22 ноември 1963

Девета глава

Бих казал, че вече нищо не може да ме изненада, но онова, което видях вляво от Ал, ме накара да зяпна. Цигара, тлееща в пепелник. Протегнах ръка и я угасих.

— Искаш да изкашляш и остатъка от функциониращия си бял дроб ли?

Той не отговори. Не съм сигурен дали ме чу. Гледаше ме и се кокореше.

— Господи, Джейк, кой те е скалпирал?

— Никой. Да се махаме оттук, преди да се задуша от дима. — Упрекът ми обаче не беше съвсем верен. През седмиците, които бях прекарал в Дери, бях свикнал с дима на цигарите. Скоро и аз щях да се заразя с навика, ако не внимавах.

— Скалпиран си, но не го знаеш. Зад ухото ти виси кичур коса и… Колко кръв ти изтече? Четвърт литър? И кой го направи?

— А, по-малко от четвърт литър. Е, Франк Дънинг. Ако това отговаря на въпросите ти, сега и аз имам един. Ти каза, че ще се молиш. Защо не казваш молитви, а пушиш?

— Защото съм нервен. И защото вече няма значение. Духът е пуснат от бутилката.

По този въпрос бяхме единодушни.

Ал бавно отиде зад тезгяха, отвори шкаф и извади пластмасова кутия с червен кръст. Седнах на едно от високите столчета и погледнах часовника. Беше осем без петнайсет, когато Ал отключи вратата и влязохме в ресторантчето. Вероятно в осем без пет съм се спуснал в заешката дупка и съм се появил в Страната на чудесата през 1958 година. Ал твърдеше, че всяко пътуване продължава точно две минути, и часовникът на стената го потвърждаваше. Бях прекарал петдесет и два дни в 1958 година, но тук часът беше седем и петдесет и девет сутринта.

Ал извади марля, пластир и дезинфектант.

— Наведи се да виждам — каза той. — Подпри брадичката си на тезгяха.

— Може да пропуснеш кислородната вода. Станало е преди четири часа и кръвта се е съсирила. Виждаш ли?

— Страх лозе пази — отвърна Ал и после сякаш запали главата ми. — Ооох!

— Боли, нали? Защото раната още е отворена. Искаш хирурзи от 1958 година да лекуват инфектирания ти скалп, преди да се върнеш в своето време? Повярвай ми, приятелю, не ти трябва. Стой мирно. Трябва да отрежа малко коса иначе пластирът няма да залепне. Слава Богу, че е къса.

Той клъцна косата ми и после усили болката, като притисна марля до раната и я залепи.

— Може да махнеш марлята след един-два дни, но дотогава си слагай шапка. Ще приличаш на бедняк, но ако косата ти не порасне, може да я сресваш над раната. Искаш ли аспирин?

— Да. И чаша кафе. Ще ми направиш ли? — Кафето щеше да ми помогне за известно време. По-скоро се нуждаех от сън.

— Добре. — Ал включи кафемашината и после отново започна да рови в комплекта за първа помощ. — Виждаш ми се отслабнал.

„И още как“ — помислих си.

— Бях болен. Хванах двайсет и четири часов… — Млъкнах.

— Джейк, какво има?

Гледах рамкираните фотографии. Когато се бях спуснал в заешката дупка, там имаше снимка на Хари Дънинг и мен. Смеехме се и показвахме пред обектива дипломата на Хари.

Снимката беше изчезнала.

— Джейк? Приятелю? Какво има?

Взех аспирините, които той беше сложил на тезгяха, пъхнах ги в устата си и ги глътнах без вода. След това станах и бавно се приближих до Стената на славата. Имах чувството, че съм направен от стъкло. Там, където от две години беше окачена снимката ми с Хари, сега имаше фотография, на която Ал се ръкуваше с Майк Мишо, представителя в Конгреса от втория район на Мейн. Мишо сигурно се кандидатираше отново, защото на готварската престилка на Ал имаше две значки. На едната пишеше МИШО В КОНГРЕСА, а на другата — ЛИСБОН ОБИЧА МАЙК. Почитаемият представител носеше яркооранжева тениска с газираната напитка „Мокси“ и държеше мазен сандвич.

Откачих снимката от кукичката.

— Откога е тук?

Ал ме погледна и се намръщи.

— Не съм я виждал през живота си. Подкрепях Мишо в последните две кампании — по дяволите, поддържам всеки демократ, който не е заловен да чука помощничките си от предизборния щаб — и го срещнах на митинг през 2008 година, но това беше в Касъл Рок. Никога не е идвал в ресторантчето.

— Очевидно е идвал. Това е твоят тезгях, нали?

Той взе снимката с изкривените си като нокти на хищна птица пръсти и я доближи до лицето си.

— Да.

Ал се втренчи във фотографията и се подсмихна. Мисля, че от почуда. Или може би страхопочитание. После ми я върна и отиде зад тезгяха, за да налее кафе.

— Ал, спомняш си Хари, нали? Хари Дънинг.

— Разбира се. Нали заради него отиде в Дери и едва не ти отрязаха главата.

— Да, заради него и останалите от семейството му.

— Успя ли да ги спасиш?

— Всичките, освен един. Баща му уби Туга, преди ние да му попречим.

— Кои сте вие?

— Ще ти разкажа всичко, но първо отивам у дома да си легна.

— Нямаме много време, приятелю.

— Знам — отвърнах и си помислих: „Само трябва да те погледна, Ал“ — Но умирам за сън. За мен е един и половина след полунощ и имах… — Устата ми зейна в огромна прозявка. — Необикновена нощ.

— Добре. — Той донесе кафето — пълна чаша за мен, без захар и сметана, и половин чаша за него с много сметана. — Разкажи ми каквото можеш, докато пиеш.

— Първо, обясни ми как е възможно да си спомняш Хари, ако не е бил чистач в гимназията в Лисбон и не си е купувал фатбургер от теб през живота си. Второ, обясни ми защо не помниш Майк Мишо да е идвал в ресторантчето, когато го има на снимката.

— Не знаеш дали Хари Дънинг още е в града и дали още е чистач в гимназията в Лисбон.

— Би било невероятно съвпадение, ако е така. Успях да променя миналото, Ал — с помощта на някакъв тип на име Бил Търкот. Хари не е отишъл да живее при леля си и чичо си в Хейвън, защото майка му не е умряла. Нито брат му Трой или сестра му Елън. И Дънинг не се е приближавал с чука до Хари. Много ще се изненадам, ако Хари все още живее във Фолс след всичките промени.

— Има начин да проверим. В кабинета имам лаптоп. Ела отзад. — Ал ме поведе, като кашляше и се подпираше на разни неща. Взех чашата с кафето си, но той остави неговата.

„Кабинет“ беше твърде грандиозно име за голямата колкото склад стаичка до кухнята. Едва се побрахме двамата. Стените бяха облепени с бележки, разрешителни и здравни разпоредби от щата Мейн и федералните власти. Ако хората, които пускаха слухове и клюки за прочутия „котешки бургер“, видеха тези документи, сред които имаше Сертификат Клас А за чистота след последната проверка на Комисията по хигиена на заведенията, може би щяха да бъдат принудени да преосмислят мнението си.

Лаптопът „Макбук“ на Хари беше поставен на бюро, каквото си спомням, че използвах в трети клас. Ал се отпусна на стол почти със същите размери и изсумтя от болка и едновременно с облекчение.

— Гимназията има уебсайт, нали?

— Да.

Докато чакахме компютърът да зареди, се запитах колко ли имейла са се натрупали по време на петдесет и два дневното ми отсъствие, но после се сетих, че всъщност са минали само две минути. Колко съм глупав.

— Мисля, че превъртам, Ал.

— Познавам чувството. Дръж се, ще… Чакай. Започваме. Да видим. Курсове… лятна програма… преподаватели… администрация… помощен персонал.

— Щракни на него.

Той погали вградената компютърна мишка, измърмори нещо, кимна, щракна и после се втренчи в екрана като мистик, който се консултира с кристалната си топка.

— Е? Не ме карай да чакам.

Ал обърна лаптопа към мен, за да видя. ПОМОЩЕН ПЕРСОНАЛ НА ГИМНАЗИЯТА В ЛИСБОН — пишеше там. — НАЙ-ДОБРИТЕ В МЕЙН! Имаше снимка на двама мъже и една жена, които стояха в училищния двор. И тримата се усмихваха и бяха с горнища на анцузи на лисбонските „Хрътки“. Нито единият не беше Хари Дънинг.

— Ти го помниш в живота му като чистач и твой ученик, защото се спусна в заешката дупка — рече Ал. Бяхме се върнали в ресторантчето и седяхме в едното сепаре. — А аз го помня или защото съм свикнал със заешката дупка, или защото се намирам близо до нея. — Той се замисли. — Да, вероятно заради това. Има някаква радиация. Чувствам, че и Човекът с жълтата карта също е близо до нея, само че от другата страна.

— Сега той е Човекът с оранжевата карта.

— За какво говориш?

Отново се прозях.

— Ако се опитам да ти разкажа сега, ще объркам всичко. Искам да те закарам вкъщи и после да се прибера у дома. Ще си взема нещо за ядене, защото съм гладен като вълк…

— Ще ти изпържа яйца. — Ал понечи да стане, но после се отпусна и се закашля. Всяко поемане на дъх беше придружено със суха, раздираща кашлица и хриптене, които разтърсваха цялото му тяло. Нещо хъркаше в гърлото му като карта за игра, пъхната между спиците на велосипед.

Докоснах ръката му.

— Ще се върнеш в дома си, ще вземеш лекарствата и ще си починеш. Ще поспиш, ако можеш. Аз със сигурност ще спя поне осем часа. Ще навия будилника.

Ал престана да кашля, но още чувах хъркането в гърлото му.

— Дълбок сън. Да, спомням си какво е. Завиждам ти, приятелю.

— Ще дойда довечера в седем. Не, нека да е осем. Това ще ми даде възможност да проверя някои неща в интернет.

— И ако всичко ще бъде суперкейк „Джейк“? — Той се усмихна на играта на думи, която, разбира се, бях чувал хиляди пъти.

— Тогава ще дойда утре и ще се приготвя да извърша деянието.

— Не. Ти ще го предотвратиш. — Ал стисна ръката ми. Пръстите му бяха тънки, но все още силни. — За това е всичко. Да намериш Осуалд, да осуетиш гнусното му деяние и да изтриеш самодоволната усмивка от лицето му.

Включих двигателя на колата, посегнах към късия и дебел лост за скоростите и се опитах да натисна пъргавия съединител на форда с левия си крак, и когато пръстите ми стиснаха въздуха, а кракът ми натисна постелката на пода, неволно прихнах.

— Какво? — попита Ал от мястото си до мен на предната седалка.

Маневреният форд „Сънлайнър“ ми липсваше, но всичко беше наред. Скоро щях да си го купя отново. Въпреки че от последния път бях закъсал с парите, поне като начало (сметката ми в „Хоумтаун Тръст“ щеше да изчезне по време на следващото пренастройване), можех да се пазаря малко повече с Бил Тайтъс.

Мислех, че мога да го направя.

Сега обаче беше различно.

— Джейк? Нещо смешно ли има?

— Не, нищо.

Огледах се за промени на Мейн Стрийт, но всички обичайни сгради си бяха на местата, включително „Кенебек Фрут“, която изглеждаше както обикновено на две неплатени сметки от финансов крах. Статуята на вожда Уорумбо все още стоеше в градския парк и знамето на прозореца на „Мебели Кабел“ все още уверяваше света, че „НЯМА ДА БЪДЕМ ПРОДАДЕНИ ЕВТИНО“.

— Ал, спомняш ли си веригата, под която трябваше да минеш, за да се върнеш в заешката дупка?

— Разбира се.

— А табелката, окачена на нея?

— За тръбата от канализацията. — Той седеше като войник, който мисли, че пътят може би е миниран, и всеки път, когато минехме по някоя неравност, изтръпваше.

— Когато се върна от Далас и разбра, че си твърде болен, за да го направиш, табелката беше ли там?

— Да — отговори Ал след кратък размисъл. — Там беше. Странно, нали? Кой поправя тръба от канализацията цели четири години?

— Никой. Не и във фабричен двор, където денонощно идват и заминават камиони. Защо не привлича внимание?

Ал поклати глава.

— Нямам представа.

— Може би е сложена, за да не влизат хората неволно в заешката дупка. Но в такъв случай кой я е сложил?

— Не знам. Не знам дори дали онова, което казваш, е така.

Завих по неговата улица. Надявах се, че ще го изпратя по живо по здраво в дома му и после ще успея да карам единайсет-дванайсет километра до Сабатъс, без да заспя зад волана. Замислих се обаче за нещо друго и трябваше да го кажа. Ал не трябваше да има големи надежди.

— Миналото е необратимо, Ал. Не иска да бъде променяно.

— Знам. Аз ти го казах.

— Да, но сега си мисля, че съпротивата да се промени е пропорционална на вероятността доколко бъдещето може да се промени от всяко едно действие.

Той ме погледна. Сенките под очите му бяха по-тъмни от всякога и очите му блестяха от болка.

— Би ли ми го обяснил с прости думи?

— Променянето на бъдещето на семейство Дънинг беше по-трудно от променянето на бъдещето на Каролин Пулин, отчасти защото бяха замесени повече хора, но предимно защото Пулин щеше да живее и в двата случая. Дорис Дънинг и децата ѝ щяха да умрат…

Устните му се разтеглиха в лека усмивка.

— Браво на теб. Само се погрижи следващия път да се наведеш повечко и да се спасиш от неприятностите със смущаващ белег, където косата може да не порасне отново.

Имах идеи по този въпрос, но не си направих труда да кажа нещо. Вкарах колата в алеята.

— Искам да кажа, че може би няма да успея да попреча на Осуалд. Поне първия път. — Засмях се. — Но какво пък, по дяволите? Скъсаха ме и първия път на изпита за шофьорска книжка.

— Мен също, но не ме накараха да чакам пет години, за да се явя отново.

Тук Ал беше прав.

— На колко години си, Джейк? Трийсет? Трийсет и една?

— Трийсет и пет. — И два месеца по-близо до трийсет и шест, отколкото бях сутринта, но какво са няколко месеца между приятели?

— Ако сгафиш и се наложи да започнеш отначало, ще бъдеш на четирийсет и пет, когато въртележката се върне до месинговия пръстен за втори път. За десет години може да се случат много неща, особено ако миналото е срещу теб.

— Знам. Виж какво се случи с теб.

— Хванах рак на белите дробове, това е всичко. — Ал се закашля, сякаш да го докаже, но в очите му видях съмнение и болка.

— Вероятно това е всичко. Надявам се, че това е било всичко, но има още нещо, което не знаем…

Предната врата на къщата се отвори с трясък. Едра млада жена с лимоненозелена рокля и бели медицински обувки изтича по алеята. Видя, че Ал се е прегърбил на предната седалка на тойотата ми и дръпна вратата.

— Господин Темпълтън, къде бяхте? Дойдох да ви дам лекарствата и когато видях, че в къщата няма никого, си помислих…

Ал успя да се усмихне.

— Знам какво си помислила, но всичко е наред. Не е хубаво, обаче няма проблем.

Тя ме погледна.

— Ами вие? Защо го разхождате насам-натам? Не виждате ли колко е немощен?

Разбира се, че виждах, но тъй като не можех да ѝ кажа какво правим, мълчах и се приготвих да приема мъжки упреците.

— Трябваше да обсъдим нещо важно — обади се Ал.

— Въпреки това…

Той отвори вратата на колата.

— Помогни ми да се прибера, Дорис. Джейк трябва да си върви.

Дорис!

Като Дорис Дънинг.

Ал не бе забелязал съвпадението — и сигурно не беше нищо повече, защото името се среща често, но въпреки това отекна в съзнанието ми.

Съумях да стигна до дома си и този път се усетих, че посягам към ръчната спирачка на форда „Сънлайнър“. Угасих двигателя и си помислих колко неудобна, мизерна и неприятна таратайка от пластмаса и фибростъкло е тойотата ми в сравнение с колата, с която бях свикнал в Дери. Слязох, понечих да нахраня котарака си и видях, че храната в чинийката му все още е прясна и влажна. И защо да не е? През 2011 година храната бе престояла в паничката само час и половина.

— Изяж я, Елмор — рекох. — Гладуващите котки в Китай биха дали всичко за чиния „Фрискис Чойс Кътс“.

Елмор ме изгледа злобно и се изниза през вратичката за котки. Затоплих две замразени храни „Стоуфър“ (мислейки така, като чудовището на Франкенщайн се учи да говори: микровълнова фурна — хубаво, съвременни коли — лошо). Изядох всичко, изхвърлих опаковките и отидох в спалнята. Съблякох обикновената си бяла риза от 1958 година (като благодарих на Бога, че Дорис на Ал беше твърде ядосана и не видя петната кръв по нея), седнах на леглото да развържа удобните си обувки от 1958 година и се проснах по гръб. Убеден съм, че заспах на секундата.

Забравих да навия будилника и щях да спя дълго, след като мине пет следобед, но Елмор скочи върху гърдите ми в четири и петнайсет и започна да души лицето ми. Това означаваше, че е изял храната си и иска отново да напълня паничката му. Сипах храна на котарака, наплисках лицето си със студена вода и изядох купа „Спешъл Кей“, като си мислех, че ще минат дни, докато се върна към нормалния си ред на хранене.

След като напълних корема си, отидох в кабинета и включих компютъра. Първата ми киберспирка беше Градската библиотека. Ал беше прав — базата им данни съдържаше всички броеве на „Лисбон Уийкли Ентърпрайз“ Трябваше да стана „Приятел на библиотеката“, преди да получа достъп до благините, което струваше десет долара, но като имах предвид обстоятелствата, цената ми се видя нищожна.

Броят на „Ентърпрайз“, който търсех, беше от седми ноември. На втората страница, сгушен между статия за фатална автомобилна катастрофа и друга за случай на вероятен умишлен палеж, имаше репортаж, озаглавен МЕСТНАТА ПОЛИЦИЯ ИЗДИРВА ЗАГАДЪЧЕН МЪЖ. Загадъчният мъж бях аз… или по-скоро другото ми аз в ерата на Айзенхауер. Бяха открили кабриото „Сънлайнър“ и веднага бяха забелязали петната кръв. Бил Тайтъс беше разпознал колата, която продал на някой си господин Джордж Амбърсън. Тонът на репортажа ме трогна — непринудена загриженост за изчезнал (и вероятно ранен) човек. Грегъри Дъсън, банкерът ми от „Хоумтаун Тръст“, ме описваше като „възпитан и учтив“. Еди Баумър, собственикът на бръснарницата, беше казал горе-долу същото. Капка подозрение не опетняваше името Амбърсън. Нещата можеха да бъдат различни, ако ме бяха свързали с един сензационен случай в Дери, но не беше така.

В броя от следващата седмица бях сведен до съвсем кратка информация в полицейските съобщения: ИЗДИРВАНЕТО НА ИЗЧЕЗНАЛИЯ МЪЖ ОТ УИСКОНСИН ПРОДЪЛЖАВА. В по-следващия брой „Уийкли Ентърпрайз“ бе обезумял по предстоящия празничен сезон и изобщо не споменаваше за Джордж Амбърсън. Но аз бях там. Ал беше издълбал името си на едно дърво, а аз открих моето на страниците на стар вестник. Очаквах го, но да видя реалното доказателство, беше вдъхновяващо.

След това влязох в уебсайта на „Дейли Нюз“ от Дери. Струваше ми значително повече да получа достъп до архивите им — трийсет и четири долара и петдесет цента, но след няколко минути гледах първата страница на броя от първи ноември 1958 година.

Човек би очаквал, че новината за сензационно местно престъпление ще бъде публикувана с големи букви на първата страница, но в Дери — особения малък град — потулваха жестокостите. Голямата история за деня беше свързана със срещата на Русия, Великобритания и Съединените щати в Женева, за да обсъдят евентуален договор за забрана на опитите с ядрени оръжия. Отдолу имаше репортаж за четиринайсетгодишен феномен по шах на име Боби Фишер. В лявата страна на страницата (където според медийните експерти читателите поглеждат накрая, ако изобщо погледнат), имаше статия със заглавие БУЙСТВО ПРИКЛЮЧВА СЪС СМЪРТТА НА ДВАМА ДУШИ. Според разказа Франк Дънинг, „виден член на местната общност и активен в много благотворителни акции“, отишъл в дома на съпругата си, с която живеели отделно, „в състояние на алкохолно опиянение“ малко след осем часа в петък вечерта. След кавга със съпругата си (която не чух… а бях там) Дънинг я ударил с чук и счупил ръката ѝ, а после убил дванайсетгодишния си син Артър Дънинг, когато момчето се опитало да защити майка си.

Историята продължаваше на дванайсета страница. Прелистих и там ме поздрави снимка на стария ми враг и приятел Бил Търкот. „Господин Търкот минавал покрай жилището на семейство Дънинг, когато чул викове и писъци.“ Втурнал се към къщата, видял какво става през отворената врата и казал на господин Франк Дънинг да престане да размахва чука. Дънинг отказал. Господин Търкот съзрял ловджийски нож в калъфка, затъкнат в колана на Дънинг, и го измъкнал. Дънинг нападнал господин Търкот, сборичкали се и Дънинг бил смъртоносно наръган с ножа. Само след няколко минути героят господин Търкот получил сърдечен удар.

Вгледах се в старата снимка — Търкот гордо сложил крак върху бронята на автомобил от края на четирийсетте години на миналия век, с цигара в ъгъла на устата — и забарабаних с пръсти по краката си. Дънинг беше наръган отзад, а не отпред, и с щик, а не с нож. Той дори нямаше ловджийски нож. Единственото му оръжие беше ковашкият чук — който не беше идентифициран като такъв. Възможно ли беше полицаите да са пропуснали такива очевидни факти? Не виждах как, освен ако не бяха слепи като Рей Чарлс. Но за Дери, такъв какъвто го познавах, това беше абсолютно логично.

Усмихнах се. Разказът беше възхитително налудничав. Всички неизяснени неща бяха свързани. Превъртял пиян съпруг, треперещо от страх, ужасено семейство и случаен минувач герой (не се споменаваше откъде е идвал и къде е отивал). Беше ли необходимо друго? И нямаше нито дума за загадъчен чужденец на местопрестъплението. Типично за Дери.

Прерових хладилника, намерих неизяден шоколадов пудинг и го излапах, докато стоях до кухненския плот и гледах към задния си двор. Взех Елмор и го погалих, докато котаракът се загърчи да го пусна на пода. Върнах се при компютъра, натиснах клавиш, за да махна скрийнсейвъра и пак се вгледах в снимката на Бил Търкот, героят, намесил се случайно и спасил семейството, а после получил сърдечен удар за усилията си.

Накрая отидох до телефона и набрах „Справки“.

Нямаше вписан номер на името на Дорис, Трой или Харолд Дънинг. Като последен шанс опитах Елън, без да очаквам нещо, защото дори ако още живееше в града, тя вероятно бе приела фамилията на съпруга си. Понякога обаче догадките носят късмет (Лий Харви Осуалд беше особено зловреден случай в това отношение). Толкова се изненадах, когато телефонният автомат избълва номер, че дори не бях взел молив. Вместо отново да набера „Справки“, натиснах 1, за да се свържа с номера, който бях поискал. Като се замисля, не съм сигурен защо го направих. Понякога не искаме да знаем, нали? Отиваме твърде далеч и после се обръщаме. Но държах храбро слушалката и слушах как телефонът в Дери иззвъня три пъти. Вероятно щеше да се включи телефонният секретар и реших, че не искам да оставям съобщение. Нямах представа какво да кажа.

На четвъртото позвъняване обаче женски глас каза:

— Ало?

— Елън Дънинг ли е?

— Зависи кой се обажда. — Тя говореше весело, но предпазливо. Гласът ѝ беше дрезгав и малко недоверчив. Ако не я познавах, щях да си представя жена на трийсет и няколко години вместо на шейсет и нещо, на колкото тя беше сега. „Школуван глас — помислих си. — Певица? Актриса? Може би комедийна актриса? Никоя от тези професии не беше типична за Дери.“

— Името ми е Джордж Амбърсън. Познавам брат ви Хари от много отдавна. В Мейн съм и реших да се опитам да се свържа с него.

— Хари? — стреснато попита тя. — Боже мой! От армията ли го познавахте?

Познавахте? Минало време? Замислих се и бързо прецених, че това не може да е обяснението ми. Имаше твърде много подмолни капани.

— Не, от Дери. Когато бяхме деца — осени ме вдъхновението, — играехме на детската площадка. В един отбор. Бяхме приятели.

— Съжалявам, че трябва да ви го кажа, господин Амбърсън, но Хари почина.

За миг онемях. Но така не се общува по телефон, нали?

— О, Боже, много съжалявам! — съумях да смотолевя.

— Случи се отдавна. Във Виетнам. По време на офанзивата „Тет“.

Седнах. Догади ми се. Бях го спасил от накуцване и известни умствени проблеми само за да съкратя живота му с четирийсет и няколко години? Страхотно. Операцията беше успешна, но пациентът умря.

В това време обаче шоуто трябваше да продължи.

— Ами Трой? А вие? Как сте? Тогава бяхте малка и карахте велосипед с помощни колела. И пеехте. Все пеехте. — Напънах се да се засмея. — Господи, побърквахте ни!

— Напоследък пея само в нощта за караоке в бар „Бениган“, но не се уморявам да говоря. Диджей съм в WKIT в Бангор. Сещате ли се, дисководещ.

— Аха. А Трой?

— Живее la vida loca8 в Палм Спрингс. Той е богаташът в семейството. Натрупа пари в бизнеса с компютри. Започна през седемдесетте години. Обядва със Стив Джобс и други такива. — Тя се засмя. Страхотен смях. Обзалагам се, че всички в Източен Мейн включваха радиоапаратите си, за да го чуят. Но когато отново заговори, гласът ѝ беше тих и безрадостен: — Кой сте всъщност вие, господин Амбърсън?

— В какъв смисъл?

— В събота и неделя водя предавания с обаждания на слушатели. В събота е за гаражна разпродажба. „Имам мотокултиватор, Елън, почти нов, но не мога да изплатя вноските и ще приема всяко предложение над петдесет кинта.“ Такива неща. В неделя е за политика. Хората се обаждат да критикуват Ръш Лимбо9 или да говорят, че Глен Бек10 трябва да се кандидатира за президент. Познавам гласовете. Ако сте приятел на Хари от дните на Площадката, трябва да сте на шейсет и няколко години, но не сте. Струва ми се, че не сте на повече от трийсет и пет.

Господи, право в десетката.

— Непрекъснато ми казват, че гласът ми звучи младежки. Обзалагам се, че го казват и на вас.

— Добър опит — монотонно изрече тя и изведнъж гласът ѝ прозвуча като на възрастна жена. — Упражнявам се от години, за да звучи младежки. А вие?

Не можах да измисля отговор и затова замълчах.

— Освен това никой не се обажда да търси приятеля си от началното училище след петдесет години.

Може би трябва да затворя. Научих онова, за което се обадих, и дори повече. Ще затворя — помислих си, но продължих да държа телефона долепен до ухото си. Не бях сигурен дали ще го пусна дори ако видех, че завесите в хола ми са се запалили.

— Вие ли сте онзи човек? — със задавен глас попита Елън.

— Не знам за кого…

— Онази нощ там имаше още някой. Хари и аз го видяхме. Вие ли сте?

— Коя нощ? — едва измънках, защото устните ми се бяха вцепенили. Имах чувството, че някой е сложил маска на лицето ми. Подплатена със сняг.

— Хари каза, че е бил неговият ангел-пазител. Мисля, че сте вие. Къде бяхте? — Сега тя започна да говори неясно, защото се разплака.

— Госпожо… Елън… не разбирам…

— Закарах Хари на летището, след като получи заповед и отпускът му свърши. Заминаваше за Виетнам и му казах да си пази задника, а той отвърна: „Не се тревожи, сестро. Имам ангел-пазител, който се грижи за мен, забрави ли?“ Затова, къде бяхте на шести февруари 1968 година, господин Ангел? Къде бяхте, когато брат ми загина в битката при Ке Сан? Къде беше тогава, копеле?

Тя добави още нещо, но не разбрах какво. Вече ридаеше неудържимо. Затворих телефона. Отидох в банята. Влязох във ваната, дръпнах завесата, подпрях главата си на коленете и се загледах в гумената постелка на жълти маргаритки. И после изкрещях. Веднъж. Два пъти. Три пъти. И най-лошото беше, че не само исках Ал да не ми беше казвал за проклетата заешка дупка, а го проклинах да умре.

