Как живеят другите

Животът в Пуста Магярад

I

Пуста Магярад е малко унгарско градче. Разположено е в долина между невисоки хълмове, покрити с лозя. От другата страна на хълмовете се простират мочурища и блата. Там гнездят големи дропли и понякога през зимата се появяват вълци. Отвъд мочурищата има обширни царевични ниви. Ако се вгледаш от лозята към равнината, не можеш да разпознаеш високия ракитак. Тежката зеленина се люлее чак до хоризонта от пролет до есен, година след година. На хоризонта обаче тя отстъпва пред негостоприемни равнини, в които се виждат дървените кобилици на черпилата към кладенците с мътна вода. Там пасат стада свине и говеда и суровите пастири по цял ден пеят пастирски песни.

Ако гледката на запад от хълмовете с лозята е еднообразна, на изток положението не е по-добро. Просто е същото. Мочурища, тръстики, царевица, прасета и кладенци. На север и на юг гледката също не се променя кой знае колко. На юг в ясен ден в далечината, която престава да бъде синкава, се виждат възвишенията на Мехегеш, надвиснали над езерото Балатон. Иначе пустата продължава все така равна, без дървета, скучна и тъжна. На север обаче започва светът. Там, за да се стигне до железопътната станция, трябва да се пътува с коне осем часа. Север е най-веселата географска посока. Вярно, конете летят осем часа по също толкова скучна степ, каквато се простира и на юг, изток и запад, но на изток те биха летели четиринайсет часа до най-близката железопътна станция, на запад — повече от единайсет, а на юг — цели петнайсет.

Затова господин нотариусът си купи лозе на северната страна и там си построи беседка, за да бъде по-близо до цивилизования свят, както сам обичаше да казва. Под „свят” той имаше предвид сградата на железопътната станция, която беше толкова далече от тук, но все пак беше гара, през която минаваха влакове и пътници, пътуващи от Будапеща, от онзи град, в който господин нотариусът беше прекарал студентските си години, това прекрасно, златно време. За господин нотариуса беше напълно достатъчно, че през гарата преминават влакове с табелка „Будапеща — Весприм”, и изобщо не го интересуваше, че отвъд тази станция нямаше нищо повече от нещата, които се намираха от градчето до тази станция — мочурища, пастири, стада, кладенци и царевични ниви. Още от самото начало на назначението си в Пуста Магярад като имперски нотариус той скучаеше ужасно много. Под лозята в градчето, заобиколено отвсякъде от равнини, изминаха две толкова тежки и проточили се години, че нотариусът Пал Йорвьол от отчаяние дори се впусна в опити да напише юридически труд върху наследственото право. После установи, че е ужасно да живееш в град, отрязан от света и заобиколен от мочурища, стада и царевични ниви, и ден и нощ да мислиш за наследственото право. Затова като последен опит да се измъкне от монотонността на ежедневието той публикува в издавания в градчето вестник първата част под заглавието „Едно мнение върху реформата на наследственото право”. За голямо неудоволствие на жителите на Пуста Магярад това „едно мнение” имаше продължение в три последователни броя на вестника, докато накрая не изчезна постепенно в нищото, сякаш хората изведнъж престанаха да получават наследство. Естествено, причината беше, че господин Пал Йорвьол беше престанал да пише по темата и започна да си поръчва всички печатни издания, за които можеше да се сети. После се опита според образеца на тези местни унгарски издания, някои от които имаха тираж не повече от двеста-триста екземпляра седмично, да реформира местния вестник и пожъна такъв успех, че успя да промени името му на „В Пуста Магярад и региона”. Ясно беше, че под регион се имаха предвид мочурища, добитък, пастири, блата и царевични ниви. Но за такива неща не е нужно да се издава вестник. Господин Пал Йорвьол направи това, за да докаже, че е прогресивен човек, с напредничав дух. Понеже в такова градче няма никакви други забавления. Изданията, за които се беше абонирал, даваше назаем на редактора на „В Пуста Магярад и региона”, а той, подтикван от нотариуса, оставяше жена си да мери сланина и червен пипер и се отдаваше на самообразоване. Тъй като нотариусът се беше абонирал също и за политически вестници, редакторът и търговец господин Рекешереш, започна да разбира и от политическите събития. До този момент неговото издание непрекъснато припомняше за Лайош Кошут от 1848 и 1849 година. От време на време в него се напомняше и за Вилагош и арадските екзекуции на унгарските революционери. Или се отпечатваше някое стихотворение на Петьофи. Тези статии, както и разказите, които публикуваше в приложението „Писма от пустата”, той подбираше отчасти от старите сборници. От само себе си се разбира, че изобщо не се срамуваше да се подпише с цялото си име под стиховете на Кишфалуди, понеже Кишфалуди беше велик поет и господин Рекешереш нямаше защо да се срамува от тези стихове. Иначе изданието не се занимаваше с политика. Когато имаше избори, избираха кандидата на правителството, който им беше препоръчван от главния областен жупан. По онова време обаче в Пуста Магярад не се интересуваха много от политика. Кой би се занимавал с коалиция, с партията на независимите, с Банфи и Андраши!? Те знаеха, че техният депутат е човек на унгарското правителство, и това им беше достатъчно, тъй като и тук, както и другаде в страната, не обичаха австрийците. Веднъж в годината и в това градче пристигаше правителственият вестник и в него унгарското правителство обещаваше, че ще изиска повече отстъпки от австрийското правителство. После идваха съобщения, че хонведите ще бъдат само унгарци. Тогава господин редакторът Рекешереш вадеше от своята библиотека, която се състоеше от двайсет и осем стари сборници и алманаси от 1845–1862 година, поеми от времето на революцията и не се колебаеше да напише под една от бойните поеми на Петьофи: „Написано от Бела Рекешереш”. И за поемите на Петьофи също нямаше защо да се срамува както за баладите на Кишфалуди, защото те бяха също толкова славни.

Тогава кметът, вече покойник, си обличаше кметската тога, свикваше велико събрание на обществените представители в кръчмата „При крал Щефан” и там с ентусиазиран глас прочиташе онази славна поема и размахваше сабята си на всички страни, както правели унгарските крале при коронацията в Буда.

И кой знае как щеше да свърши всичко това за Австро-Унгария, ако два месеца по-късно ентусиазираният кмет не се беше напил до смърт.

Господин Бела Рекешереш написа погребално слово, взето от няколко различни тома на безценния му сборник, и в него сравняваше покойника с Александър Македонски, родното си градче — с Елада и сградата на кметството — с Лаокоон. И накрая, като спомена, че дори и гръцките воини, скрити в троянския кон, нямат по-голяма заслуга за Пуста Магярад от починалия кмет, той завърши погребалното слово, призовавайки слава за унгарския крал.

От този момент нататък той смяташе, че е велик оратор. Идването на новия имперски нотариус Пал Йорвьол затвърди у него тази мисъл, тъй като речта, която произнесе на приветственото тържество в кметството, беше не по-малко живописна от онова надгробно слово. Той отново сравни родното си градче с Елада, кметството — с Лаокоон, и учителите вече се изплашиха, че не му остава нищо друго, освен да сравни идването на новия нотариус с троянския кон, когато за радост на всички господин Рекешереш обяви господин нотариуса за извор на справедливост, който никога няма да пресъхне. После, посъветван от нотариуса, господин Рекешереш си поръча от Пеща „Малък научен енциклопедичен речник” от граф Сечени и като посещаваше познатите си по лозята, казваше на един добър гражданин, че Гелон е бил сиракузки тиранин, а другиго поучаваше, че Хапаранда е столица на Лапландия, според това, коя буква му се беше врязала в паметта през този ден. След като към названието на вестника беше добавен изразът „и региона”, той четеше с голяма охота всички издания, за които се беше абонирал господин нотариусът, и така задълбочаваше политическото си образование. Изрязваше цели статии от списанията, тъй като трябваше да признае, че неговите стари сборници започват да губят стойността си в потопа от най-различни сведения и пресни новини. Изрязаните статии лепеше върху листове хартия и ентусиазирано ги обсъждаше с нотариуса, който в скуката си се забавляваше с този странен човек, който не знаеше нищо и в същото време знаеше толкова много от „Малкия научен енциклопедичен речник”, че успяваше да обърка двете неща по един съвършен начин.

Беше му интересно как популярността на господин Рекешереш бавно растеше и как глупостите, които той казваше, се харесваха на всички и как магазинът му се пълнеше с хора, обсъждащи политиката — нещо, което при идването на нотариуса в градчето изобщо не съществуваше. Господин Рекешереш говореше за независимата партия, за либералната партия, за партията на четирийсет и осемте със същия копнеж, с който говореше за народокатолическата партия, чийто вестник — „Конституция”, четеше сред изданията, получавани в редакцията.

И точно както в главата му се бяха объркали отделните статии от научния енциклопедичен речник, така се бяха смесили и програмите на различните партии и тези объркани политически платформи се разнасяха из цялото градче. И понеже нито една политическа партия не беше удовлетворена, господин Рекешереш прие като свое кредо недоволството на всички тези партии и често през нощта се будеше и удряше с юмрук юргана, ругаейки злостно: „Край на всяко потисничество!” На сутринта яростно шамаросваше чирака, понеже това момче зяпаше сънливо наоколо, а днешното време няма нужда от сънливци. След това попрочиташе нещо от енциклопедичния речник и на първия етаж от дома си сядаше зад писалището, пиейки на гладно червено вино и замезвайки с малко чесън и хляб, като при това правеше яростни гримаси. „Ще им дадем да разберат!” Не беше ясно на кого и за какво, но поне произнасяше едно завършено изречение, силно и изразително, шест думи, които се харесваха на всички негови слушатели, когато и да ги произнесеше.

После прочете в някакъв вестник, че духа повеят на свободата. И винаги когато отиваше в мазето и промяната на температурата при отварянето на вратата причиняваше течение, той си спомняше за повея на свободата и като се връщаше горе в магазина сред клиентите с пълна кана с вино, говореше за свободата, като завършваше с това: „Ще им дадем да се разберат!”

— Ще им дадем да разберат! — крещяха слушателите и в Пуста Магярад се говореха най-различни глупости.

Накрая господин Рекешереш започна да храни надеждата, че един ден ще стане депутат.

