Алкохолна идилия

Моето мнение за жените

Признавам, че постоянно изпитвах затруднения в дамско общество. И то твърде сериозни затруднения, защото много се страхувах от жените. Смятах ги за твари, които си служат със своите ласкави маниери и красива външност, за да постигнат собственото си удобство и да примамят мъжете да се оженят за тях.

Милионите преживявания, които са имали съпрузите със съпругите си през цялата човешка история, според мене ясно говорят за това, че брачните отношения са нещо ужасно. Мъжът бива погълнат от жената като индийски заек от крокодил, той бива смачкан от нея, накълцан, натрошен, разстрелян! А когато не успее с някой от тези похвати, жената, това коварно създание, ще го изтезава с разни уреди за бавно мъчение, като например тенджерата, в която ще му вари гадни супи. Необичайно милите обноски на жената преди сватбата се променят след сватбата в бесни реакции срещу най-дребното несъгласие, в жестоки атаки с помощта на кухненски съдове и в свирепо преследване на мъжа, който понася страдания, подобни на страданията на първите християни…

Но отначало тези лукави същества се държат мило, нежно, тактично. Гласът им е обагрен със сърдечна мекота, прегръщат ви и ви целуват при всяка възможност, която не пропускат да използват, и вие прилепвате като муха към отровна мухоловка към тази любезност, към тези целувки, към страстното интимно стискане на ръката ви, към този нежен поглед, вероломно изпълнен с престорено доверие… И тогава вече загазвате. Както сте прилепен, ви откарват в църквата. И преследването на първите християни е нищо в сравнение с онова, което ще изпитате после.

Страстните погледи се променят в злобни, вместо да ви целуват, ви гонят от кухнята, защото сте запалили цигара. Същото това нежно създание започва да ви заповядва как да се обличате, тропа с крака по пода и скърца със зъби, прави гримаси, като че ли иска да ви глътне, разтреперва се от ярост само като ви погледне, хвърля по вас всичко, каквото му попадне подръка. Същото това мило същество грубо ви ругае и смята, че ви е оказало голяма милост, загдето все още не ви е стъпкало с малкото си краче. Обещава ви и ви се кълне, че, рано или късно, непременно, ще ви убие, защото твърдите, че прегорялата запръжка не бива да се слага в супата. Прави скандал, плаче и беснее, защото навън е кално и вие сте изкаляли обувките си. Кара ви половин час да стоите навън и да ги чистите на изтривалката, за да не изцапате пода в кухнята, а когато най-после ви отваря вратата, виждате, че целият под е в сажди и кал, защото един час преди вас тук е бил майсторът, който е поправял камината. Вие сте така ядосан от това варварско отношение, че просто не знаете какво да кажете. Но и тогава тя се нахвърля върху вас — защо не говорите, защо не споделяте какво ново има в учреждението, на улицата, по света…

Когато попривършва, казвате:

— Миличка, но аз нищо не знам…

Тя започва отново да тропа с крака, да подскача, да съска като котка, да трака и да скърца със зъби, да удря главата си в масата, но така, че да не се нарани, нарочно отваря вратата и крещи, така че всички в къщата да разберат, че сте един безсърдечен негодник, който изобщо не заслужава да живее на тази земя. После ви заявява, че изобщо не я обичате, чака да я молите за прошка, плаче и си скубе косите, разкъсва си блузата, за което ще ви иска три нови блузи, и пак започва да крещи, че това е цигански живот и че явно тези условия, в които живее, ще се променят едва когато се хвърли от прозореца.

Тя отива към прозореца, но вие не помръдвате от мястото си. Тогава тя се връща и ви крещи, че сте безчувствен тип, който иска единствено смъртта й, за да може да си доведе онази мръсница.

— Каква мръсница, миличка?

Разбира се, тя не казва името на онази, защото не знае как се казва, и защото тя съществува само в нейното въображение. Започва да се прави на изоставена, захвърлена съпруга, пак крещи, че всички мъже са негодници и мерзавци и не знаят нищо друго, освен да мъчат жените си, които са им дали всичко от себе си.

След това тя започва да се облича и да нарежда, че отива при родителите си и че ще продаде всички мебели, че цялото обзавеждане е нейно, започва да ви рита, хапе, шамаросва, плюе в лицето ви, накрая хвърля по вас кофата със саждите и започва да вика, че вече на нищо не приличате, защото сте се занемарили и е срамота да се покажете пред хората, надава вопъл „Ах, защо не умра най-сетне!”, съжалява, че изобщо се е родила. А вие продължавате да наричате „миличка” този крокодил, този тигър в човешки образ!

Когато данданията приключва, в продължение на три дни тя ви измъчва с доматен сос или с някакъв друг сос, който не можете да понасяте, готви ви неща, които не обичате и които дори не ви е хрумвало да ядете.

Отнася се с вас като с куче, което се е провинило за нещо, като при това си подсвирква като уличник или го удря на плач.

Когато се връщате у дома от учреждението или отнякъде другаде, тя се разхожда из къщи с изражение на мирова скръб.

Говори прочувствено за гробища, за умиращи надежди за щастие, говори за някакъв господин, който я поздравил, когато била на пазар, и очите й сияят, когато споменава, че е бил блондин или брюнет. Той е винаги с противоположен на вашия цвят на косата и мустаците. Накрая тя се заглежда във вас и възкликва:

— Фуй, ти оплешивяваш все повече! Направо си ми отвратителен… — и ви удря с чинията.

Такова беше моето мнение за жените.

Модната статия на госпожа Йедличкова

Бях редактор на местния вестник „Независимост”. Сега, след всичко, което преживях, знам със сигурност, че ако някой вестник се нарича „Независимост”, то е, защото неколцина по-заможни люде са почувствали нужда да си изкарат яда на някого и затова са основали вестник „Независимост”.

