Ангел на нощта

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Алпин се уплаши. Почувства се като в капан. Ръката му стискаше китката й като робски окови. Странният му поглед я държеше в плен. Нима причината за присъствието на непознатия беше продажбата на плантацията?

„О, Господи, не! Моля те, недей!“ — С всяка измината стъпка ужасът й нарастваше. Всичките й мечти и планове пропадаха.

В коридора, който водеше към по-малката зала, се чу мъжки смях. Мъжете от нощната стража се шегуваха, забавляваха се, за да може времето до зори да измине по-неусетно. Дали Дора им беше дала достатъчно храна?

Малкъм спря насред фоайето.

— Алпин, какво ти е? Цялата трепериш.

— Нищо ми няма. Просто се чудех дали войниците имат достатъчно храна.

— Не ти вярвам. Кажи ми за какво мислиш.

Тя се огледа наоколо.

— Загрижена бях за госта ти. Не бих искала да си мисли, че хората от Килдалтън са негостоприемни. Ти ми плащаш добре и това, че сме сгодени, не значи, че трябва да изоставя задълженията си.

— Алпин … — предупреди той. — Говориш глупости!

Господи, той виждаше през нея, но друго не можа да измисли.

— Погледни ме.

Тя го направи неохотно. Устните му бяха здраво стиснати.

— Кажи ми какво има, без да извърташ. Кажи ми точно за какво мислиш в момента.

Засмя се нервно.

— Мисля си колко много мразя изненадите.

Усмихна й се окуражително.

— Тази ще ти хареса. Това е дар от съпруга ти. Довери му се. Той знае кое е най-доброто за тебе. — После я въведе в кабинета.

Човекът, наречен Гордън, стоеше навъсен пред семейните портрети. Фустанелата му беше измачкана, а шкембето му стърчеше Над ниско закопчания колан. Главатарската кесия стигаше чак до коленете му.

Алпин погледна Малкъм. Беше озадачена. Ако наистина бе открил причината за идването й в Шотландия и беше продал плантацията, защо тогава беше тази среща? За да я накаже вероятно.

Той се прокашля и я побутна леко.

Посетителят се обърна и се втренчи в нея, като я оглеждаше от главата до петите.

— Алпин, позволи ми да ти представя Джон Гордън, мой познат, шотландец и главатар на своя клан. Също така е и граф на Абърдийншиър, въпреки че не иска да носи тази титла.

Без да сваля очи от нея, гостът изсумтя.

— Този ранг са ми го дали англичаните и за мене няма никаква стойност.

Тя се поклони и понита:

— Как сте, милорд.

Вместо отговор той започна да обикаля около нея, оглеждайки я като надзирател новия роб.

— Божествени очи — мърмореше си.

Обидена до дъното на душата си, тя вирна брадичка.

— Харесва ли ви престоя тук? — Тъй като я зяпаше с празен поглед, добави: — Имам предвид, надявам се, че посещението в Килдалтън ви е доставило удоволствие.

Той погледна Малкъм и кимна.

— Така е. Тя е Маккей. Няма спор. Достатъчна е само косата, но очите й са неоспоримо доказателство. Тя е от рода на Комин.

Отдръпна се и от двамата мъже.

— Разбира се, че името ми е Маккей, но какво общо има това с цената на солта? Какво става тук, Малкъм?

— Джон познава семейството на баща ти — обясни той, като че ли бе станало някакво чудо.

Едно познато чувство смрази душата й. Тя плесна с ръце.

— Е, и?

— Това е моят дар за тебе, единственото нещо, което никога не си имала — семейство.

Сцената й се стори още по-мрачна, като го чу да произнася собствените й думи. Това, което смяташе за хитро измъкване, се бе превърнало в излагане на опасност на всичко скъпо за нея. Тя си имаше чудесно семейство в Барбадос — чернокожи жени, които й бяха давали парцалени кукли, за да я накарат да се усмихне, мъже, които изрязваха фигурки от кокосов орех и ги оставяха пред вратата й, за да я пазят от зли духове. Хора, на които липсваше, хора, които се нуждаеха от нея.

