Алкохолна идилия

Алкохолна идилия

Господин Ходишек безспорно не беше никакъв алкохолик, тъй като изпиваше само две чаши бира на ден. Той беше порядъчен човек, който се грижеше добре за семейството си. Единствената му слабост, цялото му нещастие бяха тези една-две чаши бира на ден. Да, казвам „нещастие”, защото сега ще видите какво произлезе от това.

В ръцете на госпожа Ходишкова попадна една диплянка на дружеството за борба с алкохола. Това е онази ужасна общност за борба с алкохолизма, чиито усилия са винаги напразни, защото все едно че води битка с многоглава ламя. Ако успее да отсече една глава на ламята, израстват нови десет; ако успее да убеди двама пияници да станат въздържатели, на мястото на всеки въздържател се появяват нови десет пияници, готови за битка в името на алкохола.

Но дружеството за борба с алкохола е неуморно, макар че по време на неговите лекции за пагубното влияние на алкохолизма слушателите пият бира и само пред лектора има бутилка със сода.

Именно дружеството за борба с алкохола провъзгласи, че всеки, който пие дори само една чаша бира, е алкохолик, чийто ум е затъпял, който оглупява все повече, и че една чаша бира на ден е напълно достатъчна, за да стане човек в продължение на една година пълен идиот. По-нататък в диплянката най-подробно беше описан случаят с един чиновник алкохолик, който също не правел нищо кой знае какво, само дето си пиел своята чаша бира на ден.

И както си пиел така ден след ден чашата бира, мозъкът му започнал все повече да се замъглява, постепенно човекът напълно загубил представа за задълженията си и тъй като вътрешните му сили отслабнали, не можел вече да си помага финансово с хонорари за извънредна работа, които допълвали скромната му заплата, далеч недостатъчна, за да издържа многобройното си семейство. Бедата вече се била настанила в това иначе така мирно и спокойно семейство, а той все така продължавал да пие своята проклета чаша бира, нехаейки за риданията на жена си и децата си, които все повече изнемощявали от глад. Стигнало се дотам, че за да може да пие редовно своята чаша бира, той посегнал на поверените му служебни пари, измамил фирмата си със значителна сума, бил разкрит, хвърлен в затвора и семейството му било напълно съсипано, а когато излязъл от затвора, заклал жена си и децата си с брадва, с което довършил ужасното дело на алкохолизма.

Когато прочете тази история, госпожа Ходишкова се разплака, защото според всичко това нейният мъж също беше алкохолик. На друго място в диплянката тя прочете, че оглупяването може да стане не изведнъж, а постепенно и че може да бъде установено само ако нещастната жертва на алкохолизма бъде внимателно наблюдавана.

Когато същия ден съпругът й се върна за обяд, госпожа Ходишкова, изпълнена с тревога, започна внимателно да го наблюдава дали не оглупява. Цялата изтръпна, когато той, загледан в новата крепонова блузка на една от дъщеричките си, каза небрежно: „А, хубава басмичка…”

Сега тя си спомни и други подробности от изказванията на мъжа си, на които преди не беше обръщала внимание. Спомни си например как преди около половин година той говореше нещо за това, че не е лошо да се сготви пушен език с полски сос, застроен със заквасена сметана, но щом тя споменеше нещо за това какво се носи през този сезон, нейният окаян алкохолик казваше само: „Е, какво се носи, много важно! Я по-добре да слагаме масата…” Сърцето й се сви, когато си припомни всички тези подробности, и вглеждайки се в съпруга си, тя търсеше да открие в него онези черти, характерни за алкохолния идиотизъм, или поне зачатъците на глуповатата усмивка, която се появява при слабоумните.

Господин Ходишек наистина се усмихваше с доволната усмивка на човек, който си е похапнал добре, но тази усмивка беше истинска мъка за госпожа Ходишкова. Да, вече нямаше съмнение, че господин Ходишек се видиотява.

Изминаха три мъчителни дни, през които тя продължаваше да наблюдава все същата усмивка, както и блаженото изражение, с което той след обяда потапяше мустаците си в първата чаша бира, а вечерта — във втората и последна чаша.

Ако човек става алкохолик и се видиотява от една чаша, то какво ли става с него при втората, та той тогава е двоен алкохолик!

Госпожа Ходишкова ходеше като замаяна и мислеше само как да спаси мъжа си от гибел и семейството си от пълна разруха.

За щастие на четвъртия ден в ръцете й попадна един вестник, в който прочете следната реклама: „Призракът на алкохолизма витае над вашето семейство. Ако не се намесите, съпругът ви може да се превърне в убиец, подпалвач, грабител… В пристъп на алкохолен делириум той може да избие и вас, и вашите дечица! Как можете да предотвратите това? Доверете се на аптека „Кароли” в Лугач, Унгария, която ще ви изпрати с наложен платеж или срещу пощенски запис от 5,80 крони бутилка със специална ракия против пристъпи на лудост у алкохолици. Сутрин, обед и вечер капвате от нея по четирийсет капки в любимия ликьор на съпруга ви. За четири месеца той е излекуван! Внимание — да не се слага в бира!”

Госпожа Ходишкова изпрати 5,80 крони, получи бутилката и по време на обяда попита съпруга си кой е любимият му ликьор. Тук трябва да споменем, че в това отношение господин Ходишек беше пълен въздържател и през целия си живот не беше вкусвал ликьор. Затова категорично заяви, че не желае и да чува за каквито и да било ликьори. При това така погледна жена си, че за нея стана съвсем ясно, че окончателно се е видиотил и никак няма да е лесно да бъде излекуван. „И все пак, няма ли да си пийнеш малко вишновка? Съвсем мъничко, няма да ти навреди. Напротив, ще ти подейства добре, ще подсили апетита ти и за ядене, и за работа!”

Тя отиде в кухнята и плачейки наля в чашка за ликьор вишновка, и добави вътре четирийсет капки от вълшебната ракия против пиянски пристъпи на лудост. После си избърса сълзите и занесе вишновката на съпруга си. Той я гаврътна, облиза се и поиска още една.

Лечението наистина протичаше много ефективно. Господин Ходишек изпи след обяда десет чашки, а след вечерята — двайсет. На другия ден след обяда изпи двайсет, вечерта — трийсет. А на третия ден на път за канцеларията вече се отби в кръчмата.

Наистина е много тъжно, като се замисли човек докъде могат да го докарат две чаши бира на ден. Тогава не може да му помогне дори ракията на „Кароли” против пиянска лудост. И особено тъжно доказателство за това е именно случаят с господин Ходишек, който в края на третия месец от лечението си заля с газ себе си, жена си и дечицата си, подпали своите и техните дрехи и изгори цялото си семейство.

Стачката на престъпниците

Естествено, за това отново бяха виновни социалдемократите. Техните издания постоянно разпространяваха възвания за класова справедливост, техните оратори призоваваха равноправието, което законите постановяваха на теория, най-сетне да бъде приложено на практика! Тези изисквания стигаха толкова далеч, че когато в един бижутерски магазин една баронеса по погрешка тайно пъхна в джоба си няколко скъпи диаманта, същите тези издания призоваваха тя да бъде осъдена като най-обикновена крадла, като че ли баронесите не могат да имат пристъпи на клептомания в такива случаи. Също така, когато един граф от учените среди организира конкурс, при който различни негови кредитори и служители загубиха някакви си мизерни няколко милиона, пак тези печатни органи се осмелиха да настояват негова светлост да седне на скамейката на подсъдимите и когато това не стана, започнаха да подстрекават народа срещу правосъдието и съдилищата.

И така се стигна дотам, докъдето трябваше да се очаква, че ще се стигне! Престъпниците сметнаха, че правосъдната система не е справедлива спрямо тях, че с тях се отнасят не както трябва, и това доведе до едно уникално в човешката история събитие, което — и читателят сам ще се убеди в това — имаше изключително сериозни последствия за държавата. Един ден, или по-точно казано — една нощ, без знанието и разрешението на полицията по ъглите на улиците се появиха плакати, с които престъпниците оповестяваха, че започват всеобща стачка! Това беше последното им незаконно действие. И след него — край на престъпленията. Стачката трябваше да продължи дотогава, докато законите относно равноправието на гражданите не започнат да бъдат прилагани до последната им буква.

Порядъчните граждани бяха болезнено засегнати, когато видяха със собствените си очи как отначало държавните органи подцениха тази акция.

Полицейските и съдебните служители излязоха в отпуска, като потриваха доволно ръце и обещаваха, че ще направят всичко възможно, за да удовлетворят исканията на стачкуващите. Те си знаеха, че до края на живота си няма да имат възможността да преживеят такива прекрасни мигове. Държавните чиновници прекарваха цели дни по кафенетата и от нямане какво да правят четяха вестници. Но ето че започнаха да се проявяват първите резултати от стачката. Журналистите, които са си престъпници по рождение, бяха солидарни с останалите и не прегрешаваха дори в най-малките подробности. И когато господин главният прокурор прегледа и вестник „Народно право”, и „Жар и коприва”, в които се надяваше да прочете нещо за себе си, но не намери нищо, той гневно ги захвърли и каза:

— И тия са толкова досадни, колкото „Пражки държавен вестник”!

От този момент нататък започна да го измъчва страхотна невроза. А когато съставяше отчета си в края на тримесечието и в графата „брой на обвиняемите” написа нула, в графата „брой на подадените жалби” — пак нула и в графата „брой на осъдените” — още една нула, той плесна с ръце и се обеси.

Неврозата се ширеше все повече. Тя беше породена от скука и безделие. Зданието на областния наказателен съд опустя и входът му се покри с паяжина. Изведнъж започнаха да стават страшни неща. Всички сътрудници на рубриката „Из съдебните зали” в ежедневниците бяха уволнени. Тогава те единодушно решиха да прибягнат към взаимопомощ. Основаха дружество за подпомагане семействата на затворниците и започнаха да събират обществени средства за тази цел. Уставът на дружеството гласеше, че семейството на един затворник ще получава неговата заплата в двоен размер по време на целия срок на излежаване на присъдата му. Читателите на рубриката „Из съдебните зали” пък основаха още едно дружество за парични пожертвования, за да помогнат също на издателствата на вестници, така че сега можеше да бъде съобщено, че на семействата на затворниците ще се изплаща заплатата не в двоен, а в десеторен размер. Но и това не сломи упоритата организация на престъпниците. Най-голямата беда сполетя „Народна политика”. Този вестник, както е известно, не публикуваше нищо друго освен информация за престъпления и сега трябваше да излиза без никакъв текст, целият беше изпълнен само с реклами. Когато стана ясно, че по този начин средствата му намаляват, издателството се реши на знаменателен хуманитарен акт и обяви, че ако бъде извършено престъпление и причинителят му бъде осъден, то ще заплати на неговото нещастно и невинно семейство сумата сто хиляди крони. Но и това не помогна.

Най-сетне на един прокурор му хрумна идея, чрез която според него щеше да се намери изход от тази окаяна ситуация. Той изиска от архиепископията списък на всички свещеници и нареди да се обискират по азбучен ред домовете им и да се извърши стриктна проверка на техните документи и счетоводни книжа. И зачака резултата. Но резултатът беше направо поразителен: дори свещениците вече не крадяха!

Защитниците по наказателните дела нямаше какво да правят. Нямаха клиенти. Все пак искаха да се погрижат поне за бъдещето. Добре разбираха, че вестниците ще се нахвърлят като лешояди върху всеки случай на престъпление и че той ще представлява великолепна реклама. Затова най-известните и най-скъпо платени адвокати заявиха, че отсега нататък ще се явяват в защита на всеки клиент безплатно. А по-младите, които тепърва трябваше да си създават репутация, обещаваха чрез вестниците парично обезщетение на онези, които ги наемат за защитници. Но тези млади защитници не бяха богати, вследствие на което предлаганите от тях суми не бяха високи, пък и организацията на престъпниците беше много упорита, така че и този опит се провали напълно.

В дирекцията на полицията цареше отчаяние. Всички служители там си клатеха краката. Тогава полицейският началник, който беше и кралски съветник, издаде заповед полицаите да залавят мухите в канцелариите, за да не губят форма. Но господин кралският съветник се грижеше и по други начини да се справи с положението. Вестниците съобщиха например, че е имал много важна среща с водачите на студентите от немската общност. На следващия ден те трябваше да излязат на демонстрация.

„Е, все ще можем да арестуваме неколцина от народните социалисти — смятаха някои — и така ще решим проблема”.

Но демонстрацията мина без много шум и никой не й обърна внимание. Всичко се проваляше. В дирекцията на полицията отчаянието растеше. Ако трябва да си кажем истината, за това имаше и друга причина. Там бяха решени да дадат под съд дори полицаи, които биха престъпили закона, ако евентуално проявят излишна строгост, отнасяйки се жестоко към гражданите или удряйки без причина хората. В дирекцията на полицията на града, за който пишем, беше добре известно, че в не толкова далечното минало такива случаи ставаха най-малко по сто на ден! Но сега и тези очаквания не се сбъднаха и в господин кралския съветник започна да се надига подозрението, че полицейският личен състав също принадлежи към организацията на престъпниците.