На подобна цел служеше и вестникът, който редактирах. Не бях много зает с писане, тъй като спомоществователите ме засипваха със статии, които подготвях за печат. Автори бяха предимно аптекарят, който ми плащаше заплатата, двамата търговци на бакалски стоки господин Скорковски и господин Павлоусек, както и търговецът на добитък господин Йедличка. Те с плам и страст атакуваха неуморно общинските власти.

Най-много материали ми носеше търговецът на добитък. Пишеше накъсано, често пъти недовършено, но толкова изразително, че често бях принуден да изхвърлям по половин страница от написаното.

Например веднъж ми донесе една статия, която ми представи като „дописка от нашия град”.

— Това е против общината, най-вече против кмета — каза той, като измъкна от джоба си пура „вирджинка” и ми я подаде. Това му беше навик, явно така се опитваше да ме подкупи.

Заглавието на статията гласеше „Добре те познавам, куци дяволе!”

— Нали знаете, че кметът куца — обясни търговецът. — Дори му викат Патравия.

И така, статията беше против кмета. В текста той беше споменат и по име, и за него се казваше следното: „Кой беше против това част от общинската градска зелена площ да бъде продадена на господин Йедличка? И защо вместо това беше продадена на онзи навлек Мейстрик? Както се казва, две св… винаги ще се намерят една друга, така че господин кметът и господин Мейстрик са се разбрали много добре.

— Това „св” с трите точки ще го задраскам, господин Йедличка.

— Как може изобщо да си помислите такова нещо, господин редакторе! Та именно това „св” с точките след него придава стил и ефект на написаното! Всеки веднага ще разбере, че Мейстрик и кметът са истински свини, и така те ще станат за смях. По-нататък ще срещнете „пр……..”, и тъй като след него има осем точки, това е съкращение не за „прасе”, а за „проклетник”, тоест кметът е проклетник! Съкращението „г…..” пък означава „говедо” — за това ще се досети всеки читател по петте точки. Тези неща не бива да се задраскват.

Напразно го убеждавах, че във вестника не бива да се появяват нито „св…”, нито „пр……..”, нито „г…..”, нито който и да било от другите обидни епитети. Но господин Йедличка беше непреклонен и накрая заяви, че в такъв случай решение трябва да вземе издателският съвет, като за целта ще се срещнем довечера у господин аптекаря.

Същата вечер се развихри ожесточен спор в дома на аптекаря относно това, дали „св” с трите точки, както и останалите съкращения са в състояние да сразят общинската клика.

Обяснявах им, че ако като отговорен редактор давам за печат такива неща, ще отида на съд и ще ме пратят в затвора.

Господин Скорковски, който беше член на съвета, спомена за Барак и Грегър[36], които заради публикувани във вестника материали са били в затвора, и че това всъщност е истинска привилегия.

Господин аптекарят споделяше моята гледна точка. Той каза, че макар и по принцип да подкрепя острия публицистичен език, езикът на статията на господин Йедличка все пак е прекалено остър и тези обиди би трябвало да се махнат.

— Ако махнем „свините, проклетника и говедото”, статията ще загуби цялата си прелест! — извика господин Йедличка.

Господин Скорковски и господин Павлоусек бяха на негова страна.

Ако в този момент ни чуеше някой външен човек, сигурно много щеше да се учуди защо от дома на аптекаря се чуват постоянно думи като „свиня”, „проклетник” или „говедо”.

Аз пламенно проповядвах за необходимостта от приличие в печатното слово. Господин аптекарят се съгласяваше с мен, но господин Йедличка и останалите упорито защитаваха „св”-то с трите точки, „пр”-то с осемте точки и „г”-то с петте точки.

Дебатът ставаше все по-разгорещен. Господин Скорковски ме упрекна, загдето в предишното издание съм му задраскал изречението „Ако някой от почтените граждани по случайност се озове в заседателната зала на общината, нека бързо да си запуши носа и да бяга по-далеч от това място на смрад и безнравственост”. Господин Павлоусек допълни:

— А също така не публикувахте и факта, че кметът има нова прислужничка, с която се разхожда нощем из парка.

— Но, господин Павлоусек, вие сам казахте, че това ви се е присънило!

— Така е, господин редакторе, но нали статията ми носеше заглавие „Сънят на данъкоплатеца за един кмет от нашия град”! И аз ви казах, че това е чудесна статия и трябва да влезе в подлистника. Помните ли чудесното описание, как кметът изведнъж се превръща в камила? А вие и досега не сте я публикували!

Господин Йедличка междувременно измисли какво да каже като заключение:

— Така че, ако не го публикувате, както е — заяви той, ставайки от мястото си, — пишете си сам вашите глупости!

Така загубих своя сътрудник. Заедно с него обявиха стачка господин Павлоусек и господин Скорковски.

На следващата седмица в редакцията се появи госпожа Йедличкова. Тя беше дама в напреднала възраст, която се обличаше по онзи ужасен, непростим, варварски безвкусен начин, така типичен за дамите от провинциалното еснафско общество.

— Господин редакторе, имам една молба към вас — каза тя, докато измъкваше от джоба си няколко листа хартия. — От доста време се занимавам с наблюдения върху модата и тъй като във вашия вестник липсва каквато и да било модна рубрика, реших да информирам тукашните дами за новите модни тенденции. Мисля, че материалът ще ви хареса.

