Ада

ГЛАВА 31

От пелената на мрака изникнаха самотни червено-зелени светлини във формата на надпис „Музика“, гледан в профил; те показваха къде се намира ресторанта с това име.

Момичето се спря пред надписа — единственото различимо нещо в цялата еднообразна всепокриваща чернота.

„Добра възможност да го направя.“ — помисли си Емил, който също се вгледа в светлината.

— Да влезем? — предложи той.

— Ами… Не обичам такива места. — промълви, неуверено, тя, докато смутено поглеждаше към мястото, където вероятно се намираше входът.

— И аз, но…

— Не ми харесва да се влача по задимени дупки със силнозапалими вещества в течно и газообразно състояние.

— И на мен не ми харесва! — възкликна радостно Емил.

— И да позволявам някой да пилее благата си за мен на място, където цените са завишени не знам си колкократно, тъй като има заблудени, които са съгласни да се примирят с експлоатацията, защото не я схващат.

Дебеловратият вратар ги наблюдаваше отдолу, без те да го виждат, и се мръщеше.

— И аз не обичам да се примирявам с експолоатацията, но…

— Тогава за какво да се пъхаме в тая дупка? — запита, възмутено, Ана; гледаше към входа и видя силуета на пазача.

„Защото… За да… За нас?“ — мислеше си Емил.

— Готов съм да се примиря с надутите цени, с отвратителния цигарен дим и със спиртните изпарения във въздуха, защото ще бъда с теб.

Ана се умълча. Беше очарована, но не си даваше такъв вид.

— Ние няма да пием спирт. Не искаш ли просто да седнем, за да се отпуснем и общуваме спокойно?

— Да видим как е хавата?

— И това. Може пък да е приятно там, долу. Може да има отделения за непушачи?

— В заведението не се пуши. Не чухте ли за закона срещу никотина? — обади се, с боботещ глас, пазачът.

Емил продължи.

— Най-вече бих се радвал да се опознаем по-добре; ако искаш, да ми обясниш някои неща, за които ми бе обещала? Ако стане така, че не ни хареса тук долу, ще се ометем заедно със споделено удоволствие?

Момчето ококори очи и застина в очакване на нейния отговор. Тя помисли малко, реши и го разтопи с думите си.

— Дадено…

Тя се усмихна, макар че съзнаваше, че времето изтича; то никога не стига и човек не бива да му бъде роб.

— Ъ-ъ-ъ, добър вечер. — смотолеви Емил. — Колко струва входът?

— Входът не се продава. — избоботи здравият вратар.

— А влизането?

— По празниците е безплатно. Заповядайте.

Ана даде знак на Емил да преплете лакътя си с нейния и те поеха надолу по мрачното стълбище.

— По празниците? — остави въпрос във въздуха той.

— Да, това каза.

— Имах предвид какви?

— Ами… Съвсем обикновени поводи за празнуване…

— И в ада ли го правят?

— Да. Животът — и на тоя свят се нарича по този начин — е за да имаш поводи да го прекарваш напразно и да съзнаваш празнотата му…

— Сериозно ли мислиш така?

— Не, разбира се. Аз не мисля така. Но така излиза.

— Защо празниците да не са за да се надлаждаваме на радостите на живота?

Ана смръщи вежди.

— Или да се измъчваме с нерадостите му?

Емил последва примера й.

— Да, случвало ми се е да осмисля празника като повод да разбера колко празно се чувствам… Но за това не е виновен празникът, а лошото ми настроение. Аз съм си бил виновен.

— Човек не може да бъде виновен за настроението си.

— Причината не е в празника!

— Причините са разпръснати навсякъде; в празника също. Той може да бъде последната капка, която те кара да се веселиш; или пък още една капка от страданието ти; празникът може да те направи щастлив, но може да те накара да се чувстваш така, сякаш е създаден нарочно, за да страдаш още повече…

— Ана? Ни най-малко не съм искал да те натъжавам. Какво има?

— Нищо. Не се тревожи. Спомних си за нещо… лошо.

— Искаш ли да ми разкажеш? На твоите услуги съм.

— Нищо не можеш да направиш.

— Мога да споделя болката ти.

— Благодаря ти. — започна Ана и една сълза, невидима в мрака на стълбището, се плъзна по бузата й. — Няма полза.