Изпитах лошо предчувствие, когато спрях на алеята и видях, че къщата е тъмна. Чувството се засили, когато натиснах дръжката на вратата и открих, че е отключена.

— Ал?

Никой не отговори.

Намерих електрическия ключ и го щракнах. Холът беше идеално подреден като стаи, които се почистват редовно, но вече не се използват много. На стените имаше фотографии в рамки. Не познавах хората на тях — вероятно роднини на Ал, но познах съпружеската двойка на едната над дивана — Джон и Жаклин Кенеди. Бяха на морски бряг — може би Хианис Порт — и се бяха прегърнали. Във въздуха се носеше мирис на ароматизатор „Глейд“, който не прикриваше напълно миризмата на болнична стая, разнасяща се някъде в къщата. „Темптейшънс“ пееха „Моето момиче“. Слънчева светлина в облачен ден и така нататък.

— Ал? Тук ли си?

Къде да е другаде? В „Студио 9“ в Портланд да танцува диско и да сваля колежанки? Знаех, че съм си пожелал нещо, а понякога желанията се сбъдват.

Потърсих електрическите ключове в кухнята, намерих ги и облях стаята в достатъчно светлина, за да направя операция на апендикс. На масата имаше пластмасова кутия с лекарства с хапчета за една седмица. Повечето такива кутийки с отделения са малки и се побират в джоб или чантичка, но тази беше грамадна като енциклопедия. До нея на лист от тефтерче беше надраскано: „Ако забравиш таблетките в осем часа, ЩЕ ТЕ УБИЯ!!!! Дорис.“

„Моето момиче“ свърши и започна „Само си въобразявам“. Тръгнах към музиката и влязох в стаята, която вонеше на болест. Ал лежеше в леглото. Изглеждаше сравнително спокоен. Към края по една сълза се беше стекла от външните ъгълчета на затворените му очи. Следите още бяха влажни и блестяха. Плейърът с много дискове беше на нощното шкафче вляво от него. Имаше и бележка, затисната с шишенце от лекарство, което едва ли би задържало листчето, защото беше празно. Погледнах етикета: „«Оксиконтин» 20 милиграма.“ Взех бележката.

„Копеле — казах си. — Знаел си, че се колебая и така се погрижи за колебанието ми, нали?“

Разбира се, че се колебаех, но това не е възможност за избор. Ал грешеше, ако си беше мислил, че ще се откажа.

Да попреча на Осуалд? Добре. Но в момента Осуалд беше на заден план, част от мъгляво бъдеще. Странно беше да се изразиш така, когато разсъждаваш за 1963 година, но абсолютно точно. Мислите ми бяха заети със семейство Дънинг.

Все още можех да спася Артър, известен като Туга. И Хари.

„Кенеди може да промени решението си“ — беше казал Ал. Имаше предвид Виетнам.

Но дори ако Кенеди не променеше решението си и не изтеглеше войските, щеше ли Хари да бъде на същото място по същото време на шести февруари 1968 година? Едва ли.

— Е, добре. — Наведох се, целунах Хари по бузата и долових соления вкус на последната му сълза. — Спи спокойно, приятелю.

Върнах се у дома и прегледах съдържанието на куфарчето си „Лорд Бъкстън“ и луксозния портфейл от щраусова кожа. Разполагах с изчерпателните записки на Ал за движенията на Осуалд, след като беше напуснал морската пехота на 11 септември 1959 година. Личната ми карта беше в мен. Финансовото ми положение беше по-добро, отколкото очаквах. С парите, които Ал бе спестил, и онези, които вече имах, общата сума възлизаше на над пет хиляди долара.

В хладилника имаше хамбургер. Затоплих го и го сложих в чинийката на Елмор. Погалих котарака, докато ядеше.

— Ако не се върна, отиди при съседите, семейство Ритър — рекох. — Те ще се погрижат за теб.

Елмор, разбира се, не ми обърна внимание, но знаех, че ще го направи, ако не съм там да го храня. Котките умеят да оцеляват. Взех куфарчето, приближих се до вратата и се преборих с краткотрайното си, но силно желание да изтичам в спалнята и да се скрия под завивките. Щяха ли да бъдат тук котаракът и къщата ми, когато се върнех, ако успеех в мисията си? И ако бяха тук, още ли щяха да са мои? Нямаше как да знам. Искате ли да ви кажа нещо смешно? Дори хората, които могат да живеят в миналото, не знаят какво ги очаква в бъдещето.

— Хей, Ози — промълвих. — Идвам за теб, скапаняко.

Затворих вратата и излязох.

В ресторантчето беше странно без Ал, защото имах чувството, че той още е там — имам предвид, духът му. Лицата на Стената на славата сякаш се бяха втренчили в мен, питаха ме какво правя там, казваха ми, че мястото ми не е тук, и ме призоваваха да се махна, преди да превъртя главната пружина на вселената. Имаше нещо особено изнервящо в снимката на Ал и Майк Мишо, която беше окачена на мястото на фотографията ми с Хари.

Отидох в склада и бавно затътрих крака. „Представи си, че се опитваш да изкачиш стълбище в тъмното — бе казал Ал. — Затвори очи, приятелю, така е по-лесно.“

Направих го. След две крачки чух пукота от изравняването на налягането дълбоко в ушите си. Обля ме топлина и през затворените ми клепачи блесна слънчева светлина. Чух свистене на тъкачни станове. Беше 9 септември 1958 година, две минути преди обяд. Туга Дънинг отново беше жив, а ръката на госпожа Дънинг още не беше счупена. Недалеч, близо до „Тайтъс Шеврон“, ме чакаше елегантен червен форд „Сънлайнър“ кабрио.

Първо обаче трябваше да се справя с бившия Човек с жълтата карта. Този път той щеше да вземе долара, който искаше, защото бях забравил да сложа монета от петдесет цента в джоба си. Проврях се под веригата и спрях, за да пъхна един долар в десния преден джоб на панталоните си.

Банкнотата си остана там, защото когато заобиколих зад сушилнята, видях Човека с жълтата карта проснат на бетона с отворени очи и локва кръв около главата. Гърлото му беше прерязано от ухо до ухо. В едната си ръка още държеше назъбеното парче от зелена винена бутилка, с което го беше направил, а в другата стискаше картата си, която би трябвало да има нещо общо с деня, когато получаваш две питиета на цената на едно в „Зелена фасада“. Картата, която някога беше жълта, а после оранжева, сега беше черна.

Десета глава

Прекосих служебния паркинг за трети път и пак почуках за късмет по багажника на червено-белия плимут „Фюри“, докато минавах покрай него. През следващите седмици, месеци и години щях да се нуждая от всичкия късмет, който можех да получа.

Този път не отидох в „Кенебек Фрут“ и нямах намерение да си купувам дрехи или кола. Щях да го направя утре или вдругиден, но днес можеше да е лош ден за един чужденец във Фолс. Много скоро някой щеше да открие труп в двора на фабриката и чужденецът можеше да бъде разпитан. Документите на Джордж Амбърсън нямаше да издържат на проверката, особено след като шофьорската му книжка беше с адрес на къща на Блубърд Лейн, която още не беше построена.

Стигнах до работническата автобусна спирка пред паркинга точно когато пуфтейки дойде автобус с надпис ЛЮИСТЪН ЕКСПРЕС. Качих се и дадох долара, който трябваше да дам на Човека с жълтата карта. Шофьорът изсипа шепа сребърни монети от хромирания автомат за разваляне на едри пари, който носеше на колана си. Пуснах петнайсет цента в кутията за пътните разноски и тръгнах олюлявайки се по пътеката към място отзад, зад двама пъпчиви моряци, вероятно от военновъздушната база в Брунсуик. Те разговаряха за момичетата, които се надяваха да видят в стриптийз бар „Холи“. Разговорът им беше придружен от размяна на силни потупвания по раменете и много задъхан смях.

Гледах как покрай мен се изнизва шосе 196, без всъщност да го виждам. Мислех си за мъртвеца. И за картата, която сега беше черна. Исках да се отдалеча колкото е възможно по-бързо от обезпокоителния труп. Картата не беше картонена, както бях предположил отначало, нито пластмасова. Може би целулоидна… макар че не беше и такава на допир. Приличаше на мъртва кожа, каквато можеш да обелиш от мазол. Нямаше написано нищо, поне аз не видях.

Ал предполагаше, че Човекът с жълтата карта е бездомен пияница, полудял от злополучната комбинация между алкохола и близостта до заешката дупка. Не се съмнявах в това, докато картата не стана оранжева. Сега не само че се съмнявах, но и направо не го вярвах. Какъв беше той?

„Мъртъв, ето какъв. Зарежи го. Имаш много работа.“

Докато минавахме покрай автокиното „Лисбон“, дръпнах аварийната спирачка и шофьорът спря до следващия телефонен стълб.

Пожелах му приятен ден, когато той дръпна лоста за отваряне на вратите.

Няма нищо приятно в карането освен една студена бира, когато смяната ми свърши — отвърна мъжът и запали цигара.

След няколко секунди стоях на покрития с чакъл банкет на магистралата, хванал куфарчето с лявата си ръка, и гледах как автобусът тромаво потегли към Люистън, вдигайки след себе си облак от отходни газове. Отзад имаше реклама на домакиня, която държи лъскав тиган в едната си ръка и „SOS Вълшебна тел за почистване“ в другата. Огромните ѝ сини очи и начервените ѝ устни, разтегнати в усмивка, загатваха за жена, която е на броени минути от катастрофален психичен срив.

Небето беше безоблачно. Във високите треви свиреха щурци. Някъде измуча крава. Лекият ветрец отнесе смрадта на дизел от автобуса и въздухът ухаеше приятно и свежо. И на нещо ново. Тръгнах да извървя осемстотинте метра до мотел „Тамарак“. Разстоянието беше малко, но преди да стигна дотам, двама души спряха и попитаха дали искам да ме закарат. Благодарих и казах, че всичко е наред и предпочитам да повървя пеш. И наистина се чувствах добре. Докато стигна до Тамарак, вече си подсвирквах.

Септември 1958 година, Съединените американски щати.

Хубаво беше, че се връщам, със или без Човека с жълтата карта.

Прекарах остатъка от деня в стаята си и не знам за кой път прегледах записките на Ал за Осуалд, като сега отделих специално внимание на двете страници накрая, надписани ЗАКЛЮЧЕНИЯ КАК ДА СЕ ДЕЙСТВА. Опитите да гледам телевизия, която имаше един канал, бяха абсурдно занимание, затова когато се здрачи, отидох до автокиното и платих специална цена трийсет цента, защото съм без кола. Пред снекбара бяха наредени сгъваеми столове. Купих си пликче пуканки и вкусна безалкохолна напитка „Пепсол“ с аромат на канела и гледах „Дългото горещо лято“ с още няколко души без коли, повечето възрастни хора, които се познаваха и бъбреха дружески. Когато започна „Световъртеж“, беше захладняло, а нямах яке. Върнах се мотела и заспах дълбоко.

Сутринта се качих на автобуса за Лисбон Фолс (нямаше таксита и се движех в рамките на бюджета си, поне засега) и влязох в „Добрият бял слон“ на първата спирка. Беше рано и все още хладно. Битникът беше вътре, седеше на окъсано канапе и четеше „Аргъси“.

— Здравей, съседе — рекох.

— Здравей и на теб. Продаваш ли куфари?

— Имам няколко. Не повече от двеста-триста. Отиди отзад…

— И да погледна надясно.

— Точно така. Бил ли си тук?

— Всички сме били някъде — отвърнах.

Той се засмя.

— Вземи си най-хубавия.

Избрах си същото кожено куфарче. След това пресякох улицата и отново си купих форда „Сънлайнър“. Този път се пазарих по-упорито и го взех за триста долара. Щом свърши пазарлъкът, Бил Тайтъс ме изпрати при дъщеря си.

— Не говорите като хората тук — отбеляза тя.

— От Уисконсин съм, но от известно време живея в Мейн. Работа.

— Предполагам, че не сте били вчера във Фолс? — попита тя и когато отвърнах, че не съм бил, направи балонче с дъвката си и добави: — Пропуснали сте. Намерили са стар алкохолик, мъртъв пред сушилнята във фабриката. — Тя зашепна: — Самоубийство. Прерязал си гърлото с парче стъкло. Представяте ли си?

— Какъв ужас — отговорих, сложих касовата бележка от покупката на форда в портфейла си и подхвърлих ключовете на колата на дланта си. — Местен ли е?

— Не, и нямал документи за самоличност. Вероятно е дошъл в товарен вагон. Така каза баща ми. Може би за сезона за бране на ябълки в Касъл Рок. Господин Кейди, продавачът в „Зелена фасада“, казал на татко, че мъжът дошъл вчера сутринта и се опитал да си купи бира, но бил пиян и вонял, и господин Кейди го изгонил. После сигурно е отишъл в двора на фабриката да изпие каквото му е останало и когато е свършило, е счупил бутилката и е прерязал гърлото си с парче стъкло. Представяте ли си? — повтори тя.

Пропуснах подстригването и банката, но пак си купих дрехи от „Мейсън“.

— Този оттенък на синьото ще ви хареса — коментира продавачът, докато слагаше ризата най-отгоре на купчината. — Същият цвят като тази, която носите.

Всъщност същата риза носех, но не му казах. Само бих объркал и двама ни.

В четвъртък следобед карах по магистралата. Този път не се наложи да си купувам шапка, когато пристигнах в Дери, защото се бях сетил да добавя хубава лятна сламена капела към покупките си в „Мейсън“. Регистрирах се в „Дери Таун Хаус“ и вечерях в ресторанта, а после влязох в бара и си поръчах бира от Фред Туми. Сега не положих усилия да поведа разговор с него.

На другия ден наех предишния си апартамент на Харис Авеню и вместо да ме държат буден, звуците на кацащите самолети ме приспаха. Следващия ден отидох в магазина за спортни стоки „Мейчън“ и казах на продавача, че се интересувам от револвер, защото съм в бизнеса с недвижими имоти и така нататък. Той извади револвера „Полис Спешъл“ трийсет и осми калибър и пак ми каза, че оръжието е добро за самоотбрана. Купих го и го прибрах в куфарчето си. Мислех да се разходя по Канзас Стрийт до малката зона за пикник и да погледам как Ричи и Бевърли упражняват танците от „Джъмп Стрийт“, защото осъзнах, че ми липсват. Трябваше да прегледам броевете на „Дейли Нюз“ от края на ноември по време на краткото си завръщане в 2011 година. Можеше да разбера дали са победили в шоуто на талантите.

Стана ми навик да се отбивам рано вечерта във „Фенерджията“ за една бира, преди барът да започне да се пълни. Понякога си поръчвах пържени хапки от омар. Не видях Франк Дънинг там, нито исках да го виждам. Имах и друга причина да посещавам често заведението. Ако всичко минеше добре, скоро щях да се отправя към Тексас, а исках да натрупам лично богатство, преди да тръгна. Сприятелих се с бармана Джеф и една вечер в края на септември той подхвана темата, която мислех да повдигна.

— Кого харесваш в сериите, Джордж?

— „Янките“, разбира се.

— Ти? Човек от Уисконсин?

— Обичта към родния щат няма нищо общо. „Янките“ ще победят тази година.

— Никога няма да стане. Питчърите им са дърти. Отбраната им куца. Мики Мантъл не го държат краката. Династията на „Бронкс Бомбърс“ свърши. Дори „Милуоки“ може да спечели.

Засмях се.

— Прав си за някои неща, Джеф. Виждам, че познаваш играта, но признай, че като всеки друг в Нова Англия мразиш „Янките“ и това пречи на правилната ти преценка.

— Искаш ли да се обзаложим?

— Добре. На пет долара. Не взимам повече от пет кинта от роби, работещи на надници. Договорихме ли се?

— Да.

Стиснахме си ръцете.

— Хубаво — рекох, — след като приключихме с това и тъй като говорим за бейзбол и залагания — двете големи американски забавления, питам се дали можеш да ми кажеш къде тук мога да направя сериозни залагания. Дай ми още една бира и налей една и за теб.

Джеф се засмя и напълни две халби.

Чукнахме чаши и той ме попита какво имам предвид под „сериозно залагане“. Престорих се, че се замислям, и после му казах:

— Петстотин кинта? За „Янките“? Когато във „Воините“ играят Спан и Бърдет? Да не говорим за Ханк Аарон и Стеди Еди Матюс. Ти си луд.

— Може би да, може би не. Ще видим в началото на октомври, нали? Има ли в Дери някой, който ще приеме такъв голям залог?

Знаех ли какво ще отговори Джеф? Не. Не съм толкова далновиден. Бях ли изненадан? Пак не. Защото миналото е не само неотстъпчиво, но и в хармония със себе си и с бъдещето. Много пъти се убедих в тази хармония.

— Чаз Фрати. Вероятно си го виждал тук. Той е собственик на няколко заложни къщи. Не бих го нарекъл точно букмейкър, но Фрати е много зает по време на Световните серии и футболния и баскетболния сезон в гимназиите.

— Мислиш ли, че той ще приеме залога ми?

— Разбира се. Ще ти каже какви са курсовете на залаганията и всичко останало. Само… — Джеф се огледа, видя, че все още сме сами в бара, но въпреки това зашепна: — Само не се ебавай с него, Джордж. Той познава разни хора. Могъщи хора.

— Ясно. Благодаря ти за съвета. Всъщност ще ти направя услуга и няма да ти поискам петте долара, когато „Янките“ спечелят.

На другия ден влязох в заложната къща „Русалка“ на Чаз Фрати, където ме посрещна сто и петдесет килограмова жена с безизразно лице. Носеше пурпурна рокля, индийски гердан и мокасини. Казах ѝ, че бих желал да обсъдя с господин Фрати голямо делово предложение, свързано със спорта.

— Сериозно? Да не би да е от тия, на които между приятели им се вика „залагане“? — попита тя.

— Да не сте от полицията?

— Да. — Жената извади пакет „Типарило“ от джоба на роклята си и запали цигара със „Зипо“. — Аз съм Джон Едгар Хувър, синко.

— Е, господин Хувър, хванахте ме. Говоря за залагане.

— Световните серии или футболният отбор на „Тигрите“?

— Не съм от града и не бих различил „Тигрите“ от Дери от „Павианите“ от Бангор. Говоря за бейзбол.

Жената надникна през завесите на входа на стаята в дъното, показвайки ми един от най-големите задници в Централен Мейн, и изкрещя:

— Я, ела Чази, че тука има един мераклия за голяма печалба.

Фрати излезе и целуна по бузата едрата дама.

— Благодаря ти, любов моя. — Ръкавите му бяха навити и видях татуировката на русалката. — Мога ли да ви помогна?

— Надявам се. Казвам се Джордж Амбърсън. — Подадох му ръка. — От Уисконсин съм и въпреки че сърцето ми е с момчетата от родния град, когато става дума за Сериите, портфейлът ми е с „Янките“.

Той се обърна към лавицата зад него, но дебеланата вече беше извадила каквото му трябваше — оръфана зелена счетоводна книга с надпис ЛИЧНИ ЗАЕМИ. Фрати я отвори и прелисти на празна страница, като плюнчеше пръста си.

— За колко от портфейла ти говорим, брат’чед?

— Какви залози мога да направя с петстотин долара, за да спечеля?

Дебеланата се изкикоти и издуха дима от цигарата си.

— За „Бомбърс“ равен, брат’чед. Само равен.

— А за „Янките“ на седмото място?

Той се замисли и после се обърна към едрата мадама, която поклати глава. Още ѝ беше смешно.

— Няма да стане — отвърна тя. — Ако не ми вярваш, изпрати телеграма и провери в Ню Йорк.

Въздъхнах и забарабаних с пръсти по стъклената витрина, пълна с часовници и пръстени.

— Добре. Тогава петстотин долара, че „Янките“ ще спечелят последните си три мача и ще станат шампиони.

Фрати се засмя.

— Имаш чувство за хумор, брат’чед. Ще се посъветвам с шефа.

Двамата с дебеланата (до нея Фрати приличаше на джудже от роман на Толкин) започнаха да си шушукат, после той се върна до тезгяха.

— Ако говориш сериозно, ще приема залога ти при три към едно. Но ако „Янките“ не слязат до три към едно и после отново изостанат, ще загубиш парите. Искам да сме наясно.

— Да. И… без да обиждам вас или приятелката ви…

— Женени сме, затова не ни наричай приятели — прекъсна ме грамадното маце и пак се засмя.

— Без да обиждам вас или жена ви, но четири към едно не става. Може би осем към едно… Тогава ще бъде изгодно и за двете страни.

— Ще ти дам пет към едно, но спираме дотук — заяви Фрати. — За мен това е странично занимание. Ако искаш да залагаш, отиди в Лас Вегас.

— Седем. Хайде, господин Фрати, направете ми удоволствието.

Двамата с дебеланата отново се посъветваха. След това Фрати се върна и ми предложи шест към едно. Приех. И това беше малко за такъв безумен залог, обаче не исках да обирам Фрати. Вярно, той беше насъскал Бил Търкот срещу мен, но си имаше причини.

Пък и това беше в друг живот.

По онова време бейзболът се играеше както трябва да се играе — на дневна светлина и в началото на есента, когато все още беше топло като през лятото. Хората се събираха пред магазина за електроуреди „Бентън“ да гледат мача на три петдесет и три сантиметрови „Зенит“, поставени на подиум във витрината. На табела над тях пишеше: ЗАЩО ДА ГЛЕДАШ НА УЛИЦАТА, КОГАТО МОЖЕ ДА ГЛЕДАШ ВКЪЩИ? ЛЕКИ УСЛОВИЯ НА КРЕДИТИ!

Да. Леки условия на кредити. Това повече приличаше на Америка, в която бях израснал.

На първи октомври „Милуоки“ биха „Янките“ четири на три. На втори октомври „Милуоки“ закопа „Бомбърс“ с тринайсет на пет. На четвърти октомври, когато Сериите се върнаха в Бронкс, Дон Ларен затвърди позициите на „Милуоки“ с четири на нула с помощта на Райн Дюрен, който нямаше представа къде отива топката, след като излети от ръката му, и уплаши до смърт батърите, които заставаха пред него.

Слушах първата част от мача по радиото в апартамента си и гледах последните два ининга заедно с тълпата, събрала се пред „Бентън“. Когато мачът свърши, отидох в дрогерията и си купих каопектат (вероятно същото огромно шише като през последното ми пътуване). Господин Кийн пак ме попита дали страдам от вируса. Отговорих, че ми няма нищо, и старото копеле се разочарова. Наистина се чувствах отлично и не очаквах, че миналото ще ме запокити като бързите топки на Райн Дюрен, но смятах, че е най-добре да съм подготвен.

Докато излизах от дрогерията, погледът ми беше привлечен от щендер с надпис ВЗЕМИ У ДОМА КЪСЧЕ ОТ МЕЙН! Имаше пощенски картички, надуваеми играчки омари, приятно ухаещи торбички с меки борови връхчета, копия на статуята на Пол Бъниън в града и декоративни възглавнички със Стандпайп — водонапорната кула на Дери. Купих си една.

— За племенника ми в Оклахома Сити — обясних на господин Кийн.

„Янките“ бяха спечелили третия си мач в Сериите, когато спрях на бензиностанцията „Тексако“ на Харис Авеню. Пред помпите имаше табела: ДЕЖУРЕН АВТОМОНТЬОР СЕДЕМ ДНИ В СЕДМИЦАТА. ДОВЕРЕТЕ СИ КОЛАТА НА ЧОВЕКА СЪС ЗВЕЗДАТА!

Служителят напълни резервоара и изми предното стъкло на форда. Отидох в сервиза, намерих дежурния автомонтьор на име Ранди Бейкър и се договорих с него. Бейкър остана озадачен, но се съгласи с предложението ми. Връчих му двайсет долара, а той ми даде номерата на служебния и домашния си телефон. Бях доволен. Е, относително. Невъзможно е да планираш всяко непредвидено обстоятелство.

Заради подготовката ми за следващия ден се отбих във „Фенерджията“ за вечерната си бира по-късно от обикновено, но нямаше опасност да срещна Франк Дънинг. Днес беше денят му да заведе децата на футболния мач в Ороно и на връщане щяха да спрат в „Найнти-файвър“ за пържени миди и млечни шейкове.

Чаз Фрати седеше до бара и пиеше уиски и вода.

— Моли се „Воините“ да победят утре или ще се простиш с петстотинте долара — подметна той.

Те щяха да спечелят, но в момента мислех за по-важни неща. Щях да стоя в Дери достатъчно дълго, за да си прибера трите бона от господин Фрати, но смятах да свърша истинската си работа на другия ден. Ако нещата вървяха така, както се надявах, щях да приключа с Дери, преди „Милуоки“ да отбележи единствения хоумрън, който им трябваше за шестия ининг.

— Ще видим — отвърнах и си поръчах бира и пържени хапки от омар.

— Точно така, брат’чед. Това е радостта от залагането. Може ли да те питам нещо?

— Може, стига да не се обидите, ако не отговоря.

— Ето, това харесвам в теб, брат’чед — чувството ти за хумор. Сигурно е, защото си от Уисконсин. Любопитен съм защо си в нашия хубав град.

— Нали ви казах, че се занимавам с недвижими имоти.

Той се наведе към мен и долових мириса на „Виталис“ на пригладената му назад коса и на „Сен-Сен“ в дъха му.

— Ами, ако ти кажа „евентуално място за търговски център“, ще уцеля ли в десетката?

Поговорихме малко, но вие вече знаете тази част.

Споменах, че не ходех във „Фенерджията“, когато предполагах, че Франк Дънинг може да е там, защото вече знаех за него всичко, което ми беше необходимо. Това е истината, но не цялата. Трябва да изясня това. Не го ли сторя, няма да разберете защо се държах така в Тексас.

Представете си, че влизате в стая и виждате сложна многоетажна къща от карти на масата. Задачата ви е да я съборите. Ако това е всичко, ще бъде лесно, нали? Едно силно стъпкване с крак и духване — както си поемате дъх, когато е време да духнете свещичките на тортата за рождения ви ден — ще свърши работа. Но това не е всичко. Проблемът е, че трябва да съборите къщата от карти в определен момент, а дотогава трябва да стои.

Знаех къде ще бъде Дънинг в неделя следобед на 5 октомври 1958 година и не исках да рискувам да променя действията. А това можеше да стане дори ако погледите ни се срещнеха във „Фенерджията“. Може да изсумтите презрително, да ме наречете прекалено предпазлив и да кажете, че такова дребно нещо едва ли ще промени хода на събитията. Ала миналото е крехко като крилце на пеперуда. Или къща от карти.

Бих се върнал в Дери, за да съборя къщата от карти на Франк Дънинг, но дотогава трябваше да я пазя.

Пожелах лека нощ на Чаз Фрати и се прибрах в апартамента си. Шишето каопектат беше в шкафчето в банята, а новата ми сувенирна възглавничка с избродираната на нея кула — на масата в кухнята. Извадих нож от чекмеджето със сребърните прибори и внимателно срязах възглавницата по диагонал. Пъхнах вътре револвера и го натъпках дълбоко в пълнежа.

Не бях сигурен дали ще заспя, но спах, при това дълбоко. „Направи всичко възможно и Господ ще свърши останалото“ е една от многото поговорки, които Кристи носеше от „Анонимните алкохолици“. Не знам дали има Господ или не — за Джейк Епинг съдебните заседатели все още не могат да вземат решение, но когато си легнах тази вечер, бях убеден, че съм направил всичко възможно. Сега можех само да поспя и да се надявам, че старанието ми ще бъде достатъчно.

Нямаше стомашен грип. Този път се събудих на разсъмване с невъобразимо парализиращо главоболие. Предположих, че е мигрена. Не знаех със сигурност, защото не бях страдал от мигрена. Взирането дори в здрача причиняваше болезнено, пулсиращо туптене от тила ми до основата на синусите. От очите ми неволно рукнаха сълзи.

Станах (дори това болеше), сложих си евтините слънчеви очила, които си бях купил по време на пътуването ми на север към Дери, и глътнах пет аспирина. Хапчетата ми помогнаха само колкото да се облека и да нахлузя палтото. Щеше да ми трябва, защото утрото беше хладно и сиво и заплашваше с дъжд. Това донякъде ми помагаше. Не знаех дали ще оцелея на слънчева светлина.

