Алкохолна идилия

За двете мухи, преживели това

Навън беше свил голям студ и кръчмарят тъкмо казваше на посетителите, че е дванайсет под нулата, но на пепелявата муха това изобщо не й пречеше. Спокойна и разсъдлива, тя беше кацнала на тавана близо до газовия полилей и наблюдаваше обстановката. Срещу нея беше огледалото и в него тя виждаше физиономията си от долу на горе, хубавите си жълти гърди с четири черни ивици, гръбчето си с черни квадратчета и бледожълтия си корем. Тя се гордееше със себе си и изобщо не си мислеше, че за мухите пишат, че били нахални, безпокоели хората и замърсявали храната и други неща.

Тя си седеше кацнала там самичка от доста дълго време, може би колкото един клиент да изпие чаша горещ пунш.

После долетя друга муха, по-голяма, истински кавалер измежду мухите, която кацна при нея съвсем до стената. Тя биеше на очи с едрото си тяло с елегантно синьо гръбче, с красива черна глава с алени мъхести бузи и черни крила.

Голямата муха учтиво попита малката как се чувства.

— Благодаря! — отговори тя. — Изпитвам истинско блаженство, защото, ако забелязвате, съм кацнала точно над парите от пунша.

— Внимавайте — каза загрижено силната мъжка муха, — да не би да ви се завърти главата и да паднете в него. Дали вече ви се е случвало да паднете в нещо?

— Веднъж паднах в супата на един господин. Той беше благовъзпитан джентълмен, извади ме с лъжицата и ме хвърли под масата. Там се опомних, но не се чувствах много добре, защото бях цялата омазнена. Отлетях на отворения прозорец и се изсуших на слънцето. Вие дали си спомняте все още как изглежда слънцето? Категорично е доста по-голямо от газовия полилей. Освен това моята покойна майка ми казваше, че то не е толкова опасно. И че е прекрасно, когато слънцето свети и навън цъфтят дърветата. Предполагам, че това се нарича зеленина или пролет, или нещо подобно. Чухте ли как снощи онези пияни господа на кръглата маса пееха „Идва, идва пролетта, пак ще бъде май”?

— Не, защото бях в кухнята върху печката. Там имаше голяма врява, защото готвачката беше направила нещо със сметаната. Доколкото си спомням, казваха, че я била загорила. Не можете да си представите колко неустоимо вкусна е една такава загоряла сметана, защото има особена, много пикантна миризма. Повярвайте ми, това е нещо съвсем различно от обикновената сметана. Не знам дали сте опитвали попрестояла мърша?

— Разбира се! — отговори тя, зарадвана от приятния спомен. — Времето беше доста топло. Беше отдавна. Още не знаех какво е това град, и живеех в обора. Там торът беше много вкусен, сочен и можех да смуча от кравите до насита. Бяхме много и когато искахме да се забавляваме, влизахме в ухото на някоя крава. Бяхме много упорити и когато кравата се размучеше, си умирахме от смях.

— Ех, млади години! — отбеляза голямата муха.

— Да, млади години с всичките им радости. Бяхме толкова буйни, че снасяхме и яйца в ушите на кравите. Един ден, когато пак вършехме лудории, долетя една голяма муха, по-голяма и от вас, и забръмча: „Деца, бързо излизайте навън, намерих къртица!” Полетяхме след нея и на ливадата налетяхме на тая вкусотия. Беше доста престояла мърша, с невероятен вкус! Презглава снесохме яйца в нея, при което нашата благодетелка викаше: „Още, още, давайте, още повече!” Ех, какви времена бяха — пленителни, весели! Какво изобилие само! Имах по сто любовници на ден. Но всички загинаха наведнъж, когато селянинът разшири обора, защото наведнъж му умряха три крави. Той беше странен човек и се страхуваше от всичко. Помня как един художник нарисува на гърба на свинята му сини петна с маслени бои. Той така се изплаши от това, че извика ветеринаря, който също не можа да разбере какво й е, и й даваше някакви прахчета, докато свинята не умря. Погребението й беше великолепно. Всички бяхме там, когато лежеше при кожодера, който трябваше да я закопае и да я полее с газ. Нахвърлихме се върху нея, но газта е отровна и така заради свинята загинаха над осемстотин от нас.

— Внушителен брой! — каза голямата силна муха. — Помня обаче и по-големи бедствия. Мотаехме се из зоопарка и безпокояхме лъвовете в клетката. Общо взето, кръвта на лъва има същия вкус както кръвта на магарето. Бяхме толкова буйни, че всеки ден се местехме в друга клетка, докато стигнахме като облак в една странна клетка с мрежа с малки дупки. Това беше птичата волиера. Преди да се усетим, птиците изкълваха десетки хиляди от нас. Спасих се само благодарение на това, че излетях бързо от там и се скрих в клетката на тигрите. Тигрите са много по-приятни от птиците. Хапех редовно един от тях по задника точно под опашката и той така приятно ревеше. По време на представлението кацнах на носа на звероукротителката. Тя се обърна да ме махне и тигърът се възползва от това и скочи върху нея изотзад. Тогава разбрах, че тигърът яде и хора. Не знам обаче защо ги намира за вкусни. За мене човешката кръв е най-отвратителната. Не е сладникава като кръвта на прасетата, нито има пикантния вкус на конската. Харесват ми единствено бебетата. Тяхната кръв, доколкото си спомням, има вкус като хиенската. Досега успях да ухапя само три бебета. Малките деца не са толкова многобройни колкото кученцата. Изобщо не преувеличавам, говоря от опит. Прекалено често съм кацал по кученца, за да ги броя. Бях на гости у един господин, който имаше само едно дете и осем кученца. Да, младите ми години бяха доста пъстри и обичам да си спомням за тях. Не мога да кажа, че не съм опитал от радостите на живота. Преминах през бурната школа на житейските стихии и днес съм силен и здрав както през слънчевите дни. Спомням си, веднъж кацнах на някакво лепило и все пак успях да се отскубна. Друг път някой ме хвърли в една халба с бира и когато си мислеха, че съм се удавил, ме посипаха със сол. Не знам защо правеха това. Само си спомням, че преди това говореха за политика и после се забавляваха с мене. Солта обаче ми подейства така, че се съживих.

— Нещо подобно преживях и аз — каза по-малката муха. — Влязох в мляко, в което беше сварена мухоморка. Пийнах малко и сигурно щях да пия още, ако не бях забелязала, че на повърхността плува една моя мъртва сестра. Бързо отлетях. Бях леко замаяна, но на слънце, под тези благодатни лъчи отново се окопитих.

— Ех, слънце — въздъхна голямата муха, — изведнъж престана да топли. По прозорците се появиха нашите трупове, покрити със сива плесен, каквато имаше и по стъклото. От всички мои приятелки и приятели, които бяха потърсили убежище тук, останахме само ние. Само ние преживяхме това. Радвам се на идващата пролет.

Изведнъж малката муха погледна ужасено по-голямата си другарка и извика:

— Страшно нещо — тази ужасна сива плесен току-що започна да се вижда и по гръбчето ви…

— И по вашето — изкрещя голямата и двете мухи изпълзяха в ъгъла на тавана с мисълта за неизбежната гибел.

За кокошката идеалистка

Тази кокошка беше именно такава. Излиза например навън в градината и намира малко обло камъче. Веднага сяда върху него и си мисли, че ще измъти пиленце.

Само колко неща трябваше да изтърпи от другите кокошки и от черния петел заради това! Казваха, че е наивна, чу се дори думичката „глупачка”, но накрая петелът се изправи пред нея и заяви, че е идеалистка.

Тя се оправдаваше, че тая работа не пречи на никого, и продължаваше да ходи насам-натам из двора, докато не намери едно глинено топче, с което си бяха играли момчетата. Тя легна върху него и си мислеше колко красиво пиле ще се излюпи от там.

Големите пилета, уличници недни, се разхождаха наоколо и се смееха. Малкото пиле, онова сакатото, дето куца, ама иначе е ужасна пакостница, изкряка пред нея и легна върху едно камъче, имитирайки я присмехулно.

Дойде обаче черният петел и въдвори ред. Разроши перушината на пилето, разроши и кокошката идеалистка, след което произнесе слово, осъждащо изцяло и безкомпромисно днешната младеж.

— Какво ще излезе от тебе, девойко? — обърна се той към пакостливото пиле. — Какво ще излезе от тебе, когато пораснеш? Ще клюкарстваш, ще клеветиш, петлите ще ти скубят перата, накрая ще заприличаш на проскубана кокошка. Тогава ще те хванат и ще те опекат във фурната. А вие оставете тези глупости — обърна се той към кокошката идеалистка. — Всички ви се смеят и подиграват! Върху какво ли не лежахте да го измътите — върху обувалката, върху шапката на стопанина, върху синя слива, черешка, върху напръстника, който си изгуби нашата госпожица… И така напусто се ограбихте от действителната възможност да мътите истински яйца. Знаете ли, че вие изобщо не снасяте яйца? Вече отдавна ви разкрихме. Когато дойде стопанката, лягате върху някое чуждо яйце, на някоя друга кокошка. Започвате да кудкудякате и да се напъвате, ама върху чуждото. Знаете ли, че сте побъркана и че дори се опитвахте да измътите една умряла мишка? Знаете ли, че искахте да измътите дори един мравуняк?! И каква ви е ползата от всичко това? Щом стопанката разбере, че сте ненужна, че просто се преструвате, с вас е свършено! Ще ви заколят, както заклаха покойната ми съпруга, щом престана да снася! Въпреки душевната си болест вие сте много нахална! Когато някоя от сегашните ми жени снесе яйце, вече сте там, започвате да кудкудякате и лягате да го мътите, та дано стопанката да си помисли, че вие сте свършили работата, негоднице, яловице! Толкова сте отвратителна със своето кокетство! Човката ви е постоянно заровена във вашата перушина, поглеждате ме изпод око, докато се пощите, и си мислите: „Ох, лесно ще го съблазня този глупак!” Само че сте ми ясна като на длан — та вие си ловите кокошинките! Ако подхвана запознанство с вас, ще ги прихвана и тях, хитра кокошчице! И тогава ще ми се присмивате, докато съм жив! Познаваме си ние стоката, злато мое. Вие сте лъжкиня, при това идеалистка. Но все някога номерата ви няма да минат. Един ден ще се разходя край прозореца на кухнята и вие, драга моя, ще лежите там удобно в тавичката. И кокошките ще се питат една друга: „Кой ли мирише така хубаво днес?” А аз ще им кажа: „Ами оная, лудата”. Ама каква полза, че ви говоря всичките тези приказки? Та за вас и наказанието не е нищо. Предишния път, когато искахте да измътите оня охлюв, драга моя откачалко, ви клъвнах до кръв по главата. Но и с добро, и с лошо да ви говоря, все е тая. Ходите насам-натам като муха без глава и накрая лягате да мътите някоя козя барабонка, като си шепнете: „Ах, дечицата ми, моите златни пиленца!” Знаете ли какво сте вие? Вие сте малоумна, непоправима идеалистка!

Назидаваната кокошка избяга в градината, разхълца се и зарида. Казваше си, че ще се поправи, за да я обича черният петел. Та той беше толкова красив и изобщо не се страхуваше от съседската котка. Беше толкова черен и така сърцераздирателно умееше да кукурига.

И както си казваше, че е твърдо решена да се поправи, и беше изпълнена с добри намерения, при нея дойде онзи, белият скопен петел и я попита дали не знае кога ще колят скопените петли. Каза му, че това събитие ще е чак след месец, а той отговори, че много се радва. Така двамата се поразговориха и от дума на дума той сподели, че има неестествени склонности и понякога си мисли, че е квачка. Последния път, било отдавна, кацнал на прозореца на съседната кръчма и там видял топките за билярд. Влетял вътре и кацнал върху билярдната маса, по-точно върху топките, за да ги мъти. При това свое действие изцапал билярдната маса и вече не го пускат в кръчмата да кълве трохите под масите.

Щом сподели това с кокошката, скопеният петел си тръгна и тя остана сама. Всичките й добри намерения се изпариха. Тя много добре познаваше тия билярдни топки. Бяха такива красиви яйчица! Едното беше червено, другото — бяло, а третото имаше точка. Тя също се беше опитвала да ги измъти, но винаги я гонеха от там.

Кокошката излезе отново на двора с наведена глава и малката й главичка беше пълна с идеали. Тя си шепнеше: „Моите скъпи пиленца!”

Накрая кацна на оградата срещу отворения прозорец на стаята и като се огледа наоколо, какво да види! На масата в стаята имаше кошничка и в нея — истински яйца. Бяха прекрасни. Жълто, червено, синьо, зелено. Някои имаха рисунки по себе си. Черни, червени и сини рисунки върху жълт фон.

„Ах, какви прекрасни пилета ще се излюпят от тези яйца! — помисли си тя. — Каквито не е имало по цялата земя! Ще ги измътя и когато се излюпят, ще поведа тези прекрасни пилета към черния петел и ще му кажа: „Господине, моля погледнете! Вижте, че не съм нито яловица, нито глупачка! Този целият отряд пиленца е мое дело!”

И кокошката идеалистка се вдигна тежко-тежко и легна върху кошничката с боядисани великденски яйца, кошничката с твърдо сварени яйца. Непоправима идеалистка!

Когато дойдоха да я махнат от там, се надуваше и кълвеше по ръцете госпожицата, която искаше да я свали от кошничката.

Младият стопанин се ядоса и каза:

— Отдавна вече я наблюдавам — все прави някакви такива странни неща. Утре ще имаме гости за празника, да вземем да я опечем.

Горката кокошчица идеалистка! На другия ден, когато оглозгваше кълката й, младият стопанин каза на сестра си:

— Може и да е била много добра носачка, ама месото й е доста жилаво.

Той каза това точно в момента, в който черният петел беше застанал пред кухнята и със сълзи на очи говореше на кокошките:

— Нима не й го казах? Ето, вече мирише на печена кокошка…

Кожодери

Винаги когато черният Баличек се преглеждаше за бълхи в пруста или дори — когато понякога успяваше да се вмъкне там — в стаята, където част от тази негова благословия обикновено скачаше от него на пода, стопанката му обещаваше, че при първа възможност ще го продаде на кожодера, за да направи от него каишка за грухало за жито.