— Какво има? — натъжи се и Емил.

Спряха. Той затършува по себе си. Проклятие — не успя да открие кърпичка; само си припомни, че в задните джобове има няколко полуизписани бели листа.

— Не е по силите ти да се пребориш с тази тъга. Никой не може.

— Откъде знаеш? Ще направя всичко, което мога. Когато плачеш ти, и на мен започва да ми се плаче.

— Не плача.

— Искаш ли да си тръгваме?

— Че ние още не сме дошли?

— Знаеш ли, никога преди не съм слизал толкова надълбоко под сграда. — опита, изведнъж, да разсее приятелката си Емил, с езиков скок. — Имаш ли представа защо са се окопали толкова надълбоко?

— Да. — каза тя, но стълбите, най-сетне, свършиха и разговорът се прекъсна и прескочи на нова тема.

— Леле! Сградата отгоре не беше толкова висока, че да събере такава трибуна?!

Празната трибуна се извисяваше пред сцената, до която имаше бар с барман, пред когото бяха разпръснати маси, до които бяха поставени столове, на които не седеше никого, с изключение на няколко самотни мъже. На сцената се бе разпрострял черен лъскав роял с леко отворен капак; арфа; микрофон на стойка, барабани; и огромен усилвател за китара, който, с размерите си, се състезаваше с тонколоните.

— Дами и господа! — рече барманът, докато с едната ръка стискаше празна стъклена чаша и кърпата, с която я бършеше допреди малко, а с другата държеше микрофон. — Представяме ви вечния младеж Ричи и неговата вечно млада песен!

Момче с електрическа китара, окачена на ремък, брилянтин на косата и усмивка на лицето изскочи иззад завесите, а мъжът с широка бяла одежда изсвири тъжен тон на флейтата си, в знак на съпричастност.

Емил и Ана изръкопляскаха поздравително, без да бързат да сядат някъде; момчето ги видя, смигна им и запя.

Обичах прекрасна любима; Дона се казваше тя.

Откакто ме напусна, душата ми потъна в тъга.

Защото любовта ми бе безпределна; и чер е без нея света.

Няма я вече. Животът ми е пресъхнала река.

Непрестанно се питам. Дона, къде си сега?

И ще страдам аз вечно. Мъката за мен е съдба…

Очичките на Ана и Емил светнаха от възторг, радост и мъка, и двамата едновременно изръкопляскаха.

Ричи скочи от сцената и се затича към тях, за да се запознаят, понеже в ресторант „Музика“ рядко идваха гости; още по-рядко по празниците.

— Благодаря за вниманието, приятели! Кои сте вие? — попита то.

— Това беше вечно младият китарист Рич-и-и-и-и-и! Само след малко ще видите и чуете божествения Орф-е-е-е-е-й! — обяви барманът, остави микрофона на плота и се зае да добърше чашата, че бяха останали няколко досадни влажни петънца по нея.

Младежът и девойката се бяха втренчили в красивата, макар, на вид, старовремска електрическа китара, окачена на ремък пред гърдите на момчето.

Емил искаше да бъде кавалер и даде думата на своята дама.

— Аз съм Ана, а той е Емил.

— Ричи, приятно ми е. Да седнем някъде?

— Да, ние всъщност дойдохме за това… Не очаквахме че музиката тук ще е толкова приятна.

— О, благодаря ви. Само, ако може… Прощавайте за въпроса… Отскоро ли сте на тоя свят?

По странно стечение на обстоятелствата около най-близката, до тях, маса имаше точно три стола. Настаниха се на нея и Емил заразказва.

— Аз съм от скоро. Но имам усещането, че съм загубил представата си за време и колко отскоро не знам. — той попипа часовника си. „И, в последно време, съм отвикнал да си гледам часовника редовно.“ — Не знам как се появих пред еднообразна скучна сива безкрайност. Бях отчаян и си мислех, че с мен е свършено, когато най-неочаквано срещнах Ана и тя ме спаси…

— Много си красива. — рече Ричи, очарован от девойката до Емил; чудеше се

защо изглежда малко тъжна.

— Благодаря… — смути се Ана.

