Ангел на нощта

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Малкъм отпиваше от бирата си и наблюдаваше своя гост. Джон Гордън от Абърдийншир крачеше из кабинета. Огледа етажерките с римски шлемове, върхове на копия и глинени съдове, които Малкъм и баща му бяха изкопали от руините близо до Адриановата стена.

Спря се до глобуса, завъртя го и се премести до стената с картините.

Планинецът изглеждаше съвсем спокоен за човек, който се кани да събори една от най-великите монархии. Май изобщо не се безпокоеше за надвисналата опасност, не се интересуваше от риска, нито от съдбата на толкова много хора. Малкъм се чудеше как един мъж може да има толкова самодоволен вид, когато се кани да обяви война. Вероятно беше така, защото водачът на клана Гордън бе прекарал живота си в плетенето на политическите интриги на якобитите.

Какъвто и да беше случаят. Малкъм нямаше намерение пръв да подхване темата. Мислите му се въртяха около Алпин. Една нощ в прегръдките му и тя бе станала истинска палавница. Възнамеряваше да й даде възможност да разучи ролята си на прелъстителка, след като приключеше разговора с госта си.

— Не си спомням Килдалтън да е бил толкова проспериращ под управлението на баща ти — каза Гордън на шотландски.

Саладин пренасяше кореспонденцията им. Рядко и Малкъм се отбиваше в укреплението в Абърдиншир. Но Джон Гордън не беше канен в Килдалтън, откакто той беше момче.

— Нещата се промениха тук, на Границата. Мащехата ми ни донесе мир.

Гостът спря пред последния от семейните портрети.

— Мавърът ми каза, че лорд Дънкан е заминал за Константинопол заедно с лейди Мириам. Върнаха ли се?

Гордън просто водеше обикновен разговор; изобщо не го засягаше дипломатическата им мисия.

— Не.

Гостът му се засмя и поклати глава.

— Жал ми е за персите. Според лорд Ловат лейди Мириам може да освободи човек от семейните му бижута и да нарече това дипломация.

Мащехата на Малкъм притежаваше специален дар да въдворява мир сред враждуващи мъже. Преди двадесет години, заета с преговори, тя бе забравила да пази сърцето си. Бащата на Малкъм беше спечелил любовта й и чрез женитбата си с нея беше поднесъл безценен дар на хората на Килдалтън.

Обичта, която Малкъм изпитваше към нея, го накара да се усмихне.

— Непременно ще предам комплиментите ти.

Гордън продължи да разглежда портретите.

В отсъствието на мащехата му Алпин бе поела всички грижи, свързани с Килдалтън. Тя оставяше своя отпечатък върху всичко; способността й да ръководи и ежедневните й занимания с работа от всякакво естество й бяха спечелили уважението и приятелството на жителите на замъка и на войниците. Малкъм се чудеше как би се справил без нея.

Гордън шумно се оригна. Навеждайки се над портретите, загледа се в сестрите на Малкъм. Потупа едното платно.

— Тази мома с червената коса. Баща ти може да направи полезна сделка с нея.

Говореше за най-малката му сестра. На четиринадесет години, Ан имаше една единствена страст: да построи достатъчно голямо имение, където да подслони всички сирачета на Лондон. С Алпин щяха да се разбират много добре.

— Ан си има собствено мнение.

— Та той още ли не я е сгодил?

— Родителите ми не използват децата си като пионки в политическата игра.

— Жалко. Един съюз с Локийл Камърън би бил от полза и за двата клана.

Забележката беше толкова типична и отвратителна, че не би могъл да я отмине просто така.

— Да служи на високопланинските кланове не е целта на нашето семейство.

— Да. Затова Шотландия е разделена. Вашите гранични кланове може и да се радват на ролята си на победени, но високопланинците никога няма да се примирят с това.

Старият спор се възобнови.

— Високопланинците не си поделят границата с англичаните.

Гостът се напери и размаха стиснат юмрук.

— Ще ги надвием, ако решим.

— По същия начин, по който се надвивате един друг ли? Та вие не можете да престанете да се избивате вътрешно, как ще изградите единен фронт. И ако продължите да го правите, скоро Джеймс Стюарт няма да има кого да поведе, нито кого да управлява.

Гордън не помръдна, заслушан в разумните му доводи.

— Разбирам — каза планинецът, — че красивото ти парче не се е върнало.

Малкъм разбра, че става въпрос за Розина.

— Красивото ми парче ли?

