Ада

ГЛАВА 20

„От една клетка, в друга…“ — помисли си Емил и усети как хладната тръпка на отчаянието заледява душата и смръщва веждите и устните му. —

— Ще опитам да я отворя… — рече, сломен, той.

„От една клетка на паметта, в друга…“ — помисли си Ана. Тя се боеше, че ще бъде невъзможно да отворят вратата, имайки предвид поведението на обкръжаващата ги действителност до момента.

— Ще ти помогна. — рече тя.

— Няма смисъл да ми помагаш. „Мога и сам да разбера, че е безнадеждно залостена.“

Емил се озъби на сребристата, огледално излъскана врата, в която се оглеждаше и приятелката му, и яростно задърпа пръстеновидната хватка, помагайки си с неголямата тежест на тялото, отпуснато назад за допълнителна теглителна сила. Борбата се оказа безсмислена — вратата не мърдаше дори на половин косъм. Хватката обаче, малко по малко, поддаваше, и накрая се отскубна от основата си. Под действието на собственото си усилие Емил полетя назад, стиснал дръжката в ръце, и се хлъзна, по гръб, на пода пред Ана. Тя не опита да го хване, защото знаеше, че няма да успее да удържи тежестта му; а ако бе посегнала, и двамата щяха да паднат, без тя да допринесе с кой знае какво той да не падне лошо, ако полетът му клонеше към лошо падане. А може би би било хубаво да паднат заедно, дори да е имало опасност и двамата да се наранят?

— Добре ли си?

— Нищо ми няма, ако не броим, че усещам признаци на вбесяване. — с безпомощна интонация проплака Емил.

Плаха безкрайностна безпомощност блъскаше по вратите на съзнанието и на Ана, но нейното бе по-силно.

— Нали… Нали… Нали сме двамата? — потърси преграждения срещу нея тя, и подаде ръка на Емил, за да му помогне да стане.

Младежът се насили да се усмихне.

— Ти си единственото, заради което момче като мен намира смисъл да се изправи пред безкрайния черно-бял коридор без изход, вместо да потъне в мрака на черната му половина…

Девойката се усмихна горчиво и сложи ръка на рамото на младежа.

— Ще намерим изход. Няма начин да не успеем. Занимавал ли си се с Физика на вратите, входовете и изходите?

— Май че не. — постоплен, от ръката и усмивката й, отвърна отчаяният Емил.

— Според един от принципите й, ако има вход, то задължително има и изход, защото ако влезеш през входа, то той се превръща в изход.

— Но този вход вече не е изход…

— Човек никога не бива да бъде уверен в лошите си предчувствия. Колкото и показания за зле отиващите си предчувствия да притежаваме, винаги трябва да вярваме, че грешим, защото нищо не се знае със сигурност, докато не се случи.

— Красива неизпълнима надежда…

— Защо? Загубиш ли вярата в благополучния завършек, губиш и сили да се бориш за постигането му. Трябва да вярваш, дори да си в най-безизходното положение.

— Защото в безизходицата нямаш друг избор…

— Виж мен — аз съм уверена, че ще намерим изход от тук! А ти не си — значи има избор.

— Радвам се, че ти си уверена, защото си едничката ми надежда… Не вярата, че ще намерим изход…

— Още дори не сме тръгнали да го търсим. Стегни се! Провесил си нос и още малко ще заплачеш, без да си направил усилие да се увериш, че има за какво да го правиш. Не се ли… Не бива да изглеждаш така пред мен.

— Не бива… — призна си провесилият нос. — Защото момчетата не плачат, нали?

Не плачат тези, които не ги боли толкова, че слъзните им жлези да се задействат и да започнат да изливат скръбта през сълзите… Онази горила с плакатите сигурно никога не би се опечалила толкова, ако ще да се намираше не в началото, а по средата на безкраен коридор…

— Онази горила беше дивак, а гърдите му бяха по-големи отколкото на някои жени. Сбъркал е върху какви полови белези да наблегне, защото се мисли за мъжкар, а не за мъж.

— Аз не съм „мъж“, а такъв, какъвто съм. Когато съм тъжен малко повече, отколкото сега, плача, защото ми се плаче. Не знам защо… Сълзите текат по собствена воля — не защото искам или не искам… Знам, те са отрицателен показател пред другите; може би пред теб. За скапано съжаление нямам проклетата им схема на действие, нито имам представа на какви точно принципи работят; а дори и да имах, едва ли бих могъл да ги променя така, че да намаля чувствителността им… — издекламира момчето.

