Ада

ГЛАВА 22

— Това е абсурдно. — възрази Емил. — Нима ние не сме част от събитията, които се случват на тоя свят? Ако монетата е подвластна на израждането във вероятностите, — водещо до повторение на първото събитие — то би трябвало и ние да сме. В такъв случай обаче, вероятно бихме престанали да съществуваме или съществуването ни би било много странно. Би било изродено като поведението на упоритата монета, която се е… влюбила в езито и не иска да се раздели с него.

„Влюбила…“ — помисли си Ана.

— Защо да не е вярно, че ние не сме част от събитията, случващи се тук? Възможно е ние да сме нещо друго; нещо външно и чуждо; да сме независими от аномалията.

— Ако е вярно, то по какъв начин взаимодействаме с тоя свят? Как така докосваме предметите, ходим, удряме, падаме… Докосваме се, виждаме, чуваме?

— Може би всичко се нагласява така, че да си мислим, че правим всичко това. Да си мислим, че се случва това, което се случва.

— Струва ми се нелепо. Сигурно някое невидимо същество хваща монетата, като я хвърлим, и променя величините, определящи нейния полет, за да се падне каквото според него трябва, така че да бъдем заблудени и да си мислим, че има вероятностно израждане…

— Защо да е нелепо? Това е добро предположение за начина на сбъдване на израждането.

— Но това са глупости?!

— Не вярваш ли във вълшебствата? В чудесата? Те съществуват.

Емил се съсредоточи в кафявите очи на Ана и разфокусира погледа си.

— Вярвах… Докато не пораснах достатъчно, за да разбера колко съм се лъгал. И докато не се уморих да страдам, докато очаквам вълшебството да се случи…

— Когато вярваш в във вълшебства не се залъгваш. Ако то не се случва, значи още не си достоен да го срещнеш.

— Да, най-лесно е да се самообвиняваш, че „не си достоен“… Чудесата са прекалено нагласени, за да съществуват.

— Откъде знаеш с каква мяра да мериш?

— Мярата на опита — за да има чудеса и вълшебства, е необходимо вселената да работи много изчанчено и неестествено спрямо начина, по който работи когато чудеса не съществуват. Ако не съществуват чудеса, е достатъчно да нагласиш света един-единствен път, — когато го създаваш — а по-нататък той сам върши всичко. Ако съществуват чудеса като вероятностното израждане, тогава би трябвало да нагласиш и разумни сили, които непрестанно да наблюдават определени измислени свойства — като това дали се е паднало ези или тура — и зорко да следят дали тези свойства вървят по желаните от тях пътища. Ако не вървят както трябва, според преценките им, вълшебните разумни сили трябва да се намесват и ще да поправят нещата; но по тайнствен начин, по който другите не могат да ги усетят…

— Какво му е неестественото на такъв свят? Сам си си втълпил какво е естествено и не искаш да приемеш друго.

— Понякога искам да вярвам, но не когато това означава да се заблуждавам с глупости.

— За да вярваш не е необходимо да се заблуждаваш. Надеждата ти дава сила, дори когато единствената полза от нея е да има за какво да си мислиш преди края.

— Преди края, който е начало на безкрая. За някои безкраят е раят, а за нас краят ще е тоя безкраен ад…

Емил отново се омърлуши и сведе поглед към стъпалата на Ана.

— Не е безкраен! Хайде, вместо да философстваме, по-добре да тръгваме да видим къде свършва коридорът!

Ана дръпна Емил за ръката и ободри отчаяната му физиономия.