Алкохолна идилия

I Първият работен ден

Още в първия ден от постъпването ми в дрогерията моят шеф господин Колошка ме извика в кантората си, както наричаше един ъгъл от магазина, отделен с дървена преграда.

Господин Колошка, възрастен мъж с голяма брада, толкова дребен на ръст, че дори и аз, петнайсетгодишният хлапак, го надвишавах с цяла глава, седна на стола пред бюрото си, впери малките си остри очички в мен и занарежда:

— Значи от днес вие сте моят нов стажант и като такъв трябва да изслушате съвсем сериозно и отговорно тия няколко думи. И гледайте да се ръководите от тях през целия си живот! Сигурно сте наясно с поговорката: „Добрият съвет е по-скъп и от златото”. Така че наострете уши и чуйте добре какво ще ви кажа. Новата ви работа е доста трудна. Доскоро вие сте ходили на училище и не сте имали друга грижа, освен да понаучите туй-онуй наизуст. Но всичко това, с изключение на латинския, който като завършили четвърти прогимназиален клас трябва да поназнайвате и който ще ви е необходим като стажант в дрогерията, всичко това няма да ви помогне кой знае колко в живота. В магазина никой няма да ви пита кога е живял еди-кой си владетел или пък що е геометрия или нещо подобно. В магазина никой не се интересува колко далече от нас е някоя планета на небето, и също тъй не го е грижа дали евтиния се пише с „ф” или с „в”. Клиентът идва тук и не го е еня дали говорите правилно чешки, или не, и вие също не бива да го питате за това. На вас ви стига да разберете какво иска той, и да го обслужите, както трябва. Стига ви да можете да смятате, за да не объркате сметките, това е истинската търговия. Вие сте млад човек и трябва да се учите от това, което виждате край себе си, а не от книжките както в училище. Трябва да слушате клиентите и ако някой дойде и поиска небесната синева, вие сте длъжен да се изкатерите на небето и да му я свалите. И освен това можете да си мислите каквото искате за купувача, ама не бива да му казвате нищо. Търговецът, запомнете това, си изкарва хляба от клиентелата. Като дойде някой купувач, трябва да го поздравите с „Моите почитания, уважаеми господине!”, „Целувам ви ръка, госпожо!”, „Моите почитания, госпожице!”. Когато клиентът си тръгва, трябва да го изпратите любезно, макар и да не е купил нищо. А когато започнете да продавате — то ще е след доста време, тъй че запомнете за в бъдеще, — трябва да казвате така: „Какво обичате, моля? С какво мога да ви услужа?” Или нещо подобно. И трябва да подскачате, да се въртите около клиента, да го обслужвате бързо и никога да не си обърквате сметките. Пък ако някоя стока липсва в склада, ще продадете на купувача нещо друго, не бива да го пускате да си отиде с празни ръце. Щом като клиентът вече веднъж е дошъл в магазина, трябва да го убедите да си купи нещо, каквото и да е — например ако някой дойде да търси четка за зъби, веднага му предложете и паста за зъби; или пък ако иска паста, тогава ще го убедите да си купи и четка и ще го уверявате, че това е необходима и сполучлива покупка. Нужно е да лъжете, както ви падне: с течение на времето ще се научите на всичко, но е ясно, че ще лъжете купувача, а не мене. Към мене трябва да се отнасяте като към баща и ако се случи да ви наругая, ще си мълчите, защото съм много сприхав. Щом ви заръчам нещо, трябва да го изпълните веднага. При мен е като в казарма. Няма защо да ви казвам, че трябва да бъдете честен, да не ядете лакомства, да не чупите нищо, трябва да работите, защото всичко това е за ваше добро. Тия неща ви ги казвам като на роден син. Всяка сутрин идвате у дома за кутийката с ключовете. После пристигате тук и чакате пред магазина. Ще дойде продавачът, двамата ще отворите магазина, ще окачите ангела, ще влезете вътре и ще избършете праха навсякъде, за да е чисто. А като дойда в осем часа, ще ви кажа какво ще правите през деня. Всеки ден в десет часа ще идвате в кантората при мен, аз ще ви давам пари, за да ми купите халба бира, две хлебчета и една сардела. В един часа може да идете на обяд. В два трябва да сте тук. В четири часа ще дойдете при мен в кантората, аз ще ви дам пари за кафе, трябва обаче да кажете в кафенето, че го искате с много сметана. В осем часа ще свалите ангела и ще затворите магазина заедно с прислужника. Ключовете ще сложите в кутията, продавачът ще я заключи и ще вземе ключа със себе си, а вие ще ми донесете кутията вкъщи. Всяка втора неделя между десет и единайсет часа може да ходите на църква, но ви предупреждавам да се движите с мене, а не с персонала — това е важното… Днес няма да правите нищо, ще миете шишета. А докато ги миете, разглеждайте внимателно надписите на чешки и на латински, за да научите какво има в шишетата, така полека-лека ще започнете да разбирате от всичко. Да! Запомнете добре думите ми! А сега си вървете!

Излязох от кантората доста развълнуван. Всички тия изисквания гъмжаха из главата ми. Като отидох при тезгяха, продавачът Таубен ме попита:

— Май че доста ви измъчи нашият Радикс?

— Кой? — попитах плахо аз.

— Е, нашият Колошка — отговори ми Таубен. — Ние му викаме Радикс, което значи „корен”. Такива са, момче, прякорите при нас в дрогерията. Та на нашия Радикс, както се казва, му хлопа дъската, ама инак е добър по душа. Да не мислите, че всичко това, дето ви го е наприказвал, е рожба на неговата глава? Къде ти! Знае го наизуст, от жена си го е научил. На нея й викаме Ацидум, сиреч киселина. Хич не го гледайте стария като Господ. Нищо не представлява той — жена му е всичко. Като се появи тя, ще видите кой е господарят. Затова се дръжте за нас, младежо. Старият сигурно ви е казал днес да миете шишенца. Ами мийте ги, ама не се престаравайте. Полека-лека. Изобщо не бива да си давате зор с работата. Щото старият няма да ви остави на мира. Ако до довечера измиете петнайсетина шишенца, ще е напълно достатъчно. Цялата седмица можете да си миете шишенца, без да бързате. Не се престаравайте, щото после само ще ви товари. Пък ако дойде госпожата, изтичайте, целунете й ръка. А ако Радикса ви изпрати до някоя фирма да вземете или да занесете нещо, не препускайте, вървете бавно, сякаш сте излезли на разходка. Навремето и аз така правех. В никакъв случай не се връщайте бързо. Тогава Радикса ще ви праща по сто пъти на ден, ще разбере, че се връщате бързо, и накрая ще иска от вас да хвърчите.

Таубен замълча, после каза:

— Знаете ли, като ви гледам, има хляб във вас! Ето ви пари за два литра бира, идете отзад в склада, там в бъчвата накрая, ето, вижда се от тука, има една кана. Вземете я, минете от задния вход през двора и идете в кръчмата. Купете два литра бира. Донесете каната обратно и я сложете там. Може да пиете, колкото ви се ще. И аз навремето бях стажант като вас.

Таубен ми даде пари и аз изпълних желанието му. Като донесох бирата и я скрих в бъчвата, започнах да мия шишенца бавно, толкова бавно, колкото може да си представи човек.

След половин час Колошка ме извика в кантората си.

— Забравих да ви кажа нещо. Ако случайно господин Таубен ви прати за бира, веднага трябва да ми кажете. Той много обича да праща стажантите за бира…

Към събитията от първия ден трябва да прибавя и това, че ходих още пет пъти за забранената бира на господин Таубен и че чух как на въпроса на прислужника „Е, как е новият?” той отговори: „Абе от нашата вяра е — и той вика на стария Радикс…”

II Господин Таубен ме учи

През следващите два дни аз миех шишенцата много бавно, според съвета на Таубен.

— Като дойде Радикса и ви пита защо още не сте свършили с шишенцата, кажете му, че изучавате етикетите — рече ми Таубен. — Впрочем я оставете тая работа и елате да ви разведа из предприятието.

И той ме разведе из цялата къща. Магазинът на Колошка се намираше в стара сграда. Сега тя вече не съществува. Навсякъде из нея се усещаше миризмата на сушени билки, миризма, която в първите дни направо ме упойваше, а дрехите ми така я бяха попили, че всеки отдалеч разбираше с какво се занимавам.

Старинната къща имаше особено очарование. У мене тя извикваше представата за алхимични лаборатории и средновековни аптеки, за които бях чел по книжките. Двата огромни хавана в склада и няколкото великански реторти, които стояха на стативи, всичките почернели от прах, потвърждаваха тая моя представа.

От склада Таубен ме преведе през един тунел, чиито старинни сводове се сключваха над няколко корита, бухалки, нощви, рендета и всякакви други предмети, които бяха част от магазинчето на една жена, която пък седеше на пейка почти до входа откъм улицата.

— Това е госпожа Кроупова, продава дървени съдове и сечива — каза ми Таубен. — Мъжът й е ужасен нехранимайко и пропива всичко, което тя успее да припечели през деня. Той седи по цял ден в кръчмата и като му свършат парите, идва тука и я пита: „Продаде ли нещо?” Тя, да речем, му казва: „Едно ведро”. А той: „Стига само за осем бири”. Всичко изчислява в бири. Като станете възрастен, младежо, ще разберете какво искам да кажа, като казвам: „Тя го оставя да си разиграва коня, защото живеят незаконно”.

— Няма защо да бързаме толкова. Ако дойде някой клиент, Радикса ще го обслужи. Кръчмата вече я знаете. Към двайсето число няма да ви давам пари за бирата, ще ми я вземате на вересия. Кръчмаря, и той не е стока, трябва да го гледате в ръцете дали не пише три литра вместо два, щото го прави понякога. Затова пък жена му е много добра. Да знаете, като почнете да продавате, дойде ли в магазина да купува спирт за ракия, давайте й го чист, не го смесвайте с вода както за повечето клиенти. Тя прави вишнева ракия и аз от време на време попрескачам на чашка, тъй че ракията й трябва да е силна. Веднъж предишният стажант й беше налял кръщаван спирт — да не ви разправям каква вишновка се беше получила. Като почнете да продавате, давайте на кръчмаря безплатно капки за стомах, щото пък той ме чака по три месеца да му се издължа. Ония мръсните стъкла са на портиерката Паздеркова, тя идва всяка сутрин на чаша кминка[20]. „На тая ще й давате кминката без пари”, както казва нашият Радикс, щото е способна да вдигне във въздуха цялата къща. Тия три дена, дето сте тука, не се е мярнала, защото е болна. Винаги се разболява, когато учителят наказва нейния Францек да остане и след часовете. Червенокосият Францек е само на единайсет години, ама е хулиган и половина. Тормози всички, върши само поразии, но не можеш да го накажеш. Един път го сварих да пробива тенекиения варел с олио и взех, че му отвъртях един шамар. А след това дъртата Паздеркова дотърча в магазина и поиска Радикса да ме уволни незабавно. Пък каква гюрултия се вдигна пред магазина! Насъбра се народ, тя държеше рижия си Францек за ръка, хлапето ревеше, та се късаше, тя крещеше, че тоя човек е напердашил невинното и беззащитно детенце чак до припадък. И ние бяхме принудени да я почерпим с кминка, пък на Францек дадохме сладкиши. Много ме изтормози това момче. Пък да го видите през лятото на двора — цял театър играе. Съблича се значи рижото момче, ама така, както го е майка родила, и се вмъква в едно корито с вода посред двора. И се подпличква там от сутрин до вечер. Горе на първия етаж живее една стара мома, която веднъж беше припаднала от тая гледка. Портиерката Паздеркова купува от нас всичко на половин цена. До нея живее касапинът Каванек. Като прави кървавица, винаги ме кани, и на прислужника дава. Ние с прислужника си викаме, че това е нещо като обща сметка. Той не краде от нас и ние не го мамим. Една немска поговорка казва „Leben und leben lassen”, сиреч „Живей и остави и другите да живеят”. Вярно, ние му даваме подправките на нормална цена, но запомнете, дойде ли господин Каванек да иска килограм от някоя подправка, вие ще му сметнете кило, пък ще му претеглите кило и половина. А той после ще ви покани на кървавица. Само не я яжте пред стария. И предишният стажант си я носеше вкъщи. С времето ще ги научите тия работи. А сега да идем в мазето.

Когато той отвори вратата на мазето и светна лампата, от мрака ме удари в носа воня на киселина и гнило и заедно с това се чу някакво цвърчене.

— Това са плъхове — обясни ми Таубен, — предишния стажант го бяха ухапали. Така е във всички стари сгради, младежо. Откакто нашият Радикс изнамери специална отрова за мишки, те се наплодиха в неимоверни количества. Особено през лятото винаги можете да зърнете в мазето някое сиво зверче. Пък котките не се въдят тук, откакто до колбасаря се нанесе да живее някакъв човек, който твърдеше, че е туберкулозен. Той ловеше всяка новопоявила се котка, одираше й кожата и си налагаше гърдите с нея. Внимавайте да не се подхлъзнете по стълбите — откак с прислужника счупихме тука един стъклен бидон с дестилирана вода, се задържа влага. Оттогава, щом дойде някой за дестилирана вода, му наливаме кладенчова. Всички капки, които правят сега, имат лек млечнобял оттенък, защото ги правя с кладенчова, а не с дестилирана вода. Пък нашият Радикс прекрати деловите си връзки с три фирми, защото мислеше, че му пращат некачествени масла и етер за капки. Така стоят нещата, младежо. Никога не бива да губите самообладание и освен това най-важното е да успеете да измамите шефа, защото трябва да мислим, че ако след време и ние станем шефове, и нас ще ни мамят. Водя ви сега в мазето само за да видите къде стои зехтинът.

Таубен отвори една дървена вратичка и сочейки един стъклен бидон, ми каза:

— Ето това е зехтинът, макар че тук пише „ленено масло”. Ако Радикса ви изпрати в мазето за зехтин, ще пълните от тоя бидон, защото преди половин година оня със зехтина се счупи. Понякога хората връщат това масло и старият пише писмо след писмо до фирмата, която му е доставила зехтина, за да рекламира лошото качество. Радикса никога няма да дойде тук да провери, той ужасно се бои от мишките и по тая причина, като се върнете някой път от мазето, ругайте с всички сили, че в мазето има толкова мишки, та чак тръпки да те побият. Сега вече можем да излезем навън.

Като излязохме на белия свят, Таубен рече:

— Младежо, трябва да ви кажа още нещо. Сигурно вече сте забелязали сладкарницата зад къщата? През лятото тамошните чираци идват в магазина за нерафинирана сол, която им трябва за сладоледа. Ще им я давате без пари, но затова пък ще можете да ядете сладолед, аз също го обичам много. Само не го яжте пред стария. За днес май стига толкова, тавана ще го оставим за утре, и без това Радикса сигурно вече е откачил сам в магазина, защото сега има най-много работа.

— Къде се мотаете, господин Таубен? — сърдито каза Колошка, като влязохме в магазина. — Хуквате си нанякъде, пък аз тука да се бъхтам като добиче!

— Не се сърдете, шефе! — отговори му Таубен. — Развеждах новия стажант из предприятието и го наставлявах.

— Е, щом е така — добре! — кротко рече Колошка. — Гледайте да му обясните всичко, гледайте да излезе нещо от него.

— Слушам, шефе! — рече Таубен. — Мисля, че ще направя нещо от него.

III За прислужника Фердинанд

По онова време Фердинанд беше на около четирийсет години. Той имаше високо чело, свидетелство за извънредно развит интелект, което бе потвърдено и от думите на Таубен: „Страшен дявол е тоя!”

Фердинанд имаше добряшки сиви очи, кестенява коса и малки черни мустачки, но сред всичко това биеше на очи червеният му нос, който беше сигурен белег, че навремето Фердинанд е бил прислужник в магазин за спиртни напитки.

Дрехите му винаги бяха омазнени и мръсни. По тях можеха да се разпознаят всевъзможни масла, дупки, прогорени от киселини, ивици от подов лак, по сакото му се кръстосваха линии от безир, по ризата му блестеше бронзов прашец, здраво полепнал по петната от бензинов разтвор на каучук. Левият ръкав на сакото му миришеше на терпентин, а десният — на канела. С две думи — облеклото му беше невъобразима смес от миризми и петна от лекарства и различни химикали, тъй че, както научих по-късно, като отиваше в кръчмата, Фердинанд сядаше на своето място до печката, където нямаше никой друг, и отваряше вратичката на печката, та миризмата от работните му дрехи да не прогони останалите посетители.

Но най-странното беше, че обувките на Фердинанд винаги бяха лъснати до блясък. Щом свършеше някоя работа, той отиваше в склада и ги лъскаше до такова съвършенство, че те заблестяваха като огледало.

Вярно, господин Колошка казваше, че Фердинанд прави това само за да си убие времето, но независимо от всичко след всяка свършена работа Фердинанд си лъскаше обувките…

По тая причина скоро след като постъпих в дрогерията, вече имах един по-доверителен разговор с Фердинанд.

Той тъкмо се бе върнал от двора, където бе чукал канела, и бе извадил от шкафа в склада боя за обувки и четка, когато и аз се появих там.

— Елате тук, младежо! — извика ме Фердинанд.

Като се приближих, той ме попита:

— Имате ли много плюнка, младежо?

— Да.

— Добре — похвали ме той. — На мене от това чукане ми пресъхна гърлото.

— Да — казах аз, без да разбирам какво точно иска Фердинанд.

— Когато боята се разтрие с обикновена вода, обувките не могат да се лъснат добре — продължи той.

— Така е — казах аз.

— А с плюнка се лъсват като огледало — каза Фердинанд и добави: — Е, хайде!

След като аз не реагирах, Фердинанд се обади:

— Ще ви затрудни ли много, младежо, ако плюете в боята за обувки? Трябваше веднага да се сетите — рече ми той, след като изпълних молбата му. — Хора сме, трябва да си помагаме… Трябва да си помагаме — продължи той, докато си лъскаше обувките. — Такъв е светът и до свършека му нещата ще са така… — и довърши с неочакван обрат: — Пък големците все ще се стараят да пречат на бедняците да си помагат. Ние, младежо, все още сме много, много глупави. Ние се ядем помежду си. Това личи най-ясно у нас, в Михле. Знаете ли къде е Михле?

— Да.

— Е, аз живея в Михле, а до мен живее още един прислужник, който ме мрази, задето получавам на седмица четири златни крони повече от него и мога да пропия четири златни крони повече от него, затова непрекъснато дърдори в коридора, че щял да ме подреди така, че цял живот да го помня. Наскоро пък крещеше, че съм крадял от стария и че му било ясно как ставали тия работи. Аз се вбесих и му рекох, че всеки си има свой метод. И му казах: „Не всеки краде така глупаво като тебе, негоднико. Като беше във фабриката, портиерът само трябваше да ти разкопчае ризата — и вече знаеше какво си помъкнал вкъщи, крадецо!”

Фердинанд беше доста развълнуван, за което можеше да се съди по бързината, с която си лъскаше обувките. Четката летеше с невероятна скорост и Фердинанд, смръщил широкото си чело, продължаваше да говори:

— „Сега става дума за тебе, Плачек!”, казвам му аз и той застава сред коридора и почва да крещи: „Нехранимайко миризлив, от два километра вониш на вашите помии”. — „Дръж се прилично, Плачек, казвам му аз, не съм рекъл нищо за тебе, само да ругаеш те бива, крадецо!” А той крещи по коридора: „Продаде на сина си обувките и сега момчето ходи босо. Откъде взе онова кило пипер, дето го продаде на търговеца? На жена си насини лицето, вагабонтино! От кръчмата открадна една солница! И всичко това за седмица време!” Пък аз му казвам: „НЎ ти сега за тия думи!..”

Фердинанд замълча, после каза:

— А той сега иска да ме съди за няколко шамара… Пак ми пресъхна слюнката… Плювнете пак, младеж. Обувките не стават като огледало с обикновена вода. Така! Благодаря! Трябва да си помагаме!

Като се върнах в магазина, Таубен ме попита:

— Май Фердинанд дъха на бира повече, отколкото трябва?

— Не знам. Не се разбира.

— Прав сте. Тия негови дрехи… — каза Таубен. — Все пак го предупредете да изяде един лимон, защото старият го вика. Ще го праща за безир с количката.

IV Госпожа Колошкова

Още първото впечатление, което остави у мен съпругата на шефа, разсея учудването ми, че Таубен я нарича с латинската дума „ацидум”, или — иначе казано — киселина.

На втория ден след разговора ми с Фердинанд около девет часа сутринта тя се появи в магазина.

Старият часовник на стената тъкмо изръмжа девет пъти — и вратата на магазина се отвори. Главата на рекламния ангел с надпис „Добре дошли!”, дърпана от въже, закрепено на бравата, се поклони, звънчето над вратата иззвъня и с крачка, която сега оприличавам на стъпките на абат, проверяващ дали монасите не пият тайно вино в избата, в магазина влезе висока дебела напудрена госпожа, която въпреки тлъстините си имаше доста приятни черти на лицето; беше с крещяща шапка и с рокля, чиято коприна шумолеше отдалеч.

Таубен, който допреди миг се шегуваше, внезапно стана много сериозен и ми прошепна: „Това е старата!” После гръмогласно поздрави:

— Моите почитания, уважаема госпожо!

Аз изтичах и целунах ръка на госпожа Колошкова.

Тя не сметна за нужно да ни отговори, дойде до тезгяха и попита:

— Къде е Колошка?

