22 ноември 1963

Двайсет и трета глава

Из далаския вестник „Морнинг Нюз“, 11 април 1963 г. (първа страница):

Из далаския вестник „Морнинг Нюз“, 12 април, 1963 (седма страница):

Не ми позволиха да я видя до събота. Повечето часове дотогава прекарах в чакалнята; носех си книга, но четенето не ми спореше. Не че това бе проблем, тъй като постоянно си имах компания — сума учители от денхолмската гимназия идваха да проверяват какво е състоянието на Сейди. Наминаха и поне стотина ученици; онези без шофьорски книжки ги бяха докарали до Далас родителите им. Много от тях дариха кръв, за да попълнят използваните за Сейди запаси. Скоро чантата ми се препълни с картички и писма от загрижени познати. Пристигаха достатъчно цветя, че да превърнат стаята на медицинските сестри в истинска оранжерия.

Мислех си, че съм свикнал с живота в миналото, но когато най-накрая ми позволиха свиждане, бях потресен от стаята на Сейди в „Паркланд“. Беше единична, топла като сауна и горе-долу толкова голяма. Баня нямаше; в ъгъла, отделена само с полупрозрачна найлонова завеса (голямо уединение, няма що), имаше малка тоалетна, сякаш пригодена за джудже. Вместо бутони за повдигане и сваляне на леглото имаше олющена бяла ръчка. Естествено нямаше и монитори за жизнените показатели, нито телевизор за пациента.

Стъклена бутилка с някаква течност — вероятно физиологичен разтвор — висеше на метална стойка. От нея излизаше тръбичка и стигаше до лявата ръка на Сейди, където се губеше под дебелата превръзка.

Но не чак толкова дебела, колкото превръзката на лявата ѝ буза. Бяха отрязали голям кичур коса от същата страна и лицето ѝ изгледаше несиметрично и измъчено… съвсем нормално, след като наистина беше измъчвана. Лекарите бяха оставили в превръзката малък процеп за окото ѝ. Сейди чу стъпките ми и едва-едва отвори очи; въпреки че беше упоена, в погледа ѝ проблесна страх, от който сърцето ми се сви.

Като на забавен кадър тя извърна лице към стената.

— Сейди, миличка, аз съм.

— Здравей — изломоти тя, без да обърне глава.

Докоснах голото ѝ рамо, а тя трепна и се сви, сякаш да избегне допира ми.

— Моля те, не ме гледай.

— Сейди, това не е важно.

Тя се обърна и впери в мен тъжните си очи, замъглени от морфина (едното надничаше през тесния процеп в превръзката, напомнящ прозорче). През марлите се процеждаше жълтеникаво-червеникава течност. Кръв, примесена с някакъв мехлем, предположих.

— Важно е. Не е същото като с Боби Джил. — Опита да се усмихне. — Нали си представяш как изглежда бейзболна топка с червени шевове? На това приличам в момента. Шевовете криволичат по цялото ми лице.

— Белезите ще се заличат.

— Май не схващаш. Разрезът е ужасно дълбок.

— Обаче си жива. И аз те обичам.

— Да видим дали ще ме обичаш, като ми свалят превръзките — измрънка тя. — В сравнение с мен булката на Франкенщайн е същинска Лиз Тейлър.

Хванах я за ръката.

— Някъде бях прочел…

— Не мисля, че съм готова за литературни дискусии, Джейк.

Отново опита да се извърне, но аз не пуснах ръката ѝ и продължих:

— Беше японска поговорка. „За влюбения белезите от шарка са по-чаровни от трапчинки.“ Ще те обожавам, както и да изглежда лицето ти. Защото е твоето.

Сейди се разплака и аз я прегърнах, докато се поуспокои. Тъкмо когато помислих, че е задрямала, тя неочаквано се обади:

— Знам, че вината е моя. Аз се омъжих за него, но…

— Нямаш вина, нямало е как да знаеш какъв ненормалник е.

— Подозирах, че му хлопа дъската, и въпреки това не го зарязах. Вероятно защото нашите ме притискаха да се омъжа. Радвам се, че още не са идвали на свиждане. И тях обвинявам. Ужасна съм, нали?

— Като си тръгнала да разпределяш вината, остави една порцийка и за мен. На два пъти попадах на проклетия му плимут и поне още няколко пъти го мярках отдалеч.

— Не се чувствай отговорен. Детективът от щатската полиция и тексаският рейнджър, които ме разпитаха, казаха, че багажникът на Джони бил пълен с регистрационни номера. Вероятно ги е обирал от паркинги на мотели. Имал и сума ти лепенки, как се казваха…

— Стикери. — Сетих се за онази, която ме бе подлъгала в Кендълуд. „ДАВАЙТЕ, СУУНЪРС“. Бях допуснал грешката да приема честите си срещи с бяло-червения плимут само като проявления на хармонизиращото се минало. Глупава презумпция, която не бих си позволил, ако не мислех непрекъснато за Далас, Лий Осуалд и генерал Уокър. А като така и така бяхме започнали да се обвиняваме, на Дийк също се полагаше малка порция. Все пак той бе видял безумеца, беше разпознал вдлъбнатините от двете страни на челото му.

„Зарежи — казах си. — Каквото било, било. Не можеш да го поправиш.“

Всъщност можех.

— Джейк, знаят ли от полицията, че не си… този, за когото се представяш?

Пригладих назад кичура коса, паднал на челото ѝ.

— Не бери грижа за това.

С Дийк ни беше разпитвал полицаят, който беше разпитал и Сейди, преди да я вкарат в операционната. Детективът от щатската полиция ни смъмри с половин уста и заяви, че сме гледали прекалено много уестърни. Рейнджърът го подкрепи, после се здрависа с нас и обяви:

— На ваше място и аз бих постъпил точно така.

— Дийк гледаше да не ме намесва — казах. — Прави всичко възможно училищното настоятелство да те приеме без много мрънкане следващата година. Не ми се вярва само защото някакъв луд едва не те е заколил, да те освободят от длъжност заради неморално поведение, но Дийк май смята, че е най-добре да…

— Не мога да се върна на работа. Не мога да застана пред децата в този вид.

— Сейди, ако знаеше колко много ученици идваха да те видят…

— Много мило, трогната съм, но знам какво ще последва. Не разбираш ли? Ще издържа насмешките и подигравките. В Джорджия имах колежка със заешка устна и се поучих от отношението ѝ към жестокостта на тийнейджърите. Не злонравните, а другите ще ме съсипят. Добронамерените. Състрадателните им физиономии… и извърнатите погледи на онези, които не смеят да ме погледнат. — Изхлипа, после възкликна: — Освен това съм бясна. Знам, че животът е тежък, сигурна съм, че всички го знаят в сърцата си, но защо да е и жесток? Защо хапе?

Прегърнах я. Небелязаната страна на лицето ѝ гореше и пулсираше.

— Не знам, мила.

— Защо не получаваме втори шанс?

Притиснах я до себе си. Когато дишането ѝ се нормализира, я пуснах и се изправих с намерението да я оставя да поспи. Без да отвори очи, тя прошепна:

— Каза ми, че трябвало да станеш свидетел на нещо в сряда вечерта. Не ми се вярва да е било самоубийството на Джони Клейтън, нали?

— Не.

— Пропусна ли го?

Запитах се дали да не излъжа, но се отказах.

— Да.

Тя с усилие отвори очите си, които започваха да се премрежват:

— А ти ще имаш ли втори шанс?

— Не знам. Няма значение.

Този път излъгах. Защото за съпругата и децата на Джон Кенеди щеше да е от значение; за братята му — също; вероятно и за Мартин Лутър Кинг; почти със сигурност щеше да е от значение за десетките хиляди млади американци, които сега бяха в гимназията и ако някой не променеше хода на историята, щяха да бъдат принудени да сложат униформи, да прелетят с военни самолети до другия край на света и да се насадят на грамадния зелен вибратор, наречен Виетнам.

Сейди затвори очи. Аз излязох от стаята.

Във фоайето нямаше ученици от денхолмската гимназия, но пък ме чакаха двама бивши възпитаници. Майк Кослоу и Боби Джил Олнът седяха на твърдите пластмасови столове, на коленете им лежаха непрочетени списания. Майк скочи и се ръкува с мен, Боби Джил сърдечно ме прегърна и веднага попита:

— Зле ли е положението? Имам предвид… — опипа избледняващите белези по лицето си — … ще ѝ помогнат ли?

— Не знам.

— Какво каза доктор Елъртън? — попита Майк. Елъртън, който се славеше като най-добрия пластичен хирург в Централен Тексас, беше лекарят, спасил лицето на Боби Джил.

— Този следобед ще е на визитация в болницата. С Дийк и с госпожа Ели имаме среща с него след… — погледнах си часовника — … двайсет минути. Искате ли да присъствате?

— Разбира се — отвърна Боби Джил. — Абсолютно сигурна съм, че ще я направи като нова. Истински гений е.

— Да видим какво ще ни обещае геният.

Навярно Майк разтълкува правилно изражението ми, защото окуражаващо стисна ръката ми:

— Може да не е чак толкова страшно, господин Амбърсън.

Беше по-страшно.

Елъртън ни подаде черно-белите снимки, които ми напомниха за фотографите на Уиджи27 и на Даян Арбъс28.

Боби Джил ахна и извърна поглед. Дийк изпъшка, сякаш някой го беше ударил по главата. Госпожа Ели стоически изгледа всички фотографии, но лицето ѝ пребледня, само по страните ѝ останаха да се червенеят две кръгчета руж.

На първите две снимки бузата на Сейди висеше като съдран парцал. За тази гледка бях подготвен, защото ми беше позната от сряда вечерта. Никак не бях подготвен обаче за снимката на пребита жена с отекла устна и грозна подутина под лявото око. Отоците ѝ придаваха клоунски вид, от който ми идеше да си ударя главата в масата на малката конферентна зала, която лекарят беше избрал за срещата ни. Или пък (което беше за предпочитане) да изтичам до моргата и да тегля още един бой на мъртвия Джони Клейтън.

— Когато родителите на младата дама пристигнат довечера — каза Елъртън, — ще говоря тактично и обнадеждаващо, за да не ги обезсърча напълно. — Свъси вежди и добави: — Макар че ги очаквах доста по-рано предвид сериозното положение на госпожа Клейтън и…

— Госпожица Дънхил — поправи го Ели с едва сдържан гняв. — Официално е разведена с онова страшилище.

— Да, права сте. Така или иначе вие сте ѝ приятели и е редно да научите истината. — Погледна невъзмутимо една от фотографиите и показа разкъсаната буза на Сейди. — По това можем да работим, но не и да го възстановим. Изключено е с наличните за момента техники. Евентуално след година, когато тъканта е напълно заздравяла, ще е възможно да коригирам асиметрията.

По лицето на Боби Джил се затъркаляха сълзи. Тя хвана ръката на Майк, сякаш търсеше подкрепа.

— Освен обезобразеното лице имаме и други проблеми. Прерязан е лицевият ѝ нерв, затова дъвченето от лявата страна на устата ще е затруднено. Както се вижда на снимките, клепачът на едното око е увреден и ще остане полузатворен до края на живота на пациентката. Слъзният канал е частично засегнат, но може би зрението не е пострадало. Дано изляза прав. — Той въздъхна и разпери ръце. — Експериментите в областта на микрохирургията и на способите за възстановяване на увредена нервна тъкан са многообещаващи — вероятно през идните двайсет-трийсет години ще можем да направим повече за подобни пациенти. Засега мога само да обещая, че ще се постарая да поправя поправимото.

Майк се обади за пръв път.

— Жалко, че не живеем през 1990 година, нали? — каза горчиво.

Онзи следобед от болницата излезе смълчана и обезверена групичка. Като стигнахме паркинга, госпожа Ели докосна ръкава ми:

— Трябваше да се вслушам в думите ти, Джордж. Толкова много съжалявам.

— Не мисля, че щеше да е от полза — отвърнах ѝ, — но ако държиш да ми се реваншираш, помоли Фреди Куинлан да ми се обади. Той е агентът по недвижими имоти, който ми помогна да се заселя в Джоди първия път. Искам да съм до Сейди това лято и ми трябва жилище под наем.

— Ела у дома — предложи Дийк. — Има достатъчно място и за двама ни.

Изгледах го:

— Сигурен ли си?

— Ще ми бъде приятно.

— Ще ти плащам на…

Той махна с ръка:

— Ще се включваш в покупките. Това ми стига.

Двамата с Ели бяха пристигнали с неговия ранч уегън. Погледах ги как изкарват колата от паркинга, после се затътрузих към шевролета, който в момента ми се струваше — вероятно без основание — каръшка кола. Омразна ми бе мисълта да се върна в апартамента на Нийли Стрийт, където несъмнено щях да слушам как Лий си го изкарва на Марина заради неуспешния опит да застреля генерал Уокър.

— Господин Амбърсън? — Беше Майк. Боби Джил бе спряла на няколко крачки зад нас и беше скръстила ръце на гърдите си. Изглеждаше премръзнала и нещастна.

— Да, Майк.

— Кой ще плати за лечението на госпожица Дънхил? И всички тези операции? Има ли здравна осигуровка?

— Има. — Но беше крайно недостатъчна, за да покрие всички разноски. Може би родителите ѝ щяха да помогнат, само дето още не се бяха появили. Възможно ли беше да я обвиняват за стореното от Клейтън? Нямаше логика, обаче идвах от свят, където в повечето случаи жените и мъжете имаха равни права. За пръв път 1963 година ми се стори прекалено далечна.

— Ще помогна, доколкото ми е по силите — уверих го, но се запитах колко ли ще са ми силите. Парите щяха да ми стигнат за още няколко месеца, ала изобщо нямаше да са достатъчни за скъпите пластични операции. Не ми се искаше отново да прибягвам до „Фейт Файненшъл“ на Грийнвил Авеню, но вероятно щях да го сторя, ако се наложеше. Дербито в Кентъки щеше да се състои след по-малко от месец и според записките на Ал конят Шатогей щеше да спечели. Залог от хилядарка щеше да ми докара чиста печалба от седем или осем бона, които напълно щяха да покрият болничния престой на Сейди и — по тарифите от 1963 — поне част от следващите операции.

— Хрумна ми нещо — каза Майк и погледна през рамо. Боби Джил го окуражи с усмивка. — Така де, на мене и на Боби Джил ни хрумна нещо.

— На двама ни с Боби Джил, Майк. Вече не си дете, не говори хлапашки.

— Вярно, вярно, съжалявам. Ако изпиете едно кафе с нас, ще ви обясня.

Отидохме в кафенето. Пих кафе. Изслушах идеята им. И я приех. Понякога, когато бъдещето се хармонизира, разумният човек прочиства гърло и запява в тон.

Онази вечер в горния апартамент се развихри луд скандал. Малката Джун не отстъпваше на родителите си и се чудя как не ѝ се пръсна главата от пищене. Не си направих труда да подслушвам; не се и съмнявах, че съпрузите ще се карат на руски. Но не щеш ли някъде към осем настъпи нетипично затишие. Предположих, че двамата са си легнали близо два часа по-рано от обичайното, и облекчено въздъхнах.

Тъкмо се канех и аз да се пъхна под одеялото, грамадният кадилак на Де Мореншилд тромаво паркира пред къщата. Джийн бавно слезе; Джордж изскочи като човече на пружинка. Отвори задната врата и измъкна грамаден плюшен заек, при това лилав. Зазяпах недоумяващо през пролуката между пердетата, докато не се сетих, че на следващия ден беше Великден.

Запътиха се към външното стълбище. Джийн пристъпваше кокетно, Джордж тичаше нагоре. Разнебитената сграда се тресеше под гръмките му стъпки.

От горния етаж прозвучаха стреснати гласове — приглушени, но с ясно изразен въпросителен тон. По тавана ми затопуркаха крака и лампата в хола ми издрънча. Дали Осуалдови не се бяха изплашили, че са пристигнали от даласката полиция със заповед за арест? Или пък някой от агентите на ФБР, които следваха Лий като сянка, докато живееше със семейството си на Мерседес Стрийт? Силно се надявах сърчицето на хилавото копеле да се е качило в гърлото му и да го задушава.

Де Мореншилд щурмува входната врата със залп от безпощадни хлопания и се провикна:

— Отваряй, Лий! Отваряй, безбожнико!

Вратата се отвори. Сложих си слушалките, но не чувах нищо. И тогава, тъкмо когато се канех да изпробвам микрофона в пластмасовата купа, или Лий, или Марина включи лампата с подслушвателното устройство. Пак беше проработила, поне за момента.

— … за бебчо — каза Джийн.

— О, благодаря съм! — възкликна Марина. — Много мила ти, Джийн!

— Не сгърчи така, другарю, дай нещо за пиене! — провикна се Де Мореншилд. Явно вече беше посмазал гърлото.

— Имам само чай — каза Лий. Звучеше кисел и сънен.

— И чай става. В джоба имам нещо, дето ще му вдъхне живец. — Представих си го как намига.

Марина и Джийн преминаха на руски. Лий и Де Мореншилд — разпознах ги по тежките стъпки — се отправиха към кухнята, където бях сигурен, че ще загубя сигнала. Жените си бъбреха близо до лампата и гласовете им щяха да заглушат разговора на мъжете.

Не щеш ли, Джийн възкликна на английски:

— Боже мили, това пушка ли е?

Всичко спря, включително и сърцето ми… поне така ми се стори.

Марина реагира със звънлив смях, едно крайно превзето ха-ха-ха.

— Загубил работа си, нямаме пари и този луд человек купил пушка. Аз викам му: „Прибери я в гардероб, луд идиот, за да не пречи на бременност.“

— Дощя ми се да погърмя по мишени, това е — оправда се Лий. — Биваше си ме, докато бях в морската пехота. На стрелкова тренировка ни веднъж не са ми вдигали червен флаг.

Поредното затишие. Стори ми се, че никога няма да свърши. После прокънтя оглушителният смях на Де Мореншилд:

— Стига де, на краставичар краставици ли ще продаваш? Какво стана, че не го гръмна, Лий?

— Идея си нямам за какво говориш.

— За генерал Уокър, момко! Някой за малко да му размаже расисткия мозък по стената в къщата му. Как така не знаеш?

— Напоследък почти не чета вестници.

— Така ли? — престори се на учудена Джийн. — Привижда ли ми се оня „Таймс Хералд“ на стола?

— Имам предвид, че не следя новините. Потискат ме. Чета само вицовете и обявите. Големият брат казва: „Хвани се на работа или бебето ще умре от глад.“

— Та значи не е твое дело оня некадърен изстрел, така ли? — попита Де Мореншилд.

Как го предизвикваше само! Изпитваше го.

Въпросът беше защо. Дали защото и да го беше видял, нямаше да повярва, че този мухльо е нощният стрелец… или защото отлично знаеше, че е бил Лий? А може би защото Джийн беше видяла пушката? Щеше ми се жените да не са там и да ми пречат с дърдоренето. Ако можех да подслушам разговора между Лий и ексцентричното му приятелче, всичките ми въпроси вероятно щяха да намерят отговори. За момента обаче нищо не знаех със сигурност.

— Да не мислиш, че чак толкова ми се е разхлопала дъската, че да гръмна някой, докато господин Хувър наднича през рамото ми? — Лий говореше така, сякаш се мъчеше да влезе в крак със случващото се, но не му се получаваше.

— Никой не казва, че си стрелял по когото и да било, Лий — опита се да ги помири Джийн. — Само обещай, че когато малката проходи, ще скриеш пушката на по-безопасно място.

Марина каза нещо на руски, но аз бях виждал Джун в двора и знаех какво казва Марина — че дъщеря ѝ вече е проходила.

— Джуни ще се зарадва на хубавия ви подарък — каза Лий, — но ние не празнуваме Великден. Атеисти сме.

Той може и да беше атеист, но в бележките на Ал бях прочел, че Марина със съдействието на обожателя си Джордж Баухе тайно беше кръстила Джун някъде по времето на Карибската криза.

— И ние сме атеисти — заяви Де Мореншилд. — Затова харесваме великденското зайче! — Беше се преместил по-близо до лампата и гръмкият му смях едва не ме оглуши.

Поговориха още десетина минути на смесен английско-руски. После Джийн заяви:

— Ще си тръгваме. Май ви вдигнахме от леглото.

— Не, не, не бяхме си легнали — увери я Лий. — Благодаря, че се отбихте.

Джордж каза:

— До скоро виждане, Лий. Защо не ни навестиш в кънтриклуба? Ще организираме профсъюз на сервитьорите.

— Може, може.

Вече вървяха към вратата.

Де Мореншилд добави още нещо, но говореше тихо и долових само няколко думи. Може да бяха „Взе при теб“ или „Все съм с теб“; връзваше се със стила на коварната лисица.

„Кога я взе при теб?“ Това ли беше казал? „Кога взе пушката при теб?“

Прослушах касетата пет-шест пъти, но думите си оставаха все така неразбираеми. Лежах буден дълго след като Осуалдови заспаха; в два през нощта Джун проплака и майка ѝ отново я приспа. Мислех си за Сейди, потънала в морфинов сън в болница „Паркланд“. Стаята ѝ беше отвратителна, а леглото — тясно, но бях сигурен, че там щях да спя като младенец.

Мислех си за Де Мореншилд, този позьор, дето си дереше ризата. „Какво каза, Джордж? Каква беше последната ти реплика? «Кога я взе при теб?» Или «По-ведро, аз съм теб»? А може би «Друг вместо теб»? Или нещо напълно различно?“

Накрая заспах. Сънувах, че със Сейди сме на някакъв панаир. На едно стрелбище видяхме как Лий се готви да стреля с пушката си. Собственикът на стрелбището беше Де Мореншилд. Осуалд стреля три пъти, но не уцели нито една мишена.

— Съжалявам, синко — каза Де Мореншилд, — който не улучва, в живота не сполучва. — После се обърна към мен и се ухили: — Да те видим и теб, младеж, може повече да те бива. Все някой ще убие президента, защо пък да не си ти?

Стреснах се и отворих очи. Вече се развиделяваше. Семейство Осуалд още не се бяха събудили.

Великденския следобед прекарах на пейка на Дийли Плаза; взирах се в грозната тухлена постройка на книгохранилището и обмислях предстоящите си ходове.

След десет дена Лий щеше да се пресели в родния си Ню Орлиънс. Щеше да си намери работа и да наеме апартамента на Мегъзин Стрийт. След като прекараха около две седмици с Рут Пейн и децата ѝ в Ървинг, Марина и Джун щяха да се преместят при него. Нямах намерение да ги последвам. Не и след като Сейди я чакаха дълъг възстановителен период и несигурно бъдеще.

Възнамерявах ли да убия Лий някъде между този великденски ден и двайсет и пети? Вероятно щеше да ми се удаде възможност. След като беше загубил работата си в Далас, той или стоеше затворен вкъщи, или раздаваше пропагандни листовки за освобождаването на Куба. От време на време посещаваше обществената библиотека, но като че ли се бе отказал от писанията на Айн Ранд и Карл Маркс и предпочиташе уестърните на Зейн Грей.

Ако го застрелях на улицата или в библиотеката, веднага щяха да ме тикнат зад решетките, но свършех ли мръсната работа в апартамента на горния етаж, докато Марина предаваше уроци по руски на Рут Пейн в Ървинг, щеше да е друго. Можех да почукам на вратата и да му пусна един куршум в главата, като ми отвори. Точка по въпроса. Нямаше опасност да пропусна при стрелба от упор. Проблемите щяха да завалят по-късно. Щеше да ми се наложи да си плюя на петите. Иначе полицията щеше да разпита първо мен. Все пак живеех в една къща с него.

Можех да кажа, че не съм си бил у дома по време на убийството, и отначало вероятно щяха да ми повярват, обаче не след дълго щяха да открият, че Джордж Амбърсън от Нийли Стрийт е същият онзи Джордж Амбърсън, който неотдавна най-случайно е бил и на местопрестъплението на Бий Трий Пейн в Джоди. Щяха да се поразровят и скоро да разберат, че дипломата на Джордж Амбърсън е от несъществуващ университет в Оклахома и че препоръките му са фалшиви. Тогава вече щяха да ме арестуват. Ако научеха, че имам депозитен сейф в банката, щяха да си издействат съдебна заповед за отварянето му. Сто на сто щяха да научат; колко му беше господин Ричард Линк, банкерът, да види името и/или снимката ми във вестника и да им поднесе информацията на тепсия. Как щяха да разтълкуват писанията ми? Като мотив за убийството на Осуалд, бил той и налудничав.

Разумното решение беше да се добера до заешката дупка, като зарежа шевролета в Оклахома или в Арканзас, и се придвижвам с автобус или с влак. И ако изобщо се върна в 2011, повече никога да не използвам портала, защото всичко ще започне отначало. Това би означавало да изоставя Сейди завинаги, обезобразена и сам-самичка. „Естествено че ще се изниже — би си помислила тя. — Наприказва ми ги едни за белези от шарка, дето били по-симпатични и от трапчинки, но като чу прогнозата на Елъртън — грозна сега, грозни завинаги — реши да ме зареже.“

Другата вероятност беше да не ме вини. Което щеше да е най-ужасното развитие на събитията.

Всъщност не. Не. Хрумваше ми и по-ужасно. Да кажем, че се върнех в 2011 и откриех, че независимо от всичко Кенеди е бил убит на двайсет и втори ноември? Още не бях убеден, че Осуалд е действал сам. Кой бях аз, че да оспорвам десет хиляди конспиративни теории, и то въз основа на оскъдната информация, получена чрез аматьорските ми детективски похвати?

Може би от Уикипедия щях да науча, че стрелецът е дебнел от затревената могилка. Или пък от покрива на сградата на Хюстън Стрийт (където се помещаваха затвор и областен съд), въоръжен с пушка с оптически мерник, вместо с евтината „Манлихер-Каркано“, поръчана по пощата. Може и да е клечал в канализацията под Елм Стрийт, следейки приближаващия кортеж с перископ, както твърдяха най-ексцентричните конспирационни спецове.

Де Мореншилд несъмнено беше информатор на ЦРУ. Дори Ал Темпълтън, верен привърженик на теорията, че Осуалд е действат сам, приемаше този факт. Беше убеден, че сладурът Джордж е само дребен информатор, изнасящ информация от кухнята на Южна и Централна Америка, само и само да закрепи гешефтите около петролния си бизнес. Ами ако беше по-едра риба? От ЦРУ ненавиждаха Кенеди още откакто се възпротиви да изпрати американски войски за подкрепление на обсадения партизански отряд в Залива на прасетата. Прозорливият му подход към Карибската криза беше задълбочил ненавистта им; шпионската мрежа планираше да я използва като предлог за окончателното потушаване на Студената война, тъй като членовете ѝ дори за миг не допускаха, че „ракетното надмощие“ е нещо повече от най-обикновена шашма. Всичко това ставаше ясно и от ежедневниците; понякога прозираше между редовете на новинарските статии, понякога изникваше — зле формулирано — от публицистичните есета.

Ами ако шепа екстремисти от ЦРУ бяха придумали Джордж де Мореншилд да се наеме с доста по-опасна мисия? Не да екзекутира президента собственоръчно, а да вербува няколко субекта с лабилна психика, които на драго сърце биха го отменили? Би ли приел подобно предложение? Струваше ми се доста вероятно. Двамата с Джийн водеха охолен живот, но нямах реална представа как си позволяват кадилака, членството в кънтриклуба и разкошната къща на Симпсън Стюарт Роуд. Да се заеме с ролята на куриер, командирован не другаде, а в горещата точка между набелязан американски президент и агенция, която само на теория беше на негово разпореждане… това безспорно се квалифицираше като рискована задача, но ако потенциалната облага си струваше, човек, привикнал към труден за поддържане жизнен стандарт, би се изкушил. А и хубавото в случая беше, че той не би пожелал възнаграждението да е парично. Изгодните петролни договори във Венецуела, Хаити и в Доминиканската република щяха да са му достатъчни. Пък и подобно задание би паснало на парадиращ пуяк като Де Мореншилд, който се чувстваше комфортно в центъра на събитията и презираше Кенеди.

Благодарение на Джон Клейтън дори не можех да изключа Де Мореншилд като съучастник в опита за убийство на Уокър. Спор няма, че пушката беше собственост на Осуалд, но ако допуснех, че Лий не се е осмелил да стреля в удобния момент? Според мен такова стъписване пасваше отлично на психологически портрет на мухльо като него. Представих си как Де Мореншилд изтръгва карканото от разтрепераните ръце на Лий и изръмжава: „Дай ми я, сам ще свърша работата.“

Дали Де Мореншилд би се чувствал уверен да произведе изстрела иззад боклукчийската кофа, която Лий беше предвидил като опора? Едно изречение от записките на Ал ми подсказваше, че отговорът е положителен: „Печели шампионата на кънтриклуба по стрелба по мишени през 1961.“

Ако убиех Осуалд, но въпреки това Кенеди загинеше, всичко щеше да е напразно. И после какво? Запретвай ръкави и давай пак ли? Отново да очистя Франк Дънинг? Отново да спася Каролин Пулин? Пак да карам до Далас?

Пак да се запозная със Сейди?

Нямаше да е обезобразена — хубаво. Щях да знам как изглежда побърканият ѝ бивш съпруг, да съм виждал боядисания му перчем и този път да го спра още преди да се приближи до нея. И това беше хубаво. Но дори мисълта отново да преживея всичко, изсмукваше силите ми. Не вярвах, че ще успея да застрелям Лий, без да ми мигне окото, не и само въз основа на косвените улики, с които разполагах. Случаят с Франк Дънинг беше различен — за него не ме терзаеха съмнения. Бях го видял със собствените си очи.

Така стояха нещата — и какъв щеше да е следващият ми ход?

Часът беше четири и петнайсет и реших, че следващият ми ход ще е да посетя Сейди. Тръгнах към колата си, която бях паркирал на Мейн Стрийт. Като стигнах до ъгъла на „Мейн“ и „Хюстън“ малко след старото съдилище, почувствах, че някой ме наблюдава, и се обърнах. На тротоара зад мен нямаше жива душа. Не друг, а книгохранилището ме наблюдаваше с празните си прозорци с изглед към Елм Стрийт, откъдето щеше да мине президентският кортеж само двеста дена след тази неделя.

Когато пристигнах, тъкмо сервираха вечерята на етажа на Сейди: чоп суй. Миризмата извика в съзнанието ми грозна картинка: кървавите фонтани, рукнали по ръката на Джон Клейтън, преди да се сгромоляса на мокета (слава Богу, по лице).

— Привет, господин Амбърсън — поздрави ме старшата сестра, докато се подписвах в книгата за свиждания. Прошарената ѝ коса беше прибрана под колосана бяла касинка. На внушителната ѝ гръд бе закрепен джобен часовник. Надзърташе иззад барикада от букети във вази. — Снощи се наслушахме на крясъци от стаята ѝ. Казвам ви го само защото сте ѝ годеник, ако не греша.

— Не грешите — отвърнах. Несъмнено точно такъв исках да съм, независимо от белезите ѝ.

Сестрата се приведе към мен:

— Вижте, нямам навика да клюкарствам по адрес на пациентите си и все хокам младите сестри, които си го позволяват. Но родителите ѝ никак не са прави да се държат така с нея. Не че ги виня, задето са пътували от Джорджия заедно с майката и бащата на онзи ненормален, обаче…

— Момент. Наистина ли Дънхилови и Клейтънови са пътували с една кола?

— Хубаво де, били са приятели навремето, но да ѝ изтърсят, че докато са били при щерка си, скъпите им приятели Клейтънови се намирали на долния етаж и чакали да вземат сина си от моргата… — Тя поклати глава. — Татенцето и дума не обели, ама оная жена… — Поогледа, за да се увери, че никой не ни подслушва, и отново се обърна към мен. Неугледното ѝ селяшко лице бе помрачено от ярост. — Не си затвори устата. Само попита дъщеря си как се чувства и после като започна — клетите семейство Клейтън това, клетите семейство Клейтън онова. Вашата госпожица Дънхил си мълча, докато майка ѝ не се оплака колко жалко било, че трябвало пак да сменят църквата. Тогава вече горкото момиче не издържа и им се развика да напуснат стаята.

— Браво на нея — промърморих.

— Чух я да им крещи: „Искате ли да видите какво ми причини синчето на скъпите ви приятели?“ и хукнах към стаята. Пациентката се мъчеше да си свали превръзките. А майка ѝ… направо се бе надвесила над нея, господин Амбърсън. Нямаше търпение да види какво има отдолу. Изгоних ги от стаята и пратих един стажант да бие успокоително на госпожица Дънхил. Бащата — кротък като мишка човечец — се опита да се извини за поведението на жена си. „Тя не подозираше, че ще разстрои Сейди“ — каза ми. А пък аз му се озъбих: „А ти какво? Да не си си глътнал езика?“ Ами знаете ли какво каза майката, преди да се качат в асансьора?

Поклатих глава.

— Рече: „Как бих могла да го виня? Някога си играеше в двора ни и беше толкова кротко момченце.“ Представяте ли си?

Представях си. Защото ми се струваше, че вече бях виждал госпожа Дънхил, така да се каже. Припкаше след по-големия си син по Уест Севънт Стрийт и крещеше с пълно гърло: „Спри се, Робърт, не тичай, още не съм приключила с теб!“

— Може да ви се стори… прекалено разстроена — добави сестрата. — Просто исках да ви предупредя, че си има причина.

Не беше прекалено разстроена. Но бих предпочел да беше. Ако съществуваше състояние като смирена депресия, то именно в него бе изпаднала Сейди през онази великденска вечер. Седеше на стола и не беше докоснала храната си. Изглеждаше отслабнала и сякаш плуваше в белия болничен халат, с който се загърна, като ме видя да влизам.

Въпреки всичко се усмихна — ако можеше да се нарече усмивка жалкото кривене на обезобразеното ѝ лице — и обърна към мен здравата си страна, за да я целуна.

— Здравей, Джордж — май е по-добре да те наричам така, нали?

— Май да. Как си, миличка?

— Твърдят, че се възстановявам, но чувствам лицето си така, все едно някой го е потопил в керосин и после го е запалил. Защото ми спряха болкоуспокояващите. Остава само да се пристрастя към наркотиците…

— Ако още са ти нужни, мога да го уредя.

Тя поклати глава.

— Замъгляват ми ума, а имам за какво да мисля. Освен това ми пречат да контролирам емоциите си. С нашите здравата се изпокарахме.

Друго място за сядане нямаше (ако не броях тоалетната чиния в ъгъла), затова се настаних на леглото.

— Старшата сестра ме осведоми. Доколкото разбрах, била си в пълното си право да избухнеш.

— И какво от това? Мама никога няма да се промени. Часове наред може да разправя как едва не умряла при раждането ми, но не я е грижа за другите. Че не е тактична — не е, но и друго ѝ липсва. Има точна дума, обаче ми убягва.

— Състрадание?

— Точно така. И езикът ѝ е много остър… Баща ми е най-потърпевш. В последно време рядко му се чува гласът.

— Не си длъжна да се виждаш с тях отново.

— Грешиш. — Спокойният ѝ апатичен глас ме плашеше все повече и повече. — Мама каза, че ще ремонтират някогашната ми стая. Нямам къде другаде да живея.

— Домът ти е в Джоди. Работата ти — също.

— Мисля, че обсъдихме този въпрос. Ще подам оставка.

— Не, Сейди, недей. Не бива.

Тя се опита да се усмихне и промърмори:

— Все едно чувам госпожа Ели. Която не ти повярва, като твърдеше, че Джони е опасен. — Позамисли се, после добави: — Не че аз ти повярвах. Май успя да ме заблуди до последно.

— Имаш си къща.

— Така е. Както и ипотечни вноски, които не мога да погася. Ще трябва да се откажа от нея.

— Аз ще плащам вноските.

Последното успя да привлече вниманието ѝ.

— Не можеш да си го позволиш! — възкликна.

— Всъщност мога. — Което беше истина… поне за известно време. Пък и се надявах на печалба от конните състезания. — Махам се от Далас и се нанасям при Дийк. Той няма да ми иска наем и така ще имам достатъчно пари за вноски по ипотеката.

Една сълза пропълзя до ъгълчето на дясното ѝ око и затрепка там.

— Като че ли не схващаш. Още не мога да се грижа сама за себе си. И отказвам да се „нанеса“ на друго място освен в дома си, където майка ще наеме медицинска сестра да ме обслужва. Останало ми е малко достойнство. Поне малко.

— Аз ще се грижа за теб.

Тя се облещи:

— Какво каза?

— Чу ме. А що се отнася до мен, Сейди, можеш да си завреш достойнството там, дето слънце не огрява. По някаква случайност те обичам. Ако ти също ме обичаш, ще престанеш да дрънкаш дивотии за това как си щяла да се върнеш вкъщи при онзи крокодил, който наричаш своя майка.

Тя скалъпи измъчена усмивка, после се умълча и се замисли. След малко промълви:

— Дошъл си в Тексас да свършиш някаква работа и тя със сигурност не е била да се грижиш за училищна библиотекарка, която е твърде наивна, за да осъзнае, че е изложена на опасност.

— Работата ми в Далас е временно замразена.

— Възможно ли е да я замразиш?

— Да. — Решението беше взето. Лий заминаваше за Ню Орлиънс, а аз се връщах в Джоди. Миналото непрестанно ми се опълчваше и този рунд беше спечелен от него. — Нужно ти е време, Сейди, а аз време имам. Защо да не го прекараме заедно?

— Не е възможно да ме желаеш — каза го тихо, почти шепнешком. — Не и в този ми вид.

— И все пак те желая.

Тя ме погледна: очите ѝ не смееха да се надяват и въпреки всичко таяха надежда.

— Защо?

— Защото си най-хубавото нещо в живота ми.

Незасегнатата страна на устата ѝ затрепери. Самотната сълза се търкулна по бузата ѝ, последваха я други.

— Ако не трябва да замина за Савана… ако не ми се налага да живея с тях… с нея… може би ще се почувствам малко по-добре.

Прегърнах я.

— Ще се почувстваш много по-добре.

— Джейк? — Гласът ѝ се давеше в сълзи. — Ще направиш ли нещо за мен, преди да си тръгнеш?

— Какво, миличка?

— Изнеси тази гадна китайска манджа. От миризмата ми се повдига.

На осемнайсети април Ронда Макгинли, сестрата с рамене на гребкиня и часовник на гърдите, настоя да избута инвалидната количка на Сейди не само до асансьора, а чак до тротоара, където комбито на Дийк чакаше с отворена врата.

— Да не съм те видяла повече тука, сладкишче — каза, след като помогнахме на Сейди да се качи в колата.

Сейди само се усмихна отнесено. Няма спор — беше надрусана с болкоуспокояващи. Доктор Елъртън беше прегледал лицето ѝ сутринта и заради нечовешката болка ѝ бяха инжектирали допълнителна доза опиати.

Макгинли се обърна към мен:

— Много любов и грижи ще са ѝ нужни през следващите няколко месеца.

— На нейно разположение съм.

Потеглихме. На двайсетина километра южно от Далас Дийк се обади:

— Махни я тая гадост! И без това ми е трудно да карам в тая лудница.

Сейди беше задрямала с димяща цигара между пръстите. Пресегнах се през седалката и я измъкнах. Тя простена:

— Недей, Джони, моля те, недей!

С Дийк се спогледахме. Погледите ни се срещнаха само за секунда, но беше достатъчно да разбера, че мислим едно и също: „Чака ни дълъг път. Дълъг, дълъг път.“

Нанесох се в къщата на Дийк на Сам Хюстън Роуд. Поне за пред хорските очи. В действителност заживях при Сейди на Бий Трий Лейн 135. Страхувах се, че вътре може да ни посрещне неприятна гледка и май Сейди също се боеше, колкото и да беше дрогирана. Но госпожа Ели и Джо Пийт от отдел „Домакинство“ бяха наели няколко благонадеждни момичета, крито прекарали целия ден преди завръщането на Сейди в чистене и заличаване на всички следи от последното посещение на Клейтън. Окървавеният килим във всекидневната беше заменен с нов в скучен сив цвят. Сивото като че ли беше сполучлив избор; сивото не пази спомените. Унищожените дрехи на Сейди бяха изхвърлени и на тяхно място висяха други.

Тя и дума не каза за сивия килим и новите дрехи. Не знам дали изобщо ги забеляза.

Прекарвах дните си с нея, готвех ѝ, грижех се за малката градинка (която щеше да се поболее, но не и да загине при следващото типично за Централен Тексас жарко лято) и ѝ четях „Студеният дом“. Освен това започнахме да следим и няколко следобедни сапунени сериали: „Тайната буря“, „Младият доктор Малоун“, „Дълбоки корени“ и абсолютния ни фаворит „Непрогледна нощ“.

Тя започна да сресва косата си на път отдясно в стил Вероника Лейк, за да прикрива най-грозните белези след свалянето на превръзките. Което не се очакваше да стане скоро; първата пластична операция, която щеше да бъде извършена от четирима лекари, беше планирана за пети август. Елъртън ни предупреди, че я очакват поне още четири.

Връщах се у Дийк след вечерята ни със Сейди (в повечето случаи тя само ровеше храната в чинията), защото, както знаем, малките градчета гъмжат от любопитни очи, прикрепени към бъбриви уста. Най-разумно беше въпросните любопитни очи да виждат колата ми в алеята на Дийк след залез-слънце. Мръкнеше ли, извървявах трите километра до къщата на Сейди и до пет сутринта спях на новия разтегателен диван. Рядко се будех отпочинал, защото нощите, през които Сейди не се събуждаше, крещейки от кошмарите си, бяха рядкост. Денем Джони Клейтън беше мъртъв. Нощем пак я дебнеше с пистолет и нож.

Отивах до леглото ѝ и я успокоявах, доколкото можех. Понякога тя се дотътряше във всекидневната и изпушваше една цигара, без да забрави да прикрие с косата си обезобразената си страна. Не ми позволяваше да ѝ сменям превръзките. Правеше го сама, затворена в банята.

След един особено стряскаш кошмар я заварих да стои гола до леглото и да ридае. Беше ужасно измършавяла. Нощницата ѝ се бе свлякла на пода. Чу ме да влизам, обърна се и прикри с ръце гърдите си и гениталиите си. Косата ѝ се отметна на дясното ѝ рамо; видях подпухналите белези, грозните шевове, провисналата, нагърчена плът на скулата ѝ.

— Излез! — извика ми. — Не искам да ме виждаш такава, моля ти се излез!

— Какво има, Сейди? Защо си съблякла нощницата? Какво стана?

— Подмокрих леглото, това стана. Искам да сменя чаршафите, затова излез и ме остави да се преоблека!

Отидох до леглото, грабнах сгънатата покривка и я загърнах с нея. Когато подвих единия ѝ край като яка, прикриваща бузата ѝ, тя се поотпусна.

— Отиди в дневната и гледай да не се спънеш в покривката — казах ѝ. — Изпуши една цигара. Аз ще сменя чаршафите.

— Не, Джейк, мръсни са.

Хванах я за раменете:

— Така би казал Клейтън, а той е мъртъв. Няма да ме изплашиш с някакви си подмокрени чаршафи.

— Сигурен ли си?

— Да. Но преди да тръгнеш…

Подгънах импровизираната яка. Сейди потръпна и затвори очи, но не помръдна. Едва устоя да не се отдръпне, обаче дори това ми се стори напредък. Целунах обезобразената ѝ страна, после отново я закрих с покривката.

— Как можеш да ме целуваш? — попита ме, без да отваря очи. — Гадно е.

— Глупости. Просто целувам любимата си. Сега отивай в другата стая, аз ще оправя леглото.

