Алкохолна идилия

Из учебника по естествена история

Из учебника по естествена история на сърдития професор: канарче, обикновено

И в домашни условия съм гледал и съм наблюдавал различни птици, но и досега не знам и не мога да разбера защо хората отделят толкова много време и грижи на канарчето и защо изобщо го харесват толкова много. Кой каквото ще да казва, но аз съм твърдо убеден, че това хвъркато може само да те ядоса и нищо друго. Независимо от това, дали става дума за обучено канарче, което чурулика своето безкрайно „тююююююююю” в минор, или за един най-обикновен кресльо, който само джафка и не престава със своето „тя-тя-тя-та-та-та”.

Който е чувал истински певци, не може да се задоволи с „песента на канарчетата”, та ако ще да пее истинско харцско канарче или необучено или неодялано птиче, което забавлява и себе си, и околните най-вече с това, колко голяма човка му е пораснала.

Песента на първото е твърде монотонна и приспивна, песента на второто драска в ушите и лази по нервите и за нея няма по-подходящо описание от думичката „джафкане”, която впрочем и се чува най-често за неговото пеене.

Едва ли ще чуете в разговорите: „Нашето канарче пее прекрасно!” Най-често се казва само: „Нашето канарче само джафка по цял ден!” И това е казано съвсем точно.

Каква огромна разлика ще забележим, ако рано сутринта чуем кацнал на комина кос, който свирука своите мелодии, поздравявайки жизнерадостно изгряващото слънце! В този миг сърцето на човек пърха от радост и устата безгрижно се усмихва… И изведнъж се чува гласът на нашия „нежен” певец (впрочем нежен е само в представите на поетите и на чувствителните натури — елате да го видите, когато след сутрешната работа на градинаря е задърпал един червей от дупката му, и веднага ще се лишите от илюзиите си).

Само забележете разликата между коса и канарчето: рано сутринта косът щедро разпилява трелите си в заруменялото небе и едва след песента се оглежда за нещичко за хапване. Канарчето най-напред отива до паничката и се натъпква до пръсване, защото кльопачката за него е най-важното нещо, и ако не си приглажда перушината, тогава непременно се тъпче с храна! След това се поизплаква отгоре-отгоре в коритцето с водата и като изсъхне, започва със своето „Тя-тя-тя-та-та-та…”.

Като го послушате малко в началото, ви харесва като някаква екзотична рядкост. Но скоро цялото това изкуство ви омръзва и понечвате да седнете на масата за закуска и разговор със семейството си. Щом канарчето чуе гласове, усилва звука. „Тю-тю-тю! Тя-тя-тя!” се разнася из цялата стая, та чак ушите ви писват.

Вие повишавате глас, за да могат другите да разберат какво казвате, но канарчето не отстъпва! Надува се и колкото по-високо говорите, толкова повече джафка.

— Тю-тю-тю-тя-тя-тя-тю-тю-тю…

— Да онемееш дано, гадино перната! — се облекчавате с една яростна ругатня и премятате салфетката си върху клетката.

— Пип! — изпищява канарчето и се свива на пръчката си.

След малко подскоква към паничката с храна, клъвва няколко семенца и започва пак:

— Тю-тю-тю! Тя-тя-тя!

Ако питате мене обаче, канарчето всъщност е като крава, която напролет не помни, че току-що е минала зимата! Паметта му е като решето, не задържа нищо и веднага забравя всичко.

Една интелигентна птица веднага би разбрала намека със салфетката — че трябва да млъкне. Но не и канарчето…

— Тю-тю-тю-тя-тя-тя!

Членовете на семейството са принудени да се надвикват един другиго, но канарчето не престава да се дере с пълно гърло и заглушава всички. Дори и да са най-малко десет човека. В своето безумие героичният тенор си въобразява, че е предизвикан на двубой, и явно смята, че целият свят го слуша с възхищение.

— Хвърли някаква кърпа върху тоя негодник! — извиква най-накрая главата на семейството и домакинята с грижовна ръка покрива клетката на канарчето със стара кърпа за глава.

Всички са убедени, че сега ще настъпи тишина, защото най-накрая този писклив дрисльо ще млъкне в тъмното.

Канарчето наистина мълчи известно време.

Вкаменило се е на пръчката си като попарено и не смее дори да гъкне. След малко обаче свиква с положението, подскоква от пръчка на пръчка — и хоп! Отново отива при паничката да плюска. Подкрепя силите си с малко лющен овес, пробва се няколко пъти с по едно тъничко „Пип, пип” и отново навива латерната: „Тю-тю-тю-тя-тя-тя!”

Гадина проклета! Ако го помолиш най-любезно: „Хайде, моето момче, попей ни малко!”, ще подхвърли едно презрително „Пип!”, ще си стисне човката и няма да отрони нито звук. Но когато трябва да мълчи, реве, сякаш го колят, та чак ти пищят ушите от него. И в крайна сметка най-отвратителното е това, че всички в семейството го мразят, но постоянно се уверяват взаимно:

— О, канарчето е нашият любимец, не бихме се лишили от него за нищо на света!

Дявол знае откъде се взема тази привързаност. Първо го ругаят и го наричат „гадино проклета”, хвърлят по него салфетки и други неща, а накрая само го хвалят. Защо става така?

Дали канарчето е в семейството за развлечение или за радост? Опитайте сами! Легнете си следобед на кушетката и се опитайте да поспите. Щом затворите очи, канарчето вижда, че е настъпил неговият час, и веднага започва да джафка:

— Тю-тю-тю-тя-тя-тя!

И с вашата дрямка е свършено.

Може би ще възразите, че канарчето е „домашен” любимец и хората го харесват, защото се оставя да бъде опитомено.

Глупости! Ако в клетката ви има финки, амадини, червеношийки, чучулиги, ще привикнат с вас и след няколко дни ще ви ядат от ръката. От цялото им поведение се вижда, че това са интелигентни птици, които познават своя стопанин и не се страхуват от него просто защото знаят, че той няма да им навреди и ще се грижи за тях. А канарчето?

Колкото и дълго да е при вас, щом си пъхнете ръката в клетката, започва да лети като лудо и да се удря в пръчките.

Ако щете, и цяла година му говорете и го приласкавайте, щом си пъхнете пръста в клетката, веднага се наежва като сова, отваря си човката и започва да кряка като гъска, нахвърля се върху пръста ви така, сякаш следва примера на Дон Кихот де ла Манча в битката с някаква ужасна заплаха. Изобщо не си спомня, че сте му давали храна и вода. Канарчето може само да плюска, да се наежва за щяло и нещяло и да джафка. Недей да чакаш нещо друго от него.

Някой може да възрази:

— Чакайте малко! Та това просто не е вярно! Нали сме чели колко предано създание е канарчето и как умряло от мъка, когато малкият Янко, който се грижел за него, се споминал от туберкулоза!

Ами да! Чели сме също и на младини сме се вълнували от това, че на една такава птичка може да й се пръсне сърчицето от мъка. Но животът ни е научил да гледаме трезво и на поетите, и на канарчетата. Вярно е, че Янко имал канарче и всеки ден му давал храна и вода. Но е вярно също така, че в един прекрасен ден малкият Янко умрял от туберкулоза и канарчето му го последвало във вечността в деня на погребението му. Но това, което твърди поетът — че канарчето взело присърце смъртта на Янко и умряло от мъка и тъга, — не е вярно. Ами да, те, поетите, чуват как расте тревата, и навсякъде им се привиждат разни неща, които трезвият човек никога не вижда!

