22 ноември 1963

Пета глава

Тръгнах покрай стената на сушилнята, както бях направил и при първото ми посещение. Шмугнах се под веригата с окачена на нея табела „ДОСТЪПЪТ ЗАБРАНЕН“ като първия път. Пак свих покрай ъгъла на зелената квадратна сграда, но този път нещо се блъсна в мен. За височината си не тежа кой знае колко, но съм добре сложен. „Вятърът няма да те издуха“ — казваше баща ми. Въпреки това Човекът с жълтата карта едва не ме повали. Все едно да те връхлети черен балтон, понесен от плющящи криле на птици. Крещеше нещо, но бях твърде стреснат (не чак уплашен, всичко се случи прекалено бързо) да проумея какво.

Бутнах го и той залитна назад към сушилнята с разпиляно край краката си палто. Тилът му удари метала и мръсната му федора се търкулна на земята. Той я последва, но вместо търкулване изпълни странно поетапно срутване. Съжалих за стореното още преди сърцето ми да нормализира ритъма си, а като видях как вдигна шапката и я заизтупва с мръсна ръка, ме обзе разкаяние. Тази шапка никога вече нямаше да е чиста и вероятно същото важеше за самия него.

— Добре ли си? — попитах, но когато се наведох да го докосна по рамото, той се дръпна покрай стената на сушилнята, избутвайки се с една ръка и приплъзвайки се надалеч от мен. Бих могъл да го сравня с контузен паяк, но не на това приличаше. По-скоро беше себе си: алкохолик с ферментирал, че чак загнил мозък. Човек, който по всяка вероятност беше също толкова близо до смъртта, колкото и Ал Темпълтън, защото в тази с половин век по-млада Америка сигурно не съществуваха спонсорирани от благотворителни фондации приюти и комуни за такива несретници. Агенцията за помощ на ветераните би се погрижила за него, ако изобщо някога беше носил униформа, но кой би го завел дотам? Едва ли щеше да има много желаещи, макар че все някой — бригадир от фабриката най-вероятно — можеше да уведоми ченгетата за него. Те биха го тикнали в изтрезвителното за двайсет и четири или четирийсет и осем часа. Ако по време на престоя си не умреше от гърчовете на алкохолния делириум, щяха отново да го пуснат на улицата, където цикълът щеше да се завърти отначало. Направо ми се дощя бившата ми съпруга да беше тук — можеше да разбере къде се провеждат сбирки на АА и да го заведе. Само дето Кристи щеше да се роди след двайсет и една години.

Оставих куфарчето между краката си и вдигнах ръце, за да му покажа, че са празни, но той се придвижи още по-назад покрай стената на сушилнята. По брадата му лъщеше слюнка. Огледах се наоколо, за да се уверя, че няма чие внимание да привлечем, видях, че сме сами в тази част на двора, и опитах отново:

— Бутнах те, защото ме стресна.

— Какъв си пък ти, мама му стара? — попита ме, а гласът му лавира поне между пет различни регистъра. Ако не бях чул същия въпрос при последното ми посещение, идея нямаше да имам какво ме пита… и макар завалянето да ми беше познато, дали интонацията не се беше променила? Не можех да съм сигурен, но имаше нещо. „Безобидно пиянде е, но друг като него не познавам — беше казал Ал. — Май подозира нещо.“ Според Ал причината беше, че е избрал да се припича на слънце точно до заешката дупка в 11:58 сутринта на 9 септември 1958 и тя му е повлияла някак. Също както по екрана на телевизора се получават смущения, ако пуснеш миксера близо до него. Може би там беше разковничето. Или пък всичко идваше от евтината пиячка.

— Никой — отвърнах с най-кроткия си гласец. — Не съм човек, от когото трябва да се притесняваш. Казвам се Джордж. Ти кой си?

— Шибаняк! — процеди през зъби и пак се плъзна заднишком. Ако така се казваше, майка му е имала голямо чувство за хумор. — Не ти е тук мястото.

— Не се тревожи, тръгвам си — казах му. Взех куфарчето, за да демонстрирам, че наистина такова е намерението ми, а той сякаш реши, че ще го замеря с него, и така се прегърби, че ушите му се скриха между раменете. Приличаше на пребито куче, което не очаква друг вид отношение. — Не ти мисля злото, ясно?

— Изчезвай, копеле долно! Връщай се, откъдето си дошъл, и ме остави на мира!

— Дадено. — Още не можех да се съвзема от уплахата, а адреналинът не действаше добре в комбинация със съжалението, което изпитвах — да не говорим за гнева. Същият гняв, който ме изпълваше всеки път, щом се върнех вкъщи и отново откриех Кристи пияна като каруцар, напук на всичките си обещания да се стегне, да влезе в правия път и да откаже алкохола веднъж завинаги. Смесицата от емоции нажежаваше още повече летния зной и започваше да ми се повдига. По различен начин си представях първите стъпки от спасителната ми мисия.

Спомних си за „Кенебек Фрут“ и божествената безалкохолна бира; пред очите ми беше парата, изплъзнала се от фризера, когато Франк Анисети старши го отвори, за да извади грамадната халба. Каква блажена прохлада цареше в магазина! Тръгнах в негова посока, без повече да му мисля, а новото (но стратегически поизносено по ръбовете) куфарче заподскача в ритъм с крачката ми.

— Ало! Ало, гусине!

Обърнах се. Пияницата се мъчеше да стане на крака, използвайки стената на сушилнята за опора. Беше намерил шапката и я притискаше към гърдите си. Сетне я заопипва и подхвана:

— Дадоха ми жълта карта от „Зелената фасада“, та пусни и ти долар, шибаняк. Днеска е ден за дваж повече пари.

Пак се бяхме върнали към сценария. Подейства ми успокояващо. Въпреки това се постарах да не го доближавам много. Не исках отново да го подплаша или да предизвикам агресия от негова страна. Спрях се на около два метра и протегнах ръка. Монетата от Ал проблесна върху дланта ми.

— Цял долар не мога да ти дам, но ето половинка.

Той се поколеба, стиснал шапката в лявата си ръка.

— Дано не очакваш свирка.

— Звучи примамливо, ама ще устоя на изкушението.

— Кво? — Той откъсна поглед от петдесетцентовата монета и го насочи към лицето ми, после пак погледна парата. Вдигна ръка да обърше пръските слюнка от брадата си и забелязах още една разлика. Нищо съществено, но все пак достатъчно да ме накара да се усъмня в теорията на Ал, че всяко ново пътешествие е рестарт на предишното.

— Все ми е едно дали ще я вземеш или не, само решавай по-бързо — казах. — Чака ме работа.

Той грабна монетата, после пак се сви като куче до стената на сушилнята. Очите му бяха разширени и влажни. По брадата му беше започнала да се стича нова лига. Повярвайте ми, няма нищо по-очарователно от един алкохолик; не знам защо „Джим Бийм“, „Сийграмс“ и „Майкс Хард Лемънейд“ не ги наемат за рекламни лица. Пийте „Бийм“, за да ви се отвори третото око.

— Кой си ти? Какво правиш тук?

— Имам работа за вършене. Защо не се обърнеш към АА за малкия си проблем с пие…

— Върви на майната си, Джимла!

Нямах представа какво е джимла, но псувнята си е псувня. Запътих се към портата, очаквайки поредния залп от въпроси. Предишния път ми го беше спестил, но тази среща беше различна.

Защото този път си нямах работа с Човека с жълтата карта. Когато вдигна ръка да обърше брадата си, видях, че картата в нея не е жълта.

Пак беше зацапана, но с оранжев цвят.

Стигнах до паркинга на фабриката и отново почуках по багажника на бяло-червения плимут „Фюри“ за късмет. Несъмнено се нуждаех от късмет. Пресякох железопътната линия и пак дочух познатото тудуф-тудуф на влак, само че този път звукът беше по-далечен, понеже срещата ми с Човека с жълтата карта — понастоящем Човека с оранжевата карта — се беше проточила. Въздухът отново вонеше на промишлени отпадъчни води и покрай мен пропъхтя същият междуградски автобус. Тъй като този път бях позакъснял, не можах да прочета табелата с направлението, но си спомних какво пишеше на нея: „ЛЮИСТЪН ЕКСПРЕС“. Позачудих се колко ли пъти Ал беше засичал същия този автобус, със същите лица, надничащи през прозорците.

Пресякох улицата на бегом, пропъждайки с ръка останалия зад автобуса синкав облак от изгорели газове. Рокабили бунтарят заемаше поста си пред вратата и ми мина мисълта как ли би реагирал, ако му открадна репликата. Но това би било също толкова гаднярска проява, колкото и умишления тормоз над пияндето пред сушилнята; присвои ли си човек тайния тийнейджърски жаргон, на хлапетата не им остава кой знае колко. А този дори не можеше да се забавлява на видеоиграта. Затова се задоволих с кимване.

Той отвърна на поздрава ми:

— Здрасти, татенце.

Влязох вътре. Звънчето издрънча. Подминах стелажа с намалените комикси и се запътих към тезгяха, където стоеше Франк Анисети старши.

— Какво ще обичаш, приятел?

За момент си глътнах езика, защото думите му бяха различни от предишния път. После се досетих, че е напълно логично. Тогава си бях взел вестник от стелажа. Сега пропуснах. Може би всяко пътешествие до 1958 нулираше километража (като изключим Човека с жълтата карта), но промениш ли нещо, животът се превръщаше в лотария. Макар и малко стряскаща, тази идея ми даваше свобода на действие.

— Добре ще ми дойде една безалкохолна бира.

— А на мен ми е добре дошъл всеки клиент, така че постигнахме единодушие. От пет или от десет цента да е?

— От десет май.

— Май-май добър избор направи.

Извади заскрежената халба от фризера. Обра пяната с дръжката на дървената лъжица. Допълни халбата и я сложи пред мен. Също като преди.

— Десет цента плюс един цент бакшиш.

Подадох му един от старите долари на Ал и докато Франк 1.0 ровеше за рестото, погледнах през рамо и видях как бившият Човек с жълта карта стои пред магазина за алкохол „Зелената фасада“ и се клатушка наляво-надясно. Заприлича ми на индуския факир от един стар филм, който свирейки на флейтата си, приканваше затворената в плетена кошница кобра да се покаже. Точно по график по тротоара се зададе Анисети младши.

Обърнах се напред, отпих от бирата и въздъхнах.

— Добре ми дойде.

— Тъй си е, няма нищо по-хубаво от студена бира в горещ ден. Не си тукашен, а?

— Не, от Уисконсин идвам. — Протегнах ръка. — Джордж Амбърсън.

Той я стисна, а звънчето над вратата издрънча.

— Франк Анисети. А ето го и синчето ми. Франк младши. Поздрави господни Амбърсън от Уисконсин, Франки.

— Здравейте, сър. — Той се усмихна и кимна, после се обърна към баща си. — Тайтъс е качил камиона на подемника. Вика, че ще е готов до пет.

— Браво на него. — Зачаках Анисети 1.0 да запали цигара и не останах разочарован. Вдиша дима и пак се обърна към мен: — По работа или на почивка?

Не отвърнах веднага, но не защото се чудех какво да отговоря. Изумяваше ме това как сцената постоянно се отклонява от оригиналния сценарий и после се връща към него. Анисети като че ли не обърна внимание на паузата.

— И в двата случая си избрал подходящия момент да ни посетиш. Тръгнат ли си летовниците, всички се поотпускаме. Искаш ли топка ванилов сладолед в бирата? Обикновено трябва да доплатиш пет цента, но в четвъртъците намалявам цената на петаче.

— Тоя лаф се износи преди десет години, тате — коментира добронамерено Франк младши.

— Благодаря, и така е добре — отвърнах. — Всъщност съм тук по работа. Сделка в… Сабатъс? Май така беше. Знаете ли такъв град?

— Открай време го знам — каза Франк. Издиша дим и ме погледна подозрително. — Доста път си бил за едната сделка.

Отвърнах му с усмивка, от която трябваше да подразбере: „Ако знаеш през какво съм минал.“ Навярно схвана смисъла ѝ, защото ми намигна. Звънчето над вратата дръпна и влязоха пазаруващите дами. Часовникът с надпис „ПИЙНЕТЕ ОБОДРЯВАЩО КАФЕ“ показваше 12:28. Изглежда, частта от сценария, където с Франк младши обсъждаме разказа на Шърли Джаксън, беше орязана от тази му версия. Допих бирата и в този момент спазъм преряза корема ми. На литературните герои рядко им се налага да посетят едното място, но в реалния живот стресът често провокира физическа реакция.

— Случайно да ви се намира тоалетна?

— Нямаме, съжалявам — отговори Франк старши. — Все се каня да направя, ама през лятото сме затрупани с работа, а през зимата никога не остават пари за ремонти.

— Можете да използвате тази на Тайтъс — предложи Франк младши. През това време пускаше топки сладолед в метален цилиндър, за да си приготви млечен шейк. Предишния път не го беше правил и това ме подсети за така наречения ефект на пеперудата. Имах чувството, че разперва криле пред очите ми. Заедно променяхме света. Реформите бяха малки — даже нищожни — но безспорно се случваха.

— Господине?

— Съжалявам — казах. — Нещо зациклих.

Той погледна недоумяващо, после се разсмя.

— Тоя израз не го бях чувал, ама си го бива. — И понеже си го биваше, вероятно щеше да го използва следващия път, като си загуби мисълта. Така израз, който иначе нямаше да навлезе в ежедневния жаргон още доста време, щеше да дебютира по-рано. Не бих казал преждевременно, тъй като в този времеви поток щеше да е точно по график.

— Бензиностанцията „Шеврон“ на Тайтъс е зад ъгъла вдясно — осведоми ме Анисети старши. — Ако е… ако е спешно, можеш да използваш нашата тоалетна на горния етаж.

— Не, няма нужда — отвърнах и макар вече да бях погледнал стенния часовник, нарочно хвърлих едно око и на ръчния ми „Булова“ върху тузарската верижка на „Спайдел“. Добре, че никой не видя циферблата, защото бях забравил да го настроя и все още си показваше часа от 2011. — Трябва да тръгвам. Чакат ме доста задачи. Ако не стане някакво чудо, ще ми отнемат повече от ден. Ще ми препоръчаш ли някой добър мотел наоколо?

— За странноприемница ли говориш? — попита Анисети баща. Загаси фаса си в един от подредените по тезгяха пепелници с надпис „С «УИНСТЪН» ПУШЕНЕТО Е НАСЛАДА!“.

— Да. — Този път усмивката ми вероятно не ме представяше като врял и кипял в занаята, а като най-обикновен глупак… а и се свих от поредния спазъм. Ако скоро не обърнех внимание на стомашно-чревния си проблем, сигурно щях да стигна до спешното отделение. — В Уисконсин им викаме мотели.

— Ами, „Странноприемница Тамарак“ е на около осем километра по шосе 196 и ти е на път за Люистън — каза Анисети старши. — До автокиното се намира.

— Благодаря за информацията — казах, ставайки.

— Пак заповядай. А ако искаш да позагладиш перчема преди някоя среща, отбий се през бръснарницата на Баумър. Работи отлично.

— Благодаря. Още една полезна информация.

— Информацията е безплатна, бирите струват американска пара̀. Приятно изкарване в Мейн, господин Амбърсън. А ти, Франки, си допивай млечния шейк и бягай в училище.

— Дадено, тате. — Този път Младши ми намигна.

— Франк? — изчурулика една от пазаруващите дами. — Хубави ли са портокалите?

— Хубави като усмивката ти, Лиола — отговори ѝ той и госпожите се засмяха. Не се опитвам да сантименталнича; в действителност се чу хи-хи.

На излизане минах покрай тях и тихо ги поздравих: „Дами.“ Звънчето издрънча и се озовах в света, съществувал, преди да се родя. Но този път, вместо да пресека улицата и да тръгна към двора със заешката дупка, навлязох по-надълбоко в този свят. Отвъд улицата пияницата с дългото черно палто жестикулираше пред облечения в престилка продавач. Картата в ръката му може и да беше оранжева, но иначе се придържаше към сценария.

Реших да го приема като добър знак.

Бензиностанция „Шеврон“ на Тайтъс се намираше отвъд супермаркета „Ред енд Уайт“ откъдето Ал беше купувал едни и същи продукти за закусвалнята си. Табелата на витрината уведомяваше клиентите, че кило омари струва долар и трийсет и девет цента. Срещу супермаркета върху площ, пустееща през 2011, зееха отворени вратите на ръждивокафява постройка с изложени вътре разнородни мебели втора ръка — преобладаваха детските креватчета, плетените люлеещи се столове и тапицираните фотьойли, най-подходящи за мързелуване пред телевизора. Над входа имаше табела с надпис „БЕЛИЯ СЛОН“. Отпред, на видимо място от пътя за Люистън, беше изнесена върху стойка още една, която дръзко тръбеше: „ПРИ НАС НЯМА НЯМА“. В един от люлеещите се столове седеше мъж, вероятно собственикът, пушеше лула и ме зяпаше. Носеше спортна тениска и широки кафяви панталони. Освен това си имаше козя брадичка, което ми се стори също толкова дръзко решение за това островче насред времевия поток. Косата му, макар и пригладена назад с гел, образуваше немирни къдри по тила му и ми напомни за един стар видеоклип на рокендрол парче: Джери Лий Луис скача върху пианото си, пеейки „Огнени топки“. На собственика на „Белия слон“ вероятно му се носеше славата на кварталния битник.

Вдигнах му ръка. Той кимна едва забележимо и продължи да пуши лулата си.

В „Шеврон“ (където литър обикновен бензин вървеше на цена от 5 цента, а супер струваше цент повече) мъж със син гащеризон и прическа в стил „канадска ливада“ човъркаше нещо по вдигнат на подемник камион — този на Анисети най-вероятно.

— Господин Тайтъс?

Той погледна през рамо.

— Ъхъм?

— Господин Анисети каза, че мога да използвам тоалетната ви.

— Ключът е от вътрешната страна на входната врата. — Говореше със силно изразен мейнски акцент.

— Благодаря.

Ключът беше закачен на дървен ключодържател с надпис „МЪЖЕ“. Имаше и втори за „МОМИЧЕТА“. „Бившата ми ще пикае кръв, ако го види това“ — помислих си развеселен.

Тоалетната беше чиста, но миришеше на дим. До тоалетната чиния имаше кошче-пепелник. Ако се съдеше по броя на смачканите фасове в него, сигурно много от посетителите на това спретнато помещение обичаха да пафкат, докато си вършат работата.

Като излязох, погледът ми се спря на около двайсетина стари коли, подредени на малък паркинг до бензиностанцията. Лекият ветрец развяваше подредените в линия над покривите им пъстри флагчета. Автомобили, които през 2011 бяха смятани за истинска класика и струваха хиляди, тук вървяха на цени от седемдесет и пет до сто долара. Напълно запазен кадилак се продаваше за осемстотин. Надписът върху малката будка (където сладурана с конска опашка усърдно дъвчеше дъвка и четеше списание „Фотоплей“) гласеше: „ВСИЧКИ КОЛИ СА В ОТЛИЧНО СЪСТОЯНИЕ И СЕ ПРОДАВАТ С ГАРАНЦИЯ ОТ ТАЙТЪС. ТЕХНИЧЕСКОТО ОБСЛУЖВАНЕ Е ОТ НАС!“

Окачих ключа на предишното му място, благодарих на Тайтъс (който изсумтя, без дори да откъсне поглед от камиона на подемника) и се запътих към Мейн Стрийт, с идеята да се погрижа за прическата си, преди да посетя банката. Това ме подсети за битника с козя брадичка и без много да му мисля, пресякох улицата и стигнах до базара за мебели на старо.

— Добро утро — поздравих собственика.

— Утрото мина, но щом така си рекъл. — Дръпна си от лулата и мудният летен ветрец ми донесе аромата на тютюн с черешов дъх. Навя ми и детски спомен за дядо; и той пушеше от същия. Когато ме болеше ухо, духваше от благоуханния дим в него — лечение, което едва ли беше одобрено от Американската медицинска асоциация.

— Имаш ли куфари за продажба?

— Намират се. Има-няма двеста. Стигни до дъното и погледни надясно.

— Ако си купя, ще може ли да го оставя тук за час-два, докато напазарувам някои други неща?

— Работя до пет — информира ме той и вдигна лице към слънцето. — След това се оправяй сам.

Избрах си кожена пътна чанта, платих за нея с два от старинните долари на Ал, оставих я зад тезгяха на битника и тръгнах към Мейн Стрийт с очуканото куфарче в ръка. Хвърлих един бърз поглед към „Зелената фасада“ и видях, че продавачът седи до касата и чете вестник. Нямаше и следа от познайника ми с черното палто.

Трудно би се загубил човек по търговската улица; простираше се в границите на една пресечка. Подминах три-четири магазина след „Кенебек Фрут“ и стигнах до бръснарницата на Баумър. Зад витрината се въртеше един от онези традиционни за бръснарниците червено-бели жалони. До него беше залепен политически постер, на който фигурираше Едмънд Мъски. В паметта ми беше останал като изнурен, прегърбен старец, но тук изглеждаше на ненавършил възраст да гласува, камо ли такава за участие в каквито и да било избори. На постера пишеше: „ПРАТЕТЕ ЕД МЪСКИ В АМЕРИКАНСКИЯ СЕНАТ, ГЛАСУВАЙТЕ ЗА ДЕМОКРАТ!“ Някой беше залепил искрящо бяла лента в долната му част. Надписът с печатни букви гласеше: „РАЗПРАВЯХА, ЧЕ Е НЕПОСТИЖИМО ЗА МЕЙН, НО НИЕ ГО ПОСТИГНАХМЕ! СЛЕДВА: ХЪМФРИ ПРЕЗ 1960!“

Вътре двама възрастни мъже седяха до стената, докато върху плешивото теме на трети, също толкова възрастен, играеха ножиците. Двамата чакащи пушеха като комини. Същото правеше и бръснарят (по всяка вероятност самият Баумър), който подстригваше клиента, примижавайки с едно око заради виещия се нагоре дим. Квартетът ме изучи по един познат ми начин: с онзи подозрителен и преценяващ поглед, който Кристи наричаше „янки пулене“. Хубаво е да знаеш, че някои неща не се променят с времето.

— Не съм тукашен, но съм свой — осведомих ги. — Цял живот гласувам за демократите. — Вдигнах ръка в клетвен жест.

Баумър изпръхтя развеселено. От цигарата му се поръси пепел. Той я изтупа небрежно от престилката си на пода, където сред орязаната коса се търкаляха няколко смачкани фаса.

— Нашичкият Харолд е от републиканците. Пазете се да не ви ухапе.

— Окапали са му замбите вече — обади се един от другите и всичките се закикотиха.

— Откъде идете, господине? — попита Харолд Републиканеца.

— От Уисконсин. — Взех един брой на „Менс Адвенчър“ с надеждата да сложа край на разговора. На корицата един азиатец с нечовешко телосложение, ръкавици и камшик пристъпваше към сочна блондинка, вързана за стълб. Статията към картинката беше озаглавена „ТИХООКЕАНСКИТЕ СЕКСРОБИНИ НА ЖЪЛТУРА“. Сладка и пленителна смесица от миризмите на талк, брилянтин и цигарен дим изпълваше бръснарницата. Докато дойде време Баумър да ме извика на стола, вече бях погълнат от историята за сексробините. Не беше чак толкова вълнуваща, колкото самата корица.

— Доста път сте видели май, а, господин Уисконсин? — попита ме, докато покриваше гърдите ми с бяла покривка от изкуствена коприна и нагласяваше хартиена яка около врата ми.

— Не малко — отвърнах откровено.

— Е, попаднали сте на райско кътче. Колко къса я искате?

— Достатъчно къса, че да не приличам на — на хипи, за малко да изтърся, а Баумър едва ли щеше да знае какво е това чудо — на битник.

— Май леко сте се позанемарили. — Започна да ме подстригва. — Ако избуи още малко, ще заприличате на оня педал от „Белия слон“.

— Хич няма да е добре — отвърнах.

— Зарежи, на нищо не мяза.

Като приключи, Баумър ми напудри тила, попита ме „Виталис“, „Брилкрийм“ или „Уайлдрут Крийм Ойл“ искам и ми взе четирийсет цента.

На това му се вика изгодна сделка.

Влогът ми от хилядарка в „Хоумтаун Тръст“ не привлече въпросителни погледи. Вероятно спретнатият ми вид е оказал своето влияние, но струва ми се главната причина се криеше в това общество на сухата пара, където кредитните карти още не бяха се утвърдили… и вероятно не вдъхваха доверие на пресметливите янки. Неимоверно красива касиерка с накъдрена и прибрана назад коса и верижка със седефен медальон на врата преброи парите ми, въведе сумата в счетоводната книга, после привика заместник-директора, който ги преброи наново, провери книгата и накрая написа фактура, упоменаваща както стойността на влога, така и цялостната сума по новата ми разплащателна сметка.

— Простете, че се меся, но тази сума ми се струва доста голяма за текущата ви сметка, господин Амбърсън. Не искате ли да ви открием спестовна сметка? В момента предлагаме начална трипроцентова лихва и нарастващ на всяко тримесечие лихвен процент. — Той отвори широко очи, за да ми демонстрира колко изгодна е сделката. Приличаше на онзи кубински диригент от далечното минало — Хавиер Кугат.

— Благодаря, но ме чакат доста бизнес дела. — Понижих глас: — Имуществена сделка. Надявам се да я приключим.

— Успех — пожела ми и също снижи поверително гласа си: — Лорейн ще ви подготви чековете. Петдесет достатъчни ли са като за начало?

— Напълно достатъчни.

— По-късно ще имаме възможност да ви напечатаме такива с името и адреса ви. — Той повдигна вежди, придавайки въпросително звучене на думите си.

— Предполагам ще съм в Дери. Ще поддържаме връзка.

— Чудесно. На Дрексъл осем четири-седем-седем-седем съм.

Представа си нямах за какво говори, докато не ми подаде визитната си картичка през гишето. „Грегъри Дюсън, заместник-директор, и Дрексъл 8-4777“ — пишеше на нея.

Лорейн приготви чековете и ми даде чекова книжка с подвързия от имитация на крокодилска кожа, в която да ги нося. Благодарих ѝ и ги пуснах в куфарчето си. На вратата се спрях и погледнах назад. Няколко от касиерите работеха със сметачни машини, но повечето разчитаха за изчисленията на мозъка си и добрия стар химикал. Хрумна ми, че като изключим това-онова, Чарлз Дикенс би се чувствал в свои води тук. Освен това ми хрумна, че животът в миналото има определено сходство с живота под вода и дишането през сламка.

Сдобих се с дрехи, каквито Ал ми беше препоръчал от „Мейсънс Менсуеър“, а продавачът ме уведоми, че с удоволствие биха приели чек, стига да е издаден от местна банка. Благодарение на Лорейн отговарях на това изискване.

Като се върнах в „Белия слон“, битникът погледа как прехвърлям съдържанието на трите пазарски торби в новата ми пътна чанта. Изчака да я затворя и едва тогава ме запозна с мнението си:

— Странна представа за пазаруване имаш, човече.

— Може да се каже — отвърнах. — Но и светът е странен, не е ли така?

Той се подсмихна и каза:

— И аз все това разправям. Дай пет, Джаксън. — Протегна ръка с вдигната нагоре длан.

За момент блокирах, както когато какво означава думата „Дрексъл“ с прикрепени към нея цифри. После си спомних за „Момичето от пистата“ и се досетих, че битникът изпълнява петдесетарската версия на „чукни тук“ с длан вместо с юмрук. Плъзнах дланта си по неговата, усещайки топлината и потта му, мислейки си: „Реалност е. Наистина се случва.“

— На ти пет, човече — казах.

Върнах се при бензиностанцията на Тайтъс с пълната пътна чанта в една ръка и куфарчето в другата. В света, от който идвах, още не беше станало пладне, а вече се чувствах изтощен. Бях забелязал телефонна кабинка между сервиза и съседния паркинг. Влязох вътре, затворих вратата и прочетох написаното с печатни букви послание над монетен телефон: „НЕ ЗАБРАВЯЙТЕ, ЧЕ ТЕЛЕФОННИТЕ ОБАЖДАНИЯ СЕГА СТРУВАТ САМО ДЕСЕТ ЦЕНТА БЛАГОДАРЕНИЕ НА ТЕЛ. КОМПАНИЯ «МА БЕЛ».“

Прерових „Жълтите страници“ на регионалния телефонен указател и открих „Лисбон Такси“. Рекламата им представляваше нарисувана таксиметрова кола с очи вместо фарове и широка усмивка на предната броня. Обещаваше „БЪРЗО И ЛЮБЕЗНО ОБСЛУЖВАНЕ“. Какво друго ми трябваше? Бръкнах в джоба си за монета, но първо попаднах на нещо, което не биваше да взимам със себе си: мобилния ми телефон. За моето съвремие беше същинска антика — все се канех да го сменя с айфон — но не му беше мястото тук. Ако някой го видеше, щеше да ме обсипе с хиляди въпроси, отговори за които нямах. Прибрах го в куфарчето. Сметнах, че за момента няма проблем да постои там, но час по-скоро трябваше да се отърва от него. Да го разнасям със себе си щеше да е все едно да се разхождам със заредена бомба.