— Тя ми отвори очите, че в сивотата има черна врата, а през нея се влиза в пъстър и привлекателен за окото огледален коридор с шестоъгълно сечение. Коридорът беше населен с натрапчиви измамни злобни пътуващи продавачи на дрънкулки; за малко не ни омаяха, гаднярите му с гадняри… Да си призная, мен един почти ме беше прилъгал, но благодарение на Ана и на един добър старец, който продаряваше книги и си даде живота за нас, успяхме да се преборим с досадниците.

Емил си помисли. — „Как можах да забравя книгата за Ада!?“

— Ти също участваше с храбростта си. А и ако го нямаше твоя лазер, положението можеше да бъде свършено…

— Лазер? — учудено рече Ричи.

— Едно такова продълговато и лъскаво, и от върха му излиза мощен светещ лъч. Като фенерче е, но е по-малко и лъчът му е много тънък и червен… — опита да обясни, увлекателно, Емил.

А Ана извади показалката и светна с нея върху ръката си, събуждайки изумление у Ричи: първо, защото той си помисли, че лъчът ще направи отвор, и второ:

— Невероятно! Окачате лъчевите оръжия на бъдещето на ключодържатели?!

— Всъщност това не е точно оръжие… То е играчка за деца… И показалка…

— Играчка! Показалка!?

— Имахме късмета да срещнем нападатели, които толкова силно се възмущават и сгорещяват, когато някой им светне в очите, — т.е. извърши грях спрямо написаното в упътването — че чак се изпаряват и изчезват яко дим… — разясни Ана.

— Стигнахме до две врати. Избрахме лявата, защото нещо тропаше откъм дясната; така и не узнахме какво беше. Вратата се оказа вход към огромен асансьор, за който си помислих, че е клетка за души. И добре че беше Ана…

— Какво пак аз?

— Ти… Ти… Ти си всичко!

— Какво беше тя?

— Мъчех се да открия пулта за управление върху стената… — въздъхна Ана, със зле прикрита усмивка на лицето.

— Толкова ли голям беше асансьорът?!

— Не. Беше само около стотина квадрата; обаче копчетата бяха скрити някъде в стената и АТ-1 — така се казваше асансьорът — ги извади чак след като разчете фотофиниша на влизането ни, тъй като се оказа че с Емил сме били пристигнали успоредно с точност до стотна от секундата.

— Като на Олимпиадата? А вие откъде разбрахте, че е разчитал фотофиниша?

— Той ни каза.

— Кой?

— Асансьорът.

— Говорещ асансьор?!

— Не точно. Май че само пускаше записи на говорещ човек.

— Аха. И аз съм правил записи.

— С тоя асансьор се изкачихме до 511-тия етаж (или пък слязохме на партера, ако „светещ“ е значело „нула“?) и се изправихме пред ярък безкраен черно-бял коридор… — претупа, набързо, Емил.

— 511 етажа?!

— И аз се учудих. — продължи Емил. — За пръв път се качвам на толкова висока постройка; е, ако „светещ“ е значело „единица“…

— А не само „съгласие“, както обясниха в упътването… — допълни Ана.

— Бил съм само на десетина етажни… — сподели Емил.

— А ти, Ричи? Ти откога си тук? — поинтересува се Ана.

— Може ли първо да си довърша историята? — помоли Емил, но Ричи вече бе започнал.

— Беше мрак, когато пред очите ми изникна ярък светещ коридор. Изглеждаше ми безкраен, а в същото време нямаше път назад… Нещо като шантава „безкрайна безизходица“… Поех по коридора и вървях, вървях, вървях… С отчаяние мислех за задъненото положение, в което се намирам и че вечно ще остана затворен там. Но изведнъж лампите угаснаха, сякаш бурята бе съборила електрическите стълбове. Представяте ли си, хрумна ми „надеждата“: „това е краят, най-накрая“! Но уви, не беше. Оправиха електричеството учудващо бързо: след една-две, или три-четири, или пет-шест, или десет-петнайсет минути… Всъщност бях загубил усещането си за време. Само помня, че постоянно си мислех: „Ето го краят. Свърши се. Най-накрая. Приключи. Край. Заключение. Стига толкова де!“, но, както казах, накрая не дойде краят, а токът. Но като че ли напрежението на мрежата бе спаднало и лампите мъждукаха и светеха с мъка; чувството беше както когато се чудиш: да угасиш ли крушките, или да оставиш жичките им да изгорят сами? Всъщност лампите се бяха превърнали в звезди и май че нямаха жички…

Сервитьорът, с големи модни черни очила, който допреди малко дремеше на една от масите, дойде да приеме поръчката.