Обзе я отчаяние и едва сдържа сълзите си.

— Значи си си мислел, че искам семейство?

Объркан той попита:

— А ти какво очакваше да ти подаря?

Миг по-късно лицето й засия от облекчение.

— Изобщо не можех да си представя. — Втурна се към него задъхана от възбуда. — Разбери ме. Казах ти, че изпитвам ужас от изненадите. Винаги се държа като малко дете и никога не казвам каквото трябва.

Алпин, бързият ум! Тя се измъкна много ловко. Уменията й можеха да си съперничат с тези на лейди Мириам. Значи беше очаквала друг подарък? Но какъв? И защо беше толкова разтревожена във фоайето? Сигурно не беше като другите му жени, които искаха бижута и рокли.

— Малкъм, моля те, не ми се сърди. Имаме гост.

Беше забравил за Джон. Планинецът се беше настанил върху писалището, а усмивката му показваше колко се забавлява.

— Моля те.

Молбата в очите й трогна сърцето на Малкъм. Тя беше отбягвала въпросите за живота си в Барбадос, беше му разказала малко за себе си. Трябваше да се радва на тази нова откровеност. И ако беше егоист, трябваше да се радва на късмета си.

Огледа косата й и необикновените й очи и отново си помисли за предимствата, които щеше да има чрез нея.

— Не ти се сърдя.

— Ще допуснеш грешка, ако се отнасяш лошо с момичето — каза Гордън, размахвайки халбата си. — Комин Маккей полага изключителни грижи за жените в рода си. Глези ги.

— Никога не съм чувала за човек, наречен Комин Маккей — възрази Алпин. — И мога да ви уверя, че той никога не ме е глезил.

— Та той дълги години търсеше изгубената си внучка. Така че недей да бързаш, момиче — предупреди Джон Гордън.

— Как се осмелявате да ми казвате коя съм и какво да правя!

Тя пак лицемерничеше. Но тя винаги беше лицемерка. Обърканият Малкъм наблюдаваше как я обзема ядът. За да я успокой, каза:

— Не си ли любопитна да се запознаеш с роднините на баща си?

— Ето колко съм любопитна. — Завъртя се и се обърна с лице към стената.

Гордън прошепна:

— Тя е истинска Маккей. Залагам бъдещето на Шотландия срещу това.

Отново се обърна към тях с блеснали очи.

— Можеш да заложиш кожата на Комин Маккей срещу това, че изобщо не ме вълнува цялата тази работа.

— Какво й става? — попита Гордън. — Би трябвало да се радва. Кланът Маккей се грижи за своите.

Тя отвори уста, после погледна към пода, но Малкъм знаеше, че имаше много неща да каже.

— Давай, момиче — Окуражи я, — кажи това, което мислиш!

Тя се поколеба.

— Беше… беше мило от твоя страна, Малкъм, да искаш да подновиш връзките ми със семейството на баща ми, ако тези хора наистина са ми роднини. Но, моля те, не казвай на тези Маккей, че отдавна изгубеното им пиле се е завърнало, за да го хранят. Не бих направила и крачка дори, за да се срещна с тях. — На устните й се появи привлекателна усмивка. — Имам семейството, от което се нуждая.

Гордън удивено погледна младия мъж.

Ако Алпин беше изгубената внучка на Комин, а Малкъм не беше много убеден в това, тя сигурно щеше да промени мнението си за своето семейство. Според Джон Комин с години бе обикалял из планините да я търси. В момента Малкъм искаше мащехата му да беше тук. Лейди Мириам познаваше Комин Маккей и можеше да потвърди приликата. Сметна, че засега е най-добре да уважава желанията на Алпин.

— Милейди си каза думата, Джон. На мене се пада честта да я глезя.

— Благодаря — отвърна нервно тя.