Напипах десетаче, пуснах го в процепа и то изскочи в отвора за ресто. Взех го и моментално разбрах къде е проблемът. Също като мобилния телефон и десетачето беше дошло от бъдещето; с медна сърцевина и сребърно покритие — нищо повече от бронзов цент с големи претенции. Извадих всичките си монети и намерих десетцентова от 1953, вероятно попаднала тук покрай рестото от бирата на Франк Анисети. Понечих да я сложа в процепа и тогава ме осени мисъл, от която се вледених. Ами ако десетачето ми от 2002 се беше заклещило в телефонния механизъм, вместо да изхвръкне в отвора за ресто? И ако техникът на „Ей Ти енд Ти“, отговорен за поддръжката на монетните телефони в Лисбон Фолс, я беше открил?

„И какво, щеше да реши, че някой си прави майтап с него. Просто шега.“

Съмнявах се — десетачето никак не изглеждаше фалшиво. Щеше да го покаже на тоя-оня; даже и във вестника можеше да напишат статия за него. Този път ми беше провървяло, но следващия едва ли щях да имам този късмет. Трябваше да внимавам. С безпокойство се сетих за мобилния ми телефон. После пуснах десетцентовата монета от 1953 в процепа и в замяна получих сигнал свободно. Набрах номера бавно и старателно, мъчейки се да си спомня дали изобщо някога бях използвал телефон с шайба. По-скоро не. При всяко отпускане на шайбата телефонът издаваше странен кокоши звук, докато я връщаше на място.

— „Лисбон Такси“ — обади се женски глас, — където и да отивате, ще стигнете с усмивка. Какво обичате?

Докато чаках таксито, разгледах возилата за продажба в паркинга на Тайтъс. Симпатиите ми спечели червен форд кабриолет от 54 — модел „Сънлайнър“ според надписа под фара откъм шофьорската страна. Гумите му бяха с класическата бяла ивица отстрани и имаше истински платнен сгъваем покрив, какъвто готините пичове от „Момичето от пистата“ биха нарекли „палатка“.

— Тая си я бива, господине — обади се Бил Тайтъс зад гърба ми. — Върви като фурия, лично съм я пробвал.

Обърнах се. Той бършеше ръцете си в червен парцал, по който имаше също толкова машинно масло, колкото и по ръцете му.

— Праговете са поръждясали — казах.

— Ами, какво да го правиш тоя климат. — Сви рамене. — Важното е, че двигателят е изряден, а и гумите са почти нови.

— V-образен осемцилиндров предполагам?

— С Y-образен блок е — отвърна ми и аз кимнах, все едно знаех за какво става дума. — Купих го от Арлийн Хедли от Дърам след смъртта на съпруга ѝ. Бил Хедли знаеше как да поддържа колата си… но ти едва ли ги познаваш, защото май не си тукашен?

— Не. От Уисконсин съм. Джордж Амбърсън. — Протегнах ръка.

Той поклати глава с тънка усмивчица.

— Приятно ми е, господин Амбърсън, ама не ми се ще да ви изцапам. Приемете, че сме се здрависали. Тръгнали сте да купувате или само гледате?

— Още не знам — отвърнах неискрено. Сънлайнърът беше най-страхотната кола, която някога бях виждал. Понечих да попитам колко харчи, но веднага осъзнах, че такъв въпрос нямаше почти никакъв смисъл в един свят, където можеш да напълниш резервоара за два долара. Вместо това се поинтересувах дали е с ръчна скоростна кутия.

— Тъй, тъй. И като минете на втора, гледайте да не ви мерне ченге. Лети като змей. Искате ли да я поразходите малко?

— Не мога — отвърнах. — Току-що си повиках такси.

— Така не се пътува — коментира Тайтъс. — Ако си купите тоя звяр, ще можете да направите стилно завръщане в Уисконсин, не да се клатите по влаковете.

— Колко ѝ искате? Не виждам цена на предното стъкло.

— Още не съм ѝ сложил, оня ден я взех. Не съм стигнал дотам. — Нямаше как да не ми направи впечатление акцентът му. Извади цигарата от устата си. — Пуснал съм я за триста и петдесет, ама и на пазарлък съм навит.

Стиснах зъби, за да не ми увисне долната челюст, и му казах, че ще си помисля и ако реша да я взема, ще се видим на другия ден.

— Елате по-рано, господин Амбърсън, че тая красавица няма да се застои.

Пак ми падна камък от сърцето. Разполагах с монети, които не се нравеха на уличните телефони, банкирането още се извършваше на ръка и телефоните издаваха странни кокоши звуци в ухото ти, като набереш номера, но някои неща си оставаха същите.

Таксиджията беше дебелак с опърпана шапка, на която се виждаше емблема с надпис „ЛИЦЕНЗИРАНА ЛИВРЕЯ“. Пушеше цигари „Лъки Страйк“ една от друга и слушаше радиостанция „Дабълю Джей Ай Би“. Пуснаха „Чудни времена“ на Макгуайър Систърс, „Птичар“ на Евърли Брадърс и „Кльопач на лилави хора“ на някакво същество, наречено Шеб Уули. Последната с удоволствие бих си я спестил. Едно несинхронизирано трио от млади жени пееше: „Четири-найсет читири-йсет, дабълю джей ей-биии… Инжекция адреналин!“ Научих, че „Романовс“ организират крупна сезонна разпродажба, а „Еф Дабълю Уулуъртс“ току-що получили нова партида обръчи и ги продавали на смешната цена от $1,39.

— Тия проклетии само дето учат децата да си връткат задниците — промърмори таксиджията и подаде крайчеца на цигарата си през триъгълното прозорче, за да засмуче въздушната струя пепелта. Това беше единственият му опит да подхване диалог по пътя между „Шеврон“ и „Странноприемница Тамарак“.

Свалих стъклото на прозореца от моята страна, за да се измъкна за малко от цигарения смог и да погледам как непознатият свят прелита покрай мен. Простиращият се от Лисбон Фолс чак до началото на Люистън застроен пейзаж още не съществуваше. Мяркаше се по някоя бензиностанция, подминахме автокино „Хай Хет“ и едно открито (под шатра, върху която беше обявена двойната програма, включваща филмите „Шемет“ и „Дългото горещо лято“ — и двата се предлагаха на „Синемаскоуп“ и „Техниколор“), но като изключим това, се намирахме сред истинския провинциален Мейн. Видях повече крави, отколкото хора.

Странноприемницата беше разположена настрана от магистралата и обградена от величествени брястове. Помислих си, че горе-долу толкова внушително би изглеждало и стадо динозаври. Докато се захласвах по природните красоти, господин Лицензирана Ливрея запали още една цигара.

— Трябва ли ви помощ за багажа, сър?

— Не, няма нужда. — Сумата на брояча не беше толкова внушителна колкото брястовете и въпреки това ме шашна. Дадох на шофьора два долара и поисках петдесет цента ресто. Като че ли остана доволен; с такъв бакшиш спокойно можеше да си купи нов пакет „Лъки Страйк“.

Регистрирах се (напълно безпроблемно; парички в брой и никаква нужда от представяне на документи за самоличност) и си починах добре в стая, охлаждана от вентилатор на перваза. През нощта обаче не можах да мигна (лошо). След залез-слънце по магистралата нямаше почти никакъв трафик и тишината беше толкова дълбока, че направо плашеше. Телевизорът беше модел на „Зенит“ без собствена поставка, вероятно тежеше стотина килограма. Отгоре му стърчеше телевизионна антена. До нея имаше бележка, гласяща: „НАСТРОЙВАЙТЕ АНТЕНАТА РЪЧНО. НЕ ИЗПОЛЗВАЙТЕ «СТАНИОЛ»! БЛАГОДАРИМ.“

Хващаха се три канала. Сигналът на Ен Би Си беше много слаб; колкото и да си играех с антената, не успявах да изчистя снежинките. Картината на Си Би Ес се въртеше; опитах да настроя вертикалната синхронизация, но без успех. По Ей Би Си, чиято картина беше много добра, даваха серия на „Уайът Ърп“ с участието на Хю О’Брайън. Героят застреля няколко разбойници и пуснаха реклама на цигари „Вайсрой“. Стийв Маккуин обясни, че „Вайсрой“ имали филтър като за здравомислещи хора и вкус като за заклети пушачи. Докато палеше цигара, станах от леглото и изключих телевизора.

И останах насаме с песента на щурците.

Съблякох се по гащета, легнах и се помъчих да заспя. Съзнанието ми отплува към родителите ми. Тате беше на шест годинки и живееше в О Клеър. Мама, едва на пет, живееше в Айова, във фермерска къща, която щеше да изгори до основи след три-четири години. След пожара семейството ѝ щеше да се пренесе в Уисконсин и така да я доближи до пресечната точка на два живота, чието съвместно творение щях да съм самият аз.

„Откачил съм — помислих си. — Напълно съм се побъркал и ме е споходила нечувано реалистична халюцинация в психодиспансера. Кой знае, може някой лекар да опише подробно случая ми в известно списание по психиатрия. Вместо Мъжът, който взе жена си за шапка, аз ще съм Мъжът, който си мислеше, че е попаднал в 1958 година.“

Но прокарах ръка по грубата кувертюра, която още не бях отметнал от леглото, и се убедих, че всичко това е реално. Мина ми през ум мисълта за Лий Харви Осуалд, но Осуалд все още принадлежеше към бъдещето и не той ме терзаеше в тази достойна за музея мотелска стая.

Седнах в крайчеца на леглото, отворих куфарчето и извадих мобилния си телефон, ненужен атрибут от едно различно времето. И въпреки всичко не удържах на изкушението да го отворя и да натисна копчето за изключване. „НЯМА ОБХВАТ“ — пишеше на екранчето: голяма изненада, няма що — какво очаквах? Пет чертички ли? Умолителен глас, приканващ: „Ела си вкъщи, Джейк, преди да надробиш каша, която не можеш да оправиш“? Глупаво, суеверно хрумване. Ако се забъркам в някаква каша, винаги мога да оправя нещата, защото всяко пътуване назад във времето е рестарт. Може да се каже, че тези пътешествия са оборудвани с вграден прекъсвач.

Мисълта ми подейства успокояващо, но подобен телефон в свят, където цветният телевизор е най-голямото технологично постижение в сферата на консуматорската електроника, никак не влияеше добре на нервите ми. Едва ли щяха да ме обесят като вещер, ако попаднеше в нечии ръце, но като нищо местната полиция щеше да ме арестува и прибере на топло, докато хайка от момчетата на Дж. Едгар Хувър не пристигнеше от Вашингтон, за да ме разпита.

Оставих го на леглото, после извадих всички монети от десния ми преден джоб. Разделих ги на две купчинки. Тези от 1958 и преди това се върнаха в джоба ми. Тези от бъдещето сложих в един от пликовете, които намерих в чекмеджето на бюрото (наред с Библията и меню от „Хай Хет“). Облякох се, взех си ключа и излязох от стаята.

Навън песента на щурците се беше усилила. Нащърбената луна надничаше от небето. Покрай нея бяха разпръснати най-едрите и ярки звезди, които някога бях виждал. По шосе 196 се чу бръмченето на камион, сетне всичко затихна. Бях сред природата и природата спеше. Някъде в далечината тракането на товарен влак прониза нощта.

Във вътрешния двор имаше само две коли, а стаите на собствениците им бяха тъмни. Канцеларията също. Нагазих в полето зад странноприемницата като крадец в нощта. Избуялата трева засъска по крачолите на дънките ми, които утре щях да заменя за новите панталони „Бан-Лон“.

Телена ограда бележеше границите на прилежащия към „Тамарак“ терен. Отвъд нея блещукаше малко езерце, или както селяците му викаха, водоем. Наблизо няколко крави спяха в топлата нощ. Една от тях вдигна глава, погледна ме как се промушвам под оградата и крача към водоема. След малко изгуби всякакъв интерес и отново отпусна глава. Не я вдигна дори когато мобилният ми телефон цопна във водата. Запечатах плика с монетите и го запратих след телефона. После се върнах по същия път, като се поспрях до мотела да се уверя, че дворът продължава да пустее. Нямаше жива душа.

Влязох в стаята си, съблякох се и моментално потънах в дълбок сън.

Шеста глава

Същият вмирисан на цигари таксиджия ме взе на другата сутрин и когато ме остави пред „Тайтъс Шеврон“, кабриото още беше там. Камък ми падна от сърцето, въпреки че го очаквах. Носех безлично сиво яке, купено от „Мейсис“. Новият ми портфейл от щраусова кожа бе скрит на сигурно във вътрешния ми джоб с петстотинте долара от Ал. Тайтъс се приближи, докато се любувах на форда; бършеше ръцете си със същия парцал, който бях видял и вчера.

— Размислих — казах му. — Ще го купя.

— Ами добре — каза той. На лицето му се изписа съжаление. — Само че и аз размислих, господин Амбърсън, и излиза, че вчера съм ви излъгал, като казах, че съм навит да сваля цената. Знаете ли какво каза жена ми тази сутрин, докато хапвахме палачинки с бекон? Каза: „Бил, много ще сбъркаш, ако дадеш сънлайнъра за по-малко от триста и петдесет.“ Добави, че съм постъпил глупаво, като съм обявил толкова ниска начална цена.

Кимнах, сякаш го очаквах:

— Добре.

Той ме погледна изненадано.

— Ето какво мога да направя, господин Тайтъс. Мога да ви напиша чек за триста и петдесет — чек с покритие, можете да се обадите в „Хоумтаун Тръст“, за да се уверите. Или още сега да ви дам триста на ръка. Така ще си спестим много разправии. Какво ще кажете?

Той се усмихна широко, показвайки ослепително белите си зъби.

— Ще кажа, че в Уисконсин умеете да се пазарите. Ако ги направим триста и двайсет, лепя стикера, слагам временния номер и можете да го вземете.

— Триста и десет.

— Ох, не ме изнудвайте — намръщи се Тайтъс, макар че явно се забавляваше. — Добавете още петачка и си стискаме ръцете.

Подадох му моята:

— Триста и петнайсет ме устройват.

— Екстра. — Стисна ръката ми, без да се смущава, че дланите му бяха изцапани с грес. Посочи към касата. Днес мацето с опашката четеше „Конфиденшъл“. — Идете да платите на младата госпожица, която по стечение на обстоятелствата ми е дъщеря. Тя ще оправи документите. После ми се обадете да лепна стикера. Ще напълним и резервоара, разбира се.

Четирийсет минути по-късно, седнал зад волана на кабриолета „Форд“, модел петдесет и четвърта, който вече бе моя законна собственост, пътувах на север към Дери. За вземане на шофьорска книжка бях карал стандартен автомобил, тъй че нямах особени затруднения, но за пръв път управлявах самостоятелно кола с ръчни скорости. Отначало ми беше малко странно, но след като свикнах (включително да регулирам фаровете с левия си крак), започна да ми харесва. Бил Тайтъс беше прав за втората скорост — на втора сънлайнърът вървеше като звяр. В Огъста спрях за малко, колкото да сваля гюрука. В Уотървил хапнах солидна порция месно руло плюс ябълков пай със сладолед само за деветдесет и пет цента. На фона на това меню „тлъстият“ бургер изглеждаше безумно скъп. Задминавах скайлайнъри, коустъри, делвикинги, елеганти. Слънцето топлеше, вятърът рошеше новата ми къса прическа и магистралата (рекламирана по билбордовете като „Миля за минута“) беше почти само на мое разположения. Изглежда, предишната вечер съмненията ми бяха потънали в поилката за добитък заедно с телефона ми и монетите от бъдещето. Чувствах се страхотно.

Докато пред мен не се появи Дери.

Нещо не му беше наред на това градче и мисля, че го почувствах от самото начало.

Когато магистрала „Миля за минута“ премина в обикновен, осеян с кръпки двулентов път, отбих по шосе 7 и на трийсетина километра северно от Нюпорт, след като превалих едно възвишение, видях Дери, сгушен на западния бряг на Кендъскег под пелена от смог от дима на Бог знае колко хартиени и текстилни фабрики, работещи на пълни обороти. Ивица зеленина прорязваше центъра на града. Отдалеч приличаше на белег от рана. Под маранята с цвят на урина градът около този неравен зелен пояс беше обагрен в тъмносиво и черно.

Отминах няколко сергии и си помислих, че продавачите (мнозина стърчаха край шосето и гледаха тъпо) повече приличат на умствено изостаналите планинци от филма „Избавление“, отколкото на фермери от Мейн. Когато минавах край последната сергия с табела: „Крайпътен магазин на Бауърс“, иззад препълнените кошници с домати изскочи едър помияр и хукна да ме гони, като се опитваше да захапе задната гума на сънлайнъра. Приличаше на мелез между булдог и улична превъзходна. Преди да го изгубя от поглед в огледалото, видях как отнякъде изскочи хилава жена с работен гащеризон и започна да го налага с някаква дъска.

Това беше родният град на Хари Дънинг и аз го намразих от пръв поглед. Нямаше конкретна причина, просто ми стана противен. Търговският район в центъра, разположен между три стръмни възвишения, беше като яма и предизвикваше усещане за клаустрофобия. Вишневочервеният ми форд бе най-светлото нещо на улицата, разсейващо (и нежелано, съдейки по неодобрителните погледи) цветно петно сред черните портсмути, кафявите шевролети и прашните камиони за доставки. През центъра на града минаваше канал, пълен с мътна вода, достигаща почти до ръба на обраслите с мъх бетонни стени.

Намерих свободно място на Канал Стрийт. С двайсет и пет цента в паркингметъра си осигурявах един час за пазаруване. Бях забравил да си купя шапка в Лисбон Фолс и сега на две-три къщи от мястото, на което бях спрял, видях рекламна табела: „Дрехи за официални случаи и за ежедневието. Най-изисканите аксесоари в цял Мейн“. Поусмихнах се — магазинът едва ли имаше голяма конкуренция в това отношение.

Бях паркирал пред една дрогерия и надникнах през витрината, за да прочета големия надпис вътре. Не знам защо, но този надпис по-добре от всичко друго обобщава чувствата ми към Дери — неясното безпокойство, усещането за едва сдържана агресия. Живях в това градче само два месеца и всичко ми беше противно (с изключение само на двама-трима души, които случайно се оказаха симпатични). Надписът гласеше:

Хилавият очилатко с бяла престилка, който ме гледаше отвътре, сигурно беше въпросният Кийн. Изражението му не подканваше: „Заповядай, влез, приятел. Разгледай, купи си нещо, пийни едно безалкохолно.“ Не, тези ледени очи и стиснати устни казваха: „Махай се. Тук не продаваме на такива като теб.“ Искаше ми се да мисля, че си въобразявам, но нещо ми подсказваше, че съм прав. За да се уверя, махнах за поздрав.

Човекът с бялата престилка не помръдна.

Хрумна ми, че каналът, който бях видял по-нагоре, сигурно минава под този хлътнал градски център и аз стоя точно отгоре. Почувствах пулсирането на зазиданата вода под краката ми, сякаш вибрациите се предаваха през тротоара. Усещането беше неприятно, сякаш това късче от вселената се беше размекнало.

Манекенът на витрината на магазина за облекло и аксесоари беше облечен с фрак. Носеше монокъл и в едната му гипсова ръка беше втъкнато училищно знаменце. На него пишеше: „ТИГРИТЕ ОТ ДЕРИ ЩЕ ИЗКОРМЯТ ОВНИТЕ ОТ БАНГОР!“ Макар че по принцип одобрявам училищния патриотизъм, това ми се стори малко прекалено. Да бият „Овните“ от Бангор, добре — ама чак да ги изкормят…

„Метафорично е“ — помислих си и влязох в магазина…

Посрещна ме продавач с шивашки метър на врата. Дрешките му бяха доста по-хубави от моите, но под бледата светлина на лампите лицето му изглеждаше жълтеникаво. Изпитах абсурдния подтик да попитам: „Ще ми продадете ли някоя хубава сламена шапка, или да ида да си го начукам?“ Човекът обаче се усмихна, попита ме какво ще обичам и всичко изглеждаше нормално. В магазина имаха желания артикул и аз го придобих срещу скромната сума от три долара и седемдесет цента.

— Жалко, че няма да имате много време да я носите. Скоро ще застудее — отбеляза продавачът.

Сложих си шапката и я нагласих пред огледалото до касата.

— Може тази година циганското лято да е по-дълго — промърморих.

Предпазливо, дори малко виновно човекът накриви шапката ми на другата страна и така заприличах не на селянче, дошло в големия град, а на… на най-елегантния пътешественик във времето в цял Мейн. Благодарих му.

— Няма защо, господин…

— Амбърсън — представих се и му подадох ръка.

Той вяло я стисна и веднага я пусна. По дланта ми беше полепнала някаква пудра, може би талк. Едва се сдържах се да не се избърша в якето си.

— По работа ли сте в Дери?

— Да. А вие местен ли сте?

— Тук живея, откак съм се родил — отговори той и въздъхна, сякаш съжаляваше. Имаше защо, ако съдех по собствените ми впечатления.

— Простете за любопитството, но с какво се занимавате, господин Амбърсън?

— С недвижими имоти. Но след като така и така съм тук, реших да потърся един стар другар от казармата. Дънинг, не помня малкото име. Викахме му Скип.

Този Скип си го измислих, но наистина не знаех малкото име на бащата на Хари Дънинг. В есето той споменаваше имената на братята и на сестра си, но човека с чука наричаше само „баща ми“ или „татко“.

— Боя се, че не мога да ви помогна — недружелюбно промърмори господин продавачът. Вече му бях платил и макар че нямаше други клиенти, бързаше да ме отпрати.

— Може пък с друго да ми помогнете. Кой е най-добрият хотел в града?

— Според мен е „Дери Таун Хаус“. Върнете се на Кендъскег Авеню, завийте надясно и се качете по „Горната миля“ до Мейн Стрийт. Ще познаете хотела по фенерите от дилижанс отпред.

— „Горната миля“ ли?

— Така ѝ викаме на тази улица, господине. Прощавайте, ама ако не ви трябва друго, имам малко работа в склада.

Излязох от магазина и забелязах, че вече притъмнява. Една от подробностите, свързани с пребиваването ми в Дери през септември и октомври 1958, които завинаги са запечатани в съзнанието ми, е как нощта винаги настъпваше неочаквано.

Отминах следващия магазин и спрях пред „Спортни стоки «Мейчън»“, където беше обявена „ЕСЕННА РАЗПРОДАЖБА НА ОРЪЖИЯ“. Вътре двама мъже разглеждаха ловните пушки под одобрителния поглед на продавач с тънка вратовръзка (в комплект с тънък врат). На отсрещната страна на Канал Стрийт бяха залепени бар до бар — от ония, където вечер се събират местните работници, където можеш да пиеш една бира или малко уиски за петдесет цента и единствената музика на джубокса е кънтри. Заведенията носеха поетичните названия „Щастливото кътче“, „Кладенецът на желанията“ (който, както по-късно научих, редовните клиенти наричаха „Кладенецът с кръв“), „Двамата братя“, „Златната спица“ и „Ленивият сребърен долар“.

Пред последния стояха четирима мъже с вид на бачкатори, излезли да глътнат малко свеж въздух, и зяпаха моя кабриолет. Държаха халби с бира и пушеха цигари. Лицата им бяха засенчени от козирките на каскетите им. Носеха високи работни обувки с неопределен цвят — от ония, които учениците ми през 2011 наричаха „лайнориначки“. Трима бяха с тиранти, четвъртият — без. Изгледаха ме с пълно безразличие. Без причина се сетих за помияра, дето се беше спуснал да хапе задните ми гуми. Прекосих улицата.

— Здравейте, господа. Какво може да пийне човек тук?

За момент никой не продума. Тъкмо си помислих, че няма да ми отговорят, Човекът без тирантите каза:

— „Бъд“ и „Мик“ какво друго? Ти май не си тукашен?

— От Уисконсин съм.

— Блазе ти — измърмори единият.

— Късно е за туристи — отбеляза друг.

— Тук съм по работа, но реших да потърся и един стар приятел от армията.

„Господата“ не реагираха, само единият си хвърли на тротоара фаса и го изгаси с голяма мазна храчка. Въпреки това добавих:

— Скип Дънинг, така се казва. Да познавате някой Дънинг?

— Ти май падаш от Марс — измърмори Човекът без тиранти.

— Моля?

Той забели очи и стисна устни с раздразнението, с което обикновено се отнасяме към безнадеждно тъпите хора.

— В Дери Дънинговци — с лопата да ги ринеш — обясни. — Виж в указателя, ако не вярваш. — Понечи да се върне в бара, другарчетата му го последваха. Той отвори вратата и я задържа, за да минат. Обърна се пак към мен: — Кво го движи тоя форд? V-8 ли?

— Y-блок — отговорих с престорена увереност, сякаш знаех какво означава това.

— Добре ли върви?

— Не е зле.

— Яхай го тогава и пали към горния квартал. Там имат няколко лъскави заведения. Тукашните барове са за бачкатори. — Погледна ме по характерния за Дери хладен начин, който вече не ме изненадваше, макар че до края не свикнах с него. — Тука само ще те зяпат, а когато пуснат вечерната смяна от „Страярс“ и „Бутилиърс“, може да ти се случи и нещо по-кофти.

— Благодаря за съвета. Много мило.

Той ме изгледа още веднъж, преди да изрече окончателната си присъда:

— Ти май не си в час. — И влезе в бара.

Върнах се при кабриото. На тази мръсна улица, пропита със задушливата миризма на дима от фабричните комини, и сивееща в здрача, центърът на Дери беше очарователен колкото мъртва проститутка на църковен стол. Седнах зад волана, натиснах съединителя, включих двигателя и внезапно изпитах силно желание да се махна оттук. Да се върна в Лисбон Фолс, да мина през заешката дупка и да кажа на Ал Темпълтън да си търси друг човек за мисията. Обаче нямаше как, нали? Той вече нямаше сили, пък и времето му изтичаше. Аз бях последният патрон на трапера, както се казва в една местна поговорка.

Завих по Мейн Стрийт, видях фенерите от дилижанс (светнаха точно когато ги забелязах) и спрях на алеята пред „Дери Таун Хаус“. Пет минути по-късно вече се бях регистрирал. Така започна престоят ми в Дери.

Докато разопаковах новите си придобивки (част от останалите пари пъхнах в портфейла, другите скрих в подплатата на новия ми куфар), адски огладнях, но преди да сляза за вечеря, отворих телефонния указател. Сърцето ми се сви. Джентълменът без тиранти може да не се държеше особено любезно, но беше абсолютно прав, като каза: „В Дери Дънингови — с лопата да ги ринеш.“ Имаше цяла страница с тази фамилия. Нищо изненадващо — в малките градчета някои имена се множат като глухарчета през юни. През петте години, откакто преподавах английски в гимназията на Люистън, през класа ми се бяха изредили двайсетина Старбърдовци и Лемкевци, някои от тях — братя и сестри, но повечето — първи, втори или трети братовчеди. Женеха се помежду си и продължаваха да се множат.

Ако преди пътуването в миналото си бях направил труда да телефонирам на Хари Дънинг и да го питам за малкото име на баща му, сега щеше да ми е по-лесно. Щях да го направя, ако не бях толкова сащисан от онова, което ми показа Ал и което ме помоли да направя. „Абе, едва ли ще е трудно — рекох си. — И без да си Шерлок Холмс, ще намериш семейство, чиито деца се казват Трой, Артър (по прякор Туга), Елън и Хари.“

Ободрен от тази мисъл, слязох в ресторанта на хотела и поръчах вечеря, която се състоеше от миди и цял омар с размерите на извънбордов двигател за лодка. Пропуснах десерта и вместо това седнах на бара и си поръчах бира. В любимите ми детективски романи барманите са отличен източник на информация. Разбира се, ако работещият в „Таун Хаус“ беше като онези жители на това противно градче, с които бях говорил досега, нямаше да изкопча много.

Не беше като тях. Младежът, който престана да бърше стъклените чаши, за да ме обслужи, беше едър, с приветливо обло лице и с къса войнишка прическа.

— Здрасти, приятел. Какво да бъде?

Този разговор започваше обнадеждаващо. Усмихнах се въодушевено и отговорих:

— Бира „Милър Лайт“.

Барманът озадачено ме изгледа:

— Не съм я чувал. Обаче имаме „Милър Хай Лайф“.

Разбира се, че не беше чувал за „Милър Лайт“. Тази марка на пивоварна „Милър“ щеше да е на пазара след двайсетина години.

— И това става. Все забравям, че съм на Източното крайбрежие.

— Откъде си?

Отвори една бутилка и сложи пред мен чаша, извадена от хладилника.

— От Уисконсин. Мисля обаче да поостана тук известно време. — Въпреки че бяхме сами, понижих глас, за да създам впечатление, че споделям някаква тайна: — Занимавам се с недвижими имоти. Мисля да поогледам района.

Той кимна учтиво и ми напълни чашата.

— Ами късмет тогава. Бог ми е свидетел, че тук се продават доста имоти. И все евтино. Аз обаче съм намислил да се махна. В края на месеца вдигам гълъбите и отивам на някое по-ведро местенце.

— Абе, и на мен хората ми се сториха доста недружелюбни, обаче реших, че по тия места е нормално. В Уисконсин сме по-гостоприемни и за да го докажа, ще те черпя една бира.

— Не употребявам алкохол в работно време. Но ще пия една кока-кола.

— Дадено.

— Сърдечно благодаря. Хубаво е да имаш приятна компания през вечер, когато няма много работа.

Приготви си напитката, като наля в една чаша порядъчно количество сироп и го разреди с газирана вода. Отпи и премлясна от удоволствие:

— Ммм, обичам сладко.

Съдейки по коремчето му, определено си падаше по сладкото.