После му хрумна една спасителна идея. Ще обвини полицаите, че са се съюзили с престъпниците! Добре, но нямаше доказателства. Единственото обвинение, което можеше да повдигне срещу тях, беше, че преди са вършели престъпления, а сега вече не вършат такива. Но при такова деяние не можеше да се възбуди съдебно преследване.

Уважението към съдиите и чиновниците на наказателния съд започна бързо да се топи. Всички знаеха, че те получават заплати, без да работят. Когато в кръчмата влезеше някой от тях и кажеше, че е член на съдебния наказателен състав, хората започваха да се местят по-надалеч от него и нещастникът можеше да прочете по лицата на всички посетители следното: „Ето още един от ония, дето нищо не работят, а само подяждат нас, данъкоплатците”.

Така че служителите от прокуратурата вече не смееха и на улицата да излязат.

В парламента беше направено предложение всички длъжности и ведомства, свързани с прокуратурата и наказателното съдопроизводство, да бъдат премахнати по възможно най-бързия начин, тъй като не извършват никаква дейност.

Нещата отиваха на зле. Това беше последната капка, с която чашата преля. С решаването на проблема се зае правителството. Всички затворници, които излежаваха дългогодишни присъди, бяха амнистирани и пуснати на свобода. Те не бяха разбрали за стачката и съществуваше надежда да станат стачкоизменници. Но стачкуващите имаха край всички затвори стачни постове, които веднага обясняваха на освободените каква е работата, и ги предупреждаваха да се пазят от стачкоизменничество. Акцията на правителството претърпя пълен крах, дори ситуацията се влоши още повече, защото сега всички управления на затворите, както и техните чиновници и служители станаха излишни.

Известно време доста настойчиво се предлагаше да се отпуснат държавни стипендии на престъпниците. От аграрната партия поискаха да се субсидира всяко престъпно деяние, но след по-сериозно обмисляне това предложение беше отхвърлено.

Междувременно наближаваше денят, когато на заседание на парламентарната комисия трябваше да се разгледа предложението за премахване на всички наказателни съдилища, на прокуратурата, полицията, затворите и техните управления. Но на предния ден пред двореца на генерал-губернатора още от сутринта се изсипа многохилядна тълпа, начело на която вървяха четирима мъже. Първият беше председателят на наказателния съд, който държеше дълъг прът с прикована на върха огромна табела „Дайте ни работа!”. До него, свъсен като буреносен облак, крачеше главният прокурор, който носеше гигантски плакат „Стига безработица!”. Главата на полицейския началник беше засенчена от интересния надпис „Само работата облагородява човека!”. И най-сетне, председателят на адвокатската гилдия бършеше потно чело, залитайки под тежкото бреме на надписа „Върнете ни престъпниците!”. След четиримата напираше вълна от съдии, секретари, следователи, съдебни чиновници, полицейски чиновници, практиканти, стажанти, прокурори, адвокати, накратко — представители на всички съсловия, засегнати от стачката на престъпниците.

Гореспоменатите четирима господа оставиха плакатите си и влязоха в губернаторския дворец. Полицаите, които не взеха участие в демонстрацията, тъй като настоящото състояние на нещата напълно ги удовлетворяваше, оглеждаха с нескрито любопитство тези доста особени демонстранти.

И ето, четиричленната делегация отново се появи пред входа на двореца. Председателят на наказателния съд вдигна пръта със своята табела и я размаха в знак на това, че иска да съобщи на множеството резултата от посланическата мисия. После с треперещ от гняв глас извика:

— Той не ни прие!

— Чухте ли? Не ги е приел! Ах, този…! — забуча тълпата и хиляди стиснати юмруци се размахаха срещу губернаторския дворец. Вдигна се страшна врява, чуваха се крясъци, ругатни, няколко камъка полетяха право към прозорците на жилището на негово превъзходителство.

Полицаите осъзнаха, че ако и сега не се намесят, ще извършат престъпление. И тъй като вече не вършеха престъпления, започнаха да се намесват. Дори Прага не беше виждала такова сбиване! Главният прокурор строши своя прът с плаката в главите на полицаите, а началникът на полицията изскубваше перата^[1] от полицейските шапки, сякаш беше народен социалист. Тази позорна бъркотия завърши с арестуването на петстотин души, предимно висши държавни чиновници и известни адвокати.

На другия ден колоните на вестник „Народна политика” отново бяха запълнени, а съдилищата имаха изобилие от работа. Повечето нарушители на обществения ред бяха освободени, тъй като бяха действали в състояние на временно помрачаване на съзнанието. Само неколцина по-малко известни личности бяха осъдени да платят парични глоби от пет до десет крони. Но същия ден приключи и стачката на престъпниците. Те разбраха, че не е трудно да бъдат заместени. А присъдите, раздадени на онези, които ги бяха заместили, ги убедиха, че не могат да постигнат равноправие за всички граждани. Бяха загубили стачката.

Така в страната, където се разиграха тези събития, равноправието на всички граждани пред закона продължи да съществува само на хартия.

Чашка черно кафе

Чернова

Етюд за едно действащо лице, изигран от Ярослав Хашек през 1910 година (?) като импровизация по време на вечеринката на Пражкия клуб в обществения дом

Действащи лица

К е л н е р ъ т В а ц л а в, бунтар

П р о ф е с о р Д е л т а, реалист

Б р а т Е в с е в и й, павликянски монах

Е л и ш к а Р а й с к а, учителка

I акт

Сцената представлява кафене с две масички, на които има по една чаша с вода, кибрит, клечки за зъби. На закачалката висят рамки с вестници.

К е л н е р ъ т (подрежда вестниците в рамките). Вечно имам много работа, вечно! Толкова много вестници излизат! Като че ли напук, за да ми се откъснат ръцете тука с тях! Добре, че идват толкова малко посетители. Но това изобщо не ме учудва. Кафето, което правят тук, не става за пиене. Просто не е за вярване как едно такова кафене толкова умело може да изнудва клиентите си! Не казвам, че е лесно, понеже тук почти не влизат клиенти. Така че шефът ми, този вампир, като не може да изсмуче кръвчицата на клиентите, изпива моята! Непрекъснато съм зает с нещо, заплатата ми е ниска, а бакшиши няма! Но това дори ме радва, защото бакшишът всъщност е обида. И все пак не е хубаво, когато никой не те обижда по такъв начин. Какво да правя? Ще отида в кухнята и ще си подремна. Вярно, там е студено, понеже кафето го топля на спиртника, но пак е по-топло от тука. Пък този вампир, шефът, не ми позволява да обслужвам клиентите в кожух. Впрочем трябва да отбележа, че и бездруго нямам кожух. (Излиза отляво.)

II акт

П р о ф е с о р Д е л т а (влиза отдясно в плащ с къса пелерина). Кафенето изглежда добре, но не е много топло. Няма да си свалям плаща. Та какво би станало, ако някой ми го открадне или най-малкото го размени със своя по погрешка?! Чувал съм за какви ли не случаи! (Сяда.) Ама как е възможно да няма никого тук?! (Чука по чашата с вода и вика.) Дайте ми чаша черно кафе! Много добре ми е известно, че това е вредна напитка, но пък действа успокояващо. А аз искам да се успокоя. Докато чакам, ще прегледам вестниците. (Прехвърля вестниците.) Как е възможно да нямат нашия ежедневник за педагогика, философия и естетика?! Другите вестници не ме интересуват. (Пак чука по чашата с вода и вика.) Ще донесете ли най-после това кафе? От гледна точка на един реалист е нелогично да седя в кафене, в което липсва най-същественото нещо, тоест кафето. А че липсва, е очевидно, защото, колкото и пъти да виках, не ми донесоха кафе. Плаща! (Чука по чашата.) Пак не идва никой. Тогава ще оставя парите за кафето на масата и ще си вървя. (Излиза отдясно.)

III акт

К е л н е р ъ т (влиза отляво). Какво обичате? Сигурен съм, че тук имаше някой, чух го. Ами да, оставил е пари за кафето. (Събира монетите.) Пак няма бакшиш — бил е някой стиснат. (Покланя се.) Благодаря ви най-учтиво, господине. Когато някой ми поръчва кафе, мой основен принцип е да не прибързвам! В хотел „Де Сакс” един келнер от бързане паднал в асансьорната шахта. (Избърсва масата.) Бърза работа, но зле платена. Нямам нищо против да обслужа порядъчните посетители, но човек трябва да е наясно, че става дума най-вече за откачени типове, които са пълни с чудатости. И освен това: келнерът не бива да забравя дори и на стари години да си пази силите и свежестта, за да издържа в борбата с шефа. Според мене клиентите са необходимо зло, към което човек трябва да се отнася с достойнство, за да не загуби своя характер на уверен в себе си келнер. Затова с удоволствие обслужвам посетителите, но обикновено идвам късно. Ами няма да си счупя краката от бързане, я! Познавах един оберкелнер от Жижков, който си счупи краката от бързане и после трябваше да го коват с пирони. Но вече не можеше да работи както преди. Знам, че работата е най-вредното нещо, и затова трябва да бъде ограничавана по законен път. А клиентите поръчват ли, поръчват! Впрочем тук няма клиенти, затова мога да ида в кухнята да си подремна! (Излиза отляво.)

IV акт

Е в с е в и й, п а в л и к я н с к и м о н а х (влиза отдясно). Бог да ви благослови! Видях, че тук пише „Кафене”, и затова си казах: „Да изпия едно кафе, щом съм на път”. Аз съм от ордена на павликяните в Крънков, хората ни се присмиват, че сме чернодрешковци, така че едно черно кафе няма да ми навреди… Кафето е Божи дух, нищо, че е дошло от мюсюлманите. Ние, католиците, се помирихме с кафето чрез духовния химн: „Черното трябва да е черно…”[2] Пък и по принцип и арабите са наши братя и като се прибави делото на мисионерите, Арабия също може да стане католическа. Малко кафене — може да има и момичета. Едно черно… черно момиче? Не! Едно черно кафе, моля! А може да долети едно черно птиче и да седне в скута ми. Много странно обслужване… По дяволите! Какво става с това кафе?! Виждам, че никой не идва и кафе не носи, и момичета няма, тогава ще отида на друго място. Ще им оставя тук поне една молитвичка. (Оставя на масата листовка с отпечатана молитва и излиза отдясно.)

V акт

К е л н е р ъ т (влиза отляво). Даа, не ми се е сторило! Пак е идвал някой. И си е тръгнал, без да плати. Оставил е само една молитвичка. Ама че клиент! За такива няма нужда дори човек да става от мястото си. Сигурно е искал кафе и ще си го получи някъде другаде, какво да му бера грижата! Всеки идва тука и поръчва ли, поръчва, а аз мога да си строша краката от бързане, нали? По-добре да ида да полегна малко. (Излиза отляво.)

VI акт

Г о с п о ж и ц а Р а й с к а (с шапка и пелерина влиза отдясно и сяда на масичката). Най-после намерих малко уютно местенце, където с чашка черно кафе ще мога да подредя впечатленията си от пътуването. (Извиква към лявата страна.) Моля, едно черно кафе! (Вади от чантата си лист хартия и писалка и се замисля.) Значи бях в Шумава с колежки учителки. (Чете.) „Прелестното утро, което се пробуждаше в горите…” (Чука по чашата с вода.) Моля, донесете ми кафето, нека да е черно! (Чете.) „…което се пробуждаше в горите”. Веднага привлече вниманието ни, особено водопадът. (Поглежда към тавана.) Всеки водопад е нещо приказно — има не само кристално чиста вода, но и хиляди бисери, които падат със силен трясък в пропастта, откъдето зазвучава песен, възхваляваща духа на Създателя, който в своята безкрайна доброта ни показва красотата на водопада. От там разгледахме цялата околна местност, която също е дело на Създателя, защото без околни местности всичко би било много пусто. Пусто! Точно както тук! (Вика със силен глас.) Моля, донесете ми най-после това кафе! Ето пътеписните ми бележки. По пътя към Резен видяхме един негър, който съпровождаше някакъв американец. С удоволствие бих си поговорила с негъра за красотата на онази област, но той смяташе, че имам други намерения спрямо него, от които след задълбочен размисъл се отказах. Горкият негър! Беше черен като… като черно кафе. (Спомня си за кафето и вика.) Ако обичате, донесете ми най-после това кафе! Чакам вече половин час, просто ужас!.. Да, в подножието на Пльокенщайн се запознах с един инженер, който ме съпроводи до лоното на вековните гори, като постоянно насочваше разговора именно към това лоно. Не съм предубедена спрямо усърдните студенти, но на този отличник трябваше да му отрежа квитанцията веднага, защото по пътя минаха едни хора от данъчното. (Вика.) Извинете, ще получа ли това кафе, или не?!.. Третият случай беше край Черното езеро. Тези мъже са толкова противни и нахални и когато накрая със своето коварно красноречие успеят да разпалят огъня в нас, често уплашено отстъпват и започват да описват красотите на местността като онзи чиновник от областния съвет, който непрекъснато ходеше след мене и ми говореше чак до Черното езеро, и там, в Чешкия лес, изчезна някъде…Виждам, че няма да ми донесат кафе. Развълнуваната ми вътрешна същност ме подканя да избягам от тук, от спокойствието на това малко кафене и да се гмурна във водовъртежа на големия град. Само да не бяха толкова противни и нахални тези мъже! (Излиза отдясно и забравя на масата листа, на който е писала.)

