми, а сияйните ѝ умиращи очи се взират в лицето ми…

Помислих си и за „заешката дупка“… И как всеки път, когато човек я използва, настъпва пълно рестартиране на системата.

После съм заспал.

Агент Хости почука на вратата ми точно в девет. Отворих му и той влезе бавно в стаята. В едната си ръка носеше куфарче (но не моето куфарче, което беше добре), а в другата — бутилка шампанско. При това от скъпите — „Мое е Шандон“ — с червена, бяла и синя панделка около гърлото на бутилката, фебереецът изглеждаше ужасно уморен.

— Амбърсън — поздрави ме той.

— Хости — отвърнах му аз.

Затвори вратата и посочи към телефона. Извадих синьото цилиндърче от джоба си и му го показах. Той кимна.

— И няма други? — повдигнах вежди.

— Няма. Това е на даласката полиция, а пък случаят си е наш. Заповедите идват директно от Хувър. Ако някой те попита за „бръмбара“, сам си го намерил.

— Добре.

Той вдигна шампанското.

— Подарък от шефовете. Настояха да ви го донеса. Искате ли да вдигнете тост за президента на Съединените американски щати?

При мисълта, че красивата ми Сейди в момента лежи на една от масите в градската морга, нямах никакво желание да вдигам тост за каквото и да било. Бях успял в начинанието си, но успехът беше оставил вкус на пепел в устата ми.

— Не.

— Нито пък аз, но пък съм адски доволен, че е жив. Искате ли да узнаете една тайна?

— Казвайте.

— Аз гласувах за него. Сигурно съм единственият агент в цялото ФБР, който не е подкрепил Никсън.

Предпочетох да си замълча.

Хости се разположи в едно от двете кресла в стаята и въздъхна дълбоко. Сложи куфарчето между краката си, след което завъртя бутилката, така че да може да прочете написаното на етикета.

— Хиляда деветстотин петдесет и осма. Ценителите на вината вероятно знаят дали годината е добра, но аз си падам повече по бирата.

— Аз също.

— Значи ще се насладите на касата „Лоун Стар“, която държат долу специално за вас. Върху касата видях официално писмо в рамка, с което производителят ви гарантира по една каса месечно до края на живота ви. Между другото, имаше и още шампанско — поне десетина бутилки… Подарък от даласката търговска камара и градския съвет по туризма. Имаш цветен телевизор „Зенит“, още неразопакован, масивен златен пръстен с печат, изобразяващ лика на президента, от бижутерия „Калоуей“ ваучер за три нови костюма от „Даласка мъжка мода“ и всякакви други подаръци, сред които и почетният ключ на града. Управата на хотела е отделила цяла стая на партера за тези вещи и бас държа, че до утре сутринта ще трябва да освободят и още една, понеже вече няма да има място в първата. Ами храната!?! Хората ви носят торти, пайове, свинско с картофи, печено говеждо, пилета на грил и толкова мексиканска храна, че да ви гарантира диария в близките пет години. Ние ги отпращаме, а те не искат да си тръгнат… Ада знаете какви мадами ви чакат пред хотела! Ще го кажа така — самият Джак Кенеди би ви завидял, а той си е пословичен донжуан… Няма да повярвате какви материали е събрал директорът ни за сексуалния му живот. Само ако знаехте…

— Не подценявайте тази ми способност.

— Далас ви обича, Амбърсън. По дяволите, цялата страна ви обича. — Той се засмя. По едно време смехът му внезапно премина в кашлица. Когато тя отмина, агентът си запали цигара и погледна часовника си. — Добре, ще го кажа така: в девет часа и седем минути вечерта на двайсет и втори ноември вие сте любимецът на цяла Америка.

— Ами вие, Хости? Обичате ли ме? Ами директор Хувър?

Той дръпна веднъж от цигарата си и я остави в пепелника. После се наведе и впери пронизващия си поглед в мен. Очите му бяха разположени навътре сред гънките от плът и въпреки че изглеждаха уморени, бяха доста ярки и проницателни.

— Погледнете ме, Амбърсън. Право в очите. Погледнете ме и кажете дали сте били замесени и сте играли в комбина с Осуалд. Кажете истината, защото веднага ще надуша, ако ме излъжете!

Като се имаше предвид фрапантната му немарливост по отношение на Осуалд, малко се съмнявах в това, обаче вярвах, че той си вярва. Ето защо срещнахме погледите си и аз заявих:

— Никога не съм бил съучастник на Осуалд.

За момент той не продума. После въздъхна, отпусна се назад в креслото и взе цигарата си от пепелника.

— Така е. Не сте били. — Изпусна дима през ноздрите си и продължи да ме разпитва: — За кого работите тогава? За ЦРУ? Или за руснаците? Аз не го вярвам, но директорът е убеден, че руснаците биха направили всичко по силите си, за да предотвратят атентат, който би разпалил международен конфликт. Който, не дай си боже, да доведе до Третата световна война… Особено когато нашите открият какви ги е вършил Осуалд в Русия.

— Не работя за никого — казах. — Аз съм най-обикновен човек, Хости.

Той размаха цигарата си, сочейки ме с димящия ѝ край.

— Задръжте тази мисъл. — После отвори куфарчето си и извади папка, която беше по-тънка дори от онази с етикета „ЛИЙ Х. ОСУАЛД“ в кабинета на полицейския началник Къри. Беше моето досие, което бързо щеше да набъбне… макар и не толкова бързо, както в компютризирания, гъмжащ от ултрамодерни технологии двайсет и първи век.

— Преди да дойдете в Далас, сте били във Флорида. В градчето Сънсет Пойнт.

— Да.

— Били сте заместващ учител в Сарасота.

— Не отричам.

— А преди това сте прекарали известно време в… Дерън? Дерин, щата Мейн?

— Дери.

— Където сте правили какво?

— Започнах работата над книгата си.

— Аха, а преди това?

— Ту наляво, ту надясно, искам всичко да е ясно.

— Какво точно знаете за моите отношения с Осуалд, Амбърсън?

Запазих мълчание.

— Не ми се прави на интересен! — избухна той, преминавайки на „ти“ — Само ние двамата сме.

— Достатъчно, за да създам проблеми на теб и на директора ти — озъбих се.

— Освен ако?

— Ще го кажа така: проблемите, които ще ви причиня, ще са правопропорционални на онези, които вие ще ми причините.

— Смятам, че стигне ли се до създаване на проблеми, ти ще си доизмислиш онова, което не знаеш със сигурност… и то в наша вреда, не съм ли прав?

Реших да си замълча. Той обаче продължи, сякаш си говореше самичък:

— Хич не съм изненадан, че пишеш книга. Не трябваше да зарязваш романа, Амбърсън, защото съм сигурен, че щеше да стане бестселър. Ти си адски добър в това да си измисляш разни работи — не мога да не го призная… Този следобед се прояви като първокласен актьор. Обаче знаеш такива неща, които просто няма как да знаеш… а това ни навежда на мисълта, че не си обикновен гражданин. Хайде де, кой ти снася информация? Да не би да е Енгълтън от Компанията? Той е, нали? Като го знам какво коварно копеленце е…

— Никой нищо не ми снася — въздъхнах тежко аз. — И едва ли знам толкова, колкото подозираш. Обаче няма да те лъжа — разполагам с достатъчно информация, за да злепоставя Бюрото. Например мога да кажа как Лий ми се е обадил и ми е споделил, че ти е разказал за намеренията си да застреля Кенеди…

Събеседникът ми загаси цигарата си с такава ярост, че в пепелника се разхвърчаха искри. Няколко попаднаха върху ръката му, но той не им обърна внимание.

— Това е долна лъжа!

— Знам — отвърнах. — Обаче съм готов да я изрека с гордо вдигната глава. Ако ме принудите да го направя. Обмисляте ли вече да се отървете от мен, а, Хости?

— Спести ми тия комиксови глупости. Ние не убиваме хора.

— Кажи го на братята Дием от Виетнам.

Той ме изгледа, както човек би погледнал безобидно мишленце, което ненадейно го е ухапало. При това с огромни остри зъби.

— Откъде пък реши, че Америка има нещо общо с братята Дием? Според всичко, написано във вестниците, ръцете ни са чисти57.

— Да не се отклоняваме от темата. Май ви е страх, защото в момента съм твърде популярен, за да бъда ликвидиран. Или може би греша?

— Никой не иска да те убива, Амбърсън. И никой не иска да пробива дупки в историята ти. — Той се засмя сухо. — Започнем ли да го правим, всичко ще се разпадне на пух и прах. Защото е съшито с бели конци.

— „Умираше си да съчинява небивали истории“ — изрекох аз.

— Моля?

— Хектор Хю Мънроу, известен още като Саки. Разказът се нарича „Отвореният прозорец“. Хвърли му едно око. Много е поучителен, особено що се отнася до импровизиране и измисляне на истории в реално време.

Той ме гледаше изпитателно и в проницателните му очички се мярна тревога.

— Изобщо не те разбирам. И това ме притеснява.

Някъде на запад, в посока към Мидланд, където съоръженията неспирно изпомпват нефтените кладенци, а инсталациите с газови факли замъгляват звездите, изтрещяха още гръмотевици.

— Какво искате от мен? — попитах.

— Мисля, че когато те проследим до Дерън, Дери или каквото е там, ще се натъкнем на… нищо. Все едно си се появил ей-така, от нищото.

Беше толкова близо до истината, че дъхът ми за малко да секне.

— Това, което искаме, е да изчезнеш обратно в нищото, от което си дошъл. Жълтата преса ще раздуе обичайните си спекулации и конспиративни теории, обаче ние ти гарантираме, че ще излезеш сух от водата. Ако изобщо ти пука за подобни работи, де. Марина Осуалд ще подкрепи историята ти до последната запетайчица.

— Разбирам, че вече сте говорили с нея…

— Правилно разбираш. Тя много добре знае, че ще бъде депортирана, ако не играе по свирката ни. Господата от пресата не разполагат с твои снимки; фотографиите, които ще цъфнат в утрешните издания на вестниците, ще са доста неясни.

Знаех, че е прав. Бяха успели да ме снимат само по време на бързия преход по коридора към кабинета на началника Къри, когато Фриц и Хости — и двамата едри мъже — ме бяха закрили от обективите. Освен това бях навел глава, понеже светлината от прожекторите беше твърде ярка. От друга страна, в Джоди имаше доста мои снимки — включително и портретна снимка в албума за годината, в която бях преподавал там на пълно работно време, — ала в тази праисторическа ера, преди да се появят компютърните JPEG-формати или даже факсовете, щеше да стане чак вторник или сряда, докато успеят да ги открият и публикуват.

— Сега ще ти дам една хубава история — заяви Хости. — Обичаш историите, нали? И разказите… като онзи „Отворен прозорец“?

— Аз съм преподавател по английски език и литература. Обожавам хубавите разкази.

— Слушай тогава. Значи този тип, Джордж Амбърсън, е тъй сломен от мъка заради загубата на приятелката си…

— Годеницата си.

— И така, годеница, още по-добре. Та той е тъй сломен, че зарязва всичко и изчезва. Не иска никаква публичност — а още по-малко пък безплатно шампанско, медали от президента или тържествени шествия… Само иска да се махне от цялата тая дандания и да си скърби в усамотение. Ей-това е историята, която американците обожават. През цялото време я гледат по телевизията. Тя обаче не се казва „Отвореният прозорец“, а „Скромният герой“. И за по-голяма достоверност на разказа, има и агент от ФБР, който е готов да подкрепи всяка дума и дори да прочете пред хората изявлението, което си оставил при заминаването си. Как ти звучи това, а?

Звучеше ми като манна небесна, обаче лицето ми беше непроницаемо.

— Вероятно сте абсолютно сигурни, че мога да изчезна.

— Сигурни сме.

— И можеш да ми гарантираш, че под „изчезване“ нямате предвид да се озова на дъното на река Тринити, както примерно ви е наредил директорът?

— Нищо подобно. — Хости се усмихна. Вероятно си мислеше, че усмивката му ще ми подейства, ала всъщност ме накара да се сетя за отдавнашна моя реплика от годините на пубертета: „Не се притеснявай, няма да забременееш! Като малък карах заушка!“

— Защото може да съм си направил малка застраховчица, агент Хости.

Единият му клепач потрепна. Това беше единственият признак, че думите ми са го обезпокоили.

— Смятаме, че можеш да изчезнеш, защото сме убедени, че… да кажем, че махнеш ли се веднъж от Далас, ще можеш да разчиташ на подкрепата ни.

— Без пресконференции?

— Това е последното, което ни трябва. — Отново отвори куфарчето си. Извади оттам жълт бележник, след което ми го подаде заедно с химикалка. — Напиши ми писмо, Амбърсън. Двамата с Фриц ще го намерим утре сутринта, когато дойдем да те вземем, но спокойно можеш да напишеш отгоре: „Да послужи, където е необходимо“. Направи го въздействащо. Направи го гениално. Можеш, нали?

— Разбира се — кимнах. — Обожавам да си съчинявам небивали истории.

Той се усмихна кисело и вдигна бутилката шампанско.

— Може би ще опитам от това, докато ти си съчиняваш. И без това не бива да пиеш. Предстои ти тежка нощ. Чакат те много мили преди сън неизминати58 и така нататък.

Писах внимателно, ала въпреки това въпросното „писмо“ не ми отне много време. Мисля, че в подобен случай (не че в цялата история на света е имало случай, подобен на този) важи правилото „колкото по-кратко, толкова по-добре“. Взех идеята на Хости за „Скромния герой“ и я доразвих. Бях изключително доволен, задето бях успял да поспя няколко часа преди визитата му. Макар че подобна почивка беше крайно недостатъчна, за да прогони кошмарите, все пак бе спомогнала за прочистването и избистрянето на съзнанието ми… а аз определено имах нужда от това.

Когато приключих, Хости вече довършваше третата си чаша шампанско. Беше извадил няколко предмета от куфарчето си и ги бе наредил върху масичката за кафе. Подадох му бележника и той веднага се зачете в написаното от мен. Навън отново изтрещя гръмотевица и за момент нощното небе бе озарено от светкавица, но си личеше, че бурята все още е далеч оттук.

Докато агентът четеше, аз прегледах вещите върху масичката за кафе. Сред тях беше часовникът ми „Таймекс“ който поради някаква причина не ми беше върнат заедно с другите ми лични вещи след напускането на участъка. Имаше и очила с рогови рамки. Взех ги и си ги сложих. Бяха без диоптри. Забелязах един особен ключ, както и плик, пълен с банкноти. Както го гледах, вътре имаше поне хиляда долара в използвани двайсетачки и петдесетачки. Имаше още мрежичка за коса и бяла униформа от две части — панталон и риза. Памучният плат изглеждаше много тънък и съшит с бели конци — също като моята версия за събитията според агент Хости.

— Писмото ти си го бива — отбеляза той, след като остави бележника на масата. — Успял си да го направиш да звучи вълнуващо, като Ричард Кимбал от „Беглецът“. Гледал ли си го?

Бях гледал киноверсията с Томи Лий Джоунс, но не му беше нито времето, нито мястото за подобни разяснения. Ето защо отвърнах просто:

— Не.

— Да, и като се замисля, всъщност ще бъдеш точно това — беглец, но само от пресата и американската публика, която иска да узнае всичко за теб… От това какъв сок пиеш сутрин до това какъв размер бельо носиш… Безкрайно интересен си от човешка гледна точка, Амбърсън, но не и от полицейска. В крайна сметка не си застрелял нито приятелката си, нито Осуалд…

— Опитах се. Ако не бях пропуснал, навярно тя все още щеше да е жива.

— Не се обвинявай. Помещението е голямо, а трийсет и осми калибър не е много точен от разстояние.

Така си беше. Трябваше да се приближа до Лий поне на три-четири метра… Знаех го, понеже ми го бяха казвали, и то неведнъж. Обаче не го споменах пред Хости. И защо да го правя? Краткото ми познанство с него вече беше пред своя край. Честно казано, нямах търпение този край да настъпи час по-скоро.

— Чист си. Единственото, което трябва да направиш, е да отидеш някъде, където твоите хора да те открият и да те приберат в проклетия ти „Невърленд“. Ще успееш ли?

„Невърленд“ в моя случай явно беше заешката дупка, която щеше да ме изпрати четирийсет и осем години напред в бъдещето. Естествено, стига все още да беше на мястото си.

— Мисля, че да.

— За твое добро е да се справиш, понеже ако се опиташ да ни създаваш главоболия, ще ти го върнем тъпкано. Господин Хувър… да кажем, че не е човек, който лесно прощава.

— Ти ми кажи как да се измъкна от хотела.

— Слагаш тази бяла униформа заедно с очилата и мрежичката за коса. Ключът е за служебния асансьор. Той ще те спусне до ниво Б-1. Оттам минаваш през кухнята и излизаш през задния вход. Следиш ли мисълта ми?

— Да.

— Там ще те чака кола на Бюрото. Качваш се на задната седалка. Не разговаряш с шофьора. Това не ти е лимузина под наем. Откарват те до автогарата. Можеш да си избереш един от трите варианта: Тампа в единайсет и четирийсет вечерта, Литъл Рок в единайсет и петдесет и Албакърки в дванайсет и двайсет. Не искам да знам на кое ще се спреш. Запомни, че там отношенията ни приключват. От този момент нататък от теб се иска да се покриеш и това си остава единствено твоя отговорност и задължение. Твоя и на онези, за които работиш, естествено…

— Разбира се.