— Тези приказки, че янките били темерути, са пълни глупости — продължи той. — Аз съм израснал във Форк Кент и трябва да ти кажа, че това е най-дружелюбното градче на света. Там, когато се появи някой турист от Бостън или Мейн, почти го целуваме за добре дошъл. Изкарах курсове за барман и дойдох на юг да си търся късмета. Тук ми се стори добре за начало и заплащането не е лошо, обаче… — Огледа се и като се увери, че няма кой друг да чуе, на свой ред понижи глас: — Честно ще ти кажа, приятел. Този град е гаден.

— Много добре те разбирам. Миризмата от тези фабрики…

— Не е само това. Я се огледай. Какво виждаш?

Огледах се. В другия край на помещението някакъв тип (заприлича ми на пътуващ търговски пътник) пиеше уиски. Други посетители нямаше.

— Доста е празно.

— Така е през цялата седмица. Заплатата е висока, защото няма бакшиши. Баровете в центъра са претъпкани всеки ден. В петък и събота вечер и тук идват хора, но иначе няма жива душа. По-заможните клиенти си пият вкъщи, предполагам. — Барманчето понижи глас и зашепна: — Това лято беше ужасно, приятелю. Местните не говорят за тая история, дори във вестника не я раздухаха… обаче се случиха лоши неща. Убийства. Най-малко пет-шест. Деца. Само преди няколко дни намериха едно в Пущинака. Патрик Хокстетър, така се казваше. Напълно разложен.

— Пущинака ли?

— Оная блатиста ивица, дето минава през центъра. Сигурно си я видял от самолета. Бях дошъл с кола, но се сетих какво има предвид.

Барманчето се ококори си се приведе към мен:

— Май не си дошъл да търсиш имоти, а?

— Не мога да ти кажа. Ако се разчуе какъв съм в действителност, ще се наложи да си търся друга работа.

— Ясно, ясно. — Той изгълта наведнъж половината кока-кола и се оригна тихо, като закри устата си с длан. — Дано успееш, само това ще кажа. И дано залеят с бетон оная проклетия. Застоялата вода смърди и се въдят рояци комари. Ако помогнеш за тая работа, ще направиш голяма услуга на всички местни. Бих казал, че бреме ще падне от плещите им.

— И други убити деца ли са намирали там? — попитах. Хрумна ми, че усещането за нещо зло, което ме обзе още с влизането ми в Дери, може би се дължи на наличието на сериен убиец, чиито жертви са предимно деца.

— Не знам, обаче хората разправят, че преди да изчезнат, онези деца често ходели в Пущинака, защото там се намират всички големи помпени станции на отходната канализация. Говори се, че под Дери има толкова много отточни тръби, прокарани през Голямата депресия, че вече никой не знае точно откъде минават. А нали ги знаеш хлапетата?

— Търсят приключения.

Барманчето кимна:

— Именно. Според някои убиецът е някакъв скитник, дето вече е напуснал района. Други твърдят, че бил местен, който се маскирал като клоун, за да не го познаят. Първата жертва… това е станало лани, преди аз да дойда… та това момче го намерили на пресечката на „Уичам“ и „Джаксън“. Едната му ръка била направо откъсната. Денбро, така се казвало. Джордж Денбро. Горкото хлапе. — Изгледа ме състрадателно. — Открили го до една от отходните тръби. Ония, дето се изливат в Пущинака.

— Ужас!

— Да.

— Забелязах, че говориш в минало време. — Бях готов да поясня, но този сладур явно беше внимавал в часовете по английски.

— Изглежда, че е престанал. Да чукна на дърво — отговори и потропа по барплота с кокалчетата на пръстите си.

— Може би престъпникът, който и да е бил, се е преместил. А може би се е самоубил, мръсникът, има такива случаи. Дано се е гръмнал. Обаче онова хлапе Коркоран, него не го уби ненормалник с клоунски костюм. Онова хлапе го утрепа собственият му баща, представяш ли си?

Изведнъж ми хрумна, че присъствието ми в този град не е случайно съвпадение, че съдбата ме е изпратила в Дери. Отпих глътка бира и попитах предпазливо:

— Сериозно?

— Честен кръст. Дорси Коркоран, така се казваше хлапето. Беше само на четири. И знаеш ли какво направил баща му? Пребил го до смърт с чук.

„Чук! Убил го е с чук!“ — помислих си. Опитах се да запазя изражение на учтиво любопитство, но ме побиха тръпки.

— Това е ужасно.

— Да, и не само… — Той погледна над рамото ми и попита другия клиент: — Да ви налея ли още едно, господине?

Бизнесменът, който беше станал, му подаде един долар и отговори:

— Не, благодаря. Ще си лягам, че утре потеглям рано. Дано в Уотървил и Огъста още помнят какво е да си поръчваш железария по каталог, защото тука със сигурност са забравили. Задръж рестото, синко, купи си скъп автомобил.

— Наведе глава и се затътри към вратата.

— Видя ли? Това е типичен пример за посетител в нашия малък оазис — отбеляза барманчето и опечалено се загледа в излизащия клиент. — Пият едно, бързат да си легнат, а на другия ден: „Много здраве и прощавай, сбогом и не ни забравяй.“ Ако продължава така, това място съвсем ще се обезлюди. Изправи се и се опита да изпъне раменете си — невъзможна задача, защото бяха закръглени като другите му форми. — Обаче кво ми пука? — добави. — На първи октомври хващам пътя. Тръгвам по широкия свят. Ще ти пожелая късмет, пък може пак да се срещнем някъде.

— Бащата на това момче, на Дорси… не е ли убил другите деца?

— Не, имаше алиби. Сега като се замисля, той май беше пастрок на хлапето. Дики Маклин. Джони Кийсън от рецепцията — той трябва да те е регистрирал — та Джони ми е казвал, че Маклин чат-пат идвал да пие тука, обаче му забранили, щото почнал да задява една камериерка и се разбеснял, когато му казала да си го начука. Предполагам, че се е преместил в „Спицата“ или „Кофата“ след тая случка. В ония дупки пускат всеки. — Наведе се към мен достатъчно близо, за да помириша евтиния му одеколон, и добави: — Знаеш ли обаче кое е най-лошото?

Не знаех, но реших, че не е зле да науча, затова кимнах.

— В това нещастно семейство имаше и по-голямо момче. Еди. Изчезна през юни. Изпари се яко дим, ако схващаш. Някои казват, че е избягал от Маклин, но ако ти сече пипето, ще се сетиш, че в такъв случай би трябвало да се появи някъде в Портланд, в Касъл Рок или Портсмут. Едно десетгодишно хлапе няма как да остане толкова дълго време незабелязано. Помни ми думата, Еди Коркоран е утрепан с чук също като малкото си братче. Не му се е разминало. — Барманчето се ухили и неочакваната лъчезарна усмивка разкраси валчестото му лице. — Е, разубедих ли те да си купиш имот в Дери?

— Не зависи от мен — промърморих разсеяно. Вече действах на автопилот. Дали не бях чел някъде за серия от убийства на деца в Мейн? Или беше минало покрай ушите ми, докато съм гледал телевизия и съм се ослушвал кога онази несретница, съпругата ми, ще се върне (или по-скоро ще се строполи през вратата) след поредната „вечер по женски“? Нещо такова ми се въртеше в главата, но единственото, което си спомнях със сигурност за Дери, беше, че някъде през осемдесетте половината град е бил разрушен от наводнение.

— Така ли? — изненада се барманчето.

— Да. Аз съм само посредник.

— Е, късмет тогава. Сега тук не е чак толкова гадно като през юли, когато местните се бяха спекли като сушени сливи, ама пак не ми е по сърце. Аз съм весел човек и обичам да общувам с ведри хора. Затова се махам.

— Късмет и на теб — пожелах му и оставих два долара на барплота.

— Леле, човече, много щедро.

— Винаги давам премия за приятен разговор.

Всъщност премията беше за дружелюбното му отношение. Разговорът беше обезпокоителен.

— Ами благодаря! — Той се ухили и ми подаде ръка. — Така и не се запознахме. Казвам се Фред Туми.

— Приятно ми е, Фред. Аз съм Джордж Амбърсън.

Младежът здраво стисна ръката ми. И по дланта ми не полепна талк.

— Искаш ли един съвет от мен? — попита.

— Давай.

— Докато си в града, стой далеч от деца. След случките през това лято ченгетата като нищо може да те приберат, ако те видят да приказваш с някое хлапе. Може и някой да те напердаши. Доста е вероятно.

— Дори да не съм облечен като клоун ли?

— Това му е лошото на предрешването. — Усмивката му помръкна. Лицето му пребледня и стана сурово. С други думи той заприлича на съгражданите си от Дери. — Когато сложиш клоунски дрехи и червен гумен нос, никой не знае какво криеш отдолу.

Замислих се над думите му, докато скърцащият старомоден асансьор пълзеше нагоре към третия етаж. Вярно беше. И ако останалото, което ми беше казал Фред Туми, също отговаряше на истината, някой щеше да се изненада, ако друг баща реши да „обработи“ с чук семейството си? Вероятно не. Хората щяха да го отдадат на пагубното влияние на живота в Дери. И може би щяха да са прави.

Влязох в стаята. Хрумна ми смразяваща мисъл: ами ако през следващите седмици променях нещата така, че бащата на Хари да убие и самия Хари, а не само да го остави куц и леко побъркан?

„Няма да се случи — помислих си. — Няма да позволя да се случи. Ще следвам мотото на Хилъри Клинтън, която през две хиляди и осма заяви: «Тук съм, за да спечеля.»“

Само дето, разбира се, не спечели.

На другата сутрин закусих в хотелския ресторант „Ривървю“. Бяхме само двамата с търговския пътник от снощи, който беше забил нос в местния вестник. Изчаках да го остави и веднага го взех. Подминах без интерес първата страница, посветена на продължаващите размирици на Филипините (макар че за момент се почудих дали Лий Осуалд не е някъде там). Интересуваше ме разделът за местни новини. През 2011 г. в Люистън редовно четях местния „Сън Джърнал“, в който последната страница на втората притурка беше озаглавена „Училищни дела“. Там гордите родители можеха да видят имената на децата си, ако са спечелили някаква награда, заминали на екскурзия или участвали в почистването на града. Ако и в „Дейли Нюз“ в Дери съществуваше такава рубрика, имаше голям шанс да намеря името на някое от децата на Дънинг.

На последната страница обаче имаше само некролози.

Отворих на спортната страница и се зачетох в материала за предстоящия мач: „Тигрите“ от Дери срещу „Овните“ от Бангор. Според есето на Хари брат му Трой трябваше да е на петнайсет. Едно петнайсетгодишно момче спокойно можеше да играе в отбора.

Не срещнах името му, въпреки че прочетох всяка дума от кратката статия за местния детски футболен отбор „Тигърчетата“. За Артър Дънинг по прякор Туга също не се споменаваше.

Платих закуската, пъхнах вестника под мишницата си и се качих обратно в стаята, казвайки си, че от мен няма да излезе сносен детектив. След като преброих всички Дънинговци в указателя (деветдесет и шест), ми хрумна нещо друго: бях разглезен, дори може би осакатен от всезнаещия интернет, на който бях свикнал да разчитам и който приемах за даденост. Какво беше необходимо, за да намеря семейство Дънинг през 2011 г.? Просто да въведа „Туга Дънинг“ и „Дери“ в любимата ми търсачка — да натисна клавиша и да оставя „Гугъл“, този „Голям брат“ на двайсет и първи век, да свърши цялата работа.

В Дери през петдесет и осма най-модерните изчислителни машини бяха с размера на малка къща. Местният вестник също не можеше да ми помогне. Какво ми оставаше? Спомних си преподавателя ми по социология в колежа — стар циник — който често казваше: „Когато опиташ всичко и удариш на камък, вдигни бяло знаме и отиди в библиотеката.“

Така и направих.

В късния следобед с попарени надежди (поне за момента) бавно се изкачих пеш по „Горната миля“. Спрях за момент на кръстовището на „Джаксън“ и „Уичам“, за да видя канализационната шахта, край която малкият Джордж Денбро бе изгубил ръката и живота си (поне според Фред Туми). Когато се добрах до върха на хълма, сърцето ми биеше до пръсване и едва дишах. Не защото бях излязъл от форма; димът от фабриките беше виновен.

Бях обезсърчен и поизплашен. Вярно, че все още имах достатъчно време да намеря Дънингови и не се съмнявах, че ще успея — дори да трябваше да се обадя на всеки Дънинг от указателя, макар че така рискувах да уплаша бащата на Хари — онази бомба със закъснител — но в мен вече се появяваше усещането, което имаше и Ал, че нещо работи срещу мен.

Като излязох на Канзас Стрийт, бях прекалено вглъбен в мислите си, затова с известно закъснение забелязах, че отдясно вече няма къщи. Теренът се спускаше стръмно към обраслото с растителност дере, което Туми бе нарекъл Пущинака. Само една паянтова дървена ограда разделяше тротоара от стръмния наклон. Хванах се за парапета и се загледах в гъстия буренак долу. Видях проблясващата повърхност на кални гьолове, туфи тръстика, толкова висока, че сякаш растеше там от времето на динозаврите, и преплетените вейки на къпинови храсти. Всяко дърво, успяло да пусне корени долу, скоро би умряло от липса на светлина. Вероятно в дерето растеше отровен бръшлян, имаше купища боклук и колиби на бездомници. Сигурно имаше и пътека, известна само на местните хлапета. И то на най-смелите от тях.

Стоях и гледах, без да виждам, струваше ми се, че в далечината звучи музика… мелодия, изпълнявана от джазоркестър. Мислех си колко малко съм постигнал днес. „Ти можеш да промениш миналото — беше ми казал Ал, — но няма да е толкова лесно, колкото си мислиш.“

Каква беше тази музика? Някаква весела, игрива мелодия. Навя ми спомени за Кристи, когато бях лудо влюбен в нея. Когато двамата бяхме лудо влюбени един в друг. Та-ба-да-да… да-ба-ди-дум… може би парче на Глен Милър?

Бях отишъл в библиотеката, надявайки се да прегледам регистрите от преброяванията на населението. Последното общонационално беше проведено през 1950 г. и в регистъра би трябвало да фигурират три от четирите деца на Дънинг: Трой, Артър и Харолд. Само Елън, която е била седемгодишна по време на убийствата, още не е била родена. Така щях да намеря адреса им. Вярно, че можеше семейството да се е преместило през последните осем години, но в този случай някой от съседите щеше да ми каже къде са отишли. Градчето беше малко.

Само дето регистрите ги нямаше. Библиотекарката, любезна женица на име Старет, ми каза, че според нея би трябвало да се съхраняват при нея, но неясно защо Общинският съвет решил, че мястото им е в кметството. Преместили ги през 1954.

— Такива са ония типове от Градския съвет — отбелязах с усмивка. — Нали знаете поговорката: „Човек не може да се бори с общината.“

Тя остана сериозна. Беше услужлива, дори мила, но проявяваше същата бдителна резервираност като всеки друг, когото бях срещнал на това странно място. Фред Туми беше изключението, което потвърждаваше правилото.

— Не говорете глупости, господин Амбърсън. Данните от преброяването не са секретни. Просто отивате и казвате на архивистката, че Реджина Старет ви праща. Тя се казва Марша Гуей. Ще ви помогне да ги намерите. Макар че регистрите сигурно са в мазето, а там не им е мястото. Влажно е и като нищо може да има мишки. Ако имате някакъв проблем — какъвто и да е — елате пак при мен.

Отидох до кметството. Във фоайето имаше голям плакат с надпис: РОДИТЕЛИ, НАПОМНЯЙТЕ НА ДЕЦАТА СИ ДА НЕ РАЗГОВАРЯТ С НЕПОЗНАТИ И ДА ИГРАЯТ САМО С ПРИЯТЕЛИ. Имаше няколко души, чакащи за различни гишета. (Повечето пушеха. Разбира се.) Марша Гуей ме поздрави със смутена усмивка. Госпожа Старет вече ѝ се беше обадила и с основание се ужасила, след като чула онова, което госпожица Гуей разказа сега и на мен. Списъците от преброяването през 1950 бяха унищожени, както и всички други документи, съхранявани в мазето на кметството.

— Лани имаше ужасни дъждове — обясни тя. — Цяла седмица не престана да вали. Каналът преля и целият Долен град — така по-старите наричат центъра на града, господин Амбърсън — целият Долен град се наводни. Цял месец хранилището ни беше като Големия канал във Венеция. Госпожа Старет беше права — документите изобщо не трябваше да се местят, а сега май никой не знае защо са го направили и по чие разпореждане. Ужасно съжалявам.

Нямаше как да не изпитам онова, което Ал бе почувствал, докато се е опитвал да спаси Каролин Пулин — че съм в затвор с еластични стени. Нима сега трябваше да се навъртам около училищата и да се оглеждам за хлапе, което прилича на току-що пенсиониралия се шейсетгодишен портиер? Или седемгодишно момиче, което разсмива до сълзи с шегите си другите деца? Да чакам някой ученик да извика: „Хей, Туга, чакай малко!“

Да, бе. Непознат да се навърта около училищата в град, където първото, което виждаш в кметството, е плакат, предупреждаващ родителите за опасни непознати. Ако имаше нещо, заради което ченгетата веднага да ме приберат, то беше това.

За едно бях сигурен — трябваше час по-скоро да напусна „Дери Таун Хаус“. На цените от 1958 можех да живея на хотел седмици наред, но така щях да привлека вниманието към себе си. Реших да прегледам обявите и да си намеря стая под наем за един месец. Тръгнах към Долния град, но нещо ме накара да спра.

Та-ба-да-да… ба-да-ди-дум…

Наистина беше Глен Милър. „В настроение“ — мелодия, която имах причина да познавам отлично. Изпълнен с любопитство, тръгнах към мястото, откъдето звучеше музиката.

В края на паянтовата ограда между Канзас Стрийт и стръмния склон към Пущинака имаше малка зона за пикник: каменно барбекю и две маси, между които стърчеше ръждясала кофа за боклук. На едната беше поставен преносим грамофон и на него се въртеше голяма плоча от онези на 78 оборота.

Дългуресто момче с очила с дебели стъкла, чиито рамки бяха подлепени с тиксо, и невероятно красиво червенокосо момиче танцуваха на тревата отстрани. В Лисбонската гимназия наричахме деветокласниците „зайци“ и тези хлапета бяха точно такива. Но се движеха с грацията на опитни танцьори. Не се кълчеха; танцуваха суинг. Бях очарован, но и… какво? Уплашен? Малко може би. Изпитвах страх през почти цялото време, откакто бях в Дери. Но сега имаше и нещо друго, нещо по-силно. Нещо като страхопочитание, сякаш се бях докоснал до велико тайнство. Или бях успял да надникна (като през изцапано стъкло) в самата структура на вселената.

Защото с Кристи се бяхме запознали на курс по суинг в Люистън и това беше една от мелодиите, на която се учехме да танцуваме. По-късно — през най-щастливата ни година, шест месеца преди сватбата ни и шест месеца след това — дори участвахме в състезания и веднъж взехме четвърта награда („Първо място сред отпадналите“ — беше казала Кристи) в Регионалния шампионат по суинг. Тогава се представихме на леко забавен вариант на „Буги патъци“ на „Кей-Си и Съншайн бенд“.

„Не е случайно съвпадение“ — помислих си, докато ги гледах. Момчето носеше дънки и тениска; девойката — дълга бяла блуза и избелял червен три четвърти панталон. Прекрасната ѝ коса беше вързана на същата безсрамно привлекателна опашка, както я връзваше Кристи, когато се явявахме на състезания. В комплект, разбира се, с къси, подвити отгоре чорапки, и пола „пудел“7.

„Не може да е случайност“ — повторих си наум.

Танцуваха вариант на линди хоп, известен още като хелсапопин — „дяволско подскачане“. По принцип се играеше бързо — главозамайващо бързо, ако си достатъчно издръжлив и пъргав, но момчето и момичето танцуваха бавно, защото още учеха стъпките. Познавах всяко движение, макар че от пет години не бях танцувал. Приближаване, хванати за ръце. Леко навеждане и подритване с левия крак; чупка в кръста така, че да изглежда, сякаш двамата тръгват в различни посоки. Разделяне, все още хванати за ръце, после тя се завърта първо наляво, после надясно…

Хлапетата обаче объркаха обратното завъртане и се проснаха на тревата.

— Уф, Ричи! Никога няма да научиш тази стъпка! Безнадежден си! — сгълча го през смях девойката. Легна по гръб и се загледа в небето.

— Простете, госпойце Скарлет! — изписука момчето с женствено гласче, което през двайсет и първи век би предизвикало доста неуместни от гледна точка на половата толерантност подмятания. — Аз съм само недодялано селянче, но ще науча тоз’ танц, та ако ще да пукна.

— Да, понякога ми иде да те убия. Хайде пусни пак плочата, преди да съм…

В този момент ме видяха.

Беше странен момент. В Дери имаше невидима стена, напомняща прозрачен воал, и аз толкова бях свикнал с нея, че сякаш я виждах. От едната страна бяха местните; от другата — чужденците (като Фред Туми, като мен). Понякога местните излизаха иззад тази стена (като библиотекарката госпожа Старет, когато изрази възмущението си от преместването на регистрите от преброяването), но ако човек започнеше да задава твърде много въпроси — и най-вече ако ги изненадаше — отново се скриваха зад нея.

Сега обаче бях стреснал двете хлапета, но те не се скриха зад стената на резервираността. Вместо да ме стрелнат с враждебни погледи, те ме изгледаха с любопитство.

— Извинете, извинете — казах им. — Не исках да ви стресна. Чух музиката и спрях да погледам как танцувате линди.

— Опитваме се да танцуваме линди — поправи ме момчето. Помогна на момичето да се изправи, после се поклони. — Ричи Тозиър се казвам, с разни гласове приказвам. Приятелите ми казват „Ричи-Ричи с гласче на момиче“, но какво разбират те?

— Приятно ми е да се запознаем. Джордж Амбърсън. — Сетне изведнъж ми хрумна: — Приятелите ми викат „Джорджи-Джорджи все ще се изложи“, ама и те нищо не разбират.

Момичето седна на скамейката и се закиска. Момчето вдигна ръце и забърбори като телевизионен водещ:

— „Непознат възрастен пуска як майтап! Уака-уака-уака. Страааа-шно! Ед Макмахон, каква награда имаме днес за този духовит младеж?“ „Ами, Джони, днешните награди в «На кого имаш доверие» са пълен комплект на «Британската енциклопедия» и прахосмукачка «Електролукс» да си смучеш…“

— Шшшт, Ричи — прекъсна го момичето, като бършеше насълзените си от смях очи.

Това го накара отново да запелтечи с пискливото женствено гласче:

— Простете, госпойце Скарлет, не грабвайте камшика! Още имам рани на гърбицата от миналия път!

— А вие как се казвате, млада госпожице? — попитах.

— Беви-Беви с две ръчички леви — отговори тя и отново се разкиска. — Извинете… Ричи е глупчо, но аз нямам извинение. Казвам се Бевърли Марш. Не сте тукашен, нали?

Явно всеки го забелязваше.

— Не съм. Ама и вие двамата май не сте оттук. Вие сте първите жители на Дери, които не изглеждат… кисели.

— Мдааа, Дери е град на сърдитковците — съгласи се Ричи вече с нормален глас и вдигна иглата на грамофона, защото плочата беше зациклила.

— Разбрах, че хората много се тревожат за децата си. Както забелязвате, старая се да спазвам дистанция: вие сте на тревата, аз — на тротоара.

— Не бяха толкова разтревожени, когато ставаха убийствата — измърмори момчето. — Знаете ли за убийствата?

Кимнах:

— Отседнал съм в „Таун Хаус“. Един от персонала ми разказа.

— Аха. Сега, когато всичко свърши, станаха много загрижени. — Ричи седна до Бевърли. — Обаче докато ставаха убийствата, всички си траеха.

— Ричи, млъкни — намеси се тя.

Този път момчето се опита да имитира сърдития Хъмфри Богарт:

— Вярно е, сладурано. Не можеш да отречеш, че е вярно.

— Всичко вече свърши — заяви Беви убедително като говорител на Търговската камара. — Но те още не го знаят.

— Кои „те“? Местните жители или само възрастните?

Тя сви рамене, сякаш казваше: „Има ли значение?“

— Вие обаче знаете, така ли?

— Със сигурност — отсече Ричи.

Изгледа ме предизвикателно, но зад стъклата на очилата му още блещукаше насмешка. Бях останал с впечатлението, че тя винаги блещука в очите му.

Стъпих на тревата. Двамата не закрещяха и не побягнаха. Тъкмо обратното — Бевърли се премести към края на пейката и смушка Ричи също да се мръдне, за да ми направят място. Бяха или много смели, или много глупави, но не ми изглеждаха глупави.

Неочаквано Беви подхвърли нещо, което ме стъписа:

— С вас не сме ли се срещали преди?

Преди да отговоря, Ричи се намеси:

— Не, не е това. Просто… не знам. Информация ли търсите, господин Амбърсън? Затова ли сте дошли?

— Всъщност да. Информация. Но как разбра? И откъде знаете, че не съм опасен?

Те се спогледаха, сякаш си казаха нещо без думи. Не знам защо, но ми хрумнаха две неща: бяха усетили, че съм различен, и не само защото не бях местен… Но за разлика от Човека с жълтата карта не се бояха от странността ми. Напротив, тя ги привличаше. Казах си, че тези симпатични и безстрашни хлапета могат да ми разкажат доста интересни неща, ако пожелаят. До края на живота ми ще ме гложди любопитство какви щяха да са техните истории.

— Ами просто не сте — отговори Ричи и погледна момичето, което кимна.

— И сте сигурни, че… лошият период… е отминал, така ли?

— Общо взето — каза Бевърли. — В Дери лошият период никога не отминава напълно, господин Амбърсън. Това е лошо място, и то в много отношения. Но положението ще се подобри.

— Ами ако ви кажа — чисто хипотетично — че може би предстои да се случи още едно лошо нещо? Нещо като станалото с Дорси Коркоран.

Двамата потрепериха, сякаш ги бях настъпил по мазолите. Бевърли се обърна към приятеля си и му прошепна нещо. Не можах да го чуя, но вероятно беше от рода на „Не беше клоунът.“ После тя отново ми заговори:

— Какво лошо нещо? Както когато бащата на Дорси…

— Няма значение. По-добре да не знаете. — Сега беше моментът да ги подработя. Те щяха да ми помогнат. Не знаех защо, но бях сигурен. — Познавате ли деца с фамилия Дънинг? — Изброих ги на пръстите на ръката си: — Трой, Артър, Хари и Елън. На Артър му викат още…

— Туга — прекъсна ме Бевърли. — Да, познаваме го. Съученик ни е. Репетираме линди за училищния празник на талантите, който ще е малко преди Деня на благодарността…

— Госпойца Скарлет държи да репетира в ранни зори — изписука Ричи.

Бевърли Марш не му обърна внимание, а продължи обяснението си:

— Туга също се записа за участие. Номерът му е буфосинхронистко изпълнение на „Плис-пляс“ — парчето на Боби Дарин. — Тя завъртя презрително очи. Удаваше ѝ се.

— Къде живее? Знаете ли? — Знаеха, разбира се, но не бързаха да ми кажат. Явно чакаха още обяснения. Разбрах го по погледите им. — Ще ви го кажа така: ако някой не го пази, има голяма вероятност той да не участва в празника на талантите. Братята и сестра му също. Ще ми повярвате ли?

Младежите отново се спогледаха, провеждайки безмълвната си консултация. Влюбените често се гледат така, но тези хлапета нямаше как да са гаджета. Приятели обаче бяха. Близки приятели, които заедно бяха преживели нещо.

— Туга и техните живеят на „Косут“ — каза Ричи след няколко секунди.

— „Косут“ ли?

— Да, така се казва улицата — добави Бевърли. — Всъщност се казва „Кошут“, но ние ѝ викаме „Косут“.

— Ясно.

Сега единственият въпрос беше на колко души ще разкажат двете хлапета за странния ни разговор край Пущинака.

Бевърли извърна към мен очите си, потъмнели от тревога:

— Вижте, господин Амбърсън, познавам бащата на Туга. Симпатяга е. Винаги е усмихнат. Той…

— Симпатягата вече не живее вкъщи — намеси се Ричи. — Жена му го е изритала.

Тя се ококори:

— Туг ли ти каза?

— Не. Бен Ханском. Научил го е от Туг.

— Въпреки това е симпатичен човек — промърмори тя колебливо. — Все се шегува и никога не повишава тон.

— Клоуните също се шегуват — отбелязах и двамата отново подскочиха като ужилени. — Но това не означава, че са добри хора.

— Знаем — прошепна Бевърли и се загледа в ръцете си. Сетне вдигна очи и ме погледна. — Знаете ли за Костенурката?

Изрече думата „костенурка“ така, сякаш беше съществително собствено.

На върха на езика ми беше: „Да, знам за костенурките нинджи“, но се усетих навреме. Леонардо, Донатело, Микеланджело и Рафаело щяха да бъдат измислени едва след няколко десетилетия. Затова просто поклатих глава.

Тя погледна несигурно Ричи. Той премести очи към мен, после — пак към нея.

— Той е добър — настоя Бевърли. — Сигурна съм. Господин Дънинг е добър човек. Независимо, че са го изгонили от къщи.

Точно в десетката. Жена ми ме беше напуснала, но не защото бях лош човек.

— Така е — съгласих се и станах. — Смятам да остана известно време в града и не искам да привличам прекалено много внимание. Може ли да не споделяте с никого нашия разговор? Знам, че е трудно, но…

Те се спогледаха и прихнаха да се смеят. Когато се окопити, Бевърли каза:

— Умеем да пазим тайна.

Кимнах:

— Сигурен съм. Това лято май ви се е наложило да пазите доста тайни.