Тя разстла пред мен листовете и аз започнах да чета:

„Тазгодишната есенна променада в нашия град представлява изключително пъстра гледка. До дамата, която носи шапка с необикновено широка периферия, се разхожда друга дама със сукнена шапчица. Първата куца, а втората се препъва. И на двете токчетата са износени, което е проява на много лош вкус. Това са госпожа съпругата на началника на пощата и госпожа съпругата на лесничея. След тях се носи друго бостанско плашило. Мисли си, че като си е купила това зеленикаво есенно манто от плат като брезент, и то с такива огромни джобове, вече няма друга като нея. А всъщност се преоблича веднъж на конски Великден, така че всяка дама, която я наблюдава, може с пълно право да й каже: „Мила госпожо Краловцова, отгоре сте гиздава, но отдолу сте гнидава!” А жената на кмета вече десета година носи един и същ жакет, само дето тази година го даде да й го прекроят в Кутна Хора, но още не е платила на шивачката. След нея идва госпожа Кромбхолцова. Тя изминава само половината от променадата и завива обратно при пощата, след като се е похвалила, че има нов есенен костюм от лоден, за който казва, че е дала петдесет златни крони. Ако ги е дала така, както плати за патицата на онази селянка на пазара, която, като я хвана, че краде, я плесна с патицата по гримираната мутра, то тогава нека й честитим евтината есенна премяна. Хубав есенен тоалет има също така съпругата на председателя на общинския съвет, госпожа Боркова, която е известна като „шантавата”. На нея ужасно й се иска да изглежда като младо девойче, затова носи къси полички. Не може да носи по-дълги, които да повдига нагоре, защото ръцете й трябва да са свободни, та да може да задига от чувалите с ядки и от плодовете на търговците Скорковски и Павлоусек. Безспорно госпожа Боркова умее добре да се възползва от новата мода на по-широките около лакътя ръкави, защото неотдавна от ръкава й ненадейно се изсипа над едно кило сливи. Явно семейството й няма да остане гладно. А откакто полицейският началник онази вечер край фонтана на градския площад пред очите на всички потупа отзад дъщерята на кмета, сигурно модата на тесните поли ще отмине. Полата на това момиче просто не е възможно повече да се стесни, защото иначе няма да може да избяга, когато дойде да я вземе годеникът й господин Знаменачек. Сигурно отново ще настъпи модата на кринолините. Тогава госпожа Кроупова ще може да крие под полата си господин учителя, когато мъжът й неочаквано се върне по-рано от лов на яребици.

В следващата статия ще разкажем нещо интересно за чорапите на господин кмета”.

— Сега вие ще публикувате тази статия — решително заяви госпожа Йедличкова. И добави със сладък глас: — Иначе ще ви издера очите!

Възражения срещу конфискацията

Апелативната съдебна комисия за контрол на печата разглежда възражение по делото за конфискация на някаква брошура. Прокуратурата беше открила в брошурата текстове, подбуждащи към нарушаване на обществения ред и спокойствие.

Членовете на комисията са седнали зад дългата маса, а от мястото, където иначе застава адвокатът, води защитата на своята брошурка младият ентусиазиран автор, който е редактор на един социалистически ежедневник.

Той се е разгорещил и говори с патос и въодушевление. Обяснява разликата между революция и еволюция, доказва, че еди-кое си изречение не би могло да възмути никого, тъй като то просто цитира историята така, както се учи в училище.

Председателят на комисията го гледа, но не го слуша.

По време на дългогодишната си практика той беше разбрал, че може да гледаш говорещия в устата, без да го чуваш какво говори.

Освен това му е напълно безразлично какво иска да му каже младият автор. Гледа го, гледа го и изпада в състояние, в каквото се намира един уморен воин, който спи, но продължава да върви, да върви…

Господин председателят гледа младия автор и си мисли за съвсем други неща.

Ентусиазираният младеж, който развива своята теза, пък си мисли, че господин председателят е много заинтригуван. Затова става все по-красноречив, говори с въодушевление и гледа председателя право в очите. Председателят от своя страна размишлява какво ли му липсваше на кафето, което пи сутринта. Сметаната беше хубава, прясна, така каза и съдържателката, кафето — току-що изпечено и смляно както обикновено, цикорията — качествена, колинска и все пак нещо не беше както друг път.

Гледа говорещия и си мисли: „Можеше поне да си сложиш маншети”.

Ентусиастът разгорещено говори и размахва ръце.

„Аха, маншетите си ги оставил на масата…” — установява председателят и поглежда към своя съсед, съдебния съветник, който е вторият член на комисията.

По очите на втория член ясно личи, че възраженията на автора продължават твърде дълго и че се налага малко да си подремне. Затова той подпира челото си с длани, за да изглежда така, сякаш следи текста на конфискуваната брошура. За да не се вижда отпред, натрупва пред себе си справочници със закони и заспива.

Но не задълго, защото третият член на комисията го побутва и прошепва:

— Пак ме прободе в гърба, колега!

Той има ревматизъм и трябва да се опира на облегалката на тапицираното кресло, така че не може да затвори очи, без да го вижда говорещият. Със страдалческо изражение той се прозява и се втренчва в листа пред себе си. Там е нарисувал с молив куче и сега бавно му изтрива с гума опашката, краката, главата… Прави го механично, защото мислите му са заети с новия обезболяващ мехлем.

След малко пак побутва съветника отляво и прошепва:

— Как мислите, колега, дали ще има добър резултат?

Съветникът се размърдва и в просъница измърморва:

— Оставете му молива — и продължава да спи.

А заслепеният автор на брошурата говори ли, говори, защитава с разумни и логични доводи своята творба, а от другата страна на председателя вече се прозява и четвъртият член на комисията. Този хитрец се пресяга пред председателя и задига от втория член справочниците, с които се е заградил, като любезно му казва:

— Нали нямате нищо против, колега…

Колегата се пробужда и втрещено се взира във „възразяващия срещу конфискацията” — както се нарича на административен език такъв субект.