— В кантората, уважаема госпожо! — отговори продавачът и с неподозирана пъргавина изприпка между рафтовете и тезгяха, отвори остъклената врата на дървената преграда и извика:

— Господин шефе, уважаемата ви съпруга е в магазина.

Дребничкият мъж изтича пред тезгяха и донесе стол за едрата си жена, като я поздрави любезно:

— Как си, Мароушка? Много мило, че дойде да ни навестиш в магазина!

— И без това само дремеш в тая кантора! — развика се госпожа Колошкова. — Дремеш и изобщо не виждаш, че Таубен се е наместил удобничко върху тезгяха и се прозява…

— Но, уважаема госпожо!.. — опита се да се защити Таубен.

— Какво? Че нали ви видях! — светкавично отвори уста госпожа Колошкова. — Седяхте върху тезгяха, изобщо не работехте и се прозявахте. Така е, след гуляй човек се прозява!

— Аз си бях вкъщи снощи, уважаема госпожо! — бранеше се продавачът.

— Я си вижте кръговете под очите! — гърмеше съпругата на шефа. — Зер не личи, че сте пили цяла нощ! И ти търпиш това! — подхвана тя мъжа си. — За какво си шеф? Нали именно за да забраниш подобно пилеене на сили из кръчмите!

— Повече няма да се повтори… — отговори тъжно Колошка.

— Ама, моля ви се, никъде не съм ходил вчера! — протестираше Таубен. — Аз нямам пари.

— А! Значи така — като имате пари, скитате насам-натам и ги пилеете. Нищо чудно тогава, че приличате на живи мощи! — злобно рече Колошкова.

(В интерес на истината само пет минути преди да дойде Колошкова, Таубен просто пращеше от здраве.)

— Харчите си парите — продължи Колошкова, — пък и след такава нощ не можете да обслужвате клиентите, както трябва. Ама на тебе, Колошка, ти е все едно, нали? — обърна се тя към мъжа си, който в тоя момент сякаш се беше смалил наполовина. — Стига ти да си дремеш в кантората. Ако не бях аз, щеше да фалираш още преди двайсет години.

— Ще влезе някой клиент… — промълви боязливо Колошка.

— И да влезе, пак ще кажа същото! — смръщи вежди Колошкова. — Какво те спаси тогава! Ония петнайсет хиляди от зестрата ми. Те те крепят и досега. Пък ако не се грижа и за магазина, с тебе ще е свършено. И накрая пак нямам нищо. Базови имат вила край Добржиховице, пък доходите им са по-малки от твойте. Колко години вече ти приказвам да построим някъде вила, ама ти — не! Господин Колошка предпочита да си угажда, в десет сутринта си купува пълзенско пиво и сарделка, следобед — кафе със сметана и хич не го е грижа дали на жена му не й трябва нещо, макар много добре да знае, че ако не беше жена му, той щеше да фалира още преди двайсет години… Щяха да ти преседнат тия сардели с бира, щеше да видиш едно кафе със сметана! — продължаваше да мели тя, без да сменя темата, която явно й беше любима. — Как няма да си жаден, като си купуваш сардела. Само посмей обаче довечера да пратиш слугинята за бира и като излезе тя, да ме прегърнеш. На всеки друг бих дала да ме прегърне, но не и на тебе, Колошка. И ако не беше баща ми, на когото ти дължеше пари, никога нямаше да се омъжа за тебе. Бедният ми баща, смяташе, че така поне ще си върне парите. Тъстът ти е прекалено добър с тебе, но го прави заради мен, понеже не иска аз, нещастната ти жертва, да се измъчвам и от разногласия и кавги в семейството си.

Тя си пое дъх и нареди:

— Донеси книгата за приходите и разходите! Искам да прегледам сметките за миналата седмица!

Колошка изчезна зад преградата и след миг се върна с искания предмет. Той учтиво сложи книгата на тезгяха. Колошкова стана от стола, Колошка го приближи към тезгяха, тя отново седна и внимателно, графа по графа, започна да преглежда разходите през изтеклата седмица.

В тоя миг Колошка изглеждаше повече от окаян. Каква огромна разлика имаше между държането му сега и когато ми казваше: „От днес вие сте новият ми стажант”. Тогава беше важен и сериозен, а сега трепереше пребледнял и облегнат на тезгяха, с извънредно любезен и съкрушен израз на лицето гледаше как госпожата отхвърля графите една след друга, а в погледа му се четеше страдание.

Стори ми се, че той направи плах опит да скрие с лакътя си някаква графа в долния край на книгата.

Беше тихо. Чуваше се цъкането на джобния часовник на Таубен и дори ми се стори, че чувам ударите на сърцето на Колошка.

Госпожа Колошкова бутна настрани лакътя на мъжа си и продължи да преглежда графите една след друга…

— Какво значи това? — изригна тя, когато строгият й поглед попадна на мястото, където допреди малко почиваше лакътят на съкрушения й съпруг.

— Какво значи това? Тук пише: „Други разходи — 23 кр. 50 хал.”. Що за разходи са тия „други”?

Ако преди малко видът на Колошка беше най-окаян, то сега той изглеждаше далеч по-окаяно. Отвори уста, сякаш искаше да каже нещо, но думите му се заклещиха на гърлото, шефът затрака със зъби като човек, излязъл от топла вода на студен вятър.

Зоркият поглед на госпожа Колошкова строго фиксираше треперещите му челюсти, които издаваха едно непрекъснато „та-та-та-та-та”.

— Какво значи това? — изрева госпожа Колошкова. — За какво са похарчени тия 23 кр. 50 хал.?

Никакъв отговор. Само ченето на Колошка продължаваше невероятно бързо да издава онова треперещо „та-та-та-та-та”.

— Ще ми обясниш ли, или не? — натърти думите си Колошкова.

— За-за-за-са-са-сар-де-де-ла-и-и-би-би-ра — трепереше Колошка — и-и-за-за-за-хлеб-че-и-и-за-за-ка-фе-е-е…

— Хич не ми ги разправяй тия! — закрещя Колошкова. — Намерил си си някоя, дето я издържаш, дето й даваш тия пари, крадени от нас, от къщи. Ти ни грабиш.

Колошка си пое дъх и рече:

— Не е истина, гълъбче — ще ти призная всичко. Счупих оная, твойта ваза в гостната и трябваше да купя нова, за да не разбереш, сложих я там вместо старата…

След тия думи сметководната книга полетя към главата на Колошка, по посока на кантората, но се размина с живата си цел, столът бе бутнат встрани, госпожа Колошкова тръгна с почервеняло под грима лице към вратата, произнасяйки бавно и натъртено:

— За обяд не се прибирай, пък на вечерта можеш да се радваш отсега! Ще те науча аз тебе! — бяха последните й думи, казани вече на вратата, която тя отвори със замах.

Звънчето иззвънтя, рекламният ангел с надпис „Добре дошли!” преклони автоматичната си глава и полите на госпожа Колошкова заметоха гневно праха на улицата, сякаш искаха да онагледят нейната ярост.

Колошка загълта въздуха учестено като човек, стоял затворен в спарена стая и излязъл навън, после сериозно, с наведена глава тръгна към дървената преграда, обръщайки се към мен с книжовния си чешки език:

— Сигурно ви е известна поговорката: „Каквото се сготви у дома, се изяжда само у дома”. Ако не ви е позната, я запомнете!

И изчезна в кантората си, откъдето след малко се чу гласът му:

— Господин Таубен, елате тук!

Като се върна, Таубен ми каза:

— Здравата се е уплашил! Попита ме дали не знам някой хотел, в който да преспи.

Таубен стана сериозен:

— Чудите се, нали, младежо! Е, ацидумът си е ацидум, а ацидум значи киселина!

V Клиентелата на магазина

Всеки ден в магазина пръв идваше Броучек, общественият разсилен. Той ни чакаше на улицата още преди да отворим магазина, и влизаше пръв вътре с поздрава:

— Дал Бог добро! За две крони от горчивата!

Ние му наливахме като на познат, той примляскваше и като оставяше празната чаша, винаги казваше:

— Загрява пущината. Кръчма, кръчма трябваше да въртите!

Като ме видя за пръв път, тоя мъж рече:

— Дръжте се добре, младежо, та да ни радвате!

Понякога заедно с него чакаше да отворим и дебелият стражар, който беше постови на тая улица. Щом влезеше в магазина, този господин, който будеше уважение повече с килограмите си, отколкото със сабята и кобура, козируваше и казваше:

— Всичко е наред!

Таубен наливаше и на него от горчивата, само че безплатно, и като си гаврътнеше чашката, стражарят пак козируваше и казваше:

— Всичко е наред!

След което си тръгваше.

Броучек оставаше още малко в магазина, за да критикува вчерашното време:

— Вчера валя!

Или пък:

— Не помня по-хубав ден от вчерашния! Вчера беше студено.

А после казваше:

— Е, хайде, живи-здрави! Дължа ви две крони — и излизаше.

След него винаги идваше старата еврейка, госпожа Вернерова, собственичка на съседната питиепродавница. Тя носеше голяма дамаджана, с която всеки ден купуваше по шест литра чист спирт.

— Um Gottes Willen[21], господин Таубен, снощи при нас пак имаше бой — казваше тя — и като си помисля, че съм сама в кръчмата, ме хваща страх, че някой път ще ме претрепят, както направиха с мъжа ми, Бог да го прости.

И поне веднъж седмично, особено ако имаше някой чужд човек в магазина, тя разправяше своята история, съвсем обичайна за кръчмите, в които кръчмаря го бият пияниците, които преди това той е напил може би за последните им пари.

— Пък той, бедничкият, имаше такова добро сърце, ein goldenes Herz[22], изобщо не кръщаваше ракията, а те го затриха заради една муха в нея. Ja, ja, eine Fliege[23], сякаш той беше виновен — допълваше жално тя.

След нея се появяваше портиерката Паздеркова, която идваше да обърне обичайната си доза кминка и заедно с това да разтълкува съня на господин Таубен, като тълкуването винаги завършваше с думите: „Да, да, сънят ви показва, че скоро ще се представите на Бога!”

Шегаджията Таубен всеки път й казваше, че е сънувал бели коне.

Обикновено след като разпитваше свойски за здравето на господин Колошка, на господина, на Фердинанд, тя започваше да се оплаква от обитателите на къщата. След това с горест се жалеше от учителя, който вчера пак наказал Францек да остане след часовете…

След нея, отивайки на училище, се отбиваше и рижият Францек — било за захарна пръчка, било за стъклена тръбичка, ако си беше наумил да стреля с грах в клас — и винаги казваше, че майка му ще ни плати.

После идваха госпожите и слугинчетата, излезли на пазар. Те искаха всевъзможни неща от нашия бранш, купуваха билки против кашлица, хъркане, за и срещу повръщане, диетични средства — от най-безобидните до най-силните, всякакви мехлеми, тривки, средства за лъскане на подове, капки за стомах, пудри и други козметични атрибути и още, и още…

Госпожите се пазаряха всеки път, особено по-младите. Госпожа Воглова, съпругата на кожухаря, искаше някакво средство срещу множащите се молци, като винаги казваше: „Ама бързо, бързо!”, сякаш за тия пет минути молците щяха да се размножат мълниеносно. Идваше и младата госпожа Кроупкова, съпругата на железаря, която винаги се оплакваше от лошото храносмилане на мъжа си.

— Гответе му сама, уважаема госпожо! — казваше й Таубен.

— Че нали му готвя! — отговаряше наивно тя.

Идваха и разни хора, които имаха огромно желание да се карат с господин Таубен. Първото място обаче държеше господин Кржечан, който се появяваше всяка седмица в събота сутринта, когато имахме най-много работа, разбутваше безмилостно хората с лакти, за да се добере до тезгяха, и крещеше:

— Последния път пак успяхте да ми пробутате ваште гадости! На това ли му викате липов чай? Чист боклук, улична мръсотия! Ама помислете малко — та аз съм ваш клиент от години. Това, вашето не е почтена търговия, господине! Мълчите, а?! Хубаво, дайте ми тогава липов чай за четирийсет крайцера, но ако пак е оня боклук, ще се оплача на кмета!

След което той измъкваше табакерата си, отваряше я и пресягайки се през тезгяха, казваше:

— НЎ, господин Таубен, смръкнете си, да ви е сладко!

Викахме му „шантавия господин Кржечан”.

Винаги щом идваше в Прага, при нас се отбиваше и дядо Влашек, някъде от Ческобродско. Той оставяше шапката си на масата и с много сериозен вид изваждаше от джоба си лист с поръчки на хората от селото, на учителя, на свещеника. Подаваше гордо тоя лист на Таубен и заговорваше за кърските работи:

— Започваме коситбата след дъжд.

Или:

— Дойде време да брануваме.

А също и:

— Житото вече налива клас.

— Това е — казваше той, когато подбраните по списъка стоки вече бяха на масата пред него. — А на мен ми дайте билки за кравата.

Чест клиент ни беше и един висок господин с черни очила, за когото знаехме само, че е директор на някакво малко сиропиталище.

Той се навеждаше над тезгяха и прошепваше на Таубен:

— Дайте ми половин кило живачен мехлем.

Ах, този живачен мехлем! Споменаването му извика в паметта ми страница двеста и тринайсет от учебника на Покорни по естествознание и аз си спомних как като малко момче учех наизуст: „Клас Безкрили. Детската въшка (Pediculus capitis) е сиво-жълтеникава и без криле. Има къси крачка и малък хобот, с който смуче кръв. Среща се само по главата, и то най-вече при деца”.

Спомних си още и думите на нашия учител по естествознание: „И затова детските глави се мажат с живачен мехлем. Какво се кикотите там отзад!”

Горкият директор! Ако знаеше само, че вместо живак слагаме в мехлема двайсетократно по-евтиния графит на прах!

— Няма значение! — смееше се зад гърба му Таубен. — Така поне главите на сирачетата ще бъдат по-черни и те ще могат да си играят на арапи.

Всички тия хора идваха в магазина и си отиваха, млади и стари, господа, госпожи и дечица, весели като оня кръчмар от Мала Страна, който купуваше от нас чемерика, за да я смесва с тютюна и да я предлага на посетителите си като първокласно енфие, тъжни хора като господин Вагнер, пенсионера, който непрекъснато си купуваше капки за стомах, билки за стомах, докато най-сетне действително си развали стомаха, или като слепия Йозеф, един нищ старец, който потропваше с бастуна си по тротоара и всеки ден просеше нови билки, да речем, сушен синчец, божур и други, а вкъщи ги запалваше и навеждаше невиждащите си очи над дима с надеждата, че все някога ще попадне на биле, което ще помогне не само на него, а и на всички слепци.

Различни госпожици идваха за пудра и парфюми и поруменявайки, искаха всякакви козметични средства, които не бяха много добри за кожата, но употребата им спадаше към добрия тон.

Идваха цигулари — за колофон, запалени по химическите опити гимназисти купуваха различни химикали и ги поемаха внимателно и предпазливо в ръцете си, два пъти седмично идваше за отрова за мишки портиерката от отсрещната сграда. Кискащи се слугинчета тайно купуваха луга, която слагаха в прането. Идваше и разсилният на една близка гимназия, който купуваше различни пособия и химикали за училищната лаборатория и винаги много уплашено молеше покупките му да бъдат грижливо опаковани.

— Да не ме разкъсат на парчета! — казваше той, слагайки внимателно нещата в джобовете си.

Идваше и раздавачът, който носеше пощата и ценоразписите и винаги получаваше чашка от горчивата ракия.

В магазина се мяркаха и агенти на различни фирми, които питаха:

— Има ли нещо днес? Цените ни са ниски!

А всеки петък един подир друг се точеха просяците от района за обичайния си крайцер. Понякога идваше някой безработен калфа или чирак и молеше за заем или за работа.

А всички, които идваха и си отиваха, познати или непознати, всички те бяха клиентелата на магазина.

VI На тавана

До там се стигаше по една дървена стълба, която бе доста излъскана и всяка крачка по нея приличаше на хор от току-що разбудени птичи гласове: много нежно проскърцване и свистене едновременно.

Една от игрите на рижия Францек се състоеше в произвеждането на тоя звук, така момчето си убиваше скуката.

Когато по нареждане на Колошка се качих там за пръв път, за да издиря прислужника, отишъл преди два часа в тия загадъчни за мен висини да пресява трици, основната част от лечебните ни билки за всякакъв добитък, заварих рижия Францек да се забавлява по средата на стълбата, скачайки на куц крак от стъпало на стъпало, така че дървеното съоръжение беше принудено да издава споменатото вече квичене и скрибуцане.

Тази странна и необяснима за мен игра веднага ми се изясни от думите на Францек:

— Вече половин час скачам тука и оня дъртак от първия етаж просто ще откачи. Глей, пак ще се покаже!

И наистина. Погледах известно време играта на Францек, вратата в горния край на стълбата се отвори и от вътре излезе възрастен мъж по халат с пръчка в ръка и извика:

— Ей, вадидушник такъв! Няма ли да престанеш? Сега ще те напердаша!

И възрастният господин слезе две стъпала, размахвайки пръчката, а рижият Францек подскочи още три пъти, още три пъти стълбата изскърца нежно, но пронизително и хлапакът побягна надолу.

— Дръжте го! — извика ми възрастният господин. — Или не — недейте! Ще го науча аз него, дето ми играе по нервите!

Господинът с пръчката се прибра в жилището си, а аз продължих да напредвам из непознатата местност.

Минах по галерията над задния двор. На парапета съхнеше пране. От някакъв отворен прозорец се чу женски глас:

— Това е новият стажант.

Погледнах надолу към двора. С ръце в джобовете рижият Францек се връщаше от къщи. Портиерката стоеше на вратата и крещеше:

— Само да посмее тоя архивар да те пипне, животецът ще му се стъжни!

Рижият Францек се запъти към стълбата и след миг зазвуча познатото скрибуцане на старото дърво.

Тръгнах към края на галерията и се заизкачвах по стълбите към тавана. В коридора, водещ към най-високата част на къщата, забелязах надпис, надраскан с въглен върху мръсната мазилка: „Стажантът Йозеф Кадлец беше тук за последен път на двайсет и девети февруари преди заминаването си за Кладно, където ще довърши стажа си. Тук се чувстваше добре”.

Под тоя надпис имаше друг, написан с по-нескопосна ръка: „Стажантът Йозеф Кадлец беше доносник и магаре. Фердинанд”. Под тая преписка на Фердинанд доста майсторски бяха изрисувани халба и карти за игра, съпроводени с бележка: „Там е истината!”

Разпознах почерка на Таубен.

От другата страна беше нарисувана голяма бъчва, а под нея — някаква гърчава фигура с пояснение: „Радикса точи малага”.

Малко по-нататък, досами вратата на тавана, блестеше написано със син тебешир изречение: „Фердинанд се мъкне след портиерката”.

Закачливите надписи свършваха с думите „Таван на дрогерията”, грижливо изписани с черен лак върху вратата.

Таванската врата беше полуоткрехната и като я бутнах, от вътре ме лъхна упойващата миризма на сушени билки, а до ухото ми долетя такова юнашко хъркане, сякаш точно за него бе казал народът: реже като с трион.

Таванският полумрак ме настрои мистично. Влязох през лявата врата, която беше отворена, а огромният й катинар, който висеше на халката, ми напомни тъмничен вход.

През пролуките на покрива се процеждаше оскъдна светлина и проблясваше мътно върху дългите редици от бъчви с прашни капаци, които криеха в утробата си билки от всякакъв вид.

Бъчвите издаваха упойващ мирис. Бяха наредени от двете страни, а между тях имаше някаква пътечка, по която се валяха празни бутилки, неизметена амбалажна слама, смесени със снопчета различни билки, тук-таме се виждаха парчетии от шишета.

От пръв поглед можех да разпозная къде са постните бои, жълтата и кафявата охра, червената глина, защото всичко край тези бъчви бе придобило съответния цвят. Няколко съда се бяха прекатурили и съдържанието им се ширеше върху кахлената настилка, образувайки невероятна смесица от бои, химикали и сушени билки. Там имаше и сандъци с небрежно сложени капаци, под които блестяха кристали стипца, селитра и други соли.

Тесен лъч светлина падаше в ъгъла върху едрите буци каменна сол, чиито кристалчета проблясваха с цветовете на дъгата. По земята бяха разхвърляни сита и големи порцеланови хавани за стриване на бои.

Сред сандъците лъщяха варели с масла, каменни съдове с киселини, затворени с капаци и забулени като съда с димящата сярна киселина от малко облаче пара, което предизвикваше кашлица.

Сред тия силни миризми от един столитров бидон изветряваше амоняк, а до него в открита бъчва дразнеше дихателните пътища бяла хлорна вар.

Очите ми полека-лека свикнаха с полумрака и аз забелязах, че стоя до някаква стълба. Както вече споменах, задачата ми беше да открия Фердинанд, но това не беше никак лесно. Вярно, още с влизането си чух онова хъркане. Сега този сигурен знак за присъствието на нашия слуга трябваше да ми послужи за ориентир, но въпреки всичко бях затруднен. Струваше ми се, че чувам „хър-пъш, хър-пъш” ту от единия, ту от другия ъгъл.

— Фердинанд, Фердинанд! Трябва да смъкнете пресетите трици долу! — виках аз на всички страни.

Отговор не получих, а приглушеното „хър-пъш, хър-пъш”, подето от кънтенето на тавана, ми пречеше в усилията да открия спящия Фердинанд.

— Фердинанд, Фердинанд! — виках аз. — От два часа ви няма! Трябва да смъкнете триците долу!

Отново не получих членоразделен отговор.

Сега се чуваше едно носово „хм-пфу, хм-пфу”.