Те не продумаха.

Посочих с палец надолу:

— Като малки ходили ли сте да си играете в Пущинака?

— Веднъж — отговори Ричи. — Повече няма да стъпя там. — Изправи се и изтупа дънките си. — Приятно ми беше да си побъбрим, господин Амбърсън. Не се оставяйте да ви преметнат. — Замълча за секунда, после добави: — И внимавайте, докато сте в Дери. Сега положението е по-добро от преди, но се съмнявам, че ще се оправи напълно.

— Благодаря. Благодаря и на двамата. Може би един ден семейство Дънинг ще има за какво да ви благодарят. Но ако нещата се наредят така, както се надявам, те няма…

— … няма да разберат нищо — довърши Бевърли вместо мен.

— Точно така. — Спомних си един израз, който бях чул от Фред Туми. — Точно в десетката. И умната, младежи.

— Разбира се — отговори Бевърли и отново се закиска. — Джорджи, дето все ще се изложи!

Докоснах периферията на новата си сламена шапка и понечих да си тръгна. Изведнъж ми хрумна нещо и отново се обърнах към двамата симпатяги:

— Какви плочи могат да се пускат на този грамофон? Става ли за трийсет и три оборота?

— Питаш за дългосвирещите ли? — ухили Ричи. — Не стават за този боклук, щото е портативен и работи на батерии.

— Хей, я не ми обиждай грамофона, момченце — сопна се тя. — Купила съм го със собствени пари. — Обърна се към мен: — Става за седемдесет и осем и за четирийсет и пет оборота. Само дето изгубих пластмасовата джаджа за малките плочи и сега пускам само големи.

— Четирийсет и пет оборота ще свършат работа. Пуснете пак плочата, но на по-бавната скорост.

С Кристи бяхме използвали този трик, докато разучавахме стъпките на суинга.

— Страшна идея, татенце! — провикна се Ричи.

Превключи оборотите на грамофона и отново пусна плочата. Сега мелодията звучеше, сякаш момчетата от оркестъра на Глен Милър са се нагълтали с диазепам.

— Така е добре. — Протегнах ръце към Беви. — Гледай и се учи, Ричи.

Тя доверчиво хвана ръцете ми, без да откъсва от мен големите си сини очи. Запитах се къде ли живее през 2011, ако още е жива. И ако беше, дали щеше да си спомни непознатия мъж, който ѝ е задавал странни въпроси и я е учил да танцува на забавена версия на „В настроение“ през един слънчев септемврийски следобед.

Обясних:

— Така и така танцувате бавно. Сега ще можете да забавите още повече, но пак да следите ритъма. Ще имате достатъчно време за всяка стъпка.

„Време — помислих си. — Достатъчно време. Да пусна отново записа, но този път на по-бавни обороти.“

Придърпах я към себе си. Пак я отблъснах. Двамата се наведохме като гмуркачи, подритнахме встрани, докато оркестърът на Глен Милър свиреше: таааа… баааа… даааа… даааа… баааа… дааааа… диииии… думммммм. На тази бавна скорост Беви се завъртя като механична играчка малко преди пружината да се развие съвсем и се провря под вдигнатите ми ръце.

— Стой! — наредих и тя застина с гръб пред мен, все още хваната за ръцете ми. — Сега стисни дясната ми ръка, за да ми напомниш какво следва.

Беви се подчини, после се завъртя плавно назад и надясно.

— Супер! — възкликна. — Сега трябва да се провра отдолу, а ти да ме върнеш. И аз правя салто. Затова репетираме на тревата, та ако сбъркам, да не си счупя врата.

— Това ще си го репетирате сами. Прекалено съм стар за салта.

Ричи отново вдигна ръце от двете страни на лицето си:

— „Уака-уака-уака! Непознатият възрастен получава още една…“

— Млък, Ричи — смъмрих го и той разсмя. — Сега пробвай ти. И си измислете сигнали за всяко движение, което е по-сложно от обикновеното кълчене на кварталните ви забави. Така дори да не спечелите състезанието за таланти, ще изглеждате добре.

Ричи хвана Бевърли за ръцете и пробва. Навътре и навън, един до друг, завъртане наляво, завъртане надясно. Идеално. Тя гъвкаво се промуши през краката на партньора си, после той я издърпа назад. Беви направи грациозно салто и отново се приземи. Ричи я хвана за ръцете и двамата повториха комбинацията. Този път стана още по-добре.

— При провирането малко изпускаме темпото — оплака се той.

— Харесва ми — заяви Бевърли. — Все едно вече танцуваме пред публика. — Завъртя се леко на пръсти. — Чувствам се като Лорета Йънг в началото на представлението, когато излиза на сцената с развята рокля.

— Викат ми Артър Мъъъри от Мисъъъри — изтананика Ричи. Той също изглеждаше доволен, сякаш наистина беше прочутият танцьор Артър Мъри.

— Сега ще пусна плочата на по-голяма скорост — казах аз. — Не забравяйте сигналите. И следете тактовете. Времето е най-важно.

Глен Милър свиреше онази хубава стара мелодия, момчето и момичето танцуваха. Сенките им на тревата танцуваха редом с тях. Навън… навътре… навеждане… вдигане на крак… завъртане наляво… завъртане надясно… промушване… издърпване… и салто. Този път не се получи идеално и още много щяха да грешат, докато научат стъпките (ако изобщо ги научеха някога), но не бяха никак зле.

И да не се справят, чудо голямо. Важното е, че бяха красиви. За пръв път, откакто превалих възвишението на шосе 7 и видях Дери, скупчен на западния бряг на Кендъскег, се почувствах щастлив. Исках да запазя това чувство по-дълго, затова се отдалечих, като си повтарях: „Не поглеждай назад, никога не поглеждай назад.“ Колко пъти хората си го повтарят, след като са преживели нещо много приятно (или много неприятно)? Често, предполагам. И обикновено не се вслушват в съвета. Човек е устроен така, че винаги да поглежда назад — затова имаме въртяща се става на врата.

Изминах половината разстояние до първата пресечка и погледнах назад, като очаквах, че двамата ще зяпат след мен. Но не. Те още танцуваха. И това беше прекрасно.

Встрани от Канзас Стрийт имаше бензиностанция. Влязох да попитам за Кошут Стрийт, която местните наричаха „Косут“. Откъм сервиза се чуваха бръмченето на въздушен компресор и музика от транзистор, но в канцеларията нямаше никого. Не съжалявах, защото видях нещо полезно до касата: телена стойка с карти на града и на окръга. В най-горното отделение стърчеше самотен план на града, мръсен и забравен. На предната корица се мъдреше снимка на невероятно грозна пластмасова статуя на Пол Бъниън. Пол беше подпрял брадвата си на рамо и се усмихваше под яркото слънце. „Дери е единственият град, който би избрал за своя емблема пластмасова статуя на дървосекач“ — помислих си.

Точно зад бензиновите колонки имаше стелаж с вестници. Взех за камуфлаж един брой на „Дейли Нюз“ и хвърлих четвърт долар върху купчината монети на полицата до стелажа. Не знам дали хората през петдесет и осма бяха по-честни, но със сигурност бяха много по-доверчиви.

Разгледах плана на града и се оказа, че Кошут Стрийт е само на петнайсет минути път от бензиностанцията. Минах под брястове, които тепърва щяха да загинат в епидемията от гъбично гниене през седемдесетте — дървета, които все още бяха зелени като през юли. Край мен префучаваха хлапета на велосипеди, други играеха в дворовете. Групички възрастни чакаха на автобусни спирки, обозначени с бели ивици на телеграфните стълбове. Жителите на Дери си гледаха работата и аз гледах моята — обикновен човек със сиво яке, леко накривена сламена шапка и сгънат вестник в ръка. Може би се оглеждах за гаражна разпродажба или за имот, който да купя изгодно. Изглеждах съвсем нормално.

Поне така се надявах.

„Кошут“ беше улица със старомодни четвъртити къщи с дворчета, оградени с жив плет. На моравите се въртяха градински пръскачки. Две момчета претичаха покрай мен, като си подхвърляха футболна топка. Някаква жена със забрадка (и със задължителната цигара, стърчаща от устата ѝ) миеше с маркуч семейния автомобил и от време на време пръскаше кучето, което отскачаше назад и сърдито лаеше. Кошут Стрийт сякаш беше декор в старомоден комедиен сериал.

Две момиченца въртяха въже, а трето чевръсто скачаше през него, като припяваше:

— Чарли Чаплин замина за Франция! Да зяпа мацки, давам ти гаранция! Поздрав на нашия крал! Поздрав на нашата кралица! Татко ми кара колесница!

Въжето плющеше върху настилката. Усетих, че някой ме гледа. Жената със забрадката беше прекъснала заниманието си и стоеше неподвижно с маркуч в едната ръка и голяма насапунисана гъба в другата. Наблюдаваше ме как се приближавам към играещите момичета. Аз ги заобиколих отдалеч и тя отново се захвана с колата.

„Голям риск поех, като заговорих ония хлапета на Канзас Стрийт“ — помислих си. Всъщност не беше точно така. Ако се бях приближил до момиченцата с въжето… ето това щеше да е рисковано. С Ричи и Беви обаче не бях сгрешил. Стана ми ясно още щом ги видях, а и те го почувстваха. Разбрахме се с погледи.

— С вас не сме ли се срещали преди? — беше попитала Бевърли.

В края на Кошут Стрийт се издигаше масивна сграда, наречена „Увеселителен център «Уестсайд».“ Изглеждаше изоставена и насред запуснатата морава имаше голяма табела: ОБЩИНСКИ ИМОТ ЗА ПРОДАН. Безспорно интересен обект за всеки уважаващ себе си агент по недвижими имоти. На асфалтовата алея през две къщи от сградата момиченце с рижава коса и обсипано с лунички лице караше велосипед с допълнителни колелца. Припяваше си безспир една и съща фраза:

— Бинда-банда, видях цялата банда, динда-данда, видях цялата банда, ринда-ранда, видях цялата банда…

Тръгнах към увеселителния център, сякаш това бе най-интересното нещо на света, но изпод око наблюдавах госпожичката с морковената коса. Тя се поклащаше наляво-надясно на седалката на велосипеда, сякаш опитваше колко може да си позволи, без да се катурне на земята. Съдейки по ожулените ѝ колене, не се пробваше за пръв път. На пощенската кутия пред къщата ѝ нямаше име, само номер: 379.

Отидох до табелата ПРОДАВА СЕ и се престорих, че записвам нещо върху вестника. После се обърнах и тръгнах по обратния път. Когато минах край къщата на „Кошут“ 379 (вървях по другия тротоар и се преструвах на вглъбен във вестника), на външната площадка излезе жена, хванала за ръка момченце. Малкият хапваше от нещо, завито в салфетка, а с другата си ръка държеше въздушната пушка „Дейзи“, с която много скоро щеше да се опита да прогони обезумелия си баща.

— Елън! — извика жената. — Слез от това чудо, преди да се пребиеш! Ела да си вземеш бисквитка.

Елън Дънинг слезе от велосипеда, остави го на алеята и изтича в къщата, пеейки с цяло гърло:

— Синда-санда, видях цялата банда!

Къдриците ѝ, които не бяха толкова привлекателно червени като косата на Бевърли Марш, подскачаха като бунтуващи се пружини на матрак.

Момченцето, което щеше да порасне и да напише сърцераздирателното есе, от което щях да се просълзя, последва сестричката си. Момченцето, което единствено щеше да оцелее от цялото семейство.

Освен ако не успеех да променя нещата. И сега, след като ги бях видял — след като бях видял истинските хора в истинския им живот, изглеждаше, че нямам избор.

Седма глава

Как да ви разкажа за седемте ми седмици в Дери? Как да обясня защо започнах да мразя и да се страхувам от този град?

Не беше защото Дери криеше тайни (въпреки че това беше истина) и не защото там се бяха случили потресаващи престъпления (също вярно), някои все още неразкрити. „Всичко това свърши“ — беше казало момичето на име Бевърли. Ричи се беше съгласил и аз повярвах… макар че според мен сянката така и не напусна напълно града със странния му хлътнал център.

Намразих го заради чувството за надвиснала опасност и че сякаш се намирам в затвор с разтегливи стени. Поисках ли да изляза оттам, щеше да ме пусне (на драго сърце!), но ако останех, щеше да ме притисне още по-плътно, докато не мога да дишам. И най-лошото беше, че напускането му не бе възможност за избор, защото вече бях видял Хари преди удара и накуцването, но с малко идиотска усмивка. Бях го видял, преди да стане Хари Жабока.

Бях видял и сестра му. Сега тя беше само име в старателно написано есе, безлико момиченце, което обича да бере цветя и да ги нарежда във вази. Понякога лежа буден и си мисля как тя се готвеше да обикаля къщите на Хелоуин, облечена като принцеса Съмърфол Уинтърспринг. Ако не направех нещо, това никога нямаше да се случи. Чакаше я ковчег след дълга и безрезултатна борба за живот. Ковчег чакаше и майка ѝ, чието име все още не знаех. И Трой, и Артър, известен като Туга.

Ако бях допуснал това да се случи, нямам представа как щях да живея със себе си. Ето защо останах, но не беше лесно. И всеки път, когато се замислях как ще го преживея отново в Далас, съзнанието ми заплашваше да се вцепени. Казвах си, че Далас поне няма да бъде като Дери. Защото няма на света място като Дери.

Как да ви го разкажа?

Като учител имах навика да оформям мислите си, за да са ясни. В художествената проза и документалната литература винаги има само един въпрос и само един отговор. „Какво се случва?“ — пита читателят. „Ето какво се случи — отговаря писателят. — Това… и това… и това. Придържай се към най-лесното и простото.“ Това е единственият начин да бъдеш разбран.

Затова ще се опитам, въпреки че не трябва да забравяте, че в Дери реалността е тънък лед на дълбоко езеро с тъмни води. И все пак:

Какво се случи?

Ето какво се случи. Това. И това.

В петък, втория ми ден в Дери, отидох в градския супермаркет на Сентър Стрийт. Чаках до пет следобед, защото предполагах, че там ще бъде най-оживеното място — в края на краищата, в петък дават заплати и за много хора (имам предвид жени, защото едно от правилата в живота през 1958 година е „Мъжете не пазаруват“) това означава пазарен ден. Тълпите купувачи ме улесняваха да се слея с тях. За да им помогна в това отношение, отидох в „У. Т. Грант“ и попълних гардероба си с няколко памучни панталона и сини работни ризи. Спомних си за Мъжа без тиранти и приятелите му пред „Ленивият сребърен долар“ и си купих работни ботуши „Улвърин“. По пътя за супермаркета непрекъснато ги удрях в бордюра на тротоара, докато носовете се протриха.

Както се надявах, в магазина имаше много клиенти. И пред трите каси имаше опашки, пътеките бяха пълни с жени, които бутаха пазарски колички. Неколцината мъже, които видях, носеха кошници, затова и аз взех една. Сложих вътре торбичка ябълки (невероятно евтини) и торбичка портокали (скъпи почти колкото през 2011 година). Лъснатият дъсчен под скърцаше под краката ми.

Какво точно правеше господин Дънинг в супермаркета на Сентър Стрийт? Бевърли не беше казала. Не беше управител. Погледнах в остъклената канцелария зад секцията със стоките и видях белокос господин, който можеше да бъде дядо на Елън Дънинг, но не и баща. И на табелката на бюрото му пишеше ГОСПОДИН КЪРИ.

Докато вървях към задната част на магазина и минавах покрай млечните продукти (развеселих се, като прочетох рекламата ОПИТВАЛИ ЛИ СТЕ КИСЕЛО МЛЯКО? АКО НЕ СТЕ, ЩЕ ВИ ХАРЕСА, КОГАТО ГО ОПИТАТЕ), чух смях — женски смях от сорта „Ах, ти, негоднико“, който веднага разпознаваш. Завих по отсрещната пътека и видях група жени, облечени в почти същия стил като дамите в универсалния магазин „Кенебек Фрут“, насъбрали се около щанда за месо. На ръчно изработена дървена табелка, окачена на декоративни хромирани вериги, пишеше МЕСАРНИЦА, ДОМАШНИ КОТЛЕТИ, а отдолу — ФРАНК ДЪНИНГ, ГЛАВЕН МЕСАР.

Понякога животът поднася случайни стечения на обстоятелствата, които никой писател на художествена проза не се осмелява да копира.

Франк Дънинг разсмиваше дамите. Приликата с разсмяния, който влизаше в часовете ми по английски, беше свръхестествена. Той беше същински Хари, само че косата му беше почти напълно черна вместо цялата посивяла и добродушната усмивка беше заменена с вулгарно, мошеническо хилене. Дори Бевърли го беше определила като котешко мяукане и защо не? Тя може и да беше само на дванайсет-тринайсет години, но беше момиче, а нежният пол си падаше по Франк Дънинг. И той го знаеше. Сигурно имаше причина цветът на женското съсловие в Дери да харчи заплатите на съпрузите си в централния супермаркет вместо в малко по-евтиния „А&П“. И наблизо имаше такъв магазин. Господин Дънинг беше хубавец. Носеше чиста бяла престилка (само леко изпръскана с кръв на маншетите, но нали беше месар). На главата му се кипреше стилна бяла шапка, нещо средно между кепе на готвач и барета на художник, килната над едната му вежда. Модно и закачливо.

Общо взето, господин Франк Дънинг, с розовите си, гладко избръснати бузи и безупречна прическа, беше божи дар за Малките жени. Докато бавно вървях към него, той завърза пакет месо с връв, която издърпа от ролка на макара до теглилката, и написа цената с театрален замах на черния си маркер. Даде го на дама на петдесетина лета в домашен халат на големи разцъфнали розови рози и найлонови чорапи с ръбове, която се изчерви като ученичка.

— Заповядайте, госпожо Левеск, половин килограм немски салам, нарязан на тънко. — Той се наведе поверително над гишето, така че госпожа Левеск (и другите дами) да могат да доловят уханието на одеколона му. Какъв ли беше? „Аква Велва“? „Фред Туми“? Не. Мисля, че чаровник като Франк Дънинг би предпочел нещо малко по-скъпо. — Знаете ли какъв е проблемът с немския салам?

— Не — отвърна тя, провлачвайки думата. Другите дами забъбриха в трепетно очакване.

Очите на Дънинг се стрелнаха за миг към мен и не видяха нищо интересно, но щом отново погледнаха госпожа Левеск, възвърнаха патентования си блясък.

— Един час след като го изядете, сте гладни за още.

Не бях сигурен дали всички дами разбраха шегата, но всички изпискаха одобрително. Дънинг доволно изпрати госпожа Левеск и докато отминавах, насочваше вниманието си към някоя си госпожа Бауи, която сигурно също щеше да бъде щастлива да го приеме.

„Мил човек. Все се шегува.“

Но очите на милия човек бяха студени. Когато общуваше с очарования си харем, ставаха сини, но щом погледна мен — макар и за миг, можех да се закълна, че придобиха сив оттенък, цвета на вода под небе, от което скоро ще завали сняг.

Супермаркетът затваряше в шест вечерта и когато излязох с малкото си покупки, беше пет и двайсет. На Уичам Стрийт имаше закусвалня. Поръчах си хамбургер, кока-кола и шоколадов пай. Паят беше превъзходен — истински шоколад и истински крем. Изпълни устата ми като бирата на Франк Анисети. Мотах се колкото можах по-дълго и после тръгнах към канала, където имаше пейки. Виждаше се и супермаркетът на Сентър Стрийт — тясна ивица, но достатъчно. Бях се нахранил, но изядох и един портокал. Хвърлих обелките през бетонния парапет и загледах как водата ги отнася.

Точно в шест светлините на големите витрини на супермаркета угаснаха. В шест и петнайсет излязоха последните клиентки, които помъкнаха големи пазарски чанти по „Горната миля“ или се скупчиха около телефонния стълб на бели ивици. Дойде автобус с надпис ЕДИН КРЪГ С ЕДИН БИЛЕТ и те се качиха. В седем без петнайсет започнаха да си тръгват служителите на супермаркета. Последни излязоха управителят господин Къри и Дънинг. Стиснаха си ръцете и се разделиха. Къри пое по уличката между супермаркета и съседния магазин, вероятно за да вземе колата си, а Дънинг се отправи към автобусната спирка.

Там бяха останали само двама души. Не исках да се присъединявам към тях и благодарение на еднопосочното движение не ми се наложи. Приближих се до друг боядисан в бяло стълб, този до „Странд“ (където в момента прожектираха „Кели Картечницата“ и „Момичето от изправителния дом“ и големият плакат обещаваше ЩУР ЕКШЪН), и зачаках заедно с неколцина работници, които обсъждаха евентуалните резултати в Световните серии. Можех да им разкажа много за тях, но си държах устата затворена.

Дойде градски автобус и спря пред супермаркета на Сентър Стрийт. Дънинг се качи. Автобусът се спусна по хълма и спря пред кинотеатъра. Пуснах работниците пред мен, за да видя колко пари слагат в автомата, монтиран до седалката на шофьора. Чувствах се като извънземен в научнофантастичен филм, който се прави на землянин. Беше глупаво — исках да пътувам с градския автобус, а не да взривя Белия дом със смъртоносен лъч, но това не промени чувството.

Единият работник показа жълта като канарче карта и за миг се замислих за Човека с жълтата карта. Другите пуснаха петнайсет цента в автомата. Монетите изтракаха и иззвъняха. Направих същото, въпреки че ми отне повече време, защото десетте цента залепнаха за потната ми длан. Струваше ми се, че всички погледи са вперени в мен, но когато вдигнах глава, пътниците или четяха вестници, или безучастно гледаха през стъклата. В автобуса се носеше синьо-сивкав дим.

Франк Дънинг беше на половината разстояние вдясно. Сега носеше сиви панталони, бяла риза и тъмносиня вратовръзка. Елегантно. Палеше цигара и не ме погледна, когато минах покрай него и седнах отзад. Автобусът пъшкаше по пътя си по еднопосочните улици, после изкачи „Горната миля“. Щом стигнахме до западния жилищен район, пътниците започнаха да слизат. Всичките бяха мъже. Жените вероятно се бяха върнали вкъщи и прибираха покупките или приготвяха вечеря. Автобусът се изпразваше. Франк Дънинг остана на мястото си, пушейки цигара, и аз се запитах дали накрая няма да останем последните двама пътници.

Оказа се, че не е било необходимо да се тревожа. Когато автобусът зави към спирката на ъгъла на Уичам Стрийт и Чарити Авеню, Дънинг хвърли цигарата на пода, смачка я с тока си и стана от мястото си. Тръгна с лекота по пътеката, без да използва дръжките, но олюлявайки се с движенията на намаляващия скоростта автобус. Някои хора не губят физическата грациозност на младостта до относително късен период в живота. Дънинг, изглежда, беше един от тях. От него би станал отличен танцьор на суинг.

Той потупа шофьора на автобуса по рамото и започна да му разказва някакъв виц. Беше кратък и по-голямата част се изгуби в свистенето на въздушните спирачки, но долових „трима чернилки заседнали в асансьор“ и реших, че не е онзи, който разказа на харема домакини. Шофьорът прихна да се смее, после дръпна никелирания лост, който отваряше предните врати, и подвикна:

— Ще се видим в понеделник, Франк.

— Ако нивото на водата в реката не се повиши — отвърна Дънинг, чевръсто слезе по двете стъпала и скочи на затревената ивица на тротоара. Видях как мускулите му под ризата се издуват. Какъв шанс биха имали срещу него една жена и четири деца? Не голям, беше първата ми мисъл, но грешах. Правилният отговор беше никакъв.

Докато автобусът отминаваше, видях, че Дънинг изкачи стъпалата на първата сграда на Чарити Авеню. На люлеещи се столове на широката веранда седяха осем-девет мъже и жени. Някои поздравиха месаря, който започна да се ръкува с всички като политик, дошъл на официално посещение. Къщата беше триетажна, във викториански стил, типичен за Нова Англия. На стряхата на верандата беше окачена табела. Имах време да я прочета.

Под нея имаше по-малка оранжева табелка, на която пишеше:

Слязох от автобуса две спирки по-нататък по линията. Благодарих на шофьора, който сърдито изръмжа в отговор. Установих, че това е учтива размяна на реплики в Дери, Мейн. Освен ако, разбира се, не знаете няколко вица за чернилки, заседнали в асансьор, или може би за полския военноморски флот.

Тръгнах обратно към града, като притичах покрай пансиона на Една Прайс, където наемателите се събираха на верандата след вечеря като хората в един от романите на Рей Бредбъри за Грийн Таун, Илинойс. И Франк Дънинг приличаше на онези хора. Но и в Грийн Таун на Бредбъри се криеха ужаси.

— Добрият човек вече не живее в дома си — беше казал Ричи и беше абсолютно прав. Симпатягата живееше в пансион, където всички, изглежда, мислеха, че е котешки задник.

По мои изчисления „Пансионите на Прайс“ се намираше на не повече от пет преки западно от Кошут Стрийт 379, може би по-близо. Седеше ли в стаята си Франк Дънинг, след като другите наематели си бяха легнали, и гледаше ли на изток като правоверен, обърнат към киблата? Ако беше така, правеше ли го с усмивка от типа „хей, много се радвам да те видя“? Едва ли. И бяха ли очите му сини или студени и замислено сиви? Как обясняваше, че е напуснал домашното си огнище и живее с хора, които дишаха вечерния въздух на верандата на Една Прайс? Имаше ли история, в която съпругата му беше малко откачена или направо злодей? Сигурно. И вярваха ли му хората? Отговорът на този въпрос беше лесен. Няма значение дали говорим за 1958, 1985 или 2011 година. В Америка, където повърхностното винаги минава за задълбочено, хората вярват на типове като Франк Дънинг.

Следващия вторник наех апартамент по обява в „Дери Нюз“ като „полуобзаведен, в хубав квартал“ и в сряда, седемнайсети септември, господин Джордж Амбърсън се нанесе. Сбогом, „Дери Таун Хаус“, здравей Харис Авеню. Бях живял през 1958 година само малко повече от седмица, но вече започвах да се чувствам удобно там, без да съм местен жител.

В полуобзаведения апартамент имаше легло (с няколко петна на дюшека и без завивки), диван, кухненска маса, на която единият крак трябваше да се подпре, за да не се клати, и стол с жълта пластмасова седалка, която издаваше странен звук, когато без желание пускаше дъното на панталоните ми. Имаше и печка, и тракащ хладилник. В кухненския склад открих климатик — вентилатор с изпочупен щепсел, който изглеждаше абсолютно убийствен.

Имах чувството, че апартаментът, който беше точно под летателния път на самолети, подхождащи към приземяване на летището в Дери, е скъпичък с цената си от шейсет и пет долара на месец, но се съгласих да го наема, защото хазяйката, госпожа Джоплин, беше готова да си затвори очите за липсата на препоръки на господин Амбърсън. Помогна и фактът, че той предложи да предплати в брой наема за три месеца. Въпреки това тя настоя да препише информацията от шофьорската ми книжка. Дори да ѝ се стори странно, че един търговец на недвижими имоти на свободна практика от Уисконсин има шофьорска книжка, издадена в Мейн, госпожа Джоплин не каза нищо.

Радвах се, че Ал ми беше дал много пари. Парите успокояват непознатите.

И това не важи само за 1958 година. Само за триста долара успях да превърна полуобзаведения апартамент в напълно обзаведен. Деветдесет от тристате долара отидоха за телевизор и маса втора употреба. Вечерта гледах Шоуто на Стив Алън на хубав черно-бял телевизор, а после го изключих, седнах до масата в кухнята и слушах рева на самолет, отправящ се към земята. От задния си джоб извадих тефтерче, което си бях купил от една дрогерия (където имаше надпис, че кражбата от магазин не е гот, пунтова или пинизчийска). Отгърнах на първата страница и щракнах новата си химикалка „Паркър“. Седях може би петнайсетина минути — достатъчно дълго друг самолет да избуча толкова близо, че очаквах удар, когато колесникът остърже покрива.

Страницата остана празна. Както и съзнанието ми. Всеки път, когато се опитвах да го включа на скорост, единствената свързана мисъл, която ми хрумваше, беше, че миналото не трябва да бъде променяно.

Това не ми помагаше.

Най-после станах, взех вентилатора от склада и го сложих на кухненския плот. Не бях сигурен дали ще работи, но перката се завъртя и бръмченето на моторчето ми подейства странно успокояващо. Освен това заглуши досадното тракане на хладилника.

Отново седнах. Този път съзнанието ми беше по-ясно и роди няколко думи.

Спрях дотам. Хладилникът изтрака. Нямаше кацащи самолети и движение по Харис Авеню. В момента бяхме само аз, вентилаторът и недовършеният списък. Най-после написах последната точка:

Смачках листа, отворих кутията кибрит, поставена до печката, и драснах клечка. Вентилаторът веднага я угаси и отново се замислих колко трудно е да се променят някои неща. Изключих вентилатора, запалих друга клечка кибрит и я допрях до топчето хартия. Докато гореше, го хвърлих в умивалника, изчаках го да се превърне в пепел и пуснах водата.

След това господин Джордж Амбърсън си легна.

Но дълго време не заспа.