Трябваше да се избръсна, но пропуснах. Реших, че мозъкът ми може да се разпадне от стоенето на ярката светлина, усилена двойно от огледалото в банята. Не можех да си представя как ще преживея деня и затова не се опитах. „Полека, не бързай“ — казах си, докато бавно слизах по стълбите. С едната си ръка стисках перилата, а с другата — сувенирната възглавничка. Сигурно приличах на голямо дете с мече. „Полека, не бързай…“

Изведнъж перилата свършиха.

Наклоних се напред. Главата ми пулсираше, а ръцете ми трескаво се размахваха във въздуха. Изпуснах възглавничката (револверът вътре изтрака) и вкопчих нокти в стената. В последната секунда, преди да падна и да си счупя нещо, пръстите ми хванаха една от старомодните лампи, завинтени в мазилката. Изтръгнах я, но електрическият кабел ме издържа, докато възвърнах равновесие.

Седнах на стъпалата и подпрях пулсиращата си глава на коленете. Болката думкаше в синхрон с лудешките удари на сърцето ми. Имах чувството, че насълзените ми очи са твърде големи за очните си ябълки. Мога да ви кажа, че ми идваше да изпълзя до апартамента си и да се откажа, но това нямаше да е истината. Истината беше, че исках да умра там, на стъпалата, и да приключа с всичко. Има ли хора, които страдат от такова главоболие не само от време на време, а често? Ако има, Бог да им е на помощ.

Само едно нещо можеше да ме изправи на крака и принудих изтерзания си мозък не само да мисли за него, но и да си го представи: лицето на Туга Дънинг, смазано, докато пълзи към мен. Косата и мозъкът му се разхвърчават във въздуха.

— Добре — измънках. — Добре, да, добре.

Взех сувенирната възглавничка и извървях залитайки останалата част от пътя надолу по стъпалата. Излязох в облачен ден, който ми се стори ярък като следобед в Сахара. Потърсих ключовете си. Не бяха на мястото им. В десния преден джоб на панталоните си открих голяма дупка. Бях сигурен, че снощи я нямаше. Върнах се бавно с треперещи крака. Ключовете бяха на стъпалата сред шепа разпилени монети. Наведох се и изтръпнах, защото в главата ми сякаш се плъзна оловна тежест. Взех ключовете и тръгнах към форда. И когато превъртях ключа на стартера, надеждната ми кола отказа да запали. Чу се само изщракване от соленоида и това беше всичко.

Бях подготвен за тази вероятност, но не и отново да замъкна болната си глава нагоре по стълбите. Никога през живота си не съм искал толкова пламенно моята „Нокия“. С мобилния си телефон можех да се обадя от колата и после да седя неподвижно зад волана, докато дойде Ранди Бейкър.

Съумях някак да изкача стъпалата. Минах покрай счупените перила и лампата, която висеше от разбитата мазилка като мъртвешка глава на прекършен врат. От сервиза не отговори никой — беше рано в неделя — и затова позвъних на домашния номер на Бейкър.

„Вероятно е умрял — помислих си. — Получил е сърдечен удар посред нощ. Убит от необратимото минало с Джейк Епинг като неподведен под отговорност съконспиратор.“

Автомонтьорът не беше мъртъв. Отговори на второто позвъняване със сънен глас и когато му казах, че колата ми не иска да запали, зададе логичния въпрос:

— Откъде знаеше за това вчера?

— Умея да отгатвам. Ела тук веднага. Ще има още една двайсетачка за теб, ако я накараш да потегли.

Бейкър смени кабела на акумулатора, който загадъчно се беше откачил през нощта (може би в същия момент, когато в джоба на панталоните ми се беше появила дупката), провери свещите и откри, че две са сериозно корозирали. Имаше резервни в голямата си зелена кутия с инструменти и когато ги сложи, колата ми запали.

— Вероятно не е моя работа, но не трябва да ходиш никъде, а да си легнеш или да отидеш на лекар. Блед си като призрак.

— Само мигрена. Ще се оправя. Да погледнем в багажника. Искам да видя резервната гума.

Проверихме я. Беше спукана.

Подкарах след него към „Тексако“. Вече ръмеше ситен дъжд. Колите бяха запалили фаровете си и въпреки слънчевите очила всеки блясък сякаш пробиваше дупки в мозъка ми. Бейкър отключи сервиза и се опита да напомпа резервната ми гума, която обаче изпускаше въздух от половин дузина дупчици, мънички като пори на човешка кожа.

— Странно — отбеляза той. — Не съм виждат такова нещо. Сигурно е дефектна.

— Сложи друга вместо нея.

Отидох зад сервиза, защото не можех да издържам шума на компресора. Облегнах се на едно стълбче и обърнах лице нагоре, за да може студената мъгла да пада върху пламналата ми кожа. „Полека — казах си. — Не бързай.“

Опитах се да платя на Ранди Бейкър за гумата, но той поклати глава.

— Ти вече ми даде половината ми седмична заплата. Няма да е честно да ти взема още. Тревожа се да не катастрофираш. Толкова ли е важно да пътуваш?

— Болен роднина.

— Ти си болен, човече.

Не можех да отрека.

Излязох от града по шосе 7. Намалявах и се оглеждах в двете посоки на всяко кръстовище дали имам право да премина или не. Идеята се оказа отлична, защото на кръстовището между шосе 7 и Олд Дери Роуд профуча на червено камион, натоварен догоре с чакъл. Ако не бях спрял въпреки зеления светофар, фордът ми щеше да бъде смачкан, а аз щях да стана на хамбургер. Натиснах клаксона въпреки главоболието, но шофьорът не ми обърна внимание. Приличаше на зомби зад волана.

„Няма да мога да го направя“ — помислих си. Но щом не можех да попреча на Франк Дънинг, как можех дори да се надявам, че ще спра Осуалд? Защо изобщо да ходя в Тексас?

Крепеше ме обаче не това, а мисълта за Туга. Да не говорим за другите три деца. Веднъж ги бях спасил. Ако не ги спасях отново, как щях да се отърся от мисълта, че съм участвал в убийството им само като съм задействал друго пренастройване?

Наближих автокиното и завих по покритата с чакъл алея, водеща към затворената билетна каса. Покрай алеята бяха засадени декоративни елхи. Спрях зад тях, угасих двигателя и се опитах да сляза от колата. Не можах. Вратата не искаше да се отвори. Блъснах я с рамо два пъти и когато пак не се отвори, видях, че е заключена, въпреки че беше много преди ерата на самозаключващите се коли, и не я бях заключил аз. Дръпнах лостчето, което не се вдигна. Разклатих го, но пак без резултат. Смъкнах стъклото под хромирания бутон на външната дръжка. Този път ключалката изщрака. Слязох и взех сувенирната възглавничка.

„Съпротивата за промяна е пропорционална на това доколко бъдещето може да се промени от определено действие“ — бях казал на Ал с най-добрия си учителски тон и това беше вярно, но нямах представа за личната цена. Сега имах.

Тръгнах бавно по шосе 7. Яката ми беше вдигната срещу дъжда, а шапката — дръпната ниско над ушите. Когато се появяваха коли — което ставаше рядко, се скривах зад дърветата от двете страни на пътя. Мисля, че един-два пъти сложих ръце отстрани на главата си, за да се уверя, че не се подува, защото имах такова чувство.

Най-после дърветата се замениха с каменен зид, отвъд който имаше идеално окосени хълмисти възвишения, осеяни с надгробни плочи и паметници. Бях стигнал до гробището „Лонгвю“. Изкачих един хълм. От другата страна на пътя имаше сергия с цветя — покрита и тъмна. Събота и неделя обикновено бяха дните за посещение на покойни роднини, но в такова време като сега бизнесът не вървеше и предположих, че възрастната жена, която продаваше цветя, спи. Щеше да отвори по-късно. Бях го видял с очите си.

Прехвърлих се през зида, като очаквах, че ще се срути под мен, но това не стана. И щом се озовах в „Лонгвю“, се случи чудо — главоболието ми започна да намалява. Седнах на надгробен камък под бряст с надвиснали клони, затворих очи и проверих нивото на болката. Беше от десета степен — може би дори се засилваше до единайсета, но сега бе спаднало на осем.

— Мисля, че преминах, Ал — казах на глас. — Може би съм от другата страна.

Продължих да се движа предпазливо, нащрек за други номера — падащи дървета, мародери или вероятно дори горящ метеор. Нямаше нищо. Когато стигнах до двата съседни гроба с имена АЛТЕЯ ПИЪРС ДЪНИНГ и ДЖЕЙМС АЛЪН ДЪНИНГ, болката в главата ми намаля на пет.

Огледах се и видях мавзолей с познато име, гравирано на розовия гранит: ТРАКЪР. Приближих се и бутнах желязната порта. През 2011 година тя щеше да бъде заключена, но сега беше 1958 година и се отвори лесно… макар и със скърцане на ръждясалите панти като във филм на ужасите.

Влязох вътре, подритвайки купчина стари, ронливи листа. В средата имаше каменна пейка за размисъл, а от двете ѝ страни — каменни отделения за членовете на фамилията Тракър, датиращи още от 1831 година. Според медната табелка пред първия там бяха положени тленните останки на мосю Жан-Пол Траше.

Затворих очи.

Легнах на пейката за размисъл и задрямах.

Заспах.

Когато се събудих, наближаваше обяд. Излязох от гробницата на семейство Тракър, за да чакам Дънинг… също както след пет години Осуалд несъмнено щеше да чака кортежа на Кенеди в скривалището си на шестия етаж на книгохранилището в Тексас.

Главоболието ми беше преминало.

Понтиакът на Дънинг се появи горе-долу по същото време, когато Ред Шьондиенст отбеляза за победата на „Брейвс“ от Милуоки в онзи ден. Дънинг спря на най-близката алея, слезе, вдигна яката си, наведе се да вземе кошниците с цветята и тръгна надолу по хълма към гробовете на родителите си.

Моментът беше настъпил и се чувствах добре. Бях се прехвърлил от другата страна на онова, което се опитваше да ме задържи. Сувенирната възглавничка беше под палтото ми. Ръката ми беше пъхната вътре. Мократа трева заглушаваше стъпките ми. Нямаше слънце, за да хвърлям сянка. Дънинг разбра, че съм зад него едва когато произнесох името му. И после се обърна.

— Не искам компания, когато посещавам родителите си. Кой си ти, по дяволите? И какво е това? — Той гледаше възглавницата, която бях извадил. Бях си я надянал като ръкавица.

Предпочетох да отговоря само на първия въпрос.

— Казвам се Джейк Епинг и съм дошъл да те питам нещо.

— Питай и ме остави на мира. — От периферията на шапката му се стичаха дъждовни капки. И от моята също.

— Кое е най-важното нещо в живота, Дънинг?

— Какво?

— Имам предвид за един човек.

— Какъв си ти? Луд? И каква е тази възглавница?

— Направи ми удоволствието. Отговори на въпроса.

Той повдигна рамене.

— Предполагам, че семейството.

— И аз така мисля — рекох и натиснах два пъти спусъка. Първият изстрел прозвуча приглушено, все едно удар с тупалка по килим. Вторият беше малко по-силен. Хрумна ми, че възглавницата може да се запали — видях това в „Кръстникът 2“, но тя само тлея малко. Дънинг падна и смачка кошницата с цветя, която беше сложил на гроба на баща си. Приклекнах до него, като коляното ми разплиска кал, притиснах разкъсаната възглавница до слепоочието му и стрелях още веднъж. За всеки случай.

Завлякох го в мавзолея на Тракър и пуснах обгорената възглавница върху лицето му. Докато тръгвах, през гробището се движеха бавно две коли и няколко души стояха под чадъри край гробове, но никой не ми обърна внимание. Без да бързам се приближих до каменния зид, като от време на време спирах и поглеждах някоя надгробна плоча или паметник. Щом ме скриха дърветата, затичах се към моя форд. Чух, че идват коли, и се шмугнах в гората. Зарових револвера под трийсетина сантиметра пръст и листа. Фордът ме чакаше необезпокояван там, където го бях оставил, и запали от първия път. Върнах се в апартамента си и изслушах края на бейзболния мач. Мисля, че си поплаках, но сълзите ми бяха от облекчение, не от угризения. Каквото и да се случеше с мен, семейство Дънинг беше спасено.

През нощта спах като къпан.

В понеделник в „Дери Дейли Нюз“ имаше много материали за Световните серии, включително хубава снимка на Шьондиенст, който прави хоумрън с победно бягане след грешка на Тони Кубек. Според рубриката на Ред Барбър с „Бомбърс“ от Бронкс беше свършено. „Забий им вилица — беше на мнение той. — «Янките» са мъртви, да живеят «Янките».“

Нямаше нищо за Франк Дънинг, но във вторник материал за него беше публикуван на първата страница заедно със снимка, на която се хилеше, сякаш искаше да каже: „Дамите ме харесват.“ Ясно се виждаха дяволитите пламъчета в очите му а ла Джордж Клуни.

Според шефа на полицията в Дери ченгетата вървяха по горещи следи и скоро се очакваше арест. Дорис Дънинг бе казала по телефона, че е „шокирана и покрусена“. Не се споменаваше фактът, че тя и покойният са живеели отделно. Приятели и колеги от супермаркета на Сентър Стрийт изразяваха подобен шок. Всички, изглежда, бяха съгласни, че Франк Дънинг е бил страхотен и никой нямаше представа защо някой би искал да го застреля.

Тони Тракър беше вбесен (вероятно защото убитият беше намерен във фамилната му банка за трупове). „Заради този тип трябва да върнат смъртното наказание“ — заявяваше той.

В сряда, 8 октомври, „Янките“ спечелиха измъчена победа с два на един от „Воините“ на Каунти Стейдиъм, а в четвъртък отбелязаха четири хоумръна и завършиха Сериите. В петък отново отидох в „Честни залози и заеми“, очаквайки да ме посрещнат две мрачни физиономии. Дебеланата отговаряше повече на очакванията ми. Тя изкриви устни, като ме видя, и извика:

— Чази! Богаташът е тук! — След това се мушна между завесите и изчезна от живота ми.

Фрати излезе ухилен като катерица, както когато го видях за пръв път във „Фенерджията“, по време на предишното ми пътешествие в колоритното минало на Дери. В ръката си държеше добре натъпкан плик с надпис ДЖ. АМБЪРСЪН.

— Ето те и теб, брат’чед, голям като живота и два пъти по-хубав. Вземи си печалбата. Може да преброиш парите.

— Вярвам ви — отвърнах и прибрах плика в джоба си. — Много сте весел за човек, който току-що се е разделил с голяма сума.

— Няма да отричам, че ти намали тазгодишните ми класически есенни приходи. При това сериозно, въпреки че пак спечелих малко пари. Винаги печеля. Но играя предимно защото това е публична услуга, както се казва. Хората залагат и винаги ще го правят и аз им плащам веднага. Пък и обичам да приемам залози. Това ми е нещо като хоби. И знаеш ли кое ми харесва най-много?

— Не.

— Когато дойде някой като теб, истинска фурия, залага напук на прогнозите и печели. Това възвръща вярата ми в произволната същност на природата.

Зачудих се колко ли произволно ще му се стори, ако можеше да види списъка с измамите на Ал Темпълтън.

— Възгледите на жена ви не изглеждат толкова… католически.

Фрати се засмя и черните му очички заискриха. Победа, загуба или равен, дребният мъж с татуировка на русалка се радваше на живота. Възхищавах се на това.

— А, Марджори. Когато тук дойде някой тъжен уволнен човечец с годежния пръстен на жена си и сълзлива история, тя се размазва в локва от сантименталност. Но със спортните залози е съвсем различна. Тях ги приема лично.

— Много я обичате, нали, господин Фрати?

— Като луната и звездите, брат’чед.

Марджори четеше вестника от онзи ден, който бе останал на остъкления плот с пръстените и другите неща. Заглавието гласеше: ИЗДИРВАНЕТО НА ЗАГАДЪЧНИЯ УБИЕЦ ПРОДЪЛЖАВА. ФРАНК ДЪНИНГ Е ПОГРЕБАН.

— Какво мислите за това? — попитах.

— Не знам, но ще ти кажа нещо. — Фрати се наведе към мен и усмивката изчезна от лицето му. — Той не беше светец, какъвто го изкарват в местния парцал. Мога да ти разкажа разни истории, брат’чед.

— Добре. Нямам работа.

Усмивката разцъфна отново.

— Не. Ние в Дери умеем да пазим тайни.

— Забелязах.

Исках да отида на Кошут Стрийт. Знаех, че ченгетата може да наблюдават къщата на Дънинг, за да видят дали някой не проявява необичаен интерес към семейството, но въпреки това желанието ми беше много силно. Не исках да видя Хари, а малката му сестра, и да ѝ кажа някои неща.

Например, че трябва да обикаля къщите за лакомства в нощта на Хелоуин, колкото и да е тъжна заради баща си.

Че тя е най-красивата и вълшебна индианска принцеса, която някой е виждал, и че ще се върне у дома с планина от бонбони.

Че ѝ предстоят най-малко петдесет и три дълги и интересни години, а вероятно и много повече.

И най-вече, че един ден брат ѝ Хари ще поиска да облече униформа и да отиде войник и тя трябва да направи всичко възможно да го разубеди.

Само че децата забравят. Всеки учител го знае.

И мислят, че ще живеят вечно.

Време беше да напусна Дери, но трябваше да свърша още нещо, преди да тръгна. Изчаках до понеделник. Следобед, 13 октомври, хвърлих куфарчето си в багажника на форда, седнах зад волана и надрасках кратка бележка. Пъхнах я в плик, залепих го и написах името на получателя.

Отидох в центъра, паркирах и влязох в „Ленивият сребърен долар“. Както очаквах, там беше само барманът Пит. Миеше чаши и гледаше по телевизията „Любов на живота“. Обърна се към мен без желание, като не откъсваше очи от Джон и Марша, или както там се казваха.

— Какво да ти налея?

— Нищо, но можеш да ми направиш една услуга. Ще те компенсирам с пет долара.

Той не изглеждаше заинтересуван.

— Така ли? Каква услуга?

Сложих плика на бара.

— Предай го, когато дойде човекът.

Пит погледна името на плика.

— Какво искаш от Били Търкот? И защо не му го дадеш сам?

— Задачата е лесна, Пит. Искаш ли петарката или не?

— Разбира се, стига това да не навреди на никого. Били е добра душа.

— Няма да му навреди. Може дори да му стори добро.

Сложих пет долара върху плика. Пит ги прибра и продължи да гледа сапунения сериал. Излязох. Търкот вероятно е получил плика. Дали е направил нещо или не, след като е прочел бележката, е друг въпрос, един от многото, на които никога нямаше да имам отговор. Ето какво написах:

Качих се във форда и докато излизах на заден ход от полегатия паркинг, зърнах продълговатото и недоверчиво лице на господин Кийн да наднича към мен от дрогерията. Смъкнах стъклото, протегнах ръка и му показах среден пръст. След това подкарах нагоре по „Горната миля“ и за последен път напуснах Дери.

Единайсета глава

Докато карах по магистралата, се помъчих да се убедя, че не трябва да се занимавам с Каролин Пулин. Казах си, че тя е експеримент на Ал Темпълтън, а не мой, и експериментът, както и животът му, е свършил. Напомних си, че случаят с Пулин е съвсем различен от този на Дорис, Трой, Туга и Елън. Да, Каролин щеше да се парализира от кръста надолу и това беше ужасно. Но да бъдеш парализиран от куршум, не е същото като да те пребият до смърт с ковашки чук. Макар и на инвалидна количка, Каролин Пулин щеше да има пълноценен и плодотворен живот. Убеждавах се, че е лудост да изложа на риск истинската си мисия, като още веднъж неотстъпчивото минало се протегне към мен, сграбчи ме и ме сдъвче.

Ала нищо от това не ми повлия.

Смятах да прекарам първата си нощ на пътя в Бостън, но образът на Дънинг пред гроба на баща му със смачканата кошница с цветя под него непрекъснато се появяваше пред очите ми. Той заслужаваше да умре — по дяволите, трябваше да умре, но на 5 октомври все още не беше сторил нищо лошо на семейството си. Не и на второто. Казах си, че е направил много лоши неща на първото си семейство и че на 13 октомври 1958 година вече е убил двама души, като единият е съвсем малко дете, но за това имах само думата на Бил Търкот.

Предполагам, че исках да балансирам нещо лошо, без значение доколко е необходимо, с нещо добро. Ето защо, вместо да отида в Бостън, излязох от магистралата при Обърн и подкарах на запад към района с езерата в Мейн. По здрач стигнах до бунгалата, където Ал бе отседнал, и получих най-голямото от четирите край брега на смешна цена, тъй като сезонът беше свършил.

Онези пет седмици може би бяха най-хубавите в живота ми. Не виждах никого освен двамата собственици на местния магазин, откъдето два пъти седмично си купувах обикновена храна, и господин Уинчъл, собственика на бунгалата. Той се отбиваше в неделя, за да се увери, че съм добре и прекарвам приятно. Всеки път, когато ме попиташе, отговарях, че е така, и не беше лъжа. Господин Уинчъл ми даде ключ за бараката с лодките и всяка сутрин и вечер взимах кану, когато вечерите на езерото бяха спокойни. Спомням си, че в една от онези вечери гледах как пълната луна изгрява над дърветата и оставя сребриста следа по водата, а отражението на кануто се рее под мен като удавен двойник. Някъде изкряка гмурец и му отговори приятел или женска. Скоро в разговора се включиха и други. Оставих греблото и седях в кануто на триста метра от брега. Гледах луната и слушах как общуват гмурците. Спомням си, че си помислих, че ако някъде има рай и не е това, не искам да ходя там.

Започнаха да се появяват есенните багри — първо плахо жълто, после оранжево и след това ярко, крещящо червено, докато есента прогонваше поредното лято в Мейн. На пазара имаше картонени кашони, пълни с евтини романи, и прочетох трийсетина или повече — мистерии от Ед Макбейн, Джон Д. Макдоналд, Честър Хаймс и Ричард С. Пратър, сълзливи мелодрами като „Пейтън Плейс“ и „Камък за Дани Фишър“, куп уестърни и един научнофантастичен роман, озаглавен „Ловците на Линкълн“, за пътници във времето, които се опитват да запишат „забравена“ реч на Ейбрахам Линкълн.

Когато не четях или не гребях с кануто, се разхождах в гората. Есенните следобеди бяха дълги и предимно мъгливи и топли. Между клоните на дърветата струеше прашна златиста светлина. Нощем беше толкова тихо, че тишината сякаш отекваше. По шосе 114 минаваха малко коли, а след десет вечерта — никакви. След десет частта от света, където бях отишъл да си почивам, принадлежеше само на гмурците и вятъра в елите. Малко по малко образът на Франк Дънинг, положен в гроба на баща си, започна да избледнява, и все по-рядко си спомнях необикновените моменти как пуснах все още димящата сувенирна възглавничка върху изцъклените му очи в мавзолея на фамилията Тракър.

В края на октомври, когато последните листа падаха от дърветата и температурата през нощта започна да спада до един-два градуса, отивах с колата в Дърам и разглеждах земята около Бауи Хил, където след две седмици идеше да има стрелба. Странноприемницата „Дружеска среща“, за която бе споменал Ал, беше удобен ориентир. Недалеч от нея изсъхнало дърво се беше навело към пътя, вероятно онова, с което се беше борил Ал, когато се бе появил Андрю Кълъм, вече с оранжев ловджийски елек. Намерих и дома на неволния стрелец и проследих вероятния му маршрут оттам до Бауи Хил.

Всъщност нямах план. Само щях да следвам дирята, която вече беше прокарал Ал. Щях да отида рано в Дърам в деня, да спра колата близо до падналото дърво, да се боря с него и после да се престоря, че получавам сърдечен удар, когато Кълъм дойде и ми се притече на помощ. След като обаче намерих къщата на Кълъм, се отбих да пийна нещо разхладително в магазина „Брауни“ на осемстотин метра оттам и видях на витрината плакат, който ми подсказа идея. Беше шантава, но интересна.

Плакатът беше озаглавен РЕЗУЛТАТИ ОТ ТУРНИРА ПО КРИБИДЖ НА АНДРОСКОГИНГ КАУНТИ. Следваше списък с петдесетина имена. Победителят в турнира, човек от Уест Минот, бе направил десет хиляди „комбинации“, каквото и да означаваше това. Вторият беше постигнал девет хиляди и петстотин. На трето място — името беше оградено в червено и затова привлече вниманието ми — беше Анди Кълъм.

Стават случайности, но мисля, че много рядко. Действа някаква сила. Някъде във вселената (или отвъд нея) тиктака и върти чутовния си механизъм.

На другия ден, малко преди пет следобед, отидох пак до къщата на Кълъм. Спрях колата зад комбито му и се приближих до вратата.

Отвори ми жена с приятно лице и престилка с къдрички. Държеше бебе и щом я видях, разбрах, че постъпвам правилно. Защото Каролин Пулин нямаше да бъде единствената жертва на 15 ноември, само онази, която щеше да свърши в инвалидна количка.

— Да?

— Казвам се Джордж Амбърсън, госпожо. — Докоснах периферията на шапката си за поздрав. — Питам се дали мога да говоря със съпруга ви.

— Разбира се.

Той вече стоеше зад нея и сложи ръка на раменете ѝ. Беше млад, още нямаше трийсет, и на лицето му беше изписано учтиво любопитство. Бебето протегна ръчичка към него и когато Кълъм целуна пръстчетата му, се засмя. Той ми подаде ръка и аз я стиснах.

— С какво мога да ви бъда полезен, господин Амбърсън?

Показах му дъската за крибидж.

— В „Брауни“ забелязах, че сте много добър играч, и имам предложение за вас.

Госпожа Кълъм се разтревожи.

— Ние сме методисти, господин Амбърсън. Турнирите са само за забавление. Той спечели трофей и аз с удоволствие го лъскам, за да изглежда добре на полицата над камината, но ако искате да играете карти за пари, сбъркали сте адреса. — Тя се усмихна. Видях, че усмивката ѝ коства усилия, но пак беше приятна. Харесвах я. Харесвах и двамата.

— Жена ми е права. — В гласа на Кълъм прозвуча съжаление, но беше твърд. — Когато работех в гората, играех за по едно пени на комбинация, но това беше, преди да се запозная с Марни.

— Луд ще съм, ако играя с вас за пари, защото изобщо не умея да играя крибидж — отговорих. — Но искам да се науча.

— В такъв случай, заповядайте. С удоволствие ще ви науча. Ще отнеме само петнайсетина минути, а до времето, когато вечеряме, остава час. Ако можете да събирате до петнайсет и да броите до трийсет и едно, тогава можете да играете крибидж.

— Убеден съм, че не става дума само за броене и събиране, иначе нямаше да се класирате на третото място в турнира на Андроскогинг. И искам малко повече, отколкото само да науча правилата. Искам да купя един ден от времето ви, и по-точно 15 ноември, да речем, от десет сутринта до четири следобед.

Съпругата му изглеждаше уплашена и притисна бебето до гърдите си.

— За тези шест часа от времето ви ще ви платя двеста долара — добавих.

Кълъм се намръщи.

— Каква е играта ви, господине?

— Надявам се да е крибидж — отвърнах, но това явно нямаше да бъде достатъчно, защото видях израженията им. — Вижте, няма да се опитвам да ви заблуждавам, че това е всичко, но ако се помъча да ви обясня, ще ме помислите за луд.

— Вече си го мисля — каза Марни Кълъм. — Изпрати го да си върви по пътя, Анди.

Обърнах се към нея:

— Не е нещо лошо или незаконно, не е измама и не е опасно. Заклевам се — рекох, но започвах да си мисля, че няма да стане, с клетва или без клетва. Идеята беше лоша. Кълъм щеше да се усъмни още повече, когато ме срещнеше близо до странноприемницата „Дружеска среща“ на петнайсети следобед. Продължих обаче да настоявам. Бях го научил в Дери. — Става дума само за крибидж. Ако ме научите на играта, ще играем няколко часа, ще ви дам двеста долара и ще се разделим като приятели. Какво ще кажете?

— Откъде сте, господин Амбърсън?

— Отскоро живея в Дери. Занимавам се с търговия на недвижими имоти. В момента съм на почивка на езерото Себаго и после отново заминавам на юг. Имена ли искате? Препоръки? — усмихнах се. — Хора, които иде ви кажат, че не съм луд?

— В събота той ходи на лов в гората през ловния сезон — обясни госпожа Кълъм. — Това е единственият му шанс, защото работи през седмицата и когато се върне у дома по здрач, не си заслужава дори да зареди пушката.