Телефонът иззвъня.

— Ако е някое тарикатско репортерче, успяло да се промъкне тук, разкарай го! — инструктира ме Хости. — Ако кажеш и една дума за мен, ще ти прережа гърлото.

Помислих си, че се шегува, макар че не бях напълно сигурен. Вдигнах слушалката.

— Не знам кой се обажда, но съм ужасно уморен, така че…

Леко дрезгавият глас от другата страна на линията каза, че няма да ми отнеме много време. Вдигнах очи към агента и прошепнах едва чуто:

— Джаки Кенеди!

Той кимна и си наля още шампанско, а аз се обърнах с гръб към него, сякаш така щях да му попреча да чуе разговора.

— Госпожо Кенеди, нямаше нужда да се обаждате — казах, — но за мен е огромна чест да говоря с вас.

— Исках да ви изкажа благодарността си за стореното от вас — рече тя. — Знам, че съпругът ми вече ви е благодарил от наше име, ала… Господин Амбърсън… — Първата дама заплака. — И да ви благодаря от името на децата си, защото тази вечер можеше да не ни пожелаят лека нощ по телефона.

Каролин и Джон-Джон. Съвсем ги бях забравил.

— Госпожо Кенеди, моля ви се!

— Разбрах, че младата жена, която загина днес, е щяла да стане ваша съпруга.

— Да, така е.

— Сигурно сърцето ви е сломено от мъка. Моля ви да приемете съчувствието ми — знам, че не е достатъчно, ала това е единственото, което мога да ви предложа.

— Благодаря ви.

— Ако можех да го променя… ако можех по някакъв начин да върна времето назад…

„Не — казах си аз. — Това е моя работа, госпожо Джаки.“

— Разбирам. Благодаря ви.

Поговорихме още малко. Този разговор вървеше по-трудно от онзи с президента в полицейското управление. Донякъде защото предишният ми се беше сторил като сън, за разлика от сегашния, ала най-вече заради стаения страх, който долавях в гласа на Жаклин Кенеди. Тя действително разбираше, че са се отървали на косъм, докато в случая със съпруга ѝ определено не бе така. Той сякаш вярваше, че е роден с късмет, че е благословен свише и едва ли не е безсмъртен. Към края на разговора я помолих да се погрижи съпругът ѝ вече да не се вози в открити автомобили поне до края на мандата си.

Тя ме увери, че ще вземе необходимите мерки, след което отново ми благодари. Аз отново ѝ казах, че няма защо, и така общуването ни приключи. Когато се обърнах, видях, че съм сам. Изглежда, по някое време, докато съм говорел с Жаклин Кенеди, агент Хости си беше тръгнал. Единствените признаци за присъствието му бяха двете угарки в пепелника, недоизпитата чаша с шампанско и надрасканата набързо бележка, оставена до жълтото тефтерче с моето прощално писмо.

„Изхвърли бръмбара, преди да се качиш на автобуса“ — гласеше тя. А отдолу пишеше: „Успех, Амбърсън. Съжалявам за загубата ти. Х.“

Може би наистина съжаляваше, но какво от това? Всеки може да съжалява. Съжалението е безплатно, нали?

Сложих си бялата кухненска униформа и се спуснах до ниво Б-1 с асансьора, който миришеше на пилешка супа, сос барбекю и „Джак Даниълс“. Щом вратите се отвориха, закрачих енергично през задимената, наситена с всевъзможни аромати кухня. Не мисля, че някой е имал възможността да ме огледа по-внимателно.

Когато излязох, се озовах на тъмна уличка, където двама пияници ровеха в контейнер за смет. Те също не ме погледнаха, макар че вдигнаха глави при поредната светкавица, озарила нощното небе. Забелязах невзрачния форд седан, спрял наблизо с работещ двигател, и забързах към него. Отворих вратата, настаних се на задната седалка и автомобилът веднага потегли. Докато пътувахме към автогарата, мъжът зад волана изрече само:

— Май ще вали.

Щом спряхме, той ми протегна ръката си, в която държеше три автобусни билета. Избрах онзи за Литъл Рок. Имах на разположение около час. Влязох в едно магазинче за подаръци и си купих евтин куфар. Ако всичко се развиваше по план, съвсем скоро щях да сложа нещо в него. Не се нуждаех от много неща; в къщата ми в Сабатъс разполагах с доста дрехи и въпреки че това жилище се намираше на около петдесет години напред в бъдещето, се надявах да остана там не повече от седмица. Парадокс, в който Айнщайн би се влюбил и който така и не осени изнуреното ми, скърбящо съзнание — че като се имаше предвид ефектът на пеперудата, въпросната къща едва ли щеше да продължава да е моя.

Купих си и вестник — извънредно издание на „Слаймс Хералд“. В него имаше снимка, която можеше да е направена от професионален фотограф, но по всяка вероятност беше щракната от някой случаен късметлия. Тя показваше как Кенеди се навежда над жената, с която бях говорил преди малко; жената, която нямаше да има кървави петна по розовия си тоалет, когато най-накрая го свали тази вечер.

„Джон Ф. Кенеди закрива съпругата си със собственото си тяло, докато президентската лимузина ускорява след разминалата се на косъм национална катастрофа“ — гласеше текстът под снимката, а над нея се открояваше заглавието на материала, което се състоеше от една-единствена дума:

Отгърнах на втора страница и видях друга фотография. На нея Сейди изглеждаше невъзможно млада и невъзможно красива. На лицето ѝ грееше усмивка. „Целият ми живот е пред мен“ — казваше тази усмивка.

Както си седях на грубите дървени скамейки, заобиколен от късни пътници, плачещи бебета, смеещи се военнослужещи с мешки и бизнесмени със скъпи обувки, аз внимателно сгънах вестника покрай очертанията на снимката, за да мога да я откъсна от страницата, без да засегна лицето на Сейди. Щом приключих с това, съзерцавах фотографията в продължение на няколко минути, после я сгънах и я прибрах в портфейла си. Другите страници от вестника изхвърлих. В тях нямаше нищо, което да искам да прочета.

В единайсет и двайсет обявиха, че пътниците за Литъл Рок вече могат да се качват в автобуса. Наредих се на опашката пред въпросната врата. Освен че носех фалшиви очила, не бях направил нищо друго, за да прикрия или да променя лицето си. Хората обаче така и не ме удостоиха с кой знае какво внимание; аз си бях просто поредната клетка в кръвообращението на пътуваща Америка, не по-важна от която и да е друга.

Качих се в автобуса и се настаних на една от задните седалки. Пред мен седяха неколцина мъже в униформи, за които предположих, че са от военновъздушната база край Литъл Рок. Ако онова, което двамата със Сейди бяхме сторили днес, не се беше случило, някои със сигурност щяха да загинат във Виетнам. А други щяха да се върнат осакатени у дома. Какво ли щеше да се случи с тях оттук нататък? Кой знаеше?

Автобусът потегли. Когато напуснахме Далас, гръмотевиците станаха оглушителни, а светкавиците — доста по-ярки, но все още не бе започнало да вали. А щом достигнахме Сълфър Спрингс, бурята вече беше зад нас и насред ясното небе се открояваха звездите — искрящи като ледени късчета и също толкова студени. А може би даже още по-студени. Съзерцавах ги известно време, след което се отпуснах назад, затворих очи и се заслушах в приглушения шепот на гумите, които малко по малко поглъщаха междущатското шосе 30.

„Сейди — пееха гумите. — Сейди, Сейди, Сейди.“

Мисля, че успях да заспя чак в два след полунощ.

В Литъл Рок си купих билет за обедния автобус до Питсбърг с междинна спирка Индианаполис. Хапнах в закусвалнята на автогарата, седнал до един възрастен мъж, който беше сложил портативно радио на масата пред себе си. Беше голямо и с много лъскави копчета. Естествено, най-горещата новина все още беше опитът за покушение над президента… и Сейди. Тя беше в центъра на емисиите. Щяха да ѝ устроят щатска мемориална церемония, последвана от погребение в националния гробищен парк „Арлингтън“. Появиха се и предположения, че самият Джон Кенеди щял да изнесе реч на церемонията. По радиото съобщиха още и че годеникът на госпожица Дънхил — Джордж Амбърсън — трябвало да се появи на специална пресконференция за медиите, насрочена за десет сутринта, но впоследствие мероприятието било отложено за късния следобед. Така и не казаха защо. Да, явно агент Хости се стараеше да ми осигури възможно най-голяма преднина, което бе добре дошло за мен. Както и за него. И за безценния му директор.

— Президентът и неговите героични спасители не са единствените новини, идващи от Тексас тази сутрин — оповести лъскавият радиоприемник на съседа ми по маса и аз замрях. Чашата ми с турско кафе, от която тъкмо щях да отпия, сякаш замръзна във въздуха. Усетих някакъв кисел гъдел в устата си, който ми беше смътно познат. Психолозите навярно биха го назовали „presque vu“… или, с други думи, усещането, че всеки миг ще се случи нещо необикновено. Аз обаче си го наричах по съвсем друг начин, при това без каквато и да е френска претенциозност или помпозност — хармония.

— В разгара на гръмотевичната буря, малко след един през нощта, необичайно торнадо е връхлетяло Форд Уърт, разрушавайки складовете „Монтгомъри Уорд“ и десетина други постройки. До този момент жертвите на природната стихия са две, а четирима души са безследно изчезнали.

Нямах никакво съмнение, че две от разрушените къщи са тези под номера 2703 и 2706 на Мерседес Стрийт; свирепият вятър ги беше заличил, както се изтрива сгрешено уравнение от черната дъска.

Трийсета глава

Малко след пладне на двайсет и шести ноември слязох от автобуса и се озовах на автогарата на Майнът Авеню в Обърн, Мейн. След близо осемдесет часа непрестанно пътуване, облекчавано единствено от неспокойни дремки, вече се чувствах като плод на собственото си въображение. Беше студено. Господ явно прочистваше гърлото си и бълваше изобилие от снежинки от мръсносивото небе. Бях си купил дънки и две памучни работнически ризи, с които да заменя бялата кухненска униформа, ала тези дрехи бяха крайно недостатъчни за мразовитата есен. По време на престоя си в Тексас бях забравил какъв е климатът в Мейн, обаче тялото ми бързо си спомни и започнах да треперя като лист. Първото се отбих в магазина за мъжки облекла „Луис“. Намерих шуба в моя размер с подплата от овча кожа и я занесох на касиера.

Той остави новия брой на „Сън“, който четеше, и аз видях снимката си — при това точно онази, портретната, от годишника на гимназията! — отпечатана на първа страница. „КЪДЕ Е ДЖОРДЖ АМБЪРСЪН?“ — питаше заглавието. Продавачът маркира покупката и ми подаде касовата бележка.

— Според вас къде е този човек? — попитах аз, сочейки физиономията си във вестника.

Касиерът вдигна рамене.

— Сигурно не иска цялата тази публичност. Не го обвинявам. Обичам жена си повече от всичко на света и ако внезапно умре, не желая хората да изтипосват снимката ми във вестниците или да показват разплаканата ми физиономия по телевизията. Вие да не би да го искате?

— Предполагам, че не.

— Ако бях на мястото на този човек, щях да се покрия и нямаше да си покажа носа чак до 1970. Да отшуми всичко, пък тогава… Какво ще кажете за една хубава шапка? Вчера получихме едни, за чудо и приказ! С наушници са, топли и мекички.

Ето че се сдобих и с шапка, подходяща за шубата ми. Щом излязох от магазина, докуцуках през двете преки, делящи ме от автогарата, понесъл куфара със здравата си ръка. Част от мен искаше да се върна в Лисбон Фолс още на минутата, за да проверя дали заешката дупка още си стои. И ако си стоеше, щях да я използвам — нямаше да мога да се въздържа, въпреки че след пет години в Страната на миналото рационалната част от съзнанието ми знаеше, че все още не съм готов да се изправя срещу онова, което се бе случило със Страната на бъдещето. Нуждаех се от почивка — от истинска почивка, а не от дрямка на автобусната седалка, заобиколен от плачещи дечурлига и смеещи се подпийнали бачкатори…

До бордюра бяха паркирани четири-пет таксита. Снежинките вече не се сипеха тихо и кротко, а се гонеха вихрено из въздуха. Качих се в първата кола, наслаждавайки се на топлия въздух, струящ от вентилационните отверстия. Шофьорът се обърна към мен — дебел мъж с овехтяла шапка, на която пишеше „Лицензиран превоз“. Бях сигурен, че го срещам за първи път, ала знаех, че когато включи радиото, то ще е настроено на портландската WJAB, а пресегнеше ли се към цигарите в предния джоб на ризата си, щеше да извади „Лъки Страйк“. Всичко се повтаря.

— Закъде си, шефе?

Казах му да ме откара до мотел „Тамарак“ на шосе 196.

— Дадено.

Той пусна радиото и оттам се чуха „Миракълс“. Парчето беше „Маймунката на Мики“.

— Уф, тия модерни танци! — изпухтя шофьорът и си запали цигара. — Не учат децата на нищо свястно, а само да се кълчат и тресат!

— Танцът е живот — отбелязах аз.

Служителката зад бюрото беше различна, но ми даде същата стая. И как иначе! Цената беше малко по-висока, а старият телевизор беше заменен от по-нов, но онзи надпис продължаваше да си стои: „НЕ ИЗПОЛЗВАЙТЕ СТАНИОЛ!“ Сигналът отново беше лош и картината се накъсваше от смущения. Никакви новини, само сапунени сериали.

Изключих телевизора. Закачих „МОЛЯ, НЕ БЕЗПОКОЙТЕ“ на вратата. Спуснах завесите. После се съблякох и пропълзях в леглото, където — като се изключи сомнамбулското ми ходене до тоалетната — спах цели дванайсет часа. Когато се събудих, беше нощ. Токът беше спрял, а навън вилнееше свиреп североизточен вятър. Сияйна сърповидна луна се рееше високо в небесния свод. Взех си още едно одеяло от дрешника и отново заспах.

Пет часа по-късно станах, погледнах през прозореца и не повярвах на очите си. Изгревът бе наситил двора пред мотела с такива контрастни багри и светлосенки, че приличаше на фотография в „Нешънъл Джиографик“. Всички автомобили бяха покрити със сняг, а аз виждах как дъхът ми излиза от устата на облачета пара. Вдигнах телефона, очаквайки да чуя само тишината на нефункциониращата линия, ала ето че за моя изненада ми отвърна човешки глас. Младежки глас, макар и малко сънлив. Служителят ме увери, че телефоните са в изправност, и ми заяви, че с радост ще ми извика такси. Къде точно искам да отида?

— Лисбон Фолс — казах му аз. — На ъгъла на главната и Олд Люистън Роуд.

— Универсалният магазин „Фрут“? — уточни той.

Бях отсъствал толкова дълго, че за момент не можах да съобразя какво точно ми казва. После всичко си дойде на мястото.

— Точно така. „Кенебек Фрут“.

„Прибирам се вкъщи — мина ми през ума. — Господ да ми е на помощ, прибирам се вкъщи.“

Само дето грешах — 2011 година не можеше да се нарече точно „вкъщи“, а и аз щях да остана там за съвсем кратко време… Стига, естествено, да успеех да се добера дотам. Не бе изключено престоят ми да продължи само броени минути. Ако имах дом, това бе Джоди. Или щеше да е Джоди, след като Сейди пристигнеше там. Сейди девицата. Сейди с дългите крака, дългата коса и склонността ѝ да се спъва във всяко нещо, което се изпречваше на пътя ѝ… Макар че в най-съдбовния момент аз бях този, който падна.

Сейди, с нейното лишено от каквито и да е белези лице.

Тя беше моят истински дом.

Тази сутрин таксиметровият шофьор се оказа жена. Изглеждаше на петдесет, беше набита и яка и носеше черно яке и бейзболна шапка на „Ред Сокс“, вместо такава с надпис „Лицензиран превоз“. Когато завихме по шосе 196 по посока към Лисбон Фолс, тя се обърна към мен:

— Чухте ли новините? Бас държа, че не сте — нали токът спря…

— Какви новини? — попитах аз и в същия миг изтръпнах от зловещо предчувствие: Кенеди е умрял. Не знаех дали причината е инцидент, сърдечен удар или ново покушение, но беше умрял. Миналото си пазеше територията и президентът беше мъртъв.

— Земетресение в Лос Анджелис. — Тя го произнесе „Лос Анжелийс“. — Хората от години разправят, че някой ден Калифорния ще се продъни в океана, и току-виж излязат прави. — Жената поклати глава. — Не казвам, че това ще ги сполети заради разпуснатия живот, който водят — всички тия кинозвезди и прочие, — но съм добра баптистка и няма да отрека връзката между тия две работи.

Минахме покрай лисбонското автокино. „ЗАТВОРЕНО ЗА СЕЗОНА — пишеше на фасадата, където обикновено обявяваха заглавията. — ОЧАКВАЙТЕ НИ С ОЩЕ ПОВЕЧЕ НОВИ ФИЛМИ ПРЕЗ ’64!“

— Силно ли е било?

— Казват, че има седем хиляди жертви, ама чуеш ли такава цифра, броят им със сигурност ще набъбне още. Повечето проклети мостове се срутили, шосетата се напукали и навсякъде лумнали пожари. А оная част от града, дето живеят предимно чернилки, изгоряла почти изцяло. Уортс! Ама идеално име за квартала, а? Дето живеят негрите? Уортс!59 Нали?!?