Черният космат Баличек сякаш съзнаваше значението на думата „кожодер” и умърлушено се оттегляше от всички онези места, които бяха свети за него, и в широкия двор, някъде край обора или край бараката, сантиментално гледаше няколко секунди вратата, която се беше затворила под носа му, после, внезапно решен на всичко, скимтейки, забиваше зъби в козината си, в оная гора от косми, в която се разхождаха на свобода свирепи хищници. И унищожаваше живот след живот, поглъщаше младите бълхи заедно с неосъществените им блянове и надежди, с грапавия си език запращаше в топлия гроб старите бълхи, които вече бяха изпитали всички наслади, предоставени им от кучешката кръв по всяко време на деня и на нощта.

И когато вратата към пруста отново се отвори, той се опита да проникне в онези мечтани помещения, за да смени за кратко средата, да се окаже в рая, от който с такова постоянство го гонеха.

И в ушите му отново зазвуча оная дума „кожодер” и ядосаният Баличек реши да отиде да види какво прави Лекса от кръчмата, която се намираше през три двора надолу по шосето.

Той тичаше по шосето, надявайки се, че ще срещне съседското стадо вражески настроени гъски, които винаги съскаха силно срещу него и които той успяваше да разгони от двете страни на шосето.

Но не ги срещна и трябваше ей така напразно да си загуби времето на шосето, тичайки и душейки внимателно следата, която бяха оставили по километричните камъни другите кучета, минали преди него, и която всъщност беше част от специалната кучешка система за обмен на информация.

Така той подуши, че оттук беше минал тъжният му приятел Пунтик от долния край на селото, който куцаше с единия заден крак и имаше много космати лапи, но съвсем оплешивяла опашка. Явно тази трагична участ беше причината за печалния мироглед на Пунтик, който всички наричаха грозотия и отврат, макар че кучето имаше направо златно сърце.

Дори преди известно време Пунтик беше показал на Баличек едно място под оградата, където си беше скрил парче открадната сланина.

Оттогава Баличек го обичаше много, макар някои кучета да ръмжаха злобно, че не бива да дружи с такъв олисял грозник. Веднъж в една схватка Баличек се застъпи за Пунтик, при което кучето на съседа Карас — една нечистокръвна, но безкрайно горда със своята грива шотландска овчарка, му раздра ухото.

Оттогава това ухо на Баличек виси като парцал надолу и той може да проверява само с другото ухо различните звуци. След това той също оставяше у другите впечатление за някаква грохналост, но все пак Лекса от третото имение беше благосклонна към него, макар че — както при последното пълнолуние сподели, виейки тъжно, неуспялата шотландска овчарка на Карас — Баличек можеше да й бъде баща.

Когато установи, че приятелят му Пунтик му съобщава, че продължава да тича нататък, Баличек вдигна крак и написа на километричния камък с дъговидна писменост: „И аз бях тук, продължавам нататък”.

Той продължи по следата на Пунтик през хармана и влезе в двора, където беше Лекса. Пунтик клечеше на земята пред колибата на Лекса и излая, че тя не е там.

После се показа стопанинът и хвърли камък по тях. Докато бягаха от чуждия двор, чуха как господарят говори на някого в пруста:

— Тия кучета днеска са като пощурели. Насъбраха се тука, а Лекса кой знае къде скита, само да се върне, ще й хвърля един як пердах.

Иззад плевнята се чу резкият глас на слугинята:

— Казвам ви, стопанино, още рано сутринта лаеше на шосето. Може да са я хванали кожодерите, вчера били в Шестовице.

Баличек отново чу думата „кожодери”, наежи се и каза на Пунтик да се махат от там. Под крушата дивачка край дъбравата си легнаха в прохладната висока трева.

— Знаете ли, приятелю — каза Баличек, — тези кожодери винаги ме карат да настръхвам от страх. Веднъж като си лежах пред нашата къща, децата извикаха, че минават кожодерите. Бяха двама и имаха каруца с някаква кобила, от тях миришеше на кучета, миришеха като нас. И точно това ме плаши до смърт. Представете си — те не са кучета, а миришат точно като нас. Единият миришеше на оня, едрия пес на Сезимови, дето се загуби точно тоя ден на мръкване.

Пунтик, уморен от живота, който му беше поднесъл вече толкова разочарования и преследване, се прозя и отбеляза, че днес сутринта, докато стопанката му носела млякото в избата, той откраднал от тенджерата на студената печка парче месо с големината на две едри полски мишки и че вероятно като се върне вкъщи, ще има някакви неприятности и проблеми заради това.

— Вие мислите само за ядене — въздъхна Баличек.

— Прав сте — измърмори Пунтик, — веднъж изядох един стар, добре узрял кашкавал, знаете ли, едни такива пръчки. Ядох голям бой заради това, тъй като излапах цялата чиния, която беше сложена на пейката пред вратата.

— Вие сте непоправим крадец!

— Такъв съм — потвърди самият Пунтик. — Знам, че съм отврат, и затова станах крадец, та да намеря поне малко радост в тоя живот!

Пунтик лапна мухата, която му беше кацнала на гърдите, и след това я изплю.

— Не ядете ли мухи?! — зачуди се Баличек.

— Не, безвкусни са — ядно каза Пунтик. — Някои кучета от селото смятат, че съм особняк, но аз не ги ям поради принципите си.

— Не постъпвате правилно — защитаваше становището си Баличек. — По-едрите мухи имат вкус на млади жаби. Но да поговорим за Лекса. Как мислите, къде се скита?

— Да ви кажа истината — изръмжа сериозно Пунтик, — в последно време поведението й никак не ми харесваше, защото дочух, че при нея идвало онова, овчарското куче от Либржице.

— Това са клюки! — пламенно извика Баличек. — Онова, овчарското куче е с прострелян крак и не може да се движи. Не бива да вярвате на всяка дума. Колко пъти вече искаха да ни разделят. Орек от горната кръчма веднъж й наприказвал, че съм имал връзка с оная, малката черна Минка на Балзанови и че съм изял всичките кученца. После тя изпохапа Минка, но впоследствие се установи, че точно по това време бях болен от куча чума и дори не си бях подавал носа навън от колибата, докато някакви крадци ни били ограбили. Друг път пък някакво отвратително куче й казало, че стопаните ще се отърват от мене, понеже не съм бил добър пазач. Но тя не повярвала на онзи пес, защото ме смята за елитно куче, а не за някакво си куче за всичко.

Пунтик заръмжа неодобрително.

— Не исках да ви обидя — успокои го Баличек. — Простете ми, че правя такова сравнение, понеже аз дори не съм и на двора толкова често, повече съм вътре в стаята. Казах ви го само за да разберете какви клюки се говорят по наш адрес. Лекса обаче ми вярва и аз й имам доверие. Никой няма да успее да ни раздели! Дори и да дойде отнякъде някоя красива хрътка, аз няма изобщо да я забележа, защото Лекса е най-милата кучка, която съм виждал и наблюдавал. Къде ще вървите сега, Пунтик?

— Ще отида да потърся мишки на полето.

— Не ви разбирам, Пунтик: мухи не ядете, а мишки ловите. На мене мишките изобщо не са ми вкусни, особено полските, най-много във време на криза да изям някой тлъст плъх и това е.

— Това ми е в кръвта — каза Пунтик, като се надигна мързеливо и се протегна, — майка ми беше мишеловка. Знам, че не съм чистокръвен, и затова мишките не се страхуват много-много от мене, защото нямам голям опит. Аз, братле, вече приключих сметките с тоя живот.

Той подуши приятелски Баличек, близна го по ухото и затича нагоре покрай дъбравата към стърнището.

Баличек остана още малко скрит в папратта и се порови за бълхи, след това изтича към шосето и зави натам, накъдето го теглеха мислите му.

Лекса обаче не беше на двора. Стопанинът й изневиделица се появи и хвърли цепеница по Баличек, като му уцели лапата. Баличек излая кратко от изненада и избяга от там.

Зад оградата си облиза лапата и после се отправи извън селото, за да провери дали Лекса не е изпаднала в изкушение, след като е съзряла гордия санбернар на мелничаря, красавеца Орек, който всички кучета в селото ненавиждаха.

Не можа да намери Лекса. Подуши малко шосето извън селото чак след тополите по посока на ливадите и изведнъж намери познатата миризма. Нямаше съмнение, че тук някъде бяха следите на Лекса, познатият аромат на козината й, неизмита и необлизана след лежането върху постилката от сено в колибката. Миризмата й беше толкова лека и въздушна, че той разбра, че Лекса не беше тичала по шосето. Сякаш се беше възнесла над земята в определена посока. И именно в тази посока след тези летливи частички от миризма тичаше Баличек с изплезен език.

Тича дълго. Беше в местност, в която никога преди това не беше стъпвал, и сега вече усещаше по-силно онази миризма заедно с миризмата на хора и на коне.

Край потока той видя срещу слънцето две фигури край огън, малко по-далече — каруца и една дребна костелива кобила, която пасеше свободно наоколо.

Над огъня висеше котле и от него излизаше миризма на кучешко месо. А на един от клоните на старата върба висеше…

Баличек се втурна напред с яростен лай. Да, там висеше кожата на жълтата Лекса, неговата скъпа, обична Лекса. Той се нахвърли срещу мъжете край огъня. Искаше да впие зъби в прасеца на най-близкия до него мъж, но в този миг го удариха много силно по главата.

Днес в Йесенице у Шварови имат между другите инструменти и едно грухало с каишки от кожата на Баличек и на Лекса. Двете каишки са една до друга. Трогателно е, че и смъртта не успя да ги раздели.

Неразделни завинаги. И още нещо, в последните мигове от своя живот, когато го губеше завинаги, Баличек най-после разбра истината за това, какво представляваха тия кожодери, с които го плашеха толкова ядосано, когато в пруста или в стаята ровеше из козината си за бълхи.

Обърканата дървесница

Младите години на дървесниците са тъжни. Първо, още като попови лъжички трябва да чакат и да видят дали някое яшно водно създание няма да ги погълне, момчетата ги хващат също като поповите лъжички на другите видове жаби, пъхат ги в буркани и си мислят, че са риби. След като домашните им ги просветят, че това са зародиши на жаби, те изливат цялото съдържимо на буркана във водопровода или още по-лошо — в отходната канализация.

И когато въпреки всичко една от тези дървесници в зародиш успее да се спаси, хората си мислят, че тя е длъжна да им предсказва времето. Една такава дървесница се напряга, катери се по стълбичката, докъдето успее, и накрая пак не са й благодарни.

Несъмнено историята на нашата дървесница трябва да събуди съжаление към тези мили зелени създания.

Малката дървесница, за която става дума, загуби и баща си, и майка си. Баща й го хванаха хората, когато тя беше още попова лъжичка, а майка й беше погълната от една водна змия във влажната трева близо до гората. Баща й го взеха в робство и между жабите се говореше, че сам едрият дългокрак жабок бил казал на малката дървесница, че баща й трябвало да се катери по стълбичката.

Тогава тя, мъничката, неопитната дойде, по-точно — доскача, до водата. Жабите, които квакаха — както големи крастави, така и всички останали с най-различни други политически убеждения, се развълнуваха. Какво прави тук дървесницата? Та нали трябва да живее по дърветата, какво търси във водата? Дали изобщо умее да квака? Там живееше един много стар зелен воден жабок. Изпълнен с кавалерство (защото обичаше младите жабки), той веднага я взе под закрилата си. Вярно, каза той в тръстиката, че дървесниците никога не са живели във водата на рибника и че се катерят по дърветата, но защо тази младичка дървесница да не може да се освободи от тази участ? Защо да не отхвърли старите предразсъдъци? Трябва ли само да се катери по дърветата и глупаво да се пули, чакайки мухата да кацне на носа й, за да я глътне? Няма ли да е по-добре да направим от нея ренегат? Нека живее тук, нека квака с тях през нощта. Колкото повече са, толкова повече ще се ядосва на пеенето им старият пенсионер, дето живее във вилата край рибника и по цели нощи не спи, когато те изнасят своите концерти, а идва и хвърля камъни във водата.

Така малката дървесница заживя във водата вместо по дърветата.

За съжаление тя пееше фалшиво. Една стара зелена водна жаба дръпна настрани в тръстиката няколко от познатите си жаби и им каза поверително:

— Тази дървесница е глупачка. Забележете, че взема нотите фалшиво. Изобщо не умее да пее. Понякога се нагласява за пеене, отваря уста и казва най-много едно „квак”, по-далече от това не стига. Неотдавна, като заваля дъжд, тя излезе от водата и тръгна да се разхожда с оня, кафявия млад жабок от тръстиките, дето я чака всеки ден на едно и също място. Дори не умее да подскача добре, изглежда, че и във водата не й харесва толкова. Когато вали, винаги излиза навън, защото онзи жабок, онзи нехранимайко винаги я чака там. После се катерят заедно по дърветата. Майка му ми се оплака вече няколко пъти. Къде се е чуло и видяло кафява водна жаба да се катери по дърветата?

Пред горката дървесница се простря мрачно бъдеще. Жабите си шушукаха помежду си, докато накрая един ден, когато тя дойде, застана сред хористките и отново изпусна само една фалшиво „квак”, най-старият член на хора й каза:

— Знаете ли какво, госпожице, съберете си багажериите и да ви няма! Не може повече така! Преминахте всички граници! Говори се, че сте се самозабравили с кафявия жабок.

Съкрушената дървесница изскочи от водата, навън валеше като из ведро, истински порой, но тя продължаваше да подскача, докато накрая не се качи на един храст и там, на самия му край, на най-високото клонче, под ударите на дъждовните капки извика само: „Квак!” Това беше вик на разочарование, болка, жал и неразбиране.

После слънцето изгря иззад облаците и започна да я гори. Тя не беше свикнала с неговата жар, защото досега беше живяла все във вода. Стана й неприятно и се зарови в студения мъх, откъдето пак погледна към онова чисто синьо небе, излъчващо горещина.

Така я намери онзи мъж, който събираше дървесници и ги отвеждаше в робство. Отначало тя си помисли, че ще й отреже бутчетата, защото дългокраките жабоци в рибника говореха за това. Затова тя услужливо протегна крачетата си, но за свое учудване се оказа в буркан с мъх. Тъкмо се зарови в мъха, когато чу глас от високо:

— Какво правиш в мъха? Нали времето е хубаво, трябва да се катериш нагоре.

Тя погледна нагоре и видя под тюлената покривка една голяма дървесница и после — още една, по-възрастна, която извика:

— Ти, глупачко, бъди готова на всичко — нали трябва да предсказваш времето.

После чу втори глас да казва:

— Остави я, горката, та тя изобщо не знае, че когато времето е хубаво, трябва да се покатери горе.

— Ще видиш, че когато завали, тя нарочно ще тръгне да излиза — каза по-възрастната дървесница.