Одите за възхвала на канарчето и смъртта му имат напълно естествено обяснение — в суматохата след смъртта на Янко не е имало кой да му даде да яде и да пие. Какъв друг изход е можело да има за канарчето, освен да умре от глад? Всичко останало е добавено от поета, който наистина е имал буйна фантазия, но никога не е гледал канарче в жилището си.

Канарче и печал! Каква глупост! Имах едно канарче, което получих с препоръката, че е „изключителен певец”, но всъщност предишният му собственик просто искаше да се отърве от него, защото само се чешело като краставо куче и не искало да пее. Главичката и гърдите му бяха съвсем оплешивели и аз го лекувах, като му давах пълна свобода да лети между саксиите с цветя.

— Мажете му главата с газ! — съветваше ме бившият му собственик, но аз го лекувах по свой начин и за няколко седмици болното птиче имаше такива прекрасни пера, че ако го бяха препарирали, можеше да бъде гордостта на всяка училищна сбирка.

Канарчето стана толкова красиво, че реших да му купя истинска харцска женска и да го оженя. Но никога в живота си не бях виждал такива отношения между съпрузи!

Мъжкият си беше изгубил ума и от сутрин до вечер не правеше нищо друго, освен да се върти около женската и с песни и с цялото си поведение да й доказва, че за него няма нищо по-скъпо от нея на света! Но изобщо не беше допуснат в клетката. Горкият! Женската само съскаше презрително срещу съпруга си и вместо с благоволението си го даряваше със силни удари с човката. Държеше се с него така, че в сравнение с нея Ксантипа е истински ангел. Мъжкият обаче беше неуморен и проявите на внимание към нея бяха безгранични. Той се въртеше около своята Ксантипа, сякаш някой го въртеше на шиш, пееше й неуморно за своята огромна любов и нито веднъж не се опита да упражни правото си на глава на семейството. Всички ние смятахме, че просто беше под чехъл и ако имаше човешки ум в главата си, щеше да отиде на Вацлавския площад при Швестек, да си купи револвер и да си тегли куршума заради нещастна любов.

Едно прекрасно утро женската падна от пръчката си и свърши… А влюбеният мъжки? Той я погледна за миг с черното си оченце, после измрънка едно приглушено „Пип!” и отиде да плюска.

Намерих му чисто нова друга женска от съседа и просто нямах думи да опиша удивлението си! Без да губи време, той започна да й се обяснява в любов и без дори да изчака да мине времето на траура, се заувърта около нея като волна ергенска душа и радостно запя своето „Тю-тю-тю-тя-тя-тя-тя-тя!”.

Твърде често обаче се чува, че канарчето носи радост на цялото семейство и че особено за пражките дечица няма по-голямо забавление от това да имат канарче.

Тази семейна радост обикновено се развива по следния начин: Идва си бащата и донася в носната си кърпа канарче. В семейството настава голямо ликуване! Обхванати от мощна вълна от щастие, децата скачат чак до тавана! Бащата се усмихва и започва да разказва:

— Когато се връщах от работа, срещнах на улицата един нещастник, който нямаше какво да яде, затова предлагаше за продан своето канарче. Тежко му беше да се раздели с него, сърцето му се свиваше да се сбогува с единствения си приятел, който с песните си и привързаността си му облекчавал мизерния живот! Само как пеело канарчето! И вече успяло да има няколко пъти потомство! Горкият старик! Плачеше и нареждаше, че трябва да продаде своя приятел, но нямаше друг изход. Нуждата си е нужда, стомахът крещи по-силно от идеалите!

— И тогава се сетих за вас, деца — продължава да разказва главата на семейството. — Сетих се, че отдавна искате канарче. Затова ви го купих и се надявам, че ще ми се отблагодарите, като се учите прилежно и имате добро поведение. Грижете се добре за него и го обичайте. То ще ви възнагради с песните си!

По време на този дълъг разказ майката развълнувана се разплаква, децата слагат канарчето в клетката и започват да му търсят семенца, водичка и листа от маруля.

Канарчето си има всичко като някой махараджа, минават дни, седмици и за удивление на цялото семейство изобщо не се сеща да изпълни някоя „ария”.

Само подскача от пръчка на пръчка, половината ден е пред паничката с яденето и от време на време изпиуква по някое „Пип, пип”.

— Може би още не е свикнало — разсъждава главата на семейството и донася на канарчето сепия и бухти, дава му и варено яйце, за да му се подобри гласът. Но канарчето продължава със своето „Пип, пип”.

Най-после един ден децата са наобиколили клетката и викат до припадък:

— Татко, Татко! Нашето мъжко канарче е снесло яйце!

И след прекрасния сън идва грубото събуждане. Бащата или изхвърля канарчето през прозореца, или в първоначалния си гняв го смачква в ръката си. После децата му устройват погребение в градината и радостта им е по-голяма, отколкото когато таткото го е донесъл вкъщи…

Младежките спомени на Петър

През 1907 година в Чикаго се влюбих в един млад джентълмен. Веднъж той ме покани на разходка в околностите на града и ми разказа следното:

„Нашият баща беше удивителен човек. Имаше един куп принципи, повечето смахнати, които искаше да налага на всяка цена. Възпитаваше сестра ни Индришка в строг религиозен дух, караше я да се моли по четири часа на ден и за да може да я подслушва, беше поставил в стаята й една смешна фуния от грамофон, която улавяше всяка нейна дума и в която ние двамата — Якуб и аз, Петър — крещяхме, когато ни паднеше случай, неприлични ругатни с тънки гласчета, за да имитираме Индришка.

Нас татко изобщо не ни възпитаваше, защото твърдеше, че момчето може да бъде възпитано като истински мъж само тогава, когато изобщо не се възпитава. Едно цяло крило от огромната ни къща беше отредено само за мене и за Якуб. Спомням си, че когато бяхме още съвсем малки, стаите ни изглеждаха доста прилично. Някои от старите ни приятели казват, че гипсовите украшения по таваните били направо приказни. Сега не мога да кажа със сигурност дали е било така, защото специалист по съсипването на гипсови украшения беше Якуб. Мене винаги ме привличаха повече мебелите. Да стържа с пила по инкрустираните скринове, завещани ни от нашите прадеди, беше моята страст. Баща ни идваше в нашето крило само при извънредни обстоятелства и тогава ние много се стараехме да му доставим радост с нашето поведение. Той се усмихваше под мустак и измърморваше:

— Ще ги бъде, ще станат мъже.

Веднъж при татко дойде на гости чичо Леополд и поиска да ни види. Гостите обикновено не проявяваха такова желание, но чичо беше самотник, живееше далеко от нас и не знаеше нищо за семейните ни отношения. Ние се втурнахме в гостната и понеже за пръв път виждахме чичо си, почнахме да споделяме впечатленията си. Правехме това на висок глас, без да се съобразяваме с никого, защото татко най-много ценеше нашата прямота. Но макар че донякъде се съобразявахме с това, че сме роднини, чичо като че ли се почувства засегнат от нашите преценки. И досега не мога да разбера какво го обиди толкова. Аз казах само:

— Носът му е като краставица, а устата му стига от едното ухо до другото.

— Май че е ненормален — каза Якуб.

После аз му се изплюх на палтото, а Якуб измъкна от джоба му тефтерчето заедно с писалката. Чичо Леополд изведнъж почервеня, скочи от стола и хвана всеки от нас за ухото. Това в първия момент много ни учуди, защото никой още не се беше държал така невъзпитано с нас, и само нашето смайване отложи за известно време наказанието му.