Малкъм се чудеше за какво ли си мисли. Обърна се към Гордън:

— Ако ни извиниш …

Той намръщено промълви:

— Ей сега ще събера хората си и ще поема по пътя си. Ще изпратиш мавъра на Север, когато…

— Разбира се — прекъсна го Малкъм, преди планинецът да успее да разкрие нещо от уговорките им. — Както винаги Саладин ще ти достави солта.

Щом вратата се затвори, тя се втурна в обятията му.

— Съжалявам, че се ядосах, но наистина не ми трябват повече семейства.

Малкъм изпита угризения. Преди двадесет години чрез една детска лудория, тя му бе отнела възможността да има семейство. Доскоро я обвиняваше, но сега преосмисли случилото се.

Не можеше да се търси отговорност на тази жена за нещо, което бе извършила като дете. Тя не го беше направила умишлено и не би могла да знае докъде можеше да доведе подобна шега. Тогава не е знаела нищо за създаването на поколение.

Да оставим вината настрани. Коя друга би била по-подходяща за негова съпруга? Вероятно това беше наказанието й. Щом не забременее, щяха да говорят за нея, че е безплодна. Съпрузите рядко биваха обвинявани за подобни неща. Някои хора в Килдалтън сигурно щяха да й се подиграват. Бяха й се подигравали и като дете, но сега, едва за две седмици, тя спечели всички на своя страна. Ако й се дадеше достатъчно време, щеше отново да заеме полагащото й се положение. И през цялото това време щеше да му принадлежи.

Докато я притискаше до гърдите си, започна да я вижда в друга светлина. Видя смелостта й и маската, която си беше надянала, за да се предпази от жестокостта на света. Като дете се бореше да прикрие наранените си чувства. Като жена беше направила най-доброто с живота си. Да направи най-доброто за бъдещето й, беше неговата съдба.

Обзе го спокойствие. Щеше да пише на лейди Мириам за посещението на Гордън и за нарастващото недоволство сред високопланинските родове. Но личните си новини щеше да запази до завръщането на родителите си.

Като се започнеше от утрешния ден, щеше да положи всички усилия да спечели доверието на Алпин и да узнае тайните й. Сега просто щеше да я държи в прегръдките си.

Саладин ги завари така, застанали прави в кабинета, притиснати в лекуващата раните прегръдка. Аллах щеше да го накаже, но им завидя. Все пак едва ли имаше други двама, които повече от тях да заслужават да се наслаждават един на друг. Тези вечни противници от детството се превръщаха във вечни приятели.

Малкъм го погледна и се усмихна.

— Добре дошъл в света на живите, приятелю.

— Дойдох да поднеса поздравленията си.

Алпин се отдръпна от Малкъм, но той я притегли обратно.

— Не се притеснявай. Това е просто Саладин. Той никога не те е тревожил, нито ти е нареждал какво да правиш.

— Знам, но ще е по-добре да се погрижа за вечерята. — Тя се усмихна и забързано излезе от стаята.

Саладин каза:

— Трябва да й кажеш истината.

Малкъм закрачи из стаята.

— Знам, но не сега. Какво казваше ти за лъжата? Едно зло, което създава сто истини, е по-добре от една истина, която причинява сто злини.

— Не одобрявам факта, че си подвел Алпин да сключите пробен брак. Трябваше направо да се ожениш за нея.

— Знам и ще го направя.

Саладин беше само с пет години по-голям от Малкъм, но възгледите им бяха различни. Един мюсюлманин никога не би имал жена, преди да се е оженил за нея. Мавърът не можеше да понесе извършената от приятеля му заблуда.

— Как ще обясниш факта, че си я подвел?

Малкъм потърка челото си.

— Гордън и останалите якобити са готови да тръгнат срещу краля. Настояват да се присъединя към тях. Женитбата с Алпин ми дава право на избор, понеже кланът Маккей имат умерени възгледи.

Методите, които използваше Малкъм, за да се справи с високопланинските кланове, изчерпаха търпението на Саладин.

— Не е честно да използваш жена за уреждане на спор. Защо не използваш меча си?

— Защото нашата култура цени повече жените. Ние не ги използваме само за раждането на деца. Даваме им свобода.