II

Най-голямото лозе в Пуста Магярад беше на кмета Арва. Когато пое в свои ръце управлението на общината след смъртта на предшественика си, който се беше напил до смърт и беше умрял от това, той спечели от господин свещеника съседното лозе, което присъедини към общинското, дето градчето Пуста Магярад дава на своите кметове за ползване. Причината за облога беше, че един ден в кръчмата господин свещеникът твърдеше, че морската вода е солена, защото в морето се вливат извори, които преди това са извличали сол от земята. Кметът, който дотогава не се беше замислял защо морската вода е солена, и чието образование се състоеше от два класа от старите общински училища в Унгария, когато учителите в тези училища бяха набирани директно от редиците на капралите, умеещи поне малко да четат и да пишат, да, този образован човек заяви, че господин свещеникът греши. Що се отнасяло до него, той лично нямал нищо против господин свещеника и също бил чувал, че морската вода е солена, но въпреки това трябвало да заяви, че господин свещеникът изобщо не е прав.

На другия ден в Пуста Магярад не се говореше за нищо друго освен за морската вода. А господин Рекешереш целият сияеше. Още същата вечер го посети кметът на градчето господин Арва и сподели с него възгледа на господин свещеника относно морската вода.

— Обзаложи се с мене, като заложи лозето си на южната страна, където имам общинското лозе за ползване — каза господин Арва.

— И вие мислите, че морската вода…?

— Не знам, господин Рекешереш, допускам, че морската вода е солена, но защо е така, не знам, просто имам много други грижи на главата.

Господин Рекешереш извади своя „Малък научен енциклопедичен речник” и след дълго търсене обясни на господин кмета възгледа на геолога Суесе: „Солта в морето е от древни времена и произхожда от вулканични избухвания в древността, с които е било изхвърлено огромно количество солна киселина. И до днес след избухването на някой вулкан около кратера му се намира чиста сол”.

Господин Арва събуди свещеника през нощта. Господин свещеникът беше зашеметен от цялата тази теория и отстъпи лозето си на кмета, а на господин Рекешереш даде да разбере, че е извършил предателство спрямо Божи служител. Между другото от това лозе излизаше най-лошото вино. След това събитие авторитетът на господин Рекешереш в Пуста Магярад нарасна неимоверно много и както господин кметът, така и останалите жители казваха за него, че той е много даровит човек.

Днес в голямото лозе на кмета беше много весело. Виното се услаждаше много в светлината на месечината под ясното небе край дългата маса, на която седяха господин свещеникът, редакторът Рекешереш, кметът Арва, учителят в евангелското и в католическото училище, пасторът, нотариусът, а начело на масата седеше най-сериозният мъж в цялата област — едрият земевладелец Харапас, старият господин от двора на Керес-Харапас, притежател на дворци, имения, стада, господар на двеста пастири на добитък.

Той пристигна от своя дворец, отдалечен на пет часа път южно от Пуста Магярад, защото беше поканен да участва в изборен съвет. Наскоро беше умрял депутатът на тукашния изборен окръг, който — предвид ненаселените тукашни степи — имаше само сто и осемдесет избиратели според специалния унгарски изборен правилник. В дните на император Леополд родът на едрите земевладелци Харапас имаше осемдесет гласа в унгарския парламент. По-късно, през миналия век с реформата на изборния правилник, този несправедлив брой беше сведен до шейсет гласа за голямо съжаление на едрия земевладелец Харапас, който не можа да разбере защо му съкращават избирателното право. Наистина, малко е странно защо един човек ще има право на шейсет гласа в парламента, но при странностите, с които изобилства унгарската земя, това изобщо не е нещо особено. Земевладелецът Харапас беше богат като своите предци. Имаше толкова много стада, че през четирийсет и осма година баща му снабдяваше цялата унгарска войска с месо, докато траеше революцията. Когато австрийската войска настъпи и завзе позиции, той охотно снабдяваше с месо австрийските войници, гощаваше офицерите от щаба и вършеше добрини и за двете страни, че го уважаваха както революционерите, така и австрийците.

Тази чест се предаде от бащата на сина и днешният едър земевладелец Харапас беше внимателен човек, който имаше добри приятели в цялата област и при изборите винаги даваше своите шейсет гласа на онзи, когото беше посочил главният областен жупан. Тук, в този край, отдалечен от културата (ако изобщо има такава в Кралство Унгария), никога не е имало политически търкания или опозиционни кандидати. И сред това спокойствие и мир се издигаше фигурата на едрия земевладелец Харапас, който бдеше над областта, както в миналите времена бдяха предците му, които в двора на своя Керес-Харапас имаха право да режат глави, но бесеха поданиците си в лозята край Пуста Магярад, защото поради добросърдечността си не обичаха да гледат как осъдените на смърт се люлеят на бесилката под прозорците на двореца им.

Та значи днес беше дошъл последният представител на този славен род, пиеше кана след кана от виното и като си изтриваше устата с мазния ръкав на древната си горна дреха, говореше на твърдото наречие на пустата:

— Казвате значи, господа и братя, че господин Рекешереш смята да се кандидатира за депутат?

— Иген, да! — прозвуча в нощната тишина над равнината и се чу чак в градчето долу, в ниското, та няколко кучета тревожно се разлаяха.

— Господин Рекешереш, моля, изложете своите възгледи! — проговори отново едрият земевладелец Харапас.

Господин Рекешереш се изправи и заговори. Изреченията, които той хвърляше сред събралите се, бяха витиевати и умели, но патриархът на областта господин Харапас сурово се взираше в равнината, потънала в сребърните лъчи на месечината.

Тези изречения бяха отчасти рожба на научния енциклопедичен речник, отчасти заети от различни уводни политически и неполитически статии от списанията, които господин нотариусът даваше на господин Рекешереш за четене. Чуваше се: „Трябва да сложим край на това!” „Принудени сме да се изправим в битка срещу целия свят!” И накрая, когато той каза, че словаците искат да продадат унгарската земя на руснаците, сред събранието избухна ликуване.

Нотариусът едва сподавяше смеха си, но останалите, викарият, пасторът, старият католически учител, възрастният учител от евангелското училище и кметът сериозно викаха:

— Еljen! Да живее!

Тогава се намеси патриархът на областта, едрият земевладелец Харапас, и като подаде ръка на господин Рекешереш, каза кратко:

— Братко, още днес ще дойдеш с мене в моето имение!

Господин Рекешереш с уважение му стисна ръката, която означаваше шейсет гласа в унгарския кралски парламент.

III

В тихата нощ между царевичните ниви пътува в кабриолета си едрият земевладелец Харапас, а заедно с него и господин Рекешереш, който не се колебае да сподели познанията си с едрия земевладелец.

— Е, ученост! — каза господин Харапас. — Трябва да се учим от природата, да слушаме как мучат кравите, когато не са издоени, как да се храни прасната свиня, преди да се опраси, за да може наистина да се родят прасенца. Това е Божият свят, братко. Аз уважавам учения човек, но самият аз не съм ходил на училище. Та нали всички виждаме звездите на небето, а там говорят глупости за тях.

Буйните жребци, впрегнати в кабриолета, летяха през равнината и патриархът на областта продължи:

— Докато я нямаше тая ученост, бащите ни виждаха чудни знамения на небето. Летеше комета и вече криеха богатството, защото щеше да има война. Помня, че преди революцията сам видях на камбанарията във Велка Канижа един космат от горе до долу дявол да вика през нощта: „Új Török, új Török, нови турци, нови турци!” Има обаче много чудни неща. Ти как смяташ, братко, дали Земята е кръгла?

— Кръгла е, уважаеми братко Харапас! — отговори учтиво Рекешереш.

— Какви ги дрънкаш, глупако! — извика Харапас. — Аз много съм мислил за това. Ако земята беше кръгла, тогава хората там долу в Австралия — май така се казваше — щяха да ходят с главата надолу.

— Извинявай, братко, обаче Земята наистина е кръгла. Аз не съм виновен за това, Боже мой! Наистина е кръгла…

— Ах, ти, говедо такова! Земята е равна. Да не би да препускаме по някаква стръмнина надолу?! Пътуваме по равно, земята е равнина, свещениците в манастира във Весприм са казвали така още когато баща ми е бил млад. И са знаели латински, глупако! Всичко останало е измислица, ученост… Хубав депутат щяхме да си имаме!

Патриархът на областта, едрият земевладелец Харапас, хвана нещастния Рекешереш за яката, изхвърли го от кабриолета в царевицата и продължи да препуска по равнината, по своето плоско земно кълбо. Дълго след това вятърът продължаваше да донася тук ругатните му.

Рекешереш успя да се добере до своето родно градче на сутринта. И първата му работа беше да отвори научния енциклопедичен речник, който лежеше на масата. Изобщо не се лъжеше! Там пишеше черно на бяло, че Земята е кръгла. Но той не стана депутат.

Депутат стана кметът, господин Арва, който вярваше, че Земята е равнина. Такъв е животът в Пуста Магярад, където скучае имперският нотариус Пал Йорвьол.

История с далекоглед

Седях в Горно Болцано на верандата на хотел „Либерато Виноти” и си мислех, че господин Либерато Виноти тази година май няма много клиенти, тъй като веднага дойде при мене с бутилка вино, като при това ме титулуваше с „екселенц”. Освен това постави край масата далекоглед на статив и много любезно ми обясни, че е насочил далекогледа към долината Грюнбах, където ще видя мелницата Ауингер. Всъщност тази мелница не представлявала нищо особено, но била забележителна с това, че препречва гледката към долината Грюнбах, затова от долината нищо не се вижда.

Аз винаги съм много признателен за всяко оказано ми внимание, така че насочих далекогледа в посоката, в която нямаше да видя нищо особено, и като установих, че господин Виноти говори истината, му благодарих за неговата любезност.

— О, екселенц — възкликна радостно хотелиерът, — вие сте замесен от съвсем друго тесто, не сте като онзи дебел господин, който пристигна онзиден. Казва се Галус Ризенхубер, немец е. Той също седна на верандата, но когато поставих до него далекогледа, се развика: „Махнете го от тук, докато не съм го разбил на парчета!” Заяви, че не иска нищо да гледа с далекоглед и че не може да понася тия далекогледи. В десет часа ще дойде тук и дотогава трябва да приберем далекогледа. Нашият келнер не беше разбрал колко щур е този господин, и следобеда, когато ме нямаше, пак поставил далекогледа край неговата маса, а той замалко да хвърли момчето от верандата долу, върху покрива на конюшнята. Едва го отървали двама други туристи. Иначе е много добър клиент. От сутрин до вечер яде — и на верандата, и в ресторанта, и в стаята си. Току звънне на сервитьора: „Поръчайте ми, миличък, едно бифтече… Нека да ми направят едно омлетче…” Остава на верандата с бутилка вино до късно през нощта и почва да пее такива тъжни песни, че разплаква готвачката в кухнята. През нощта ходи из стаята си и въздишките му се чуват чак на двора. В три часа сутринта почва да звъни и когато дойде камериерката, не я пощипва, а я пита: „Слушай, малката, дали ще може да получа едно бифтече? Или поне омлетче?” Охо, вече е десет без петнайсет, трябва да скрия далекогледа, да не направи пак някоя щуротия…

Но господин Либерато Виноти не можа да осъществи намерението си, защото се срещна с дебелия господин на стълбите.