Измъкнахме се от ръцете му, като в същото време аз си изтрих носа в ръкава му, а Якуб го ръгна в ребрата. Така или иначе, неговата решителност ни направи дълбоко впечатление и ние напуснахме гостната с някакво неясно чувство на уважение. Спряхме се зад вратата, за да чуем как чичо ще започне да ругае. Но той не се развика, напротив, заговори тихичко като сомнамбул:

— За Бога, Йозеф, тия двама калпазани твои синове ли са? Сигурен съм, че досега не си похарчил нито халер за възпитанието им…

В този момент нашият обикновено спокоен баща се развика:

— Никой не може да ме обвини в такова нещо! Пожертвал съм за тях цялото ляво крило на този дворец, чието обзавеждане е струвало стотици хиляди на нашите предци, мога да пожертвам и другото, ако се наложи! Сума пари съм дал вече за глоби, да не говорим за царските заплати, които плащам на прислугата им!

— И милиони да ми дават, не бих прислужвал на тези малки негодници! — сухо отвърна чичо.

— Но за книги, възпитатели и други такива глупости не давам нито грош! Искам да направя от тях мъже.

— И на двамата им хлопа нещо — и на татко, и на тоя, другия — споделих с Якуб мнението си зад вратата.

— Петре, хайде да ядосаме татко. Утре да му кажем, че искаме да ни вземе възпитател.

— Да, и то богослов — съгласих се аз.

После слязохме на двора и счупихме с камък стъклото на прозореца на гостната.

Относно чичо Леополд взехме следните мерки:

1. От еврейския квартал за неголяма сума се снабдихме с дюшек, пълен с дървеници, който поставихме в леглото на чичо.

2. Накапахме восък в златния му хронометър, който не откраднахме по простата причина, че не ни трябваше за нищо.

3. Намерихме осем будилника, които навихме да звънят по различно време, и ги поставихме под леглото на чичо.

4. Наредихме кабарчета в мечата кожа пред леглото.

5. Приковахме една котка за опашката под прозореца на чичовата стая.

Разплатата беше подготвена. Тази нощ спахме спокойно, като ангели на възмездието, които добре са си свършили работата.

На другия ден разбрахме, че сънят на чичо пък хич не е бил спокоен. Известно време в стаята му светело (сигурно е ловял дървеници). После хвърлил обувката си през прозореца (явно е замерял котката), а по-късно изхвърлил умивалника, колана си, гребена и още сума ти неща, които слугите намерили на сутринта под прозорците. В два часа през нощта започнал страшно да проклина и направо шашнал всички в къщата (за два часа беше нагласен първият будилник). След половин час забухал по вратата на татко (това е било заради втория будилник), в три трябвало да го вържат, а на сутринта го откарали в лудницата.

Двамата с Якуб бяхме разочаровани. Значи напразно сме били нагласили останалите пет будилника. А и не е разбрал какво е станало с хронометъра му! Сигурно и не всички дървеници са успели да се възползват от него. Якуб беше много огорчен и от яд почна да стреля с пистолет по външната порта. Постепенно това го развесели, защото аз карах слугите да излязат на улицата, но те се страхуваха от стрелбата на Якуб, а аз ги ругаех и заплашвах. Ние винаги много добре се допълвахме с Якуб. Най-после успях да накарам стария Антон да отиде да ми купи цигари. Той се промъкна край Якуб целият позеленял от страх, но не му се размина. Якуб с един изстрел му откъсна три пръста. Татко после плати голямо обезщетение на Антон, за да си мълчи. Той винаги правеше така. Изобщо, както вече казах, татко беше удивителен човек. Истинско щастие беше да си негов син.

Следобеда отидохме и двамата при татко да му съобщим (ние никога не молехме, само Индришка трябваше да моли), че искаме възпитател. Вече си представяхме как ще се намръщи и ще се развика, но нещата се развиха малко по-иначе.

— Какво искате?

— Искаме да се възпитаваме — каза Якуб и се ухили като маймуна.

— Добре — каза татко, — ще получите един добър педагог. Ще го направя от уважение към паметта на бедния Леополд.

— Да не е хвърлил вече топа тоя идиот?

— Не, не е умрял още. Но е изпаднал в пълно умопомрачение.

— Все ни е едно. Но запомни, тате — тоя възпитател трябва да е с характер, с тъпоумни лигльовци не разговаряме.

— Добре, момчета.

През целия ден пребивавахме във великолепно настроение. Привечер хванахме един плъх и го пуснахме в стаята на Индришка — тя тъкмо изреждаше за десети път „Отче наш”. От страх се качи на гардероба и се разплака. Заключихме я в стаята и скрихме ключа…

Минаха цели три седмици, докато татко ни намери възпитател. Макар че обявената заплата беше необикновено висока, всеки се отказваше от нея след срещата си с нас. Е, разбира се, и ние не се глезехме с тия кандидати. Най-после един по-възрастен мъж, съсипан от живота, благоволи да ни обезпечи възпитание.

— Надявам се — каза той при първата ни среща, — че ще станем приятели.

— Не се побратимявам с разни прислужници — отговорих важно аз.

— Иди да си патентоваш надяването, да не ти го вземе някой — кресна му Якуб.

Възпитателят благосклонно се усмихна.

С Якуб решихме, че е пълен тъпак. Разбира се, обсъждахме тази своя преценка на висок глас.

— Ах, какви мъже ще ми станат само, истински мъже!.. — доволно измърмори зад нас татко.

Цели два дни нашият възпитател не ни даде повод за недоволство.

Беше като ударен по главата, само ходеше от стая в стая, слисан донемайкъде. Изяде, без дума да каже, супата, в която бяхме сипали прах срещу молци. Дори не мигна, когато по време на обяда хвърляхме от прозореца кнедли по главите на хората. Слушаше внимателно всяка от нашите ругатни. Игра с нас на двайсет и едно. И все пак като че в него се извършваше някакъв душевен процес. Сутринта на третия ден се събуди с побеляла коса. Изтича при татко и помоли да му бъде поставена мрежа на прозорците, а вратата му да бъде обкована с желязо. Нима толкова се беше развълнувал от това, че си играхме с брадвата на „забиване” по неговата врата? Та то си беше най-невинно нощно упражнение!

Изтезавахме го, както можехме. Изпращахме от негово име писма с недвусмислени предложения на Индришка. Заради това Индришка беше наказвана с бой и трябваше да се моли с два часа повече на ден. Когато тя откри, че това е наше дело, баща ни отново се почувства горд с нас.

Ставахме все по-известни. Накрая нашите снимки се появиха в едно илюстровано списание заедно със сензационната статия „Двамата млади джентълмени, или реминисценция за юмручното право”.

Отидохме при редактора и му натикахме в устата ечемичени осили. Мога да твърдя без всякакво преувеличение, че станахме любимци на обществото. Някакъв драматург написа за нас пиесата „Петър и Якуб”. Стана много популярна, всички се тълпяха да я гледат, а дирекцията на театъра ни предложи солидно възнаграждение, ако се съгласим да се представим лично на публиката. Ние излязохме на сцената и започнахме да отправяме неприлични жестове към зрителите. Всички започнаха бурно да ни ръкопляскат и тогава ние разхвърляхме сред тях конски фъшкии. Директорът побесня и опъна петалата от яд. На погребението му се стече целият град, а ние станахме героите на деня. Татко ни прегърна и целуна за пръв път през живота си.

— Симпатяги! Вие сте голяма работа и в най-малките неща — каза нежно този специален човек.

По-късно той написа една брошурка със заглавие „Как да се отнасяме със синовете си, ако искаме да станат пълноценни мъже”. Хората щяха да се избият да я купуват.