Когато приключих, ѝ предложих да полежа с нея, докато заспи. Тя потрепери отново и поклати глава.

— Не мога, Джейк. Извинявай.

„Бързай бавно — казах си, докато вървях към къщата на Дийк в утринния сумрак. — Бързай бавно.“

На двайсет и четвърти април казах на Дийк, че ми се налага да пътувам до Далас, и го помолих да постои със Сейди, докато се върна. Той прие охотно и в пет следобед вече седях на последната спирка на автобусите „Грейхаунд“ на Саут Полк Стрийт близо до кръстовището между магистрала 77 и чисто новия четирилентов път I-20. Четях (по-скоро се преструвах, че чета) последната книга от поредицата за Джеймс Бонд, „Шпионинът, който ме обичаше“.

След половин час в паркинга до спирката отби комби. Зад волана седеше Рут Пейн. Лий слезе, заобиколи колата и отвори задната врата. Марина с Джун на ръце се измъкна от задната седалка. Рут Пейн не помръдна от шофьорското място.

Багажът на Лий беше скромен: маслиненозелен сак и калъф за пушка с дръжки. Занесе ги до автобуса, чийто двигател вече гъргореше. Шофьорът хвърли бегъл поглед на билета на Осуалд, пое сака и калъфа с оръжието и им намери място в отвореното багажно отделение.

Лий отиде до вратата на автобуса, обърна се, прегърна жена си и я целуна по двете бузи, после по устата. Взе малката и я погъделичка под брадичката. Джун се разсмя. Лий също се засмя, но забелязах, че се е просълзил. Целуна дъщеричката си по челото, помилва я, после я върна на Марина и се качи в автобуса, без да погледне назад.

Марина се запъти към комбито, до което я чакаше Рут Пейн. Джун протегна ръчички към по-възрастната жена, която се усмихна и я гушна. Останаха там известно време, загледани в качващите се пътници, после се качиха на колата и потеглиха.

Не помръднах, докато автобусът не потегли в шест часа, точно според разписанието. Кървавите лъчи на залязващото слънце обагриха в червено табелата, обозначаваща маршрута на автобуса, заличавайки написаното. След миг прочетох трите думи, които за мен означаваха, че Лий Харви Осуалд излиза от живота ми… поне за малко:

Погледах как автобусът пъпли към входната рампа на I-20, после извървях двете пресечки до мястото, на което бях паркирал, и потеглих към Джоди.

Интуицията ми отново се беше задействала.

Платих наема на апартамента на Уест Нийли Стрийт за месец май, макар че нито имах излишни пари, нито беше наложително. Само дето нещо ми подсказваше, че не бива да изоставям оперативната си база в Далас.

Два дена преди конните състезания потеглих с колата към Грийнвил Авеню с непоклатимото намерение да заложа пет стотачки на класирането на Шатогей на едно от първите пет места. Логиката ми беше, че така по-малко ще се набия на очи, отколкото ако заложа на победа. Паркирах на четири пресечки от „Фейт Файненшъл“ и заключих колата, което дори в единайсет сутринта беше необходима предпазна мярка в тази част на града. Отначало вървях бързо, после — отново без конкретна причина — забавих крачка.

На половин пресечка от букмейкърския пункт, действащ под прикритието на финансова къща, се заковах на място. Отново видях букмейкъра (тази сутрин не носеше зелената козирка), застанал на входа с цигара в ръка. Днес нямаше да ме види, защото вниманието му бе насочено към колата, паркирана от другата страна на улицата. Беше кремав „Линкълн“ със зелен регистрационен номер. Над цифрите се четяха думите „СЛЪНЧЕВИЯТ ЩАТ“. Което изобщо не означаваше, че съм чул поредния хармоничен акорд. Със сигурност не означаваше и че колата е собственост на Едуардо Гутиерес от Тампа, букмейкърът, който се ухилваше и казваше: „Ето го и моя янки от Янкиландия.“ Същият онзи, който най-вероятно беше запалил крайбрежната ми къща.

Така или иначе се обърнах и тръгнах обратно към колата си, без да заложа петстотинте долара, както възнамерявах.

Интуиция.

Двайсет и четвърта глава

Като се има предвид склонността на историята да се повтаря (поне в моя случай), едва ли ще ви изненада фактът, че планът на Майк Кослоу за изплащането на болничните сметки на Сейди беше нещо като бис на „Купон в Джоди“. Увери ни, че можел да накара участниците от първото мероприятие да изпълнят повторно ролите си, стига ангажиментът да е за средата на лятото, и удържа на думата си — почти всички се съгласиха. Дори Ели склони отново да посвири на банджо, макар да твърдеше, че пръстите все още я болели от предишното изпълнение. Набелязахме датите дванайсети и тринайсети юли, но известно време не бяхме сигурни, че ще осъществим грандиозния си замисъл.

Първото препятствие, което предстоеше да преодолеем, беше самата Сейди, която се ужаси от идеята. Нарече я „събиране на подаяния“.

— Май си се научила да говориш така от скъпата си майчица — отбелязах.

Тя ме изгледа накриво, после наведе глава и заприглажда косата си върху белязаната си страна.

— И така да е. Означава ли, че е невярно?

— Хм, да видим. Цитираш ми житейски уроци, преподавани от жена, която след като откри, че дъщеря ѝ е била обезобразена и едва не е загинала, се загрижи само за църковната ѝ принадлежност.

— Унизително е — промълви тя, — да разчиташ на милостта на съгражданите си е унизително.

— Май не мислеше така, когато ставаше въпрос за Боби Джил.

— Поставяш ми клопки, Джейк. Моля те, престани.

Седнах до нея и хванах дланта ѝ, обаче тя я издърпа. Пак я хванах. Този път ми позволи да я подържа.

— Знам, че не ти е лесно, мила. Но не може само да проявяваш милосърдие, трябва и да приемаш милосърдие. Не знам дали тая мъдрост я има в Книгата на Еклесиаст, обаче в нея има голяма доза истина. Здравната ти осигуровка е направо подигравка. Това, че доктор Елъртън ни спести хонорара си…

— Не съм го молила…

— Замълчи, Сейди! Моля те. Това се нарича благотворителност и той го направи по собствено желание. Само че ти предстоят още операции. Хонорарите ще са огромни, а джобът ми не е бездънен.

— Съжалявам, че той не ме уби — изстена Сейди.

— Да не съм те чул да го казваш пак. — Яростният ми глас я стресна и сълзите ѝ бликнаха. Само от здравото ѝ око. — Скъпа, хората искат да ти помогнат. Позволи им. Знам, че майка ти се е загнездила в главата ти — май важи за всички майки — но не бива да я оставяш да надделее.

— Така или иначе лекарите няма да ми върнат лицето. Никога няма да е същото. Елъртън ми го каза.

— Ще ти върнат голяма част от него. — Което прозвуча сравнително по-добре от „Ще ти върнат някаква част от него“.

Тя въздъхна.

— По-смел си от мен, Джейк.

— Достатъчно смела си. Убедих ли те да го направиш?

— Благотворително представление за Сейди Дънхил. Майка ми кръв ще пикае, ако разбере.

— Още една причина да го направиш, бих казал. Ще ѝ изпратим снимки.

Тя се поусмихна. Запали цигара (забелязах, че пръстите ѝ леко треперят), после отново заприглажда косата си върху белязаната си страна.

— Налага ли се да присъствам? Да им демонстрирам за какво дават парите си? Като свинче на търг?

— Естествено, че не. Макар да се съмнявам някой да изпадне в несвяст. Повечето местни хора са виждали далеч по-страшни неща. — Като членове на преподавателското тяло в селскостопански и фермерски регион и ние самите бяхме виждали по-страшни гледки — Брита Карлсън например, която бе получила ужасяващи изгаряния при пожар в дома си, или Дъфи Хендриксън, чиято лява ръка беше заприличала на копито, след като я беше премазал двигател на камион, докато той помагаше на баща си да го демонтира.

— Не съм готова да застана пред хората в този вид. Не знам дали някога ще бъда.

Искрено се надявах да не се окаже права. Откачалките по света — Джони-Клейтъновците, Лий Харви-Осуалдовците — не бива да побеждават. Ако Бог не благоволи да въздаде правда, то обикновените хора трябва да се нагърбят с това. Най-малкото трябва да се опитат. Но моментът не беше подходящ за проповеди.

— Ще се успокоиш ли, ако ти доверя, че самият доктор Елъртън се съгласи да участва в представлението?

Сейди забрави за косата си и ме зяпна:

— Моля?

— Изяви желание да бъде задницата на Бърта. — Танцуващото пони Бърта представляваше платнена твар, сътворена от децата от класа по изкуства. Бърта участваше в някои скечове, но коронният ѝ номер беше да мята опашка в ритъма на песента „Хайде пак на седлото“, изпълнявана от Джийн Отри29. (Опашката се управляваше с връв, дърпана от човека, скрит в задницата на Бърта.) Селяците с неособено изтънчено чувство за хумор направо се спукваха от смях.

Сейди се засмя. Виждах, че я боли, но не можеше да се въздържи. Облегна се на дивана и притисна длан до челото си, като че ли очакваше мозъкът ѝ да експлодира.

— Хубаво! — каза, като си възвърна способността да говори. — Съгласна съм. Организирайте представлението. Готова съм да се жертвам само и само да видя тази гледка. — После ме изгледа строго. — Но ще присъствам само на генералната репетиция. Хич не си мисли, че ще ме изтъпанчите на сцената, та всички да ме огледат и да си кажат: „Клетото момиче.“ Разбрахме ли се?

— Напълно — отвърнах и я целунах. Преодоляхме първото препятствие. Следващото беше да убедим най-известния пластичен хирург в Далас да дойде в Джоди през юлските жеги и да подскача под задницата на петнайсеткилограмов брезентов костюм.

Оказа се фасулска работа; Елъртън се зарадва като хлапе, когато му подхвърлих идеята.

— Дори имам опит — похвали се. — Жена ми от години ми разправя, че съм най-големият конски задник.

Последното препятствие се оказа мястото за провеждане на мероприятието. Към средата на юни, кажи-речи по времето, когато Лий загуби работата си като докер в Ню Орлиънс заради опита си да раздава на матросите от самолетоносач „Уосп“ листовки, пропагандиращи политиката на Кастро, Дийк намина да види Сейди. Целуна я по здравата буза (тя винаги извръщаше белязаната си страна, когато идваха гости) и ме покани да изпием по една бира.

— Върви — подкани ме Сейди. — Спокойно можеш да ме оставиш сама.

Речено-сторено. Седнах в колата до Дийк и след около половин час спряхме пред заведение с тенекиен покрив, наречено „Прерийно пиле“, в което уж имаше климатик. Беше ранен следобед, джубоксът не работеше и единствените посетители освен нас бяха двама души на бара. Дийк ми подаде един долар:

— От мен парите, от теб — носенето. Става ли?

Отидох до бара и донесох две бири „Бъкхорн“.

— Ако знаех какво ще избереш, щях аз да отида — измрънка той. — Човече, това е конска пикня.

— На мен пък ми харесва — отвърнах. — А и нали разправяше, че пиеш само у дома. „Коефициентът на малоумие в местните барове ми идва в повечко“ — май така се беше изказал.

— И без това не ми се пие бира. — Едва сега, когато бяхме далеч от Сейди, той си позволи да даде воля на гнева си. — По-скоро ми се иска да цапардосам по мутрата Фред Милър и да сритам мургавия и несъмнено накипрен е дантелени гащички задник на Джесика Калтроп.

Имената и лицата на тези хора ми бяха познати, но тъй като спадах към плебеите, никога не ми се бе случвало да разговарям с тях. Милър и Калтроп представляваха две трети от училищното настоятелство на Денхолм.

— Не спирай дотук — подканих го. — Както си ги подкарал, сподели какво ти се иска да причиниш на Дуайт Роусън. Нали той беше третият?

— Името му е Роулинс — нервно ме поправи Дийк — и ще го пропусна. На наша страна беше.

— Нямам идея за какво говориш.

— Не ни разрешават да организираме празненството в училищния физкултурен салон. Макар че ни трябва за посред лято, когато никой не го използва.

— Шегуваш ли се? — Сейди ме предупреди, че определени субекти от града може да се обявят срещу нея, а аз не ѝ повярвах. Глупавичкият Джейк Епинг, напук на всичко твърдо решен да не се разделя с фантастичните си виждания на човек от двайсет и първи век…

— Де да бях. Изтъкнаха ми опасенията си около пожарната безопасност. Аз пък им припомних, че не ги терзаеха подобни опасения, когато благотворителното мероприятие се организираше за ученик, пострадал при катастрофа, а онази Калтроп — съсухрена кокетка дърта — вика: „Е, да, Дийк, но събитието се състоя през учебната година.“ Не се и съмнявам, че имат опасения. Главно около случая с преподавателка в училището, чието лице е обезобразено от ненормалния ѝ съпруг. Страх ги е, че новината ще гръмне във вестниците или, да не дава Господ, по някоя от даласките телевизии.

— Как е възможно? — почудих се. — Та той… божичко, Дийк, та той дори не беше местен! Чак от Джорджия дойде.

— Изобщо не ги е грижа. Интересува ги само, че умря тук, и се боят, че ще се отрази зле на репутацията на школото. На целия град. И на тяхната репутация.

Гласът ми изтъня и стана писклив — доста нелеп звук за човек в разцвета на силите, но бях така вбесен, че ми беше все едно дали крещя, или писукам:

— Абсурдно е!

— Веднага биха я уволнили, за да се измъкнат от неудобното положение. Но тъй като не могат, им остава надеждата тя сама да напусне, преди децата да са видели какво ѝ е сторил Клейтън. Нагледен пример за провинциално лицемерие, синко. Докато беше на около двайсет, Фред Милър развратничеше из бардаците в Нуево Ларедо минимум два пъти месечно. Дори по-често, ако успееше да докопа някой и друг долар в аванс от джобните, отпускани от баща му. Освен това знам от достоверен източник, че когато била на шестнайсет и живеела в ранчото на баща си, Джесика Калтроп, тогава наричана Джеси Трап, много напълняла, а след девет месеца пак станала като фиданка. Хрумнало ми е да ги предупредя, че паметта ми е по-дълга и от пуританските им корени, и мога доста да ги злепоставя, ако реша. И окото няма да ми мигне.

— Нима е възможно да обвиняват Сейди за психическото състояние на бившия ѝ съпруг?

— Огледай се, Джордж. Понякога се държиш така, сякаш падаш от Марс. Или си живял на място, където хората разсъждават нормално. За фарисеи като Фред и Джесика всичко опира до секса. Вероятно си мислят, че извън кадър Алфалфа и Спанки от „Малките пакостници“ се натискат с Дарла зад обора, а Бъкуит кибичи отстрани и ги зяпа.30

А когато се случва нещо подобно, неминуемо жената е виновна. Не биха го изрекли, но дълбоко в сърцата си вярват, че мъжете са скотове и жените, които не могат да ги укротят, си заслужават боя. Няма да позволя да им се размине толкова лесно на долните фалшиви моралисти.

— Ще ти се наложи — въздъхнах. — Ако не ги оставиш на мира, Сейди ще научи какви ги дърдорят и какво са намислили. А в момента е много уязвима. Това може напълно да я съсипе.

— Така е — кимна той. Извади лулата от джоба на якето си и добави: — Така е, знам. Просто си мрънкам. Вчера Ели разговаря с управителите на сградата на фермерската асоциация. На драго сърце ще ни предоставят залата, която побира петдесет души повече. Защото има балкон.

— Браво — отбелязах с облекчение. — Трезвата мисъл води до по-добри резултати.

— Само че има един проблем. Искат четири стотачки за двете вечери. Ако дам двеста, ще можеш ли да събереш останалите? Обаче няма да си ги възвърнеш от продажбата на билетите. Всички приходи са за лечението на Сейди.

Съвсем ясна ми беше цената на лечението; вече бях доплатил триста долара за болничния престой, който мизерната ѝ застраховка не покриваше. Въпреки благотворителната работа на Елъртън останалите разходи щяха да са убийствени. Още не бях пресушил бюджета си, но дъното вече се виждаше.

— Джордж? Какво ще кажеш?

— Бива. Ще делим по братски.

— Изпий си гадната бира и да потегляме обратно.

На излизане от жалкото заведение погледът ми попадна на плакат, залепен на витрината. Отгоре пишеше:

Отдолу се виждаха снимките на двама голи до кръста здравеняци с боксови ръкавици, застанали в обичайната поза. Единият беше млад, по лицето му нямаше белези. Другият изглеждаше доста по-възрастен и явно носът му беше чупен неколкократно. Имената им привлякоха вниманието ми. Бяха ми познати отнякъде.

— Не си го и помисляй! — Дийк поклати глава. — Повече спортни емоции би имало в бой между питбул и кокер шпаньол. Поодъртял кокер шпаньол.

— Така ли?

— Томи Кейс има лъвско сърце, но то вече е четирийсетгодишно. Да не говорим, че горкичкият е пуснал бирено шкембе и едвам шава. Тайгър е млад и пъргав. След няколко години ще стане шампион, стига селекционерите да не се изложат. Междувременно го пускат срещу пропаднали пияндета като Кейс, за да го поддържат във форма.

Май щеше да е като сблъсъка между Роки Балбоа и Аполо Крийд… и защо не? Понякога животът имитира изкуството.

Дийк продължи:

— Да си плащаш, за да гледаш мача по телевизор! Накъде отива светът?

— Към бъдещето, предполагам — отбелязах.

— Най-вероятно ще изкупят всички билети — поне тези в Далас — но това не променя факта, че Том Кейс идва от миналото. Тайгър ще го направи на пихтия. Сигурен ли си, че ти допада идеята за фермерската сграда, Джордж?

— Абсолютно.

За мен юни се оказа доста особен. От една страна, ми правеше удоволствие да присъствам на репетициите на трупата, участвала в първия концерт. Това дежа вю беше от приятните. От друга, все по-често се питах дали наистина възнамерявам да зачеркна Лий Харви Осуалд от уравнението на историята. Не че ми липсваше кураж — вече бях очистил един злодей, и то съвсем хладнокръвно — но вече няколко пъти умишлено пропусках удобни възможности. Опитвах да си втълпя, че причината е в несигурността на ситуацията, не във факта, че Осуалд има семейство, обаче пред очите ми все беше Марина — усмихната и притискаща длани до корема си. Терзаеше ме и мисълта, че Лий може да се окаже само параван, прикриващ много по-сложен и зловещ замисъл. Напомнях си, че той ще се върне през октомври. И естествено се питах как завръщането му би променило положението. Жена му още щеше да е бременна, а прозорецът на несигурността — все така широко отворен.

Междувременно грижите около бавното възстановяване на Сейди не преставаха, сметките се трупаха, застрахователните полици — също (тягостната бюрокрация през 1963 година по нищо не отстъпваше на тази през 2011), отгоре на всичко участвах и в репетициите. Доктор Елъртън имаше възможност да присъства само на една, но бързо схвана идеята и придаде очарователна живост на своята половина от танцуващото пони Бърта. След репетицията ми каза, че искал да включи в екипа още един колега, специалист по Лицева хирургия от Масачузетската окръжна болница. Отговорих му (със свито сърце), че идеята е прекрасна.

— Можеш ли да си го позволиш? — попита ме той. — Хонорарът на Марк Андерсън е доста солен.

— Ще се справя — уверих го.

Когато денят на концерта наближи, поканих Сейди да погледа спектакъла. Тя отказа учтиво, но твърдо въпреки обещанието си да присъства поне на генералната репетиция. Почти не напускаше къщата, само понякога отиваше в градината в задния двор. Не беше стъпила в училището — нито пък в града — от нощта, в която Джон Клейтън накълца лицето ѝ и си преряза гърлото.

Последната репетиция в сградата на Фермерската асоциация се проточи от късната сутрин до ранния следобед на дванайсети юли. Майк Кослоу, който се бе превъплътил в ролята на продуцент също толкова естествено като и в тази на сценичен комедиант, ме информира, че билетите за съботното представление били изкупени, а за тазвечерното оставали към десет процента.

— Много хора ще си купят билети на място, господин Епинг. Бъдете сигурен. Дано с Боби Джил не оплескаме финалното изпълнение.

— Няма да го оплескате.

Дотук всичко вървеше добре. Лошото започна, когато завих по Бий Трий Лейн и подминах колата на Елън Докърти, след което заварих Сейди да седи до прозореца в хола: лицето ѝ беше мокро от сълзите, в ръката си стискаше носна кърпа, свита на топка.

— Какво стана? — попитах я веднага. — Какво ти е казала?

За моя изненада тя едва-едва се усмихна. Макар че лицето ѝ се разкриви, усмивката ѝ придаваше хлапашки чар.

— Само истината. Моля те, не се тревожи. Ще ти направя сандвич, а ти ще ми разкажеш как мина репетицията.

Това и сторих. Естествено, че се разтревожих, но не го показах. Спестих ѝ и възгледите си по темата за наглите гимназиални директори. Същата вечер към шест часа Сейди ме огледа, пооправи вратовръзката ми и изтупа реални или въображаеми прашинки от раменете на спортното ми сако.

— Бих ти казала: „Разкажи им играта“, но ме е страх да не вземеш да ги разкатаеш.

Носеше вехти джинси и широка риза, опитвайки се да скрие, че е станала кожа и кости. Спомних си красивата рокля, с която беше на първия концерт. Тогава красивата рокля беше носена от красиво момиче. Но това беше в миналото. Тази вечер момичето — все още красиво от едната страна — щеше да си е вкъщи, когато завесата се вдигнеше, и да гледа повторението на „Магистрала 66“.

— Какво ти е?

— Иска ми се и ти да присъстваш. — Веднага съжалих, че го казах, но май нямаше голямо значение. Усмивката ѝ помръкна, после отново се появи. Също като слънцето, когато минава зад малко облаче.

— Нали ти ще си там? Значи и аз ще бъда. — Окото ѝ, което прическата в стил Вероника Лейк не прикриваше, плахо се втренчи в мен. — Стига да ме обичаш.

— Обичам те с цялото си сърце.

— Дано. — Целуна ме по ъгълчето на устата. — Аз също те обичам. Така че се дръж прилично, не разкатавай никого и благодари на всички от мое име.

— Обещавам. Нали не те е страх да останеш сама? — Всичко ще е наред. — Всъщност не отговори на въпроса ми, но толкова можеше за момента.

Майк се оказа прав — продадохме билетите за петъчното представление цял час преди началото. Помощник-режисьорът Доналд Белингам угаси осветлението в залата точно в осем часа. Очаквах да остана разочарован след почти безупречния първи концерт и бомбастичния му финал с хвърляне на пайове (който бяхме решили да повторим само за съботното представление, за да не се налага да чистим два пъти сцената и първите няколко реда), но и този не му отстъпваше по нищо. Според мен гвоздеят на представлението беше идиотският танцуващ кон. Партньорът на доктор Елъртън от предната конска половина, ентусиазираният треньор Борман, едва не бутна Бърта от сцената.

Зрителите решиха, че залитането и препъването на ръба на сцената са част от представлението и сърдечно аплодираха номера. Аз обаче попаднах в капана на емоционален парадокс, който едва ли ще преживея отново. Стоях зад кулисите редом с напълно гипсирания Доналд Белингам и се заливах от смях, докато сърцето ми сякаш се канеше да изскочи от гърдите ми.

Тази вечер хармоничният акорд прозвуча по време на финалното изпълнение. Майк и Боби Джил излязоха на сцената, хванати за ръце. Тя застана с лице към публиката и каза:

— Много обичам госпожица Дънхил заради добротата и християнското ѝ милосърдие. Беше до мен, когато се нуждаех от помощ, и ме вдъхнови да науча това, което ще ви изпълним сега. Благодарим на всички ви, че дойдохте и показахте вашето християнско милосърдие. Нали така, Майк?

— Да — кимна той. — Върхът сте.

Погледна наляво. Посочих Доналд, който се беше привел над грамофона и се готвеше да го пусне по даден знак. Този път баща му щеше да разбере, че Доналд е „заел“ една от скъпоценните му плочи, тъй като седеше в залата.

Легендарният Глен Милър, изчезнал при неизяснени обстоятелства, запя „В настроение“, а на сцената под ритмичното ръкопляскане на публиката Майк Кослоу и Боби Джил Олнът се впуснаха в необуздан линди хоп с такава пламенност, каквато не бях постигал нито със Сейди, нито с Кристи. Съчетанието от младост, радостно вълнение и темперамент беше истинско пиршество за душата. Когато видях как Майк стисна ръката на Боби Джил, давайки ѝ знак да направи обратно завъртане и да се стрелне между краката му, внезапно се върнах в Дери и пред очите ми изникнаха Беви и Ричи.

„Историята се повтаря — помислих си. — Ехо, което е толкова близо до съвършенството, че е невъзможно да се прецени кое е реалният глас и кое — призрачното му отражение.“

За момент всичко ми стана ясно: най-вече, че светът почти не съществува. Нима всеки от нас не го осъзнава, без да си го признае? Това е само майсторски балансиран механизъм, съставен от викове и отзвуци, въображаем часовник, отмерващ времето под загадъчния стъклен похлупак, който наричаме живот. Какво се таи зад него? Под него и около него? Хаос, бури. Мъже с чукове, мъже с ножове, мъже с пистолети. Жени, които развращават онова, над което нямат власт, и принизяват непонятното. Всемир, изпълнен с ужас и с разрушение, обкръжаващ една-едничка осветена сцена, на която смъртните танцуват напук на тъмата.

Майк и Боби Джил танцуваха в своето време — 1963 година — ерата на подстрижките „канадска ливада“, на телевизорите в груби дървени кутии и на гаражния рок31. Танцуваха в ден, в който президентът Кенеди беше обещал да подпише договор за забрана на опитите с ядрени оръжия и беше заявил пред журналистите: „Няма да допусна военните ни сили да се забъркат в тайните политически съглашения и във вечните разпри на Югоизточна Азия.“ Танцуваха, както някога бяха танцували Беви и Ричи, както бяхме танцували двамата със Сейди, бяха прекрасни и аз ги обичах тъкмо заради моралната им слабост, а не въпреки нея. Още ги обичам.

Финалът им бе съвършен; спряха задъхани и вдигнаха ръце, а публиката стана на крака. Майк остави бурните аплодисменти да ехтят цели четирийсет секунди (удивително е как бързо светлините на рампата бяха преобразили свенливото спортистче в наперен хлапак, флиртуващ със зрителите), сетне помоли публиката да запази тишина.

— Режисьорът ни господин Джордж Амбърсън иска да каже няколко думи. Той вложи много усилия и въображение в това представление, затова заслужава поздравленията ви.

Излязох на сцената и бях възнаграден с нова вълна от аплодисменти. Стиснах ръката на Майк и потупах Боби Джил по страната. Двамата изтичаха зад кулисите. Вдигнах ръце, за да прекратя ръкоплясканията, и подхванах внимателно подготвената си реч, изразявайки съжаление, че Сейди не може да присъства на концерта, и поднасяйки благодарностите ѝ към всички присъстващи. Всеки опитен оратор знае колко важно е да съсредоточи вниманието си върху хора от публиката и аз избрах мъж и жена от третия ред, сякаш излезли от картината „Американска готика“. Въпросната двойка бяха Фред Милър и Джесика Калтроп, представителите на училищното настоятелство, които не ни бяха разрешили да използваме физкултурния салон, понеже случката със Сейди и бившия ѝ съпруг можеше да навреди на репутацията на училището и на целия град.

Бях стигнал до четвъртото изречение, когато ме прекъснаха смаяни възклицания. Последваха ги ръкопляскания — отначало плахи, но бързо прерастващи в истинска буря. Публиката отново стана на крака. Нямах представа какво аплодират, докато не почувствах деликатния и плах допир на нечия ръка върху лакътя си. Обърнах се и видях до себе си Сейди, пременена в червената си рокля. Беше вдигнала косата си и я бе прихванала с лъскава шнола. И двете страни на лицето ѝ бяха изложени на показ. С почуда открих, че белезите не изглеждаха ужасяващи, колкото се бях опасявал. Сигурно и тук се криеше някаква вселенска истина, но бях твърде объркан, за да я осъзная. Да, дълбоката нащърбена вдлъбнатина и избледняващите шевове не бяха приятна гледка. Както и провисналата плът и неестествено разширеното ляво око. Но лицето ѝ беше озарено от чаровната разкривена усмивка, която в моите очи превръщаше Сейди в Хубавата Елена. Прегърнах я и тя се притисна до мен — смееше се, но от очите ѝ се ронеха сълзи. Усетих как тялото ѝ вибрира като опъната струна. Отново се обърнахме към публиката и видяхме, че всички с изключение на Милър и Калтроп, са станали и ръкопляскат. Двамата се огледаха, видяха, че са единствените седнали, и неохотно се изправиха.

— Благодаря ви — каза Сейди, когато ръкоплясканията поутихнаха. — Благодаря на всички от все сърце. Специални благодарности на Елън Докърти, която ме увери, че ако не дойда и не застана пред вас, ще съжалявам цял живот. Най-вече искам да благодаря на… — тя се поколеба. Публиката не забеляза колебанието ѝ, само аз разбрах, че Сейди беше на косъм да съобщи пред петстотин души истинското ми име. — … на Джордж Амбърсън. Обичам те, Джордж.

Признанието ѝ предизвика още по-бурни овации. В трудни времена, когато дори мъдреците изпитват несигурност, обясненията в любов винаги се посрещат радушно.

Към десет и половина Елън закара вкъщи изтощената Сейди. Около полунощ двамата с Майк изключихме осветлението в залата и излязохме на входната алея.

— Ще дойдете ли на запоя, господин А? Ал каза, че ще затвори чак в два, и е заредил с няколко бъчонки бира. Няма лиценз за алкохол, но не ми се вярва някой да го арестува.

— Без мен — отговорих. — Гроги съм. Ще се видим утре вечер, Майк.

Отбих се при Дийк, преди да се прибера вкъщи. Той седеше по пижама на верандата и се наслаждаваше на последната си лула преди лягане.

— Незабравима вечер — каза, щом ме видя.

— Така си е.

— Твоята девойка се държа мъжки. Истинска героиня излезе.

— И тук си прав.

— Ще изпълниш ли моралния си дълг към нея, синко?

— Ще опитам.

Той кимна:

— Заслужава го, особено след като е била омъжена за онзи ненормалник. Дотук се справяш добре. — Обърна поглед към колата ми и добави: — Тази вечер спокойно можеш да паркираш пред дома ѝ. Едва ли на някого ще му мигне окото след случилото се днес.

Може и да беше прав, но реших да играя на сигурно и да отида пеш, както правех много други нощи. Искаше ми се да дам време на чувствата си да се уталожат. Образът ѝ под светлината на прожекторите не ми излизаше от главата. Червената рокля. Деликатната извика на шията ѝ. Гладката ѝ страна… и белязаната.

Като стигнах до Бий Трий Лейн и влязох в къщата, видях, че разтегателният диван си стои прибран. Загледах го изумен и се запитах какво ли означава това. После Сейди извика от спалнята името ми — истинското ми име. Съвсем тихичко.

Лампата обливаше с мека светлина голите ѝ рамене и едната страна на лицето ѝ. Очите ѝ сияеха.

— Мисля, че тук ти е мястото — прошепна. — Искам те тук. И ти ли искаш същото?

Съблякох се и легнах до нея. Тя пъхна ръка под завивката и ме замилва.

— Гладен ли си? Защото имам изненада за теб.

— О, Сейди, гладен съм като вълк.

— Тогава изгаси лампата.

Онази нощ беше най-прекрасната в живота ми — не защото затвори вратата пред Джон Клейтън, а понеже отново отвори вратата към двама ни със Сейди.

След като се любихме, за пръв път от месеци заспах дълбоко. Събудих се в осем сутринта. Слънцето беше изгряло, по радиото в кухнята „Ди Ейнджълс“ пееха „Гаджето ми се върна“, подуших апетитната миризма на пържен бекон. Скоро Сейди щеше да ме повика да закусим, но имах още малко време. Още малко време.

Пъхнах длани под главата си и вперих поглед в тавана, леко слисан от глупостта, граничеща с умишлена слепота, която проявявах от деня, в който допуснах Лий да се качи на автобуса за Ню Орлиънс, без дори да се опитам да го спра. Трябваше ли да знам дали Джордж де Мореншилд е играл много по-важна роля при покушението срещу Едуин Уокър, отколкото само да насъска слабохарактерния Осуалд? В действителност имаше доста елементарен начин да разбера истината.

Де Мореншилд я знаеше, затова щях да питам самия него.

За пръв път след нападението на Клейтън Сейди хапна добре, аз също не се изложих. Ометохме половин дузина яйца с препечени филийки и бекон. Когато чиниите вече бяха в мивката и тя пушеше цигара с втората си чаша кафе, казах, че искам да я попитам нещо.

— Ако ще ме врънкаш да дойда на представлението и довечера, веднага ще ти отговоря, че не знам дали ще издържа два пъти.

— За друго става въпрос. Но като го спомена, какво ти наговори Ели?

— Че е крайно време да престана да се самосъжалявам.

— Доста жестоко.

Сейди приглади косата си върху белязаната си страна — жест, който беше станал машинален.

— Госпожа Ели не е от най-любезните и тактични хора. Шокира ли ме, като връхлетя в дома ми и заяви, че е време да спра с лигавщините? И още как. Права ли беше? И още как. — Тя престана да приглажда косата си и рязко я отметна. — Така ще изглеждам оттук нататък — може да има и малки подобрения — така че май е най-добре да започна да свиквам. На Сейди ѝ предстои да научи дали е вярна онази стара поговорка, че вътрешната красота била по-важна.

— Тъкмо за това исках да си поговорим.

— Добре. — Тя издиша дима през носа си.

— Да кажем, че бих могъл да те отведа на място, където лекарите ще са способни да оправят лицето ти — няма да е като ново, но доктор Елъртън и екипът му никога не биха постигнали подобни резултати. Би ли се съгласила? Дори да знаеш, че няма да има връщане назад?

Тя се начумери:

— Хипотетично ли?

— Всъщност не.

Сейди смачка цигарата си бавно и съсредоточено, премисляйки нещата.

— Да не би да е като случая с госпожица Мими, дето замина за Мексико да ѝ приложат експериментално лечение за рак? Защото не мисля, че…

— За Америка става дума, мила.

— Е, ако говорим за Америка, не виждам защо да не…

— Чуй останалото: на мен може да ми се наложи да отида. Със или без теб.

— И никога да не се върнеш? — Изглеждаше обезпокоена.

— Никога. Нито ти, нито аз ще можем да се върнем поради трудни за обяснение причини. Предполагам, че ме смяташ за чалнат.

— Знам, че не си. — Очите издаваха тревогата ѝ, но говореше непоколебимо.

— Може да ми се наложи да направя нещо, което няма да се хареса на служителите на реда. Не е лошо, но никой няма да ми повярва.

— Да не би… Джейк, да не би да има нещо общо с онова, дето ми каза за Адлай Стивънсън?

— Донякъде. Работата е там, че дори да успея да изпълня мисията си, без да ме арестуват (смятам, че ще мога), това няма да промени твоето положение. Лицето ти ще си остане повече или по-малко белязано. На мястото, където искам да те отведа, медицината има възможности, за каквито Елъртън само може да мечтае.

— Но никога няма да се върнем. — Не говореше на мен; опитваше да изясни нещата за себе си.

— Никога. — Освен всичко друго, ако се върнехме точно на 9 септември 1958 оригиналната версия на Сейди Дънинг вече щеше да съществува. Беше главоблъсканица, върху която не исках да се замислям.

Тя стана и отиде до прозореца. Остана там с гръб към мен доста време. Чаках търпеливо.

— Джейк?

— Да, мила.

— Можеш ли да предсказваш бъдещето? Можеш, нали?

Не отговорих.

Сейди прошепна:

— Или пък идваш от бъдещето… Така ли е?

Отново не продумах.

Тя се обърна към мен:

— Оттам ли идваш, Джейк?

— Да. — Сякаш трийсеткилограмова скала ми падна от плещите. Същевременно ме обзе страх. И за двама ни, но най-вече за нея.

— От… от колко години напред?

— Скъпа, сигурна ли си, че…

— Да. Колко години?

— Почти четирийсет и осем.

— Аз… мъртва ли съм в твоето време?

— Не знам. Не искам да знам. Важно е настоящето. И че сме заедно.

Сейди се замисли. Червеникавите белезите от раните ѝ се открояваха още по-силно на пребледнялото ѝ лице. Искаше ми се да застана до нея, но се страхувах да помръдна. Страхувах се да не изпищи и да побегне.

— Защо си дошъл?

— За да попреча на един човек да извърши нещо. Ако се наложи, ще го убия. Стига да съм абсолютно сигурен, че го заслужава. Засега не съм.

— Какво е това нещо?

— Почти съм сигурен, че след четири месеца този човек ще убие президента. Ще убие Джон Кен…

Забелязах как тя се олюля, но за щастие остана на крака достатъчно дълго, за да я хвана.

Занесох я на леглото в спалнята и отидох в банята да намокря със студена вода някаква кърпа. Като се върнах, Сейди вече беше отворила очи. Впери ги в мен, но не можах да разтълкувам изражението ѝ.

— Не биваше да ти казвам — промърморих.

— Май да — отвърна тя, но не се отдръпна, когато седнах до нея, и въздъхна доволно, щом притиснах до лицето ѝ студения компрес, заобикаляйки нараненото място, което беше станало почти безчувствено. Изчака ме да махна компреса и изпитателно ме изгледа. — Разкажи ми за някакво предстоящо събитие. Мисля, че така по-лесно ще ти повярвам.

— Не мога. Аз съм филолог, а не историк. В гимназията историята на Мейн беше задължителен предмет, но за Тексас знам много малко. Просто не… — Изведнъж се сетих за нещо. Онова, което Ал Темпълтън беше написал в бележника си в графата за залаганията; помнех го отлично, защото го бях прочел два пъти: „В случай, че в последния момент спешно ти потрябват пари.“

— Джейк?

— Знам кой ще спечели боксовия мач в „Медисън Скуеър Гардън“ идния месец. Казва се Том Кейс и ще нокаутира Дик Тайгър в петия рунд. Ако не се случи, ще си в пълното си право да извикаш момчетата с белите престилки. Но дотогава нека си остане между нас. Много е важно.

— Добре. Обещавам.

Почти очаквах Дийк или госпожа Ели да ме причакат след съботното представление, да ме изгледат разтревожено и да ме уведомят как Сейди им е съобщила по телефона, че напълно съм си загубил ума. Опасенията ми обаче се оказаха напразни и като се прибрах у Сейди, на масата намерих бележка: „Събуди ме, ако ти е до среднощно похапване.“

Не беше посред нощ и тя още не беше заспала. Следващите четирийсетина минути прекарахме много приятно. После тя пророни в мрака:

— Не искаш да реша на момента, нали?

— Не.

— И не се налага да го обсъждаме точно сега?

— Не.

— Може би след боксовия мач. Онзи, за който ми спомена.

— Бива.

— Вярвам ти, Джейк. Не знам дали означава, че съм обезумяла, но ти вярвам. И те обичам.

— И аз те обичам.

Очите ѝ блестяха в мрака: едното — бадемовидно и красиво, другото — притворено, но зрящо.

— Не искам да те сполети нещо лошо и не желая да нараняваш когото и да било, освен ако нямаш избор. Не и по погрешка. Обещаваш ли?

— Да — отговорих без капчица колебание. Тъкмо заради това Лий Осуалд още беше между живите.

— Нали ще внимаваш?

— Да, много ще…

Тя ме прекъсна с целувка, после добави:

— Независимо откъде идваш, аз нямам бъдеще без теб. А сега да поспим.

Предполагах, че ще продължим разговора на сутринта. Нямах представа какво (или колко) възнамерявах да ѝ доверя, но в крайна сметка не ми се наложи да ѝ доверявам каквото и да било, тъй като Сейди изобщо не повдигна този въпрос, а се поинтересува какви средства е събрало благотворителното представление за Сейди Дънхил. Като ѝ казах, че сумата е малко над три хиляди долара заедно със съдържанието на кутията за дарения във фоайето, тя отметна глава и гръмко се разсмя. Трите бона нямаше да покрият всички разходи по лечението ѝ, но звънливият ѝ смях струваше цял милион… както и това, че не изтърси нещо от рода на „Защо да се занимавам, след като мога да се лекувам в бъдещето?“. Не бях съвсем сигурен дали имаше желание да тръгне с мен, дори да ми беше повярвала, и дали аз исках да я взема със себе си.

Че исках да бъда с нея — исках. Завинаги, колкото и да означаваше това. Но може би ни очакваше по-добър живот през шейсет и трета… и през всички години след нея, които Бог или провидението ни бяха отредили. По-добро съвместно съществуване. Представих си колко изгубена щеше да се чувства през 2011, как щеше да се стъписа при вида на панталоните с ниска талия и компютрите. Никога нямаше да ѝ посегна, нито да ѝ крещя (тя най-малко го заслужаваше), ала все пак имаше опасност тя се превърне в моята Марина Прусакова, заточена на непознато място и завинаги прокудена от родината.

Само един човек в Джоди вероятно знаеше как да извлека полза от последната записка на Ал относно залаганията. Казваше се Фреди Куинлан и се занимаваше с покупко-продажба на недвижимо имущество. Всяка седмица той организираше в дома си турнири по покер, в които понякога участвах, защото залозите бяха малки и нямаше опасност да се разоря. Куинлан често се перчеше колко много го бивало в залаганията на професионални футболни мачове и срещи от Тексаския баскетболен турнир. През този ден ме покани в кабинета си, защото „проклетата горещина навън щяла да ни попречи да играем голф“.

— Дай да се разберем, Джордж. Скромно ли ще залагаш, или ще рискуваш?

— Намислил съм да хвърля пет стотачки.

Той подсвирна, после се облегна на стола и сплете пръсти върху шкембенцето си. Беше едва девет сутринта, но климатикът вече работеше на пълни обороти и въздушната струя разпиляваше струпаните на купчинки рекламни брошури.

— Стабилна пачка. Няма ли да ме светнеш за далаверата?

Тъй като ми правеше услуга — поне така се надявах — го „светнах“. Веждите му се повдигнаха толкова високо, че малко им остана да се срещнат с оредяващата му коса.

— Майко мила! Защо просто не си хвърлиш парите в тоалетната?

— Имам някакво предчувствие, че ще спечеля.

— Джордж, чуй какво ще ти каже батко. Мачът между Кейс и Тайгър не е спортно събитие, а опит за сондиране на общественото мнение относно новата система за мониторинг от „затворена среда“, тоест без публичен достъп. Което на прост език ще рече, че хората гледат мачовете на монитори. Може и да има няколко сносни срещи в предварителния кръг, но „гвоздеят на програмата“ е пълен цирк. Тайгър ще е инструктиран през първите седем-осем рунда да го раздава кротко с клетото старче, после да го приспи. Освен ако… — Той се приведе и столът му страдалчески изскърца. — Освен ако нямаш вътрешна информация. — Отново се отпусна назад и стисна устни. — Ама не виждам как. Живееш в Джоди, дявол да го вземе. И все пак, ако си осведомен, би споделил с другарче, нали?

— Нищо не знам — излъгах го най-безсрамно (и без капчица угризение). — Просто интуиция, но последния път като ме осени, заложих, че „Пиратите“ ще победят „Янките“ в бейзболния шампионат и добре се опаричих.

— То хубаво, ама нали я знаеш оная стара поговорка — дори спрелият часовник е точен два пъти дневно.