Предпочетох да си замълча. Мислех си за Дрипльо — кученцето, което имахме, когато бях на девет и все още живеехме в Уисконсин. Породата му беше улична превъзходна. Нашите ми позволяваха да си играя с него в задния двор, докато сутрин чакам училищния автобус… Учех го да сяда, да носи различни предмети, да се претъркулва и така нататък. И той доста бързо схващаше! Умно кученце беше и аз страшно си го обичах.

Щом автобусът пристигнеше, аз трябваше да затворя вратата на двора, преди да се кача. Дрипльо винаги лягаше пред стъпалата на верандата, водеща към кухнята, и ме изпращаше с поглед. После майка ми го извикваше и го нахранваше; обикновено това ставаше, след като се връщаше от гарата… Никога не забравях да затворя портата, ала ето че един ден, когато се върнах от училище, майка ми каза, че Дрипльо вече го няма. Изтичал на улицата, където бил прегазен от камион. Тя нито веднъж не ме обвини за случилото се, обаче аз ясно виждах стаения в погледа ѝ укор. Защото тя също се бе привързала към Дрипльо.

— Затворих вратата, както всеки друг път! — извиках през сълзи на майка си. Това бе самата истина; бях абсолютно убеден, че съм го сторил. Може би защото винаги го бях правил и действието се беше превърнало в навик. Същата вечер двамата с баща ми погребахме Дрипльо в задния ни двор. „Може да не е законно — отбеляза баща ми, — но ако ти не се раздрънкаш, и аз няма да се раздрънкам.“

Онази нощ лежах дълго в кревата си, неспособен да заспя. Онова, което не можех да си спомня, не спираше да ме терзае, а мисълта за онова, което навярно бях сторил, ме ужасяваше. Да не говорим за чувството за вина. Тази вина се утаи в мен и остана доста дълго време — поне година, ако не и повече. Ако можех да си спомня със сигурност дали наистина бях затворил портата, вероятно щях да се освободя по-бързо от нея. Обаче не можех. Бях ли затворил вратата или не? Отново и отново се връщах към онази фатална последна сутрин, обаче не бях способен да си припомня нищо друго освен грациозното му тичане и моите викове: „Донеси, Дрипльо, донеси!“

С нещо подобно се сблъсках и докато се возех в таксито. Първо се опитах да си внуша, че в края на ноември шейсет и трета действително е имало земетресение. Сигурно просто го бях подминал, също като опита за покушение срещу генерал Едуин Уокър. Както бях казал и на Ал Темпълтън, бях завършил английски език и литература, а не история.

После обаче си дадох сметка, че се самозаблуждавам. Ако земетресение с подобна сила бе разтърсило Калифорния в онази Америка, в която бях живял преди спускането ми в заешката дупка, щях да узная за него. Да, имаше и далеч по-страшни трагедии — като цунамито в Индийския океан, което погуби над двеста хиляди души през 2004 година, — но седем хиляди загинали си беше впечатляваща цифра за САЩ. Та това бе двойно повече от жертвите на терористичния акт от единайсети септември!

Следващият въпрос, който си зададох, беше как стореното от мен в Далас би могло да доведе до природния катаклизъм, за който бях научил от жената зад волана на таксито. Единственият отговор, който ми хрумна, бе свързан с ефекта на пеперудата… но как подобна верига от събития можеше да се задейства толкова скоро? Звучеше ми абсурдно. Направо невъзможно. Нямаше абсолютно никаква логична причинно-следствена връзка между двете събития…

Ала въпреки това дочух шепот от най-тъмното кътче на съзнанието си: „Ти си виновен. Ти причини смъртта на Дрипльо — или си оставил вратата отворена, или не си я затворил достатъчно добре, че да щракне езичето на бравата… Ти си отговорен и за земетресението. Двамата с Ал не престанахте да говорите как ще спасите живота на хиляди мъже във Виетнам, ала ето какъв беше първият ви принос към най-новата история на Америка: седем хиляди загинали в Лос Анджелис.“

Не, това просто не беше възможно. Дори и да се отнасяше за…

„Няма начин да се провалиш — беше ми казал Ал. — Ако нещата се оплескат, просто връщаш лентата назад. Лесно е — все едно изтриваш мръсна думичка от черната дъс…“

— Господине? — обади се шофьорката. — Пристигнахме. — Тя се обърна и ме изгледа с интерес. — Тук сме от три минути. Не е ли малко раничко за пазаруване? Сигурен ли сте, че искахте да дойдете тук?

Знаех само, че трябваше да съм тук. Платих сумата, изписана от брояча, добавих щедър бакшиш (ФБР плащаше), пожелах на жената приятен ден и слязох от колата.

Лисбон Фолс беше потискащ както винаги, но поне имаше ток; светещият в жълто светофар на кръстовището примигваше, докато се люлееше под напора на североизточния вятър. „Кенебек Фрут“ беше тъмен и витрините му пустееха — очевидно ябълките, портокалите и бананите щяха да бъдат изложени по-късно. „ЩЕ ОТВОРИМ В 10 СУТРИНТА“ — уведомяваше табелката на вратата. По главната се движеха съвсем малко коли, а минувачите бързаха с вдигнати яки и наведени глави. Фабриката „Уорумбо“ от другата страна на улицата обаче си работеше на пълни обороти. Даже от мястото, където се намирах, чувах ритмичното съскане и пухтене на тъкачните станове. После дочух и нещо друго — някой ме викаше, макар и без да използва нито първото ми име, нито фамилията ми.

— Джимла! Хей, Джимла!

Обърнах се рязко към фабриката, а в главата ми проблесна тревожна мисъл: „Върнал се е. Човекът с жълтата карта се е върнал от света на мъртвите. Също като президента Кенеди.“

Само че не беше Човекът с жълтата карта… както и таксиметровият шофьор, който ме бе качил от автогарата, не беше същият, който ме бе закарал от Лисбон Фолс до мотел „Тамарак“ през 1958. Макар че в интерес на истината двамата шофьори си бяха почти еднакви, понеже миналото се стреми към хармония… докато човекът от другата страна на улицата само приличаше на онзи, който ми беше поискал долар, защото в „Зелената фасада“ предлагали две на цената на едно. Изглеждаше доста по-млад от Човека с жълтата карта, а черният му шлифер бе по-нов и доста по-чист… макар че самата дреха изглеждаше почти същата.

— Джимла! Ела тук! — махна ми той. Вятърът развяваше пешовете на шлифера му и зад тях успя да зърна старата табелка, на която пишеше: „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО ДО ПРИКЛЮЧВАНЕТО НА РЕМОНТА НА КАНАЛИЗАЦИЯТА“.

„Пет години — мина ми през ума. — Пет години, а тази проклета тръба още не е оправена.“

— Джимла! Не ме карай аз да идвам при теб!

Да, вероятно бе способен на това; самоубийственият му предшественик например можеше да измине целия път до „Зелена фасада“. Аз обаче бях сигурен, че ако тръгна достатъчно бързо по Олд Луистън Роуд, на тази нова негова версия няма да ѝ провърви. Навярно щеше да успее да ме следва до супермаркета „Ред & Уайт“ откъдето Ал купуваше месо за закусвалнята, но ако успеех да стигна до „Тайтъс Шеврон“ или магазина за вещи втора употреба „Добрият бял слон“, спокойно можех да свия зад ъгъла и да му покажа среден пръст. Периметърът, в който можеше да се подвизава, бе ограничен до определено разстояние от заешката дупка. Ако не беше така, по всяка вероятност щях да се сблъскам с него и в Далас. Бях абсолютно убеден в това, както и бях убеден, че гравитацията ни държи здраво стъпили на земята и не ни позволява да отлетим в междузвездното пространство.

Сякаш за да потвърди това, той извика:

— Джимла, моля те! — Отчаянието, което прочетох на лицето му, беше като вятъра — непредвидимо, но в същото време и някак непреклонно.

Огледах се в двете посоки, преди да пресека улицата, не видях никакви превозни средства и закрачих енергично към мъжа с черния шлифер. Докато се приближавах към него, забелязах две съществени новости. Също като своя предшественик, и той носеше филцова шапка с периферия, но сега шапката бе чиста и неизмачкана. Също както преди, в лентата ѝ бе затъкната цветна карта, наподобяваща пресакредитацията на журналист от онова време. Обаче сега картата не беше нито жълта, нито оранжева, нито черна.

Беше зелена.

— Слава богу! — възкликна той. После протегна ръце и сграбчи дланта ми. Ръцете му бяха студени, досущ като въздуха. Деликатно, но решително си дръпнах ръката. Не усещах заплаха; само онова неясно, маниакално отчаяние, което ме озадачаваше. Въпреки че и това само по себе си можеше да е опасно; нищо чудно да бе остро като ножа, който Джон Клейтън бе използвал върху лицето на Сейди.

— Кой си ти? — попитах. — И защо ме наричаш Джимла? Джим Ладю е на светлинни години оттук.

— Нямам никаква представа кой е Джим Ладю — отвърна Човекът със зелената карта. — Стоях далеч от твоята нишка, доколкото беше…

Той замлъкна. Лицето му се сгърчи. Дланите му се издигнаха нагоре и се притиснаха към слепоочията му, сякаш за да задържат мозъка му вътре в черепа. Вниманието ми обаче бе привлечено от затъкнатата в шапката му карта. Цветът ѝ не беше строго определен. За миг той потрепери и примигна, напомняйки ми за скрийнсейвъра на компютъра ми, който се задействаше след петнайсетина минути. Зеленото се превърна в бледожълто. А после, когато той бавно отпусна ръце, пак си стана зелено (макар и не толкова ярко, както първия път, когато го видях).

— Гледах да стоя далеч от твоята нишка, доколкото беше възможно — продължи човекът с черния шлифер, — но се оказа доста трудно. Освен това сега има толкова много различни нишки… С твоя приятел готвачът забъркахте голяма каша.

— Не те разбирам — казах, макар и да не беше съвсем вярно. Вече бях започнал да си давам сметка за приликите и разликите между картата на този човек и неговия смахнат предшественик. Те бяха като така наречените „филмови дозиметри“, носени от служителите в атомните електроцентрали. Само че вместо да измерват нивото на радиация, тези карти измерваха… кое? Здравия разум? Лудостта? Зелено — мозъчните ти клетки са наред. Жълто — започва да ти хлопа дъската. Оранжево — незабавно се обади на хората с бели престилки. А когато картата стане черна…

Човекът със зелената карта ме наблюдаваше внимателно. От другата страна на улицата ми се беше сторил на не повече от трийсетина години. Оттук обаче ми изглеждаше по-скоро на четирийсет и пет. А приближиш ли се достатъчно, за да се вгледаш в очите му, осъзнаваш, че е още по-възрастен и при това не е наред с главата.

— Да не си нещо като… пазител? Заешката дупка ли пазиш?

Той се усмихна… или по-скоро се опита.

— Така я наричаше твоят приятел — каза, след което извади пакет цигари от джоба си. Върху пакета нямаше нищо — никаква марка или обозначение. Не бях виждал подобно нещо нито в Страната на миналото, нито в Страната на бъдещето.

— Това ли е единствената?

В ръката му се появи запалка и той я заслони с шепа, за да запали цигарата си на силния вятър. Ароматът ѝ беше доста необичаен — напомняше по-скоро на марихуана, отколкото на обикновен тютюн. Обаче не беше марихуана. Макар и Човекът със зелената карта да не го каза нито веднъж, смятах, че цигарата му е по-скоро нещо като лекарство. Сигурно не беше кой знае колко по-различна от хапчетата срещу главоболие на „Гудис“.

— Няколко са. Представи си чаша безалкохолно, която някой е забравил навън.

— Аха…

— След два-три дни почти се отгазира, ала тук-там са останали няколко мехурчета. Онова, което ти наричаш „заешка дупка“, изобщо не е дупка. А нещо като мехурче. Що се отнася до това дали съм пазител… по-скоро не. Би било чудесно, но в действителност сме в състояние да сторим съвсем малко, за да попречим на влошаването на нещата. Това му е проблемът на пътуването във времето, Джимла.

— Името ми е Джейк.

— Добре. Това, което правим ние, Джейк, е да наблюдаваме. Понякога предупреждаваме. Както Кайл се опита да предупреди твоя приятел готвача.

Значи онзи умопобъркан също си имал име. При това съвсем нормално. Кайл, за бога! Това само влошаваше положението, понеже го правеше далеч по-истинско.

— Той никога не се е опитвал да предупреди Ал! Единственото, което правеше, бе да го врънка за долар, с който да си купи евтино вино!

Човекът със зелената карта дръпна от цигарата си и сведе поглед към напукания асфалт. Беше се намръщил, сякаш се мъчеше да прочете нещо, написано там. Тъкачните станове не спираха да съскат.

— Отначало се опита — каза накрая, — по своя си начин. Приятелят ти обаче беше толкова развълнуван от новия свят, който откри, че не му обърна никакво внимание. По това време Кайл вече беше на ръба. Обаче такива са си… Ти как би го казал? Рисковете на професията. Онова, което правим, ни подлага на колосално психическо натоварване. И знаеш ли защо?

Поклатих глава.

— Помисли за минутка. Колко изследователски експедицийки и спонтанни пътувания е направил твоят приятел, преди изобщо да му хрумне идеята да отиде в Далас и да спре Осуалд? Петдесет? Сто? Двеста?

Помъчих се да си спомня колко дълго закусвалнята на Ал се намираше в двора на фабриката и не можах.

— Вероятно даже повече.

— И какво ти каза? Че при всяко пътуване е заварвал нещата както са били първия път?

— Да. Всичко се е връщало в първоначалното положение.

Той се засмя уморено.

— Ама, разбира се, че така ще ти каже. Хората вярват на онова, което виждат. Той обаче е трябвало да се замисли малко. Както и ти. Всяко пътуване във времето създава своя отделна нишка, а когато се нароят повечко нишки, те винаги се оплитат. Случайно да му е направило впечатление как така купува същото месо отново и отново? Или защо нещата, които си е донесъл от петдесет и осма, никога не са изчезвали при следващото му пътуване?

— Попитах го за това. Той не знаеше отговора, така че оставихме въпроса настрана.

Човекът със зелената карта понечи да се усмихне, ала усмивката му изведнъж се изкриви в болезнена гримаса. Зеленото отново бе започнало да избледнява. Той всмукна жадно от ароматната си цигара и едва тогава цветът се стабилизира.

— Да, игнорирали сте очевидното. Всички го правим. Дори и след като здравият му разум започна да го напуска, Кайл знаеше, че честите му посещения в магазина за алкохол влошават състоянието му, ала въпреки това не се спря. Не го обвинявам; сигурен съм, че виното е облекчавало болката му. Навярно положението би било по-добро, ако той не бе способен да го посещава — ако магазинът се намираше извън периметъра му, — но не беше така. А и кой би могъл да каже? Тук няма виновни, Джейк. Никого не осъждаме.

Беше добре да го чуя, но само защото това означаваше, че можем да продължим този безумен разговор като разумни хора. Не че чувствата му имаха особено значение за мен; все още твърдо възнамерявах да сторя онова, което смятах за редно.

— Как се казваш?

— Зак Ланг. От Сиатъл.

— Сиатъл кога?

— Това е въпрос, който няма никаква връзка с настоящата дискусия.

— Не е много приятно да си тук, нали?

— Така е. И моят разсъдък няма да издържи още дълго, ако не се върна. Да не говорим, че остатъчните ефекти ще си останат завинаги вътре в мен. Процентът на самоубийствата е доста висок сред нас, Джейк. Много висок. Хората — а ние сме хора, а не извънземни или свръхестествени същества, ако се чудиш, — не са създадени, за да удържат множество разклонени нишки на реалността в главите си. Това не е като да използваш въображението си. Нищо подобно. Минаваме през съответното обучение, естествено, но пак усещаме как ни разяжда отвътре. Като киселина.

— Значи при всяко пътуване във времето нещата не се връщат изцяло в първоначалното си положение, така ли?

— И да, и не. Всяко минаване през портала оставя след себе си нещо като утайка. Всеки път, когато твоят приятел готвачът…

— Името му е Ал.

— Да, мисля, че го знаех, но паметта ми вече не е това, което беше. Симптомите приличат на болестта на Алцхаймер, само че не става дума за нищо подобно. Получава се така, понеже мозъкът не може да синхронизира всички тези тънки пластове реалност. Различните нишки създават множество различни образи на бъдещето. Някои са ясни, ала повечето са смътни и мъгляви. Навярно затова Кайл си мислеше, че името ти е Джимла. Може би го е чул покрай някоя от нишките.

„Не го е чул — казах си аз. — Видял го е в своя си вариант на «нишковизията». На някои билборд в Тексас. И най-вероятно през моите очи.“

— Нямаш представа какъв щастливец си, Джейк. За теб пътуването във времето е простичко и лесно… като детска игра.

„Не всичко беше толкова просто“ — мина ми през ума.

— Нали имаше парадокси! — изтъкнах на глас. — От всякакъв характер. Какво ще кажеш за тях?

— „Парадокси“ не е точната дума. Става въпрос за „утайка“. Не ти ли го казах преди малко? — Той сякаш действително се съмняваше. — Тази утайка полепва по машината. Просмуква се във всичките ѝ части. И в крайна сметка може да се стигне дотам, че машината просто да… спре.