Когато в дванайсет и половина последният самолет за нощта прелетя ниско над покрива, аз все още бях буден и мислех за списъка си. Да съобщя на полицията беше изключено. Това можеше да има резултат с Осуалд, който щеше да заяви неувяхващата си обич към Фидел Кастро в Далас и Ню Орлиънс, но Дънинг беше нещо друго. Него го харесваха и беше уважаван член на обществото. Пристигнал в град, където не обичат външни хора. Следобед, след като излязох от дрогерията, отново видях Човека без тиранти и приятелите му пред „Ленивият сребърен долар“. Бях облечен в работническите си дрехи, но те ме погледнаха равнодушно: „Ти пък кой си, по дяволите?“

Дори да живеех в Дери от осем години, а не от осем дни, какво щях да кажа на полицията? Че съм имал видение как Франк Дънинг убива семейството си в нощта на Хелоуин? Изобщо нямаше да ми повярват.

Малко повече ми харесваше идеята да се обадя анонимно на касапина, но тази възможност ме плашеше. Обадех ли се на Франк Дънинг — или на работното му място, или в пансиона на Една Прайс, където несъмнено щяха да го повикат на общия телефон в приемната — щях да променя събитията. Подобно обаждане може би щеше да му попречи да убие семейството си, но ми се струваше, че по-скоро ще има обратния ефект и ще го тласне отвъд ръба на здравия разум, който демонстрираше с приветливата си усмивка а ла Джордж Клуни. Вместо да предотвратя убийствата, можеше да направя така, че да се случат по-скоро. Знаех къде и кога ще бъдат извършени. Ако го предупредях, залаганията щяха да приключат.

Да го набедя за нещо? Това може и да има резултат в шпионските романи, но аз не бях агент на ЦРУ, а учител по английски.

Някак да извадя от строя месаря беше следващата точка в списъка. Добре, но как? Да го блъсна с форда „Сънлайнър“, докато върви по Чарити Авеню към Кошут Стрийт с чук в ръката и намерение за убийство в главата? Ако не извадех изумителен късмет, щяха да ме заловят и да ме изпратят в затвора. Пък и ранените хора обикновено се оправят. И щом оздравееше, той можеше да опита отново. Докато лежах в мрака, този сценарий ми се видя твърде приемлив, защото миналото не обича да бъде променяно и си пази територията.

Единственият сигурен начин беше да го следя, да изчакам, докато остане сам, и да го убия. Придържай се към най-лесното и простото.

Но и с този вариант имаше проблеми. Най-големият беше, че не знаех дали ще мога да го направя. Предполагах, че мога да го извърша, докато се опитвам да защитя себе си или друг. Обаче хладнокръвно? Макар да знаех, че евентуалната ми жертва ще убие съпругата и децата си, ако не бъде спрян?

Ами… ако го убиех и ме хванеха, преди да избягам в бъдещето, където бях Джейк Епинг, а не Джордж Амбърсън? Щяха да ме осъдят и да ме изпратят в щатския затвор „Шоушенк“. И щях да бъда там в деня, когато в Далас щяха да убият Джон Ф. Кенеди.

Дори това не беше същността на проблема. Станах, минах през кухнята, влязох в тясната като телефонна кабина баня, седнах на тоалетната и подпрях с длани челото си. Бях предположил, че есето на Хари е истината. Ал също. И вероятно беше така, защото на Хари леко му хлопаше дъската, а такива хора са по-малко склонни да се опитват да пробутват като реалност фантазии като убийството на цяло семейство. И все пак…

Деветдесет и пет процента вероятност не са сто — беше казал Ал. За същото говореше и Осуалд, почти единственият вероятен убиец, след като оставим настрана бръщолевенето за конспирация, но въпреки това Ал изпитваше съмнения.

Щеше да бъде лесно да проверя историята на Хари в дружелюбния за компютрите свят на 2011 година, но така и не го направих. И дори да беше абсолютно вярна, пак можеше да има важни подробности, които той бе изтълкувал погрешно или изобщо не бе споменал. Неща, които можеха да ме препънат. Ами ако вместо да се притека на помощ като сър Галахад, убиеха и мен заедно с тях? Това би променило бъдещето по всевъзможни интересни начини, но нямаше да бъда жив, за да разбера какви.

В съзнанието ми се зароди идея — налудничаво привлекателна. Можех да заема позиция срещу номер 379 на Кошут Стрийт в нощта на Хелоуин… и само да наблюдавам. Да се уверя, че наистина ще се случи, но и да забележа всички подробности, които единственият жив свидетел — травмирано дете — може да е пропуснал. После щях да отида с колата до Лисбон Фолс, да се провра през заешката дупка и незабавно да се върна на девети септември в 11:58 часа сутринта. Отново щях да си купя форда „Сънлайнър“ и да отида в Дери, този път зареден с информация. Вярно, вече бях изразходвал доста от парите на Ал, но бяха останали достатъчно, за да живея.

Идеята изскочи през портите, но се спъна още преди да стигне до първия завой. Целта на пътуването ми беше да разбера какъв ефект ще има върху бъдещето спасяването на семейството на чистача, а ако позволях на Франк Дънинг да извърши убийствата, нямаше да разбера. Пък и вече трябваше да го направя отново, защото щеше да има едно от онези пренастройвания, когато — ако — се върнех през портала, за да попреча на Осуалд. Един път беше лошо. Два пъти щеше да бъде още по-лошо, а три пъти — немислимо.

Имаше и нещо друго. Членовете на семейството на Хари Дънинг вече бяха умрели веднъж. Щях ли да ги осъдя да умрат втори път? Въпреки че всеки път имаше пренастройване и те не знаеха? И кой можеше да твърди, че на някакво дълбоко ниво не знаят?

Болката. Кръвта. Морковчето на пода под люлеещия се стол. Хари, който се опитва да уплаши и да прогони ненормалника с въздушна пушка „Дейзи“: „Остави ме на мира татко или ще те гръмна!“

Затътрих крака обратно през кухнята и спрях да погледна стола с жълтата пластмасова седалка.

— Мразя те, стол — рекох и после отново си легнах.

Този път заспах почти веднага. Когато се събудих в девет сутринта, слънцето грееше в спалнята ми, все още без завеси, птичките чуруликаха нафукано и реших, че знам какво да направя. Придържай се към най-лесното и простото.

По обяд си сложих вратовръзката, килнах сламената си шапка под елегантен ъгъл и отидох в магазина за спортни стоки „Мейчън“, където още имаше „ЕСЕННО НАМАЛЕНИЕ НА ОРЪЖИЯ“. Казах на продавача, че искам да си купя револвер, защото съм в бизнеса с недвижими имоти и от време на време ми се налага да нося големи суми пари. Той ми показа няколко, сред които Колт „Полис Спешъл“, трийсет и осми калибър. Цената беше девет долара и деветдесет и девет цента. Стори ми се абсурдно ниска, но после си спомних, че според записките на Ал поръчаната по пощата италианска пушка, която Осуалд бе използвал, за да промени историята, струваше по-малко от двайсет долара.

— Чудесно оръжие за самоотбрана — рече продавачът. — Абсолютно точен до петнайсет метра и ако някой глупак се опита да открадне парите ви, ще бъде много по-близо.

— Ще го купя.

Подготвих се за проверка на оскъдните ми документи, но пак забравих да се съобразя със спокойната атмосфера в Америка, където живеех сега. Сделката стана по следния начин: платих и си тръгнах с револвера. Нямаше попълване на формуляри и чакане. Дори не трябваше да казвам адреса си.

Осуалд бе увил пушката си в одеяло и я беше скрил в гаража на къщата, където живееше съпругата му с жена на име Рут Пейн. Но когато излязох от „Мейчън“ с оръжието си, ми хрумна, че знам как се е чувствал — като човек с взривоопасна тайна. Собственик на лично торнадо.

На входа на „Ленивият сребърен долар“ стоеше мъж, който би трябвало да е на работа в някоя фабрика, пушеше цигара и четеше вестник. Поне изглеждаше, че чете вестник. Не можех да се закълна, че ме наблюдава, но не можех и да се закълна, че не ме наблюдава.

Беше Човекът без тиранти.

Вечерта отново заех позиция близо до „Странд“, където на афиша пишеше: УТРЕ! „ПЪТЯТ НА ГРЪМОТЕВИЦАТА“ (РОБЪРТ МИЧЪМ) И „ВИКИНГИТЕ“ (КЪРК ДЪГЛАС)! Още ЩУР ЕКШЪН за любителите на киното в Дери.

Дънинг пак отиде на спирката и се качи на автобуса. Този път не го последвах. Не беше необходимо. Знаех къде отива. Тръгнах към новия си апартамент, оглеждайки се за Мъжа без тиранти. Нямаше следа от него и си помислих, че появата му срещу спортния магазин е била случайна. И не беше кой знае какво. В края на краищата, „Ленивият долар“ беше предпочитано от него място. Фабриките в Дери работеха по шест дни седмично и работниците редуваха почивните си дни. В четвъртък Човекът без тиранти сигурно не беше на работа. Другата седмица той вероятно щеше да виси в „Ленивият“ в петък. Или във вторник.

Следващата вечер пак бях пред „Странд“ и се преструвах, че чета афиша за „Пътят на гръмотевицата“ (Робърт Мичъм фучи по най-пичовската магистрала в света!), предимно защото нямаше къде другаде да отида. До Хелоуин оставаха шест седмици и, изглежда, бях навлязъл във фазата на убиване на време в програмата ни. Този път обаче, вместо да се отправи към автобусната спирка, Франк Дънинг отиде до тройното кръстовище между Сентър, Канзас и Уичам Стрийт и застана там, сякаш се колебаеше. Пак беше изтупан в черни панталони, бяла риза, синя вратовръзка и спортно сако на светлосиви карета. Шапката му беше килната назад. За миг си помислих, че ще отиде на кино да гледа най-нажежената магистрала в света, и в такъв случай щях небрежно да свърна към Канал Стрийт, но той зави наляво, по „Уичам“. Чух го, че си подсвирква. Правеше го добре.

Не беше необходимо да го следя. На деветнайсети септември Дън нямаше да извърши убийства с чук, но изпитах любопитство, пък и нямаше какво друго да правя. Той влезе в грил-бар „Фенерджията“; не беше луксозен като онзи в „Таун Хаус“, но не беше и долнопробен като онези на Канал Стрийт. Във всеки малък град има една-две кръчми на границата между двете, където се срещат като равни работници и чиновници, и този бар изглеждаше точно такова място. Обикновено в менюто фигурираше някой местен деликатес, който кара чужденците озадачено да се почесват по главите. Специалитетът на „Фенерджията“ беше нещо, наречено „Пържени хапки от омар“.

Минах край голямата витрина и видях, че Дънинг поздравява разни хора, докато прекосява бара. Стискаше ръце, пощипваше бузи, взе шапката на един човек и я запрати към мъж, който стоеше до джубокса „Боул Мор“. Той я хвана сръчно и всички се разсмяха. Дънинг беше готин пич. Все се шегуваше. Сякаш девизът му беше „Смей се и целият свят ще се засмее с теб“.

Видях го, че седна на маса близо до „Боул Мор“, и за малко да си тръгна, но бях жаден. Бирата щеше да ми се отрази добре и барът беше от другата страна на препълненото помещение и голямата маса с изцяло мъжка компания, към която се беше присъединил Дънинг. Той нямаше да ме види, но аз щях да го държа под око в огледалото. Не че щях да забележа нещо кой знае колко шокиращо.

Освен това щях да остана в града още шест седмици и беше време да започна да се чувствам като у дома си. Решително влязох вътре и се озовах сред весели гласове, леко пиянски смях и песента на Дийн Мартин „Това е аморе“. Около масите сновяха сервитьорки с керамични халби бира и отрупани подноси с препълнени чинии с „Пържени хапки от омар“. Разбира се, имаше и издигащи се кълба синкав дим.

През 1958 година винаги имаше пушек.

— Забелязвам, че поглеждате към онази маса ей-там — каза някой до мен. Бях във „Фенерджията“ достатъчно дълго, за да си поръчам втора бира и „детско плато“ хапки от омар. Реших, че ако не ги опитам, винаги ще се чудя какъв е вкусът им.

Огледах се и съзрях дребен мъж със зализана назад коса, кръгло лице и шавливи черни очи. Приличаше на весела катеричка. Ухили ми се и протегна малка като на дете длан. Над китката му беше татуирана гологърда русалка, която щастливо размахваше опашка и намигаше.

— Чарлс Фрати, но може да ме наричате Чаз. Всички ми викат така.

Стиснах ръката му.

— Джордж Амбърсън, но може да ме наричате Джордж. Всички го правят.

Той се засмя. Аз също. Смята се за проява на лош вкус да се смееш на собствените си шеги (особено когато са глупави), но някои хора са толкова обаятелни, че не се налага да се смееш сам. Чаз Фрати беше един от тях. Сервитьорката му донесе бира и той вдигна чашата си.

— Наздраве за теб, Джордж.

— Ще пия за това — отвърнах и чукнахме чаши.

— Познаваш ли някого? — попита Чаз, поглеждайки в огледалото зад бара към голямата маса отзад.

— Не. — Избърсах пяната от устата си. — Те, изглежда, се забавляват повече от всички останали, това е всичко.

Чаз се усмихна.

— Това е масата на Тони Тракър. Може да гравират името му на нея. Тони и брат му Фил са собственици на фирма за превози на товари. Освен това притежават повече акри в града — и съседните градове — отколкото Картър хапчета за черния дроб. Фил не идва често тук, предимно пътува, но Тони не пропуска много петъчни или съботни вечери. Има много приятели. Винаги се забавляват, но най-големият купонджия е Франки Дънинг. Той разказва вицове. Всички харесват Тони, но обожават Франки.

— Говориш така, сякаш ги познаваш.

— От години. Познавам повечето хора в Дери, но не и теб.

— Защото отскоро съм тук. Занимавам се с търговия на недвижими имоти.

— Разбирам.

— Да.

Сервитьорката донесе поръчката ми и бързо се отдалечи. Купчината върху чинията беше огромна, но ухаеше страхотно и вкусът беше още по-хубав. Вероятно всеки беше малка бомба с холестерол, но през 1958 година никой не се тревожеше за това, което беше успокояващо.

— Помогни ми с омарите — предложих.

— Не, всичките са за теб. От Бостън ли си? Или от Ню Йорк?

Повдигнах рамене и той се засмя.

— Предпазлив си, а? Не те обвинявам, брат’чед. Бъбривците потапят кораби. Обаче имам ясна представа какво си намислил.

Ръката ми с вилицата застина на половината разстояние от устата ми. Във „Фенерджията“ беше топло, но изведнъж почувствах хлад.

— Така ли?

Чаз се наведе към мен и долових мириса на „Виталис“ на пригладената му назад коса и на „Сен-Сен“ в дъха му.

— Ако посоча евентуално място за мол, ще позная ли?

Изпитах облекчение. Мисълта, че съм в Дери, за да търся място за строеж на търговски център, не ми беше минавала през ума, но не беше лоша. Намигнах на Чаз Фрати.

— Не мога да ти кажа.

— Не, разбира се, че не можеш. Бизнесът си е бизнес. Ще оставим тази тема. Но ако решиш да включиш някой от местните хора в нещо хубаво, с удоволствие бих те изслушал. И за да ти покажа, че имам сърце, ще ти подскажа нещо. Ако все още не си огледал стария металургичен завод „Кичънър“, направи го. Идеално място. И знаеш ли какво е мол, синко?

— Бъдещето — отвърнах.

Той насочи пръст към мен като пистолет и ми намигна. Отново се засмях. Не можех да устоя. Отчасти от облекчение, че съм открил, че не всеки възрастен човек в Дери е забравил как да се държи дружелюбно с непознат.

— Улучи в десетката.

— И кой притежава земята, върху която е построен металургичният завод „Кичънър“, Чаз? Братята Тракър, предполагам.

— Казах, че те притежават повечето земя наоколо, не всичката. — Той погледна русалката. — Мили, да кажа ли на Джордж кой притежава онзи първокласен имот само на три километра от центъра на тази метрополия?

Мили размаха люспестата си опашка и разклати малките си колкото чаени чаши гърди. Чаз Фрати не сви ръка в юмрук. Мускулите на ръката му сякаш се раздвижиха сами. Хубав номер. Запитах се дали вади зайци от цилиндри.

— Добре, скъпа. — Той ме погледна отново. — Аз. Купувам най-доброто, а другото оставям на братята Тракър. Бизнесът си е бизнес. Може ли да ти дам визитната си картичка, Джордж?

— Разбира се.

Чаз извади визитка, на която пишеше: ЧАРЛС (ЧАЗ) ФРАТИ ПОКУПКО-ПРОДАЖБИ. Взех я и я пъхнах в джоба на ризата си.

— Щом познаваш хората тук и те те познават, защо не си при тях, а седиш на бара като новодошъл? — попитах.

Той сякаш се изненада, а после отново се развесели:

— Да не падаш от Марс, брат’чед?

— Нов съм тук. Не съм научил как стоят нещата. Не ми се сърди.

— Никога. Въртят бизнес с мен, защото притежавам половината мотели в града, кинотеатри в центъра и автокиното, една банка и всичките заложни къщи в Източен и Централен Мейн. Но не ядат и не пият с мен, нито ме канят на гости в домовете си или в крайградския им клуб, защото съм член на Племето.

— Не разбирам.

— Евреин съм, брат’чед. — Чаз видя изражението ми и се ухили. — Не схвана, нали? Дори когато отказах да ям от омара ти, пак не разбра. Трогнат съм.

— Опитвам се да проумея защо това би имало значение — отвърнах.

Той се засмя, сякаш това беше най-хубавият виц, който е чувал през годината.

— Тогава падаш от Луната.

В огледалото видях, че Франк Дънинг говори. Тони Тракър и приятелите му слушаха и широко се усмихваха. Щом избухнаха в гръмогласен смях, се запитах дали вицът е бил за трите чернилки, заседнали в асансьор, или нещо още по-забавно и злобно — трима чифути на игрище за голф може би.

Чаз проследи погледа ми.

— Франк знае как да развихри купона. Знаеш ли къде работи? Не, забравих, че си нов в града. В супермаркета на Сентър Стрийт. Месар. И съсобственик, макар че не го афишира. И знаеш ли какво още? Той е една от причините магазинът да работи отлично и да печели. Дамите му се лепят като мухи на мед.

— Така ли?

— Да, и мъжете го харесват. Но не всички. Мъжете невинаги харесват любимеца на жените.

Думите му ме накараха да се замисля за обсебеността на бившата ми съпруга по Джони Деп.

— Но не е и като едно време, когато той пиеше с тях, докато заведението затвори, а после играеше покер на товарното депо до зазоряване. Напоследък ще изпие една-две бири и ще си тръгне. Ще видиш.

Познавах от личен опит това поведение от спорадичните усилия на Кристи да контролира пиенето си, вместо изобщо да престане да пие. Успяваше за известно време, но рано или късно пак се отдаваше на порока.

— Проблем с алкохола? — попитах.

— Не знам за това, но определено има проблем с избухливостта си. — Чаз погледна татуировката на ръката си. — Мили, забелязвала ли си колко са злобни смешниците?

Мили размаха опашка. Чаз ме погледна със сериозно изражение.

— Видя ли? Жените знаят всичко. — Той грабна крадешком парченце омар и комично завъртя очи. Беше много забавен и изобщо не ми мина през ума, че не е такъв, за какъвто се представя. Но както беше загатнал самият Чаз, бях малко наивен. А за Дери — със сигурност. — Не казвай на равина.

— Гроб съм.

Мъжете на масата на братята Тракър се наведоха към Франк, който започна да разказва друг виц. Жестикулираше оживено. Ръцете му бяха големи. Не беше трудно да си представя как едната държи дръжката на чук „Крафтсман“.

— Той беше ужасно буен в гимназията — продължи Чаз. — Пред теб е човек, който знае, защото бяхме съученици. Но аз странях от него. Непрекъснато го наказваха, винаги за сбиване. Франки трябваше да отиде в Университета на Мейн, но едно момиче забременя от него и трябваше да се ожени за нея. След една-две години тя взе детето си и избяга. Вероятно беше постъпила правилно, като се има предвид какъв беше той тогава. Франки изпадаше в ярост. Може би щеше да му се отрази добре да се бие с германците или японците. Но го изкараха негоден за военна служба. Не разбрах защо. Дюстабан? Шум в сърцето? Високо кръвно налягане? Не знам. Но ти вероятно не искаш да слушаш стари клюки.

— Защо не? Интересни са — отвърнах. И наистина беше така. Бях дошъл във „Фенерджията“ да пийна нещо и бях попаднал на златна мина. — Вземи си още омар.

— Ръката ми да изсъхне — каза Чаз и пъхна парче в устата си, а след това посочи с палец огледалото, докато дъвчеше. — Защо да не си взема? Половината на онази маса са католици, но ядат бургери и бекон по време на пости. При това в петък! Някой вижда ли смисъл в религията, брат’чед?

— Хвана ме — рекох. — Аз съм методист отстъпник. Предполагам, че господин Дънинг не е получил университетско образование.

— Не. Когато първата му жена избяга посред нощ, той взимаше научна степен по рязане на месо и много го биваше. Забърка се и в други неприятности, свързани с пиенето. Хората са ужасни клюкари и един собственик на заложни къщи чува всичко. Господин Воландер, който притежаваше супермаркета в онези дни, накарал холандския си чичо да поговори с Франки. — Чаз поклати глава и хапна от пържения омар. — Ако знаеше, че Франки Дънинг ще притежава половината място до края на проклетата война в Корея, Бени Воландер щеше да получи мозъчен кръвоизлив. Хубаво е, че не виждаме бъдещето, нали?

— Да, това би усложнило нещата.

Чаз се разгорещяваше, докато разказваше, и когато поръчах на сервитьорката още две бири, не възрази.

— Бени Воландер каза, че Франки е най-добрият чирак месар, който е имал, но ако отново си навлече неприятности с ченгетата — или с други думи, да набие някого, защото е стъпил накриво, — ще го уволни. Казват, че за умния една дума е достатъчна, и Франки се вразуми. Една-две години след бягството ѝ се разведе с първата си съпруга, защото го е изоставила, и не след дълго се ожени повторно. Войната беше в разгара си и той имаше богат избор от дами. Обаятелен е и повечето му конкуренти бяха отвъд океана. Избра Дорис Маккини. Беше хубаво момиче.

— Убеден съм, че все още е хубава.

— Абсолютно, брат’чед. Красива като картинка. Имат три-четири деца. Мило семейство. — Чаз отново се наведе към мен. — Но Франки още избухва от време на време и сигурно е превъртял миналата пролет, защото Дорис отишла на църква със синини по лицето и седмица по-късно го изгони. Сега Франки живее в пансион близо до семейството си. Сигурно се надява Дорис да го приеме отново. И рано или късно тя ще го стори. Той е много очарователен и привлекателен.

Дънинг стана. Другите мъже му се развикаха да остане, но той поклати глава и посочи часовника си. Допи бирата си, наведе се и целуна един плешивец по темето. Жестът му предизвика бурни възгласи на одобрение, които го съпроводиха до вратата.

Докато минаваше покрай нас, Дънинг потупа Чаз по гърба и рече:

— Не си навирай навсякъде носа, Чази. Твърде дълъг е и лесно се цапа. — И после излезе.

Чаз ме погледна и се ухили, но очите му не се смееха.

— Голям образ, е, нали?

— Да.

Аз съм един от хората, които не знаят какво мислят, докато не го напишат, затова в събота и неделя си водих записки какво съм видял в Дери, какво съм направил и какво смятам да направя. Бележките прераснаха в обяснение как съм стигнал до Дери и в неделя осъзнах, че съм се захванал за работа, твърде голяма за джобно тефтерче и химикалка. В понеделник излязох и си купих пишеща машина. Намерението ми беше да отида в местния магазин за канцеларски пособия, но после видях визитната картичка на Чаз Фрати на кухненската маса и отидох при него. Заложната къща се намираше на Ист Сайд Драйв и беше голяма колкото универсален магазин. Над вратата блестяха три златни топки, каквато беше традицията, но имаше и нещо друго — гипсова русалка, която размахва опашка и намига. И тъй като беше на публично място, носеше сутиен. Не видях Фрати, но си купих страхотна пишеща машина „Смит-Корона“ за дванайсет долара. Помолих продавача да предаде на господин Фрати, че е идвал Джордж, търговецът на недвижими имоти.

— С удоволствие, господине. Желаете ли да оставите визитката си?

По дяволите. Трябваше да си напечатам няколко… което означаваше друго посещение в магазина за канцеларски пособия.

— Забравил съм ги в другото сако — отвърнах, — но мисля, че той ще ме помни. Пихме по чашка във „Фенерджията“.

Следобед започнах да обогатявам записките си.

Свикнах със самолетите, които подхождаха за приземяване над главата ми. Уредих да ми носят вестник и прясно мляко — бутилка от дебело стъкло, оставяна на прага. Също като безалкохолната бира, която ми беше поднесъл Франк Анисети при първото ми пътуване през 1958 година, млякото имаше невероятно истински вкус. Не знаех дали вече е изобретена изкуствената сметана и нямах намерение да разбера. Не и когато имаше такова превъзходно мляко.

Дните се нижеха. Четох записките на Ал Темпълтън за Осуалд, докато можех да рецитирам наизуст дълги откъси. Отидох в библиотеката и прочетох за убийствата и случаите на безследно изчезнали, потресли Дери през 1957 и 1958 година. Потърсих статии за Франк Дънинг и прословутата му сприхавост, но не открих нищо. Дори да е бил арестуван, новината не беше стигнала до полицейската рубрика във вестника, която в повечето дни беше обемиста, а в понеделник обикновено се разпростираше на цяла страница и съдържаше обобщение на престъпленията през почивните дни (повечето случили се след затварянето на баровете). Единственият репортаж, който намерих за бащата на чистача, беше за благотворителна акция през 1955 година. През есента супермаркетът на Сентър Стрийт бе дарил десет процента от печалбата си на „Червения кръст“, за да помогне за преодоляването на последиците от ураганите „Кони“ и „Даян“, които бяха връхлетели Източния бряг, бяха довели до смъртта на двеста души и бяха причинили огромни наводнения в Нова Англия. Имаше снимка на бащата на Хари, който връчва голям чек на регионалния директор на „Червения кръст“. Дънинг сияеше с усмивката си на кинозвезда.

Не отидох повече в супермаркета на Сентър Стрийт, но през уикенда — последният на септември и първият на октомври — проследих моя любим касапин в Дери, след като в събота той приключи полудневната си работа зад щанда за месо. Наех неугледен шевролет от „Херц“ на летището специално за тази цел. Имах чувството, че фордът „Сънлайнър“ не става за следене.

Следобед в първата събота Дънинг посети пазара за вещи втора употреба в Брюър с понтиак, който държеше в платен гараж в центъра и рядко използваше в делнични дни. В неделя отиде в дома си на Кошут Стрийт, взе децата и ги заведе да гледат два филма на цената на един — „Аладин“ и „Пепеляшка“ на „Дисни“. Дори от разстояние Трой, най-големият, изглеждаше отегчен до смърт и на влизане, и на излизане от кинотеатъра.

Дънинг не влезе в къщата нито когато ги взимаше, нито когато ги връщаше. Натисна клаксона, щом пристигна, а на връщане изчака, докато и четирите деца влязоха в дома си. Не потегли веднага. Седеше зад волана на своя боневил с бръмчащ мотор и пушеше цигара. Може би се надяваше, че хубавата Дорис ще излезе да поговорят. Когато се увери, че това няма да стане, той използва съседната алея, за да обърне, и изфуча с висока скорост. Гумите изскърцаха и вдигнаха облачета синкав дим. Наведох се на седалката на наетия автомобил, но не биваше да си правя труда. Дънинг не погледна към мен, докато минаваше, и когато се отдалечи по Уичам Стрийт, го последвах. Той върна колата си в гаража, където я държеше, отиде във „Фенерджията“, изпи само една бира в почти безлюдния бар и после с наведена глава затътри крака към пансиона на Една Прайс на авеню „Благотворителност“.

Следващата събота, четвърти октомври, пак взе децата и ги заведе на футболен мач в Университета на Мейн в Ороно, на петдесетина километра от Дери. Паркирах на Стилуотър Авеню и зачаках мачът да свърши. На връщане те се отбиха в „Девет долара и петдесет цента“ да обядват. Спрях в далечния край на паркинга и ги зачаках да излязат. Помислих си, че животът на частния детектив е скучен, каквото и да ни внушават филмите.

Когато Дънинг остави децата в дома им, над Кошут Стрийт падаше здрач. Трой очевидно бе харесал футбола повече от приключенията на Пепеляшка, защото изскочи от понтиака на баща си, като се смееше и размахваше знаменце на „Черните мечки“. Туга и Хари също имаха знаменца и също изглеждаха заредени с енергия. Елън не толкова много. Тя спеше дълбоко. Дънинг я занесе до вратата на къщата. Този път госпожа Дънинг се появи за миг — само колкото да вземе момиченцето от ръцете му.

Дънинг каза нещо на Дорис. Отговорът ѝ, изглежда, не му се понрави. Разстоянието беше твърде голямо, за да разгадая изражението му, но ѝ размаха пръст, докато говореше. Тя го изслуша, поклати глава, обърна се и влезе. Той стоя на прага още една-две минути и после свали шапката си и я удари в крака си.

Всичко това беше интересно — и показателно за отношенията им, но не помагаше за друго. Не и за онова, което търсех.

Открих го на следващия ден. Бях решил да направя само две разузнавателни минавания в неделя, защото имах чувството, че дори в наетата тъмнокафява кола, която почти се сливаше с пейзажа, пак ще ме забележи. На първото минаване не забелязах нищо и си помислих, че той вероятно се е прибрал за деня, и защо не? Беше мрачно и ръмеше. Дънинг може би гледаше спорт по телевизията заедно с останалите наематели и всичките пушеха като комини в приемната.