Нашата започна да се катери нагоре. Заваля и двете други слязоха по буркана надолу. Когато се скриха в мъха, чу как я викаха:

— Защо не слизаш долу? Не виждаш ли, че вали?

— Какво да правя? — извика тя жалостно. — Нали преди малко трябваше да се катеря нагоре?

— Тая е пълна глупачка — отсече възрастната дървесница, — остави я, скоро ще я изхвърлят.

Но мъжът, който я беше хванал, не я изхвърли, а я бутна с пръст надолу в мъха, като измърмори:

— Слизай долу, не виждаш ли, че вали?

Тя остана да лежи в мъха, а слънцето отново изгря. Тя погледна нагоре. Двете й другарки вече бяха там.

Обърканата дървесница си каза:

— Съвсем откачих от цялата тая работа — защо се оставят да ги пече слънцето, когато тук, в мъха е толкова приятно и прохладно?

Но вече чуваше двата гласа над себе си:

— Качвай се нагоре, не виждаш ли, че слънцето грее пак? Няма да се научиш да предсказваш времето!

Тя дори не помръдна.

— Тая гадина стачкува — казаха двете и тръгнаха да слизат, защото отново заваля.

Щом чу дъждовните капки, обърканата дървесница тръгна да се качва нагоре.

— Това момиче няма никакво бъдеще — чу тя от долу, откъм мъха.

Наистина нямаше. Когато пристигна в града, се качваше нагоре единствено когато поливаха цветята. Когато слънцето грееше, тя се криеше в мъха. Един ден успя да избяга от буркана със стълбичката. Скочи от прозореца в градината. Навън валеше като из ведро и тя радостно се изкатери до най-високия клон на липата и в поройния дъжд над цялата местност се разнесе нейното свободно „Квак!”.

Невероятните приключения на котарака Маркус

Ангорският котарак Маркус тъкмо празнуваше двумесечния си рожден ден, когато реши, че ще е добре да напусне въглищарския магазин, в който се беше родил, и да се поогледа наоколо, за да види как изглежда Божият свят зад ъгъла, зад бръснарницата.

Не му харесваше много мястото сред въглищата, защото постоянно трябваше да се мие, за да бъде чист. Освен това госпожа въглищарката постоянно го ругаеше, че е уличник и й се вре в краката. Маркус вече няколко пъти се опита да се изкатери върху купчината от въглища, приготвена за доставка, и така да се окаже в света. Но всички тези опити завършваха с това, че го затваряха в приземното жилище до магазина, където цвърчаха мишки и той трепереше от страх. Когато — което се случваше много рядко — слънчевите лъчи заблестяваха в прозореца, Маркус подскачаше, за да ги стигне, и мяучеше. „Като му дойде времето — мислеше си той, — ще изляза и ще потърся мястото, в което има много от тая светлина”.

Та значи Маркус успя да избяга, когато навърши два месеца, и след като подмина бръснарницата, се скри в мазето, защото видя толкова много крака, че просто се ужаси. Мазето беше пълно догоре с въглища. „Не си избрах много хубаво място — помисли си Маркус, — сега пак ще трябва да се ближа”.

Той погледна през прозорчето на мазето и полека-лека започна да свиква с ония крака, които ходеха навън и тропаха по тротоара.

Изведнъж до него прозвуча глас и Маркус видя един възрастен опитен котарак, който се изкачи на купчината с въглища, прозя се и очите му проблеснаха.

— Какво правите тук, младежо?

— Излязох да се поразходя.

— Разбирам, младежо. Избягали сте и искате да видите как стоят нещата по света. Трябва да ви дам някои напътствия. Вижте сега — тези топченца, които са зад вас, не бива да ги ядете. Те са приготвени за плъховете. Ще ви дам още един добър съвет — придържайте се винаги близо до къщите и до прозорчетата на мазетата. Щом огладнеете, тръгнете по улицата с навирена опашка и мяукайте силно, така ще събудите най-много съчувствие у хората. Някой ще ви занесе вкъщи и когато там престане да ви харесва, пак ще избягате. Не можете да си представите колко глупави са хората и как един най-обикновен котарак може да ги разчувства. Хващат се на всеки номер. Да речем, си мислят, че спите, и оставят вратата отворена, а вие в това време изчезвате и се скитате цял месец. Когато ви омръзне и котките ви нахапят достатъчно — нещо, което още не разбирате, и аз не искам да ви покварявам, — се върнете там, откъдето сте избягали, и се отъркайте например в крака на масата с навирена опашка и се преструвайте, че много се радвате, като всъщност сте се върнали само за да се наядете и да съберете сили на топло. Хайде, излизайте на улицата, тук нямате вече работа. Идва бялата котка на домоуправителя и ми носи в устата си някои вкусотии, които е откраднала. Това момиче ме изхранва вече цяла седмица тук. Хайде, глупаче, излизай навън!

Маркус погледна с благодарност опитния съветник и изскочи на улицата. Държеше се близо до къщите и се радваше, че слънцето грее толкова хубаво и че той вече има някакъв опит. Пред близката бакалия видя някакво едро дълговласо създание с голяма опашка. То лежеше на земята и въртеше опашката си насам-натам. Това се хареса много на Маркус и той скочи след опашката, като се опита да я хване с лапичка. Голямото животно изскимтя и се обърна към него. Явно хареса това наивно същество, което досега не се беше сблъсквало с куче и не знаеше какво да прави, затова го захапа нежно с уста и пресече улицата, като оттатък го пусна в една голяма локва.

Маркус уплашено се завъртя няколко пъти в нея и избяга към най-близкото приземно прозорче, което приятелски се оказа точно под носа му.

Шпицът се разлая пред мазето и господарят му го подтикна с любезната подкана:

— Хайде, Боби, вземи си котенце.

Но скоро и на двамата тази игра им омръзна и те отминаха нататък, докато ужасеният Маркус се скри в някакви стружки, като трепереше от студ и жалостиво мяукаше.

— Стига си ревал! — се чу глас до него и върху стружките се появи елегантна черна котка. — Не виждаш ли, че дебна мишки?

— Не виждам нищо и не знам нищо — разтрепери се Маркус и с тихо гласче започна да разказва на котката за странното животно.

— Ех, че си глупав! Та това е кучето на търговеца отсреща, имал си късмет! Чакай малко…

Котката изчезна някъде отзад и след малко се върна с мишка в устата.

— Хайде яж, уличнико! — каза тя майчински на Маркус, който възрази, че не му е известно, че мишките стават за ядене.

— Ама че юнак! — каза котката и плю.

— Лъжете се, госпожо! — отговори Маркус. — Аз само изглеждам по-голям. Ние, ангорските котки, винаги изглеждаме по-големи от обикновените котета. Аз, милостива госпожо, съм точно на два месеца и нито ден повече.

— Какво се занимавам с такъв сополанко! — каза ядосано котката, която преди това с нега в очите поглеждаше към Маркус. — Изчезвай, преди да съм ти отхапала крака!

Маркус изскочи на улицата и уплашено затича покрай магазините, до него нещо изведнъж направи „паф, паф” и той отново скочи в някакво мазе, много бързо, защото му беше студено и го беше страх. Покатери се върху нещо блестящо, притисна се към него, за да се стопли, но колкото повече правеше това, толкова по-студено му ставаше. Маркус беше скочил върху лед. „Тук няма да се стопля — помисли си той, когато му изтръпнаха възглавничките на крачетата, — ще погледна при съседа”.

В съседното мазе имаше слама и трици. Той се зарови в тях и заспа. Сънуваше своя въглищар.

Когато се събуди, навън беше съвсем тъмно. Той усети глад и затова излезе в подозрителната тишина на нощната улица.

Когато видеше някой нощен минувач, навирваше своята рунтава опашка и отиваше към него, мяукайки жално според съвета на стария опитен котарак.

Двама души не му обърнаха внимание, но с третия имаше късмет. Той го забеляза, погледна го ласкаво и се наведе да го погали. Но при това движение се строполи върху тротоара и започна да хърка.

Маркус толкова се уплаши от това падане, че избяга надалече. Прекоси няколко улици и не срещна никого освен един стар проскубан котарак, който му каза:

— Ела с мене.

Маркус тръгна с него и стигнаха до някакво мазе, откъдето по стълбите и през едно прозорче влязоха в двора. От двора се промъкнаха под някаква врата и се изправиха лице в лице с голямото куче на касапина, който го оставяше там, да пази котките да не крадат месото. Маркус не разбра как избяга от там. Известно време тичаше из къщата, после случайно попадна в мазето и от там — на улицата, по която се спусна надолу.

Там попадна в едно голямо пространство и вниманието му беше привлечено от някаква доста шумна сцена.

— Разбира се, че ще дойда с вас, господа. Да, с удоволствие ще дойда в участъка — чу се някакъв глас, — но преди това ще съборя този кочияш от капрата, защото той ме наруга.

— Недейте да правите глупости, елате — чуха се два гласа, — само ще ви запишем, защото вдигате шум на улицата!

— Не, аз трябва да го сваля от там — твърдеше упорито първият глас. — За какъв ме мисли той? За простак ли?

— Не съм казвал такова нещо, простако! — извика другият мъж от капрата. — Ето ви номера ми, жалвайте се на когото искате!

След това се чуха енергични гласове, които казваха този първият да върви в името на закона, и цялата компания от трима души потегли напред. Точно това чакаше Маркус, навири опашка и тръгна след тях, като мяукаше настоятелно.

Не го чуха, тъй като двамата от двете страни разговаряха с мъжа, който беше по средата и крещеше, че ако не свали днес тоя кочияш от капрата, ще го направи утре, дори и да се наложи да си донесе стълбичка, за да го стигне там горе.

След тях, както си бяха потънали в любезен разговор, търпеливо тичаше Маркус и търпеливо мяукаше.

Когато тримата стигнаха до полицейския участък, Маркус се вмъкна след тях и скочи на писалището на господин инспектора — точно върху протокола за доведените в участъка.

В този момент доведеният мъж извика:

— Маркус, какво правиш тука?

И Маркус позна в негово лице, в лицето на мъжа, след когото така търпеливо пристъпваше, своя въглищар, от когото беше избягал.

Въглищарят Гюнцел често обича да казва:

— Един-единствен път имах добро извинение пред жена си за това, че се прибирам в малките часове, и то беше, че съм търсил навсякъде нашия котарак. И наистина тогава го донесох вкъщи, но как точно го намерих, не мога да си спомня за нищо на света.

Ето, господин Гюнцел, прочетете тук как стана всичко.

Разказ от хиподрума

Когато доведоха Лола на хиподрума, тя хвърли презрителен поглед към трите си другарки в конюшнята. Само да знаеха до кого си ядяха сеното!

Кобилата Хеда от съседния бокс, която точно в момента се занимаваше с това, че премяташе из зъбите си мазното кепе на едно от момчетата, което беше прислужник на един от жокеите, смигна на старите си приятелки и помръдна уши. Те се извърнаха лениво към Лола и без да й обръщат повече внимание, продължиха да дъвчат смеската от сено и слама, с която ги тъпчеше собственикът на хиподрума.

Хеда наблюдаваше новодошлата, която величествено и с презрение избираше от тая смес само сеното и с достойнство го претриваше между зъбите си.

— Извинете — каза Хеда, — изразът ви е някак си прекалено важен. Защо не ядете сламата? До сутринта пак ще сте гладна.

— Никога не съм яла слама, госпожице, аз съм отгледана в замък. Представете си само — аз съм шампионка на Германия. Аз съм чистокръвната Лола от Шато д‚Ил, имам награда от стипълчейза в Майнц и на мъжката езда за купата на Брауншвайг. Сега съм малко неразположена, кашлям…

— По-добре кажете, че имате пристъпи на задух — обади се кобилата Дарлинг, — веднага си личи, че имате някакъв сериозен недъг. Освен това, щом сте отгледана в аристократична среда, не е хубаво, че не се представихте отначало. Затова си позволявам да изпитвам известно съмнение относно вашето уж благородническо замъчно възпитание. Не се срамувайте да си хапнете слама и забравете за шампионатите.

— Que peuple[31] — въздъхна Лола.

— Pardon, mademoiselle — обади се Дарлинг, — je comprend aussi cette langue[32], мене ме яздеше един ерцхерцог. Вие ще свикнете със сламата, както и с камшиците на хиподрума. Бих искала да ви предупредя, че ще ви пердашат с бич по краката. Неотдавна един ветеринар ме яздеше пет обиколки и после каза на нашия господар, че това е много полезно против спичане. С такъв масаж няма да получите възпаление на сухожилието, ако изобщо сте запозната с анатомията. Когато навремето си ме бракуваха, защото при едни маневри отхапах парче от ухото на един адютант, и нашата синя армия получи заповедите от генералния щаб със закъснение и загуби битката, ме купи един любител на редки предмети. Още при първата възможност го хвърлих на земята, а той взе, че си счупи гръбнака. Това е общото между нас и хората, сестра ми загина по същия начин по време на едни надбягвания. А беше славна кобила. Видях я препарирана в конюшните на княз Ауерсберг…

— И аз можех да загина така — измърмори на себе си Лола.

— Няма значение, госпожице, слушайте по-нататък. След това наследниците ме продадоха на експерименталния ветеринарен институт. Ах, какви блажени времена бяха там! Правеха различни опити с мене, например хранеха ме с меласа и с малц. После ми даваха арсеник и накрая ми инжектираха бацили на коремен тиф и ми спасяваха живота. Половин година работех като пациентка там, даваха ми неферментирала бира и суроватка. Никога не съм живяла толкова добре. Когато оздравях, ме чифтосаха с магаре, а след една година — с муле. Магарето и мулето се държаха много кавалерски с мене.

Стоящата в задния бокс кобила Ела отбеляза, че мъжете са големи лъжци. Тя имала дете от един пивоварски чистокръвен жребец от Щирия и когато го срещнала след време, той я изпохапал и наритал.

— Слушай, Ела — каза Хеда, — не е ли по-добре да си мълчиш? Покойната Пусви, която откараха при колбасаря, познаваше много добре тоя пивоварски жребец. Той си избираше само интелигентни кобили и преди нея имаше връзка с една от цирка, която умееше да брои до осем с копитото си. После трябваше да падне до нивото на такова неразбиращо животно, като нея. И бездруго за нея се говореше, че не прави разлика между „Дий!” и „Тпру!”.

— Не се карайте, госпожици — каза Дарлинг, — само това остава, да се изпоритате. Мисля, че бях стигнала до онова магаре и онова муле, които бяха големи кавалери. Щяха дори да ми донесат млади царевични стъбла от нивите, но за съжаление…

— Никога не съм яла млада царевица — осмели се да отбележи Ела.