— И все пак този добър човек грешеше — довърши Петър разказа си. — Якуб го обесиха миналата година, а аз се забавлявам с каквото мога. Например така — изрева той и ококори очи срещу мене: — Горе ръцете!”

И пълноценният мъж си взе за спомен от мене моето портмоне, пръстена, часовника и обиците ми.

Сега ни дели океанът, но аз все още го обичам.

Непостоянен характер

Възрастната госпожа Блажкова не дочака голяма радост от сина си. Франтик беше непостоянен и колеблив човек, недоволен от всичко, нито една работа не му харесваше и намираше купища грешки, накъдето и да погледнеше. С каквото и да се захванеше, не беше доволен. Постоянно копнееше за промяна, никъде не се задържаше дълго и в момента, в който го вземеха на някое място, започваше да си търси друго.

Майка му си даде всичките пари да го изучи за свещеник. Но на Франтик не му харесваше латинският. Реши, че ще стане инженер, и се записа в реална гимназия, но още първия срок установи, че не е създаден за чертане и геометрия. На възрастната госпожа Блажкова й беше трудно да се раздели с красивия блян, че един ден синът й ще бъде учен човек, но беше принудена да го прати да учи занаят. Може би от него щеше да излезе добър майстор — пък и занаятчийството е златна кокошка. Франтик отиде да чиракува при един часовникар, но след шест месеца се върна при майка си, казвайки, че това не е за него. Очите му били слаби, пък и часовникарството нещо западало напоследък. Известно време той си почиваше вкъщи, след което опита шивашкия занаят. Но и там не се задържа много. Усилният труд не му беше по вкуса. Опита на още няколко места, но избяга отвсякъде и ето че накрая се оказа вече дърт ерген, без никаква опора и никакви изгледи за бъдещето. Но планове не му липсваха.

— Ще опитам в търговията — каза той на майка си. — Днес търговията владее света.

Доверчивата майка се остави да бъде убедена и го изпрати на едногодишен курс по търговски науки. След това Франтик получи място в една кантора. Издържа там точно два месеца.

— Какво!? Да се оставя на един евреин да ми смуче силиците? — каза той, като си тръгваше от там.

Беше назначен на работа при един християнин, но историята се повтори отново. Списъкът ще е прекалено дълъг, ако започна да изброявам всички места, които той смени за кратко време. Дори реши, че в него се крие артист, и се записа в едно селско театрално дружество, след което беше редактор някъде, а когато всичко това му омръзна, се върна вкъщи, за да го храни майка му.

Накрая, за да възтържествува справедливостта, Франтик настина, разболя се от туберкулоза и умря.

След погребението му възрастната госпожа Блажкова отиде при свещеника да му плати.

Свещеникът се опита да я утеши и подчертавайки, че синът й е умрял като порядъчен християнин, причестен и в мир с Бога и с хората, каза:

— Не плачете, майко. Бог дал, Бог взел… Сега синът ви е на небето и вие двамата ще се видите там.

— Не го познавате, отче — каза хлипайки госпожа Блажкова, — той и там няма да издържи дълго…!

Взаимоотношенията между родителите и децата

Учете децата да познават природата

Мъмрене

Гимназистът Ото седеше в беседката и пиеше мляко. Срещу него се бе разположил вуйчо му, преподобният отец от Добронице, пушеше лула и гледаше тъжно племенника си.

На Ото половинчасовото мълчание му дойде множко, затова се обади:

— Както пече тия дни, ръжта скоро ще узрее.

— Пече я, пече, за теб вече знам със сигурност, че си изпечен калпазанин…

— Ама, моля ти се, мили ми вуйчо — отвърна елегантно Ото, — позволи ми да изразя съмнение в това, което току-що ми каза.

— Ти чел ли си нещо от Томас Кемпински?

— Не съм.

— То си личи. Аз на твоята възраст се бях посветил изцяло на учението. Като бях на двайсет и четири години, издадох кратка научна студия за Ноевия ковчег, в която неопровержимо доказах, че вместимостта му е била два милиона и седемдесет и пет хиляди кубични стъпки. Тогава още смятахме в стъпки. На двайсет и шест годишна възраст потвърдих становището на свети Иполит, че жената на Сим се е казвала Нахалат Махнук, жената на Хам — Зетдкалхнабу, а жената на Иафет — Аратка. Ти, разбира се, не си богослов, но няма да ти навреди да обръщаш внимание и на тези въпроси. Ако отделяше два часа дневно за такива неща, нямаше да мислиш за идиотщини. Ото, я ми кажи къде спа нощес?

— В града, мили ми вуйчо.

— Добре започваш ваканцията, Ото. Не се изненадвам, затова съм длъжен да поговоря с теб. Доколкото разбрах, целият ти живот в града представлява низ от осъдителни постъпки. Събирал си се с лоши другари, а какво казва за прекалената общителност в осма глава на първата си книга „Напомняния за облагите от богоугодния живот” Томас Кемпински? „Не разкривай пред всеки сърцето си! С младежи, чиято мисъл е все в светското, рядко общувай”. Това е трябвало да го знаеш, преди да проиграеш с Йозеф Заичек и Карел Махулка четирийсет жълтици на карти. Освен това Томас Кемпински казва: „Не се сближавай прекомерно с чужда жена; а всички добри жени повери на Господа”. Ти обаче не само че не си ги поверил на Господа, понякога дори си ги водил в квартирата си. На една госпожица дължиш трийсет крони — нямам представа, за какво. Писа ми да й ги изпратя, иначе щяла да вдигне скандал. Ти явно не си разсъждавал за човешкото нещастие според двайсет и втора глава на Кемпински: „Нещастен си, където и да си и към когото и да се обърнеш, освен ако не се обърнеш към Господа”. Каква полза, че ти пратих писмо, с което те молех да изоставиш този живот — та нали щастието на човек не е само в задоволяването със земни блага. Както ти е известно, няколко дни след това писмо трябваше да платя в кръчмата триста и шейсетте халби пиво, които си изпил на вересия — и това ако не е прекалено задоволяване със земни блага! Още Кемпински е казал, че човек никога не е напълно предпазен от изкушението, докато е жив, понеже изворът на изкушението е в самите нас. Щом се отървеш от едно изкушение или премеждие, веднага идва друго. След като платих дълговете ти в кръчмата, се оказа, че си се сбил с портиера, и пак аз трябваше да му пращам пари, за да си мълчи. Какво? Непрекъснато ти създавал неприятности и те хокал пред съседите ли? Да беше прочел дванайсета глава за ползата от гоненията: „Добре е, че понякога сме подложени на страдания и на гонения. Защото те често подтикват човек да надникне в сърцето си, та да може, поглеждайки се отстрани, да опознае себе си и да не възлага надежди на никакви земни работи”. Ти обаче вместо това си му залепил четири плесници.

— Пет, мили ми вуйчо!

— Не е въпросът в бройката, Ото, по-добре да беше прочел трета глава от книгата „Напътствия за благотворен вътрешен живот”, озаглавена „За добрия и уравновесен човек”: „Има хора, които нито сами намират покой, нито оставят останалите на мира, с което затрудняват другите и най-вече себе си”. Трябваше да се явиш на изпит, но не си се явил само защото…

— Съм презрял всички преходни неща — прекъсна го Ото.

— Боже, Боже! — въздъхна господин свещеникът. — А кога ще проучиш двайсет и пета глава — „За ревностното подобряване на целия ни живот”. Нали за голямо подобрение винаги допринасят две неща: първо, насилствено откъсване от онова, към което грешно се стреми тялото ни, и, второ, пламенен стремеж към доброто, което най недостига на хората. Недей да се хвалиш! Онзи, който е пламенно отдаден на Господа, покорно търпи и приема всичко, което му се каже. Ото, защо се смееш?