— Сълзите не са отрицателен показател. Не исках да те засегна, а да те убедя да не си тъжен сега. Имаш мен до теб?! — настоя Ана и прегърна Емил, който постигна една от основните цели на поведението си, макар да не го съзнаваше.

— Страх ме е, че те срещнах тук и че се намираме в положение, в което от едната страна сме в задънен коридор без изход, а от другата — пред безкрайността…

— Колко пъти да ти казвам да ми се довериш?! Сигурна съм, че коридорът не е безкраен и ще намерим изход.

— Добре де, ще намерим изход. — съгласи се Емил и отново призна пред себе си, че Ана умее да го успокоява, каквото и да му говори. — Първото, което ми хрумна, като отвори вратата на асансьора, беше че се намираме в болница. — той взе да връща нормалния си облик.

— Имаш право, че прилича на някои болници, но черно-белите, блестящо излъскани, стени ми се струват пресилено кичозни за такава… — намигна Ана.

— Да… — подсмихна се, под мустак, отчаяният младеж. — Играеш ли шах? — второто, което му мина през ум, при вида на карирания под.

— Интересна игра, но малко омръзва.

— С кои фигури ще играеш? — попита Емил.

— Все едно.

— Тогава най-добре да хвърляме жребий.

— Добра идея.

Емил заровичка във вътрешния джоб на якето си и имаше късмета да открие в него цяло богатство от сребристи 20 стотинки. Заподхвърля ги, за да въведе монетата в работен режим.

Първият от пробните опити излезе ези. И вторият, и третият, и четвъртият;… и десетият път.

— Пада се все ези! Жребият няма да е честен така.

— Не се пада все ези, а само десет пъти. Дай на мен.

Ръката на Ана метна стотинката: ези. И пак: ези. Още веднъж: ези. С другата ръка: ези. Отново: ези. Така, че да се търкулне по пода: ези. Пак да падне на пода: ези.

— Попаднали сме във вероятностно-изродена област от времепространството. — заключи тя.

— Седемнайсет езита поред… Досега съм хвърлял шест, най-много седем, но седемнайсет не съм виждал никога през живота си… Осемнайстото може да се случи тура.

Осемнайстият път бе опит на Емил така, че монетата да се успокои на пода: ези.

— Имам лошо предчувствие. — рече той.

— И аз.

— Какво е твоето?

— Ти първи каза.

— Но ти си момиче; отстъпвам ти правото.

— Затова трябва да ме послушаш.

— Боя се, че сме близо до безкрайността. Може би коридорът е така устроен, че за да се получи статистически най-вероятното разпределение между събитията, е необходимо да се случат наистина безкраен брой събития. Преди броят да достигне безкрайност, е възможно да се случва само едното от събитията, а след като броят на едното от двете събития достигне безкрайност, започва да се сбъдва само второто.

— Може би имаш право, но според мен допирът с безкрайността би трябвало да предизвика друг вид израждане: „ези“-то и „тура“-та да се редуват съвършено съгласувано: ези, тура, ези, тура…; или огледалното му: тура, ези, тура, ези; защото средностатистическото разпределение на събитията би трябвало да бъде най-равномерното във вселената.

— Какво според теб, тогава, може да представлява аномалията, която наблюдаваме? — Емил хвърли още веднъж стотинката и я улови в дясната си ръка: ези.

— Може би не се намираме близо до безкрайността, а до крайността. Събитията тук са крайни и напълно предвидими.

— Събитията навсякъде са напълно предвидими.

— Но трябва да познаваш и владееш предпоставките в подробности, до които целенасочено си създаден да не можеш да достигнеш. А тук, ако имаме смелостта да направим толкова силно обобщение от една стотинка, — Ана я взе от Емил, подхвърли я, и с периферното си зрение отчете, че пак се е паднало ези. — може би съществува клас от събития, които са предвидими с вероятност едно и могат да бъдат предсказани чрез постижимите от нашето разбиране предпоставки. Помниш ли в какво положение се намираше монетата, когато я хвърли за първи път в коридора?

— Тура.

— Сигурен ли си?

— Виждам го като на снимка.

— А какво се падна след първото хвърляне?

— Ези; вече към двайсет пъти…

— Следователно първото събитие е било в съгласие със статистическото разпределение — от тура е станало ези. После вероятностното израждане е предизвикало повторение на първата случка, която е спазвала законите на случайността.