VII акт

К е л н е р ъ т. Пак ми се стори, че някой е бил тук, че някой пак ни досажда. (Взема забравения лист.) Да, не съм се лъгал! (Чете.) „Прелестното утро, което се пробуждаше в горите…” (Оставя листа и крачи замислено.) Значи тук за малко е имало някого, докато мене ме е нямало. Но вината за това не е моя. И аз бих могъл да изчезна от света, ако постоянно тичам да обслужвам някого. Наистина, аз съм привърженик на принципа, че работата облагородява човека, но благородството е нещо осъдително. Работата краси човека, но аз не искам, пък и нямам нужда да се разкрасявам!.. Колко е часът? (Гледа си часовника.) Я виж ти! Време е да затваряме. (Отива надясно и затваря вратата, говори на някого отвън.) Какво казвате, госпожице? Че сте си забравили ръкописа? Елате утре, днес вече затваряме. Какво казвате? Че искате да изпиете с мене чаша кафе? Не става. Вече няма отопление. Вървете си у дома. И аз си отивам вкъщи. Какво казвате? Че мъжете са нахалници? Не, не! Вие си отивате у дома самичка и аз си отивам у дома сам! Какво казвате? Че можем да изпием у вас по чаша кафе? Само че се боите да не съм нахален? (Едно друго лице, облечено като учителката, излиза на сцената, келнерът го изблъсква навън, но лицето го прегръща.) Я гледай! Май най-после ще има чаша черно кафе! Само да не съм нахален! (Излиза с учителката.)

Анализ на урината

Това е донякъде необичайна тема. Здравите хора много обичат да се занимават с такива анализи. Разбира се, моят случай е друг. Анализът на урина веднъж ми свърши добра работа, защото ми помогна да си отмъстя на един мой враг. Когато учех за дрогерист, си развалих отношенията с другия практикант, Машек, който веднъж ме издаде на шефа Пруш, че тайно ходя да пия малага във винарната. Но ето че настъпи и моят час. Ако бях някой клисар, щях да кажа: „Бог забавя, ала не забравя”. За отмъщение ми послужи анализът на урината. Моят враг — Машек, постъпи на работа като помощник във фирмата „Невинни и Ко.”, която извършваше и анализи на урина, и се занимаваше именно с това. Много се зарадвах, че се хвана на тази работа, защото така можах да удовлетворя желанието си за мъст. Домоуправителят на къщата на улица „Челаковски”, където живеех, беше страховит мъж, брутален грубиян, за когото се казваше, че убил при спор един наемател. Особено опасен беше сутрин, ако някой го събудеше от сладкия му сън.

Написах до фирмата „Невинни и Ко., Анализи на урина” следното писмо: „Моля, бъдете така добри утре в седем часа сутринта да изпратите Вашия помощник с едно бурканче, искам да дам урина за анализ. Изпратете ми и квитанция за сметката, ще платя веднага на господина, който ще ми донесе бурканчето. Ян Ваноуш, домоуправител, Винохради, ул. „Челаковски” 24.

И те изпратиха моя враг Машек при страшния домоуправител. Ето какво стана след това: домоуправителят в продължение на четвърт час млатеше Машек из стълбището, а после госпожа домоуправителшата ми обясни каква е била причината за това.

— Не е за чудене — каза тя, — че мъжът ми се ядоса толкова. Той поначало си е избухлив, ама такова чудо не му се беше случвало. Сутринта, тъкмо когато си спеше най-сладкия сън, идва някакъв нехранимайко, отива до леглото му, смъква му завивката и му вика: „Казвам се Машек, ето ви бурканчето, сега, ако обичате, се изпи…, после ми дайте шест крони”. Е, млади господине, вие нямаше ли да изпочупите ребрата на такъв негодник?

Стара приказка с нов край

Всичко си е точно както в онази приказка: имало едно време едно царство, което се намирало зад девет планини в десета и т. н. Неговият цар изпратил глашатаи да известят, че ще даде дъщеря си и половината си царство на онзи, който успее да му каже толкова невероятна лъжа, че царят ще бъде изненадан и няма да повярва. Много рицари вече се били явили и участвали в специалната надпревара, но всички се провалили. И ето че дошъл Хонза.

Този случай няма да заслужава заглавието си, ако не спомена, че Хонза бил посрещнат и нагостен най-тържествено, както става във всички приказки. Да, бил нагостен и на следващия ден започнал тържественият двубой. Царят седнал на трона си, Хонза седнал до него и започнал да го лъже. Но ако си мислел, че ще спечели бързо, много се заблуждавал, защото старият цар само мълчаливо кимал на всички невероятни измислици, които му разказвал. Затова Хонза започнал да лъже още повече.

— На Староместкия площад вече е издигнат паметник на Ян Хус — казал той.

Царят само кимнал с глава.

— Пражката полиция вече залови убиеца на Магда Новотна.

— При техния ум и опит изобщо не се учудвам — казал царят.

— Мирните преговори са към края си, защото немците се съгласиха да направят всички отстъпки.

— Очаквах го!

Спокойствието на царя ядосвало Хонза все повече и повече. Нима не може да измисли най-голямата лъжа, лъжата на лъжите, най-невероятната лъжа?! Той прехвърлял трескаво различни неща в главата си… После казал бавно, натъртвайки на всяка дума:

— Австро-Унгария предлага на чехите всички министерски кресла.

И след като царят допуснал, че това е напълно възможно, Хонза добавил също толкова бавно:

— Но никой от чешките депутати вече не иска да приеме такъв пост…

Изведнъж старият цар скочил от трона толкова буйно, че короната едва не паднала от главата му, и извикал:

— Не е вярно! Стига глупости, Хонза! Та те само гледат как да се докопат до министерските кресла!

Но Хонза спокойно казал:

— Загуби, царю! Принцесата е моя!

Едва тогава царят се сепнал, но вече било късно.

Така Хонза спечелил принцесата и половината царство.

Анонимно писмо

Фридрих, княз на Валдеското княжество, минаваше с каретата си сред ликуващата тълпа, когато като гръм от ясно небе в скута му долетя внимателно хвърлен от някого от тълпата лист.

Княз Фридрих се усмихна мило и започна да чете:

„Ваше височество, вие сте най-големият глупак, който се е раждал някога на земята!”

Княз Фридрих престана да се усмихва. Както писаха вестниците на другия ден, негово височество се почувства толкова зле, че всички тържества бяха прекратени незабавно и княз Фридрих се прибра в двореца.

В двореца князът се затвори в кабинета си и внимателно изследва гнусното писмо. И след като сигурно за петдесети път прочете: „Ваше височество, вие сте най-големият глупак, който се е раждал някога на земята!”, така че го научи наизуст, извика смаяно:

— Този негодник дори не се е подписал!

После започна да крачи насам-натам из кабинета, като си говореше на глас:

„Ваше височество, вие сте най-големият глупак, който се е раждал някога на земята!”

След половин час той свика държавния съвет.

— Драги господа — обърна се той към четиримата тайни съветници, — по време на днешното тържество по повод на трийсетгодишния ми юбилей като владетел неизвестен извършител ми подхвърли това писмо в каретата:

„Ваше височество, вие сте най-големият глупак, който се е раждал някога на земята!”

Тайните съветници пребледняха и барон Карел промълви:

— Ваше височество, това писмо не е за ваше височество!

Княз Фридрих се разгневи:

— Драги бароне, надявам се, ви е известно, че в цялото ни княжество титлата „височество” се полага единствено на мене, че няма никой друг, който би могъл да сметне, че носи титлата „височество”. И тъй като в писмото се казва: „Ваше височество, вие сте най-големият глупак, който се е раждал някога на земята!”, то има предвид именно мене, а не някого другиго. Мисля, че ще се съгласите с това, уважаеми господа! Но в интерес на княжеството е да се издири престъпникът, който се е осмелил да ме позори, защото смятам постъпката му за държавна измяна. Оставям случая във вашите ръце и се надявам, че парламентът също ще ми изкаже съболезнованията си и на утрешната си сесия ще осъди позорното поведение на този индивид, който не се срамува да разруши спокойствието на своя най-висш владетел.

Държавният съвет заседаваше до късно през нощта, като на помощ беше извикан и директорът на полицията.

На другия ден по време на сесията на парламента председателят прочете собственоръчно писмо от княза, в което княз Фридрих апелираше към верността на своя народ.

Парламентът незабавно прие адрес за вярност, макар че никой не разбираше какво точно става.

Във въздуха витаеше някаква непозната тъга. Междувременно директорът на полицията не губеше време, а поиска аудиенция и взе от държавния архив гнусното писмо.

— Какво смятате да предприемете? — го попита канцлерът.

Директорът на полицията само потриваше ръце:

— Имайте търпение и ще видите как разследвам аз!

Писмото беше занесено в държавната печатница и още същия ден следобед навсякъде из престолния град бяха разлепени големи плакати, издадени от дирекцията на полицията:

„Награда от хиляда марки ще получи всеки, който ни насочи по следите на извършителя, който е написал следното писмо и го е хвърлил в каретата на негово височество княза”.

Под този текст беше отпечатано точно копие на писмото: „Ваше височество, вие сте най-големият глупак, който се е раждал някога на земята!”

Така че до вечерта всеки във Валдеското княжество знаеше, че княз Фридрих е най-големият глупак, който се е раждал някога на земята. На другия ден директорът на полицията беше пенсиониран.

All right

Граф Лоренц реши да се завърне от своята изследователска експедиция из Африка, която продължи година и половина. Всъщност експедицията се състоеше в това, че той прекара половин година в Алжир, половин година в Танжер и една година в Александрия и Кайро — в онези квартали на градовете, където можеше да наблюдава изпълнения на танца кючек. За някои хора е достатъчен и половин час да наблюдават изпълнение на кючек, но господин графът успя да извършва наблюдения върху този толкова характерен ориенталски танц в продължение на година и половина. На всеки шест месеца управителят на неговото имение му телеграфираше: „Всичко е наред”. Изпрати му общо три такива телеграми, но преди да тръгне за дома, графът получи телеграма със следното съдържание: „Абсолютно всичко е наред”.

Графът много се разтревожи от факта, че управителят, известен със своята пестеливост, изпраща телеграма, която съдържа една дума повече, и реши, че трябва да се е случило нещо ужасно.

И телеграфира в отговор: „Посрещнете ме с каретата следващия вторник следобед”. На връщане мина през Малта, защото беше чул, че там танцуват малко по-различен кючек от този в Египет.

Но ето че дойде вторник.

— Всичко е в пълен ред, направо чудесно! — му каза управителят на имението, когато потеглиха с каретата към замъка, който беше на два часа път.

От каретата графът се загледа към унищожените от градушка ниви. Посочи с ръка към опустошения имот.

— Имаме късмет, ваша светлост — каза с доволен глас управителят, — защото всичките тези ниви бяха нападнати от житна ръжда. Имаше нужда от някакво бедствие, та ръждата да бъде изчистена наведнъж. Защото, ако не беше премахната тази година, със сигурност пак щеше да се появи и догодина. Така щяхме да имаме огромна загуба и за двете години. За щастие удари градушка и унищожи житната ръжда заедно с житото — и слава Богу!

Управителят изтри потта от челото си и свали шапка:

— Хубав нов кръст, нали? — каза той, сочейки към един железен кръст, който се издигаше върху плоча от груб пясъчник. — Той напълно го заслужи, защото ви служеше вярно и предано.

— Кой?

— Камериерът ви Петър.

— Моят Петър?!

— Да, ваша светлост. По време на една буря той мина оттук с двата бели коня, онези, дето ги докарахте преди пет години от Русия, от Столинския конезавод. Говорих по този въпрос с учителя Падърлик от Нучице. Той твърдеше, че белият цвят привлича мълниите. Но тази мълния, дето ги удари, сигурно е била много силна. Интересното е, че уби не само двата коня, но и камериера. Всичките му копчета бяха разтопени, а и ветеринарят също изгоря.

— За Бога, какъв ветеринар?

— Областният ветеринарен лекар, ваша светлост. Наредих да го доведат, но нещастникът не можа да стигне по-далеч от мястото, където е този кръст сега. А се наложи да го повикам, защото състоянието на нашия добитък беше отлично. Кравите пасяха добре, бяха охранени и весели. Явно им харесваше да са добре, та пасяха все повече и повече, за да изглеждат още по-добре. Накрая като че ли попреядоха и не искаха вече нито детелина, нито ярма. Един ден една от кравите умря. Останалите почнаха да жалят по нея, топяха се от мъка и умираха една след друга. Затова бях принуден да повикам ветеринаря. За съжаление с него се случи този нещастен инцидент. Не дочакахме новия ветеринар и започнахме да закопаваме кравите. Не можете да си представите, ваша светлост, колко труд и средства са необходими, за да бъдат закопани триста крави. Но иначе всичко е наред.

Управителят пак изтри потта от челото си и свали шапка.