— Ами сетих се за оня виц, дето го разказа вчера в кръчмата господин адюнктът. Съдели една жена за сводничество и съдията я попитал дали може да посочи някакво смекчаващо вината обстоятелство. „Да, господине, помислете си само, имам четири пораснали дъщери и само едната от тях пратих в бардака”. Много смешно, нали, вуйчо?

Господин свещеникът така се сепна, че лулата му падна от устата…

Преди свидетелството

Това инак тъй хубаво време, когато житата зреят и наливат клас, за някои хора е време за неопределени неприятни спазми в стомаха. Много ученици в прогимназиите ги заболява коремът точно преди да получат свидетелството. Те изглеждат узрели за жътва, но изобщо нямат гордия вид на зърната в пшеничните класове, които се оставят да ги позлати слънцето за радост на поетите, без дори да подозират, че триумфът им ще завърши с вършитба.

През тия сияйни дни не един ученик се отправя сред природата с неясното предчувствие, че когато златните зърна вече ще се разпиляват под ударите на бухалките из харманите, той уж вече ще е минал по реда си, само дето ще го очаква все още някакъв поправителен изпит с доста неопределен резултат.

В един такъв съботен следобед ученикът от шести прогимназиален клас Данек се разхождаше сред житните класове край малката горичка и гледаше някакъв хвойнов храст, който растеше смело на самия край на горичката, там, откъдето започваше нивата със златното жито. И както гледаше към хвойновия храст, неволно си спомни за учителя по закон Божи Шембела. Неговата глава беше изшилена като върха на храста и щом на Данек му хрумна това сравнение, моментално му се отщя да се любува повече на природните красоти.

Той се загледа в лилавите цветчета на къклицата, които се пъчеха гордо сред житата, и си спомни, че съвсем наскоро учителят Шембела го беше нарекъл именно „къклица”, защото, отговаряйки на въпроса, колко са папите Сикст, Данек беше забравил най-малко трима от тях. Вярно, въпросът го беше сварил неподготвен. Данек тъкмо си мислеше, че вчерашната партия билярд щеше да бъде негова, ако беше направил последния си удар с четворката, а не така рисковано към мантинелата. Странно, ама винаги в час по вероучение си мислеше за билярд. Онзи път учителят тъкмо обясняваше, че папа Сикст VII обичал да носи червени одежди, когато Данек измърмори доста високо, сякаш се събуждаше от сън:

— Трябваше да играя с червената!

Последвалите събития се развиха със светкавична бързина. Той беше на дъската, а в мозъка му гъмжаха папи с името Сикст. После си седна на мястото, наречен „къклица”, и чу как, плюнчейки молива си, учителят по закон Божи казва:

— Тая двойка ще я имам предвид!

Вчера пък Данек отново беше на дъската и трябваше да обясни историческия произход на цимбуриона[13]. И понеже не можа да каже нищо, учителят му заяви, че за тая година приключва окончателно сметките си с него и ще го посочи в годишния си отчет. Освен това поиска Данек да му пише през ваканцията какво са казали вкъщи за двойката по закон Божи. И накрая го нарече „позора на класа”.

Седнал на синора, Данек се огледа наоколо и видя, че там расте и жълто еньовче, което разпръскваше характерната си миризма на мокра пръст. Той стана, смачка най-близкото растение с пръчката си и продължи да се разхожда сред великолепната юнска природа.

Птиците пееха весело, понеже изобщо не им пукаше колко бяха папите Сикст; гущерчетата също не знаеха това и току се шмугваха някъде в напечената от слънцето трева. Бръмбарчетата, мушиците и мравките весело се щураха насам-натам, всеки по своята работа, две зайчета се вдигнаха на задните си лапи сред зелената ливада, понеже никой не ги караше да мислят за историческото развитие на цимбуриона.

Ученикът от шести прогимназиален клас Данек се почувства най-онеправданото създание в тая съзряваща природа и хвърли пръчката си по катеричката, която се катереше нагоре по една ела и презрително му показваше червеникавокафявото си задниче.

После Данек отиде до хвойновия храст, чийто връх му приличаше на шилестата глава на учителя по вероучение, скърши го с пръчката и продължи нататък.

Тръгна към селото, което, накичено със зелени дървета, надничаше изпод хълма. Живописно селце с къщурки и градинки, чиито огради се устремяваха към потока, идващ от гората.

Данек се загледа в тая красота, която свършваше на хоризонта с пояс от синкави върхове, и не можа да измисли нищо друго, освен да иде в кръчмата и да си поръча хляб, сирене и бира.

И след като осъществи хрумването си и похапна хляб и сирене, поливайки ги с бира, мрачното му настроение се подобри. Той реши, че ще научи имената на всички папи и историята на всички църковни атрибути, и в най-добро разположение на духа си поръча втора бира. Но още не му я бяха донесли, когато за негов ужас в кръчмата с чадър в ръка влезе учителят по закон Божи Шембела, който носеше наметало със звезда, тъй като беше член на Малтийския орден[14]. В другата ръка държеше букет от най-различни цветя, които беше набрал по време на излета.

Като забеляза Данек, който с четири очи гледаше към прозореца, тъй като беше решил да изскочи светкавично през него, учителят рече:

— Значи така се подготвяте за поправителния, а, Данек? Не греша, нали?

Той остави шлифера, шапката, букета и чадъра на съседния стол, седна срещу Данек и каза:

— Значи тук се срещнахме, Данек! Седнете! Къде сте ходили?

— На излет… Навън е хубаво, наистина хубаво — изпелтечи Данек.

— Да, хубаво е! — с вълнение каза учителят по закон Божи. — И всичко, което сте видели, говори за славата Божия, за делото на Създателя. А какво си поръчахте?

— Сирене, господин учителю.

— И сигурно ви се услади след разходката из природата, където всичко възхвалява мощта на Твореца, нали? А узряло ли е добре?

— Чудесно е, господин учителю.

— Тогава и аз ще си поръчам. А къде ходихте?

— В Захаи.

— А! В Захаи е много хубаво. Там птиците славят делото Господне. А как е бирата?

— Ами става.

— Много се радвам. Абе вие нямате право да посещавате кръчмите без разрешение от дирекцията, дори и да се храните там. Нали знаете наредбите, Данек. Ама за днес ви прощавам.

И той изискано се настани на масата и през цялото време, докато си хапваше от сиренцето, говори за Божията природа и възхваляваше делото на Твореца. А когато се нахрани, при което поизпразни и чинията на Данек, изтри устата си с една червена кърпа и попита:

— Знаете ли къде тука се ходи до…?

— Направо през двора, господин учителю.

Учителят по закон Божи излезе навън, след малко се върна и заоглежда кръчмата. Явно търсеше вестник.

— Ама че загубено заведение — измърмори той, целият зачервен. — Няма късче вестник за четене.

Данек забърника из джобовете си, накрая намери някакво писмо от чичо си и го подаде на учителя по вероучение с думите:

— Заповядайте, господин учителю. Прочетете какво ми пише чичо.

Когато се появи отново, учителят не върна писмото на Данек, но пък му каза:

— Много почтен човек е чичо ви и само заради него ще ви пиша „удовлетворителен” по закон Божи — и се впусна в дълъг разговор за безкрайното Божие милосърдие.