— Ще ми помогнеш ли, Фреди, или ще си говорим празни приказки?

Той примирено се усмихна — явно си измиваше ръцете от мен, глупеца, който скоро щеше да загуби паричките си, после отвърна:

— Познавам един тип в Далас, който ще ти свърши работа. Казва се Акива Рот. Действа от „Фейт Файненшъл“ на Грийнвил Авеню. Наследи бизнеса на баща си преди пет-шест години. — Понижи глас и добави: — Носят се слухове, че се е сдушил с мафията. — Гласът му стана още по-тих: — С Карлос Марчело.

Тъкмо от това се опасявах, защото същото се говореше и за Едуардо Гутиерес. Сетих се за линкълна с флоридски регистрационен номер, паркиран срещу „Фейт Файненшъл“.

— Май не ми се ще да ме виждат на подобно място. Може да реша отново да се захвана с преподаване, а минимум двама души от училищното настоятелство вече ме гледат на кръв.

— Тогава се отбий при Франк Фрати във Форт Уърт. Собственик е на заложна къща. — Столът отново страдалчески изскърца, когато Куинлан пак се приведе, за да ме погледне в очите. — Ей, защо зяпна? Нещо, дето не трябва, ли казах? Или глътна муха?

— Ами… не… Просто някога познавах един Фрати. И той имаше заложна къща и приемаше залагания.

— Вероятно и двамата са се пръкнали от един и същ мошенически клан в Румъния. Така или иначе той може да ти приеме петте стотачки… особено за такъв гламав залог. Обаче жив ще те одере, да знаеш. Естествено и Рот не е благотворително настроен, ама предложението му ще е по-добро от офертата на Франк Фрати.

— Но при Франк няма да си имам вземане-даване с мафията. Нали така?

— Не ми се вярва, обаче казва ли ти някой? Букмейкърите не подбират деловите си партньори.

— Май е най-добре да те послушам и да не си хвърлям парите на вятъра.

Куинлан ужасено вдигна ръце:

— Не, не, не, недей така! Заложи, че „Мечките“ ще станат шампиони на Националната футболна конференция. Така пачките са ти в кърпа вързани. Гарантирам!

На двайсет и втори юли казах на Сейди, че трябва да свърша нещо в Далас и че ще изпратя Дийк да я навести. Тя ме увери, че няма нужда; и сама щяла да се оправи. Предишната Сейди се завръщаше. Лека-полека, но се завръщаше.

Изобщо не ме разпита за работата ми в Далас.

Първо се отбих във „Фърст Кори“ където отворих депозитната кутия и за по-сигурно отново прочетох записките на Ал. Да, Том Кейс най-неочаквано щеше да нокаутира Дик Тайгър в петия рунд. Явно Ал беше научил резултата от интернет, тъй като беше напуснал Далас (и прекрасното време на шейсетте) много преди мачът да се изиграе.

— Мога ли да ви бъда полезен с още нещо, господин Амбърсън? — попита личният ми банкер, докато ме изпращаше до вратата.

„Да. Кажи една молитва старият ми приятел Ал Темпълтън да не се е оплел, докато се е ровил в интернет.“

— Може би. Сещате ли се за магазин за театрални костюми? Племенникът ми има рожден ден и искам да се предреша като магьосник.

Секретарката на господин Линк набързо прегледа „Жълти страници“ и ми даде адрес на Йънг Стрийт. Купих каквото ми трябваше и го оставих го в апартамента си на Уест Нийли — така и така плащах наем, поне да ми свършеше някаква работа. Револвера скрих на рафта в гардероба. Пъхнах в жабката на колата подслушвателното устройство, което бях извадил от лампата в горния апартамент, и практичния малък магнетофон. Тях щях да изхвърля в храсталаците на път за Джоди. Вече не ми трябваха. Още никой не беше наел апартамента на горния етаж и жилището ми тънеше в призрачна тишина.

Преди да потегля обратно към Джоди, излязох в страничния двор, където само преди три месеца Марина бе снимала Лий с пушката. Обиколих го, но не забелязах нищо интересно — само утъпкана земя и тук-там упорити буренаци. Тъкмо когато се канех да си тръгна, зърнах нещо червено под външното стълбище. Бебешка дрънкалка. Взех я и я пъхнах в жабката на шевролета при подслушвателното устройство, но после не я изхвърлих. Не знам защо.

Следващата ми спирка беше просторната къща на Симпсън Стюарт Роуд, където Джордж де Мореншилд живееше със съпругата си Джийн. От пръв поглед разбрах, че не бива да се срещна там с Де Мореншилд. Първо, нямаше как да знам кога Джийн ще си е вкъщи и кога не, а този разговор трябваше да е на четири очи и по мъжки. Освен това постройката не беше достатъчно уединена. Училището за чернокожи „Пол Куин Колидж“ се намираше в съседство и вероятно в момента там се провеждаха летните курсове. Кварталът не гъмжеше от деца, но видях предостатъчно хлапета: някои вървяха по тротоарите, други караха велосипеди. Накратко, местоположението на къщата не ме устройваше. Разговорът ми с Де Мореншилд можеше да стане разгорещен. Или пък изобщо да не е разговор — не и в речниковото значение на думата.

Нещо привлече погледа ми. Намираше се на голямата морава пред къщата, където фините струйки вода от въртящите се пръскачки образуваха миниатюрни дъги, побиращи се във всеки джоб. 1963 не беше изборна година, но в началото на април (кажи-речи по времето на покушението срещу генерал Едуин Уокър) представителят на Пети окръг се беше споминал от сърдечен удар. Изборите за мястото му щяха да се проведат на шести август.

Надписът на плаката, привлякъл вниманието ми, гласеше: „ИЗБЕРЕТЕ ДЖЕНКИНС ЗА ПЕТИ ОКРЪГ! РОБИ ДЖЕНКИНС, БЕЛИЯТ РИЦАР НА ДАЛАС!“

Според вестниците Дженкинс, привърженик на десницата и съратник на Уокър и неговия духовен наставник Били Джеймс Харджис, с право беше наричан „рицар“. Той ратуваше за автономност на щатите, за отделни, но равноправни училища за бели и цветнокожи, и за възобновяване на блокадата на Куба. Същата Куба, която беше нарекъл „онзи красив остров“. Плакатът потвърди мнението ми относно Де Мореншилд. Той беше дилетант без политическо верую, готов да подкрепи всеки, който му е забавен или му предложи пари. Лий Осуалд не отговаряше на втория критерий, защото беше по-беден и от църковна мишка, но самоотвержената му отдаденост на социализма, съчетана с грандиозните му амбиции, със сигурност развеселяваха ментора му Джордж.

Разбрах и още нещо: Лий никога не беше прекосявал прекрасната морава и голташките му крака не бяха осквернявали килимите в тази къща. Това беше другият живот на Де Мореншилд… най-малкото едно от другите му съществувания. Нещо ми подсказваше, че има няколко, които съхранява в херметически затворени отделения. Но това не отговаряше на основния въпрос: толкова ли се бе отегчил, че да придружи Лий на мисията му да застреля фашизирания ненормалник Едуин Уокър? Не го познавах достатъчно добре, за да направя логично предположение.

Обаче щях да го опозная. Бях твърдо решен.

На витрината на заложната къща на Франк Фрати се кипреше табела с надпис: „ДОБРЕ ДОШЛИ В СВЕТА НА КИТАРИТЕ“ и наистина бяха изложени доста китари: акустични, електрически, дванайсетструнни и дори една с двоен гриф, каквато бях виждал в клип на „Мотли Крю“. Разбира се, налице бяха всички други отломки от пропадналия живот на много хора — пръстени, брошки, огърлици, радиоапарати, дребни електроуреди. Посрещна ме кльощава жена с памучен панталон и с моряшка блуза; безизразното ѝ лице обаче си приличаше като две капки вода с лицето на дебеланата с лилава рокля, която ме беше посрещнала в Дери, при това се чух да казвам същите онези думи. Е, приблизително същите.

— Бих искал да обсъдя с господин Фрати доста изгодно делово предложение, свързано със спорта.

— Сериозно? Да не би да е от тия, на които между приятели им се вика „залагане“?

— Да не сте от полицията?

— Да, бе, самият Къри, началник на даласката полиция. Не ме ли познахте по очилата и двойната брадичка?

— Не виждам нито очила, нито двойна брадичка, госпожо.

— Тъй е, щото съм под прикритие. Но какво ти е щукнало да залагаш посред лято, готин, че нещо не се сещам?

— Интересувам се от боксовия мач между Кейс и Тайгър.

— И кой от двамцата те „интересува“?

— Кейс.

Тя забели очи, после се поизвърна и се провикна:

— Я, ела, татенце, че тука има един мераклия за голяма печалба.

Франк Фрати беше поне два пъти по-възрастен от Чаз Фрати, но приликата беше безспорна. От пръв поглед си личеше, че са роднини. Ако споменех, че някога съм залагал при господин Фрати от Дери, Мейн, с този Фрати щяхме да си побъбрим и да се удивим колко малък е светът.

Пропуснах тази увертюра и без увъртания попитах мога ли да заложа петстотин долара на победа на Том Кейс срещу Дик Тайгър на мача в „Медисън Скуеър Гардън“.

— Че защо да не можеш? — ухили се Фрати. — Можеш и да си завреш нажежено желязо в дирника, ама защо ти е?

Дъщеря му се изкикоти.

— Какъв е залогът?

Фрати погледна кощрамбата, а тя вдигна два пръста на лявата си ръка и един на дясната.

— Две към едно? Абсурд!

— Животът е абсурден, младежо. Ако не вярваш, иди да гледаш пиеса на Йонеско. Препоръчвам ти „Жертви на честта“.

„Е, поне не ми вика «братчед» като родственика си от Дери“ — помислих си.

— Чакайте да ви обясня, господин Фрати.

Той взе една акустична китара „Епифоун Хъмингбърд“ и започна да я настройва. Беше изумително сръчен.

— Ами говори или иди в Далас. Там има едно място, дето му викат…

— Знам го мястото в Далас. Предпочитам Форт Уърт. Някога живеех тук.

— Фактът, че си се махнал, показва наличие на здрав разум за разлика от мерака ти да заложиш на Том Кейс.

— Да предположим, че Кейс нокаутира Тайгър до седмия рунд? Какво ще получа при подобен залог?

Фрати пак се обърна към дъщеря си. Този път тя вдигна три пръста на лявата си лъка.

— Ами за Кейс с победа с нокаут до петия рунд?

Кльощавата се замисли, после вдигна и четвърти пръст. Реших да не се изхвърлям повече. Написах името си в книгата за залозите и показах на Фрати шофьорската си книжка, прикривайки с палец адреса си в Джоди, както бях направил и като заложих на „Пиратите“ във „Фейт Файненшъл“ преди почти три години. Подадох му парите, които се равняваха на една четвърт от оставащите ми финанси, и пъхнах квитанцията в портфейла си. Две хилядарки щяха да ми стигнат да покрия още малко разходи за лечението на Сейди, както и престоя си в Тексас. Пък и не възнамерявах да обирам този Фрати, както не исках да обера и Чаз, въпреки че беше насъскал Бил Търкот срещу мен.

— Ще дойда в деня след мача — осведомих ги. — Да ми приготвите парите.

Кльощавата се изсмя, запали цигара и подхвърли:

— И танцьорката рекла същото на архиепископа.

— Случайно да се казваш Марджъри? — попитах я.

Тя се вцепени, димът от цигарата струеше през зяпналата ѝ уста. После попита:

— Откъде знаеш? — Като видя изражението ми, добави: — Всъщност съм Уанда, сладур. Дано те бива повече в залаганията, отколкото в налучкването на имена.

Докато вървях обратно към колата, си мечтаех пожеланието ѝ да се сбъдне.

Двайсет и пета глава

На сутринта на пети август останах при Сейди, докато не я сложиха на болничната количка, за да я отведат в операционната. Доктор Елъртън вече беше там заедно с толкова много лекари, че спокойно можеха да изиграят баскетболен мач. Очите на Сейди блестяха от упойката.

— Пожелай ми късмет.

Наведох се и я целунах.

— Желая ти всичкия късмет на света.

Три часа по-късно я върнаха (дълбоко заспала и похъркваща) в стаята — същата болнична стая с онази картина на стената и преносимата тоалетна чиния в ъгъла. Лявата половина на лицето ѝ беше покрита с нова превръзка. Ронда Макгинли, сестрата с рамене на ръгбист, ми позволи да остана още малко, което си беше сериозно нарушение на правилата. Часовете за посещение се спазваха далеч по-стриктно в Страната на миналото. Освен ако не си спечелил симпатиите на старшата сестра.

— Как си? — попитах, поемайки ръката ѝ в своята.

— Малко ме боли. И ми се спи.

— Тогава си поспи, скъпа.

— Може би следващия път… — Думите ѝ заглъхнаха в хрипкав шепот. Очите ѝ бяха затворени, ала тя се насили да повдигне клепачи — … ще е по-добре. В твоето…

Сейди се унесе, преди да довърши изречението си, а аз потънах в размишления.

Когато се върнах в стаята на сестрите, Ронда ми съобщи, че доктор Елъртън ме чака в кафе-сладкарницата на долния етаж.

— Ще остане при нас тази нощ, а вероятно и утре — каза ми той. — В никакъв случай не искаме да развие някаква инфекция.

(Нямаше как да знам, че впоследствие ще се замисля над думите му и ще поразмишлявам над иронията на съдбата.)

— Операцията добре ли мина?

— Протече според очакванията ни, но имайте предвид, че пораженията, нанесени от Клейтън, са доста сериозни. За да се възстанови напълно, ще се наложи да ѝ направим втора операция през ноември или декември… — Той запали цигара, издуха дима и продължи: — Имаме невероятен екип от хирурзи и ще направим всичко по силите си… но всяко нещо си има граници.

— Да, знам — кимнах аз. Знаех и нещо друго; че няма да има други операции. Поне тук. Следващия път изобщо нямаше да има нож. А лазер.

В моето време.

Икономията наистина е майка на мизерията. Бях се отказал от телефона в апартамента си на Иийли Стрийт, за да спестя осем-десет долара месечно, а ето че сега ми се налагаше спешно да позвъня. Слава богу, че на четири преки оттук имаше „Ю-Тоут-Ем“32 с монетен апарат до хладилника за кока-кола. Имах номера на Де Мореншилд, надраскан върху едно листче. Пуснах десет цента и го набрах.

— Домът на семейство Де Мореншилд, с какво мога да ви помогна? — чух в слушалката. Това обаче не беше гласът на Жана. Най-вероятно бе вдигнала някаква прислужница… Откъде, по дяволите, Де Мореншилд имаха пари за домашна прислужница?

— Бих искал да говоря с Джордж, моля.

— Съжалявам, но в момента е на работа, господине.

Извадих химикалка от джоба на ризата си.

— Бихте ли ми дали служебния му номер?

— Да, господине. Chapel — 5 — 63 — 23.

— Благодаря.

Написах го върху опакото на дланта си.

— Може ли да ми кажете кой го е търсил, ако не успеете да го откриете, господине?

Затворих. Онзи хлад отново пропълзяваше по кожата ми. Този път обаче приветствах появата му. Повече от всякога се нуждаех от хладнокръвна, кристално ясна мисъл.

Пуснах още една десетцентова монета и ми вдигна някаква секретарка, която ми каза, че съм се свързал с корпорация „Сентрекс“33. Казах ѝ, че искам да говоря с господин Де Мореншилд. Тя, естествено, поиска да узнае защо.

— Кажете му, че става въпрос за Жан-Клод Дювалие и Лий Осуалд. Кажете му, че е за негово добро.

— Вашето име, господине?

Тук „Пъдънтейн“ нямаше да ми свърши работа.

— Джон Ленън.

— Моля, изчакайте, господин Ленън. Ще проверя дали е свободен.

Не последва музика и това не ме подразни, даже напротив: хареса ми. Облегнах се на стената на задушната кабинка и погледът ми се спря на големия надпис: „АКО ПУШИТЕ, ВКЛЮЧЕТЕ ВЕНТИЛАТОРА.“ Не пушех, ала въпреки това натиснах копчето. Нямаше кой знае какъв ефект.

В същия момент от другата страна на линията се чу рязко прещракване (беше толкова силно, че почти подскочих) и секретарката обяви:

— Свързах ви.

— Ало? — чух в слушалката служебно приветлив и дружелюбен глас. — Ало? Господин Ленън?

— Здравейте. Линията подслушва ли се?

— Какво имате предвид? Естествено, че не. Минутка само. Да затворя вратата.

Кратка пауза.

— Е, кажете за какво става въпрос.

— Хаити, приятелю. И петролните сделки.

— Какво за мосю Дювалие и онзи тип Осуалд? — Не долавях тревога в гласа му, а само приповдигната веселост и детско любопитство.

— О, вие ги познавате доста по-добре от мен — отвърнах. — Защо направо не ги наречете Бейби Док и Лий, а?

— Вижте, днес съм ужасно зает, господин Ленън. Ако не ми кажете за какво става дума, боя се, че ще трябва да…

— Бейби Док може да даде зелена светлина на петролните сделки, за което чакате от пет години. Знаете го, нали? Баща му е с крайнодесни убеждения, ръководи тонтон-макутите и е следващият на опашката за големия стол. Той ви харесва, ние също ви харесваме…

Де Мореншилд вече звучеше все по-малко като актьор и все повече като истински, обикновен човек.

— Когато казвате „ние“ да не би да имате предвид…

— Ние всички ви харесваме, Де Мореншилд, обаче сме загрижени за близостта ви с Осуалд.

— Господи, та аз почти не го познавам! Не съм го виждал най-малко от шест или осем месеца!

— Видяхте се в неделята след Разпети петък! Вие подарихте на дъщеричката му плюшено зайче!

Доста дългичка пауза, последвана от тежка въздишка.

— Добре, и така да е. Изглежда съм забравил…

— А случайно да сте забравили за някого, стрелял по генерал Едуин Уокър?

— Какво общо може да има това с мен? Или пък с моя бизнес? — Гневът и недоумението в гласа му почти ме накараха да му повярвам. Ключова дума: почти.

— Хайде, моля ви се — продължих аз. — Нали сам обвинихте Осуалд, че го е направил!

— Шегувах се, да го вземат мътните!

Дадох му две секунди, преди да взема думата:

— Знаете ли за коя компания работя аз, господин Де Мореншилд? Ще ви подскажа — не е „Стандарт Ойл“.

От другата страна на линията настъпи тишина, докато събеседникът ми се опитваше да смели дивотиите, с които го бях засипал досега. Само дето не бяха дивотии, не и стопроцентови… Знаех за плюшеното зайче, знаех и за репликата „Как можа да не уцелиш?“, изтърсена, след като съпругата му беше забелязала пушката на Осуалд… Заключението се натрапваше от само себе си. Моята компания беше „Компанията“34 и единственият въпрос, който вълнуваше Де Мореншилд в момента — или поне така се надявах — беше каква част от несъмнено интересния му живот беше подслушана, проследена, прошнурована и прономерована в дебели папки.

— Има някакво недоразумение, господин Ленън.

— Искрено се надявам да е така, защото останахме с впечатлението, че вие сте го подучили да дръпне спусъка. С онези ваши приказки какъв расист бил Уокър и как щял да се превърне в американския Хитлер…

— Това изобщо не е вярно!

Игнорирах възмущението му.

— Ала не това е главната ни грижа. Мислим си, че вие може да сте придружили господин Осуалд по време на мисията му на десети април тази година…

— Ach, mein Gott! Това е пълна лудост!

— Ако успеете да го докажете — и ако обещаете занапред да стоите настрана от лабилния господин Осуалд…

— Та той е в Ню Орлиънс, за Бога!

— Млъкнете — прекъснах го. — Знаем къде е и с какво се занимава. Разпространява позиви на Комитета за честна игра за Куба35. Ако не спре скоро, ще свърши в затвора. — Това действително щеше да се случи, и то след по-малко от седмица. Неговият чичо Дъц — онзи, свързан с Карлос Марсело — щеше да плати гаранцията му. — Така че ще се върне скоро в Далас, но вие няма да се виждате с него. Малката ви игричка свърши.

— Казвам ви, че никога не съм…

— Онези петролни сделки все още могат да бъдат ваши, но не и ако не успеете да докажете, че не сте били с Осуалд на десети април. Можете ли да го направите?

— Аз… нека да помисля. — Продължителна пауза. — Да. Да, мисля, че ще мога.

— Тогава да се срещнем.

— Кога?

— Тази вечер. В девет. Имам си шефове, пред които отговарям, и те няма да останат никак доволни, ако ви дам време да си изфабрикувате алиби.

— Елате у дома. Ще кажа на Жана да отиде на кино с приятелките си.

— Имам друга идея. И няма да ви трябват специални инструкции, за да стигнете дотам.

Казах му какво имах предвид.

— Защо точно там? — Събеседникът ми беше искрено учуден.

— Просто елате. И ако искате баща и син Дювалие да не ви се разсърдят, елате сам.

Затворих.

Върнах се в болницата точно в шест вечерта и постоях при Сейди половин час. Въздействието на упойката беше преминало и тя твърдеше, че болката не е кой знае колко силна. В шест и трийсет я целунах по дясната буза и ѝ казах, че трябва да вървя.

— По работа ли? — попита ме тя. — Истинската ти работа?

— Да.

— И никой няма да пострада, освен ако не е абсолютно наложително. Нали?

Кимнах.

— Включително и по погрешка.

— Пази се.

— Ще се пазя като писано яйце.

Тя се насили да се усмихне, ала се получи нещо като измъчена гримаса. Забелязах, че погледът ѝ е зареян някъде отвъд рамото ми. Обърнах се и видях Дийк и Ели. Стояха на прага, облечени в най-хубавите си дрехи. Той беше с тънък летен костюм, папийонка и каубойска шапка, а съпругата му се беше пременила с розова копринена рокля.

— Няма проблем да почакаме — каза Ели.

— Не, влизайте. Аз тъкмо си тръгвах. Само не стойте много, защото още се чувства отпаднала.

Целунах Сейди два пъти — по сухите устни и влажното чело — и ги оставих. Потеглих към Уест Нийли Стрийт. Щом пристигнах, наредих пред себе си нещата, които бях купил специално за целта. После застанах пред огледалото в банята и се заех с нелеката задача. Работех бавно и внимателно, поглеждайки често инструкциите… Така ми се искаше Сейди да е с мен — имах дяволска нужда от помощта ѝ.

Не се притеснявах, че Де Мореншилд ще ме погледне и ще подхвърли: „Не съм ли ви виждал преди?“, онова, което исках, беше да не разпознае „Джон Ленън“ впоследствие. Според това колко майсторски си изиграех картите, по-късно можеше отново да навестя руския имигрант. В подобен случай изненадата щеше да е от ключово значение.

Първо залепих мустаците. Бяха доста гъсти и заприличах на герой от уестърн с Джон Уейн. Сетне дойде ред на грима, който нанесох както на лицето, така и върху ръцете си, за да придобият малко „фермерски“ тен. Сложих си очилца с рогови рамки, но без диоптри. За миг се замислих дали да боядисам косата си, но после си казах, че така ще заприличам на Джон Клейтън, което ми се стори недопустимо. Нахлупих бейзболна шапка, после се огледах и едва се познах.

— Никой няма да пострада, освен ако не е абсолютно наложително — заявих на непознатия от огледалото. — Включително и по погрешка. Ясен ли съм?

Непознатият кимна, но очите му останаха студени и непроницаеми.

Последното, което направих преди тръгване, беше да взема револвера от рафта в килера и да го пъхна в джоба си.

Отидох на изоставения паркинг в края на Мерседес Стрийт двайсет минути преди уречения час, ала Де Мореншилд вече беше там. Помпозният му кадилак беше паркиран с обърната към тухлената стена на склада „Монтгомъри Уорд“ задница. Това означаваше, че се притеснява. Чудесно.

Огледах се наоколо, сякаш очаквах да видя подскачащи на въже момичета, ала от тях, естествено, нямаше и следа. Най-вероятно спяха и сънуваха как Чарли Чаплин из цяла Франция пътува, за да гледа как мадамите танцуват.

Спрях колата си до „яхтата“ на Де Мореншилд, свалих стъклото, подадох навън лявата си ръка и му дадох знак с показалец да дойде при мен. В продължение на секунда-две той си остана на мястото, сякаш се колебаеше дали да се приближи. В крайна сметка обаче слезе от кадилака. Със задоволство отбелязах, че от наперената му походка няма и помен. Не го бях виждал толкова плах и боязлив. Това също бе чудесно. Той държеше папка. Като гледах колко е плоска, вътре едва ли имаше нещо кой знае какво. Надявах се, че не крие нищо зад нея. В противен случай и двамата щяхме да се разтанцуваме и едва ли щеше да се размине без пострадали.

Той отвори вратата, надвеси се над мен и каза:

— Надявам се, че няма да ме застреляте, нали?

— Няма — изсумтях аз, надявайки се, че звуча отегчено. — Ако бях от ФБР, тревогата ви щеше да е съвсем основателна, обаче не съм и вие добре го знаете. Имали сте вземане-даване с нас и преди. — Силно се надявах, че по този въпрос Ал не грешеше.

— Колата подслушва ли се? Ами вие? Имате ли „бръмбари“?

— Ако внимавате какво говорите, няма защо да се тревожите за това. Хайде, качвайте се.

Той се намести на седалката до мен и затвори вратата.

— По отношение на петролните сделки…

— Ще обсъдите тази тема в друго време, с други хора. Петролът не ми е специалността. Моята работа е да се занимавам с хора, които се държат неблагоразумно, а вашите отношения с Осуалд бяха доста неблагоразумни.

— Бях любопитен, това е всичко! Той първо успя да емигрира в Русия, след което емигрира обратно в САЩ! Просто един нищо и никакъв полуобразован селяндур, обаче някои неща адски му се удават! Освен това… — той прочисти гърлото си — имам приятел, който иска да спи с жена му.

— Наясно сме — подхвърлих, сещайки се за Баухе, който беше просто поредният „Джордж“ в очевидно безкрайния парад. Колко щастлив щях да бъда, ако можех да избегна това „ехо“ от миналото. — Най-вече искам да се уверя, че действително нямате нищо общо с неуспелия атентат срещу генерал Уокър.

— Ето, прегледайте това. Взех го от бележника на жена си.

Той отвори папката и извади единствения лист, който беше вътре. Взех го и го доближих до лампичката на тавана на шевролета, надявайки се, че тенът ми няма да изглежда бутафорен, какъвто си беше. От друга страна, имаше ли някакво значение? Де Мореншилд навярно щеше да го възприеме като поредната конспирация на рицарите на плаща и кинжала.

Листът се оказа изрезка от вестник „Морнинг Нюз“ от дванайсети април. Знаех коя е рубриката: нямаше да е пресилено да се каже, че „ИЗ ГРАДА“ вероятно беше четена от жителите на Далас с по-голям интерес, отколкото всички световни и национални новини, взети заедно. Де Мореншилд бе използвал червено мастило, за да огради в кръгче краткия светски репортаж в долната част на страницата. Текстът бе придружен и от фотография; просто нямаше начин да сбъркаш двамата съпрузи. Джордж беше със смокинг, усмивката му разкриваше умопомрачително количество зъби, досущ клавиши на пиано, а деколтето на Жана беше толкова дълбоко, че нямаше нищо изненадващо в задълбочения интерес, с който третият човек на масата го наблюдаваше. И тримата бяха вдигнали чаши за шампанско.

— Това е петъчният брой — отбелязах. — А стрелбата по Уокър беше в сряда.

— Рубриката „Из града“ винаги излиза с два дни закъснение. Защото е за нощния живот, нали разбирате? Освен това… не гледайте само снимката, а прочетете хрониката! Всичко е написано там черно на бяло!

Зачетох репортажа, но щом се натъкнах на името на третия човек, разбрах, че Де Мореншилд казва истината. Този път ехото бе оглушително като китарен усилвател, включен на ривърб36.

— Шампанското беше долнокачествено и ме боля главата чак до три следобед на следващия ден, но ако сте доволен, значи си е струвало да изтърпя махмурлука.

Да, доволен бях. И не само това — бях смаян.

— Доколко познавате този тип Руби?

Де Мореншилд изсумтя толкова красноречиво, че успя да въплъти цялото си аристократично презрение в един нищо и никакъв поток на въздуха през разширените му ноздри.

— Не особено добре, а и нямам никакво желание да го опознавам. Той е откачен малък чифут, който дава на ченгетата безплатни питиета, за да си затварят очите, когато използва юмруците си. Което обожава да прави. Някой ден лошият му нрав ще го вкара в беля. Жана харесва стриптийзьорките му. Действат ѝ възбуждащо. — Той вдигна рамене, все едно казваше: „Кой може да разбере жените?“ — Както и да е, вие сега… — Де Мореншилд сведе поглед, зърна револвера в ръката ми и изведнъж млъкна. Очите му се разшириха. Езикът му се стрелна навън и облиза устните му. После се прибра обратно в устата с неприятен премляскващ звук.

— Дали съм доволен? Това ли щяхте да попитате? — Ръгнах го леко с дулото и се насладих на изохкването му. Уверявам ви: убийството те променя и те кара да загрубееш, но в моя защита ще изтъкна, че ако съществуваше човек, заслужаващ порция терапевтичен страх, то това беше този в колата ми. До известна степен Маргарет Осуалд беше виновна за онова, в което малкият ѝ син се бе превърнал, донякъде самият Лий носеше отговорност за това (с всичките си недорасли мечти за слава)… ала Де Мореншилд също имаше своя дял. И нима се отнасяше за мащабен заговор, заченат дълбоко в недрата на ЦРУ? Не. Издевателството над Осуалд просто го забавляваше. Също като гнева и негодуванието, клокочещи върху нажежения котлон на лабилната психика на Лий.

— Моля ви! — прошепна Де Мореншилд.

— Доволен съм. Чуйте ме добре, празнодумецо — никога вече няма да се срещате с Лий Осуалд отново. И никога вече няма да разговаряте по телефона. И никога няма да споменавате за този разговор пред жена му, пред майка му, пред Джордж Баухе или който и да е от другите емигранти. Разбрахте ли ме?

— Да. Абсолютно. И бездруго вече ме отегчаваха…

— Едва ли колкото вие ме отегчавате. Запомнете добре, че ако говорите с Лий, ще ви убия. Capisce?37

— Да. А що се отнася до сделките…

— Скоро ще се свържат с вас по този въпрос. Сега се разкарайте от колата ми.

И той го направи, доста бързо при това. Когато се намести зад волана на кадилака, отново изпружих лявата си ръка; този път обаче показалецът ми посочи към Мерседес Стрийт. Де Мореншилд се съобрази и с тази ми заръка.

Останах още малко на пустеещия паркинг, загледан в изрезката, която събеседникът ми бе пропуснал да вземе със себе си. Двамата съпрузи и Джак Руби с вдигнати чаши… Ами ако това беше дискретен знак, сочещ към някакъв вид конспирация? Идиотите със станиолени шапки38, които вярваха в неща като скрити в канализацията снайперисти и разни двойници на Осуалд, вероятно щяха да прегърнат възторжено тази идея, ала аз знаех истината. Това не беше нищо друго, освен поредното хармонизиране. Все пак се намирах в Страната на миналото, където всяко събитие си имаше своето ехо.

Имах чувството, че почти съм затворил прозореца на колебанията на Ал Темпълтън. Осуалд щеше да се върне в Далас на трети октомври. Според бележките на Ал той щеше да си намери работа в Тексаското книгохранилище не по-късно от средата на месеца. Само че това нямаше да се случи, защото някъде между трети и седемнайсети октомври аз щях да сложа край на жалкия му отровен живот.

На сутринта на седми август ми позволиха да взема Сейди от болницата. Направи ми впечатление, че беше доста тиха, докато пътувахме към Джоди. Бих казал, че все още изпитва болки от операцията, ала през по-голямата част от пътуването дланта ѝ лежеше окуражително върху бедрото ми. Щом слязохме от шосе 77, малко след големия билборд на „Денхълм Лайънс“, тя ми каза:

— Връщам се отново на работа през септември.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Щом мога да се появя пред целия град, значи все някак ще се справя с няколко хлапета в училищната библиотека. Освен това ми се струва, че малко пари няма да са ни излишни. Освен ако нямаш някакъв източник на доходи, за който не знам, почти сме разорени. Благодарение на мен.

— В края на месеца очаквам едни постъпления…

— От мача ли?

Кимнах.

— Добре. И бездруго ще трябва да изтърпя шушукането и кикота за съвсем кратко време, понеже щом решиш да заминеш, смятам да тръгна с теб. — Тя направи кратка пауза. — Естествено, ако все още го искаш, де…

— Сейди, това е всичко, което искам.

Завихме по главната улица. Джем Нийдхам тъкмо приключваше с разнасянето на млякото. Бил Гейвъри нареждаше току-що изпечения хляб пред пекарната си. От минаваща наблизо кола пък ехтяха гласовете на Жан и Дийн39, които пееха, че в града на сърфовете имало по две момичета за всяко момче.

— Дали ще ми хареса, Джейк? При теб, в твоя свят?

— Надявам се, мила.

— Много ли е различен?

Усмихнах се.

— Плащаме повече за бензина и има повече копчета, които да натискаме. Но като цяло си е почти същият като твоя.

Този горещ август бе за нас като истински меден месец. Всички преструвки, че съм отседнал при Дийк Симънс, изчезнаха яко дим, макар че нощем продължавах да оставям колата си на неговата алея.

Сейди се възстанови доста бързо от пораженията и въпреки че окото ѝ все още беше малко подпухнало, а бузата ѝ — дълбоко хлътнала на мястото, където Клейтън я беше срязал, имаше видимо подобрение. Елъртън и екипът му бяха свършили страхотна работа, особено като се имаше предвид нивото на медицината по онова време.

През повечето време седяхме един до друг на дивана и четяхме, а вентилаторът отмяташе косата от челата ни. „Групата“ на Мери Маккарти в нейните ръце, „Невзрачният Джуд“ на Томас Харди в моите… Устройвахме си пикници в сянката на любимото ѝ китайско мастиково дърво и поглъщахме цели литри айскафе. Сейди започна да намалява цигарите, за да спестява някой друг долар. Гледахме уестърните „Необработена кожа“ и „Бен Кейси“, както и сериала „Шосе 66“. Една вечер тя превключи канала на друг сериал — „Нови приключения от списание «Елъри Куин»“, — но аз я помолих да го смени. Казах ѝ, че не си падам по мистерии и криминалета.

Преди да си легнем, полагах внимателно крем върху нараненото ѝ лице, а след като си лягахме… беше невероятно. Толкова по въпроса.

Един ден на прага на бакалницата се натъкнах на Джесика Калтроп от училищното настоятелство. Тя ми каза, че би искала да говори с мен по един, както самата тя се изрази, „деликатен въпрос“.

— За какво става въпрос, госпожо Калтроп? — попитах. — Защото съм взел сладолед и искам да се прибера вкъщи, преди да се разтопи.

Тя ми отправи ледена усмивка, която можеше да замрази сладоледа ми за часове.

— Къде смятате да се приберете, господин Амбърсън? На Бий Трий Лейн при горката госпожица Дънхил ли?

— Това ваша работа ли е?

Усмивката ѝ стана още по-вледеняваща.

— Като член на училищното настоятелство съм длъжна да се уверя, че моралът на нашето учреждение е безупречен. Ако вие и госпожица Дънхил живеете заедно, това дълбоко ме засяга. Подрастващите са изключително податливи на примера, който им даваме. Имитират всичко, което виждат у по-възрастните.

— Така ли мислите? След петнайсетина години в класната стая бих казал, че по-скоро наблюдават поведението на възрастните и правят точно обратното.

— Сигурна съм, че можем да проведем забележителна дискусия по отношение на вашите възгледи за тийнейджърската психология, господин Амбърсън, ала не поради тази причина трябва да говоря с вас, колкото и неудобно да се чувствам. — Не изглеждаше да се чувства неудобно. — Ако живеете в грях с госпожица Дънхил…

— Грях — повторих замислено. — Интересна дума. Исус казва, че този, който се мисли за безгрешен, трябва да хвърли първия камък. Вие за такава ли се смятате, госпожо Калтроп?

— Не аз съм обект на този разговор.

— Но лесно можете да станете. И като начало бих поразпитал тук-там за незаконороденото дете, което сте изоставили преди време…

Тя се отдръпна назад толкова рязко, сякаш я бях зашлевил. Още малко и гърбът ѝ щеше да се опре в тухления зид на бакалницата. Направих две крачки към нея, стискайки машинално пакетите с покупки в ръцете си.

— Намирам държанието ви за противно и оскърбително. Ако все още преподавахте, щях да ви…

— Сигурен съм, че щяхте, но вече не преподавам, така че по-добре ме чуйте внимателно. Доколкото ми е известно, сте родили дете, когато сте били на шестнайсет и сте живеели в Суитуотър Ранч. Не знам дали бащата е бил някой от съучениците ви, случаен скитник или собственият ви баща…

— Вие сте отвратителен!

Така си беше. Ала понякога е толкова приятно да се държиш така!

— Не ме е грижа от кого сте забременели; грижа ме е само за Сейди, която премина през повече страдания и болка, отколкото вие сте преживели за целия си живот. — Вече я бях притиснал плътно до тухлената стена. Тя беше вдигнала глава към мен и очите ѝ блестяха от ужас. В друго време и на друго място навярно бих я съжалил. Но не и сега. — Ако кажете и една дума за Сейди — на когото и да било — ще направя всичко възможно, за да разбера къде е сега това ваше дете, след което ще раздухам историята из целия град. Разбрахте ли ме?

— Махнете се от мен? Пуснете ме да мина!

— Разбрахте ли ме?

— Да! Да!

— Добре. — Отстъпих назад. — Живейте си живота, госпожо Калтроп. Подозирам, че е бил доста сивичък, откакто сте навършили шестнайсет. Натоварен — може би да, тъй като надничането в хорското бельо е сериозна работа, — но вие сте си го избрали. Така че си живейте живота и ни оставете ние да си живеем нашия.

Тя се запромъква покрай тухлената стена по посока на паркинга зад магазина. Изпъкналите ѝ очи бяха вторачени в мен.

Постарах се да изпиша възможно най-приятната усмивка на лицето си.

— Преди този разговор да се превърне в нещо, което никога не се е случвало, искам да ви дам един съвет, малка госпожо. Идва направо от сърцето ми. Обичам тази жена, така че по-добре не закачайте един влюбен мъж. Ако продължавате да ровите около мен или Сейди, ще направя всичко възможно, за да съжалявате горчиво впоследствие. Най-чистосърдечно ви го обещавам.

Тя не издържа и хукна към паркинга. Тичаше доста непохватно; личеше си, че от доста време не бе превишавала темпото на самодоволната си походка. С кафявата си, дълга до глезените пола, чорапи в телесен цвят и груби кафяви обувки изглеждаше като живо олицетворение на епохата. Косата ѝ се изплъзваше от хватката на кока ѝ. Бях почти сигурен, че някога я е носела пусната, както мъжете обичат да виждат жените, ала това време безвъзвратно бе застинало някъде далеч назад.

— Пожелавам ви приятен ден! — извиках подире ѝ.

Сейди влезе в кухнята, докато нареждах покупките в хладилника.

— Доста се забави. Разтревожих се за теб.

— Заприказвах се. Нали знаеш как е в Джоди. Все се намира някой, който иска да убие времето в приказки…

Тя се усмихна. Лицето ѝ вече реагираше много по-естествено на опънатите мускулчета.

— Много си сладък.

Благодарих ѝ и ѝ казах, че тя също е сладка. Зачудих се дали Калтроп щеше да говори с Фред Милър — другият член на училищното настоятелство, който се смяташе за пазител на градския морал. Вероятно не. И не само защото знаех за младежкото ѝ прегрешение; просто бях успял да я изплаша. Беше проработило с Де Мореншилд и беше проработило и с нея. Да плашиш хората си е мръсна работа, но все някой трябва да я върши.

Сейди се приближи до мен и ме прегърна.

— Какво ще кажеш за един уикенд на бунгалата в Кендълуд преди започването на новата учебна година? Както в старите дни? Предполагам, че предложението е доста дръзко за Сейди, не мислиш ли?

— Ами, зависи — усмихнах се и я взех в обятията си. — За мръснишки уикенд ли говорим?

Лицето ѝ поруменя, с изключение на областта около белега. Там плътта си оставаше бледа.

— Абсолютно мръснишки, сеньор!

— Тогава колкото по-скоро, толкова по-добре.

Всъщност уикендът не беше никак мръснишки, освен ако не смятате — подобно на Джесика Калтроп, — че правенето на любов е нещо мръснишко. Вярно е, че прекарахме доста време в леглото. Но също така прекарахме доста време и извън него. Сейди се оказа неуморна в горските преходи и по време на един от тях открихме голяма полянка, скрита зад склона на едно от възвишенията зад Кендълуд. Цялата бе отрупана с прекрасни диви цветя, навярно последните за късното лято. Именно там прекарахме по-голямата част от съботния следобед. Сейди знаеше имената на много от тях — испански кинжал, бодлив мак, птича юка, — ала за други само клатеше безмълвно глава и се навеждаше, за да вдъхне аромата им (когато имаше такъв). Разхождахме се, сплели ръце, високите треви шумоляха в дънките ни, а в тексаското небе над нас се рееха големи облаци с пухкави краища. Духаше прохладен свеж ветрец и не се долавяше никакъв мирис на нефт от многобройните рафинерии. На билото на хълма се обърнахме и погледнахме назад. Бунгалата изглеждаха малки и незначителни насред обраслата с дървета прерийна шир, а пътят се виеше като развят от вятъра вимпел.

Сейди приседна, сгъна колене, положи брадичка върху тях и обгърна глезените си с ръце. Настаних се до нея.

— Искам да те питам нещо… — изрече унесено тя.

— Давай.

— Не става въпрос за… света, от който идваш… в момента би ми дошло малко в повече да мисля за това. Отнася се за човека, когото си дошъл да спреш. Онзи, за когото ми каза, че щял да убие президента.

Замислих се.

— Въпросът е доста деликатен, скъпа. Помниш ли, като ти казах, че се намирам ужасно близо до голяма машина с остри зъби?

— Да…

— Та тогава май ти казах, че няма да ти позволя да си до мен, докато се боря с тази машина. Вече ти разкрих повече, отколкото възнамерявах, и навярно повече, отколкото би трябвало да ти споделя. Защото миналото не желае да бъде променяно. Опиташ ли се да го промениш, то се съпротивлява упорито. И колкото по-голяма е потенциалната промяна, толкова по-ожесточена е съпротивата му. А аз не искам да пострадаш.

— Вече пострадах — промълви тя.

— И искаш да разбереш дали вината е моя?

— Не, скъпи. — Тя погали бузата ми. — Естествено, че не.

— Е, не е изключено да е и заради мен, поне донякъде… Има едно нещо, наречено „ефектът на пеперудата“… — Загледах се към склона, където стотици пеперуди се носеха над тревата, сякаш за да илюстрират казаното от мен.

— Знам какво е — рече Сейди. — Има един разказ на Рей Бредбъри на тази тема.

— Наистина ли?

— Да, казва се „Гръмна гръм“. Много хубав разказ, но и доста страшничък… Но Джейк… Джони не беше добре дълго преди да се появиш на сцената. Аз самата го напуснах доста време преди да те срещна… И ако не беше ти, сигурно в животи ми щеше да се появи някой друг мъж. Сигурна съм, че нямаше да е мил като теб, но аз нямаше откъде да го знам, нали така? Времето е дърво с ужасно много разклонения.