Сега четвъртият член на комисията си прави прикритие със справочниците, подпира си брадата и заспива.

Подобен сън може на пръв поглед да изглежда неспокоен, но който има повече практика в това отношение както този член на комисията, изобщо не се съмнява, че може да заспи като пън по време на съдебно заседание. Такъв сън е истинско изкуство, направо чудо в тази област.

След малко четвъртият член се събужда, взема най-горния справочник от прикриващия го куп, поглежда в него, после го оставя на мястото му и отново заспива.

Младежът забелязва това преместване на справочниците и започва да говори още по-разпалено, за да докаже колко безсмислена е конфискацията на брошурата му. Това, че членовете на комисията си предават един на друг справочниците, за него е неоспоримо доказателство за силния им интерес към случая.

Председателят свежда глава и върти палци под масата. Премисля дали не са го излъгали при покупката на пури.

Бръква под тогата, измъква от джоба на панталона си портфейла и брои съдържанието му. Открива, че му липсва една крона, но след като поглежда към говорещия, се сеща, че сутринта си е купил пет пури повече от обикновено.

После поглежда към членовете на комисията. Заспал е само един, онзи зад справочниците, а другите двама от дясната му страна тъкмо се унасят. Заспиват като зайци, с отворени очи.

След това чува някакъв говор в съдебната зала. Веднага разбира, че онзи отпред продължава да защитава своите възражения. Поглежда часовника си и установява, че говори вече цели два часа.

Зад спящите членове на комисията се крие в кабинката си все още будният протоколчик.

От скука той рисува с молив на листа пред себе си всевъзможни чудовища или пък се подписва и пак от скука стенографира от време на време по някое изречение от въодушевеното слово на младия мъж. „Обръщам внимание на уважаемия съд, че в изречението „Мазолести ръце се издигат с проклятие към небесата” не се съдържа нищо, което да подбужда към бунт обществеността…”

Бум! Тряс! Четвъртият член на комисията пада от креслото. Сънувал е, че китайците идват.

Обаче не губи присъствие на духа, вдига лист хартия от земята и заявява на висок глас:

— Май щеше да ни липсва този акт!

Младежът за момент млъква, стреснат от трясъка, после поглежда в очите четвъртия член и продължава ентусиазираната си реч. Членът го гледа известно време изправен, после сяда. Председателят подравнява прикриващите справочници пред себе си.

Но вече няма време за сън. Младият мъж завършва словото си с молба уважаемата комисия да вземе предвид неговите добре обосновани възражения и да отмени конфискацията.

Членовете на комисията вземат шапките си от масата и председателят тържествено обявява:

— Съдът се оттегля на съвещание!

Влизат в заседателната зала и заключват вратата след себе си. Пръв е председателят, следват го членовете на комисията. Протоколчикът е последен.

Насред залата има дълга маса, покрита със зелено сукно. Мълчаливо, със сериозно изражение на лицата всички обикалят веднъж масата. Председателят вече хваща бравата на вратата към съдебната зала, но се спира и казва:

— Да обиколим още веднъж, онзи много дълго говореше.

Те обикалят още веднъж масата, след това влизат в съдебната зала. Изпълнен с надежда, ентусиастът ги гледа как си слагат шапките на главите. Разсилният му казва:

— Станете!

Председателят чете от празния лист:

— В името на негово императорско величество! Апелативната съдебна комисия за контрол на печата, след като обсъди всички обстоятелства, реши, че приведените тук възражения са неоснователни и конфискацията трябва да бъде извършена в пълен размер! Мотивите за решението ще бъдат представени допълнително.

И така, сбогом!

Из живота на Карел Брод

По времето, когато данъчната активност на министъра на финансите беше в апогея си, Карел Брод се влюби. И тъй като това беше сериозна връзка, той официално призна своята любов. Данъчната служба го регистрира в списъка на влюбените и с обичайната административна точност му изпращаше на всяко първо число платежно нареждане, по което трябваше да плаща данък влюбени. Беше включен във II класа влюбени и затова плащаше всеки месец само две крони данък, срещу което му се издаваше разрешително, така че полицаят нямаше право да го арестува, в случай че го засечеше с любимата му.

После Карел се сгоди със своята любима. Чиновникът протоколира това събитие и повиши данъка. Освен разрешителното сега Карел получи и ламаринена значка, която трябваше да носи на врата си съгласно изискванията на закона, влязъл в сила от трийсети септември 1921 година.

Тъй като този закон изискваше всички тържествени събирания да се декларират пред властите, за да бъдат обложени с данъци, Карел Брод декларира, че за тържеството по случай годежа на еди-кой си ден ще има гощавка, при която на присъстващите ще бъдат сервирани браницка бира и колбаси и прочие, и тъй нататък. Програмата на гощавката трябваше да бъде описана до най-малки подробности, за да може данъчната служба, преди да издаде разрешението, да установи по-висок налог. На всяко тържество присъстваше представител на икономическата полиция, за да следи дали не се допускат непозволени отклонения от описанието.

После дойде и денят на сватбата. Влюбената двойка имаше една брачна церемония в църквата и още една — в данъчната служба. Сватбеният данък, който трябваше да заплатят съпрузите Брод — определян въз основа на големината на зестрата и красотата на жената — им излезе в размер на седемстотин трийсет и две крони и двайсет и седем халера.

Така че за данъците, които трябваше да платят от запознанството си до сватбата, отиде половината от зестрата на булката.

Карел Брод направо пощуря. Всеки ден проклинаше министъра, измислил тези данъци. Почти съжаляваше, че не е останал стар ерген, чиито данъци биха били с около една трета по-ниски.

Едва сега прозря ужасната перспектива пред брачния живот. Ненаситната държавна хазна изискваше данък върху първата брачна нощ, данък върху раждането на всяко дете, данък при поникването на първите му зъби и т. н.

