Ада

ГЛАВА 35

Емил изгълта последната капка от сладката червеникаво-кафява напитка.

— Има ли допълнително? — попита, весело, той, едновременно и Ана, и Ричи.

— Разбира се! С удоволствие ще изпия с вас още една чаша… — започна, въодушевено, Ричи.

— Ние трябва да вървим. — прекъсна го, тъжно Ана; тя бе отпила съвсем малко от питието си. — Нямаме време. И на мен ми е приятно тук, но времето ми… Но нямаме време. Трябва да покажа на Емил още някои неща.

— Защо се притесняваш за времето? Във вечността то няма никакво значение! — изненадано каза Емил.

Ана стана неохотно. Ричи се обърна към нея.

— Надявам се да се видим отново. Ще има ли такава възможност?

— Може би… — отвърна тя и замижа за няколко секунди.

— Разбира се, че ще се видим отново, Ричи. Беше истинско удоволствие да споделим последните мигове от безкрайната вечност с теб. — поздрави Емил.

Поетът с дрехи от ранното Възраждане погледна двете деца, докато се качваха на стълбите; начумери се, помисли и извади друг лист, който веднага почна да запълва.

— Къде ще ходим сега? — попита, с интонацията на любознателно момченце от детската градина, Емил.

— Трябва да те разведа из града.

— Град?!

— Да, в ада има градове.

— Гледай! Слънцето вече е изгряло! — изчурулика, внезапно, момчето, като видя светлина през входа на ресторанта. Вратарят, който пазеше входа, си беше отишъл. — Какви забележителности има в града?

— Много са…

— Например?!

Излязоха от подземното стълбище. Намираха се върху дълъг сив плочник, прорязан в еднообразна сива равна пустиня.

Ана не отговори на Емил и той се зачуди къде би могло да се е скрило слънцето, защото небето бе синьо и безоблачно, и навсякъде бе гола равнина, — с изключение на автобусната спирка до тях.

— Трябва да хванем автобус. Асансьорът ни е слязъл в покрайнините на града.

— За някакви изтезания ли са забележителностите? — улесни въпроса си Емил.

— Донякъде. Но не точно и не за всички. За някои тук е адът, за други е „Ада“, за трети е „ада“…

— „Адът“ е свързан с мъчения?

— Да. — поклати глава Ана, докато двамата сядаха на седалките на откритата чакалня.

— А „Ада“ трябва да е свързан с… Може би с езика за програмиране?! Нещо с програмиране!? Ех, съжалявам, че забравих онази книга в коридора…

Ана потръпна.

— Да, „Ада“ е нещо, свързано с програмиране. Но не съжалявай. Ако нещо или някой ти харесва, ще намериш начин да научиш повече за него и да бъдеш с него. Ако някога нещата не са се случили по начина, по който си смятал, че трябва да се случат, също не съжалявай, защото щом са се случили така, значи сметките ти са били грешни; въз основа на това знание би могъл да преустроиш предположенията си така, че следващия път да изчислиш вярно това, което смяташ, че трябва да се случи.

— Трудно е да харесваш нещо без да го познаваш; не зная как, но чувствам, че харесвам „Ада“, без още да съм го опознал като език… И искам да го опозная! Ти владееш Ада, нали? Какво си писала на него?

— Какво ли не… — прошепна, сякаш внезапно загубила сила, Ана.

— Добре ли си?

— Да…

— Защо си тъжна?

— За нищо…

Автобусът се задаваше от далечината с бясна скорост и цепеше пустошта като болид, спускащ светлинна диря по нощното небе.

Шофьорът наби спирачките на стотина метра от спирката, и паркира точно пред Емил и Ана.

— Този за нас ли е? — попита момчето.

Кола номер 999: черна, облепена с пъстри реклами на „Адски съобщителни системи АД“, „Минтел“; и на други фирми, но само тези запомних.