— Това е отвратително! — чух гневния глас на господин Галус Ризенхубер. — Пак този далекоглед! Кога ще имам малко спокойствие?

Той се появи на верандата, сумтейки ядосано, и като ме видя, съчувствено попита:

— Сигурен съм, че и вас не са ви оставили на мира с тоя проклет предмет, така ли е?

Седна на моята маса и с въздишка се загледа надолу, към отсрещната страна на двора.

— Не можете да си представите колко хубаво беше, когато из двора се разхождаха пилета. Писукането им се чуваше чак тук. Но вече ги няма. Изядох ги всичките и никой не се погрижи да осигури други. Това си е истинска недобросъвестност. Дай им да приказват само за долините си. Ще ви надрънкат куп неща за долината Айснекс или че от тук се виждат някакви си Абтайтал и Мармолада, но когато човек иска да си поръча пиле, нямат. Нямат си вече и петел, защото и него изядох, кокошките също свършиха и те сега ще ни хранят с Абтайтал и Мармолада. А аз съм на сватбено пътешествие! Всъщност жена ми също я няма…

Замалко да го попитам дали е изял и нея, но той се загледа така тъжно към камбанарията на една църква в долината, че го съжалих и се въздържах.

— Поне да отглеждаха пуйки — въздъхна той. — Пуйката си е по-сериозно ядене, пилето е като едно врабче в сравнение с нея. Но вместо полезни пуйки тук май предпочитат да отглеждат ледници. Първо ви показват планините, а чак после се сещат да ви попитат дали искате да хапнете нещо. Що за традиции! Искам по-малко върхове и повече пилета! Ама че сватбено пътешествие…

Докато споделяше тези свои възгледи, господин Ризенхубер изпи бутилка вино и се захвана с печеното прасенце.

— Това е единственото прасенце в цялото Горно Болцано — каза тъжно той. — Не ги отглеждат рационално, а когато се появи някое, го изпращат в Мерано и там го излапват възстановяващите се в санаториума. Що за край е това тук! Дори рамстек не може да се намери! А когато преди време ми се приядоха пълнени гълъбчета, трябваше да отида чак до Инсбрук, на сто и двайсет километра от тук. Изядох четири, по две крони едното, но пътят беше шестнайсет крони, така че ми излязоха малко скъпички. На тукашните италианци им е жал да убиват гълъби, а те са толкова вкусни печени, със зачервена кожичка… Ех, няма да мога да забравя това сватбено пътешествие… Да, може да ми направите едно омлетче — каза той на сервитьора, който дойде да го попита дали не желае нещо след прасенцето. — Или по-добре две, едното с малиново, а другото с кайсиево сладко.

— Жена ми много обичаше кайсиево сладко — обясни господин Ризенхубер. — И аз го обичам, само че тукашните сладка не са кой знае какво. Най-добре ги правят в Пасау, но сега трябва да ям тези, при това все сам… Ако разрешите, ще ви разкажа за моето нещастие, но първо ще си поръчам едно парченце траминерско сирене. То става за ядене, макар че в Майенфелд, в Швейцария, съм ял и по-добри сирена. Мога да ви дам един съвет относно сирената. Ако пътувате от Левица към Пьолц, не се оставяйте да ви подмамят към някакви алпийски пасища, откъдето се бил откривал прекрасен изглед към някаква си котловина, пълна с вода, наричана Лалдо Наца. Там ще ви предложат да си купите горгонзола, местно производство. Само че вместо алпийски билки те й слагат мащерка. Стига ви, че я виждате разцъфтяла под път и над път, няма защо да я държите и в стомаха си. И какво получавате накрая, дори и да оставите горгонзолата да вземе връх над сините води на Лалдо Наца? Едно нещастно сватбено пътешествие! Преди да продължа разказа си, искам да ви предупредя да нямате доверие на сарфаладите от магарешко, въпреки че местното население ги хвали толкова. Веднъж изядох осем от тях за проба, но ми стана тежко. Едва успях след това да хапна един овнешки гулаш с пармезан и едно-две омлетчета.

За да мога да споделя как се стигна до моето тъжно сватбено пътешествие, ще трябва накратко да ви разкажа за своята търговия с кафе в Алтона. Тъй като видовете кафе не ви интересуват, ще започна направо от канцеларията. Сега там седи един младеж, но преди там седеше Индришка. Тя беше чудесна секретарка, но мене, своя шеф, не можеше да ме понася. Аз съм дебел, а тя е толкова нежна и крехка, направо прозрачна, още малко — и костите й ще се видят. Но ме омая с погледа си. Започнах да се заглеждам по нея и забелязах, че много се ядосва, когато влизам в канцеларията. Започваше да стиска зъби и да се кокори злобно, а това направо ме влудяваше, драги господине, да, влудяваше ме, докато накрая съвсем подлудях. Един ден я задържах след работно време и й казах: „Госпожице Индришка, аз ви уволнявам”. Тя пребледня и попита защо. „Защото ще се оженя за вас!”, отговорих й доста грубо, за да й прозвучи по-мъжествено. Тя се уплаши и почна да заеква: „Както заповядате… господин шефе…” Пъхнах на пръста й годежния пръстен. После ми казваше, че се е съгласила от страх, но това не ме смущаваше — аз бях щастлив. Който и да ни видеше, не можеше да сдържи усмивката си. Аз — дебел като бъчва, а тя — тъничка като фиданка. Знаете ли, че по времето, когато се оженихме, тя тежеше колкото чувал първокачествено молукско кафе — четирийсет килограма! Отидохме на сватбено пътешествие в планината, защото край морето у нас там е скъпотия. По време на пътешествието се прояви поетичната й душа. В Швейцария можеше да зяпа водопадите буквално цели два часа все едно дали бяхме в Драубург или в Ебердорф. При това без да имаме и парче салам в раницата. Казвах й: „Хайде, миличка, стига си гледала…” И знаете ли какво ми отговаряше? Че съм ненаситен лапач, който няма никакво чувство към природата. А веднъж в Залцкамер ми каза, че изпитва към мене непреодолимо отвращение. Спомням си, че тогава от скалите извираше някакво поточе, „ромолеше”, както каза тя, и течеше надолу към долината. Аз легнах на тревата и си казах: „Нека си ромоли, колкото ще, все ми е едно”. Тя пък почна да събира цветя и се появи с ей такъв букет. Като го видях, веднага познах, че е от латинки. Яли ли сте някога пълнени и задушени свински гърди със салата от латинки? Не? И тя не беше яла, но когато й казах какво блаженство е да се опита такова нещо, тя направо побесня. Страшно е, когато такова крехко създание започне да беснее. Повярвайте ми, това е по-лошо, отколкото стар моряк да се кара с кормчията. Оттогава нещата тръгнаха на зле. Тя избираше някакви невероятно трудни маршрути, дори веднъж ме замъкна на някакъв ледник… Да, нека ми направят едно бифтече — каза между другото Ризенхубер на сервитьора и продължи: — Та нещата се влошаваха и ставаше страшно. Връзваха ме с въжета и ме прекарваха през разни пропасти, а из тези алпийски долини нямаше нищо друго за ядене освен мляко, навсякъде мляко! Накрая се ядосах и за да мога да хапна поне парче месо, купих в Хубералма една крава, а овчарите я опекоха. Ах, каква дандания вдигна Индришка заради това! Тя постоянно се възхищаваше на тия крави със звънци на шията и затова за нея постъпката ми беше опозоряване на Алпите. Продължихме към Валершпице. Заявих, че няма да се катеря по тая планина. „Добре — каза тя. — Ще тръгна с компания от хотела”.

Там имаше един хотел, подобен на този — с веранда, от която се откриваше панорамен изглед към Валершпице. Там също имаха далекоглед на стойка. Компанията, с която Индришка се отправи към планината, се състоеше от двама мъже, унгарски туристи, и една англичанка. Разделихме се, но към обед изведнъж ми стана тъжно. Отидох при далекогледа и го насочих към склоновете на планината. Валершпице толкова се приближи, че виждах пеперудите, които летяха край скалите. Търсех да видя компанията на жена ми и мина доста време, докато най-сетне ги открих. Тогава извиках хотелиера и сервитьора и ги накарах честно да ми кажат какво виждат. „Виждам, ваше благородие — каза хотелиерът, — госпожа съпругата ви и единия от унгарците и унгарецът тъкмо целува госпожа съпругата ви. А другият унгарец пък целува англичанката. Весела история, няма що…” После сервитьорът погледна през бинокъла и каза: „Всички продължават да се целуват, ваше благородие”.

Знаете ли какво направих тогава? Строших далекогледа, после се напих и когато компанията се върна, вече спях като пън. На сутринта унгарците и англичанката си заминаха. Аз платих далекогледа, откарах жена си на гарата и я изпратих обратно вкъщи. Тя плачеше и въпреки цялата тази история искаше да види и Куфщайн. „Хич не се и надявай — казах й. — Да не си се забърквала с тия унгарци”. Така че сега си продължавам самичък сватбеното пътешествие. Строших вече четири далекогледа и от мъка подяждам запасите на алпийския край.

Той се обърна към сервитьора и му каза тъжно, с тих и изпълнен с болка глас:

— Донесете ми още едно бифтече.

Приключението на Гюла Какони

Хумореска

Привечер младият Гюла Какони излезе на разходка. Най-напред обиколи цялото село Челешаз, после отиде към река Нитра, която поради ниските си брегове се виждаше отдалеч.

Гюла погледа известно време буйното течение в широкото речно русло, обрамчено от двете страни с червеникавата глина на бреговете, и бавно тръгна покрай реката, заслушан в ругатните на говедарите, които бяха завели при брода на водопой оплесканите с кал говеда. Той още се чудеше дали да продължи още надолу, когато говедарите тръгнаха със стадото към селото, като викаха по говедата и плющяха с бичовете.

Вече доста притъмня. Падаше мъгла и ставаше все по-трудно да се разглежда околността, а и пътят по брега не беше толкова привлекателен заради силното бучене на реката.

Но Гюла Какони реши да продължи. Тръгна успоредно на течението към циганските колиби.