Обжалване не се допускаше. Депутатите от страх да не им отнемат хранителните дажби, които също бяха обложени с данък, не се осмеляваха да протестират срещу новите увеличения. Не се ли издължиш в срок, при тебе се появяваше ловкият данъчен инспектор, който умееше да те вкара в ред.

Карел Брод пощуряваше все повече и повече, което беше видно например от факта, че не изпита ни най-малка радост, когато плащаше данъчната такса за умрялата си тъща.

Понеже беше човек с мек характер, постоянното плащане на данъци се оказа фатално за него. Семейният му живот, който така желаеше, беше разбит и направо съсипан.

Карел Брод свърши в лудницата. И по странно стечение на обстоятелствата, килията му беше в съседство с килията на бившия министър на финансите, същия, който беше въвел ергенския данък, данък влюбени и съпружеския данък.

Как спасих живота на един човек

От много отдавна моето най-горещо желание беше да спася живота на някой човек. Особено когато ми беше студено в незатоплената стая. Тогава тази мисъл ме сгряваше. Освен това притежавам вродена алчност. (Чичо ми по майчина линия беше осъждан петнайсет пъти за лихварство.) Често съм чел във вестниците, че еди-кой си спасил някого от удавяне и получил заради това петдесет крони от общината. (Един човек с риск за собствения си живот измъкнал от реката самоубиец, изпратили му петдесет крони, а той от радост получил удар.) И после, какво нещо е да те пишат във вестниците! Всъщност мене често са ме споменавали във вестниците, но това не радваше особено нито тъста ми, нито жена ми Ярмила. Веднъж ме споменаха по повод на една неприятна случка, когато един полицай по нещастна случайност се удари в бастуна ми, друг път ежедневниците писаха за мен под заглавие „Побойник се сбива с войници”. Доколкото си спомням, текстът започваше многообещаващо: „Вчера в кръчмата „При артилериста” в Храдчани се появи…” Пред очите ми се изнизват едно след друго заглавията на дописките: „Хулиган спира параход”, „Нахалник задиря домашна прислужница”, „Мошеник изгонен от град Турнов” и т. н., и т. н. Даа, неприятни спомени. По-добре да не си спомням кога са ме писали във вестниците. Не е чудно, че копнеех да бъда споменат поне веднъж като благороден, добър човек. Обхвана ме суетното желание да реабилитирам миналото си. Вече виждах заглавието, набрано с едър шрифт: „Смелият спасител”. Виждах го написано с разредка: „С м е л и я т с п а с и т е л”. С петдесетте крони, които ще получа, ще си купя обувки и ще си поръчам порция охлюви в ресторанта на гарата. А остатъкът? Е, със сигурност няма да го похарча за всички излезли досега годишници на „Въздържателски вестник”.

След като обмислих внимателно всички обстоятелства, започнах да се разхождам всеки ден край реката, оглеждайки особено внимателно любимите места на самоубийците, особено Карлов мост, от който скачат пестеливите самоубийци — членове на клуба „Спестовник”, за да си спестят двата халера такса за преминаване по моста.

Но имах силна конкуренция. Защото около Кампа[37] обикаляше един тип с лодка, който се издържаше изключително от спасяване на самоубийци. Беше окачил на тавана в къщата си вече шейсет и осем похвални грамоти. Той дебнеше там като паяк и дори се беше снабдил с мрежа, за да улавя самоубийците.

Така че нямаше смисъл да се мотая край Карлов мост. Тогава отидох към моста край „Елишчиния булевард” и там вече почти ми се удаде възможност да се проявя. Пред очите ми от моста скочи някакъв господин, който преди това хвърли на пътя бележка със следния текст:

„Мила Боженка! Вече сто пъти ти казах, че когато задушаваш свински дроб, не бива да го солиш още в началото. Тогава става твърд като подметка и заради това аз получих хроничен катар на стомаха. Освен това открих, че имаш интимни отношения с моя касиер, който ме окраде с шестнайсет хиляди крони. И сега съм напълно разорен. Твой Йозеф”.

Докато успея да дочета бележката, някакви други хора го измъкнаха жив и здрав на брега, защото той всъщност плуваше като риба и би могъл да счупи рекорда на унгарския шампион по плуване Какони.

Явно щастието не желаеше да ми се усмихва по мостовете, затова отидох към Карлин[38]. Там под насипа на железопътната линия, близо до улица „Инвалидова”, реката е ужасно красива. Откъм Карлинската кланица идва мирис на черва, а и още всевъзможни други миризми са надвиснали над Манини. Реката тук тече на черни талази, мрачни като онзи салджия, дето превозва хора недалеч от тук, под Роханския остров. За него се казва, че бил събрал хиляда и петстотин крони, всичките на монети по два халера. Чайките крещят над реката и пляскат с криле по повърхността на водата. Току изцвърчи някой прилеп и прелети над главата ти. (Не съм сигурен дали прилепите цвърчат, но това няма значение.) Вечер това място става толкова тъжно, че без бутилка коняк не е лесно да останеш там. Освен това тук провеждаха учения сапьорите и понтоните им бяха прикрепени към брега.

Тази местност много добре пасваше на моята цел. Над един месец обикалях там и изпих над осем литра коняк. И все нищо, и нищо… Докато една тъжна вечер, когато дърветата скърцаха с клони от яд, че есента беше отвеяла всичките им листа и сега нямаха с какво да вдъхновяват поетите, край реката се появи един младеж. Минах няколко пъти край него и забелязах, че е около шестнайсетгодишен и явно хич не му се живее повече. Навърташе се там вече около два часа, въздишаше, подсмърчаше, плачеше, гледаше към небето, към водата, по едно време извади някаква снимка от джоба си, целуна я, скъса я, изтупа си обувките с носната кърпа и скочи в реката.