Замислих се как двигателят на стюдебейкъра, който бяхме откраднали със Сейди, бе започнал да пуши, преди да издъхне окончателно.

— Да се купува пак и пак месо от петдесет и осма не беше толкова лошо — отбеляза Зак Ланг. — Естествено, това ни създаваше известни проблеми, но те си бяха в рамките на поносимото. После обаче започнаха големите промени. А най-голямата беше спасяването на Кенеди.

Понечих да кажа нещо и не можах.

— Започваш ли да разбираш?

Не всичко, ала вече виждах общата картина и тя ми изглеждаше доста страховита. Бъдещето висеше на различни нишки. Като кукла на конци. Мили боже!

— Онова земетресение… аз го предизвиках, нали? Когато спасих Кенеди, явно съм… Какво точно съм направил? Разкъсал съм пространствено-времевия континуум? — Очаквах, че думите ми ще прозвучат доста глупаво, но не беше така. Всъщност звучаха мрачно и зловещо. Главата ми започна да пулсира.

— Веднага трябва да се върнеш, Джейк — каза ми тихо той. — Трябва да се върнеш и да видиш какво точно си сторил. До какво са довели твоите тежки и без съмнение добронамерени усилия…

Мълчах. Преди мисълта да се върна ме тревожеше, а сега ме ужасяваше. Има ли по-страшни думи от „Трябва да се върнеш и да видиш какво точно си сторил“? Не можех да се сетя.

— Върни се там. Огледай се наоколо. Прекарай малко време в този свят. Ако нещата не се оправят навреме, ще настъпи катастрофа.

— Каква катастрофа?

Той понижи глас:

— Такава, която да унищожи всичко.

— Имаш предвид света? Или Слънчевата система? — Трябваше да се подпра с ръка на стената на сушилнята, за да запазя равновесие. — Галактиката? Вселената?

— Нещо повече от това — изрече Човекът с черния шлифер и направи кратка пауза. Може би искаше да ми даде време да осмисля казаното. Картата в шапката му потрепери, стана жълта и след това отново възвърна зеления си цвят. — Самата реалност.

Приближих се до веригата. Табелката с надпис „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО ДО ПРИКЛЮЧВАНЕТО НА РЕМОНТА НА КАНАЛИЗАЦИЯТА“ подрънкваше на вятъра. Обърнах се към Зак Ланг — този странник във времето от незнайно точно кога… Той ми хвърли безизразен поглед, докато краищата на черния му шлифер плющяха около глезените му.

— Ланг! Хармониите… аз ги предизвиках, нали?

Той като че ли кимна. Но не бях съвсем сигурен.

Миналото се съпротивляваше на промените, понеже щяха да се отразят разрушително на бъдещето. Промените създаваха…

Замислих се за една стара реклама на аудиокасетите „Меморекс“. Тя показваше как кристална чаша бива строшена от звуковите вибрации. От чистата хармония.

— И с всяка промяна на миналото, която успявах да наложа, хармонизациите се увеличаваха. Това е същинската опасност, нали? Тези шибани хармонии.

Никакъв отговор. Или беше забравил, или никога не го бе знаел.

„Спокойно — казах си аз… както си бях казал и преди пет години, когато в косата ми бяха започнали да се появяват първите сребърни нишки. — Приеми го спокойно.“

Промуших се под веригата, което никак не се хареса на лявото ми коляно, след което постоях за секунда покрай зелената стена на сушилнята. Този път нямаше камък, който да ми служи като ориентир за началото на невидимите стъпала. На какво разстояние от веригата се намираха? Не можех да си спомня.

Пристъпвах бавно, много бавно, подметките ми стържеха по напукания бетон. Тъкачните станове съскаха и тракаха… след което, докато правех шестата и седмата си крачка, пуфтенето им сякаш заглъхна. А може би само така ми се струваше? Пристъпих отново напред. Скоро щях да достигна края на сушилнята и да навляза в двора. Нищо. Нямаше го. Мехурчето се беше спукало.

Направих още една крачка и въпреки че нямаше и помен от стълбището, за момент зърнах обувката си двойно. Тя хем стоеше на асфалта, хем и беше стъпила върху мръснозеления линолеум. При следващата си стъпка и аз вече станах двоен… или по-скоро образът ми. По-голямата част от тялото ми си стоеше до сушилнята на фабриката „Уорумбо“ в края на ноември 1963 година, ала друга се намираше на съвсем различно място, и то не беше килерът в закусвалнята на Ал.

Ами ако се окажех не в Мейн, даже не на Земята, а в някое непознато друго измерение? Някое място с безумно червено небе и въздух, който ще отрови дробовете ми и ще спре сърцето ми?

Отново погледнах назад. Ланг стоеше там с развяван от вятъра шлифер. Лицето му продължаваше да е безизразно. „Сам си — казваше празният му поглед. — Не мога да те накарам да сториш каквото и да било.“

Така си беше, но ако заешката дупка не ме изпратеше в Страната на бъдещето, нямаше да мога да се върна в Страната на миналото. И Сейди щеше да си остане мъртва завинаги.

Затворих очи и направих още една стъпка. Изведнъж долових далечния мирис на амоняк и някаква друга, по-неприятна миризма. След като си прекосил страната в задната част на междущатски автобус „Грейхаунд“, просто нямаше как да сбъркаш това зловоние. Така вонят тоалетните, при които ароматизаторите са напълно безпомощни.

Затворих очи, пристъпих отново напред и дочух онова причудливо припукване, отекващо сякаш във вътрешността на главата ми. Отворих очи. Намирах се в тясно и мръсно санитарно помещение. Нямаше тоалетна чиния; явно беше изкъртена и за някогашното ѝ присъствие свидетелстваше само мръсното петно на пода. В ъгъла се валяше праисторическо сапунено блокче за писоар — от яркосин цветът му се бе променил на мръсносив. При по-внимателно вглеждане забелязах, че по него пъплеха мравки. Мястото, на което се бях материализирал, беше задръстено с кашони, пълни с празни бутилки и консервени кутии. Това ми напомни за стрелковото гнездо на Лий.

Изблъсках кашоните встрани, за да се промуша през тясното помещение. Тъкмо щях да отворя вратата, когато се върнах и отново натрупах кашоните в ъгъла. Не биваше да допускам някой да попадне в заешката дупка по погрешка. После прекрачих прага на тоалетната и отново се озовах в 2011 година.

Последния път, когато бях влязъл в заешката дупка от тази страна на времето, беше тъмно, ето защо сега също цареше мрак. И ако всичко бе както преди, едва ли бяха минали повече от две минути. Макар че доста неща се бяха променили за тези две минути. Виждах го дори на фона на оскъдната светлина. По някое време през последните четирийсет и осем години във фабриката бе избухнал пожар. Бяха останали само няколко почернели стени, рухналият комин (който неизбежно ми напомни за стария металургичен завод „Кичънър“ в Дери) и купчините отломки. Нямаше никакви следи от „Вашата уютна стая“, „Л. Л. Бийн Експрес“ или някой от другите тузарски магазини. Само една порутена фабрика, издигаща се на бреговете на река Андроскогин. Нищо друго.

В онази юнска нощ, когато потеглих в изпълнение на петгодишната си мисия за спасяването на Кенеди, времето беше приятно и меко. Сега цареше адска жега. Свалих шубата с подплата от овча кожа, която си бях купил в Обърн, и я захвърлих в зловонната тоалетна. Щом отново затворих вратата, видях табелката отгоре ѝ: „ТОАЛЕТНАТА НЕ РАБОТИ!!! ПОЛЗВАНЕТО ЗАБРАНЕНО!!! СПУКАНА ТРЪБА!!!“

Красиви млади президенти умираха, красиви млади президенти живееха, красиви млади жени живееха и после умираха, но повредената канализация под двора на старата фабрика „Уорумбо“ изглежда беше вечна.

Веригата от тази страна също беше тук. Приближих се до нея покрай стената на старата тухлена сграда, заменила сушилнята. Когато се промуших под веригата и закрачих към постройката, видях, че е някогашно квартално магазинче, наречено „Куик Флаш“. Прозорците бяха заковани, а стелажите липсваха. Приличаше на куха черупка и изглеждаше ужасно потискащо с аварийната си лампа, която едва светеше, но за сметка на това бръмчеше като умираща муха. Забелязах, че на пода на някогашното магазинче е надраскано нещо със спрей, и пристъпих по-близо, за да го прочета на оскъдната светлина. „МАХАЙ СЕ ОТ ГРАДА, ПАКИСТАНСКО КОПЕЛЕ“ — гласеше посланието.

Закрачих по напукания бетон на двора. Паркингът, където работниците от фабриката бяха оставяли колите си, вече го нямаше. На негово място не беше построено нищо; пред мен се простираше един пустеещ четириъгълник, осеян със счупени бутилки, назъбени късове стар асфалт и тук-таме прорасли туфи плевели. Навред се виждаха използвани кондоми, подобни на уродливи празнични гирлянди. Погледнах нагоре и не видях никакви звезди. Цялото небе беше покрито с облаци, през които едва-едва се процеждаше лунното сияние. Примигващият жълт светофар на кръстовището на главната и шосе 196 (някога известно като Олд Луистън Роуд) бе заменен с друг с три вида светлини, който в момента не работеше. Но какво от това? По улиците не се виждаха никакви превозни средства.

Универсалният магазин „Кенебек Фрут“ също бе изчезнал. На мястото му зееше огромен изкоп. Отсреща, където през 1958 се беше намирал магазинът „Зелена фасада“, а през 2011 трябваше да има банка, сега се мъдреше нещо, носещо гръмкото название „Продоволствен кооператив — провинция Мейн“. Обаче и неговите прозорци бяха изпочупени и всички онези стоки, които евентуално са се предлагали там, бяха изчезнали без следа. Кооперативът бе ошушкан досущ като кварталното магазинче „Куик Флаш“.

Тръгнах да пресека безлюдното кръстовище, но се вцепених от оглушителното стържене, което проехтя от всички страни. Звучеше хем раздиращо, хем и някак воднисто. Единственото, което можех да си представя да издава подобен шум, беше някакъв футуристичен самолет, изваян от лед, който се разтапяше при преодоляването на звуковата бариера. Земята под краката ми потрепери. Някаква аларма на кола се обади, след което замлъкна. Залаяха кучета, сетне едно по едно се успокоиха.

„Земетресение в Лос Анджелис — помислих си аз. — Седем хиляди загинали.“

По шосе 196 проблеснаха фарове и аз се втурнах с цялата бързина, на която бях способен, към тротоара. Превозното средство се оказа малък четвъртит автобус с надпис „ОБИКОЛЕН МАРШРУТ“ на прозорчето, указващо дестилацията му. Това ми прозвуча смътно познато, макар и да не се сещах защо. На покрива на рейса се виждаха няколко въртящи се приспособления, подобни на вентилатори. Вятърни турбини? Беше ли възможно? Не се чуваше характерният за двигателите с вътрешно горене шум, а само приглушено електрическо жужене. Останах загледан след автобуса, докато широкият полумесец на единичния му стоп не се изгуби от поглед.

Добре, значи бензиновите двигатели бяха извадени от употреба в тази версия на бъдещето — или в тази нишка, както се бе изразил Зак Ланг. Е, това май беше хубаво, нали?

Вероятно бе така, но въздухът, който поемах, беше някак тежък и безжизнен. Отгоре на всичко оставяше след себе си специфичен вкус, напомнящ ми за една от любимите ми играчки като малък — електрическият ми трансформатор „Лайънъл“, — когато го претоварех. „Време е да го изключиш и да го оставиш да си почине“ — казваше в такива случаи баща ми.

На главната се виждаха и няколко работещи магазина, но повечето бяха пълна скръб. Тротоарът бе напукан и осеян с боклуци. Видях десетина паркирани коли, като всяка от тях или беше бензиново-електрически хибрид, или бе оборудвана с онези подобни на вентилатори устройства на покрива. Моделите на автомобилите също бяха любопитни — видях хонда „Зефир“, такуро „Спирит“, форд „Бриз“… Изглеждаха стари, а няколко бяха станали жертва на вандализъм. Всички имаха розови стикери на предните стъкла, на които пишеше с черни букви: „ПРОВИНЦИЯ МЕЙН — СТИКЕР КАТЕГОРИЯ А — НОСИ ВИНАГИ ПРОДОВОЛСТВЕНАТА СИ КАРТА“ Буквите бяха толкова големи, че успях да прочета надписа въпреки оскъдната светлина.

Няколко хлапета се тътреха от другата страна на улицата. Бъбреха си нещо и се смееха на висок глас.

— Хей! — извиках им аз. — Библиотеката отворена ли е още?

Те внезапно млъкнаха и се спогледаха. Забелязах огънчетата от цигарите им… Въпреки че се намирах от отсрещната страна на улицата, можех да се закълна, че пушат трева.

— Я си го начукай! — извика ми един от младежите.

Друг се обърна с гръб към мен, наведе се и си смъкна панталона.

— Ако намериш някоя книга тука, твоя си е!

Всички избухнаха в смях и продължиха по пътя си. Направи ми впечатление обаче, че понижиха гласове и докато се отдалечаваха, честичко се обръщаха да ме погледнат.

Не се чувствах засегнат от постъпката им — не ми се случваше за първи път, — ала не ми хареса как се обръщат назад, да не говорим за шушукането им. Сякаш крояха нещо. На Джейк Епинг не му пукаше за подобни неща, но това не можеше да се каже за Джордж Амбърсън. Все пак Джордж беше преживял доста неща, ето защо Джордж се наведе, грабна от земята две бетонни парчета с размерите на юмрук и ги пъхна в предните си джобове. Ей-така, за късмет. Джейк Епинг сметна постъпката му за глупава, но не възрази.

Една пряка по-нагоре търговската зона (ако това изобщо можеше да мине за търговска зона) рязко свършваше. Зърнах някаква възрастна жена, бързаща по тротоара и хвърляща притеснени погледи към младежката тайфа, която вече беше малко по-нагоре от отсрещната страна на улицата. Непознатата носеше забрадка и нещо като респиратор от типа, който носят болните от ХОББ60.

— Госпожо, знаете ли дали библиотеката…

— Оставете ме на мира! — извика тя. Очите ѝ бяха разширени и уплашени. Луната изплува за миг зад пелената от облаци и видях, че цялото лице на старицата е покрито с язви. Една от тях — намираше се точно под дясното ѝ око — бе прояла плътта чак до костта. — Имам документ от общината, който ми дава право да излизам, така че ме оставете на мира! Отивам да видя сестра си! Ония хлапета са от гадните и скоро ще започнат да беснеят. Пипнете ли ме, ще дам сигнал и полицаят веднага ще довтаса!

„Да, бе, сигурно“ — помислих си и все така учтиво казах:

— Госпожо, искам да разбера дали библиотеката още е…

— Затворена е от години и книгите отдавна ги няма! Сега провеждат там Сбирките на омразата. Оставете ме на мира, за да не извикам полицая!

И тя се отдалечи, като на всеки няколко секунди поглеждаше през рамо, за да се увери, че не съм тръгнал подире ѝ. Изчаках малко, докато натрупа достатъчно преднина, че да не се притеснява от мен, и продължих нагоре по главната. Коляното ми се бе посъвзело от изнурителното препускане по стълбите на книгохранилището, ала продължавах да куцам и едва ли скоро щях да се възстановя. Зад спуснатите завеси на няколко къщи грейнаха светлинки, но бях сигурен, че заслугата за това не е на Централното мейнско електроснабдяване. Както изглеждаше, хората ползваха предимно газени лампи, а някои — керосинови. Повечето къщи бяха тъмни. От други бяха останали само овъглени руини. На една от съборетините бе надраскана огромна нацистка свастика, а върху стената на друга пишеше със спрей „ЧИФУТСКИ ПЛЪХ“.

„Ония хлапета са от гадните и скоро ще започнат да беснеят.“

И… нима наистина беше казала „Сбирките на омразата“?

Пред една от малкото къщи, изглеждащи в сравнително добро състояние — тази си беше досущ като аристократично имение в сравнение с останалите — видях нещо подобно на коневръз от стар уестърн. Щом се приближих, установих, че тук действително бяха връзвани коне — доказваха го конските фъшкии по земята, някои от които бяха съвсем пресни. Входът за алеята бе препречен от желязна порта. Облаците отново бяха затулили луната, обаче нямах нужда от тях, за да се досетя какво пише на оградата: „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО“.

Някъде отпред мъжки глас изкрещя:

— Мамка му!

Направи ми впечатление, че не звучеше младежки — като някой от „беснеещите момчета“ примерно, — а и се чуваше от моята страна на улицата. Човекът очевидно бе ядосан от нещо. Не беше изключено да си говори и сам. Закрачих по-бързо напред.

— По дяволите! — извика същият глас. — Егати шибанията!

Прецених, че се намира на не повече от една пряка разстояние. Преди обаче да стигна до източника на гласа, дочух силно металическо издрънчаване, последвано от нов вик:

— Разкарайте се оттук! Разкарайте се, сополиви копеленца такива! Дим да ви няма, да не извадя патлака си!

Думите му бяха посрещнати от подигравателен смях. Това вече бяха „гадните“, пушещи трева момчета и онзи, който се обади, определено беше същият, който ме беше посъветвал да потърся книги в задника му.