Тя още изглеждаше недоверчива, но сега видях в изражението ѝ и нещо друго, което ми вдъхна надежда. Когато си млад и имаш дете, и когато съпругът ти работи физически труд, както показваха напуканите му, мазолести ръце, двеста долара означават много храна. Или, през 1958 година, наеми за къщата.

— Мога да пропусна един следобед в гората — каза Кълъм. — И без това там вече няма нищо. Единственото място, където можеш да отстреляш проклета сърна, е Бауи Хил, по дяволите.

— Внимавай какво говориш, когато бебето е тук, господин Кълъм — сгълча го Марни. Тонът ѝ беше остър, но тя се усмихна, когато той я целуна по бузата.

— Господин Амбърсън, трябва да говоря с жена си — рече той. — Имате ли нещо против да почакате на верандата една-две минути?

— Ще направя нещо по-добро — отговорих. — Ще отида в „Брауни“ и ще си купя безалкохолно. Да ви донеса ли нещо разхладително?

Те отказаха и благодариха и после Марни хлопна вратата под носа ми. Отидох до „Брауни“ и купих портокалов сок за себе си и бонбонена близалка, която бебето щеше да хареса, ако беше достатъчно голямо за такива неща. Мислех си, че семейство Кълъм ще ми откажат. С благодарност, но категорично. Аз бях непознат със странно предложение. Бях се надявал, че този път променянето на миналото ще бъде по-лесно, защото Ал вече го беше променил два пъти, но очевидно нямаше да бъде така.

Очакваше ме обаче изненада. Кълъм се съгласи, а съпругата му ми позволи да дам близалката на момиченцето, което я прие радостно, засмука я и после я прокара като гребен през косата си. Дори ме поканиха да остана за вечеря, но отказах. Предложих на Анди Кълъм петдесет долара аванс и той отказа, но жена му настоя да ги вземе.

Върнах се край Себаго въодушевен, но докато карах към Дърам в утрото на 15 ноември (полята бяха побелели от толкова дебел скреж, че облечените в оранжево ловци, които вече бяха излезли, оставяха следи), настроението ми се промени. „Кълъм сигурно е повикал щатската полиция или местното ченге — помислих си. — И докато те ме разпитват в най-близкия участък, опитвайки се да разберат каква е лудостта ми, той ще отиде на лов в гората на Бауи Хил.“

На алеята обаче нямаше полицейска кола, а само фордът на Анди. Извадих дъската за крибидж и се приближих до вратата. Кълъм отвори и попита:

— Готов ли сте за урока, господин Амбърсън?

Усмихнах се.

— Тъй вярно, сър, готов съм.

Той ме заведе на задната веранда. Госпожата очевидно не ме искаше в къщата с нея и бебето. Правилата бяха прости. Комбинациите бяха точки, а играта имаше две партии. Научих какво е „криб“, двойка, тройка, четворка, поредица, флош и „мистичната деветнайсет“ — така наречената невъзможна ръка. И после играхме. Отначало аз записвах резултата, но се отказах, когато Кълъм излезе с четиристотин точки пред мен. От време на време някой ловец стреляше в далечината и Кълъм поглеждаше към гората отвъд малкия си заден двор.

— Следващата събота — отбелязах. — Със сигурност ще бъдеш там тогава.

— Вероятно ще вали — засмя се той. — Не би трябвало да се оплаквам. Забавлявам се и печеля пари. А и ти ставаш все по-добър, Джордж.

Марни ни поднесе обяд — големи сандвичи с риба тон и купи с домашно приготвена доматена супа. Ядохме в кухнята и когато приключихме, тя предложи да играем вътре. В края на краищата беше решила, че не съм опасен. Това ме накара да се почувствам щастлив. Семейство Кълъм бяха добри хора. Приятна двойка с хубаво бебе. Понякога си мислех за тях, когато чуех Лий и Марина Осуалд да крещят в мизерните си апартаменти… или ги видех да се карат на улицата. Миналото е в хармония със себе си и се опитва да балансира. И в повечето случаи успява. Семейство Кълъм бяха в единия край на дъската-люлка, а семейство Осуалд — в другия.

А Джейк Епинг, известен още като Джордж Амбърсън? Той беше повратната точка.

Към края на маратона по крибидж най-после победих за пръв път. След още три игри, само няколко минути след четири, направо го разбих и се засмях от радост. Бебето Джена се засмя заедно с мен, протегна ръчички от високото си столче и дружески подръпна косата ми.

— Достатъчно! — извиках, смеейки се. Тримата Кълъм се смееха заедно с мен. — Спирам дотук! — Извадих портфейла си и сложих три петдесетачки на мушамата на бели и червени карета на кухненската маса. — И си заслужаваше всеки цент!

Анди бутна парите към мен.

— Прибери си пачката, Джордж. Беше ми твърде забавно, за да взема парите ти.

Кимнах, сякаш бях съгласен, и отместих банкнотите към Марни, която ги грабна.

— Благодаря, господин Амбърсън. — Тя погледна укорително съпруга си. — Нуждаем се от тях.

— Добре. — Станах и се протегнах. Гърбът ми изпука. Някъде — на осем или единайсет километра оттук — Каролин Пулин и баща ѝ се връщаха с пикап с надпис СТРОИТЕЛСТВО И ДЪРВОДЕЛСТВО „ПУЛИН“ на вратата. Може би бяха убили сърна, а може би не. И в двата случая бях сигурен, че са прекарали хубав следобед в гората и са разговаряли за онова, за което си говорят бащите и дъщерите.

— Остани за вечеря, Джордж — покани ме Марни. — Сготвила съм с боб с кренвирши.

Останах и след това гледахме новините на малкия им телевизор. Имаше нещастен случай по време на лов, но в Ню Хемпшир, не в Мейн. Позволих си Марни да ме убеди да изям второ парче от ябълковия ѝ сладкиш, въпреки че щях да се пръсна, а после станах и им благодарих за гостоприемството.

Анди Кълъм ми подаде ръка.

— Следващия път ще играем без пари.

— Добре — отвърнах, макар че според мен той знаеше, че няма да има следващ път.

Оказа се, че и жена му знае. Тя ме настигна точно преди да се кача в колата си. Беше увила в одеяло бебето и бе сложила шапка на главата му, но не си беше облякла палто. Виждах дъха ѝ, че трепери.

— Госпожо Кълъм, трябва да се приберете, преди да се разболеете от…

— От какво го спасихте?

— Моля?

— Знам, че затова дойдохте. Молих се, докато вие и Анди бяхте на верандата. Господи ми изпрати отговор, но не целия. От какво спасихте мъжа ми?

Сложих ръка на треперещите ѝ рамене и я погледнах в очите.

— Марни… ако Господ искаше да знаеш, щеше да ти каже.

Тя неочаквано ме прегърна. Изненадан, и аз я прегърнах. Бебето Джена, притиснато между двама ни, се ококори.

— Каквото и да е било, благодаря ти — прошепна в ухото ми Марни. Кожата ми настръхна от топлия ѝ дъх.

— Влизай вътре, мила. Ще замръзнеш.

Външната врата се отвори. На прага застана Анди. Държеше кутия бира.

— Марни?

Тя отстъпи назад. Очите ѝ бяха широко отворени и тъмни.

— Господ ни е довел ангел-пазител. Няма да говоря за това, но ще го пазя в сърцето си — каза и забърза по алеята към съпруга си, който я чакаше.

Ангел. Чувах го за втори път и също запазих думите в сърцето си и в онази нощ, докато лежах в бунгалото и чаках да заспя, и на другия ден, докато се носех с кануто по спокойните води и под студеното, синьо, почти зимно небе.

Ангел-пазител.

В понеделник, 17 ноември, видях първите снежинки и го приех като знак. Събрах си багажа, отидох в село Себаго и намерих господин Уинчъл да пие кафе и да яде понички в ресторант „Край езерото“ (през 1958 година хората много ядяха понички). Дадох му ключовете и му казах, че съм прекарал чудесно и съм си починал. Лицето му грейна.

— Това е хубаво, господин Амбърсън. Точно така трябва да бъде. Платили сте до края на месеца. Дайте ми адрес, на който да ви изпратя надвзетата сума за последните две седмици, и ще пусна чек по пощата.

— Не съм сигурен къде ще отида, докато шефовете в офиса не решат, но ще ви пиша. — Пътешествениците във времето много лъжат.

Той протегна ръка.

— Беше ми приятно да сте ми гост.

Стиснах я.

— Удоволствието беше изцяло мое.

Качих се във форда и поех на юг. Вечерта се регистрирах в „Паркър Хаус“ в Бостън и видях прословутата Бойна зона. След седмици на спокойствие край Себаго неоновите светлини дразнеха очите ми и прииждащите тълпи нощни птици — предимно млади мъже, мнозина в униформи — ме накараха да почувствам агорафобия и носталгия по спокойните нощи в Западен Мейн, където магазините затваряха в шест и уличното движение секваше в десет.

Прекарах следващата нощ в хотел „Харингтън“ във Вашингтон, окръг Колумбия. Три дни по-късно бях на западния бряг на Флорида.

Дванайсета глава

Карах по магистрала 1 на юг. Хранех се в много крайпътни ресторанти, където предлагаха „домашните гозби на мама“, и места, където специалното меню „Блу Плейт“, включващо плодова салата за ордьовър и ябълков пай със сладолед за десерт, струваше осемдесет цента. Не видях нито едно заведение за бързо хранене, ако не се брои „Хауърд Джонсън“ с двайсет и осемте си аромата и емблемата на „Симпъл Саймън“. Видях взвод бойскаути с техния водач, които палеха огън от паднали листа, жени с палта и галоши, които прибираха прането в сив следобед, когато заплашваше да завали, дълги пътнически влакове с имена като „Южен Експрес“ и „Звездата на Тампа“, отправили се към места в Америка с климат, където зимата не се допуска. Видях старци, които пушеха лули на пейки на градски площади, милиони църкви, гробище, където най-малко стотина души стояха в кръг около прясно изкопан гроб и пееха „Старото нащърбено разпятие“. Видях мъже, които строяха хамбари. Видях хора да помагат на хора. Двама души с пикап спряха да ми помогнат, когато радиаторът на форда се спука и стоях отчаян на пътя. Това стана във Вирджиния, около четири следобед, и единият ме попита дали се нуждая от подслон за нощта. Помъчих се да си представя, че това се случва през 2011 година, но не можах.

И още нещо. В Северна Каролина спрях да заредя на бензиностанция „Хъмбъл Ойл“ и после заобиколих зад ъгъла, за да използвам тоалетната. Имаше две врати и три табелки. На едната врата пишеше МЪЖЕ, а на другата — ЖЕНИ. Третата табелка беше стрела, закована на пръчка, която сочеше към обраслия с храсти склон зад бензиностанцията, с надпис ЦВЕТНОКОЖИ. Изпитах любопитство и тръгнах по пътеката, като внимавах да избягвам две-три места, където се виждаха непогрешимите мазни, зелено-кафяви листа на отровен бръшлян. Надявах се, че майките и бащите, повели децата си натам, са могли да разпознаят опасното растение, защото в края на петдесетте години на миналия век повечето хлапета носеха къси панталони.

Нямаше тоалетна. В края на пътеката имаше тесен поток и дъска, поставена над него върху две изронени бетонни стълбчета. Мъж, който трябваше да уринира, можеше да застане на брега, да смъкне ципа си и да си свърши работата. Жената можеше да се хване за някой храст (при положение, че не е отровен бръшлян или отровен дъб) и да клекне. За голяма нужда трябваше да седнеш на дъската. Може би на проливен дъжд.

Ако някога се опитам да ви внуша представата, че през 1958 година всичко е било прекрасно, спомнете си пътеката с отровния бръшлян. И дъската над потока.

Установих се на деветдесет и пет километра от Тампа, в град Сънсет Пойнт. За осемдесет долара на месец наех бунгало на най-красивия (и усамотен) бряг, който бях виждал. На пясъчната ивица имаше още четири подобни бунгала, всичките скромни като моето. Не видях никоя от новите грозни сгради „Макманшън“ които по-късно щяха да изникнат като отровни гъби след дъжд в тази част на щата. На петнайсетина километра на юг имаше супермаркет, в Нокомис, и заспал търговски район във Венис. Шосе 41, отсечката Тамиами, беше само селски път. Трябваше да караш бавно, особено по здрач, защото тогава обичаха да пресичат алигаторите и броненосците. Между Сарасота и Венис имаше сергии с плодове, крайпътни пазари, два бара и танцова зала „Блаки“. Отвъд Венис нямаше нищо, поне докато не стигнеш до Форт Майърс.

Зарязах професията на Джордж Амбърсън. До пролетта на 1959 година в Америка беше настъпила рецесия. В залива на Флорида всички продаваха и никой не купуваше, затова Джордж Амбърсън се превърна точно в онова, което си беше представял Ал — кандидат-писател, чийто умерено богат чичо му беше оставил достатъчно, за да преживява поне за известно време.

Пишех, и не един, а два проекта. Сутрин, когато бях най-свеж, работех върху ръкописа, който четете сега (ако ви има), а вечер пишех роман, който предпазливо озаглавих „Място на убийство“. Въпросното място, разбира се, беше Дери, макар че го кръстих Досън в книгата си. Започнах го единствено като декор, за да имам какво да покажа, ако си намеря приятели и някой от тях поиска да види върху какво работя (държах „сутрешния ръкопис“ в стоманен сейф под леглото си). „Място на убийство“ постепенно се превърна в нещо повече от камуфлаж. Започнах да си мисля, че е добър, и да си мечтая, че някой ден ще бъде публикуван.

Един час за спомени сутрин и един час за романа вечер пак изглеждаше много време, което трябва да се запълни. Опитах риболов и имаше много риба, но заниманието не ми хареса и се отказах. Разходките призори и по залез-слънце бяха чудесни, но не и в горещия ден. Станах редовен посетител в единствената книжарница в Сарасота и прекарвах дълги (и предимно щастливи) часове в малките библиотеки в Нокомис и Оспри.

Четях и препрочитах и записките на Ал за Осуалд. Най-после осъзнах, че това е поведение на обсебеност, и прибрах тетрадката в сейфа при моя „сутрешен ръкопис“. Бях нарекъл бележките изчерпателни, защото тогава ми се струваха такива, но докато времето — конвейерната лента, на която всички се возим — ме водеше все по-близо до точката, където животът ми щеше да се срещне с този на младия бъдещ убиец, започнаха да приличат повече на незапълнени места.

Понякога проклинах Ал, че ме е принудил да приема тази мисия волю-неволю, но в моменти, когато съзнанието ми беше по-ясно, разбирах, че добавеното време няма никакво значение. Можеше само да влоши нещата и Ал вероятно го знаеше. Дори да не се беше самоубил, щях да имам само една-две седмици, а колко книги бяха написани за поредицата от събития, водещи до онзи ден в Далас? Сто? Триста? Може би по-скоро хиляда. Някои бяха съгласни с убеждението на Ал, че Осуалд е действал сам, други твърдяха, че той е участник в сложен заговор, а трети категорично заявяваха, че Осуалд изобщо не е натиснал спусъка и е изкупителна жертва, както самият той се беше нарекъл след ареста. Извършвайки самоубийство, Ал бе премахнал най-голямата слабост на учения — да нарича колебанието изследване.

Ходих няколко пъти в Тампа, където дискретните въпроси ме заведоха при букмейкър на име Едуардо Гутиерес. Щом се увери, че не съм ченге, той с удоволствие прие залога ми. Първо заложих, че „Лейкърс“ от Минеаполис ще бият „Селтикс“ в шампионските серии през 1959 година, за да се представя като наивник, защото „Лейкърс“ не бяха спечелили нито един мач досега. Заложих и четиристотин долара на „Канадците“, че ще победят „Кленовите листа“ в Сериите за купата „Станли“, и спечелих… но парите бяха малко. „Джобни дребни, брат’чед“ — както би се изразил приятелят ми Чаз Фрати.

Единственият ми голям удар беше през пролетта на 1960 година, когато заложих, че „Венешън Уей“ ще бият „Бали Ейк“ сериозният фаворит в дербито на Кентъки. Гутиерес каза, че ще ми даде четири към едно или и пет към едно. Приех второто, след като издадох подходящи звуци на колебание, и станах по-богат с десет хиляди долара. Букмейкърът плати в добро настроение а ла Фрати, но в очите му имаше стоманен блясък, за който не ми пукаше.

Гутиерес беше кубинец, който вероятно не тежеше повече от седемдесет килограма с мокри дрехи, но беше от нюорлиънската мафия, ръководена в онези дни от лошо момче на име Карлос Марсело. Научих тази клюка в билярдната зала до бръснарницата, където Гутиерес приемаше залозите (и се водеше сякаш безкрайна игра на покер в задната стаичка под фотографията на полуголата Диана Дорс). Мъжът, с когото играех билярд, се наведе към мен, огледа се да се увери, че около масата ни в ъгъла няма никого, и измърмори:

— Знаеш ли какво казват за мафията, Джордж? Дойде ли веднъж, не си отива.

Исках да говоря с Гутиерес за дните му в Ню Орлиънс, но мислех, че няма да е разумно да бъда твърде любопитен, особено след големите пари, които получих за дербито. Ако се бях осмелил — и ако бях измислил приемлив начин да повдигна въпроса — щях да попитам Гутиерес дали познава друг известен член на организацията на Марсело, бивш боксьор на име Чарлс (Дъц) Мърет. Мисля, че отговорът щеше да бъде положителен, защото миналото е в хармония със себе си. Съпругата на Дъц Мърет беше сестрата на Маргарет Осуалд. Или с други думи, той беше чичо на Лий Харви Осуалд.

Един ден през пролетта на 1959 година (във Флорида има пролет и местните жители ми казаха, че понякога продължавала цяла седмица) отворих пощенската си кутия и открих картичка от обществената библиотека в Нокомис. Бях запазил екземпляр на „Разочарованите“, новия роман на Бъд Шулберг, и книгата току-що беше пристигнала. Метнах се във форда „Сънлайнър“ — няма по-хубава кола за Слънчевия бряг, както беше започнал да става известен — и подкарах натам да я взема.

Докато излизах, забелязах нов плакат на отрупаното информационно табло във фоайето. Трудно беше да не го забележиш. Беше яркосин и показваше треперещ мъж, който гледаше грамаден термометър, където живакът беше спаднал до минус десет градуса. ИМАШ ПРОБЛЕМ СЪС СТЕПЕНИТЕ? — питаше плакатът. — МОЖЕ БИ СИ ПОДХОДЯЩ ЗА ПОРЪЧАНА ПО ПОЩАТА ДИПЛОМА ОТ ОБЕДИНЕНИЯ КОЛЕЖ НА ОКЛАХОМА! ПИШИ ЗА ПОДРОБНОСТИ!

„Обединеният колеж на Оклахома“ звучеше адски съмнително, но ми подсказа идея. Предимно защото скучаех. Осуалд все още беше в морската пехота и щеше да се уволни чак през септември, когато щеше да замине за Русия. Първият му ход щеше да бъде опит да се откаже от американското си гражданство. Нямаше да успее, но след показен — и вероятно фалшив — опит за самоубийство в московски хотел, руснаците щяха да му позволят да остане в страната им. „Пробно“, така да се каже. Той щеше да остане там трийсет месеца и нещо и да работи във фабрика за радиоапарати в Минск. На купон щеше да се запознае с девойка на име Марина Прусакова. „Червена рокля, бели обувки — беше написал Ал в записките си. — Хубава. Облечена за танци.“

Чудесно за него, но какво щях да правя аз в това време? Обединеният колеж предлагаше възможност. Писах за подробности и веднага получих отговор. Каталогът предлагаше богат избор от научни степени. Смаях се, като открих, че за триста долара (в брой или с пощенски запис) мога да се сдобия с бакалавърска степен по английски. Трябваше само да издържа изпит, който се състоеше от петдесет въпроса с по няколко възможни отговора.

Взех пощенски запис, целунах наум триста долара за сбогом и изпратих формуляр за кандидатстване. След две седмици получих тънък кафяв плик от Обединения колеж. Вътре имаше два зацапани листа, отпечатани на циклостил. Въпросите бяха чудесни. Ето два от любимите ми:

Когато свърших да се наслаждавам на този прекрасен тест, попълних отговорите (като от време на време възкликвах: „Сигурно ме будалкате!“) и го изпратих в Инид, Оклахома. С обратната поща получих картичка, с която ме поздравяваха, че съм взел изпита. След като платих допълнителна „учебна такса“ от петдесет долара, ме информираха, че ще изпратят дипломата ми. И наистина я получих. Изглеждаше много по-добре от теста и пристигна с внушителен златист печат. Показах я на представител от Окръжния съвет за училищата в Сарасота и той я прие, без да задава въпроси, и ме включи в списъка със заместник-учители.

Така започнах да преподавам отново един-два пъти седмично през учебната 1959-1960 година. Беше хубаво, че пак съм учител. Радвах се на учениците — момчета със сресани нагоре и подстригани равно къси коси и момичета с конски опашки и дълги до прасците широки поли, макар болезнено да съзнавах, че лицата, които виждах в класните стаи, са обикновени. Докато замествах, си припомних една основна черта на характера ми — харесваше ми да пиша и бях открил, че съм добър, но обичах да преподавам. Това ме удовлетворяваше по начин, който не мога да обясня, нито искам. Обясненията са евтина поезия.

Най-хубавият ми ден в гимназията в Сарасота беше, след като разказах в часа по американска литература основната история в „Спасителят в ръжта“ (книга, която, разбира се, не се допускаше в училищната библиотека и се конфискуваше, ако бъдеше внесена в онези свещени зали от някой ученик), и после ги насърчих да говорят за основното оплакване на Холдън Колдфийлд — че училището, възрастните и американският начин на живот като цяло са лицемерни. Децата започнаха бавно, всички говореха едновременно и пет-шест рискуваха мудност в следващите часове, за да предложат последно мнение какво не е наред с обществото, което виждат около тях, и живота, който родителите им са планирали за тях. Очите им блестяха и лицата им бяха поруменели от вълнение. Не се съмнявах, че ще има търсене на една тъмночервена книга с меки корици в местните книжарници. Последно си тръгна мускулесто хлапе с футболна фланелка. Приличаше ми на Мус Мейсън от комикса „Арчи“.

— Иска ми се да бъдете тук постоянно, господин Амбърсън — каза той с мек южняшки акцент. — Най-много кльопам вас.

Момчето не само ме „кльопаше“, но и най-много. Нищо не може да се сравни с това да чуеш нещо такова от седемнайсетгодишно хлапе, което изглежда напълно разсънено за пръв път в научната си кариера.

По-късно същия месец директорът ме повика в кабинета си, предложи ми няколко шеговити забележки и кока-кола и попита:

— Синко, подривно ли действаш?

Уверих го, че не го правя. Добавих, че съм гласувал за Айк Айзенхауер. Той, изглежда, остана доволен, но ме посъветва да се придържам повече към „общоприетия списък с книги“. Прическите, дължината на полите и жаргонът се променят, но училищните администрации никога!

В колежа (в университета на Мейн, истински колеж, от който имах истинска бакалавърска степен) чух един преподавател по психология да изказва мнение, че хората имат шесто чувство. Нарече го предчувствие и каза, че е най-силно развито в мистиците и престъпниците. Не бях мистик, но бях изгнаник от времето си и убиец (лично аз смятах застрелването на Франк Дънинг за напълно оправдано, но полицията със сигурност не виждаше така нещата). Ако това не ме правеше престъпник, нищо друго не можеше.

— Съветът ми към вас в ситуации, където ви се струва, че ви грози опасност — добави професорът в онзи ден през 1995 година, — е да се вслушвате в предчувствието си.

Реших да го направя през юли 1960 година. Ставах все по-неспокоен. Безпокоях се все повече заради Едуардо Гутиерес. Той беше дребна риба, но трябваше да имам предвид връзките му с мафията… и блясъка в очите му, когато ми изплати залога за дербито, който сега смятах за глупаво голям. Защо го бях направил, когато изобщо нямаше опасност да се разоря? Не беше от алчност, а по-скоро от чувството, което изпитва добрият нападател, когато му подадат хубав пас. В някои случаи не можеш да не вкараш гол. И аз вкарах, както се изразяваше Лио — Устата, Дуроушър в колоритните си радиопредавания, но сега съжалявах.

Нарочно загубих два залога, за да приспя подозренията на Гутиерес, и правех всичко възможно да изглеждам глупав — обикновен комарджия, на когото е провървяло веднъж и сега ще загуби всичко, но предчувствието ми нашепна, че преструвките ми нямат голям ефект. Предчувствието ми не хареса, когато Гутиерес започна да ме поздравява с: „Аха! Ето го и моят янки от Янкиландия.“ Не само янки, а моят янки.

Ами, ако беше инструктирал някой от приятелите си по покер — или две мускулести момчета, изпълнени с желание да изкарат някой долар от онова, което лихварят Гутиерес плащаше в момента — да извършат малка спасителна операция, да ми вземат остатъка от десетте хиляди и да му ги върнат? Умът ми смяташе, че това е малко тромав похват, каквито показваха в сериалите за частни детективи като „Сънсет Стрип“, но предчувствието твърдеше нещо различно, а именно, че дребният мъж с оредяла коса е напълно способен да даде зелена светлина за нахлуване в дома ми и да заповяда на главорезите да ме пребият, ако се опитам да се съпротивлявам. Не исках да ме пребиват, нито да ме обират. Най-много от всичко не исках да рискувам ръкописът ми да попадне в ръцете на свързан с мафията букмейкър. Не ми се нравеше идеята да бягам с подвита опашка, но, по дяволите, рано или късно трябваше да отида в Тексас. Тогава защо не по-рано? Освен това дискретността е по-добра от храбростта. Научих го още когато майка ми ме държеше на коленете си.

Ето защо след една почти безсънна нощ през юли, когато сонарните пиукания на предчувствието бяха особено силни, събрах вещите си от този свят (в сейфа бяха спомените ми, а парите бях скрил под резервната гума на форда), оставих бележка и последния наем на хазяина и се отправих на север по магистрала 19.

Първата нощ прекарах по пътя, в полуразрушен мотел „Де Фъниак Спрингс“. На мрежата на прозореца имаше дупки и когато угасих единствената лампа в стаята (гола крушка, окачена на електрически кабел), бях нападнат от комари, големи колкото изтребители.

Въпреки това спах като къпан. Не сънувах кошмари и пиуканията на вътрешния ми радар замлъкнаха. Това ми беше достатъчно.

На 1 август бях в Гълфпорт, Луизиана, макар че в първото място, на което спрях в покрайнините на града, отказаха да ме приемат. Служителят в странноприемница „Ред Топ“ ми обясни, че била само за негри, и ми препоръча „Южняшко гостоприемство“, която нарече „най-хубавата в Гълфпорт“. Може и да беше така, но, общо взето, мисля, че бих предпочел „Ред Топ“. Слайд китарата, която се чуваше от бар-грила в съседство, звучеше прекрасно.

Ню Орлиънс не беше точно на пътя ми към Далас, но сонарът ми за предчувствия мълчеше и бях в настроение за туризъм… Въпреки че не беше Френският квартал, исках да видя пристана на Биенвил Стрийт или кафене „Вю“.

Купих си карта от амбулантен търговец и намерих пътя до мястото, което ме интересуваше. Спрях и след пет минути вървене се озовах на номер 4905 на Магазин Стрийт, където Лий и Марина Осуалд щяха да живеят с дъщеря си Джун през последните пролет и лято в живота на Джон Кенеди. Сградата беше порутена, не съвсем рухнала, с висока до кръста желязна ограда, опасваща обрасъл с бурени двор. Боята на долния етаж, някога бяла, сега се лющеше и имаше оттенъка на жълта урина. Горният етаж беше облицован с небоядисани дъски. На парче картон, поставено, за да запуши счупен прозорец, пишеше: ДАВА СЕ ПОД НАЕМ. ОБАДЕТЕ СЕ НА МИЗ-4192. Ръждясали метални прегради ограждаха верандата, където през септември 1963 година Лий Осуалд щеше да седи по бельо след свечеряване, да шепне: „Бум! Бум! Бум!“ и да се преструва, че стреля по минувачите с пушката, която щеше да стане най-известната в американската история.

Мислех си за това, когато някой ме потупа по рамото, и едва не изкрещях. Подскочих, защото младият чернокож мъж, който се беше приближил до мен, почтително отстъпи назад и вдигна ръце.

— Извинявайте, господине, не исках да ви стресна.

— Всичко е наред — отговорих. — Вината е изцяло моя.