Хвърли се във водата недалече от лодките на военното поделение. Аз грабнах един камък, затичах се към лодките, счупих катинара на веригата, с която беше вързана за брега, счупих и катинара на греблата и загребах натам, откъдето се чуваха пляскане и викове „Помощ! Помощ!”. След малко вече го измъквах от водата.

Вкарах го в лодката, заших му два шамара и загребах обратно към брега. Той почна да ми целува обувките. Щом излязохме на брега, хукна да бяга. Затичах се след него, но не можах да го стигна. Задъхан се втурнах в най-близкото полицейско управление. Един смръщен фелдфебел се надигна от желязното легло, втренчи се в мене попита:

— Какво искате?

— Счупих катинара… — успях да кажа.

— Господин Колечко — извика към задното помещение фелдфебелът, — претърсете го този и го бутнете зад решетките!

— Извинявайте, но нека да ви обясня…

— Млък!

— Ама чакайте, ето какво стана… Трябваше да счупя катинара, защото…

Повече нищо не можах да кажа. Полицаят Колечко отключи карцера, набута ме вътре и пак заключи.

Изтръпнал слушах резкия глас на фелдфебела, който нареждаше:

— Господин Колечко, телеграфирайте до дирекцията, че при нас има един, който разбива катинари.

И след малко:

— Отговориха ли ви? Добре. Утре ще го предадем на съда.

Почнах да ритам вратата на карцера, но пак се разнесе резкият глас:

— Господин Колечко, сложете му усмирителна риза!

Сутринта на път към съда фелдфебелът ме попита:

— Кой ви научи да разбивате катинари?

— Сам се научих — плахо промълвих аз, тъй като за една нощ в усмирителна риза бях станал кротък като овчица.

Съдията беше много мил човек. Едва на него успях най-сетне да обясня как стоеше въпросът с катинара. Но въпреки това трябваше да остана в ареста, защото със счупването на катинара бях повредил казионно имущество. Така че сега си седя на нара, изпълнен със скептични мисли. Утешава ме само надеждата, че според новия закон времето, прекарано в ареста, ще ми бъде приспаднато от наказанието. Утеха ми е и това, че името ми отново ще се появи във вестниците. В рубриката „Из съдебните зали”.

Рекламният скеч

Американска хумореска

Беше привечер. По едно от най-многолюдните авенюта на един американски град, чието име не е толкова важно, по време на най-голямото оживление крачеха един срещу друг двама гладко избръснати господа с приятна външност.

Когато се приближиха на една ръка разстояние, господинът със сивия цилиндър каза на господина с меката шапка:

— Извинете, дали съм имал честта да разговарям с вас преди?

— Не, господине, не ви познавам — отговори господинът с меката шапка.

— Странно… — каза първият господин на висок глас, за да го чуят околните минувачи. — Значи твърдите, че никога не сте ме виждали.

— Точно така — учудено потвърди вторият.

— Тогава позволете ми да ви попитам — продължи мъжът със сивия цилиндър, — защо още отдалеч така особено ме оглеждахте?

Дочувайки разговора им, някои минувачи започнаха се спират край тях.

— Тези господа са свидетели, че не съм ви оглеждал — каза вторият господин.

— Оглеждахте ме, господине — повиши още глас първият. — И ако сте джентълмен, ще кажете защо го правехте.

— Аз не ви познавам — отвърна вторият. — Намирам въпроса ви за неуместен и…

— Бъдете така добър да довършите. Какво „и”? Какво имахте предвид с това „и”?

— Отказвам да ви отговоря — отвърна спокойно вторият, обръщайки се за подкрепа към хората наоколо, които наблюдаваха с все по-голям интерес този странен спор. — Господата ще потвърдят, че не съм казал нищо обидно.

— Но си го мислехте, нали? — попита раздразнено първият.

— Отказвам да отговоря и на този въпрос — каза вторият господин, — защото…

— Защото какво? — прекъсна го господинът със сивия цилиндър. — Може би искахте да кажете „защото нямам намерение повече да си цапам ръцете с вас”?

— Не съм казал такова нещо — каза господинът с меката шапка, — тъй като…

— Какво имате предвид с това „тъй като”?

— Нищо, господине!

— Но казахте думата „господине” с особена интонация!

— Ни най-малко.

— Добре, тогава не ми досаждайте повече с присъствието си — ядосано каза първият.

— Мога да застана, където пожелая, дори…

— С това „дори” искахте да ме обидите, господине — заяви мъжът със сивия цилиндър.

Междувременно тълпата около тях растеше.

— Да обидя вас? — спокойно отвърна вторият господин. — Невъзможно.

— Какво намеквате с това изречение?

— Нищо, освен…

— Какво имате предвид с думата „освен”?

— Нищо друго, господине — каза още по-спокойно другият, — освен това, че сте магаре.

— Сритайте го! — подкрепи го някой от зрителите. — Застреляйте го!

Първият господин свали сивия си цилиндър, остави го на земята и запретна ръкави.

— Ще си платите за тези думи — закани се той.

— Елате, елате — каза вторият. — Повтарям още веднъж, че сте магаре!

— Чудесно! — извика първият. — Знаете ли, че заради това ще ви избия зъбите?

— Опитайте — каза вторият.

— Ще опитам, и още как! — каза първият и удари с юмрук господина с меката шапка по устата с такава сила, че той падна на земята.

Наоколо се вдигна врява, разнесоха се възмутени викове, всички се нахвърлиха върху нахалния нападател, за да го накажат, както подобава. Но междувременно победеният господин се надигна, застана пред съперника си, когото тълпата вече искаше да линчува, и каза съвсем спокойно:

— Дами и господа, погледнете зъбите ми — не липсва нито един.