Изкачих се по стълбата до горната част на тавана, решен да продължа издирванията си там.

Между таванските греди бяха наредени дъски, а върху тях — чували със сушени билки, които шумоляха на всяка крачка.

Тук светлината беше малко по-благоприятна. Огледах се наоколо.

В първия момент ми се стори, че Фердинанд е легнал вляво, зад стена от всякакви пълни чували. Но когато превзех крепостта, видях, че там зее празна дупка.

Затова започнах да търся надясно и действително го намерих там. Ложето му бе обсипано с рози. Ама в буквалния смисъл на думата, защото той бе заспал върху купчина сушен розов цвят. Фердинанд се беше изтегнал удобно по гръб, върху лицето си бе преметнал палтото, което приглушаваше хъркането му и го правеше неясно.

— Фердинанд! — дърпах го аз за краката, опитвайки се да го събудя. — Фердинанд! Трябва да занесете долу триците!

При третия опит Фердинанд се събуди, дръпна палтото от лицето си, понадигна се, прозя се и каза:

— А, вие ли сте, младежо? Опитах се да си дремна пет минутки.

— Трябва да занесете триците долу, няма ви вече два часа.

— Кои трици? — стресна се Фердинанд. — Олеле! Съвсем ми изскочиха от ума! Рекох да си дремна пет минути, пък съм заспал. Абе уморен човек, нали знаеш! Значи сега трябва да сея трици.

Фердинанд си нахлузи палтото, скочи и рече:

— Бива си го тука за сън, ако бях дръпнал стълбата горе, нямаше и да ме откриете, младежо.

Като слизахме надолу, той се спря на последното стъпало и каза с мек глас:

— Ама през лятото, като почнат жените да носят пресните билки, е още по-хубаво за спане. Като в току-що окосено сено на село. Изтегнеш се хубавичко и къртиш. Пък на стария кажете, че ми е потекла кръв от носа и затова не съм готов.

Като излязох от тавана, рижият Францек още продължаваше да изтръгва жални звуци от старата стълба.

— Кога да кажа, че ще дойдете? — върнах се аз в полумрака на тавана.

— Като свърша — отговори Фердинанд.

Гласът му прозвуча от високо. Погледнах нагоре да видя къде е, и видях Фердинанд да се качва по стълбата към старото си място, където ложето му бе посипано с рози.

В буквалния смисъл на думата, сушени рози…

VII Количката

Така полека-лека се запознавах с цялото предприятие. Вече знаех мазето, тавана на дрогерията, склада зад сводестото магазинче, бараката на двора, в която Фердинанд кълцаше различни подправки и където освен огромния хаван с тежкото чукало стоеше и една ръчна количка, сменяща от време на време боята си, защото Фердинанд я боядисваше наново.

Количката, с която той разнасяше различни стоки, беше неговата гордост.

Никой друг търговски прислужник не можеше да се похвали с толкова добре поддържана количка: колелата й, дръжките й, с две думи, цялата й повърхност блестеше в най-свежи багри — синьо, червено, зелено.

И макар че всеки, който видеше количката, трябваше да каже добра дума за нея, това не бе достатъчно на Фердинанд.

Той непрекъснато я потягаше и пребоядисваше, като избираше за целта съботния следобед, за да може през нощта и в неделя количката да изсъхне добре.

Пък в понеделник, ако излизаше с нея из града, всички забелязваха как количката блести с новите си цветове, със смелото съчетание на багри, които никога досега не бяха служили за боядисване на колички.

Бяха виждали например количката в цветовете на дъгата, с кървавочервени пречки, съчетани със зеленикави и сини ивици.

Друг път пък пречките бяха бронзови, а платформата — черна, с жълти и бели райета.

Друг някой понеделник се виждаше следното: платформата беше на кафяви и бели лъкатушни ленти, а колелата — в жълто и черно.

Всички тия смели комбинации, създаването на нови невероятни цветови съчетания можеха да възникнат единствено в главата на Фердинанд, единствено зад високото му чело.

Фердинанд обичаше своята количка с бащинска обич. С любовта на грижовен настойник, стремящ се неговият довереник да ходи добре облечен.

Да кажеш нещо лошо за количката, означаваше завинаги да си навлечеш гнева на Фердинанд.

Навремето кривогледият Венца, чиракът на касапина, се осмелил да каже в кръчмата, че количката му прилича на изрисуван индианец. Фердинанд употребил любимата си поговорка: „Заради устата — един по устата!” И веднага превърнал думите си в дела.

— Ще ти дам аз на тебе един изрисуван индианец, кривогледо магаре! — се чувало чак на двора.

Оттогава двамата се превърнали в заклети врагове и с погледи и думи давали израз на омразата си.

Може би кривогледият Венца е щял да се сдобри с Фердинанд, когато веднъж прислужникът е черпел в кръчмата свои познати и Венца е пристъпил към него с думите:

— Вече не ми се сърдите, нали, Фердинанд?

Но Фердинанд процедил само:

— Завинаги, кривчо!

И когато кръчмарят минал покрай него, подхвърлил:

— На кривогледия — нищо!

Той беше непримирим към всеки, който казваше нещо лошо за количката му хубавица.

И само как загрижено проверяваше всяка вечер дали бараката, където отпочиваше неговата количка, е добре затворена! И често сякаш не вярваше и се връщаше да провери още веднъж.

— Лека нощ, количке! — казваше той всяка вечер. А на сутринта първата му работа беше да отиде в бараката и да провери дали през нощта някой не е откраднал количката.

— Добро утро, количке! — казваше той. — Ето ме пак при тебе. Бъхтенето започва.

Количката беше негов другар и на път. Радост за очите беше да видиш как Фердинанд я бута пред себе си, пушейки важно порцелановата си лула.

И когато някъде по пътя си спираше в някоя кръчма, беше много приятно да се види как с бащинска загриженост той пази своята количка, оставена на улицата. Как все поглежда през прозореца, как настръхва целият, ако някое подозрително лице се приближава към храненицата му.

Ярко боядисаната количка му носеше и слава, но и печалба. С нея той превозваше различни стоки от железниците или пък от складовете на големи фирми, промъкваше се внимателно през акцизните постове и парите, които трябваше да се платят на града като данък за внесеното вино, спирт и др., оставаха за него.

При тия рисковани операции той прилагаше различни тактики, за да заблуди зорките служители на продоволствения контрол; най-обикновената му тактика беше да се шмугне през поста между две други големи коли.

Разбира се, за тази работа беше нужен талант. Дарба, изразяваща се в това да подушваш възможността, да използваш голямото улично движение, да намираш такива улици, където колите минават една след друга. Той не можеше да използва прелитащите файтони. Трябваше да издебва тежки товарни коли и да се пъха между тях веднага след като минат през данъчните служители. Трябваше да внимава с уличното движение, когато се вмъкваше между колите, и затулен от тях, предпазливо, с определено темпо, отначало по-бавно, а после все по-бързо и по-бързо да измами всички зорки очи, защото темпото му се превръщаше в бягство. Той тласкаше количката си бежешком, минувачите виждаха само как бъчвите и другите неща върху нея подскачат, пъстрите багри се мяркаха покрай тях.

Фердинанд се шмугваше в някоя уличка и там, вече далеч от уличното движение, отново намаляваше темпото, докато накрая буташе товара си важно, бавно, пушейки спокойно порцелановата си лула и спирайки от време на време, за да изтрие потта от челото си или за да пресметне с колко пари всъщност е измамил градските акцизни органи в своя полза.

След това слагаше парите, спечелени с достойния за възхищение талант, в портмонето си, за да ги изхарчи в най-скоро време в някоя от околните кръчми.

И седейки в кръчмата, близо до вратата, той поглеждаше към количката си на тротоара с благодарност, задето не го беше подвела.

Ами да! Представете си само какво би станало, ако точно в най-важния момент, когато, скрит зад тежките коли, преминава акцизния пост, колелата на количката му внезапно престанат да се въртят! Ако грижливо лъснатите љси изведнъж се изкривят!

Не, количката няма да го подведе!

Но ето че веднъж се случи нещо необикновено. Един ден привечер Фердинанд се прибра с количката и стоките. Ама на какво приличаше тая количка! Колелата й бяха изкаляни догоре, пъстрите багри бяха изчезнали под слой от мръсотия и кал.

Фердинанд беше блед и изпоцапан, сякаш нарочно бе търсил най-големите локви. За пръв път виждахме количката му в такова състояние.

Но учудването ни растеше. Фердинанд разтовари стоките и не изчисти количката, ами я бутна в бараката. Просто я натика грубо.

И като затворихме магазина, не отиде както обикновено да провери дали катинарът е добре заключен, не каза: „Лека нощ, количке!”, а се обърна към господин Таубен, показвайки му една жълта табелка:

— Значи, хванаха ме. За пръв път. Точно когато минавах, и тая мръсница се спря и не щеше да помръдне. Колелата се бяха заклещили. Нарочно я прекарах през локвите.

И Фердинанд повече не боядиса ръчната си количка в нови пъстри цветове.

VIII Тъстът на господин Колошка

Стана дума за него в една обедна почивка. Господин Колошка отиде да обядва, в магазина нямаше никой, в единия ъгъл на тезгяха с гръб към вратата седеше Таубен, в другия — Фердинанд. В такива моменти винаги разказваха по нещо.

— Доста си пати Радикса от тоя свой тъст — подхвърли внезапно Таубен, палейки си цигара.

— Да беше тъща, нямаше да е толкова зле — каза Фердинанд. — Вярно, казват, че на жената езикът й бил дълъг, ама като си отвори устата старият господин, става по-лошо.

— Пък и колкото пљ остарява, толкова по-зле — рече Таубен. — Наскоро Радикса разправяше тука на някакъв свой познат, че старият си мисли, че Радикса е взел разрешително да продава отрови само за да можел да го ликвидира. И като му трябва някакво лекарство, ходи в аптеката, не идва при нас. Щом Радикса се върне вкъщи, старчето му пребърква палтото, да не би да е скрил някоя отрова. Дяволска работа е, Фердинанд, да имаш такъв тъст.

— Тъжна работа е това, господин Таубен, много тъжна, особено когато вечер тъстът хвърля по зет си обувки. И това се е случило неотдавна. Слугинята им ми каза. Само че не могъл да уцели Радикса. Нали знаете, стар човек, треперят му ръцете. Ама тоя кураж, господин Таубен! На такова нещо може да се реши само много зъл човек. И освен това знаете, че Таубен не може да му каже нищо, защото Ацидума си е вкъщи. Жената — зла, тъстът — проклет. Всеки — бесен, много тежко изпитание е това, господин Таубен, много тежко!

— И няма край, Фердинанд. Тъстът непрекъснато натяква, че е дал на зет си пари за търговията. Спомняте ли си, Фердинанд, как стана така, че Радикса се ожени за Ацидума?

— Вече не си спомням много добре — каза прислужникът. — Госпожа Кроупова разправяше, че се говорело как затворили Радикса в една стая и го принудили да поиска ръката на Колошкова.

— Това не е цялата истина, Фердинанд — каза продавачът. — Ето как се е случило: Още като ерген Колошка притежавал този магазин, а сегашният му тъст Ваньоус имал предприятие с билки. Колошка вземал цялата си стока от него. Ама по онова време Колошка не закусвал с едно хлебче, сардела и бира, ами си угаждал. И в магазина си угаждал, пък вечер, като затворел, тръгвал по живот. Млад човек и ерген, той обикалял от забавление на забавление, плащал и чужди сметки и все повече задлъжнявал. Радикса харчел парите, които бил изкарал от стоките, получени от сегашния му тъст. Изобщо не му плащал и непрекъснато вземал нови стоки. Ваньоус го предупреждавал, предупреждавал и един ден Колошка отишъл да го моли за снизхождение и прошка. Отишъл направо в къщата му и там за пръв път видял своята сегашна съпруга — Ацидума. Старият Краус, нали го знаете, Фердинанд, дето беше тука преди вас, та той разправяше, че на младини Радикса бил красавец и умеел да се върти покрай жените, пък и имал дар слово. И станало така, че се харесал на господин Ваньоус и той му се извинил, задето го бил заплашвал за дълговете. И дори го поканил пак на гости. Е, и Радикса известно време посещавал Ваньоус и заедно с това не преставал да взема стока на вересия от складовете му. И не плащал нищо. А когато дългът му нараснал неимоверно, той престанал да ходи на гости и Ваньоус се ядосал, написал му писмо, че ще го даде под съд и че съдът ще го обяви за фалирал. Старият Краус казваше, че тогава Радикса рекъл: „Утре ще отида там, и край. Никой не може да ми помогне, щом Ваньоус е решил да ме даде под съд и съдът да обяви фалит на магазина. Ще продадат всичко и аз ще бъда принуден да започна отначало”. Старият Краус разказваше още как Радикса описвал въпросното си посещение у Ваньоус. „Душата ми беше в петите — казал му Радикса. — Като се качвах по стълбите, краката ми трепереха и ме побиваха тръпки. Отивах без пари, без никаква надежда, че Ваньоус ще се смили над мен и няма да ме даде под съд. Стигнах там и Ваньоус ми каза: „Да влезем вътре”. И ме вкара в една стая, заключи я и се нахвърли с думи върху мен: „Човече, та вие нямате нищо. Вие сте мошеник, харчите на провала, вземате от стоката ми на вересия и не връщате нищо”. „Смилете се над мен, ще се поправя!” — казвам му аз. „Дрън-дрън! — сопна ми се господин Ваньоус. — Така никога няма да си получа парите”. Той ходеше разярен из стаята и внезапно се обърна към мен и ми каза: „Господин Колошка, имате ли и други дългове?” „Да, в Усти над Лабе”. „Колко?” „Ами около петстотин златни крони”. Трябваше да бъдете там, за да видите как се мяташе Ваньоус из стаята, как крещеше: „Така никога няма да си получа парите, така никога няма да си получа парите!” Изведнъж се поуспокои и ме попита: „Аз ви мислех за почтен човек, заради дъщеря ми ли идвахте на гости, или за да ме измамите да ви давам пари назаем?” Бях толкова смаян. Изобщо не бях и помислил за дъщеря му. Но в смайването си го излъгах, мислейки, че ще спечеля благоразположението му: „Заради госпожица дъщеря ви, господин Ваньоус!” Учудването ми нямаше край. Той отключи вратата и извика дъщеря си. Когато тя влезе, Ваньоус й каза: „Мари, господин Колошка току-що ме помоли за ръката ти. Аз нямам нищо против, стига ти да си съгласна”. И после не можах да се опомня, имах чувството, че тая жена ще ме удуши, така ме прегърна в обятията си. Старият Краус разправяше, Фердинанд, че като чул това на другия ден, зяпнал от почуда и четвърт час не можел да си затвори устата. Така било, Фердинанд, в тоя ден Колошка получил и съпруга, и тъст, който смятал, че по тоя начин ще си върне парите.

— Ужас! — въздъхна Фердинанд. — В тоя ден Радикса си е провалил целия живот. Дяволска работа е да имаш такъв тъст.

— Тъщите вече са си изпели песента, пък и коя и да е тъща в сравнение със стария Ваньоус е невинна като новородено — разсъждаваше на глас Таубен. — Веднъж се случи да отида у Колошка по обед: тъстът седеше, сложил очилата си, до Радикса и наблюдаваше дали Радикса няма да понечи да си вземе допълнително. За обяд имаха гулаш, който Радикса много обичаше, и той направи опит да си вземе още малко. Тъстът му го забеляза и се ядоса: „Върни го обратно! Нали ти сипахме голяма порция, пък и си имаш още кнедли. Гледай го ти! Допълнително иска. За хубавите неща си лаком като фокстериер за мишки. Заслужаваш цяла седмица нищо да не ядеш!”

— В неделя пък трябва да чете на тъста си цяла сутрин от вестниците — каза Фердинанд, — жена му си излиза я на разходка, я по приятелки.

— Изобщо тъстът му се отнася зле с него — каза Таубен, — като се разсърди за нещо, му заключва лулата в своя шкаф и Радикса не може да пуши по цяла седмица. По тоя начин тъстът му вече му унищожи няколко лули.

— Пък и слугинята ми разправя как веднъж Радикса се прибрал вечерта, бил много замислен и машинално поздравил: „Добро утро, татко!” „Я повтори!” — обадил се тъстът. Радикса се стреснал и в уплахата си промълвил: „Добро утро, татко!” Тъстът му грабнал лулата, която седяла на една такава поставка, и го цапардосал няколко пъти. „Ще те науча аз тебе, дето се подиграваш със старите хора! Уличник такъв! — крещял му той. — Вечер да ми казва добро утро!” — разказа ни Фердинанд.

— Че го бие, бие го! — каза Таубен. — Изпитание е това, страшно изпитание.

— Пък когато Радикса си беше насадил в градинката пред къщата дръвчета, тъстът му ги отсече — каза Фердинанд. — Аз си мисля, че Радикса просто няма търпение вече…

— За какво, Фердинанд? — попита Таубен.

— Ами да затворим един следобед магазина и да закачим оная табелка, дето Радикса я поръча преди две години, когато тъстът му беше много болен — отговори Фердинанд.

— Аха! — рече Таубен. — Имате предвид надписа „Поради погребението на тъста ми днес магазинът ще бъде затворен”.

— Точно така — каза прислужникът.

На разговора сложи край някакъв господин, който искаше да си купи нещо против зъбобол…

Рибният пазач Яреш ми беше дядо. Отдавна вече той и баба Ярешова не са между живите. Случи ми се веднъж да намина към техния край, към ражицката пазачница.

Тя се намира в живописна долина, през която тече река Бланице, идваща от Водняни и Противин.

Наоколо, извита като дъга, се простира писецката гора, а на равни разстояния — към половин час път, са разположени селата Путим, Хержмани и Ражице.

Рибарниците там бяха два — ражицкият и пърковският. От другата страна на пазачницата се ширеха нивя, а по-нататък се белееше пътят, обгърнал черната гора Хай.

Едно от множеството живописни кътчета в Южна Чехия.

Днес на мястото на някогашната пазачница, в която често беше весело, има лесничейство, постройката се руши, през облепения с восъчна хартия прозорец старият лесничей гледа бента, по който личат застрашителни пукнатини, а зад бента се вижда рибарникът, чиято горна част е превърната в нива, и орачът, пристъпващ зад плуга, често пъти изравя корените на водни треви, шумели някога над повърхността на езерото и приютявали диви патици…

Седях на бента, гледах постройката на някогашната пазачница и изведнъж си спомних как дядо, Бог да го прости, ми разказваше за вечерите, в които седели вътре и си разправяли истории — за бракониерите, за управителя Бехалт, за главния управител на имението, за изкорубения дъб на бента, за ратая Матей и за края на пазачницата…

I Какво се разправяше една вечер

Край масата в стаята седяха ражицкият пазач Яреш, ржежабинският горски, щетицкият горски и помощник-пазачът Хинек от Кестържани и чакаха да се мръкне напълно.

Навън се спусна есенна вечер. Над рибарниците димяха изпарения, въртяха се и между клоните на горските дървета зад белия път.

През прозореца се виждаше как в мъглата над ливадите от вировете изскачаха блуждаещи светлинки, които трепкаха и изчезваха сред храстите.

— Светлинките се скитат из лъките като покойния Ханжъл — рече ржежабинският горски.

— Как като покойния Ханжъл? — попита Хинек от Кестържани, който седеше досами прозореца и гледаше есенната мъгла.

— Ами като покойния Ханжъл — каза ржежабинският горски и заразказва: — Ханжъл беше тукашен стопанин от Ражице. Имаше хубав имот, ама беше задлъжнял до ушите. Обичаше да си пийва и да играе на карти. По онова време, когато Ханжъл още беше жив, из областта се подвизаваха трима опасни бракониери, които крадяха риба денонощно. Казваха се Калоус, Шпачик и Шрамек. Те знаеха всички пътечки и се оправяха и нощем, в най-голямата мъгла. Никой не можеше да ги озапти. Ама да си дойдем на думата — един път Ханжъл тръгнал на пазар в Противин да продава крава.

— Без стотачка хич и не ми се прибирай! — казала му на изпроводяк Ханжлова.

Отишъл Ханжъл там и продал кравата. Взел от нея малко повече от стотачка. Тогава времето било тъкмо като сегашното, есенно и студено. „Що пък да не му ударя едно пиене?” — решил Ханжъл и се отбил в кръчмата. И както си му било обичай, пийнал, па се заиграл на карти. Загубил двайсет златни крони. „Ами сега? — разсъждавал той. — Без стотачка ще ме изпъди жената”. Пък да ви кажа, жена му наистина не беше стока.

Та останал значи той в кръчмата цялата нощ, пък и на следващия ден чак до вечерта играл карти, без да спре, и си закръглил стотачката, но не щеш ли, на втората вечер проиграл всичките пари и като нямал с какво да плати, го изхвърлили от кръчмата.

Бая си бил пийнал Ханжъл и като се връщал към къщи, паднал в рибарника. Това му поизбистрило главата и когато се прибрал вкъщи, рекъл на жена си:

— К’во се чудиш? В тая мъгла човек лесно може да се обърка. Чакай да се преоблека и ще ти разправям. Ама че нещица се случиха!

В това време Ханжлова се поопомнила и го попитала строго:

— Всички пари ли носиш?

— Нищо не нося — отговорил спокойно Ханжъл. — На сигурно място са парите.

— Негоднико неден! — нахвърлила се върху му Ханжлова, наругала го и искала да го изпъди навън.

— Жено, не проклетисвай! — сериозно й казал Ханжъл. — Стотачката е заложена в съда в Писек. Абе тя е дълга и широка! Такива неща научих в Противин! Нали знаеш, че Калоус, Шпачик и Шрамек крадат риба.