Челешазките цигани не живееха твърде романтично, напротив, бяха много примерни жители. Не крадяха, не разбойничестваха, а преживяваха както с почтен труд в домашните си стопанства, така и със свирня на цигулка. В неделя и в празник свиреха в челешазката кръчма и селяните щедро им плащаха. И то не защото изпълненията им бяха толкова майсторски, а защото имаше една красива циганка на име Йока, която умееше така да танцува дори на най-мизерно изсвирената мелодия, че селяните се пляскаха по коленете от възхищение и викаха: „Елйен! Елйен! Да живее! Да живее!”

Когато след това в колибите си брояха припечелените пари, музикантите си шепнеха:

— Ей, истинско злато е тази Йока!

Та Гюла Какони се беше отправил точно към тези колиби.

Забеляза първата светлина.

— Свети… Сигурно има някой — прошепна Гюла, като се препъваше през туфите трева, опасана на места от говедата.

— Ще ми се да поговоря с Йока, но как да го уредя? Ами ще вляза и ще питам за нея… — продължи да си мърмори той, като изтупваше черния си панталон, защото се беше спънал и паднал в настъпилата тъмнина. — Ще ги похваля за изпълненията, особено за танците на Йока… И после какво? Циганите са си цигани. Азиатска кръв. Е, ще видим!

Той се приближи до осветената колиба и почука. Нищо не помръдна вътре. Почука още веднъж. Пак нищо. Искаше вече да си тръгне, когато от вътре се чуха звуци на цигулка — някой свиреше „Ракоци марш”.

Гюла отвори вратата и влезе.

Дъхът му секна в гърлото, когато в светлината на малката опушена газена лампа видя Йока, застанала в средата на стаята с цигулка в ръце. Освен нея в колибата нямаше никой.

Йока, красива, висока, с наниз от лъскави монети около шията, попита какво обича господинът.

— Дойдох — заеквайки от смущение, каза Какони — да ви благодаря за удоволствието, което ми достави вашият танц миналата неделя в кръчмата. Бях наистина очарован! Защото, повярвайте ми, госпожице, подобно нещо не съм виждал и в Пеща. Вашето изпълнение направо ме заплени…

— Каква хубава игла! — отговори Йока, измъквайки иглата от вратовръзката на Какони.

— Донесох я като подарък за вас, за вашите наистина високохудожествени изпълнения — продължи да заеква Гюла, изненадан от неочакваната реакция на Йока, която му се усмихваше така мило, че веднага би й подарил не една, а двайсет такива игли.

— По-добре ми подарете този пръстен, а иглата ще дам на брат ми. Та нали аз не нося вратовръзки — усмихна му се пак Йока и докосна с ръката си ръката на Какони.

— А пръстена донесох като специална награда за вас — пак излъга Гюла, сваляйки пръстена. — Иглата наистина исках да дам на брат ви… Госпожице — продължи той, като впи влюбен поглед в циганката, — вашият танц ме очарова, но бих искал да проявите и лично към мен малко благосклонност…

— Мили господине — прекъсна го хубавата циганка, — семейството ми може да се върне всеки момент, а с тях и моят годеник, циганинът Роко. Не знам какво би ви казал той, но по-добре елате утре по това време при старата плаваща мелница на река Нитра. Ще ви чакам там.

Преди да може да се опомни, Какони беше внимателно избутан пред вратата на колибата. Когато се отправи на път, зад него в нощта се понесоха звуците на цигулката в бързото темпо на „Ракоци марш”.

Гюла се запрепъва по черния път, който водеше през ливадите до селото и после до малкия замък на вуйчо си.

— Има годеник, ама пък е дяволски красива — мислеше си той. — За такава красавица човек може да се реши на какво ли не…

В малкия замък вече се тревожеха за него.

Вуйчо му много се зарадва, че е жив и здрав, но по време на вечерята забелязаха, че му няма пръстена и иглата за вратовръзка.

— Къпах се в реката — обясни Какони — и паднаха във водата.

— Къпал си се с вратовръзка? — попита недоверчиво вуйчото.

— Не, като се събличах, чух как нещо плесна във водата, и вратовръзката, искам да кажа — пръстенът, не, искам да кажа — иглата беше изчезнала. А пръстенът ми падна, като излизах на брега. Водата днес беше доста студена, но сигурно ще се затопли — опита се той да смени темата, забелязвайки изпитателния поглед на вуйчо си. — Може и да завали…

— След като се изкъпа, отиде да се поразходиш, нали? — запита след кратко мълчание вуйчо му.

— Ами да, разходих се, нали е добре за здравето. Повървях малко покрай реката и дори не забелязах, че се отдалечавам от селото.

— Случва се — отговори вуйчото. — Питам само, защото кочияшът те е видял недалеч от циганските колиби. Идвал от града, поздравил те, но ти дори не си го забелязал. Е, вярно, че е било тъмно. Ти нещо си мърморил на себе си и си се препъвал през ливадата. И знаеш ли какво още ми каза? — попита вуйчото и се засмя.

„Ето сега ще загазя” — помисли си Какони и от вълнение отхапа от кората на динята.

— Каза, че му се сторило, че младият господар е пийнал някъде повечко вино и сега не може да намери пътя към къщи. Хе-хе-хе!

Какони си отдъхна.

— Но сега сериозно — продължи вуйчо му. — Днес следобед, докато те нямаше, се получи писмо от баща ти. Утре вечер пристига. Пише, че идва да се убеди дали вече си се вразумил, за да те отведе в Пеща. Надява се, че вече си забравил онази шансонетка и сега може да те ожени, без да се опасява, че ще лудееш по нея.

— Но, вуйчо, нищо подобно не ми е идвало на ум! — прочувствено възкликна Гюла. — Нали ме познавате добре, та вече четири седмици съм при вас! И сам видяхте колко съм сдържан спрямо всички госпожици. С тази шансонетка и без това нямаше нищо сериозно…

И Гюла Какони, явно развълнуван и засегнат, си отиде в спалнята.

* * *

Пет седмици преди това събеседване се беше състоял доста разгорещен разговор в канцеларията на фирмата „Янош Какони и Ко.” в Пеща.

Младият Гюла Какони седеше пред бюрото, а срещу него, целият почервенял, се беше изправил баща му.

— Ще се ожениш за Олга, колкото се може по-скоро, и то преди общото събрание на нашето дружество за производство на цимент! Не забравяй, че бащата на госпожица Олга държи в ръцете си седемстотин и осемдесет акции, които ще получиш с нейната зестра. Ако прибавим двеста и двайсетте акции, които имаш ти, ще станеш притежател на хиляда акции, които ще откупя от теб на номиналната им стойност от двеста крони. Но това трябва да стане преди общото събрание, иначе ще намалиш процента от чистата печалба. Но не това исках да ти кажа. Ти си сгоден, нали така? Даваш ли си сметка, че като бъдещ жених трябва да внимаваш да не изложиш рода Какони? Ти, който си получил такова добро образование, сега, макар и годеник, возиш във файтон шансонетка от танцувалната зала, танцуваш с нея и се държиш като сляп и глух. Мислиш ли, че бащата на твоята годеница не забелязва всичко това? Магаре такова! Запомни — става дума за седемстотин и осемдесет акции! Накратко, трябва да се махнеш от тук за четири седмици, за да забравиш шансонетката. Иначе кой знае още какви щуротии ще извършиш. Утре заминаваш при вуйчо ти в Челешаз. Влакът тръгва в седем и половина сутринта от Северната гара. Съгласен?

— Да!

Старият Какони отиде при телефона, поиска да го свържат с номер 238 и каза в слушалката:

— Здравей, приятелю! Гюла заминава утре на село. Мисля, че всичко ще бъде наред.

* * *

Така си припомняше Гюла на следващия ден неотдавнашните събития, разхождайки се пак по брега на Нитра. Шансонетката беше хубавичка, но не може да се сравнява с Йока. Къде ти! Разликата е от земята до небето. Онази беше черноока и русокоса, а тази е с черни очи и черна коса, истински ориенталски тип!

Предобед отиде да огледа къде е старата плаваща мелница.

Такива мелници има доста по реките недалеч от местата, където се вливат в Дунав. Две лодки са свързани с примитивен парапет, а по средата между тях има водно колело, което се задвижва от течението на реката. Лодките се завързват с въжета за брега. Когато е необходимо, мелницата може да плава по реката и да сменя мястото си, а жителите на крайречните села носят жито за мелене. На плаващата мелница се качват по дървено мостче от брега.

Та такава мелница беше определена за място на срещата.

В нея отдавна не беше мляно жито, защото водното колело беше повредено.

Започна да се свечерява.

Какони каза, че отива в града да посрещне баща си, но вместо това отиде в старата плаваща мелница.

Под стрехата на мелницата беше тъмно.

Какони влезе вътре, седна на парапета, запали цигара и зачака.

Някъде далече мучаха говедата и псуваха говедарите.

Реката шумеше и се плискаше в лодките на плаващата мелница.

Мученето на добичетата се отдалечаваше все повече, докато затихна съвсем. Мелницата леко се поклати.

— Сигурно сега ще дойде — с радостно вълнение си помисли Гюла. — Не е искала да дойде, докато говедарите бяха наблизо. Колко ли е часът?

Той запали клечка кибрит и погледна часовника си.

— Осем и половина, сега пристига баща ми. Нищо, ще кажа, че съм объркал пътя.

Мелницата отново като че ли се поклати. Реката шумеше все по-силно.

— Не бих искал да седя тук още дълго — измърмори Гюла, който чакаше вече цял час. — Можеше отдавна да е тук, сигурно нещо я е задържало у дома. Е, дано пък дойде. Жалко, че не сме в Пеща…

Изведнъж мелницата така рязко се завъртя, че Гюла едва не падна от парапета, на който беше седнал.

— По дяволите, какво става? Май е по-добре да изляза навън — прошепна той и запали малко джобно фенерче. Изкачи се по няколкото стъпала към вратичката, от която се излизаше на мостчето.

Светлината на фенерчето увисна във въздуха, без да опре в нещо. После Гюла уплашен видя, че наоколо се простира само вода, а дърветата и храстите по бреговете на реката стремително бягат назад.

Гюла Какони плаваше с мелницата по течението на река Нитра.

Започна да вика, но бученето на водата заглушаваше отчаяните му викове за помощ.