— Какво искаш да узнаеш за онзи човек, Сейди?

— Най-вече защо просто не се обадиш на полицията — анонимно, естествено, — и не им съобщиш за заплахата.

Откъснах стръкче трева и замислено го задъвках. Първото нещо, което изплува в съзнанието ми, беше казаното от Де Мореншилд на паркинга зад склада: „Той е един нищо и никакъв полуобразован селяндур, обаче някои неща адски му се удават.“

Да, това бе добра преценка. Лий беше успял да духне от Русия, когато му беше дотегнало да живее там; щеше да съумее да избяга и от книгохранилището след стрелбата по президента, въпреки почти незабавната реакция на ченгетата и хората от „Сикрет Сървис“. И как нямаше да реагират незабавно, при положение че толкова много хора бяха видели точно откъде се стреля.

Лий щеше да бъде разпитан под дулата на оръжията в кафенето на втория етаж още преди умиращият Кенеди да е бил откаран в болницата „Паркланд“. Полицаят, провел разпита, впоследствие ще си спомни, че младият мъж се е държал благоразумно и убедително. След като някогашният надзирател Рой Трули, при когото Осуалд е работил, заявил, че напълно гарантира за него, полицаят оставил Ози Заека да си тръгне и се качил на горните етажи, за да потърси стрелеца. И ако не се беше натъкнал на патрулния полицай Типит, Лий като нищо можеше да остане извън полезрението на властите в продължение на дни или даже седмици.

— Сейди, даласките полицаи ще шокират целия свят с некадърността си. Трябва да съм пълен хахо, за да им се доверя. Не е изключено дори да не предприемат нищо при подаване на анонимен сигнал…

— Но защо? Как така няма да направят нищо?

— Защото в момента въпросният тип даже не е в Тексас и няма никакво намерение да се връща тук. Все още планира да емигрира в Куба.

— В Куба? Защо точно в Куба?

Поклатих глава.

— Няма никакво значение, понеже това няма да се случи. Ще се върне в Далас, при това без да има някаква конкретна идея за атентат срещу президента. Той дори не знае, че Кенеди ще идва в Далас. Самият Кенеди също не го знае, защото пътуването още не е планирано.

— Но ти го знаеш.

— Да.

— Защото във времето, от което идваш, всичко това е описано в историческите книги.

— В общи линии, да. За детайлите ми помогна един приятел, който ме изпрати тук. Някой ден, когато всичко това приключи, ще ти разкажа всичко, но не сега. Не и докато машината с острите зъби работи на пълна мощност. Важното е следното: ако полицията разпита атентатора преди средата на ноември, той ще създаде впечатление на невинен, защото е невинен. — Пореден пухкав облак премина над нас, понижавайки температурата с няколко градуса. — От всичко, което знам, той може да не е взел категорично решение чак до момента, в който ще натисне спусъка.

— Говориш така, сякаш вече се е случило — отбеляза учудено тя.

— В моя свят се е случило.

— Какво толкова важно ще се случи в средата на ноември?

— На шестнайсети цял Далас ще научи от вестник „Морнинг Нюз“, че кортежът на Кенеди ще премине по главната улица. Ли… онзи тип ще прочете това и ще открие, че колоната от автомобили ще мине точно покрай мястото, където работи. Навярно ще сметне това като знак от Всевишния. Или по-скоро от духа на Карл Маркс.

— Къде точно ще работи?

Отново поклатих глава. Не беше безопасно за нея да го узнава. Макар че като се замислех, нищо от това не беше безопасно. Обаче (споменавал съм го и преди, но си заслужава да го напомня) беше невероятно облекчение да споделиш дори някаква част пред друг човек.

— Ако полицаите поговорят с него, не е изключено да го постреснат и да го накарат да се откаже от плановете си…

Сейди беше права, ала рискът беше твърде голям. Вече бях поел един по-малък риск с разговора с Де Мореншилд, обаче аристократът отчаяно искаше онези петролни сделки. Освен това не просто го бях изплашил, а направо му бях изкарал шибаните ангели. Бях почти сигурен, че ще си държи езика зад зъбите. Лий, от друга страна…

Поех ръката на Сейди в своята.

— Точно сега, в този конкретен момент мога да предскажа с абсолютна точност къде ще отиде въпросният човек, както бих могъл да кажа къде ще иде един влак, понеже не може да напусне релсите си. Ала веднъж намеся ли се в играта, всички залози падат.

— Ами ако ти самият поговориш с него?

В съзнанието ми изплува кошмарна картина. Видях как Осуалд казва на ченгетата: „Идеята ми бе подхвърлена от човек на име Джордж Амбърсън. Ако не беше той, никога нямаше да ми хрумне.“

— Не мисля, че това ще има ефект, скъпа.

Тя понижи глас:

— Ще трябва ли да го убиеш?

Не ѝ отговорих. Което на практика си беше своего рода отговор.

— И действително знаеш, че това ще се случи.

— Да.

— По същия начин, както знаеш и че Том Кейс ще победи в боксовия мач на двайсет и девети.

— Да.

— Макар и всички, които разбират от бокс, да смятат, че Тайгър ще го размаже.

Усмихнах се.

— Някой май е чел спортните страници.

— Да, прочетох ги. — Тя взе стръкчето трева от устата ми и го пъхна в своята. — Никога не съм била на професионална боксова среща. Искаш ли да те придружа?

— Имай предвид, че не е съвсем на живо. Ще я дават на нещо като голям телевизионен екран.

— Знам. Е, ще ме вземеш ли?

Тази вечер в „Далас Аудиториум“ имаше много хубави жени, но въпреки това Сейди беше като магнит за изпълнените с възхищение погледи. Беше се подготвила добре за случая, но и най-добрият грим на света можеше само да поприкрие пораженията върху лицето ѝ, а не да ги заличи напълно. Роклята ѝ обаче уравновесяваше нещата. Беше с дълбоко овално деколте и перфектно очертаваше извивките на жената, която я носеше. Най-ефектното попадение обаче беше шапката с периферия, която Елън Докърти ѝ даде, след като Сейди ѝ каза, че съм я помолил да дойде с мен на мача. Тя беше пълно копие на шапката, носена от Ингрид Бергман в последната сцена на филма „Казабланка“. Леко накривена, тя подчертаваше по невероятен начин лицето ѝ… Естествено, беше накривена наляво, за да хвърля дълбока триъгълна сянка върху наранената ѝ страна. Едва ли някой професионален гримьор би могъл да постигне по-добър резултат. Когато Сейди излезе от спалнята и ме попита как изглежда, най-искрено ѝ заявих, че е съвършена. Облекчението, което се изписа на лицето ѝ, в съчетание с искрящата възбуда в погледа ѝ, ми разкриха, че долавя истинността на думите ми и прекрасно съзнава, че не го казвах само за да се почувства добре.

Трафикът към Далас беше доста натоварен и когато най-сетне се добрахме до местата си, вече течеше третата от петте „подгряващи“ срещи — едър чернокож и още по-едър бял се бъхтеха здраво под възгласите на тълпата. Не един, а четири огромни екрана бяха монтирани над полираната дървена настилка, където „Шпорите“ бяха играли (в интерес на истината доста лошо) през баскетболния сезон. Картината се осъществяваше посредством разположените зад екраните прожекционни системи и макар че цветовете бяха леко замъглени, самите образи бяха ясни. Сейди беше впечатлена. Както и аз, между впрочем.

— Нервен ли си? — попита ме тя.

— Малко.

— Въпреки че…

— Да, въпреки това. Когато заложих, че „Пиратите“ ще спечелят Световните серии през 1960, го знаех. А сега разчитам изцяло на свой приятел, който пък го е узнал от интернет…

— Какво, по дяволите, е това?

— Научна фантастика. Като Рей Бредбъри.

— А… добре. — Тя пъхна пръсти в устата си и изсвири. — Хей, ти с бирата!

Човекът, който разнасяше пивото — направи ми впечатление, че освен голяма каубойска шапка носи и осеян със сребристи капси колан, — ни продаде две бутилки „Лоун Стар“ (стъклени, не пластмасови), всяка от които бе похлупена с картонена чашка. Дадох му един долар и му казах да задържи рестото.

Сейди взе едната бутилка, чукна я в моята и каза:

— Късмет, Джейк.

— Ако ще трябва да разчитам на късмета си, значи здравата съм загазил.

Тя запали цигара, прибавяйки и своя дял към синия облак, кълбящ се покрай прожекторите. Седях от дясната ѝ страна и без никакво преувеличение можех да кажа, че Сейди изглеждаше зашеметяващо.

Потупах я по рамото и щом тя се обърна, я целунах по леко разтворените устни.

— Е, винаги ще си имаме Париж, скъпа40 — подхвърлих.

Тя се усмихна.

— Пък ако ще и да е онзи в Тексас…

Тълпата около нас полудя. Чернокожият боксьор току-що беше нокаутирал белия си противник.

Мачът, който беше гвоздеят на вечерта, започна в девет и половина. На екраните се появиха близки кадри на съперниците и щом камерата се спря на Том Кейс, сърцето ми се сви. В къдравата му черна коса се мяркаха бели нишки. Бузите му бяха увиснали като на булдог. Паласките му се тресяха над шортите. Най-шокиращи от всичко обаче бяха неадекватният му поглед и подпухналите му, обградени от осеяна с множество белези и бръчки кожа очи. Той сякаш не можеше да осъзнае къде точно се намира. Петнайсетхилядната публика започна да го аплодира — все пак Том Кейс си беше тукашно момче, — но чух и доста дюдюкания и освирквания. Както си седеше там на ринга, прегърбен върху високия стол и сграбчил отчаяно въжетата с двете си ръце, той изглеждаше уморен и смазан, все едно вече са го победили. Дик Тайгър, от друга страна, беше на крака, загряваше с удари във въздуха и подскачаше енергично на едно място.

Сейди се приведе към мен и прошепна:

— Не е в много добра форма, скъпи.

Наистина не беше. Меко казано. Кейс изглеждаше направо ужасно.

Долу пред нас (където екранът сигурно изглеждаше като надвиснала скала с размазани движещи се фигури по нея) зърнах Акива Рот в компанията на някаква кукла с пелерина от норка и тъмни очила в стил Грета Гарбо. Бих казал, че местата им щяха да бъдат до самия ринг… ако имаше ринг, разбира се. Докато ги зяпах, някакъв пълничък мъж от долния ред, който пушеше дебела пура, се обърна към нас и попита:

— Ти за кого си, красавице?

— За Кейс! — заяви храбро Сейди.

Човекът се засмя.

— Е, явно имаш добро сърце. Искаш ли да заложиш десетачка за него?

— Съгласен ли си на четири към едно? Ако Кейс го нокаутира?

— Ако Кейс нокаутира Тайгър? Иска ли питане, госпожице!

Той подаде ръката си. Сейди я разтърси. Когато се обърна към мен, забелязах дяволитата ѝ усмивка.

— Доста дръзко — отбелязах.

— Никак даже. Тайгър ще падне в петия рунд. Мога да предсказвам бъдещето.

Коментаторът на срещата, който носеше смокинг и навярно бе излял половин литър тоник за коса на главата си, излезе на ринга с микрофон със сребриста корда в ръка и обяви правилата пред публиката и съперниците. Засвири националният химн. Хората свалиха шапките си и сложиха длани на гърдите си. Долавях бясното препускане на сърцето ми — пулсът ми сигурно беше сто и двайсет удара в минута, ако не и повече. И въпреки че в залата беше прохладно, усещах как по тила и под мишниците ми избива пот.

Момиче с бански костюм и високи токчета се качи на ринга и бавно го обходи, като полюшваше хълбоци и държеше високо вдигната табела с цифрата 1 върху нея.

Гонгът възвести началото на срещата. Том Кейс се тътреше с примиренческо изражение, а Дик Тайгър се движеше пъргаво и енергично като див звяр. Струваше ми се, че изгаря от нетърпение да разкаже играта на по-възрастния си противник. Започна с подлъгващ финт — замахна с дясната си ръка, но нанесе мълниеносен удар с лявата, в резултат на което на Кейс му трябваха дванайсет секунди, за да се върне към играта. Публиката — тази тук и онази в „Гардън“ на три хиляди километра от нас — задюдюка презрително. Ръката, която Сейди бе положила върху бедрото ми, изведнъж се стегна и ноктите ѝ се забиха в панталона ми.

— Кажи „сбогом“ на десетачката си, красавице! — възкликна радостно дебелакът с пурата пред нас.

Дик Тайгър се върна в своя ъгъл и заподскача, докато реферът броеше, размахвайки драматично дясната си ръка. На три Кейс се размърда, на пет се надигна и на седем застана на едно коляно. Едва на девет се изправи и изпъна юмруци във въздуха. Съдията притисна длани от двете страни на главата му и го попита нещо, Том му отговори. Реферът кимна, даде знак на Тайгър и отстъпи встрани.

По-младият боксьор се изстреля напред като куршум. Кейс дори не се опита да го избегне — бе изгубил пъргавината си доста отдавна, може би по време на някой мач в Молийн, Илинойс, или Ню Хейвън, Кънектикът, — обаче се оказа способен да парира атаката… и да заклещи съперника си. Беше го правил много пъти и сега положи глава върху рамото на Тайгър, подобно на изморен танцьор на танго, потупвайки немощно с ръкавици гърба на противника си. Залата се огласи от гръмки освирквания. А щом гонгът възвести края на рунда и Кейс се затътри обратно към стола си с клюмнала глава и поклащащи се апатично ръце, освиркванията прераснаха в същинска звукова лавина.

— Много е зле, красавице — отбеляза тлъстакът е пурата.

Сейди ми хвърли разтревожен поглед.

— Какво мислиш?

— Е, поне успя да удържи фронта през първия рунд. — Онова, което в действителност си мислех, беше, че някой трябва да завре вилица в провисналия задник на Том Кейс, защото по всичко си личеше, че е развалина.

Мацето с банския костюм отново изпълни номера си; единствената разлика беше, че този път на табелата се мъдреше цифрата 2. Гонгът издрънча. Боксьорът, на когото бях заложил, продължаваше с вялите си опити да заклещи съперника си. Е, поне си беше взел поука и засега успяваше да парира левите къси удари, с които Тайгър му бе разказал играта в първия рунд. По-младият състезател забеляза това и се насочи към брутални десни крошета, ала под провисналата плът на противника му явно бяха останали достатъчно мускули, понеже тази агресивна серия не доведе до желания резултат. По някое време Тайгър изтласка Кейс чак до въжетата и взе да го дразни с подканващи жестове с юмруците си, които сякаш казваха: „Ела ми, ела ми де!“ Тълпата нададе одобрителни възгласи. Том обаче стоеше на мястото си и само се взираше тъпо в съперника си. Накрая Тайгър изгуби търпение и реши да премине в атака. Кейс, който сякаш това и чакаше, моментално го заключи. Публиката въздъхна разочаровано. В същия миг гонгът възвести края на рунда.

— Баба ми щеше да е по-достоен противник на Тайгър — измърмори дебелакът с пурата.

— Може би — каза Сейди, палейки третата си цигара за вечерта, — ама моят човек още си стои на краката, нали?

— Не за дълго, захарче. Следващия път едно от тия леви крошета ще попадне в целта и край с Кейс! — Шишкото самодоволно се изкиска.

В третия рунд често се стигаше до клинч и съдията разделяше противниците, но в четвъртата част защитата на Кейс отслабна и Тайгър успя да му нанесе цяла серия от леви и десни удари по главата. Това веднага изправи ревящата публика на крака. Приятелката на Акива Рот също се надигна, присъединявайки се към всеобщото веселие. Господин Рот явно го домързя да стане от мястото си; за сметка на това си направи труда да я стисне за задника с отрупаната си с пръстени дясна ръка.

Кейс залитна назад към въжетата, отправяйки няколко десни удара към Тайгър, един от които успя да достигне целта. Изглеждаше доста немощен, ала видях капчиците пот, политащи от косата на по-младия боксьор, когато главата му се отметна назад. На лицето му се изписа озадачено изражение, което сякаш питаше: „Това пък откъде се взе?“ Въпреки изненадата обаче Тайгър се окопити доста бързо и отново премина в настъпление. Скоро в непосредствена близост до лявото око на Кейс цъфна аркада, от която потече кръв. Ала точно преди съперникът му да засили натиска и да превърне аленото поточе в бурна река, гонгът удари.

— Ако сега ми дадеш десетачката, скъпа — подхвърли шишкото с пурата, — двамата с приятеля ти ще успеете да изпреварите трафика.

— Виж какво ще ти кажа — заяви му Сейди. — Давам ти последен шанс да се откажеш и да си спестиш четирийсет кинта.

Дебелакът се изсмя.

— Хем красива, хем с чувство за хумор! Ако тоя дългуч, с когото си, се държи кофти с теб, захарче, аз съм насреща!

Междувременно в ъгъла на Кейс треньорът му изстискваше мехлем от някаква тубичка и го мажеше върху разцепената кожа над окото му. Приличаше ми на течно лепило, само дето не ми се вярваше да е било изобретено по това време. После го плесна леко по бузите с мократа хавлиена кърпа и гонгът издрънча.

Дик Тайгър се хвърли напред, нанасяйки мощни прави крошета с дясната си ръка и къси саблени удари с лявата. Кейс избегна един от саблените удари, обаче противникът му го изненада с мощен ъперкът. По-възрастният състезател успя да се отдръпне назад, колкото да не поеме удара с цялата си челюст, и в крайна сметка юмрукът на Тайгър се вряза в бузата му. Физиономията на Том моментално се изкриви в ужасяваща гримаса. Той се затътри назад. Съперникът му налетя отгоре му. Публиката скочи на крака, жадна за кръв. Ние двамата също се изправихме. Забелязах, че Сейди е затиснала с длани устата си.

Тайгър бе притиснал Кейс в един от неутралните ъгли на ринга и го засипваше с поредица от удари с двете си ръце. Виждах как по-възрастният боксьор се огъва, а светлината в очите му сякаш помръква. Още един ляв саблен удар… или още един десен прав… и мачът щеше да свърши.

— СМАЧКАЙ ГО!!! — изрева дебелият мъж с пурата. — РАЗКАЖИ МУ ИГРАТА, ДИКИ! ПРАСНИ ГО В НОКАУТ!!!

Тайгър явно се беше увлякъл, понеже изненадващо удари противника си под кръста. Вероятно не беше нарочно, ала реферът моментално се намеси. Докато четеше конско на по-младия боксьор, наблюдавах как Кейс ще използва кратката възможност за отдих. Зърнах нещо в изражението му, което ми се стори познато. После изведнъж се сетих. Бях го видял изписано на лицето на Осуалд — в деня, когато беше вдигнал невероятен скандал на Марина заради ципа на полата ѝ. Беше се появило точно когато съпругата му бе започнала да го обвинява, че е насадил нея и бебето в някаква „куочина“, и му бе отправила красноречив жест, чието недвусмислено значение беше: „Ти си куку.“

Ненадейно ситуацията се беше преобърнала за Том Кейс.

Съдията отстъпи встрани. Тайгър отново се изстреля напред, ала този път съперникът му се изправи решително пред него. Онова, което се случи през следващите двайсет секунди, беше най-наелектризиращото и потресаващо нещо, на което бях ставал свидетел като част от публика през живота си. Двамата боксьори стояха един срещу друг без почти никаква дистанция помежду им и се млатеха жестоко по лицето, раменете, гърдите и корема. Никой не отстъпваше; бяха като два разярени бика на пасището. По някое време носът на Кейс бе строшен и оттам шурна кръв, а долната устна на Тайгър се сцепи и обагри в червено брадичката му, придавайки му вид на пируващ вампир.

Всички в залата бяха на крака и викаха. Сейди подскачаше, а елегантната ѝ шапка беше паднала на земята, разкривайки ранената ѝ буза. Тя обаче дори не го забеляза. Всъщност никой не го забеляза. Все пак на огромните екрани се прожектираха в близък план сцени от Третата световна война.

Кейс премина в бавно настъпление, нанасяйки страховити удари с двете си ръце. Никакво изящество, никаква грация — само сурова, чиста мощ. Противникът му заотстъпва назад, подхлъзна се и падна на земята. Кейс застана над него, очевидно недоумявайки какво да направи или — може би — къде всъщност се намира. Накрая бясно ръкомахащият му треньор привлече вниманието му и той се затътри обратно към своя ъгъл. Реферът започна да брои.

На четири по-младият състезател се изправи на едно коляно, а на шест вече беше на крака. След задължителното броене до осем играта се възобнови. Погледнах към големия часовник в ъгъла на екрана и видях, че до края на рунда остават само петнайсет секунди.

„Няма време. Абсурд да стане нещо. Няма никакво време.“

Кейс се затътри напред. Тайгър замахна с лявата си ръка, за да му нанесе чудовищен саблен удар, но той бързо отмести глава и когато ръкавицата профуча на милиметри от лицето му, съсредоточи цялата си енергия в един мощен десен прав. Ето че сега физиономията на Дик Тайгър беше се деформирала в страховита гримаса. Той политна назад, строполи се на ринга и повече не се изправи.

Дебелакът пред нас погледна недоумяващо смачканите остатъци от пурата си и я захвърли ядно в краката си.

— Исус се просълзи41 — изръмжа.

— Да! — изчурулика радостно Сейди, докато си слагаше шапката и я нагласяше под перфектния ъгъл. — И заплака над току-що приготвените палачинки със сироп от боровинки, а учениците му казаха, че никога не са яли по-вкусни. Сега плащай!

Когато се върнахме в Джоди, двайсет и девети август вече се беше превърнал в трийсети август, обаче ние все още бяхме твърде възбудени, за да заспим. Ето защо първо се любихме, после отидохме в кухнята и ядохме пай, както си бяхме по бельо.

— Е? — обърнах се към Сейди. — Какво мислиш?

— Че никога вече не искам да ходя на професионален боксов мач. Кръвожадна история, а аз ставам права и крещя заедно с другите. В продължение на няколко секунди — или може би цяла минута — ми се искаше Кейс да убие онова самоуверено танцуващо бабаитче. После пък нямах търпение да се върнем тук и да скочим в леглото. Това не беше правене на любов, Джейк, а по-скоро нещо като… гасене на пожар.

Не продумах. Понякога така е най-добре.

Тя се пресегна през масата, махна една троха от брадичката ми и я пъхна в устата ми.

— Кажи ми, че не е омраза.

— Кое?

— Причината, поради която чувстваш, че трябва да спреш онзи човек. — Тя видя как понечих да отворя уста и бързо сложи длан върху устните ми. — Изслушах внимателно всичко, което ми каза — всичките ти аргументи, — но трябва да ме увериш, че наистина се ръководиш от основателни съображения, а не си като Том Кейс, когато Дик Тайгър го удари в чатала. Мога да те обичам, ако си обикновен мъж… мога да те обичам и ако си герой — макар и да съзнавам, че това би било малко по-трудно, — обаче не мисля, че ще мога да обичам човек, който се е посветил на отмъщението.

Замислих се за Лий… за начина, по който гледаше жена си, когато не ѝ беше ядосан. Замислих се за разговора, който бях подслушал, докато Осуалд и дъщеричката му се плискаха в банята… Замислих се и за сълзите, пролени от него пред автогарата, когато беше вдигнал Джуни и я притискаше в обятията си, преди да отпътува за Ню Орлиънс.

— Не е омраза — казах аз. — Онова, което изпитвам към него, е…

Замлъкнах. Сейди ме наблюдаваше изпитателно.

— Съжаление. Съжаление за проваления му живот. Както можеш да изпитваш съжаление към добро куче, което се е разболяло от бяс. Това няма да те спре да го приспиш завинаги…

Очите ѝ не се отделяха от моите.

— Искам те отново. Но този път ще бъде любов и само любов, разбираш ли? Няма да го правим само защото сме гледали как двама мъже се премазват от бой и нашият е победил.

— Добре — кимнах аз. — Прекрасно.

И наистина беше прекрасно.

— Я виж ти! — възкликна дъщерята на Франк Фрати, когато влязох в заложната им къща. Беше петък, обедно време. — Оракулът на бокса с акцент от Нова Англия! — Тя ме дари с мазна усмивка, след което се обърна и извика: — Тааа-теее! Твоят човек, дето заложи за Том Кейс, дойде!

Фрати бързо се появи и се ухили:

— Охо, самият господин Амбърсън! Здрав и прав и наточен като Сатаната в събота вечер. Бас държа, че сте в чудесно настроение, прав ли съм?

— Така си е — отвърнах. — Нормално, спечелих доста парички.

— А аз съм този, който ще плати. — Извади един кафяв плик, малко по-голям от стандартните, от задния джоб на провисналите си габардинени панталони. — Две хилядарки. Пребройте ги, ако искате.

— Не е необходимо — казах. — Имам ви доверие.

Той понечи да ми подаде плика, ала в последния момент се почеса по брадичката с него. Сините му очи — леко замъглени, но необичайно проницателни и хитри — ме измерваха от главата до петите.

— Какво ще кажете да заложите печалбата си, а? Започва футболният сезон, както и бейзболното първенство…

— Не разбирам нищо от футбол, а пък мачовете между „Доджърс“ и „Янките“ хич не ме интересуват. Подайте ми този плик.

Фрати се подчини.

— Беше ми приятно да се запознаем — казах и си излязох. Усещах как очите на двамата прогарят дупки в гърба ми и изпитах доста неприятно чувство на déjà-vu. Не можех да определя точно защо. Качих се в колата си, надявайки се, че никога вече няма да ми се наложи да идвам в тази част на Форт Уърт. Или пък на Грийнвил Авеню в Далас. Както и че няма да залагам отново при букмейкъри на име Фрати.

Това ми бяха трите желания и всичките се сбъднаха.

Следващото място, където се отбих, беше Уест Нийли Стрийт номер 214. Бях се обадил на хазяина си, за да му съобщя, че август ще ми бъде последният месец в това жилище. Той се опита да ме разубеди и изтъкна, че не е никак лесно да се намерят съвестни и добри наематели като мен. В общи линии това си беше съвсем вярно — ченгетата не ме бяха навестявали нито веднъж, макар че бяха като абонирани за този проблемен квартал, — обаче подозирах, че същинската причина е друга. Твърде много апартаменти, твърде малко наематели… Очевидно Далас изживяваше поредната си криза.

По пътя се отбих в банка „Фърст Корн“ и попълних сметката си с двете хилядарки на Фрати. И добре че го сторих. Впоследствие — доста по-късно — осъзнах, че ако не го бях направил, със сигурност щях да остана без тях.

Планът ми беше да проверя четирите стаи за някакви вещи, които може да съм забравил, като удостоя с по-сериозно внимание онези мистични точки под възглавниците, леглото и в дъното на чекмеджетата, които имат свойството да привличат с неустоима сила разните му там дреболии. И, естествено, да взема своя колт полис спешъл. Щеше да ми трябва за Лий. Вече бях абсолютно убеден в необходимостта от физическото му ликвидиране. Възнамерявах да действам веднага щом се върнеше в Далас. Междувременно не исках да оставям каквито и да е следи от Джордж Амбърсън след себе си.

Докато карах към Нийли, онова усещане — все едно съм впримчен в ехокамерата на времето — стана още по-натрапчиво. Не преставах да си мисля за двамата Фрати; съпругата на единия се казваше Марджъри, а другият имаше дъщеря на име Уанда.

Марджъри: Да не би да е от тия, на които между приятели им се вика „залагане“?

Уанда: Това залагане ли е?

Марджъри: Аз съм Джей Едгар Хувър, синко.

Уанда: Самият Къри, началник на Даласката полиция.

И какво от това? Това си беше ехото и нищо друго. Стремежът към хармония. Просто страничен ефект от пътешествията във времето.

Въпреки всичко някъде в затънтените кътчета на съзнанието ми отекваше алармен звънец, който зазвуча забележимо по-силно, когато завих по Нийли Стрийт. Историята се повтаря, миналото се стреми към хармония и може би досадното натрапчиво усещане беше породено именно от тези неща… ала в случая определено имаше и нещо друго. Щом свих по алеята на къщата, където Лий бе изложил своя недоизпипан план за убийството на генерал Едуин Уокър, наистина чух онзи алармен звънец. Защото се намираше съвсем наблизо. И буквално пищеше в ушите ми.

По време на боксовия мач Акива Рот беше сред публиката в „Далас Аудиториум“, ала не беше сам. Компания му правеше онази кукличка с пелерината от норка и тъмните очила в стил Грета Гарбо. Август в Далас не беше кой знае колко подходящ за кожена пелерина, но пък залата беше с климатична инсталация, а и — както казваха в моето време — понякога просто ти се иска да се изфукаш.

„Махни тъмните очила. Махни пелерината от норка. Какво остава?“

За секунда останах напълно неподвижен в колата, заслушан в цъкането на охлаждащия се двигател. Нищо не ми хрумваше. После осъзнах, че ако заменя пелерината с моряшка блуза, ще видя Уанда Фрати.

Чаз Фрати от Дери бе изпратил Бил Търкот след мен. Навремето тази мисъл ми беше минала през главата… а аз така и не я удостоих с нужното внимание. Голяма грешка.

Кого беше изпратил Франк Фрати от Форд Уърт подпре ми? Е, нямаше начин да не познава Акива Рот от „Фърст Файненшъл“; все пак Рот беше гаджето на дъщеря му…

Изведнъж ми се прииска револверът да ми беше под ръка. Трябваше ми точно тук и сега.

Изскочих от шевролета и взех на бегом стълбите, стиснал ключовете за апартамента в ръка. Тъкмо се суетях пред вратата, когато един пикап тип „баничарка“ изрева откъм ъгъла на Хейнс Авеню и се закова пред номер 214.

Огледах се. Не видях жива душа. Улицата пустееше. Когато ти трябва помощ, наблизо никога няма случайни минувачи, към които да се обърнеш. Да не говорим за ченгета.

Най-сетне успях да открия правилния ключ, пъхнах го в ключалката и го завъртях, утешавайки се с мисълта, че ще се заключа — при което ония ще останат отвън, които и да са — и ще се обадя на полицията. Щом влязох обаче в душния апартамент и спареният въздух на непроветряваното жилище ме блъсна в носа, си дадох сметка, че тук всъщност няма телефон.

Някакви здравеняци тичаха през моравата. Бяха трима. Единият държеше къса тръба, която изглеждаше увита в нещо.

Не, всъщност бяха достатъчно за партия бридж. Четвъртият бе Акива Рот. Само той не тичаше. Пристъпваше бавно и самодоволно по пътечката с ръце в джобовете си и спокойна усмивка на лицето си.

Затръшнах вратата. Дръпнах резето. В следващия миг вратата експлодира. Втурнах се към спалнята, ала не успях дори да преполовя разстоянието, защото…

Две от горилите на Рот ме замъкнаха в кухнята. Третият здравеняк държеше тръбата. Сега видях, че е омотана в някаква тъмна мъхната материя, нещо като филц или кече. Мъжът я положи внимателно на масата, където бях обядвал и вечерял толкова пъти, и си сложи жълти ръкавици от необработена кожа.

Все още усмихнат, Рот се облегна на рамката на вратата.

— Едуардо Гутиерес има сифилис — изрече с равен той. — Стигнал е чак до мозъка му. Лекарите казват, че му остават по-малко от осемнайсет месеца. На него обаче изобщо не му пука. Той вярва, че ще се върне на този свят като арабски шейх или някакво друго лайно. Как ти се струва това, а?

Да отговаряш на разни „non-sequitur“42 — особено когато си на някакво коктейлно парти, в градския транспорт или на опашка за билет в киното, — по принцип си е доста забавно, ала как да прецениш какво да кажеш, когато двама изроди са те стиснали като в менгеме? И всеки момент ще бъдеш пребит от третия? Ето защо предпочетох да си замълча.

— Ти обаче си се загнездил в мозъка му. Печелиш залози, които не би трябвало да печелиш. Е, понякога губиш, но на Еди Джи му хрумна шантавата идея, че когато губиш, го правиш нарочно. Сетне правиш големия удар с дербито и той решава, че ти си — де да знам — някакъв изродски телепат, който може да вижда бъдещето. Знаеше ли, че той опожари къщата ти?

Останах безмълвен.

— После — натърти Рот, — когато ония малки червейчета вече започнаха да гризат мозъка му, Еди Джи взе да те смята за някакъв зъл дух или демон. И пусна мълвата сред хората — на юг, на запад и из Средния запад, — че трябва да са нащрек за теб. „Оглеждайте се за оня тип Амбърсън! Видите ли го, веднага го бастисайте! Тоя тип е ненормален. Истински изрод. Още в началото го усетих, но за съжаление тогава не му обърнах внимание. Вижте ме сега — колко съм болен и как умирам! И всичко това е по негова вина. Той е зъл дух, той е демон или нещо подобно…“ Шантава работа, нали? Дъската му яко се е разхлопала.

Продължавах да мълча.

— Кармо, имам чувството, че моят приятел Джордж не ме слуша. Май е задрямал нещо. Я го събуди!

Мъжът с жълтите ръкавици вложи цялото си старание в един достоен за Том Кейс ъперкът. Замахна с ръка от нивото на бедрото и стовари юмрука си в лявата половина на лицето ми. Болката експлодира в главата ми и в продължение на няколко секунди пред взора ми се спусна алена пелена.

— Така, май живна малко! — отбеляза Рот. — Докъде бях стигнал… А, да. Как се превърна в личния караконджул на Еди Джи. Естествено, заради сифилиса — и всички ние добре го знаем. Ако не беше ти, щеше да е някое улично псе. Или мацка, която му е лъснала бастуна твърде грубо, когато я е завел някъде през пубертета си на автокино. Тъжна работа, а? И всичко е заради ония червейчета, дълбаещи в главата му. Обаче всички го обичаме и му угаждаме, защото Еди винаги е бил готин пич. Когато разказва виц, човече, се смееш до припадък. Толкова е забавен! Между другото, никой не вярваше, че си истински. До момента, в който караконджулът на Еди Джи не цъфна в Далас, и то в моята заложна къща! И какво се случи? Той залага, че „Пиратите“ ще бият „Янките“ — нещо, което всеки знае, че няма да стане, — и то в седмия мач, при положение че всеки знае колко пъти се случва това в шампионата.

— Беше си чист късмет — измънках. Гласът ми беше хрипкав, защото отляво устата ми се подуваше. — Импулсивно решение.

— Било е пълна глупост, а човек си плаща за глупостите — отсече Акива Рот. — Кармо, прасни му капачката на тоя глупав кучи син.

— Не! — простенах. — Недейте, моля ви!

Кармо се усмихна, сякаш бях изтърсил нещо забавно, взе омотаната в кече тръба от масата и я стовари върху лявото ми коляно. Чух как нещо изпука. Сякаш някой великан бе размърдал пръсти и кокалчетата му бяха изщракали. Болката беше ужасяваща. Извиках и се отпуснах като чувал между горилите, които ме държаха. Те побързаха да ме вдигнат.

Рот продължаваше да стои на прага, облегнат на касата на вратата — с ръце в джобовете и спокойна усмивка на уста.

— Така. Добре. Между впрочем, това сериозно ще се подуе. Няма да повярваш колко голямо ще стане. Но я скивай — ти си го купи, ти си го плати, значи си е твое. Междувременно, фактите, госпожо, нищо друго освен фактите!

Здравеняците, които ме държаха, се изсмяха.

— Фактите са следните: никой друг, облечен като теб, не направи подобен залог в деня, когато цъфна в заложната ми къща. За човек, облечен като теб, импулсивното решение би било да заложи десет кинта или максимум двайсет. Ти обаче не заложи толкова. И „Пиратите“ победиха, което също си е неоспорим факт. И постепенно взех да си мисля, че Еди Джи може пък да е прав… Но не че си караконджул, таласъм или някакъв шибан медиум — нищо подобно, — а че може би просто познаваш някого, който пък познава някой друг… Който примерно знае, че работата е нагласена и „Пиратите“ ще спечелят в седмия мач?

— Никой не уговаря бейзболни мачове, Рот. Не и след случая с „Блек Сокс“ от 1919 година.43 Ти си букмейкър, би трябвало да го знаеш.

Акива Рот повдигна вежди.

— Я виж ти! Знаеш ми името! Хей, май действително си някакъв шибан медиум. За съжаление нямам цял ден на разположение.

И сякаш в потвърждение на думите си той си погледна часовника. Беше масивен и лъскав, най-вероятно „Ролекс“.

— Опитах се да разбера къде живееш, когато дойде да си вземеш мангизите, ама ти си държеше проклетия палец върху адреса си. Окей, мога да те разбера. Много хора го правят. Обаче от мен да мине, карай. Решавам да не издребнявам. Какво да сторя — да пратя момчетата си да те спукат от бой или даже да те бастисат, само за да може умът на Еди Джи — или каквото там е останало от него — да се успокои? Само защото някакъв тип е заложил при идиотски коефициент и ме е одрусал с хиляда и двеста кинта? Хайде, няма нужда. Щом Еди Джи не знае нещо, значи няма какво да го човърка. Освен това, ако взема да те пречукам, кой знае каква нова дивотия ще му се загнезди в главата? Може да си втълпи, че Хенри Форд се е преродил в Ани Крайст или нещо подобно. Кармо, тоя пак не ме слуша, а това ме вбесява!

Кармо отново замахна с тръбата. Този път се прицели малко под ребрата. Болката първо ме парализира, а после се разпространи във всички посоки, изгаряйки ме отвътре като огнено кълбо.

— Боли, а? — подхвърли Кармо. — Направо виждаш звезди посред бял ден, нали?

— Май ми спука някое ребро — промълвих. Отнякъде се чуваше дрезгавото хъхрене на парна машина и едва впоследствие разбрах, че източникът на звука съм аз.

— Надявам се да е точно така! — заяви Рот. — Оставих те на мира, загубеняко! Оставих те да си ходиш по живо, по здраво! Мамка му, даже съвсем забравих за теб! А ти какво направи? Появяваш се при Франк във Форт Уърт, за да заложиш на проклетия боксов мач между Кейс и Тайгър! Пак по същия тертип — залагаш на аутсайдера при супернеизгоден коефициент! Този път обаче предсказваш и шибания рунд! Така че виж какво ще направим сега, друже — ти ще ми изпееш откъде ги знаеш всички тия работи. Направиш ли го, ще ти нащракам няколко снимчици, както си сега, и Еди Джи също ще остане доволен. Той е наясно, че не можем да ти видим сметката, понеже Карлос му е казал, че не бива, а Еди винаги слуша Карлос, дори и сега. Но ако те скива подобаващо украсен… Да, това ме навежда на мисълта, че не си достатъчно украсен, мамка му. Погрижи се за това, Кармо. Поработи малко над физиономията му.

Кармо се подчини и се зае да обработва лицето ми, докато другите двама продължаваха да ме държат. Счупи носа ми, насини лявото ми око, изби ми няколко зъба и сряза едната ми буза. Не спирах да си мисля едно и също нещо: „Ще припадна или те ще ме убият… и в двата случая болката ще спре.“ Обаче не изгубих съзнание и по някое време Кармо се отказа. Беше се задъхал и по жълтите му ръкавици се открояваха червени петна. Слънчевите лъчи грееха през прозорците на кухнята и очертаваха издължени сияйни островчета върху избелелия линолеум.

— Така е по-добре — отбеляза Рот. — Донеси полароида от пикапа, Кармо. И побързай. Искам да приключваме вече.

Преди да излезе, Кармо смъкна ръкавиците си и ги сложи на масата до оловната тръба. Кечето се беше разнищило и се беше напоило с кръв. Лицето ми пулсираше, но коремът ми беше далеч по-зле. Изгарящата болка не секваше. Не смеех и да си помисля какво точно ставаше там…

— Питам те отново, Амбърсън. Откъде знаеше, че двубоят е нагласен? Кой ти каза? Искам истината.

— Просто познах. — Опитах да си внуша, че звуча като човек с тежка настинка, но изобщо не беше така. Звучах като човек, който току-що е бил смазан от бой.

Той вдигна тръбата и потупа с нея по масивната си длан.

— Кой ти каза, шибаняко?

— Никой. Гутиерес е съвсем прав. Аз съм демон, а демоните могат да виждат бъдещето.

— Пропиляваш последния си шанс.

— Уанда с твърде висока за теб, Рот. И твърде кльощава. Когато си отгоре ѝ, изглеждаш като жаба, която се опитва да изчука дъска. Или по-скоро…

Спокойното му досега лице внезапно се изкриви от гняв. Трансформацията бе тотална и се случи за по-малко от секунда. Той замахна с тръбата към главата ми. Вдигнах лявата си ръка в нелеп опит да се предпазя и я чух как изхрущява като клонче под тежестта на леда. Този път, когато увиснах немощно помежду им, горилите ме оставиха да рухна на пода.

— На хитрец ще ми се правиш, а? На шибан хитрец? — Думите му сякаш идваха от огромно разстояние. Или по-скоро от голяма височина. А може би и двете. Усещах, че вече съм готов да припадна, и нямах търпение това да се случи. Обаче зрението ми не беше дотолкова замъглено, че да не видя как Кармо се връща с един от първите модели фотоапарати „Полароид“. Беше голям и тумбест, от ония, чиито обективи приличат на акордеон.

— Обърни го — нареди Акива Рот. — Да го снимаме от хубавата страна.

Докато здравеняците изпълняваха заръката му, Кармо подаде фотоапарата на шефа си, който пък на свой ред му върна тръбата. После Рот вдигна полароида към лицето си и подхвърли:

— Гледай птиченцето, шибаняко! Една за Еди Джи…

Щрак!

— … и една за моята лична колекция, каквато всъщност нямам, но все отнякъде трябва да започна, нали?

Щрак!

— … и една за теб. За да си спомняш, че когато сериозните хора ти задават въпроси, трябва да им отговаряш.

Щрак!

Той издърпа последната снимка от прореза и я хвърли към мен. Фотографията кацна върху ръката ми… и само след миг Акива Рот стъпи с цялата си тежест отгоре ѝ. Костите изпращяха. Изстенах и притиснах пострадалата си ръка към гърдите си. Беше ми счупил най-малко един пръст, а може би даже три.

— Запомни, че ако до шейсет секунди не се погрижиш за коляното си, работата ще стане много дебела. Стига да си в съзнание, де!

— Искаш ли да го питаш нещо друго, шефе? — попита услужливо Кармо.

— Шегуваш ли се? Виж го само. Та той вече даже името си не знае. Зарежи го. — Акива Рот понечи да се обърне към вратата, но в последния момент явно размисли. — Хей, тъпако! Ето ти едно за сбогом.

След тези думи ме ритна в главата с тежката си обувка. Стори ми се, че има стоманено бомбе. Пред очите ми избухнаха ослепителни фойерверки. После темето ми се удари тежко в паркета и всичко помръкна.

Предполагам, че не съм бил в безсъзнание дълго време, понеже продълговатите слънчеви островчета върху линолеума почти не се бяха променили. В устата си имах вкус на мокра мед. Изплюх някакъв кървав съсирек на пода заедно с парченце от зъб и се опитах да се изправя. Трябваше да се хвана за един от столовете със сравнително здравата си ръка, след което се вкопчих в масата. Тя за малко да се преобърне отгоре ми, ала по-важното беше, че като цяло упражнението се оказа не толкова трудно, колкото ми изглеждаше. Усещах левия си крак вкочанен, панталоните ужасно ме стягаха около подуващото се коляно — както ми беше обещано! — обаче се утеших с мисълта, че би могло да е много по-зле.