Извинението, изглежда, го накара да се почувства неудобно, но той беше дошъл по работа и настоя да я свърши, макар че отново трябваше да се приближи до мен, защото бизнесът му изискваше по-нисък тон, отколкото при обикновен разговор. Искаше да знае дали бих купил малко трева. Мислех, че знам за какво говори, но не бях съвсем сигурен, когато чернокожият добави:

— Високо качество, господине.

Отвърнах, че не ме интересува, но че може да ме упъти към хубав хотел в Парижа на Юга. Когато отново заговори, речта му беше много по-ясна:

— Мненията се различават, но аз бих предложил хотел „Монтелеоне“. — Той ми обясни как да го намеря.

— Благодаря. — Дадох му монета, която изчезна в един от многобройните му джобове.

— Хей, защо гледате това място? — Чернокожият кимна към порутената жилищна сграда. — Мислите да я купувате ли?

Изведнъж проблесна искра от предишния Джордж Амбърсън.

— Сигурно живеете наблизо. Смятате ли, че сделката ще е изгодна?

— За някои сгради на тази улица, да, но не и за тази. Струва ми се, че е обитавана от духове.

— Още не — отвърнах и тръгнах към колата си, оставяйки го да ме гледа озадачено.

Извадих сейфа от багажника и го сложих на задната седалка. Смятах да го занеса в стаята си в „Монтелеоне“ и така и направих. Докато чистачът взимаше останалия ми багаж, на пода на задната седалка забелязах нещо, което ме накара да се изчервя от чувство за вина, много по-голямо от размерите на предмета. Но поуките от детството са най-въздействащи и друго нещо, което бях научил от майка си, беше винаги да връщам навреме книгите от библиотеката.

— Господин чистач, бихте ли ми подали книгата, моля?

— Разбира се. С удоволствие.

Беше „Докладът на Чапман“, която бях взел от библиотеката в Нокомис преди седмица и нещо, преди да реша, че е време да потегля на път. Стикерът в ъгъла на прозрачната подвързия ме укоряваше: САМО СЕДЕМ ДНИ. БЪДИ ДОБЪР КЪМ СЛЕДВАЩИЯ ЧИТАТЕЛ.

Качих се в стаята си, погледнах часовника си и видях, че е едва шест вечерта. През лятото библиотеката отваряше чак по обяд, но работеше до осем вечерта. Междуградските разговори бяха едно от малкото неща по-скъпи през 1960 година, отколкото през 2011, но изпитвах детинско чувство за вина. Обадих се на телефонистката в хотела, и ѝ казах номера на библиотеката в Нокомис, четейки го от картончето в джобчето, залепено за задния празен лист на книгата. Краткото съобщение под него — Моля, обадете се, ако ще закъснеете с повече от три дни да върнете книгата — ме накара да се почувствам по-голям негодник от всякога.

Телефонистката говори с друга телефонистка. На фона се чуваха слаби гласове. Осъзнах, че във времето, от което идвам, повечето от онези хора щяха да са покойници.

И после телефонът от другия край на линията започна да звъни.

— Здравейте. Библиотеката на Нокомис. — Беше Хати Уилкърсън, но гласът ѝ звучеше така, сякаш милата възрастна дама се намираше в голям стоманен варел.

— Здравейте, госпожо Уилкърсън…

— Ало? Ало? Чувате ли ме? Проклети междуградски разговори!

— Хати? — изкрещях. — Обажда се Джордж Амбърсън.

— Джордж Амбърсън? Боже мой! Откъде се обаждаш, Джордж?

За малко да ѝ кажа истината, но радарът за предчувствия изпиука много силно и аз изревах:

— Батън Руж!

— В Луизиана?

— Да! Току-що видях, че в мен е една от вашите книги. Ще ви я изпратя по…

— Не е необходимо да викаш, Джордж. Сега връзката е много по-добра. Телефонистката не трябва да натиска малкото щифтче докрай. Радвам се, че те чувам. Божие провидение, че не беше тук. Разтревожихме се, въпреки че шефът на пожарната каза, че в къщата няма никого.

— За какво говориш, Хати? За къщата ми на плажа ли?

Че за какво друго?

— Да! Някой хвърлил запалена бутилка с бензин през прозореца. Всичко изгоряло за няколко минути. Шефът Дъранд смята, че са били хлапета, които пиели и рушали за развлечение. В днешно време има много хулиганчета. Мъжът ми казва, че е защото се страхували от Бомбата.

Аха.

— Джордж? Там ли си още?

— Да — отвърнах.

— Коя книга е в теб?

— Какво?

— Коя книга е в теб? Не ме карай да проверявам с каталога с картоните.

— О, „Докладът на Чапман“.

— Изпрати я колкото можеш по-скоро. Няколко души чакат за нея. Ървинг Уолъс е изключително популярен.

— Добре, ще го направя.

— И много съжалявам за къщата ти. Загуби ли нещата си?

— Всичко важно е в мен.

— Слава Богу. Ще се върнеш ли с…

Чу се силно изщракване, което едва не проглуши ухото ми, и после бръмченето на свободна линия. Оставих слушалката на вилката. Дали щях да се върна скоро? Не видях смисъл да се обаждам отново и да отговарям на този въпрос. Но щях да внимавам с миналото, защото то усеща факторите на промяната и има зъби.

Рано сутринта изпратих „Докладът на Чапман“ на библиотеката в Нокомис.

И после заминах за Далас.

Три дни по-късно седях на пейка на Дийли Плаза и гледах квадратната тухлена сграда на книгохранилището на Тексас. Беше късно следобед и непоносимо горещо. Бях махнал вратовръзката си (през 1960 година, ако не носиш вратовръзка дори в горещи дни, ще привлечеш нежелано внимание) и бях разкопчал най-горното копче на обикновената си бяла риза, но това не помагаше много. Нито рехавата сянка на бряста зад пейката.

Регистрирах се в хотел „Адолфъс“ на Комърс Стрийт и ми предложиха избор — с климатик или без климатик. Платих допълнителните пет долара за стая, където климатикът понижаваше температурата до двайсет и пет градуса, и ако имах мозък в главата си, щях да се върна там, преди да получа сърдечен удар. Когато настъпеше нощта, може би щеше да захладнее. Малко.

Тухлената сграда обаче задържа погледа ми и прозорците — особено онези в десния ъгъл на шестия етаж — сякаш ме разглеждаха и проучваха. Около сградата витаеше нещо лошо. Може и да ми се присмеете — ако ви има — и да го нарече нищо друго освен ефекта на уникалните ми предварителни знания, но то не обяснява онова, което ме приковаваше на пейката въпреки нетърпимата жега — чувството, че съм виждал сградата и преди.

Напомняше ми на металургичния завод „Кичънър“ в Дери.

Книгохранилището не беше порутено, но излъчваше същото чувство на осезателна заплаха. Спомних си как отидох до падналия, почернял от сажди комин и легнах сред бурените като гигантска праисторическа змия, дремеща на слънцето. Спомних си как се вгледах в тъмния му отвор, толкова голям, че можех да вляза вътре. И си спомних чувството, че там има нещо. Нещо живо. Нещо, което иска да вляза вътре. Да го посетя. Може би за много дълго време.

— Хайде, ела — шепнеше прозорецът на шестия етаж. — Разгледай. Сега мястото е празно. Малкият персонал, който работи тук през лятото, си е отишъл вкъщи и ако отидеш в товарната зона до железопътните релси, сигурен съм, че ще намериш отворена врата. В края на краищата, какво има тук за пазене? Нищо, освен учебници и дори учениците, за които са предназначени, не ги искат. Много добре го знаеш, Джейк. Затова влез. Качи се на шестия етаж. В твоето време там има музей. Идват хора от цял свят и някои от тях все още плачат за човека, който беше убит и всичко, което можеше да направи, но сега е 1960 година, Кенеди все още е сенатор и Джейк Епинг не съществува. Съществува само Джордж Амбърсън, мъж с късо подстригана коса, влажна от пот риза и смъкната вратовръзка. Човек на своето време, така да се каже. Качи се. От призраци ли се страхуваш? Как е възможно, след като престъплението още не е извършено?

Там обаче имаше призраци. Може би не на Магазин Стрийт в Ню Орлиънс, но тук? О, да. Само че никога нямаше да ми се наложи да се изправя пред тях, защото щях да вляза в книгохранилището за учебници толкова, колкото се бях осмелил да се вмъкна в срутилия се комин в Дери. Осуалд щеше да получи работа да подрежда учебници само месец и нещо преди убийството, а чакането толкова дълго щеше да бъде анализ на нещата прекалено отблизо. Смятах да се придържам към плана, който Ал беше очертал в общи линии в последната част от записките си, озаглавена ЗАКЛЮЧЕНИЯ ЗА ДЕЙСТВИЕ.

Колкото и да беше сигурен в теорията си за единствен убиец, Ал бе запазил малка, но статистически важна вероятност, че греши. В записките си я наричаше „прозорецът на несигурност“.

Той смяташе да затвори този прозорец завинаги на 10 април 1963, повече от половин година преди посещението на Кенеди в Далас, и мислех, че идеята му е логична. Вероятно по-късно през април или по-скоро в нощта на десети — защо да чакам? — щях да убия съпруга на Марина и бащата на Джун така, както бях убил Франк Дънинг. И вече без угризения. Ако видите паяк, който припка на пода към люлката с бебето ви, може да се поколебаете, дори да си помислите да го затворите в бутилка и да го изхвърлите на двора, за да продължи да живее. Но ако сте сигурни, че паякът е отровен? Черна вдовица? В такъв случая не бихте се колебали. Не и ако сте нормален.

Стъпквате го с крак и го смачквате.

Имах план за годините между август 1960 и април 1963. Щях да държа под око Осуалд, когато се върнеше от Русия, но нямаше да се намесвам. Не можех да си го позволя заради ефекта на пеперудата. Няма по-глупава метафора от веригата от събития. Веригите (освен онези, които всички сме се учили да правим от цветна хартия в детската градина) са издръжливи. Използваме ги за гумите на автомобилите си зимно време и да оковаваме ръцете и краката на опасни хора. Това вече не беше реалността, както я разбирах. Събитията са ефирни, къщи от карти, и с близостта си до Осуалд — още по-малко да се опитам да го предупредя да не извършва престъпление, което още дори не е замислено — щях да издам единственото си предимство.

Пеперудата щеше да разпери крила и Осуалд щеше да промени начина си на действие.

Отначало промените може би щяха да бъдат малки, но както се казва в песента на Брус Спрингстийн: „малките неща един ден водят до големи, бейби“. Промените можеше да са добри и да спасят човека, който в момента беше младши сенатор от Масачузетс. Но аз не вярвах в това, защото миналото е необратимо. Според надрасканите в полето бележки на Ал през 1962 година Кенеди щеше да бъде в Хюстън, в университета „Райс“, и да изнася реч за изпращането на човек на Луната. „Открита аудитория, подиумът не е брониран“ — беше написал Ал. Хюстън беше на по-малко от петстотин километра от Далас. Ами ако Осуалд решеше да застреля президента там?

Или ако Осуалд беше точно каквото твърдеше — изкупителна жертва? Ами ако го уплашех и го прогонех от Далас и той се върнеше в Ню Орлиънс, а Кенеди пак умреше, жертва на откачен заговор на мафията или ЦРУ? Щях ли да имам куража пак да мина през заешката дупка и да започна всичко отначало? Отново да спася семейство Дънинг? И Каролин Пулин? Вече бях отдал близо две години на тази мисия. Бях ли готов да инвестирам още пет, а резултатът пак да е несигурен?

По-добре да не разбирах.

По-добре да бях сигурен.

По пътя от Ню Орлиънс за Тексас реших, че най-добрият начин да следя Осуалд, без да се изпречвам на пътя му, ще бъде да живея в Далас, докато той е във Форт Уърт, и после да отида във Форт Уърт, когато Осуалд се премести със семейството си в Далас. Идеята беше елементарна, но нямаше да проработи. Осъзнах това през седмиците, след като за пръв път видях Книгохранилището в Тексас и почувствах, че ме гледа — като бездната на Ницше.

Прекарах август и септември на онази година на президентските избори, като карах форда „Сънлайнър“ из Далас, търсех апартамент (въпреки че джипиесът много ми липсваше и често спирах, за да помоля да ме упътят). Нищо не изглеждаше наред. Отначало си помислих, че проблемът е с апартаментите, а после, когато започнах да опознавам града, разбрах, че проблемът е в мен.

Простата истина беше, че не харесвах Далас, и осем седмици усилено изучаване бяха достатъчни, за да ме накарат да повярвам, че има много неща, които не ми харесват. „Таймс Хералд“ (който мнозина жители на Далас редовно наричаха „Мазния Хералд“) беше скучен, раболепен и ентусиазиран поддръжник на правителството. „Морнинг Нюз“ можеше да бъде поетичен и да пише как Далас и Хюстън „се надпреварват до небесата“, но небостъргачите, за които пишеха уводните статии, бяха остров на архитектурна бездарност, обградени от пръстени на онова, което взех да наричам Големия американски култ към еднообразие. Вестниците пренебрегваха бедните квартали, където разделението по расова линия започваше леко да се размива. Още по-нататък имаше безкрайни жилищни квартали на средната класа, повечето собственост на ветерани от Втората световна война и Корея. Жените на ветераните прекарваха дните си в почистване на мебели и пране на дрехи. Повечето имаха средно по две и половина деца. Тийнейджърите косяха морави, разнасяха „Мазния Хералд“ с велосипеди, миеха семейните коли и слушаха (тайно) Чък Бери по транзистори. Може би казваха на притеснените си родители, че той е бял.

Оттатък къщите в предградията с въртящи се градински пръскачки имаше огромни пустеещи равнини. Тук-там напоителни системи все още поливаха памуковите насаждения, но Цар Памук почти навсякъде беше мъртъв, заменен от безкрайни акри, засети с царевица и соя. Истинските добиви в околностите на Далас бяха електрониката, текстилът, кравешките фъшкии и черните петродолари. Нямаше много сонди в района, но когато вятърът задухаше от запад, където се намира Пермианският басейн, двата града воняха на петрол и природен газ.

Бизнес районът в центъра беше пълен с тарикати, които сновяха из Голям Далас, както го наричах, с карирани спортни сака, тесни вратовръзки, забодени с големи клипсове (обикновено с диаманти или убедителни заместители, искрящи в средата), бели панталони без колани и ефектни ботуши със сложни шевове. Работеха в банки и инвестиционни фирми. Продаваха договори за сделки със соя, петрол и недвижими имоти на западната част на града, земя, където не вирееше нищо освен татул и тръни. Потупваха се по раменете с ръце, отрупани с пръстени, и си викаха „синко“. На гайките на панталоните, където бизнесмените през 2011 година носеха мобилните си телефони, мнозина имаха револвери в ръчно изработени кобури.

Имаше билбордове, които призоваваха за оставка на председателя на Върховния съд Ърл Уорън, билбордове, които показваха озъбения Никита Хрушчов с надпис: НЕТ, ДРУГАРЮ ХРУШЧОВ, НИЕ ЩЕ ТЕ ПОГРЕБЕМ! На Уест Комърс Стрийт видях един, на който пишеше: АМЕРИКАНСКАТА КОМУНИСТИЧЕСКА ПАРТИЯ Е ЗА ИНТЕГРАЦИЯТА. ЗАМИСЛИ СЕ ЗАТОВА! Беше платен от някаква организация, наречена Дружество „Чаено парти“. Два пъти на витрините на магазини, чиито имена загатваха, че са собственост на евреи, забелязах нарисувани със сапун свастики.

Далас не ми харесваше. Не, никак. Не ми хареса още от момента, в който се регистрирах в „Адолфъс“ и видях как управителят на ресторанта сграбчи за ръката треперещ от страх млад сервитьор и се разкрещя в лицето му. Въпреки всичко имах работа там и щях да остана. Така си мислех тогава.

На 22 септември най-после намерих място, което изглеждаше годно за живеене. Беше на Блакуел Стрийт в Северен Далас, самостоятелен гараж, превърнат в хубав двуетажен апартамент. Най-голямото му предимство беше, че имаше климатик, а най-големият недостатък — собственикът хазяин Рей Макджонсън, който беше расист и сподели, че ако наема жилището, ще бъде разумно да стоя далеч от Грийнвил Авеню, където имало много евтини ресторанти с дансинг с посетители от всякакви раси и чернилки с ножове.

— Като ариец нямам нищо лично против негрите — добави той. — Господ ги е проклел да са в това положение, не аз. Знаете го, нали?

— Мисля, че съм пропуснал тази част от Библията.

Джонсън подозрително присви очи.

— Какъв сте? Методист?

— Да — отвърнах. Това ми се стори по-безопасно, отколкото да кажа, че не изповядвам никаква религия.

— Трябва да станете баптист, синко. Нашата църква посреща радушно новодошлите. Вземете апартамента и може би някоя неделя ще дойдете там с мен и жена ми.

— Може би — съгласих се и се постарах да не забравя във въпросната неделя да съм в кома или мъртъв.

В това време господин Джонсън се беше върнал към Светото писание:

— Веднъж Ной се напил в Ноевия ковчег и легнал в леглото си, гол като оскубано пиле. Двама от синовете му не искали да го погледнат. Хвърлили му едно одеяло, като пристъпили заднишком. Знам ли, може да е било чаршаф. Но Хам, черната овца в семейството, го погледнал, присмял се на пияния си баща и Господ проклел него и цялата му раса да бъдат слуги. Написано е в Битие, Девета глава. Потърсете го в Библията и го прочетете, господин Амбърсън.

— Аха — отвърнах и си помислих, че трябва да отида някъде и че не мога да си позволя да остана в „Адолфъс“ за неопределено време. Казах си, че ще преживея малко расизъм и че няма да се разтопя. Напомних си, че времената са такива и вероятно навсякъде е същото. Само че не го вярвах напълно. — Ще си помисля и ще ви кажа какво съм решил след един-два дни, господин Джонсън.

— Не чакайте твърде дълго, синко. Апартаментът ще го наемат бързо. Днес е благословен ден.

Благословеният ден отново беше горещ и ожаднях от търсенето на жилище. След като се разделих с богослова Рей Макджонсън, исках да пийна бира и реших да отида на Грийнвил Авеню. Трябваше да проверя дали господин Джонсън злепоставя квартала.

Той се оказа прав за две неща — улицата беше интегрирана (малко или повече) и просташка. И също така оживена. Паркирах и се поразходих, вдъхвайки карнавалната атмосфера. Минах покрай двайсетина бара и няколко евтини кина (ВЛЕЗТЕ, ВЪТРЕ Е ХЛАДНО И СТРАХОТНО — пишеше на знамена, развяващи се на тентите от горещия, миришещ на петрол тексаски вятър) и стриптийз клуб, пред който уличен глашатай крещеше:

— Момичета, момичета, момичета, най-добрите бурлески в целия проклет свят! Най-добрите бурлески, които сте виждали! Тези дами се бръснат, ако се сещате какво имам предвид!

Минах и покрай три-четири бюра за осребряване на чекове и бързи заеми. Пред единия — „Фейт Файненшъл, където девизът ни е доверие“ — гордо стоеше черна дъска с надпис КУРСЪТ ЗА ДЕНЯ и САМО ЗА РАЗВЛЕЧЕНИЕ. Около нея се бяха насъбрали мъже със сламени шапки и тиранти (вид, присъщ само на запалени борсови спекуланти) и обсъждаха обявените залози. Някои държаха формуляри за конни надбягвания, а други — спортната страница на „Морнинг Нюз“.

„Само за развлечение — помислих си. — Да.“ За миг си представих как бунгалото ми на плажа гори през нощта и пламъците се издигат високо в черното звездно небе над залива. Развлеченията си имаха своите недостатъци, особено когато става дума за залагане.

От отворените врати се разнасяха музика и мирис на бира. Чух Джери Лий Луис да пее „Сега всички да танцуват“ от един джубокс и Фърлин Хъски да изразява чувствата си с „Гълъбови крила“ от друг в съседство. Получих предложения от четири проститутки и един амбулантен търговец, който продаваше джанти, изкуствени скъпоценни камъни, прави бръсначи и щатски флагчета с думите НЕ СЕ БЪЗИКАЙ С ТЕКСАС. Опитайте се да го преведете на латински.

Обезпокоителното чувство на дежа вю беше много силно, усещането, че нещата не са наред. Това беше безумно, защото не бях ходил на Грийнвил Авеню през живота си, но и безспорно — чувствах го в сърцето си, не с главата си. Изведнъж реших, че не ми се пие бира. И че не искам да наема приспособения в апартамент гараж на господин Джонсън, колкото и да разхлажда климатикът.

Току-що бях минал покрай кръчма на име „Пустинна роза“, откъдето звучеше песен на „Мъди Уотърс“. Когато се обърнах, за да тръгна към колата си, през вратата изхвърча някакъв човек. Спъна се и се просна на тротоара. От тъмната вътрешност на бара се чу смях.

— И не се връщай, чудо без член! — изкрещя женски глас.

Това предизвика още по-бурен (и сърдечен) смях.

От силно изкривения на една страна нос на изхвърления клиент течеше кръв, както и от рана, спускаща се по лявата страна на лицето му от слепоочието до челюстта. Очите му бяха огромни и стъписани. Разпасаната му риза стигаше почти до коленете, когато мъжът се хвана за уличната лампа и се изправи. Огледа гневно всичко наоколо, но не видя нищо.

Пристъпих една-две крачки, но преди да стигна до него, една от жените, които ми бяха отправили покана за среща, излезе, поклащайки се на тънки, високи токчета. Само че не беше съвсем жена. Нямаше повече от шестнайсет години и имаше големи черни очи и гладка кожа с цвят на кафе. Усмихваше се, но не злобно, и когато мъжът с окървавеното лице залитна, го хвана за ръката.

— Спокойно, скъпи. Трябва да поседнеш, преди да…

Той запаса висящите краища на ризата си. На платнения колан на габардинените му панталони, под белия му корем, беше затъкнат револвер с ръкохватка с перли, много по-малък от онзи, който си бях купил от спортния магазин „Мейчън“, всъщност не по-голям от играчка. Ципът на панталона му беше смъкнат до половината и видях боксерки на червени състезателни коли. Помня това. Мъжът извади револвера, опря дулото в корема на уличницата и натисна спусъка. Чу се само приглушен пукот, звукът на бомбичка, избухнала в тенекиена кутия, нищо повече. Жената изпищя, седна на тротоара и притисна корема си с ръце.

— Ти ме простреля! — Гласът ѝ звучеше по-скоро ядосано, отколкото ужасено, и между пръстите ѝ започна да шурти кръв. — Ти ме простреля, мръсен педал! Защо го направи?

Без да ѝ обръща внимание, той отвори широко вратата на „Пустинна роза“. Още стоях на мястото си, когато мъжът простреля хубавата млада проститутка, донякъде защото се бях вцепенил от шок, но повече защото всичко се случи само за няколко секунди. Може би по-дълго, отколкото щеше да отнеме на Осуалд, за да убие президента на Съединените щати, но не много повече.

— Това ли искаш, Линда? — извика мъжът. — Щом това искаш, ще го получиш!

Опря дулото на револвера до ухото си и натисна спусъка.

Сгънах носната си кърпа и внимателно я притиснах до дупката в червената рокля на младата жена. Не знаех колко сериозно е ранена, но беше достатъчно жизнена, за да избълва порой от цветисти ругатни, които вероятно не бе научила от майка си (от друга страна, кой знае). Мъж от насъбралата се тълпа се приближи до нея, за да ѝ помогне, и тя изръмжа:

— Престани да гледаш под роклята ми, любопитно копеле. За това се плаща.

— Горкият кучи син е мъртъв — отбеляза човек, който бе коленичил до изхвърления от „Пустинна роза“ мъж.

Жена от тълпата се разпищя.

Чу се вой на приближаващи се сирени. И те бяха пронизителни. Забелязах друга от жените, която ми беше отправила покана, докато се разхождах по Грийнвил Авеню, червенокоса, със синьо-зелени панталони. Махнах ѝ с ръка. Тя докосна гърдите си с жест, сякаш питаше: „Кой, аз ли?“ и аз кимнах.

— Притискай кърпата до раната — казах ѝ. — Опитай се да спреш кръвта. Аз трябва да тръгвам.

Жената ми се усмихна многозначително.

— Не искаш да си тук, когато довтасат ченгетата, а?

— Не съвсем. Не познавам тези хора. Минавах случайно.

Червенокосата коленичи до кървящото, ругаещо момиче на тротоара и притисна напоената с кръв кърпа до раната ѝ.

— Всички сме случайни минувачи, скъпи.

През нощта не можах да заспя. Унасях се и виждах изпотеното, мазно, самодоволно лице на Рей Макджонсън, който обвинява за две хиляди години робство, убийства и експлоатация някакъв младеж, който видял пениса на баща си. Стреснах се и се събудих. Поуспокоих се и отново задрямах. Този път ми се присъни дребния мъж със смъкнат цип, опрял в ухото си дулото на скрития си револвер. Това ли искаш, Линда? Един последен гневен изблик преди дългия сън. Пак се събудих. Следващия път бяха мъже в черен автомобил, които хвърлиха бомба през прозореца на бунгалото ми на Сънсет Пойнт. Едуардо Гутиерес се опитваше да се отърве от неговия янки от Янкиленд. Защо? Защото не обичаше да губи големи суми пари. За него това беше достатъчно.

Накрая се отказах и седнах до прозореца, където енергично потракваше хотелският климатик. В Мейн нощта вероятно беше мека и дърветата се раззеленяваха, но тук в Далас все още беше двайсет и три градуса в два и половина през нощта. И влажно.

— Далас, Дери — казах и се вгледах в притихналата Комърс Стрийт. Тухленият купол на Книгохранилището не се виждаше, но беше наблизо. — Дери, Далас.

Всяко име се състоеше от две срички. Не можех да остана тук. Още трийсет месеца в Далас щяха да ме побъркат. След колко време щях да започна да виждам графити като СКОРО ЩЕ УБИЯ МАЙКА СИ? Или да зърна африканския амулет с Христос, плаващ по река Тринити? Във Форт Уърт може би щеше да е по-добре, но все пак беше твърде близо.

Защо трябва да стоя в Далас или Форт Уърт?

Мисълта ми хрумна малко след три сутринта със силата на прозрение. Имах хубава кола — да ви кажа право, бях се влюбил във форда „Сънлайнър“ — и в Централен Тексас имаше добри, удобни пътища, много от които направени наскоро. В началото на XXI век вероятно щяха да се задушават от коли, но през 1960 година бяха неестествено пусти. Имаше ограничения за скоростта, но не бяха приведени в действие. В Тексас дори ченгетата вярваха в божата истина: „Дай газ до дупка и нека колата реве“.

Можех да се махна от задушаващата сянка, която чувствах над този град, и да си намеря град, по-малък и не толкова всяващ страх, които да не е изпълнен с толкова много омраза и насилие. На дневна светлина можех да си кажа, че си въобразявам тези неща, но не и посред нощ. В Далас несъмнено имаше добри хора, хиляди, по-голямото мнозинство, но злото се долавяше и понякога избиваше на повърхността. Както бе станало пред „Пустинна роза“.

„Не мисля, че в Дери лошите времена са си отишли напълно“ — беше казала Бевърли и смятах, че същото важи и за Далас, въпреки че до най-лошия му ден оставаха още три години.

„Ще се преместя — реших. — Джордж иска приятно тихо място, за да работи върху книгата си, но тъй като книгата е за град — обсебен от духове, той трябва да пътува. Да събира материали.“

Нищо чудно, че ми отне близо два месеца да стигна до този извод. Най-простите отговори в живота често се подминават най-лесно. Легнах си и почти веднага заспах.

На другия ден поех на юг от Далас по магистрала 77 и след час и половина стигнах до окръг Денхолм. Завих на запад по щатско шосе 109 предимно защото ми хареса билбордът на кръстопътя, който изобразяваше атлетичен млад футболист със златиста каска, черна фланелка и златисти чорапи. Надписът гласеше: ЛЪВОВЕТЕ НА ДЕНХОЛМ. ТРИ ПЪТИ РЕГИОНАЛНИ ШАМПИОНИ! ЩЕ БЪДАТ ШАМПИОНИ НА ЩАТА ПРЕЗ 1960 ГОДИНА. СИЛАТА ДЖИМ Е В НАС!

„Каквото и да означава това“ — помислих си. Всяка гимназия си имаше тайни знаци и сигнали. Това кара хлапетата да се чувстват познавачи. След осем километра по магистрала 109 стигнах до град Джоди. На табелката пишеше: НАСЕЛЕНИЕ 1280. ДОБРЕ ДОШЪЛ, ЧУЖДЕНЕЦО! На половината разстояние по оградената с дървета Мейн Стрийт видях ресторантче с табелка на прозореца: НАЙ-ХУБАВИТЕ ШЕЙКОВЕ, ПЪРЖЕНИ КАРТОФКИ И БУРГЕРИ В ЦЯЛ ТЕКСАС! И се наричаше „При Ал“.