Оказа се, че греша. Точно когато завих по „Уичам“ за да мина за втори път, го видях да върви към центъра на града, издокаран със сини джинси, шлифер и широкопола непромокаема шапка. Минах покрай него и спрях на Мейн Стрийт на една пряка от гаража, който използваше. Двайсет минути по-късно го следях, докато той излизаше от града и се отправяше на запад. Движението не беше натоварено и го следвах от по-голямо разстояние.

Целта на пътуването му беше гробището „Лонгвю“, на три километра от автокиното на Дери. Дънинг спря пред сергия с цветя и купи две кошници с есенни цветя от възрастна жена, която държа голям черен чадър над двамата по време на покупката. Наблюдавах в огледалото за обратно виждане как той сложи цветята на седалката до себе си, качи се в колата си и потегли по пътя за гробището.

Обърнах и поех към „Лонгвю“. Поемах риск, но нямах друг избор, защото перспективата изглеждаше добра. На паркинга имаше само два пикапа, натоварени с градинарски инструменти, увити с мушама, и очукан стар товарен камион, сякаш изваден от военния резерв. Нямаше следа от понтиака на Дънинг. Насочих се към покритата с чакъл алея на гробището, което беше огромно и се простираше на десетки хълмисти акри.

От главната алея се разклоняваха малки пътеки. От падините и долчинките се вдигаше мъгла и дъждът се усилваше. Денят не беше подходящ за посещение на скъпите покойници и Дънинг нямаше компания. Лесно забелязах понтиака му, паркиран на една от страничните пътеки. Дънинг слагаше кошниците с цветя пред два съседни гроба. Предположих, че са на родителите му, но ми беше все едно. Обърнах колата и го оставих.

Когато се върнах в апартамента си на Харис Авеню, над града се сипеше първият за тази есен проливен дъжд. Каналът в центъра сигурно бучеше и особеното барабанене, което се чуваше през бетона в Лоу Таун, беше по-осезаемо от всякога. Циганското лято беше свършило, но не ми пукаше и за това. Отворих тефтерчето си, прелистих почти до края, където намерих празна страница и написах: „Пети октомври, 15:45 часа. Дънинг в гробище «Лонгвю», слага цветя на гробовете на родителите си(?). Дъжд.“

Бях намерил онова, което исках.

Осма глава

През седмиците преди Хелоуин господин Джордж Амбърсън огледа почти всички парцели, подходящи за търговски център, в Дери и съседните градове.

Знаех, че няма да ме приемат като съгражданин за толкова кратко време, но исках местните хора да свикнат с вида на спортния ми червен сънлайнър кабрио като част от пейзажа. „Ето го търговецът на недвижими имоти. Тук е почти от месец. Ако си знае работата, някой може да спечели.“

Когато хората ме питаха какво търся, аз намигах и се усмихвах. Когато ме питаха колко време ще остана, отговарях, че е трудно да се каже. Научих географията на града и започнах да уча жаргона през 1958 година. Така например научих, че войната означава Втората световна война, а конфликтът — Корея. И двете бяха свършили, затова прав им път. Хората се тревожеха от Русия и така нареченото „ядрено превъзходство“ на Съветския съюз, но не прекалено много. Безпокояха се и за престъпността сред младежите, но не прекалено много. Имаше рецесия, но бяха виждали и по-лошо. Когато се пазариш с някого, спокойно можеше да му кажеш, че се прави на евреин или че се цигани. Сред бонбоните за едно пени имаше индианчета, устнички и малки негърчета. На юг управляваха законите за расовата сегрегация, а в Москва Никита Хрушчов сипеше заплахи. Във Вашингтон президентът Айзенхауер беше в добро настроение.

Направих си труда да разгледам вече неработещия металургичен завод „Кичънър“ наскоро след като разговарях с Чаз Фрати. Заводът се намираше на голям, обрасъл с бурени парцел на север от града и наистина щеше да бъде идеално място за търговски център, щом до него стигнеше продължението на магистралата „Миля за минута“. Но в деня, когато отидох там, след като оставих колата си и вървях пеша, щом пътят се превърна в чакъл, който можеше да разбие оста и вероятно бе причината за упадъка на някоя древна цивилизация — виж какво сме постигнали, о могъщи, и плачи! Сред високите треви стърчаха купчини тухли и ръждясали части от стари машини. В средата имаше отдавна рухнал глинен комин. Страните му бяха почернели от сажди, а огромният отвор — пълен с мрак. Ако наведях глава и се прегърбех, щях да вляза в него, а аз не съм дребен.

През онези седмици преди Хелоуин видях и почувствах много от Дери. Дългогодишните жители се държаха любезно с мен, но — с едно изключение — никога приятелски. Изключението беше Чаз Фрати и връщайки се в мислите си към онзи момент, предполагам, че откровенията му трябваше да ми се сторят странни, но мислех за много други неща и Фрати не ми се виждаше чак толкова важен. Реших, че понякога срещаш приятелски настроен човек и това е всичко. Изобщо нямах представа, че мъж на име Вил Търкот е изпратил Фрати при мен.

Бил Търкот, или Мъжа без тиранти.

Бевърли бе казала, че лошите времена в Дери са свършили, но колкото повече виждах (и особено чувствах) от града, толкова повече стигах до убеждението, че Дери не е като другите селища. Нещо там не беше наред. Отначало си казвах, че вината е в мен, а не в града. Аз бях човек без корени, бедуин, и всяко място би ми се струвало малко странно и изкривено — като големите градове, които много приличат на кошмарите в романите на Пол Боулс. В началото мисълта звучеше убедително, но докато дните минаваха и продължавах да изследвам новото си обкръжение, започнах да се колебая. Изпитвах съмнения дори в твърдението на Бевърли Марш, че лошите времена са свършили, и в нощите, когато не можех да заспя (а те не бяха малко), си представях, че и тя не е сигурна в твърдението си. Не бях ли забелязал сянка на съмнение в очите ѝ? Изражението на човек, който не вярва съвсем, но иска да вярва? И може би дори се нуждае от това?

Нещо не беше наред. Имаше нещо лошо.

Някои необитаеми къщи, които сякаш гледаха втренчено като хора, страдащи от страшни психични заболявания. Празен хамбар в покрайнините на града, врата на плевня, която бавно се отваря и затваря на ръждясали панти и първо разкрива мрак, а после го скрива. Разтрошена ограда на Кошут Стрийт, само на една пряка от къщата, където живееха госпожа Дънинг и децата ѝ. За мен оградата имаше такъв вид, сякаш нещо — или някой — беше хвърлен през нея и в пустеещите земи отвъд. Безлюдна детска площадка с въртележка, която бавно се въртеше, въпреки че нямаше деца, които да я бутат, или по-силен вятър, който да я върти. Скърцаше на скритите си опори, докато се движеше. Един ден видях грубо издялано разпятие с Христос да плава в канала и да влиза в тунела под Канал Стрийт. Беше дълго един метър. Зъбите надничаха през разтворените в усмивка устни. Кокетно кривнат трънен венец опасваше челото му. Под странните бели очи бяха нарисувани кървави сълзи. Приличаше на африкански религиозен амулет. На така наречения „Мост на целувките“ в парка „Баси“, сред изявленията в училищен дух и за вечна любов, някой беше издялал думите СКОРО ЩЕ УБИЯ МАЙКА СИ, а отдолу друг беше добавил НЕКА Е ПО-СКОРО. ТЯ Е ПЪЛНА САС ЗАРАЗИ. Един следобед, докато се разхождах в източната част на пустеещите земи, чух ужасяващо квичене. Вдигнах глава и видях слаб мъж, който стоеше до железопътната линия недалеч. Удряше с пръчка нещо. Биеше го. Квиченето спря и си помислих: „Беше куче и той го уби. Завел го е с въже дотам и го преби до смърт.“ Разбира се, нямаше как да знам дали наистина е така… но знаех. Бях сигурен и тогава, и сега.

Нещо не беше наред.

Имаше нещо лошо.

Имат ли връзка тези неща с историята, която разказвам? Историята за бащата на чистача и Лий Харви Осуалд (със самодоволната усмивка, която сякаш иска да каже: „Знам една тайна“ и сиви очи, които никога не поглеждат твоите)? Не знам със сигурност, но мога да ви кажа едно — в падналия комин на металургичния завод „Кичънър“ имаше нещо. Нямам представа какво беше и не исках да знам, но в отвора видях купчина оглозгани кости и малък, надъвкан нашийник със звънче. Каишка, която сигурно бе принадлежала на любимото котенце на някое дете. А вътре в комина — дълбоко в грамадното гърло — нещо шаваше и се тътреше.

„Ела и виж — сякаш прошепна нещото в главата ми. — Зарежи всичко останало, Джейк. Ела и виж. Ела ми на гости. Тук времето няма значение и минава неусетно. Знаеш, че искаш, и че си любопитен. Може да е друга заешка дупка. Друг портал.“

Може би, но не мислех така. Там вътре беше Дери — всичко, което не беше наред с града и беше накриво, се криеше в комина. Спеше зимен сън. Караше хората да вярват, че лошите времена са свършили, и ги чакаше да се успокоят и да забравят, че изобщо е имало лоши времена.

Побягнах и никога повече не се върнах в онази част на Дери.

Един ден през втората седмица на октомври листата на дъбовете и брястовете по Кошут Стрийт вече бяха обагрени в златисто и червено — отново отидох при затворената детска площадка в Уест Сайд. Никой уважаващ себе си богат търсач на недвижими имоти не би пропуснал възможността да проучи такова първокласно място. Попитах няколко души на улицата какво представлява вътре (вратата, разбира се, беше заключена с катинар) и кога е била затворена.

Единият от онези, с които говорих, беше Дорис Дънинг. „Хубава като картинка“, както се беше изразил Чаз Фрати. Обикновено безсмислено клише, но вярно в случая. Годините бяха очертали фини бръчки около очите ѝ и по-дълбоко в краищата на устата ѝ, но имаше изящна кожа и страхотна фигура с едри гърди (през 1958 година, апогеят на Джейн Мансфийлд, големите гърди се смятаха за привлекателни, а не смущаващи). Разговаряхме на верандата. Да ме покани да вляза, когато в дома ѝ нямаше никого и децата бяха на училище, би било неприлично и несъмнено тема на клюки за съседите, особено след като съпругът ѝ не живееше там. Тя държеше парцал в едната си ръка и цигара в другата. От джоба на престилката ѝ се подаваше шише с препарат за почистване на мебели. Като повечето жители на Дери Дорис беше учтива, но сдържана.

Каза ми, че когато работела, детската площадка в Уест Сайд била чудесно място за децата. Било много хубаво да има такова място толкова наблизо, където можели да отидат след училище и да тичат до насита. Виждала площадката и баскетболното игрище от прозореца на кухнята си и се натъжила, когато я видяла безлюдна. Предполагала, че площадката е затворена поради съкращения в бюджета, но начинът, по който очите ѝ се стрелнаха и устните ѝ се свиха, загатна за нещо друго — че площадката е била затворена заради убийства и изчезвания на деца. Бюджетните проблеми може би бяха на второ място.

Благодарих ѝ и ѝ дадох една от наскоро напечатаните си визитни картички. Дорис я взе, усмихна се вяло и затвори вратата. Не я затръшна, но се чу изтракване и разбрах, че е сложила веригата.

Помислих си, че детската площадка може да послужи на целите ми, когато дойде Хелоуин, въпреки че това изобщо не ми харесваше. Лесно можех да вляза вътре и от предните прозорци щях да имам чудесна гледка към улицата. Дънинг можеше да дойде с колата си вместо пеша, но аз знаех как изглежда. Според есето на Хари щеше да бъде по тъмно, но имаше улично осветление.

Разбира се, видимостта е от полза и за другия. Освен ако не беше абсолютно съсредоточен върху онова, което беше дошъл да направи, Дънинг сигурно щеше да ме види, докато тичам към него. Имах револвер, но оръжието стреляше точно на разстояние до петнайсет метра. Трябваше да се промъкна още по-близо, преди да рискувам да стрелям, тъй като в нощта на Хелоуин Кошут Стрийт щеше да бъде пълна с призрачета и таласъмчета. Не можех обаче да чакам, докато той влезе в къщата, преди да се покажа, защото според есето отчуждилият се съпруг на Дорис Дънинг щеше да се залови за работа веднага. Когато Хари излезеше от тоалетната, всичките щяха да бъдат повалени и мъртви с изключение на Елън. Ако изчаках, щях да видя онова, което бе видял Хари — мозъкът на майка му, размазан по дивана.

Не бях пропътувал повече от половин век, за да спася само един от тях. И така, какво щях да направя, ако Дънинг ме видеше, че идвам? Аз бях човекът с револвера, а той беше човекът с чука, вероятно задигнат от чекмеджето с инструментите в пансиона. Щеше да е добре, ако се втурнеше към мен. Щях да съм като онзи тип в родеото, който разсейва бика. Щях да подскачам и да крещя, докато той се вбесеше, и после да изстрелям два куршума в гърдите му.

Разбира се, ако съумеех да натисна спусъка.

И ако револверът работеше. Бях го изпробвал в чакълена яма в покрайнините на града и всичко изглеждаше наред… но миналото е неотстъпчиво и не иска да бъде променяно.

След по-нататъшни размишления реших, че може да има по-добро място за наблюдение в нощта на Хелоуин. Щях да се нуждая от малко късмет. „Господ знае, че тук има много места за продан“ — беше казал барманът Фред Туми през първата ми нощ в Дери и проучванията ми го потвърдиха. След убийствата (и голямото наводнение през 1957 година, не го забравяйте) целият град, изглежда, се продаваше. В някое не толкова неприветливо селище на един предполагаем търговец на недвижими имоти като мен вероятно вече биха подарили ключа на града и бурен уикенд с Мис Дери.

Една от улиците, която още не бях проверил, беше Уаймор Лейн, на една пряка от Кошут Стрийт. Това означаваше, че задните дворове на двете улици граничат. Нямаше да навреди да проверя.

Уаймор 206, къщата точно зад тази на семейство Дънинг, беше обитаема, но съседната вляво — номер 202 — изглеждаше идеална за целта. Сивата боя беше прясна и плочите на покрива бяха нови, обаче капаците на прозорците бяха плътно затворени. На наскоро окосената морава имаше табела в жълто и зелено, каквито виждах из целия град: ПРОДАВА СЕ ОТ СПЕЦИАЛИСТИ ПО НЕДВИЖИМИ ИМОТИ „ДЕРИ ХОУМ“. Тази ме канеше да се обадя на специалиста Кийт Хани и да обсъдим финансирането. Нямах намерение да го правя, но спрях на наскоро асфалтираната алея (някой правеше всичко възможно да продаде къщата) и влязох в двора с вдигната глава и изправени рамене. Бях открил много неща по време на изследването на новото ми обкръжение и едното беше, че ако се държиш така, сякаш си от определено място, хората ще решат, че наистина е така.

Тревата в задния двор беше окосена и листата бяха събрани, за да се разкрие кадифената ѝ зеленина. Под навеса на гаража беше прибрана ръчна косачка за трева и въртящите се остриета бяха покрити със зелена мушама. До стената на избата имаше кучешка колибка с надпис, който показваше неустоимото чувство за хумор на Хапи: „ВИЛАТА НА БАУ-БАУ“. Вътре бяха натрупани неизползвани чували за листа, затиснати с лопата и ножица за подкастряне на храсти. През 2011 година инструментите бяха заключени, но през 1958 година някой се беше погрижил да ги извади на дъжда и смяташе, че това е хубаво. Бях убеден, че къщата е заключена, но нямаше проблем. Не се интересувах от влизане с взлом.

В отсрещния край на задния двор имаше висок метър и осемдесет жив плет. С други думи, не беше висок колкото мен и въпреки че беше избуял, човек лесно можеше да се провре през него, ако нямаше нищо против няколко драскотини. Най-хубавото беше, че когато се приближих до далечния десен ъгъл на гаража, можех да виждам по диагонал задния двор на Дънинг. Съзрях два велосипеда. Единият беше момчешки „Шуин“, подпрян на стъпенката си. Другият, полегнал на една страна, беше на Елън Дънинг. Помощните колела не можеха да се сбъркат.

На тревата бяха разхвърляни играчки. Едната беше въздушната пушка „Дейзи“ на Хари Дънинг.

Ако сте играли в любителска театрална трупа или сте режисирали ученически постановки, което аз съм правил няколко пъти в гимназията в Лисбон, ще знаете какви бяха за мен дните преди Хелоуин. Отначало репетициите вървят трудно. Има импровизации, шеги, закачки и много флиртуване, докато се установят половите полярности. Ако някой обърка думите си или пропусне подадена реплика, става повод за смях. Ако закъснее петнайсет минути, актьорът получава леко мъмрене, но вероятно нищо повече.

След това премиерата започва да изглежда като реална вероятност вместо глупава мечта. Импровизациите спират. Както и закачките. И въпреки че шегите остават, смехът, който ги поздравява, е изпълнен с нервна енергия, липсвала дотогава. Обърканите думи и пропуснатите подадени реплики започват да дразнят и актьорът, закъснял за репетиция, когато декорите са поставени и до премиерата остават само няколко дни, получава сериозно порицание от режисьора.

Голямата вечер идва. Актьорите слагат костюмите и грима. Някои са направо ужасени. Всеки се чувства неподготвен. Скоро ще се изправят пред зала, пълна с хора, дошли да ги гледат как изпълняват ролите си. Онова, което е изглеждало далечно по време на репетициите на празна сцена, в края на краищата е дошло. И преди завесата да се вдигне, някой Хамлет, Уили Ломан или Бланш Дюбоа хуква към най-близката тоалетна и повръща. Винаги е така.

Вярвайте ми за повръщането. Знам.

В ранните часове на Хелоуин аз се озовах не в Дери, а в океан. Бурен океан. Бях се вкопчил в перилата на яхта, която потъваше. Дъжд, понесен от ревящ вятър, обливаше лицето ми. Към мен връхлитаха огромни вълни, тъмни и плътни в основата и зелени и разлепени на гребена. Яхтата се издигаше, завърташе се и после стремително се спускаше с бясно, въртеливо движение.

Събудих се. Сърцето ми биеше лудешки и пръстите ми все още бяха свити от опитите ми да се вкопча здраво в перилата, които бях сънувал. Само че не беше само сън, защото леглото продължаваше да се клати. Стомахът ми, изглежда, се беше отвързал от мускулите, които го стягаха.

В такива моменти тялото почти винаги е по-мъдро от ума. Отметнах завивките и хукнах към банята, като ритнах противния жълт стол, докато тичах през кухнята. Кракът щеше да ме боли, но засега не чувствах нищо. Опитах се да запуша гърлото си, но успях само донякъде. Чух странен звук, който се изтръгна от него. Стомахът ми беше като яхтата — първо се издигаше, а после падаше с онова ужасяващо въртеливо движение. Свлякох се на колене пред тоалетната чиния и повърнах вечерята си. След това дойде ред на обяда и вчерашната закуска — шунка и яйца. При мисълта за лъскавата мазнина повърнах отново. Последва затишие и после почувствах, че всичко, което съм изял през седмицата, напуска тялото ми.

Точно когато започнах да се надявам, че пристъпът е преминал, остра болка прониза червата ми. Изправих се, спуснах седалката на тоалетната чиния и успях да седна, преди всичко да изскочи във водниста струя.

Не, все още не беше всичко. Стомахът ми отново се сви главозамайващо и червата ми пак се заловиха за работа. Можех да сторя само едно и аз го направих. Наведох се и повърнах в умивалника.

Това продължи до обяд в деня на Хелоуин. Дотогава и двата ми отвора изхвърляха само водниста каша. Всеки път, когато повърнех и стомахът ми се свиеше, си мислех едно и също: „Миналото не иска да бъде променяно. Миналото си пази територията.“

Смятах обаче да бъда там, когато Франк Дънинг пристигнеше довечера, дори ако все още ми се повдигаше и дрисках сивкава вода. Смятах да бъда там дори ако това ме убиеше.

Господин Норбърт Кийн, собственикът на дрогерията на Сентър Стрийт, беше зад гишето, когато влязох в онзи петъчен следобед. Дървеният вентилатор над главата му развяваше остатъците от косата му във вълнообразен танц, досущ паяжини на летен бриз. Измъченият ми стомах се присви предупредително от гледката. Той беше слаб под бялата престилка — почти мършав — и когато ме видя, бледите му устни се разтеглиха в усмивка.

— Изглеждаш малко неразположен, приятелю мой.

— Каопектат — изрекох с дрезгав глас, който не прозвуча като моя. — Имаш ли? — попитах и се зачудих дали лекарството вече е изобретено.

— Страдаме от бацила, а? — Лампата се отрази в стъклата на малките му очила без рамки и се плъзна по тях, когато Кийн помръдна глава. „Като масло в тиган“ — помислих си и стомахът ми отново се сви. — Обикаля из града. Опасявам се, че ти предстоят неприятни двайсет и четири часа. Вероятно е някаква бактерия, но може да си използвал обществена тоалетна и да си забравил да си измиеш ръцете. Много хора ги мързи да…

— Имаш ли каопектат или не?

— Разбира се. На втората редица.

— А предпазни гащи?

Усмивката на тънките му устни стана още по-широка. Разбира се, предпазните гащи са смешни. Освен ако не се нуждаеш от тях.

— На петата редица. Въпреки че ако си седиш вкъщи, няма да ти трябват. Като гледам колко си пребледнял… и как се потиш… може би е по-разумно да си останеш у дома.

— Благодаря. — Представих си как го фрасвам в устата и натиквам ченето му в гърлото. „Хапни малко полидент приятелю.“

Пазарувах бавно. Не исках да разклащам втечнените си вътрешности повече, отколкото е необходимо. Взех каопектат и предпазни гащи. Гащите бяха при санитарните материали между приспособленията за клизма и непрозрачни жълти найлонови маркучи, навити на спирала, за чието предназначение не исках и да знам. Имаше и памперси за възрастни, но не си взех. Ако се наложеше, щях да натъпча предпазните гащи с хартиени кърпи за бърсане на чинии. Идеята ми се стори забавна и въпреки окаяното си положение едва не се засмях. Смехът в сегашното ми деликатно състояние можеше да доведе до катастрофа.

Слабият като скелет аптекар сякаш усети колко ми е зле и садистично маркира на касата покупките ми. Платих, подавайки му с трепереща ръка банкнота от пет долара.

— Нещо друго?

— Само още едно. Виждаш, че съм зле. Защо ми се хилиш, по дяволите?

Господин Кийн отстъпи назад. Усмивката изчезна от устните му.

— Уверявам те, не се хилех. Искрено се надявам да се почувстваш по-добре.

Стомахът ме присви. Леко се олюлях, грабнах пакета с покупките си и със свободната си ръка се подпрях на гишето.

— Имаш ли тоалетна?

Усмивката отново засия на лицето му.

— Не и за клиенти. Защо не опиташ… обществената тоалетна отсреща?

— Голям гадняр си, да знаеш. Типичен жител на проклетия Дери.

Той се вцепени, после се обърна и наперено закрачи към пъклените си владения, където държеше хапчетата, прахчетата и сиропите.

Минах бавно покрай автомата за газирана вода и излязох. Имах чувството, че съм направен от стъкло. Денят беше хладен, не повече от седем градуса, но усещах топлината на слънцето върху кожата си. И беше влажно и лепкаво. Стомахът отново ме присви. Застанах неподвижно с наведена глава и единия крак на тротоара, а другия на платното. Коликата премина. Пресякох улицата, без да се оглеждам за коли, и някой ми изсвири с клаксона си. Въздържах се и не му показах среден пръст, но само защото имах достатъчно неприятности. Не можех да рискувам да се сбия. Вече водех борба.

Стомахът отново ме проряза, същински нож с две остриета. Хукнах. Най-близо беше „Ленивият сребърен долар“. Блъснах вратата и нахлух в сумрак и мирис на бирена мая. От джубокса Конуей Туити се оплакваше, че всичко е измислица. Искаше ми се да е прав.

В бара имаше само един клиент, който седеше на празна маса и ме гледаше стреснато. Барманът се беше подпрял в края на тезгяха и решаваше кръстословицата в дневния вестник. Погледна ме.

— Тоалетната — рекох. — Бързо.

Той посочи към задната част на заведението и аз хукнах към вратите с надписи МОМЧЕТА и МОМИЧЕТА. Нахлух в мъжката тоалетна като краен защитник, който търси свободно пространство, което да отбранява. Вътре миришеше на изпражнения, цигарен дим и насълзяващ очите хлор. Единствената кабинка нямаше врата и това ме улесни. Смъкнах панталоните си като Супермен, закъснял за банков обир, обърнах се и се облекчих.

Точно навреме.

Когато последният напън премина, извадих огромното шише каопектат от хартиения плик и изпих три големи глътки. Стомахът ми се разбунтува. Преборих се да не повърна. Щом се уверих, че първата доза ще остане там, изгълтах още една, оригнах се и бавно завъртях капачката. На стената вляво някой беше нарисувал пенис и разрязани тестиси, от които течеше кръв. Под това очарователно изображение художникът беше написал: ХЕНРИ ГАСТОНГИ, СЛЕДВАЩИЯ ПЪТ, КОГАТО ЧУКАШ ЖЕНА МИ, ЩЕ ТИ СЕ СЛУЧИ ЕТО ТОВА.

Затворих очи и си представих стреснатия клиент, който бе наблюдавал щурма ми на тоалетната. Но клиент ли беше? На масата му нямаше нищо. Само си седеше там. Ясно видях лицето му. Познавах го.

Когато се върнах в бара, Фърлин Хъски бе сменил Конуей Туити и Човека без тирантите го нямаше. Приближих се до бармана и попитах:

— Имаше един тип тук, когато дойдох. Кой е?

Той вдигна глава от кръстословицата.

— Не видях никого.

Измъкнах портфейла си, извадих пет долара и ги сложих на тезгяха до машината за бира.

— Името.

Проведох кратък безмълвен диалог с него. Погледнах буркана за бакшиши до другия с мариновани яйца и видях само едни самотни десет цента. Петарката изчезна.

— Бил Търкот.

Името не ми говореше нищо. И празната маса може би не означаваше нищо, но, от друга страна…

Сложих на тезгяха още една петарка.

— Да ме наблюдава ли дойде тук? — Ако отговорът беше положителен, това означаваше, че Човекът без тиранти ме следи. И може би не само днес. Но защо?

Барманът побутна към мен петте долара.

— Знам само, че обикновено идва да пие бира. Направо се налива.

— Тогава защо си тръгна, без да изпие нито една?

— Може би е погледнал в портфейла си и е видял само картата си за библиотеката. На ясновидец ли ти приличам? След като умириса тоалетната ми, защо не си поръчаш нещо или не се махнеш?

— Тоалетната ти вонеше, преди да дойда, приятелю мой.

Репликата не беше много подходяща за излизане от сцената, обаче беше най-добрата, която можах да измисля при тези обстоятелства. Застанах на тротоара и се огледах за Търкот. Нямаше следа от него, но Норбърт Кийн стоеше на прозореца на дрогерията, стиснал ръце зад гърба си, и ме гледаше. Усмивката му се беше изпарила.

В пет и двайсет следобед спрях моя сънлайнър на паркинга до Баптистката църква на Уичам Стрийт. Имаше много хора. Според таблото за обяви в пет часа в църквата имаше сбирка на „Анонимните алкохолици“. В багажника на форда бяха всичките ми вещи, които бях събрал през седемте седмици като жител на това странно градче. Единствените неща от първа необходимост бяха в куфара „Лорд Бъкстън“, който ми беше дал Ал — неговите записки, моите записки и останалите пари. Слава Богу, бях запазил повечето в преносимо състояние.

На седалката до мен имаше хартиен плик с каопектат — вече останал една трета — и предпазните гащи. За щастие нямаше да ми се наложи да ги използвам. Стомахът ми се беше успокоил и ръцете ми бяха престанали да треперят. В жабката, върху револвера ми, имаше дузина десертни блокчета „Пейдей“. По-късно, когато застанех между гаража и живия плет на Уаймор Лейн 202, щях да заредя револвера и да го затъкна в колана си, като евтин мухльо от нискобюджетните филми, които прожектираха в „Странд“.

В жабката имаше още нещо — Телевизионен справочник с Фред Астер и Бари Чейс на корицата. Вероятно за десети път, откакто бях купил списанието на Мейн Стрийт, обърнах на петъчната програма.

Сложих го в плика при другите неща — предимно за късмет, слязох от колата, заключих я и тръгнах към Уаймор Лейн. Минах покрай няколко майки и бащи, излезли да искат „лакомство или номер“ заедно с децата си, които бяха твърде малки, за да се разхождат сами. На много веранди весело се хилеха изрязани тикви и няколко чучела със сламени шапки ме гледаха безизразно.

Вървях по Уаймор Лейн в средата на тротоара, сякаш имах пълното право да бъда там. Приближих се до един баща, който държеше за ръка момиченце с големи цигански обици, яркочервеното червило на мама и грамадни пластмасови уши, закрепени над перука с къдрава коса. Поздравих с докосване на шапката си бащата и се наведох към детето, което също носеше хартиен плик.

— Коя си ти, миличка?

— Актрисата Анет Фуничело — отвърна момиченцето. — Тя е най-красивата мускетарка.

— И ти си красива. А сега какво ще кажеш?

То изглеждаше озадачено, затова баща му се наведе и прошепна нещо в ухото му. Детето засия в усмивка.

— Дай нещо сладко, иначе ще ти погодя номер!

— Бива. Но тази вечер няма да има номера. — Освен онзи, който смятах да погодя на мъжа с чука.