— Стига си цвилила, мълчи и слушай! За съжаление трябваше да се разделим. Един ден мулето каза: „Госпожице, сбогом! Трябва да се разделим завинаги. Чух нашия асистент да казва, че утре ще ми разрежат корема на живо. Чака ме много работа в областта на вивисекцията. Знам, че тъй като съм муле, моят принос в полза на човечеството ще е много голям”. С магарето това се случи по-късно. И то имаше благородни принципи и се сбогува с мене също толкова шармантно. Зарева радостно и каза, че знае, че ще допринесе много за благото на човечеството, тъй като е магаре. Както научих по-късно, децата ни, които се родиха от това кратко познанство, днес теглят планински оръдия в Босна. Един ден ухапах председателя на ветеринарния съвет, когато минаваше край мене. Направих го, без да искам. Той ми даваше захарче, ръката му беше в ръкавица и като се опитах да взема захарчето, го ухапах по показалеца. Тогава ме продаде от института и това беше началото на моето ново житейско поприще. При един голям собственик в областта на градинарството ме впрегнаха в един долап, с който вадеха вода. От сутрин до вечер обикалях в кръг. Това ме подготви за тукашния хиподрум. Не знаех какво е това, но един ден ми казаха, че ще ме продадат на търг. Продадоха ме тук, но никога няма да забравя оня долап. Познавах всяко камъче, понеже ходех непрекъснато в кръг. Не мислех за нищо, само усещах, госпожице, как постепенно оглупявам. Беше прекрасно. Тук, бих казала, средата е малко по-друга. Тук отново се учиш да мислиш.

— Моля ви! — каза гордо Лола. — Какво искате да кажете — че не съм се научила да мисля ли? Щом ми мине кашлицата, пак ще тръгна на надбягвания. Защо се смеете?

— Драга моя, който дойде тук, е обречен. Затова се радвайте на живота и си хапвайте слама.

— Виждам, че не съм подходяща за вашата компания — с достойнство каза Лола. — Изгубили сте всичките си идеали и ви е останала само сламата.

Вратите на конюшнята се отвориха.

— Идват да ни отведат — каза Хеда и пристъпи към портичката на бокса, за да могат по-лесно да я отвържат.

— Бъдете разумна, госпожице — каза Дарлинг на Лола. — Това е първото ви представяне.

Оркестърът на хиподрума още не свиреше. Само няколко момичета седяха на масите край манежа и сънливо пиеха бира и пушеха.

Лола, Хеда, Дарлинг и Ела застанаха оседлани на пясъка на манежа.

— Вижте онази възрастна дама до надписа „Дамска тоалетна”. Неотдавна чух да говорят за нея нашият стопанин и куцият коняр. Някога си и тя била яздила на манежа, цялата обсипана в диаманти, а сега отключва и заключва дамската тоалетна и чака да й подхвърлят някой крайцер. Наскоро някой й беше дал фалшив петак, трябваше да чуете как се разкрещя само…

— Освен това кашля — каза иронично Хеда.

— Не мога да бъда сред такива клюкарки, аз съм печелила купата на Германия — изцвили Лола и започна да тича из манежа. Явно някогашната слава й беше размътила ума, както коментираха после Дарлинг, Ела и Хеда, и Лола започна да прескача масите край манежа, все едно че е на надбягвания с препятствия.

На другия ден я продадоха на касапина. Миг преди да я заколят, тя все още разказваше на старата куца влашка кранта с възвишен тон:

— Забранявам ви да ми говорите на „ти”, аз съм чистокръвната кобила Лола от Шато д‚Ил и имам награда от стипълчейза в Майнц и на мъжката езда за купата на Брауншвайг.

По една странна случайност възрастната дама от дамската тоалетна в хиподрума беше дошла да си купи от касапина за двайсет халера конски салам от славната идеалистка Лола и разказваше, че точно днес се навършват четирийсет години, откакто беше избягала от господин графа с онзи барон…

Роман за нюфаундленда Оглу

Удивителните приключения на индийския паток в градския парк

Никой от птичето братство, населяващо островчето под водопада по средата на рибника в парка край Франц Йосифовата гара, не харесваше индийския паток. Той имаше прекалено високо мнение за себе си, тъй като на главата си носеше коронка от проблясващо в металическо лилаво снопче пера. Патокът се скиташе съвсем сам по алеите на парка, преживявайки от милостинята, която му подхвърляха минувачите, и най-вече с огромна страст обичаше да яде варени гевреци.

Привечер, щом се нахранеше, той гордо се връщаше сред останалите птици в къщичката на острова, свиваше се самотно в ъгъла и отговаряше само със злобно съскане на язвителните забележки на голямата пекинска гъска и на стария лебед.

— Много сте противен — викаше пекинската гъска, — защо не ходите с нас по тревата край езерото? Нали го правим заради посетителите — да могат да ни се любуват като група. На какво прилича това, когато един отива на една страна, а друг — на друга. Какво ще си помислят за нас — че не се разбираме помежду си.

— Господинчото смята, че е най-красивият измежду нас — обади се хрипливо старият лебед.

— Е, не всеки има като вашата дълга шия — злобно избухна индийският паток. — Нали сте чували тая поговорка: „Дълга шия, къс ум”. Може би си мислите напоследък, че сте най-красивата птица измежду нас? Вашето поведение е извън всякакви граници. Неотдавна бях силно озадачен — вие сте изцяло бял женски лебед, а вашите деца се излюпиха напълно черни. Бъдете така любезна и ми обяснете тази разлика. Нито една от нашите индийски патици няма да допусне такъв позор. С покойната ми съпруга имахме поколение, точно толкова красиво обагрено като нас самите — в синьо, жълто и зелено. Точно толкова красиви като нас. А вие имате ли с какво да се гордеете? Може би с това как си извивате шията? Винаги играете някаква комедия. Щом се съберат повече хора край перилата, излизате в езерото, въртите се насам-натам, потапяте си шията без каквато и да било причина във водата, обръщате се към публиката, отново си извивате шията и след това сред цялата тая красота започвате да си пощите крилата за кокошинки. А хората ви се възхищават.

— Точно това е целта — отбеляза пекинската гъска.

— Но тая слава не трае дълго — продължи индийският паток, — щом излезете от водата, сте жалка гледка. Клатушкате се от едната страна на другата, едва си влачите огромния корем, да не говорим за късичките ви грозни крака! И на всичкото отгоре неотдавна казахте на едно врабче, което искаше да клъвне парче геврек: „Махай се, уличнико! Не виждаш ли, че съм представителка на водоплаващите птици?” Ама че представителка, няма що! Едва се мъкнете с тоя тлъст корем, пък и тая дълга шия, която не може да стои мирна и само се гъне, и пада чак до земята, та всеки път се чудя, като ви гледам, как не сте си я прекършили вече…

— Ще ви клъвна — захриптя обидено лебедът.

— Хайде опитайте! Едва се помръдвате. Пък и да не мислите, че съм ви някакъв врабец? И не си въртете толкова очите, да не вземат да ви изпаднат!

В кавгата се намеси пекинската гъска:

— Чуйте, господине! Искам да ви уверя, че много съжаляваме, че изобщо ви познаваме. Никога не съм виждала такъв горделивец! Критикувате походката на другите, а сам вие се клатушкате толкова отвратително.

— Аз ли се клатушкам? Аз ли? Никой досега не се е осмелявал да ми каже подобно нещо, вие, кръстоско нещастна!

— Кой е кръстоска?

— Вие, драга моя. Мислите си, че сте пекинска гъска. Че сте гъска — гъска сте, няма съмнение. Но дали сте пекинска, е вече съвсем друг въпрос! Познавах госпожа майка ви, тя беше от Садско, а пък тук имаха един смесен пекински паток, чиято майка беше дива гъска. Та това е вашето родословие. А аз съм от Индия.

— От Индия? Как не! Та вие сте от Нератовице. Така каза пазачът на едни господа, които питаха откъде могат да си набавят екземпляр като вас.

— Аз ли съм екземпляр?!

— Разбира се! Най-обикновен екземпляр. И дори не сте измътен от майка си, защото сте от изкуствена люпилня. И на всичкото отгоре бяхте така нахален, когато дойдохте за първи път тук, сред нас, да крякате, че сте долетели направо от Индия.

— Хайде престанете с тия постоянни караници! — обади се меланхоличният щъркел. — По-добре ми кажете, но съвсем откровено, дали някога ще ми пораснат подрязаните криле, за да мога да отлетя? Просто не издържам повече да слушам постоянно едно и също, едно и също.

— И вашите постоянни въздишки не се издържат вече — отбеляза лебедът. — Всеки ден ни разказвате, че сте от Шестовице, от лъките над река Метуй, че там било пълно с жаби и че не сте свикнали да ядете тестени неща, като варени гевреци.

— Трябва да се свиква с всичко — обади се индийският паток. — Когато бях в Индия…

— Виж го ти, пак започва с лъжите — изкрещя срещу него пекинската гъска и започна да съска заплашително.

— Драга ми госпожо — каза патокът, като бавно се надигна, — повярвайте ми, изобщо не съм длъжен да прекарам нощта под един покрив с вас. Не желая да падам до вашето ниво.

И той се заклатушка към входа и заплува в нощната тъма през езерото към храстите на другия му край.

— Аз съм от Шестовице, от лъките над река Метуй — измърмори щъркелът, заспивайки.

Пекинската гъска изсъска още няколко ругатни в посоката, в която високомерният индийски паток цепеше водата, лебедът завъртя шията и главата си назад и ги зарови в нежния пух под крилото си. Някъде в тъмното изписка воден плъх и в къщичката настъпиха тишина и спокойствие.

А индийският бездомник безстрашно се клатушкаше из пустите алеи, като от време на време гневно вдигаше пушилка от дребен пясък с опашката си.

— Каква наглост! — съскаше той на себе си. — Да ме изгонят навън през нощта!

В тъмнината всичко му изглеждаше странно. Никой не се мяркаше по пътечките, за да му се възхищава и да му хвърля парченца геврек, които той винаги много умело улавяше и изяждаше, за да дойде редът на други дечица. Това бяха такива приятни моменти, когато възпитателката обясняваше на своите довереници, че това всъщност е фазан.

Сега обаче наоколо беше тихо и тъжно. Само някакъв котарак мина наблизо, светейки с лакомите си очи. Но не се осмели да го нападне, тъй като патокът смело изграчи срещу него и продължи в тъмното горд и разгневен. Котаракът дълго гледа след него, после си тръгна, заобикаляйки внимателно капаните за котки.

Индийският паток излезе от парка и пое по булевард „Садови”, покрай будката, в която дремеше служителят, събиращ продоволствения данък.

На ъгъла на булевард „Садови”, когато зави към Жижков, някой се приближи до него.

— Какво правиш тук, ти патоко индийски? — чу той над себе си чудноват и несигурен глас. — Сигурно си се изгубил, горкичкият! — продължи същият глас. — Изгубил си се. Не ме ли помниш? Та аз съм господин Малина, който винаги ти носеше геврек заедно с госпожица Отилка. Чакай, не си отивай! — каза умоляващо гласът. — Вече няма да ти давам гевреци с госпожица Отилка. Тя вече храни патиците с друг мъж. Ела при мене, приятелю.

Господин Малина приседна разнежен до патока, който не можеше да го познае, тъй като господинът изглеждаше малко странно. Беше гологлав и яката му беше разкопчана.

Той го взе на скута си и започна да плаче.

— Вече храни патиците с друг — повтори плачливо. — Сега ходи в Стромовка.

Мъжът се успокои.

— Знаеш ли какво ще направим — каза той, като държеше индийския паток за крака, — ще те върна там, откъдето си дошъл.

И той стана и без да обръща внимание на жалното грачене на патока, го пъхна под мишницата си и изчезна с него в тъмнината на булевард „Садови”. При будката на продоволствения данък го спря данъчният служител, който тъкмо се беше събудил от дрямката си.

— Какво носите?

— Намерих индийски паток, който е избягал от парка, и го връщам обратно там.

— Откъде идвате?

— От Жижков.

— Трябва да платите акциз за него.

— Защо? Нали го връщам в парка.

— Защото вече сте на територията на Прага.

— Мисля, че върша добро дело — отговори господин Малина, подпирайки се на будката на данъчния служител.

— Не мога да ви помогна — каза служителят, който събираше продоволствения данък, — това е живо пиле и трябва да платите акциз за него. Иначе не можете да влезете с него в Прага.

Господин Малина започна да говори нещо за органите на реда и че ще отиде в полицията.

И отново потъна в мрака на булевард „Садови”. Вече се чуваха крачките на стражарите, затова той успя да каже:

— Извинете, господа!

Стражарският патрул спря. Един от стражарите се вгледа внимателно в минувача. Този мъж, който държеше под мишница жива патица толкова късно през нощта, не будеше никакво доверие.

— Откъде взехте тази птица?

— Намерих го, той е от парка.

— Хубава работа! Значи вие изнасяте през нощта птиците от парка — старшият стражар се намръщи многозначително. — Много добре! Да вървим в участъка. И носете това животно малко по-човешки!

Господин Малина се опита да им обясни по възможно най-разбираемия начин как се е срещнал с тоя паток. Но не успя. Започваше отзад напред, после стигаше до началото и постоянно се оплиташе. Говореше нещо за госпожица Отилия, която храни патиците с друг, кълнеше се, за да му повярват, че е господин Малина, говореше за акциз, че искал да внесе патока в Прага, а също и за някакви варени гевреци. От цялата тая каша не се разбираше нищо. Накрая се чу репликата:

— Значи сте го хванали на геврек, така ли?

В участъка нещата постепенно се изясниха. Той се легитимира, както си му е редът, изтрезня и започна да говори по-свързано. Беше освободен и полицейският патрул отнесе патока в парка.

Днес индийският паток стои мълчаливо в къщичката на острова, стои много тих, замислен и не отговаря дори на най-голямата дързост на пекинската гъска и на стария лебед.

Само веднъж с въздишка каза на щъркела, който сантиментално повтаряше, че май вече са се свършили всички жаби по света:

— Ах, драги братко, по света стават и много по-лоши неща…

Разказ за неморалния таралеж

В един провинциален хотел живееше таралеж (Erinaceus evropeus), чиято житейска задача беше да лови хлебарки (Periplaneta orientalis). За съжаление този таралеж беше много неморален и вместо да лови хлебарки като всеки порядъчен и трудолюбив таралеж, винаги ловеше само толкова, колкото му бяха необходими за прехраната. Затова пък се отдаваше на различни пороци, като например алкохолизъм, изпивайки бирата, предназначена за хлебарките. Под въздействието на алкохола у непристойния таралеж се разви чувственост и при всеки удобен случай той се вмъкваше в стаите на гостите и гледаше как пътниците се събличат и си лягат да спят.