Погледнах през прозореца, за да видя дали пикапът-баничарка действително се е махнал, след което започнах бавното си и мъчително куцукане към спалнята. Усещах всеки удар на сърцето си като парен чук, който разпращаше пронизващи вибрации към счупения ми нос и лявата страна на лицето ми, където скулата ми едва не бе строшена. Темето ми също пулсираше болезнено. Вратът ми се бе схванал.

„Можеше да бъде и по-зле — напомних си, докато се тътрех тежко към спалнята. — Все пак можеш да си стоиш на краката, нали? Само вземи проклетия патлак, метни го в жабката и газ към спешното. Горе-долу си добре. Вероятно по-добре от Дик Тайгър тази сутрин.“

Тъкмо си повтарях това, когато протегнах ръка към най-близката лавица. В същия миг усетих как нещо сякаш се къса в червата ми… след което започна да се размотава. Тлеещите въглени, които ме изгаряха отляво, изведнъж лумнаха с адски пламъци, сякаш някой ги беше залял с бензин. Напипах ръкохватката на револвера, завъртях го, пъхнах показалец в предпазителя на спусъка и издърпах оръжието от полицата. То тупна тежко на земята.

„Сигурно даже не е зареден“ — мина ми през ума, докато се навеждах да го вдигна. Лявото ми коляно нададе агонизиращ писък и окончателно се предаде. Строполих се на пода и болката в долната част на корема ми отново ме раздра. Пресегнах се, доколкото ми позволяваха силите, и докопах револвера. Превъртях барабана. В крайна сметка се оказа зареден. Даже нямаше празно гнездо. Пъхнах го в джоба си и се опитах да изпълзя обратно в кухнята, ала коляното ме болеше твърде силно. Главоболието също се засилваше; тъмните му пипала се разпростираха от тила ми, обхващайки целия ми череп.

В крайна сметка стигнах до леглото, влачейки се по корем. Щом се озовах там, се надигнах с помощта на десните си ръка и крак. Левият все още ме държеше, но за нищо на света не можех да го сгъна в коляното. Трябваше да се махна оттук, при това възможно най-скоро.

Сигурно съм изглеждал като Честър от уестърнсериала „Димящо дуло“, докато се придвижвах бавно през спалнята и кухнята. След цяла вечност успях да се добера до входната врата, която зееше широко отворена, а около ключалката стърчаха трески. Дори си спомням как в съзнанието ми изплува репликата: „Господин Дилън, господин Дилън, беда е сполетяла Лонгбранч!“

Криво-ляво успях да изляза на верандата, вкопчил в парапета пръстите на дясната си ръка, и да се спусна до пътечката. Стъпалата бяха само четири, ала при преодоляването на всяко едно от тях в черепа ми сякаш се забиваха пирони. Имах чувството, че започвам да губя периферното си зрение. Опитах се да завъртя глава, за да видя шевролета си, но вратът ми отказа да съдейства. В края на краищата се наложи да се обърна с цялото си тяло и когато колата се появи в полезрението ми, осъзнах, че шофирането щеше да е невъзможно. По дяволите, дори отварянето на дясната врата и пъхането на колта в жабката щеше да е невъзможно; представях си какво цунами от изпепеляваща болка щеше да се надигне при навеждането ми.

Бръкнах в джоба си, извадих трийсет и осемкалибровия револвер и се върнах на верандата. С голяма мъка набутах оръжието под стълбите. Надявах се, че няма да го открият там. После се обърнах и закрачих бавно по пътечката. „С бебешки стъпки — инструктирах се наум, докато напредвах към улицата. — С малки бебешки стъпчици.“

Две хлапета караха велосипеди. Опитах се да им кажа, че имам нужда от помощ, но единственото, което излезе от подутата ми уста, беше нещо от сорта на: „хххаххх“. Те само се спогледаха, натиснаха по-енергично педалите и профучаха покрай мен.

Обърнах се надясно (стремително подуващото се коляно превръщаше идеята да поема наляво в едно от най-ужасните неща на света) и се затътрих по тротоара. Зрителното ми поле продължаваше да се стеснява; струваше ми се, че се взирам през цев на пушка или някаква тръба. За момент в паметта ми изникна рухналият комин в двора на стария металургичен завод „Кичънър“ в Дери.

„Трябва да си довлачиш задника до Хейнс Авеню — казах си аз. — Там трафикът ще бъде по-оживен. Пробвай се да се добереш поне дотам.“

Но дали наистина се движех в правилната посока? Ами ако всъщност се отдалечавах от Хейнс? Видимият свят се бе ограничил до малка окръжност с диаметър петнайсет сантиметра. Имах усещането, че черепът ми се пропуква, а във вътрешностите ми бушува горски пожар. Движех се като насън, на забавен каданс, а плочките на тротоара ми изглеждаха меки като пух.

Преди да изгубя съзнание, нещо ме удари. Нещо твърдо и по всяка вероятност метално. Малко след това някакъв дрезгав глас, чийто източник сякаш се намираше на петнайсет километра над главата ми, извика:

— Хей, ти! Хей, момче! Какво ти има?

Обърнах се. Движението изцеди и последните ми сили, но в крайна сметка успях да се справя. Над мен се бе навела онази възрастна жена, нарекла ме страхливец, когато отказах да се намеся в кавгата между Лий и Марина. Би трябвало да е било през въпросния августовски ден, понеже — без значение колко беше горещо — старицата отново носеше розовата си фланелена нощница и подплатеното яке отгоре. И може би защото вълненията покрай боксовия мач все още бяха твърде скорошни в съзнанието ми, щръкналата ѝ коса ми напомни не толкова за Елза Ланчестър, колкото за Дон Кинг. Беше ме бутнала с един от предните крака на проходилката си.

— Олеле, майчице! — възкликна старицата. — Кой те подреди така?

Беше дълга история, а аз не можех да я разкажа. Вече се здрачаваше и това ми харесваше, понеже убийствената болка в главата ми леко се притъпяваше от сгъстяващия се мрак. „Ал беше сполетян от рак на белите дробове — мина ми през ума, — а аз — от Акива Рот. И в двата случая играта свършва. И Ози печели.“

Не и ако можех да го предотвратя.

Мобилизирах цялата си сила и се обърнах към далечното лице над мен; единственото светло нещо в надигащата се отвсякъде тъмнина.

— Обадете се… — изхриптях — на деветстотин и единайсет.

— Какво е това?

Естествено, че щеше да реагира така. Телефон 911 още не беше въведен в САЩ. Положих всички усилия да не изгубя съзнание още няколко секунди, за да успея да произнеса:

— На „Бърза помощ.“

Мисля, че може и да съм повторил тези три думички, ала не съм съвсем сигурен, защото мракът ме погълна.

Впоследствие често се питах дали някои хлапета или биячите на Рот са откраднали колата ми. И кога точно е станало. Какъвто и да беше случаят, крадците нито я бяха потрошили, нито повредили. Дийк Симънс я откри на паркинга за конфискувани автомобили на Далаското полицейско управление. Шевролетът се оказа в по-добра форма от мен.

Явно пътуванията във времето не са никак чужди на иронията.

Двайсет шеста глава

През следващите единайсет седмици отново заживях два живота. За единия почти нищо не знаех — започнах да го наричам „Външният живот“, — ала за сметка на това другият ми беше доста добре познат. И в този „Вътрешен живот“ често сънувах Човека с жълтата карта.

Във Външния живот дамата с проходилката (името ѝ беше Албърта Хичинсън; Сейди я откри и ѝ занесе букет цветя) стоеше над мен на тротоара и крещеше за помощ, докато не привлече вниманието на един от съседите, който веднага се обади на „Бърза помощ“. Линейката ме откара в болницата „Паркланд“, а лекарят, който се погрижи за мен, се казваше Малкълм Пери. Впоследствие именно при него щяха да отнесат умиращите Джон Ф. Кенеди и Лий Харви Осуалд. С мен той определено извади по-голям късмет… макар че за малко и аз да не прескоча трапа.

Гостуването на Акива Рот ме беше дарило със счупени зъби, счупен нос, счупена скула, счупено ляво коляно, счупена лява ръка, изкълчени пръсти и увреждания на вътрешните органи. Имах и черепно-мозъчна травма, която безпокоеше най-силно Пери.

Казаха ми, че когато започнали да палпират44 корема ми, съм се свестил и съм започнал да надавам писъци, ала нямах никакъв спомен за подобно нещо. Сложили ми катетър и аз незабавно съм започнал да пикая кръв през него. Жизненоважните ми органи първо изглеждали в стабилно състояние, но после положението започнало да се влошава. Направили ми изследване, за да определят кръвната ми група, след което ми направили четири кръвопреливания… За малко да пресуша запасите на болницата, натрупани благодарение на жителите на Джоди по време на мащабната кръводарителска кампания от миналия септември. Научих това от Сейди, която трябваше да ми го повтаря няколко пъти, понеже непрекъснато забравях. Смятали да ме пратят и в коремната хирургия, ала първо решили да се консултират с невролог и ми направили лумбална пункция. Нормално — все пак Страната на миналото все още не познаваше нито ехографските изследвания, нито ядрено-магнитния резонанс…

Съобщиха ми още и че съм провел кратък разговор с две от медицинските сестри, които ме подготвяли за пункцията. Бил съм им казал, че съпругата ми има проблем с алкохола. Едната сестра отбелязала, че това е лошо нещо, и попитала за името на жена ми. „Риба, наречена Уанда“45 — гласял моят отговор. След тези думи съм избухнал в смях, а после съм припаднал.

Далакът ми беше на пихтия от побоя. Лекарите го отстраниха.

След като изрязали далака ми и го изхвърлили там, където отиват вече безполезните и недотам важни органи, ме изпратили в ортопедичното отделение, макар още да съм бил в безсъзнание. Там сложили шина на счупената ми ръка и гипсирали крака ми. През следващите седмици много хора се подписаха отгоре му. Понякога знаех кой стои зад всяко от имената, но обикновено нищо не ми говореха.

Държаха ме упоен, главата ми беше фиксирана и не можех да я завъртя, а горната част на леглото ми беше вдигната под ъгъл от трийсет градуса. Фенобарбиталът бе наложителен не защото бях в съзнание и нямаше да издържа на болките (макар че според Сейди от време на време съм промърморвал нещичко), а понеже медиците се тревожели да не би изведнъж да дойда на себе си и да се нараня допълнително. В общи линии Пери и другите лекари (Елъртън също идвал на визитация, за да следи състоянието ми) се отнасяли към помляната ми кратуна като към неексплодирала бомба.

И до днес не съм съвсем сигурен какво точно представлява хемоглобинът или хематокритът46, но моите започнали да се повишават и това вдъхнало надежда на всички. След три дни ми направили нова лумбална пункция. Тя показала следи от стара кръв, а в света на лумбалните пункции старото е по-добро от новото. Всичко това свидетелствало, че съм претърпял значителна мозъчна травма, но положението ми не било толкова критично, че да се наложи пробиването на дупка в черепа ми — рискована процедура, особено като се има предвид тежкото ми общо състояние и всички битки, водени от тялото ми на другите фронтове.

Миналото обаче си пази територията и се защитава срещу евентуалните промени. Пет дни след приемането ми в болницата плътта около мястото на спленектомията47 започнала да почервенява и да се затопля. А на следващия ден разрезът се отворил и съм вдигнал температура. Състоянието ми, което било променено в положителна насока — от „критично“ на „сериозно“ след втората лумбална пункция, — отново се върнало към критичното. Според епикризата ми съм бил „упоен по препоръка на доктор Пери“ и неврологичният ми статус бил „минимално реагиращ“.

На седми септември се свестих за кратко. Поне така ми казаха. Някаква жена — доста привлекателна въпреки белега на лицето ѝ, и възрастен мъж с каубойска шапка в скута си седяха на ръба на леглото ми.

— Знаеш ли как се казваш? — попита жената.

— Пъдънтейн — отвърнах. — Попитате ли ме пак, ще ви кажа същото.

Господин Джейк Джордж Пъдънтейн Епинг-Амбърсън прекара седем седмици в „Паркланд“, преди да го преместят в рехабилитационния център „Идън Фалоус“ в северната част на Далас — неголям комплекс, приютяващ пострадали от региона. По време на целия този период бях на интравенозни антибиотици заради инфекцията, плъзнала от някогашното местенце на вече липсващия ми далак. Шината на счупената ми ръка бе заменена от гипс, който също се изпъстри с непознати за мен имена.

Без съмнение мога да заявя, че Малкълм Пери и останалите от персонала спасиха живота ми. Те обаче неволно ми дадоха и един нежелан дар, който ми прави компания почти до края на престоя ми в „Идън Фалоус“. Имам предвид вторичната инфекция, предизвикана от антибиотиците, инжектирани в организма ми, за да се преборят с първата. Имам безумни спомени от неистово повръщане, както и от цели дни, прекарани върху болничната подлога. Помня как по едно време си казах: „Трябва да отида в дрогерията в Дери и да се срещна с господин Кийн. Имам дяволска нужда от каопектат.“ Кой обаче беше господин Кийн? И къде беше това Дери?

Когато започнах да задържам храната в организма си, ме изписаха от болницата, обаче прекарах в „Идън Фалоус“ почти две седмици, докато диарията премине. Междувременно беше дошъл краят на октомври. Сейди (обикновено не си спомнях името ѝ; просто се изплъзваше от съзнанието ми) ми донесе хартиен фенер. Този спомен ми е доста ярък, понеже нададох вик, щом го зърнах. Това беше вопълът на човек, забравил нещо от изключително, даже жизненоважно значение.

— Какво има? — попита ме тя. — Какво има, скъпи? Нещо не е ли наред? Нещо за Кенеди ли е? Да не е свързано с Кенеди?

„Той ще ги убие всичките с чук! — изкрещях. — В нощта на Хелоуин! Трябва да го спра!“

— Кого? — Тя пое треперещите ми ръце. На лицето ѝ се изписа страх. — Кого трябва да спреш?

Обаче не можах да си спомня и след няколко секунди заспах. Спах доста време, и не само заради трудно възстановяващата се травма на главата. Бях изтощен и се чувствах като призрак на предишното си „аз“. В деня на посещението на Акива Рот тежах осемдесет и четири килограма, а когато ме изписаха от „Паркланд“ и ме изпратиха в „Идън Фалоус“, бях свалил двайсет и два.

Такъв беше Външният живот на Джейк Епинг — мъжът, който претърпя тежък побой и за малко не издъхна в болницата. Вътрешният ми живот бе изпълнен с чернота, гласове и епизодични мисловни проблясъци, които бяха като светкавици; ослепяваха ме с яркостта си и потъваха в мрака, преди да успея да зърна нещо повече от заобикалящия ги пейзаж в съзнанието ми. През по-голямата част от времето бях изгубен, но — ако ми позволите да перифразирам Евангелието — от време на време съумявах да се открия.

В подобни моменти ми ставаше нетърпимо горещо и една жена ми пъхаше в устата ледени кубчета, които имаха божествен вкус. Това беше ЖЕНАТА С БЕЛЕГА, която понякога се наричаше Сейди.

Имаше случаи, когато се откривах върху тоалетната чиния в ъгъла на стаята, без да имам някаква представа как съм се озовал там, а от мен извираха литри воднисти, парещи екскременти. Тялото ми ме сърбеше и пулсираше, а коляното ми сякаш беше пълно с натрошени стъкла. Помня как страшно ми се искаше някой да ме убие.

Понякога се опитвах да стана от леглото, понеже трябваше да свърша нещо ужасно, ама наистина ужасно важно. МЪЖЪТ С КАУБОЙСКАТА ШАПКА обаче беше там. Той ме хвана и ми помогна да легна обратно в леглото, преди да падна на пода.

— Не още, синко — каза ми — Още нямаш сили за това.

Друг път се откривах как говоря — или се опитвам да говоря — на двама униформени полицаи, дошли да ме разпитат за нанесения ми побой. Единият носеше на ревера си бадж с името си: „ТИПИТ“. Опитах се да му кажа, че е в опасност. Опитах се да му кажа, че трябва да помни, да помни пети ноември48. Да, това беше точният месец, но погрешният ден. Обаче не можах да се сетя за истинската дата и започнах да се удрям по главата от яд. Ченгетата се спогледаха озадачено. „ТОЗИ, КОЙТО НЕ СЕ КАЗВАШЕ ТИПИТ“ извика сестрата. Тя пристигна с лекаря, който ми сложи инжекция и аз отново се унесох.

Откривах се и как слушам Сейди, докато тя ми чете — първо „Невзрачният Джуд“, а после „Тес от рода Д’Ърбървил“. Тези истории ми бяха познати и слушането им ми действаше успокояващо. По някое време — вече бяхме на „Тес“ — ненадейно си припомних нещо.

— Накарах Тесика Калтроп да ни остави на мира.

Сейди вдигна очи от книгата.

— Да не искаш да кажеш „Джесика“? Джесика Калтроп? Така ли? Как? Помниш ли?

За съжаление не помнех. Споменът се беше заличил.

Веднъж се открих как съзерцавам Сейди, докато тя седи край малкия прозорец, взира се в дъжда навън и плаче.

През повечето време обаче бях изгубен.

ЧОВЕКЪТ С КАУБОЙСКАТА ШАПКА беше Дийк, ала по едно време го взех за дядо си и това много ме изплаши, понеже дядо Епинг беше мъртъв и…

Епинг… Да, така се казвах. „Запомни го!“ — казах си, ала в началото това изобщо не ми се удаде.

На няколко пъти идваше да ме види и една ВЪЗРАСТНА ЖЕНА С ЧЕРВЕНО ЧЕРВИЛО. Понякога си мислех, че се нарича госпожа Ели; друг път бях съвсем сигурен, че е Ирен Райън, която играеше баба Клампет в сериала „Селяндури в Бевърли Хилс“. Казах ѝ, че съм изхвърлил мобилния си телефон в едно езеро. „Сега спи там при рибите. Обаче така ми се иска сега да беше тук при мен.“

И някаква МЛАДА ДВОЙКА дойде да ме посети. Сейди даже ги представи:

— Виж, това са Майк и Боби Джил.

— Майк Колслоу — изрекох аз.

МЛАДИЯТ МЪЖ се опита да ме окуражи:

— Оправяте се, господин Амбърсън. — После се усмихна, но аз забелязах сълзата, която се търкулна по бузата му.

По-късно, когато Сейди и Дийк ме посещаваха в „Идън Фалоус“ често сядаха с мен на дивана. Сейди вземаше дланите ми в своите и ме питаше:

— Помниш ли името му, Джейк? Никога не си ми казвал името му. Как можем да го спрем, ако не знаем кой е или къде ще отиде?

— Аз ще го изпера — изломотих. Костваше ми адски усилия да го изрека. Чак темето ме заболя, но се напрегнах още повече и се коригирах: — Аз ще го спра.

— В сегашното си състояние не можеш да спреш и листна въшка без нашата помощ — отбеляза Дийк.

Обаче Сейди беше твърде мила, а Дийк — твърде стар. Тя никога не би му казала. И може би така бе най-добре, понеже той едва ли щеше да ѝ повярва.

— Човекът с жълтата карта ще те спре, ако се намесиш — казах аз. — Аз съм единственият, когото не може да спре.

— Кой е Човекът с жълтата карта? — попита Сейди, навеждайки се напред.

— Не си спомням, обаче не може да ме спре, понеже не съм оттук.

Само дето ме спираше. И ако не беше той, значи бе нещо друго. Според доктор Пери амнезията ми беше повърхностна, бързо щеше да отшуми и беше прав… макар и само донякъде. Ако се опитвах твърде силно да си припомня най-значимите неща, получавах ужасно главоболие, ходенето ми се превръщаше в куцукане, а зрението ми се замъгляваше. Най-неприятна от всичко обаче бе тенденцията изведнъж да потъвам в сън. Сейди попита доктор Пери да не би да става въпрос за нарколепсия49. Той ѝ отвърна, че най-вероятно случаят не е такъв, ала аз усетих тревогата в гласа му.

— Събужда ли се, когато го извикаш или го разтърсиш?

— Всеки път — потвърди тя.

— Можете ли да кажете, че най-често това се случва, когато е разстроен, понеже не може да се сети за нещо?

Сейди кимна.

— В такъв случай съм сигурен, че ще отшуми, също като амнезията.

Най-накрая, след цяла вечност — макар бавно и постепенно — Вътрешният ми свят започна да се слива с Външния. Аз бях Джейкъб Епинг, бях учител и някак си бях успял да се върна назад във времето, за да предотвратя убийството на президента Кенеди. В началото се опитах да отхвърля тази идея, ала знаех толкова много за годините, които щяха да последват, че сам се убедих в истинността ѝ. Всички тези неща в съзнанието ми не бяха видения, а спомени. „Ролинг Стоунс“ сенатските заседания по импийчмънта на Клинтън, Световният търговски център в пламъци, Кристи — моята изпълнена с проблеми и създаваща проблеми съпруга…

Една вечер, докато двамата със Сейди гледахме сериала „Сражение“, изведнъж си спомних какво бях сторил с Франк Дънинг.

— Сейди, убих човек, преди да дойда в Тексас. Случи се в гробището. Налагаше се да го извърша. Той щеше да избие цялото си семейство.

Тя ме изгледа удивено.

— Спри този телевизор — промълвих. — Актьорът, който играе сержант Сондърс — не мога да се сетя за името му, — след време ще бъде обезглавен от винт на хеликоптер. Моля те, Сейди, изключи го!

Тя изпълни молбата ми, след което коленичи пред мен.

— Кой ще убие Кенеди? И къде точно ще бъде, когато го направи?

Напрегнах паметта си. Този път не заспах, но и не можах да изтръгна въпросния спомен. Бях дошъл във Флорида от Мейн, това го помнех… С „Форд Сънлайнър“, страхотна кола… От Флорида бях отишъл в Ню Орлиънс, а след като напуснах Ню Орлиънс, пристигнах в Тексас. Помиех как слушах по радиото „Земен ангел“ на „Пенгуинс“, докато със сто и петнайсет километра в час прекосявах междущатската граница. Помнех и знака: „ТЕКСАС ВИ ПОСРЕЩА С ДОБРЕ ДОШЛИ“. Както и рекламния билборд „БАРБЕКЮТО НА СОНИ Е СЛЕД 45 КМ“. После филмът, прожектиран в главата ми, потъваше в снежинки. След като картината се проясняваше, в съзнанието ми изплуваха спомените за живота и преподавателската ми дейност в Джоди. Най-ярки от този период бяха впечатленията ми от суинга, който бяхме танцували със Сейди, и как се гушкаме в леглото в бунгалата в Кендълуд. Тя ми съобщи, че съм живял още и във Форт Уърт и Далас, ала не знаела къде точно; цялата информация, с която разполагала, се изчерпвала с два телефонни номера, които вече не функционирали. И аз не се сещах къде, макар и да подозирах, че едно от жилищата по всяка вероятност се намираше на Кадилак Стрийт. Обаче Сейди прегледа внимателно местните карти и заяви, че в нито един от двата града няма улица с такова име.

Вече си спомнях доста неща, но името на атентатора не бе сред тях, нито пък къде или кога щеше да премине към действие. И знаех ли защо? Естествено. Защото миналото се опитваше да скрие тази информация от мен. Миналото, което ревниво пазеше своята територия.

— Убиецът има дете — споделих пред Сейди. — Дъщеричка. Мисля, че се казва Ейприл50.

— Джейк, искам да те питам нещо. Може да те ядоса, но тъй като страшно много зависи от това — съдбата на света, както сам твърдиш, — длъжна съм да го сторя.

— Давай. — Не можех да се сетя за неин въпрос, който би ме ядосал.

— Лъжеш ли ме?

— Не — отвърнах. И това си беше самата истина. Тогава.

— Казах на Дийк, че трябва да се обадим на полицията. Той ми показа брой от „Морнинг Нюз“, където пишеше, че вече са събрани сведения за над двеста смъртни заплахи от потенциални атентатори. Според него както крайнодесните екстремисти от Далас и Форт Уърт, така и левите от Сан Антонио, ще се опитат да стреснат Кенеди и да го прогонят от Тексас. Според него даласките полицаи прехвърлят информацията за всички потенциални заплахи към ФБР, а там само си клатят краката и не вършат нищо. Според Дийк единственият човек, когото Джей Едгар Хувър мрази повече от Джон Кенеди, е неговият брат Боби.

Не ме интересуваше особено кого мрази Хувър.

— Вярваш ли ми?

— Да — кимна тя и въздъхна. — Вик Мороу наистина ли ще умре?

Да, точно така се казваше онзи актьор!

— За съжаление да.

— Докато се снима в „Сражение“?

— Не, по време на снимките на голяма кинопродукция51.

Тя избухна в сълзи.

— Не умирай, Джейк — моля те! Нищо друго не искам, освен да се оправиш!

Често ме измъчваха кошмари. Местата, които сънувах, бяха различни — ту пустееща улица, напомняща главната на Лисбон Фолс, ту гробището, където бях застрелял Франк Дънинг; ту кухнята на Анди Кълъм, аса на крибиджа, ту закусвалнята на Ал Темпълтън… Седяхме в сепарето, а хората от снимките по неговата „Стена на местните знаменитости“ гледаха към нас. Ал беше болен — умираше, — но очите му искряха от енергия и ентусиазъм.

— Човекът с жълтата карта е персонификацията на миналото, което пази своята територия — каза Ал. — Знаеш го, нали?

Да, знаех го.

— Той мислеше, че ще умреш от побоя, но ти оцеля. Очакваше, че ще умреш от инфекциите, но ти пак оцеля. Сега се стреми да помрачи спомените ти — най-важните, — защото съзнава, че това е последната му надежда да те спре.

— Но как би могъл? Нали е мъртъв.

Ал поклати глава.

— Не, това съм аз.

— Кой е той? Какво представлява? И как може да се връща отново към живота? Та той преряза гърлото си и картата почерня! Видях го със собствените си очи!

— Не знам, човече. Единственото, което ми е известно, е, че той не може да те спре, ако ти не искаш да спреш. Трябва да изровиш тези спомени!

— Тогава ми помогни! — извиках и сграбчих вдървените му пръсти. — Кажи ми как се казва! Чапман? Менсън? И двете имена ми звучат познато, но усещам, че не са те, а някой друг. Ти ме забърка в това, така че ми помогни!

В този момент от кошмара Ал тъкмо отваря уста, за да ми подскаже истината, обаче Човекът с жълтата карта ненадейно се намесва. Ако сме на главната улица, той излиза от двора до нас или от „Кенебек Фрут“. Ако сме насред гробището, се надига от зейнал гроб като зомби във филм на Джордж Ромеро. А ако сме в закусвалнята, вратата изведнъж се отваря с трясък. Картата, която носи затъкната в шапката си, е толкова черна, че изглежда като дупка в тъканта на света. Мъртъв е и тялото му се разлага. По вехтия му шлифер са полепнали кал и пръст. Очните му кухини представляват пулсиращи сфери от гърчещи се червеи.

— Той не може да ти каже нищо, защото е денят, в който две са на цената на едно! — крещи Човекът с жълтата карта, който вече е Човекът с черната карта.

Обръщам се към Ал, обаче той се е превърнал в скелет с димяща между зъбите му цигара, и се събуждам, плувнал в пот. Опитвам се да сграбча спомените си, ала те отново ми се изплъзват.

Дийк ми донесе изрезки от вестниците, посветени на предстоящото посещение на Кенеди, надявайки се, че те ще ми помогнат да запълня празнините в паметта си. Обаче не можаха. Веднъж, докато си лежах на дивана (тъкмо се бях събудил след един от внезапните си пристани на сънливост), дочух как двамата се карат дали да се обадят на полицията. Дийк изтъкваше, че анонимният сигнал по всяка вероятност ще бъде пренебрегнат, а неанонимният с положителност щеше да вкара всички ни в голяма беля.

— Хич не ме е грижа за това! — извика Сейди. — Знам, че го мислиш за луд, но ако случайно е прав? Как ще се почувстваш, ако Кенеди се върне във Вашингтон в ковчег?

— Намесиш ли ченгетата, те веднага ще се фокусират върху Джейк. А според теб той е убил някакъв човек в Нова Англия, преди да дойде тук!

„Ох, Сейди, Сейди, не биваше да му казваш това!“

Този аргумент я накара да замлъкне, но не и да се откаже. Понякога Сейди се опитваше да ме стресне и изненада, както се постъпва с хълцащ човек. И това не даде никакъв резултат.

— Уф, какво да те правя? — питаше ме тъжно тя.

— Не знам.

— Не можеш ли да достигнеш до спомена по някакъв друг, заобиколен начин?

— Опитах. Мисля, че човекът е служил като морски пехотинец. — Почесах се по темето, където болката отново започваше да се надига. — Но като нищо може да става въпрос за военноморския флот. По дяволите, Кристи, нямам никаква представа!

— Сейди, Джейк. Името ми е Сейди.

— Не казах ли точно това?

Тя поклати глава и се насили да се усмихне.

На дванайсети ноември — падна се вторник след Деня на ветераните — „Морнинг Нюз“ излезе с дълга редакционна статия за предстоящото посещение на Кенеди и голямото му значение за града. „Повечето жители на Далас изглеждат готови да посрещнат младия и неопитен президент с отворени обятия — се казваше там. — Вълнението е голямо. И едва ли някой ще остане недоволен от обстоятелството, че Кенеди ще бъде придружаван от своята красива и очарователна съпруга.“

— Да не би пак да си сънувал Човека с жълтата карта снощи? — попита ме Сейди, когато влезе. Бе прекарала празника в Джоди, най-вече защото трябваше да полее цветята си и да „покаже знамето“, както самата тя се изрази.

Поклатих глава.

— Скъпа, ти прекарваш тук повече време, отколкото в Джоди. Как стоят нещата с работата ти?

— Госпожа Ели ми позволи да остана на непълен работен ден. Засега ме устройва, а когато замина с теб… ако заминем… предполагам, тогава ще реша какво да правя по-нататък.

Тя отмести погледа си от мен и малко нервно се опита да си запали цигара. Докато я гледах колко време се мъчи да запали клечката, осъзнах нещо недотам окуражаващо; Сейди все още имаше съмнения. Бях предсказал мирния изход на Карибската криза, бях познал, че Дик Тайгър ще падне в петия рунд… ала въпреки всичко съмненията продължаваха да я измъчват. Не я обвинявах. Ако бях на нейно място, вероятно и аз щях да се държа по същия начин.

После изведнъж лицето ѝ се оживи.

— Обаче си имам страхотен заместник! Обзалагам се, че можеш да се сетиш кой е той!

Усмихнах се.

— Да не би да е… — Името му беше на върха на езика ми. Виждах го в съзнанието си — обветреното му, загоряло лице, каубойската шапка, тясната вратовръзка… И дотам. Болките отново плъзнаха в задната част на главата ми — около мястото, където се беше ударила в паркета… Но какъв паркет, в коя къща? Беше непоносимо изнервящо да не мога да си спомня.

„Кенеди пристига след десетина дена, а аз не мога да се сетя за шибаното име на този възрастен мъж!“

— Опитай, Джейк!

— Опитвам се — натъртих. — Опитвам се, Сейди!

— Почакай малко. Хрумна ми нещо.

Тя внимателно постави димящата си цигара в един от улеите на пепелника, след което се изправи, отиде до вратата и я затвори след себе си. Сетне я отвори и заговори с глас, който беше едновременно дрезгав и дълбок:

— Как си днеска, синко? Хапна ли нещичко?

Възрастният мъж, за чието име не можех да се сетя, неизменно ме приветстваше с тези думи при всяко свое посещение.

— Дийк! — възкликнах. — Дийк Симънс! Беше женен за госпожа Мими, ала тя почина в Мексико. Присъствах на церемонията в нейна памет.

От главоболието нямаше и следа. Бе изчезнало, просто ей-така!

Сейди изръкопляска и се хвърли в обятията ми. Отдадохме се на продължителна и страстна целувка.

— Виждаш ли? — усмихна се тя, когато отделихме устни. — Можеш да се справиш. Все още не е твърде късно. Как е името му, Джейк? Как се казва онзи откачен негодник?

Обаче колкото и да се напрягах, не можех да се сетя.

На шестнайсети ноември „Таймс Хералд“ публикува маршрута, по който щеше да мине президентският кортеж. Началото му беше при Полето на любовта, а краят — при „Трейд Март“, където Кенеди щеше да говори пред Гражданския съвет на Далас и поканените от тях гости. По програма той трябваше да поздрави в речта си както Центъра за следдипломни изследвания, така и самия Далас за икономическия му възход през последното десетилетие. Вестникът обаче услужливо напомняше, че истинската причина за визитата е сто процента политическа. Тексас бе гласувал за Кенеди през 1960 година, но перспективите за шейсет и четвърта изглеждаха доста обезсърчаващи въпреки присъствието на „нашето момче“ от Джонсън Сити в отбора. Циниците продължаваха да наричат вицепрезидента „Свлачището Линдън“ — намек за повторния му опит да влезе в Сената през 1948, когато спечелва с осемдесет и седем гласа в повече срещу бившия губернатор — републиканеца Куки Стивънсън. Това си беше почти древна история, ала устойчивостта на прозвището красноречиво свидетелстваше за смесените чувства, които тексасците изпитваха към него. Задачата на Джон Кенеди — и на Джаки естествено — беше да помогнат на Свлачището Линдън и губернатора на Тексас (който се падаше и ръководител на предизборната кампания на Джонсън) Джон Конъли да си върнат поддръжниците.

— Я погледни тук! — изкара ме от унеса ми Сейди, докато проследяваше с показалец маршрута на кортежа. — Колко много са високите сгради от двете страни на главната… Да не говорим за Хюстън Стрийт… Твоят човек някъде тук ли ще се притаи? Как смяташ?

Почти не я слушах, защото бях забелязал нещо друго.

— Виж, Сейди, кортежът ще мине по булевард „Търтъл Крийк“!

Очите ѝ засияха.

— Там ли ще се случи?

Поклатих колебливо глава. Навярно не, ала знаех нещичко за въпросния булевард и то бе свързано с човека, когото бях дошъл да спра. Докато разсъждавах над това, нещо изплува на повърхността.

— Той ще скрие пушката и по-късно ще се върне за нея.

— Къде ще я скрие?

— Няма значение, понеже тази част вече се е случила. Тази част е в миналото. — Закрих лицето си с длани, защото светлината в стаята изведнъж ми се стори болезнено ярка.

— Стига си мислил за това сега — рече ми тя и премести вестника настрани. — Отпусни се, или пак ще получиш някое от онези главоболия и ще се наложи да гълташ хапчетата, които те правят страшно сънлив.

— Да — въздъхнах. — Знам.

— Трябва ти кафе. Силно кафе.

И тя отиде в кухнята, за да го приготви. Когато се е върнала, аз вече съм спял. Спах в продължение на три часа и сигурно щях да остана в Страната на сънищата още по-дълго, ако Сейди не ме беше разтърсила.

— Кое е последното нещо, което си спомняш от идването си в Далас?

— Нямам никакъв спомен.

— Къде отседна? В някой хотел? Или мотел? А може би си взел стая под наем?

За момент в съзнанието ми сякаш изплува смътен спомен за някаква сграда с множество прозорци. Имаше ли портиер, или нямаше? После изчезна също тъй внезапно. Главоболието ми започна да се усилва.

— Не знам. Единственото, което помня, е как пресичам междущатската граница по шосе номер 20 и виждам някаква реклама на барбекю. Това обаче бе на километри от Далас.

— Знам, но няма смисъл да се връщаме чак дотам, понеже ако си карал по шосе 20, вероятно си продължил по него. — Тя погледна часовника си. — Днес вече е твърде късно, ала утре ще се поразходим малко с колата…

— Едва ли ще има ефект… — промърморих, ала усетих как искрицата на надеждата проблясва в мен.

Сейди остана при мен през цялата нощ и на следващата сутрин напуснахме Далас по шосето, което местните наричаха „Пътят на Пчелата“. Поехме на изток към Луизиана, като Сейди седеше зад волана на моя шевролет. Дийк се бе погрижил да сменят повредения от крадците стартер и да се ремонтира всичко необходимо. Когато стигнахме до Терел, напуснахме шосе номер 20 и обърнахме на един осеян с дупки паркинг до крайпътна църква. Църквата „Кръвта на изкупителя“, както гласеше табелата на занемарената морава. Под този надпис се виждаше послание, съставено от големи бели пластмасови букви. Вероятно е гласяло: „ЧЕТОХТЕ ЛИ СЛОВОТО НА МНОГОСТРАДАЛНИЯ НИ БОГ ДНЕС“, ала някои от буквите бяха паднали и сега се четеше следната безсмислица: „ЧЕ ОХ Е ЛИ СЛОВОТО НА АЛНИЯ НИ БОГ ДНЕС“.

Сейди ми хвърли поглед, изпълнен с колебание.

— Ще можеш ли ти да караш на връщане, скъпи?

Бях сигурен, че ще се справя. Все пак бяха предимно прави отсечки, а и шевролетът беше автоматик. Нямаше нужда да използвам вдървения си ляв крак. Единственият проблем беше…

— Сейди? — обърнах се към нея, докато се намествах зад волана за първи път след онзи злополучен августовски ден и отместих седалката възможно най-назад.

— Да?

— Ако случайно заспя, хвани волана и веднага изгаси двигателя.

Тя се усмихна кисело.

— О, нямай грижи за това!

Огледах се за други автомобили и потеглих. В началото не смеех да вдигна повече от седемдесет, обаче беше неделя, обедно време и други коли почти не се срещаха. Усещах как постепенно започвам да се отпускам.

— Прочисти съзнанието си, Джейк. Не се напъвай да си припомняш нещо, просто го остави самичко да изплува.

— Ще ми се да бяхме със сънлайнъра! — отбелязах.

— Представи си, че караш своя сънлайнър и се остави да те отведе там, където иска да отиде.

— Добре, но…

— Няма „но“! Денят е прекрасен. Предстои ти да отидеш на ново за теб място и няма защо да се тревожиш за убийството на Кенеди, понеже дотогава има много време. Години.

Да, денят действително беше прекрасен. И не бях връхлетян от някой от внезапните пристъпи на сънливост, въпреки че се чувствах доста уморен; все пак не бях прекарвал толкова време навън след побоя. Мислите ми постоянно се връщаха към малката крайпътна църква. По всяка вероятност беше на чернокожи. Навярно пееха химни по абсолютно недостижим за белите начин и четяха „СЛОВОТО НА АЛНИЯ НИ БОГ ДНЕС“ на фона на множество емоционални възгласи „Алилуя!“ и „Слава на Исус!“.

Вече наближавахме Далас. Справих се с няколкото леви и десни завоя — може би преобладаваха десните, тъй като лявата ми ръка все още беше твърде слаба и изпитвах затруднения с въртенето на волана, въпреки че имаше сервоуправление. Не след дълго се изгубих из малките улички.

„Добре, изгубих се… — помислих си. — Някой трябва да ме упъти за посоката, както направи онова хлапе в Ню Орлиънс. Към хотел «Мунстоун».“

Само дето не беше „Мунстоун“, а „Монтелеоне“. А хотелът, в който бях отседнал при пристигането си в Далас, се казваше… се казваше…

За момент имах чувството, че мимолетният проблясък ще се изгуби, както понякога и името на Сейди изчезваше от ума ми. После обаче в паметта ми изплува образът на портиера и всички онези блеснали прозорци, гледащи към Комърс Стрийт… Най-сетне го напипах.

Бях отседнал в хотел „Адолфъс“. Да. Защото се намираше недалеч от…

Пълен мрак. Тази част от спомените ми все още бе блокирана.

— Скъпи? Добре ли си?

— Да — кимнах. — Защо?

— Стори ми се, че подскочи на седалката.

— Заради крака ми. Схванал се е.

— Нищо от това ли не ти изглежда познато?

— Не — отвърнах. — Нищичко.

Тя въздъхна.

— Поредната идея, която не ни отведе доникъде. Май най-добре да се връщаме. Искаш ли аз да карам?

— Да, мисля, че така ще е най-добре. — Излязох от автомобила и закуцуках към дясната врата, а в съзнанието ми се въртеше: „Хотел «Адолфъс»… Непременно трябва да си го напиша, щом се върнем в «Идън Фалоус»… Иначе ще взема да го забравя…“

Когато се прибрахме в малкото тристайно апартаментче с рампите, болничния креват и ръкохватките от двете страни на тоалетната, Сейди ми каза да легна и да си почина малко.

— И вземи една от онези таблетки.

Отидох в спалнята, събух обувките си — бавен и труден процес, — и се изтегнах на леглото. Обаче реших да пропусна хапчето. Исках да запазя съзнанието си ясно. Най-малкото трябваше да бъде ясно оттук нататък. Само пет дни деляха Кенеди от Далас.

„Значи си отседнал в хотел «Адолфъс» защото се е намирал недалеч от нещо. Но какво именно?“

Е, беше близо до маршрута на кортежа, обнародван във вестника, което стесняваше потенциалните обекти до… не повече от две хиляди сгради. Да не говорим за всички статуи, паметници и стени, зад които би могъл да се притаи предполагаемият снайперист. Колко ли преки имаше по маршрута? Десетки. Колко ли надлези с удобни за стрелба позиции над Уест Мокингбърд Лейн, Лемън Авеню и булевард „Търтъл Крийк“? Кортежът щеше да мине през всяко от тези места. А колко ли още имаше на главната и Хюстън Стрийт?

„Трябва или да си спомниш кой е той, или откъде точно ще стреля!“

Работата беше там, че ако имах едното, щях да имам и другото. Не си правех илюзии за това. Мислите ми обаче постоянно се връщаха към онази църква на шосе номер 20, край която бяхме обърнали. „Кръвта на изкупителя“ на „Пътя на Пчелата“. Повечето хора виждаха Кенеди като своего рода изкупител. И Ал Темпълтън определено бе сред тях. Той даже…

Очите ми се разшириха и дъхът ми секна.

Телефонът в другата стая иззвъня и чух как Сейди вдига слушалката. Говореше тихо, защото си мислеше, че спя.

„СЛОВОТО НА АЛНИЯ НИ БОГ.“

Припомних си деня, в който бях видял цялото име на Сейди, но част от него бе закрита и можех да прочета единствено „Дорис Дън“. Не беше ли това хармонизация от същата величина? Затворих очи и си представих табелата пред черквата. После сложих мислено ръка върху „НИЯ НИ БОГ“.

Онова, което остана, бе „СЛОВОТО НА АЛ“.

Бележките на Ал. Бележникът му бе у мен!

Но къде ли се намираше? Къде?

Вратата на спалнята се отвори и Сейди надзърна вътре.

— Джейк? Спиш ли?

— Не — отвърнах. — Просто си лежа тихо и кротко.

— Спомни ли си нещо?

— Не. Съжалявам.

— Все още има време.

— Така е. С всеки следващ ден си припомням нови и нови неща.

— Скъпи, Дийк се обади. В училището върлувал някакъв вирус и той го прихванал. Попита ме дали мога да го заместя утре и във вторник. А може би и в сряда…

— Няма проблеми — заявих. — Отивай. Ако не му помогнеш, той ще продължи да ходи на работа, а вече не е в първа младост. — Докато изговарях тези думи, в съзнанието ми като неонова реклама в задимен бар проблясваше „СЛОВОТО НА АЛ, СЛОВОТО НА АЛ, СЛОВОТО НА АЛ“.

Тя приседна на ръба на леглото.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Няма да страдам от липса на компания. Утре ме чака посещение от медицинските сестри от центъра за визитации.