— Единственият патлак, който имаш, е тоя в гащите ти и бас държа, че дулото му отдавна е клюмнало!

Още повече смях, последван от пронизителен металически звън.

— Счупихте ми една от спиците, копеленца! — извика уплашено мъжът. — Назад! Назад! Не смейте да се приближавате!

Облаците се разпръснаха. Луната се показа. На трепкащата ѝ светлина видях възрастен мъж в инвалиден стол. Намираше се по средата на една от уличките, пресичащи главната — Годард Стрийт, ако все още се казваше така. Едно от колелата бе пропаднало в улична дупка и инвалидната количка се беше килнала наляво. Бандата го беше наобиколила и тъкмо стесняваше обръча. Младежът, който ми беше казал да си го начукам, държеше прашка със солидно изглеждащ камък в нея. Това обясняваше издрънчаването, което бях чул.

— Имаш ли някакви старокинти, дядка? Новокинти и консерви също няма да откажем!

— Не! И ако нямате благоприличието да ме измъкнете от тая дупка, поне се разкарайте и ме оставете на мира!

Обаче, както беше казала жената, те вече бяха побеснели и нямаше да го послушат. Щяха да му вземат и малкото, което имаше, не бе изключено да го пребият и със сигурност щяха да съборят количката му.

В този миг Джейк и Джордж се сляха в едно и пред очите им се спусна алена пелена.

Вниманието на хулиганите бе изцяло погълнато от човека в инвалидния стол, ето защо не ме видяха как пресичам кръстовището по диагонала (също както бях прекосил шестия етаж на Тексаското книгохранилище). Лявата ми ръка все още не беше в най-добрата си форма, но дясната си бе съвсем наред; дори бе заякнала след трите месеца терапия първо в „Паркланд“ а после и в „Идън Фалоус“. А и все още не бях изгубил онази точност, която ме беше направила трети бейзмен в гимназията. Извадих едното парче бетон от джоба си и го запратих от десетина метра към господин „Ти ме питаш, аз се гъзя“. Попадението беше образцово — улучих го точно в средата на гърдите. Той извика от болка и от изненада. Всички хлапета — бяха общо пет на брой — моментално се обърнаха към мен. Забелязах, че и техните физиономии са обезобразени като лицето на изплашената жена със забрадката. Мутрата на онзи с прашката — младият господин „Я си го начукай!“ — беше най-зле. На мястото на носа му зееше голяма черна дупка.

Прехвърлих другото парче бетон в дясната си ръка и го метнах по най-високия хулиган, който носеше широк панталон, вдигнат необичайно високо — почти до долната част на гръдната му кост. Той вдигна ръка, за да се предпази, при което каменният къс се вряза в дланта му и запрати на улицата цигарата с марихуана. Дългучът ме изгледа стреснато, след което рязко се обърна и си плю на петите. Господин „Ти ме питаш, аз се гъзя“ последва примера му. Оставаха ми още трима.

— Дай им да разберат, синко! — кресна развълнувано човекът в инвалидния стол. — Да си научат урока, за бога!

Бях сигурен, че точно така ще стане, но не биваше да пренебрегвам обстоятелството, че хем имаха числено превъзходство, хем и мунициите ми бяха свършили. Обаче знаех, че когато си имаш работа с тийнейджъри, единственият начин да надделееш в подобна ситуация е като не проявяваш никакъв страх — само гняв и възмущение, типични за възрастните. Ето защо продължих да вървя невъзмутимо към тях. Щом се приближих достатъчно, сграбчих младия господин „Я си го начукай!“ за предницата на вехтата му тениска с дясната си ръка и изтръгнах прашката му с лявата. Той се вторачи в мен с ококорени очи, без да прояви и най-малки признаци на съпротива.

— Бъзливец! — процедих презрително аз и доближих лицето си до неговото… като се стараех да не обръщам внимание на липсващия му нос. Хлапето миришеше на пот, трева и мръсотия. — Що за страхливец трябва да си, за да нападаш стар човек, при това инвалид?

— Кой си т…

— Шибаният Чарли Чаплин. Дето из цяла Франция пътува, за да види как мадамите танцуват. Сега се пръждосвай оттук.

— Дай си ми праш…

Знаех какво иска, ето защо го фраснах в челото с прашката. Явно съм ударил една от възпалените му язви, защото физиономията му се сгърчи болезнено, а от очите му рукнаха сълзи. Това ме отврати и ме изпълни със съжаление, обаче се постарах да не давам израз на нито едно от двете.

— Няма да получиш нищо, бъзливецо, освен възможност да си разкараш задника по най-бързия начин оттук. Гледай да го направиш, преди да съм откъснал безполезните ти топки и да съм ги напъхал в дупката на мястото на носа ти. Последен шанс. Възползвай се от него. — Поех си дълбоко въздух, след което изкрещях с всичка сила в лицето му, обливайки го със слюнки: — Чупката!

Гледах как и тримата побягват, а гърдите ми се изпълваха със срам и възторг едновременно. Старият Джейк беше доста добър в озаптяването на разбеснелите се класове в петъчните следобеди преди ваканциите, но уменията му се простираха само дотам. В новия Джейк обаче живееше и част от Джордж. А Джордж действително бе преживял доста неща.

В този миг зад гърба ми се разнесе тежка кашлица, която ми напомни за Ал Темпълтън. Щом пристъпът утихна, възрастният мъж въздъхна:

— Друже, пет години бих пикал бъбречни камъни, само за да зърна как тия пишлемета се разбягват като пилци. Не те знам кой си, ама имам малко „Гленфидих“ в килера — истинско, а не менте! — и ако ме изкараш от тази проклета дупка и ме избуташ до вкъщи, с радост ще го споделя с теб.

Този път луната надзърна съвсем за кратко зад облаците, ала и това се оказа напълно достатъчно, за да разгледам човека в количката. Имаше дълга бяла брада и от носа му излизаше нещо, наподобяващо тръбичка за пункция, но макар да бяха минали цели пет години от последната ни среща, с лекота разпознах човека, който ме беше въвлякъл в тази история.

— Здравей, Хари — казах.

Трийсет и първа глава

Той още живееше на Годард Стрийт. Избутах го до рампата на верандата, където той извади внушителна връзка ключове. Оказа се, че действително се нуждае от тях. Външната врата на къщата имаше най-малко четири ключалки.

— Под наем ли живееш, или си собственик?

— О, цялата си е моя — отвърна ми Хари. — Истински палат, нали?

— Браво на теб — измърморих. Преди беше под наем.

— Още не си ми казал откъде знаеш името ми.

— Дай да пийнем първо. Имам нужда от едно питие.

Когато най-сетне отвори вратата, пред мен се разкри голяма дневна, която заемаше цялата предна половина от къщата. Той ми каза да изчакам и запали голям газен фенер. На светлината му видях мебелировка, която хората обикновено описват като „старичка, но пък върши работа“. Подът бе застлан с красив ръчно плетен килим. По стените не се виждаха дипломи и грамоти, а още по-малко пък — банални излияния от сорта на „Денят, който промени живота ми“. За сметка на това имаше множество католически икони, както и доста снимки. Не беше изненадващо да установя, че познавам част от хората, запечатани на фотографиите. Все пак се бях срещал с тях.

— Би ли заключил след себе си?

Обърнах се и затворих вратата, оставяйки отвън неприветливия и мрачен Лисбон Фолс. Тъкмо бях залостил и двете резета, когато Хари ми подвикна:

— И допълнителната брава, ако не възразяваш.

Завъртях лостчето и чух солидно металическо изщракване. Междувременно моят домакин обхождаше просторния хол и запалваше един подир друг керосиновите лампиони, които смътно си спомнях от дома на баба Сари. Да, тяхната светлина беше далеч по-приятна от тази на газения фенер, ето защо побързах да го загася. Хари Дънинг ми кимна одобрително.

— Как се казваш, господине? Вече знаеш моето име.

— Джейк Епинг. Предполагам, че не ти звучи познато.

Той се замисли.

— А трябва ли?

— Вероятно не.

Хари ми подаде ръка. Поех я и усетих как леко трепери.

— Все едно, ще се ръкувам с теб, макар да не се сещам кой си.

С радост стиснах дланта му. „Здравей, нови приятелю. Здравей, стари приятелю.“

— Е, след като проблемът вече е решен, можем да пийнем с чиста съвест. Ще донеса от малцовото уиски. — Той завъртя колелата на инвалидния си стол с ръце, които макар и да трепереха, все още бяха силни. Забелязах, че количката си има малко моторче, но то или не работеше, или Хари предпочиташе да пести акумулатора. Докато се отдалечаваше към кухнята, ми хвърли бърз поглед през рамо. — Не си опасен, нали? Имам предвид… за мен?

— Не и за теб, Хари — усмихнах се аз. — Аз съм твоят ангел-хранител.

— Всичко това е адски шантаво — отбеляза той. — Но в такова време живеем, нали?

Количката се изгуби в кухнята. Явно и там имаше керосинови лампиони, защото помещението грейна в топла, предразполагаща оранжево-жълта светлина, от която струеше домашен уют. Внезапно осъзнах, че тук всичко излъчва домашен уют. Обаче там, навън… големият свят…

Какво, по дяволите, бях сторил?

— За какво ще пием? — попитах, когато вдигнахме чаши.

— За по-добри времена от тези. Устройва ли те, господин Епинг?

— Напълно. Наричай ме Джейк.

Чукнахме се. Отпихме. Не можех да си спомня последния път, когато бях опитвал нещо по-силно от бира „Лоун Стар“. Уискито имаше вкус на парещ мед.

— Нямаш ли ток? — попитах, кимайки към лампионите. Хари беше намалил пламъчетата им, навярно за да пести керосина.

Той се усмихна кисело.

— Май не си оттук, а?

Въпрос, който бях чувал и преди — от Франк Аницети в универсалния магазин „Кенебек Фрут“. По време на първото ми пътешествие в миналото. Спомних си, че тогава излъгах. Сега обаче не ми се искаше да го правя.

— Не знам как точно да ти отговоря, Хари.

Той подмина думите ми.

— По график трябва да имаме ток три дни седмично и днес е един от тези дни, обаче захранването прекъсна около шест следобед. Вярвам на „Провинс Електрик“, колкото вярвам и в Дядо Коледа.

Замислих се над думите му и се сетих за стикерите на автомобилите.

— Откога Мейн се води част от Канада?

Той така ме изгледа, сякаш искаше да каже: „Ти нормален ли си?“, но аз виждах, че всъщност разговорът му харесва. Все пак не можеше да се отрече, че е доста необикновен, а и носеше някакво усещане за другост. Зачудих се кога ли за последно е общувал свойски с някого.

— От 2005 година. Да не би някой да те е цапардосал по главата, или случайно да си бил в кома?

— Нещо подобно — отвърнах. Пристъпих до количката му, свих коляното, което още изпълняваше функциите си, без да се възпламенява от болка, и му показах темето си, където така и не беше пораснала коса. — Преди няколко месеца яко ме пребиха…

— Аха, значи затова куцаше, когато прогони ония хлапета.

— … и сега има много неща, които не си спомням.

Ненадейно подът под краката ни се разлюля, пламъчетата на керосиновите лампи потрепнаха, а снимките по стените затракаха. Петдесетсантиметровата гипсова статуетка, изобразяваща Исус с протегнати ръце, започна да се клати и да се приплъзва към ръба на полицата над камината. Божият син ми заприлича на човек, замислящ самоубийство, и като се имаше предвид сегашното състояние на нещата, май нямах право да го виня.

— Трусче — оповести съвсем спокойно Хари, когато всичко свърши. — Спомняш си ги, нали?

— Не. — Станах, отидох до камината и върнах Исус обратно при Святата му майка.

— Благодаря. Вече изгубих половината апостоли от лавицата в спалнята и скърбя за всеки, щото те бяха на моята майка. Трусчетата са леки вибрации на земната кора, тъй викат учените. Честичко стават, но, слава на Бога, големите земетресения са в Средния Запад или в района на Калифорния. Както и в Европа и Китай, разбира се.

— И хората вече си връзват лодките в Айдахо61, а? — подхвърлих, докато разглеждах фотографиите над камината.

— Още не, ама натам вървят нещата… Знаеш, че четири японски острова вече са под водата, нали?

Изгледах го потресено.

— Не.

— Трите бяха малки, обаче и Хокайдо потъна. Отиде си на дъното, все едно се возеше на асансьор. Учените разправят, че и туй било свързано със земната кора. Викат, че ако земята не спре да се тресе, ще вземе да се разцепи до към 2080 година или някъде там. И тогава слънчевата система ще има два астероидни пояса — добави равнодушно.

Допих уискито си. Зрението ми се замъгли за момент и когато отново се проясни, посочих към една от снимките, на която Хари изглеждаше на около петдесет. Пак беше в инвалиден стол, ала изглеждаше жизнен, запазен и в добро здраве, най-малкото от кръста нагоре. До него бе застанала жена с розова рокля, която ми напомни за тоалета на Жаклин Кенеди от двайсет и втори ноември шейсет и трета. Спомних си как майка ми ме бе инструктирала никога да не наричам жена, която не е хубава, „невзрачна“. Трябвало да се казва „симпатична“. Е, тази жена беше симпатична.

— Съпругата ти?

— Аха. Тука сме на двайсет и петата годишнина от сватбата ни. След две години тя почина. Щото станаха едни неща, лоши неща. Политиците ще ти кажат, че атомните бомби са виновни — по туй време вече бяха пуснати двайсет и осмата или двайсет и деветата след Ханойския ад от шейсет и девета… Ще го разправят до посиняване, ама всички знаят, че кожните язви и ракът се появиха, след като „Върмонт Янки“ разви „китайски синдром“62. В продължение на години хората протестираха срещу централата, но без резултат. „Спокойно — уверяваха ни отгоре. — Във Върмонт няма да има голямо земетресение, абсурд подобно нещо да се случи в Божиите земи, най-много някое леко трусче да ни пораздруса и толкова.“ Обаче виж какво стана.

— Казваш, че ядрен реактор е аварирал във Върмонт?

— И изпрати радиация из цяла Нова Англия и Южен Квебек.

— Кога?

— Джейк, поднасяш ли ме?

— Ни най-малко.

— Деветнайсети юни хиляда деветстотин деветдесет и девета година.

— Моите съболезнования за съпругата ти.

— Благодаря ти, синко. Добра жена беше. Чудесна жена. Не заслужаваше онова, дето ѝ се случи. — Той избърса с длан очите си. — От доста време не бях говорил за нея, но пък мина и доста време, откакто не съм говорил с никого… Да ти налея ли още малко от този еликсир?

Вдигнах ръка и разтворих леко показалец и палец. Не очаквах да остана дълго тук; трябваше по най-бързия начин да сглобя пъзела на този абсурден свят, на тази мрачна реалност. Имах да свърша толкова много неща… и не на последно място, да върна любимата си жена обратно към живота. Това означаваше още един разговор с Човека със зелената карта. Не исках да съм пийнал, когато го водя, но още едно малко нямаше да ми навреди. Нуждаех се от тази доза. Чувствата ми сякаш бяха замръзнали, ала поне засега не виждах нищо лошо в това, навярно защото в главата ми цареше приятна замаяност.

— По време на офанзивата „Тет“ ли се парализира? — попитах, мислейки си: „Естествено, че е било там, но можеше да бъде и по-зле. Предишния път ти умря.“

За момент лицето му остана безизразно, после погледът му се проясни.

— Като се замисля, май там беше… Ние му викахме „Голямото Сайгонско преебаване от шейсет и седма“. Хеликоптерът, в който се намирах, се разби. Аз извадих късмет. Повечето хора на борда загинаха. Някои бяха дипломати, имаше и невръстни деца…

— Офанзивата „Тет“63 от шейсет и седма ли? — учудих се. — А не от шейсет и осма?

— Да, точно така. По туй време още не си бил роден, ама сигурно си чел за нея в учебниците по история.

— Не. — Оставих го да ми налее още малко скоч — колкото да покрие дъното, — и казах: — Знам, че президентът Кенеди едва не е бил убит през ноември 1963. Оттам насетне нищо не си спомням.

Той поклати глава.

— Твоят е най-шантавият случай на амнезия, за който съм чувал.

— Преизбрахте ли Кенеди?

— Срещу Голдуотър? Естествено, не ставай смешен!

— Той остави ли Джонсън като вицепрезидент?

— Разбира се. Кенеди искаше Тексас. И го получи. Губернатор Конъли се бъхтеше като роб за него по време на кампанията, макар и да презираше програмата му „Нови хоризонти“. Хората нарекоха случващото се „неохотна подкрепа“. Но гласуваха за Кенеди, и то най-вече заради онова, което почти не се случи през ноември шейсет и трета в Далас. Сигурен ли си, че не го знаеш? И не си го учил в училище?

— Ти си го преживял, Хари. Разкажи ми.

Той вдигна рамене.

— Бива. Седни и си почини малко, синко. Стига си зяпал тия снимки. Щом не знаеш, че Кенеди е бил преизбран през шейсет и четвърта, значи няма начин да познаваш близките ми.

„О, Хари!“ — помислих си.