Школските читанки

На авторите на школски читанки не може да се отрече добрият стремеж да възпитат от децата истински патриоти и богобоязливи люде…

За това говори и самото разпределение на материала на части, както следва: 1. Бог и човек (възпитателно четиво). 2. Бог, семейство и родина. 3. Бог, природа и свят. „Добиването на сол във Величка” и „Какво е това домашна котка”.

Всички тези части образуват своеобразна морализаторска и богобоязлива каша. Тая каша е заляна с блажнинка, съставена от всевъзможни мъдрости за мравките, измислени находчиво от покойния Б. Яблонски[15].

„Сине, мравките ти наблюдавай и от тях на нравственост учи се, леност те не знаят и дебелоглавие, скромни, тихи, от тревата пљ са ниски. Не ламтят те за такова щастие, плод на мързел и стремежи нечестиви, най-голямото за тях богатство е тихото доволство от труда им търпеливи”.

Това е примерът на нравствената мравка, мили деца. И когато по-късно ще си съсипвате здравето за фабрикантите кожодери само срещу няколко петака на ден, издекламирайте си тези редове: „…най-голямото за нас богатство е тихото доволство от труда ни търпеливи”. Е, да, Яблонски беше архиерей и името му не слиза от школските читанки.

Без него децата нямаше да знаят, че „и тебе също, синко (дъще), щедрата ръка на Бога е дарила с част от тая земна шир, подарила ти е твойта славна и красива родина, където да живееш в мир”. Та така, мило дете, бъхти се твоят баща, бъхти се твоята майка, а понякога се бъхтиш до капване може би и ти, но прекрасно е да умреш от глад в славната си и красива родина. Това е твоя земя, мило дете, и ти не бива да посягаш на тоя земен рай, който ти е дарила щедрата ръка на Бога, защото за това има разни параграфи, но поне го прочети в читанката.

И когато вкъщи няма да имате троха хляб и баща ти започне да храчи кръв, тогава прочети в читанката си, че във всичко, което съществува на тоя свят, красивото е неразделно свързано с доброто. „Златното красиво слънце стопля всяка земна твар, плодното дръвче не е за полза само, но и да краси земята. Плодовете са красиви, но наред с това са още сладки и така е с всичко: накъдето и да се обърнеш, синко, вред приятното с полезното върви ръка в ръка”.

И когато по етапен ред те изпратят някъде смъртноболен, както се беше случило веднъж в Моравска Тршебова, припомни си школската читанка — как още като ученик в четвърти клас си я разтворил на първа страница и какво си прочел там. „Отче наш. Към тебе с доверие ний се обръщаме, любовта ти всепрощаваща ние познаваме. Отче наш!”

И ако някой те потиска, не го ругай! Защото, от една страна, може езикът ти да се вдърви. От школските читанки са ми известни няколко такива специални заболявания. От друга страна, заради едно такова „мамицата му” може да те сполети гневът Божи и на земята, и на небето. Винаги когато се появи у тебе желание да изпсуваш, припомни си стихотворението на Б. Хакъл от школската си читанка: „Чиста нека бъде винаги речта ти, мисълта ти нека бъде храм на благородство, лоши думи нека не излизат от уста ти”.

Остави ги преспокойно да те газят, защото след смъртта си ти ще блаженстваш. Гаранция за това са славните имена на Бенеш Методей Кулда, Ксавер Дворжак, Войтех Пакоста и други мъртви и живи отци, любовни трубадури на надзвездното щастие.

Към тях се присъединяват цяла редица други писатели, които се стремят да изградят у децата твърди характери. Те вършат това с прелестните си разкази за всевъзможните Анички, верни слугини и дойки, които се трепят по две поколения в едно и също имение и състарени от труд, лелеят единствената съкровена мечта да бъдат погребани на гробищата редом със своите господари: „Там всички ние пак ще се сберем”.

Или да вземем за пример оная бабичка, която с броеница в ръка чете молитва и плаче. Тя е на осемдесет години и се оплаква, че не може вече да работи. До миналата година, на седемдесет и девет години, е работила. Всички наоколо я обичат, обградили са я с внимание, но тя плаче на цяла една страница в школската читанка. В една от тия читанки ударението се поставя на злополучните възпитателни четива, в които централна фигура е покойният Франтишек Доуха[16]. Той бил запопен на шести април 1834 година, но и днес все още продължава да плаши децата от страниците на читанките. В статиите си той толкова дълго поучавал децата колко далеч ще стигнат, ако слушат съветите на по-възрастните, и толкова дълго сочел с пръст децата, които заради своето непослушание и своите пороци биват сполетявани от ранна и вечна гибел, докато най-сетне поучаващата му десница се схванала, така че не можел да държи вече перото. „Света Богородице — казал си тогава тоя мил човек, — така аз няма да мога да направя от децата добри поданици и добри верующи!” И се научил да пише с лявата ръка! Той е първият, който въведе в училищните читанки така наречените нагледни примери, от които децата стават слабоумни. Следвайки го, авторите на училищни читанки започнаха да съчиняват купища нагледни примери.

Ученикът Веноушек има наистина само шестици в бележника си, но той има и лошия навик да не поздравява кмета на селото. И тоя нехранимайко за наказание глътва игла. Какъв по-нагледен пример за това, че щастието на човека се основава не само на знанията (Веноушек имал само шестици), но главно на почтения и богоугоден живот. Дали иглата по-късно е излязла от Веноушек, в нагледния пример не се споменава.

Изобщо школските читанки съдържат не едно поучение, което съпътства младежта по пътеките на почтеността. „Моли се и се труди! Запретни ръкави и се уповавай на Бога! Отстъпчивостта печели приятели! По-разумният отстъпва!” С какви прекрасни лозунги са прошпиковани училищните читанки. Мнозина не могат да схванат веднага истинската цена на тия лозунги, но след като пораснат един ден, сами се убеждават в това. И когато им се случи да влязат в спор с работодателя си, те просто се обесват, като оставят кратка бележка: „По-разумният отстъпва” или „Отстъпчивостта печели приятели”.

Най-главното е да се подберат за училищните читанки такива лозунги, които са съвършено неподходящи за днешното време. Логически издържани лозунги, като следния: „Ако те преследват, без да си виновен, всяко зло е за добро — кажи си — и бъди спокоен”.

Възникват все нови и нови съвети, които преследват единствената цел да направят от децата добри и порядъчни граждани: „Преклонена главица остра сабя не сече”. Мило дете! Подложи си гърба (да те яхнат) и се уповавай на Бога!

Впрочем от училищните читанки личи много добре, че човек никога няма причини да се отчайва. Привеждат се многобройни примери за това, че ако ти се случи да изпаднеш в беда, все ще се намерят добри хора, които ще се погрижат за тебе. Такова е например четивото „Бъдни вечер в приюта”. Бедните деца получават там чорапи, ябълки и шепа орехи. Имат възможност да видят разкошно облечени дами, а накрая им се удава случай да изпеят „Роди ми се Боже чедо…”. Родителите на ощастливените деца присъстват и плачат затрогнати. А децата със светнали очи обуват чорапите под коледната елха и целуват ръце на прекрасно облечените господа. Отдолу под четивото: „Този, който дава на другите, е мил Богу”.

О, мило дете, след като прочетеш това четиво, сигурно дълго време ще сънуваш чорапите и красивите дами, нали?