— Божичко! Да не си се забъркал с тях нещо? — завайкала се Ханжлова.

— С тебе не може да се говори! — сериозно казал Ханжъл. — С две думи, славната княжеска шварценбергска управа е обявила награда триста златни крони за тоя, който ги хване. И аз си рекох: Бе не ми липсва кураж, що да не опитам. Ама работата е там, че който се захване с тия тримата, най-напред трябва да остави в съда в Писек сто крони залог, че не взема на подбив славната княжеска шварценбергска управа. Та и аз оставих там сто крони и тръгнах да се връщам. И като излязох от Писек, така се стъмни, че не си виждах носа. И не щеш ли — чувам гласове. И веднага познах Шрамек, Калоус и Шпачик. Тръгнах по гласовете и вървях чак до суковския рибарник. И там в мъглата паднах във водата. Докато издрапам на сухо, ония негодници бяха офейкали.

— Божичко! Ама те са трима, пък ти — един. Ако ти направят нещо, какво ще стане с мене? — заплакала Ханжлова.

— Хе, вярно, че съм един, ама си ме бива! Ти к‚во, да не искаш да се откажа и залогът да пропадне. А за мене нищо да не остане!

— Ама не, не! Само искам да кажа, че с тоя кураж ще се затриеш някъде — изплашила се Ханжлова.

Можете да си представите как Ханжъл изкарал нощта от страх да не й просветне на жена му в главата.

Ама на нея не й просветнало, защото на сутринта рекла:

— Божке, сънувах, че Шрамек те хвърля в рибарника.

— Ще ги оправя аз тях! — заканил се Ханжъл. — Довечера ще ида да дебна край водата.

Вечерта Ханжъл излязъл. Хич не му е било леко. Трябвало да се прибере късно вечерта, та да не се сети жена му. Пък през есента не е много приятно да бродиш из мъглата, нали?

Тая работа продължила три дни. Нощем Ханжъл скитал из полята, хремясал, а жена му започнала да мърмори, че още никого не е хванал и че така в крайна сметка залогът наистина ще пропадне. И на четвъртия ден излязъл Ханжъл в мъглата, ругаейки се, че бил сторил голяма глупост, като излъгал жена си, но се страхувал да си признае.

Но една вечер всичко се разкрило. Той излязъл по полето, а жена му отишла на гости при съседите. Там заварила сина им Винцек, който държал кръчмата в Противин, дето старият Ханжъл бе проиграл своята стотачка. От дума на дума се разприказвали, както ние сега си приказваме, и се стигнало до пазара. Ханжлова въртяла оттука, въртяла оттам, докато накрая разбрала от Винцек, че Ханжъл е проиграл на карти стоте крони.

Тая нощ у Ханжлови било страшно. Като се върнал премръзнал от обиколката си, той почукал на прозореца и зачакал да му отворят.

Ама не! Ни звук не се чувал в цялата къща. Почукал втори път, пак нищо, тишина. А когато почукал за трети път, от стаята се чул гласът на жена му:

— Негоднико неден! За тебе трябваше да дадат награда три стотачки! Дето си проигра кравата! Върви сега да спиш в съда в Писек или в рибарника! Вкъщи, нехранимайко, няма да те пусна!

И на Ханжъл не му оставало нищо друго, освен отново да поеме в студената мъглива нощ из полята. И скитайки, стигна чак при нас, в кестържанската пазачница, дето по това време аз учех занаята. Разказа ни за мъките си и остана да спи при нас. Оттогава му викахме Ханжъл Блуждаещата светлинка, щото бродеше из нощта като тия светлинки от мочурището.

— И аз помня онова време — каза щетицкият горски. — Тогава в кестържанската пазачница имаше само пазач, нямаше го главния надзирател на рибарниците, дето сега се е настанил там.

— Ех, къде са ония златни времена — въздъхна пазачът, — тогава всичко беше по-иначе.

— Ама и тогава, като си спомняха старите времена, викаха: „Абе днеска е едно!” — каза ржежабинският горски. — Да-а! В кестържанската пазачница често беше весело — продължи той. — Особено като изпразваха рибарниците от риба. Събираха се господарите и бирата, която ни се полагаше като възнаграждение, начаса се изпиваше, готвеха се разни неща, печаха се, пееше се. Дечурлигата също си хапваха царски. Помня, бях на седемнайсет години, като чиракувах там, ама не останах дълго, само няколко месеца, и тогава за пръв път участвах в излавянето на рибата. Бяха ми заръчали да броя уловените парчета. Та броя аз до двайсет и изобщо не ми хрумва, че при броенето на риби двайсет не е двайсет, ами се казва „мецитма”. И казвам: двайсет и едно. И хоп! Получавам такъв шамар от пазача, не ти е работа! Крещи ми той в ухото: „Мецитма, мецитма, мецитма и едно!” А аз: „Защо ме биете, стопанино?” Пък той: „Мецитма и едно, продължавай — мецитма и две, мецитма и три”. Аз обаче си броя — двайсет и едно, двайсет и две. И отново плесник. Пазачът крещи: „Мецитма и едно, мецитма и две”. Дойде ми нанагорно и му казвам: „Стопанино, аз тоя език не го знам”. Цяла седмица ме поднасяха после. Слава Богу, дойдоха други пазачи и се захванаха да броят, пък аз помагах да заприщят рибарника.

— Не само в пазачниците беше весело, но и в лесничействата — каза щетицкият горски пазач. — Например в талинското лесничейство при изпразването на талинския рибарник. Събрали се бяха пазачи от цялата околност. Друг път обикновено си поръчвали ядене в кръчмата на селото, ама до Талин им се видяло далече, та отишли при жената на горския. „Ето, стопанке, шаран. Да ни го задушиш, ама така, до синьо!” „Както желаете” — отговорила им жената. Това било на сутринта. При излавянето на рибата човек прегладнява солидно и пазачите се радвали отрано на вечерята. „Абе що да не си поръчаме още един шаран, задушен до синьо” — предложил един от тях. И занесли още един шаран на стопанката, и си приказвали как хубавичко ще си похапнат вечерта. Радвали се на шараните, задушени до синьо. Щом жената на горския им се мернела пред очите, все я питали докъде е стигнал шаранът. „Ще ви се услади” — отговаряла им тя. „Ама да стане, както трябва, не ти го искаме без пари” — говорели й пазачите.

Най-сетне дошла вечерта. Изгладнелите пазачи се настанили в лесничейството и изпратили едно момче за бира. „Е, стопанке, давай шарана! Хайде, какво се мотаеш там?” Най-сетне стопанката се появила с голяма тава, от която се вдигала пара, и с нещо, увито в хартийка. „Ето, господа, ето ви шарана, задушен до синьо, пък ако на някой не му е достатъчно син, благоволете да си го досините. Аз съм глупава жена, откъде да знам как точно го искате” — казала им жената на горския. „Нещастнице, та в него има синка!” — изругали пазачите и отишли в селото да си намерят нещо за ядене. А стопанката викнала след тях: „На важните господа лесно не мож им угоди!”

— Весело беше някога, ама и сега е весело при броенето на рибите — каза пазачът Яреш. — Но веднъж тая веселба щеше да ми излезе през носа. Беше около Коледа, в Кестържани свършихме с броенето и си пийнахме, както му беше редът. Аз също не останах назад и не че се напих, ама като си тръгвахме, бях, както се казва, в настроение. Та значи прибирам се аз към ражицката пазачница някъде към полунощ, а ботушите ми пропадат в снега. Пък вятърът натрупал едни преспи, не се вижда къде е пътят, къде е ровът. Навсякъде сняг и не престава да вали. Щях да замръзна. Реших да си почина малко, беше ми горещо с тежкия кожух и поседнах на едно баирче. Вкъщи нашите се уплашили, тръгнали да ме търсят, пък аз съм бил заспал сред виелицата и студа. Не знам как стана, изведнъж сякаш нещо ме повали. Събудих се в леглото. Щях да замръзна, ако не беше Пинчъл. Надушило ме кучето му с куче още преди Ражице. Залаяло, изтичало до бента, върнало се обратно. И обикаляло така, докато не излезли да ме търсят. Намерили ме и ме занесли вкъщи. Пинчъл ме бе намерил.

Спаси ми живота, ама той самият свърши много зле. Такова добро куче, пък хвана бяс. Един ден непрекъснато тичаше подире ни, ближеше ни ръцете, галеше се в краката ни, подскачаше, въртеше опашка и пак се буташе в краката ни, лижеше ни ръцете и скимтеше. Следобеда го потърсихме, нямаше го никъде. Викахме го, не идваше. Чак привечер ратаят го намери свит в един ъгъл. Пинчъл не мърдаше и беше студен. Помислихме, че е умрял, и ратаят го изнесе на двора, та на сутринта да го закопаем. Много ни беше жал за това куче. На сутринта отивам на двора да го видя, а Пинчъл го няма никъде. Оживял и хукнал нанякъде. Застреляха го ловците, като им ухапа три кучета. Беше го хванал бяс.

Тонда Кощел, билкарят от Скочице, ни раздаде после хлебни корички, напръскани с нещо като мастило, които трябваше да варим във вода и девет дни да пием тая отвара. Освен това девет дни не трябваше да ядем нищо солено. Само безсолни манджи.

— Кощел беше доктор — каза щетицкият горски пазач, — по времето на покойната княгиня Елеонора някакво бясно куче ухапало княжеските ловджийски кучета. Тогава извикали Тонда и той ги излекувал. После докторите го викали пред съда в Писек и искали да измъкнат от него как лекува бяс, но Кощел не им казал.

— Трябвало е да им каже — обади се ржежабинският горски, — така никой няма полза от тая работа.

— Абе уж баща му му бил забранил да издава тайната — каза щетицкият горски. — Той му я бил поверил, бил я научил по време на Френската война, като бил войник във Франция.

— Е, да тръгваме вече — прекъсна разказите Яреш. — Наближава десет часа. Да вървим да дебнем бракониерите на ржежабинския рибарник.

Всички станаха от масата и излязоха в мъгливата есенна нощ — пазачът, горският от ржежабинския рибарник, онзи от щетинския и помощник-пазачът от Кестържани.

II

По времето на ражицкия пазач Яреш най-много бракониери имаше в Путим. Те крадяха ту в един, ту в друг рибарник.

А от путимските бракониери най-известно беше семейството на Вейер, който имаше син и дъщеря. Що се отнася до дъщерята Ана, тя само продаваше рибата, която брат й и баща й бяха откраднали.

Макар и само двайсет и пет годишен, Йозеф Вейер надмина баща си, опитвайки се да източи пърковския рибарник. Той измъкнал тъй наречените чапи, които спират водата от рибарника, да не изтича в каналите, и после в плиткото наловил цял товар шарани. Такъв беше методът на младия Вейер. Старият Вейер се придържаше към някогашните начини, ловейки рибите с мрежа. „Вдига се по-малко шум” — защитаваше той своя метод, на което младият, вдъхновен от новите, прогресивни веяния, отговаряше: „Да, ама не е толкова резултатно, като да източваш рибарника”.

По тоя начин семейният сговор често бе нарушаван, защото и двамата — и младият, и старият, упорито бранеха своя метод. Веднъж младият Вейер се премести при чичо си Холоубек, който също беше бракониер. Но и там не се задържа дълго — и с чичото не можа да се разбере за метода „източване на рибарник”, понеже Холоубек му казваше: „Като се краде, трябва да се краде, както си му е редът, тия нови трикове не са честни и почтени. Виж, вчера с кръстника уловихме на ражицкия рибарник с мрежа четири шарана с хайвер”.

И младият Вейер отново се върна при баща си. По това време из Путим обикаляше една песничка:

Тя завършваше със стихчето: „И нивята наводни тоз крадлив злосторник, докато пазачът сънен чапите затвори”.

Младият Йозеф беше обиден до дъното на душата си от тая песничка и се закле да отмъсти на автора й.

Историята на човечеството от най-древни времена изобилства с примери, че в различните народи и общини са се срещали предатели, които, водени било от отмъстителност, било от ламтеж за слава, най-мерзко са издавали на врага плановете на своите съграждани. В Путим такъв предател се оказа Йозеф Вейер, който, като научи, че въпросната позоряща го песничка е съчинена от чичо му Холоубек, отиде един ден в Кестържани и съобщи на главния рибен надзирател, че Холоубек се кани следващата събота да краде риби от ржежабинския рибарник.

Главният надзирател в Кестържани беше възрастен мъж, но из целия край се знаеше за него, че си пада по хубавичките момичета. По тая причина, като подбираше слугинчета, старата му жена беше много внимателна. Ако някое момиче беше поне малко хубаво, тя не го вземаше и затова всички слугини, които идваха на работа при стария надзирател, бяха много грозни и прочути с липсата на каквито и да било женски прелести. Тъй че главният надзирател бе принуден да търси компенсация при селските девойчета за яд на жена му, която беше много ревнива и грозна също като своите слугини.

— Вие сте младият Вейер — каза надзирателят, когато Йозеф му съобщи, че чичо му Холоубек ще краде риба от ржежабинския рибарник — и имате сестра на име Ана.

— Да — отговори Йозеф.

— Тя има черни коси — продължи старият надзирател, който познаваше всички момичета от околността, — пък вие източихте пърковския рибарник.

Младият Вейер остана като гръмнат.

— Признайте си! — строго му каза надзирателят. — За това ви чака затвор! — после смени тона и продължи доверително: — Е, кажете сега, кой друг ще бъде с чичо ви за риба?

— Татко — избълва Йосиф, докато пред очите му се мержелееха решетки и стражари, а в ушите му звучеше рефренът на песничката: „И нивята наводни тоз крадлив злосторник, докато пазачът сънен чапите затвори”.

— Значи и старият Вейер… — каза надзирателят. — Трябва да пратите тука Ана, за да разследвам случая.

Младият Вейер отново си върна самообладанието:

— Само, моля ви, не разправяйте, че аз съм идвал при вас.

— Тогава ще пратя помощника да извика Ана — любезно отвърна надзирателят, който вече виждаше пред себе си Ана и мислено я прегръщаше през кръста и я щипеше по бузите.

И изпрати той при Ана младия Хинек, който неотдавна три пъти беше танцувал с Ана на съборите в Путим, Щетице и Ражице.

— Девойче — каза й надзирателят, когато Хинек я доведе, — трябва да свършим една служебна работа, затова седни до мене. Разбрах, че старият Вейер краде риба. Ела, седни по-близо. Научих значи това и си помислих, че понякога е по-добре нещата да се оправят с добро. Ела де, седни по-близо. Ти знаеш, девойче, че аз съм благ човек, ама службата си е служба. Стражари, затвор и така нататък… Обаче всичко може да се оправи.

При тия думи старият надзирател прегърна Ана през кръста с едната ръка, а с другата я щипна по бузката. И й се усмихна приветливо.

— Дай ми една целувчица! — прошепна той.

Ана се разсърди и скокна:

— Целувайте си свойта баба, деденце! Ако посмеете още веднъж, веднага ще кажа на жена ви. Сбогом! — и тя изтича от стаята, зачервена от гняв.

— Анке — извика Хинек подире й, — чакай, ще те изпратя, какво се е случило?

И тръгна да изпрати Ана чак до Путим, а като се разделяше с нея, й каза:

— Не се бой! Старият ще иска да си го върне, ама ще се опитам да направя нещо!

Старият надзирател наистина реши да си отмъсти. Той съобщи на пазача Яреш, че в събота някои се канят да крадат риба и че той трябва да вземе строги мерки. И изпрати младия Хинек да помага на ражицкия пазач.

Още щом тръгнаха пазачът Яреш, горският от Ржежабин, горският от Щетице и Хинек от Кестържани в тъмната есенна нощ, пазачът им напомни:

— Сега тихо, никой от вас да не се обажда!

Групата крачеше през ливадите, прескачаше вади, минаваше през нивята, по черните пътища. Мъжете вървяха с твърди крачки, макар че беше тъмно като в рог. С твърди и тихи крачки, толкова тихи, че се чуваха шумът на водата в каналите и трополенето на някаква далечна каруца.

Беше толкова тъмно, че макар да вървяха един зад друг, изобщо не се виждаха. Тъй измина три четвърти час, докато приближиха бента на ржежабинския рибарник. И още преди да стигнат до самия бент, чуха подозрителен плисък, непрекъснато шумолене, напълно различно от пляскането на подскачащите шарани. Подозрителният шум и плясък не преставаха и сега се чуваха съвсем определено от другата страна на рибарника.

„Значи главният надзирател не се е излъгал” — мислеха си всички.

„Хванаха ги!” — каза си Хинек, като мислеше за Ана.

При бента се разделиха. Искаха да обкръжат бракониерите.

— Само тихо — прошепна им пазачът. — А ти, Хинек, заобиколи от другата страна през бента.

И тръгнаха тихо да обградят нищо неподозиращите бракониери. Внезапно в тихата мъглива нощ се чу вик:

— Хора! Помощ! Паднах във водата!

Това бе гласът на Хинек, помощник-пазача от Кестържани, и в отговор се чу гневният глас на щетицкия горски пазач на другия край на бента:

— Магаре! Поне си затваряй устата!

В резултат на това пък подозрителното шумолене във водата престана и като се връщаха по заобиколни пътища през ливадите до Путим, старият Вейер и Холоубек си казаха доволни въпреки празните мрежи:

— Добре, че това магаре падна във водата!

Ех, ти Хинек от кестържанската пазачница, запомни, че никой не е пророк в родината си, още повече когато хората не знаят за него…

И за двете страни ти си остана магаре.

III За управителя Бехалт

След като напусна добрият управител, в Противин като управител на княжеското имение дойде един немец — Бехалт, който знаеше вече чешки, но въпреки това не пропускаше случай да вмъкне в чешката си реч немския израз „Himmel Herrgott!”[27]

Фигурата му беше забележителна с това, че където и да идеше, най-напред от вратата се показваше неговата жилетка и едва след това лицето му, тъй като управителят Бехалт притежаваше корем с огромни размери, който можеше да бъде уподобяван на всякакви кръгли предмети, но не и на човешки корем, стига да е вярна мисълта, че човекът е най-съвършеното създание на земята.

Доста е тъжно, че като се описва фигурата на управителя Бехалт, тая част от неговото тяло се описва на първо място, но това просто е наложително, защото през целия му живот и по времето, когато беше управител в Противин, коремът му играеше най-важната роля.

Стомашните му органи също бяха в ред и както се разбира от само себе си, също играеха важна роля в живота му.

Може да се каже, че господин управителят Бехалт си е прекарал целия живот в ядене, и дори съм убеден, че и насън му се е привиждало, че седи на маса, отрупана с ядене, а пък ако е сънувал кошмари, те сигурно са били в това, че по чешката земя е настъпил глад.

Някои управители на имения гледат, докато са на служба, да натрупат богатство и оставят всички жизненоважни въпроси за после, но господин Бехалт, който също искаше да подобри имотното си състояние, гледаше най-вече да разшири обема на своя корем.

Всеки си има странности — например предишният управител обичаше да си спомня за казармата и където и да отидеше, говореше само за това: „Ех, по онова време… Нашият капитан… Като него имаше много… Цялата рота стои на пост… Щом мигне, и… Абе днешната казарма…”

Управителят Бехалт, където и да се появеше сред обществото, говореше: „Казвате, че фрикасе от гъска… Какво? Крехка печена гъска ли?… Да! Това е най-доброто… Хе, свинско с кнедли!.. Овнешкото печено е екстра, господине, ама трябва да плува в сос”.

Представям си го много добре по разказите на дядо, Бог да го прости, как си тръгва отнякъде, доволен, че са му помогнали да се качи на файтона, направен специално за него по поръчка, как е възхитен от добрия обяд и си поглажда жилетката, потупва я и казва: „Хвала на Господа, пък кесаревото — кесарю!” Представям си как въздъхва и сумти доволно, а файтонджията, който не познава още новия управител, се върти на капрата, мислейки, че управителят се опитва да му даде знак да кара наляво или надясно.

Представям си още как след едночасово пътуване управителят става неспокоен, защото отново усеща глад, и как си поглажда жилетката и си говори сам с бащински глас: „Успокой се, след малко ще си бъдем вкъщи!” А по-нататъшното пътуване е съпроводено с въздишки: „Ох, ужасно е човек непрекъснато да е гладен!”

Управителят Бехалт наистина беше гладен непрекъснато, гладът му се пробуждаше и нощем в съня му, и десет минути след закуска, мигове след сития обед, веднага след вечеря, с две думи, в Противин никога не е имало такъв управител — толкова дебел и толкова гладен. Когато при постъпването си даде обяд на чиновниците от имението, той изяде цяла гъска, две кокошки и като си тръгнаха гостите, каза на жена си: „За пръв път ми се случва да не мога да ям много, всички гледаха в мене. И човек трябва да се озаптява. Впрочем ще си наваксам по друг начин”.

И си наваксваше, като обикаляше по пазачниците в имението.

Жените на пазачите от противинското имение имаха обичай да носят в кухнята на управителя гъски, кокошки, патици, яйца, масло и други неща. Тоя обичай беше с неизвестни корени, но всички го спазваха, с изключение на стопанката на Яреш от Ражице.

Това беше нещо като рушвет за управителя и може би идваше от нечистата съвест на пазачите, защото Яреш често казваше: „Който служи честно, няма защо да носи нещо. Управителят, дето има шест пъти повече доходи от мене, е също служител на княза като мене. Защо аз да му давам нещо, като имам шест пъти по-малко от него и си върша работата почтено и редовно?”