Веднъж, когато бях малък — на четири, а може би дори на три — един от чичовците ми се напи и реши да ми разкаже приказката за малката Червена шапчица. Но не онази от детските книжки, а доста по-страховита версия, изобилстваща от писъци, кръв и удари на секира. Спомените ми за тази случка са доста ярки, но някои детайли се открояват над всичко останало: ужасяващата озъбена гримаса на вълка и оплесканата с карантия баба, извадена от разпорения търбух на звяра. Обръщам такова внимание на този случай от детството си, понеже ако очаквате „Сбита алтернативна история на света, както бе разказана от Хари Дънинг на Джейк Епинг“ забравете за това. Да, наистина бях ужасѐн от развоя на събитията в световен план, обаче имаше и нещо по-важно, а именно вътрешната ми потребност да се върна и да поправя стореното.

Някои подробности от разказа на Хари обаче не могат да бъдат подминати. Например издирването на Джордж Амбърсън в световен мащаб. Безследно изчезнал също като съдията Форс Крейтър64, четирийсет години след опита за покушение моето алтер его се беше превърнало в нещо като легендарна фигура. Спасител или част от заговора? Оказа се, че хората се събирали на специални беседи, за да обсъждат въпроса, и докато слушах Хари, нямаше как да не направя някои любопитни аналогии с всички онези теории на конспирацията, избуяли след успешния атентат на Лий Осуалд срещу Кенеди. Но както добре знаем, миналото непрекъснато се стреми към хармония.

На изборите през шейсет и четвърта Кенеди очаквал да помете като лавина Бари Голдуотър; вместо това спечелил с преднина от едва четирийсет електорални гласа65 — разлика, която само най-преданите поддръжници на Демократическата партия сметнали за значима. Още в началото на втория си мандат той успял да вбеси както десните консерватори, така и военните с изявлението си, че Северен Виетнам представлява „по-малка заплаха за нашата демокрация в сравнение с расовото неравенство в американските градове и училища“. Той не изтеглил напълно американския контингент от Виетнам, а ограничил присъствието му до района на Сайгон и околностите, като въпросният периметър бил наречен — каква изненада! — „Зелена зона“. Вместо да вкара повече войници в конфликта, администрацията на Кенеди започнала да инжектира големи финансови суми. Типично за Америка.

Големите реформи в сферата на гражданските права от шейсетте така и не се случили. Кенеди не бил като Линдън Джонсън, а като вицепрезидент Л. Б. Дж. се оказал напълно неспособен да му помогне. Републиканците и „диксикратите“66 всячески спъвали работата му в продължение на сто и десет дни; накрая един от тях издъхнал в залата и се превърнал в герой на консерваторите. Когато Кенеди най-накрая се отказал, направил знаменитото си изявление, което щяло да го преследва чак до смъртта му през 1983: „Бяла Америка напълни къщата си с подпалки; пожарът може да избухне всеки момент.“

Не след дълго започнали расовите вълнения. Докато президентът бил зает с тях, северновиетнамските войски превзели Сайгон — а човекът, който ме въвлече във всичко това, останал парализиран за цял живот в инцидент, случил се по време на кацането на хеликоптера на палубата на американски самолетоносач. Обществените настроения все повече се обръщали срещу Дж. Ф. К.

Месец след падането на Сайгон при атентат в Чикаго загинал Мартин Лугър Кинг. Оказало се, че убиецът е агент от ФБР на име Дуайт Холи. Преди да се самоубие, той заявил, че покушението било наредено лично от Хувър. Чикаго избухнал в пламъци. Не след дълго десетки други американски градове последвали съдбата му.

Джордж Уолъс бил избран за президент. По това време земетресенията вече се били превърнали в сериозна опасност. И понеже бил абсолютно безпомощен срещу тях, Уолъс наредил бомбардирането на Чикаго; според него само така можело да се смачка съпротивителното движение. Това според Хари се случило през юни 1969 година. Година по-късно президентът Уолъс дал ултиматум на Хо Ши Мин — или Сайгон става свободен град като Берлин, или Ханой ще се превърне в мъртъв град като Хирошима. Чичо Хо отказал. Може би е смятал, че Уолъс просто блъфира, но се оказало, че греши. На 9 август 1969 Ханой се превърнал в радиоактивен облак — точно двайсет и четири години след деня, в който Хари Труман наредил пускането на „Дебелака“ над Нагасаки. Вицепрезидентът Къртис Леей67 лично поел командването на мисията.

В речта си пред нацията президентът заявил, че това било Божията воля. Повечето американци били съгласни с него. Рейтингът му бил доста висок, но в страната имало поне един човек, който не одобрявал управлението му. Той се наричал Артър Бремър и на петнайсети май хиляда деветстотин седемдесет и втора застрелял президента. Това се случило по време на предизборната кампания на Уолъс в търговски център в Лоръл, Мериленд68.

— Знаеш ли какво е било оръжието? — попитах.

— Май беше трийсет и осми калибър.

Разбира се. Може би дори „Полис Спешъл“, макар че най-вероятно е било револвер „Смит & Уесън“, модел „Виктъри“. Същото оръжие, което отне живота на полицай Типит в една друга нишка на времето.

Някъде по това време започнах да губя нишката на събитията. И мисълта „Трябва да поправя стореното, трябва да поправя стореното, трябва да поправя стореното“ започна да отеква като гонг в главата ми.

През 1972 Хюбърт Хъмфри69 станал президент. Интензитетът и честотата на земетресенията нараснали. Случаите на самоубийства по целия свят драстично се увеличили. Навред избуявал фундаментализъм във всякакви форми и разновидности. Индия и Пакистан си обявили война; появили се още повече атомни гъби. Бомбай така и не бил прекръстен на Мумбай. От него останала само радиоактивна пепел, раздухвана от туморния вятър.

Същата участ сполетяла и пакистанския град Карачи. Едва когато Русия, Китай и Съединените щати заплашили да подложат двете враждуващи страни на такива бомбардировки, които да ти върнат в каменната ера, конфликтът бил потушен.

През 1976 Хъмфри загубил позорно президентските избори от Роналд Рейгън. Дори жителите на родната на Хъмп Минесота масово гласували за съперника му.

В Джоунстаун, Гаяна, две хиляди души извършили масово самоубийство.

През ноември 1979 година ирански студенти нахлули в американското посолство в Техеран и взели в плен не шейсет и шест, а над двеста заложници. Обезглавяванията били показвани по иранската телевизия. Рейгън си взел поука от „Ханойския ад от шейсет и девета“ и оставил ядрените ракети в силозите, обаче изпратил в Иран beaucoup войници. Естествено, оцелелите до този момент заложници моментално били изклани, а една новосформирана терористична група, наречена „Базата“70 (или „Ал-Кайда“ на арабски) започнала да залага бомби нашир и длъж.

— Човекът беше изключителен оратор, но изобщо не разбираше същината на войнстващия ислям — отбеляза Хари.

Музикантите от „Бийтълс“ се събрали отново и изнесли прочутия „Концерт на мира“. Атентатор-камикадзе сред публиката детонирал експлозивите, скрити в дрехите му, и погубил три хиляди зрители. Пол Маккартни ослепял.

Малко след това Близкият изток буквално пламнал.

Русия претърпяла национална катастрофа.

Някаква отцепническа група — вероятно изпратени в изгнание руски фанатици — започнали да продават ядрено оръжие на различни терористични групировки, сред които и „Базата“.

— Докъм 1994 — каза сухо Хари — нефтените находища пресъхнаха и заприличаха на черно стъкло. Като онова, дето свети в тъмното. Оттогава тероризмът сам се обезсмисли. Преди две години някой взриви атомно куфарче в Маями, ама не постигна кой знае какво. Мисълта ми е, че трябва да минат най-малко шейсет-осемдесет години, преди хората пак да купонясват на Саут Бийч — да не говорим, че всичко в Мексиканския залив стана на супа, — обаче само десет хиляди измряха от радиацията. Междувременно този проблем престана да ни вълнува, щото Мейн гласува да стане част от Канада, а президентът Клинтън посрещна с готовност решението ни.

— Бил Клинтън ли е президент?

— Не, бе, човек! Беше номиниран за изборите през две хиляди и четвърта, обаче умря от сърдечен удар по време на едно събрание. Тогава на политическата сцена излезе жена му. И сега тя е президент.

— Добре ли си върши работата?

Хари завъртя длан.

— Не е зле… но не можеш да издадеш закон срещу земетресенията. А в крайна сметка това е най-големият ни проблем.

Някъде над нас отново се разнесе онзи воднист, раздиращ звук. Погледнах нагоре. Хари дори не си направи труда.

— Какво е това? — попитах.

— Синко — погледна ме той, — никой не знае. Учените още спорят по въпроса, но в този случай май проповедниците са напипали верния отговор. Според тях Господ се подготвял да срине всичко, сътворено от ръцете Му, тъй както Самсон сринал навремето Храма на филистимяните. — Той допи уискито си. Руменината започваше да плъзва по бузите му… които, доколкото можех да видя, изглеждаха непокътнати от радиационните язви. — И навярно са прави.

— Боже всемогъщи! — отроних.

Той равнодушно ме изгледа.

— Е, стига ли ти толкова история, синко?

И още как. Щеше да ми държи влага за цял живот.

— Ще си вървя — казах. — Ще се справиш ли?

— Сякаш досега не съм се справял… — измърмори Хари и ме изгледа изпитателно. — Джейк, откъде точно се взе? И защо ми се струва, че те познавам?

— Може би защото дълбоко в себе си винаги знаем кои са нашите ангели-хранители?

— Глупости.

Исках да си тръгна. Донякъде защото след следващото рестартиране на системата животът ми щеше да бъде доста по-простичък, ала най-вече заради своя домакин. Все пак той беше свестен човек, който бе страдал предостатъчно във всяко от трите си въплъщения. Пристъпих отново до камината и взех една от рамкираните фотографии.

— По-внимателно! — подвикна ми Хари. — Това е семейството ми!

— Знам — кимнах и сложих снимката в костеливите му възлести пръсти. Зърнестото черно-бяло изображение вероятно беше увеличено от стандартна кодакова снимка. — Баща ти ли я е правил? Питам, понеже само него не виждам.

Той ме изгледа озадачено, после погледът му се върна към фотографията.

— Не — каза. — Една съседка ни щракна през лятото на петдесет и осма. По туй време нашите вече се бяха разделили.

Зачудих се дали е била същата съседка, която бях видял да пуши, докато миеше семейната кола и от време на време пръскаше с маркуча домашното куче. Някак си бях сигурен, че е била точно тя. От най-затънтените кътчета на съзнанието ми, сякаш ехтящи от дълбок кладенец, се разнесоха гласчетата на скачащите на въже момиченца: „Татко кара подводница.“

— Имаше проблем с алкохола. В ония времена това не беше кой знае какъв проблем — голяма част от мъжете пиеха и оставаха под един покрив с жените си, — но той ставаше наистина гаден, когато се напие…

— Не се и съмнявам — измърморих.

Той ме изгледа косо, после се усмихна. Повечето му зъби липсваха, обаче усмивката му пак беше симпатична.

— Няма как да го знаеш, Джейк. На колко си години?

— На четирийсет — отвърнах, макар и да бях сигурен, че тази нощ изглеждам доста по-стар.

— Следователно си роден през 1971.

Всъщност бях роден през седемдесет и шеста, обаче нямаше начин да му го кажа, без да обясня петте липсващи години, пропаднали в заешката дупка като Алиса в Страната на чудесата.

— Близо си — кимнах. — Снимката е правена в къщата на Кошут Стрийт. — Жителите на Дери биха произнесли названието на улицата като „Косут“.

Посочих към Елън, която стоеше вляво от майка си, и се замислих за порасналата Елън, с която бях говорил по телефона (да я наречем „Елън 2.0“). Също така се присетих — беше неизбежно — и за Елън Докърти, нейната „хармонизирана“ версия, с която се бях срещнал в Джоди.

— Не мога да ти кажа откъде го знам, но тя беше едно сладко червенокосо бонбонче, нали? Миниатюрно копие на Люсил Бол!

Хари се взираше безмълвно в мен.

— Разгърна ли комедийния си талант? В телевизията или някое радио?

— Водеща е на музикално шоу по Си Би Си — провинция Мейн — каза тихо той. — Но как…

— Това е Трой… това е Артър, известен още като Туга… а ето те и теб. Майка ти те е прегърнала… — Усмихнах се. — Точно както Бог е повелил.

„Ех, ако можеше всичко да си остане постарому — помислих си. — Какво ли не бих дал, за да можеше!“

— Аз… ти…

— Баща ти е бил убит, нали?

— Да. — Тръбичката под носа му се бе накривила и той я нагласи в предишното положение. Забелязах, че ръката му се движи изключително бавно, като на човек, който сънува с отворени очи. — Беше застрелян в гробището „Лонгвю“, докато полагал цветя върху гроба на родителите си. И то, само няколко месеца след тази снимка. Полицията арестува някой си Бил Търкот…

Опа! Това не го очаквах.

— … обаче той имаше желязно алиби и в крайна сметка го освободиха. Така и не успяха да открият истинския убиец. — Хари ме сграбчи за ръката. — Господине… синко… Джейк… знам, че е налудничаво, но… да не би ти да си убил баща ми?

— Не ставай смешен. — Взех фотографията и я закачих на стената. — Не съм бил роден преди седемдесет и първа, забрави ли?

Крачех бавно по главната улица, запътен към порутената фабрика и опустялото магазинче „Куик Флаш“ отсреща ѝ. Вървях с приведена глава, без да се оглеждам за Безноско, Дупегъзко или останалите от щастливата им банда. Мислех си, че ако са наоколо, щяха да се държат на сериозно разстояние от мен. Сигурно ме мислеха за луд. И вероятно бяха прави.

„Всички тук сме луди“ — беше казал Чеширският котарак на Алиса. После беше изчезнал. Само усмивката му беше останала. И ако не ме лъжеше паметта, се беше задържала доста дълго.

Вече разбирах много повече. Не всичко — съмнявах се, че дори Хората с картите разбираха всичко (да не говорим, че след натрупването на определен „стаж“ вече нищо не разбираха), — ала това не ми помагаше особено по отношение на решението, което трябваше да взема.

Докато се промушвах под веригата, чух нещо като далечна експлозия. Не ме стресна; вече бях свикнал, че експлозиите и взривовете са нещо обичайно за този свят. Когато хората започнат да губят надежда, няма как да се мине без такива неща.

Влязох в санитарното помещение зад магазина и за малко да се подхлъзна на шубата от овча кожа, която бях захвърлил. Изритах я настрани — нямаше да ми трябва там, където отивах, — и се приближих към кашоните, които толкова силно ми напомняха за снайперисткото гнездо на Лий.

Проклети хармонии.

Отместих част от кашоните, колкото да мога да се промуша в ъгъла, след което внимателно ги струпах зад себе си. После започнах да пристъпвам бавно напред, мислейки си как ли се чувства човек на върха на стръмно стълбище в пълен мрак. Този път обаче нямаше стъпало; само онзи причудлив визуален ефект. Стъпка след стъпка, напредвах предпазливо, наблюдавайки как долната част на тялото ми започва да трепти, след което затворих очи.

Още една крачка. И още една. Вече усещах как по краката ми се разлива топлина. След още две стъпки долових как слънчевата светлина от другата страна на клепачите ми започва да сияе в алено. Направих още една крачка и чух познатото припукване в главата си. Миг по-късно то бе заменено от ритмичното съскане и пухтене на тъкачните станове.

Отворих очи. Зловонието на мръсната тоалетна бе заменено от потискащата миризма на текстилната фабрика, работеща под пълна пара във време, когато Американската агенция за опазване на околната среда още не съществуваше. Вместо скъсан линолеум под краката си почувствах напукан цимент. Вляво от мен се издигаха големите метални контейнери, пълни с производствени отпадъци, а вдясно беше сушилнята. Часът беше единайсет и петдесет и осем преди обяд, а датата — девети септември хиляда деветстотин петдесет и осма. Хари Дънинг пак си беше малко момче. Каролин Пулин беше по средата на петия учебен час в Лисбонската гимназия — може би слушаше учителя си, а може би си мечтаеше за някое момче или как ще отиде на лов с баща си след няколко месеца. Сейди Дънхил още не бе омъжена за господин „Метла в леглото“ и живееше в Джорджия. Лий Харви Осуалд се подвизаваше нейде из Южнокитайско море със своето подразделение морски пехотинци. А Джон Фицджералд Кенеди все още беше младши сенатор от Масачузетс и можеше само да сънува президентския пост.

Бях се върнал.

Приближих се до веригата и се промуших под нея. Щом се озовах от другата страна, застинах неподвижно за момент, прехвърляйки в съзнанието си онова, което трябваше да сторя. После закрачих към другия край на сушилнята. Зад ъгъла, облегнат на стената ѝ, заварих Човека със зелената карта. Само дето картата на Зак Ланг вече не бе зелена. Беше придобила мътен охрен оттенък — нещо средно между зеленикаво и жълто… Старомодният му шлифер бе покрит с прах и мръсотия, а контешката му филцова беше смачкана и овехтяла. Страните му, някога гладко избръснати, сега бяха осеяни с набола и прошарена четина. Очите му бяха кървясали. Още не беше фиркан — поне за момента не можех да помириша алкохол, — но вероятно това щеше да стане съвсем скоро. Все пак „Зелена фасада“ се намираше в обсега му, колкото и малък да беше той, а удържането на всички тези времеви нишки не беше лесна работа. И ако многобройните версии на миналото създаваха затруднения, какво да се каже за многобройните версии на бъдещето? Всеки на негово място би посегнал към алкохола, стига да му беше под ръка.