Това беше истина. Основната им задача беше да проверят дали бълнувам и говоря несвързано, понеже това се смяташе за индикация за мозъчен кръвоизлив.

— Добре. Точно в девет. Записано е на календара ти, в случай че забравиш. И нали знаеш, че доктор Елъртън…

— Ще дойде за обяд. Да, помня.

— Добре, Джейк. Чудесно.

— Каза, че ще донесе сандвичи. И млечни шейкове. Иска да загладя малко косъма.

— Определено имаш нужда.

— Плюс терапията в сряда. Мъчение на крака сутрин, мъчение на ръце следобед.

— Не ми се иска да те оставям точно сега, когато сме толкова близо до… Нали знаеш?

— Ако стане нещо, ще ти звънна, Сейди.

Тя улови ръцете ми и се наведе толкова близо, че долових парфюма ѝ и слабия мирис на цигари в дъха ѝ.

— Обещаваш ли?

— Да. Естествено.

— Ще се върна най-късно сряда вечерта. Ако Дийк е още болен в четвъртък, библиотеката просто ще остане затворена.

— Ще се справя.

Тя ме целуна лекичко и тръгна към вратата, но на прага спря и се обърна.

— Така ми се ще Дийк да е прав и цялата тази работа да не е нищо друго, освен някаква заблуда или фиксидея. Не мога да понеса мисълта, че ще знаем за атентата и въпреки това няма да сме в състояние да спрем убиеца. Че може просто да си седим в стаята и да гледаме по телевизията как някой застрелва…

— Ще си спомня — заявих решително.

— Сигурен ли си, Джейк?

— Нямам друг избор.

Тя кимна, ала дори на фона на оскъдната светлина, процеждаща се през спуснатите щори, успях да зърна съмнението, изписано на лицето ѝ.

— Ако искаш, можем да вечеряме, преди да тръгна. Ти си затвори очичките и остави хапчетата да си свършат работата. Малко сън няма да ти навреди.

Послушах я, макар и да бях сигурен, че няма да заспя.

И това беше добре, понеже исках да помисля малко върху Словото на Ал. Не след дълго подуших апетитна миризма, носеща се откъм кухнята. Сейди определено готвеше нещо вкусно. Когато ме изписаха от болницата, в началото повръщах или ходех по голяма нужда на всеки десетина минути… Нямаше ястие или храна, чийто аромат да не ме отвращава. Сега се чувствах далеч по-добре.

Започнах да се унасям. Образът на Ал изплува пред очите ми — седнал в едно от сепаретата на закусвалнята си, с килната над едната вежда хартиена шапка. Местните знаменитости от многобройните фотографии ни гледаха от стената, ала Хари Дънинг вече не беше сред тях. Бях успял да го спася. Може би за втори път го бях спасил от Виетнам… Нямаше как да узная със сигурност.

— Май още не си наредил пъзела, а, друже? — попита Ал.

— Да. Така си е.

— Но поне вече си близо.

— Не достатъчно. Нямам представа къде съм тикнал проклетия ти бележник.

— На някое сигурно място. Това стеснява ли възможностите?

Понечих да отвърна: „Не“, ала после си казах: „Словото на Ал е на сигурно място. На сигурно място. Защото…“

Отворих очи и за първи път от седмици лицето ми се изкриви от широка усмивка.

Бележникът се намираше в сейф52.

Вратата се отвори.

— Гладен ли си? Вечерята още е топла.

— Моля?

— Джейк, спиш вече над два часа.

Надигнах се в леглото и спуснах внимателно краката си на пода.

— Тогава да сядаме на масата.

Двайсет и седма глава

17.11.1963 (неделя)

Сейди искаше да измие съдовете след онова, което тя нарече „вечеря“, а аз — „пиршество“, обаче ѝ казах да ги остави на мен и да се заеме с опаковането на багажа си, понеже ставаше късно. Куфарчето ѝ беше малко и синьо, със заоблени ръбове.

— Но коляното ти…

— Ще ме издържи прав, докато измия няколко чинии. Ти обаче трябва да тръгваш, ако искаш да се наспиш добре.

Десет минути по-късно съдовете сияеха от чистота, върховете на пръстите ми бяха почервенели, а Сейди стоеше до вратата. С малкото си куфарче в ръце и падащите около лицето къдрици тя никога не ми се беше струвала по-красива.

— Джейк? Кажи ми поне едно хубаво нещо за бъдещето.

Изненадващо за самия мен, почти нищо не ми хрумваше. Мобилните телефони? Не. Атентаторите-самоубийци? Как ли пък не. Топящите се ледени шапки на полюсите? Хайде, няма нужда.

После обаче се усмихнах.

— Ще ти дам две на цената на едно. Студената война свърши и президентът ни е чернокож.

Тя също понечи да се усмихне, ала явно осъзна, че не се шегувам.

— Да не искаш да ми кажеш, че в Белия дом е влязъл негър?

— Точно така. Макар че по мое време някои хора предпочитат да ги наричаме „афроамериканци“.

— Сериозно ли говориш?

— Съвсем сериозно.

— Мили боже!

— По същия начин реагираха и много хора в деня след изборите.

— Поне той… върши ли си добре работата?

— Тук мненията на хората се различават. Ако искаш моето, човекът се справя според очакванията, особено като се има предвид сложната ситуация.

— Браво на теб! — усмихна се кисело тя. — Сега ще карам като замаяна до Джоди!

Сейди се спусна по рампата и сложи куфарчето си в малката ниша, която минаваше за багажник на фолксвагена ѝ костенурка, след което се обърна и ме дари с целувка. Тъкмо щеше да се качи в колата, когато изведнъж осъзнах, че не мога да я пусна да тръгне ей-така. Не можех да бягам — доктор Пери ми каза, че поне още осем месеца ще е така, ако не и цяла година, — но пък за сметка на това закуцуках надолу по рампата с цялата бързина, на която бях способен.

— Почакай малко, Сейди! Само секунда!

Господин Кенопенски седеше пред съседната врата в инвалидния си стол. Беше се увил в якето си и държеше захранваната си от батерии „Моторола“ в скута си. На тротоара Норма Уитън пристъпваше бавно към пощенската кутия на ъгъла с помощта на дървени приспособления, които приличаха повече на скиорски щеки, отколкото на патерици. Тя се обърна и ни помаха, опитвайки се да раздвижи вцепенените мускули на лицето си в усмивка.

Сейди ме изгледа въпросително в сумрака.

— Просто исках да ти кажа нещо — изрекох. — Че ти си най-хубавото, което някога ми се е случвало… през целия ми живот.

Тя се засмя и ме прегърна.

— Много мило от ваша страна, сър!

Целувката ни беше дълга и томителна. По някое време чухме ръкопляскане. Обърнах се и видях, че господин Кенопенски ни аплодира.

Сейди направи крачка назад, без да пуска ръцете ми.

— Ще се обадиш, нали? Искам да ме държиш… как се казваше… на течение?

— В течение — усмихнах се аз. — Естествено — излъгах. Нямах никакво намерение да я забърквам в тази работа. Нито нея, нито Дийк… нито пък ченгетата.

— Защото няма да се справиш сам, Джейк. Все още нямаш сили за това.

— Знам — кимнах. Обаче си казах: „Може и да нямам сили, обаче нямам друг избор.“ — Обади ми се, когато се прибереш, за да знам, че всичко е наред.

Когато колата ѝ зави зад ъгъла и се изгуби от поглед, господин Кенопенски ми подхвърли:

— На ваше място много бих внимавал да не я изпусна, Амбърсън! Мацката е един път!

— Знам — отвърнах му и останах още малко на алеята, колкото да се уверя, че госпожа Уитън ще измине обратния път от пощенската кутия, без да падне.

Е, успя.

Едва тогава се върнах вътре.

Първото нещо, което направих, беше да взема ключодържателя си, който лежеше върху скрина, и да преровя ключовете един по един. Бях изненадан, че Сейди така и не се сети да ми ги покаже, за да види дали няма да провокират някой спомен… но, естествено, тя не можеше да мисли за всичко. Бяха точно дванайсет. Нямах никаква представа какво отключват повечето от тях, макар че секретният „Шлаге“ според мен беше за входната врата на къщата ми в… Сабатъс, щата Мейн ли беше? Май беше така, обаче не бях съвсем сигурен.

Сред връзката ключове се открояваше един забележимо по-малък от другите. На него пишеше „ПЗ“ и „775“. Определено беше от касетка в банков сейф, но в коя банка? „Първа западна“? Може би имаше такава банка, но нещо ми нашепваше, че не е тя.

Затворих очи и се вторачих в мрака. Зачаках, почти сигурен, че отговорът, който търся, сам ще се появи… и точно така и стана. Видях малко тефтерче с подвързия от имитация на алигаторска кожа. Видях се как го разтварям. Да, дотук беше изключително лесно. Там бяха написани както името, с което се подвизавах в Страната на миналото, така и последният ми официален тукашен адрес.

Две светкавични мисли прорязаха съзнанието ми. Първата гласеше:

„Ето откъде са откраднали колата ми.“

А втората бе следната:

„Осуалд. Името на убиеца е Осуалд Заека.“

Не, това не можеше да е истина. Абсурд да е вярно. Все пак ставаше въпрос за човек от плът и кръв, а не за някакъв анимационен герой. Обаче усещах, че съм близо.

— Стеснявам обръча около теб, господин Заек — промърморих в тъмното. — Все по-близо съм!

Телефонът иззвъня малко след девет и половина. Сейди се беше прибрала без никакви произшествия.

— Сети ли се за нещо, скъпи? Голяма съм напаст, нали?

— Същата работа. И ако искаш да знаеш, не мога да си представя по-далечно определение за теб от „напаст“. — Смятах да направя всичко възможно да я задържа колкото се може по-далеч и от Осуалд Заека, ако, естествено, имах намерение да предприема нещо. Да не говорим за съпругата му, чието име навярно беше — или не беше — Мери, и малкото му момиченце, за което бях съвсем сигурен, че се казва Ейприл.

— Шегуваше се, когато ми каза, че негър ще влезе в Белия дом, нали?

Усмихнах се.

— Изчакай малко и сама ще се увериш.

18.11.1963 (Понеделник)

Медицинските сестри от центъра за визитации — едната стара и плашеща, а другата млада и хубавка — бяха на прага ми точно в девет сутринта. Сравнително бързо си свършиха работата. Когато по-възрастната реши, че явно съм гримасничел, потръпвал и охкал достатъчно, ми подаде хартиено пликче с две таблетки вътре.

— За болката.

— Не мисля, че трябва да…

— Взимай! — избоботи тя. Изглежда не си падаше много по говоренето. — Безплатни са.

Сложих ги в устата си, прехвърлих ги с език до вътрешната страна на бузата си, след което пийнах малко вода и се извиних, задето трябва да отскоча до тоалетната. Там ги изплюх.

Щом се върнах в кухнята, по-старата сестра отсъди:

— Бързо се оправяш. Но не се претоварвай.

— Няма.

— Гепиха ли ги?

— Моля?

— Копелетата, които те подредиха така.

— Ъ-ъ-ъ… не още.

— Да не си се забъркал в нещо, дето не е трябвало?

Дарих я с най-широката си усмивка — същата, за която веднъж Кристи подметна, че ми придавала вид на дрогиран с крек водещ на ТВ шоу.

— Нямам никакви спомени.

Доктор Елъртън донесе за обяд огромни сандвичи със сочно печено говеждо, хрупкави пържени картофки, плуващи в мазнина, и обещаните млечни шейкове. Погълнах толкова храна, колкото можа да побере стомахът ми, което на практика се оказа доста. Апетитът ми се възвръщаше.

— Майк предложи идеята отново да подготвим представление — каза ми той. — Този път изцяло в твоя чест. В крайна сметка обаче мъдрите глави решиха, че са направили достатъчно за малък град като нашия. — Той запали цигара, хвърли клечката в пепелника на масата и вдиша с наслада дима. — Някакъв шанс полицията да спипа биячите ти? Какво си чул?

— Засега нищо. Честно казано, съмнявам се да открият нещо. Ония ми изпразниха портфейла, откраднаха колата ми и сякаш потънаха вдън земя.

— Между впрочем, ти какво точно си правил в онази част на Далас? Не е сред предпочитаните от хайлайфа места.

„Ами, представи си, че живеех там.“

— Не си спомням. Може би съм възнамерявал да посетя някого…

— Почиваш ли си достатъчно? — смени внезапно темата лекарят. — Не претоварваш коляното си, нали?

— Не — отвърнах, макар и да подозирах, че съвсем скоро ще го подложа на сериозни натоварвания.

— Продължаваш ли да получаваш внезапни пристъпи на сънливост?

— Има известно подобрение.

— Чудесно. Предполагам, че…

В този миг телефонът иззвъня.

— Това трябва да е Сейди — казах. — Звъни ми през обедната си почивка.

— Аз ще тръгвам — надигна се доктор Елъртън. — Радвам се, че започваш да позаглаждаш косъма, Джордж. Поздрави хубавицата от мен.

Така и сторих. Тя ме попита дали някакви свързани възпоминания са се завърнали. От деликатния ѝ начин на изразяване заключих, че се обажда от учителската стая и по всяка вероятност щеше да се наложи да плати на госпожа Колридж за междуградския разговор. Освен че бе касиерка на гимназията, госпожа Колридж имаше и доста дълги уши.

Отговорих ѝ, че не съм си припомнил нищо ново, но смятам да поспя с надеждата, че като се събудя, положението ще е по-различно. Добавих, че я обичам (колко е приятно от време на време човек да казва истината!), попитах как е Дийк, пожелах ѝ приятен следобед и затворих. Обаче не си легнах. Взех ключовете за колата и куфарчето си и потеглих към центъра на града. Горещо се надявах, че на връщане куфарчето ми няма да е празно.

Карах бавно и внимателно, обаче коляното продължаваше зверски да ме боли. Болките не утихнаха и когато влязох във фоайето на Първа земеделска банка и представих ключа от касетката в сейфа.

Отговорният служител веднага излезе от кабинета си, за да ме посрещне, и името му веднага пробуди цяла верига от спомени: Ричард Линк. Очите му се ококориха от изненада и загриженост, щом ме зърна да куцукам към него.

— Какво ви се е случило, господин Амбърсън?

— Автомобилна катастрофа — отвърнах, надявайки се, че или е пропуснал, или е забравил написаното за побоя в криминалната хроника на „Морнинг Нюз“. Лично аз не бях го чел, но знаех за съдържанието му: „Господин Джордж Амбърсън от Джоди беше пребит и ограбен, след което бе открит в безсъзнание и закаран в болница «Паркланд».“ — Важното е, че вече се оправям!

— Това е добра новина!

Трезорът с касетките се намираше в сутерена. Преодолях стълбите с подскачане на здравия си крак. Използвахме ключовете си, след което Линк отнесе касетката в едно от специално преградените отделения. Там я положи върху тесен плот — широчината му почти съвпадаше с тази на касетката, — и ми посочи бутона на стената.

— Когато сте готов, просто позвънете на Мелвин. Той ще ви помогне.

Благодарих му и когато ме остави, дръпнах завесата пред входа на отделението. Бяхме отключили касетката, ала тя продължаваше да е затворена. Загледах се в нея, докато сърцето ми биеше лудешки в гърдите. Бъдещето на Джон Ф. Кенеди беше вътре.

Отворих я. Най-отгоре имаше пачка банкноти и разни дреболии от апартамента на Нийли Стрийт, сред които и спестовната ми книжка от „Първа земеделска“. Под тях лежеше не особено дебел ръкопис, прихванат с два ластика. На най-горния лист пишеше: „МЯСТО НА УБИЙСТВО“. Липсваше име на автора, ала знаех, че е мое дело. Под него се спотайваше син бележник — „Словото на Ал“. Поех го внимателно в ръцете си, изпълнен с ужасяващото предчувствие, че когато го отворя, всички страници ще се окажат празни. Изтрити от Човека с жълтата карта.

„Дано не съм прав!“

Отгърнах го и още на първата страница се сблъсках с нечие лице. Тясна, не особено симпатична физиономия. Тънки устни, извити в усмивка, която познавах прекалено добре; все пак я бях виждал със собствените си очи… Тази усмивка сякаш казваше: „Знам какво става, за разлика от теб, тъпак смотан!“

Лий Харви Осуалд. Злочестият объркан клетник, който щеше да промени света.

Спомените започнаха да нахлуват като пълноводна река в съзнанието ми, докато си седях там в отделението с отворена уста, жаден за въздух като риба на сухо.

Айви и Розет на Мерседес Стрийт. Фамилията им е Темпълтън, също като на Ал.

Момиченцата, скачащи на въже: „Тати е шофьор на подводница!“

Тихият Майк (Светият Майк) от „Сателитна електроника“.

Джордж де Мореншилд, който разкъсва ризата си като Супермен.

Били Джеймс Харгис и генерал Едуин А. Уокър.

Марина Осуалд, красивата заложничка на убиеца, която стои на моята веранда на Уест Нийли Стрийт номер 214: „Извинете, да сте виждали мой супруг?“

Тексаското книгохранилище.

Шестият етаж, югоизточният прозорец. Онзи с най-хубавия изглед към Дийли Плаза и Елм Стрийт, точно където улицата завива наляво към тройния подлез.

Започнах да треперя. Свих длани в юмруци и притиснах с всичка сила ръцете си към гръдния си кош. Лявата — която бе счупена от увитата в кече тръба — ме заболя, обаче не ѝ обърнах внимание. Болката беше връзката ми със света.

Когато треперенето премина, сложих недовършения ръкопис, безценното синьо тефтерче и всичко останало в куфарчето си. Тъкмо се протягах към копчето, което трябваше да извика Мелвин, когато реших да проверя и дъното на касетката. Бръкнах най-отдолу и напипах две неща. Едното беше евтиният годежен пръстен, който бях купил от заложната къща, за да придам по-голяма достоверност на измислената си история за пред „Сателитна електроника“. Другото беше червената бебешка дрънкалка, принадлежала на момиченцето на Осуалд (което се казваше Джун, а не Ейприл). Дрънкалката също отиде в куфарчето, а пръстенът — в десния преден джоб на панталоните ми. Смятах да го изхвърля на връщане. Когато му дойдеше времето, Сейди щеше да получи далеч по-хубав годежен пръстен.

Почукване по стъклото, последвано от мъжки глас:

— … добре ли сте? Господине, добре ли сте?

Отворих очи, без да имам и най-бегла представа къде се намирам. После погледнах наляво и видях униформен полицай, който почукваше с пръсти по страничния прозорец на шевролета ми. И тогава прозрението изведнъж ме осени. По средата на пътя към „Идън Фалоус“, както си се чувствах уморен, екзалтиран и угрижен едновременно, ненадейно бях доловил как онова познато усещане тип „как ми се доспа!“ пропълзява в съзнанието ми. Възможно най-бързо отбих встрани и спрях колата на най-близкия паркинг. Това се беше случило около два следобед. Сега, съдейки по полегатите слънчеви лъчи, навярно беше четири.

Смъкнах стъклото на прозореца и подадох главата си навън.

— Съжалявам, господин полицай. Изведнъж ме обзе някаква сънливост и ми се стори по-разумно да спра колата.

Той кимна.

— Да, разбирам ви, то алкохолът обикновено така действа. Колко чашки обърнахте, преди да седнете зад волана?

— Николко. Претърпях черепна травма преди няколко месеца. — Завъртях главата си, за да му покажа белега, където косата ми бе престанала да расте.

Това донякъде го убеди, обаче въпреки всичко патрулният ме помоли да дъхна в лицето му. Подчиних се и така разсеях напълно тези му подозрения, обаче ченгето явно имаше и други.

— Покажете ми свидетелството си за правоуправление.

Подадох му тексаската си шофьорска книжка.

— Нима ще карате чак до Джоди в това състояние?

— Не, господин полицай, само до Северен Далас. В момента съм настанен в рехабилитационен център „Идън Фалоус“.

Започвах да се потя. Надявах се, че ако го е забелязал, полицаят щеше да го отдаде на факта, че съм заспал в затворена кола в топъл ноемврийски ден. Освен това се надявах — и то горещо! — да не поиска да отворя куфарчето, което лежеше на седалката до мен. През 2011 година спокойно бих могъл да му откажа с аргумента, че да спиш в автомобила си не е нито нарушение, нито престъпление. Мамка му, та паркингът дори не беше почасов! През 1963 обаче ченгетата бяха в правото си да те обискират. Нямаше да намери наркотици, обаче щеше да открие пари в брой, ръкопис с думата „убийство“ в заглавието и бележник, пълен с делузионни бълнувания относно Далас и Джей Еф Кей. Дали щеше да ме отведе в най-близкия полицейски участък за разпит, или щеше да ме върне в „Паркланд“ за психиатрична оценка на състоянието ми? Нито едно от двете не беше за предпочитане.

В продължение на половин минута патрулният просто си стоеше там — едър и червендалест, досущ като нарисуван от Норман Рокуел полицай за корица на „Сатърдей Ивнинг Поуст“ — и разглеждаше задълбочено шофьорската ми книжка. Накрая ми я върна с думите:

— Добре, господин Амбърсън. Връщайте се във вашия „Фалоус“. Щом стигнете там, ви съветвам да оставите колата си на паркинга и да не шофирате през нощта. Не ви знам колко време сте си подремнали, обаче ми изглеждате преуморен.

— Точно това възнамерявам да направя.

Видях го в огледалото как продължава да стои на мястото си и да гледа подире ми. За момент се изплаших, че отново ще ми се доспи и ще задремя, преди да ме е изгубил от поглед. И този път няма да има предупреждение — просто ще заспя зад волана, а колата ще напусне улицата, ще се качи на тротоара и току-виж прегазила двама-трима пешеходци, преди да се забие в някоя витрина или мебелен магазин.

Когато най-сетне спрях шевролета пред малкото си апартаментче с полегатата рампа, водеща към входната ми врата, главата ме болеше, очите ми сълзяха, коляното ми пулсираше… ала спомените ми за Осуалд си оставаха ясни и отчетливи. Метнах куфарчето си върху кухненската маса и се обадих на Сейди.

— Звънях ти, когато се прибрах от училището, но те нямаше — каза ми тя. — Разтревожих се.

— Бях при съседа господин Кенопенски, играехме крибидж — излъгах. Тези лъжи обаче бяха необходими. Трябваше да си го набия в главата. И трябваше да се усъвършенствам като лъжец, понеже тя ме познаваше прекалено добре.

— Е, значи напразно съм се притеснявала. — След което изведнъж изстреля, без каквато и да е пауза или промяна в тона си: — Как му е името? Как се казва онзи мъж?

„Лий Осуалд.“ За малко да изплюя камъчето.

— Аз… все още не знам.

— Нещо се поколеба. Усетих те.

Зачаках да чуя обвинението, стискайки толкова силно слушалката, че пръстите ме заболяха.

— За малко да изскочи в паметта ти, нали?

— Да, нещо такова — измънках аз.

Поговорихме си петнайсетина минутки, по време на които аз нито за миг не откъснах очи от куфарчето с тефтерчето на Ал вътре. Сейди ме попита дали ще ѝ се обадя по-късно вечерта и аз ѝ обещах, че ще го сторя.

Реших да изчакам новините на Ен Би Си — представени, естествено, от Чет Хънтли и Дейвид Бринкли, — преди отново да отворя синьото тефтерче. Честно казано, не мислех, че на този етап ще намеря кой знае каква практическа полза от бележника. Последните записки на Ал бяха фрагментарни и набързо нахвърлени; вероятно изобщо не беше очаквал, че „Мисията «Осуалд»“ ще продължи толкова дълго. Нито пък аз. Да се добереш до жалкия нехранимайко беше като да караш по шосе, осеяно с паднали дървета, и в крайна сметка миналото можеше и да успее да опази територията си. Въпреки всичко обаче бях успял да спра Дънинг. Това ми вдъхваше надежда. Имах смътна представа за евентуалните си действия, с които трябваше да спра Осуалд, без да свърша в затвора или на електрическия стол в Хънтсвил. Имах чудесни причини да искам да остана свободен. Най-значимата от тях ме чакаше в Джоди и навярно в момента гощаваше с пилешка супа настиналия Дийк Симънс.

Сновях из малкото апартаментче за инвалиди и методично събирах нещата си. Като се изключи старата ми пишеща машина, не исках да оставям други следи от Джордж Амбърсън подире си. Надявах се, че ще остана поне до сряда, но ако Сейди беше права за оздравяването на Дийк и смяташе да ме навести във вторник вечерта, щеше да се наложи да ускоря нещата. И къде ли щях да се скрия, докато свърша работата си? Хубав въпрос.

Тръбен зов прогласи началото на новинарската емисия. На екрана се появи Чет Хънтли.

— След като прекара уикенда във Флорида, където наблюдава изпитанията на балистичната ракета „Поларис“ и посети болния си баща, президентът Кенеди имаше доста натоварен понеделник, в който изнесе пет речи за девет часа.

Хеликоптерът „Марин Уан“53 бавно се приземи на площадката, приветстван от радостните възгласи на тълпата. Следващите кадри показаха как Кенеди се приближава към хората зад преградата, като прокарва пръсти през рошавата си коса с едната си ръка и оправя вратовръзката си с другата. Забелязах, че върви на сравнително голямо разстояние пред хората от „Сикрет Сървис“, които трябваше да подтичват, за да го настигнат. Гледах очарован как президентът се промуши през преградата и се хвърли към посрещачите, здрависвайки се с хората отляво и отдясно. Придружаващите го агенти изглеждаха ужасени от постъпката му и забързаха подире му.

— Току-що видяхте радушното му посрещане в Тампа, Флорида — продължи Хънтли, — където Кенеди се видя отблизо с поддръжниците си. Така създава главоболия на хората, чиято работа е да го охраняват, но пък сами виждате колко се радва мнозинството на подобен тип поведение. Както и той, Дейвид — въпреки обвиненията в арогантност и надменност, президентът определено се наслаждава на компанията на обикновените хора.

Кенеди вече вървеше към лимузината си, като продължаваше да се ръкува със симпатизантите си и да се прегръща от време на време с някоя дама. Автомобилът представляваше огромен кабриолет с открит покрив — също като този, в който щеше да пътува из Далас, където щеше да бъде посрещнат от куршума на Осуалд. А нищо чудно и да беше същият. За момент сред размазаната черно-бяла картина се мярна познато лице в тълпата. Седях на дивана и гледах как президентът на Съединените щати се здрависва с моя някогашен букмейкър от Тампа.

Нямаше как да знам дали Акива Рот бе прав за „сифилистика“, или просто повтаряше дочутите слухове, но Едуардо Гутиерес беше позагубил доста килограми, косата му забележимо изтъняваше, а очите му гледаха объркано, сякаш не знаеше къде се намира и кой е всъщност. Също като агентите от „Сикрет Сървис“, и неговите охранители носеха широки официални костюми въпреки горещината във Флорида. Само след секунда камерата отново показа Кенеди, който се качва в откритата кола, в която беше толкова уязвим, без да спира да маха на тълпата и да се усмихва широко.

Сетне на екрана изплува издълженото лице на Чет Хънтли, този път озарено от развеселена усмивка.

— Всъщност денят си имаше и забавна страна, Дейвид. Когато президентът влезе в балната зала на „Интернешънъл Ин“, където представителите на търговската камара очакваха речта му… е, най-добре вижте сами.

Обратно към заснетите кадри с делегацията. При влизането на Кенеди възрастен мъж с тиролска шапка и кожени панталони засвири президентския химн на акордеон, по-голям от самия него. Кенеди просто вдигна ръце в дружески жест. За първи път го виждах, както бях видял Осуалд — като действителен, истински човек от плът и кръв. В поведението му имаше нещо далеч по-въздействащо от някакво си чувство за хумор; то издаваше разбирането му за присъщата на живота абсурдност.

Дейвид Бринкли също се усмихваше.

— Ако Кенеди бъде преизбран, може би този човек ще бъде поканен да свири на тържеството по случай повторното му встъпване в длъжност. Макар че вероятно по-скоро ще изпълни полката „Бирена бъчвичка“, отколкото президентския химн… Междувременно в Женева…

Изключих телевизора, върнах се на дивана и отворих бележника на Ал. Докато прелиствах страниците, спонтанната реакция на Кенеди не ми излизаше от ума. Както и ослепителната му усмивка. Чувство за хумор; чувство за абсурдността на битието. Мъжът, който щеше да заеме позиция зад прозореца на шестия етаж на Тексаското книгохранилище, не притежаваше нито едното, нито другото. Осуалд многократно го бе доказал с поведението си, а такъв човек нямаше никакво право да се бърка в хода на световната история.

За голям мой ужас открих, че пет от последните шест страници в тефтерчето на Ал засягаха пътуванията на Осуалд из Ню Орлиънс и безрезултатните му усилия да се добере до Куба през Мексико. Само бележките от последната страница бяха посветени на раждането на идеята за атентата, ала тези записки бяха доста откъслечни и повърхностни. Без съмнение Ал бе запаметил тази част от историята до най-малките подробности и вероятно предполагаше, че ако не се добера до Осуалд до третата седмица от ноември, по-нататък просто щеше да е прекалено късно за каквото и да било.

Точно онази информация, която ми трябваше най-много — за местоположението на квартирата на Осуалд, — липсваше в бележките му. Едва се удържах да не захвърля тефтерчето в другия край на стаята. Вместо това се изправих, сложих сакото си и излязох навън. Беше се смрачило, но в небето се издигаше почти пълната луна. На сребристата ѝ светлина видях изгърбения в инвалидния си стол господин Кенопенски. Моторолата му продължаваше да е в скута му.

Смъкнах се по рампата и закуцуках към него.

— Господин К? Добре ли сте?

В продължение на секунда-две той нито ми отговори, нито помръдна… и аз си казах, че навярно е умрял. После обаче надигна глава и се усмихна.

— Просто съм потънал в любимата си музика, синко. Нощем по радио КМАТ пускат суинг, а суингът ме връща назад във времето. В ония дни владеех стъпките по-добре от всеки друг, макар че сега, като ме гледаш такъв, за нищо на света не би предположил, нали така? Погледни луната. Не е ли прекрасна?

Да, наистина беше прекрасна. Известно време и двамата я съзерцавахме безмълвно, всеки потънал в собствените си мисли. Онова, което ми предстоеше, не спираше да ме човърка отвътре. Добре, може и да не знаех къде е отседнал Лий тази нощ, но пък знаех къде е скрита пушката му — в гаража на Рут Пейн, увита в одеяло. Да предположим, че отида там и я взема? Можеше дори и да не се налага да прониквам с взлом. Все пак се намирах в Страната на миналото, където хората не заключваха даже домовете си, какво остава за гаражите…

Но ако Ал грешеше? В крайна сметка беше сбъркал за скривалището преди неуспешния атентат срещу генерал Уокър… А дори и да беше там…

— Какво си се умислил, синко? — попита ме господин Кенопенски. — Изглеждаш ми посърнал. Не е заради девойката, нали?

— Не — отвърнах, мислейки си, че нямам подобни проблеми… поне засега. — Обичате ли да давате съвети?

— Да, синко. Ако има нещо, в което старите тарикати все още да ги бива, това е даването на съвети.

— Да предположим, знаете, че един човек ще направи нещо лошо. Че изцяло се е отдал на това. Ако го спрете веднъж — да речем, успеете да го разубедите по някакъв начин, — смятате ли, че ще опита пак, или ще се откаже завинаги?

— Трудно е да се каже. Да не се боиш, че оня, който е обезобразил лицето на младата ти дама, може да се върне и да довърши започнатото?

— Нещо такова.

— Проклета откачалка! — Това не беше въпрос.

— Да.

— Нормалните хора разбират от намеци — изтъкна господин Кенопенски. — Лудите — не. Често съм се убеждавал в това в ония дни, когато още нямаше електрически лампи и телефони. Предупреждаваш ги, те се връщат. Понатупаш ги, а те ти се нахвърлят от засада — първо върху теб, а после и върху оня, когото са си набелязали. Хвърлиш ги зад решетките, а те си седят вътре и чакат да им изтече присъдата. Най-сигурният начин е да ги тикнеш за дълго в строго охраняван затвор за психично болни. Или да ги убиеш.

— И аз така си мисля.

— Не му позволявай да се върне и да погуби красотата ѝ, ако това е целта му. Ако я обичаш толкова, колкото ми се струва, си отговорен за нея.

Определено бе така, макар че не Клейтън беше проблемът. Върнах се в малкото си апартаментче, направих си силно турско кафе и се разположих пред кухненската маса с голям бял лист пред себе си. Планът ми вече беше доста по-ясен и исках да започна да си набелязвам подробностите.

Обаче така и не написах нищо. Ръката ми просто си драскаше разни фигурки по белия лист. А по някое време заспах.

Когато се събудих, вече бе станало полунощ и едната половина от лицето ми — тази, върху която бях отпуснал главата си на масата, — беше изтръпнала. Погледнах листа. Не знаех дали съм го нарисувал, преди да заспя, или го бях надраскал в просъница и затова не помнех нищо.

Оръжие. Но не карабината „Манлихер-Каркано“, а револвер. Моят револвер. Онзи, което бях скрил под стъпалата на верандата на Уест Нийли Стрийт 214. Вероятно още беше там. Надявах се все още да е там.

Щеше да ми потрябва в най-скоро време.

19.11.1963 (вторник)

На сутринта Сейди ми позвъни и ми каза, че Дийк вече се чувствал по-добре, обаче щяла да го убеди и утре да не ходи на работа, и да си остане вкъщи.

— В противен случай може да реши да те навести и да обърка плановете ни. Утре заран ще си приготвя нещата, преди да тръгна към училището, и ще поема към теб веднага след края на шестия час.

Шестият час свършваше в един и десет. Това означаваше, че трябваше да съм тръгнал от „Идън Фалоус“ най-късно в четири следобед. Само да знаех и накъде да потегля…

— Нямам търпение да те видя.

— Звучиш ми странно. Да не те измъчва някое от главоболията ти?

— Малко — казах. Не беше лъжа.

— Легни си и си сложи влажна кърпичка на очите.

— Непременно ще го направя. — Този път излъгах. Нямах подобни намерения.

— Да не си намислил нещо?

Всъщност бях. Бях стигнал до извода, че да отнема пушката на Лий няма да е достатъчно. И да го застрелям в къщата на Пейн не е добра идея. Не само защото щяха да ме арестуват. Заедно с двете на Рут в тази къща имаше общо четири деца. Може би въпреки всичко бих опитал, ако Лий примерно вървеше пеша от близката автобусна спирка, обаче той щеше да е в колата на Бюъл Фрейзиър — съседът, който му беше намерил работата по молба на Рут Пейн.

— Не — казах. — Все още нищо.

— Е, двамата ще измислим нещо. Почакай и ще видиш.

Карах (все още бавно, но с нарастваща увереност) из града в посока към Уест Нийли Стрийт, чудейки се какво ли щях да правя, ако апартаментът на приземния етаж вече има нови обитатели. Може би щеше да се наложи да си купя нов патлак… макар че трийсет и осемкалибровият „Полис Спешъл“ беше точно това, което исках. Пък ако ще и само защото бях имал същия в Дери и тамошната ми мисия се беше увенчала с успех.

Според новинаря Франк Блеър от телевизионното шоу „Днес“ Кенеди бе отишъл в Маями, където бе посрещнат от многочислена тълпа кубински имигранти. Някои носеха плакати с надписи „ВИВА ДЖ. Ф. К.“, а други развяваха знамена, на които пишеше: „КЕНЕДИ Е ПРЕДАТЕЛ НА КАУЗАТА“. Ако не настъпеше някаква промяна, му оставаха не повече от седемдесет и два часа живот. Осуалд, на когото му оставаха малко повече, беше в книгохранилището — навярно мъкнеше кашони с учебници към единия товарен асансьор, а може би пиеше кафе в стаята за почивка.

Бих могъл да го докопам там — просто да се приближа до него и да го гръмна, — ала моментално щяха да ме хванат и да ме проснат на пода. При това след изстрела, ако имах късмет, и преди него, ако нямах. И в двата случая следващия път, когато щях да видя Сейди Дънхил, щеше да е през подсилено с телена мрежа стъкло. Ако нямах никакъв друг избор да спра Осуалд — ако трябваше да се пожертвам, така да се каже, в името на тази цел, — по всяка вероятност щях да го направя. Но това беше само в краен случай. Исках Сейди и своята награда.

На ливадата пред номер 214 се мъдреше голямо керамично барбекю, а на верандата се виждаше нов люлеещ се стол… Щорите обаче бяха спуснати и на алеята нямаше паркирана кола. Спрях отпред на улицата, казах си, че който рискува, печели, и изкачих стъпалата. Застанах там, където бе застанала Марина Осуалд на десети април, и почуках, както бе почукала и тя. Ако някой отвореше вратата, щях да се представя като Франк Андерсън, набиращ абонати за „Енциклопедия Британика“ (бях твърде възрастен за списание „Грит“). И ако стопанката на къщата проявеше интерес, щях да ѝ обещая, че утре ще се върна с куфарчето си с рекламните материали.

Обаче никой не ми отвори. Може би стопанката на къщата също бе на работа. Не бе изключено и да е на гости на някой съсед от квартала. А току-виж беше в банята, която до неотдавна беше моя, или си подремваше след питие. И пет пари не давах, както казвахме в Страната на миналото. Най-важното беше, че от вътрешността на жилището не се чува никакъв шум, а на тротоара нямаше жива душа. Дори госпожа Албърта Хичинсън — кварталният страж с проходилката — не се мяркаше наоколо.

Слязох от верандата и бавно тръгнах към колата си. Изведнъж обаче се спрях, обърнах се, сякаш бях забравил нещо, и се наведох да надзърна под дървените стълби. Револверът си беше там — полузаровен в нападалата шума, но късата му цев се подаваше непогрешимо от купчината. Присвих здравото си коляно, протегнах се, сграбчих оръжието и го пъхнах в страничния джоб на спортното си сако. Сетне се огледах наоколо. Никой не ме наблюдаваше. Дотътрих се до колата, прибрах патлака в жабката и по най-бързия начин се ометох оттам.

Вместо да се върна в „Идън Фалоус“, поех към централната част на Далас, като пътьом се отбих в един магазин за спортни стоки, откъдето си купих комплект за чистене на оръжие и кутия с патрони. Последното, което ми трябваше, бе револверът да засече или да се пръсне в лицето ми.

Следващата ми спирка бе хотел „Адолфъс“. Портиерът ми каза, че нямало свободни стаи до края на следващата седмица — всички хотели в Далас били ангажирани заради посещението на президента, — но за един долар съм можел да оставя колата си на хотелския паркинг.

— Само че ще трябва да я разкараш до четири — отбеляза мъжът. — Тогава започва големият наплив.

Приех предложението. Вече бе станало пладне. Намирах се само на три-четири преки от Дийли Плаза, ала никак не бързах да стигна дотам. Чувствах се уморен, а и главоболието ми се бе усилило — въпреки прахчетата гудис паудър. Тексаските шофьори с тяхното постоянно натискане на клаксоните ме изнервяха и всяко бибипкане се забиваше в мозъка ми. Често спирах, за да си почивам; подпирах се на стените на сградите или заставах на един крак (здравия си крак) като чапла. Някакъв шофьор на такси ме попита дали съм добре; отвърнах му, че нищо ми няма. Това беше лъжа. Чувствах се объркан, дезориентиран и изтощен. Човек с пострадало коляно не бива да носи на гърба си бъдещето на света.

Отпуснах благодарния си задник върху същата пейка, където бях седял през 1960, само дни след пристигането си в Далас. Брястът, под чиято сянка се бях разположил, сега шумолеше с голите си клони. Протегнах проблемния си крак, въздъхнах облекчено и насочих вниманието си към книгохранилището. Гледащите към Хюстън и Елм Стрийт прозорци блестяха на студената светлина на следобедното слънце. „Ние знаем една тайна — сякаш ми казваха те. — Ще станем известни, особено онзи от югоизточния ъгъл на шестия етаж. Ще станем известни и ти не можеш да ни спреш.“ Някаква аура на неясна заплаха сякаш бе обгърнала сградата. Изглежда, не бях единственият, който си го мислеше, понеже видях как неколцина от минувачите специално пресичаха Елм Стрийт, за да минат от другата страна. Точно в момента Лий се намираше вътре в масивното четвъртито здание и бях сигурен, че си мисли за голяма част от нещата, които се въртяха и из моята глава. „Ще мога ли да го направя?“… „Дали ще го направя?“… „Това ли е съдбата ми?“

— Робърт не ти е вече брат — прошепнах тихо аз. — Сега аз съм твоят брат, Лий. Твой брат по оръжие. Просто още не го знаеш.

От железопътното депо зад книгохранилището изсвири локомотив. Ято ивичестоопашати гълъби изпърхаха във въздуха. За момент се понесоха над голямата реклама на „Херц“ на покрива на книгохранилището, ала после свърнаха в посока към Форт Уърт.

Ако го убиех преди двайсет и втори, Кенеди щеше да бъде спасен, но аз по всяка вероятност щях да свърша в психиатрична клиника, където да прекарам идните двайсет-трийсет години. Ами ако го убиех на самия двайсет и втори? Докато сглобява пушката си например?

Да изчакам толкова дълго си беше много рисковано — ужасно рисковано, — да не говорим, че всичките ми усилия досега бяха насочени именно към избягването на тази опасност. Обаче си казах, че макар и рискована, тази задача не беше неизпълнима… а и едва ли имах по-добър вариант за действие. Естествено, че щеше да е по-добре да имам партньор, който да ми помага в опасната игра, ала разполагах само със Сейди, а за нищо на света не исках да я въвличам. Дори и ако Кенеди трябваше да умре, а аз — да вляза в затвора. Досегашният ѝ живот я бе подложил на предостатъчно страдания.

Обърнах се и закрачих бавно към хотела, за да взема колата си. Хвърлих през рамо един прощален поглед към книгохранилището. То също се взираше в мен. Не се съмнявах в това. Естествено, че всичко щеше да свърши тук — какъв глупак съм бил, че да си мисля другояче… Бях придърпан към тухленото туловище на сградата… досущ като добиче, запратено надолу по кървавия улей на кланицата.

20.11.1963 (Сряда)

Събудих се на разсъмване. Не можех да си спомня какво бях сънувал, ала сърцето ми така блъскаше в гърдите ми, че всеки момент сякаш щеше да изхвръкне навън.

Тя знае.

Какво знае?

Че си я лъгал за всички онези неща, които уж не можеш да си спомниш.

— Не — изрекох. Гласът ми беше дрезгав и хриптящ.

Да. Нарочно ти е казала, че ще си тръгне след шестия час, понеже не е искала да знаеш, че възнамерява да потегли към теб много по-рано. Не е искала да го знаеш, докато не те изненада. Всъщност може тъкмо да е тръгвала. И докато си бил на сутрешната си терапия, тя вече е пътувала…

Не ми се искаше да вярвам в това, ала заключението се натрапваше от само себе си. Как не се бях сетил преди? Беше повече от очевидно.

Къде щях да се скрия? Докато седях в леглото, а през прозореца проникваха първите лъчи на новия ден, изведнъж си казах, че отговорът на този въпрос също е очевиден. Сякаш подсъзнанието ми бе знаело всичко през цялото това време. Миналото си има резонанс и ехото му продължава да отеква.

Ала първо имах да свърша още една задача на старата си пишеща машина. При това не особено приятна.

20 ноември 1963 г.