И жена му Ярешова никога, при никой управител, не беше носила нещо в тамошната кухня.

Така беше и при новия управител Бехалт, който, опитвайки се да насити непрестанния си глад, първоначално под предлог, че е необходимо лично да се запознае с пазачите, а после — че трябва да ги надзирава дали изпълняват добре задълженията си, непрекъснато пътуваше и ядеше.

Стопанките гощаваха управителя, а като се нахранеше, той деликатно даваше да се разбере, че не би било лошо да занесе вкъщи някое и друго пиленце. След което се преместваше в следващата пазачница, където отново се тъпчеше, а стопанките му носеха ястията едно след друго и накрая пълнеха файтона му с пилета.

Но Бехалт се радваше най-много на предстоящото си гостуване в ражицката пазачница, защото навсякъде приказваха, че Ярешова умее да готви великолепно. Особено много я хвалеха за майсторското приготвяне на дивеч, което въодушевяваше силно господин управителя. Пък и за овнешкото печено ставаше дума, а за управителя овнешкото печено бе най-възхитителната поезия, ако изобщо беше чел някаква.

Та значи той не протака много гостуването си в ражицката пазачница. Заръча да впрегнат файтона, към който след встъпването си в длъжност бе поръчал да прикрепят нещо като сандък, за да има къде файтонджията да слага подарените провизии, и потегли, предвкусвайки удоволствието от ястията, които ражицката стопанка щеше да приготви, за да го посрещне.

Пазачът Яреш го поздрави съвсем служебно. Нямаше кой знае какви поклони от страна нито на него, нито на стопанката му.

— Дойдох да се запозная с вас и да ви почета с присъствието си — каза управителят, сядайки на стола, като предварително провери дали ще издържи тежестта на тялото му.

— Ще хапнете ли нещо, господин управител? — попита го Ярешова.

— Хм, няма да откажа, така де, нещичко за хапване — отговори той гладнишки, гледайки с умиление навън, където се разхождаха гъски, патици и други птици, като се почне от качулатите кокошки и се свърши с ярчиците, които управителят също обичаше.

— Гледам, имате птици, гъски и патици — замислено се обърна той към пазача, — много обичам добре опечена гъска. Чух, че и у вас се приготвяло чудесно дивечово месо. Ах, виждам и токачки. Много ги обичам с тестени топчици. Изобщо кокошка като кокошка.

„По-кротко, ей!” — помисли си пазачът и продължи да го слуша.

— В имението, дето преди бях управител, стопаните също гледаха токачки, гъски, патици и всякакви птици. Отивам някъде, гощават ме, пък като си тръгна, файтонджията ми вика: „Ваше благородие, не мога добре да се крепя на капрата, поясът ми е натъпкан с гъски и патици — казаха, че е за нейно благородие стопанката ви, за кухнята”. Пък и жените сами идваха и носеха вкъщи всякакви неща. И, разбира се, човек си казва: „И ти ще си добър с тях!” И не съм тормозил никого. Да знаете само как ме обичаха!

„Ха! Няма да се уловя на въдицата ти!” — мислеше си пазачът Яреш и продължаваше да слуша приказките на управителя, който дърдореше с меден гласец, сякаш си спомняше най-хубавите мигове от живота си.

— А като отидех някъде, веднага ме питаха: „Какво обичате да си хапвате най-много?” И аз отговарях: „Еди-какво си”. И след известно време го носеха.

Управителят се потупа по корема и въздъхна:

— Непрекъснато ме канеха да си вземам. „Ще преям” — казвам им аз. И ако щете, вярвайте, ама често ми се налагаше да си разкопчавам жилетката. Пък като си тръгнех, отново ми слагаха разни неща за кухнята.

— В Кестържани чух, че жена ви можела да готви овнешко по ловджийски като никой друг — продължи той след малко. Отново замълча и поглаждайки си жилетката, каза: — Овнешко по ловджийски ми е любимото ядене разбира се, човек трябва да си го поръча предварително. Вкъщи казвам например: „Искам овнешко по ловджийски”. И след седмица ми се поднася великолепно овнешко. А прасенца нямате ли? — попита той внезапно. — Ако имате, може да ми продадете едно-две. Много обичам прасенца. Като види човек добре опечено прасенце, и, как да ви кажа, сякаш всичко в него затрептява от радост. И да ви кажа, в имението, дето бях преди, имах такъв случай. Казвам веднъж на един стопанин така както на вас сега: „Имате ли прасенца за продаване?” — „Не мога да ви продам, ваше благородие!” — отговаря ми той и се извинява. А след няколко дни идва сам в кухнята и носи две прасенца. „Ах, ти, хитрецо! — смея се аз. — Нали нямаше! Колко струват тия?” И знаете ли какво ми отвърна той: „За ваше благородие — нищо!”

Управителят Бехалт очакваше, че пазачът Яреш ще се засмее, ама не стана така.

Пазачът Яреш каза:

— Разрешете, господин управител, ама няма ли да разгледате пазачницата? Има нужда от ремонт.

— Друг път — отговори управителят и продължи да говори любезно. — Ама и тук, в имението, не е зле, пазачите са хора разбрани, струва ми се.

— Изпълняват служебните си задължения — отговори пазачът Яреш.

В това време се появи и стопанката Ярешова и остави пред госта пържено пиле и бира.

„Добре започва — помисли си управителят, хапвайки от пилето, — пърженото пиле събужда апетита. Вярно, малко е странно, че поднасят пиле като предястие, ама сигурно такъв им е обичаят”.

След като той изяде пилето и изпи бирата, стопанката отнесе празната чиния и шишето и почисти масата.

„Сигурно ще сменя покривката — помисли си управителят, — ако съдя по пилето, стопанката наистина е отлична готвачка — мога само да предвкусвам удоволствието от другите ястия”.

Ама и до вечерта да беше предвкусвал удоволствието от другите ястия, пак щеше да е напразно, защото вече половин час седеше на почистената маса и пред него не се появяваше нищо друго.

„Сигурно не им е готово яденето” — помисли си той и прекъсна половинчасовото мълчание с думите:

— Пилето беше превъзходно.

— Поднесохме ви каквото имахме, ама от сърце ви го дадохме — каза пазачът Яреш. — Аз например хич не съм по пилетата. Мене ми дай пушено месо с грах и зеле, каквото ще имаме днес за обяд, ако благоволите да останете за нашия прост обяд. Пък аз сега трябва да погледна косачите дали косят, както трябва. Ако желаете, можете да дойдете с мен…

— Пушено месо с грах?! — изпъшка ужасеният управител. — Аз… такова… мислех, че… Е, щом си имате работа… Спомних си, че трябва да се отбия на още едно място.

И той изфуча навън, без дори да се сбогува. Качи се на файтона и като се отдалечиха от пазачницата, попита файтонджията:

— Волешник, даде ли ти стопанката нещичко за кухнята?

— Не — отговори Волешник, — накъде ще наредите да карам?

— Към судомержицката пазачница — заповяда управителят, поглеждайки бележника си, в който вчера бе записал: „Судомержицката пазачница, три патици за кухнята”.

А сега записа в бележника си: „Ражицката пазачница, пазачът — вироглав”. Тая лаконична бележка означаваше: „Ще те науча аз тебе!”

Управителят Бехалт беше разгневен, защото до този момент не му се беше случвало нещо подобно.

„Ще ти дам аз един ремонт” — говореше си той сам, припомняйки си думите на Яреш: „Няма ли да разгледате пазачницата? Необходим й е ремонт”.

„Едно пържено пиле и бутилка бира, а и даже не ми викаха „ваше благородие”! Нужен бил ремонт! Ще ти покажа кой съм аз! Какво представляваш ти пред мене! Абе скоро пак ще се видим!”

И след седмица управителят Бехалт отново посети ражицката пазачница, след което през ден беше там, изненадвайки пазача със сутрешните или следобедните си посещения, и винаги намираше по нещо, за което да се заяде.

— Категорично ви забранявам да гледате гъски и всякакви домашни птици! — каза му той при едно от посещенията си. — Нанасят големи щети!

— Моля да ме извините — отговори му пазачът, — но князът ми е разрешил да гледам всякакъв добитък, пък що се отнася до щетите, те са на моята ливада, която съм получил като възнаграждение, и освен това за тая работа си имам човек, който да ги пасе.

— Нанасят щети и по нивите — каза дебелият управител.

— Нивите са на селяните и ако има нещо, ще се оправям с тях — отговори пазачът.

— Ядат риба и хайвер — хвърли управителят и последния си коз, който според него беше необорим.

— Ако разрешите, гъските не ядат риба и хайвер, не съм ги приучвал към това — каза пазачът.

При друго свое посещение, разглеждайки пазачницата, управителят видя наоколо копи сено.

— Вие май сте и чифликчия! — подхвърли той язвително.

Изобщо гледаше да си отмъсти по всякакъв начин. Забраняваше ту едно, ту друго, очаквайки най-после пазачът да му изпрати нещо за кухнята. Но това не се случваше. Госпожа управителшата казваше:

— Познавам вече жените на всички пазачи, само ражицката стопанка не познавам.

И управителят отново и отново отиваше в ражицката пазачница, дебнейки всяка възможност за отмъщение.

Но един ден из пазачниците на противинското имение се разнесе вестта, че управителят е умрял и пазачите трябва да се съберат на погребение.

Като се прибра от погребението вкъщи, божовицкият пазач разказа следното:

— Отдавна не сме имали такова погребение. Бяха всички чиновници, пазачи, стопани, лесничеи, с две думи — човек до човек. Пълно с народ. Нали знаете, той нямаше и половин година служба и изведнъж взе, че умря. Според обичая ние, пазачите, трябваше да носим ковчега. Ама стана нещо, дето скоро няма да се повтори. Както знаете, покойният управител беше бая дебел човек и по тая причина значи се пукна в ковчега. И почна да тече и, разбира се, не миришеше никак приятно. Никой не искаше да вдигне ковчега на рамо. И тогава пазачът Яреш се обърна към мене и вика: „Йозеф, хайде да го вдигнем”. И го занесохме. Всички се чудеха и казваха: „Гледай го ти Яреш! Управителят не искаше и да чуе за него и непрекъснато бяха на нож, пък той така хубаво постъпи!”

Още дълго време из околността се говореше за това странно погребение, докато една друга случка не засенчи напълно разказите за управителя Бехалт.

IV Другата случка

Тя се разчу из противинското имение по следния начин. Главният управител на имението споменал за нея на чиновниците, чиновниците — на съпругите си, съпругите — на своите познати в Противин, те пък — на други свои познати, и така, докато накрая случката стигна до селата и пазачниците. Такова нечувано и невиждано нещо се беше случило на господин главния управител, който беше най-важната персона след самия княз, и се бе случило именно така:

Господин главният управител на противинското имение обикалял по пазачниците с цел ревизия и проверка тъкмо няколко дни след големите есенни дъждове.

Там, където има рибарници, времето на дъждовете създава много работа на пазачите.

Започва се едно непрекъснато ходене по бента в дъжда, едно оглеждане и преценяване дали водата се покачва нормално, дали чапите са изтеглени, колкото трябва, та да може излишната вода да изтича по каналите в полето, дали някъде, не дай си Боже, водата не се процежда през бента или както се казва, дали бентът не изпуска.

Пази Боже бентът да изпуска. Силната вода поронва камъка, потича през малкия отвор, който започва да се разширява, огромна сила натиска отвора, подяжда друг камък, разрушава спойката на бента и всичко това става спокойно, без шум, без вълни и повърхността на рибарника не помръдва.

Погледнете рибарника. Само дъждът прави малки кръгчета по повърхността, която нежно шумоли, и изведнъж от бента плисва тънка струя вода, която се уголемява постепенно и вече става много лошо.

Ако не забележиш тая струйка, след миг бентът ще се разкъса. Огромните камъни, обрасли с трева, сякаш по даден знак ще почнат да изскачат от бента, бентът ще се разтърси и ето — вече напира голямата вода, разпенена, помъкваща със себе си камъни, треволяка от бента, кал; като че ли силата на целия рибарник се съсредоточава тук, в тоя непрекъснато разширяващ се отвор, растящ с ужасяваща скорост под страховития тътен на водата; тая грозна сила, която само допреди малко е лежала укротена и чиито бучащи кални потоци сега изтичат долу в полето, унищожавайки всичко, което им се изпречи на пътя.

На пръв поглед житието-битието на пазача изглежда добро и спокойно, ама всъщност е само грижи.

Непрекъснато трябва да проверяваш дали камъните в бента стоят добре на мястото си, дали водата не е подяла някъде бента. А пък като дойдат дъждовете и водата в рибарника се вдигне, трябва грижливо да следиш дали някъде не се е появила струйка, бликаща от бента. Тогава най-важното е да не губиш самообладание. Да запълниш с пръст отвора и от двете страни, да го затъкнеш и всичко това да стане бързо, защото, уголеми ли се отворът, никой вече не може да спре водата, ако ще да хвърли сто каруци пръст пред дупката в бента.

Та като дошъл сега сезонът на дъждовете и водата в рибарника се вдигнала, пазачът Яреш по цели нощи оглеждал внимателно бента, наблюдавал състоянието на водата, изтеглял чапите, за да може излишната вода да изтича.

Състоянието на бента на ражицкия рибарник било добро, но човек винаги трябва да е нащрек.

Наистина водата сега била повече, но изтичала през каналите, а когато придошла още повече, пазачът Яреш изтеглил по-високо преградите и водата свободно се оттичала на поляната под бента, наводнявайки тревата.

Дъждовете спрели. Нивото на водата в рибарника се върнало в обикновеното си положение, чапите били затъкнати, бентът изсъхнал, само тревата под него, която била наводнена, останала слегната и напомняла за голямата вода.

Тъкмо по това време главният управител на имението дошъл да ревизира ражицката пазачница. Той прегледал документите и тръгнал да провери бента, съпровождан от пазача Яреш.

Главният управител забелязал, че тревата под бента се е слегнала и е покрита с кал.

— Бентът е текъл — заявил той. — Странни порядки имате тука.

— Ще прощавате, ама бентът не е текъл — отговорил пазачът Яреш, — елате да видите.

— Текъл е — отвърнал му главният управител. — Да не съм сляп? Не виждам ли, че тревата се е слегнала?!

— Благоволете да забележите, че откак съм на служба, бентът никога не е текъл! — казал пазачът Яреш.

— Как да не е, като е текъл! — настоявал на своето главният управител. — Нали виждам, че тревата е пълна с кал.

Пазачът Яреш започнал да се ядосва.

— Благоволете да забележите, че аз вероятно най-добре знам дали бентът е текъл, или не е. Тревата се е слегнала, защото водата беше много и като е изтичала от каналите, я е наводнила.

— Бентът е текъл — и това е! — категорично заявил главният управител, който не разбирал особено много от тия работи.

Сега вече пазачът Яреш се разсърдил не на шега:

— Казвам ви, че бентът не е текъл. Погледнете го добре. По камъните трябва да личи дали е текъл. Личи си по бента, а не по тревата.

И докато си приказвали така, стигнали до шлюзовете на бента и главният управител, взирайки се в тъмните водни дълбини, повторил:

— Аз пък мисля, че бентът е текъл.

Неговият инат толкова разсърдил пазача Яреш, че той извикал гневно:

— Ако още веднъж кажете това, ще ви хвърля във водата!

Главният управител пребледнял, дръпнал се бързо назад и запелтечил:

— Е, какво пък чак толкова? Аз само питам, аз обичам реда — и сякаш между другото попитал: — А колко дни валя?

— Три дни непрекъснато — отговорил пазачът.

— Три дни, хм, доста време — казал главният управител, слизайки от бента. — Мисля, че видях всичко.

Като се върнали в пазачницата, жената на Яреш, която със страх слушала препирнята им от двора, ги посрещнала спокойно, сякаш нищо не се било случило.

От тогава на сетне при посещенията си в ражицката пазачница главният управител бил самата любезност и изобщо не показвал, че се сърди на пазача, защото се страхувал от него.

Но все пак споменал за случилото се пред своите чиновници, чиновниците разказали на съпругите си, съпругите им — на своите познати и тъй нататък, докато из целия край се разчу, че ражицкият пазач искал да хвърли господин главния управител във водата, но всеки предупреждаваше: „Само не казвайте на никого за това!”

V За изкорубения дъб на бента

Той беше разперил клони на края на бента, от едната страна — над водата, а от другата — над поляната под бента.

И независимо от това дали слънцето изгряваше, или залязваше, то винаги го виждаше да се протяга нагоре, въпреки че беше стар и изкорубен.

Петима мъже не можеха да го обхванат, а в корубата му можеха да се скрият двама души.

В короната му имаше множество птичи гнезда — на врабци, на сипки, а най-горе на върха гнездеше един щъркел.

В корубата му живееше прилеп и цялото това общество пищеше и грачеше из клоните му от пролет до есен, отглеждаше рожбите си и той служеше за убежище на много техни поколения.

От кората му непрекъснато покарваха нови филизи, а корените му прорязваха бента.

От пазачницата той се виждаше чудесно. Ако някой излезеше привечер отпред, можеше да види как птичето войнство прелита край клоните му, зелените листа придобиваха розов оттенък на залязващото слънце и дъбът хвърляше дълги сенки през целия бент, отражението му подскачаше по повърхността на водата и старото дърво сияеше в отблясъците на залеза.

През зимата пък, покрит със сняг, полепнал върху неговите клони и в пукнатините на кората, той изглеждаше не по-малко очарователен. Черната кора се открояваше на бялата околност и контрастът на цветовете омагьосваше очите също както пролетната зеленина на клоните му и всевъзможните багри на умиращите есенни листа.

Той служеше за скривалище при дебненето на бракониери, беше нещо като щаб, защото от неговата коруба можеше да се наблюдава цялата площ на рибарника.

Служеше за скривалище и при лова на диви патици и гмурци, които ражицкият пазач майсторски уцелваше точно като се покажеха над водата.

Старият дъб, стоящ като страж вече сто години от заприщването на рибарника, помнеше ангарията на господарските ниви, в смутни времена беше виждал всякакви войнишки отряди, мъкнещи се по шосето от Противин към Писек, като например френските войници, за чието нахлуване из тия краища имаше народна песен, за съжаление вече почти забравена и изгубена, завършваща с думите: „Нуза, нуза, они том, они том”, което трябваше да бъде френско изречение, дочуто погрешно от песните на самите френски войници: „Nous sommes, nous sommes les honnкtes homes!” [28]

Колко птичи поколения е отгледал той в клоните си, колко пъти е гледал излавянето на рибарника и стоеше все така спокоен, могъщ, вихрушките често налитаха върху ствола му, но старият дъб не се поддаваше и макар че гниеше отвътре, от дънера му избуяваха все нови и нови издънки.

Ала посред едно душно лято гръм с един замах унищожи столетния му живот, а заедно с него и живота на щъркела, който имаше гнездо най-отгоре на върха, и на много птици, скрити в клоните му.

Изведнъж започнаха светкавици, загърмя и когато хората от пазачницата, уплашени донемайкъде от падналия близо гръм, изтичаха на бента, видяха как старият дъб лежи напряко, пречупен, а короната му е в рибарника.

Дълго време не можаха да успокоят малката дъщеря на пазача, която плачеше от мъка за гибелта на стария дъб.

На всички им беше мъчно за него.

— Утре ще трябва да го насечем за огрев — каза пазачът.

— Не е на добро това, дето го удари гръм — промълви жена му.

— Утре ще пратя да извикат стария Хайда от Путим да ни помогне при цепенето — каза пазачът.

Тая вечер в пазачницата всички бяха тъжни. Усещаха, че са загубили нещо скъпо.

На другия ден ратаят Матей отиде в Путим за стария Хайда, който дойде с жена си.

Старият Хайда беше беден и се прехранваше, като се хващаше да помага и да работи на надница.

Той се захвана да реже дънера на стария дъб, като кастреше клонките със секира; помагаше му неговата жена и през цялото време двамата изобщо не си продумаха.

Като дойдоха по пладне да си починат и да обядват в пазачницата, старият Хайда внезапно се обърна към стопанката и каза:

— Вярвайте ми, майко, едно ми е такова, сякаш режа собственото си тяло.

Хайдова сложи лъжицата до чинията си и в очите й бликнаха сълзи.

— Е, защо плачете? — учуди се стопанката.

— Вярвайте ми, майко, че ако не се срамувах, и аз щях да заплача! — обади се старият Хайда.

— Ами като си спомня, майко, че преди трийсет години в тоя дъб се запознах със стареца! — изхлипа Хайдова.

— Тогава бях млад и не мислех, че на стари години така ще се мъча — въздъхна Хайда. — Та вървях аз по бента…

— И изневиделица заудря град — изхлипа Хайдова.

— И аз се скрих в корубата — продължи да разказва Хайда.

— Аз също бях стигнала до бента — каза Хайдова — и като започна градушката, и аз се чудех къде да се скрия, и се затичах, и след миг се пъхнах в корубата.

— Е, и там се запознахме — въздъхна Хайда, — пък сега го режем тоя дъб и се нажалихме, като си спомнихме какви сме били млади и що нещо ни мина през главата оттогава…

Цяла зима в пазачницата се грееха със стария дъб.

И разказът за него щеше да има край, ама трябва да се добави, че напролет на един от корените, които прорязваха бента, прокара крехкото стъбълце на бъдещо дъбче.

VI Ратаят Матей

Той живееше в Малетице при доведения си баща, който го тормозеше непоносимо. Майка му беше умряла доста рано и десетгодишен Матей избяга от къщи и дойде в ражицката пазачница.