Естествено.

Спрях на едно от наклонените места отпред, влязох и си поръчах специалитета „Пронгхорн“, който се оказа двоен чийзбургер със сос за барбекю. Поднесоха ми го със сладки пържени картофки и шейк „Родео“ — по избор ванилов, шоколадов или ягодов. „Пронгхорн“ не беше вкусен като фатбургера, но не беше и лош, а пържените картофки бяха точно както ги обичам — хрупкави, солени и леко препечени.

Ал се оказа Ал Стивънс, мършав мъж на средна възраст, който изобщо не приличаше на Ал Темпълтън. Имаше рокаджийска прическа, прошарени бандитски мустаци и хартиена шапка, кокетно кривната над едното око, и говореше със силен, провлачен тексаски акцент. Когато го попитах дали в Джоди се дават много жилища под наем, той се засмя и отговори:

— Богат избор. Но ако става въпрос за работа, градът не е точно център на търговията. Предимно ферми и ще ме извините, но не ми приличате на каубой.

— Не съм. Пиша книги.

— Не думайте! Може би съм чел някоя.

— Още нищо не съм публикувал. Опитвам се. Написал съм половин роман и двама издатели проявиха интерес. Търся тихо място, където да го довърша.

— Джоди е тих. — Ал завъртя очи. — Може да си извадим патент за тишина. Шумно е само в петък вечер.

— Футбол?

— Да, целият град отива на стадиона. На полувремето реват като лъвове, а после крещят името на Джим. Чуват се от три километра. Много е смешно.

— Кой е Джим?

— Джим Ладю, нападателят. Имали сме добри отбори, но не и нападател като Ладю в отбор от Денхолм. И той е още младеж. Всички говорят, че ще спечелим щатския шампионат. Струва ми се твърде оптимистично с противници големите училища в Далас, но надеждата не вреди на никого.

— Освен футбола как е училището?

— Чудесно. Много хора се съмняват в тази работа с областните училища, но се оказа нещо добро. Тази година имат седемстотин ученици. Някои са готови да пътуват с автобус час и нещо. Вероятно си спестяват домашните задължения. Книгата ви за гимназисти ли е? Например като „Училищна джунгла“? Защото тук няма банди. Нашите хлапета все още се държат прилично.

— Не е такава. Имам спестявания, но може да ги увелича, като работя по заместване. Не мога да преподавам на пълен хорариум и да пиша.

— Разбира се — почтително каза Ал.

— Научната ми степен е от Оклахома, но… — Повдигнах рамене, за да покажа, че Оклахома не е от класата на Тексас, но все пак.

— Говорете с Дийк Симънс. Той е директорът. Обикновено вечеря тук. Жена му почина преди две години.

— Съжалявам.

— Всички съжалявахме. Симънс е добър човек. По тези места повечето хора са добри, господин…

— Амбърсън. Джордж Амбърсън.

— Е, Джордж, доста сме сънливи с изключение на петъчните вечери, но може да попаднеш и на по-лошо място. Може пък да се научиш да ревеш като лъв на полувремето.

— Може би.

— Ела пак в шест. Дийк обикновено идва по това време. — Ал се подпря на тезгяха. — Искаш ли един съвет?

— Разбира се.

— Той вероятно ще доведе приятелката си госпожа Коркоран, библиотекарката на училището. Ухажва я от Коледа. Чух, че всъщност Мими Коркоран ръководи гимназията в Денхолм, защото върти Дийк на малкия си пръст. Ако смаеш нея, предполагам, че ще те вземат.

— Ще го запомня.

Седмиците на търсене на жилище в Далас бяха приключили само с една възможност, собственост на човек, на когото не исках да ставам наемател. В Джоди ми отне само три часа да си намеря хубаво място. Не беше апартамент, а спретната дълга и тясна къща с пет стаи. Агентът на недвижими имоти ми каза, че се продава, но собствениците били готови да я дадат под наем на подходящ човек. Имаше засенчен от брястове заден двор, гараж за форда… и климатик. Наемът беше приемлив, като се имаха предвид предимствата.

Името на агента беше Фреди Куинлан. Изпитваше любопитство към мен — мисля, че регистрационните табели на колата ми му се сториха екзотични, и с право. Най-хубавото от всичко беше, че имах чувството, че съм се измъкнал от сянката, надвиснала над мен в Далас, Дери и Сънсет Пойнт, където беше изпепелено наетото ми за дълъг срок бунгало.

— Е, какво ще кажете? — попита Куинлан.

— Искам я, но не мога да дам категоричен отговор този следобед. Първо трябва се срещна с един човек. Агенцията ще бъде ли отворена утре?

— Да. В събота е отворена до обяд. След това се прибирам у дома и гледам мача на седмицата по телевизията. Тази година Сериите са страхотни.

— Да, така е.

Куинлан ми подаде ръка.

— Беше ми приятно да се запознаем, господин Амбърсън. Обзалагам се, че Джоди ще ви хареса. Хората тук са добри. Надявам се, че ще се чувствате добре.

Стиснах ръката му.

— Аз също.

Както каза човекът, надеждата не вреди на никого.

Вечерта отново отидох в ресторантчето на Ал и се представих на директора на гимназията в Денхолм и приятелката му библиотекарката. Те ме поканиха да седна при тях.

Дийк Симънс беше висок, плешив мъж на шейсетина години, а Мими Коркоран — с очила и слънчев загар. Сините ѝ очи зад бифокалните стъкла бяха проницателни и ме оглеждаха, търсейки издайнически знаци. Носеше бастун и боравеше с него с безгрижната (почти презрителна) сръчност, дължаща се на дълга употреба. Стана ми смешно, като видях, че и двамата са понесли знаменца на Денхолм и златисти значки, на които пишеше СИЛАТА ДЖИМ Е В НАС! В Тексас беше петък вечер. Симънс ме попита дали Джоди ми харесва (много), откога съм в Далас (от август) и дали харесвам гимназиалния футбол (о, да). Въпросът, който ми зададе най-близо до темата, беше дали се чувствам уверен в способността си да разпаля интереса на хлапетата. Много заместници имали проблем с това.

— Изпращат ни млади учители, сякаш нямаме по-добри — добави той и отхапа от бургера си „Пронгхорн“.

— Сос, Дийк — обади се Мими и Симънс послушно избърса ъгълчето на устата си със салфетка.

В това време тя продължаваше да ме оглежда — спортно сако, вратовръзка, прическа. Втренчи се дори в обувките ми, докато се приближавах към сепарето им.

— Имате ли препоръки, господин Амбърсън?

— Да, госпожо. Преподавал съм като заместник в Сарасота Каунти.

— А в Мейн?

— Не толкова много, макар че три години преподавах в Уисконсин като редовен учител и после се отказах от пълния работен ден, за да се заема с книгата си. Или поне колкото ми позволяваше финансовото положение. — Наистина имах препоръка от гимназия „Сейнт Винсънт“ в Медисън. Беше добра. Написах си я сам. Разбира се, ако някой провереше, щях да изгоря. Дийк Симънс нямаше да го направи, но проницателната Мими с набръчканата като на каубой кожа на лицето можеше да попита.

— За какво се разказва в романа ви?

Заради това също можех да изгоря, но реших да бъда откровен — доколкото беше възможно, като се имаха предвид необикновените обстоятелства.

— Поредица от убийства и ефектът им върху общността, където са извършени.

— Мили Боже! — възкликна Дийк.

Тя го потупа по ръката.

— Тихо. Продължавайте, господин Амбърсън.

— Отначало действието се развива в измислен град в Мейн — нарекох го Досън, но после реших, че може да звучи по-реалистично, ако градът наистина съществува. По-голям град. Първо мислех да е Тампа, но някак не пасваше.

Мими пренебрежително махна с ръка.

— Твърде пастелно. Твърде много туристи. Подозирам, че сте търсили нещо по-типично.

Умна жена. Знаеше за книгата ми повече от мен.

— Точно така. Затова реших да бъде Далас. Мисля, че градът е подходящ, но…

— Но не искате да живеете там?

— Именно.

— Разбирам. — Тя ровеше с вилицата в чинията си с пържена риба. Дийк я гледаше прехласнато. Мими, изглежда, притежаваше всичко, което той искаше, докато той препускаше по последната отсечка на живота си. Това не беше странно. Всеки обича някого понякога, както мъдро щеше да се изрази Дийн Мартин след няколко години. — А когато не пишете, какво обичате да четете, господин Амбърсън?

— О, почти всичко.

— Чели ли сте „Спасителят в ръжта“?

„О-хо!“ — помислих си.

— Да, госпожо.

Тя нетърпеливо изрече:

— Наричайте ме Мими. Дори децата ми казват така, въпреки че настоявам да сложат едно „госпожа“ отпред за благоприличие. Какво мислите за пламенния протест на господин Селинджър?

Да излъжа ли или да кажа истината? Въпросът обаче не беше сериозен. Тази жена веднага щеше да разбере, че лъжа.

— Мисля, че казва много неща за скапаните петдесет години на двайсетия век и колко хубави могат да бъдат шейсетте. Разбира се, ако хората като Холдън Колдфийлд не загубят гнева си. И куража си.

— Хм. — Тя отново порови в чинията, но видях, че не се храни. Нищо чудно, че приличаше на хвърчило — само да завържеш въже за гърба ѝ и ще литне. — Мислите ли, че книгата трябва да бъде в училищната библиотека?

Въздъхнах и си помислих какво голямо удоволствие би ми доставило да преподавам като заместник в град Джоди, Тексас.

— Да, госпожо… тоест Мими, макар че трябва да бъде давана само на определени ученици и по лична преценка на библиотекаря.

— На библиотекаря? Не на родителите?

— Не. Това е хлъзгав склон.

Мими Коркоран разцъфна в широка усмивка и се обърна към възлюбения си:

— Дийк, този човек не е за списъка със заместниците. Той трябва да бъде назначен на постоянно място.

— Мими…

— Знам, няма свободно място за учител по английски. Но ако Джордж остане тук по-дълго, може да започне работа, след като се пенсионира онзи глупак Фил Бейтман.

— Мими, това е много недискретно.

— Да — съгласи се тя и ми намигна. — И много вярно. Изпратете на Дийк препоръките си от Флорида, господин Амбърсън. Ще свършат работа. Или още по-добре, донесете ги другата седмица. Учебната година започна. Няма смисъл да губим време.

— Наричай ме Джордж.

— Да. — Мими отмести чинията си. — Дийк, това е ужасно. Защо се храним тук?

— Защото аз харесвам бургерите, а ти харесваш ягодовия сладкиш на Ал.

— А, да. Ягодовия сладкиш. Донеси ми от него. Господин Амбърсън, можете ли да останете за футболния мач?

— Не и тази вечер. Трябва да се върна в Далас. Може би следващата седмица. Ако мислите, че ви трябвам.

— Щом Мими ви харесва, и аз ви харесвам — рече Дийк Симънс. — Не мога да ви гарантирам часове всяка седмица, но в някои седмици ще бъдете зает два или дори три дни. Нещата ще се уредят.

— Убеден съм.

— Опасявам се, че заплатата на заместника не е голяма…

— Знам. Търся само начин да допълвам дохода си.

— „Спасителят в ръжта“ никога няма да бъде в библиотеката ни. — Симънс погледна със съжаление възлюбената си, която беше нацупила устни. — Училищният съвет няма да разреши и Мими го знае. — Той отново отхапа от пронгбургера си.

— Времената се менят — заяви Мими Коркоран и посочи първо салфетките и после устата му. — Сос, Дийк.

Следващата седмица направих грешка. Поредното залагане на голяма сума пари трябваше да бъде последното нещо след онова, което ми се случи. Трябваше да бъда по-предпазлив.

Съзнавах риска, но се безпокоях за парите. Бях пристигнал в Тексас с по-малко от шестнайсет хиляди долара. Част от тях бяха остатъкът от парите за залози на Ал, но повечето бяха от две много големи залагания — в Дери и Тампа. Бях похарчил повече от хиляда долара за престоя си в „Адолфъс“ за седем седмици и нещо и установяването ми в новия град щеше да ми струва още четири-петстотин. Освен храната, наема и комуналните услуги щях да се нуждая и от нови дрехи — по-хубави, ако исках да изглеждам прилично в класната стая. Щях да бъда в Джоди две години и половина, преди да приключа работата си с Дий Харви Осуалд. Четиринайсет хиляди долара нямаше да стигнат. Учителската заплата на заместник? Петнайсет долара и петдесет цента на ден. Еха!

Е, добре, можех да спестя четиринайсетте бона, плюс трийсет и понякога четирийсет кинта на седмица като заместник, но трябваше да остана здрав и да не ми се случват злополуки, а не можех да разчитам на това. Защото миналото е не само необратимо, но и коварно. Съпротивлява се. Да, може би имаше елемент на алчност, който се основаваше не толкова на любов към парите, а по-скоро на опияняващата мисъл, че мога да спечеля срещу обикновено непобедима банка, когато си поискам.

„Ако Ал бе проучил фондовата борса щателно, както знаеше кой е спечелил всички баскетболни и футболни мачове и конните надбягвания…“ — помислих си.

Но не го беше направил.

„Ако Фреди Куинлан не беше споменал, че Световните серии ще са трудно предвидими…“

Но го беше направил.

И пак отидох на Грийнвил Авеню.

Казах си, че всички борсови спекуланти със сламени шапки, които стоят пред „Фейт Файненшъл“ (където девизът ни е доверие), залагат на Сериите и някои ще дадат сериозни пари. Казах си, че ще бъда един от многото, а и средно големият залог на господин Джордж Амбърсън, който твърди, че живее в хубав, преустроен в апартамент гараж на Блакуел Стрийт тук, в Далас, ако някой попита — няма да привлече внимание. По дяволите, собствениците на „Фейт Файненшъл“ вероятно не можеха да различат сеньор Едуардо Гутиерес от Тампа от Адам. Или от Хам, синът на Ной.

Казах си много неща и всичките се сведоха до две — беше абсолютно безопасно и разумно да искам повече пари, въпреки че в момента имах достатъчно, за да живея. Глупак. Но глупостта е едно от двете неща, които виждаме ясно, когато премисляме минали събития. Другото са пропуснатите възможности.

На двайсет и осми септември, седмица преди да започнат Сериите, влязох във „Фейт Файненшъл“ и след известно увъртане заложих на „Пиратите“ от Питсбърг срещу „Янките“. Приех залог две към едно, който беше безумен, като се имаше предвид, че „Янките“ са безспорни фаворити. В деня, след като Бил Мазероски отбеляза малко вероятния си хоумрън и подпечата победата на „Пиратите“, отново отидох в Далас и на Грийнвил Авеню. Предполагам, че ако във „Фейт Файненшъл“ нямаше никого, щях да обърна колата и да се върна в Джоди… или може би така си мисля сега. Не знам със сигурност.

Знаех обаче, че имаше опашка от залагащи, които чакаха да си вземат парите, и се присъединих към тях. Групата беше сбъдната мечта на Мартин Лутър Кинг — петдесет процента чернокожи, петдесет процента бели, сто процента щастливи. Повечето взеха само по няколко петарки или може би десетачки или дори двайсетачки, но видях, че някои броят стотачки. Някой въоръжен обирджия, който би избрал този ден, за да ограби „Фейт Файненшъл“, щеше да направи голям удар.

Касиерът беше нисък и набит човек със зелена козирка. Зададе ми стандартния първи въпрос („Ченге ли си? Ако е така, трябва да ми покажеш значката си“) и когато отговорих отрицателно, ме попита как се казвам и поиска да види шофьорската ми книжка, която беше съвсем нова. Бях я получил с препоръчана поща предишната седмица и беше издадена в Тексас. Освен това внимавах да държа палеца си върху адреса в Джоди.

Той ми плати хиляда и двеста долара. Натъпках парите в джоба си и бързо тръгнах към колата си. Когато излязох на магистрала 77 и Далас започна да се отдалечава, а Джоди да се приближава все повече с всяко завъртане на колелата, най-после се отпуснах.

Колко съм глупав.

Ще направим още един скок напред във времето (като се замислите, разказите също съдържат заешки дупки), но първо трябва да разкажа още нещо от 1960 година.

Форт Уърт. 16 ноември 1960 година. Кенеди ще бъде избран за президент след по-малко от седмица. Ъгълът на Балинджър и Западна седма улица. Денят беше студен и облачен. Колите бълваха бял пушек. Метеорологът по „Кей-Лайф“ („Всички хитове, по всяко време“) прогнозираше дъжд, който може да се превърне в суграшица до полунощ, затова внимавайте по пътищата, рокаджии.

Бях се увил в каубойски кожух, а на главата си бях нахлупил филцова шапка със спуснати наушници. Седях на пейка пред Дружеството на животновъдите в Тексас и гледах към Западна седма улица. Бях там почти от час и не мислех, че младият мъж ще стои при майка си повече от това. Според записките на Ал Темпълтън и тримата ѝ сина я бяха напуснали при първа възможност. Надявах се, че тя ще излезе с него от жилищната сграда. Тя се беше завърнала наскоро след няколко месеца, прекарани в Уейко, където бе работила като гледачка в дом за възрастни жени.

Търпението ми беше възнаградено. Вратата на „Ротари Апартмънтс“ се отвори и отвътре излезе кльощав мъж, който много приличаше на Лий Харви Осуалд. Той задържа вратата за жена в късо карирано палто и груби бели обувки на медицинска сестра. Тя стигаше едва до рамото му, но беше яка и набита. Лицето ѝ беше набръчкано. Побелялата ѝ коса беше покрита с червена кърпа. Същото на цвят червило очертаваше тънките ѝ устни, които ѝ придаваха недоволен и заядлив вид на жена, която мисли, че целият свят е против нея и е имала много доказателства за това през годините. Големият брат на Лий Осуалд бързо мина по бетонната пътека. Жената изтича след него и го сграбчи за палтото. Той се обърна към нея на тротоара. Двамата сякаш се караха, но предимно говореше тя. Жената размаха пръст пред лицето му. Нямаше как да разбера за какво го упреква, защото бях на една пряка и половина. После той тръгна към ъгъла на Западна седма улица и Съмит Авеню, както очаквах. Беше дошъл с автобус и това беше най-близката спирка.

Жената остана на мястото си, сякаш се колебаеше. „Хайде, мамо — помислих си. — Няма да го оставиш да си тръгне толкова лесно, нали? Той е само на една пряка и половина по-нататък по улицата. Лий трябваше да отиде чак в Русия, за да избяга от заплашително размахвания ти пръст.“

Тя тръгна след него и когато наближиха ъгъла, повиши тон и я чух ясно.

— Спри, Робърт! Не върви толкова бързо! Не съм свършила с теб!

Той погледна през рамо, но продължи да крачи. Тя го настигна на автобусната спирка и задърпа ръкава му, докато той я погледна. Отново размаха пръст. Долових откъслечни изрази — „ти обеща, дадох ти всичко и кой си, че да ме съдиш“. Не виждах лицето на Осуалд, защото беше с гръб към мен, но прегърбените му рамене бяха достатъчно красноречиви. Съмнявах се, че това е първият път, когато мама го догонва на улицата и бръщолеви, без да се интересува дали някой я гледа. Тя разпери ръка над гърдите си в онзи непреходен жест, който говори: „Виж ме, неблагодарно дете!“

Осуалд бръкна в джоба си, извади портфейла си и ѝ даде банкнота. Тя я пъхна в чантата си, без да я поглежда, и тръгна обратно към „Ротари Апартмънтс“. След това ѝ хрумна нещо друго и пак се обърна към него. Чух я ясно. Пискливият ѝ глас прозвуча като драскане на нокти по черна дъска.

— И ми се обади, ако се чуете с Лий! Все още съм с дуплекс. Само това мога да си позволя, докато си намеря по-хубава работа. Оная Сайкс от долния етаж непрекъснато говори по телефона, но ѝ дадох да разбере. „Госпожо Сайкс“ — рекох ѝ…

Покрай нея мина някакъв мъж. Запуши ухото си с пръст с театрален жест и се ухили. Дори да го видя, мама не му обърна внимание. Нито забеляза смущението на сина си.

— Госпожо Сайкс — рекох, — вие не сте единствената, на която ѝ трябва телефонът, затова ще ви бъда благодарна, ако говорите кратко. И ако не го направите доброволно, ще повикам представител на телефонната компания, който ще ви принуди да го сторите. Това ѝ казах. Обади ми се, Робърт. Знаеш, че трябва да се чуя с Лий.

Автобусът дойде.

— Той е проклет комунист, мамо — извика Робърт, за да се чуе гласът му над свистенето на въздушните спирачки на автобуса, — и няма да се върне. Свикни с тази мисъл.

„Обади ми се!“ — пронизително изкрещя тя. Мрачното ѝ дребно лице беше изкривено. Стоеше с разкрачени крака като боксьор, готов да поеме удар. Какъвто и да е. Всеки. Очите ѝ гневно гледаха зад палячовски очила с черни рамки. Кърпата ѝ беше завързана на двоен възел под брадичката. Заваля дъжд, но тя не обърна внимание. Пое си дъх и извиси глас почти в писъка: — Искам да чуя моето добро момче!

Робърт Осуалд бързо се качи, без да отговори. Автобусът потегли сред облак от синкав пушек. На лицето ѝ засия усмивка, която направи нещо, което смятах за невъзможно — подмлади я и в същото време я загрози.

Покрай нея мина работник. Доколкото видях, не я блъсна, нито дори я докосна, но тя кресна:

— Внимавай къде вървиш! Тротоарът не е твой!

Маргарет Осуалд тръгна към апартамента си. Още се усмихваше, когато извърна глава.

Следобед се върнах в Джоди, развълнуван и замислен. Щях да видя Лий Осуалд чак след година и половина и продължавах да съм твърдо решен да му попреча, но вече изпитвах към него повече съчувствие, отколкото към Франк Дънинг.

Тринайсета глава

Беше осем без петнайсет вечерта на 18 май 1961 година. Над задния ми двор се стелеше дългият тексаски здрач. Прозорецът беше отворен и завесите се развяваха на лекия ветрец. Трой Шондел пееше „Този път“ по радиото. Седях във втората спалня на малката къща, която използвах като кабинет. Бях си взел бюро, изхвърлено от гимназията. Липсваше му единият крак, но го бях поправил. Пишещата ми машина беше преносима „Уебстър“. Преглеждах първите сто петдесет и няколко страници на романа ми „Място на убийство“, най-вече защото Мими Коркоран ме тормозеше да го прочете, а бях установил, че тя е човек, на когото не можеш да отказваш твърде дълго. Всъщност работата вървеше добре. Нямах проблем да превърна Дери в измисления град Досън в първата си чернова, а да превърна Досън в Далас беше още по-лесно. Бях започнал да правя промените само за да не позволя на Мими да го прочете, но сега промените ми се струваха важни и неизбежни. Книгата, изглежда, през цялото време е искала да бъде за Далас.

На вратата се позвъни. Затиснах страниците на ръкописа, за да не се разхвърчат, и отидох да видя кой ми е дошъл на гости. Спомням си много ясно всичко — полюшващите се завеси, гладкия речен камък за затискане на листове, песента „Този път“, разнасяща се от радиото, и дългия тексаски здрач, който бях започнал да харесвам. Би трябвало да го помня. Тогава престанах да живея в миналото и започнах да живея.

Отворих вратата и видях Майкъл Кослоу, който плачеше:

— Не мога, господин Амбърсън, просто не мога и това е.

— Влез, Майк. Нека да поговорим.

Не се изненадах, когато го видях. Пет години ръководех театралния живот в гимназията в Лисбон, преди да избягам в Епохата на всеобщото пушене, и бях виждал много сценичен страх през онези години. Режисьорската работа с тийнейджъри актьори е като жонглиране с буркани с нитроглицерин — вълнуваща и опасна. Видях момичета, които се учеха бързо и бяха красиви и естествени на репетициите на сцената. Видях хилави момчета да съзряват и да порастват с трийсетина сантиметра от първия път, когато произнасяха реплика, предизвикваща смях сред публиката. Бях репетирал със зубрачи и от време на време по някое хлапе, което показваше искрица талант. Но не се бях занимавал с хлапе като Майк Кослоу. Подозирам, че има преподаватели в гимназии и колежи, които цял живот работят с млади аматьори, но никога не са имали момче като него.

Мими Коркоран стана директорка на гимназията в Денхолм и именно тя ме убеди да поставя ученическата пиеса, когато на Алфи Нортън, учителя по математика, който беше правил това от години, поставиха диагноза остра миелоидна левкемия и отиде в Хюстън да се лекува. Помъчих се да откажа на основание, че все още правя проучвания в Далас, но през зимата и ранната пролет на 1961 година не ходех често там. Мими го знаеше, защото винаги когато Дийк се нуждаеше от заместник по английски, аз обикновено бях свободен. Времето ми в Далас беше точно отбелязано. Лий все още беше в Минск и скоро щеше да се ожени за Марина Прусакова, девойката с червената рокля и белите обувки.

— Имаш много време — беше ми казала Мими. Пръстите на ръцете ѝ бяха свити върху несъществуващите ѝ бедра. В онзи ден тя беше непреклонна и не търпеше възражения. — Освен това се плаща.

— Да — отвърнах. — Питах Дийк. Петдесет долара. Ще живея охолно. Както и да е. Засега се оправям с парите. Не може ли да оставим така нещата?

Не. Не можехме. Госпожица Мими беше човешки булдозер и когато срещнеше привидно непоклатим предмет, спускаше греблото и усилваше оборотите на мотора. Каза, че без мен нямало да има ученическа пиеса за пръв път в историята на гимназията. Родителите щели да бъдат разочаровани. Училищният съвет също.

— А аз ще бъда безутешна — добави тя и свъси вежди.

— Опазил ме Бог, Мими. Виж какво ще ти кажа. Ако ми позволиш да избера пиесата — обещавам, че няма да бъде твърде противоречива, ще го направя.

На лицето ѝ се появи ослепителна усмивка, която винаги превръщаше Дийк Симънс в купа овесена каша (като имам предвид характера му, това не беше огромно преобразяване).

— Отлично! Кой знае, може да откриеш някой талантлив актьор в нашите класни стаи.

— Да — отговорих, — когато цъфнат налъмите.

Но животът е шега и наистина открих актьор с талант. И сега той седеше в хола ми, преди да започне първото от четирите изигравания на пиесата ни, заемаше почти целия диван (който смирено бе хлътнал под сто трийсет и петте му килограма) и ревеше неудържимо. Майк Кослоу, известен още като Малкия Лени в адаптацията за гимназисти на „За мишките и хората“ на Джон Стайнбек на Джордж Амбърсън.

Ако, разбира се, успеех да го убедя да излезе на сцената утре.

Мина ми през ума да му дам хартиени носни кърпи, но реших, че няма да свършат работа, и донесох кърпата за съдове от кухнята. Майк избърса лицето си с нея, овладя се донякъде и ме погледна отчаяно. Очите му бяха зачервени и подути. Изглежда, беше плакал цял следобед.

— Добре, Майк. Обясни ми.

— Всички в отбора ми се подиграват, господин Амбърсън. Треньорът започна да ме нарича Кларк Гейбъл и сега всички ми викат така. Дори Джими. — Той имаше предвид Джим Ладю, фантастичния нападател на отбора и най-добрия приятел на Майк.

Не се изненадах за треньора Борман. Той беше дръвник, който проповядваше евангелието на футбола и не обичаше никой да изземва територията му, независимо дали беше сезонът или не. А Майк го бяха наричали и с по-лоши имена. Докато дежурих по коридорите, бях чул да му викат Майк Грубиянина, Джордж от джунглата и Годзила. Той отминаваше със смях прякорите. Тази весела, дори разсеяна реакция към злостните намеци и присмеха може би беше най-голямата висота на дарбата му и с ръста му от метър деветдесет и осем и теглото сто трийсет и пет килограма аз изглеждах пред него като Мики Руни.

Във футболния отбор „Лъвовете“ имаше само една звезда и това беше Джим Ладю — нали му бяхме издигнали билборд на кръстопътя между магистрала 77 и шосе 109. Но ако имаше играч, който правеше възможно Джим да е звезда, това беше Майк Кослоу, който смяташе да подпише с „А&М“ от Тексас веднага щом свърши сезонът. Ладю щеше да играе в „Алабама Кримзън Тайд“ (както радостно твърдяха той и баща му), но ако някой ме попиташе кой от тях най-вероятно ще стане професионалист, бих заложил на Майк. Харесвах Джим, но все очаквах да удари коляното си или да изкълчи рамото си. Майк, от друга страна, имаше подходящо телосложение за професионална кариера.