При това неприлично наблюдение очичките му святкаха от необуздана страст и той все повече занемаряваше своите задължения, въпреки че в учебника по естествознание на Покорни-Росицки, одобрен за средните училища с имперска наредба от двайсет и пети юни 1894 година, заведена под № 13914, пише, че таралежите са животинки с неимоверно голям апетит, че са истинска благодат за човешките обиталища, където за кратко време изтребват всички хлебарки, щурци, мишки, охлюви, жаби и др., и че излизат на лов нощем.

Неморалният таралеж категорично се държеше против всички научни изследвания на Покорни-Росицки, спокойно оставяше хлебарките да се размножават, на мишките не обръщаше никакво внимание и дори обичаше да слуша цвърченето на щурците зад печката, като всеки ден похотливата му страст да гледа в стаите как хората си лягат по долни гащи, нарастваше все повече и повече. Той следеше цялото това действие на събличането с малките си очички от някой ъгъл на стаята и когато някой пътник си обличаше пижамата, неморалният таралеж засияваше и започваше да скърца от радост с острите си зъбки, при което неговата приличаща на зурличка муцуна се заостряше чувствено.

И когато посетителят изгасваше свещта, неморалният таралеж се натъжаваше и се свиваше на кълбо в ъгъла, чакайки с копнеж сутринта, когато пътникът щеше отново да се появи по долни гащи.

Понякога през нощта се случваше пътникът да светне лампата и обикновено с обувка да замери разхождащите се по стените на хотелската стая дървеници (Acanthia lectularia). Неморалният таралеж тутакси дотичваше на мястото, откъдето се виждаха осветените долни гащи на ядосания пътник. Това беше ужасен случай на морална поквара за педагозите, тъй като непристойният таралеж дори не беше навършил година и половина.

Веднъж той се вмъкна след съдържателя, който лично донесе горе бутилка с вино. Таралежът се скри под кушетката в стаята и когато съдържателят си тръгна, излезе на светло. Видя две създания. Едното беше космато, а другото — дългокосо. Присъствието на двама заедно го изпълни с удивление. И двете създания бяха облечени. Затова безсрамният таралеж ядосано се скри в ъгъла и зачака звука, който показваше събуването на обувки. Той слухтеше.

— Това е ужасно, господин Странски!

— Но, моля ви, уважаема госпожо!

— Наистина не очаквах такова нещо от вас, господин Странски! Идете веднага в своята стая, а утре сутринта аз някак ще се опитам да обясня на мъжа си отсъствието си от курорта. Нима не знаехте, господине, че честта е най-скъпото нещо, което жените притежават? Не биваше да оставям нещата да стигнат дотук! Това беше невинен флирт с приятеля на мъжа ми, докато той, бедничкият, не ви позволи да ме заведете на излет. Нима ще измамите доверието на мъжа ми? Отговорете! Ще го измамите ли, или не? Колко сте жалък, нещастни приятелю!

Неморалният таралеж чу как дългокосото създание въздъхна, а косматото създание каза отчаяно:

— Позволете ми поне да ви целуна!

Чу се звук, подобен на звука, когато един таралеж изяжда една хлебарка, затова неморалният таралеж реши, че има колега в стаята, и изскочи навън точно под дрехата на дългокосото същество.

Дългокосото същество се изплаши и стана. Косматият господин заяви на висок глас, че в стаята има таралеж.

— Моля ви, изнесете го в коридора — помоли дългокосото същество.

Господин Странски геройски и жертвоготовно хвана неморалния таралеж и без да обръща внимание на бодлите му, го изнесе в коридора. После понечи да се върне в стаята, но вратата беше затворена.

— Милостива госпожо, отворете!

— Приберете се в стаята си и се наспете — чу гласа на дългокосото създание неморалният таралеж, — вече заключих вратата. Простете, но ще бъда само ваша сестра…

И това бяха последните думи, които чу неморалният таралеж, понеже, докато търсеше на кого да излее гнева си, косматият господин го смачка на пихтия с крака си. Така за радост на всички блюстители на морала неморалният таралеж умря, падайки жертва на непристойния си копнеж.

За горделивия котарак Бобеш

Горделивият котарак се казваше Бобеш. Не знам как беше получил това име, както и не знам откъде го бяха намерили стопаните му. Котаракът Бобеш имаше достолепна осанка. Когато идваше някой на гости, той се настаняваше между госта и домакинята или на някой стол пред самия гост. Правеше така, за да може всеки добре да го разгледа, при това беше уверен, че който и да го погледне, трябва да възкликне: „Какъв прекрасен котарак!”

Да, Бобеш беше един горделив котарак.

Вярно е, че това не е положително качество, но трябва да му простим, така както му прощаваха всички в неговия дом, когато го виждаха да седи дълго време на тоалетната масичка пред огледалото.

С големите си очи той със задоволство оглеждаше отражението на хубавата си фигура. Козината му беше пухкава и нежна и котаракът Бобеш я ближеше и приглаждаше пред огледалото. Където не достигаше с език, приглаждаше с лапичка, която преди това грациозно наслюнчваше. Всички, които го познаваха, знаеха, че котаракът Бобеш е порядъчен и добре възпитан, и бяха уверени, че има добри маниери.

Щом котаракът завършваше тоалета си на масичката, седнал сред всевъзможните кутийки с пудра и шишенца с парфюм, обикновено пристигаше дъщеричката на стопаните му и го прогонваше от тоалетката, след което започваше да прави почти същото, каквото беше правил до този момент и котаракът Бобеш. Оправяше си прическата и си приглаждаше косата, само че всичко това продължаваше много по-дълго и беше свързано с разни манипулации, на които котаракът Бобеш много се учудваше. Чудеше се как е възможно всички тези предмети на масичката, които с миризмата си му напомняха поставения във ваза букет от люляк, от който през пролетта си беше похапвал от скука, да намират своето приложение.

Това бяха кутийките с пудра, с които си беше играл още като малко коте и ги беше търкалял по пода с предните лапички. Там беше и шишенцето, чиято миризма му беше добре позната. Веднъж го беше преобърнал и парфюмът от шишенцето му напръска козината, та трябваше усърдно да се ближе цял месец след това, докато изближе и последните следи от люляковата миризма. Разбира се, всичко това се беше случило по времето, когато още не беше така внимателен спрямо чуждата собственост и смяташе, че всеки предмет е играчка, която може да гони по пода.

Освен това тогава още не можеше да преценява добре дължината на скоковете си и стъпките му не бяха така чевръсти. Веднъж в младежкото си безразсъдство той скочи на шкафа и в резултат на игривата му разходка отгоре станаха жертва няколко от стъклените и порцелановите миниатюри, които бяха подредени там.

По онова време той още не разбираше напълно колко е красив. Да осъзнае красотата си му помогнаха неговите стопани, които постоянно го глезеха и му казваха „нашия прекрасен Бобеш”. А Бобеш се разхождаше с навирена опашка, отъркваше се о мебелите, после продължаваше да прави същото, преминавайки от един член на семейството към друг. И така, малко по малко колкото повече растеше, толкова по-горделив ставаше. Понякога, когато размишляваше относно любовта, която всички проявяваха към него, стигаше до извода, че е направо неоценим.

Накрая толкова се възгордя, че дори престана да се подмилква на стопаните си и на останалите човешки същества, които срещаше из къщи.

Важно се настаняваше винаги на такова място, където да го виждат всички и всички да му се възхищават, да хвалят козината му, очите му, големината му и интелигентността му.

При това със сериозен вид гледаше на другата страна, за да не си помислят тия грамадни високи създания, че по някакъв начин го интересува това, за което си говорят.

Но понякога не можеше да се овладее, когато чуеше някой да го хвали:

— Ах, този ваш Бобеш, колко е красив! Такъв котарак не съм виждала досега!

В такива моменти силното вълнение вземаше връх над гордостта и престореното безразличие, Бобеш навирваше опашка и отиваше да се отърка в краката на гостенката.

След малко обаче възстановяваше своята горделивост и високомерие и отново сядаше на някое по-високо място, гледайки с безразличие през прозореца. Представяше си колко хубаво би било, ако можеше да седне така на колоната, издигаща се отвън насред площада, за да могат хората да му се възхищават. Та какво ли е разбрал досега от този свят? Когато беше съвсем малък и пиеше само мляко, нямаше представа, че извън помещението, в което прекарваше ранното си детство (това беше кухнята), има и други, по-просторни помещения. Когато поотрасна и стана по-благоприличен, му позволиха достъп до тези нови за него помещения. А по-късно, когато гледаше през прозореца и размишляваше върху живота (тъй като котараците са и философи), той започна да копнее за обществена изява, а именно да даде възможност на обществото да му се възхищава.

Какво от това, че у дома изпъква над всички останали, че всичко се върти около него, мислеше си котаракът Бобеш, каква е ползата от всичко това, след като там, навън, се разхождат толкова много хора, които не го познават и на които и през ум не им е минавало, че тук, на втория етаж, живее един котарак, който няма равен на себе си в целия свят!

И ето че един ден след всичките тези размисли котаракът Бобеш избяга на тавана, възползвайки се от полуотворената врата на кухнята. От тавана скочи на покрива на съседната къща и се скри зад един комин, където започна да премисля какво ли впечатление ще предизвика появата му в света. Беше вечер и на небето се появи лунният сърп. Оживлението на града затихваше, от време на време от долу се дочуваше само кучешки лай. Над покривите падаше нощта. На отсрещния покрив се появи най-напред една главичка, а после — и две предни лапички. И ето че от капандурата излезе една чужда котка. Тя внимателно се огледа наоколо и хоп! — вече седеше на перваза на комина срещу котарака Бобеш, делеше ги само тясната уличка между двете къщи.

— Извинете — измяука тя към котарака Бобеш, — вие откъде сте всъщност?

„Трябва ли да й отговоря? — помисли си горделивият котарак. — Е, ще й отговоря, от мене да мине…”

— От съседната къща.

— Ах, там живееше един сиво-жълт котарак, може би сте го виждали — измяука жалостно котката. — В целия свят нямаше по-красив котарак от него!

— Ама че сте глупава! — каза с раздразнение котаракът Бобеш.

— Не можете да си представите само колко красив беше! — продължаваше плачливо да мяука котката. — Казваше се Папи. Бедничкият, изядоха го кучетата от съседната улица.

— Заслужил си го е — безсърдечно каза горделивият Бобеш. — Не познавате ли случайно и някой друг котарак?

— Познавах, драги господине, познавах един черен котарак, също живееше наблизо. Беше голям като вас, но по-красив.

— Какво?! — измяука яростно Бобеш. — Я внимавайте с кого говорите!

— О, повярвайте ми, той беше наистина много красив! — мяукаше котката. — Целият черен. Горкичкият, видях го на Никулденския панаир. Бяха го хванали, одрали му бяха кожата и бяха направили от нея чучело на дявол… Ах, мили господине, никога няма да забравя тези два прекрасни котарака. Такива котараци вече няма да се родят!

— Слушайте, глупачке — извика Бобеш, — я ме погледнете! За мене казват, че съм ангорски котарак!

Той беше застанал на върха на покрива и луната го осветяваше в цялата му красота.

— Много ви е къса козината, мили господине — каза котката отсреща, — и изобщо не ми харесвате.

— Вие сте ненормална! — сърдито измяука котаракът Бобеш. — Моята козина ли е къса? Защо ли се унижавам да разговарям с котка като вас! Я се вижте какъв сте дребосък! А козината едва ви покрива кожата, дори си мисля, че по някое време сте имали шуга!

И котаракът Бобеш ядосан скочи на съседния покрив. Зад него се раздаваха жалостивите вопли на обидената котка:

— Много се лъжете, никога не съм имала шуга, грубиян такъв!

Котаракът Бобеш бягаше все по-надалече, скачаше от покрив на покрив, после от една по-ниска къща слезе в края на улицата и хукна към града.

За последен път го видял да тича надолу един господин, който беше идвал на гости на стопаните на Бобеш.

Оттогава изчезнаха всички следи от горделивия котарак Бобеш, така че можем само да правим догадки за по-нататъшната му съдба. Две от тези догадки се приближават твърде много до истината — първо, че много хора са предубедени спрямо котараците, и, второ, че тези лоши хора дерат кожи и от горделиви котараци, какъвто беше нещастният Бобеш.

Страданията на животните

Както се разказва в гръцката митология, в древността живяло едно чудовище — получовек, полубик, — което яростно унищожавало всичко живо около себе си. Всяка година жителите на град Атина принасяли в жертва на това чудовище седем девици и седем юноши, за да го умилостивят. Така образът на Минотавъра станал символ на жестокостта. Според легендата самият Минотавър обаче бил убит и завинаги унищожен от Тезей, докато Минотавърът като символ на насилието живее и до днес сред нас своя отвратителен живот. Получовек-полузвяр — това е истинският образ на бруталния мъчител на животни.

Край реката е седнал ловец на жаби със своята мрежа, въдица и нож. В кошчето си има вече към четиристотин жабешки бутчета. Под изгарящото лятно слънце на брега се гърчат осакатените по ужасен начин животинки, лежат с часове по земята около него, оцветявайки с кръвта си пясъка и тревата, докато умрат от мъчителна смърт. А човекът, който е причинил всичко това, си седи спокойно, пуши си цигарата и се подсмива доволно, защото днес е изкарал добри парички. Една минутка блажено удоволствие, което ще изпита жадният за лакомства език на чревоугодника, е причинила продължаващи с часове страдания и страшни болки на жабите.

Етикът Харалд Хьофдинг[33] е казал: „Съчувствието към животните не само играе ролята на подготвителна школа за създаване на съчувствие към хората, но и оказва непосредствена полза, като предотвратява възникването на част от страданията в света”.

Следователно премахването на страданието е най-прекрасната цел на човешкия живот. В действителност обаче фабриките, мините, железниците и корабите всяка година вземат хиляди жертви. Хиляди загиват във войните или стенат осакатени по бойните полета.