— Тука ще преспиш, пък утре ще пратим да викнат баща ти, да си те вземе — рече стопанката на малкия беглец.

Като известили бащата на Матей за случилото се, той отговорил:

— Ако задържите момчето, цял живот ще ви споменавам с добро, щото момчето е толкова яшно, че ще ми изяде и ушите, пък ако ми го върнете обратно, така ще го напердаша, че ще има да помни!

Така че Матей остана в ражицката пазачница като пастирче. Пасеше гъските, добитъка, заякна и стана още по-ненаситен.

Докато пасеше животинките, се забавляваше с това да ги учи на разни номера.

Гъсоците научи да се нахвърлят срещу хората, да щипят с човки и да пляскат с криле, а малкото козле — да боде с рогцата си непознатите люде.

И от ливадите не се чуваше нищо друго освен неговия глас: „Внимавай, гъсок! Хоп!” И: „Козленце, боди!”

Той научи също така младото биче да напада хора и веднъж то прогони хержманския кмет на половин час разстояние.

Често можеше да се види как Матей се бори със своите храненици и как ги учи да нападат.

Той се връщаше от полето изпощипан от гъсоците, натъртен от козлето и бичето, уморен от борбата и гладен донемайкъде.

После сядаше и ядеше за двама, без да пробира. Изяждаше всички остатъци от храната и търсеше още.

Промъкваше се в курника и пиеше яйца, напъхваше се в килера, където върлуваше, без да мисли за последствията.

Но иначе изпълняваше добре всичките си задължения и когато по-късно го направиха ратай, нямаше по-сигурен човек от него.

Умът му сечеше като бръснач. Матей внимателно наблюдаваше околността и воден от ненаситното си желание да яде, стигна до извода, че наоколо има много неща, които биха могли да послужат за ядене.

Той ловеше врабчета и сипки и ги печеше.

Освен това познаваше живота в полето и успяваше да хване къртици, които после си пържеше.

А един път се върна с кърпа, пълна с таралежи.

— Ще опитам и това, майко — каза той на стопанката, — сигурно ще е добро за ядене. Таралежът не яде нищо гадно, той е чиста животинка. Ще ги одера на двора.

А вечерта опече одраните таралежи и ги изяде с огромни комати хляб.

— Гадинките му с гадинки! Изпободоха ме целия! — обясняваше той разпалено, задълбочен в новото ядене.

— Матей, че коя ще те вземе, коя ще ти даде целувчица, щом ядеш таралежи?! — плю настрани пазачът.

— Ако — отговори Матей, разкъсвайки печеното месо с мускулестата си ръка. — Абе щяха да са по-хубави, да ги бях направил с мас — Хвала тебе, Господи! — рече той, като се наяде. — Кой да знае, че тия животинки имат толкова вкусно месо. Как не съм се сетил досега?

От тогава на сетне Матей се захвана да лови таралежи и дори стигна до извода, че свинските таралежи са много по-вкусни от кучешките.

— Таралежът е по-вкусен от таралежката — обясняваше той, — пък младото ежле е по-вкусно и от девет таралежа.

Веднъж на гости при Матей дойде неговият отчим. Той беше рядък гост, защото идваше да види заварения си син един път на пет години.

Беше неделя следобед. Матей се прибра от експедицията си за таралежи и видя в стаята своя отчим.

Пазачът и жена му отидоха някъде към селото и Матей остана господар на цялата пазачница.

— Как я карате, татко? — попита той доведения си баща любезно, като го целуна по избръснатата буза.

— Ами горе-долу — отвърна таткото. — А ти добре ли се държиш?

— Ми да, татко — каза Матей.

— Е, видях те, Матей, сега мога да си ходя — каза селякът.

— Ами защо ще си ходите, татко? И бездруго сигурно сте гладен, ще ви сготвя нещо, дето никога не сте опитвали — рече Матей.

— Какво нещо?

— Ще видите, татко — отговори ратаят, — ще ви хареса, бас държа. Сега ще сложа да се пече.

Матей изчезна и се върна след доста време.

— Нали разбирате, татко, не мога да ви изпратя току-така. И без това ви виждам веднъж на пет години. Аз вече забравих, татко, че ме пердашехте и че избягах от вас като малък.

— Остави тая работа — рече отчимът, — ти, Матей, тогава беше много яшно момче. Веднъж си опече цели две пилета.

— Тогава не знаех, че има много по-вкусни неща — рече Матей, — па и вие, татко, бая ме тормозехте с глад. Ама да оставим това, сега ще си хапнете вкусничко, татко.

Матей отиде в кухнята, откъдето се зачу пращене, и в стаята замириса приятно.

„Какво ли е домъкнало това момче? — помисли си селянинът. — Добре мирише. Няма никой тука и момчето си играе на стопанин. Ама е хубаво от негова страна, че не помни, дето го пердашех”.

Матей от време на време идваше при баща си, приказваха си малко и отново отиваше в кухнята, откъдето се носеше все по-вкусна и по-вкусна миризма.

— Ето, готово е, татко — каза Матей и остави пред отчима си чиния и самун хляб, — накъсах ви го на парчета.

Таткото се зае с вкусно ухаещото печено.

— Странно нещо — радваше се той, — толкова дребни костици. Дали не си хванал младо зайче? — попита той.

— Ами! — засмя се Матей.

— Тогава трябва да е някоя птичка — разсъждаваше бащата. — Има такива дребни костици, ама е много вкусно.

— Не искате ли още малко, татко? — попита Матей.

— Е, като имаш още — каза селянинът, щом си изпразни чинията.

Матей донесе нова порция и оставяйки я пред отчима си, каза:

— Тоя път ви го нося с главата, татко. Сигурно ще познаете какво е.

Селякът внимателно разрови загадъчното печено месо с ножа и рече:

— Абе има малко странна човка.

— Вие пък, татко! — засмя се Матей. — Че нямате ли в Малетице таралежи?

— Какви таралежи? — смаяно попита отчимът.

— Ами такива, като в чинията — отвърна Матей.

— Пресвета Дево! Момче, да не си ми дал таралежи?!

— Защо? Не ви ли харесва? — удиви се ратаят. — Че нали първия път ги излапахте, та ушите ви пукаха?

Отчимът стана, сложи си шапката и без да каже нито дума, напусна домакина си, излизайки на двора, а през двора — към Малетице.

Удивеният Матей изяде недокоснатата втора порция и излезе на бента. От там той видя как отчимът му от време на време спира и се навежда напред като човек, чийто стомах се бунтува в тялото, и как след всяко такова спиране той се обръща назад и размахва юмрук към пазачницата…

Скоро след тая случка из целия край се разчу, че Матей от ражицката пазачница е гощавал отчима си с печени таралежи и че освен таралежи той според скверната мълва ядял и мишки.

И когато на един събор Матей отиде на танци, не само че нито едно момиче не искаше да танцува с него, ами и мъжете го изгониха от кръчмата.

Затова един ден презреният от всички Матей благодари на пазача и стопанката му за всички добрини, които му бяха сторили още от малък, и тръгна да си дири късмета по света, за да не се върне никога вече.

Никой не знаеше къде изчезна той, и ражицката пазачница обедня с една чудата фигура. Само изразът „Той е като Матей”, произнасян при подходящ повод и значещ „Може да изяде всичко”, остана да напомня за ратая Матей.

VII Краят на пазачницата

Той дойде изневиделица. Но беше причинен не от стихийно бедствие, а от волята на всемогъщия главен управител на имението, комуто се струваше, че ражицкият пазач е твърде непокорен, и то защото не се държеше така смирено, както би желал главният управител.

Веднъж недалеч от Талин трябваше да се изпразни от риба един рибарник и пазачът Яреш също беше там.

Рибарникът се източваше привечер и по едно време само в средата му остана малко вода, в която се беше струпала всичката риба, дето на сутринта трябваше да бъде изловена с големи рибарски мрежи. Ала случи се така, че неизвестен злосторник беше отприщил шлюзовете и малкото останала вода също започна да изтича по каналите, така че рибата остана на сухо.

В тоя критичен момент се появи пазачът Яреш, вдигна на крак всички останали и с много усилия започнаха да карат вода с бъчви от съседния рибарник и да я наливат в празния рибарник, в чиято тиня се мяташе рибата.

Ако не беше това, всичката риба щеше да измре и вместо благодарност, задето пазачът Яреш прояви бдителност, докато останалите спяха, и спаси целия улов, на сутринта, като научи за станалото, главният управител обвини пазача Яреш в нехайство.

И когато пазачът Яреш започна да се защитава с чувство за изпълнен дълг, главният управител се развика насреща му:

— Да не си посмял да се доближиш до каците!

Пазачът Яреш събу високите си ботуши, хвърли ги в краката на главния управител и каза:

— Ловете си сам тогава!

И се прибра в ражицката пазачница.

Главният управител заръча Яреш да иде да го моли за прошка…

Заръча го един път, втори път, трети път, но пазачът Яреш все отговаряше:

— За какво да го моля за прошка? Задето ме изгони от каците ли? А може би и ръка да му целуна?

Тогава главният управител прати да извикат Яреш в канцеларията си и когато пазачът се върна после вкъщи, каза простичко на стопанката си:

— Наесен излизам в пенсия. Ще получавам двеста златни крони на година. Господин главният управител каза, че ще закрие ражицката пазачница, отдавна били мислели за това, ще настанят тук само горски пазач и пазачницата ще стане лесничейство.

Такъв беше краят на ражицката пазачница…

I

В началото на октомври новобранецът Трунец започна тригодишната си военна служба на пехотинец. Момчето беше цяла планина и мощните му рамене гордо носеха главата. Шията му беше като на биче, а главата — като на някакъв великан.

Когато постъпи в казармата, още първия ден го заведоха на преглед в лазарета, а след това заедно с останалите — при фелдфебела, който ги разпита за семейното им положение. По-късно, след като по този начин събудиха у тях доверие към армията, ги заведоха в склада, за да им подберат униформи.

Фелдфебелът ги пооглеждаше един след друг и подвикваше:

— Обувки № 3! Панталон № 6! Куртка № 2!

Четирима подофицери донасяха веднага обувките, панталоните и куртката на въпросния новобранец, чийто ръст фелдфебелът преценяваше на око, без да го е грижа ни най-малко как щяха да му стоят дрехите. На един обувките бяха такива, че в тях можеха да влязат още два чифта крака като неговите, друг пък за нищо на света не можеше да вкара крака си в обувката, дори и да го рендосаше до такава степен, че да останеше само половината от него, в панталоните на трети новобранец можеше да се смести и по-големият му брат, четвърти пък можеше да вкара в куртката си още две мършави тела като своето. Това обаче ставаше не къде да е, а в казармата и номерата, извикани от фелдфебела, бяха непоклатими. След това им раздадоха фуражки и кепета, при които имаше около шест размера — от най-голямата глава до най-малката. И бъркотията беше голяма, но какво да се прави.

После всички отидоха в помещението и започнаха да се обличат. Представляваха жалка гледка. Не можеха да се познаят един друг. Помещението гъмжеше от мъже, чиито ръце се губеха в ръкавите на куртките, панталоните им се влачеха по земята, кепетата покриваха ушите им. От друга страна, имаше и такива, на които панталоните бяха до коленете, така че им се виждаха долните гащи, висяха ръце, на които ръкавите стигаха до лактите, а кепетата едвам се крепяха на главите — толкова малки бяха. Това, което беше в излишък при едни, не стигаше на други.

Когато погледна тая живописна гледка, фелдфебелът благосклонно махна с ръка и каза:

— Ето, виждате ли, момчета! Колко различни са размерите на човешкото тяло! На един ръцете са по-дълги, отколкото трябва, на друг пък са по-къси. Същото е и с краката. Да не говорим за дебелината. Един не може да се закопчае, докато друг изглежда в куртката си като живи мощи. Но иначе работата е наред. Трябва да си размените дрехите помежду си. И ви предупреждавам, че войникът трябва да е винаги опрятен и да ходи като кукла. А ако някой от вас прилича на палячо, ще бъде наказан.

И започнаха да си разменят обувки, куртки, панталони, кепета и фуражки, докато остана единствен гигантският новобранец Трунец. В панталоните, които му бяха къси, и в куртката, която не можеше да се закопчае, той изглеждаше като особено същество от чужда планета, на чиято огромна глава несигурно бе кацнало малкото кепе. Наистина, и останалите приличаха на авантюристи, но това същество, новобранецът Трунец, като че принадлежеше на други светове.

Трунец молеше настоятелно фелдфебела да не го оставя с тия дрехи. Но в казармата тия работи се разрешават другояче, като ви казват:

— Кръгом, марш!

Тогава Трунец се обърна към командира и той, умилостивен от молбите му, го заведе отново в склада, където след дълго търсене намериха части от униформи, които поне до известна степен направиха от Трунец войник. За нещастие обаче и най-голямата фуражка се губеше на огромната му глава като песъчинка в морето. И се случи така, че целият въпрос с фуражката стигна чак до върховното военно интендантство във Виена.

Това стана по следния начин: Първото задължение на войника е да отдава чест — така се поздравяват началниците в армията. Фуражката на новобранеца Трунец подскачаше на голямата му глава, както топката — по пода. Той напразно се мъчеше да напипа периферията й, която трябваше да докосне съгласно предписанията за отдаване на чест, но колкото и да се стараеше, не успяваше. Трунец правеше отчаяни опити да я докосне, но и при най-малкото движение фуражката се хлъзгаше по тила му.

Подофицерът изпадна в отчаяние, а офицерът псуваше и се изчервяваше от яд, когато фуражката падаше от главата на нещастника по време на тези ужасяващи опити.

Новобранецът Трунец, отчаян, със зачервено лице, я намести на едното си ухо, което предизвика сдържан смях от страна на войниците и нова експлозия от гняв у офицера и подофицера.

— Какво да го правим?

Най-сетне офицерът нареди на подофицера да отведе новобранеца Трунец в ротната канцелария. С подскачащата си фуражка Трунец правеше впечатление на пиян и без да знае всъщност защо, се запъти с клатушкане към канцеларията. Там ковчежникът изслуша рапорта на подофицера и заведе новобранеца при капитана. Капитанът прие сериозно рапорта. Най-напред попита Трунец дали няма вода в главата, и след като последният покорно му доложи „Съвсем не, господин капитан, нямам вода в главата си”, капитанът нареди да натопят фуражката във вода и да я нахлузят на главата на Трунец. По този начин фуражката щеше да се разшири, но Трунец трябваше да я носи целия ден. За да не безпокои другите, го затвориха за двайсет и четири часа в ареста. Разбира се, това не беше наказание.

Трунец държеше внимателно мократа фуражка на главата си и седеше на нара, докато най-сетне заспа от умора. На заранта, когато стана, фуражката се търкаляше край него на нара — малка, свила се още повече, въпреки че беше най-голямата фуражка в батальона. Трунец отново я сложи на главата си, учейки се да я държи в равновесие, но нищо не помагаше. Фуражката подскачаше на главата му както предния ден.

След този безполезен опит Трунец трябваше да отиде за втори път в ротната канцелария. Този път капитанът беше още по-сериозен. Той заповяда на ковчежника да измери главата на Трунец. Оказа се, че обиколката й е шейсет и два сантиметра. След това господин капитанът строго се обърна към Трунец и му обясни, че работата трябва да бъде отнесена до върховното военно интендантство във Виена, като същевременно се учудваше как се е осмелил да се появи на бял свят с такава голяма глава. След това го освободи.

Когато Трунец излезе навън, нахлузиха на главата му кепето, което шивачът междувременно беше успял да разшири, и Трунец взе участие в ученията, радостен, че не го затвориха в карцера.

II

След като Трунец си отиде, капитанът продиктува на ковчежника:

До уважаемото върховно военно интендантство във Виена!

С оглед на това, че пехотинецът Ян Трунец, роден в Пелхржимов, на местожителство в Кабан, има глава с ненормални размери, подписаната III рота на Дванайсети полк моли военното интендантство да бъде изпратена фуражка, която да отговаря на размерите на главата на гореспоменатия пехотинец.

След това капитанът собственоръчно подписа документа, копието беше класирано към дело и във върховното военно интендантство писмото се получи на следващия ден.

След две седмици пак повикаха новобранеца Трунец в канцеларията, където отново му премериха главата, защото същия този ден се беше получил отговорът от върховното военно интендантство във Виена!

До III рота на Дванайсети полк!

Писмо № 6728/891/II/а, б/6721/345 б III а 8 IV

Подписаното върховно военно интендантство се вижда принудено да ви съобщи следното: В писмото на III рота на Дванайсети полк под № 6728/891/II/а, б/6721/345 б III а 8 IV, с което се иска върховното военно интендантство във Виена да изпрати фуражка на пехотинеца от същата рота Ян Трунец, живущ в Кабан, роден в Пелхржимов, тъй като въпросният пехотинец имал глава с ненормални размери, липсват данни за обиколката на главата на въпросния пехотинец. Моля, съобщете незабавно въпросната обиколка на ненормалната глава на пехотинеца.

Управление на военното върховно интендантство във Виена

— Ето — каза ковчежникът — какви грижи ни създаваш! — след това той записа, че обиколката на главата е шейсет и два сантиметра, и изпрати ново писмо във Виена.

След две седмици в ротната канцелария се получи още едно писмо от там:

По повод на писмо под № 6829 № 351/II б III д 3321 подписаното върховно военно интендантство във Виена моли да се съобщи в коя година е роден въпросният пехотинец с ненормалната глава и коя година служи, тъй като не е изключено главата на въпросния пехотинец да продължи да расте.

Ковчежникът съобщи рождената дата на Трунец, както и че същият е първа година войник. След два месеца от Виена се получи следното писмо:

III рота на Дванайсети полк!

С настоящото молим да ни се изпрати незабавно старата фуражка на пехотинеца Трунец, за да се избягнат възможните затруднения при инвентаризацията и за да можем да ви изпратим друга за смяна.

Три месеца по-късно се получи ново писмо:

Долуподписаното върховно военно интендантство потвърждава с настоящото, че старата фуражка на пехотинеца Трунец се получи в повредено състояние. С настоящото ви се нарежда да извършите проверка, по какъв начин фуражката е била повредена. След приключване на проверката съгласно параграф 16 от военния устав върховното военно интендантство ще обяви интендантски конкурс за доставка на нова фуражка с обиколка шейсет и два сантиметра за ненормалната глава на пехотинеца Ян Трунец.

III

Писмо на III рота на Дванайсети полк до върховното военно интендантство във Виена:

От извършеното проучване се установи, че пехотинецът Ян Трунец е получил изпратената за смяна във Виена фуражка в съвършено добро състояние. Но поради това че не я е стопанисвал с необходимата грижа, както се полага на военно имущество, което бе доказано от свидетели, той я е повредил. Въпросният пехотинец обаче междувременно почина и затова молим отново да ни бъде изпратена първата фуражка на пехотинеца Ян Трунец с ненормалната глава…

I

Докато крачеше тежко с високите си обуща в един часа през нощта по улица „Водна”, нощният пазач Вачленяк, загърнат в кожуха си и отдал се на скръбната мисъл, че неговият колега Зима през това време допива в стаичката им в кулата на кметството останалата половин бутилка ром, забеляза пред дома на търговеца Вондрак следните неща, които привлякоха вниманието му:

1. Избата на Вондрак, или по-точно — обкованата й с желязо врата откъм улица „Водна”, беше отворена.

2. Избата беше осветена от малък фенер.

3. Сред стоката, шишетата и сандъците се движеше някакъв мъж.

И, накрая, 4. Фигурата на този мъж не приличаше на никого от жителите на Дачице.

Както се вижда, Вачленяк беше добър наблюдател и след като набързо обобщи наблюдаваните факти, застана, изпълнен с учудване, на първото стъпало на стълбището, водещо към избата, и остана там незабелязан пет-шест минути, докато реши какво да предприеме.

Междувременно наблюдаваше непознатия човек, който забеляза присъствието му и прекъсна работата си, състояща се в събирането на различни предмети от склада и поставянето им в чувал.

„Ако имаше козя брадичка, този човек щеше да бъде досущ като Ружичка от улица „Жаби”, помисли си Вачленяк и затова попита:

— Вие да не би да сте Ружичка?

— Не — отговори непознатият и от своя страна зададе на учудения Вачленяк следния въпрос: — А вие да не сте нощният пазач?

— Да.

— Тогава заповядайте.

След тази покана Вачленяк слезе по стълбите и остана прав, като все още не разбираше какво ставаше всъщност. Непознатият го подкани да седне на едно от буретата и дружелюбно заяви:

— Аз съм новият търговски помощник на господин Вондрак.

— Не съм чувал да има нов помощник — отбеляза учтиво Вачленяк. — Той винаги си е такъв потаен.

— И още първата нощ ме хвана на работа — продължи непознатият, — сам трябва да подготвя всичко това за експедиция.

Вачленяк се загледа мечтателно в шишетата вино, които новият търговски помощник слагаше в чувала.

— Тъй, тъй — рече той, — разправят, че при Вондрак всички се строшавали от работа.

— Мъча се като грешен дявол — рече момъкът. — Моля ви, отворете онзи сандък там и вижте в него ли е захарта. Ето ви едно длето. Аз още не съм научил кое къде стои.

— Нишестето е отсреща — помогна му Вачленяк.

— Тъкмо се канех да го потърся — рече момъкът и напъха продълговатата кутия в чувала. — Закъде е човек без приятели — усмихна се той и измъкна от ъгъла една бутилка ром. — Вземете, господин нощен пазач, да се подкрепите.