Събрах живота си като Джордж Амбърсън в багажника на своя шевролет с помпозни перки, оставих бележка за терапевтката на вратата и запалих двигателя. Докато карах, изпитвах някаква тежест в гърдите, някаква носталгия… Сейди бе напуснала Джоди по-рано, отколкото бях очаквал — още преди зазоряване. Аз пък напусках „Идън Фалоус“ в девет. Тя щеше да паркира своя фолксваген костенурка до тротоара след петнайсетина минути, да прочете адресираната към терапевтката бележка и да влезе в апартаментчето с ключа, който ѝ бях дал. Веднага щеше да забележи плика с нейното име отгоре, затъкнат във валяка на старата ми пишеща машина. Щеше да го отвори, да прочете съобщението ми, да седне на диванчето пред тъмния екран на телевизора и да заплаче. Вероятно щеше да продължава да плаче и когато терапевтката се появи… но щеше да изгори писмото ми, както ѝ бях заръчал.

Мерседес Стрийт изглеждаше сънлива и притихнала под схлупеното небе. Момиченцата, които скачаха на въже, ги нямаше — навярно бяха на училище и слушаха с безразличие как учителят им говори за предстоящата визита на президента. Както и очаквах, табелата „ДАВА СЕ ПОД НАЕМ“ отново висеше на разнебитения парапет на верандата. Под надписа се мъдреше и телефонен номер. Подкарах към склада „Монтгомъри Уорд“, спрях до товарната рампа и влязох в телефонната будка в съседство. Нямах никакви съмнения, че мъжът, който ми отговори с лаконичното: „Ало, тук е Мерит“, е същият човек, който бе отдал под наем номер 2703 на Лий и Марина. В съзнанието ми изплуваха каубойската му шапка „Стетсън“ и кичозните му бродирани ботуши.

Казах му какво искам и той ми се изсмя:

— Имотът не се дава за седмица, пич. Това си е свястно жилище, а не някакъв бардак.

— Напротив, голяма дупка си е — отвърнах аз. — Бил съм вътре и го знам от собствен опит.

— Виж сега, ако ще ми говориш така…

— Не, ти виж! Давам ти петдесет кинта, за да прекарам в тая дупка съботата и неделята. Това си е почти половината на месечния наем, а в понеделник отново си закачаш проклетата табела на верандата!

— За какъв чеп ти е притрябвало да…

— Защото Кенеди пристига и всички хотели между Далас и Форт Уърт са претъпкани. Бих толкова път да дойда тук и нямам никакво намерение да опъвам палатка във Феър Парк или на Дийли Плаза.

Чух как Мерит изщраква със запалката си и си пали цигара, докато обмисля необичайното ми предложение.

— Губите ми времето — подхвърлих. — Тик-так!

— Как се казваш, пич?

— Джордж Амбърсън. — Вече ми се искаше да се бях нанесъл в жилището, без изобщо да се обаждам на господин рентиера. И като нищо щях да го сторя, ако не беше вероятността полицията на Форт Уърт да ми дойде на гости. Съмнявах се, че обитателите на улица, където отбелязваха празниците с мятане на пиратки по птиците, биха съобщили на ченгетата за подобна дреболия, ала беше по-добре да не поемам излишни рискове. Вече не просто се разхождах покрай голяма къщичка от карти, а живеех в нея.

— Да се срещнем пред къщата след половин час… или да речем четирийсет и пет минути.

— По-добре вътре — казах. — Имам ключ.

Тишина. После Мерит ме попита (с ясно доловимо раздразнение):

— Откъде, по дяволите, имаш ключ?

Нямах намерение да издавам Айви даже и ако все още се намираше в Мозел.

— От Лий. Лий Осуалд. Даде ми го преди време, за да мога да влизам и да му поливам растенията.

— Оня загубен мърльо е гледал растения?

Затворих и подкарах обратно към номер 2703. Бъдещият ми съботно-неделен хазяин, вероятно тласкан от любопитството си, пристигна с шевролета си само петнайсет минути по-късно. Естествено, беше с каубойската си шапка и кичозните си ботуши. Седях в дневната и слушах каращите се призраци на хората, които все още витаеха из жилището. Имаха много неща да си кажат.

Явно Мерит беше доста заинтригуван от личността на Осуалд, след като започна да ме разпитва дали наистина е заклет комуняга. Отвърнах му, че няма нищо такова — че Лий си е съвсем обикновено момче от Луизиана, което работи на място с прекрасен изглед към булеварда, откъдето в петък ще мине президентският кортеж. Добавих и как се надявам Осуалд да сподели с мен удобната си позиция.

— Шибаният Кенеди! — изсумтя господин рентиерът. — Той вече със сигурност е проклет комуняга! Няма ли да се намери някой, дето да го гръмне тоя кучи син!

— Приятен ден — усмихнах се аз и отворих входната врата.

Мерит прекрачи прага, но усещах, че не е особено доволен. Беше от хората, които са свикнали наемателите им да им се подмазват и да им се кланят до земята. Само след няколко крачки се спря на напуканата, изронена асфалтова пътечка и се обърна.

— И да оставиш всичко чистичко и спретнато, както го завари!

Огледах хола с протрития килим, олющената замазка и счупеното кресло и го уверих:

— Всичко ще е тип-топ!

После отново седнах и се съсредоточих в опит да чуя кавгите между призраците: Лий, Марина, Маргарет и Де Мореншилд. Обаче по някое време явно съм попаднал под властта на един от внезапно връхлетелите ме пристъпи на сънливост… Когато се събудих, отначало ми се стори, че песничката, която чувам, е само ехо от избледняващ сън.

„Чарли Чаплин из цяла Франция ПЪТУВА, за да гледа как мадамите ТАНЦУВАТ!“

Отворих очи, ала звуците не изчезнаха. Станах, приближих се до прозореца и надзърнах навън. Момиченцата, подскачащи на въже, бяха малко по-височки и леко променени, но иначе си бяха същите. Кошмарното трио. Онази в средата имаше доста пъпчиво лице, въпреки че според мен пубертетът и акнето трябваше да я навестят след не по-рано от четири години. Може би беше болна от дребна шарка или рубеола…

— Салют за капитана!

— Салют за кралицата — измърморих аз и отидох в банята, за да измия лицето си. Водата, която блъвна от крана, беше кафеникава от ръждивите тръби, но достатъчно студена, за да ме освежи. Бях заменил счупения си часовник с евтин „Таймекс“, който показваше два и половина. Не бях гладен, но трябваше да хапна нещо, ето защо отидох с колата до „Мистър Лийс Бар-бе-кю“. На връщане се отбих в дрогерията за още една опаковка прахчета за главоболие. След кратък размисъл си взех и два романа с меки корици на Джон Д. Макдоналд.

Скачащите на въже момиченца ги нямаше. Обичайната врява и глъчка, царяща на Мерседес Стрийт, бе заменена от сюрреалистична тишина. „Като в пиеса, преди завесата да се вдигне за последното действие“ — мина ми през ума. Влязох вътре, за да изям вечерята си, ала въпреки че ребърцата бяха сочни и ароматни, в крайна сметка повърнах повечето от тях.

Направих опит да подремна в голямата спалня, но там присъствието на призраците на Лий и Марина беше твърде натрапчиво. Ето защо малко преди полунощ се преместих в малката спалня. Нарисуваните от Розет Темпълтън момиченца все още си бяха по стените, ала еднаквите им дрешки (тревистозеленото явно бе любимият пастелен цвят на Розет) и големите им черни обувки ми се сториха успокояващи. Помислих си, че тези нарисувани момиченца със сигурност биха накарали Сейди да се усмихне, особено онова с короната на Мис Америка.

— Обичам те, скъпа — прошепнах и потънах в сън.

21.11.1963 (Четвъртък)

Нямах никакъв апетит за закуска, както не бях имал и за вечеря предишната нощ, ала към единайсет започнах да изпитвам неистова нужда от кафе. Три-четири литра май щяха да ми дойдат добре. Грабнах единия от романите — наричаше се „Затръшни вратата!“ — и подкарах към закусвалнята „Щастливото яйце“ на шосето „Брадок“. Телевизорът зад барплота беше включен и аз изгледах репортаж за предстоящото посещение на Кенеди в Сан Антонио, където щеше да бъде посрещнат от Линдън Джонсън и съпругата му. Към увеселението щяха да се присъединят още губернаторът Джон Конъли и жена му Нели.

Докато камерата показваше как Кенеди и съпругата му крачат по макадамовата настилка във военновъздушната база „Андрюс“ във Вашингтон, запътили се към синьо-белия президентски самолет, кореспондентката, която звучеше така, сякаш всеки миг ще се подмокри, говореше за новата прическа на Джаки, подчертана от „закачливо“ килнатата баретка и елегантните линии на „костюмчето ѝ от две части с коланче по средата, дело на любимия ѝ дизайнер Олег Касини“. Да, Касини може и да беше любимият ѝ моделиер, ала аз добре знаех, че госпожа Кенеди има друг тоалет в багажа си на борда на самолета. Той беше творение на друг дизайнер — Коко Шанел — и беше ушит от розова вълна, с изключение на черната якичка. И, разбира се, шапчицата тип „пилбокс“54, която го увенчаваше. Костюмчето щеше да подхожда идеално на розите, които щяха да ѝ подарят на летище „Лав Фийлд“, но не и на кръвта, която щеше да опръска полата, чорапогащника и обувките ѝ.

Щом се върнах на Мерседес Стрийт, потънах в четене на книгите, които си бях купил. Очаквах, че неотстъпчивото минало всеки момент ще ме смачка като досадна муха — че или покривът над главата ми ще се срути, или земята под номер 2703 ще се разтвори и ще погълне цялата постройка заедно с мен. По някое време почистих трийсет и осемкалибровия револвер, заредих го, след което извадих патроните от гнездата, отново почистих оръжието и пак го заредих. Тайно се надявах, че ще бъда връхлетян от внезапен пристъп на сънливост — най-малкото, така щях да убия част от времето, — ала това, естествено, не се случи. Минутите едва се влачеха, неохотно превръщайки се в часове, всеки от които отнасяше Кенеди все по-близо до кръстовището на Хюстън и Елм Стрийт.

„Ще видиш, че днес няма да има неочаквани заспивания — обади се вътрешният ми глас, — за разлика от утрешния ден. Щом настъпи критичният момент, изведнъж очите ти ще се затворят и ще изпаднеш в несвяст. И следващия път, когато ги отвориш, Осуалд вече ще си е свършил работата и миналото ще се е защитило перфектно от намесата ти.“

Да, не бе изключено подобно нещо да се случи. Давах си сметка за това. В подобен случай пред мен изникваше следната дилема: да открия Сейди и да се оженя за нея, или да се върна и да започна всичко отначало. Като се замислих всъщност обаче, открих, че няма какво да се чудя. Вече нямах силите да се върна и да започна всичко наново. По един или друг начин всичко трябваше да свърши тук и сега. Последният изстрел на пътешественика във времето.

Тази вечер семействата Кенеди, Джонсън и Конъли вечеряха в Хюстън — на специално тържество, организирано от Лигата на латиноамериканските граждани. Кухнята беше аржентинска — „ensalada rusa“55 и задушено, известно като „guiso“. След вечерята Джаки произнесе реч, при това на испански. А аз хапнах бъргъри и пържени картофки в потискащата някогашна бърлога на Осуалд… или поне се опитах. След първите няколко хапки се повтори историята от миналата вечер и стомахът ми изхвърли всичко.

Бях прочел и двата романа на Джон Макдоналд. Помислих си дали пък да не взема недовършената си книга от багажника на шевролета, но от идеята да я прочета ми призляваше. Накрая просто си седях в изкорубеното кресло, докато навън не притъмня. Едва тогава отидох в малката спалня, където бяха спали Розет Темпълтън и Джун Осуалд. Събух си обувките (но останах с дрехите) и се излегнах в кревата, подлагайки под главата си една от декоративните възглавнички от дневната. Бях оставил вратата открехната и не бях загасил лампата в хола. На светлинката ѝ виждах нарисуваните на стената момиченца с техните тревистозелени дрешки. Знаех си, че ми предстои дълга и мъчителна нощ, на чийто фон току-що отминалият ден щеше да ми се стори кратък; щях да лежа в сумрака с отворени очи, неспособен да се унеса дори за миг, а краката ми ще стърчат извън леглото и почти ще се опират в пода… Така навярно щяха да ме заварят и първите проблясъци на новия ден — двайсет и втори ноември, — докато проникват неусетно през прозореца.

Нощта действително се оказа дълга. Непрекъснато ме измъчваха мисли от рода на „Ами ако…?“ и „Може би трябва да…“. Естествено, Сейди също не ми излизаше от главата. Това всъщност беше най-лошото. Така копнеех за нея и тя толкова силно ми липсваше, че усещането бе сравнимо с агонията на физическите страдания. По някое време, навярно дълго след полунощ (вече се бях отказал да поглеждам часовника си; бавните движения на ръцете ми ме потискаха още повече), потънах в дрямка, лишена от всякакви сънища. И един Господ знае колко дълго щях да спя на следващата сутрин, ако не ме бяха събудили. Нечия ръка нежно ме разтърсваше.

— Хайде, Джейк. Събуди се.

Направих това, което ми казваха, макар че щом зърнах кой седи на леглото до мен, първата ми мисъл беше, че сънувам. Не беше възможно да е другояче. После обаче протегнах ръка, докоснах светлосините ѝ дънки и почувствах материята под пръстите си. Косата ѝ беше вързана, лицето ѝ бе почти без грим, а белегът на лявата ѝ буза ясно се открояваше. Сейди! Открила ме беше.

Двайсет и осма глава

22.11.1963 (Петък)

Надигнах се и я прегърнах, без въобще да се замисля. Тя също ме прегърна, притискайки се силно в обятията ми. После я целунах, неспособен да се наситя на действителното ѝ присъствие — смесения аромат на тютюн и „Ейвън“. Мирисът на червилото ѝ беше по-слаб; в напрегнатото си състояние тя неволно бе облизала по-голямата част от него. Долових шампоана ѝ, дезодоранта ѝ и лепкавия нюанс на потта, избила от напрежение. Най-вече и преди всичко обаче я докосвах — по бедрата, по гърдите и по вдлъбнатината на белега ѝ. Да, тя наистина беше тук, от плът и кръв.

— Колко е часът? — Верният ми таймекс беше спрял.

— Осем и петнайсет.

— Шегуваш ли се? Не е възможно!

— Така е. И ако ти си изненадан, аз изобщо не съм. Откога не си спал нормално, а не просто си подремвал за два-три часа?

Все още се опитвах да приема факта, че Сейди е тук, във Форт Уърт, в къщата, където бяха живели Лий и Марина. Възможно ли беше това? Как, по дяволите, бе успяла да ме намери? И това не беше единственият проблем. Кенеди също беше тук, във Форт Уърт, и в момента произнасяше реч на тържествената закуска, организирана от местната Търговска камара в хотел „Тексас“.

— Куфарчето ми е в колата — каза тя. — С костенурката ли ще тръгнем, или ще вземем твоя шевролет? Мисля, че костенурката е за предпочитане. Най-малкото, по-лесно ще я паркираме. И ако не тръгнем веднага, може да се наложи да се изръсим доста за паркинг. Черноборсаджиите вече са плъзнали навън и ще продават талоните за паркиране на безбожни цени. Видях ги още на идване.

— Сейди… — започнах, ала в крайна сметка поклатих глава, сякаш така щях да прочистя съзнанието си. Наведох се да взема обувките си. В главата ми се въртяха ужасно много мисли, но с такава бясна скорост, че не можех да уловя нито една от тях.

— Тук съм — каза тя.

Да. Това беше основният проблем.

— Не можеш да дойдеш с мен. Прекалено опасно е. Мислех, че съм ти го обяснил, но може би не съм бил достатъчно ясен. Опиташ ли се да промениш миналото, то мигом ще те захапе! И ако не внимаваш, ще разкъса гърлото ти, преди да се усетиш.

— Помня всичко, което ми каза. Беше пределно ясен. Обаче не можеш да се справиш сам. Бъди реалист, Джейк. Качил си няколко килограма, но все още си кожа и кости. Куцаш, и то здравата! На всеки двеста-триста крачки трябва да спираш и да даваш почивка на коляното си. Какво ще правиш, ако не дай си боже се наложи да се затичаш?

Мълчах. И я слушах. Междувременно навих и сверих часовника си.

— И това далеч не е най-лошото. Ти… ох! Какво правиш?

Бях я ощипал по бедрото.

— Проверявам дали си истинска, а не някаква халюцинация. Още не мога да го повярвам. — Президентският самолет „Еър Форс 1“ щеше да кацне на летище „Лав Фийлд“ след малко повече от три часа. Където някой щеше да подари рози на Жаклин Кенеди. В другите тексаски градове ѝ даряваха жълти рози, ала далаският букет щеше да е от червени.

— Истинска съм и съм тук. Изслушай ме, Джейк. Най-лошото не е незавидното ти физическо състояние в момента, а фактът, че продължаваш да получаваш внезапни припадъци! Не помисли ли за това?

Естествено, че бях помислил. И то неведнъж.

— Ако миналото е толкова отмъстително, както твърдиш, какво според теб ще се случи, щом успееш да се доближиш до човека, по чиито дири вървиш, преди да е натиснал спусъка?

Миналото не беше точно „отмъстително“; това не беше подходящото определение, обаче разбирах какво иска да каже и не разполагах с аргументи, които да оборят тезата ѝ.

— Ти действително нямаш представа в какво се забъркваш.

— Напротив, имам. И ти забравяш нещо много важно. — Тя пое дланите ми в своите и погледите ни се срещнаха. — Аз не просто съм любимото ти момиче, Джейк… ако, разбира се, нещата не са се променили…

— Естествено, че не са се променили! Точно поради тази причина се притеснявам от появата ти тук сега…

— Според теб някакъв човек ще застреля президента и аз имам всички основания да ти вярвам, особено като се има предвид, че онова, което предсказа досега, се оказа вярно. Успял си да убедиш даже и Дийк! „Той знаеше, че Кенеди ще идва в Далас, преди още Кенеди да го е узнал — сподели ми той. — При това позна точния ден и час. Както и че госпожа президентшата ще придружи мъжа си.“ Ти обаче говориш за всичко това, сякаш си единственият човек на света, загрижен за съдбата на Джей Еф Кей. А не е така. Ето Дийк например. Ако нямаше треска, щеше да дойде тук с мен. Ами аз? Дори и да не съм гласувала за него, по една случайност съм американка и това го прави не просто „Президентът“ с главно „П“, но и „моя президент“. Сантиментално ли ти звуча?

— Не.

— Добре. — Очите ѝ буквално хвърляха искри. — Нямам никакво намерение да позволя на някаква откачалка да го застреля, както и нямам никакво намерение ненадейно да заспя.

— Сейди…

— Остави ме да довърша. Нямаме много време, така че трябва да ме слушаш внимателно. Слушаш ли ме?

— Тъй вярно, мадам.

— Добре. Няма да допусна да ме отстраниш от плана си. Ще ти го повторя: няма! Тръгвам с теб. Ако не ме пуснеш в шевролета, ще те следвам с костенурката.

— Боже господи! — възкликнах, без да знам дали това е молитва или проклятие.

— Ако някой ден се оженим, ще правя, каквото ми кажеш, стига да се държиш добре с мен. Възпитана съм да вярвам, че това е дълг на съпругата. — („Ох, ти, дете на шейсетте!“ — помислих си аз.) — Готова съм да зарежа всичко, което знам, и да те последвам в бъдещето. Защото те обичам и защото вярвам, че бъдещето, за което говориш, действително съществува. Вероятно никога вече няма да те изправя пред подобен ултиматум, но сега просто нямам избор. Или ще направиш това, което си намислил, с мен… или изобщо няма да го направиш.

Замислих се над думите ѝ. После се запитах дали тя наистина бе убедена в това, което казваше. Отговорът беше ясен и недвусмислен като белега на лицето ѝ.

Междувременно Сейди се бе загледала в пастелните рисунки на стената.

— Кой според теб ги е нарисувал? Определено има талант.

— Розет — отвърнах. — Розет Темпълтън. Върнаха се с майка си обратно в Мозел, след като бащата претърпя инцидент.

— И после ти се нанесе на тяхно място?

— Не, аз наех къщата от другата страна на улицата. Тук заживя малкото семейство Осуалд.

— Това ли е името на онзи човек, Джейк? Осуалд?

— Да. Лий Осуалд.

— Идвам ли с теб?

— Имам ли избор?

Тя се усмихна и нежно ме погали по косата. Докато не видях усмивката на облекчение, която озари лицето ѝ, нямах представа колко притеснена е била всъщност до този момент.

— Не, скъпи — каза Сейди. — Мисля, че нямаш. Нали затова му казват „ултиматум“.

Преместихме куфарчето ѝ в шевролета. Ако успеехме да спрем Осуалд (при това, без да ни арестуват), впоследствие Сейди можеше да закара колата си в Джоди, където костенурката нямаше да буди никакви подозрения на алеята пред къщата ѝ. А в случай че не ни потръгнеше — ако се проваляхме или ченгетата ни погнеха за убийството на Лий, — щяхме да зарежем автомобила ѝ. Щяхме да бъдем доста по-незабележими и да стигнем доста по-далеч с шевролет с мощен осемцилиндров двигател, отколкото с тромав фолксваген. Да не говорим колко по-бързо щяхме да се движим.

Тя забеляза револвера, когато понечих да го сложа във вътрешния джоб на спортното си сако, и поклати глава.

— Не там — каза. — Сложи го във външния джоб.

Повдигнах въпросително вежди.

— Оттам ще мога бързо да го извадя, ако изведнъж ти се доспи и потънеш в сън.

Закрачихме по алеята. Сейди носеше чантичката си през рамо. По прогноза трябваше да вали, но ми се струваше, че метеоролозите нямаше да излязат прави. Облаците се разпръскваха и небето се изясняваше.

Сейди тъкмо заобикаляше колата и отваряше дясната врата, когато някой се обади зад гърба ми:

— Това ли е приятелката ти, господине?

Обърнах се. Беше едно от момиченцата, които обичаха да си играят тук и да скачат на въже. Само дето, щом се вгледах по-отблизо, забелязах, че не се отнася за акне, а за рубеола. Това обясняваше и защо не е на училище. Детенцето караше дребна шарка.

— Да — отвърнах.

— Хубава е. Въпреки това там… — момиченцето се запъна — … на лицето ѝ.

Сейди се усмихна. Възхищението ми от смелостта ѝ нарасна още повече… и между другото, така и не намаля.

— Как се казваш, миличка?

— Сейди — отговори детето. — Сейди ван Оуън. А ти?

— Сигурно няма да ми повярваш, но аз също се казвам Сейди.

Момиченцето я изгледа със смесица от недоверие и цинизъм. Същинска бунтарка от Мерседес Стрийт.

— Да бе, да!

— Напротив. Името ми е Сейди Дънхил. — Тя се обърна към мен. — Какво съвпадение, а, Джордж?

Нямах никакво желание — както и време — да обсъждаме това.

— Трябва да те питам нещо, госпожице Сейди ван Оуън. Знаеш къде е автобусната спирка на Уинскот Роуд, нали?

— Много ясно. — Тя завъртя театрално очи, сякаш искаше да каже: „За тъпа ли ме смятате?“ — А вие двамата да сте карали шарка?

Голямата Сейди кимна.

— И аз съм карал — обадих се, — така че сме наравно. А знаеш ли кой автобус ходи до центъра на Далас?

— Номер три.

— И колко често минава този номер три?

— Мисля, че на всеки половин час, но може да е и на петнайсет минути. За какво ви е притрябвал рейсът? Нали имате кола? Даже май две коли!

От изражението на голямата Сейди разбирах, че и тя се пита същото.

— Аз си знам най-добре. И ако искаш да знаеш, баща ми кара подводница!

Сейди ван Оуън се ухили широко.

— Знаеш го значи!

— Знам го, и още как! — усмихнах се и аз. — Хайде, Сейди, качвай се. Трябва да потегляме.

Погледнах часовника си. Беше девет без двайсет.

— Кажи ми откога се заинтересува от разписанието на градския транспорт — подхвърли Сейди в колата.

— Първо ми кажи ти как ме намери.

— Първо отидох в „Идън Фалоус“ и като не те открих, изгорих бележката, както бе поискал, и реших да се отбия при стареца от съседния апартамент.

— Господин Кенопенски.

— Да. Той обаче нищо не знаеше. Междувременно пристигна терапевтката ти и седна отпред на стълбите. Никак не беше доволна от внезапното ти изчезване. Каза, че се били разменили с Дорийн, за да може Дорийн да види Кенеди днес.

Автобусната спирка на Уинскот Роуд беше пред нас. Намалих, за да видя дали разписанието още си стои под малката козирка, обаче някой явно го беше скъсал. Продължих да карам и след стотина метра отбих.

— Какво правиш?

— Това е нашата застрахователна полица. Ако рейсът не дойде до девет, ще продължим. Давай по-нататък.

— Започнах да звъня на хотелите в централната част на Далас, обаче никой не пожела да говори с мен. Всички бяха толкова заети… Затова накрая се обадих на Дийк и той се свърза с ченгетата. Казал им, че разполага с надеждна информация, че някой планира да застреля президента.

Както си следях в огледалото за обратно виждане за евентуалната поява на автобуса, изведнъж се обърнах потресен към Сейди. В същото време, макар и с неохота, не можех да не се възхитя на постъпката на Дийк. Нямах представа каква част от онова, което Сейди му е казала, е взел за чиста монета, обаче беше поел сериозен риск.

— И какво стана? Дийк съобщи ли им името си?

— Така и не получи възможност да го направи. Затвориха му, представяш ли си? Май някъде по това време взех да вярвам на твърденията ти как миналото се защитава и така нататък. Ти така го възприемаш, нали? Като жив учебник по история?

— Вече не.

Ето че автобусът най-сетне се появи. Пухтящ и тромав, боядисан в жълто-зелено. На табелката зад предното стъкло пишеше „3 ГЛАВНА УЛИЦА ДАЛАС 3“. Возилото спря и вратите в предната и задната му част се отвориха със съскане и проскърцване. Качиха се само двама-трима пътници, ала едва ли щяха да си намерят свободни места; когато рейсът мина бавно покрай шевролета, видях, че всички седалки са заети. Зърнах някаква жена, чиято шапка бе закичена със значки с лика на Кенеди. Тя весело ми помаха и макар че погледите ни се срещнаха само за миг, успях да доловя вълнението и нетърпението ѝ от предстоящата визита на президента.

Включих на скорост и поех след автобуса. От рекламния му билборд в задната му част някаква брюнетка тръбеше, че ако има един живот, предпочита да го изживее като блондинка. Сейди ѝ помаха подигравателно.

— Я, моля ти се! Затвори си плювалника!

— Доста си критична за момиче, което не знае къде ще преспи следващата нощ — подхвърлих ѝ аз. В интерес на истината обаче Сейди беше права — дизеловата воня от ауспуха на рейса беше нетърпима. Увеличих малко дистанцията. Нямаше смисъл да се завирам в задната му броня, след като се бях уверил, че Малката Сейди не ни е излъгала за номера. Вероятно щеше да излезе права и за интервала между отделните коли по маршрута. „Обикновено минават на половин час“ — беше казало момиченцето… само дето днешният ден не беше от обикновените.

— Плаках, и то доста, понеже си помислих, че си заминал завинаги. Бях уплашена за теб, но и те мразех, задето ми причиняваш това.

Можех да я разбера, обаче все още бях напълно убеден, че постъпката ми е била правилна, ето защо реших да си замълча.

— Отново се обадих на Дийк. Той ме попита дали някога си споменавал нещо за друго свое скривалище — примерно в Далас или във Форт Уърт… Отвърнах му, че не си спомням да си ми споделял подобни неща; най-малкото, че не си ми казвал нищо конкретно. Тогава той изтъкна, че би могло да си изтървал нещичко по време на престоя си в болницата, докато си бълнувал, или нещо такова. Каза ми да се опитам да си припомня и най-малките подробности. Сякаш не го бях правила десетки пъти досега… Върнах се при господин Кенопенски с надеждата, че току-виж си споделил нещо пред него. Вече беше станало време за вечеря и започваше да се стъмва. Той ми отговори отрицателно, ала точно по това време синът му пристигна — беше донесъл задушено за вечеря, — и ме покани да хапна с тях. Господин Кенопенски се разприказва и се отдаде на спомени за доброто старо време; оказа се, че е истинска съкровищница на истории…

— Да, знам — прекъснах я, без да изпускам от поглед завиващия по булевард „Викъри“ автобус. Дадох мигач и го последвах, съблюдавайки подобаваща дистанция, за да не се налага отново да гълтаме изгорелите му газове. — Чувал съм поне триста от тях.

— Да слушам разказите на стареца беше най-доброто, което можех да направя, защото се поразсеях от проблемите си, а понякога само трябва да се отпуснеш малко, за да се проясни съзнанието ти и да дадеш шанс на решението да изскочи на повърхността. Докато се връщах към малкото ти апартаментче, изведнъж си спомних как ми беше споменал, че по някое време си живял на Кадилак Стрийт. И ти самият веднъж ми беше казал, че май названието на улицата не било точно такова…

— О, боже! Съвсем бях забравил за това.

— Това беше последният ми шанс. Отново звъннах на Дийк. Оказа се, че той не разполага с подробни карти на града, но знаел, че в училищната библиотека има такива. Веднага отиде дотам с колата си — представям си как е кашлял, докато е шофирал, понеже болестта още го държеше здраво, — той ми се обади от кабинета. Беше открил Форд Авеню и „Крайслер Парк“ в Далас, както и няколко улици с название „Додж“. Нито една обаче не носеше онова по-тежкарско „кадилаково“ излъчване, ако разбираш какво имам предвид. Тогава Дийк се натъкна на Мерседес Стрийт във Форт Уърт. Исках веднага да тръгна натам, но той ми каза, че ще имам по-добри шансове да зърна теб или колата ти, ако изчакам до сутринта.

Тя стисна ръката ми. Пръстите ѝ бяха хладни.

— Това бе най-дългата нощ в живота ми, лошо момче такова! Изобщо не съм мигнала.

— Е, и аз се въртях часове в леглото… Когато най-накрая успях да заспя, вече се съмваше… Предполагам, че ако не ме беше открила, сигурно щях да проспя цялата сутрин заедно с атентата.

Колко ли ужасен щеше да е този развой на събитията?

— Мерседес Стрийт се оказа ужасно дълга. Карах ли, карах… После видях, че улицата свършва — в нещо като паркинг с някаква голяма сграда зад него, която ми заприлича на задната част на универсален магазин.

— Близо си. Това е складът „Монтгомъри Уорд“.

— И все още нямаше никакъв знак за присъствието ти. Не мога да ти опиша колко обезсърчена и отчаяна се чувствах. После… — Тя се усмихна. Цялото ѝ лице засия; изглеждаше невероятно красива въпреки белега. — После видях шевролета ти със смешните перки, дето приличат на извитите вежди на някоя кокона. Крещящ като неонова реклама. Извиках и заблъсках по таблото на своя малък бръмбар, докато дланта не ме заболя. И ето че сега съм ту…

В този миг се чу някакъв силен пукот откъм дясната предна част на колата и тя изведнъж се понесе към стълба на близката улична лампа. Под автомобила се разнесе цяла серия от топуркащи звуци. Завъртях рязко волана. Усещах го нереално разхлабен в ръцете си — от директното кормилно управление на шевролета, което толкова ми бе харесвало, не бе останала и следа, — и едва успях да избегна челния сблъсък. Не и контакта със самия стълб обаче. Разнесе се отвратително стържене на метал в метал и дясната врата хлътна навътре. Моментално придърпах Сейди към мен на подобната на пейка седалка. Когато спряхме, гюрукът се влачеше по паважа и автомобилът се беше килнал на дясната си страна. „Не, не беше просто спукана гума — мина ми през ума, — а умишлен инцидент, при който можехме да загинем и двамата.“

Сейди ме изгледа с широко отворени очи. В тях се четеше шок. Аз се засмях. Както съм споменавал и преди, понякога просто няма какво друго да сториш.

— Добре дошла в миналото, Сейди — подхвърлих. — Така стоят нещата тук.

Тя не можеше да излезе от нейната страна, понеже дясната врата бе твърде деформирана, за да се отвори; сигурно трябваше да използвам железен лост, за да я измъкна оттам. Ето защо избрахме по-лесния вариант — Сейди просто се приплъзна по предната седалка и излезе през шофьорската врата. Забелязах, че няколко души ни наблюдават с интерес; слава богу, не бяха много.

— Майко мила, какво се случи? — полита една жена с детска количка.

Щом заобиколих колата и погледнах предницата, проблемът се оказа доста по-сериозен. Предната дясна гума не просто се беше спукала, а цялото колело се беше откачило. Погледнах зад шевролета и го видях — лежеше на асфалта на пет-шест метра зад нас, а нащърбената главина на джантата проблясваше на слънцето.

— Кофти колело — казах на жената с детската количка.

— Боже мили! — възкликна тя.

— Какво ще правим? — попита тихо Сейди.

— Направихме си застраховката, сега ще предявим иск. Отиваме на най-близката автобусна спирка.

— Но багажът ми…

„Да — помислих си аз, — и бележникът на Ал… Ръкописите ми — шибаният роман, който за нищо не става, и мемоарите, в които има хляб… Плюс всичките ми пари в брой…“ Погледнах си часовника. Девет и петнайсет. В хотел „Тексас“ Джаки сигурно тъкмо обличаше розовия си тоалет. А след час — час и нещо кортежът ще поеме към военновъздушната база „Карсуел“, където чакаше големият президентски самолет. И като се имаше предвид разстоянието между Форт Уърт и Далас, пилотите тъкмо щяха да вдигнат машината във въздуха и отново щеше да се наложи да я приземяват.

Замислих се.

— Мога да ви предложа да дойдете у нас и да се обадите на някого — каза жената с детската количка. — Къщата ми е съвсем наблизо, ей-там! — Тя ни огледа изпитателно и забеляза моето накуцване и белега на Сейди. — Ранени ли сте?

— Добре сме — казах и улових ръката на Сейди. — Ще бъдете ли така добра да позвъните вместо нас да преместят колата, за да не пречи на движението? Знам, че искаме много от вас, ала ужасно бързаме!

— Казвах ти аз, че отпред нещо трака! — въздъхна театрално Сейди. Говореше малко провлачено, с изразен джорджийски акцент. — Слава богу, че не ни се случи на магистралата. — „Магистра-а-алата-а-а.“

— Има бензиностанция на две преки оттук. — Жената посочи на север. — Предполагам, че мога да им кажа какво е станало и…

— Правите ни огромна услуга, госпожо — рече Сейди. Тя отвори чантичката си, извади портмонето и ѝ подаде двайсетачка. — Дайте им това за услугата. Извинете, че ви създадохме главоболия, но ако не видя Кенеди, просто ще умра!

Жената с количката се усмихна разбиращо.

— Божичко, толкова пари за едно изтегляне на буксир… Ако имате някакво листче, бих могла да ви напиша разписка…

— Не се притеснявайте — махнах с ръка. — Имаме ви доверие. Но може би няма да е зле да пъхна една бележчица под чистачките…

Сейди ме изгледа въпросително, обаче извади химикалка и малко тефтерче с нарисувано кривогледо хлапе на подвързията. Под широката му усмивка пишеше с големи букви: „ЩУРИ УЧИЛИЩНИ ДНИ“.

Много неща зависеха от тази бележка, ала нямах никакво време да обмисля какво точно ще напиша. Просто го надрасках набързо, сгънах листчето и го затъкнах под чистачката. В следващия момент вече бяхме свърнали зад ъгъла.

— Джейк? Добре ли си?

— Да, а ти?

— Като се изключи натъртеното ми рамо от вратата, нищо ми няма. Но ако се бяхме блъснали в онзи стълб, едва ли щеше да е така. И двамата щяхме да пострадаме. За кого остави онази бележка?

— За онзи, който ще изтегли шевролета. — Горещо се надявах този господин Непознат да изпълни молбата ми. — Не му е сега времето, Сейди… ще се тревожим за това, когато се върнем.

Ако се върнем.

Най-близката автобусна спирка се намираше малко преди следващата пряка. Там чакаха три чернокожи жени, две бели дами и един господин с вид на латиноамериканец — все едно бяха на кастинг за „Закон и ред“. Седнах на пейката под заслона до шестата жена на спирката — чернокожа госпожа, чиито респектиращи габарити бяха опаковани в бяла униформа от изкуствена коприна, която буквално крещеше „Аз съм прислужница на бели богаташи!“ Забелязах, че носи значка с надпис: „ГЛАСУВАЙ ПАК ЗА ДЖЕЙ ЕФ КЕЙ ПРЕЗ ’64“.

— Проблем с крака ли, господине? — попита тя.

— Да — кимнах. Имах четири опаковки с прахчета против главоболие в джоба на спортното си сако. Бръкнах вътре, напипвайки револвера, и извадих две от тях. Разкъсах пликчетата и ги изсипах директно в устата си.

— Ако не ги разтваряте във вода, ще си прецакате бъбреците — посъветва ме жената.

— Знам. Но трябва да се подсигуря кракът ми да не ме издъни, преди да съм видял президента.

Тя се ухили широко:

— Само така!

Сейди стоеше на самия ръб на тротоара и се взираше угрижено за следващата тройка.

— Днес рейсовете закъсняват малко — отбеляза домашната прислужница, — ама пък ходят директно там. Няма начин да изтърва Кенеди!

Беше станало девет и половина и автобусът го нямаше никакъв, но поне болката в коляното ми беше намаляла до тъпо пулсиране. Бог да благослови прахчетата гудис.

Сейди се надвеси над мен.

— Джейк, може би трябва да вземем…

— Ето я тройката! — възкликна жената с бялата униформа и се изправи на крака. Изглеждаше впечатляващо — кожата ѝ беше черна като абанос, косата ѝ беше съвсем права, а на ръст надвишаваше Сейди поне с три сантиметра. — Уха, ще си намеря местенце баш на Дийли Плаза! Нося си и сандвичи в чантата! Дали ще ме чуе, когато викам?

— Със сигурност — уверих я аз.

Тя се разсмя:

— Много ясно! И не само той, ами и Джаки!

Автобусът беше пълен, но въпреки това хората от спирката успяха да се натъпчат вътре. Със Сейди бяхме последните на опашката. Шофьорът, който изглеждаше бесен като брокер в деня на големия борсов крах, размаха пред нас разперената си длан.

— Не мога да ви взема! Натъпкани сме като сардини! Изчакайте следващия автобус!

Сейди ме изгледа отчаяно, но преди да кажа нещо, негърката с бялата униформа се намеси в наша защита:

— Ще ги пуснеш, и още как! Човекът има проблем с крака си, а дамата и тя си има проблеми, както и сам можеш да видиш! Освен това и двамата са кльощави. Или ги пускаш, или аз сядам на мястото ти и подкарвам проклетия рейс! Мога да се справя, да знаеш! Баща ми беше шофьор на автобус!

Мъжът зад волана погледна към надвисналата над него грамада, след което само подбели очи и ни махна да се качваме. Бръкнах в джоба си за дребни, ала той покри апарата за таксуване с месестата си длан и въздъхна тежко:

— Зарежете това, просто се опитайте да се наврете зад бялата черта. Дано да успеете. — После поклати глава. — Умът ми не го побира защо не пуснаха допълнителни автобуси днес! — При тези думи дръпна хромираната ръчка и вратите се затвориха със съскане. Въздушните спирачки изпуфтяха и превозното средство бавно, но сигурно се затътри тежко напред.

Моят ангел обаче не беше приключил с мисията си. В момента се бе надвесил над двама работници — единият бял, а другият афроамериканец — с канчета за храна в скута.

— Станете и направете място за тази дама и този джентълмен! Не виждате ли, че едва ходи? И въпреки това е тръгнал да види Кенеди!

— Госпожо, няма нужда! — обадих се аз.

Ала тя не ми обърна внимание.

— Хайде, размърдайте се! Да не сте израснали в гората!

Двамата неохотно се изправиха и се сбутаха в навалицата. Чернокожият работник изгледа злобно едрата ни закрилница.

— Шейсет и трета стана, а ние продължаваме да отстъпваме местата си на белите!

— О, я стига! — изсумтя белият му приятел.

Другият ме гледаше с нездраво любопитство. Накрая кимна към току-що освободените места.

— Сядай, преди да си припаднал, Джаксън! — подвикна ми чернокожият.

Разположих се до прозореца. Сейди измърмори някакви благодарности и се настани до мен. Автобусът се тътрузеше по улиците като престарял слон, набиращ сетни сили. Домашната прислужница стоеше до нас, прикривайки ни с телесата си от другите пътници, като поклащаше масивните си хълбоци при всеки завой. Отново погледнах часовника си. Десет сутринта. Колко ли още щяхме да пътуваме?

Сейди се притисна към мен и косата ѝ погъделичка бузата и врата ми.

— Накъде отиваме и какво ще правим, когато стигнем там? — прошепна тя в ухото ми.

Исках да се обърна към нея, ала наместо това продължих да гледам напред в търсене на следващия проблем, който щеше да ни връхлети. Вече се намирахме на Уест Дивижън Стрийт, която беше част от шосе номер 180. Скоро щяхме да сме в Арлингтън — бъдещият дом на бейзболния отбор „Тексас Рейнджърс“, чийто собственик щеше да стане Джордж Буш. Ако всичко вървеше добре, щяхме да стигнем в Далас около десет и половина — два часа преди Осуалд да зареди първия патрон в проклетата си италианска пушка. Единственият проблем беше, че когато се опитваш да промениш миналото, нещата рядко се развиват по план.

— Просто ме следвай и прави това, което ти казвам — обърнах се към Сейди. — И през цялото време бъди нащрек.

Минахме южно от Ървинг, където съпругата на Лий в момента се възстановяваше след раждането на второто им дете — събитие, случило се само преди месец. Трафикът вече беше доста натоварен. Отгоре на всичко половината от пътниците в препълнения автобус пушеха. Навън (където се предполагаше, че въздухът би трябвало да е малко по-чист) улиците бяха задръстени от превозни средства. Видяхме една кола с надпис „ОБИЧАМЕ ТЕ, ДЖАКИ!“ на задното стъкло, както и друга, на която пишеше: „ВЪН ОТ ТЕКСАС, КОМУНИСТИЧЕСКИ ПЛЪХ!“. Нашият автобус продължаваше да се придвижва бавно напред. Забелязах, че колкото повече напредвахме, толкова повече се увеличаваше броят на чакащите по спирките; те размахваха ядно юмруците си към нас, щом виждаха, че автобусът ни не само че няма никакво намерение да спре, но дори няма и да забави ход.

В десет и петнайсет излязохме на булевард „Хари Хайнс“ и минахме покрай знак, указващ пътя за летище „Лав Фийлд“. Катастрофата стана точно три минути по-късно. Бях се надявал, че ще ни се размине, обаче вътре в себе си знаех, че това ще се случи, и до голяма степен го очаквах. Ето защо, когато някакъв самосвал пресече стоплинията на кръстовището между булевард „Хайнс“ и Инуд Авеню, бях донякъде подготвен. Бях виждал нещо подобно и преди, на път към гробището „Лонгвю“ в Дери.

Веднага сграбчих Сейди за шията и наведох главата ѝ към коленете.

— Долу! — изкрещях.

Миг по-късно бяхме запратени в пространството между шофьорската седалка и местата за пътниците. Строшени стъкла. Стържене на метал. Правостоящите пътници бяха запратени напред в крещящо кълбо от мятащи се ръце, летящи чанти и падащи шапки. Белият работник, който бе изсумтял „О, я стига!“, се беше проснал върху апарата за таксуване до шофьорската седалка. От едрата ни закрилница пък не се виждаше и следа; явно бе погребана под човешката лавина.