На следващия ден във вестниците се появи следното съобщение:

Странно речно приключение

По време на престоя си в Челешаз господин Гюла Какони преживя злополучно произшествие, което може да предизвика доста голяма сензация, тъй като господин Какони е известен във всички кръгове на пещенското общество. Снощи той отишъл да разгледа една стара плаваща мелница, но не обърнал внимание, че по неизвестни до този момент причини въжето, което свързвало мелницата с брега, се скъсало. Едва когато мелницата доста се отдалечила от Челешаз, господин Гюла Какони забелязал, че се носи по течението. Напразно викал за помощ. Днес в шест часа сутринта най-после мелницата била спряна близо до устието на река Нитра при Дунав и господин Какони бил избавен от неприятната ситуация. По време на принудителното си плаване той изминал четирийсет и пет километра.

* * *

Не мога да кажа дали циганинът Роко — годеникът на красивата Йока, прочете това съобщение. Също така не мога да кажа защо Йока не беше в състояние да танцува следващите две седмици и защо си беше превързала с шалче бузата.

Също така не мога да твърдя, че някой е видял циганина Роко да прерязва въжето на старата мелница, нито пък че някой го е видял предната вечер да подслушва под прозореца на колибата, когато Гюла Какони беше вътре насаме с циганката.

Така или иначе, всеки път, когато минаваше край река Нитра и виждаше плаващата мелница, Роко лукаво се усмихваше.

Пушката

Очерк от подножието на Карпатите

Михал, пастрокът на Войчех, умираше. Поне така мислеха всички в Закалянце. Той лежеше на един кожух край огнището в малката схлупена къщурка, обръщаше се от едната на другата страна и мълчеше. Затова пък племенниците му — бракониерите Иржи и Маркус, които бяха застанали до него, ту се смееха, ту се ядосваха, че не са задигнали двете млади питомни лисици с рязани уши, опитомени от децата на лесничея. Бяха ги видели в господарската гора и сега крояха план, как да ги откраднат.

Михал лежеше на кожуха, гледаше в огъня и мълчеше.

Маркус хвана Иржи за месинговата катарама на колана и го затегли навън. И двамата излязоха пред къщата.

— Иржи — каза Маркус, — чичо Михал умира.

— Така си е, Маркус, умира — съгласи се Иржи, загледан към гористия склон на планината.

— Ще ти дам една риза — каза след малко Маркус, — ако ми кажеш къде е скрил пушката си чичо Михал.

— Ех — въздъхна Иржи, — аз ще ти дам и две ризи, ако ти ми кажеш къде е скрил пушката си чичо Михал.

Пушката на чичо Михал беше известна сред бракониерите в цялата област. Пушките на другите бракониери се пълнеха отпред, но пушката на Михал се зареждаше отзад. Не беше ясно откъде я имаше. Някои твърдяха, че я е отмъкнал от един ловец по време на ловната хайка преди шест години, според други това беше станало още преди седем години, но всички бяха единодушни, че я е отмъкнал.

— Къде може да я е скрил? — измърмори на себе си Маркус. После добави с по-висок глас: — Щом старият ни чичо умира, значи пушката остава за мен, защото съм по-големият.

— Кой, ти ли? — извика Иржи. — Та ти си по-малък от мен!

— Виж какво, момчето ми… — започна заплашително Маркус и сигурно щеше да изрече някоя ругатня, ако не беше се появил Войчех.

Войчех беше женен за Молешка. И той като пастрока си беше бракониер.

— Как е татенцето ми? — попита той, като се приближи към братовчедите си. — Чух, че умирал.

— Така си е — каза Иржи. — Умира.

— Не говори — каза Маркус.

— Не яде — каза Иржи.

— Вчера си разби лулата в един камък — добави Маркус.

— Ама оплаква ли се от нещо? Какво му е? — попита Войчех, явно силно заинтересуван.

— Ами дойде си онзиден, легна на кожуха край огнището и оттогава не е казал нито дума, само лежи. Види се, идва му краят — обясни Маркус.

— Горкото татенце — въздъхна Войчех. — Ей, момчета, ще ви помоля за нещо. Ще ви дам една овца, голяма и тлъста овца, само ми кажете къде е скрил тате пушката си?

— Не знаем — каза Иржи. — Пък и пушката си е наша. Да не би ти да го гледаш? Да не би ти да се грижиш за него?

— Да, Войчех! — заяви и Маркус. — Ето например преди малко прибавих дърва на огъня, да му е топличко на чичо Михал, като умира…

Изведнъж от вътре се чуха силен шум и думите:

— Най-после… Най-после!

— Господи Боже, свършва човекът! — завайка се Маркус.

В този миг за най-голямо удивление на тримата от къщата изскочи старият Михал. Той изтича край тях, ловко прескочи барата, която течеше край къщата, и бързо се закатери по стръмния, обрасъл с храсталак склон към гората на билото на планината.

Маркус, Иржи и Войчех се спогледаха пребледнели.

— Отива да умре в гората — промълви много сериозно Войчех. — Да вървим след него.

Тримата почнаха да се катерят след него, промъквайки се между храстите. Не бяха стигнали и до средата на склона, когато видяха стария Михал да излиза от гората и да слиза към тях. Когато ги наближи, той победоносно изрече:

— Няма да се сетя ли? Как не! Онзиден си оставих пушката в един пущинак и не можех да се сетя къде точно беше това място. Е, трябваше ми доста време, ама накрая се сетих!

При брането на хмела

От дългите дървени бараки се чуваха разговори на висок глас, смях и песни. Равнината от Шпалт до Нюрнберг беше потънала в ниска мъгла, от която стърчаха върховете на прътите, подредени на пирамиди в хмелните ниви като пушки във военен лагер. Само на някои места все още бяха изправени като гора, обкичена с гирляндите на хмела.

Равнината, посивяла от мъгла, сега беше тъжна, защото повечето от големите ниви с хмел бяха вече обрани.

На юг тъмнееха очертанията на гората и ята гарги пробиваха мъглата, потъваха в нея и отново се появяваха, кацайки по върховете на прътите със своето „Гра, гра”.

Но в бараките кипеше живот.

Край дългите дървени маси беше насядало пъстро множество, надошло от цяла Германия — мъже, жени, че и няколко по-големи деца; всички те от месеци се бяха уговаряли да дойдат през август и да припечелят някоя пара с бране на хмел.

Тук имаше скитници, дрипави и изпаднали, които работеха само за да могат да пропият изкараната надница в най-близката кръчма; имаше и хора болнави, които не ги биваше за по-тежка работа и които работеха, за да спестят нещичко. Всички те говореха един през друг, пееха и се смееха с някакво чувство на спокойствие, което дълго време им бе липсвало. При това късаха ухаещия хмел от стъблата и го хвърляха в кошовете, докато утринното августовско слънце гонеше мъглата от опустялата равнина.

Миризмата на хмела приятно гъделичкаше носовете на работниците, понякога доста се засилваше и ги караше да кашлят, но уханието на смола от неотдавна обработените греди на бараките бързо я притъпяваше.

— Е, все пак си мисля — обади се от края на масата един дрипав мъж, — че така е по-добре, отколкото да просиш.

— Това си е лека работа — каза друг мъж, който седеше до него. — Ти какъв занаят имаш?

— Ковач съм — отвърна дрипавият. — Карел се казвам, от Хановерско съм.

— Аз съм от Хамбург — каза другият. — Зидар съм, викат ми Хайс.

— Вече дванайсет години не работя — продължи ковачът. — Преди добре си работех, но отидох към железниците и там си счупих крака по време на работа. Три седмици лежах в болницата в Тюрингия. Издадоха ми инвалидна карта, ама да не мислиш, че ония хитреци ми платиха за злополуката? Къде ти, искаха даже да си платя престоя в болницата, гадовете. Бил съм си счупил крака, защото съм бил пиян!

— Беднякът винаги си пати, по-зле е и от кучето — каза Хайс, — никой не се застъпва за него. Мене пък майсторът ме уволни, защото ходех с дъщеря му. „Моята дъщеря не е за вас!”, ми заяви. А той беше обикновен бригадир. Казах му, че е негодник. А той като побесня! Хвана една тояга и ми налетя. Бяхме на скелето, на три метра от земята. „Ах ти, мръснико, ще ми налиташ, а?” — креснах му аз. Треснах му един и той полетя надолу. Решиха, че е било „насилствено действие на обществено място”.

— Колко те одрусаха, приятелю? — попита младежът, който седеше насреща и според шапката, която носеше, беше хлебопекар.

— Шест седмици — отвърна зидарят.

— С малко си се отървал — намеси се в разговора един старичок, който седеше на другата маса и предъвкваше края на парче пура в устата си. — Да го хвърлиш от три метра на земята… това прави шест месеца, а не седмици. А мене, братлета, ме наредиха малко по-иначе. Бях се запътил през Линебургското поле към Шлезвиг. В едно от селата, вече на морския бряг, тръгнахме да просим с още един тип. Не помня вече откъде се беше взел, доста време мина оттогава. Вече бяхме обработили почти цялото село и ето ти — един полицай. „Идвайте с мен!” Охо, казах си аз, точно сега, като сме напълнили джобовете с парички (в тоя край всеки ти дава нещичко), да дойдем с тебе? Как не! Почнах да се карам с него, но после си викам — чакай, тука е пълно с хора, нека излезем на открито… Казах му, че тръгваме с него. Като се отдалечихме доста от селото и стигнахме до канала, хванах полицая за гърлото и го набутах в тинята. Докато се измъкне, ние бяхме вече надалеч и не се виждахме от високата трева. Мина една година. Вървях с един тип през Пруска Силезия и при Кладско ни спря полицай. Физиономията му ми беше нещо позната. Като се вгледах по-внимателно — ами да, същият, дето беше в тинята там, в канала край морето.

Всички около масата се засмяха.

— Друснаха ми шест месеца — каза старичокът — и после още шест принудителен труд.

— Така си е, из Линебургското поле добре се пътува — каза зидарят. — Навсякъде ти дават по нещо, лошото е, че селата са много далече едно от друго. Понякога трябва да ходиш по пет часа, и то все през някакви храсти, а тревата е по-висока и от тебе даже. И ако загубиш пътя, три дни се луташ, докато се оправиш. Все си мислиш, че вече си бил на това място. Връщаш се и се оказваш пак там, откъдето си тръгнал. Но в селата е хубаво, особено ако попаднеш на някой голям празник. Хапваш до насита, а и колко пари ти дават! А като излезеш от селото, ако ти се доспи, лягаш в тревата и си спиш. Е, и в Шлезвиг не е лошо…

— Вярно — потвърди ковачът. — Там можеш да ядеш риба, колкото искаш. Морето е пълно с риба. Само веднъж в едно село не ни провървя. Приятелят ми и аз отидохме при кмета и му викаме, че сме гладни. Сядайте, казва, ще ви донеса да хапнете риба. Отиде в съседната стая, а там — пълна тепсия с печена риба. Донесе ни по една. Хапнахме и си тръгнахме. Ама понеже ни се услади, като минавахме край тепсията, приятелят ми си напъха по джобовете всичките риби, които бяха останали в нея. Още не бяхме излезли от двора, и ето ти кметът тича след нас. Приятелят ми беше забравил, че са му пробити джобовете, та рибите изпопадаха една след друга по земята. Загазихме здравата. Побягнахме, ама хората наоколо, като видяха, че кметът ни гони, също ни погнаха. Даже почнаха да насъскват кучетата по нас. После кметът ни затвори в един празен обор. На сутринта идва и ни носи игла и конец — да си зашиел джобовете моят приятел…

Всички около масата пак се разсмяха, а старичокът с парчето пура в уста подхвърли:

— Може и да не е вярно всичко, ама поне те бива да разказваш. Познавах един, той все разказваше големи истории, къде бил, какво правил там, а накрая, като му погледнах трудовата книжка, стана ясно, че пътува само от три седмици.