— Какво ще желаете? — прекъсна разказа на Ричи той, докато поднасяше менюто над главите на гостите, с надеждата някой да го изтегли към себе си.

— Ти избирай. Ти разбираш от менюта. — обърна се Емил към Ана.

Тя разтвори черната папка и заралиства. На първата страница на менюто имаше дундеста бутилка с червеникаво-кафява газирана напитка; няколко червеникави напитки, няколко прозрачни и една жълтеникава. Втората страница започваше с варени картофи; под тях — салата от варени картофи с олио, лук, праз и кристалчета сол; под салатата — розов, препечен пилешки бут; под него — бяло пилешко месо; под него — свинско; под него — виолетово-оранжева гозба с черни кубчета с металически блясък. В горната част на третатата страница се набиваше на очи кръгла пита в цвят електриково зелено; а под нея бе залепена снимка на шестоъгълна синя поничка с ръждив сос. По нататък не успях да видя.

— Интересно кодиране. Няма нито имена, нито номера; храните са отбелязани само с картинки…

— И, за десерт, той е сляп… — промълви Ричи.

— Сляп!?

— Поръчайте, като ми описвате желанието си възможно най-образно. Недейте да казвате „картофи“, „домати“; или пък „първото отгоре, на втора страница“. Трябва да се изразявате цветно, картинно и без клишета; и, ако позволите, уважаеми гости, да си сляп не е грях.

— Не съм гладна. — хлопна менюто Ана и го поднесе на Емил.

— Всъщност и аз не съм. — той го върна в ръцете на сервитьора, без да го погледне в очите, както изисква доброто възпитание.

— Както желаете, уважаеми гости.

Сервитьорът пое папката и се оттегли да дреме на своята маса.

— И ние минахме през ярък коридор… — почувства съпричастност Емил.

— Нека той довърши. — прекъсна го Ана.

— Докъде бях стигнал?

— „Да угасиш ли крушките, или да оставиш жичките им да изгорят? Всъщност лампите се бяха превърнали в звезди и май че нямаха жички…“ — дословно припомни Ана.

— Бяха звезди, но странни, защото уж имаше мъгла и не се виждаше нищо друго наоколо, а някъде над мен мъждукаше светлина; и тези звезди бяха по-различни от онези, към които обичах да се вглеждам всяка нощ. Скоро открих, че се намирам до малък самолет, и в кабината му видях двама души, които сладко спят. Не знам защо, но ми изглеждаха много познати и поисках да се приближа до тях, да ги събудя и да ги попитам — те може би също ме познават и ще ми обяснят къде сме се срещали. Направих няколко крачки към самолета, но сякаш я видях… и тръгнах след нея. Ходихме малко и излязохме от мъглата. Влязохме в безкраен черен простор. Без нищо; нямаше нито една светлинка нито по земята, нито по небето. Навсякъде беше гъста черна непрогледна тъмнина и тя се изгуби в нея… Не я виждах повече до себе си и след малко — а може да е било и след много; не усещах времето — видях няколко светлинки. После разбрах, че съм влязъл в ресторант „Музика“; оттогава пея тук.

— Коя е „тя“? — попита Емил.

— Тя ли…

Ана го прекъсна.

— Недей да ни разказваш всичко. Нека да има работа и за фантазията ни.

— Ние пък се бяхме изправили пред ярък черно-бял безкраен коридор със задънен вход, поехме по него… — започна отново своя разказ Емил, но бързо остави думите да отшумят, защото внезапно загуби желание да разказва за някои подробности от случката.

— Да има работа и за моята фантазия, нали? — усмихна се Ричи. — Вие двамата?… Да не би да преча?

„Горе-долу. Не точно. Може би. И да, и не.“

— Не, приятно ни е, че има с кого да си поговорим. — каза Емил. — Коя е Дона?

— Момчета, може ли да не си говорите докато отида до бара? — намигна Ана и се запъти натам.

— Защо? Ще ти разкажем? — озадачи се Емил; Ричи обаче спазваше молбата й.