Целият външен вид на непознатия правеше отлично впечатление на Вачленяк, който, трогнат от добрината му, прошепна, докато пъхаше бутилката под кожуха си:

— Господ здраве да ви дава.

Постоя още малко и послуша разказа на новия помощник за големите магазини в големите градове, където работел по-рано.

— Много е трудно да ограби човек такъв магазин, навсякъде има електрически звънци.

— Тъй, тъй — кимаше Вачленяк, — какво ли не измислят хората, и хубави работи, и лоши. Е, хайде, останете със здраве. Задълженията са си задължения.

— Довиждане — сбогува се момъкът, — и аз скоро свършвам и отивам да си легна.

— Довиждане!

Вачленяк излезе от избата стоплен от мисълта, колко добри хора има на тоя свят. Като този нов помощник на господин Вондрак например — за пръв път го вижда човек, а той вече му подарява шише ром.

— Ама и тоя Вондрак е един — измърмори Вачленяк, като стигна до градската кула. — Как може да не каже, че си е наел нов помощник?

Докато се качваше нагоре по стъпалата на кулата, си помисли, че ако колегата му Зима е изпил останалото половин шише ром, няма да му дава от подареното. Сам ще си го изпие, а Зима ще си хапе лактите, щом е такъв. Така и излезе. Зима беше доизпил останалата половин бутилка, лежеше си в постелята и спеше като праведник. Вачленяк си помисли нещо за едно животно, настани се в леглото, след което отвори внимателно бутилката, отпи, после я надигна още няколко пъти и заспа, благославяйки мислено своя благодетел, новия търговски помощник на Вондрак, когото после видя в съня си. Беше трийсетинагодишен, с черни мустачки и лице, леко набраздено от едра шарка. В съня му постоянно се явяваше фигурата на този добър човек, бутилки с ром обкръжаваха като лавров венец фигурата му. И насън Вачленяк чувстваше колко свиден му е този човек, как не може да откъсне очи от лицето му, огънят на приятелството им стопляше сърцето му и той не спираше да говори, да приказва и да се усмихва на новия търговски помощник…

„Нощес са обрали склада на Вондрак!” Това беше новината, която на другия ден подтикна жителите на Дачице към най-сериозни разговори, към разнищване на извънредно сложния въпрос, кой го е обрал, и към извънредно сериозния извод, че това навярно са били крадци, и то крадци от другаде, защото в Дачице крадци нямаше. Още веднъж повтарям: „В Дачице крадци нямаше!” И никога не е имало, поне никой от най-старите хора в града не беше чувал за такова нещо. Все са били външни хора, както си спомнят най-старите граждани — най-старите, тъй като нито в по-старо, нито в по-ново време не е имало случай на кражба освен веднъж, когато един странстващ точилар по време на събора преди пет години открадна с невероятно нахалство посред бял ден един самун хляб, чифт чорапи и една лула, която веднага натъпка и запали, и спокойно си отиде, следван от изумените погледи на жителите на градчето, в което вероятно изобщо не бяха проникнали нито комунистическите идеи, нито дори дълбоката мисъл „Притежаваш ли частна собственост, значи си откраднал”, прилагана по всяка вероятност от странстващия точилар на практика. И после — отново нищо, спокойствието беше нарушавано само когато се подплашеше някой кон или пък крава, когато прасетата се разболяваха от червен вятър, когато се появяваха цигани и циганки, когато завалеше дъжд по време на празника Тяло Господне, когато побеснееше кучето на някой от гражданите, когато избухнеше пожар, когато имаше сватба или погребение или когато видеха някой момък да се разхожда с мома от града, без да има признаци, че се кани да се ожени за нея.

Това бяха случаите, които предизвикваха оживление и вълнуваха хората, докато някой нов подобен случай не предоставеше тема за разговори по улиците, под колоните на площада, вкъщи, по кръчмите или в общинския съвет.

„Нощес са обрали склада на Вондрак!” Тази новина превърна спокойните граждани в сангвиници. Началникът на пощата тичаше по градския площад, отваряше дюкяните един след друг и викаше:

— Чухте ли новината? Нощес са обрали склада на Вондрак!

А след него припкаше пословично спокойният общински съветник Павлоусек, който не се развълнува дори когато по време на лова през есента простреля панталоните на родния си син. Та този спокоен мъж размахваше ръце, спираше всеки срещнат и му крещеше:

— Вондрак го ограбили, Вондрак го ограбили!

И ето че из града вече знаеха всичко, което се беше случило. Търговецът Вондрак както обикновено слязъл сутринта в склада си в избата и видял, че вратата е отворена.

— Уплаших се — разправяше той, — ама така се уплаших, че да не ви разправям. Целият разтреперан слизам долу и внимателно си светя по пътя, сърцето ми беше слязло в петите, защото чичо ми Валоушек веднъж ме заплаши, че ще иде в моята изба да се обеси. Бях си приготвил нож, за да мога веднага да срежа въжето, че той, чичо ми, много държи на думата си, при него всичко е речена дума — хвърлен камък… Слязох аз долу, осветих около себе си, изтървах фенера, извиках, гледам — всичко наоколо червено, и се строполих върху буретата. Така ме намерили.

Жена му, естествено, имаше последната дума. Тя разправяше, подхващайки разказа на съпруга си:

— Сетих се аз (леле, Боже, лоша работа), че щом Франтишек толкова време не се връща от долу, значи нещо не е наред. Слизам аз в склада и викам: „Франтишек, ще ти изстине кафето!” (Всъщност беше извикала: „Да не мислиш, че пак ще ти претоплям кафето!”) Не се обади. Тогава извиках още веднъж: „Прибирай се веднага, да не настинеш”. Пак не се обажда. Слизам долу, гледам — тъмно. Виждам, че има нещо, връщам се в магазина и казвам на помощника: „Господин Войтех, идете да видите къде е мъжът ми”; слиза той долу, а там — тъмно. Слязох и аз и запалихме една свещ. И чак тогава видях цялата поразия. Мъжът ми лежи в несвяст върху буретата: едната му ръка в мармалада, другата — в киселото зеле, а лицето му — в сланината. „Леле Божке — викам, — мъжо, ела на себе си, леле Божке, какво ти е бе, човек?” А Войтех ми вика: „Не бойте се, сигурно е получил удар”. Разтърсвам го аз, но се наложи Войтех да го залее с вода и чак тогава старият се свести, викна „Обрали са ме!” и пак взе, че припадна. Поляхме го с вода и той отново дойде на себе си. И вече видяхме как са ни подредили разбойниците. Виното го няма, рома го няма, захарта, нишестето, всичко — разровено и пак ни се наложи да придържаме мъжа ми да не падне. Той само се блещеше към ъглите на избата и крещеше: „Предай се или ще те убия!” После започна да души Войтех и най-накрая се разрева. Той плака, аз плаках, Войтех също плачеше. Изплакахме си очите. Такава поразия, майко Божия, Господ да ги убие тия разбойници! В катрана да се пържат дано!

— Що нещо са отмъкнали — отбеляза Вондрак, — най-малко за сто-сто и петдесет крони стока ми липсва.

Такива и други подобни неща се говореха от сутринта, хората се събираха на групички и лицата на всички бяха почервенели от вълнение.

— Не са били от нашите — заявяваха със задоволство жителите на Дачице с такъв тон, сякаш казваха: — Не сме ние.

Разискванията ставаха все по-оживени, мненията се оформяха все по-ясно, всички се изправяха лице в лице с това обстоятелство и защитаваха единното мнение, че търговеца Вондрак са го обрали, че обирът е бил извършен в неговия склад, че крадците са били двама, ако се съди по стъпките в избата, че щетите са за сто и петдесет крони и че кражбата е била извършена през нощта. Нищо друго не беше известно. И тогава някой се сети да зададе въпрос:

— Ами нощните пазачи?

Та кой друг би могъл да хвърли светлина върху този случай? Разсъждаваха по следния начин: може би нощният пазач (все едно дали е бил Зима или Вачленяк) е срещнал по време на обиколките си непознати хора, не ги е спрял заради почитта, с която се отнасят всички жители на Дачице към другоселците, но е успял да ги огледа добре или пък е чул гласовете им, така че това, както и описанието на лицата на непознатите, на облеклото и държанието им, може да помогне да бъдат открити извършителите.

— Тази работа трябва да се изясни — обади се един от разискващите, — да изчакаме да чуем какво ще кажат нощните пазачи.

— Отивам да извикам Вачленяк — каза един от гражданите.

И той го видя да слиза от градската кула в отлично настроение и да си свирука някаква църковна мелодия.

— Научихте ли новината? — викна насреща му гражданинът.

— Каква новина, господин Пелишек, това, че Вондрак има нов помощник ли?

— Какви ги говорите — зачуди се Пелишек, — няма друг помощник освен Войтех. Само че нощес му обрали склада.

— Боже Господи! — изтрака със зъби Вачленяк, направи движение, сякаш се опитваше да се хване за някого, и се свлече от стъпалата върху господин Пелишек, който се изтъркаля чак до долу, където се спря и успя да улови Вачленяк, преди да се строполи на улицата.

Но не загуби присъствие на духа и докато го вдигаха от земята, попита:

— Да сте видели през нощта нещо подозрително?

— Аз ли? — запелтечи Вачленяк, който тутакси благодарение на досетливостта си проумя всичко. — Нищо не съм видял. Както виждате, цял треперя. Как може такова нещо, да ограбят човека!

Той остана на мястото си с наведени очи и виждаше насреща си не Пелишек, а онзи, новия търговски помощник с черните мустачки и набразденото от едра шарка лице.

Пред него се разкриваше ужасната действителност, първият му грях, петно върху досегашната му безупречност. Усещаше ясно как, заслепен от лековерието си, е съдействал да бъде обран един негов ближен, съгражданин от Дачице, след като той самият е от Дачице, нощен пазач, комуто хората са поверили имуществото си да го пази през нощта.

II

Издирването на крадците не доведе до никакъв резултат. Полицаите не откриха нищо, да не говорим за двамата общински стражари, така че цялата тази работа остана забулена в неизвестност.

Установи се, че нито Вачленяк, нито Зима са забелязали нещо подозрително по време на дежурството си. Разпитът на двамата нощни пазачи не наведе на никаква следа.

Както се изрази господин кметът, макар и да са се измъкнали от светското правосъдие, крадците ги чака и по-висша инстанция. Ще има да се пържат в катрана.

Тъй че на Вондрак не му оставаше нищо друго, освен търпеливо да очаква след време крадците да се каят навеки за оня ром, за виното, за захарта и нишестето.

А Вачленяк линееше. Споменът за „новия търговски помощник” го преследваше ден и нощ. Постоянно пред очите му бе надупченото му от едра шарка лице. Усещаше под кожуха си тежестта на подарената му бутилка ром. Това толкова много го терзаеше и измъчваше, че дори не допи шишето, чието съдържание му се струваше по-разяждащо и от сярна киселина.

Тикна бутилката в сламеника на леглото си, а сънищата му бяха винаги едни и същи. Сънуваше склада в избата на Вондрак, виждаше себе си да отваря сандъка и да казва: „Ето, тук е нишестето”. Говори с крадеца, пък той му дава бутилката ром, бутилката е голяма, Вачленяк се опитва да отпие от нея, напъхва си главата вътре, лека-полека се вмъква целият и се удавя.

През това време горкият се потеше, а като се събудеше, се наричаше с имената на всички полезни домашни животни, като най-често повтаряше „Аз съм говедо, магаре, катър” и други подобни. А когато си седеше умислен в кръчмата под колоните, посетителите от съседните маси често чуваха: „Новият помощник, новият помощник”.

Някой може би ще завърти глава и ще каже: „Наследствена обремененост”. Нищо подобно. Просто зачитане на старите обичаи, почит към прадедите, иначе всички жители на Дачице би трябвало да са наследствено обременени.

Би трябвало да е наследствено обременен гълъбарят Кнедличек, който подобно на баща си се ожени на седемдесетгодишна възраст, би трябвало да е обременен будкаджията Подлоушек, който, следвайки примера на баща си и на дядо си, носеше балдахина по време на празника Тяло Господне и винаги се караше с министратите.

Както и чичо Кейдан, който също като баща си, като дядо си и като прадядо си беше пропил зестрата на жена си и накрая обикаляше роднините си и гледаше на карти.

Консерватизмът си личеше и в частното, и в общественото стопанство. Потокът, който течеше край града, всяка пролет излизаше от бреговете си и заливаше долната махала на Дачице, без на никого да му мине през ума, че един най-обикновен насип би ограничил щетите. Не бяха се сетили бащите, не бяха се сетили и синовете им, така че потокът се беше заинатил и всяка пролет на своя глава си издълбаваше ново русло и най-много си беше харесал площада, заобиколен от стари къщи с еркери и колонади, където ставаха запознанствата с градските моми, понеже и бащите им се бяха запознали с майките им там, което се виждаше от факта, че бяха станали бащи.

Обясненията в любов още от незапомнени времена се правеха в градската горичка. Там имаше седалки, направени от чимове, които бяха много удобни за прегръдка и за „Горещо ви обичам”. Това беше обичайната формула за обяснение в любов в Дачице, любима на синовете не по-малко, отколкото на бащите, и на дъщерите не по-малко, отколкото на майките им, осветена от годините формула на чимовите седалки.

Готвеше се също както преди. Сегашният кмет обичаше да яде свинска зурла, защото и баща му обичаше същото, общинският съветник Пршелоучка всяка сряда ядеше краставичен сос, тъй като за господин Пршелоучка това бе деликатес, тъй като… — не е трудно да се досетите… и бих могъл да изредя толкова примери, колкото са жителите на градчето.

Консервативни бяха и животните. Редно е да се посочат няколко примера. Конят на покойния каруцар Малва беше инат също като коня на сина му, кучето на хлебаря Брадач куца също като кучето на стария Брадач. В дома на сарача Данек открай време се ражда коте, сляпо с едното око и с черно петно на челото, което открай време отглеждат, след като удавят останалите животинчета от котилото.

Прасетата на господин кмета винаги тежат двеста килограма, когато дойде време да ги заколят, понеже прасетата на баща му са тежали четиристотин ливри (тоест двеста килограма), когато ги колели, и т. н.

Растителността също не се променя. Ягодите на градинаря Пержинка винаги достигат завидни размери, но само на три корена в ъгъла на градината и през май се изреждат да ги гледат всички жители на Дачице, а той казва същото, което е казвал и баща му: „Бива си ги тия пущини!”

У Прошекови гроздето на лозата около беседката винаги узрява, докато на другите места в Дачице гроздето винаги си остава зелено. Странно е и това, че там винаги намират две чепки, сраснали помежду си, също както открай време сред сливите на овощаря Бързлик винаги откриват сред хилядите плодове две-три сливи с по две костилки, и други подобни.

Ако вземем предвид всички тези обстоятелства, едва ли някой ще се учуди, че семейството на търговеца на сено господин Патърни беше прочуто с това, че винаги най-големият син ставаше народен представител на цялата околия, а като се видеше, че синът му също има пипе в главата, се отказваше от мандата и при следващите избори — понеже Дачице даваше тон на цялата околия — винаги единодушно избираха сина Патърни, и така вървеше от поколение на поколение.

А новоизбраният народен представител също като баща си защитаваше консервативните принципи на родния си град, като по време на всички изказвания в парламента, които поначало го отвращаваха, спеше демонстративно в депутатското кресло. Той никога не вземаше участие в гласуванията за каквото и да ставаше дума, никога не се ядосваше, никога не ругаеше никого. Само веднъж прекъсна едно заседание, като падна насън от креслото и си разби носа, проливайки по този начин за народа кръвта си в парламента… Депутатът Патърни като всички депутати от своя род се държеше безупречно, не е имало случай председателят да го подканва да спазва правилника. Когато не спеше, седеше спокойно край масата в бюфета и правеше сметки за сеното върху брошурите, раздадени от парламентарната канцелария. Той по принципни съображения никога не произнасяше никакви речи, защото бе убеден, че речта му ще попадне във вестниците, които ненавиждаше от момента, когато един вестник беше написал за баща му следното: „Този многоуважаем депутат, благоразумен търговец на сено, положително няма да ни се разсърди, ако повторим въпроса на един от читателите си: „Трябва ли един търговец на сено непременно да има сено и в главата?”

Или накратко: бащата Патърни беше депутат, синът му — депутат, а неговият син — и той депутат, синът на сина му — също народен представител… Това се разбираше от само себе си, тъй както че конят на покойния каруцар Малва е инат, а ягодите на градинаря Пержинка винаги достигат дължина пет сантиметра, и то на три корена…

Ето защо от само себе си се разбираше, че сега, след като Франтишек Патърни се е отказал от мандата си, синът му Йозеф Патърни ще бъде депутат на негово място. Вече го наричаха „господин депутат”, вече трябваше да се проведе срещата с избиратели в голямата зала на общината, когато в сдружението на избирателите от Дачице и околните села се получи следното писмо:

Ваши благородия!

Позволявам си да ви уведомя с настоящото, че възнамерявам да се кандидатирам за освободения депутатски мандат на мястото на оттеглилия се господин Франтишек Патърни и освен това възнамерявам да произнеса слово на Вашето многоуважаемо предизборно събрание, където ще имам честта да ви се представя.

С дълбоко уважение:

Ян Котларж,

земевладелец от Мишице

Това се случи три години след като обраха склада на търговеца Вондрак.

III

Писмото предизвика неописуемо смайване сред всички слоеве на населението. Изказани бяха не особено ласкави мнения и клубът на избирателите от Дачице и околността в първия момент не беше наясно какво становище да заеме спрямо господин Котларж. Председателят на клуба цяла седмица носи писмото в джоба си, колебаейки се дали да отговори на натрапника.

В кооперативната кръчма „При елена” близо до старата градска порта се водеха оживени разисквания и господин Йозеф Патърни взе дейно участие в общите дебати. Каза, че му било чудно, много му било чудно. Това беше цялата му реч, след което председателят Бохачек отбеляза, че що се отнася до него самия, учудването му е направо безгранично, а главният предизборен агитатор, чифликчията Жабачек, заяви:

— На мен това ми се вижда мистериозно.

Господин Карловец пък се изправи, размаха разгорещено ръка и заяви:

— В случай че… — той направи пауза и завърши с думите: — Я стига сме говорили за това, само си губим времето!

Часовникарят Крищоф, който винаги ходеше да гласува с черен костюм и бяла вратовръзка, направи твърде остроумна забележка, като предложи:

— Нека изчакаме да видим как ще се развият нещата. Тогава ще се чуе последната ни дума.

Нека изчакаме! Това беше най-доброто възможно решение. Засега се изказваха предположения, с какво облекло ще пристигне господин Котларж от Мишице на предизборното събрание, и всички искаха да разберат какво ще каже и дали ще обясни какво го е накарало да се кандидатира.

Той не го правеше нито от тщеславие, понеже беше скромен човек, нито пък защото бе недоволен от начина, по който господата Патърни защитаваха интересите на всички жители на този край, нито поради внезапна промяна на политическите си възгледи. Нищо подобно — той все още беше консерватор като всички жители на Дачице и околните села и политическите му възгледи по нищо не се различаваха от политическите възгледи на господата от семейство Патърни, чийто чист и безупречен принцип гласеше „Дайте Божието Богу, а кесаревото — кесарю!” и беше написан над входа на магазина им.

И той като тях почиташе всичко украсено с императорските два цвята — черния и жълтия, обожаваше околийския управител и се беше абонирал за немскоезичния държавен вестник, макар да не знаеше немски.

Патърни и той бяха духовни близнаци. Но ненадейно му бе хрумнало, че би могъл да се кандидатира за депутат.

Една нощ сънува, че при него пристига полицейският старши подофицер, когото уважаваше, и му казва: „Господин Котларж, не искате ли да станете депутат?”

Той цял ден мисли за това, което беше сънувал, а когато на следващата нощ му се присъни околийският управител, който идва при него и му казва с усмивка, потупвайки се по корема: „Уважаеми колега, имайте добрината да се кандидатирате”, реши, че тези благоразумни сънища са Божия поличба, и си поръча в града визитни картички с надпис „кандидат за народен представител”.

Всъщност, отивайки до града, той щеше да удари с един куршум два заека, тъй като бездруго беше призован да се яви в съда, защото една мома от Мишице го съдеше за бащинство, само че това няма нищо общо с нашата история…

Тъй че господин Котларж се гласеше за срещата си с избирателите в Дачице. Там вече се извършваха приготовленията. Гласяха голямата зала, където щеше да се проведе събранието, почистиха лампите и тавана, като употребиха за целта тесто колкото за два самуна хляб, търкаха пода с груби четки, а прозорецът, чието стъкло беше счупено по време на предизборно събрание, бе поправен от стъкларя Лащовка, който не поиска никакви пари нито за стъклото, нито за труда. Такива хора не се раждат вече.

А когато из града се разнесе новината, че залата вече е готова за толкова важната среща, хората започнаха да дращят с тебешир черти по вратите, като ги изтриваха една след друга със захода на слънцето — първо едната, после другата и накрая и третата, а когато изтриха и последната, това означаваше, че на другия ден, в неделя, в три часа следобед ще очакват с нетърпение да започне събранието, на което ще се появи натрапникът, за чието съществуване наистина знаеха, но с когото, с изключение на двама-трима души от Дачице, никой не бе разговарял, понеже Мишице е на цели шест часа път от Дачице, а да изминеш такова разстояние, за жителите на Дачице беше все едно да кажеш: „Тръгвам пеш от Прага за Унгария”.