— Какво казва Боби Джил?

Майк и Боби Джил Олнът бяха неразделни. Прелестно момиче? Да. Русокоса? Да. Мажоретка? Защо изобщо питате?

Той се ухили.

— Боби Джил е на моя страна хиляда процента. Казва да бъда мъж и да не се оставям на момчетата да ме ядосват.

— Разумна млада дама.

— Да, тя е абсолютно най-готината.

— Подозирам обаче, че не си разстроен само заради прякора. Какво друго има, Майк? Кажи ми.

— Ще се изправя пред всичките онези хора и ще стана за смях. Джими ми го каза.

— Джими е страхотен нападател, но когато става дума за актьорска игра, не знае нито едно шибано нещо, мамка му. — Майк примигна. През 1961 година обикновено нямаше да чуеш псувня от учител, но аз бях само заместник и това ме правеше по-свободен. — Мисля, че това ти е ясно. Както казват по тези места, може да си въртоглав, но не и глупав.

— Хората мислят, че съм глупав — тихо каза Майк. — И съм посредствен ученик. Може би не сте видели оценките ми по другите предмети, но имам само тройки и четворки.

— Прегледах го след втората седмица на репетиции, когато видях какво можеш да правиш на сцената. Посредствен ученик си, защото като футболист се предполага, че си такъв. Това е част от етоса.

— От кое?

— Досети се от контекста и си спести тъпия номер за пред приятелите си. Да не говорим за треньора Борман, който вероятно трябва да завърже конец на свирката си, за да запомни от кой край да я надува.

Въпреки зачервените си очи Майк се подсмихна.

— Чуй ме. Хората машинално смятат едрите момчета за глупави. Оспори го, ако искаш. Доколкото чух, ти се разхождаш в това тяло от дванайсетгодишен, затова би трябвало да го знаеш.

Той не възрази.

— Всички от отбора се бяха явили на прослушване за ролята на Лени. Това беше шега. Тъпотия — побърза да добави Майк. — Нищо против вас, господин Амбърсън. Всички от отбора ви харесват. Дори треньорът.

Група играчи бяха нахлули на прослушването и стъписаха по-сериозните кандидати. Всичките твърдяха, че искат да прочетат ролята на грамадния тъп приятел на Джордж Милтън. Разбира се, това беше шега, но прочитът на Майк съвсем не беше смешен, а откритие. Бих използвал електрически ръжен за добитък, за да го задържа в стаята, ако се наложеше, но, разбира се, не бяха необходими крайни мерки. Искате ли да знаете кое е най-хубавото на учителството? Да видиш мига, когато някое хлапе открие таланта си. Няма подобно чувство на света. Майк знаеше, че съучениците му ще се подиграват, но въпреки това прие ролята.

Естествено, на треньора Борман това не му хареса. В случая обаче нямаше какво да направи, особено след като Мими Коркоран беше на моя страна. Той не можеше да претендира, че Майк му трябва за тренировки през април и май, затова се беше принудил да нарича най-добрия си защитник Кларк Гейбъл. Някои хора не могат да се отърват от убеждението, че актьорската игра е за момичета и хомосексуалисти, които искат да са момичета. Гавин Борман беше един от тези хора. На ежегодния купон с бъчви по случай Първи април в „Дон Хагарти“ той ми се оплака, че внушавам разни идеи в главата на онзи „грамаден глупак“.

Отговорих, че всеки има право на мнение и всички тъпаци го имат, и после отминах, оставяйки го с картонена чаша в ръката и озадачено изражение на лицето. Освен това хората като треньора Борман са свикнали да постигат ефект от остроумните си заплахи и не можеха да разберат защо това не въздейства на нищожния заместник, появил се в последната минута на мястото на Алфи Нортън. Не можех да кажа на Борман, че застрелването на човек, за да му попречиш да убие жена си и децата си, те променя.

Общо взето, треньорът нямаше шанс. Избрах няколко други футболисти да играят жители на града, но бях определил Майк за ролята на Лени от момента, в който той отвори уста и рече: „Спомням си за зайците, Джордж!“

Той се превърна в Лени. Майк грабваше не само очите, защото беше огромен, но и сърцето ти. Забравяш всичко друго, както хората забравят всекидневните си грижи, когато Джим Ладю поеме топката. Майк може и да имаше телосложението да смачка противниковия нападател, но Господ — ако има такова божество — го беше създал с хвърляне на генетичното зарче — ако има такова — да изпъква на сцената и да се превъплъщава в друг.

— Бил си глупак за всички освен за себе си — отбелязах.

— Отначало бях и за себе си.

— Защото тогава не си знаел.

— Не, не знаех — с дрезгав глас отвърна той. Почти шепнеше. Наведе глава, защото в очите му отново напираха сълзи и не искаше да ги видя. Треньорът го беше нарекъл Кларк Гейбъл и ако му направех забележка, щеше да каже, че се е пошегувал. Глупак. Ха! Сякаш не знаеше, че играчите от отбора ще чуят и ще го повтарят, и че това ще обиди Майк много повече от прякора Грубиянина. Защо хората причиняват такива неща на надарените? От ревност ли? Или от страх. Може би и от двете. Това хлапе обаче имаше предимството, че знае колко е добър. И на двамата ни беше ясно, че проблемът всъщност не е треньорът Борман. Единственият човек, който можеше да спре Майк да не излезе на сцената утре вечер, беше самият Майк.

— Играл си футбол пред девет пъти по-многобройна публика от онази, която ще бъде в аудиторията. По дяволите, когато се състезавахте за регионалното първенство през ноември, игра пред десет-дванайсет хиляди души. И не бяха дружелюбно настроени.

— Футболът е нещо различно. Когато излезем на терена, всички носим униформи и каски. Различават ни само по номерата. И играем като отбор…

— В пиесата участват още девет души, без да броим жителите на града, които включих, за да дам на приятелите ти от футбола да правят нещо. И те са отбор.

— Не е същото.

— Може би не съвсем. Но едно нещо е същото — ако ги разочароваш, работата се обърква и всички губят. Актьорите, екипът, момичетата от клуб „Пеп“, които направиха рекламата, и всички, които смятат да дойдат на представлението, някои от ферми на осемдесет километра оттук. Да не говорим за мен. И аз губя.

— Предполагам. — Майк беше забил поглед в огромните си крака.

— Бих понесъл загубата на Слим или Кърли. Ще изпратя някого със сценария да прочете ролята. Бих се примирил и със загубата на Жената на Кърли…

— Иска ми се Санди да е малко по-добра. Адски красива е, но ако си каже правилно репликата, става случайно.

Позволих си да изпитам леко задоволство. Започвах да мисля, че всичко ще се оправи.

— Но няма да понеса — нито аз, нито представлението да загубя теб или Винс Ноулс.

Винс играеше Джордж, спътника на Лени, и всъщност бихме понесли загубата му, ако се разболееше от грип или счупеше врата си в автомобилна катастрофа (това винаги е вероятно, като се има предвид как караше фермерския пикап на баща си). Щях да заема мястото на Винс, ако нещата загрубееха, макар че бях твърде висок за ролята, пък и нямаше само да чета. След шест седмици репетиции знаех наизуст всички реплики. Дори по-добре от някои актьори. Ала не можех да заместя Майк. Никой не можеше да го замени поради уникалната му комбинация от размери и талант. Той беше гвоздеят на програмата.

— Ами ако се изложа, мамка му? — попита Майк, а после осъзна какво е казал и закри устата си с ръка.

Седнах на дивана до него. Нямаше много място, но съумях да се побера. В момента не мислех за Джон Кенеди, Ал Темпълтън, Франк Дънинг или света, от който бях дошъл. Съзнанието ми беше съсредоточено единствено върху грамадното момче… и моето представление. Защото в един момент наистина бе станало мое, също както се беше случило по-рано с телефонните дуплекси и евтиния бензин. В момента ми пукаше повече за „За мишките и хората“, отколкото за Лий Харви Осуалд.

Но още повече ми пукаше за Майк.

Сложих ръце на раменете му и го погледнах в очите.

— Чуй ме. Слушаш ли?

— Да.

— Няма да се изложиш, мамка му. Кажи го.

— Аз…

— Кажи го.

— Няма да се изложа, мамка му.

— Ще ги разбиеш. Обещавам ти го, Майк. — Стиснах раменете му. Все едно се опитах да вкопча пръсти в камък. Майк можеше да ме вдигне и да ме сложи на коляното си, но седеше и ме гледаше с кротките си и изпълнени с надежда и сълзи очи. — Чуваш ли ме? Обещавам ти.

Сцената представляваше осветен бряг. Отвъд него имаше тъмно езеро, където седеше публиката. Джордж и Лени стояха на брега на въображаема река. Другите актьори бяха за кулисите, но скоро щяха да се появят отново. Ако грамадният, усмихнат мъж в работен комбинезон трябваше да умре с достойнство, Джордж щеше сам да се погрижи за това.

— Джо? Къде отидоха момчетата?

Мими Коркоран седеше от дясната ми страна. В един момент бе хванала ръката ми и я стискаше. Силно. Бяхме на първия ред. От другата ѝ страна беше Дийк Симънс, който гледаше сцената с леко отворена уста — изражение на фермер, който вижда динозавър да пасе трева в ливадата му.

— Отидоха на лов. Седни, Лени.

Винс Ноулс никога нямаше да стане актьор — най-вероятно щеше да продава „Крайслер-Додж“ в Джоди като баща си, но едно страхотно изпълнение може да вдъхнови всички актьори в пиесата, и това се случи тази вечер. Винс, който на репетициите само един-два пъти постигна горе-долу някакво ниво на реалистичност (предимно защото мишето му интелигентно личице приличаше на описания от Стайнбек Джордж Милтън), прихвана нещо от Майк. Неочаквано по средата на първото действие той като че ли най-после осъзна какво означава да скиташ с единствения си приятел Лени и се въплъти в ролята. Докато го гледах как слага стара филцова шапка на главата си, си помислих, че прилича на Хенри Фонда в „Гроздовете на гнева“.

— Джордж!

— Да?

— Няма ли да ме ругаеш?

— Какво искаш да кажеш?

— Знаеш, Джордж. — Усмивката му сякаш говореше: „Да, знам, че съм глупав, но и двамата сме наясно, че не мога да го превъзмогна“. После седна до Джордж на въображаемия речен бряг, махна шапката си, хвърли я настрана и разроши късата си руса коса. Имитираше гласа на Джордж. Майк го беше постигнал с неестествена лекота още на първата репетиция, без моя помощ. — Ако бях сам, лесно щях да си живея. Щях да работя и да не мисля за нищо. — После възвърна собствения си глас… или по-точно гласа на Лени. — Може да се махна. Ще отида горе на хълмовете и ще заживея в някоя пещера, ако искаш.

Винс Ноулс наведе глава и когато отново я вдигна и заговори, заекваше, а гласът му беше дрезгав. Това беше изразяване на тъга, което той никога не постигаше, дори на репетициите, когато се беше представял най-добре.

— Не, Лени, искам да останеш тук с мен.

— Тогава ми разкажи както по-рано! За другите момчета и за нас.

И тогава чух първото приглушено хлипане от публиката. Беше последвано от друго. И после от трето. Не бях очаквал това и в най-безумните си мечти. По гърба ми полазиха ледени тръпки и погледнах крадешком Мими. Тя все още не плачеше, но блесналите очи говореха, че скоро ще се разридае. Да, дори тя — коравото старо момиче.

Джордж се поколеба и после хвана ръката на Лени — нещо, което Винс не искаше да прави на репетициите. „Педерастка работа“ — казваше.

— Момчетата като нас, Лени… нямат семейство. Никой не дава пукната пара за тях. — С другата си ръка той докосна пистолета, скрит под палтото му, и започна да го измъква, но после пак го прибра. След това явно взе решение, извади го и го придвижи нагоре по крака си.

— Но с нас е друго, Джордж! Нали така?

Майк беше изчезнал. Сцената също. Сега бяха само двамата и когато Лени помоли Джордж да му разкаже за фермичката, зайците и как ще отглеждат зеленчуци, половината публика плачеше на глас. Винс ридаеше толкова силно, че едва произнесе финалните си реплики. Каза на горкия глупав Лени да погледне ей-там и ако се взира достатъчно, ще види фермичката.

Светлините на сцената бавно помръкнаха, докато угаснат напълно. Синди Маккомас отново управляваше прожекторите безупречно. Бърди Джеймисън, училищният чистач, изстреля един халосен патрон. Жена от публиката изписка. Подобна реакция обикновено е последвана от нервен смях, но тази вечер се чуваше само хлипането на зрителите. Настъпи тишина, която продължи пет-десет секунди. Сториха ми се цяла вечност. И после гръмнаха аплодисменти. Това беше най-хубавият гръм, който бях чувал през живота си. Лампите светнаха. Публиката стана на крака. Първите два реда бяха запазени за учителите и аз случайно зърнах треньора Борман. Да бъда проклет, ако и той не ревеше.

Два реда по-назад, където седяха училищните спортисти, Джим Ладю скочи и извика:

— Страшен си, Кослоу!

Думите му предизвикаха радостни възгласи и смях.

Актьорите излязоха да се поклонят, първо футболистите в ролите на жителите на града, после Кърли и съпругата му и след това Кенди и Слим и останалите работници във фермата. Аплодисментите започнаха да стихват и сетне се появи Винс, зачервен и щастлив. Лицето му беше изпотено. Накрая излезе Майк Кослоу. Смутено тътреше крака и после вдигна глава в комично учудване, когато Мими извика:

— Браво!

Другите го повториха и скоро в аудиторията отекна: „Браво, браво, браво!“ Майк се поклони и размаха шапката си толкова ниско, че обърса сцената. Когато се изправи, вече се усмихваше. Но беше нещо повече от усмивка — лицето му се беше преобразило от щастието, запазено за онези, на които най-после е позволено да стигнат до върха.

— Господин Амбърсън! — извика той. — Елате тук, господин Амбърсън!

Актьорите започнаха да скандират:

— Режисьора! Режисьора!

— Не спирай аплодисментите — изръмжа Мими. — Качи се на сцената, глупчо!

Подчиних се и ръкоплясканията отново се усилиха. Майк ме сграбчи, прегърна ме, повдигна ме, пусна ме на земята и сърдечно ме целуна по бузата. Всички се засмяха, включително и аз. Хванахме се за ръце, вдигнахме ги и се поклонихме. Докато слушах овациите, ми хрумна мисъл, която ме смрази. В Минск имаше младоженци. Лий и Марина бяха съпружеска двойка точно от деветнайсет дни.

Три седмици по-късно, точно преди да разпуснат учениците в лятна ваканция, отидох в Далас да направя снимки на трите апартамента, където щяха да живеят Лий и Марина. Използвах малък фотоапарат „Минокс“ и го държах на дланта си така, че обективът да наднича между двата ми разперени пръста. Чувствах се смешно — по-скоро като карикатурите в шлифери в комикса „Шпионин срещу шпионин“ в списание „Мад“, отколкото като Джеймс Бонд, но се бях научил да внимавам за такива неща.

Когато се върнах вкъщи, небесносиният автомобил „Неш Рамблър“ на Мими Коркоран беше паркиран пред дома ми и Мими сядаше зад волана. Видя ме и отново слезе. Лека гримаса изкриви лицето ѝ — от болка или усилие, но когато стигна до края на алеята, на лицето ѝ се виждаше обичайната суха усмивка, сякаш я забавлявах. В ръцете си държеше обемист кафяв плик, който съдържаше сто и петдесетте страници на „Място на убийство“. Най-после бях отстъпил пред натиска ѝ… но това стана едва онзи ден.

— Или много си го харесала, или не си стигнала дори до десетата страница — рекох и взех плика. — Кое от двете?

Усмивката ѝ беше загадъчна.

— Като повечето библиотекари чета бързо. Може ли да влезем и да поговорим за романа? Още не е средата на юни, а вече е много горещо.

Да, тя се потеше — нещо, което не бях виждал досега. Освен това ми се стори отслабнала. Това не беше хубаво за жена, която няма килограми за сваляне.

Седнахме в хола с големи чаши айскафе — аз на креслото, а Мими на дивана — и тя изказа мнението си:

— Хареса ми, че убиецът е облечен като клоун. Наречи ме луда, но това ми се видя възхитително зловещо.

— Ако ти си луда, и аз съм същият.

Мими се усмихна.

— Сигурна съм, че ще намериш издател. Общо взето, книгата много ми хареса.

Почувствах се малко обиден. „Място на убийство“ може и да беше започната като камуфлаж, но бе станала важна за мен. Беше нещо като таен спомен. На нервите.

— Това „общо взето“ ми напомни за Александър Поуп — заклеймяване с леко одобрение.

— Не исках да прозвучи така, само че… по дяволите, Джордж, призванието ти не е писането, а да преподаваш. И ако публикуваш тази книга, никое училище в Съединените щати няма да те назначи. — Тя млъкна и после добави: — Освен може би в Масачузетс.

Не отговорих. Направо онемях.

— Онова, което направи с Майк Кослоу и за него, беше най-изумителното и прекрасно нещо, което съм виждала.

— Не бях аз, Мими. Той има талант…

— Знам, това беше очевидно от момента, в който той излезе на сцената и си отвори устата, но ще ти кажа нещо, приятелю мой. Нещо, на което са ме научили четирийсетте години в гимназиите и шейсетте години живот. Актьорският талант се среща много по-често от таланта да го развиеш. Всеки родител с твърда ръка може да го смачка, но да го развиеш е много по-трудно. Ти притежаваш този талант, и то много по-голям от онзи, който е написал това. — Тя почука с пръст по купчината страници на масичката за кафе пред нея.

— Не знам какво да кажа.

— Кажи благодаря и ми направи комплимент за проницателната преценка.

— Благодаря. Само красивата ти външност превъзхожда проницателността ти.

Усмивката ѝ стана по-суха от всякога.

— Не превишавай правата си, Джордж.

— Добре, госпожо Мими.

Усмивката ѝ изчезна. Тя се наведе към мен. Сините ѝ очи зад очилата изглеждаха огромни и плуваха на лицето ѝ. Кожата под слънчевия загар беше жълтеникава, а бузите ѝ бяха хлътнали. Кога се беше случило това? Забелязал ли беше Дийк? Не, абсурд. Той не би забелязал, че е обул два различни чорапа.

— Фил Бейтман не само заплашва, че ще се пенсионира, но вече хвърли бомбата, както би се изразил нашият очарователен треньор Борман. Това означава, че има свободно място за учител по английски. Ела да преподаваш на постоянно място в гимназията, Джордж. Децата те харесват и след ученическата пиеса общността те мисли за втори Алфред Хичкок. Дийк няма търпение да види заявлението ти. Каза ми го снощи. Моля те. Публикувай романа под псевдоним, ако трябва, но ела да преподаваш. За това си роден.

Много исках да кажа „да“, защото Мими беше права. Работата ми не беше да пиша книги, и със сигурност не да убивам хора, колкото и да го заслужаваха. Пък и Джоди. Бях дошъл в града като чужденец, изселен от епохата и родното си място, и първите думи, които ми казаха тук — от Ал Стивънс в ресторантчето — бяха приятелски. Ако някога сте изпитвали носталгия или сте се чувствали изгнаник от всички неща и хора, които са ви формирали, знаете колко важни са думите за добре дошъл и дружелюбните усмивки. Джоди беше антипод на Далас и сега един от знатните му граждани ме молеше да бъда постоянен жител, а не гост. Но повратният момент наближаваше. Само че още не беше дошъл. Може би…

— Джордж? Изражението ти е изключително странно.

— Нарича се мислене. Ще ми позволиш ли да си помисля?

Мими сложи ръце на лицето си и оформи с устни комично „О“ на извинение.

— Жива да не бях!

Не ѝ обърнах внимание, защото прелиствах наум записките на Ал. Вече не беше необходимо да ги поглеждам, за да си ги припомня. Когато новата учебна година започнеше през септември, Осуалд все още щеше да бъде в Русия, въпреки че вече беше започнал дългата битка за документи, за да се върне в Америка със съпругата и дъщеря си Джун, с която Марина щеше да забременее всеки момент. Накрая Осуалд щеше да спечели битката, изправяйки една могъща бюрокрация срещу друга с инстинктивна (макар и първична) хитрост, но те щяха да слязат от парахода „Маасдам“ и да стъпят на американска земя чак в средата на следващата година. А Тексас…

— Мимс, училищната година обикновено свършва в първата седмица на юни, нали?

— Винаги. Децата, които се нуждаят от работа през лятото, трябва да имат време да си я осигурят.

Тексас… Семейство Осуалд щяха да пристигнат там на 14 юни 1962 година.

— И договорът ми ще бъде на изпитателен срок? За една година?

— Да, с възможност за подновяване, ако и двете страни са доволни.

— Тогава имаш учител по английски на изпитателен срок.

Тя се засмя, плесна с длани, стана и протегна ръце.

— Чудесно! Прегръдка за госпожа Мими!

Прегърнах я и после бързо я пуснах, когато чух, че изохка.

— По дяволите, какво ти има, мадам?

Мими Коркоран седна на дивана, взе айскафето си и отпи малка глътка.

— Нека да ти дам два съвета, Джордж. Първо, никога не наричай „мадам“ жена от Тексас, ако идваш от Севера, защото звучи иронично. И второ, никога не питай която и да било жена какво ѝ има. Опитай нещо по-деликатно, например „Добре ли се чувстваш?“.

— Добре ли се чувстваш?

— Защо не? Ще се омъжвам.

Отначало не можах да проумея какво ми казва. Сериозният израз в очите ѝ говореше, че не се шегува. Увърташе за нещо, вероятно неприятно.

— Кажи „Поздравления, госпожо Мими.“

— Поздравления, госпожо Мими.

— Дийк постави въпроса за пръв път преди година. Отказах. Отговорих, че е твърде скоро след смъртта на жена му и хората ще говорят. С течение на времето въпросът загуби характера си на спор. Съмнявам се дали ще ни одумват много, като се има предвид възрастта ни. Жителите на малките градове съзнават, че хора като Дийк и мен не могат да си позволят лукса на благоприличието, след като достигнем определена степен на зрялост. Истината е, че харесвах нещата такива каквито са. Той ме обича много повече, отколкото аз него, но го харесвам. С риск да те смутя, дори дамите, достигнали определена степен на зрялост, нямат нищо против едно хубаво чукане в събота вечер. Смущавам ли те?

— Не. Всъщност ти се възхищавам.

Тя пак се усмихна сухо.

— Чудесно, защото когато сутрин спусна крака от леглото, първата ми мисъл, когато стъпя на пода, е: „Как да възхитя днес Джордж Амбърсън?“

— Не превишавайте правата си, госпожо Мими.

— Говориш като мъж. — Тя отново отпи малка глътка айскафе. — Имах две цели, когато дойдох тук днес. Постигнах първата. Сега ще премина към втората, за да можеш да продължиш деня си. С Дийк ще се женим на двайсет и първи юли, петък. Церемонията ще бъде скромна, в дома му — ние, свещеникът и няколко членове на семейството. Родителите му, които са доста жизнени за динозаври, ще дойдат от Алабама, а сестра ми — от Сан Диего. Приемът ще бъде градинско увеселение в дома ми на другия ден. От два часа следобед, докато всички се напият. Каним почти всички в града. Ще има пината и лимонада за малките деца, скара и буренца с бира за големите деца и дори оркестър от Сан Антон. Надявам се, че могат да свирят „Луи, Луи“ толкова добре, колкото „Ла Палома“. Ако не ни удостоиш с присъствието си…

— Ще бъдеш безутешна?

— Да. Ще запомниш ли датата?

— Абсолютно.

— Добре. С Дийк ще заминем за Мексико в неделя, когато махмурлукът му ще бъде преминал. Старички сме за меден месец, но отвъд южната ни граница има някои възможности, които не се предлагат в нашия щат. Експериментални процедури. Съмнявам се, че ще имат ефект, но Дийк се надява. Какво пък, по дяволите, струва си да опитаме. Животът… — Тя въздъхна тъжно. — Животът е твърде хубав, за да се предаваш без съпротива, нали?

— Да.

— Така е. И човек се държи. — Мими се втренчи изпитателно в мен. — Ще се разплачеш ли, Джордж?

— Не.

— Хубаво, защото би ме смутил. Може дори и аз да се разрева, а не го правя добре. Никой няма да напише стихотворение за моите сълзи. Аз квакам като жаба.

— Лошо ли е положението, ако мога да попитам?

— Доста — безцеремонно отвърна тя. — Може би имам осем месеца. Вероятно година. Ако билковото лечение или костилките от праскови, или каквото там предлагат в Мексико, са вълшебен цяр.

— Много съжалявам.

— Благодаря ти, Джордж. Изрази се точно и учтиво. Малко повече, и щеше да прозвучи блудкаво сантиментално.

Усмихнах се.

— Имам и друга причина да те поканя на приема ни, макар че не е необходимо да споменавам, че очарователната ти компания и остроумен разговор ще бъдат достатъчни, Фил Бейтман не е единственият, който се пенсионира.

— Мими, не го прави. Вземи си отпуск, ако трябва, но…

Тя поклати глава категорично.

— Болна или здрава, четирийсет години стигат. Време е за по-млади ръце, очи и ум. По моя препоръка Дийк назначи добре подготвена млада жена от Джорджия. Името ѝ е Сейди Клейтън. Тя ще бъде на приема и не познава абсолютно никого, затова очаквам да се държиш мило с нея.

— Госпожа Клейтън?

— Не съм казала такова нещо. — Мими ме погледна невинно. — Мисля, че скоро тя ще възвърне моминското си име. След някои правни формалности.

— Мими, сватосваш ли ме?

— Съвсем не — отвърна тя и после се подсмихна. — Едва ли, въпреки че ти ще бъдеш единственият учител по английски, който в момента е необвързан, и за теб ще бъде естествено да се държиш като неин наставник.

Помислих си, че това е гигантски скок в нелогичното, особено за такъв подреден ум като нейния, но я изпратих до вратата, без да го кажа.

— Ако е толкова сериозно, колкото казваш, трябва да потърсиш лечение веднага. И то не от някой знахар в Хуарес, а трябва да бъдеш в клиниката в Кливланд. — Не знаех дали клиниката в Кливланд вече съществува, но ми беше все едно.

— Не мисля така. Пред избора да умра в болнична стая, набодена с тръбички и жички, или да умра в хасиенда на мексиканското крайбрежие това е… по-тарикатско, както ти обичаш да се изразяваш. Има и още нещо. — Тя ме погледна, без да трепне. — Болката все още не е много силна, но ми казаха, че ще стане непоносима. В Мексико е по-малко вероятно да заемат морални пози за големи дози морфин или нембутал, ако се стигне дотам. Повярвай ми, знам какво правя.

Въз основа на случилото се с Ал Темпълтън предположих, че това е вярно. Сложих ръце на раменете ѝ и този път я прегърнах много нежно и целунах набръчканата ѝ буза.

Мими издържа с усмивка и после се изплъзна от обятията ми. Вгледах се в лицето ми.

— Бих искала да знам твоята история, приятелю мой.

Повдигнах рамене.

— Аз съм отворена книга, госпожо Мими.

Тя се засмя.

— Дрън-дрън. Твърдиш, че си от Уисконсин, но дойде в Джоди с провлачен говор от Нова Англия и табели на колата от Флорида. Казваш, че пътуваш до Далас, за да правиш проучвания и ръкописът ти претендира да е за Далас, но героите в него говорят като жители на Нова Англия. Може би ще искаш да промениш тези неща.

А аз си мислех, че редакцията ми е много хитра.

Мими продължаваше да ме гледа изпитателно. Борех се да не наведа глава и успях.

— Понякога се чудя дали не си космически пришълец като Майкъл Рени в „Денят, в който Земята спря да се върти“, дошъл да анализира местното население и да докладва на Алфа Кентавър дали все още има надежда за нас като вид, или трябва да ни взривят с плазмени лъчи, преди да разпространим бацилите си в останалата част на галактиката.

— Имаш богато въображение — усмихнах се.

— Хубаво. Неприятно ми е да си мисля, че Тексас преценява цялата ни планета.

— Ако Джоди е проба, сигурен съм, че Земята ще издържи проверката.

— Тук ти харесва, нали?

— Да.