— А този кръст — каза той, сочейки към друг кръст отвъд канавката — не е така хубав, както предишният, защото управителят на вашия конезавод не заслужаваше по-хубав.

Графът се ококори уплашено. Управителят продължи:

— Да, защото той най-безотговорно се застреля, ваша светлост, заради нещо много странно. Беше си втълпил някаква налудничава идея, че се е заразил с чума от жребците в конезавода на ваша светлост, който му беше поверен, и че са го закопали заедно с измрелите жребци.

Графът подскочи.

— Не се плашете, ваша светлост — с мек глас го успокои управителят, — кожодерът откара измрелите жребци и не взе скъпо. Спестихме общо към сто крони. За съжаление погребението на управителя на конезавода ни струваше осемстотин крони. Но беше много хубаво погребение. Времето беше чудесно, нито много горещо, нито много задушно, полъхваше слаб ветрец, така че вашата французойка, която си доведохте преди две години от Париж, можа много хубаво да се разходи из гарата. Седете си спокойно, ваша светлост, всичко е наред. All right! Тя беше неопитно девойче, кой знае как би се оправила в този свят и как би преодоляла разните клопки в живота. За щастие успя да забегне с коняря. Мина доста време, докато швейцарците го предадат на австрийските власти, но съдът го освободи, защото щетите бяха възстановени — у него намериха всичките фамилни скъпоценности на ваша светлост.

Граф Лоренц се ококори още повече. Конете препускаха край разкъсаната на много места телена мрежа на резервата.

— Какво е станало с мрежата? — извика с отчаян глас графът.

— Всичко е all right! — каза управителят. — Нищо особено не се е случило, ваша светлост. Засега не ни трябва оградна мрежа, защото японските еленчета, а също и ламата, която докарахте преди три години за одомашняване, няма да избягат. Всъщност не могат да избягат, защото вече не са тук. Не се стряскайте, всичко стана като от само себе си. Просто не случихте с онези кучета вълча порода, малките палета, които благоволихте да купите в Унгария. Оказа се, че не са внесени от Северна Унгария — растяха не с дни, а с часове, и скоро се превърнаха в истинска глутница вълци. Това си бяха чистокръвни вълци и докато разберем това, успяха да разкъсат и да изядат всичките японски еленчета. После изчезна и пазачът. Струва ми се, че тук също имат пръст тия зверове. Затова пък продадохме много изгодно вълчите кожи.

— А ламата?

— О, тя се чувстваше великолепно и сега е много добре препарирана. Беше завъдила толкова много бълхи, че дори вълците не смееха да я нападнат, така че бълхите й бяха от полза. Веднъж намери в гората торба с бойни патрони и реши да ги опита. Един патрон избухна, куршумът прониза мозъка й, завъртя се и излетя през дясното й око. Така че не можа да повреди кожата на ламата, а се заби право в щрауса нанду, който с любопитство наблюдаваше тази сцена. А вторият нанду почина от естествена смърт. Веднъж видя щъркел да стои на един крак и му се прииска да опита и той същата поза. Обаче не му се удаде. Той взе неуспеха си твърде присърце, продължи да се опитва, но все не успяваше, залиня, отслабна съвсем, докато накрая го намериха опънал крака. Да, така е, тук имаше някога оранжерия, но кой можеше да допусне, че стъклото може да гори? И че могат да се подпалят и палмите, да изгорят и редките кактуси? Но аз видях всичко това с очите си, ваша светлост…

Днес посетителят на Нездишовския замък може да види как по красивите, посипани с пясък алеи на парка се разхожда един възрастен господин, който от време на време разперва ръце и говори на себе си:

— All right! Всичко е наред.

Лекарите смятат, че този господин няма да се възстанови до края на живота си. Всъщност това е граф Лоренц.

Железопътна катастрофа в Унгария

Посетителите на пивницата обсъждаха помежду си железопътната катастрофа в Унгария. Край една от масите седеше някакъв мъж, който въздъхна:

— Господа, позволете ми да споделя с вас как се отървах от сигурна смърт. Това е дълга история и ви моля да ме слушате внимателно. Става дума за абсолютна случайност. Преди да се ожени, покойната ми майка имала познанство с един господин, който сега е нотариус в Бърно. Представете си само, че ако се беше омъжила за него, щях да се родя в Бърно и да следвам в Прага. Който като вас живее в Прага, несъмнено ще разбере колко е трудно човек да се раздели с Прага. Искам да отбележа, че аз категорично не бих напуснал Прага. Като си помисля само, че онзи нотариус има много добър познат в дирекцията на пощите и телеграфа, сигурно щеше да ме уреди в пощите. Боже мой! Господа, на мене никога не ми е вървяло! Така че на Бъдни вечер сигурно щях да съм дежурен чак до сутринта. А кой не би искал да види родителите си поне на Коледа, като не е успял на Бъдни вечер? Да, категорично щях да съм в онзи бърз влак за Бърно, който се блъсна с товарния влак в Унгария, и понеже имам навика да пътувам в първите вагони след локомотива, днес, господа, щях да съм мъртъв!

След тези думи непознатият мъж най-безцеремонно беше изхвърлен от помещението.

Страданията на един съвсем обикновен човек

Трагедията на моя живот е, че съм един съвсем, ама съвсем обикновен човек. Моля ви! Нямам никакъв чин, нито съм депутат от социалдемократичната партия. Както ви казах — аз съм един съвсем обикновен човек.

Аз сякаш съм прозрачен — никой не ме забелязва. Все още никой не ме е наругал във вестниците. Толкова обикновен и незначителен съм, че социалдемократите дори не ме предложиха за свой кандидат в занаятчийския съд. А това наистина може да ядоса човека!

Точно както над мене е небето, а под мене адът — извинете, над мене е школата по пиано, под мене печатницата на народнодемократичната работническа партия, — така и небесният Бог ми е свидетел, че ще се застрелям, за да не дочакам смъртта си и да престана да бъда един най-обикновен човек.

Това дори не би ме притеснявало, защото съм миролюбив и скромен гражданин. Но притеснява жена ми! Да, страшно я гризе отвътре, че в мене няма нищо необикновено, нищо, което да привлече вниманието. А пък жените, колкото и да е чудно, много държат на вниманието.

В нашата кооперация на всеки етаж има по някой, при когото се намира нещо интересно. Само при мене няма нищо. Нашата домоуправителка, една стара мома, има пинчер, заради който немското студентче наруга всички чешки кучета, тъй като в една известна ситуация пинчерът объркал крачола му с уличен стълб.

— Ето, виж! — казва съпругата ми. — За пинчера на домоуправителката сега говори цялата улица. А за тебе, мухльо, никой не обелва и дума…

При това се усмихна толкова презрително, сякаш искаше да ми каже: „Защо ли изобщо те държа още?”

— Извинявай, злато мое — отговарям аз, — но нима искаш да използвам в борбата за палмовия венец подобни средства, като пинчера на нашата домоуправителка? Ех, женичке, quod licet Jovi, non licet bovi![3]

Това е единственото нещо, с което все още й импонирам — латинският. Когато се намирам много натясно, прибягвам до латинския, за да се измъкна. Пред латинския жените изпитват голям респект. Жена ми, щом проговоря на латински, веднага ми хвърля влюбен поглед като на някой млад абсолвент и въздъхва:

— Божичко, този емауски абат, отец Албан, колко хубаво говори латински…

— Моля те, откъде вие, жените, знаете, че говори чудесно, като не разбирате онова, което казва?

— Чета го в очите му… Пък и такъв хубав господин не може да говори по друг начин освен хубаво. За рая…, за небето…, за архангел Гавриил…

Нали виждате? Толкова обикновен, спокоен човек съм и все пак можех да се забъркам в нещо ужасно. Години наред нося в джоба си една стара монета. Кой знае каква е.

Веднъж я извадих в кръчмата и посетителите се разбягаха, сякаш ги ужили оса. Разбягаха се, като при това викаха, че имам в себе си сръбски динари…

— Боже Господи! Откъде намерихте това нещо? Та вие сам ще се унищожите и ще унищожите и семейството си! Сигурно имате някоя и друга акция на вашата гъска!

Не можете да си представите колко време ми беше необходимо да въведа ред в кръчмата. Заявих категорично:

1. че нямам никаква гъска;

2. че дори и да имах гъска, по нея най-много да има перушина, а не акции;

3. че баба ми ми е завещала на смъртния си одър тая монета като наследство и че това не е никакъв сръбски динар, а чудодеен талисман, който ме пази от урочасване и дребна шарка.

Едва тогава всички се успокоиха и отново започнаха да гледат на мене като на най-обикновен човек, какъвто си и бях.

Тържествена реч

Тържествена реч, произнесена на осемнайсети декември 1913 година в гостилницата „У Флеку” по повод на това, че на професор Маснер е присъдена научната степен „доктор на философските науки”

Уважаеми господа! Днешният ден не е просто денят, в който всички ние без значение какви са нашите политически и обществени убеждения, пристъпваме към изпълнение на едно задължение, което ни е продиктувано от приличието и добрите нрави. Не! Днешният ден е също така и ден на дълбоката радост, която изпълва душата и сърцето на всеки един от нас, които присъстваме тук. Часовете, които ще прекараме тук, са отблясък на нашето благородство и бих искал тази вечер да завърши в пълна хармония, както и всички останали вечери, и несъмнено самият виновник за това тържество би желал и той да запази обичайната си свежест и спокойствие до късните нощни часове и с никакъв обезпокоителен тон или лични нападки спрямо членовете на нашата маса да не развали това шумно и трогателно домашно тържество.

Първо, още преди да говоря за заслугите на нашия приятел за науката и учащата се младеж, ще се опитам накратко и, доколкото е възможно, фактологически да спомена всички онези, които днес празнуват заедно с господин професора неговото значение за западноевропейското образование.

Тъй като съм горещ привърженик на азбучната подредба, която премахва всички социални различия и е нещо обичайно не само в Австро-Унгария, но и в другите цивилизовани държави, пристъпвам към изброяването на буквите, които присъстват[4]. Буквата А е представена от госпожица Андула. Буквата Б е представена от господин Ярослав Бабушка, буквата Ч е представена от господата Чершовски и Червашек, буквата Д е представена от професор д-р Душка, буквата Х е представена от Ярослав Хашек, буквата К е представена от господата професор Капър и Зденек Матей Кудей, буквата М е представена от виновника за тържеството професор Маснер. Буквата О е представена от госпожица Олга, а буквата Р — от господин инженер Ржиха. Останалите букви или не дойдоха, или не се извиниха, че ще отсъстват.

Телеграми изпратиха: бившият крал Мануел, покойният Столипин, Платон, Сократ, бившият султан Абдул Хамид, българският цар Фердинанд, покойният Рампола и малоумният баварски крал Отон, чиято телеграма е просто неразбираема, и писателката Пепеляшка Билянова.

Извиниха се, че не могат да присъстват: имперският Клуб на аграрните депутати, Бейлис и д-р Вейвара.

Вече пристъпвам към описване на значението на индивидите, които присъстват, като отново спазвам азбучната подредба.

Госпожица Андула

Който я познава, не може да изтрие от паметта си впечатлението, че тя се е родила само за да сее добрини. Нейното усмихнато лице свидетелства много повече за доброто й сърце, отколкото великите пости, които настъпват, щом се появи на масата. Изглежда, познанието е много полезно за нейната добронамереност и тя с радост би прехвърлила тлъстините си на някой друг, затова често обича да казва: „Ама вие сте много дебел, господине!” За нея се разказва, че обича всичко тлъсто. През цялата година тя е весела, единствената й мечта е да си поплаче, когато някой от познатите й защити научна степен. При получаването на научната степен плаче така, сякаш погребват някого, защото има чувството, че е била полезна за последен път. При научната степен на виновника за днешното тържество тя се разрева толкова силно, че една дама си помисли, че господин докторът не иска да се ожени за нея, и я попита колко пари й дължи той. Обича да се облича в тон с тукашната бира, тоест в черно.

Господин Ярослав Бабушка

Това е един неколкократен милионер, наричан повсеместно чешкия Карнеги, тъй като навсякъде основава еротични библиотеки и дори се е абонирал за „Народни листи”. В аристократичните среди е известен като Красавеца Яни и дори се разказва, че щял да се жени за една от графините Тун. Поради радикалните си възгледи обаче твърди, че такова нещо никога не е било част от плановете му и че очевидно тук става дума за неуместна шега. Както и да стоят нещата, едно е сигурно — че той е посветил целия си живот на единственото усилие да разпространява хуманистичните принципи и в момента води преговори с министерството на просветата за основаване на трети университет в Опава, където, финансирайки целия бюджет, иска да добави като дарение и цялата си колекция от еротични фотографии и освен това има желание да чете лекции, основани на любимите му крайно натуралистични анекдоти. Понастоящем основава в град Прага три детски градини, като си е поставил за цел сам да осигурява децата за тях. Ако един ден не основе някаква фондация, той възкликва безутешно: „Денят е безвъзвратно пропилян!” И когато се събуди, веднага отива в банката за пари, после пак си ляга, после става и отново отива в банката за пари. И така вече доста години. Има голяма библиотека, пълна с отбрани видове ликьори и бутилки с отлежали испански вина. Тази библиотека беше на разположение на бедните писатели и инженери, за да могат да довършат образованието си, както подобава. Във всички свои хуманни усилия той е подкрепян от своята спътница в живота, благородната госпожица Олга, която старателно се грижи той да не попадне в лоши ръце и дели с него една маса в „У Флеку”. В характера му обаче забелязваме известни следи от практично отношение към живота и това, че той не пилее напразно пари, се вижда ясно от днешното му изказване, отправено към госпожица Олга: „Днес можеш да изпиеш и пет бири, ако искаш, защото няма да ги плащам аз, а доктор Маснер!” Мога да споделя с вас поверителния факт, че почти всеки един на тази маса му е длъжник, а който не е, скоро ще му стане такъв.