Тук се вижда разликата между теорията и практиката. От една страна, човечеството дава на света проникновен етик, който копнее за премахване на страданията и за проявяване на любов към ближния и към животните, а, от друга — кръвожадни владетели, като Комод, Нерон, Калигула, Домициан, Луи ХI, Карл IХ, Луи ХIII и цар Иван IV Грозни. Всички тези злодеи в детството си са изтезавали и измъчвали животни. Би било ужасно да се опише например как споменатият цар Иван Грозни в невръстна възраст е изтезавал животните, като ги е оставял бавно да умират в страшни мъки, и това му е доставяло огромно удоволствие. Всички жестоки тирани като малки са измъчвали животни, а по-късно са се забавлявали с проливане на човешка кръв и рязане на човешки глави. Всяко столетие има своя Минотавър; интересното е, че тези безмилостни люде винаги са започвали своя зъл път с изтезания на животни.

В Брюксел, столицата на Белгия, се намира голяма фирма за износ на жабешки бутчета, която е собственост на някой си Льогран. В търговското помещение там идват посетители, които с интерес наблюдават как се обработват жабешките бутчета. Един работник вади от кошовете една след друга жабите, подрязва отзад тялото им, приповдига кожата, после друг работник поема извиващата се в конвулсии жаба и ловко отрязва бутчетата й, след което хвърля останалата част от трупа — повече от половината на обезобразената жаба — в други, приготвени за целта кошове. В тези кошове осакатените жабешки тела се гърчат цели часове. Синът на собственика на фирмата — Франсоа Льогран, който е израснал сред това отвратително производство, придоби тъжна слава заради гадостите, които вършеше в Африка като сержант от белгийската армия в Конго, където със зверска наслада заповядваше за назидание да се отсичат ръцете на чернокожите.

Твърде малко внимание се обръща на факта, че изтезанията на животни влияят много силно върху психическото състояние на човека и че в дадена ситуация в него много лесно могат да се задействат зверски склонности.

Лошото е, че много често се забравя за това при възпитанието на децата.

Оставяме подопечните ни деца още от съвсем малки да ловят и да убиват комари, мухи, да късат краката на паяци и дори ги насърчаваме да мачкат с крак гъсеници, червеи и буболечки. Когато котката окоти повече котенца, казваме: „Франтишек, иди да ги удавиш в реката”. И Франтишек радостно отива да свърши тази работа. Друг път, ако кучето не го слуша, защото Франтишек не го оставя на мира, му казваме: „Я го натупай едно хубаво!” И Франтишек охотно натупва кучето. Повечето родители нехаят, че децата им ловят със сакче пеперуди, хващат птици, обират им гнездата, ловят жаби и правят с тях отвратителни неща (например надуват ги със сламка като балони) или късат опашките на гущерите. Да, възрастните се смеят, когато дечурлигата завързват тенекия на опашката на кучето или надяват черупки от орехи на лапичките на котката. Има родители, които разрешават на децата да убиват къртици и таралежи. Естествено, детето според тях трябва да умее да лови риба с въдица, а също и да коли гълъби, кокошки и гъски. Майката не може да заколи птицата, но смелото момче с удоволствие ще замести майка си в това дело. А после запленено ще наблюдава как колят прасето по Коледа. В детската му душа напира копнеж поне веднъж да може така да наръга някое прасе. В него расте чувството на сила и мощ. Детето загрубява, става побойник. Е, не е задължително възпитаните по този начин деца да станат убийци, но със сигурност в такива хора лесно могат да се зародят кръвожадни помисли. Историята на криминалистиката изобилства със случаи, когато онези, които са измъчвали животни в детската си възраст, за жалост наистина са се превръщали в убийци на хора по-късно. Но по принцип повечето от тези мъчители остават на първоначалната степен на бруталност, а именно — липсата на всякаква милост към животните.

Съдбата на животните е наистина ужасяваща. Помислете само за милионите мухи, чиито крила и крака са били откъснати от момчета и момичета по време на развитието на детската психика. Помислете за милионите паяци, чиито крака са били откъснати, за да се полюбуват децата на конвулсивното им „косене”. Помислете също така за мъките на пеперудите, забодени живи с карфици. Или за милионите торни и дъждовни червеи, които годишно ги набождат за стръв на въдичарските куки. Готвачките почистват люспите на живи риби, добродушни домакини смъкват кожата на живи змиорки; на раците, докато са живи, се измъква „чревцето” и после пак живи се пускат във вряща вода, където се варят, докато се зачервят. А дивечът, преследван до смърт в горите? Гълъбите, стреляни като живи мишени за удоволствие? Човекът, който се има за гастроном, изпраща стридите на онзи свят, като ги гълта живи!

А какво да кажем за безкрайните мъки на впрегатните животни — конете, говедата, кучетата, които теглят товари? Или за нещастните пойни птици, чиито очи биват изгаряни, за да се изявят печалните нотки в песента им? Щом едно животно попадне под властта на човека, то започва да понася неимоверни страдания.

Повечето хора не чувстват някакво задължение спрямо животните. По всичко изглежда, че човекът наистина е зло същество. Влиянието, което оказва днешното общество на подрастващите, е много странно. Защото обществото използва красиви думи и възвишени наставления, но самото то дава лош пример за себе си. Проповядва любов, а се отнася безмилостно и към хората, и към животните. Въпреки всички красиви думи бруталността си остава.

Народи като китайците например, чиято култура е изостанала с векове назад, както и някои диви племена, се отнасят много по-добре към животните от нас, които претендираме за напредничава култура.

Варварите не са организирали борби с бикове като испанците. Това различие между диваците и културните народи не се е променило през хилядолетията. По времето, когато Древният Рим достигнал върха на развитието на своята цивилизация, по арените там се устройвали битки на гладиатори с хищни зверове. Неговите граждани наричали варвари галите, които, макар и да нямали свои Овидии и Вергилии, не изтезавали животните, както правели образованите римляни. Какво да кажем за „триумфа на интелигентността”, както доктор Пийбоди[34] иронично нарекъл вивисекцията. Читателят ще бъде потресен, ако прочете някое описание на това ужасно изтезаване на живи същества, които учените бавно и напълно съзнателно разрязват.

Нима наистина в човешката душа се крие стремеж към причиняване на болка?

Нима никога няма да дойде промяна и животните вечно ще бъдат измъчвани? Няма ли някога тази човешка душа да се облагороди?

Как музиката въздейства върху животните

Безспорно днес за всеки е смехотворно твърдението на философа Декарт — основателя на догматично-рационалистичната философия, умрял през 1650 година. Той оставил след себе си едно свое учение за животните, в което ги представя като същества, на които липсва мислеща душа. Според него при животните всичко се извършва механично, те са нещо като живи машини, без всякакви чувства, дори не усещат никакви болки. Също така остарели са възгледите на Волтер, който е смятал човека за смеещо се животно. Не по-малко погрешни са възгледите на философа Хердер, според когото сред цялото творение единствено на хората е дадена способността да се разбират помежду си. Днес вече е ясно, че и това твърдение е несъстоятелно, тъй като много от представителите на животинското царство имат начини да се разбират помежду си, а съществуват и животни, особено от домашните видове, които могат да разбират човешката реч. Но освен това животните разбират един език, който е разбираем за всички народи, един международен език, който може да изрази и най-нежния душевен трепет и който така силно може да въздейства на чувствителната душа. Да, животните разбират езика на музиката.

При това, както и при хората, при животните се срещат много и разнообразни видове слушатели на музика. Има животни, на които напълно липсва музикален слух, или пък животни, за които тоновете на музикалната стълбица са доста разбъркани. Сред животните ще намерим страстни почитатели на класическата музика, привърженици на старата музикална школа, но също и почитатели на Вагнер или на валсовете на Щраус.

Това зависи най-вече от темперамента на отделните животни.

Още древният Омир ни описва как един делфин послушно отнася на гърба си по морските вълни старогръцкия тенор Арион. Явно този делфин бил така възхитен от пеенето на Арион, както са възхитени почитателите и почитателките на някой известен съвременен тенор; те разпрягат конете от файтона му и сами се впрягат в него, за да теглят любимеца си по улиците на града, съпровождани от възторжените викове на тълпата.

За съжаление — защото това може да направи лошо впечатление на много любители на музиката — всички посетители на зоологически градини, като например Берлинската, са принудени да признаят, че музиката най-добре се възприема от магарето и прасето. Тези две животни направо обожават музиката. Особено прасето. Когато слуша музика, то направо поглъща звуците, святка с очи, рие с крак земята, накратко — истински музикален ентусиаст.

След откриването на грамофона бяха направени безброй експерименти с цел да се установи как влияят музиката и пеенето върху животните. Чрез тези експерименти се постигна значителен напредък в познанието на психиката на животните и с голяма точност се установи как въздейства музиката върху отделните видове животни.

Най-съвременните експерименти в тази област бяха извършени в една голяма американска зоологическа градина и имаха твърде интересни резултати.

Грамофонът се пренасяше от една ограда или клетка към друга, като се следеше какво психическо въздействие оказва музиката върху отделните животни.

Експериментите със змии завършиха с пълно фиаско. Змии, които биват довеждани до екстаз от пищялките на индийските факири, оставаха напълно равнодушни към звуците на грамофона. Оттук става ясно, че това издигане и поклащане на змията под звуците на музика не е нищо друго освен резултат от старателна дресура.

За разлика от това звуците на грамофона оказаха необикновено силно въздействие върху слоновете. Те започнаха да повдигат хоботите и ушите си в такт с музиката, а един любопитен млад слон дори пъхна хобота си във фунията на грамофона, за да изследва кой всъщност пее от там.

Интересна беше реакцията на тигъра, когато за първи път видя и чу грамофона. Това беше грамаден бенгалски тигър, който отначало с подозрение гледаше непознатия предмет и с ръмжене отстъпваше назад, но след малко започна приятелски да маха с опашка и под приятните звуци, излизащи от грамофона, започна да се въргаля по земята, мъркайки като котарак. Когато музиката спря, тигърът също престана да се въргаля. Когато отново пуснаха грамофона, тигърът повтори играта си.

Необичайна гледка представляваха и бизоните. Изпънати и с високо вдигната глава, те се заслушваха неподвижно в музиката като истински познавачи и от време на време се приближаваха все по-близо до грамофона.

Много животни, като например лъвовете и камилите, изпълняваха различни подскоци, докато слушаха музика. Други пък се опитваха да сътрудничат на музикалното изпълнение, както правеше еленът, който „пригласяше” на грамофона, ако може така да се нарекат особените звуци, които издаваше, заслушан в музиката.

Вълците и кучетата виеха. При кучетата това не бива да ни учудва, тъй като поради вековните си контакти с хората те са станали твърде нервни.

Кафявата мечка ръмжеше под звуците на музиката — но дали това беше приятелско или враждебно ръмжене, не можеше да се прецени. Горките мечки! Те изобщо не се въртяха, нито танцуваха, докато слушаха музика; на тези неща ги е научила единствено човешката жестокост с помощта на нажежена ламарина, а не чрез звуците на гъдулката.

При експериментите в една зоологическа градина най-смешно се държаха орангутаните. Точно както едно малко дете разглежда куклата си, така и те със същото любопитство подложиха грамофона на обстоен преглед. И след като маймуните с такава любов слушат музика, не бива да се учудваме на най-новите открития на естествоизпитателите, според които човекоподобните маймуни притежават известна способност да пеят.

И именно човекоподобният гибон наистина може да изпее цяла октава в полутонове също като нас, хората, но само когато е влюбен.

Така че Рихард Вагнер е бил прав, когато е казал: „Колко добре можем да разбираме духа на музиката, когато обичаме! Любовта сама по себе си е музика”.

Затова и гибоните пеят своите октави на любимите си.

Любопитни факти из света на животните

Лама. Спада към най-чистите животни и трупа изпражненията си на купчинка, която грижливо покрива с пръст. Тя постъпва така, докато малката купчинка се превърне в голям куп, от който впоследствие туземците се снабдяват с гориво, така оскъдно по тия места.

Бяла мечка. Тя е най-издръжливият бегач в света. Освен това умее и да плува, въпреки че не може да се сравнява в това отношение с тюлена. Ето защо, за да не хаби напразно пот, когато тюлените са на сушата, тя отрязва пътя им за отстъпление към морето и така те се превръщат в лесна плячка. Бялата мечка не е така опасна, както твърдят за нея, тъй като страни от хората и бяга от тях. Само когато я ранят, тя се защитава отчаяно.

Леопард. Много лесно може да бъде ослепен. Трудно бяга и живее в усамотение. Не се плаши от огъня както други хищници от род Котки. Нежен съпруг и баща. От хищните котки е най-интелигентен.

Лъв. Когато тръгне на лов, започва да реве, но не, както може да се помисли, от великодушие, ами за да уплаши животните, които е намислил да вземе за плячка. Не умее да се катери и изобщо не може да се прехвърля през високи огради. Зрението му е слабо. Когато го ранят, хапе раните си. Може да бъде прогонен с огън. Периодично мени начина си на живот: ту живее сам, ту пък се движи в групи. Рядко успяват да го хванат в яма. Ако с един скок не успее да повали жертвата си, в случай че не е ранен, се оттегля. Предпочита сланината пред месото. И накрая, нещо за нашите прелестни читателки. Лъвът повече се поддава на укротяване от красиви укротителки, отколкото от укротители мъже. Твърде галантен е.

Мандрил (червенобузест дуран). Един от най-интелигентните павиани е мандрилът, забележителен с обичта си към униформите и същевременно с необикновения си страх от мъже с дълги мустаци. Към жените изпитва силна любов и много от мандрилите в зоологическите градини са известни с това, че са се влюбвали в дъщерите на пазачите си.

Мечка. Самотно животно, което не понася компаниите. Зрението й отслабва при мъгла и това я вбесява; когато човек я удари в муцуната, тя изпада в несвяст, лесно може да ослепее; повече се поддава на укротяване от жени, отколкото от мъже. Не обръща внимание на разни трупове и мърши и е лош баща.

Пеперудите имат необикновено развито обоняние. От доста далеч долавят уханието на любимите си цветя, при които долитат, без да държат сметка за разстоянието.

Мишка. Когато кракът й попадне в примка, тя се освобождава от плен, като прегризва въженцето и избягва. Полската мишка много трудно може да бъде отровена. Змийската отрова не действа на полските мишки.

Прилепи. Нападат фенерите, от които струи неприятна за очите им светлина. Търпимост проявяват само по отношение на виолетовата светлина. Зелената светлина им прави поразително впечатление. Изпадат в уплаха и се разтреперват. Червената светлина ги довежда до ярост. Обикновената светлина на лампа или светлината на огъня увеличава яростта им и много често в такова състояние прилепите политат в огъня.