Старичокът се закашля и се изплю на земята.

Ковачът се размърда неспокойно.

— Аз пък познавах едно старче — каза той, — което вечно мърмореше и от нищо не беше доволно.

— Възрастният човек винаги разбира по-добре нещата — каза една грозновата жена, която седеше на същата маса.

— Ха-ха-ха — разсмя се ковачът. — Госпожа Фодкова проговори! Да не си се влюбила в дядото?

— Прилича на баща ми — засмя се и Фодкова — и аз съм му като дъщеря. Може да мърмори, ама е добряк. Вървяхме заедно чак от границата с Вюртемберг.

— Какво работиш сега? — попита зидарят.

— Ходя по света и прося — пак се засмя Фодкова. — Заедно с дъщеря си.

— Къде ти е дъщерята? — попита ковачът.

— Ей там, на третата маса. Хубаво момиче, само че… — въздъхна тя и добави тихо — какво ще стане с нея, никой не знае…

— Какво ще стане? Много ясно какво ще стане — обади се някой от отсрещната страна на масата. — Ще стане скитница и така и ще си умре някъде по пътищата, като тебе и мене. После ще дойдат други, ще скитат и те, както ти и дъщеря ти, ще умрат и ще дойдат други…

— Ей, тоя е голям умник — ухили се пекарят. — Щели да дойдат други… Хе-хе! Ама сега ние сме тука! Притрябвало ни е да мислим за другите.

— Жал ми е за живота, за целия живот ми е жал — проговори умникът.

— На нас пък ни е жал за тебе — каза ковачът. — Защо ще ти е жал за живота? Нали сега береш хмел! — после допълни: — Сега сме под покрив.

— Засега не ни е зле тука — подкрепи го зидарят.

— Засега… Само засега… — каза тихо умникът.

За момент настъпи тишина. Всички край масата чувстваха, че е прав. Неволно погледнаха към полето, което се простираше навън. Празна и пуста далечина, като целия живот на повечето от берачите на хмел.

— Хайде, отнесете пълните кошове — чу се гласът на работодателя.

Слънцето огря дървените бараки и мъглата изчезна от полето.

— След два дни ще се разотидем — каза ковачът.

— Ще се разотидем — съгласи се зидарят.

— Гра, граа — зачу се от вън и ятото гарги бавно прелетя над хмелните пръти. Един порив на есенния вятър разтърси прозорците, на които вместо стъкла беше опъната намаслена хартия…

Туристът Араташ

От осемнайсет чужденци, пребиваващи в хотел „Джита ди Монако”, се появихме само двама. Господин Густав Шол беше отличен екскурзовод из Венеция, а с втория чужденец (освен себе си) имам предвид господин Шандор Араташ, чифликчия от Дебрецен. Той не беше кой знае колко поетично настроен и отначало изглеждаше, че историческата красота на Венеция не може да му замени гледката на един гулаш с чушки, но все пак беше платил на господин Шол осем лири и с тъжен поглед, сякаш отиваше на заколение, се тътреше с нас към пиацата на гондолиерите. След като нашият гид насочи вниманието му към двореца Фондако дей Турки, той отговори доста неучтиво:

— Az eb adta! Хич не ме интересува!

— Построен е през десети век — тържествено каза господин Шол, — като архитектурата е във византийско-романски стил. През 1821 година Венецианската република превръща Фондако дей Турки в място за пренощуване на турските търговци.

— Никакви турци не са били те, ами босненци. Изглеждат като турци, а пък казват: „Да купиш, братко!” Не съм им никакъв брат, но в Пулия си купих от тях мундщуци за пури. Такива ми ти работи с тия турци.

— Надясно, господа, се намира Палацо Пезаро, построен от Балдасаре Лонгена през 1679 година с класически облик, ценен паметник на архитектурата.

— Не виждам какво му е хубавото — скептично отбеляза господин Араташ. — Елате в Дебрецен — и ще видите. Новата поща там има сто и двайсет прозореца. И всеки прозорец има перваз, а входът е обрамчен с две кръгли колони. Вътре има централно отопление, клозети, красота! Чак сърцето ти подскача от радост. Как отоплявате тия дворци тук? Откъде поръчвате въглища? Или може би се топлите с дърва?

— Изобщо не се отопляват!

— Какво ли питам и аз, като хич не ме интересува! — плю на земята господин Араташ. — Прост народ е това. У нас, в Унгария, всяка сграда се отоплява. На север имаме обширни гори и е пълно с дърва, на юг се отопляваме с оборски тор, а тук — какво да говорим! Имате си Палацо Пезаро и някой и друг Фондако, или както там се наричат тия глупости, но си нямате печки, нямате си и камини, за да се отоплявате. Ама че народ!

— Там се намира Ка д’Оро, господа, постройка от четиринайсети век, много хармонична, готическа.

Господин Араташ го прекъсна:

— В Темишоара има готическа църква, но това изобщо не ми прилича на готика. Къде са ви рисуваните прозорци? Онези там ги е рисувал Казинци. След това Казинци нарисува прозорците и в Дебрецен и един поручик от граничните войски му отряза ухото, защото в кафенето му казал, че е магаре от Арад. Сигурно сте чели за това във вестниците.

На пиацата на гондолиерите господин Араташ се обърна към един мъж, придържащ греблото на гондолата, в която се готвехме да се качим:

— Струва ми се, че съм те виждал вече в Шатмар-Бачи, приятелче.

Когато господин Шол му преведе това, гражданинът на Венеция се озъби.

— Отрича — замърмори господин Араташ, — обаче си приличат с пощальона от Шатмар-Бачи като две капки вода. И мустаците му са същите.

После поиска от господин Шол да преведе на гондолиера да изпее „Лайош Кошут ни пише писмо” вместо „О, Венеция, семпре ведете, ла регина и т. н.”, която нашият гондолиер пееше по ужасен начин, тъй като във Венеция има и гондолиери, които са лишени от музикален слух, и нашият се беше случил именно от тях.

— Не я знае ли? — разкрещя се господин Араташ. — Кажете му, че е необразовано прасе.

— Te vagy szomar (ти си магаре) — обърна се господин Араташ направо към гондолиера.

— Si, signor (да, господине) — любезно се усмихна гондолиерът и продължи да пее с дрезгав глас „О, Венеция, семпре ведете…”

Господин Араташ не се радваше много на околната красота и при споменаването на двореца Гримани попита дали строителят на тази сграда Санмикеле е бил евреин.

— Не вярвам да е бил венецианец и християнин. И у нас, в Дебрецен, евреите започнаха да строят съда и онзи, строителят си промени името от Кон на Коанаи. Сигурно и този се е казвал Самуел.

След това се умълча и не проговори чак докато не минахме покрай двореца Контарини деле Фигуре.

— Кой може да измисли такова име? Ще бъде по-добре да не ни притеснявате с такива неща! Кажете само: Там има дворец и там, и там пак има дворец. А не Палацо Гримани, Фигурани, Батани, Карани и Ами. Какво ме интересува това? Не стига, че си развалих стомаха тука, ами и ми надувате главата с някакви италиански имена. Защо ми е да знам, че ей оная кооперация там е някакво си „ини” или някакво си „деле” с фигури и че се ремонтира? Оправяйте се със строителя. Аз не разбирам от строежи, пък и тук, върху водата, не бих строил за нищо на света.

После ме посочи и продължи:

— Та нали и този господин не ви е наел, за да му повтаряте, че това там е някакво Калацо, а това Палацо, и половин час да дрънкате кой го е построил, и че в него има такива и такива зали, а в тях — картини. То се знае, че във всеки град ще се намери нещо особено. В Кечкемет например имат камбанария без камбани, а в Сабар-Мункаше пък имат камбани без камбанария. Всяко място си има по нещо. У нас в Дебрецен имаме данъчна служба в една стара сграда с часовник. Часовникът бие на всеки четвърт час. Петима мъже трябва да го навиват. Навсякъде има по нещо интересно, само тук няма нищо освен някакви си дворци върху вода. Някой ден всичко това ще потъне и край с вашата слава.

Не го възхити дори най-старият каменен мост пред Канале Гранде — Понти ди Риалто.

— Драги господине — обърна се той към господин Шол, — у нас в Унгария мостовете не се строят така. Виждал съм много мостове в Пеща, но никъде няма такова чудо. Защо не са построили железен мост? У нас над Тиса има железен мост. Строителят му ми е баджанак. Казва се Карол Пецели и е женен за сестрата на покойната ми жена. Може да изпие по осем литра на ден и вече му се срутиха два моста. Ужасен човек! Имаше връзка с една певица, но тя се запознала с неговия счетоводител и двамата взели някакви облигации и избягали в Германия.

Господин Шол се хвана за темата и когато минавахме покрай Палацо Манин, се разприказва за съдбата на Якопо Сансовино и несподелената му любов към Вирджиния, дъщерята на Дандоло, член на Съвета на десетте, което станало преди няколко столетия.

— Наскоро и у нас в Дебрецен — развълнувано започна да разказва господин Араташ — един шивач, отчаян от несподелена любов, изпи един литър концентрирана киселина, ама се излекува, понеже беше родом от Сикулските планини. Там животът никак не е лесен. А преди около година се отрови една танцьорка на име Хазамболова. У нас пък се обеси икономът. Продаде зад гърба ми три крави и като му казах за една седмица да оправи нещата, се обеси.

Плавахме още пет минути и изведнъж господин Араташ заяви, че вече е видял достатъчно от Венеция. Оставихме го да слезе под Фондаменто дел Бачино Орсеоло[19] при старата търговска палата, от която само на няколко крачки се намира ресторант „Джардино”. Докато слизаше, каза саркастично:

— Явно трябва сам да поразгледам забележителностите.