После идва наред господин Чершовски.

Да говоря за приятеля Чершовски, е може би най-мъчителният момент от цялата ми днешна реч. Приятелят Кудей с основание го нарече веднъж чешкия Обломов. Той обаче е Обломов, който се страхува от домоуправителката на кооперацията, в която се намира ателието му, тъй като приятелят Чершовски си е наумил да стане велик художник. Той обаче е генерал без армия, владетел без поданици, рамка без картина. Вече десет години отлага за другия ден покупката на платно и бои и вчера например заяви: „Не знам какво става с паметта ми, но днес е 3652-рият ден, в който забравям да си купя платно и бои”.

Много е отчаян от цялата тази работа и върху лицето му тегне отпечатъкът на трогателна меланхолия. Първоначално искал да нарисува картината „Дама в черно”, но под въздействието на неблагоприятни обстоятелства от това възникна произведението „Чершовски и черната бира”. Който го види да седи нощем в кафенето „Тумовка”, веднага ще се досети, че в този случай не може да се направи нищо. Мебелировката на ателието му се състои от желязно легло, дюшек, газова печка и единствената картина, която се намира там, не е нарисувана от него. Представлява негов портрет, защото всеки велик художник си поръчва портрет. Този портрет го гледа тъжно, сякаш иска да му каже: „Какво правиш тук?” За да припечели все пак някой и друг грош от ателието си, той пуска в него нощем свои познати да преспят, като им взема наем по пет крони на глава. В последно време обаче у него се забелязва известно връщане към творческата дейност. Снабдил се е с най-малко две тубички — крем-боя за обувки и паста за зъби „Калодонт”.

Магистър-фармацевтът Червашек

Не бива да се плашите от имена, които звучат по подобен начин. На езика на племето фунгуси „черваш” означава „бияч на хора”. Значи Червашек е „малък бияч на хора”. Затова работи в аптека и както се казва, отваря работа на лекарите. Подготвя дъските за ковчега според една испанска пословица за аптекарите. Той работи с пламенно усърдие в своята сфера — веднъж възхвалявал до небесата една вода за коса, но поради нещастно стечение на обстоятелствата се бил намазал с депилатоар. После горещо препоръчвал вода за зъби на невръстни младенци и специална паста за зъби за беззъби хора. Когато говори по дадена тема, твърде често се връща към нея и я повтаря, защото губи мисълта си — похват, използван от девиците в Древна Гърция и Рим, когато изгубят месечния си цикъл…

Сега вече идва ред на професор д-р Душка.

Закърмен с красотите на класическото образование, хранен от кърмачка, изучавала старогръцки и латински, преди да се отдаде на разврат, той се посвети на възпитанието на средношколската младеж. От скука преизчисли разстоянието между Слънцето и Земята и установи, че то не съвпада с разстоянието между Земята и Слънцето. Този факт му оказа толкова силно влияние, че започва да вижда злото във всичко и е обзет от ярост срещу ближните си. В училище се мъчи да внуши на учениците принципите на естетиката и с голямо неудоволствие разрешава на някой ученик да излиза до тоалетната. Понеже иска да пести, се бръсне сам.

След него идва ред на господин Ярослав Хашек.

Ако главата за приятеля Чершовски беше мъчителна, то тази е дваж по-мъчителна, затова ще бъде най-добре да не се разпростираме надълго и широко за този индивид. Не си струва да се хабят думи за него! Знаем само, че младостта му не е била никак весела, понеже хората укорявали семейството му за това, че дядо му е бил обесен на държавни разноски. Самият той често си е имал вземане-даване с институциите във всички европейски държави. В последно време е паднал в лапите на лихварите. Освен това пише хуморески, за които д-р Маснер казва, че са оригинални щуротии.

Пълна противоположност на този безбожник и престъпник е професор Капър[5], който няма нищо общо с обикновения шаран (Cyprinus Carpio), нито с многобройните видове риби от семейството на шарановите. Тялото му е изпъкнало откъм гърба, отстрани е донякъде сплеснато, отдолу на корема — кръгло. На главата си има пенсне. За дамите е най-интересен голият шаран — Carpio Nudus. Неговите родственици се различават от често срещания обикновен вид. Голият шаран бива наричан още безлюспест, голишар и прочие. Малката отваряща се напред уста при д-р Капър се намира точно в предната част на главата и има месести устни. Тялото му е различно оцветено, коремът е по-светъл. Шаранът достига полова зрялост между третата и четвъртата година. Трябва да бъде пазен през месеците май и юни, когато се мръсти. Може да се сбърка с получистокръвната каракуда (Carassius Carassius). Капър ходи гладко избръснат и ако бъде раздразнен, вика на висок глас — нещо, което неговият съименник Cyprinus Carpio не прави.

Идва ред и на господин Зденек М. Кудей, писател и амбулантен търговец с книги.

Тази глава е най-тъжният пример за това, какви личности днес са на преден план в чешката литература. Много години господин З. М. Кудей броди из американските степи, изкарвайки си прехраната като скитник от най-лошия вид, и дори се опасяваме, че в Монтана този лауреат на Зейерова награда е крал от фермите и се е побратимявал с индианци. Освен това Зденек М. Кудей е работил във фабрика за черва — нещо, за което покойният Зейер дори и не е помислял. Този поет на красотата сигурно би се обърнал в гроба си — и аз искрено се надявам, че ще го направи, — ако разбере, че наградата от неговия Зейеров фонд е била присъдена на някакъв си каубой, който натирва добитъка в товарни вагони, пък дори и той да се казва Зденек М. Кудей. Америка унищожи у Зденек М. Кудей всички идеали и красиви възгледи за живота, с които замина за там, унищожи у него и последното от безбройните му нежни намерения и го превърна в суров боксьор от кръчмите на Дивия запад. Всеки ще разбере, че тази дефиниция съвсем не е погрешна, като си припомни, че когато се върна от Америка, още преди дори да се огледа из Европа, Зденек М. Кудей отиде на хладно в руската тъмница в Киев и така благодарение на грижливата ръка на руския царизъм за половин година Европа беше пощадена от неговите изстъпления. Не ни остава нищо друго, освен сега да се възползваме от възможността и да протестираме срещу бездарността на австро-унгарската дипломация, която за шест месеца успя да го измъкне от справедливите ръце на руските чиновници. Няма съмнение, че славянските братски отношения само биха спечелили, ако З. М. Кудей беше затворен за няколко години напред или пък ако направо беше заточен в мините на сибирската каторга. В последно време господин Зденек М. Кудей смуче от доходите на Ярослав Хашек и е издал роман, наречен „Място за убийство”, което заглавие точно характеризира неговата жестока душа.

Да преминем сега към нещо по-възвишено и светло и да поговорим за ярката звезда, изгряла на небето на чешката култура, за повода на днешното ни тържество, господин професор доктор на философските науки Маснер.

Не ми достигат думи да оценя огромното му значение за целия чешки народ. Някога било казано, че великата епоха изисква велики личности, и ето, присъждането на научната степен на професор д-р Маснер дойде точно в изключително важно време, когато се променя историята на Европа и когато изглеждаше, че след завършването на Първата и Втората балканска война ще настане пълно спокойствие. Но в този момент дойде присъждането на научната степен на професор д-р Маснер и със своите последствия застраши така трудно извоювания мир и спокойствие. Това събитие се случи точно в момента, когато изглеждаше, че кризата е вече изцяло преодоляна и че големите финансови жертви, направени от империята за опазването на мира, са приключили. Какво ще кажете обаче за факта, че в тези трудни времена нашият приятел, професор д-р Маснер, е бил принуден да хвърли в пастта на онзи Молох на държавния капитализъм двеста и четирийсет крони данък за своята образованост. Господа, пребройте, ако обичате, буквите, от които е съставена титлата „доктор по философия”. Петнайсет[6] са, нали. Всяка една буква струва по шестнайсет крони, без да споменаваме изобщо онова, което той е бутнал на прислужника, носещ жезъла на ректора. Тогава не се сърдете, че сандвичите на днешното докторско тържество са толкова бедни — библейското чудо с петте хляба няма да се повтори вече. Затова няма съмнение, че повечето от нас — навярно с малки изключения — са се нахранили предварително. Радваме се обаче, че господин доктор Маснер изобщо не се фука с новата си титла и че благоволява да разговаря с нас, както и досега, като истински образован човек — просто и искрено. В Чехия има пет хиляди седемстотин и шейсет доктори по философия, така че на хиляда шейсет и един души се пада по един доктор. Дано господин доктор Маснер си спомня по-често факта, че той се пада на хиляда шейсет и един души и освен това му пожелаваме хиляда шейсет и един души да не падат върху него. Поради своята възхитителна ораторска дарба, пряма натура и бодър характер той е приятел на всекиго, а общуването му с членовете на кръжока Връхлицки облагороди морала му. За разлика от професор д-р Душка той пуска учениците си до тоалетната, понеже не обича много духовете, откакто ги срещна в Подоле. Леглото му е отворено за всеки и той с радост би го споделил с жена, която би проявила интерес към прегласа на „р” в „л” от санскрит в литовския език. В последно време работи над научния труд за любовта в живота на Връхлицки, или по-точно — какво би направил Връхлицки, ако беше на мястото на д-р Маснер в литомишълската му афера.

Най-красивото явление в тази компания без съмнение е госпожица Олга, за която Връхлицки също би изпял:

Госпожица Олга е ангел, който се различава от ангелите, които са духове и нямат тяло, единствено по това, че има на какво да седне и има тяло. Нещо повече, това прелестно създание, това възхитително дете обича да яде пържени пилета — удоволствие, от което са лишени всички ангели от всичките седем кръга на небето. Любимата й игра е „развален телефон” — нещо, с което сигурно и ангелите в небесата се забавляват.

В края на тази азбучна подредба идва инженер Ржиха. Много важен елемент в нашия културен живот. Той е един теоретичен донжуан без чувствени устни, но с теоретично чувствени амбиции, а на практика е член на аграрната партия. С удоволствие би съблазнил всички жени на света, но трябва да мисли за земеделието. При жените обикновено губи както австрийците при Храдец Кралове, откъдето по една нещастна случайност произхожда. Често говори насън за отглеждане на ягоди и за премахване на филоксерата, макар че тези проблеми не го засягат, тъй като е в строителния комитет на земеделския управителен съвет. Но от постоянните отношения със селото така е загрубял и до такава степен се е пропил с миризмата на село, че има големи неприятности заради това. Отрича, че изготвя планове за строеж на зайчарници, конюшни и прасешки кочини. Но щом човек го погледне, дори още преди да си е отворил той устата, веднага става ясно, че е от село. А като проговори, веднага се вижда, че просто се е сраснал със земята. Понастоящем се занимава със списването на специализираната хроника на аграрната партия и дори написа една брошура, озаглавена „Как лесно и бързо да унищожим аграрните пенсионери”.

Уважаеми господа!

Напълно съзнавам, че всичко онова, което написах за членовете на компанията, си има своите недостатъци, тъй като съвсем не е изчерпателно. Мога да пиша и още, но се боя да не засегна някого. Постарах се да дам непълна представа за уважаемата компания и като се има предвид, че това интелектуално забавление продължи доста, ви моля да помислите и за светските неща — заради които всъщност сме тук — и като извикаме заедно с генерал Блюхер: „Jetzt muss mal saufen!”^[7], да се впуснем във водовъртежа на удоволствията, които днес, на осемнайсети декември 1913 година, са ни предоставени щедро от виновника за това тържество господин професор доктор Маснер. Vivat, crescat a floreat![8]

Добрите самаряни

Старият и младият Вейвода слизаха по горската пътечка.

— Дааа… — рече старият. — Хубава проповед направи свещеникът… За добрия самарянин…

— Гледай да не паднеш, тате — предупреди го синът му, защото старият заплашително се олюля.

— И ти гледай да не паднеш, Францек — отговори старият Вейвода. — Днес си я биваше…

— Вярно, много добра беше — съгласи се Францек.

От този разговор всеки би могъл да си направи заключението, че двамата представители на фамилията Вейвода бяха излезли от кръчмата, където се бяха отбили след черква.

— Свещеникът много хубаво проповядваше за онзи самарянин — продължи старият, отдаден на религиозен размисъл. — Колко милостив е бил само…

— И за разбойниците — добави Францек, — дето така пребили пътника, че не можел да стане.

— Да, добре го разказа за тия негодници — съгласи се старият. — Обрали човека и така го подредили, че нямало да може да си стигне до вкъщи.