Жълъдници. Който е минавал зимно време през смръзнала се гора, често е бил изненадван от груби свадливи звуци, издавани от птици, които изглеждат възбудени и се държат на почетно разстояние от пътника. Лятно време обаче те дори не могат да бъдат забелязани в листака на дърветата. Птиците се наричат жълъдници. Жълъдникът е лисицата между птиците, кокетният рицар на клонака, красив и умен и както се полага, духовно събуден, брутален и нагъл по отношение на слабите и жалък страхливец по отношение на силните. От много отдавна се слави като жесток обирник на чужди гнезда. Брем го нарича „ангела на опустошението”. Въпреки че последвалите по-късно наблюдения не са потвърдили по неоспорим начин вредността му, все пак е уместно да се ограничи пребиваването на тази красива птица в горите и изобщо да не се търпи присъствието й в градините, ако искаме да се наслаждаваме на птичите песни. Жълъдникът се отличава със странната си привичка есенно време да събира жълъди, шикалки и други горски плодове, с които се запасява, като ги заравя под горския мъх и в специални дупки в земята. С присъщото си лекомислие жълъдниците забравят за скривалищата си и по такъв начин се превръщат в неволни радетели за подновяването на горите, защото от струпаните семена напролет израстват млади горски дръвчета. Особено впечатление прави неприятният им крясък, който при доближаване до тях се превръща в истинско ругателство, псуване и кълнене. Въпреки това те издават и приятни звуци, тъй като притежават немалък талант да имитират пеенето на другите птици. Често могат да се чуят жълъдници, които викат като горски ястреб, а малко след това запяват като червенушки с нежни меланхолични тонове. Младите жълъдници, отгледани в клетка, ни веселят като истински уличници, тъй като се научават да свирят с уста разни сигнали, а и да подвикват с думи.

Китайски пеещи мишки. Без съмнение никой няма да се залови да превъзнася китайците като особено музикален народ. Музиката, която произвеждат те, е от такъв характер, че са необходими здрави нерви, за да може европейското ухо да понесе китайската музикална продукция. Китайците обаче обичат и по-деликатна музика, тъй като отглеждат в домовете си особен вид дребни мишки, които писукат доста мелодично. Тази музика — „пао линхе”, или „букет от мелодии”, както казват китайците — е твърде приятна за китайското ухо и колкото повече такива мишки писукат в домакинството на един китаец, толкова повече той се гордее със своите певци, а след като те остареят и престанат да „пеят”, китаецът погребва „букета от мелодии” с подобаващата се почит в стомаха си, тъй като месото на тия певци било твърде вкусно.

Човекоподобната маймуна Диана. Тук е уместно да се кажат няколко думи за целувките. Би трябвало да се разпрострем твърде нашироко, ако искаме да изброим различните възгледи за целуването и да споменем и да констатираме различните други прояви, които заместват при някои народи целуването. Мястото, с което разполагаме, не е достатъчно, за да изброим и да опишем случаи, като триенето на нос о нос, взаимното изплезване на езиците при тибетците и други подобни. Така ще стигнем до въпроса, по какъв начин изявяват любовта си животните. Кучето и котковидните хищници например лижат ръцете на господарите си, значи можете да си представите за какъв прогрес говори фактът, че шимпанзето Диана — собственост на госпожа Харлин, съпруга на известния английски търговец на животни, целува господарката си в устата, проявявайки пълно разбиране за красотата на целувката. И това не е само механично, престорено целуване, в тези случаи проговаря душата на човекоподобната маймуна, която в пълна мяра се отдава на притегателната сила на устните.

Най-големият хищник в света безспорно е бил тиранозавърът, чийто скелет, намерен от професор Браун южно от Глазгоу, в Монтана, се съхранява днес в залите на Природонаучния музей в Ню Йорк. Това грамадно създание е най-големият хищник, живял някога на Земята. Бил е дълъг четирийсет стъпки, зъбите му са достигали до четири стъпки на дължина и са били много остри. Една част от скелета му е била намерена в пясъчникова скала, втората част — в по-долния аспиден пласт. Няма жив хищник, който би могъл да се сравни с това праисторическо месоядно животно. Лъвът и тигърът ловуват обикновено само средно големи тревопасни и не обръщат никакво внимание на дебелокожите, като носорога и слона. Ситуацията през периода креда, през който е живял тиранозавърът, е била различна. Тиранозавърът, въоръжен със страшните си зъби, е можел да напада с успех и най-големите тревопасни. Големината му надвишава ръста на всички праисторически животни. И най-големите тревопасни през този период без съпротива са ставали жертва на тоя страхотен хищник.

Какво може да се получи от човека. Човекът, както е казано в Библията, не е нищо повече от прах. Но от какво се състои този прах? Един известен английски химик, който подложил на анализ човешки прах, установил, че човек със среден ръст съдържа в себе си същите вещества, от които се състои яйцето, и то в такива количества, че от него биха могли да се получат хиляда яйца. Във всеки от нас има толкова кислород, водород и въглеводород, че с тях би могъл да се напълни един голям балон, който да вдигне човека във въздуха. С произведения от човека светилен газ би могло да се осветява в течение на цяла една нощ улица с дължина петстотин метра. Ако въглеродът, който се съдържа в човека, се превърне в графит, от един човек биха могли да се произведат седемстотин и осемдесет дузини молива. От желязото в нашата кръв биха могли да се изковат седем подкови. Тялото ни съдържа освен това шестстотин грама фосфор, от който биха могли да се произведат осемстотин и двайсет хиляди кибритени клечки или пък да бъдат отровени петстотин души. Освен това нашето тяло съдържа шест килограма мазнина, от която биха могли да се излеят шейсет качествени свещи. Тялото ни съдържа и двайсет чаени лъжички сол.

Утринни упражнения с тигър. Физкултурата е много здравословно нещо и всеки от нас може да си избере най-подходящия начин да прави физкултура и най-подходящата система за упражнението й. Ето защо в атлетическите кръгове напоследък силно привлече вниманието физкултурната система на главния редактор на настоящото списание Ладислав Хайек, който всяка сутрин се хваща на класическа борба с един голям бенгалски тигър. Отначало, разбира се, след подобна борба той чувстваше известна отпадналост, но днес, след като вече продължително време всяка сутрин се е подлагал на това физкултурно лечение с тигъра, то вече никак не го уморява. Тази физкултурна система оказва влияние и за избистряне на мисълта и както уверява господин Ладислав Хайек, той винаги има твърде приятното усещане, когато смъква тигъра от плещите си. Не ни остава нищо друго, освен да препоръчаме горещо тази физкултурна система на всички, които проявяват интерес към мъжествения спорт.

Заразеният шаран. Страстният рибар господин Бенке уловил тези дни в пролетните води на Вълтава особена риба, за която твърди, че е шаран, прихванал странна зараза. Шаранът по негова преценка бил на около петдесет и четири години, обрасъл с мъх, сплескан, под влияние на заразата крайниците на тялото му били окапали. Въпреки това бил много пъргав и чевръст във водата, така че господин Бенке едва успял да го хване на въдицата си и с големи усилия да го измъкне на брега. Господин Бенке е известен рибар, запознат с различни видове енциклопедии, така че е напълно изключено да има грешка в изводите му за забележителната риба; затова ние бяхме принудени да се присъединим към мнението му, че шаранът е заразен. Остава само да се обясни от какво е заразен шаранът.

Изложба на кучета

Минава седем. Посетителите вече са си отишли и кучетата са пуснати на воля. Те се разхождат, душат се едно друго и споделят интимните си тайни.

Черният кралски пудел към бялото пуделче: Колега, забелязахте ли оная руска хрътка Москал, дето тъкмо сега подушва мопса Ришка? Не ви ли се струва, че не й е много весело?

Белият: През нощта я чух да плаче и да се вайка: „Какво съм им направила, че искат да ме продават?!”

Черният: Такава е орисията на повечето от нас. Вчера мопсът Ришка ми каза, че нашите господари ни показват тука само заради парите. Това е публична тайна.

Белият: Искат да получим медали, та да могат после да ни продадат по-изгодно. Мислите ли, че ще се зарадвам на такъв медал, колега?

Черният: Поне малко ще се зарадвате. Получавали ли сте някаква награда досега?

Белият: За пръв път ме водят на изложба. За пръв път съм тук и не познавам никого освен вас. Помните ли къде се видяхме за пръв път?

Черният: Да. На улица „Житна”. Вие се бяхте спрели до някаква каца със сини сливи, но не успяхте да направите нищо. Оня чичка ви ритна, вие се затичахте и внезапно ме видяхте. После играхме на гоненица и в някакъв вход ви показах как мога да „служа”. Вие не можехте, но опитахте и ви се удаде доста добре. След време ми разказахте как сте учудили всички у вас.

Белият: Да, бяха невероятно смаяни. Щом слугинята ме намери и ме заведе вкъщи, веднага се вдигна страшна олелия, защото всъщност аз се забавлявах с вас от сутринта чак до тогава, когато у нас започва да ухае страшно хубаво. Трябваше да бъда наказан и от отчаяние се изправих на задните си крака. Като видя това, господарката ми събра всички в къщата, аз продължих да „служа” и получих захарче. А малкото момиченце даже ме прегърна. И аз разбрах, че ако стоя така, всичко ще свърши добре за мен, и това ме поквари. Съвсем откровено ви казвам. Научих се да крада. Отначало откраднах един кренвирш. Хванаха ме и аз направих стойка. Простиха ми. После изядох парче пържено пиле. С него обаче нямах никакви неприятности, защото и слугинята отмъкна част от пилето и господарката я хвана. Мойта кражба мина за сметка на слугинята и докато й четяха морал, аз подскачах наоколо и въртях радостно опашка.

Черният: Трябва да ви кажа, че и аз бях започнал да крада. Но след като веднъж откраднах парче солена селда, ми мина. Характерът ми се възвърна. На вас също ли ви се връща характерът?

Белият: Засега не, колега. Тъкмо преди да ме изпратят на изложбата, си присвоих една филия с масло и мед. Сигурно е доста неприятно да ти се върне характерът.

Черният: За това е необходима много силна воля. Отначало не излиза нищо, но накрая, като се решите на това, ви се възвръщат и угризенията на съвестта.

Белият: Какво е това „съвест”, моля?

Черният: Ами страхувате се да не ви бият!

Белият: Значи имам съвест. А забелязахте ли, че мопсът Ришка ни слушаше?

Черният: Внимавайте с него! Опасен интригант! Знаете ли какво стана завчера? Нали познавате леонбергера Марко? Той завързал някакъв разговор с Ришка и съвсем необмислено споделил, че има краста. Мопсът побъбрил още малко с него, после отишъл при другите и разправял на всички за крастата на Марко. Сега всички избягват Марко и го презират. Ето, вижте как му се ще да размени поне една дума с някой. Сега отиде при добермана Мирза. Чуйте как ръмжи господин доберманът! И отвръща глава. Хич не се чудете защо Марко вие през нощта. Трябва да му е много мъчно, че никой не му говори и всички се гнусят от него. Хайде да отидем там…

Леонбергерът Марко към белия пудел: Благодаря ви, че искате да ми правите компания с черния ви колега. Ама сигурно не знаете какви ги дрънка за мен мопсът Ришка… О, знаете и не се гнусите от мен! А може би и вие сте страдали от краста?

Белият пудел към черния: Този господин ни обижда! Изобщо не се чудя, че никой не ще да разговаря с него.

Леонбергерът: Сигурно и вас са ви стригали и са ви мазали със сапонатен спирт?

Черният: Простак!

Белият: Безсрамник! (Отдалечават се.)

Черният: Както виждате, с него не можеш да се разбереш с добро. Сега ми става ясно защо преди малко булдогът Робур му каза: „Още само една дума, и ще ви ухапя!” и защо вчера нюфаундлендът Рек едва не скочи върху него.

Белият: Кой е този Рек? Оня там отзад, дето е застанал срещу белия шпиц ли? С тоя нюфаундленд също никой не говори и той е принуден да потърси за самохвалствата си някой по-наивничък, та да му повярва. На всички разправя, че бил измъкнал от водата сто и петдесет човеци. Първия ден говореше само за двама души, за три дни те станаха сто и петдесет. Трябваше да видите как се разбесня той, когато санбернарът Варга го упрекна, че лъже. Там бяха и фокстериерът Джак, и ерделтериерът Цезар. После цялата изложба приказваше само за това. Санбернарът Варга му казва: „Е, и кога сте спасили последния си удавник, приятелю?” — „Ау, ау — отговаря му Рек. — В деня преди да дойда тук. Пардон, извинете, тогава извадих десетте човеци”. — „И как се случи това?” — „Ами падна един мост”. — „Къде падна?” — „Край Нератовице”. — „Че там няма никакъв мост!” — „Как така няма?! — вдигна пара Рек. — Има, даже три. Като се срути първият, спасих петнайсет човеци, като падна вторият — само осем, пък като падна и последният — едва десет”. И тогава санбернарът Варга му пошепна уж на ухото, ама доста височко: „Винохради, улица „Пухмайерова” № 15”. Рек си подви опашката и се измъкна, а санбернарът излая силно, така че всички да го чуят: „Приятели, тоя лъжец цял живот не си е подал носа от Винохради!” За случая е информирано вече и полицейското куче вълча порода Рутка. Говори се, че нюфаундлендът ще бъде арестуван за измама. Виждате ли господин Рутка? Тоя, дето говори с добермана Мирза и с ерделтериера Цезар. А онзи с бялата яка е шотландско овчарско куче — господин Скот. Той винаги се мъкне след тях, пък те си правят майтап с него. Той обаче не се усеща и смята, че от него също ще излезе добро полицейско куче. Винаги му се ще да им вземе акъла с нещо. Веднъж им беше разправял, че хванал един крадец. „И как го хванахте, господин Скот?” — попитал го Рутка. „Ами тичах подире му”. — „А какво беше откраднал?” — „Една огнеупорна каса”. — „И дълго ли го преследвахте?” — „Цял ден бягаше от мене”. За тая лъжа го бяха изпохапали целия, ама той продължава да се тътри подире им. Веднъж някой му казал, че когато преследва крадец, предварително трябва да подуши много добре всичко наоколо, па макар и това да е само някоя захвърлена кибритена клечка. Оттогава Скот непрекъснато носи в зъбите си една изгоряла клечка кибрит, намерена кой знае кога, и само я души. Голям смях пада с него, а той не разбира нищо. Души всичко, което му попадне, и скимуца, за да се прави на много важен.

Черният: Що за птица е оня там, булдогът джудже, дето седи надут и не забелязва никого край себе си?

Белият: Имате предвид оня, дето си е вирнал крака и се ближе отзад ли? Някакъв аристократ — Ханс фон Клайнбулдогиен. Пълен е с прадеди. (Навежда се и шепне на черния.) И с бълхи също.