Бях прекарал един час в 2011. А може би и малко повече. Колко ли дълъг се бе оказал този период за него? Не знаех. И не исках да зная.

— Слава богу — въздъхна той… също както преди. Ала щом ми протегна ръка, за да се здрависа, неволно се отдръпнах. Ноктите му бяха дълги и почернели от мръсотия. Пръстите му трепереха. Това бяха ръцете на алкохолик, тръпнещ в очакване на бленуваната доза.

— Знаеш какво трябва да сториш — каза ми той.

— Знам какво ти искаш да сторя.

— Това, което искам аз, няма никакво значение. Трябва да се върнеш за последен път. Ако всичко е наред, ще се озовеш в закусвалнята. Скоро ще я съборят и когато това се случи, мехурчето, виновно за цялата тази каша, ще се спука. И бездруго си беше същинско чудо, че остана цяло толкова дълго време. Трябва да затвориш кръга.

Той отново се протегна към мен. Този път не просто се отдръпнах, а направо се завъртях кръгом и се затичах през паркинга. Човекът с картата се втурна подире ми. Заради коляното ми дистанцията помежду ни беше по-малка, отколкото ми се искаше. Докато минавах покрай един плимут (пълно копие на онзи, който бях видял една нощ в двора на бунгалата в Кендълуд), го чух как диша тежко зад гърба ми. После се озовах на пресечката на главната и Олд Луистън Роуд. От другата страна на улицата добре познатият ми младеж с леко хулигански вид бе застанал в неизменната си поза с вирнат към „Кенебек Фрут“ ботуш.

Притичах над релсите, треперейки да не би болният ми крак да ме предаде върху сгурията, обаче Ланг беше този, който се подхлъзна и падна. Чух го как извика — викът му наподобяваше отчаяно грачене, — и изведнъж ми дожаля за него. Тежък беше кръстът му, не можеше да се отрече… Ала не допуснах съжалението ми да ме забави. Неумолими са повелите на любовта.

Към кръстовището се приближаваше автобусът за Люистън. Втурнах се напред и шофьорът натисна клаксона. Замислих се за друг един автобус — претъпкан с хора, изгарящи от нетърпение да видят президента. И президентшата, разбира се, с елегантния ѝ розов тоалет. На седалките имаше рози. Не жълти, а червени.

— Джимла, върни се!

Точно така. Нали бях Джимла все пак — чудовището от кошмара на Розет Темпълтън. Докато куцуках покрай „Кенебек Фрут“, установих, че съм набрал преднина пред Човека с охрената карта. Не се съмнявах, че ще спечеля тази надпревара; в крайна сметка аз бях Джейк Епинг, гимназиален учител; аз бях и Джордж Амбърсън, амбициозният романист; аз бях и Джимла, който застрашаваше съществуванието на целия свят с всяка своя стъпка.

Въпреки всичко продължавах напред.

Замислих се за Сейди — стройната, храбра и красива Сейди, — и забързах още повече. Сейди с нейната предразположеност към злополуки от всякакъв род и вид, която щеше да се спъне в един лош човек на име Джон Клейтън. И при тази злополука нямаше да пострадат само глезените ѝ. „Изгубен е за любовта светът“ — кой го беше написал, Драйдън или Поуп?

Задъхан, се спрях за момент до „Тайтъс Шеврон“. От другата страна на улицата собственикът на „Добрият бял слон“ си пушеше лулата и ме зяпаше. Човекът с охрената карта стоеше в края на алеята зад универсалния магазин. Вероятно това беше пределът, отвъд който не можеше да пристъпи (поне в тази посока).

Той протегна и двете си ръце към мен. Това никак не ми хареса. После падна на колене и събра длани като за молитва, което беше още по-лошо.

„Моля те, не го прави! Знаеш каква е цената!“

Знаех я, ала въпреки това продължих напред. На следващата пресечката, точно зад църквата „Сейнт Джоузеф“, имаше телефонна будка. Шмугнах се вътре, затръшнах вратата, направих справка в телефонния указател и пуснах десетцентова монета.

Когато таксито спря до мен, забелязах, че шофьорът пуши „Лъки Страйк“ и радиото му е настроено на WJAB.

Да, историята се повтаря.

Последни записки

30.09.1958 г.

Настаниха ме в стая номер седем на мотел „Тамарак“.

Платих с банкноти от портфейла от щраусова кожа, подарен ми от стар приятел. Парите, също като ризите от „Мейсънс“ и месото, купено от супермаркет „Ред & Уайт“, остават същите. Замислих се, че ако всяко пътуване води до пълно рестартиране на системата, това не би следвало да е така. Парите не бяха от Ал, но поне агент Хости ми даде картбланш за бягство, което можеше и да се окаже от полза за света.

Или не. Не знам.

Утре е първи октомври. В Дери хлапетата Дънинг тръпнат в очакване на Хелоуин и вече подготвят костюмите си. Елън, тази червенокоса кукличка, възнамерява да се премени като принцеса Снегопролет Летепад. Уви, няма да ѝ се удаде шанс да го стори. Ако се върна в Дери днес, бих могъл да убия Франк Дънинг и да спася нейния Хелоуин, ала няма да го направя. Както няма да отида в Дърам, за да спася Каролин Пулин от куршума на Анди Кълъм. Въпросът е да ида ли в Джоди? Няма как да спася Кенеди, това е ясно, но може ли бъдещата история на света да се окаже толкова крехка, че да не позволи на двама гимназиални учители да се срещнат и да се влюбят? Да се оженят, да танцуват на парчета на „Бийтълс“ като „Искам да подържа ръката ти“ и да водят най-обикновен, незабележим живот?

Не знам, не знам.

Сейди може и да не поиска да има нещо общо с мен. Този път аз няма да съм на трийсет и пет, а тя — на двайсет и осем; аз ще съм минимум на четирийсет и две-четирийсет и три… А ще изглеждам още по-стар. Обаче вярвам в любовта, разбирате ли; за мен любовта е уникална магия. Не мисля, че се определя от звездите, но вярвам, че духът ни, кръвта ни и сърцето ни отправят зов към духа, кръвта и сърцето на другия.

Сейди, която танцува с поруменели бузи и се смее като дете.

Сейди, която ми казва отново да оближа устните ѝ.

Сейди, която ме пита дали искам да вляза и да хапна крем-пита.

Един мъж и една жена. Толкова много ли искам?

Не знам, не знам.

Навярно се чудите с какво съм се занимавал тук, след като изоставих крилете на добрия си ангел? Писах. Имам писалка — подариха ми я Майк и Боби Джил, ако ги помните, — и отидох пеша до пазарчето, където си купих десет пълнителя. Мастилото е черно и идеално подхожда на настроението ми. Взех си още и двайсетина бележника; страниците на всички без последния вече са запълнени. Близо до пазарчето намерих железария, откъдето си взех лопата и портативен стоманен сейф с ключалка с шифър. Общата стойност на покупките ми беше седемнайсет долара и деветнайсет цента. Ще се окажат ли достатъчни, за да превърнат света в едно ужасно и мрачно място? И какво ще се случи с продавача, в чиято съдба се намесих още с влизането си в железарията?

Не знам, но съм сигурен в едно — някога дадох на един от играчите във футболния отбор на гимназията шанса да блесне като актьор и в крайна сметка приятелката му беше обезобразена. Навярно бихте казали, че не съм отговорен за станалото, ала всички знаем истината, нали така? Пеперудата разперва крилцата си.

В продължение на три седмици пишех всеки ден. В някои дни по дванайсет часа. В други — по четиринайсет. Писалката ми препускаше ли, препускаше по белия лист… Ръката ми се разрани. Направих ѝ компрес и продължих да пиша. В някои вечери отивах в лисбонското автокино, където предлагат билети с намаление за пешеходци — само по трийсет цента. Сядах в един от сгъваемите столове пред павилиончето на снекбара, недалеч от детската площадка, и гледах. Отново се насладих на „Дългото горещо лято“71. Изгледах „Мостът над река Куай“72 и мюзикъла „Южният Пасифик“.

Един ден имаше „БИ-БРУТАЛНА ХОРЪР ВЕЧЕР“, в която прожектираха „Капката“73 и „Мухата“. Тогава се запитах какво всъщност променям. Ако размажех примерно една мушица… нямаше ли това да се отрази върху следващите десет години от бъдещето? Или следващите двайсет… Четирийсет?

Не знам, не знам…

Макар че има и още нещо, за което съм сигурен. Миналото е кораво и неотстъпчиво поради същата причина, поради която и черупката на костенурката е корава — защото живата плът под нея е нежна, беззащитна и уязвима.

Има и друго: многобройните избори и възможности, пред които се изправяме във всеки ден от живота си, всъщност са музика, по която танцуваме. Те са като струни на китара. Погали ги и ще извлечеш приятни звуци. Хармонии. После обаче струните започват да се увеличават. Първо стават десет, после сто… хиляда… милион. Защото се мултиплицират! Хари не знаеше на какво се дължи онзи воднист, раздиращ звук, но аз разкрих същината му. Така звучат твърде многото хармонии, създадени от твърде много струни.

Вземете горно „до“ с достатъчно мощен (и верен музикално) глас и ще счупите кристална чаша само със звуковите вибрации. Пуснете точните хармонични ноти на домашното си стерео, усилете го достатъчно и ще строшите стъклата на прозорците. Следователно (или поне на мен така ми се струва), ако сложите достатъчно струни на инструмента на времето, ще съумеете да пропукате самата тъкан на реалността.

И всеки път системата почти напълно се рестартира. Разбира се, оставя и утайка. Човекът с охрената карта го беше казал и аз му вярвам. Но ако не инициирам големи промени… ако не правя нищо, а само отида в Джоди и отново срещна Сейди за първи път… и успеем пак да се влюбим…

Исках да се случи и си мислех, че е възможно да се случи. Нали кръвта и сърцето ни отправят зов към кръвта и сърцето на другия? Тя ще поиска да имаме деца. Както и аз. Навярно ще си кажа, че с едно дете повече или по-малко в света няма да има никаква разлика… Или поне няма да е голяма. Даже спокойно бихме могли да имаме две деца… а защо не и три? (Все пак това бе Ерата на големите семейства.) Ще си живеем тихо и кротко. Няма да създаваме вълни и да смущаваме хода на времето.

Само че всяко дете е вълна.

Всеки дъх, който си поемаме, също е вълна.

„Трябва да се върнеш за последен път — беше ми казал Човекът с охрената карта. — Трябва да затвориш кръга. И това няма нищо общо с моите или с твоите желания.“

Наистина ли бях готов да подложа на риск съдбата на целия свят — и самата реалност, — заради жената, която обичам? Не изглеждаше ли на този фон лудостта на Лий като нещо съвсем незначително?

Човекът със затъкнатата в шапката му карта ме очаква до сушилнята. Мога да почувствам присъствието му. Едва ли ми изпраща мисловни вълни, ала точно така го усещам. „Върни се. Не е задължително да си Джимла. Не е късно отново да станеш Джейк. Отново да бъдеш добрият човек… добрият ангел. Ангелът-хранител. Не е важно да спасиш президента, а да спасиш света. Направи го, докато все още има време.“

Да.

Ще го направя.

Вероятно ще го сторя.

Утре.

Утре няма да е късно, нали?

1.10.1958 г.

Все още съм в мотел „Тамарак“. Все още пиша.

Най-силно ме измъчват колебанията ми по отношение на Клейтън. За него си мислех, докато слагах последния пълнител в писалката си, за него си мисля и сега. Ако знаех със сигурност, че тя ще е в безопасност, може би щях да се въздържа от намеса в живота ѝ. Дали Джон Клейтън щеше да цъфне пред къщата на Сейди, ако извадех себе си от уравнението? Може би обстоятелството, че ни беше видял заедно, бе преляло чашата и го беше тласнало отвъд ръба? Той обаче я бе проследил чак до Тексас, преди да узнае каквото и да било за нас, и ако го направеше отново, този път можеше не просто да нарани бузата ѝ, а направо да ѝ пререже гърлото. И нито аз, нито Дийк щяхме да сме там, за да му попречим.

Всъщност не бе изключено и да е знаел за нас. Сейди може да е писала на своя приятелка в Савана, приятелката да е казала на друга приятелка и нищо чудно в един прекрасен момент новината, че Сейди излиза с друг мъж — такъв, който не познава законите на метлата, — да е стигнала до ушите на бившия ѝ. Ако нищо от това не се случи заради отсъствието ми, всичко около Сейди ще бъде наред.

Дамата или тигъра?

Не знам, не знам.

Времето захладнява. Идва есента.

6.10.1958 г.

Миналата вечер отново посетих автокиното. Оказа се, че това е последният уикенд, в което работи; от понеделник щяха да закачат големия надпис „ЗАТВОРЕНО ЗА СЕЗОНА“ и да добавят нещо от сорта на „ОЧАКВАЙТЕ НИ ДВОЙНО ПО-ИНТРИГУВАЩИ ПРЕЗ ’59-А!“. Афишът предлагаше избор между два кратки филма, анимация за Бъгс Бъни и още една „би-брутална хорър вечер“ със „Страховито“ и „Паразитът“. Заех обичайното си място на сгъваемия стол и изгледах „Страховито“, без да видя и една сцена от него. Беше ми студено. Имах пари за палто, ала вече се боя да купувам каквото и да било. Възпира ме мисълта за промените, които може да предизвикам.

Когато първият филм свърши, влязох в снекбара. Умирах за чаша горещо кафе. (В съзнанието ми се сблъскаха две мисли: „Това няма да промени много неща“ и „Откъде знаеш?“) Щом излязох навън, забелязах, че на детската площадка, която само допреди месец гъмжеше от дечурлига, има само едно хлапе. Момиченце с дънково якенце и яркорозово клинче. Скачаше на въже и изглеждаше досущ като Розет Темпълтън.

— По пътечката вървя, подскачам си и ето! — пееше детенцето. — В скрито камъче в калта ударих си крачето! Преброй до три, до четири, преброй сега до пет! Влюбена съм в пеперуда, също и в поет!

Не можех да остана. Треперех прекалено силно.

Може би поетите биха пожертвали света в името на любовта, но не и обикновен „малък човек“ като мен. Утре, ако заешката дупка все още е на мястото си, ще се върна. Ала преди да го сторя…

Кафето не беше единственото, което си взех от снекбара.

7.10.1958 г.

Портативният стоманен сейф е на леглото ми. Капакът му е отворен. Лопатата е в килера (нямам представа какво ли си е помислила камериерката). Мастилото в писалката ми е на привършване, но това не ме тревожи; имам да напиша още максимум две-три страници. После ще прибера ръкописа в сейфа и ще го заровя край езерото, където навремето се бях отървал от мобилния си телефон. Възнамерявам да го закопая дълбоко в рохкавата тъмна почва. Може би някой ден ще го открият. Може би ще си ти. Естествено, ако има бъдеще и ако те има теб. Това е нещо, което ще узная съвсем скоро.

Опитвам се да се убедя (ту изпълнен с надежда, ту изпълнен със страх), че трите седмици, прекарани в мотел „Тамарак“, не могат да предизвикат кой знае какви промени; все пак Ал бе прекарал в миналото четири години и беше успял да се върне в едно непокътнато настояще… макар и да имам известни подозрения, че по някакъв начин действията му са свързани с атентата над Световния търговски център или с голямото японско земетресение. Надявам се, че не е така, обаче няма как да го узная със сигурност.

И още нещо — вече не гледам на 2011 година като на настояще. Филип Нолан74 беше Човекът без родина, а аз съм Човекът без епоха. И подозирам, че винаги ще бъда. Дори 2011 да настъпи, и тогава ще съм като пришълец от друго време.

На бюрото до мен има пощенска картичка, показваща автомобили пред голям киноекран. Това бе единственият вид картички, продавани в снекбара на лисбонското автокино. Саморъчно написах и текста вътре, и адреса: господин Дийкън Симънс, гимназия на Джоди, Джоди, Тексас. В началото по инерция щях да напиша „Областна гимназия в Денхолм“, ала се сетих, че щяха да я преименуват така едва следващата или по-следващата година.

Що се отнася до самия текст, той гласи: „Драги Дийк: когато пристигне новата ви библиотекарка, наглеждай я. Ще има нужда от ангел-хранител, особено през април 1963. Моля те, довери ми се.“

— Не, Джейк — чувам в главата си гласа на Човекът с охрената карта. — Ако Джон Клейтън трябва да я убие и не успее, ще настъпят промени… а както сам установи за себе си, промените никога не са за по-добро. Без значение колко благородни и добри намерения имаш.

„Но тук става въпрос за Сейди! — ми се ще да му изкрещя и въпреки че никога не съм бил ревльо, усещам как в очите ми напират сълзи. Болезнени, парещи сълзи. — Тук става въпрос за Сейди и аз я обичам! Как само да стоя отстрани, когато Клейтън може да я убие?“

Отговорът е неумолим и неотстъпчив като самото минало:

— Затвори кръга.