— Колко хубаво, че онзи самарянин го прибрал в дома си и му измил раните — каза Францек. — Не се отказал, макар че трябвало да го мъкне толкоз надалеч.

— Сума ти хора минали край него — и нищо… — разсъждаваше старият.

— Гледай да не паднеш, тате!

— Нали гледам! — отвърна старият Вейвода. — И никого не го било грижа за него. Само онзи самарянин, дето не го зачитали за нищо.

— Те хората тогава не харесвали самаряните… — допълни Францек. — После започнали да ги харесват.

— Я виж, Францек! — възкликна старият. — Виж къде е седнал горският!

— Тоя нехранимайко, дето само ни преследва! — каза Францек.

— Където не го сееш, там никне — измърмори старият, като се спря на едно хълмче. — И винаги знае къде си залага човек примките.

— Едно дръвце да вземеш от гората, пак ще разбере — добави Францек.

— Францек, я го погледни по-добре — каза достойният му баща, — нещо му е особена физиономията…

— Сякаш не може да мръдне от мястото си — потвърди Францек. — Сякаш иска да стане, ама не може и пак сяда.

— Хайде да го видим — подкани го старият Вейвода. — Човек е все пак…

— Обзалагам се на едното си око, нека, който иска, да ми го извади — заяви Францек, — че като го поздравя, няма да ми отговори. Той казва, че не поздравява разбойници.

— Даа, не обича бракониерите — каза старият. — Мисли се Бог знае за какво. Като е горски, да не е барон?

— И той краде в гората — каза Францек, — ама нали е горски…

Разсъждавайки така, бащата и синът се приближиха до мястото, където седеше горският.

— Помози Бог, господин Фойтик, и добра стига — поздрави го първо старият, а след него и Францек.

— Дал Бог добро — отвърна за тяхна изненада горският. — За Бога, добри хора, помогнете ми, не мога да стана!

— И ние видяхме, че нещо особено се кривите — каза Францек.

— Паднах от склона и май си изкълчих глезена — оплака се горският.

— Трябва да се намести — каза Францек. — Трябва да се хване кракът и да се извива. Като хрусне, значи се е наместил.

И той хвана крака на горския.

— Жена ми може да ви го оправи — каза старият Вейвода. — На колко хора е помогнала, та вашия крак ли няма да оправи…

— Знам, че жена ви намества изкълчено — каза горският, скърцайки със зъби от болка, защото Францек му дърпаше крака, — ама Войта Длоухи не поиска да ме заведе до вас. Той мина оттук и аз му казвам: „Господин Длоухи, така и така, ето какво се случи с мен, моля ви, заведете ме до къщата на Вейводови, помогнете ми, нали сме християни…” А той ми вика: „Ти, старче, ме вкара в затвора заради един заек, мри сега тука”.

— Ние пък сме самаряни — каза старият Вейвода. — Францек, хвани господин Фойтик под лявата мишница, а аз ще го хвана под дясната.

— Вие и на нас навредихте — каза Францек, докато теглеха горския към къщата си, — ама няма да е добре от наша страна, ако не се държим като самаряни.

— А ако някой път видите нещо в гората — каза старият Вейвода, — може пък и да си затворите очите…

Като разговаряха така, те стигнаха до къщурката, където жената на стария Вейвода намести изкълчения крак на горския.

Няколко дни след това събитие старият и младият Вейвода поставяха примки за зайци над просеката.

— Горският сигурно ще ни е благодарен, задето бяхме самаряни към него… — каза Францек.

Едва изрече това — и някой го хвана за яката, а старият Вейвода извика:

— Божичко, та това е горският Фойтик!

— В името на закона! — каза спокойно горският, като продължаваше да държи Францек за яката. — Събирайте тия примки и тръгвайте с мене към общината!

— Я не ни занасяйте — каза добродушно старият. — Забравихте ли изкълчения си крак?

— Без много приказки! Грабвайте примките и марш към селото! — гръмогласно заповяда горският.

— Ама господин Фойтик — уплашено промълви старият Вейвода, — забравихте ли вече самаряните?

— Отиваме в общината — и баста! — сурово заяви горският и тримата мълчаливо се отправиха към кметството в селото.

След това правонарушение старият и младият Вейвода се оказаха пред районния съд.

— Вие сте обвинени в поставяне на примки за зайци — каза съдията. — Имате ли да кажете нещо в своя защита?

Старият и младият Вейвода се спогледаха, въздъхнаха, после старият и побелял Вейвода каза много сериозно:

— Мога да кажа само, ваша милост, че искахме да сме добри самаряни…

Невероятните приключения на граф Худримудридес

Клинопис

Недалеч от стръмните скални скатове, в подножието на които минното дружество „Вилхелм и сие” провеждаше изкопните си работи, се намираше сградата на дирекцията на дружеството и там, в своята стая на първия етаж, пребледнял и треперещ седеше инженер Павел Вебрайх. Явно беше силно разстроен и кой знае защо, постоянно си разтриваше раменете.

Павел Вебрайх беше дошъл в Североизточна Азия преди доста време. Интересното е, че тук, където неговото дружество извършваше минните си разработки, той бързо приложи своите принципи, които си пренесе от Европа, а именно: с лекота орязваше заплатите на миньорите, които бяха от най-различни народности — араби, грузинци, иранци и арменци, все едно че го правеше някъде в Средна Европа.

Но освен това провеждаше и различни експерименти и изследвания. Например опитваше се така да организира работата, че когато бе възможно, изобщо да не се плаща на миньорите. Друга негова занимавка, макар и твърде различна по естество, беше търсенето на древни клинописи в околността, които бяха издълбани в скалите от отдавна измрелите обитатели на тези земи.

Инженер Павел Вебрайх постигна и в тази област забележителни резултати. В Европа нямаше научно историческо дружество, което да не беше публикувало статии за неговите изследвания — колко плочки с клиновидно писмо е намерил и какво означават издълбаните там надписи.

Накратко, Павел Вебрайх беше станал известен с умението си да разчита клинописите на древните асирийци, които хилядолетия преди нашата ера са обитавали земите от поречията на Тигър и Ефрат чак до Североизточна Мала Азия, където сега дружество „Вилхелм и сие” добиваше руда.

Един мургав арабин, слугата на инженера, наблюдаваше през ключалката странното поведение на господаря си, който, приведен над някакви хартии, на които се виждаха отпечатъци от клинописи, постоянно се въртеше на стола и си търкаше гърба.

Павел Вебрайх разчиташе нов, много обширен клиновиден надпис, намерен преди няколко седмици на един скален масив недалеч от тук, чийто отпечатък сега беше разгърнат на масата пред него.

Колкото повече се вглеждаше в отпечатъка, толкова по-усърдно инженерът си разтриваше гърба и така се огъваше на стола, че арабинът, наподобявайки своя господар, също почна да се огъва и да си кръстосва ръцете на гърба, сякаш се пазеше някой да не го удари.

Тези странни занимания продължиха до появата на директора на дружеството господин Вилхелм, който идваше да посети Павел Вебрайх.

— Здравейте, господин директоре — промълви пребледнелият Вебрайх.

— Реших да погледна докъде сте стигнали с разгадаването на новооткрития клинопис — каза директорът.

— Вече го разчетох — изрече с треперещ глас инженерът.

— Личи си, че никак не ви е било лесно това разчитане — каза съчувствено господин Вилхелм. — Но, моля ви, какво ви става? Защо се гънете така?

— С ваше разрешение, господин директоре, гъна се, защото мравки ми лазят по гърба. Господин директоре, това, което прочетох в новооткрития клинопис, е направо ужасно!

Павел Вебрайх получи нов пристъп и започна да си търка гърба в ръба на гардероба. Когато се поуспокои, продължи:

— Моля за извинение, че ме виждате в такова особено състояние, но ще ме разберете, ако ви прочета каквото преведох от този клинопис. Както разбрах от текста, древните асирийци са имали тук свои мини още преди шест хиляди години. Но започнал бунт…

Когато чу думата бунт, господин Вилхелм започна нервно да си хапе черния мустак.

— И при този бунт — продължи Вебрайх — самите роби асирийци, които работели в мините, пребили своите господари. Страшно нещо!

Директорът трябваше да седне, защото краката му почнаха да треперят.

Павел Вебрайх се наведе над отпечатъците и започна да превежда клинописните знаци, обяснявайки неясните изрази на директора:

— „Ние бяхме много асирийци в мините… А те бяха малко… Но ни биеха с бичове и ни караха постоянно да работим. И малката заплата на роба не плащаха цялата. А адсубарите бяха колкото пръстите на ръката…” Адсубарът е бил нещо като инженер — обясни Вебрайх и продължи да превежда: „На тези адсубари погледите страшни, и думите още по-страшни, и дъхът им смрадлив…”

— Доста дръзко — отбеляза директорът. — Четете по-нататък.

Вебрайх продължи:

— „Адсубарите ни говореха като на добитък и ние мълчахме, както мълчи тигърът, притаен в тръстиките на Ефрат и уморен от стрелите на ловците… Но после казахме, че те са малко — колкото пръстите на ръката, а ние сме колкото звездите над планините на Иран… И казахме, че краят на адсубарите е близо. И един ден вечерта, когато те излизаха от нагаша…” Нагаш е сребърна мина — поясни инженерът и продължи: — „…когато те излизаха от нагаша, ги хващахме един след друг и с бичове от бичи опашки ги алварашукбу марушукба” — което значи, че са ги били, „докато е потекла кръвта им”.

Вебрайх свърши с четенето. Слугата арабин, който наблюдаваше стаята през ключалката, стана свидетел на необикновено чудна гледка. Инженер Вебрайх си търкаше гърба в ръба на единия ъгъл на гардероба, а директорът правеше същото в ръба на другия ъгъл.

И двамата бяха пребледнели.

Когато полека-лека дойдоха на себе си, директорът каза:

— Успокоява ме само това, че древните асирийци вече са измрели…

А ако не са?

Малък изобличителен материал

От известно време бях редактор на провинциален вестник в малък градец, когато при мен дойде един от членовете на общинския съвет, който всяка година отпускаше материална помощ в размер на петстотин крони. Това беше господин Струшка, железар и търговец.

— Господин редакторе — рече благо той, — донесъл съм ви малък и съвсем приличен изобличителен материал срещу оня негодник ковача Кезъл. Взел, че написал в „Наше охласи”^[10], че не съм знаел да поправям стопански машини, че съм пияница, че му подкупвам чираците, за да ме научат на нещо, и че много добре знаел при кого съм ходел в предградието Жабак.

Това не беше нещо особено от страна на „Наше охласи”, понеже редактор на конкурентния вестник беше прочутият кръчмарски побойник Вакерт, когото веднъж бяха разследвали по обвинение в убийство. За съжаление не можаха нищо да докажат. И хората се плашеха от „Наше охласи”. Никой не смееше да се оплаче от редактора му, всички се страхуваха за живота си.

— Материалчето е съвсем прилично — продължи господин Струшка, — затова ви моля, господин редакторе, имайте добрината да го направите малко по-силно. Написах го във винарната, там беше и кожарят Семански, той също има зъб на оня негодник Кезъл. И майсторът зидар Юрникъл, и него го е яд за нещо на мръсника Кезъл. Те двамата ми помогнаха да го напишем. Не е дълго, съвсем спретнатичко…

И той зачете:

„Изобщо нямах намерение да изпростявам като вас, господин Кезъл, тъй като се придържам към правилото да заобикалям такива индивиди от сто метра разстояние, но все пак ще ви кажа нещо. Разправяте, че не съм можел да поправям стопански машини. Тази жалка лъжа може да се изрече само от твар, на чието чело пише, че е долен лъжец. Не съм от ония, дето се ядосват на всяка дивотия, но не ще пропусна да ви кажа, умнико, че не пия по трийсет чаши дневно като вас, че не вися в ракиджийницата на Попър като вас и не изпивам всеки ден ръжена ракия за двайсет крайцера като вас, нито пък ми е притрябвало, нещастнико, да ви подмамвам чираците, защото и чираците ви знаят точно колкото вас, тоест нищо. Ами твърдението, че ви било известно защо ходя до предградието Жабак! Оттам минавам само пътьом покрай домовете, които вие посещавате за всеобщо възмущение, където не си плащате дълговете и откъдето вече кой знае колко пъти са ви изхвърляли пиян като талпа, защото сте се опитвали да подпалите някакъв шкаф. Моралът ви е под всякаква критика, господин Кезъл. Вие някак крадешком се намъкнахте в нашия град, хората разправят, че са ви въдворили тук по етапен ред, господин нравоучителю. После в общинския съвет се получи запитване, дали сме осведомени, че представлявате опасност за обществената нравственост, хитрецо. С това засега свършвам, господин умнико, а следващия път най-добре, вместо да пишете дивотии и да ги пращате в „Наше охласи”, вместо да публикувате окаяни писания, вземете, та си купете един сапун и се измийте барем веднъж, както трябва, на двайсет години, за да могат хората да разговарят с вас поне от разстояние”.