— Розина.

— Какво те кара да мислиш, че не се е върнала?

— Две неща. Първо, ако се беше върнала, ти щеше да изпратиш мавърското момче на Север с отговора на приятелите ни в Албано. Второ, ти не си мъж, който спи с две жени едновременно. Метнал си се на баща си.

Липсата на вкус отвращаваше Малкъм, но да напомня на Гордън за лошите му обноски, означаваше визитата да се проточи. Затова се засмя:

— Никога не съм могъл да скрия нищо от тебе, Джон.

Гордън му намигна цинично.

— Ти доста добре прикри шотландската си девойка. Коя е тя?

Шотландската девойка. Странно беше да чуе, че някой нарича Алпин по този начин. Никога не беше мислил за произхода й. Тя беше живяла с английския си чичо и беше просто Алпин. Сега беше неговата Алпин и това му доставяше изключително удоволствие. Копнееше да я прегърне отново.

— Не я познаваш.

Гостът сви рамене и взе халбата си.

— Изглежда ми позната.

Това също беше странно.

— Какво у нея ти е познато?

— Тези необикновени очи и махагоновата коса, но не мога да се сетя къде съм ги виждал преди. Кой каза, че е кланът й.

Инстинктът и любопитството на Гордън го накараха да бъде предпазлив.

— Тя е местна девойка и само моя.

— Пазиш си я, а? — Гостът се засмя. — Не мога да кажа, че не би ми се искало да имам такава девойка. Страхотна е и с прекрасни форми.

Малкъм много добре познаваше формите й. Тялото отговори на мислите за нея. Почувствал се неудобно, вдигна каната.

— Още бира?

— О, да. Чудесна е. — Гордън изпразни халбата си, отново я напълни и пак я изпи. Очите му предизвикателно заблестяха. — Бих искал да се обвържа с клана Кар.

Той винаги говореше едно и също.

— Значи си пътувал напразно. Позициите ми не са се променили, Джон. Ще доставям посланията ти до Италия, но няма да участвам в държавна измяна.

Халбата се удари във високата облегалка на стола.

— Проклятие, Малкъм, времето тече. Не можеш да продължаваш да стоиш и от двете страни на границата.

— Мога, след като притежавам земи и от двете страни. Майка ми, която беше англичанка, се е погрижила за това чрез зестрата си.

— Баща ти не трябваше да се жени за англичанка.

Добрите намерения на Малкъм отлетяха.

— Сигурен съм, че си подскачал от радост, когато майка ми е разтрогнала брака чрез смъртта си и ме е оставила, преди да ме отбие.

Гордън, който въобще не се интересуваше, нито имаше представа от трагичните събития в живота на домакина си, каза:

— Или си с клановете, или ще те смятаме за враг. Кое от двете?

Малкъм се задави от яд. Опита се да се успокои и каза на английски:

— Внимавай за думите си, Джон. Започваш да призоваваш към кървави размирици.

Гордън се наведе напред с лице, почервеняло като косата му.

— С всеки изминат ден все повече говориш като англичанин.

— Аз съм наполовина англичанин, както и толкова много хора тук, на границата.

— Никога не сме използвали това срещу тебе.

— Дръж си езика зад зъбите, особено когато се тъпчеш с говеждо от стадата ми в Нортъмбърланд и го ръсиш със сол от английските ми мини.

— Това е само търговия. Достатъчно ти плащаме.

Тъй като този спор не водеше до никъде, Малкъм обузда гнева си.

— И двамата имаме по-добри неща за вършене, вместо да седим тук и да обсъждаме различията между високопланинците и тези от низините.

— Да „низините“ е думата — упорито изръмжа Гордън. — Ти си този, който иска да драсне черта между моите хора и твоите.

— Не аз съм очертал планинските граници. Предците ти са го направили преди векове.

— Направили сме го, за да се предпазим от нископланинците, които са готови да целуват краката на всеки чужденец, заел трона. Отговори на въпроса ми, човече! Когато настане времето, ще се присъединиш ли към северните си братя?

— Ето какво било. — Изправи се, заобиколи писалището и застана пред Гордън. — Ще решим проблема още сега на арената. Имаш ли меч, Джон?

Планинецът стоеше и се взираше в него с малките си очички.

— Ти си храбър момък и когато ти изнася, си същият като твоя дядо си от рода Кар, Големия разбойник.