Ето защо грабвам картичката и я накъсвам на малки парченца. После ги пускам в пепелника и ги запалвам. Слава богу, още няма противопожарни аларми и детектори, които да известят света за стореното от мен. Единственият по-силен звук са накъсаните ми хлипания. Чувствам се така, сякаш съм я убил със собствените си ръце. Скоро ще заровя стоманения сейф с ръкописа и ще се върна в Лисбон Фолс, където Човекът с охрената карта без съмнение много ще ми се зарадва. Няма да викам такси; възнамерявам да извървя пътя дотам, под нощното небе и звездите. Предполагам, че ще искам да се сбогувам. Всъщност сърцата не се разбиват. Ех, де да можеха…

Точно в момента обаче единственото място, където смятам да отида, е леглото ми. Там ще положа мокрото си лице върху възглавницата и ще се помоля на един Бог, в който не вярвам кой знае колко, да изпрати ангел-хранител на Сейди, за да оцелее. И да обича. И да танцува.

Сбогом, Сейди.

Ти така и не ме срещна, ала аз те обичам, скъпа.

Гражданин на столетието (2012)

Предполагам, че закусвалнята със знаменитите хамбургери на Ал вече я няма, заменена от „Л. Л. Бийн Експрес“, ала мога само да гадая; това е сред нещата, които не съм проверявал в интернет. Единственото, което знам, е, че когато се завърнах от своите приключения, заведението все още си беше там. Както и светът около него.

Е, поне засега.

Не съм сигурен за „Л. Л. Бийн Експрес“, понеже това бе последният ми ден в Лисбон Фолс. Върнах се в къщата си в Сабатъс, понаваксах си малко със съня, след което грабнах два куфара и котката си и се отправих на юг. Спрях да заредя бензин в градчето Уестбъро в околностите на Масачузетс и си казах, че местенцето е подходящо за човек без особени очаквания и претенции за живота.

Регистрирах се в „Уестбъро Хемптън Ин“. Там имаше безжичен интернет. Включих компютъра — сърцето ми така запрепуска в гърдите, че пред очите ми затанцуваха черни точици — и потърсих официалната страница на далаския „Морнинг Нюз“. Въведох номера на кредитната си карта (процес, който отне малко повече време заради треперещите ми пръсти) и получих достъп до архивите. Материалът за неизвестен атентатор, стрелял по Едуин Уокър, беше с дата 11 април 1963 година, ала нямаше нищо за Сейди от 12 април. Не открих нищо и в репортажите от следващата седмица… както и в тези от по-следващата.

Обаче не престанах да търся.

В крайна сметка намерих онова, което ме интересуваше, в броя от 30 април.

Никога не съм бил ревльо, така си е, но тази вечер си наваксах с лихвите. Плаках, докато заспя, и за пръв път от много време сънят ми беше дълбок и спокоен.

Жива.

Тя беше жива.

Обезобразена за цял живот — о, да, без съмнение! — но жива.

Жива, жива, жива!

Светът все още си беше там, където трябва, и все още се стремеше към хармония… а може би аз го карах да се хармонизира. Когато сами създаваме тази хармония, предполагам, че я наричаме „навик“. Започнах работа като заместник-учител в Уестбъро, а после бях назначен и на пълно работно време. Не бях изненадан, че директорът на местната гимназия се оказа луд футболен запалянко на име Борман… също като един весел треньор, когото познавах от друго време. Известно време поддържах връзка със старите си приятели от Лисбон Фолс, ала впоследствие се отказах. C’est la vie.

Отново прегледах архивите на далаския „Морнинг Нюз“ и открих кратък материал от 29 май 1963 година със следното заглавие: „БИБЛИОТЕКАРКАТА ОТ ДЖОДИ ИЗПИСАНА ОТ БОЛНИЦАТА“. Статията беше зле написана и ужасно неинформативна. Не се споменаваше нищо както за състоянието на Сейди, така и за бъдещите ѝ планове. Нямаше и снимка. Кратките репортажи, погребани на 20-а страница между намалените мебели и офертите на амбулантните търговци, никога не се придружават от фотографии. Това си е неписано правило, също като случаите, когато телефонът звъни все когато сте в банята или в тоалетната.

Трябва да призная, че в годината след завръщането ми в Страната на настоящето имаше няколко уебсайта и теми, от които гледах да стоя настрани. Чувствах ли се изкушен? Естествено. Интернет обаче е като меч с две остриета. За всяко нещо, което ще те дари с утеха — като това да откриеш, че възлюбената ти е оцеляла след опасната среща с бившия си съпруг, — има две, които ще те наранят. И докато търсиш новини за някого, не е изключено да се натъкнеш на информация, че друг скъп за теб човек е загинал при катастрофа. Или е умрял от рак на белите дробове в резултат на дългогодишно пушене. Или пък е извършил самоубийство, смесвайки големи дози алкохол и сънотворни.

В съзнанието ми изплува страховита картина. Сейди е съвсем самичка; няма кой да я зашлеви, за да я събуди и да я накара да застане под студения душ, Ако случайно се случи нещо подобно… не искам да го знам.

Използвах възможностите на интернет, за да се подготвя за часовете си. Периодично проверявах какви нови филми излизат и хвърлях едно око на най-популярните видеоклипове в мрежата. Това, което не правех, бе да търся новини за Сейди. Предполагам, че ако в Джоди излизаше вестник, щях по-трудно да издържа на изкушението, обаче след като преди не бе имало, едва ли щеше да се появи точно сега, когато интернет бавно, но сигурно поглъщаше печатните медии. А и старата поговорка неслучайно гласи: „През ключалки щом надничаш, неприятности привличаш.“ Нима в световната история има по-голяма ключалка от виртуалната мрежа?

Сейди беше оцеляла след срещата с Клейтън. И щеше да е най-добре, казах си аз, оттук нататък да сложа край на надзъртането в живота ѝ.

Да, наистина би било добре, само дето получих нов ученик по трансферната програма в часовете по английска литература. Случи се някъде през април — спокойно би могло да е на десети, точно на четирийсет и деветата годишнина от опита за покушение над генерал Уокър. Името ѝ бе Ерин Толивър и семейството ѝ се местеше в Уестбъро от Кайлийн, Тексас.

Градчето ми беше познато. Там в една дрогерия си бях купил презервативи от човек с противна всезнаеща усмивка. „И да не направиш нещо противозаконно, синко!“ — размаха ми назидателно пръст той. Кайлийн, където двамата със Сейди бяхме прекарали такива прекрасни нощи в бунгалата в Кендълуд.

Кайлийн, където излизаше местният вестник „Уикли Газет“.

По време на втората седмица на Ерин в часовете ми — през този период новата ученичка вече се бе сдобила с няколко нови приятелки, беше завъртяла главите на няколко момчета и се вписваше перфектно в гимназията — я попитах дали „Уикли Газет“ продължава да излиза.

Тя се оживи.

— Били сте в Кайлийн, господин Епинг, така ли?

— Много отдавна — отвърнах с тон, който не би задействал нито един детектор на лъжата.

— Да, още го печатат. Мама казва, че става само да увиваш риба в него.

— Има ли я още колонката „Как я карат в Джоди“?

— Има такава колонка за всички градчета южно от Далас — заяви Ерин и се изкикоти. — Сигурна съм, че без проблеми ще го намерите в нета, господин Епинг. Всичко може да се намери там.

Беше абсолютно права за това. Успях да издържа само една седмица. Понякога изкушението да надзърнеш през ключалката е твърде силно.

Намерението ми беше съвсем невинно — да вляза в електронния архив на изданието (стига само „Уикли Газет“ да поддържаше такъв) и да въведа в търсачката името на Сейди. Бях убеден, че тази постъпка не е сред най-разумните, но Ерин Толивър неволно бе разпалила чувствата ми и знаех, че няма да се успокоя, докато не се уверя какво е положението. Както се оказа, дори не се наложи да влизам в архива. Открих това, което ме интересуваше, не в колонката „Как я карат в Джоди“, а още на първа страница на последния брой.

„ДЖОДИ ИЗБИРА «ГРАЖДАНИН НА СТОЛЕТИЕТО» ЗА ЮЛСКИТЕ ЧЕСТВАНИЯ НА СТОГОДИШНИНАТА“ — гласеше заглавието. А на снимката под него… дъхът ми спря. Тя вече беше на осемдесет, но някои лица не се забравят. Фотографът навярно ѝ беше предложил да завърти главата си наляво, за да скрие обезобразената си страна, ала Сейди бе застанала в анфас пред обектива. И защо не? Все пак ставаше дума за стара рана, причинена от човек, който от години лежеше в гроба. Пък и според мен белегът ѝ придаваше характер. Естествено, аз бях предубеден — когато обичаш някого, белезите му от едра шарка ти приличат на чаровни трапчинки. В края на юни, след края на учебните занятия, си стегнах куфара и отново се отправих към Тексас.

Уханна лятна привечер в Джоди, щата Тексас. Градчето е по-големичко в сравнение с 1963, но не кой знае колко. Направили са фабрика за контейнери в онази част на града, където навремето живееше Сейди Дънхил. Бръснарницата я няма, а на мястото на бензиностанцията, където бях зареждал моя сънлайнър, сега се издига магазин „Севън Илевън“. Закусвалнята на Ал Стивънс, известна със специалните си хамбургери и пържени картофки, пък е заменена от заведение от веригата „Събуей“.

Официалните речи, съпътстващи тържеството, вече са приключили. Дамата, избрана от Историческото дружество и Градския съвет за „Гражданин на столетието“, е очарователно лаконична; за разлика от нея кметът говори дълго и пространно, но пък от него научавам много интересни неща. Като например това, че Сейди е изкарала един мандат като кмет и четири — в тексаската щатска регистратура. Аз обаче съм по-впечатлен от други неща — като благотворителната ѝ дейност, неспирните ѝ усилия да подобрява качеството на образованието в гимназията в Денхолм и дванайсетте месеца, по време на които е помагала като доброволец на жертвите на урагана „Катрина“ в Ню Орлиънс. Да не говорим за тексаската библиотечна програма за подпомагане на незрящите студенти, инициативата да усъвършенства болничните услуги за ветерани и усилията да осигури по-добро социално подпомагане на крайно нуждаещите се душевноболни. През 1996 ѝ предложили да се кандидатира за Конгреса, ала тя отказала с аргумента, че има твърде много работа тук, сред обикновените хора.

Така и не се омъжила. И си останала в Джоди. Все още е висока и стройна, а тялото ѝ изглежда незасегнато от остеопорозата. И все още е красива. Дългите ѝ бели коси се спускат почти до кръста.

Но речите вече са приключили и главната улица е затворена. Големи транспаранти в двата ѝ края обявяват, че това се дължи на:

Сейди е заобиколена от хора, тълпящи се около нея, за да ѝ честитят. Мисля, че все още мога да разпозная част от тях. Ето защо отивам към пулта на диджея, който се намира пред някогашния „Уестърн Ауто“, сега „Уолгрийнс“. Човекът сред многобройните плочи и компактдискове изглежда малко над шейсетте и има рядка прошарена коса и голямо шкембе. Обаче няма начин да сбъркам тези квадратни очила с розови рамки.

— Здрасти, Доналд — поздравявам го. — Виждам, че добре си заредил с музика за купона.

Доналд Белингам вдига очи към мен и се усмихва.

— Никога не се явявам неподготвен. Познаваме ли се?

— Не — отвърнах. — Майка ми е говорила за теб. Разказвала ми е за една танцова забава през шейсетте, на която си бил диджей… Каза, че си бил отмъкнал всички „биг бенд“ плочи на баща си.

Той се ухилва.

— Да, и здравата си изпатих за това. Как се казва майка ти?

— Андрея Робъртсън — казах, избирайки името напосоки. Андрея беше най-добрата ми ученичка от втория срок по американска литература.

— Да, спомням си я. — Неуверената му усмивка обаче свидетелства за обратното.

— Предполагам, че онези плочи вече ги няма, или…

— О, естествено, че заминаха. И то преди доста време. Обаче имам всичко стойностно от биг бендите на компактдискове. Музикално желание ли надушвам?

— Точно така. И е нещо специално.

Той се засмива.

— Всички са такива.

Казвам му какво искам и Доналд — както винаги, склонен да угоди — се съгласява. Докато се отправям към мястото, където кметът тъкмо повежда под ръка жената, заради която дойдох, диджеят извиква подире ми:

— Така и не ми каза името си!

— Амбърсън — отвръщам през рамо. — Джордж Амбърсън.

— И го искаш точно в осем и петнайсет?

— На секундата. Времето е в основата на всичко, Доналд. Да се надяваме, че ще бъде благосклонно.

Пет минути по-късно Доналд Белингам облъчва Джоди с рокендрол хит на „Дани енд дъ Джуниърс“ и танцуващите изпълват улицата под аленото зарево на тексаския залез.

В осем и десет Доналд пуска бавно парче на Алън Джаксън, на което даже най-възрастните излизат да танцуват. За първи път от края на речите Сейди не е заобиколена от народ и аз се доближавам до нея. Сърцето ми бие толкова силно, че сякаш тресе цялото ми тяло.

— Госпожице Дънхил?

Тя се обръща. Усмихва се, но веждите ѝ са повдигнати въпросително. Висока е, ала аз съм по-висок. Винаги съм бил.

— Да?

— Казвам се Джордж Амбърсън. Исках да ви кажа колко много ви се възхищавам за всичко, което правите.

В погледа ѝ потрепва недоумение.

— Благодаря ви, господине. Не ви познавам, но името ви ми звучи познато. От Джоди ли сте?

Вече не мога да пътувам във времето и определено не мога да надничам в хорските глави, ала съм абсолютно сигурен какво си мисли тя. „Понякога чувам това име в сънищата си.“

— И да, и не — отвръщам и бързам да добавя, изпреварвайки евентуалните ѝ въпроси: — Мога ли да ви попитам кое точно ви запали по дейностите в полза на обществото?

От усмивката ѝ вече е останала само бледа сянка.

— А това ви интересува, защото…

— Покушението ли беше причината? Покушението срещу Кенеди?

— Защо… Предполагам, че да, в известна степен… Мисля, че дори и да не се беше случило, пак щях да се захвана с тази работа, ала действително всичко започна оттам. Убийството на президента дамгоса тази част от Тексас с такъв… — Лявата ѝ ръка се надига неволно към бузата, след което отново се отпуска — … белег. Господин Амбърсън, откъде сте? Защото ви познавам, сигурна съм в това.

— Може ли да ви попитам още нещо?

Тя изглежда още по-озадачена. Поглеждам часовника си. Осем и четиринайсет. Още само минутка. Освен ако Доналд не забрави, естествено… но аз бях сигурен, че няма да забрави. Както се пее в хитовете от петдесетте, някои неща просто са предопределени.

— Танците „Сейди Хокинс“ от шейсет и първа. Кой ви придружи, за да наглеждате хлапетата, след като майката на треньора Борман си счупи крака? Спомняте ли си?

Тя ахва изненадано, сетне устата ѝ бавно се затваря. Кметът и съпругата му се приближават към нас, ала щом виждат, че водим сериозен разговор, учтиво ни подминават.

— Дон Хагарти — изрича тя. — Беше като да танцуваш със селския идиот. Господин Амбърсън…

Ала преди да довърши, като по даден знак гласът на Доналд Белингам прогърмява през осемте усилвателя:

— Окей, Джоди, ето ви едно парче, което е старо, но златно! Прославено, но не и забравено! Един от вас специално го поръча, хайде, спирам да ви мъча!

И емблематичното интро на брассекцията проехтява през високоговорителите:

Баб-даб-даб… баб-даб-да-ди-дум…

— Божичко! — възкликва Сейди. — Това е „В настроение“ на Глен Милър. Навремето обожавах да лудея на нея.

Подавам ѝ ръка.

— Хайде. Да танцуваме.

Тя се засмива и клати глава.

— Боя се, че дните, в които танцувах суинг, отдавна са отминали, господин Амбърсън!

— Изобщо не сте стара за танци. Както обичаше да казва Доналд — „От местата си станете и на копитцата скокнете!“ И ме наричайте Джордж. Моля ви.

На улицата двойките вече са се впуснали в буен рокендрол. Някои се опитват да танцуват суинг, ала никой не може да се мери с нас двамата със Сейди, особено както го играехме навремето.

Тя поема ръката ми бавно, сякаш насън. И тя… и аз… всичко е като сън. Подобно на всички хубави сънища, и този ще е кратък… ала точно мимолетността прави сънищата толкова прелестни, не мислите ли? Според мен е точно така. Защото щом мигът отмине, вече нищо не може да го върне.

Над улицата висят гирлянди и цветни лампички. Те ни обливат в златисти, алени и изумрудени сияния. Сейди се спъва в нечий стол, но аз съм готов за това и с лекота я улавям, преди да е паднала.

— Съжалявам, много съм непохватна.

— Винаги си била такава, Сейди. И това е само едно от нещата, които те правят толкова очарователна.

Преди да ме е засипала с въпроси, аз приплъзвам длан около талията ѝ. Тя ме прегръща и погледите ни се сливат. Пъстроцветните отблясъци танцуват по бузите ѝ и се отразяват в очите ѝ. Пръстите ни са сплетени така непринудено, че усещам как годините се свличат от мен като някакво твърде тежко и неудобно палто. В този миг се надявам само на едно — че не е имала време да срещне дори един-единствен мъж, способен да я освободи от метлата на Джон Клейтън веднъж завинаги.

Тя мълви с едва доловим глас, но аз успявам да я чуя въпреки гърмящата музика. Винаги съм успявал да я чуя.

— Кой си ти, Джордж?

— Някой, когото си познавала в друг живот, скъпа.

После музиката ни поема, връща ни във времето и ние пак танцуваме.

2 януари 2009 — 18 декември 2010 г.

Сарасота, Флорида

Ловел, Мейн