Носът на Сейди кървеше, а под дясното ѝ око имаше подутина. Водачът на автобуса се бе прострял странично зад волана. Голямото предно стъкло беше счупено и през отвора се виждаше ръждива метална стена. Можех да прочета „ТЕЛНИ ДЕЙНОСТИ ДАЛАС“. Миризмата на асфалта, с който беше натоварен камионът, бе всепроникваща.

Завъртях Сейди към мен.

— Добре ли си? Главата ти как е?

— Горе-долу бива — усмихна се тя. — Просто малко ме стресна, когато ми изкрещя да се наведа…

От купчината тела в предната част на рейса се разнасяха стенания и викове. Някакъв мъж със счупена ръка успя да се измъкне и отиде да раздруса шофьора, за да го свести. Тялото му обаче рухна тежко на пода на кабината. Тогава забелязах, че от челото на водача стърчи голямо парче стъкло.

— Господи! — извика мъжът със счупената ръка. — Май е мъртъв!

Сейди се приближи до работника, паднал върху апарата за таксуване, и му помогна да се върне на мястото, където бе седял преди появата ни. Лицето му беше мъртвешкибледо, той тихо стенеше. Предположих, че именно слабините му са поели удара в апарата. Чернокожият му приятел ми помогна да изправим на крака домашната прислужница, но — честно казано — ако жената не беше в съзнание, едва ли щяхме да се справим, защото тя тежеше поне сто и петдесет кила. Слепоочието ѝ кървеше и бялата ѝ униформа никога вече нямаше да е същата. Попитах я дали е добре.

— Май да, ама яко си фраснах кратуната! Да го вземат мътните!

Зад нас глъчката тепърва се надигаше. Съвсем скоро народът щеше да се юрне панически към изходите. Застанах пред Сейди и я накарах да обгърне кръста ми с ръце. Като се имаше предвид състоянието на коляното ми, вероятно бе по-разумно аз да я прегърна, ала инстинктът си е инстинкт.

— Трябва да помогнем на хората да излязат навън — обърнах се към чернокожия работник. — Натисни ръчката за отваряне на вратите!

Той се опита, но не успя.

— Заяла е!

Казах си, че това е ужасно; че миналото нарочно я държи в това положение. За съжаление не можех да му помогна, понеже само едната ми ръка ставаше за нещо. Тогава домашната прислужница, чиято униформа вече беше подгизнала от кръв, се понесе покрай мен, като за малко не ме събори на земята. За момент усетих как хватката на Сейди отслабва, но после ръцете ѝ отново се сключиха около кръста ми. Шапката на огромната госпожа се бе килнала гротескно настрани, а воалетката ѝ бе осеяна с алени капчици. Тя набързо си намести шапката и сграбчи никелираната дръжка.

— Броя до три и дърпаме проклетия лост — инструктира партньора си. — Готов ли си?

Той кимна.

— Едно… две… три!

Двамата дръпнаха… или по-скоро тя дръпна, при това с такава сила, че чак съдра роклята си под мишницата. Вратите се отвориха. Зад нас избухнаха радостни овации.

— Благода… — започна Сейди, ала аз я придърпах към себе си.

— Бързо. Преди да са ни прегазили. Не се отделяй от мен. — Бяхме първите, успели да слязат от автобуса. Щом се озовахме на улицата, завъртях Сейди в посока към Далас. — Да вървим.

— Джейк, онези хора имат нужда от помощ!

— Сигурен съм, че съвсем скоро ще я получат. Не се обръщай назад. Гледай напред, понеже оттам ще се зададе следващата беда.

— Каква беда? Какво още ще ни се стовари на главите?

— Всичко, което миналото успее да запрати по нас — гласеше отговорът ми.

Трябваха ни двайсет минути, за да се отдалечим на четири преки от мястото, където тройката бе приключила с маршрута си. Усещах как коленете ми се подуват. Пулсациите на болката отекваха в тях с всеки удар на сърцето ми. Стигнахме до една пейка и Сейди ми каза да седна за малко.

— Нямаме никакво време!

— Сядай, господинчо! — нареди ми тя и така ме блъсна, че се стоварих на пейката, на чиято облегалка се мъдреше реклама на местна погребална агенция. Сейди кимна доволно като жена, изпълнила отговорна задача, след което излезе на булевард „Хари Хайнс“ отвори чантичката си и взе да рови вътре. Пулсиращата болка в коляното ми временно затихна, когато сърцето се изкатери в гърлото ми и заседна там.

Някаква кола я заобиколи в последния момент, надувайки клаксона. Двайсет сантиметра встрани и Сейди щеше да бъде пометена. Шофьорът размаха юмрук, обаче това явно му се стори недостатъчно, понеже реши да ѝ покаже и среден пръст. Извиках ѝ веднага да се връща на тротоара, ала тя дори не ме удостои с поглед. Беше извадила портмонето си и косата ѝ се развяваше от въздушната вълна на профучаващите покрай нея автомобили. Сейди обаче бе хладнокръвна и спокойна като неделна зимна утрин. По някое време изглежда намери това, което търсеше, защото прибра портмонето в чантичката и размаха зеленикава банкнота над главата си. Приличаше на мажоретка в навечерието на голямо спортно събитие.

— Петдесет долара! — извика тя. — Петдесет долара да ме закарате до Далас! До главната улица! Главната улица! Трябва да видя Кенеди! Петдесет долара!

„Няма да свърши работа — помислих си аз. — Единственото, което може да стане, е неотстъпчивото минало да я прегази с някоя кола…“

В същия момент ръждив стюдебейкър се закова със свистене пред нея. Двигателят му кашляше и тракаше. На мястото на единия фар зееше грозна дупка. Шофьорската врата се отвори и от колата излезе кльощав мъж с провиснали панталони и размъкнат мръсен потник. На главата му се мъдреше зелена каубойска шапка, нахлупена чак до ушите. В лентата ѝ по индиански маниер беше затъкнато перо. Лицето на непознатия бе разкривено от широка усмивка. Успях да забележа, че поне шест от зъбите му липсват. Само един поглед ми бе достатъчен, за да си помисля: „Ето го и следващия проблем!“

— Абе, май си смахната госпожо! — подхвърли каубоят от стюдебейкъра.

— Искаш ли петдесетачка, или не? Просто ни откарай до Далас.

Мъжът изгледа недоверчиво банкнотата, без да обръща внимание на профучаващите покрай него автомобили. Също като Сейди. По едно време свали шапката си, поотупа я в бедрото си и отново я нахлупи.

— Госпожо, туй, дето го държиш, не е петдесетачка, а десетачка!

— Останалите четирийсет са в портмонето ми.

— Тогава що просто не ги ’зема, а? — И посегна към дамската ѝ чанта и сграбчи едната дръжка. Веднага се изправих, обаче си помислих, че ще изтръгне чантичката и ще офейка, преди да съм успял да се намеся. А ако изобщо успеех да се намеся, навярно този тип щеше да ме пребие. Колкото и да беше мършав, пак ме превъзхождаше по сила и килограми. Пък и за разлика от мен имаше две здрави ръце.

Сейди обаче се държеше. Дърпана в противоположни посоки, чантата ѝ зейна като агонизираща уста. Тогава тя бръкна вътре и извади кухненски нож, който ми изглеждаше доста познат. После замахна с него и резна предмишницата на мъжа с каубойската шапка. Раната, която му нанесе, бе впечатляваща; започваше от китката и стигаше чак до мръсната сгъвка на лакътя му. Онзи изкрещя от болка и изненада и заотстъпва назад, без да откъсва очи от Сейди.

— Виж какво направи, шибана кучко!

Той се хвърли към отворената врата на стюдебейкъра, който продължаваше да се дави и хъхри като за последно. Сейди обаче пристъпи напред и ножът ѝ описа мълниеносна дъга, прорязвайки въздуха точно пред лицето му. Косата ѝ бе паднала пред очите, а устните ѝ бяха свити в безжалостна гримаса. Кръвта от раната на злополучния каубой капеше по асфалта. Колите продължаваха да си фучат по булеварда, без изобщо да забавят ход. По едно време чух как някой подвикна:

— Дай му да се разбере, госпожо!

Мъжът с потника заотстъпва към тротоара. Наблюдаваше ножа като хипнотизиран. Без дори да ме поглежда, Сейди ме подкани:

— Твой ред е, Джейк.

За момент не можах да разбера какво точно иска от мен. После обаче се сетих за револвера в джоба на сакото си. Извадих патлака и го насочих към каубоя от стюдебейкъра.

— Виждаш ли го, Текс? Зареден е.

— И ти си откачалка като оная! — изквича хърбавият тип. В момента притискаше наранената си ръка към гърдите и потникът му се напояваше с кръв. Междувременно Сейди мина откъм дясната страна на колата и отвори вратата. Преди да влезе в купето, тя погледна към мен и ми махна нетърпеливо с ръка. Не бях предполагал, че мога да я заобичам по-силно, ала точно в тази секунда виждах, че греша.

— Трябваше или да вземеш парите, или да си продължиш по пътя — заявих аз. — Сега искам да те видя как бягаш. Хуквай моментално, освен ако не искаш да те прострелям в крака и да ти разкатая фамилията.

— Проклет кучи син! — процеди онзи.

— Да, такъв съм. А ти си един шибан крадец, който съвсем скоро ще има куршум в бедрото. — При тези думи запънах петлето на трийсет и осемкалибровия револвер. Каубоят от стюдебейкъра не пожела да разбере дали блъфирам. Обърна се и хукна по булеварда с приведена глава и притисната към гърдите си ръка, като сипеше ругатни и кървави пръски подпре си.

— Не спирай, докато не стигнеш до „Лав Фийлд“! — извиках му на изпроводяк. — Само четири-пет километра са! И да поздравиш президента от нас!

— Качвай се, Джейк. Да се махаме оттук, преди да са цъфнали ченгетата.

Пъхнах се зад волана на стюдебейкъра, намръщвайки се при спонтанната реакция на травмираното ми коляно. Колата беше с механична скоростна кутия, което означаваше, че проблемният ми крак трябваше да натиска съединителя. Приплъзнах седалката възможно най-назад, при което чух как купчината боклуци зад нея хрущят и шумолят, след което дадох газ и потеглих.

— Ножът ти… — обърнах се към Сейди. — Да не е онзи, който…

— С който Джони ме нарани? Да, същият. Шериф Джоунс ми го върна след следствието. Беше си помислил, че е мой, и вероятно не без основание. Само дето не е от дома ми на Бий Трий… Предполагам, че Джони го е взел от къщата ни в Савана. Оттогава неизменно го нося в чантата си. Искаше ми се да имам под ръка нещо, с което да се защитя в случай на извънредна ситуация… — Очите ѝ се насълзиха. — А това си беше точно такъв случай, нали? Ако това не беше извънредна ситуация, здраве му кажи!

— Прибери го в чантата. — Натиснах педала на съединителя, който се оказа учудващо твърд, и успях да превключа на втора. Купето миришеше на кокошарник, който не е бил чистен от най-малко десет години.

— Ще изцапа всичко с кръв.

— Няма значение. Не можеш да вървиш из града с окървавен нож, особено когато президентът идва на посещение в града… Просто е прекалено.

Тя прибра ножа в чантичката си, след което започна да търка очи с юмручета — досущ като момиченце, което е ожулило коленете си.

— Колко е часът?

— Единайсет и десет. Кенеди ще кацне на летище „Лав Фийлд“ след четирийсет минути.

— Всичко е срещу нас — каза тя. — Нали?

Погледнах я.

— Е, вече знаеш как е — въздъхнах.

Успяхме да стигнем до Норт Пърл Стрийт, преди двигателят на стюдебейкъра да направи последните си издихания. Изпод предния капак започна да излиза пара, а нещо метално изтопурка тежко на асфалта. Сейди извика възмутено, удари с юмрук по бедрото си и изтърва няколко лоши думички, ала в интерес на истината аз изпитах облекчение. Поне нямаше да се налага да се боря със своенравния педал на съединителя. Изключих от скорост и оставих пушещата таратайка да се изтътрузи до бордюра. Стюдебейкърът спря пред някаква алея с предупредителен надпис „НЕ ПАРКИРАЙ!“, ала това изобщо не ме притесни след скорошните ми подвизи, сред които се открояваха нападение със смъртоносно оръжие и насилствено отнемане на автомобил.

Излязох от колата и докуцуках до бордюра, където Сейди вече ме очакваше.

— Колко стана? — попита тя.

— Единайсет часа и дванайсет минути.

— Докъде точно трябва да стигнем?

— До Тексаското книгохранилище за учебна литература. На ъгъла на Хюстън и Елм Стрийт. Делят ни четири-пет километра. А може би и повече. — Последните ми думи бяха заглушени от оглушителния рев зад нас. Обърнахме се и видяхме стремително снижаващия се „Еър Форс 1“.

Сейди уморено отметна косата от лицето си.

— Какво ще правим?

— Точно в момента нямаме друг избор, освен да продължим пеша.

— Прегърни ме през раменете — предложи тя. — Да поема поне част от тежестта ти.

— Благодаря ти, скъпа, но ще се справя и сам.

На следващата пряка обаче се оказа, че няма да успея.

В единайсет и половина успяхме да се доберем до кръстовището на Норт Пърл и Рос Авеню; по това време президентският боинг 707 тъкмо спираше пред официалните лица от церемонията по посрещането. Сред тях, естествено, беше и жената, която щеше да подари на Джаки букета с червените рози. Точно пред нас се издигаше величествената катедрала „Сантуарио де Гуадалупе“. На стъпалата ѝ, под статуята на светицата, седеше някакъв мъж. От едната му страна лежаха дървени патерици, а пред него имаше лакирана гледжосана паничка. Върху паничката бе подпряно картонче с надпис: „САКАТ СЪМ! МОЛЯ ВИ ПОМОГНЕТЕ МИ С КАКВОТО МОЖЕТЕ, БЪДЕТЕ ДОБРИ САМАРЯНИ! БОГ ВИ ОБИЧА!“

— Къде са твоите патерици, Джейк?

— Останаха в „Идън Фалоус“, в дрешника в спалнята.

— Забравил си патериците?

Жените са царици на риторичните въпроси, не смятате ли?

— В последно време почти не ги използвах. На къси разстояния нямам проблеми. — Това обяснение беше за предпочитане от признанието, че главната ми цел е била да се омета възможно най-бързо от рехабилитационния център и най-вече — преди Сейди да ме е открила там.

— Е, сега можеш да използваш тези.

Тя се затича напред със завидна пъргавина и се заприказва с просяка на църковните стъпала. Докато докуцукам при тях, двамата вече се пазаряха.

— Патерици като тези струват девет долара, а ти искаш петдесет за едната?

— Трябва ми поне една, за да се прибера — отвърна просякът. — А като го гледам твоя приятел, без патерица трудно ще стигне където и да било.

— А какво стана с твоята философия, че Бог ни обича и трябва да бъдем добри самаряни?

— Че какво ѝ има? — учуди се просякът и замислено почеса наболата си брадичка. — Бог наистина ви обича, но аз съм един сакат клетник. Ако не харесвате условията ми, направете като фарисеите и подминете злочестия несретник, без да му помогнете. Аз например така бих сторил.

— Обзалагам се, че точно така би постъпил — изсумтя Сейди. — Ами ако ти задигна патериците?

— Направиш ли го, Бог вече няма да те обича — отвърна просякът и избухна в смях. Смехът му беше доста жизнерадостен за сакат човек. Забелязах, че по отношение на зъбите е по-добре в сравнение с каубоя от стюдебейкъра, ала и той не разполага с пълния комплект.

— Дай му парите — казах. — Едната ще ми е достатъчна.

— Естествено, че ще му ги дам. Просто не обичам да ме работят.

— Госпожо, не се обиждайте, ама това е много жалко за мъжкото население на планетата.

— Внимавай с приказките! — срязах го аз. — Това е годеницата ми.

Вече беше дванайсет без двайсет.

Просякът изобщо не ми обърна внимание. Погледът му беше прикован в портмонето на Сейди.

— Има кръв по него. Да не си се порязала, докато се бръснеш, госпожо?

— Хич не ми се прави на остроумен, мошенико! — Сейди извади десетачката, която бе размахвала пред автомобилите на булеварда, след което добави към нея две двайсетачки. — Ето — подаде му ги тя. — Разорена съм. Сега доволен ли си?

— Вие помогнахте на един сакат клетник — отвърна просякът. — Затова ако някой трябва да се чувства доволен, това сте вие.

— Е, ама не е така! — извика му Сейди. — Дано дъртите ти очи изтекат от грозната ти кратуна!

Просякът въздъхна тежко и ми хвърли поглед, изпълнен с библейска мъдрост.

— По-добре ѝ намери подслон, синко, защото цикълът ѝ май ще дойде всеки момент!

Наместих патерицата под дясната си подмишница — онези щастливци, които не са имали проблем с костите си, смятат, че единичната патерица се слага откъм болния крак, но не е така — и подхванах лакътя на Сейди с лявата си ръка.

— Хайде. Нямаме никакво време.

Докато се отдалечавахме, тя се обърна през рамо, потупа хълбока си и извика:

— Целуни ме отзад!

— Само се върни, слънчице, и се наведи към лицето ми, и ще го направя безплатно! — гласеше отговорът на просяка.

Вървяхме по Норт Пърл… по-точно, Сейди вървеше, а аз куцуках. Естествено, патерицата подобряваше значително положението, обаче нямаше начин да се доберем до кръстовището между Хюстън и Елм Стрийт преди дванайсет и половина.

Пред нас се издигаше строително скеле. Тротоарът минаваше под него. Дръпнах Сейди да излезем на улицата.

— Джейк, защо, по дяволите…

— Защото ще се срути отгоре ни. Повярвай ми.

— Трябва ни транспорт. Наистина ни трябва… Джейк? Защо спря?

Всъщност бях спрял, защото животът е песен и миналото се стреми към хармония. Обикновено тази хармония не означава нищо (или поне така си мислех тогава), ала от време на време дръзкият посетител на Страната на миналото може да се възползва от някоя. Замолих се с цялото си сърце това да е един от тези случаи.

На ъгъла между Норт Пърл и Сан Хасинто бе паркиран форд сънлайнър от 1954 година. Кабриолет. Моят беше червен, а този тук — тъмносин, обаче въпреки това си помислих, че… може би пък…

Забързах към колата и пробвах дясната врата. Заключена. Естествено. Понякога улавяш момента, но има ли пълно щастие? Никога.

— Ще можеш ли да я запалиш?

Нямах представа как да го направя и подозирах, че може би е доста по-трудно, отколкото го показваха в телевизионния сериал „Бърбън Стрийт“. Обаче знаех как да вдигна патерицата си, да я обърна наопаки и да заблъскам методично по страничния прозорец с горния ѝ край, докато се напука и хлътне навътре. Никой не ни гледаше, понеже тротоарът беше пуст. Народът се беше изсипал на югоизток. Чувах далечния рев на тълпите, струпали се покрай главната улица в очакване на президентската лимузина.

Хоп! Стъклото поддаде. Отново завъртях патерицата и натиснах прозореца с гумения ѝ накрайник в долната част. Щеше да се наложи един от нас да седне отзад. Ако успеехме да подкараме сънлайнъра, естествено. Докато бях в Дери, бях залепил със скоч дубликата от ключа в дъното на жабката, под купчината с документите. Може би и този тип бе направил същото. Шансът беше незначителен… но шансът Сейди да открие убежището ми на Мерседес Стрийт беше още по-нищожен, а ето че се беше случило. Натиснах никелирания бутон на жабката и започнах да ровя вътре.

„Хармонизирай се, копеле такова! Моля те, нали все се стремиш към проклетата хармония! Помогни ми малко поне веднъж!“

— Джейк? Какво си мислиш, че…

Пръстите ми напипаха нещо и извадих от жабката малка тенекиена кутийка от ментови бонбони. Отворих я и видях, че вътре има не един, а четири ключа! Нямах идея какво отключват другите три, ала безпогрешно различих онзи, който ми трябваше. Щях да го разпозная и в пълен мрак, само по очертанията му.

Господи, колко обичах тази кола!

— Бинго! — възкликнах и за малко щях да залитна, когато Сейди ме прегърна. — Ти карай, скъпа. Аз ще седна отзад и ще дам малко почивка на коляното си.

Предполагах, че няма да е никак разумно да поемаме по главната; по това време щеше да е осеяна със заграждения и задръстена от полицейски коли. Ето защо казах на Сейди:

— Тръгни по „Пасифик“ и карай по нея, докъдето е възможно. После поеми по страничните улички. Само гледай възгласите на тълпата да са от лявата ти страна и всичко ще бъде наред.

— С колко време разполагаме?

— Около половин час. — Всъщност бяха двайсет и пет минути, обаче си помислих, че „половин час“ звучи по-успокояващо. Освен това не исках да се впусне в каскадьорски изпълнения и да рискуваме да стане някоя катастрофа. Все още имахме достатъчно време — поне на теория, — но само един инцидент, и щяхме да се провалим.

Сейди се въздържа от рисковани маневри, но въпреки това шофира доста агресивно. По едно време се натъкнахме на паднало дърво, блокирало една от уличките (и в това нямаше нищо чудно), при което тя се качи на бордюра и кара известно време по тротоара, за да го заобиколи. В крайна сметка успяхме да се доберем до кръстовището на Норт Рекърд Стрийт и Хавърмил. Просто нямаше как да продължим по-нататък, понеже последните две преки на Хавърмил — чак до мястото, където пресичаше Елм Стрийт — вече ги нямаше. Бяха превърнати в паркинг. Някакъв мъж с оранжево знаменце ни помаха дружелюбно.

— Ей, приятели! — извика той. — Оттук до главната са само две минути пеша, така че имате достатъчно време.

Аз обаче успях да забележа как присви скептично очи, щом зърна патерицата ми.

— Наистина съм разорена — въздъхна Сейди. — Това пред просяка хич не беше лъжа.

Извадих портфейла си и дадох петарка на мъжа.

— Паркирайте я зад крайслера — каза ни той. — И гледайте да не заема излишно място.

Сейди му подхвърли ключовете.

— Ти я паркирай! Хайде, скъпи, да вървим!

— Хей, не натам! — извика мъжът от паркинга. — Натам е Елм Стрийт! На вас ви трябва главната, а тя е в ей-тая посока!

— Благодаря, знаем какво правим! — отвърна му Сейди. Надявах се, че действително е така. Започнахме да си пробиваме път между паркираните автомобили; тя водеше, а аз накуцвах след нея, като се стараех да не счупя някое странично огледало с патерицата си. Вече чувах локомотивите и товарните вагони от железопътното депо зад книгохранилището.

— Джейк, оставяме куп следи подире си!

— Знам. Имам план. — Изявлението ми беше доста пресилено, ала поне звучеше добре.

Излязохме на Елм Стрийт и аз посочих ръбестото здание от другата страна на улицата, от което ни деляха две преки.

— Ето там. Той е вътре.

Тя погледна към масивния червен куб с големите, сякаш вторачени в улицата прозорци, след което се обърна към мен. В широко отворените ѝ очи се четеше ужас. Забелязал, че кожата на врата ѝ е настръхнала.

— Джейк, изглежда зловещо!

— Знам.

— Но… какво не му е наред?

— Всичко. Сейди, трябва да побързаме. Времето ни изтича.

Пресякохме Елм Стрийт по диагонала, като аз подскачах с патерицата в гротескно подобие на тръс. Най-големите стълпотворения бяха покрай главната улица, но на Дийли Плаза и Елм Стрийт тепърва се стичаха все повече хора, запълвайки малкото площадче пред книгохранилището. Бяха се натрупали край бордюра чак до тройния подлез. Момичетата бяха качени на раменете на приятелите си. А децата, които навярно съвсем скоро щяха да закрещят панически, сега цапаха със сладолед щастливите си физиономии. Мярнах както неколцина продавачи на сладолед, така и една жена с тупирана коса, която предлагаше за долар снимки на Джак и Джаки във вечерно облекло.

Докато стигнем до сянката, хвърляна от книгохранилището, вече бях плувнал в пот, подмишницата ми пламтеше от постоянния натиск на патерицата, а лявото ми коляно сякаш бе пристегнато с осеян с нажежени шипове обръч. Вдигнах поглед и видях как служителите на книгохранилището са се струпали по някои прозорци. Не виждах никого на прозореца в югоизточния ъгъл на шестия етаж, обаче знаех, че Лий съвсем скоро ще застане там.

Погледнах часовника си. Дванайсет и двайсет. Долавях приближаването на кортежа по нарастващата глъчка в долната част на главната улица.

Сейди натисна дръжката на вратата и ми хвърли разтревожен поглед.

— Заключено е!

През стъклата видях чернокож мъж с каскет, килнат леко настрани. Пушеше цигара. Ал беше проявил изключителен педантизъм по отношение на детайлите в бележника си и към края бе написал имената на голяма част от колегите на Осуалд. Така и не си направих труда да ги запаметя, понеже не виждах ползата от това. Срещу едно от имената обаче (не се и съмнявах, че принадлежи на човека с каскета) Ал беше написал: „Първият, когото подозират за убийството (вероятно защото е чернокож).“ Името му беше малко необичайно, ала все още не можех да си го спомня — или защото Рот и горилите му го бяха избили от главата ми, или защото изобщо не се бях постарал да го запаметя.

Или пък защото миналото е неотстъпчиво и си пази територията. Всъщност имаше ли някакво значение? Името нямаше да се появи и толкова. И откъде да се появи, след като го нямаше в паметта ми?

Сейди заблъска по вратата. Чернокожият мъж с каскета само я изгледа невъзмутимо и продължи да пуши. Щом видя, че Сейди няма намерение да се откаже, той само изтръска цигарата си и ѝ махна пренебрежително с ръка: продължавай, госпожо, блъскай си.

— Джейк, измисли нещо! МОЛЯ ТЕ!

Дванайсет и двайсет и една.

Необичайно име, да, но защо бе необичайно? В следващия миг с изненада установих, че това е нещо, което всъщност зная.

— Защото е женско — промърморих.

Сейди се обърна към мен. Страните ѝ бяха поруменели — с изключение на белега, който се открояваше като бяла нишка.

— Какво?

Миг по-късно и аз заблъсках с юмруци по вратата.

— Бони! — изкрещях. — Хей, Бони Рей! Пусни пи да влезем! Познати сме на Лий! На Лий! На ЛИЙ ОСУАЛД!

Това даде резултат, защото мъжът с каскета закрачи — влудяващо бавно — през просторното фоайе към нас.

— Не знаех, че тоя хърбав кучи син имал приятели! — изсумтя Бони Рей Уилямс, докато отваряше вратата. Ние нахълтахме вътре като ураган и той отстъпи инстинктивно назад. — Сигурно е в стаята за отдих и очаква президента заедно с останалите…

— Чуйте какво ще ви кажа — обърнах се към мъжа с каскета. — Не съм негов приятел и той не е в стаята за отдих. Сега е на шестия етаж. Мисля, че възнамерява да застреля президента Кенеди.

При тези мои думи Бони Рей така избухна в смях, че изтърва цигарата си на земята.

— Тоя пикльо не може да удави котило котенца в чувал! — възкликна, докато стъпкваше фаса с ботуша си. — А вие твърдите, че щял да застреля президента! Та той за нищо друго не става, освен да си седи в ъгъла и да си чете книжки!

— Казвам ви, че…

— Вижте, след малко ще се кача горе в стаята за отдих. Ако искате да дойдете с мен, няма проблеми. Само не ми дрънкайте повече глупости за Лийла. Така му викаме тука — Лийла. Щял да застреля президента! Боже мили! — Той махна с ръка и се отдалечи от нас.

„Мястото ти е в Дери, Бони Рей — помислих си аз. — Там са овладели до съвършенство изкуството да не виждат това, което им е пред очите.“

— Стълбите! — казах на Сейди.

— С асансьора няма ли да стигнем по-бър…

С асансьора определено щяхме да стигнем по-бързо до задънена улица.

— Ще заседне между етажите. Затова — по стълбите!

Улових я за ръката и я поведох натам. Стълбището беше тясно, с дървени колони, които се бяха изкривили от дългогодишната експлоатация. Вляво се виждаше ръждив железен парапет. В подножието на стъпалата Сейди се обърна към мен.

— Дай ми револвера.

— Не.

— Няма да успееш да реагираш навреме. За разлика от мен. Дай ми го!

За малко да ме убеди да го сторя. Не се самозалъгвах, че оръжието трябваше на всяка цена да е у мен; настъпеше ли преломният момент, нямаше никакво значение кой точно ще спре Осуалд; важното беше той да бъде спрян. Обаче се намирахме само на крачка от ръмжащата машина на миналото и проклет да съм, ако подложех на риск Сейди, позволявайки ѝ да направи тази последна крачка преди мен. Допуснех ли го, свистящите назъбени колела и остриета щяха да я засмучат.

Ето защо се усмихнах, наведох се напред и я целунах.

— Ти гониш! — казах и се заизкачвах нагоре по стълбите. Миг по-късно се обърнах през рамо и извиках: — А ако случайно заспя, целият е твой!

— Вие сте луди — чух да въздъхва Бони Рей Уилямс, след което до слуха ми достигна звукът от леките стъпки на Сейди. Естествено, че щеше да ме настигне. Влачех се напред с патерицата от дясната ми страна — буквално подскачах на нея, — и се подпирах на парапета от лявата. Револверът в джоба на сакото ми ме удряше по хълбока. Коляното ми виеше от болка. Стараех се да не обръщам внимание на воплите му.

Щом стигнах до площадката на втория етаж, хвърлих бърз поглед на часовника си. Показваше дванайсет и двайсет и пет. Не — дванайсет и двайсет и шест. Чувах рева на тълпата, който ставаше все по-силен и по-силен… Кортежът вече бе оставил подире си кръстовищата на главната и „Ервей“, главната и „Акард“, главната и „Фийлд“… До две минути — максимум три — щеше да достигне Хюстън Стрийт, да завие надясно, да мине покрай сградата на Далаския съд със скорост от двайсет и пет километра в час. Оттук нататък президентът на Съединените американски щати щеше да се превърне в лесна мишена. През четирикратно увеличаващия оптически прицел на карабината „Манлихер-Каркано“ семействата Кенеди и Конъли щяха да изглеждат огромни като актьорите на екрана на лисбонското лятно кино. Лий обаче щеше да почака още мъничко. Не, той не е самоубиец; той иска да се измъкне сух от водата. Ако стреля прекалено рано, охраната в първата кола от кортежа щеше да забележи къде се намира стрелецът и своевременно щеше да отвърне на огъня. Ето защо Лий щеше да изчака този автомобил да отмине — както и президентската лимузина — и да завият наляво по Елм Стрийт. Не просто снайперист, а убиец от засада, който се прицелва в гърба на жертвите си.

Оставаха ми три минути.

А може би само две и половина.

Щурмувах стълбите между втория и третия етаж, без да обръщам внимание на болката в коляното си, мобилизирайки всичките си сили като маратонец към края на ожесточена надпревара. В каквато всъщност и участвах.

Някъде под нас Бони Рей викаше нещо за „откачалки“ и „Лийла щял да го застреля!“.

Малко преди да достигна площадката на третия етаж, долових как Сейди пръхти подире ми като кон, пришпорван от ездача си да стигне по-бързо до финала. Чувах я как диша тежко, жадна за въздух, и си казах: „Твърде много пушиш, скъпа.“ Коляното ми вече не се обаждаше; вероятно болката беше временно притъпена от мощния прилив на адреналин. Гледах да държа крака си във възможно най-изпънато положение, пренасяйки цялото натоварване върху патерицата.

Завой зад ъгъла. Нагоре към четвъртия етаж. Вече и аз бях почнал да се задъхвам, а и стъпалата ми се струваха някак по-стръмни и по-високи. Като планински склон. Горната част на патерицата ми беше мокра от пот. Главата ми бумтеше; в ушите ми кънтяха приветствените възгласи на неизброимото множество навън. Представих си приближаващия се кортеж — пилотната кола с полицаите начело на процесията, президентската лимузина със съпровождащите я мотоциклети „Харли Дейвидсън“ на даласката полиция, ченгетата със слънчеви очила и пристегнати под брадичката предпазни каски…

Поредният завой зад ъгъла. По някое време патерицата ми се хлъзна на пода и едва успях да я стабилизирам. Поредното стръмно стълбище. Патерицата ми топуркаше глухо по стъпалата. Вече долавях свежия мирис на дървени стърготини от ремонтните дейности на шестия етаж; работниците подменяха с паркет старите дъски. Но не и откъм онази страна на сградата, където се спотайваше Лий. Югоизточната част на зданието беше запазена територия само за него.

Добрах се до площадката на петия етаж и направих последния завой. Устата ми се отваряше като на риба на сухо, жадна за въздух, а ризата ми се беше превърнала в подгизнал от пот парцал, залепнал за пулсиращия ми гръден кош. Парещата пот се стичаше в очите ми и трябваше често да примигвам, за да я отстраня.

Три големи кашона с учебници, върху които пишеше „ПЪТИЩА, ВОДЕЩИ НАВСЯКЪДЕ“, „IV КЛАС“ и „V КЛАС“, преграждаха стъпалата, водещи към шестия етаж. Пренесох тежестта си върху здравия си крак и натиснах с патерицата си единия от тях, за да го отместя встрани. Зад себе си чувах Сейди, която вече беше между четвъртия и петия етаж. Значи се бях оказал прав, когато бях настоял да задържа оръжието, макар че… кой знаеше? Когато разсъждаваш въз основа на собствения си опит, когато знаеш, че ти носиш върховната отговорност да промениш бъдещето — всичко това те кара да действаш и да тичаш по-бързо.

Промъкнах се през пролуката, която си бях направил. За да го сторя, трябваше да преместя за секунда тежестта си върху левия си крак. Той нададе див вик на болка. Изстенах и се вкопчих в парапета, за да не падна. Погледнах часовника си. Показваше дванайсет и двайсет и осем. Ами ако изоставаше? Тълпата ревеше в екстаз.

— Джейк… за Бога, побързай! — извика подпре ми Сейди от площадката на петия етаж.

Забързах нагоре по стъпалата, делящи ме от шестия етаж. Глъчката на тълпата сякаш утихна, погълната от сюрреалистична мъртвешка тишина. Докато успея да достигна върха на стълбите не чувах нищо друго, освен свистящото си дишане и громолящите удари на доведеното ми до предела на възможностите си сърце.

Шестият етаж на Тексаското книгохранилище представляваше сумрачен четириъгълник, осеян с острови от струпани кашони с учебници. В онази част на помещението, където паркетът бе сменен, лампите светеха — за разлика от ъгъла, в който Лий Харви Осуалд планираше да промени историята след стотина секунди. Прозорците, гледащи към Елм Стрийт, бяха седем; петте в средата бяха по-големи и завършваха с полукръгли стъкла в горната си част, а тези по краищата бяха четвъртити. Около стълбището беше тъмно и само призрачната светлинка, струяща през прозорците, разсейваше полумрака. Благодарение на реещите се във въздуха прашинки слънчевите лъчи изглеждаха толкова плътни, че с нож да ги режеш. Пред прозореца в югоизточния ъгъл обаче бе издигната цяла барикада от кашони. Снайперисткото гнездо се намираше чак в другия край на помещението — в края на диагоналната линия, която го пресичаше от северозапад на югоизток.

Зад импровизираната барикада, насред островче от слънчева светлина, забелязах човек с пушка в ръка. Беше се навел към прозореца и наблюдаваше случващото се навън. Самият прозорец беше отворен. Лек ветрец разрошваше косата и повдигаше яката на ризата му. Той започна да вдига пушката си.

Втурнах се напред, като слаломирах между струпаните кашони, а пръстите ми трескаво се устремиха към трийсет и осемкалибровия револвер в джоба ми.

— Лий! — изкрещях. — Спри, проклет кучи син такъв!

Той се обърна и ме изгледа. Очите му бяха широко отворени, а устата — зейнала от изненада. За момент това беше просто Лий — човекът, който се беше смял, докато играеше с дъщеричката си Джун в банята, който понякога прегръщаше жена си и я целуваше нежно по лицето… После тънките му, малко превзети устни изведнъж се разтеглиха в озъбена гримаса, и щом това се случи, мъжът пред мен се преобрази в нещо чудовищно. Съмнявам се, че ще ми повярвате, но се кълна, че това беше самата истина. Той сякаш престана да бъде човек и се превърна в някакъв демоничен дух; в зловещ призрак, обладал Америка, който щеше да омаломощава волята ѝ и да покварява всички добри начинания от този ден нататък.

Ако му позволях.

Възгласите на тълпата отново се усилиха. Хиляди хора приветстваха президента и викаха с пълно гърло. Чувах ги добре, също както и Лий. Той знаеше какво значи това — сега или никога. Ето защо се обърна към прозореца и опря приклада на карабината в рамото си.

Имах оръжие — същото като онова, което бях използвал, за да убия Франк Дънинг. И не просто „като онова“ — в този конкретен момент това беше същото оръжие. Така ми се стори тогава, така си мисля и сега. Петлето се заплете в подплатата на джоба, но аз дръпнах рязко револвера, долавяйки как платът се разпаря при движението.

Натиснах спусъка. Явно в бързината не бях успял да се прицеля добре, защото куршумът отиде твърде високо и от горната част на рамката на прозореца се разхвърчаха трески. Това обаче бе достатъчно, за да спася живота на Джон Кенеди. Осуалд трепна и се сгърчи при пукота от изстрела и десетграмовият куршум на „Манлихер-Каркано“ също се отклони нагоре, разбивайки прозорец на градското съдилище.

Някъде отдолу се разнесоха викове. Шокът и изненадата на хората бяха напълно разбираеми. Лий отново се обърна към мен; лицето му представляваше уродлива маска на яростта, омразата и злобата. Той вдигна отново пушката си и този път мишената му не беше президентът на Съединените американски щати. Изщрака със затвора — трак-трак — и аз отново стрелях по него. Макар че се намирах на не повече от осем метра от него, пак не успях да го улуча. Зърнах как ризата му се развява от едната му страна, но това бе всичко.

Патерицата ми се удари в купчина кашони. Залитнах наляво, трескаво размахвайки ръката с револвера, за да запазя равновесие, ала нямаше как да се задържа на краката си. За миг в паметта ми изплува денят, в който Сейди буквално беше паднала в обятията ми. Знаех пределно ясно какво ще се случи. Историята не се повтаря, обаче се хармонизира, и онова, което най-често се получава, звучи като дяволска музика. Този път аз бях този, който се спъна и полетя към земята, и точно тук се коренеше съдбовната разлика.

Вече не я чувах да трополи по стълбите… но безпогрешно долових бързите ѝ стъпки.

— Сейди, долу! — извиках, ала думите ми бяха заглушени от гърмежа на Осуалдовата карабина.

Чух как куршумът изсвистява над главата ми. Чух и как Сейди надава вик.

После проехтяха още изстрели, но вече отвън. Президентската лимузина беше набрала скорост и се носеше към тройния подлез с главоломна бързина, а двете двойки вътре се бяха привели надолу и се прегръщаха. Пилотният автомобил с полицаите обаче беше отбил от отсрещната страна на Елм Стрийт, близо до Дийли Плаза. Ченгетата с мотоциклетите пък бяха спрели по средата на улицата. Поне четирийсет-петдесет човека гледаха потресено към книгохранилището и сочеха прозореца на шестия етаж, където ясно се виждаше кльощав мъж със синя риза и пушка.

Чух серия от приглушени удари, напомнящи ми за градушка, изсипваща се върху кални улици. Това бяха куршумите, пропуснали прозореца, които се забиваха в тухлената стена на зданието. По-голямата част обаче достигнаха целта си. Видях как ризата на Лий се разтваря, сякаш под напора на вятър, извиращ от гърдите му — ален вятър, който прогаряше големи дупки в плата. Една над дясното му зърно, друга над гръдната кост, трета точно над пъпа му… Четвъртият куршум разкъса шията му. Осуалд затанцува като кукла насред призрачната, осеяна с прашинки слънчева светлина, ала онази озъбена гримаса така и не изчезна от лицето му. Накрая той не бе човек, уверявам ви; той беше нещо друго. Не зная как да го нарека, но всеки от нас може да се превърне в него, когато слуша най-злите си ангели.

Един от куршумите попадна в лампа, пръсна крушката и отгоре се посипа дъжд от счупени стъкълца. Следващият отнесе горната част от черепа на бъдещия убиец, също както изстрелът на Лий бе направил с главата на Кенеди в света, от който идвах. Той рухна върху барикадата от кашони и те се разпиляха по земята.

Още викове отдолу, далеч по-силни отпреди.

— Прострелян е, видях, че е прострелян! — изкрещя някой.

Врява, трополене, приближаващи се стъпки. Запратих трийсет и осемкалибровия револвер към тялото на Лий. Слава богу, беше ми останал достатъчно здрав разум, за да си дам сметка, че ще бъда жестоко пребит, а може би даже застрелян, от тичащите по стълбите мъже, ако ме откриеха с оръжие в ръка. Понечих да се изправя, но коляното ми изобщо не ме слушаше, нито пък беше в състояние да ме издържи. А може би пък бе за добро. Едва ли можеха да ме забележат от Елм Стрийт, но зърнеха ли ме, със сигурност щяха да открият огън и по мен. Ето защо пропълзях до мястото, където лежеше Сейди, прехвърляйки тежестта си върху ръцете си и влачейки левия си крак подире си като някаква шибана котва.

Предницата на блузката ѝ беше подгизнала от кръв, но въпреки това успях да различа дупката от куршума. Беше точно над извивката на бюста ѝ. Още повече кръв струеше от устата ѝ. Сейди буквално се давеше в нея и не можеше да диша. Подхванах я нежно с ръце и я повдигнах. Очите ѝ така ѝ не се отделиха от моите. Изглеждаха сияйно искрящи сред призрачния полумрак на помещението.

— Джейк — промълви дрезгаво тя.

— Не, скъпа, не говори!

Тя не се подчини… Защо ли не се изненадах?

— Джейк, ами президентът?

— В безопасност е — отвърнах. За последно го бях зърнал, преди лимузината му да се отдалечи към тройния подлез, но поне бях видял с очите си реакцията на Лий по време на единствения му изстрел към улицата и това ми бе напълно достатъчно. Но каквото и да беше станало, пак щях да уверя Сейди, че Кенеди е в безопасност.

Очите ѝ се затвориха, след което тя отново надигна клепачи. Съдейки по тропота по стълбите, приближаващите се хора бяха подминали площадката на петия етаж и вече преодоляваха последните стъпала. На улицата тълпата ревеше екзалтирано.

— Джейк.

— Какво, скъпа?

Тя се усмихна.

— Как танцувахме само!

Когато Бони Рей и останалите пристигнаха, аз седях на земята и я държах в обятията си. Те се юрнаха вкупом покрай мен. Не мога да кажа колко точно бяха. Навярно четирима. Или осем. А може би бяха цяла дузина. Така и не си направих труда да вдигна глава и да ги огледам. Прегръщах Сейди и люлеех главата ѝ в скута си, докато кръвта ѝ напояваше дрехите ми. Мъртва. Моята Сейди беше мъртва! Не бях успял да я спася от челюстите на машината.

Открай време не съм ревльо, ала почти всеки мъж, изгубил любимата жена, би проронил сълзи, не мислите ли? Да, точно така. Но не и аз.

Защото знаех какво трябва да сторя.