— Става. — отвърна, тихо, Ана, и двамата се качиха покрай разтворилите се пневматични врати във форма на хармоника.

Автобусът беше празен. Момчето и момичето седнаха на първата двойна седалка до вратата; близо до „космическите“ пневматични съскащи механизми, които отваряха и затваряха вратите.

— Закъде ще пътувате? — запита леко къдравият шофьор, докато набираше скорост.

— Към центъра. — съобщи за Емил и шофьора Ана.

Емил се бе загледал към информационно светодиодно табло.

Безкондукторно таксуване.

Цена 0.099999999999999 лв

Билети при шофьора.

— Ще ида за билети. — каза той, след като гребна с длан във вътрешния си джоб, измъкна две стотинки и се запъти към шофьора.

— Браво, браво. — засмя се шофьорът. — Примерни деца. Но няма нужда да ме карате да карам със сто и двайсет км/ч, като държа волана с една ръка. — усмихна се той. — По празниците всичко е безплатно, защото всичко е празно. Тия празници още никого не бях возил, и не бях сменил съобщението. — шофьорът бодна едно метално копче, което влизаше в зелена прозрачна пластмасова кутия, през която прозират контактите. Надписите на светлинното табло се промениха.

Честити празници!

Цена 0.000000000000000 лв

Билети: след празниците.

Емил така и така бе стигнал до кабината и — като любознателно момче, попаднало в самоходна машина — с удоволствие разгледа таблото, стъклото, кормилото, седалката, ръчката за смяна на скорости, педалите, ръчната спирачка.

— Харесва ли ти? — попита, усмихвайки се под мустак, шофьорът.

— Да. — призна момчето.

Над лявата половина на предното стъкло бе поставена табела: „Моля, не говори с пътниците, ако обичаш.“

— Колко вдига? — полюбопитства Емил, докато наблюдаваше показанието на цифровия скоростомер, което се бе застопорило на 120 км/ч.

— Целият може да го напълниш с души и пак върви.

— Имам предвид… — измънка момчето.

— Шегувам се. На писта вдига 160 км/ч, а по обикновени пътищата толкова, колкото виждаш.

— Как така? На писта за спускане ли?

— Не?

— Той е отскоро в ада. — подсказа на шофьора Ана.

— На тоя свят има по-особени ограничения, отколкото на оня. Не можеш да си караш с колкото си искаш, защото Заповедите не позволяват.

— Да бе, не виждам никой от „силите на реда“. Те са невидими, нали?!

— Правилно предполагаш. Невидими са и не могат пряко да се почувстват. Ние, душите, усещаме единствено следствията и страничните ефекти на действията им.

— Да бе?! Дай да сложим на автобуса реактивен двигател от самолет, та да видим дали няма да вдигне поне 400–500 км/ч?

— Не става. Ще му сложим, но щом е закачен на рейс, двигателят никога няма да може да достигне скорост над ограничението за рейса; на обикновен път ще набира до 120 км/ч, а на писта: до 160. Нито километър в час повече.

— Това е абсурдно?!

— Просто си свикнал на друга система… И аз бях така в началото; но, с времето, се приспособих и към тази.

— В „Ада“ съществуват не само градивни частици от рода на протони, неутрони, електрони, позитрони и т.н., но и предмети. — включи се Ана.

Емил се обърна към нея; гледаше я с изумени очи.

— Шантави измишльотини?!

— Не са… — тъжно възрази Ана. — „Ада“ е правен по-късно от оня свят, поради което използва усъвършенствани похвати за строеж на светове. Създателят на оня свят например е разхищавал паметта на поразия, като е описвал всички предмети с кварки, електрони; протони, неутрони и т.н.; на оня свят няма как иначе, защото, в действителност, на оня свят предмети като предметите на тоя не съществуват. Там предмети са само кварките, електроните, позитроните, мезоните, мюоните и т.н. Останалото са съвкупности от такива предмети. А в „Ада“ е различно. Освен това много от недоглежданията на оня свят са доогледани, изгладени и подобрени и, като цяло, типовете данни — частиците — са изградени върху други разбирания, с цел да се олекотят изискванията към изчислителната мощ на управляващото всички тези неща устройство.