— Джордж Амбърсън ли е истинското ти име?

— Не. Промених го поради важни за мен причини, които не засягат никой друг. Предпочитам да ги премълча. По очевидни причини.

Тя кимна.

— Да. Е, ще се видим, Джордж. На обяд, в библиотеката… и на купона, разбира се. Ще бъдеш мил със Сейди Клейтън, нали?

— Невъзможно мил. — Произнесох го по тексаски и Мими се засмя.

Щом тя си отиде, дълго седях в хола, без да чета или да гледам телевизия. А да поработя върху ръкописите изобщо не ми мина през ума. Мислех за работата, която преди малко се бях съгласил да приема — да преподавам английски в денхолмската гимназия, дома на „Лъвовете“. Реших, че не съжалявам. Можех да крещя в полувремето наред с най-добрите.

Е, съжалявах за едно нещо, но не беше за мен. Когато се замислих за Мими и състоянието ѝ, изпитах огромно съжаление.

По въпроса за любовта от пръв поглед съм на мнението на „Бийтълс“ — вярвам, че се случва непрекъснато. Ала не се случи между мен и Сейди, въпреки че я прегърнах още първия път, когато я срещнах, и обвих в шепа лявата ѝ гърда. Ето защо предполагам, че съм съгласен и с Мики и Силвия, които пеят, че любовта е странна.

Времето в Южноцентрален Тексас може да бъде жестоко горещо в средата на юли, но на купона в събота на другия ден след венчавката беше почти идеално. Температурата беше двайсет и седем градуса и на небето с цвят на избелели работни дрехи бързо се носеха множество бели облаци. Дълги ивици слънчеви лъчи и сенки изпъстряха задния двор на Мими, който се намираше на лек склон, завършващ с кален ручей, който тя наричаше Безименен поток.

Дърветата бяха украсени със знаменца в жълто и сребристо — цветовете на гимназията в Денхолм — и наистина имаше пината, окачена примамливо ниско на надвисналия клон на елата. Всяко дете, което минаваше покрай нея, я поглеждаше с копнеж.

— След вечеря децата ще получат пръчки и ще я удрят — каза някой зад лявото ми рамо. — Вътре има бонбони и играчки за всички ниньос11.

Обърнах се и видях Майк Кослоу, сияещ (и сякаш леко халюциниращ) в тесни черни джинси и бяла риза с разкопчана яка. На гърба му висеше сомбреро, а на кръста му беше препасан пъстроцветен шал. Видях няколко други футболисти, сред които Джим Ладю, издокарани по същия смешен начин, да сноват насам-натам с подноси. Майк ми предложи подноса си с леко крива усмивка.

— Канапе, сеньор Амбърсън?

Взех си скарида на клечка и я потопих в соса.

— Хубав тоалет. Като Спийди Гонзалес си.

— Не започвайте. Ако искате да видите истински тоалет, погледнете Винс Ноулс. — Той посочи група учители, които непохватно, но въодушевено играеха волейбол. Съзрях Винс, облечен в смокинг и с цилиндър на главата. Беше заобиколен от заинтригувани деца, които гледаха как изважда шалчета отнякъде. Номерът минава, ако си малък и не забелязваш шалчето, подаващо се от ръкава му. Лъскавите му мустаци блестяха на слънцето. — Предпочитам да изглеждам като Сиско Кид от комикса — добави Майк.

— Сигурен съм, че сте страхотни сервитьори, но кой ви убеди да се облечете така, за Бога? И знае ли треньорът?

— Би трябвало. Той е тук.

— Нима? Не съм го виждал.

— До скарата е. А дрехите… госпожица Мими може да бъде много убедителна.

Помислих си за договора, който бях подписал.

— Знам.

Майк понижи тон:

— Всички знаем, че тя е болна. Освен това… приемам го като актьорска игра. — Той застана като тореадор, което не е лесно, когато носиш поднос с канапета. — Арива12!

— Не е зле, но…

— Знам, още не съм се въплътил напълно в ролята. Трябва да се вживея в нея, нали?

— Марлон Брандо успя. Какво ще правите през есента, Майк?

— Последна година. Джим в нападение. Аз, Хани Алварес, Чип Уигинс и Карл Крокет в защита. Отиваме на щатския шампионат и златната топка ще бъде във витрината с трофеите.

— Харесва ми нагласата ти.

— Ще поставяте ли пиеса през есента, господин Амбърсън?

— Това е планът.

— Страхотно. Запазете ми роля… но заради футбола ще трябва да бъде малка. Вижте оркестъра. Не свирят лошо.

Групата всъщност беше много добра. Надписът на барабаните беше „Рицарите“. Младият певец отброи няколко такта и музикантите се впуснаха в разгорещена версия на „О, главата ми“, старата песен на Ричи Валенс — не толкова стара през лятото на 1961 година, въпреки че Валенс беше загинал преди две години.

Взех си бира в картонена чаша и се приближих до естрадата. Гласът на хлапето беше познат, както и йониката, която звучеше така, сякаш отчаяно искаше да бъде акордеон. И изведнъж загрях. Тийнейджърът беше Дъг Сам и след няколко години щеше да има свои хитове — „Тя е движеща сила“ и „Мендосино“. Това щеше да стане по време на британската инвазия, затова групата, която свиреше тексаско-мексикански рок, щеше да бъде наречена с псевдобританското „Сър Дъглас квинтет“.

— Джордж? Ела да се запознаеш с един човек.

Обърнах се. Мими се качваше по склона и водеше някаква жена. Първото, което забелязах в Сейди, беше ръстът ѝ. Носеше ниски обувки като повечето жени на приема, тъй като знаеха, че иде прекарат следобеда и вечерта прави навън, но тази жена вероятно бе носила ниски обувки и на сватбата си и дори по този повод бе избрала рокля, която да скрива босите ѝ крака, за да не стърчи комично над младоженеца, докато стоят пред олтара. Беше висока най-малко метър и осемдесет. Превъзхождах я поне със седем-осем сантиметра, но освен треньора Борман и Грег Ъндъруд, учител по история, вероятно бях единственият. А Грег беше върлина. Сейди имаше хубава фигура. Знаеше го и се стесняваше, вместо да се гордее. Разбрах го по начина, по който вървеше.

„Знам, че съм по-височка от нормалното — говореше походката ѝ. — Не съм виновна. Такава съм пораснала.“ Беше облечена в рокля без ръкави на рози. Ръцете ѝ имаха слънчев загар. Беше си сложила малко розово червило, но нямаше грим.

Сигурен съм, че не беше любов от пръв поглед, но изненадващо ясно си спомням първия път, когато я видях. Ще излъжа, ако ви кажа, че си спомням с подобна яснота първия път, когато видях бившата си съпруга Кристи Епинг. Разбира се, това се случи в клуб за танци и двамата бяхме пийнали, затова може да го пропусна.

Сейди беше хубава по типичния за американските момичета непринуден начин, който сякаш казва: „Получаваш това, което виждаш.“ Имаше и нещо друго. В деня на приема си помислих, че това нещо друго е непохватността, присъща на едрите хора. По-късно установих, че тя изобщо не е непохватна. Всъщност беше много далеч от това.

Мими изглеждаше добре — или поне не по-зле, отколкото в деня, когато дойде в дома ми и ме убеди да заема постоянното място, но се беше гримирала, което беше необичайно. Пудрата не скриваше напълно сенките под очите ѝ, вероятно причинени от комбинация от безсъние и болка, нито новите бръчки в ъгълчетата на устата ѝ. Обаче се усмихваше, и защо не? Беше се омъжила за приятеля си, правеше купон, който очевидно беше голям успех, и бе довела красиво момиче в хубава лятна рокля да се запознае с единствения неангажиран и желан учител по английски в училището.

— Хей, Мими. — Тръгнах по склона към нея, проправяйки си път между масите за карти, където по-късно гостите щяха да седнат да ядат скара и да гледат залеза. — Честито! Сега ще трябва да свикна да те наричам госпожа Симънс.

Тя пак се усмихна кисело.

— Моля те, придържай се към Мими. Свикнала съм. Искам да се запознаеш с новия член на персонала ни. Това е…

Някой не си беше направил труда да бутне сгъваем стол под масата и голямото русокосо момиче, което вече беше протегнало ръка към мен и се усмихваше, се спъна в него и полетя напред. Столът се повлече заедно с нея и видях опасност кракът му да се забие в корема ѝ.

Пуснах чашата на тревата, направих крачка напред и я сграбчих, докато падаше. Лявата ми ръка я прихвана през кръста, а дясната попадна по-високо и хвана нещо топло, овално и гъвкаво. Памучната рокля между ръката ми и гърдата ѝ се плъзна по гладкото ѝ найлоново или копринено бельо. Запознанството ни щеше да бъде още по-интимно, но ни предпазиха ъглите на стола, и въпреки че леко залитнах от инерцията на седемдесет и петте ѝ килограма, успях да се задържа на крака, тя също.

Отдръпнах ръка от онази част от нея, която рядко се стиска при запознанство между непознати, и рекох:

— Здравейте. Аз съм… — Джейк. Едва не изтърсих името си от XXI век, но се улових в последната секунда. — Аз съм Джордж. Приятно ми е да се запознаем.

Сейди се беше изчервила до корените на косата си. Вероятно и аз бях поруменял. Тя обаче запази присъствие на духа и се засмя:

— И на мен ми е приятно. Мисля, че току-що ме спасихте от много неприятна злополука.

Може би. Защото наистина беше така. Сейди не беше непохватна, просто привличаше бедите. Беше забавно, докато не осъзнаеш какво е всъщност — леко налудничаво. По-късно тя ми каза, че роклята ѝ се закачила за вратата на колата, когато с кавалера ѝ пристигали на абитуриентския бал, и полата ѝ се откъснала. Друг път фонтанът, покрай който минала, се повредил и водата изплискала лицето ѝ. Подпалила цяла кутия кибрит, докато си палела цигара, и много пъти изгаряла пръстите си или опърляла косата си. Сутиенът ѝ се скъсал по време на родителска среща и откривала огромни бримки на чорапите си преди училищни събирания, на които трябвало да говори.

Пазела главата си, когато минавала през врати (както се учат да правят всички високи хора), но винаги някой ги отварял непредпазливо в лицето ѝ точно когато се приближавала към тях. Три пъти засядала в асансьори, веднъж за два часа, а миналата година, в универсален магазин в Савана, наскоро монтираният ескалатор погълнал едната ѝ обувка. Разбира се, тогава не знаех всичко това. Знаех само, че в онзи юлски следобед една хубава жена с руси коси и сини очи бе паднала в ръцете ми.

— Виждам, че с госпожица Дънхил вече се разбирате отлично — подхвърли Мими. — Е, ще ви оставя да се опознаете.

„Аха — помислих си, — промяната от госпожа Клейтън в госпожица Дънхил вече е в сила, независимо от правните формалности.“ Междувременно единият крак на стола се беше забил в земята. Сейди се опита да го издърпа, но отначало столът не искаше да излезе. Когато се измъкна, облегалката подскочи нагоре по крака ѝ, разпра полата ѝ и разкри чорапа ѝ чак до жартиера — розов като розите на роклята ѝ. Сейди извика от раздразнение. Зачервеното ѝ лице потъмня до обезпокоителния оттенък на нажежена огнеупорна тухла.

Взех стола и го оставих настрана.

— Госпожице Дънхил… Сейди… ако някога съм виждал жена, която се нуждае от студена бира, това си ти. Ела с мен.

— Благодаря. Много съжалявам. Майка ми казваше да не се хвърлям на мъжете, но така и не се научих.

Докато я водех към редицата бъчвички и посочвах учителите по пътя (като я хванах за ръката, за да заобиколим волейболист, който щеше да се блъсне в нея, докато тичаше с гръб), почувствах, че съм сигурен в едно — можехме да бъдем колеги и приятели, дори добри, но между нас никога нямаше да има нищо повече от това, колкото и да се надяваше Мими. В комедия с Рок Хъдсън и Дорис Дей запознанството ни несъмнено щеше да бъде окачествено като „симпатична среща“, но в реалния живот, пред публика, която още се хилеше, беше само непохватно и неудобно. Да, Сейди беше хубава. Да, беше ми приятно да вървя с такова високо момиче и пак да съм по-висок от нея. И гъвкавата твърдост на гърдата ѝ, съчетана с двойния пласт памук и секси найлон, ми беше доставила удоволствие. Но освен ако не си петнайсетгодишен, случайното опипване на градинско парти не може да се нарече любов от пръв поглед.

Дадох на госпожица Дънхил прясна (или не съвсем прясна) бира и застанахме близо до импровизирания бар, колкото изискваше доброто възпитание. Смяхме се, когато гълъбът, който Винс Ноулс беше донесъл за случая, подаде глава от цилиндъра и го клъвна по пръста. Показах ѝ и други преподаватели (мнозина вече напускащи град Трезвеност с експреса „Алкохол“). Сейди каза, че никога няма да се запознае с всичките, но аз я уверих, че това ще стане. Помолих я да ми се обади, ако се нуждае от помощ или нещо друго. Необходимият брой минути, очакваните гамбити в разговора. После тя отново ми благодари, че съм я спасил от неприятно падане, и отиде да види децата, които скоро щяха да започнат да удрят пинатата, за да я разкъсат и да им пусне бонбони. Наблюдавах я, докато вървеше, не влюбено, а малко похотливо, и ще призная, че мислех за горния край на чорапа и розовия ѝ жартиер.

Мислите ми отново се върнаха към нея през нощта, когато се готвех да си лягам. Сейди изпълваше красиво пространство и моите очи не бяха единствените, които следваха съблазнителната ѝ поклащаща се походка, докато вървеше в роклята си на рози, но това беше всичко. Какво повече можеше да има? Бях прочел книга, озаглавена „Надеждна съпруга“, преди да се отправя на най-странното пътешествие в света, и докато си лягах, си спомних ред от романа: „Той беше загубил навика за романтика.“

„И аз съм така. Напълно съм загубил този навик — помислих си, докато угасях лампата, и после, докато щурците ме приспиваха: — Но не само гърдата ѝ беше хубава, а и тежестта на Сейди в обятията ми.“

Оказа се обаче, че съвсем не съм загубил навика за романтика.

През август в Джоди беше горещо като в пещ. Температурата беше най-малко трийсет и два градуса и често надвишаваше трийсет и седем. Климатикът във взетата под наем къща на Меса Лейн беше добър, но не можеше да устои на непрестанните атаки. Понякога — ако имаше разхлаждащ дъжд, — нощите бяха малко по-поносими.

Сутринта на двайсет и седми август бях зад бюрото си и пишех „Място на убийство“ по баскетболни шорти и нищо друго, когато на вратата се позвъни. Намръщих се. Беше неделя, бях чул надпреварващите се църковни камбани и повечето хора, които познавах, посещаваха едно от петте места за богослужение.

Навлякох тениска и се приближих до вратата. На прага стояха треньорът Борман и Елън Докърти, бившата председателка на учителите по домашно обучение и действаща директорка на гимназията в Денхолм през следващата година. Никой не се изненада, когато Дийк подаде оставката си в един и същи ден с Мими. Треньорът се беше напъхал в тъмносин костюм и крещяща вратовръзка, която сякаш задушаваше дебелия му врат. Елън бе облякла строго официален сив тоалет, освежен от дантела на врата. Бяха адски сериозни. Първата ми мисъл беше убедителна и безумна: „Те знаят. Някак са разбрали кой съм и откъде идвам и са дошли да ми кажат.“

Устните на треньора Борман треперех и макар че не плачеше, очите на Елън бяха пълни със сълзи. И после разбрах.

— Мими?

Треньорът кимна.

— Дийк ми се обади. Взех Ели — обикновено ходим заедно на църква — и съобщаваме на хората. Първо на онези, които Мими харесваше най-много.

— Съжалявам. Как е Дийк?

— Държи се — отвърна Елън и сетне погледна треньора малко сурово. — Поне според него.

— Да, добре е — рече Борман. — Сломен е, разбира се.

— Как няма да е — отбелязах.

— Ще я кремира. — Устните на Елън се свиха неодобрително. — Каза, че тя така искала.

Замислих се.

— Трябва да организираме специално събиране, щом започне училището. Можем ли да го направим? Да има речи. Може да прожектираме диапозитиви. Хората сигурно имат много нейни снимки.

— Чудесна идея — съгласи се Елън. — Можеш ли да го организираш, Джордж?

— С удоволствие ще се опитам.

— Помоли госпожица Дънхил да ти помогне — предложи тя и преди да ми минат през ума подозрения за нови опити за сватосване, добави: — Мисля, че това ще помогне на момчетата и момичетата, които обичаха Мимс, да знаят, че избраната от нея заместничка е помогнала за организирането на тържество в нейна памет. Ще помогне и на Сейди.

Разбира се. Като новодошла Сейди можеше да се възползва от малко добра воля, с която да започне учебната година.

— Добре, ще говоря с нея. Благодаря и на двама ви. Добре ли сте?

— Да — решително отвърна треньорът, но устните му продължаваха да треперят. Харесах го заради това. Двамата бавно тръгнаха към колата му, която беше паркирана до тротоара. Борман придържаше Елън за лакътя. И заради това го харесах.

Затворих вратата, седнах на пейката в хола и се замислих как Мими каза, че ще бъде безутешна, ако не поема ученическата пиеса. И ако не заема свободното място за учител поне за една година. И ако не дойда на сватбеното ѝ тържество. Мими, която смяташе, че мястото на „Спасителят в ръжта“ е в училищната библиотека, и която нямаше нищо против едно хубаво чукане в събота вечер. Тя беше от учителите, които децата помнят дълго след дипломирането си и понякога идват да ги посетят. Човек, който от време на време се появява в критичен момент в неспокойния живот на ученика и внася драстична промяна.

Кой може да намери добродетелна жена? — казва притчата. — Тя е много по-ценна от скъпоценни камъни. Тя търси вълна и лен и работи с ръцете си това що ѝ е угодно. Тя е като търговски кораби — донася храната си отдалеч.

Всеки учител знае, че има повече дрехи, отколкото можеш да облечеш, и че храната не е онова, което слагаш в устата си. Госпожица Мими беше нахранила и облякла мнозина. Включително мен. Седях на пейката, която бях купил от пазара за вещи втора употреба, навел глава и подпрял чело на дланите си. Мислех за Мими и бях много тъжен, но очите ми останаха сухи.

Не съм ревльо.

Сейди веднага се съгласи да ми помогне да организираме възпоменателно тържество. Работихме последните две седмици на горещия август и обикаляхме из града да запишем оратори. Възложих на Майк Кослоу да прочете Притчи 31, които описват добродетелната жена, а Ал Стивънс изяви желание да разкаже историята — която не бях чувал от самата Мими — как тя дала името на пронгбургера, специалитета на заведението му. Събрахме повече от двеста снимки. Любимата ми беше тази, на която Мими и Дийк танцуват туист на училищен купон. Тя, изглежда, се забавляваше, а на него сякаш бяха забили кол в задника. Подредихме снимките в училищната библиотека, където на табелката на бюрото вече пишеше ГОСПОЖИЦА ДЪНХИЛ вместо ГОСПОЖИЦА МИМИ.

През цялото това време със Сейди не се целунахме, нито си държахме ръцете и дори не се погледнахме в очите. Тя не говореше за проваления си брак или причините да дойде от Тексас в Джорджия. Аз не говорех за романа си и не разказвах за измисленото си минало. Разговаряхме за книги и за Кенеди, чиято външна политика Сейди смяташе за шовинистична. Обсъждахме зараждащото се движение за граждански права. Казах ѝ за дъската над потока в края на пътеката зад бензиностанция „Хъмбъл Ойл“ в Северна Каролина. Тя отговори, че е виждала подобни тоалетни за цветнокожи в Джорджия, но мисли, че дните им се преброени. Смяташе, че интеграцията в училищата ще настъпи чак в средата на седемдесетте години. Отвърнах, че според мен ще стане по-скоро, поощрена от новия президент и брат му, министъра на правосъдието.

Сейди изсумтя.

— Ти уважаваш онзи ухилен ирландец. Кажи ми, той някога прави ли си прическа?

Не станахме любовници, но станахме приятели. Понякога тя се спъваше в разни неща (включително в краката си, които бяха големи) и на два пъти я хващах, но нямаше паметни улавяния като първото. От време на време заявяваше, че трябва да изпуши една цигара, и я придружавах до пушалнята за ученици зад работилницата по трудово обучение.

— Ще съжалявам, че не мога да дойда тук и да се изтегна на пейката със старите си джинси — каза Сейди един ден, по-малко от седмица, преди да започне училището. — Учителската стая винаги е страшно задимена.

— Някой ден това ще се промени. Пушенето ще бъде забранено на територията на училищата. И за ученици, и за учители.

Тя се усмихна. Хубава усмивка, защото устните ѝ бяха пълни и сочни. И трябва да отбележа, че джинсите ѝ стояха добре, тъй като имаше много дълги крака и беше слаба.

— Общество без цигарен дим… Черни и бели деца, които учат заедно в съвършена хармония… Нищо чудно, че пишеш роман. Имаш страхотно въображение. Какво друго видя в кристалната си топка, Джордж? Ракети до Луната?

— Да, но това вероятно ще отнеме повече време от интеграцията. Кой ти каза, че пиша роман?

— Госпожица Мими — отговори тя и изгаси цигарата си в единия от шестте пепелника с пясък. — Каза, че е хубав. И като стана дума за госпожица Мими, предполагам, че трябва да се върнем на работа. Мисля, че сме почти готови със снимките, нали?

— Да.

— И сигурен ли си, че песента от „Уестсайдска история“, докато прожектираме диапозитивите, няма да е твърде сълзливо-сантимеитална?

Мислех, че „Някъде“ е по-сълзливо сантиментална от Айова и Небраска, взети заедно, но според Елън Докърти това беше любимата песен на Мими.

Казах го на Сейди, която се засмя недоверчиво:

— Не я познавах много добре, но ми се струва, че не я е харесвала толкова много. Може би е любимата песен на Ели.

— Това е твърде вероятно. Виж, Сейди, искаш ли да отидем на футболния мач в петък? Да покажеш на хлапетата, че си тук, преди учебната година да започне в понеделник?

— С удоволствие. — Тя млъкна, сякаш се почувства неудобно. — Стига да не ти хрумнат някакви идеи. Все още не съм готова да изляза на среща. Може би още дълго.

— Нито пък аз. — Сейди вероятно си мислеше за бившия си съпруг, но аз мислех за Лий Осуалд. Той скоро щеше да си възвърне американския паспорт. И после щеше да бъде само въпрос на подмазване и изпросване да извади виза за жена си. — Но приятелите понякога ходят заедно на мач.

— Да, и на мен ми харесва да ходя тук-там с теб, Джордж.

— Защото съм по-висок.

Тя ме ощипа закачливо по ръката — като по-голяма сестра.

— Точно така, партньоре. Ти си мъж, когото мога да гледам отдолу нагоре.

На мача всички гледаха нас и с леко благоговеене, сякаш бяхме представители на друга човешка раса. Беше приятно, пък и Сейди не трябваше да се прегърбва, за да не стърчи над мен. Беше облякла пуловер „Лайън Прайд“ и избелелите си джинси. Със завързаната си на конска опашка коса приличаше на гимназистка — висока, вероятно централната нападателка на момичешкия баскетболен отбор.

Седяхме на реда на преподавателите, докато Джим Ладю проби защитата на „Мечките“ от Арнет с пет-шест къси паса и последва бомбен изстрел от шейсет метра, който изправи на крака публиката. На полувремето резултатът беше трийсет и едно за Денхолм на шест за Арнет. Докато играчите напускаха терена и оркестърът на Денхолм влизаше, размахвайки туби и тромбони, попитах Сейди иска ли хотдог и кока-кола.

— Да, но в момента опашката ще е чак до паркинга. Почакай до полувремето преди третата част. Сега трябва да ревем като лъвове и да викаме за Джим.

— Мисля, че можеш да го правиш и сама.

Тя се усмихна и хвана ръката ми.

— Не, искам да ми помагаш. Забрави ли, че съм нова тук?

При допира ѝ почувствах топъл трепет, който не свързвах с приятелство. И защо не? Лицето ѝ беше поруменяло и очите ѝ искряха. Сейди изглеждаше много красива на светлината на прожекторите и зеленикавосиньото небе на помръкващия тексаски здрач. Нещата между нас можеше да се развия по-бързо, ако не беше случилото се през почивката.

Оркестърът маршируваше, но не в идеален строй, и изпълняваше потпури от песни, които трудно се разпознаваха. Щом приключиха, до петдесетметровата линия изприпкаха мажоретките, пуснаха помпоните пред краката си и сложиха ръце на кръста си.

— Извикайте „Л“!

Направихме го и после — „Ъ“, „В“ „О“, „В“ и „Е“.

— Коя е думата?

— Лъвове! — Всички на скамейките на домакините станаха и запляскаха с ръце.

— Кой ще победи?

— „Лъвовете“! — Като се имаше предвид резултатът на полувремето, в това нямаше голямо съмнение.

— Тогава да ви чуем как ревете!

Изревахме в традиционния стил, като се обърнахме първо наляво и после надясно. Сейди вложи всичко от себе си и сви ръце като фуния пред устата си. Конската ѝ опашка се размаха от едното до другото ѝ рамо.

След това дойде ред на поздрава към Джим. В предишните три години — да, нашият господин Ладю беше започнал да играе като нападател още в девети клас — скандирането беше лесно. Мажоретките изкрещяваха нещо като: „Хайде да ви чуем, лъвска гордост! Кажете името на нашия водач!“ И поддръжниците на домакините изреваваха: „Джим! Джим! Джим!“ После мажоретките правеха цигански колела и напускаха игрището, за да може оркестърът на другия отбор да излезе и да изсвири една-две песни. Тази година обаче, вероятно в чест на прощалния сезон на Джим, скандирането беше променено.

Всеки път, когато тълпата изкрещяваше „ДЖИМ“, мажоретките отговаряха с първата сричка от фамилното му име, провлачвайки я като дразнеща музикална нота. Това беше ново, но не беше сложно и публиката бързо го поде. Сейди скандираше наред с най-добрите, докато осъзна, че аз мълча. Стоях там с отворена уста.

— Джордж? Добре ли си?

Не можех да отговоря. Всъщност едва я чух, защото се бях пренесъл в Лисбон Фолс. Току-що бях минал през заешката дупка. Бях минал покрай стената на сушилнята и се бях проврял под веригата. Бях се подготвил да срещна Човека с жълтата карта, но не и да бъда нападнат от него. Ала той ме нападна. Само че сега не беше Човека с жълтата карта, а Човека с оранжевата карта. „Ти не трябва да си тук — беше казал той. — Кой си ти? Какво правиш тук?“ И когато го бях попитал дали е посещавал сбирките на „Анонимните алкохолици“, за да реши проблема си с пиенето, той бе отвърнал…

— Джордж? — Гласът на Сейди прозвуча загрижено и разтревожено. — Какво има? Какво не е наред?

Феновете се бяха отдали напълно на напева с въпроси и отговори. Мажоретките викаха „ДЖИМ“, а зрителите отвръщаха „ЛА“.

„Начукай си го, Джимла!“ — Това беше изръмжал Човека с жълтата карта, който бе станал Човека с оранжевата карта (въпреки че още не беше самоубилият се Мъж с черната карта). Това чувах и сега, подхвърляно напред-назад като медицинска топка между мажоретките и две хиляди и петстотинте запалянковци, които ги гледаха.

— ДЖИМЛА! ДЖИМЛА! ДЖИМЛА!

Сейди хвана ръката ми и ме разтърси.

— Кажи нещо! Говори, защото започвам да се плаша!

Обърнах се към нея и успях да се усмихна. Не ми беше лесно, повярвайте ми.

— Мисля, че кръвната ми захар падна. Ще отида да взема две кока-коли.

— Няма да припаднеш, нали? Мога да те придружа до медицинския пункт, ако…

— Нищо ми няма — отговорих и после, без да мисля какво правя, целунах върха на носа ѝ.

— Браво, господин Амбърсън! — извика някакво хлапе.

Вместо да се ядоса, Сейди размърда нос като зайче и се усмихна.

— Тогава тръгвай, преди да опетниш доброто си име. И ми донеси хотдог с чили и много сирене.

— Добре.

Вече бях разбрал, че миналото е в хармония със себе си. Но що за напев беше този? Не знаех и това много ме разтревожи. Скандирането се усили на бетонната пътека, водеща към сергията с напитките, и ме накара да запуша ушите си с длани.

— ДЖИМЛА, ДЖИМЛА, ДЖИМЛА!