Ада

ГЛАВА 12

Младежът и девойката се бяха излегнали — рамо до рамо, буза до буза, ръка до ръка — на пода, за да наблюдават, по-удобно, рекламите на таванския асансьорен цветен телевизор с широк екран.

„Открийте ни на адрес: сссс://ссс.асс.ад/ и гласадник: 0123456789 във всеки миг от вечността!“

Зарадван и изпълнен от първата привлекателна, за сметачолюбското му око, забавна програма, Емил разтегна устни.

— Значи има сносни изчислителни машини дори в Ада!?

— И мрежи… — допълни Ана.

— Ще видим кой какво!

Емил и се взря в личицето на възлюблената си прекрасна девойка.

„Само да докопаме сметачи…“ — помисли си тя.

— Аха… — отвърна Ана — също с широка усмивка, но с поглед към яката на якето на приятеля си вместо в зениците на очичките му, и натисна с пръстчетата на лявата си самодивска ръчица педала, с нарисувана дъга, за да смени забавната програма.

15. Когато АТ-ът влезе в работно състояние служебната лампичка се успокоява и свети непрекъснато — поде гласът 15-тата асансьорна заповед — и АТ-ът подканя пътника с временни пиколски права да потвърди или отхвърли желаното местоназначение.

— Да го отменя ли? — поколеба се девойката.

— Ами…

— Или да изберем други лампички?

— Аха, може и други. — съгласи се младежът.

— Да пробваме друга служебна комбинация?

— Като девет несветещи светодиода?

— Да. Или като светещ-несветещ, или несветещ-светещ? — каза девойката.

— Може… — отговори младежът.

— Или… четири светещи и четири несветещи? — предложи девойката.

— Мисля си… Абе да става каквото ще да става! Какво ще кажеш?

Ана не каза нищо, но почувства, че не и пука извънредно много къде ще ги метне пустият му асансьор с четириклавишно-двупедално управление, и погали червеното копче. Лампата за състоянието на асансьора научи и започна да трепти с период, равен на седем-осем десети от секундата.

16. Когато местоназначението бъде потвърдено, АТ-ът мигновено потегля към него. — гласеше 16-тата заповед.

„Уважаеми пътници, току що избрахте мястото девет светнати лампички. Приятен път.“

Поредната суперзабавна мегапрограма блесна на въображаемото прожекционно платно, опънато на най-удобното за гледане място в кабината — тавана.

Оказа се, че в горния ляв ъгъл — ако си си легнал на пода, както бяха направили двете млади човешки същества от различен пол, със сложени на печката на взаимното привличане чувства — някой бе нарисувал раздвижена завеса, която откриваше и скриваше стилизирано очертание на прозорец към света на науката, техниката, познанието и новите високи информационно-комуникационни интерактивни ултрамодерни компютърни суперелектронни кибертехнологии.

Звучеше музика, напомняща за дискохит от края на 70-те или началото на 80-те, и на тъмен фон; хипербавничко, буква по буква, се изписа заглавието: „Как работят асансьорите“, което накрая бе изговорено от глас с изчанчен тембър, все едно че е бил продухан през вокодер със силно опростена принципна схема.

— Еха, образователна програма! — изчурулука като любознателно момченце от детската градина Емил.

Черният фон, с бели букви върху който се беше изписало заглавието, загуби яркостта си и на тавана светнаха костюмирани мъж и жена разказвачи. Мъжът захвана приказката.

— Всеки от нас си задава въпроси за устройството на света. Когато се качвахте на асансьорите през живота си, когато отивахте на работа или се връщахте от там, питахте ли се как те вършат своята работа?

Жената — с половин кило грим по муцунката — се включи и заръкомаха, за да илюстрира сложните отвлечени понятия, които вплиташе в увлекателната си, просветляваща мрака на невежеството, реч.

— Асансьорът, в който пътувате сега, не е като тези, в които сте се возили през живота си. Той е силно усъвършенстван модел и представлява завидно постижение на адската инженерна мисъл, наука, техника и изобретателски дух.

Жената махна по начин, който накара мъжа с изтупано сиво сако, бяла риза и вратовръзка с цветовете на дъгата да продължи.

— Асансьорът, в който се намирате, е най-големият в целия Ад. Най-блестящите асансьоростроители на всички времена — неговите създатели — са го нарекли Асансьор товарен едно, или накратко АТ-1, защото той е първенецът на асансьорите в Ада.

Колежката сграбчи речевата щафета от края на мъжа:

— АТ-1 притежава най-удобните и елегантни средства за управление, има най-висока товароподемност, най-бързо ускорение и най-голяма трайност, продължаваща цяла вечност. АТ-ът е най-посещаваното и най-използвано превозно средство на всички времена. В досегашната си вечна история той е пренесъл милиарди души, като склонността е броят непрекъснато и неудържимо ускорително да нараства.

— Как ти харесва? — попита с — прибързана, според младежа — отврата в гласчето девойката.

— Чакай де, още не е дошла готината част.

Мъжът:

— За нашите асансьори работят добре облечени, спретнати, сресани, избръснати, добре начервени и гримирани пикола. Те обслужват претоварените с душевни тежести пътници по най-вежлив и приятен начин, защото АТ-ът е създаден с идеята да дава удобство и удоволствие на пътниците по време на пътуването им към Ада.

Жената светна с очички, хлопна с мигли и направи предизвикателно движение с устните си към мъжа, преди да си каже изреченията; муцунките й не останаха незабелязани от наблюдателните младеж и девойка, и бяха отчетени, от тях, като проява на режисьорска, актьорска или взаимна слабост, недопустима за подобен род високоинтелектуални образователни предавания.

— Вече сте видели с очите си как става работата, но, — сигурно сте го чували стотици пъти през живота си — повторението е майка на знанието; затова ще го видите отново. Работата е следната: пиколото застава пред вратата на асансьора. — мъжът зае позиция пред, малко по-висок от него, черен правоъгълник, който олицетворяваше входа на АТ-а. — Неговото задължение е да посрещне товара, — жената, която взе да се натиска в мъжа — да го изпроводи в АТ-ската платформа и да го настани удобно в просторното адско возило. Ако има товар, който не може да се движи сам, пиколото му помага да влезе, чрез извършване на необходимите за целта действия и манипулации…

— Казах ли ти… — рече Ана и натисна педала, без да чака мнението на Емил, защото той вече й беше ясен.

— Вие момичетата… Много ги усещате нещата? — похвали я момчето и я погали по коприненомеките кестеняви коси.

Следващият асансьорен канал беше вариация, вероятно на един и същ композитор, върху шарените чудесии от първия; внасяше допълнителни гледни точки върху прекрасното и изумителното, удивителното и смайващото, изящното и съвършеното, главозамайващото и умопомрачителното, — и представляваше разновидност на рисуването на фойерверки и калейдоскопични приливно-отливни взривове заедно с извиващи и премятащи се въртящи сочни цветопади, растящи разплескани и стегнати багри, раждащи се и умиращи смесващи се палитри.

Девойката затърси най-подходящите думи за случая. Винаги бе таяла в мислите си увереността, че душата и има по-особена чувствителност и предчувствителност от тази на останалите момичета. Имаше неоспорими, пред съда на колебанието, и очевидни, за ума й — остър като бръснач, наточен много повече от необходимото; но, дори да е истина, това би звучало толкова…

— Може би… — отвърна скромно на комплимента Ана.