— Както виждате — рече поверително господин Струшка, — не е прекалено силно. Мразя неприличните нападки. Което си е вярно, вярно си е. Нека го наберат като писмо на читател, а вие го подсилете малко. Впрочем тук ще дойде господин Семански, той ще го допълни.

Отиде си и ме остави сам с това антрефиле. Но не задълго. Не минаха и десет минути, и в редакцията влезе кожарят господин Семански. Стисна ми ръката, извади един лист от джоба си и каза:

— Приятелят ми Струшка идва ли вече? Да? Аз само съм допълнил написаното от него. Попитах жената какво знае за Кезъл и какво се говори за него, защото, господин редакторе, и аз имам да уреждам сметки с него. Веднъж се скарахме, като играхме на карти. Не ми призна боята. Така че описах случката, няма да е зле да се включи в материала. Прилично е, но изобличително. Истината няма начин да не излезе наяве. Ето какво знам за него.

И той ми прочете цяла страница. Веднъж Кезъл отишъл да се причести и по пътя изял цяла свинска гуша с хрян. Убил в избата един от калфите и нищо не могли да докажат, защото калфата уж бил умрял от вариола. Грабнал цяла шепа от дребните монети в шапката на един латернаджия. Ходел в месарницата, когато имало най-много хора, вземал пържоли и викал: „А сега ми върнете рестото от онази жълтица, дето ви я дадох преди малко”, макар че влизал в магазина без пукната пара.

— Друго има ли?

— Не поздравява господин викария. Май това е всичко, което знам за него от хората. С него можете да допълните материалчето. Ние във винарната си рекохме, че трябва да е изобличително, но прилично. Ще дойде и господин Юрникъл, той отиде да разпита из града още за тоя негодник, щял да го даде и в бюлетина на общината.

Господин Юрникъл също донесе някои допълнения към материала. Пак толкова прилични, колкото предишните, и стегнати като тях.

— Ама че обикаляне беше, докато намеря познати, които да имат зъб на тоя негодник, затова пък ви нося цял куп материали срещу него.

Те наистина надминаваха всички очаквания. Кезъл имал четири извънбрачни деца в Подивин, осем — в Кринч-Телин, пет в — Бавария. Дезертирал от войската. Вкарал в гроба жена си. Отровил тъста си с чорба от мухоморки. Когато преди години в предградието Жабак изчезнала безследно жената на мебелиста Малички, той цял ден не си бил вкъщи, а когато се върнал, бил развълнуван. В гората нападнал една бабичка, която събирала съчки. И той, и цялото му семейство ядели кучета. И накрая най-лошото — не поздравявал господин кмета.

— Този човек трябва да разбере, че няма скрито-покрито — каза на тръгване господин Юрникъл. — Между другото един мой близък, кръчмарят Ржезничек от „Тройхран”, ще дойде, и той да каже нещо.

Отиде си и ме остави в недоумение. След малко се появи господин Ржезничек усмихнат отдалеч:

— Ама че весело, господин редакторе, целият град е накрак. Така му се пада на тоя негодник Кезъл. Сипвал съм бил по-малко, та затова сега щели да ходят да пият шльоковицата на Графнетър от другата страна на улицата. Тук съм ви написал всичко, каквото трябва, за него.

Работата ставаше дебела. Лъжесвидетелствал. Изчезнали му трима калфи, след като изучили занаята при него. Тормозел децата и горял ръцете на жена си в печката. Лъжел на карти. Обиждал околийския управител.

— Един мой съсед, пенсионерът Талма, също знае някои работи, остава само да поразпита на улица „Водна”, където преди живеел тоя негодник. Всеки момент ще дойде — каза на сбогуване господин Ржезничек.

Гледах съкрушен към площада. Пред полицейския участък цареше оживление. От вътре излязоха четиримата местни стражари и последвани от тълпа любопитни, се запътиха важно към съседната улица.

В този момент нахълта търговецът от долния етаж.

— Жив ли сте? — викна той още от вратата. — Слава Богу, значи не е вярно това, дето го разправят из града, че сте се канели да отпечатате някакво невинно материалче срещу ковача Кезъл, а пък той разбрал, заклал ви в жилището и ви разпорил корема…

Някаква гълчава отвън прекъсна думите му. Видях през прозореца как от едната страна се зададоха общински служители, които носеха предназначения за мен ковчег, а от другата страна четиримата местни стражари влачеха към участъка злодея Кезъл…

Безкрайни лъжи

Случва се понякога, не го казвате нарочно, съвсем неволно се изпускате и обещавате нещо, да кажем, нещо съвсем без значение. Подобен случай имах в Пршибрам, където се срещнах тази година по Коледа с господин Вимър. Младият човек ме запита какво смятам да предприема в това лошо време. Валеше дъжд и всичко беше потънало в непроходима кал. Казах му, че на другия ден искам да отида до Камик. Без да се замисли, той изрази готовност, ако завали сняг, да ме закара до Камик, тъй като имал на разположение шейна и коне.

Вечерта дъждът спря, застудя и цяла нощ валя сняг. Толкова натрупа, че човек не би могъл да си пожелае по-добро време за пътуване с шейна.

На сутринта зачаках господин Вимър, както се бяхме уговорили. Не го дочаках обаче и го намерих в кафенето. Видът му решително издаваше голяма тревога, причината за която стана ясна, когато ми се закле, че без негово знание шуреят му, ветеринарният лекар, докато той все още спял, взел шейната и конете и заминал из околността. Казах му да не се тревожи, защото не е чак толкова наложително да пътувам точно днес и мога да почакам до утре. Той се успокои и започна да разказва за хубавия път, който минава през гъсти гори до самия Камик.

От думите му разбрах, че се радва на предстоящото пътуване като малко дете.

На другия ден той сам дойде при мен, беше страшно нервен и целият пребледнял, сякаш не беше спал цялата нощ.

Имаше основание за това. Работата, която може да се предаде с няколко думи, не беше никак дребна.

Шуреят му, ветеринарният лекар, бил претърпял сериозна злополука. По време на пътуването паднал от шейната. Работата станала така: конете се подплашили, десният кон паднал, шейната се преобърнала и шуреят му, ветеринарният лекар, изхвръкнал навън. Конят и шуреят му получили сериозни наранявания, а шейната се счупила.

— Ето, виждате ли — каза той съкрушен, — винаги ще се случи така, когато се приготвя за нещо хубаво. Предстоящото пътуване с шейната си го представях в най-хубави краски. Сега ще трябва да пътувате до Камик с пощенската кола, имате още половин час време.

— Няма да замина и днес — казах, като подадох ръка на услужливия младеж. — Неприятно ми е, че се тревожите толкова. За мене пътуването дотам не е чак толкова наложително.

— Знаете ли — каза той бързо, — и с пощенската кола пътуването не е толкова лошо, то също си има своята прелест. Зимно време нашите заснежени гори и върхове крият толкова красота, а освен това старовремското превозно средство също си има своеобразно очарование! Защо да стоите тук, в Пршибрам? Ще занеса куфарчето ви в пощата.

Благодарих му и заявих, че съм променил решението си и че оставам в Пршибрам още няколко дни.

Той твърде енергично започна да ме увещава да не оставам тук, тъй като имало опасност от затопляне, снегът щял да се стопи и тогава пътят ставал кишав, кален, без всякаква прелест, отчайващ и скучен.

След като видя, че не може да ме убеди, съвсем неочаквано започна да ми внушава къде да отида да пия бира. В интерес на здравето ми той настояваше да не ходя в ресторанта на Курц, тъй като там бих могъл да си повредя стомаха. Бирата там била истинска помия, а що се отнасяло до кухнята, то по-добре било да бръкна веднага с пръст в гърлото си.

Не мога да кажа, че интересът, който проявяваше събеседникът ми по въпроса, къде да си пия бирата, ми се стори подозрителен. Господин Вимър твърдеше, че той ходи при Щецлови. В това аз виждах само желание да остана в неговата компания, но, от друга страна, ми бяха казали, че именно при Щецъл кухнята била най-загубена и бирата — най-лоша, докато при Курц всичко било много добро.

Затова отидох у Курц и сякаш съдбата беше наредила така, че ме представиха на местния ветеринарен лекар.

Отбелязах, че го познавам вече от разказите на господин Вимър, неговия зет, и изказах задоволството си, че ветеринарният лекар се е оправил вече от злополуката с шейната.

Той ме гледаше така, сякаш бях паднал от небето, а след това ме помоли да му повторя всичко още веднъж, защото не бил чул много добре. После се оказа, че не бил шурей на господин Вимър, нямаше и сестри, а пък господин Вимър изобщо нямал нито коне, нито шейна.

— Не мога да разбера наистина — каза ветеринарният натъжен — какво съм му направил на този Вимър. Колкото пъти мине някой чужденец през Пршибрам, господин Вимър винаги му казва: „Моят шурей — ветеринарният лекар”.

Виждаше се, че господин Вимър се е забъркал в нещо бона фиде[11]. Дълго си мислих за изплашеното му бледо лице, когато ми съобщаваше, че няма да ходим никъде, защото шейната била счупена, а шуреят му, ветеринарният лекар, и конят били пострадали сериозно. По-късно поведението му ми се стори отвратително, а и аз самият (бона фиде) успях да се забъркам в разни истории и афери. Предупреждавам всеки да не се хвали наляво и надясно, да не обещава с лека ръка и изобщо да не дрънка празни приказки.

Моят тъст ме смяташе за правдив човек и твърде много ме уважаваше, но това беше грешка от негова страна, в което по-късно той твърде често имаше случай да се убеждава.

Веднъж, докато вечеряхме, аз разказвах за красотите на Кърконошите, като че ли познавах всяка пътечка там, и трябва да отбележа със задоволство, че разказът ми направи впечатление. Непрекъснато говорех за Грюне буде, Вайсе буде, Шварце нойе буде, Роте алте буде[12]. Случват се такива неща. След хубава вечеря на човек му се развързва езикът и започвате да приказвате каквото ви дойде на ум. Главното в такива случаи е да не се отклоните от темата, за да могат слушателите, които не я познават, да останат с впечатлението, че наистина все още говорите по един и същ въпрос.

Бях забравил вече за този ни разговор, когато най-неочаквано в събота тъстът ми заяви:

— Утре ви чакам в шест и половина на гарата, заминаваме за Кърконошите.

Уплаших се, но независимо от това, предоставяйки всичко на съдбата, се явих на гарата точно навреме. Докато траеше пътуването във влака, продължих все още да дрънкам за това, колко добре познавам Кърконошите и как там всеки камък ми е познат. Нямах моралната сила да си призная, че това не е истина и че кракът ми никога не е стъпвал там.

Работата започна да става интересна, когато слязохме от влака във Връхлаби. След дванайсетчасов поход, по време на който влачих тъста си през бърда и долини, напразно търсейки връх Снежка, го заведох някъде в Прусия. Влачих го из най-различни пропасти. Цялата история завърши с това, че през нощта, когато той вече се беше отчаял от усилния поход през гористите склонове, го помъкнах отново към Чехия. В тия ужасни моменти от време на време той ме гледаше така странно и загадъчно, че на мен наистина ми ставаше страшно. Към четири часа сутринта се озовахме на голяма поляна, обраснала с клек, и аз за последен път уверих тъста си, че познавам тук всяко камъче. Той обаче не беше в състояние дори да се помръдне и се разплака сред гъстите храсти. Към пет сутринта в здрача на скалите и в мрака на пропастите неочаквано започна да реве в тишината на планината:

— Грюне буде, Вайсе буде, Шварце нойе буде, Роте алте буде.

Докарах тъста си в Прага съвсем смазан и днес той, въпреки че съзнанието му е все още помрачено от ужасяващите спомени за Кърконошите, не ми вярва нито дума и винаги когато кажа нещо, измърморва със странен глас:

— Да, да, вие там познавате всяко камъче.

Подобно нещо ми се случи и с главния съдебен съветник Шилер (няма нищо общо с немския поет). Купил си бях ново колело за сто и осемдесет крони. Възхитен от хубавата седалка, срещнах господин съветника. Той прояви твърде жив интерес към колелото и ме попита колко струва. Без да подозирам, че това би могло да има за мен печални последици, и без да си давам сметка, какво говоря, му казах, че всяко такова колело ми струва само толкова, колкото са производствените му разходи, които се равняват на трийсет крони.

— И вие можете да си доставите толкова колела, колкото пожелаете? — попита господин съветникът.

— И сто, ако поискам.

Господин съветникът се замисли и заяви, че ще му окажа голяма услуга, ако му доставя едно такова колело за сина му. Той извади от джоба си три банкноти по десет крони и като ми ги подаваше, каза, че работата не била чак толкова бърза.

От този момент животът ми се превърна в истински ад. Не бях в състояние толкова скоро да събера сто и осемдесет крони, за да му купя колелото, и затова господин съветникът започна да разпространява за мене мълвата, че съм му замъкнал трийсет крони.

Най-сетне намерих сумата от един добър човек, след като си послужих с нова лъжа, че колелото ми е необходимо, за да пътувам до Дания. Купих аз значи най-сетне колелото и го закарах на господин съветника. Той обаче не прояви никаква радост и ми каза съвсем грубо:

— Човек трябва само да съжалява, като ви помоли за някаква услуга, това трае цяла вечност.