Много малко хора бяха правили това обидно сравнение. Дядото на Малкъм, Големият разбойник, си служел с насилие. Той смятал, че стои над всички закони. Също като Гордън Кенет Кар беше оставил в Килдалтън глад и мизерия.

По време на своето управление осмият граф, бащата на Малкъм, беше използвал благост и компромиси, за да поправи грешките на седмия граф. Днес всеки признаваше заслугите на баща му за процъфтяването на това място.

Малкъм приличаше на дядо си по високия си ръст и черна коса. Но и той като баща си по-скоро би продал душата си на Сатаната, отколкото да изложи на риск хората от Килдалтън.

— Като ме сравняваш с Големия разбойник, ми нанасяш друга непростима обида.

— Обида ли? — Гордън се изсмя. — Дядо ти казваше на англичаните какво могат да правят със законите и данъците си. Сравнението би било хубав комплимент, ако живееше над чертата.

Над чертата, под чертата. Високопланинци, нископланинци. На Малкъм му омръзна, но Гордън много го биваше да накара шотландец да се изправи срещу шотландец. За Джон мирът беше нещо наложено насила и го караше да скучае.

— Какво да бъде, Гордън, меч или мълчание?

Очите на другия главатар заблестяха от вълнение.

— Ще ти се да ме предизвикаш на бой, нали?

Абсолютно. Но причината не беше тази, за която си мислеше Гордън. В основата на яда му лежеше разстройването му от скарването с Алпин. Този човек и глупостите му само разпалиха яростта му.

— Не искам да се бия с тебе, но ако си мислиш, че можеш безнаказано да се вмъкнеш в дома ми и да ме обиждаш, лъжеш се.

— Трябва ли да ти напомня, че съм с десет години по-стар и съм десет пъти по-нисък от тебе?

Вождът на клана Гордън не притежаваше физическа сила и младост, но беше опитен и лукав. Но Малкъм се беше научил на изтънчени словесни маневри от майстор, или майсторка, какъвто беше случаят, тъй като учителка му беше мащехата му.

Като си помисли за търпеливата и умна лейди Мириам, той приседна на ръба на писалището.

— Тогава се сдържай, Джон, и помисли за истинските проблеми, които стоят и пред твоите, и пред моите хора. Докажи ми, че си склонен да направиш нещо, за да подобриш живота на всеки шотландец над и под линията.

Със самодоволна усмивка Гордън отново се настани в стола.

— Много добре. Ще ти дам дъщеря си.

Очакваше предложението благодарение на получената от Саладин информация. Въпреки това политическите последствия от подобен съюз го накараха да направи пауза. Обединяването на половината Шотландия би било направо обявяване на война. Кралят беше забранил този брак още когато Малкъм беше младеж.

На него му беше известно, че го изпитват, затова отговори:

— Мислех, че си я сгодил за сина на Арджил.

— Не я ли искаш?

Това, което искаше наистина да узнае, беше дали Малкъм би се изправил срещу короната. Безброй пъти беше искал отговор на този въпрос.

— Няма да превърна Килдалтън в бойно поле.

— Виж какво, момче, все някога трябва да се сбием с англичаните.

— Говори само за себе си. Аз няма да се ангажирам с враг, който не мога да победя.

— Но ти можеш да разбиеш англичаните. Крал Луи ще подсигури флота и дванадесет хиляди френски войници. С хубавия принц на борда те ще хвърлят котва близо до Лондон и ще изненадат англичаните. Когато тези хановерски копелета хукнат на север, ние с теб ще ги чакаме. Ще държим Границата, докато пристигне Джеймс и си вземе короната.

Военните действия бяха интригите, замислени от френския двор и подхвърлени на заточения крал, само и само да се подлива вода на Хановереца, който заемаше английския трон. За нещастие Гордън и останалите високопланинци бяха толкова заслепени от желанието да качат на трона своя крал, че не забелязваха измамата.

Младият мъж изпитваше известно съжаление към якобитите за наивитета им.

— Не вярвам французите да поведат война заради Шотландия, нито пък е почтено други да ни водят битките.

— Останалите шотландци ще се присъединят към нас. Само почакай и ще видиш — придумваше го Гордън. — Само да видят хубавия принц и ще се втурнат след него.

Малкъм презираше упоритостта им.

— Защо не го подкрепят сега?

— Заради Джеймс. Той иска да сдобри шотландците и британците. Това ще отнеме години и кога си чувал англичанин да е бил сдобряван по мирен начин?