Мога да кажа, че с господин Шол си отдъхнахме, и след това той още половин ден ми обясняваше най-съвестно подробности за паметниците на Венеция.

С господин Араташ се срещнах на другия ден на закуска в хотела. Погледът му вече не беше тъжен както предния ден, когато се подлъга по примамливото предложение на господин Шол да ни покаже най-основните забележителности на Венеция. Много ентусиазирано каза с победоносен глас:

— Все пак вчера намерих гулаш с чушки. Изядох три порции в този ресторант „Джардино”.

Веднага си личеше, че в очите на господин Араташ цената на Венеция се е покачила значително. И когато след закуската си тръгваше, ми каза:

— Ще остана тук още три дни и след това заминавам за Рим. Казват, че Рим е красив град, но не знам дали там имат такъв истински гулаш с чушки.

Както каза, така и направи. Остана още три дни във Венеция заради гулаша с чушки в ресторант „Джардино”, след това замина за Рим, обещавайки, че ще ми изпрати картичка от Вечния град.

Той си изпълни обещанието и ми изпрати от Рим картичка със следния текст: „На Форум Романо има добър гулаш с чушки при Фратели Бамбино. Ще остана тук седмица. Сърдечни поздрави. Араташ”.

Това беше последното съобщение от туриста Араташ, който, откривайки италианските красоти в гулаша с чушки, живееше в силна телесна и духовна връзка със своята родина дори и сред забележителностите, които само го ядосваха.

Социални различия

Господин Никлес и господин Пасер, единият иконом на имението, другият негов управител, бяха много добри приятели. Всеки ден те седяха заедно в пивницата „У Тиску”, просторно селско заведение, и минаваха за неразделна двойка; ето защо бе повече от сигурно, че всички магарии, които се случваха в селото и събуждаха всеобщото любопитство, са дело на иконома Никлес и на управителя Пасер. Икономът Никлес много обичаше управителя Пасер, но въпреки това между тях имаше нещо ужасно, което от време на време придаваше мрачен израз на лицето на Никлес. И това нещо беше толкова нечувано, че докарваше иконома Никлес до най-голяма възбуда, на каквато изобщо беше способна добрата му душа. Става дума за следното: винаги когато двамата пиеха заедно в пивница „У Тиску” и накрая изпълняваха един от веселите си номера, който обикновено се състоеше в това, че посред нощ хващаха общинския стражар и го хвърляха в някоя вада, из цялото село единодушно се говореше: „Снощи икономът Никлес се беше напил като свиня, а господин управителят се беше поразвеселил малко нещо”.

Истината обаче беше една: и двамата изпадаха в еднакво весело настроение, изпиваха еднакво количество алкохол, който в еднаква степен оказваше влияние върху мозъците им, но какво да се прави, гласът на народа гласеше: „Икономът Никлес се беше напил като свиня, а господин управителят се беше поразвеселил малко нещо”.

Ето защо няма нищо чудно, че икономът Никлес горещо желаеше това положение да се промени, и затуй, щом си спомняше за това, което се приказваше в селото, го обладаваше стремление към трезвеност и ако управителят Пасер изпиваше три чаши, той изпиваше една, така че в края на краищата управителят изпиваше общо трийсет чаши, а той — само десет. Следователно съотношението беше 1:3 и вечерта минаваше без произшествия. Тих и замислен, Никлес подкрепяше управителя, който ревеше из целия път през селото, след като беше напсувал кръчмаря Тиска. Никлес се държеше необикновено прилично, но на другия ден научаваше, че на въпроса, как са се държали двамата предната вечер, кръчмарят Тиска отговорил:

— Нали знаете, икономът Никлес се напи като свиня, а господин управителят се беше поразвеселил малко нещо.

Никлес разбираше, че в дадения случай става дума за големи съсловни противоречия, че тук има големи социални различия, с други думи, Никлес не беше равен на господин управителя, и постепенно най-голямата му мечта стана да чуе веднъж да кажат:

— Да, икономът се беше поразвеселил малко, а господин управителят беше пиян като свиня.

Но мечтата му не се сбъдна никога. От уважение към господин управителя всички продължаваха да говорят каквото бяха свикнали, колкото и малко да пиеше икономът. Когато си тръгваха за вкъщи, след като бяха пили заедно с управителя, и в продължение на половин час вървяха към имението, се случваше Никлес да чуе дори от самия управител онези жестоки думи, които го караха винаги да се чувства безпомощен:

— Днес пак съм във весело настроение, нали?

Накрая икономът Никлес се примири с положението, общественото мнение се наложи и той разбра, че дори и да бъдат еднакво нафиркани, той винаги ще бъде „пиян като свиня, а господин управителят ще бъде само малко нещо поразвеселен”. Господин управителят едва се държеше на краката си, а той вървеше с твърда стъпка до него. Но господин управителят се беше „поразвеселил малко нещо”, а той винаги се беше „натряскал”.

Един ден те пиха еднакво — както господин управителят, така и Никлес — и вече ги беше хванало, както се казва по тези места. Икономът пиеше с пълното съзнание, че каквото и да прави, все едно, той винаги ще си бъде пиян, а управителят пък пиеше много лекомислено, разчитайки на доброто си име. След това двамата излязоха, тръгнаха из селото и с твърде размътени глави тикнаха на мегдана някакъв униформен човек в езерото. Това беше една от обикновените им шеги, заради които господин управителят черпеше всяка вечер общинския стражар с бира и пура. Но казано е, че никой не може да избегне съдбата си — и те не я избягнаха. Оказа се, че униформеният бил не общинският стражар, а някакъв жандармерист. Жандармерист на обиколка, който се намира под покровителството на параграф 81, а в този параграф много определено се говори, че всеки, който посегне на служебно лице, извършва публично насилие.

От този момент над главите на двамата надвисна опасността от затвор. За такива работи има окръжен съд. Околийският тук вече не важи. И така, делото против двамата насилници се гледа пред окръжния съд в Ичин. И двамата се опитваха да се оправдават с това, че са били пияни, и посочиха като свидетели кръчмаря, кмета и още трима селяни от селото, които бяха присъствали в пивницата оная вечер, когато всеки от тях беше изпил по трийсет бири.

Първият свидетел беше кръчмарят Тиска.

— Е, свидетелят — каза председателят на съда, — как беше работата с господин Никлес? В какво състояние беше той, когато излезе от пивницата?

— Ами, милостиви господине, уважаеми съдии — предпазливо подхвана Тиска, — той, Никлес, Бог ми е свидетел, че не лъжа, милостиви господине, беше пиян като свиня.

— Ами господин управителят Пасер, господин Тиска?

Кръчмарят Тиска погледна почтително към господин управителя и каза убедено:

— Милостиви господине, уважаеми съдии, господин управителят само се беше поразвеселил малко.

Всичко беше протоколирано.

След това се явиха останалите свидетели и дадоха същите показания:

— Колкото за иконома, тая вечер той беше пиян като свиня, но ако питате за господин управителя, той само се беше поразвеселил малко нещо.

Случаят беше съвсем ясен и затова съдът издаде съответната присъда. Господин управителят, понеже се бил само „поразвеселил малко”, беше осъден на един месец, а „пияната свиня” Никлес бе оправдан, тъй като бил невменяем в момента на извършване на престъплението. Икономът Никлес изпита още по-голямо удовлетворение и защото, след като им прочетоха присъдата, господин управителят извика отчаян:

— Боже Господи, ами че и аз бях пиян като свиня!

Но това не помогна.

Откриването на Северния полюс

I

На четвърти септември в девет часа и половина параходът „Ханс Егеде” достигна Копенхаген, столицата на Дания, със славния пътешественик д-р Кук, откривателя на Северния полюс. На пристанището вече ги чакаше автомобилът на нашата редакция и беше въпрос на секунди да поканят водача на д-р Кук, ескимоса Ратаванахара, да се качи в него. Благодарение на забележителната любезност на д-р Кук неговият ескимос водач ни беше даден назаем за няколко дни, за да ни информира, на първо място, за животните на Северния полюс, а също и за други особености в този загадъчен край на света. Стиснахме си ръцете с д-р Кук и като му обещахме, че ще му върнем ескимоса цял и непокътнат, към единайсет часа напуснахме Копенхаген заедно със скъпоценния ескимос. Стигнахме в Прага след три дни, на седми септември, тъй като сметнахме този начин за събиране на информация за откриването на Северния полюс за най-подходящ и не ни се наложи да прибягваме до методите на издания от рода на „Ню Йорк Хералд”, „Таймс”, „Морнинг Пост”, „Берлинер Тагесблат”, които изпращаха в Копенхаген кореспондентите си, за да интервюират самия д-р Кук. Докато д-р Кук им обясняваше своите открития и наблюдения по научен начин, то ескимосът на д-р Кук ни обясни загадките на Северния полюс по прост и обикновен начин. Затова в някои отношения данните на ескимоса Ратаванахара се различават от данните на д-р Кук, но искаме да насочим вниманието на нашите читатели към едно нещо, по отношение на което и двамата мъже са напълно единодушни — че и двамата наистина са били на Северния полюс.

II

В Прага пристигнахме вечерта и изобщо не можехме да си представим да пропуснем да покажем на нашия скъп гост от Северния полюс най-красивото нещо, което имаме в Прага — двата обикновени фабрични комина, които така забележително се издигат над Представителния дом. Онемял от възхита, нашият ескимос съзерцаваше тази красота и възхищението му нарастваше, когато при пътуването из цяла Прага, накъдето и да погледнеше, виждаше разкопаната улична настилка. Той обясни, че на северното крайбрежие на Гренландия изкопават такива дупки и в тях крият хранителни продукти, които ловните експедиции намират и изкопават при обратния си път. Беше много трудно да му обясним, че разкопаването на улиците в Прага е обичайна практика, че истинският пражанин вече не може да живее без разкопана настилка точно както ловците в Гренландия не могат да живеят без ямите със скритата храна. Така пътуването ни продължи до крайната си цел — вилата на списание „Светът на животните”. По пътя ескимосът съзря афишите на цирк „Хенри”, на които бяха изобразени дресирани тюлени. Той извика, като очите му светнаха лакомо, замляска изразително и едва що не скочи от колата. Обяснихме му, че става дума за дресирани тюлени. Ескимосът обаче се мяташе из автомобила и викаше:

— Всичките ще ги изям! Всичките ще ги изям!

Успокои се едва когато стигнахме до покрайнините на града и той забеляза недостатъчното осветление. Започна радостно да вика:

— Ха-яй-пу-пу!