И защо децата са имали такова щастие? Защото са били добродетелни и набожни, защото са били бедни. Това обаче е особен случай, защото другаде ще попадате на изречения като „Едно разпуснато момче, дете на бедни родители…”, както и на противоположното на него „Карличек беше добро и вежливо момченце, а неговите родители — заможни граждани…”. Училищните читанки се одобряват от земския на Н. В. училищен съвет, а това значи: „Карличек беше добро и вежливо момченце и бъдещ земски училищен съветник…”

Училищните читанки може да бъдат одобрявани, разбира се, и от достопочитаемата консистория. За да стана добър човек, както предписва църквата, трябва да чета нашите училищни читанки и ако още от детските си години затъпея, толкова по-добре за мене, защото в такъв случай моята добродетел ще остане ненакърнена. Ще стана патриот и всяка година ще ходя на поклонение във Велехрад, ще стана държавен чиновник и с благодарност ще си спомням за школските читанки, в които всичко се казва на децата по един толкова хубав начин, че от тях излизат богоугодни хора с прекрасни правила в живота: „Моли се и се труди!” „По-разумният отстъпва”, „Преклонена главица остра сабя не сече!”

И богоугодните граждани ще имат същите незначителни мозъчета, както и авторите на школските читанки.

Някой си Ян Яворницки беше писал:

„Учете се, деца, и винаги почитайте читанките.

Тоз, който не почита ги, беди безчет очакват го!”

А най-тежката беда е да не намериш подслон в приюта за малоумни…

Списания за младежта

Детството ми не беше особено весело, тъй като родителите ми, иначе порядъчни хора, ме бяха абонирали за „Райска градинка” и „Чешки юноша”.

„Райска градинка” се редактираше от отец Похунек. Забележително е, че много видни католишки дейци имат такива странни имена. Вземете за пример клерикалите Каньоурек, Копала и Шкръдле[17]. И така, отец Похунек редактираше „Райска градинка” — списание, самото име на което показваше докъде може да се издигне човек, когато още от невръстно детство започне да се образова с благородно четиво.

Веднъж, на имения ден на отец Похунек, който ми преподаваше вероучение в пети клас на основното училище, бях натоварен заедно с още неколцина юноши, които също като мене се отличаваха на пръв поглед със строгата си набожност, да отнесем подаръците, които родителите ни бяха изпратили по случай имения ден на отец Похунек. Аз носех голямо шише с житна ракия, подправена с кимион. Беше подарък от бащата на моя съученик Павел, който държеше кръчма и смяташе подаръка си за нещо съвсем естествено.

Занесох аз значи шишето и за пръв път в живота си се озовах в редакцията на подобен вестник. На масата, върху която оставих ракията, имаше няколко изписани страници. Бяха многообещаващите наченки на стихотворение. Римите бяха вече готови, оставаше само да се попълнят празните места. Прочетох следното: Боже… може… Молитва… литва… Ангели… архангели… вечерня… почерня… смили се… съжали се…

Съученикът ми Хоронов сложи тортата върху римите. След малко дойде и добрият отец Похунек. Първото, което направи, беше да отвори шишето с ракията и да налее по чашка на всеки от нас. После го занесе в съседната стая, откъдето чухме шумно лочене, след което той се върна при нас със сияние на неразбран светец около лицето и ни каза с благия си глас:

— Да, мили дечица, тук, в тази стая, се създава „Райската градинка”. Тук ангелите се слитат около главата ми, мили дечица, и мислите прииждат една след друга, тука чувам небесна музика и ето че, изпаднал в свещен екстаз, започвам да пиша за вас ония хубави стихотворения, които са ви добре известни. Тук стиховете се леят като някаква свещена тайнствена музика и зазвучават като акорди на орган в тихия Божи дом. Така стават тия работи.

Той отиде отново в съседната стая и ние пак чухме бълбукането, този път много по-дълбоко и плътно, което означаваше, че шишето вече се изпразва. След това се върна с нож в ръка, разряза тортата и ни даде по парче; и ето че пред очите ни отново се разкри великото му творение върху белите листове, изписани в мигове на свещено вдъхновение: Боже… може… Молитва… литва… Ангели… архангели… вечерня… почерня… смили се… съжали се.

Той се сбогува с нас, като ни препоръча да се абонираме масово за „Райска градинка”, за три жълтици можехме да се озовем в рая заедно с родителите си.

Какво правех аз, за да попадна там? Четях най-усърдно прекрасното списание, така че и днес все още помня съдържанието му. Най-много ме заинтригува историята за някакво момче, което не се молило достатъчно усърдно и загубило крака си и баща си, след това още един крак и майка си, после сестра си и още един крак и накрая брат си. Едва след това всичко се оправило и лишено от трите си крака, то започнало да проси из гробищата. И това момче, малкият Йенек, продължавало да въздиша на гробищата: „Какво сторих аз, Боже мой, ах, какво сторих?”

Заглавието на друг един разказ бе „Лошият Йоза”. Не познавам по-голям подлец. Момчетата на негова възраст вадят понякога птиченцата от гнездата им, но лошият Йоза обирал цели курници, плезел се на учителя по вероучение и станал, келешът му с келеш, дървар. След това съвсем му отпуснал края, заживял в една колибка в гората, пуснал брада до колене, престанал да се мие и не си режел ноктите; в една бурна нощ обаче някакъв монах почукал на вратата на запуснатата му колиба и го помолил да го подслони, но лошият Йоза го изгонил в страшната тъмна нощ. И ето че същата нощ върху колибата паднал гръм — Божият пратеник застигнал злия Йоза точно в разгара на псувните и богохулствата. Приказката завършваше с това, че на сутринта намерили Йоза изпържен. „Изпържен”, каква хубава дума наистина. Това се казва отмъщение, нали.

По този повод ми идват на ум няколко стиха от едно стихотворение, публикувано в клерикалното списание „Селски юноша”, в което великодушен човек мъмри някакъв негодник:

От друга страна, разказите в „Райска градинка” имаха тенденцията да покажат, че човек постига най-много, когато е честен. Срещу тази мисъл не може да се възрази нищо и аз с удоволствие си спомням за бедната Руженка, чиято честност се точеше в цели три броя на списанието. Било Бъдни вечер. Освен своята дъщеричка родителите на Руженка имали вкъщи само една цепеница. И тръгнала Руженка да събира бучки въглища, нападали по пътя от въглищарските коли. Вървяла тя с кошница в ръка и плачела, защото знаела, че това, което върши, е грях. Въглищата били чужди и това означавало кражба (от юридическа гледна точка, разбира се, това означава само укриване на намереното). Руженка не била крала никога дотогава. Та ревяла тя по улицата, спирали се хората, сред които имало и един господин, облечен в скъп кожух. Този господин притежавал склад с въглища. Той я попитал защо реве така, и тя му отговорила, че е тръгнала да краде и да събира въглища, което е грях, и че вместо това би предпочела да замръзне от студ. Тогава той й казал:

— С честност най-далеч се стига!

След това отишъл с нея при родителите й, дал им сто жълтици, изпратил им цял вагон въглища и назначил бащата на Руженка портиер в своя дворец. Смятам, че е излишно да отбелязвам, че господинът бил бездетен и взел Руженка за свое дете. Това се разбира от само себе си.

По-късно прочетох подобен вариант в „Чешки юноша”. В него момичето се казваше Хеленка и родителите й я бяха изпратили за дърва в гората. Тя значи се разревала в гората. Срещнал я господин графът, който назначил баща й за горски, а нея изпратил на училище. Днес Хеленка е камериерка на госпожа графинята. Дали си е останала все така честна, не се знае.