Историята на прасето Ксавер

Прасето Ксавер го хранеха с меласов фураж. Управата на имението го беше нарекла Ксавер в чест на правителствения съветник професор Ксавер Келнер от Мьокер, един от челните авторитети на полето на науката за хранене на животните. Знаменитият учен беше автор на следното дълбокомислено изречение: „При положение че резултатите от употребата на меласата като фураж са блестящи, за което говори моят опит, никой друг фураж не заслужава такова внимание, както това местно средство”.

То понасяше великолепно и на прасето Ксавер. От ден на ден Ксавер ставаше все по-дебел и след като заровеше зурлата си в меласовия фураж и си пийнеше хубаво млекце, философстваше във великолепната си кочина за удоволствията на светския живот. От време на време идваше да го посети собственикът му граф Рам, който му казваше:

— Ще ви пратим на изложба, мойто момче. Хранете се, както трябва, за да не ме посрамите.

Понякога идваше и госпожа графинята и със сияещи очи възклицаваше:

— Ах, колко голям и колко снажен е моят скъп Ксавер.

А когато се разделяха с него, и двамата извикваха:

— Лека нощ, приятелю, спете сладко!

Прасето Ксавер примигваше след тях с очи, изпълнени с нежност, и така хубаво грухтеше, че графинята се обръщаше към своя съпруг:

— Когато чувам нашия Ксавер, започвам да вярвам в преселението на душите.

При него идваха и специално поканени гости, които изказваха удивлението си от достопочтеното прасе на френски, немски и английски език и му правеха снимки за спомен.

Прасето беше розово като окъпано бебче и около шията му имаше огромна кадифена панделка, завързана винаги най-кокетно.

А джентълмените, аристократите, приятелите на графа убедено заявяваха:

— Драги графе, вашият Ксавер положително ще получи първа награда на изложбата.

По случай рождения ден на госпожа графинята между другото нежният съпруг й подари Ксавер. И така, прасето стана нейно, само и напълно нейно, нейно завинаги. И заради него графът бе награден с такава пламенна целувка, сякаш беше подарил на жена си прекрасен глиган, а не спокойното дебело флегматично прасе.

Щом Ксавер стана собственост на графинята, бяха взети още по-големи хигиенни мерки за здравето му. То бе преместено в специално помещение, за което предварително беше установено със сигурност, че съдържа предостатъчно въздух. Прасето имаше своя баня, свой ватерклозет, обзаведен с присъщия на графския род вкус. Навсякъде бяха окачени термометри и икономът Мартин получи нареждане да мери температурата на водата и млякото, предназначени за Ксавер. Градусите бяха точно определени от ветеринарния лекар. Не биваше да се допусне високопоставеното прасе да простуди стомаха си, та то можеше да получи хроничен гастрит и погледът му да стане тъжен, при което графинята толкова би плакала.

И така, Мартин мереше температурата на напитките и според случая даваше да ги изстудяват или затоплят.

Накрая прокараха на прасето и електрическо осветление и го научиха да спи на дюшеци, разбира се, предварително дезинфекцирани. Прасето Ксавер приемаше благосклонно всичко това и от ден на ден ставаше все по-дебело. Един ден графинята дойде със своя съпруг да посети любимеца си. В този момент Ксавер пиеше доброкачествена кладенчова вода, бактериологичният анализ на която показваше нула процента вредни бактерии, затова пък химическият й анализ сочеше присъствието на известно количество полезен за здравето железен окис, комбиниран с въглена киселина, извънредно важни за прасето.

По навик графът сложи термометъра във водата и не можа да повярва на очите си. Вместо предписаните осем градуса Целзий температурата на водата беше седем и половина! Графинята пребледня. Това не беше възможно, освен тоя негодник икономът да не беше премерил температурата.

С общи усилия те откъснаха Ксавер от водата, като му обясниха, че може да простуди вътрешностите си. След това покриха съда с капак и възмутени се втурнаха в жилището на иконома.

— Ти премери ли температурата на водата за Ксавер бе, негодник! — гръмогласно извика графът на Мартин.

Мартин посочи леглото край прозореца:

— Ваша милост, момчето ми е тежко болно, има температура, трябваше да му дам да пие!

— Ха! Аз те питам — мери ли температурата на водата, която си дал на Ксавер да пие?

— Забравих, ваша милост, момчето ми е тежко болно, давам му да пие вода, главата ми се мае, не знам какво да правя.

— Значи така, а — развика се нервиран графът, — така значи изпълняваш задълженията си, пет пари не даваш за това, което е наредил господарят ти, а, лентяй с лентяй, и си правиш каквото ти кефне?! Незабавно да си събереш партушините. Уволнен си. До довечера да те няма, иначе ще наредя да те изхвърлят заедно с момчето.

— Ама че пасмина! — добави графинята.

Още преди да настъпи вечерта, икономът Мартин закла прасето. Повиканият ветеринарен лекар можа да констатира само смъртта му. Графинята едва не се побърка от мъка и припадна. Икономът Мартин бе арестуван и полицаите му сложиха белезници, а болният син на убиеца беше изхвърлен на улицата.

В печата след това се появиха съобщения от тоя род: „Зверско деяние. Икономът Мартин от имението на известния кавалер граф Рам е уволнен заради нехайство. За да си отмъсти, той заколва прасето на графа — един рядък екземпляр. Звярът убиец е предаден на съда. Говори се, че е атеист. Ако мълвата се потвърди, това ще бъде доказателство, че който не вярва в Бога, е способен на най-голяма жестокост”.

Три месеца Мартин стоя в предварителния арест, където прояви упоритост и не ходеше на църква. По време на следствието бяха разкрити някои тъмни петна в биографията му. Така например преди петнайсет години той бил осъден на двуседмичен затвор заради участие в непозволено събрание. Тоя негодяй не пожелал да напусне събранието, въпреки че бил предупреден от главния съдебен инспектор. Още в тая му постъпка се проявява в зародиш жестокият му характер. По-късно за втори път е осъден на тридневен арест заради възгласа: „Ах, вие, качулатите!”[35] Още едно доказателство за неговия закоравял, отмъстителен характер.

Прокурорът сполучливо се възползва от всички тези подробности и грехове на обвиняемия. Той много умело изтъкна престъпните наклонности на обвиняемия в миналото и изрази твърдото си убеждение, че ако вместо прасето Ксавер в момента на престъпното му изстъпление му се е бил изпречил графът, то обвиняемият би го заклал като прасе. Задачата на защитника не беше лесна. Миналото не беше възможно да се заличи, а болното дете беше твърде романтично и не твърде убедително смекчаващо вината обстоятелство.

Видът на бедната госпожа графиня, която присъстваше в съда като свидетелка, беше потресаващ. Като видя кадифената панделка, оставена на масата пред председателя на съда, тя не можа да се сдържи да не заплаче.

— Познавам я — отговори тя на въпроса на председателя, — познавам я, тя принадлежеше на моя скъп Ксавер, чиито кости са погребани в градината на замъка под една клумба лилии.

Обвиняемият, без да произнесе нито дума на разкаяние, се призна за виновен и бе осъден на шест месеца строг тъмничен затвор заради извършеното престъпление — злоумишлена повреда на чуждо имущество. Но това не е всичко. За да бъде удовлетворена в пълна мяра справедливостта, междувременно умря и синът му, тъй като Бог забавя, но не забравя. А прасето Ксавер почива тихо под белите лилии, сред които има паметник с надпис: „Тук спи нашият Ксавер, животът на който бе отнет от ръката на убиеца Мартин, осъден на шест месеца строг тъмничен затвор, утежнен с шест дни пост. Ксавер беше погребан на осми май 1907 година на възраст една година и половина. Лека му пръст”.

От панделката на покойното прасе Ксавер граф Рам си уши вратовръзка, която носи всяка година в деня на убийството на благородното животно…

Нещастен случай с котарак

Веднъж в разговор господин Хустолес каза на своя съсед Кършичка:

— Няма що, бива си я вашата партия! Спаси ли се някой нехранимайко от бесилото, веднага отива да подкрепи програмата й.

А господин Кършичка заяви:

— Пак ще си поговорим вас, господин Хустолес.

Освен политическата си прозорливост господин Хустолес притежаваше и голям черен котарак, който обикновено седеше на прага на бакалницата му. Този котарак се радваше на общи симпатии в близката околност и кварталците го уважаваха заради енергичното държане и заради оптимизма му, който, както е известно, е половин здраве; освен това котаракът беше уважаван заради добрия му нрав и никога никому не би минало и през ума, че това забележително животно може да има неприятел в квартала.

Такъв обаче се намери в лицето на господин Кършичка, който след известната политическа свада с господин Хустолес каза на осемгодишния си син Йозеф:

— Пепичек, щом видиш черното чудовище на оня идиот Хустолес, го настъпи по опашката.

Кое дете не би изпълнило с радост такава възвишена поверителна мисия? Пепичек отиде, настъпи опашката на котарака и в добавка така го наплю, че сърцето на една стара жена отсреща щеше да се пукне. След това избяга. В първия момент котаракът не можа да разбере какво става, но след като помисли, направи заключението, че това, което е извършило момчето с него, му е причинило болка и че водата, която е издухало от устата си върху него, е била неприятна. До вечерта той стигна до мисълта, че случилото се е било унизително…

Котаракът реши да се пази от момчето.

Заради храброто му поведение Пепичек получи един крайцер от баща си, който му обеща още един, ако продължава да се държи така, тъй като в лицето на котарака господин Кършичка виждаше цялата враждебна нему политическа партия — нали котаракът беше собственост на политическия му противник!

Следователно Пепичек настъпваше опашката не само на котарака, но и на цялата враждебна политическа партия и плюеше не само котарака, но и всички политически привърженици на тая партия, на един от членовете на която принадлежеше черният котарак.

Пепичек весело се впусна в политическа борба.

Котаракът седи пред вратата и изглежда, че спи. Наблюдателите обаче се мамят. Котаракът само се преструва. Никой не бива да му се сърди за това, защото той не е ходил на училище и не е научил колко голям грях е преструвката… Та котаракът най-невинно се преструва на заспал и Пепичек го настъпва по опашката и плюва върху главата му. В същия миг обаче котаракът скача и ухапва Пепичек по крака. Започнал веднъж, той продължава да съска, покатерва се по Пепичек, дращи го с ноктите си, пръска слюнки наоколо, ръмжи, накрая го ухапва и по ухото, слиза от Пепичек и като се отдалечава важно, с вирната опашка от ревящото момче, сяда доволен пред прага на дюкянчето на своя господар и дълбокомислено започва да преде.

Когато Пепичек се върна вкъщи целият окървавен и разплакан, господин Кършичка извика:

— Слава Богу, падна ми в ръчичките, господин Хустолес.

И поведе Пепичек към полицейския участък, където полицейският лекар прегледа Пепичек, състави протокол за случилото се, а полицейският началник нареди да арестуват котарака и да го подложат на ветеринарен преглед.

Ето защо двама стражари отидоха за котарака, арестуваха го в името на закона и понеже котаракът поиска да избяга и започна да дращи и да съска, не им оставаше нищо друго, освен да повикат общинската затворническа кола и да го заключат в нея, след като той предварително извърши публично насилие, захапвайки униформата на единия от стражарите, а и нанесе обида на служебно лице, като съскаше и пръскаше слюнки към стражарите. Какво искаше да каже с ръмженето си, не беше възможно да се установи.

И така, закараха котарака във ветеринарния институт на селскостопанския факултет при политехниката и стражарите рапортуваха за поведението му: „Когато отидохме да го арестуваме, той започна да дращи, да съска и да хапе. Повикахме общинската затворническа кола и след отчаяна съпротива го хвърлихме в нея. Опита се да ни изтръгне пистолетите”.

Протоколът беше съставен, подписан и представен в прокуратурата. Прокуратурата формулира нарушението на господин Хустолес като недостатъчно упражняване на контрол върху животните. Преди всичко котаракът не бил вързан на синджир и не бил снабден с намордник. После, това станало по време на изборите, когато животното можело лесно да побеснее. По-нататък, между господин Кършичка, бащата на нападнатия от котарака Йозеф, и господин Хустолес, собственика на черния котарак, нападнал момченцето на господин Кършичка, отдавна вече съществувало политическо напрежение.

Прокуратурата смяташе за доказано, че котаракът на господин Хустолес е действал преднамерено — в смисъл да нанесе физическа повреда на момченцето на политическия противник на господаря му, което му се е удало и което действие е успял да извърши. Тъй като обаче според австрийския закон от осми януари 1801 година котараците следва да се смятат за неотговорни лица, за чиито действия гарантират с имуществото и живота си техните господари, то вината трябвало да носи единствено и само господин Хустолес.

Междувременно във ветеринарния институт на селскостопанския факултет при политехниката бяха изследвани физическото и психическото състояние на котарака и съответните документи бяха предадени на прокуратурата.

Експертизата гласеше:

Господин Франтишек Хустолес,

Прегледаният е с яка костна система и добре охранен, страда обаче от периостит, така че едно ухапване от него може да бъде опасно за живота.

Поради тези причини е желателно изследваният да бъде унищожен.

д-р М. Кашпарек

Прокуратурата изпрати този документ за изпълнение на полицейския участък, където той веднага бе класифициран към делото на господин Хустолес.

Междувременно котаракът беше предаден на Хустолес. Какво беше учудването на нещастното семейство обаче, когато в пет часа сутринта дойдоха четирима стражари и отведоха със себе си нещастния господин Хустолес. В полицейския участък един строг старши попита доведения не твърде любезно:

— Вие ли сте Франтишек Хустолес?

— Да, милостиви господине!

В очите на младия полицай в ъгъла заблестяха сълзи.

— Дайте ми делото на Франтишек Хустолес и недейте циври.

Делото му беше донесено.

— Хустолес, изслушайте заповедта на наместничеството от петнайсети юни 1911, номер 75 289:

По делото на Франтишек Хустолес въз основа на ветеринарна експертиза № 2145/65 бе взето решение същият да бъде незабавно унищожен. На основание на параграф 5 от Закона за чумата по добитъка от дванайсети февруари 1867 година това решение не подлежи на обжалване.

Съветник при наместничеството на Н. В. Ваничек

— Както виждате — каза старшията на нещастния човек, — решението не може да се обжалва. Направете опис на вещите си и недейте циври. Така или иначе, бездруго ще бъдете унищожен. Трябва само да получим от Виена потвърждение на присъдата и нареждане, по какъв начин да стане унищожаването ви.

Наистина любопитен съм да узная как се е измъкнал от тая история господин Хустолес.