Каквото и да правя, не мога да се отърва от безкрайните си лъжи. Вчера например пак обещах нещо на един господин — да му осигуря служба в министерството.

Спасен

Решително няма никакво значение причината, поради която Патял трябваше да бъде обесен. Каквото и да беше престъплението му, той не можа да сдържи усмивката си, когато през нощта преди утрото, когато трябваше най-редовно да го обесят, надзирателят му донесе в килията бутилка вино и порядъчно парче телешко печено.

— Това за мене ли е?

— Да — отговори съчувствено надзирателят, — хапнете си хубаво за последен път. Ще ви донеса и салата от краставици, не можах да взема всичко наведнъж. Ей сегичка ще се върна. Само след минутка ще ви донеса и бели хлебчета.

Патял удобно се разположи на масата и усмихнат, захапа с голямо удоволствие телешкото печено. Както се вижда, той беше циник, но иначе съвсем разумен човек и гледаше да откъсне от живота всичко, което можеше да се откъсне за няколкото часа, които му беше разрешил да поживее съдът.

Само една мисъл вгорчаваше малко залъка му, мисълта, че всички тия хора, които тая сутрин му съобщиха, че молбата му за помилване е била отхвърлена и че изпълнението на присъдата ще бъде забавено с двайсет и четири часа, за да може осъденият да се подготви, както подобава, за успешното й изпълнение и да уреди работите си, че всички тия хора, които ще го бесят и екзекутират, които ще наблюдават неговата смърт, че всички тия хора утре, вдругиден и така нататък ще продължат да живеят и спокойни ще се прибират при семействата си, докато той вече няма да съществува.

И така, докато ядеше телешкото печено, той философстваше, а когато му донесоха салатата и белите хлебчета, въздъхна и изяви желание да му донесат лула и тютюн.

Купиха му значи гипсова лула и смес от обикновен тютюн, марка „Тримата влъхви”, и фин тютюн за лула, за да изпита наслада от пушенето. Надзирателят дори сам му запали лулата, като при това му обърна внимание да се уповава на безкрайната милост Божия. Ако тук, на земята, вече всичко е загубено, не всичко е загубено и на небето.

Осъденият Патял помоли да му донесат парче шунка и още един литър вино.

— Ще получите каквото искате — каза му надзирателят, — желанията на хора като вас трябва да се изпълняват.

— Донесете ми и две кървавици, както и порция пача. Също бих искал един литър черна бира.

— Всичко ще получите, веднага ще изпратя да ги донесат — каза любезно надзирателят. — Защо да не ви доставим това удоволствие, животът е твърде кратък, за да се лишава човек от насладите, които би могъл да изпита.

След като донесе исканите неща, той продължи да философства с Патял, който заяви, че е напълно доволен.

— Дявол да го вземе — каза той, след като омете всичко, — сега пък ми се приядоха дебрецинско печено, сирене горгонзола, сардели и други вкусни неща.

— Ще ги получите, щом желаете, повярвайте, много съм доволен, че имате такъв апетит. Надявам се, че до сутринта няма да се обесите. Виждам, че сте почтен човек. Каква полза ще имате, господин Патял, ако се обесите по-рано, преди да му е дошъл редът по служебен път. Казвам ви го най-честно, вие не бихте могли да го извършите така, както се следва, уверявам ви, и сравнение не може да става! Не искате ли още една чаша бира или може би две чаши? Днес бирата е отлична. Много хубаво върви с горгонзолата. Ще донеса значи две чаши, а към рибките и дебрецинското печено ще пиете вино, любезни приятелю. Така пљ върви.

Не след дълго ароматът на всички тези неща изпълни килията и сред туй изобилие седеше Патял, дъвчеше най-усърдно ту сирене, ту сардели и пиеше ту бира, ту вино в зависимост от това, какво му попаднеше в момента подръка.

Тъкмо в този миг той бе потънал във веселите спомени за една вечер, прекарана също така охолно, но на свобода, на терасата на един ресторант в гората, където клоните и листата блестяха пред прозорците под лъчите на слънцето, а тъкмо срещу него седеше един също такъв дебел човек, какъвто бе и надзирателят — съдържателят на ресторанта в тоя рай, и непрекъснато бъбреше и го подканяше да яде и да пие, както правеше сега и надзирателят.

— Разкажете ми някои вицове — помоли Патял надзирателя, който усърдно се зае да му разказва някакъв най-нов виц, от най-мръсните, както сам той се изрази.

След това Патял изяви желание да му поднесат някакви плодове и сладкиши или някакво фино печиво и чашка кафе.

Желанието му бе задоволено.

След като изяде и това, в килията дойде попът на затвора, за да даде последна утеха на Патял.

Той беше весел, сърдечен и приятен човек, както всички наоколо, които проявяваха такива грижи за него, бяха го осъдили на смърт и утре щяха да го обесят.

— Господ да ви утеши — каза попът, като го потупа по рамото, — утре рано заранта ще си отбиете гайлето, не се отчайвайте. Изповядайте се и гледайте весело на света с вяра в Бога, тъй като Бог се радва на грешниците, които се разкайват. Има хора, които, ако не се изповядат, цяла нощ прекарват в ходене и непрекъснато вият. Аз зная, че това никак не е приятно, че на човек главата му може да се пръсне, но който се изповяда, той спи и през последната нощ съня на праведните. За нищо не го е еня! Още веднъж ви казвам, сине, и вас няма да ви е еня за нищо, след като очистите душата си от греховете.

В този миг Патял пребледня. В стомаха му нещо започна да се бърка, ужасно му беше лошо и той понечи да повърне. Но не успя, тъй като получи колики и по челото му изби студена пот.

Попът се уплаши. През това време болният получи нови гърчове. Свиваше се в ъгъла от болки.

Дойдоха и други надзиратели и го отнесоха в болницата на затвора. Съдебните лекари озадачено клатеха глава. До вечерта той вдигна температура и в полунощ лекарите обявиха положението му за сериозно и единодушно приеха, че се касае за отравяне.

Осъдените на смърт, които са тежко болни, не ги бесят, затова тая нощ не издигнаха бесило.

Вместо това направиха на Патял промивка на стомаха и чрез анализ на остатъците от храната, които се съдържаха в стомаха му, констатираха присъствието на ботулинова отрова в парчетата кървавица, намиращи се тук наред с останалата несмляна част от храната, изпомпана от стомаха на Патял.

Медицинското заключение гласеше в този смисъл, че под влияние на топлината кървавиците се разлагат химически и че появилата се в резултат на това ботулинова отрова е предизвикала у Патял остро отравяне.

Незабавно у колбасаря, от когото бяха купени кървавиците, бе извършена проверка и бе установено, че той не спазва санитарните предписания и не държи кървавиците в лед. Въпросът бе предаден в прокуратурата, която заведе съответно следствие против колбасаря заради нарушение на нормите, гарантиращи здравето на гражданите.

Между съдебните лекари, които лекуваха Патял, имаше един млад и добър доктор, който с интерес проучи историята на заболяването му и с голямо старание се стремеше да спаси живота на Патял, тъй като случаят беше необикновено тежък и интересен.

Денем и нощем той се грижеше най-старателно за Патял и благодарение на това след две седмици можа да го потупа по гърба и да му каже:

— Спасен сте!

На следния ден Патял бе редовно обесен, тъй като телесното му състояние позволяваше вече да бъде подложен на тази операция.

Но колбасарят, който със своите кървавици бе продължил живота на Патял с две седмици, бе осъден на три седмици строг тъмничен затвор заради нарушение на нормите, гарантиращи здравето на гражданите.

Лекарят, който спаси живота на Патял, получи похвала от съдебните власти.

Сред библиофили

Най-лошото, което може да ви се случи, е да попаднете в ръцете на някоя почитателка на литературата, която събира около себе си библиофили и устройва литературни салони, където се сервира чай и на всеки приятел на литературата се падат по две сухи сладки.

Вярно, че не бях длъжен да посещавам литературния салон у госпожа Херзанова, но не исках да откажа на приятеля си, когото веднъж бях успял да убедя, че притежавам оригинално персийско издание на стиховете на Хафиз, подвързано с човешка кожа. Приятелят ми беше разгласил сензацията сред библиофилите и почитателите на литературата и това се оказа достатъчно тяхната меценатка госпожа Херзанова да пожелае да й бъда представен.

В салона заварих дванайсет искрени физиономии, от които ме гледаше цялата световна литература. Идването ми бе посрещнато с интерес и аз предположих, че собственикът на стиховете на Хафиз, подвързани с човешка кожа, би могъл да претендира за четири сухи сладки.

Взех си аз значи четири сухи сладки от подноса, като за седящата до мене госпожица с очила не остана нито една.

Това я огорчи дотолкова, че тя започна да говори за книгата на Гьоте „Сродства по избор”.

Седящият срещу мене литературен историк се обърна към мене с въпроса:

— Познавате ли целия Гьоте, ако смея да ви попитам?

— От главата до петите — отговорих му сериозно, — той носи жълти високи обувки, кафява касторена шапка, надзирател е по продоволствения данък и живее на улица „Кармелитска”.

Библиофилите ме погледнаха огорчени и с упрек. За да разсее неудобството сред гостите, домакинята ме попита:

— Много ли се интересувате от литература?

— Уважаема госпожо — отговорих, — беше време, когато четях много. Прочел съм „Тримата мускетари”, „Маската на любовта”, „Баскервилското куче” и други романи. Съседите ми събираха романа, който излизаше в подлистник в „Политика”, и веднъж в седмицата прочитах шестте подлистника наведнъж. Четенето ме увличаше и, да си призная, едва дочаквах следващия брой, за да узная дали графиня Леона ще се омъжи за джуджето Рихард, което заради нея уби собствения си баща, застрелял от ревност годеника й. Да, да, книгата върши истински чудеса. Когато ми беше най-тежко, четях „Юношата от Месина”. Деветнайсетгодишен, тоя младеж беше станал разбойник. Казваше се Лоренцо. Да, тогава аз четях. Днес обаче не чета много. Не ми е интересно вече.

Приятелите на литературата пребледняха и един висок човек с проницателни очи ме попита строго и лаконично като съдия-следовател:

— Познавате ли Зола?

— За него знам твърде малко — отговорих аз. — Чувах, че е паднал убит във Френско-пруската война при обсадата на Париж.

— Чели ли сте Мопасан? — с необяснима ярост ме попита същият човек.

— Чел съм. От него съм чел „Сибирски разкази”.

— Грешите — извика ядосано седящата до мене госпожица с очилата. — „Сибирските разкази” са от Короленко и Шерошевски. Не знаете ли, че Мопасан е французин?

— Аз пък мислех, че е бил холандец — казах спокойно. — Но щом е французин, сигурно ще преведе „Сибирски разкази” на френски език.

— Но сигурно познавате Толстой? — попита ме домакинята.

— Гледах погребението му на кинопреглед. Но смятам, че химик като Толстой, откривателя на радия, е заслужил по-тържествено погребение.

Всички замълчаха. Литературният историк срещу мене ме погледна с кръвясали очи и иронично ме попита:

— Но чешката литература познавате в съвършенство, предполагам?

— Вкъщи имам „Книга за джунглата”, предполагам, че това ви задоволява — подчертах аз.

— Но нали Киплинг е англичанин — възкликна един мълчалив господин, скривайки лице в длани, като че ли се канеше да заплаче.

— Нямах предвид Киплинг — извиках обиден, — говоря ви за едноименната книга на Тучек.

Дочух как двама господа си прошепнаха достатъчно високо, за да ги чуя, че съм животно.

Един бледен дългокос младеж с молитвено събрани ръце се обърна деликатно към мене:

— Та вие не чувствате красотата на литературата, вие сигурно не сте в състояние да оцените и художествения стил, брилянтните съчетания на изреченията, вие не сте в състояние да се вдъхновите дори от поезията. Кажете, известен ли ви е оня пасаж от Лилиенкрон, в който думите ви разкриват цялата красота на природата: „Облаци се носят и летят, сини облаци летят, летят над планини и долини, над зелени гори”.

Той повиши глас и опирайки се на рамото на седящия до него приятел на литературата, продължи:

— Ами „Огън” от Д‚Анунцио? Ако бяхте прочели това прекрасно, толкова сполучливо описание на венецианските тържества, а и любовния роман при това…

Той се загледа в лампата и прокара ръка по челото си в очакване на моя отговор.

— Не ви разбрах добре — казах аз. — Защо му е притрябвало на този Д‚Анунцио да предизвика пожари на тези тържества? На колко ли годинки са го осъдили за това?

— Д‚Анунцио е най-прославеният италиански поет — обясни ми неуморимата госпожица с очилата.

— Странно — отбелязах аз невинно.

— Какво странно има в това? — изрева в истинския смисъл на думата един господин, който досега не беше проронил дума. — Изобщо познавате ли някой италиански поет?

Отговорих с достойнство:

— Разбира се. Робинзон Крузо — и се огледах около себе си.

В този миг косите на дванайсетимата библиофили и приятели на литературата побеляха и дванайсетимата преждевременно побелели библиофили и приятели на литературата ме изхвърлиха през партерния прозорец право на улицата.