— Мисля, че Джордж I беше последният, който променяше душите. — Когато Гордън се намръщи и погледна настрани, Малкъм добави: — Уилям и Мери също предявиха претенции към короната чрез кървава революция.

— Те претендираха за английска корона.

— Джордж искаше обединение на короните, а също и кралица. — Не можа да се стърпи и добави: — Ако си спомняш, тя беше Стюарт.

— Англичанка — изтърси ядно той.

Понеже аргументите на Гордън ставаха все по-абсурдни, Малкъм се зачуди дали някога щеше да има мир в планините.

— О, значи водиш религиозна война?

Гордън удари бедрото си с юмрук.

— Това е борба за запазване на кралство Шотландия.

— Обединяването на клановете ни чрез женитба е невъзможно, Джон, понеже съм сключил пробен брак.

— С италианското парче, а? — Стисна облегалката на стола. — Какво споразумение си си изработил със Стюардите?

О, той си мислеше, че Розина представлява част от сделката. Не я смяташе за обикновен приносител на писмата от и за заточеното кралско семейство. Типично за един якобит. Малкъм сви устни, за да не се усмихне.

Другата мисъл го изненада. Не беше допускал, че женитбата му с Алпин ще му донесе някакви облаги, нито пък че ще повлияе положително на шотландската политика. Парадоксалното беше, че тя винаги заемаше съществено място в живота му. Сега присъствието й го спасяваше от обидата, която можеше да нанесе на северните кланове, като откаже да вземе за жена дъщерята на Гордън.

— Е? — настоя гостът.

— Не става въпрос за Розина, а за шотландското момиче, което видя в градината.

— Как се казва?

Младият мъж уклончиво отговори:

— Роднина е на английския ми съсед, барон Синклеър.

— Казваш, че е наполовина британка?

— Да. Също като мене.

Разочарован, гостът въздъхна.

— Коя е тя?

Малкъм внимателно обмисли ситуацията. Каза си, че ако Гордън познава семейството на Алпин, ще да му е по-лесно да ги открие. Тя беше дошла при Малкъм, защото смяташе, че няма къде другаде да отиде. Миналата вечер се съгласи да открият клана Маккей. Каза, че не вярва да се интересуват от нея. Реакцията й беше естествена; цял живот я прехвърляха от един роднина на друг.

Нямаше значение колко много искаше да я задържи в леглото си, нямаше право, нито пък сърцето му позволяваше да не открие шотландския й корен.

— Името й е Алпин Маккей.

Гордън разтърка челото си. Най-накрая хитра усмивка се появи на устните му.

— Мислех си, че я познавам. Браво, Малкъм!

Алпин изгаряше от любопитство, тъй като двамата мъже не излязоха от кабинета до късно следобед. Кой беше този човек и защо Александър не пожела да й каже нищо за него? Малкъм спомена солта, но защо такова обикновено нещо трябваше да го безпокой?

Чудеше се дали Малкъм не й се сърдеше заради епизода в градината. Ако беше така, значи губеше и малкото завоювана територия.

Отправи се към кухнята, като отчаяно търсеше отговор на въпросите си.

Научи от Дора, че Малкъм поръчал поднос с храна малко след два часа.

— Знаеш ли кой е този човек? — попита тя прислужничката.

— Всичко, което знам, е, че пие като смок. След втората кана лорд Малкъм дойде и отнесе цяла бъчвичка бира в кабинета.

— Кога стана това?

— Преди час.

— Още ли се карат?

— Не, милейди, но Негова светлост изглежда доста изморен.

Алпин наля една кана с портокалова вода и се упъти към стаята на човека, който можеше да я осветли по въпроса.

Саладин се беше изтегнал като султан в леглото, подпря се на куп възглавнички. До него беше ятаганът и един камък за точене на ножове.

Сипа му в една чаша от напитката.

— Цветът на лицето ти се е възвърнал. Как се чувстваш?

— По-добре, благодарение на нежните грижи.

Спомни си за караницата между Саладин и Елана снощи.

— Елана не разбира религията ти. Тя ужасно съжалява, че е изхвърлила килимчето ти през прозореца. Затова е отишла за риба.

— Да разбирам ли, че риболовът се приема като вид наказание от изкривения й африкански ум?

— Разбира се. Една африканска принцеса не осигурява прехраната. Тя не би си помръднала пръста дори за вожда на племето. По-скоро би умряла от глад.

Саладин се засмя.

— Не се съмнявам в това.