И той показа на събралите се челюстта си, където блестяха прекрасни бели зъби.

— Господа, джентълмени, вижте и помнете! Моите зъби са изкуствени! Фирмата „Мартенс и Ко.” изработва изключително здрави и трайни изкуствени зъби, най-добрите заместители на естествените!

Първият господин хвана под ръка втория и двамата извикаха в един глас:

— Винаги предпочитайте произведените от фирмата „Мартенс и Ко.” изкуствени зъби!

После двамата запалиха пури и мирно си тръгнаха заедно.

До този ден тези двама служители на фирмата „Мартенс и Ко.” бяха добри приятели, но след скеча между тях се появи едно парично недоразумение.

— Уилям, ето ти три долара — каза вторият, когато след успешното си изпълнение отиваха към ресторанта да се подкрепят.

— И още два, Джон — каза Уилям. — Както добре знаеш, господата от „Мартенс и Ко.” ни плащат по пет долара на ден.

— Да, обаче ти ми дължиш два долара от вчера — отговори Джон.

— Не знам за такова нещо — заяви Уилям.

— Уилям — каза разтревожено Джон, — не помниш ли, че ги взе назаем от мене още преди да се напиеш?

— Аз не съм се напивал, ти се напи — възрази Уилям.

— И така да е — отвърна Джон. — Може и да си бил трезвен. Но ти дори не взе назаем двата долара, а направо ми ги грабна от ръката.

— Ами взех си просто своето, защото онзиден ти ми измъкна от джоба мундщука за пури, който струва два долара.

— Уилям, ти си лъжец!

— Джон, ти си разбойник!

— Пияница!

— Негър!

В ресторанта се разнесе специфичен звук, който беше доизяснен от думите на Уилям:

— Джон, ще се срещнем специално заради тази плесница!

И двамата служители на фирмата „Мартенс и Ко.” разгневени се разделиха.

— Господа — каза господин Мартенс в шест часа сутринта на другия ден, когато бившите приятели отново бяха в канцеларията на фирмата, — нашият съдружник господин Уотър беше много доволен, може да се каже, дори възхитен от великолепното ви представяне на рекламния ни скеч на „Четвърто авеню”. Изпълнили сте го много естествено, за което ви изказваме нашата похвала — както на вас, Джон, така и на вас, Уилям. Днес ще представим нашия рекламен скеч в седем часа вечерта на „Шесто авеню”. Изиграйте го, колкото се може по-естествено. Вече говорих с началника на полицията, който обеща, че няма да ви прави никакви проблеми, тъй като не вижда в това нищо противозаконно.

Уилям нахлупи на главата си сивия цилиндър и излезе от канцеларията с думите:

— Бъдете спокоен, господин Мартенс, ще изиграем нашия рекламен диспут по най-естествения начин…

И така, в седем часа по „Шесто авеню” крачеха един срещу друг Уилям със сивия си цилиндър и Джон с меката си шапка.

Господин Уотър, съдружникът на господин Мартенс, беше още повече възхитен от вчера, защото Уилям блестящо имитираше раздразнение с гласа си.

Скечът се развиваше по много естествен начин.

— Може би искахте да кажете „защото нямам намерение повече да си цапам ръцете с вас”? — продължаваше Уилям в отговор на вече познатата ни фраза „Отказвам да отговоря на този въпрос, тъй като…”.

— Какво имате предвид с това „тъй като”?

— Нищо, господине!

— Но казахте думата „господине” с особена интонация!

— Ни най-малко.

— Добре, тогава не ми досаждайте повече с присъствието си!

— Мога да застана, където пожелая, дори…

— С това „дори” искахте да ме обидите, господине!

— Да обидя вас? Невъзможно.

— Какво намеквате с това изречение?

— Нищо, освен…

— Какво имате предвид с думата „освен”?

— Великолепно! — възкликна господин Уотър, съдружникът на господин Мартенс, който беше застанал най-отзад в тълпата, обграждаща двамата каращи се мъже.

— С тази дума — прозвуча отговорът на Джон — нямам нищо друго предвид освен това, че вие, господине, сте магаре.

— Направо блестящо! — извика пак господин Уотър, тъй като Уилям още по-ентусиазирано от вчера си запретна ръкавите.

— Ще си платите за тези думи — закани се Уилям на Джон.

— Елате, елате — отговори Джон. — Повтарям още веднъж, че сте магаре!

— Много добре! — изкрещя Уилям и се хвърли върху Джон, свали го на земята и продължи да го удря. — Ето ти за вчерашната плесница, негодник такъв!

— Помощ! — извика Уотър в ухото на полицая, който спокойно наблюдаваше цялата тази сцена. — Моля ви, защо не се намесите!

— Става дума за рекламен скеч, за който имат разрешение — обясняваше полицаят. — Господата играят много естествено…

На другия ден във вестниците се появи следното съобщение:

Долуподписаният директор на полицията с настоящото забранява представянето на рекламни скечове, тъй като при подобно представяне беше сериозно наранен господин Джон, което беше потвърдено и от лекарското заключение. Господин Джон е служител във фирмата „Мартенс и Ко.” и нараняването му е било причинено от господин Уилям, служител в същата фирма, при което изкуствената челюст на господин Джон е била напълно разбита.

Сдружаването при животните

Един интересен въпрос пред зоологията е по какъв начин се сдружават животните и защо го правят. Има различни възможности за отговор, които говорят или за колективна отбрана, за обединено нападение, или дори за специфични биологични отношения в живота на големи групи животни, при това животни на по-ниска и най-ниска степен на развитие.