Извадих десертно блокче от плика си (трябваше да провра ръка покрай револвера, за да стигна до него) и го дадох. Момиченцето отвори илика си и го пусна вътре. Бях само случаен минувач, съвършено непознат в града, измъчван от страшни престъпления до неотдавна, но видях едно и също детинско доверие, изписано на лицата на бащата и дъщерята. Дните на бонбоните, подправени с ЛСД, бяха далеч в миналото — както и онези на НЕ ИЗПОЛЗВАЙ, АКО ПЕЧАТЪТ Е СЧУПЕН.

Бащата отново прошепна нещо.

— Благодаря, господине — каза Анет Фуничело.

— Моля. — Намигнах на бащата. — Пожелавам и на двама ви страхотна вечер.

— Вероятно утре ще я боли коремът — усмихна се бащата. — Хайде, Тиквичке.

— Аз съм Анет!

— Извинявай. Хайде, Анет. — Той ми се ухили, докосна периферията на шапката си и двамата тръгнаха отново да търсят плячка.

Продължих до номер 202, но не твърде бързо. Бих си подсвирквал, ако устните ми не бяха сухи. Стигнах до алеята за коли и рискувах бързо да се огледам. Отидох зад къщата и въздъхнах от облекчение толкова дълбоко, че въздишката сякаш се изтръгна чак от петите ми. Заех позиция в далечния десен ъгъл на задния двор, скрит безопасно между гаража и живия плет. Или поне така си мислех.

Надзърнах в задния двор на семейство Дънинг. Велосипедите ги нямаше. Повечето играчки още бяха там — детски лък и няколко стрели с гумени върхове, бейзболна бухалка с дръжка, облепена с пластир за по-добро сцепление, и зелен обръч, но въздушната пушка „Дейзи“ беше изчезнала. Хари я беше прибрал вътре. Смяташе да я вземе, когато тръгне за „лакомство или номер“, преоблечен като Бъфало Бил.

Дали Туга вече му се беше присмял? И дали майка му вече бе казала: „Вземи я, щом искаш, пушката не е истинска?“ Ако не, щяха да го направят. Репликите им вече бяха написани. Стомахът ми се сви, този път не от двайсет и четири часовия бацил, който обикаляше из града, а защото пълното осъзнаване — онова, което чувстваш дълбоко в себе си — най-после е дошло в цялото си грозно величие. Наистина щеше да се случи. Всъщност вече се случваше. Шоуто беше започнало.

Погледнах часовника си. Струваше ми се, че съм оставил колата на църковния паркинг преди час, но беше едва шест без петнайсет. Семейство Дънинг сядаше да вечеря… въпреки че доколкото познавах децата, малките сигурно бяха твърде развълнувани, за да се хранят, и Елън вече беше облякла тоалета на принцеса Лято-есен Зима-пролет. Тя вероятно го бе нахлузила веднага щом се беше върнала от училище и побъркваше майка си с молби да ѝ помогне да се гримира.

Седнах, подпрях гръб на задната стена на гаража, прерових плика и извадих „Пейдей“. Вдигнах го и се замислих за клетия стар Дж. Алфред Пруфрок. Десертът не беше много различен, но не бях сигурен дали се осмелявам да го изям. От друга страна, предстоеше ми много работа през следващите три часа и нещо, а празният ми стомах къркореше.

„Майната му“ — помислих си и разопаковах десерта. Беше чудесен — сладко-солен и хрупкав. Излапах повечето на две хапки. Готвех се да пъхна остатъка в устата си (и се чудех защо, по дяволите, не си бях взел сандвич и кока-кола), когато отляво съзрях движение. Започнах да се обръщам и в същото време бръкнах в плика да извадя револвера, но закъснях. Нещо студено и остро убоде лявото ми слепоочие.

— Извади ръката си от кесията.

Веднага познах гласа. Беше човекът, който ми беше казал, че Дери е пълен с хора на име Дънинг, и не след дълго се уверих в това, но той бе имал ясна представа кого имам предвид. И това беше доказателството.

Върхът на острието се заби малко по-дълбоко и почувствах, че по лицето ми потече струйка кръв. Беше топла върху хладната ми кожа. Почти гореща.

— Извади я веднага. Мисля, че знам какво има там и ако ръката ти не излезе празна, лакомството ти за Хелоуин ще бъде четирийсет и пет сантиметра японска стомана. Това нещо е много остро. Ще пробие главата ти и ще излезе от другата страна.

Измъкнах ръката си от плика — празна — и се обърнах към Мъжа без тиранти. Косата му беше паднала над ушите и челото на мазни къдрици. Черните му очи плуваха в бледото, небръснато лице с набола брада. Почувствах смут, почти отчаяние. Почти… но не съвсем. „Дори ако ме убие — помислих си. — Дори ако.“

— В плика няма нищо освен десертни блокчета — рекох смирено. — Ако искате едно, господин Търкот, трябва само да ми кажете. Ще ви дам.

Той грабна плика, преди да успея да бръкна вътре. Използва ръката, с която не държеше оръжието, което се оказа щик. Не знам дали беше японски или не, но като видях как блести на помръкващия здрач, бях готов да призная, че е много остър.

Търкот прерови плика и извади револвера.

— Нищо освен десертни блокчета, а? Това не ми прилича на десерт, господин Амбърсън.

— Трябва ми.

— Да, и на хората в ада им трябва ледена вода, но не я получават.

— Говорете по-тихо.

Той затъкна револвера ми в колана си — точно там, където си мислех да си го сложа, след като минех през живия плет и нахлуех в задния двор на Дънинг — и после насочи щика към очите ми. Трябваше да използвам силата на волята си, за да не се дръпна назад.

— Не ми казвай какво да правя. — Търкот се изправи и потърка първо корема си, а после гърдите си и брадясалия си врат, сякаш там се беше закачило нещо. Чух цъкане в гърлото му, когато преглътна.

— Господин Търкот? Добре ли сте?

— Откъде знаеш името ми? — попита той и без да дочака отговор, добави: — Пит, нали? Барманът в „Съненият“. Той ти го е казал.

— Да. А сега и аз имам въпрос за теб. Откога ме следиш? И защо?

Търкот се усмихна мрачно. Два от предните му зъби липсваха.

— Това са два въпроса.

— Отговори.

— Държиш се така… — Той отново трепна, преглътна и се облегна на задната стена на гаража. — Сякаш ти командващ.

Прецених бледността и окаяното му състояние. Господин Кийн може и да беше негодник със склонност към садизъм, но мисля, че беше добър диагностик. В края на краищата, местният аптекар знае най-добре какво обикаля из града? Бях сигурен, че останалият каопектат няма да ми трябва, но Бил Търкот може би се нуждае от него. Да не говоря за предпазните гащи.

„Ситуацията може да е много добра или много лоша“ — помислих си. Това обаче беше глупаво. Нямаше нищо добро.

„Както и да е. Карай го да говори. И щом започне повръщането, при положение, че това стане, преди той да пререже гърлото ти или да те застреля със собствения ти револвер, хвърли се върху него!“

— Кажи ми. Мисля, че имам право да знам, тъй като не съм ти сторил нищо лошо.

— Смятам, че на него искаш да сториш нещо лошо. Цялата тази работа с недвижимите имоти, с която парадираш из града, са глупости. Дошъл си тук да търсиш него. — Търкот кимна по посока на къщата от другата страна на живия плет. — Разбрах го веднага щом името му изскочи от устата ти.

— Как? Градът е пълен с хора на име Дънинг, сам го каза.

— Да, но ме интересува само един. — Той вдигна ръката, с която държеше щика, и избърса чело с ръкава си. Можех да се хвърля върху него тогава, но се страхувах, че шумът от боричкането може да привлече внимание. И ако револверът гръмнеше, вероятно аз щях да поема куршума.

Освен това бях любопитен.

— Сигурно ти е направил адски голяма услуга, за да му станеш ангел-пазител — подметнах.

Търкот издаде безрадостен смях, който приличаше на лай.

— Разсмиваш ме, но донякъде е вярно. Предполагам, че съм нещо като ангел-пазител. Поне в момента.

— Какво искаш да кажеш?

— Той е мой, Амбърсън. Кучият син уби сестричката ми и ако някой му вкара куршум… — Търкот размаха щика пред бледото си, мрачно лице, — това ще съм аз.

Загледах го с отворена от почуда уста. В далечината се чу пукот, когато някакъв хелоуински хулиган запали фойерверки. Децата викаха, докато сновяха по Уичам Стрийт. Тук обаче бяхме само двамата. Кристи и събратята ѝ алкохолиците се наричаха „Приятелите на Бил“, а ние бяхме „Враговете на Франк“. Идеален екип, бих казал… само че Бил Търкот, Мъжа без тиранти, не изглеждаше екипен играч.

— Ти… — Млъкнах и поклатих глава. — Разкажи ми.

— Ако си поне наполовина умен, за какъвто се мислиш, би трябвало сам да се досетиш. Пък и Чази не ти ли каза достатъчно?

Отначало не разбра думите му, но после схванах. Дребният мъж с татуираната на рамото русалка и веселото лице на катеричка. Само че лицето му не изглеждаше толкова весело, когато Франк Дънинг го беше потупал по гърба и му бе казал да не си навира носа, защото е твърде дълъг и лесно се цапа. Преди това, докато Франк разказваше вицове на масата на братята Тракър в дъното на „Фенерджията“, Чаз Фрати ме бе осведомил за избухливия нрав на Дънинг… което благодарение на есето на чистача не беше новина за мен. „Едно момиче забременя от него. След една-две години тя взе бебето си и избяга.“

— Схващаш ли? Струва ми се, че започваш.

— Първата съпруга на Франк Дънинг е била сестра ти.

— Позна. Печелиш сто долара.

— Господин Фрати каза, че тя взела бебето и избягала, защото ѝ омръзнало Дънинг да беснее, когато се напие.

— Да, това ти е казал, и повечето хора в града го вярват, дори Чази, доколкото ми е известно, но аз знам друго. С Клара бяхме много близки. Бяхме неразделни, докато растяхме. На теб вероятно това не ти е ясно, защото ми се виждаш много студен и сдържан, но беше точно така.

Замислих се за онази хубава година, която бях прекарал с Кристи — шест месеца, преди да се оженим, и шест месеца след това.

— Не съм толкова студен. Знам за какво говориш.

Търкот отново потърка несъзнателно гърдите и гърлото си. Лицето му пребледня още повече. Зачудих се какво ли е обядвал, но сигурно нямаше да се чудя още дълго, защото скоро щях да го видя.

— Така ли? Тогава може би ще ти се стори малко странно, че тя никога не ми писа, след като заедно с Майки отидоха някъде. Не ми изпрати дори една картичка. Лично аз мисля, че това е много повече от странно. Би трябвало да ми пише. Клара знаеше какво изпитвам към нея и колко много обичам хлапето ѝ. Тя беше на двайсет години, а Майки — на шестнайсет месеца, когато онзи разказващ вицове лайнар съобщи, че са изчезнали. Това се случи през лятото на 1938 година. Сега Клара щеше да е на четирийсет, а племенникът ми — на двайсет и една. Достатъчно голям да гласува, по дяволите! Нима искаш да ми кажеш, че тя не е драснала нито един ред на брат си, който я пазеше да не би смрадливият Роис да ѝ пъхне отзад сбръчканата си стара патка, когато бяхме деца? Или да поиска малко пари, за да ѝ помогна да се установи в Бостън, Ню Йорк или някъде другаде? Аз бих… — Той пак се сви, издаде задавено хълцане, с което бях добре запознат, олюля се и се подпря на стената на гаража.

— Трябва да седнеш — посъветвах го. — Болен си.

— Никога не се разболявам. Дори не съм настивал, откакто бях в дванайсети клас.

Ако беше така, бацилът щеше да го атакува мълниеносно, като германците Варшава.

— Това е стомашен грип, Търкот. Цяла нощ не ме остави да спя. Господин Кийн от дрогерията каза, че обикаля из града.

— Онзи дърт тъп женчо не знае нищо. Добре съм. — Той тръсна мазните си къдрици, за да ми покаже, че се чувства отлично, но лицето му ставаше все по-бледо. Ръката, която държеше японския щик, трепереше като моята до обяд днес. — Искаш ли да чуеш историята или не?

— Искам, разбира се. — Погледнах часовника си. Беше шест и десет. Времето, което се влачеше бавно, сега препускаше с бясна скорост. Къде ли беше Франк Дънинг в момента? Все още в супермаркета? Не. Може би бе казал, че ще води децата си да искат „лакомство или номер“, и си беше тръгнал по-рано. Само че това не беше планът. Той беше в някой бар, но не във „Фенерджията“. Там пиеше по една, най-много две бири. С толкова можеше да се справи, въпреки че ако жена ми беше добър пример, а аз мисля, че беше, Дънинг винаги си тръгваше недопил и съзнанието му крещеше за още.

Не, когато почувстваше необходимост да се напие, той отиваше в някой от западналите, мръсни барове в Дери — „Спицата“, „Съненият“, „Кофата“. Може би дори в една от абсолютните дупки покрай мръсната река — „Уоли“, или вертепа „Парамаунт Лаундж“, където повечето високи столчета в бара бяха заети от стари курви с восъчни лица. Разказваше ли вицове, с които разсмиваше всички? Приближаваха ли се хората при него, когато се заловеше да полива с твърд алкохол въглените на гнева в подсъзнанието си? Не, и ако не искаха да им избие зъбите.

— Когато сестра ми и племенникът ми изчезнаха, с Дънинг живееха в малка къща под наем в покрайнините на Кашман. Той пиеше много и когато се напиеше, пускаше в ход юмруците си. Виждал съм Клара със синини и веднъж Майки имаше мораво петно от китката до лакътя на дясната си ръчичка. Попитах я: „Сестро, той бие ли теб и бебето? Защото ако е така, ще го пребия.“ Тя отрече, но не ме погледна в очите, когато го каза, и добави: „Стой настрана от него, Били. Той е силен. Знам, че и ти си силен, но си мършав. Един по-силен вятър ще те отвее. Той ще те нарани.“ Шест месеца след това тя изчезна. Махна се, както се изрази Дънинг. От онази страна на града има гора. По дяволите, в Кашман няма нищо друго освен гори. И тресавище. Досещаш се какво се е случило всъщност, нали?

Досещах се. Другите може да не го вярваха, защото сега Дънинг беше уважаван гражданин, който отдавна се бе справил с проблема си с пиенето. Пък и беше голям чаровник. Аз обаче имах вътрешна информация.

— Мисля, че той е превъртял. Върнал се е вкъщи пиян и тя вероятно е казала нещо съвсем безобидно… — Надникнах през живия плет в задния двор. Покрай прозореца в кухнята мина жена и после се скри. В каза Дънинг сервираха вечерята. Имаше ли десерт? Желиран крем със сметана? Бисквитена торта? Едва ли. Кой иска десерт в нощта на Хелоуин? — Искам да кажа, че той ги е убил. И ти мислиш същото, нали?

— Да… — Търкот изглеждаше изненадан и подозрителен. Според мен обсебените винаги изглеждат така, когато чуят нещата, които дълго са ги държали будни нощем, не само произнесени, но и потвърдени. „Сигурно е илюзия“, мислят си. Само че не е илюзия. И със сигурност не е лакомство.

— Дънинг е бил на двайсет и две, нали? — продължих. — Животът е бил пред него. Вероятно си е мислел: „Е, извърших нещо ужасно тук, но мога да го прикрия. В гората сме. Най-близките съседи са на километър и половина.“ На километър и половина ли бяха, Търкот?

— Най-малко — с нежелание отвърна той. Ръката му масажираше гърлото. Щикът беше спуснат. Лесно можех да го грабна с дясната си ръка и да измъкна револвера от колана му с другата, но не исках. Предполагах, че грипът ще се погрижи за господин Бил Търкот. Наистина мислех, че няма да е трудно. Виждате ли колко лесно се забравя необратимостта на времето?

— Замъкнал е труповете в гората, заровил ги е и е съобщил, че са избягали. Сигурно не е имало кой знае какво разследване.

Търкот извърна глава и се изплю.

— Той произхожда от добра стара фамилия от Дери. Моето семейство дойде от Сейнт Джон Вали с ръждясал стар пикап, когато аз бях на десет, а Клара на осем. Боклук. Ти какво мислиш?

Помислих си, че това е поредният типичен случай за Дери. И макар че разбирах обичта на Търкот и съчувствах на загубата му, той говореше за отдавна извършено престъпление. Тревожех се за онова, което щеше да се случи след по-малко от два часа.

— Ти си ми нагласил срещата с Фрати, нали? — Това беше очевидно, но все пак разочароващо. Мислех, че Фрати се държи дружелюбно и ми разказва местни клюки на чаша бира и хапки от омар, но грешах. — Той приятел ли ти е?

Търкот се усмихна, но изражението му приличаше по-скоро на гримаса.

— Аз да съм приятел на богат чифутин, собственик на заложни къщи? Искаш ли да чуеш една история?

Отново погледнах часовника си и видях, че имам малко свободно време. Докато Търкот говореше, стомашният вирус щеше да действа енергично. Смятах да му скоча първия път, когато се наведе да повърне.

— Защо не?

— Аз, Дънинг и Чаз Фрати сме на едни години — четирийсет и две. Можеш ли да повярваш?

— Да — отговорих, но Търкот, който бе имал труден живот (и сега се разболяваше, колкото и да не искаше да го признае), изглеждаше десетина години по-стар от другите двама.

— Когато бяхме в горните класове на гимназията, аз бях помощник-треньор на футболния отбор. Викаха ми Бил Туга. Страхотно, нали? Исках да се включа в отбора, когато бях в девети клас и после отново в десети, но и двата пъти ме отрязаха. Бил съм твърде слаб за нападател и твърде бавен за защитник. Това е историята на шибания ми живот. Но обичах футбола и не можех да си позволя десет цента за билет — семейството ми нямаше нищо — и затова станах помощник-треньор. Хубава титла, но знаеш ли какво означаваше?

Знаех. В живота си като Джейк Епинг не се занимавах с недвижими имоти, а преподавах в гимназия, и някои неща не се променят.

— Носил си вода на играчите.

— Да. Носех им вода. И държах кофата, ако на някого му прилошееше след обиколките за загряване в горещ ден или го удареха в топките. Освен това оставах до късно да прибирам боклуците им на терена и събирах изцапаните им с лайна гащета от пода на банята. — Търкот изкриви лице в гримаса. Представих си как стомахът му се превръща в яхта в бурно море. Нагоре… после въртеливо падане. — Един ден през септември или октомври 1934 година бях там след тренировката, събирах захвърлени кори, ластични бандажи и всякакви други неща, които обикновено оставяха, и ги слагах в коша на колела, и изведнъж видях Чаз Фрати. Тичаше по футболното игрище и учебниците му падаха след него. Гонеха го група момчета. Шашнах се. Какво ставаше?

Той се огледа. Очите му се бяха изцъклили на бледото лице. За пореден път си помислих да грабна револвера и щика, но не го направих. Ръката му отново потриваше гърдите. Не корема, а гърдите. Това вероятно трябваше да ми подскаже нещо, но обсебен от други мисли и не на последно място от разказа му. Това е проклятието на часовете по четене. Изкушаваш се от хубавата история дори в съвсем неуместни моменти.

— Успокой се, Търкот. Това са деца, които изстрелват фойерверки. Забрави ли, че е Хелоуин?

— Не се чувствам добре. Може би си прав за грипа.

Ако мислеше, че ще му стане зле и няма да може да се движи, той можеше да направи нещо прибързано.

— Остави грипа. Разкажи ми за Фрати.

Търкот се ухили. Изражението изглеждаше обезпокоително на бледото му, изпотено лице с набола брада.

— Чази бягаше като дявол от тамян, но момчетата го настигнаха. На двайсетина метра от вратата в южния край на игрището имаше пропаст и те го бутнаха долу. Ще се изненадаш ли, ако ти кажа, че Франки Дънинг беше един от тях?

Поклатих глава.

— Блъснаха го и го повалиха на земята. После започнаха да го удрят. Изкрещях им да престанат, а единият вдигна глава и извика: „Ела и ни накарай, грознико! Ще те бием два пъти повече от него.“ Изтичах в съблекалнята и казах на неколцина футболисти, че шайка хулигани бият хлапе, и ги помолих да се намесят. На тях не им пукаше кого тормозят, но винаги бяха готови да се бият. Хукнаха навън, някои само по бельо. И искаш ли да знаеш нещо наистина смешно, Амбърсън?

— Разбира се. — Пак погледнах часовника си. Вече беше седем без петнайсет. В дома на Дънинг Дорис сигурно миеше чиниите и може би слушаше „Хънтли-Бринкли“ по телевизията.

— Закъсняваш ли за някъде? — попита Търкот. — Влак ли ще хващаш, по дяволите?

— Щеше да ми разказваш нещо смешно.

— А, да. Пееха училищния химн! Как ти се струва това?

Представих си осем или десет яки, полуголи момчета, които тичат по игрището, нетърпеливи за малко удари след тренировката, и пеят „Привет, «Тигри на Дери»! Държим високо знамето ви.“ Наистина беше смешно.

Търкот видя, че се усмихвам, и също се ухили. Усмивката му беше напрегната, но искрена.

— Футболистите здравата подредиха две хулиганчета. Но не и Франк Дънинг. Страхливецът видя, че те са повече от тях, и побягна към гората. Чази лежеше на земята и държеше ръката си. Беше счупена. Но можеше да е и по-зле. Да лежи в болница. Единият футболист го погледна и го подритна — както подритваш кравешко лайно, в което едва не си стъпил — и каза: „Тичахме чак дотук, за да спасим кожата на евреин?“ Всички се засмяха, защото това беше шега. Схващаш ли? Кожа на евреин. — Той погледна към мен през намазаната си с гел „Брилкрийм“ коса.

— Схващам.

— „На кого му пука? — рече друг. — Наложи се да ритам задници и това ми стига.“ Върнаха се и аз помогнах на Чаз да се измъкне от пропастта. Дори го изпратих до дома му, защото мислех, че може да припадне или нещо друго. Страхувах се, че Франки и приятелите му ще се върнат — и Чаз също се боеше, но отидох с него. Не знам защо, мамка му. Трябваше да видиш в каква къща живее — същински дворец. Бизнесът със заложните къщи явно е много доходен. Стигнахме дотам и той ми благодари. Сериозно, не се шегуваше. Едва не се разрева. „Няма за какво — казах. — Мразя шестима да се бият с един.“ И това беше вярно. Но знаеш какво казват за евреите — те никога не забравят дълг или услуга.

— И ти поиска Чаз да ти я върне, като го помоли да разбере какво съм си наумил.

— Имах много ясна представа какво си наумил, друже. Само исках да се уверя. Чаз ми каза да не се занимавам с теб и че си добър човек, но щом става дума за Франки Дънинг, не мога да оставя нещата така. Никой няма да пипа Франки Дънинг освен аз. Той е мой.

Търкот се сви от болка и продължи да разтрива гърдите си. И този път разбрах.

— Търкот… стомахът ли те боли?

— Не, гърдите. Нещо ме стяга.

Това не беше добре и мисълта, която ми мина през главата, беше: „Сега и той загази здравата.“

— Седни, преди да паднеш. — Тръгнах към него, но Търкот извади револвера. Кожата между зърната на гърдите ми, където щеше да се забие куршумът, започна лудешки да ме сърби. „Можех да го обезоръжа — помислих си. — Но не, трябваше да чуя историята. Трябваше да знам.“

— Ти седни, братко. Отпусни се, както пише в комиксите.

— Ако получаваш сърдечен удар…

— Никакъв сърдечен удар не получавам, по дяволите. Седни!

Седнах и го погледнах, докато се подпираше на стената на гаража. Устните му бяха придобила синкав оттенък, който свързвах с разклатено здраве.

— Какво искаш от него? — попита Търкот. — Това искам да знам. Трябва да ми кажеш, а после ще реша какво да правя с теб.

Замислих се внимателно как да отговоря на въпроса му. Сякаш животът ми зависеше от това. А може и да беше така. Не смятах, че Търкот е способен да убие, каквото и да си мислеше той, иначе Франк Дънинг отдавна щеше да е погребан при родителите си. Но Търкот държеше револвера ми и беше болен човек. Можеше случайно да натисне спусъка. Силата, която искаше нещата да си останат такива, каквото бяха, можеше да му помогне да го направи.

Ако му кажех, пропускайки смахнатите неща, с други думи, той можеше да ми повярва. Заради онова, което вече мислеше и знаеше.

— Дънинг ще го направи отново.

Търкот се накани да попита какво искам да кажа, но после осъзна, че не е необходимо, и отвори широко очи.

— Имаш предвид… нея? — Той погледна към живия плет. Дотогава не бях сигурен дали знае какво има отвъд него.

— Не само нея.

— И едно от децата?

— Не едно, а всичките. В момента Дънинг се напива някъде. Надъхва се със сляпа ярост. Знаеш за това, нали? Само че този път няма да има прикриване на следите. Вече не му пука. Гневът се насъбира от последното му напиване, когато на Дорис най-после ѝ омръзна да я бие. Показала му е вратата. Знаеш ли?

— Всички знаят. Той живее в пансион на Чарити Авеню.

— Опитва се да си възвърне благоразположението ѝ, но чарът му вече не ѝ действа. Тя иска развод и тъй като най-сетне е разбрал, че не може да я разубеди, Дънинг ще я убие с чук. И после ще се раздели с децата си по същия начин.

Търкот се намръщи. С щика в едната ръка и револвера в другата. „Един по-силен вятър ще те отвее“ — беше казала сестра му преди много години, но мисля, че днес щеше да бъде достатъчен само лек бриз.

— Откъде знаеш?

— Нямам време да ти обяснявам, но знам. Дошъл съм да му попреча. Затова върни ми револвера и ме остави да го направя. Заради сестра ти. И племенника ти. И защото си мисля, че ти си свестен човек. — Говорех глупости, но както баща ми казваше, ако ще е гарга, да е рошава. — Защо иначе не си позволил на Дънинг и приятелите му да пребият до смърт Чаз Фрати?

Той се замисли. Направо чувах как мозъкът му щрака. И после в очите му блесна светлина. Вероятно бяха последните лъчи на залязващото слънце, по на мен ми се стори, че са свещите, които мъждукат във фенерите от тиква из целия град. Търкот разтегли устни в усмивка. Следващите му думи прозвучаха като на психично болен… или дългогодишен жител на Дери… или и двете.

— Ще ги убие, а? Ами, добре, нека.

— Какво?

Той насочи към мен револвера трийсет и осми калибър.

— Седни, Амбърсън. Успокой се.

Седнах неохотно. Вече минаваше седем и той се превръщаше в сянка.

— Господин Търкот, Бил, знам, че не се чувстваш добре и затова може би не разбираш напълно ситуацията. Там вътре има жена и четири малки деца. Момиченцето е само на седем, за Бога!

— Племенникът ми беше много по-малък. — Търкот говореше авторитетно, като човек, изричащ важна истина, която обяснява всичко. И го оправдава. — Аз съм твърде болен, за да го убия, а ти нямаш смелост. Виждам го само като те гледам.

Помислих си, че той греши. Може и да беше прав за Джейк Епинг от Лисбон Фолс, но човек се променя.

— Защо не ми позволиш да опитам? Какво ще ти стане?

— Защото няма да е достатъчно дори да убиеш онзи задник. Току-що го проумях. Хрумна ми като… — Търкот щракна с пръсти. — Гръм от ясно небе.

— Не те разбирам.

— Защото не си гледал двайсет години как хора като Тони и Фил Тракър се държат с него като с цар. Двайсет години жените се прехласнат по него, сякаш с Франк Синатра. Дънинг кара понтиак, а аз си скъсвам задника от бачкане във фабриката за минимална надница и дишам фабрични влакна, докато едва ставам сутрин. — Търкот отново сложи ръка на гърдите си и ги потърка. Лицето му представляваше бледо, неясно петно в мрака в задния двор на Уаймор 202. — Убиването е твърде добро за онзи лайнар. Трябват му четирийсет и няколко години в „Шоушенк“, където ако изпусне сапуна под душа, няма да смее да се наведе да го вземе, и където единственото питие е сок от сливи. — Гласът му спадна. — И знаеш ли какво още?

— Какво? — Почувствах хлад.

— Когато изтрезнее, те ще му липсват. Ще съжалява, че ги е убил. Ще иска да не го е правил. — Търкот почти шепнеше — дрезгав и хриптящ звук. Сигурно така си говорят на себе си неизлечимо лудите нощем в места като „Джунипър Хил“, когато въздействието на лекарствата премине. — Може би няма да съжалява толкова много за жена си, но за децата — със сигурност. — Той се засмя и после изкриви лице в гримаса, когато го заболя. — Вероятно дрънкаш врели-некипели, но знаеш ли какво? Надявам се, че не е така. Ще почакаме и ще видим.

— Търкот, децата са невинни.

— И Клара беше невинна. И малкият Мики. — Кльощавите му рамене се повдигнаха. — Майната им.

— Нима искаш да…

— Млъкни. Ще чакаме.

Стрелките на часовника, който Ал ми беше дал, бяха фосфоресциращи и аз гледах ужасѐн и примирен как голямата стрелка се придвижва към долната част на циферблата и после отново тръгва нагоре. До началото на „Новите приключения на Елъри Куин“ оставаха двайсет и пет минути. След това двайсет. Петнайсет. Опитах се да кажа нещо, но Търкот ми заповяда да мълча. Продължаваше да масажира гърдите си и спираше само за да извади цигарите от джоба си.

— Чудесна идея — отбелязах. — Много ще помогне на сърцето ти.