— Саладин, искам да те попитам нещо. Знаеш ли кой е този човек, който дойде при Малкъм?

— Защо се интересуваш кой се отбива в замъка?

— Защото пристигането му развали настроението на Малкъм.

— И ти си загрижена за Негова светлост?

— Разбира се, че съм. Та ние сме женени, макар и пробно.

Той се намръщи.

— Подобно уреждане на нещата задоволява ли Малкъм?

Алпин се изчерви.

— Изглежда много доволен. Но това се случи едва снощи.

Той се усмихна хитро.

— А ти споделяш ли радостта му?

— Ще бъда по-доволна, ако ми разкриеш самоличността на посетителя му. Просто не знам дали да приготвя стая и дали да сложа допълнителен прибор на масата.

— Сигурен съм, че съпругът ти ще ти каже какви са желанията му по този въпрос.

Младата жена се вбеси.

— Знаеш ли или не защо този човек е тук?

— Какво те кара да мислиш, че знам всичките работи на лорд Малкъм?

— Престани да отговаряш на въпросите ми с въпроси. Искам отговор.

— Тогава попитай мъжа си.

— Да не би да смяташ, че този приятел Гордън е някакъв престъпник, който бяга от закона.

Спокоен като прозрачните води на Хармъни бей, Саладин попита:

— Ти така ли мислиш?

— Не знам какво да мисля.

— Тогава изобщо не мисли.

Алпин вдигна ръце и като се отправи към вратата, отбеляза:

— Ти си толкова упорит, колкото твърди Елана.

— Тя ще запее друга песен.

Любопитството й се засили и тя си помисли, че войниците биха могли да й кажат нещо. Тръгна да търси Раби Армстронг. За нещастие пред казармите стоеше Александър Линдзи.

Тръгна към ковачницата. От ковача научи, че непознатият има хубав меч.

После спря пред кръчмата и надникна през прозореца. Хората от клана на непознатия пиеха бира.

В конюшните й казаха, че странникът има хубав кон, а лорд Малкъм — прекрасна съпруга.

Тъкачът одобри карирания плат на посетителя, така и на лорд Малкъм, а на нея направи комплименти, като каза, че лорд Малкъм е спечелил цяло състояние в нейно лице.

Накрая с приповдигнат дух тя почти полетя по стълбите, водещи към входа на замъка. Вратата се отвори внезапно.

Малкъм стисна здраво, но нежно ръката й, и като я дръпна вътре, попита:

— Къде беше?

— Ходих при войниците ти да им кажа колко мелодично хъркаш.

Съпругът й притисна устата си с ръка, за да не се разсмее, но раменете му се тресяха.

— Май съм си го заслужил. Но искам да ти поднеса извиненията си.

Наведе се и целуна нослето й.

— И как ще стане това. Цял ден се криеш. Дора ми каза, че пиеш бира с човек на име Гордън.

— Съвсем мъничко. Искам да съм трезвен, когато ме вържеш за леглото.

— Изненадана съм, че си ме взел насериозно.

— Бих те взел навсякъде и по всяко време, Алпин.

Тя нямаше намерение да си играе любовни играчки.

— Е, няма да се кача с тебе горе, така че можеш да си свалиш от лицето развратната усмивка.

— Но ще поставя усмивка на твоето лице.

Думите му я обезоръжиха.

— Добре де, ще се усмихна.

— Съжалявам, че съм искал да те бутна от леглото, не е било нарочно.

— Приемам извинението ти.

— Така си и мислех, понеже се каня да ти поднеса сватбен дар.

Единственият дар, който тя искаше, беше нейният дом. Плантацията „Рай“. И възможност да освободи робите.

Тя заяви направо:

— Искам единственото нещо, което ми липсва.

— Познавам те добре, Алпин. Знам какво ти липсва. Знам защо дойде в Шотландия.

Стомахът й се сви: нима беше разкрита?

— Така ли?

Той й отговори съвсем сериозно.

— Да. Помня какво каза снощи за Барбадос. Трябва да си се чувствала заточена там.

Старата горчивина събуди яда й.

— Аз бях заточена там.

— Повече никога няма да ти се налага да мислиш за плантацията „Рай“.

Мили Боже, беше продал дома й на този проклет Гордън. Тя се парализира, сърцето й затуптя неравномерно. После го сграбчи за рамото.

— Какво си направил?

— Това е изненада. — Хвана ръката й и я поведе по коридора. — Ела с мене.