Виждаме колко голяма е разликата между обединяващите системи при висшите бозайници и сдруженията, образувани в царството на насекомите или в царството на по-чудноватите създания, каквито са например морските актинии. В много от случаите става дума за особени отношения, които можем да наречем предприемане на защитни мерки в животинското царство. Такава защитна мярка са например отношенията между морската актиния и рака пустинник, когато два различни индивида, имащи в дадения случай една и съща цел — да извлекат по най-добрия начин полза от присъствието на другия, — образуват сдружение. Всъщност това е взаимно използване, което обаче по никакъв начин не уврежда другия; в природата срещаме дори явления, при които сдружението на животните е основано на заробване. Такива са случаите при паразитите, тези тунеядци, които експлоатират даден индивид, без да го напускат, и в отношението си към приемника не изпълняват някакви лични задължения към сдружението.

Но нека поговорим само за сдруженията, възникнали върху основата на взаимно съгласие или образувани по начин, обусловен от физиологията на животните. Важно помагало тук е изучаването на психологията на животните, изследването на тяхната психика, която наистина съществува при животните, колкото и да е неприятно това на господаря на творението, човека, тъй като накърнява и унищожава неговите остарели и глупави предразсъдъци за човешкото съвършенство, недопускащо при други форми на живот съществуването на нещо, което би наподобявало човешката психика. Вероятно поради тази причина човекът толкова късно решава да предприеме истински научен подход при изследването на психологията на животните, която играе толкова важна роля при създаването на техните сдружения. Всъщност и досега на този въпрос не е отделено вниманието, което заслужава. Особено що се отнася до насекомите и другите нисши организми, като мекотелите, ракообразните и др., при които се срещат сдружения, наброяващи хиляди и дори милиони екземпляри (виж например коралите).

Много от тези сдружения на животните са се превърнали в обект на потребление от страна на човека. Човекът, който със своята нахална ръка посяга навсякъде в царството на животните, отчуждава плодовете на техния труд, докато те усилено се трудят за него. Той ги хвали, дори си ги дава за пример; говори похвално за усърдните пчелички, но безапелационно си присвоява запасите им.

Сред насекомите срещаме толкова добре организирани сдружения, че дейността на съвестните им работници направо ни смайва със своята ефективност и точност. Всичко това преди беше обобщавано с названието „инстинкт” и сега именно науката за психологията на животните ще трябва надлежно да установи къде свършва инстинктивното и къде започва съзнателното действие.

Тези добре организирани сдружения се отличават от случайното групиране на индивиди за определени действия при висшите бозайници. Например хищниците от котешкото семейство, като лъвовете и тигрите, които по принцип са самостоятелни животни, се сдружават по време на ловните си хайки. Местните чернокожи африканци потвърждават, че тези големи котки взаимно си помагат. Тогава разбират ли висшите бозайници смисъла и значението на обединяването и може ли да се приеме, че се групират за отбрана или за нападение? Отговорът е „да”.

Сдружаването на павианите в местата, където има много леопарди, за разлика от саможивите им събратя, които живеят в безопасност сред скалите на Етиопия, е чудесно доказателство за това, че бозайниците разбират колко важно е сдружаването в борбата за живот. Тук става дума за умишлено вземане на превантивни мерки за защита, това не е инстинкт, а разсъждение, разум, умисъл и осъзнаване на нуждата от по-голяма сигурност.

Колкото по-многобройно е сдружението, толкова по-лесно то ще отблъсне врага. И толкова по-енергично ще му се противопостави. Тълпите от крещящи маймуни в горите на Африка и Индия, които замерят с парчета от клони любопитния пътешественик, както и стадата от преживни животни в южноамериканската пампа също са доказателство за това, че тези същества разбират мощта и силата, които се крият в организираното сдружаване.

Разбира се, срещат се и сдружения на животни, които не изпълняват някаква определена задача. Тук не говорим за изкуствено създадени групи, при които отделните индивиди са събрани заедно, така да се каже, по принуда и вече по силата на навика се присъединяват към групата, в която по неволя са били включени, какъвто е случаят с домашните стада от говеда и овце. Но може да дадем пример с конете, които след битка се сдружават в подивял табун и препускат с бясно темпо през бойното поле, всявайки паника и ужас наоколо, но без да изпълняват някаква цел, напротив, стъпкват с буйните удари на копитата си дори онова, което е пощадил демонът на войната. Те са се обединили под влиянието на страха, а също и на глада, който обаче не могат да заситят с шеметното си препускане, въпреки че са такова множество.

През есента всеки, който се интересува от темата за сдружаването на животните, може да наблюдава уникалната гледка на сдружаването на нашите прелетни птици. Тук не става дума за отбрана, нито за нападение — те търсят само взаимна морална подкрепа. Птици, които през лятото живеят на отделни семейства, преди да поемат на далечен път, разбират предимствата на групата пред отделния индивид.

Всички тези примери доказват, че сдружаването при животните се ръководи или от моментно създадени, или от по-постоянни обстоятелства, в които се намират отделните индивиди, при които обстоятелства те могат по-лесно да оцелеят, да избегнат опасността, да се възползват от въпросните обстоятелства, както и да ги променят или да ги подобрят, ако се обединят в единно множество с една и съща цел. Дали става дума за инстинкт или за определена степен на интелигентност, тук не можем да дадем категоричен отговор и трябва да се задоволим с наличните факти.

Сигурно обаче е, че все едно дали говорим за сдруженията на мравките и пчелите или на животните, намиращи се на по-високо стъпало на развитие, като бозайниците и птиците, при всички тях, в най-общи линии, става дума за разбиране важността на онова, което човекът от незапомнени времена до днес извършва и в политическо, и в икономическо отношение. А именно това, че организираното сдружаване е сила, която преодолява всички препятствия.