Явно смяташе, че сме преминали Полярния кръг и че сега ще настъпи полярната нощ. Не искахме да му разваляме удоволствието и така, в добро настроение докарахме неизкушения човечец във вилата на „Света на животните”, където той веднага си легна. Неговото легло беше доста просто — той моментално влезе под гардероба в предоставената му стая и отказваше да излезе от там. Цяла нощ мляскаше с всички сили и до сутринта напяваше някаква монотонна ескимоска песен, приличаща на ръмженето на полярните мечки и на пращенето на леда в Северните морета. На сутринта го намерихме да спи на пода, а до него се търкаляха няколко празни кутийки с вакса за обувки с китова мас, които беше намерил под гардероба и чийто вкус явно му беше припомнил очарованието на родината.

В цялата му стая се усещаше странна миризма, като на китоловна шхуна. Тя се излъчваше от дрехите му от тюленови кожи или нещо подобно, което беше трудно да се определи с точност, защото той ги беше носил през всичките тези три години, скитайки с д-р Кук из полярните райони, и никога през това време не ги беше свалял от гърба си, както сам гордо и дебело подчерта, след като се събуди.

Иначе той беше много мил човек. Имаше сплеснат нос, косо разположени очи, студена и мазна кожа, което е голямо предимство, защото ескимосите никога не се мият. Скулите му бяха изпъкнали, косата — черна като въглен, а кожата му — жълто-червеникава. Тъй като беше нисък на ръст и обвит в кожи, той приличаше на бъчва и се търкаляше като такава, приведен напред, а кљсите му очи наблюдаваха изпитателно всичко наоколо.

Първите му думи бяха:

— Рибено масло!

Тъй като бяхме подготвени за това негово искане, му подадохме двулитров буркан с рибено масло, така наречения лебертран, който той моментално изпи с огромна наслада и помоли за нова порция, която изгълта също толкова скоростно.

След това езикът му се развърза. Каза, че името му е Кимокам, което означава Ядача на сурово месо, и ни разказа следното за Северния полюс (с цел по-голяма разбираемост предаваме думите му в превод):

Той е родом от Ангекок, както се наричат осемдесетте снежни иглута. Един ден идва при него човек, екипиран с очила, и му казва: „Елате с мене да ми помогнете да търся Северния полюс”. Това бил д-р Кук. Събрали се десет души и тръгнали. Всичко било от просто по-просто. Човек върви, без да спира, само на север, докато не стигне до Северния полюс. Имали със себе си сто и пет кучета и тринайсет шейни и се придържали към меридиана, за да не се загубят. По пътя срещнали мечки и бели полярни лисици. Един ден мечка изяла единия от другарите им, така че останали само девет души и д-р Кук. Три дни след това трима от ескимосите започнали да се оплакват от големия студ. Всъщност било минус седемдесет градуса и те решили, че ще се върнат в по-топлите райони, като Ангекок например, където през цялата година температурата е умерена — минус четирийсет градуса.

Опитният ескимос заговори още по-оживено:

— Щом те си тръгнаха, останахме само седем човека заедно с д-р Кук и постоянно се придържахме към меридиана, за да не се изгубим. После сред нас избухнаха религиозни размирици, защото някои от нас бяха приели вярата на протестантските мисионери, а други — на католическите, в резултат на което един ден двамата най-яростни противници се върнаха вкъщи, за да подадат чрез търговеца на спиртни напитки, който всяка втора година пристига в Ангекок, жалба един срещу друг в гренландския съд за обида на честта. С тяхното оттегляне намаляхме до пет души. Продължавахме по пътя към Северния полюс и ще повторя още веднъж: постоянно — и денем, и нощем — се придържахме към меридиана, за да не се загубим. Така в мир и страх от Бога продължавахме по пътя, като се хранехме с кучетата, които бяхме взели със себе си.

— А с какво се хранеха кучетата в тези ледовити райони?

— С нашите екскременти — отговори тъжно Ратаванахара и продължи да разказва: — Три дни след религиозните спорове сред ескимосите избухнаха политически прения. За да ви обясня това по-добре, трябва да поясня, че в тези географски ширини ние, ескимосите, сме трийсет и две хиляди души. Дълго време изобщо не се занимавахме с политика, докато накрая един предприемчив американец не се захвана да издава в Гренландия политически вестник. Това веднага ни превърна в политикани. Пък и какво друго да правим през дългите полярни нощи, които траят по половин година? Стана така, че сред тези трийсет и две хиляди наши земляци бяха основани над петстотин политически партии. Сред разгорещените спорове, които водехме по време на пътуването, един от нас реши да основе нова политическа партия и тръгна на юг. Така останахме само четирима с д-р Кук. Продължавахме да вървим през ледената равнина… Нямате ли малко ракия, моля?

Не можехме да откажем нищо на ескимоския герой. Той отпи няколко яки глътки и продължи разказа си:

— Не мина и седмица от политическите препирни, когато се случи нещо, в резултат на което от тримата ескимоси, придружаващи д-р Кук, останах само аз. Един ден, докато търсехме следите на меридиана, за да не се загубим, нашият бивак бил нападнат от банда полярни мечки и когато те се наситили с продоволствените ни запаси, една от мечките изяла последната част на романа „Тайната на монахинята в Гренландия, или Ескимосът човекоядец”, който беше най-любимото четиво на двамата ми сънародници, които дотогава ни бяха останали верни. Те представляваха наистина жалка картинка, когато видяха последните и все още непрочетени страници на романа разпокъсани и сдъвкани до неузнаваемост, да, до такава степен, че не беше възможно да се прочете и една буква по тях. Двамата разкъсаха дрехите си от тюленови кожи и тръгнаха на юг, за да си поръчат в Ангекок липсващата част на романа. Така останах сам с д-р Кук, бяхме сами сред вечните ледове и на всичкото отгоре ни свършиха цигарените хартийки, та трябваше да си свиваме цигарите със записките на д-р Кук, което също така обяснява защо липсват някои по-подробни данни за това пътуване. Накрая, на двайсет и първи април 1908 година видяхме Северния полюс! За да ви обясня накратко, това е мястото, където се събират всички меридиани и паралели, където всичко прилича на голяма паяжина и по средата на тази паяжина клечи един паяк, та това е именно Северният полюс и д-р Кук търсеше точно този паяк.

Той отпи отново от ракията и весело продължи да разказва:

— На Северния полюс кипи живот. Нали, както ми обясни д-р Кук, преди трийсет години сте учили в училище, че на полюсите Земята е сплесната, в резултат на което там всичко е по-близо до огненото й ядро и затова е по-топло. Като имате предвид това, бяхме посрещнати царски… Дойде старейшината…

Ескимосът отново отпи от ракията:

— Пожарникари, ветерани, съпруги и всички викаха: „Да живее Шакълтън!” Тези нещастници вече бяха чули за откривателя на Южния полюс и си мислеха, че няма кой друг освен този мъжествен пътешественик да открие и Северния полюс. Естествено, когато представих д-р Кук, старейшината започна да заеква: „Добре дошли на Северния плюс, пардон, искам да кажа, полюс! На Северния пляс, искам да кажа, полюс! Впрочем аз не съм голям оратор, така че сигурно ме разбирате във всяко отношение. Да живеете и вие, и ние! Три пъти ура, ура, ура!” После ни донесоха лед и сняг според традициите на местното гостоприемство и старейшината тръгна със съветниците си да ни показва градчето, което сега, след цялата заслуга на д-р Кук, вероятно ще бъде повишено на град. Тази община се нарича Северен полюс и е забележителна с производството на сладолед. По-бедните жители на общината се прехранват с правенето на лед и при това следят много строго данъците за ледопроизводството да се превеждат директно в бюджета на общината. Самото градче е много чисто, бяло, сякаш е от сняг.

Смелият Ратаванахара отново си оплакна гърлото с ракията и продължи да разказва все по-непринудено:

— Главната улица се нарича „Мечи булевард” и от там се изнасят най-много мечи лапи, които са много търсен деликатес. По-нататък се намира улица „Мускусни бикове”, която излиза на площад „Северно сияние”, а там се намира представителният дом, който сега разрушават и ремонтират за три милиона крони, тъй като са забравили в ресторанта на първия етаж да построят кухня. По-нататък е големият площад „Земна ос”, където строят хангар за дирижабъла на Цепелин. Старейшината обясни, че Цепелин иска да посети Северния полюс и затова навсякъде в полярните райони искат да построят складове на перки и винтове, за да може той да смени счупените с нови и да продължи безпрепятствено пътуването си. Що се отнася до другите животни, в общината има и магарета, които са се издигнали дори в общинската управа, в учрежденията има носорози, в града има прасета, яребици, червенушки, гарги и врани, а също слонове и маймуни, които могат да бъдат намерени в кръчмите. Хо-хо-хо! Забележителност е ракията от банели, хо-хо, наричат я корсетовица…

Той се развесели неестествено много и вече не можехме да издържаме бърборенето му. Помолихме го да престане с разказите си. Милият ескимос обаче щеше да продължава да дрънка врели-некипели, ако в този момент не се обадиха по телеграфа:

— Ало! Депеша!

Телеграмата гласеше: „Северният полюс открит отново от Пири, изпратете незабавно франко дома при мене дадения назаем ескимос на собствен риск. Нужна е неговата конфронтация с Пири и със Северния полюс. Д-р Кук”.

Какво да правим! Натоварихме господинчото в бъчвата от рибеното масло и го изпратихме като експресна пратка на д-р Кук.

Днес храбрият ескимос пътува към Америка, защото прие ангажимент в цирка „Барнум-Балей, наследници”, който ще го показва по света в клетка.

Що се отнася до противоречията между неговото описание на Северния полюс и научното обяснение на д-р Кук, нека читателят сам направи сравнението между двете версии и нека сам намери обяснението за тях.

ТЕЛЕГРАМ

Канал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками

Книжный Вестник

Бот для удобного поиска книг (если не нашлось на сайте)

Поиск книг

Свежие любовные романы в удобных форматах

Любовные романы

О психологии, саморазвитии и личностном росте

Саморазвитие

Детективы и триллеры, все новинки

Детективы

Фантастика и фэнтези, все новинки

Фантастика

Отборные классические книги

Классика
ВКОНТАКТЕ

Цитаты, афоризмы, стихи, книжные подборки, обсуждения и многое другое

Книжный Вестник
БИБЛИОТЕКИ

Библиотека с любовными романами, которая наверняка придётся по вкусу женской части аудитории

Любовные романы

Библиотека с фантастикой и фэнтези, а также смежных жанров

Фантастика

Самые популярные книги в формате фб2

Топ фб2 книги