— Чудна работа… — въздъхна Емил, докато четеше триъгълното флагче, люшкащо се на средата на предното стъкло.

„Антон: шофьор-изпитател“

Ана продължи да обяснява.

— На тоя свят съществуват много повече видове и много по-сложни елементарни градивни частици, отколкото на оня. Има градивни частици „автобус“, „спирка“, „врата“…

— А има ли вълни? — досети се да пита Емил, докато се връщаше на седалката до нея, защото електромагнитните вълни и гравитацията бяха странни неща за учените души от родния му свят.

— Има радио, но не е съвсем като на оня свят. — обади се отново Антон, защото Ана се бе умълчала.

А Емил се замисли — „Има ли значение как е устроен светът, ако си щастлив? Да, разбира се — ако си щастлив, защото си се стремил да узнаеш как е устроен той и си научил как да го променяш по начин, който ти носи радост…“

— А има ли любов? — рязко извърна темата той.

Шофьорът въздъхна.

— Вие двамата? Да не би да преча? Ако искате ще си спусна завесата? — предложи той.

Ана премигна с по-висока скорост, отколкото преди малко, и промълви.

— Любовта не е градивна частица нито на тоя свят, нито на оня. Тя не съществува в действителността. Ние си я измисляме, като свързваме съвкупност от предпоставки, условия и действия с това име…

— Искам да ти призная нещо по този въпрос. Аз пък мисля, че любовта съществува, защото смятам, че е седнала до мен! — самоуверено издекламира Емил.

Ана понечи да каже нещо, но друго нещо объркваше мислите й и тя не посмя да опита. Емил продължи.

— Търсих те цял живот, Ана. По-точно през цялото време, през което съществувам на тоя, или пък на оня свят. Щастлив съм, че съм в ада, защото срещнах теб в него, а на оня свят теб те нямаше, въпреки че не спирах да те търся. Тоя свят не е никакъв „ад“ — тържество на наказанието и страданието; защото си с мен. В този безкрайно скучен „ад“ не е скучно, дори когато всичко наоколо е безкрайна еднообразна сива пустиня, защото ти си безкрайно разнообразна личност. Дори не съм мечтал за такава съдба… Умът ми не си е позволявал и да сънува такава възможност: да ида в „ада“, а там да открия любовта на… живота си… Поне от страната на моите чувства?…

Ана бе прикрила очите си с длан.

— Преди си представях „нулевия цвят“ на черното, което видях, когато излязохме от онази болница. Но нямах никаква надежда, че ти ще бъдеш с мен, докато минавам през него. Че ти ще бъдеш причината за прекрасното усещане, което изпитвам сега, докато ти разправям тези неща… За тръпката… Времето от мига, в който те срещнах, до сега, беше най-щастливото през живота ми…

Очите на шофьора се насълзиха, като тези на Ана. Той искаше да слуша, но внезапно си припомни, че има да върши работа, и че завоят към тая работа е на един спирачен път разстояние. Гумите изсвистяха и рейсът достигна скорост нула малко преди завоя, до който имаше и спирка.

— Съжалявам, че трябва да ви зарежа на тази последна спирка; и аз бях забравил, че по празниците в ада има рали: рали „Сакар“. Ще участвам на него в клас автобуси. Но вие не се тревожете. Скоро ще мине колега и ще ви откара до града.

— Успех. — промълви, плахо, натъжената Ана, докато двамата с Емил слизаха от автобуса.

— Успех и на вас двамата. — намигна им шофьорът. — Сълзите от щастие са много хубаво нещо… Благодаря ви, че напълнихте с душите си моя празен автобус и ми подарихте няколко от тях… — довърши той, разчувстван, и отпраши към местоназначението си.