IV

Всичките три предходни глави служат само като увод, защото имат отношение единствено към това, как след предизборното събрание репутацията на Дачице и на жителите на града падна много, как надлъж и нашир започнаха да ги наричат варвари и как, когато не можеха да се сетят за името на града им, ги наричаха „ония телета” или нещо подобно.

Тъкмо това ме вдъхнови да хвана перото и да разкажа за забележителните събития, които се разиграха в Дачице, събития, заслужаващи да се опишат, да се четат, да се изказва съмнение в достоверността им.

Sit venia verbo! [29]

V

Един прекрасен летен следобед гражданите на Дачице седяха в градината на бирарията „На стрелбището” заедно със своите съпруги, синове и дъщери и слушаха на халба бира, производство на тяхната пивоварна, музика, собствена композиция на капелмайстора на техния оркестър.

Местоимението „наш” играеше голяма роля в живота им. Бирарията беше тяхна, стопанинът й беше техен, всичко, което виждаха около себе си, им принадлежеше.

Седяха сред свои хора около кръглите маси, а над тях шумяха дървета, над чиито корони се синееше небето, и когато погледнеха към него, се усмихваха доволни, сякаш и небето над Дачице си беше тяхно.

Сред клоните на дърветата пееха птици, техните птици, понеже те ги хранеха и те се грижеха за тях, свидетелство за което бяха дървените къщички, светлеещи сред листака.

Келнерът, който ги обслужваше, също беше техен — родом от Дачице, човек, който в делничен ден работеше като шивач, а в неделни и други празнични дни обслужваше посетителите в градския ресторант градина „На стрелбището”.

Масите, около които бяха насядали, бяха изработени от дачицкия столар Рамлик, чашите, от които пиеха, бяха доставени от дачицкия стъклар Колечек, покривките върху масите бяха от магазина на местния платнар Малена, а пурите, които пушеха, бяха от тютюнопродавницата в Дачице, също както и енфието, което смъркаха.

Хлебчетата, които хапваха, бяха произведени от дачицкия пекар Брадач. Ако някой си поръчаше пълнени чушки, можеше да бъде сигурен, че яде месо от говеда местно производство.

А погледнеха ли надолу от склона, на който беше разположен ресторантът, виждаха Дачице, своето родно място, червените керемиди по покривите на старите къщи, еркерите, колоните, статуята на свети Йосиф на градския площад, върху камбанарията на тяхната църква блестеше кръстът, виждаха се разнебитената галерия и продупченият покрив на градската кула, а наоколо — червени покриви, додето ти стига погледът, чак до рекичката, отвъд която се намираше предградието Пшари с къщурки, покрити със слама, и там градът свършваше. И като кръг около града им се простираха техните ниви, зеленееха се ливадите им, тъмнееха горичките, по-големите гори и нискораслите храсталаци, където се намираше техният ловен район с техните зайци, яребици, пъдпъдъци и врабци.

Ето защо те си седяха толкова доволни, заобиколени от свои неща. Музиката свиреше, те викаха „Бис” и ръкопляскаха въодушевено и ето че отново се разнасяха звуците на композицията на капелмайстора на Дачице, който всъщност беше майстор зидар, а освен това прекрасен човек, съчинил вече цели шест пиеси, които, вярно, пет пари не струваха, но се харесваха на съгражданите му, защото бяха композирани от техен земляк. „Бис!” Вече за двайсети път днес капелмайсторът подхвана новата пиеса, която те съпровождаха с тихо подсвиркване и тананикане, пивото днес беше особено резливо, въздухът — спокоен и приятен, на небосвода нямаше нито едно облаче и беше тъй приятно да си седиш, да си пийваш, да си приказваш и да подвикваш: „Бис, господин Змръзлик!”

До самата веранда, където свиреше оркестърът на даровития майстор зидар, състоящ се от един крояч, един кожухар, трима търговски помощници и един стражар, имаше две кръгли маси, сложени една до друга, около които бяха насядали градските първенци, и никой от гражданите, когато се случеше да мине покрай тях, не пропускаше да се поклони и да им пожелае: „Приятен ден, моля”.

Там седяха господин Йозеф Патърни, когото вече смятаха за депутат, до него съпругата му Анна, и двамата добре охранени и гладко избръснати — нещо, което по отношение на съпругата му другаде би дало повод за насмешки, но не и в Дачице, а редом с госпожа Анна — дъщеря им Анежка, наричана галено Нежа. До нея пък бе седнал синът на общинския съветник Матоушек, двайсет и осем годишният наследник на магазина на баща си, от своя страна този баща седеше до господин Патърни с лице, почервеняло от щастие — винаги се изчервяваше така, когато виждаше своя Франтишек рамо до рамо с госпожица Нежа, което за него не само беше голяма радост, но и го подтикваше да си мисли с удоволствие, че един ден двамата ще бъдат добра съпружеска двойка, както често си говореха с господин Патърни.

Редом със съветника Матоушек седеше господин кметът Боуржичек с пищната брада, който час по час смъркаше енфие и закриваше лицето си с голяма червена кърпа. До господин Боуржичек беше седнал общинският съветник Пршелоучек, възрастен мъж и голям шегобиец, който постоянно се смееше и раменете му се тресяха. До него пък беше доктор Велишка, също стар човек, който лекуваше едва ли не всичко с вода и казваше на пациентите си: „Без волята Божия и косъм няма да падне от главата ви!” Докторът беше от старата школа и случеше ли се да умре негов пациент, в деня на погребението той не ядеше блажно и не пушеше.

Той тъкмо разговаряше с пощенския началник Бертик, бивш полицейски вахмистър, който имаше навика да се чеше по носа, отначало бавно, а после все по-бързо, когато някой му разказваше нещо.

Господин Бертик казваше „Jawohl, mein Freund”[30] и смръкваше енфие от брезовата табакера на общинския съветник Павлоусек до него, седнал спокойно и по обичая си замислено мърдащ челюсти, привеждайки ушите си в движение, и те полека потрепваха, на което скришом се подсмихваше седналата насреща му госпожица Нежа, руса мома, и ръчкаше с лакът бледия Матоушек, а той пък възпитано се прокашляше, криейки устата си с комат хляб.

Господин Пршелоучка поддържаше веселото настроение на цялата компания. Разказваше вицове, които не бяха обидни за никого и на които биха могли да се смеят и дамите, което те правеха постоянно и на висок глас. Нежа направо врещеше от кикот, а госпожа Анна хохотеше басово и потупваше с дебелата си ръка съпруга си по гърба.

Началникът на пощата се смееше с „ха-ха”, докторът — с „хе-хе”, кметът — с „хъ-хъ” и кихаше, господин депутатът — с „хо-хо”, а господин Матоушек и синът му — с „хи-хи”. Ама че смешни бяха тия анекдоти!

Другаде едва ли биха ги харесали, но в Дачице ги смятаха за безценни бисери неподправен хумор и изобщо не се притесняваха постоянно да прекъсват разказа на дачицкия цар на анекдотите господин Пршелоучек с най-различни забележки и коментари, понякога не по-малко остроумни от самите вицове.

— А сега — рече Пршелоучек, когато капелмайсторът съобщи, че следва пауза, за да могат музикантите да се подкрепят — ще ви разкажа страхотна история за една лисица.

— Охо, за лисица, ама и вие сте един лисугер — разсмя се господин кметът и смехът му бе подет от цялата компания. — Разкажете за оная лисица, стара лисица такава!

Отново смях. Господин Пршелоучек отпи от бирата си и заразказва:

— Веднъж отидох на гости на чичо си, лесничея.

— Ама вие имате чичо? — попита невинно господин Патърни сред бурно веселие.

— Да, тъкмо него бях тръгнал да посетя.

— Ама сам ли? — попита общинският съветник Матоушек, намигайки смешно на сина си.

— Да, сам и като пристигнах при чичо си, лесничея…

— …се събрахте двама шмекери — подметна на развеселената компания пощенският началник.

— Чичо ми, лесничеят, ме посрещна много сърдечно…

— Не вярвам да ви е разцелувал — ухили се господин докторът.

Нов смях.

— …и ми вика: Тук има много лисици…

— И един лисугер — не пропусна да се възползва от случая господин кметът, за да повтори каламбура си сред смеховете на градските първенци.

— …И те правят толкова много бели, че ще трябва да им сложа за примамка наденици със стрихнин.

— Стрихнин ли? — отбеляза господин пощенският началник. — Когато работех в полицията, разследвах една отровителка. Беше отровила мъжа си и случаят беше доста заплетен, защото и тя се обеси.

Госпожица Нежа се разсмя и на това.

— Та чичо свари надениците, натъпка ги със стрихнин и ги разхвърли зад горското стопанство.

— Добър апетит! — разсмя се общинският съветник Матоушек. — Имаше ли достатъчно наденици?

— Много бяха — отвърна разказвачът на смешни истории. — И един ден, тъкмо отиваме зад горското стопанство да проверим какво става, що да видим…

— Наденици със стрихнин — рече господин кметът.

— Това да, а също и една лисица, застанала точно срещу нас. Чичо свали пушката и стреля. Бум! Лисицата обаче продължава да си стои като закована. Чичо зареди отново и бум! Лисицата ни мърда, ни шава. То се знае, че ни се видя много чудно, и хукнахме към нея да видим какво става. И знаете ли каква беше работата? — господин Пршелоучек направи пауза, усмихна се и сред напрегнатото мълчание на цялата компания добави: — Лисицата така се беше натъпкала с тия отровени наденици, че не й беше останало време дори да се гътне…

— Ха-ха! Хе-хе! Хъ-хъ, пчхи! Брей, да му се не види! Хо-хо! Хи-хи!

Смееха се всички, а на околните маси, като чуха градските първенци да се смеят, и там се разсмяха. Смехът продължи дълго.

— Ама и вие сте един лисугер — кискаше се господин кметът. — Много я биваше тази история!

Музикантите отново бяха излезли на верандата, зазвуча бурно „Бис!” и капелмайсторът даде знак за двайсет и трети път да се изсвири новата му композиция „Сватбата на котарака”. Госпожица Нежа прошепна на майка си:

— Ще ми позволиш ли да се поразходя с господин Матоушек?

Госпожа Анна се усмихна и кимна. Младите станаха и се отдалечиха от масата сред многозначителния смях на останалите, които поклащаха пръсти към тях.

Музиката свиреше, птиците пееха, а посипаната с пясък пътека, която водеше към градската горичка, беше не по-малко примамлива от сянката на самата горичка и от приглушената тишина, царяща над седалките от чимове в нейните дебри.

Госпожица Нежа крачеше до младия Матоушек, който вървеше като агънце, без да поглежда нито наляво, нито надясно, и изпитваше някаква боязън.

Той говореше на Нежа за лисиците, за господин пощенския началник, както и за покачването на цената на захарта.

Госпожица Нежа пък се опитваше да насочи разговора в друга посока. За това, как Пепичек Кейхак целунал зад портата Марженка Лойкова, от което младият Матоушек, щом се озоваха в градската горичка, се свлече ужасин на седалката от чимове.

Щеше му се да й каже, че я обича, че ще наследи магазина на баща си, че и него ще го изберат за общински съветник, колко пъти вече му се искаше да й го каже, само че винаги, както и преди две седмици на същото това място, се сепваше и подхващаше разговор за газените лампи.

Тук беше приказно. Някъде отдалеч се носеше музика, дърветата и храстите хвърляха много приятна сянка, тъмната зеленина наоколо ухаеше. Нежа седеше до него, очарователна в роклята си от лесно перящ се памучен плат…

А Нежа? Тя бе тъжна. От две години вече води младия Матоушек в градската горичка, дава му да разбере, че иска само да й го каже, да се изкаже, а той винаги обръща разговора към повишаването или намаляването на цените на стоките…

— Много сте разсеян, господин Матоушек — каза му Нежа, докато той дъвчеше, без да бърза, една клонка от свирчовина.

— Така е — отговори Матоушек. — Вчера пак изпуснах две шишета на земята. Едното стана на нищо — добави той с въздишка.

— А защо сте толкова разсеян?

— Моля ви, не ме мъчете толкова — рече тъжно Матоушек. — Подхлъзнах се и това беше.

— Ами защо се подхлъзнахте?

— Защото си мислех за нещо.

— А за какво си мислехте?

Матоушек се изчерви.

— Ами… трябва да пренареждаме рафтовете и освен това…

И млъкна.

— Какво друго, господин Матоушек?

— Ами мислех си за днес, госпожице Нежа. Очаквах този ден с нетърпение. Господин Пршелоучек е твърде забавен…

Нежа въздъхна, помълча, а след това каза:

— Марженка Лойкова ми каза нещо много чудно. Ако някой господин настъпи някоя госпожица по крака, това значи, че й се обяснява в любов. Какво ще кажете, а?

Младият Матоушек се изправи, отново седна и изведнъж припряно настъпи госпожица Нежа по обувката, а тя веднага изпищя:

— Не този, левия, на десния имам мазол!

И Матоушек с най-сериозно изражение настъпи Нежа по левия крак и се изчерви от радост…

Както се вижда, неделният следобед премина при пълно задоволство, а откъм „Стрелбището” се носеше чак дотук бурното „Бис”, с което подканяха капелмайстора да изсвири за двайсет и четвърти път новата си музикална пиеса…

VI

Чудна идилия беше, а и да не забравяме, че хората от Дачице бяха много щастливи и се обичаха, разбира се, спокойно и без бурни страсти. Тук никога никой не се беше бесил заради нещастна любов, никога никой не беше убивал заради нещастна любов, понеже в Дачице се влюбваха помежду си само хора, които можеха да се обичат и които знаеха, че нито от едната, нито от другата страна биха могли да бъдат поставяни пречки пред тяхната любов.

В Дачице едва след като направеше любовно обяснение пред госпожицата, младият (а и не толкова младият) господин за пръв път можеше да се появи с нея на обществено място и по този начин да извести на всички граждани, че вече има намерение да се задоми, а семейният съюз се радваше в Дачице на необичайна почит и само в предградието Пшари сред дребните земеделци от време на време избухваше семейна разправия, която обикновено свършваше с това, че по настояване на съпруга жена му се викаше в общината, където кметът я смъмряше.

А любовта на жителите на Дачице беше безупречна. Децата никога не се раждаха преди сватбата, нито пък само месец след нея… За свободна любов никой не беше и чувал, камо ли пък практически да я прилага; ето защо съпрузите се ухажваха взаимно, никой не нарушаваше Божията заповед: „Не пожелавай жената на ближния си!” Както вече споменах, споровете бяха много редки. За да го докажа, успях да съставя нещо като статистическа таблица на по-известните съпружески недоразумения през последните десет години:

Година Име на съпругата Причина за спора Изречени

или съпруга, нару- между съпрузите ругатни

гал другия или и понесени

нещо подобно поражения

1 2 3 4

1894 госпожа завръщане „Магаре!”,

кметицата oт делова плесница

вечеринка

1894 същата завръщане „Магаре!

от кръчмата Говедо!

в четири часа Радвай се, че не

сутринта можах да те

улуча!”

1895 нищо нищо нищо

1896 малоимотната изял й порцията изкълчен палец

гражданка грах

Машкова

от Пжари

1896 жената на месаря продал едно теле „Говедо! Магаре!

Коларжик и пропил парите Добитък такъв!”

1896 същата продал прасе и същото

пропил парите

1897 нищо нищо нищо

1898 Йозеф Йенда, загорила дърпал я за косата

столар (Пшари) запръжката и повтарял:

и разляла „Жено, жено!”

отгоре й

врящия туткал

1898 същият отказала да заплашвал я, че

си взема ще й натъпче

от кума щипка ененфието

в устата

1899 нищо нищо нищо

1900 господин кметът хокала го „До гуша ми дой-

де! Тая работа ня-

ма да излезе на

добър край!”

1900 Йозеф Патърни в петък не му „Не се научи на

приготвила ред и това си е,

на обяд мекици направо си за бой!”

1901 нищо нищо нищо

1902 Вондракова хлъцнал три пъти „Какво да те пра-

едно след друго вя, като си такъв

загубен?”

1903 Ханка от Пшари опитал се да я целува „Заспивай ведна-

в три часа през нощта га, че ще ти свет-

на един!”

1904 нищо нищо нищо

Настъпи паметният ден. Двамата градски стражари стояха пред общинския дом, накъдето се насочваха колони от оживени граждани, които направо изгаряха от нетърпение. Край прозореца бе скован подиум, върху който имаше дълга маса и няколко стола. На масата бяха сложени познатата на всички кана с вода и чаша, от която бяха пили всички депутати от рода Патърни.

Като гледаха към чашата, на насъбралите се им ставаше мъчно. От нея сега навярно щеше да пие по време на речта си кандидатът натрапник.

Залата жужеше като пчелен кошер. Поглеждаха към звънеца, с който председателят на предизборния клуб винаги откриваше събранието. Наблюдаваха с почитание тапицирания стол, върху който щеше да седне представителят на околийската управа, и изведнъж като вълна се понесоха думите: „Идва!”

Пристигна кабриолетът на господин Котларж, придружен от кмета на Мишице и двама от най-уважаваните си съселяни.

Докато той влизаше в залата, откъм срещуположната врата полека се запъти към масата господин Йозеф Патърни, придружен от представителя на околийската управа. Трепереше от яд и тракаше със зъби.

Началствата заеха местата си. Първенците от Мишице и шефът им застанаха под трибуната, председателят на предизборния клуб на жителите на Дачице и околните села удари звънеца и съобщи сред гробовна тишина:

— Давам думата на господин Котларж.

По този начин той засвидетелства уважението си към другоселците, пък били те и неприятели.

Господин Котларж се изправи, сложи ръка върху масата, поклони се, постави другата ръка на гърдите си и започна да говори тъкмо в момента, когато нощният пазач Вачленяк влизаше в залата.

— Уважаемо събрание! Позволете ми да се представя на уважаемите избиратели: Ян Котларж, чифликчия от Мишице…

Под трибуната гостите от Мишице кимаха одобрително.

— Възнамерявам да се кандидатирам за овакантеното място на господин Франтишек Патърни, чиито принципи винаги съм уважавал и чиито политически възгледи напълно споделям.

Отзад, където беше застанал нощният пазач Вачленяк, настъпи тревожно оживление. Щом зърна лицето на оратора, Вачленяк изведнъж почувства, че преди години е виждал някъде това лице. Толкова познато му се видя, че запристъпва към трибуната, за да се увери отблизо, че е така.

— Уважаемо събрание — продължаваше да ораторства господин Котларж, — тези възгледи, отлични и прекрасни, ме въодушевиха до такава степен, че възнамерявам да ви помоля да ми гласувате доверието…

Вачленяк, който все повече се приближаваше през навалицата, за да огледа още по-добре познатото лице, изведнъж замръзна намясто и пребледня. Той не виждаше нищо друго освен черните мустачки и лицето, надупчено от едра шарка, коленете му се подкосиха, а когато ораторът продължи: „…доверието, което съм заслужил със своите възгледи, с цялата си личност, с безупречното си поведение…”, пребледнелият Вачленяк си помисли: „Ами да, това е онзи, новият търговски помощник от избата на господин Вондрак, когото сънувах непрекъснато — с черните му мустачки и с надупченото му от едра шарка лице”.

Той не успя да чуе следващите думи на оратора: „Ще се сражавам за вас, обещавам, кълна ви се!”, не виждаше нищо друго освен черните мустачки и сипаничавото лице, скочи към масата, сграбчи господин Котларж за врата и изкрещя:

— Познавам ви аз вас, марш навън или ще кажа да ви арестуват, вън!

Той го разтърси и се опита да го вдигне през масата. Настъпи ужасна врява, сред която се чуваха само пронизителният вик на оратора: „Помощ, за Бога, какво става тук, дръжте го, моля ви се!” и гласът на Вачленяк: „Ще ти дам аз да се разбереш, на всичкото отгоре депутат искаш да ставаш, а?!”, както и други гласове.

Гостите от Мишице начело с кмета им се втурнаха да помогнат на чифликчията и прекатуриха масата, чиновникът от околийската управа падна от стола си, заля се с вода от каната и се провикна към падналия в несвяст протоколчик: „В името на закона разпускам събранието!”, с което даде знак за всеобща блъсканица. Всички се опитваха да се докопат до оратора, до високите гости от Мишице и до Вачленяк, когото кметът на Мишице с ритници се опитваше да убеди да остави на мира уважаемия кандидат за народен представител.

Сред тази суматоха всички от Дачице си помислиха, че Вачленяк действа като местен патриот, който брани интересите им срещу външни посегателства, затова се втурнаха към сражаващите се и с общи усилия изнесоха чифликчията и останалите трима мъже от Мишице навън с псувни и проклятия. Юнашката постъпка на нощния пазач събуди у тях самочувствието на бранители на родния град, патриоти и защитници на депутатското семейство Патърни. Те насилиха чиновника и другоселците от Мишице, които побързаха да се качат в кабриолета и да си тръгнат, при което обърканият и изненадан господин Котларж стоеше прав във возилото и без да осъзнава какви ги говори, викаше към сърдитата навалица, която бягаше подир кабриолета:

— Уважаемо събрание, тези принципи, отлични и прекрасни, ме въодушевиха до такава степен, че възнамерявам да ви помоля да ми гласувате доверието…

Той изведнъж се свлече на седалката, провикна се: „Варвари!” и се разрида сърцераздирателно, а през това време господин Йозеф Патърни подаваше десницата си на бледия Вачленяк на изхода на общинския дом — в ръката си беше сложил една жълтица — и му казваше:

— Да знаете само колко ми харесвате, Вачленяк!

А Вачленяк, чието благоразумие отново се възвръщаше, прошепна:

— Просто не бях на себе си, господин депутат…