— Млъкни!

Той заби щика в чакъла зад гаража и запали цигарата си с очукана „Зипо“. На проблясъка на пламъка видях, че по лицето му се стича пот, въпреки че нощта беше хладна. Очите му сякаш се бяха смалили в очните ябълки и лицето му приличаше на череп. Търкот вдъхна дима и кашляйки, го издиша. Слабото му тяло потрепери, но револверът не помръдна. Беше насочен към гърдите ми. Небето се изпълни със звезди. Стана осем без десет. Колко от „Елъри Куин“ бе минало, когато Дънинг пристигнеше? В есето на Хари не пишеше, но предполагах, че не много. Децата не бяха на училище, но въпреки това Дорис Дънинг не искаше седемгодишната Елън да се върне по-късно от десет, макар че беше с Туга и Хари.

Осем без пет.

Изведнъж ми хрумна идея. Беше кристално ясна като неоспорима истина и аз я изрекох, докато още беше прясна:

— Шубе те е.

— Какво! — Той се сепна, сякаш го сритаха в задника.

— Чу ме. — Имитирах го: — „Никой няма да пипа Франки Дънинг освен мен. Той е мой“ Повтаряш си го от двайсет години, нали? А още не си го пипнал.

— Казах ти да млъкнеш.

— По дяволите, двайсет и две! Не си го пипнал и когато той е нападнал Чаз Фрати, нали? Избягал си като момиченце и си извикал футболистите.

— Те бяха шестима!

— Да, но оттогава Дънинг е бил сам много пъти, а ти дори не си му подхвърлил обелка от банан на тротоара, за да се подхлъзне. Ти си шибан страхливец, Търкот. Криеш се като заек в дупка.

— Млъкни!

— Разправяш си някакви тъпотии, че да го видиш в затвора ще бъде най-доброто отмъщение, за да не се изправиш пред факта, че…

— Млъкни!

— Че си откачен чудак, който е оставил убиеца на сестра си да се разхожда на свобода повече от двайсет години…

— Предупреждавам те! — Той дръпна ударника на револвера.

Ударих се в гърдите.

— Давай. Направи го. Всички ще чуят изстрела, полицията ще дойде, в суматохата Дънинг ще избяга, а ти ще отидеш в „Шоушенк“. Обзалагам се, че и там има фабрика. Ще работиш за пет цента на час вместо за долар и двайсет, но това ще ти харесва, защото няма да се налага да обясняваш защо си седял със скръстени ръце толкова години. Ако сестра ти беше жива, щеше да се изплюе върху…

Търкот протегна револвера напред, за да опре дулото в гърдите ми, и се спъна в проклетия си щик. Избих револвера от ръката му и оръжието изгърмя. Куршумът се заби в земята на два-три сантиметра от крака ми и камъчета обсипаха панталоните ми. Грабнах револвера и го насочих към него, готов да стрелям, ако Търкот посегне да вземе падналия щик.

Той обаче се свлече по стената на гаража. Сега и двете му ръце бяха притиснати до лявата страна на гърдите и от гърлото му излизаха задавени звуци.

Някъде не много далеч на Кошут — не на Уаймор — някакъв мъж изкрещя:

— Забавлявайте се, деца, но още една бомбичка, и ще извикам ченгетата. Послушайте ме!

Изпуснах затаения си дъх. Търкот също изпускаше дъха си, но задъхано и на пресекулки. Давещите се звуци продължиха, докато той се просна на чакъла. Взех щика, поколебах се дали да не го затъкна в колана си и реших, че само ще охлузи крака ми, когато се провирам през живия плет, докато миналото действа усилено и се мъчи да ме спре. Хвърлих го в тъмния двор и чух тихо изтракване, когато се удари в нещо. Може би в табелката ВИЛАТА НА БАУ-БАУ на кучешката колибка.

— Линейка — изграчи Търкот. В очите му блестяха сълзи.

— Моля те, Амбърсън. Много ме боли.

Линейка. Добра идея. А ето и нещо смешно. Бях в Дери — през 1958 година — почти от два месеца, но пак бръкнах в десния преден джоб на панталоните си, където винаги държа мобилния си телефон, когато не съм със спортно сако, но пръстите ми не намериха нищо освен дребни монети и ключовете на форда „Сънлайнър“.

— Съжалявам, Търкот. Роден си в неподходяща епоха за неотложна помощ.

— Какво?

Според програмата в момента излъчваха „Новите приключения на Елъри Куин“ на очакващата ги Америка.

— Бъди твърд — рекох и се проврях през живия плет. Ръката ми, която не държеше револвера, беше вдигната да предпазва очите ми от жулещите клонки.

Спънах се в сандъка с пясък в средата на задния двор на семейство Дънинг, проснах се по лице и се озовах очи в очи с кукла с безизразен поглед и диадема, но нищо друго. Револверът изхвърча от ръката ми. Запълзях, за да го потърся, като си мислех, че няма да го намеря, защото това е последният номер на необратимото минало. Малък в сравнение с грипа със силните болки в стомаха и Бил Търкот, но добър. И точно когато забелязах оръжието си в края на трапеца светлина от прозореца на кухнята, чух, че по Кошут Стрийт идва кола. Движеше се по-бързо, отколкото всеки разумен шофьор би се осмелил да кара по улица, пълна с маскирани деца, които носят торбички с лакомства. Досетих се кой е още преди гумите да изсвирят и да спрат.

В къщата с номер 379 Дорис Дънинг седеше на дивана с Трой, а Елън нетърпеливо подскачаше в костюма си на индианска принцеса. Трой току-що ѝ беше казал, че ще ѝ помогне да изядат бонбоните, когато тя, Туга и Хари се върнат. „Не, няма — отговаряше Елън. — Маскирай се и върви да искаш бонбони.“ Всички щяха да се засмеят на думите ѝ, дори Хари, който беше в банята и пишкаше в последната минута, защото Елън беше истинска комедиантка като Лусил Бол, която разсмиваше всички.

Грабнах револвера, който се изплъзна от потните ми пръсти и отново падна на тревата. Кракът ме болеше там, където се бях ударил в сандъка с пясък. От другата страна на къщата се затръшна врата на кола и по бетона затрополиха забързани стъпки. Спомням си, че си помислих: „Залости вратата, Дорис. Идва не само злият ти съпруг, а целият Дери.“

Взех револвера, изправих се олюлявайки си, запрепъвах се на тъпите си крака, едва не паднах отново, запазих равновесие и хукнах към задната врата. Стената на избата се изпречи на пътя ми. Заобиколих я, убеден, че ако я блъсна, ще рухне. Въздухът сякаш се беше сгъстил като сироп и, изглежда, също искаше да ме забави.

„Дори ако загина — помислих си. — Дори ако загина и Осуалд свърши работата, и загинат милиони. Дори тогава. Защото това е сега. И те са тези хора.“

Задната врата щеше да бъде заключена. Бях толкова сигурен в това, че едва не се изтъркалях по стъпалата на верандата, когато валчестата дръжка се превъртя и се отвори. Влязох в кухня, където още миришеше на печеното месо, което госпожа Дънинг бе сготвила. Умивалникът беше пълен с чинии. На плота имаше продълговат съд със сос, а до него — голяма чиния с изстинала юфка. От телевизора се разнасяха треперещите звуци на цигулка, каквито Кристи наричаше „убийствена музика“. Много подходяща за случая. На плота беше и гумената маска на Франкенщайн, която Туга смяташе да си сложи, когато излезе да иска „лакомство или номер“. До нея беше сложен хартиен плик с думите БОНБОНИТЕ НА ТУГА. НЕ ПИПАЙ, написани с черен пастел.

В есето си Хари беше цитирал майка си да казва: „Махай се с това нещо. Не трябва да си тук“, но докато тичах по линолеума към свода между кухнята и хола, я чух да пита:

— Франк? Какво правиш тук? — След това повиши тон: — Какво е това? Защо си… Махай се оттук!

И после изпищя.

Докато минавах под свода, едно от децата попита:

— Кой си ти? Защо вика мама? Татко тук ли е?

Обърнах глава и видях десетгодишния Хари Дънинг, който стоеше на прага на малката тоалетна в дъното на кухнята. Беше облечен като индианец и в едната си ръка държеше въздушната пушка, а с другата дърпаше ципа на панталона си. Дорис Дънинг отново изпищя. Другите две момчета се разкрещяха. Чу се тупване — силен, смразяващ кръвта звук — и писъкът беше прекъснат.

— Не, татко, недей! Боли я! — изписка Елън.

Вкамених се и зяпнах. Въз основа на есето на Хари предполагах, че трябва да попреча на човек, който размахва чук, какъвто мъжете държат в кутиите си с инструменти. Франк Дънинг обаче държеше тежък ковашки чук и боравеше с него, сякаш беше детска играчка. Ръкавите му бяха навити и видях изпъкналите мускули, развити от двайсет години рязане на месо и мъкнене на животински трупове. Дорис беше на килима в хола. Той вече беше счупил ръката ѝ — костта стърчеше през разкъсания ръкав на роклята ѝ — и бе изкълчил рамото ѝ. Лицето ѝ беше бледо и зашеметено. Тя пълзеше по килима пред телевизора. Косата ѝ висеше над лицето. Дънинг вдигаше чука. Този път щеше да я удари по главата, да разбие черепа ѝ и да разпръсне мозъка ѝ върху дивана.

Елън се въртеше около него и се мъчеше да го изблъска навън.

— Престани, татко, престани!

Франк Дънинг я сграбчи за косата и я повдигна. Елън залитна и от украсата на главата ѝ се разхвърчаха пера. Тя се блъсна в люлеещия се стол и той се преобърна.

— Дънинг! — извиках. — Спри!

Той ме погледна със зачервени, парещи очи. Беше пиян. Плачеше. От ноздрите му висях сополи и по брадичката му се стичаше слюнка. Лицето му беше изкривено от гняв, болка и учудване.

— Кой си ти, по дяволите? — попита и после, без да дочака отговор, се хвърли към мен.

Натиснах спусъка на револвера, като си мислех: „Този път няма да гръмне. Това е револвер от Дери и няма да гръмне.“

Но оръжието изтрещя и куршумът го улучи в рамото. На бялата му риза разцъфна червена роза. Той се изви настрани, но после отново вдигна чука. Кървавото петно на ризата му се уголемяваше, но Дънинг, изглежда, не чувстваше нищо.

Отново натиснах спусъка, но някой ме блъсна и куршумът излетя някъде високо. Беше Хари.

— Престани, татко! — с писклив глас извика той. — Спри или ще те гръмна!

Артър (Туга) Дънинг пълзеше към мен и кухнята. Точно когато Хари стреля с въздушната си пушка, Дънинг стовари ковашкия чук върху главата на Туга. Лицето на момчето се обля в кръв. Във въздуха се разхвърчаха частици от кости и кичури коса. Капки кръв изпръскаха лампата на тавана. Елън и госпожа Дънинг пищяха.

Възвърнах равновесието си и стрелях трети път. Куршумът разкъса дясната буза на Дънинг чак до ухото, но пак не го спря. „Той не е човек“ — помислих си тогава и продължавам да го мисля и досега. В насълзените му очи и скърцащи от яд зъби — Дънинг сякаш дъвчеше въздуха вместо да го диша — видях само празнота.

— Кой си ти, по дяволите? — повтори той. — Влязъл си незаконно в дома ми.

Отново вдигна ковашкия чук и замахна в хоризонтална дъга. Въздухът изсвистя. Приклекнах и наведох глава и въпреки че десеткилограмовата глава сякаш не ме уцели — тогава не почувствах болка, гореща вълна обля темето ми. Револверът изхвърча от ръката ми, удари се в стената и отскочи в ъгъла. Нещо топло започна да се стича по лицето ми. Разбрах ли, че на скалпа имах рана, дълга петнайсетина сантиметра? И че Дънинг не успя да ме повали в безсъзнание или да ме убие само за няколко милиметра? Не мога да кажа. Всичко стана за по-малко от минута, може би само за трийсетина секунди. Животът се завъртя като монета от пет цента, и то много бързо.

— Излез! — изкрещях на Трой. — Вземи сестра си и излезте! Викайте за помощ! Викайте колкото глас…

Дънинг замахна с ковашкия чук. Отскочих назад и тежката глава се заби в стената, като строши летви и вдигна облак мазилка, който се присъедини към дима от изстрелите. Телевизорът още работеше. Още цигулки, още убийствена музика.

Докато Дънинг се мъчеше да извади чука от стената, покрай мен прелетя нещо. Въздушната пушка „Дейзи“. Беше я хвърлил Хари. Цевта удари Франк Дънинг в разкъсаната буза и той изкрещя от болка.

— Копеленце! Ще те убия!

Трой носеше Елън към вратата. „Добре — помислих си. — Поне това промених…“

Преди обаче да я изнесе, някой се появи на прага и после влезе, препъвайки се, като събори Трой и момиченцето. Едва имах време да видя това, защото Франк беше измъкнал чука от стената и вървеше към мен. Отстъпих назад и бутнах Хари в кухнята.

— Бягай през задната врата, синко. Бързо. Ще го задържа, докато ти…

Франк Дънинг изкрещя и се скова. От гърдите му стърчеше нещо. Предметът беше облян в толкова много кръв, че едва след секунда осъзнах какво е — краят на щик.

— Това е за сестра ми, скапаняко — изхриптя Бил Търкот. — За Клара.

Дънинг се свлече на пода — краката в хола, а главата под свода между хола и кухнята. Но не се отпусна съвсем. Върхът на щика се заби в дъските и го задържа изправен. Единият му крак ритна веднъж и после Дънинг застина неподвижно. Изглеждаше така, сякаш е умрял, опитвайки се да направи лицева опора.

Всички пищяха. Въздухът миришеше на барут, мазилка и кръв. Дорис прегръщаше мъртвия си син. Косата ѝ висеше над лицето. Не исках да види, че главата на Туга е разцепена чак до челюстта, но нямаше как да ѝ попреча.

— Следващия път ще се представя по-добре, госпожо Дънинг — изграчих. — Обещавам.

Лицето ми беше обляно в кръв и трябваше да я избърша от лявото си око, за да виждам от тази страна. Тъй като все още бях в съзнание, помислих си, че не съм ранен сериозно, и знаех, че раните на главата кървят обилно. Но изцапан и раздърпан и ако някога имаше следващ път, трябваше да се измъкна незабелязано и бързо.

Преди да тръгна обаче, исках да говоря с Търкот. Или поне да опитам. Той се беше строполил до стената и изпружените крака на Дънинг. Държеше се за гърдите и охкаше. Лицето му беше бледо като на смъртник. Само устните му бяха морави като на хлапе, което е яло боровинки. Хванах ръката му и я стиснах паникьосано, но очите му блеснаха иронично.

— Кой е страхливият сега, Амбърсън?

— Не си ти — отвърнах. — Ти си герой.

— Да — изхриптя той. — Хвърли шибания медал в ковчега ми.

Дорис притискаше в обятията си мъртвия си син. Трой обикаляше в кръг зад нея. Главата на Елън беше опряна на гърдите му. Той не поглеждаше към нас, сякаш не съзнаваше, че сме там. Момиченцето ридаеше.

— Ще се оправиш — рекох, като че ли го знаех. — А сега слушай внимателно, защото е важно. Забрави името ми.

— Какво име? Не си ми го казвал.

— Да. И… знаеш ли колата ми?

— „Форд“. — Търкот губеше гласа си, но очите му още бяха втренчени в мен. Хубава. Кабрио. V-образен двигател. Петдесет и четири или петдесет и пет конски сили.

— Не си я виждал. Това е най-важното от всичко. Тази вечер трябва да отида до южната част на щата и се налага да карам по магистралата през повечето време, защото не знам други пътища. Ако стигна до Централен Мейн, ще бъда свободен и чист. Разбираш ли какво ти казвам?

— Не съм виждал колата ти — отговори той и после потрепери от болка. — Мамка му, колко боли.

Допрях пръсти до брадясалия му врат и проверих пулса му. Беше ускорен и неравномерен. В далечината чух вой на сирени.

— Ти постъпи правилно.

Търкот завъртя очи.

— За малко да не го направя. Не знам къде ми беше умът. Сигурно съм полудял. Слушай, приятелю, ако те хванат, не им казвай какво съм… Знаеш, какво съм…

— Няма. Ти го премахна, Търкот. Той беше бясно куче и ти го спря. Сестра ти би се гордяла с теб.

Той се усмихна и затвори очи.

Влязох в банята, взех хавлия, намокрих я и избърсах окървавеното си лице. Хвърлих я в коритото, грабнах други две и отидох в кухнята. Момчето, което ме беше довело тук, стоеше върху избелелия линолеум до печката и ме гледаше. Въпреки че вероятно бяха минали шест години, откакто си беше смукал палеца, сега го беше пъхнал в устата си. Очите му бяха широко отворени и сериозни, плувнали в сълзи. Бузите и челото му бяха изпръскани с кръв. Току-що беше преживяло нещо, което несъмнено щеше да го травмира, но и никога нямаше да порасне, и да стане Хари Жабока. Нито да напише есе, което да ме разплаче.

— Кой си ти? — попита Хари.

— Никой — отговорих, минах покрай него и се насочих към вратата. Той обаче заслужаваше повече. Сирените се приближаваха, но аз се обърнах. — Твоят ангел-хранител. — Измъкнах се през задната врата и се слях с нощта на Хелоуин през 1958 година.

Тръгнах по „Уаймор“ към „Уичам“, видях проблясващи сини светлини, отправили се към Кошут Стрийт, и продължих да вървя. Две преки по-нататък в жилищния квартал завих по Джерард Авеню. Минувачите се обърнаха по посока на сирените.

— Господине, знаете ли какво се е случило? — попита ме мъж, който държеше за ръката Снежанка с маратонки.

— Чух, че деца гърмят с бомбички — отвърнах. — Може да са запалили нещо. — Продължих по пътя си, като се постарах да не обръщам лявата страна на лицето си към човека, защото наблизо имаше улична лампа и от главата ми още течеше кръв.

След четири преки свърнах по „Уичам“. Далеч на юг от Кошут Уичам Стрийт беше тъмна и тиха. Вероятно всички свободни полицейски коли вече бяха на местопрестъплението. Хубаво. Почти бях стигнал до ъгъла на „Гроув“ и „Уичам“, когато коленете ми се огънаха. Огледах се, не видях празнуващи Хелоуин и седнах на бордюра. Не можех да си позволя да спра, но се налагаше. Бях изхвърлил всичко от стомаха си, не бях ял цял ден освен скапаното десертно блокче (и не можех да си спомня дали го бях излапал цялото, преди Търкот да ме изненада) и току-що бях преживял интерлюдия на насилие, в която бях ранен — не знаех колко сериозно. Трябваше или да спра и да оставя тялото си да се съвземе, или да припадна на тротоара.

Отпуснах глава на коленете си и бавно си поех дъх няколко пъти, както ме бяха учили в „Червения кръст“ на курсовете по водно спасяване в колежа. Отначало непрекъснато си представях как главата на Туга Дънинг експлодира от разбиващата сила на чука и ми стана още по-зле. След това се замислих за Хари, който бе изпръскан с кръвта на брат си, но иначе не беше пострадал. И за Елън. Тя не беше в дълбока кома, от която никога нямаше да излезе. И Трой. И Дорис. Лошо счупената ѝ ръка можеше и да я боли до края на живота ѝ, но поне щеше да е жива.

— Направих го, Ал — промълвих.

Какво обаче бях направил през 2011 година? Какво бях направил на 2011 година? Тези въпроси все още търсеха отговор. Ако се беше случило нещо ужасно заради ефекта на пеперудата, винаги можех да се върна и да го залича… освен ако променяйки хода на живота на семейство Дънинг, някак не бях променил и хода на живота на Ал Темпълтън. Ами ако закусвалнята вече не беше там, където го бях оставил? И ако той никога не го беше премествал от Обърн? Или изобщо не бе отварял ресторантче? Изглеждаше малко вероятно… но ето ме, седях на тротоар през 1958 година и от рана в главата ми през 1958 година течеше кръв. Колко вероятно беше това?

Изправих се, залитайки, и тръгнах. Вдясно по Уичам Стрийт видях пулсиращи проблясъци на сини светлини. На ъгъла на Кошут се беше насъбрала тълпа, но хората бяха с гръб към мен. Църквата, до която бях оставил колата, беше на отсрещната страна на улицата. Фордът „Сънлайнър“ сега беше сам на паркинга, но изглеждаше невредим. Шегаджиите, празнуващи по Хелоуин, не бяха изпуснали гумите. И после забелязах жълт правоъгълник под едната чистачка. Мислите ми внезапно се насочиха към Човека с жълтата карта и стомахът ми се сви. Грабнах листчето и въздъхнах облекчено, когато прочетох какво е написано там: ПРИСЪЕДИНИ СЕ КЪМ ПРИЯТЕЛИ И СЪСЕДИ НА БОГОСЛУЖЕНИЕ В НЕДЕЛЯ В ДЕВЕТ СУТРИНТА. НОВОДОШЛИТЕ ВИНАГИ СА ДОБРЕ ДОШЛИ! НЕ ЗАБРАВЯЙ: ЖИВОТЪТ Е ВЪПРОС И ОТГОВОРЪТ Е ИСУС!

— Мислех, че твърдите наркотици са отговорът, и в момента бих се възползвал — измънках и отключих вратата на шофьора. Сетих се за хартиения плик, който бях оставил в гаража на къщата на Уаймор Лейн. Ченгетата, разследващи квартала, сигурно щяха да го открият. Вътре щяха да намерят няколко десертни блокчета, почти празното шише каопектат и нещо като памперс за възрастни.

Зачудих се до какъв ли извод щяха да стигнат.

Но не се чудих дълго.

Когато стигнах до платената магистрала, главата ме болеше жестоко, но дори да не беше епохата на денонощните магазини, не бях убеден дали бих се осмелил да спра. Ризата ми беше корава от засъхваща кръв в лявата страна. Поне не забравих да напълня резервоара.

Опитах се да изследвам раната на главата си с връхчетата на пръстите и бях възнаграден със силна болка, която ме убеди да не правя втори опит.

Спрях на отбивката за почивка преди Огъста. Вече минаваше десет и мястото беше безлюдно. Запалих лампата в колата и огледах зениците си в огледалото. Не се бяха разширили или смалили и това беше добре. Пред мъжката тоалетна имаше автомат за закуски и за десет цента си купих шоколадов пай с крем. Излапах го, докато карах, и главоболието ми понамаля.

Минаваше полунощ, когато стигнах до Лисбон Фолс. Главната улица беше тъмна, но фабрика „Уорумбо“ и „Ю Ес Джипсъм“ работеха с пълни обороти, пуфтяха и тракаха, изхвърляха смрадта си високо във въздуха и изсипваха киселинни води в реката. С гроздовете си ярки светлини приличаха на космически кораби. Спрях пред „Кенебек Фрут“, където фордът щеше да остане, докато някой надникнеше вътре и видеше кървавите петна на седалката, вратата на шофьора и волана. И после щеше да извика полицията. Предполагам, че щяха да проверят форда за пръстови отпечатъци. Беше възможно да ги сравнят с отпечатъците върху револвера „Полис Спешъл“, намерен на местопрестъпление в Дери. Името Джордж Амброуз можеше да се появи в Дери и после тук, във Фолс. Ако обаче заешката дупка все още беше там, където я бях оставил, Джордж нямаше да остави следа, по която да тръгнат, а отпечатъците принадлежаха на човек, който щеше да се роди чак след осемнайсет години.

Отворих багажника, извадих куфарчето и реших да оставя всичко друго. Знам ли, можеше да го продадат в „Добрият бял слон“, магазинът за вещи втора употреба, недалеч от „Тайтъс Шеврон“. Пресякох улицата и се насочих към огнения дъх на фабриката, която щеше да го бълва денонощно, докато свободната търговия на Рейгън не превърнеше в отживелица скъпите американски платове.

Сушилнята беше осветена в бял флуоресцентен блясък, проникващ през мръсните прозорци на багрилното помещение. Съзрях веригата, която преграждаше сушилнята от останалата част на двора. Беше твърде тъмно, за да прочета окачената на нея табелка, и бяха минали почти два месеца, откакто я бях видял, но си спомнях какво пише: ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО ДО КРАЯ НА РЕМОНТА НА ТРЪБА ОТ КАНАЛИЗАЦИЯТА. Нямаше следа от Мъжа с жълтата карта — нито от Мъжа с оранжевата карта, ако сега беше такъв.

В двора блестяха прожектори, които ме осветяваха като мравка в чиния. Сянката ми подскачаше дълга и източена пред мен. Вцепених се, когато към мен затрополя голям транспортен камион. Очаквах, че шофьорът ще спре, ще се наведе през стъклото и ще ме попита какво правя там, по дяволите. Той намали, но не спря. Вдигна ръка за поздрав. Отвърнах и той подкара към товарните платформи. На каросерията потракваха десетки празни варели. Отправих се към веригата, огледах се набързо и се проврях под нея.

Приближих се до едната страна на сушилнята. Сърцето ми блъскаше силно в гърдите. Раната на главата ми пулсираше в унисон. Този път нямаше парче бетон, което да отбелязва мястото. „По-бавно — казах си… — Полека. Стъпалото е тук.“

Само че не беше там. Нямаше нищо освен уличната настилка под търсещата ми, потропваща обувка.

Отидох малко по-нататък, но пак не намерих нищо. Беше студено и дъхът ми се виждаше, но по раменете и врата ми изби лека, мазна пот. Извървях още няколко крачки, но вече бях сигурен, че съм отишъл твърде далеч. Заешката дупка беше изчезнала или изобщо никога не е била там и това означаваше, че целият ми живот като Джейк Епинг — всичко от спечелилата ми награда градина в началното училище до зарязания ми роман в колежа и бракът ми с по душа добра жена, която почти удави любовта ми към нея в алкохол — е било налудничава халюцинация и през цялото време съм бил Джордж Амбърсън.

Повървях още и после спрях задъхан. Някъде — може би в бояджийския цех или в някоя от тъкачниците — някой извика: „Чукай ме отстрани!“ Подскочих веднъж и после пак от гръмогласния смях, който последва възклицанието.

Не беше там.

Нямаше я.

Или никога не бе съществувала.

Изпитах ли разочарование? Ужас? Паника? Не. Почувствах единствено необяснимо облекчение. „Може да живея тук — помислих си. — Лесно. Дори щастливо.“

Вярно ли беше? Да.

Близо до фабриката вонеше и от обществените тоалетни, където всички пушеха като луди, но на повечето места въздухът ухаеше невероятно приятно. На нещо ново. Храната имаше хубав вкус. Носеха млякото пред вратата ти. След период на раздяла с компютъра ми видях нещата достатъчно ясно, за да осъзная колко бях пристрастен към проклетото нещо, прекарвах часове да чета глупави прикрепени файлове към имейли и посещавах уебсайтове по същата причина, поради която алпинистите искат да изкачат Еверест — защото го има. Мобилният ми телефон не звънеше, защото нямах мобилен телефон и това беше огромно облекчение. Извън големите градове повечето хора все още имаха дуплекси и мнозинството заключваше ли домовете си нощем? Ами! Тревожеха се от ядрена война, но аз знаех, че хората от 1958 година щяха да остареят и да умрат, без дори да чуят, че е избухнала атомна бомба освен в експеримент. Никой не се безпокоеше за глобално затопляне или пилоти самоубийци с отвлечени самолети, които се врязват в небостъргачи.

И ако животът ми през 2011 година не беше халюцинация (знаех го дълбоко в сърцето си), все още можех да попреча на Осуалд. Е, нямаше да знам крайния резултат, но щях да го преживея.

Добре. Първо трябваше да се върна във форда и да се махна от Лисбон Фолс. Мислех да отида в Люистън, да намеря автогарата и да си купя билет за Ню Йорк. Оттам щях да се кача на влака за Далас… или може би на самолет. Все още имах много пари и служителите на летището нямаше да ми поискат документ за самоличност със снимка. Трябваше само да платя билета и „Транс Уърлд Еърлайнс“ щеше да ме посрещне с „добре дошъл“ на борда.

Облекчението от това решение беше толкова голямо, че коленете ми отново се подкосиха. Слабостта не беше толкова силна като в Дери, когато се наложи да седна, но се подпрях на стената на сушилнята. Лакътят ми се удари, издавайки тих глух звук. И изневиделица ми заговори глас. Дрезгав. Почти ръмжене. Глас от бъдещето.

— Джейк? Ти ли си? — Думите бяха последвани от суха, лаеща кашлица.

Едва не си замълчах. Можех да си замълча. После обаче се замислих колко много от живота си е инвестирал Ал в проекта и че аз съм единствената му останала надежда.

Обърнах се по посока на кашлицата и тихо казах:

— Ал? Говори. Брой. — Можех да добавя: „Или продължавай да кашляш.“

Той започна да брои. Тръгнах към звука, опипвайки с крак земята. След десетина крачки — далеч от мястото, където се бях отказал — носът на обувката ми направи крачка напред и се заклещи в нещо, което го накара да спре. Отново се огледах и поех още една глътка от вонящия на химикали въздух. После затворих очи и започнах да изкачвам стъпала, които не виждах. На четвъртото студеният нощен въздух се замени със задушаваща топлина и уханието на кафе с подправки. Или поне такъв беше случаят с горната половина на тялото ми. От кръста надолу все още усещах нощта.

Стоях там може би три секунди, наполовина в настоящето и наполовина в миналото. След това отворих очи, видях изнуреното, разтревожено и твърде слабо лице на Ал и се върнах в 2011 година.