И до днес помня младежкото списание „Мисионерски вести за Африка и околностите й”, следователно и за Чехия. Това списание пък описваше съдбата на различни езически пеленачета. Китайчета, негърчета и индианчета. Особено увлекателна беше статията за една китайска майка, която искала да покръсти новороденото си дете, и за трудностите, с които било свързано това. Започнал истински бунт, войската била мобилизирана и от двете страни паднали много убити и ранени. В суматохата мисионерите успели да покръстят детенцето и едва след като свършили тая работа, им отрязали главите; а майката пък побили на кол — тук разказът прекъсваше с многообещаващото „Края в следващия брой”.

Никой обаче не дочака следващия брой, тъй като мисионерът, който издаваше тези „Мисионерски вести за Африка и околностите й”, след като инкасира абонаментите във всички училища, си плю на петите и офейка.

След това ни препоръчаха „Ехо от Африка”, но когато му поисках пари за това списание, покойният ми баща направи отрицателен жест и каза:

— Виж какво, мойто момче, и това ще е пладнешки грабеж!

А баща ми беше набожен християнин.

Господин Флорентин контра Хохолка

Господин Флорентин беше класен наставник, а Хохолка — ученик от първи прогимназиален клас. Господин Флорентин беше класен наставник на Хохолка и преподавател по латински език, Хохолка пък водеше ожесточена борба с латинския език и латинският за него беше не само нещо като китайски или патагонски, но и нещо като инструмент за инквизиции, използван още навремето от Светата инквизиция за прослава на Бога. Но и господин Флорентин обикновено гледаше с презрение сащисаното лице на първокласника Хохолка, който трепереше през целия час по латински, така че в истинския смисъл на думата потрепери първото и второто склонение, а когато настъпи времето на третото склонение, треперенето на Хохолка се превърна в истинска треска. Винаги когато учителят Флорентин го погледнеше, Хохолка вперваше сащисания си поглед в тавана и вдигаше ръка с молба да му разрешат да излезе навън. Той излизаше винаги навън и когато му дойдеше ред да го изпитат. А когато настана времето на класните, Хохолка тръпнеше от страх при мисълта, как ли щеше да преживее класното по латински език.

Дойде първото класно по латински. След молитва им раздадоха тетрадките и им напомниха, че не бива да се преписва и че ако се намерят еднакви грешки, то тези, у които бъдат открити, ще получат единица. Тогава Хохолка взе перото и с разтреперана ръка започна да преписва от черната дъска изреченията, които трябваше да преведе на латински език, с единствената мисъл дано се случат грешки, различни от грешките на съседа му, защото инак щеше да получи единица и щеше да бъде загубен. Написа първата дума на черновата и погледна крадешком в тетрадката на съседа си Батек, който също беше известен с това, че не бе цвете за мирисане. Този поглед в тетрадката на съседа го убеди окончателно, че и двамата са загубени. Батек беше започнал превода по същия начин като него. Хохолка се уплаши и насълзеният му поглед се спусна от тъжната гледка на развалините на град Троя, чието изображение висеше на стената, и се спря върху спасителния ключ за клозета. И както в епохата на елинската култура преследваните престъпници са търсили убежище в азилите, така и Хохолка, грабнал ключа, препусна към клозета, изоставяйки класическата образованост, която се мъдреше на черната дъска в изреченията: „Масата не е нито висока, нито широка”, „Петата е част от тялото”, „Пехотинецът е войник”, „Майката не е сестра”, „В Рим имаше много къщи”, „В градината има дървета”, както и други подобни истини. Той захвърли всичко това и му обърна гръб. Единствената му грижа сега беше да остане до края на часа там, в клозета, на закрито, в убежището на всички ученици от първи прогимназиален клас, за да заблести писмената му работа с чистота и пустота, в които не може да се открият никакви прегрешения против граматиката и духа на латинския език. А по-късно, когато разсеяният класен наставник го попита защо не е направил превода, той ще му отговори с твърд глас: „Бях цял час в клозета”. И ако не му повярва, ще ги доведе тука и те ще видят написаното на стената: „Вацлав Хохолка, I а, 16.ХI”. Той написа това с дебели черти върху стената и остана да седи тука, в малкото нечисто пространство, не съвсем спокойно наистина, но вече с известна доза безразличие. Не след дълго някой изтича по коридора и като заблъска вратата, извика:

— Хохолка, класният каза да побързаш.

— Не мога — откликна Хохолка на заръката на господин учителя Флорентин и докато пратеникът Чтърнацти се връщаше на бегом, за да не изпусне класното, той продължи да седи твърде сериозен, разбирайки, че с това „Не мога” се е опълчил против авторитета на класния си наставник. Войната беше обявена.

След пет минути пратеникът Чтърнацти отново препусна към последното прибежище на първокласника Хохолка и като заблъска отново по вратата, предаде следното:

— Ама наистина трябва вече да побързаш!

— Не мога — отговори отново Хохолка, тоя път така гордо, както Леонид при Термопилите отговорил на персийските пратеници.

И отново настана спокойствие в мрачния коридор на гимназията, където всяка стъпка кънтеше оглушително. Хохолка броеше секундите, минутите и наброи почти шестстотин секунди, което означаваше приблизително десет минути след последната заръка на господин учителя Флорентин. След това отекнаха тежки стъпки и мощно изтропване по вратата ужаси Хохолка.

— Хохолка, хайде излизайте вече, няма да може да направите класното — това беше гласът на класния наставник Флорентин, строгият и ужасяващ глас на жесток човек, жаден за невинната детска кръв на учениците от първи прогимназиален клас.

— Не мога, господин учителю — дочу се гласът на Хохолка треперлив и скромен.

— Заповядвам ви да излезете!

В душата на Хохолка се разрази жестока борба, но бунтът победи.

— Извинете ме, но не мога — каза той вече със сигурен глас.

— Значи не искате да излезете?

— Не мога да изляза, моля ви се.

Господин Флорентин изтича до дирекцията.

— Господин директоре, ученикът Хохолка седи по време на първата писмена работа в клозета и се въздържа да го напусне.

Директорът стана, очите му пламнаха от гняв пред тая морална развала и сериозни, двамата се запътиха към убежището на Хохолка.

Пръв почука господин Флорентин:

— Хохолка, опомнете се, тук е господин директорът, излезте от клозета.

— Слушайте, излезте навън — обади се директорът, — не се противете, ще съжалявате, къде живеете?

— Улица „Военна” номер пет, господин директоре.

— Майка му е прислужничка — обясни класният наставник.

— Виждате ли, Хохолка — захвана да го убеждава директорът, — майка ви е прислужничка, а вие, вместо да я зарадвате тая измъчена майка с една хубава бележка по латински, седите в клозета и не мърдате от тук, не ви ли е мъчно за вашата майчица? Но на какво прилича това, какво има да се приказва тук, заповядвам ви да излезете и да се върнете към своя дълг.

— Не мога, не мога още.

— Не ни правете на идиоти, ще ви внесем забележка в класния дневник.

— Не мога.

— Ще ви намалим поведението.

— Не мога.

— Ще ви изключим от гимназията.

— Не мога.

Трудно е да се разбере психологията на тълпата! Очите на господин учителя засвяткаха, а господин директорът изрева като раздразнен елен и двамата господа се хвърлиха с обединени сили срещу вратата на клозета. Атаката беше ужасна и като чуваше усилията им да влязат вътре, Хохолка се опря с всички сили о вратата, за да се защити. Но усилията му бяха напразни. Отвън господин Флорентин и господин директорът атакуваха с телата си мощно вратата на крепостта, която поддаде, и те влязоха с взлом.

Но крепостта се оказа празна. Като чу вратата да пращи, Хохолка, за да не попадне жив в ръцете им и за да не бъде принуден да напише класното, се хвърли в клозета.

Летопис на едно почтено семейство