Мавърът не можа да се въздържи и каза:

— Знаеш, че е съмнително Алпин да забременее.

— По дяволите, Саладин. Знам, че не мога да й дам дете. Но на мен ми е необходима връзка с високопланински клан, а на нея й е нужен дом.

— Сигурен ли си, че е роднина на Комин Маккей?

— Сега си ги представям и двамата. Разбира се. Трябваше да забележа приликата, но не съм виждал Комин повече от десет години, а и имах да мисля за съвсем други неща.

До такова притеснение можеха да доведат само чувствата, а не политиката.

— Мисля, че я обичаш.

Той се усмихна мрачно.

— Може би. Прекарах години да я обвинявам. Това беше безсмислено. Тя не е могла да знае какви ще бъдат последствията. Господи, Саладин, трябва да е била самотна! Можеш ли да си представиш да си на шест години и да те изпратят сам с кораб за Барбадос?

Подобно пътешествие би било празник в детството на Саладин.

— Да, приятелю, мога.

Малкъм хвана рамото му.

— Забравих, че си имал нещастно детство. Какъв егоист съм. Прости ми.

Едно от добрите качества на Малкъм се прояви тъкмо в този случай; той бързо се ядосваше, но и бързо прощаваше, освен в случая с Алпин, но накрая бе простил и на нея.

Саладин засия от радост.

— Не се извинявай. Лейди Мириам спаси мене и Салвадор от робство. Животът ни е такъв но волята на Аллах.

— Чудя се какво ли би казал брат ти за женитбата ни с Алпин?

Мавърът се засмя.

— Сигурно би й простил, че му чупеше ребрата.

Малкъм поклати глава.

— Господи, тя беше страшилище. — После тихо добави. — Променила се е.

— Салвадор също.

— Да, Килдалтън направи по-добър живота му.

— Но не и начина му на живот.

— Познаваме го прекалено добре. Любовните авантюри заемат важно място в ежедневието му.

Саладин се засмя.

— Така е, и му пречат да изпълни обещанието си да намери майка ни.

— А какво ще кажеш за своята част от сделката? Търсил ли си изобщо баща си?

Младият мъж бе обхванат от безразличие. Не го беше грижа за безчестния мъж, който бе създал двама чудесни синове, после се беше качил на кораб и бе отплавал, без да каже нито дума. Но добронамерената усмивка на Малкъм изискваше отговор.

— Сигурен съм, че някой ден ще го направя, но мисля, че ще е по-добре да изчакам, докато накараш якобитите да се откажат от желанието си да качат на трона Джеймс Стюарт.

— Добре казано, приятелю. Добре казано.

От този ден нататък щастието се спусна над Килдалтън. Алпин беше любеща булка, а Малкъм — предан, внимателен младоженец. През следващия месец Саладин наблюдаваше как разцъфтява любовта им. После дойде краят на лятото и всички се заеха с прибирането на реколтата. Ако посевите не бъдеха ожънати, хората щяха да гладуват, затова всички се хванаха на работа. Радостта на лорда и неговата лейди беше неизмерима.

Само Саладин беше безразличен. Понякога се съмняваше, че съдбата му е отредена от Аллах. И всичко това беше заради принцесата на ашанти със странни убеждения и прекалено много гордост.

За да избегне мъченията, причинени от присъствието й, той се самоизолираше. Седеше в стаята си и преписваше Корана. Усамотяването му не траеше дълго, понеже Елана идваше при него всяка вечер след молитвите му. Обсипваше го с нежни думи, подмамваше го с целувки, които биха покварили дори и светец. Той всеки път й предлагаше женитба и тя всеки път отказваше.

Реши, че животът му не би могъл да стане по-лош. Но една вечер промени мнението си.

Елана се появи на вратата му с разпусната коса. Тясната й дреха я покриваше от шията до лактите. Цветът на роклята беше слонова кост и много подхождаше на тъмната й кожа.

Слабините му пламнаха, но вече бе взел да привиква към това мъчение. Дори на такова разстояние усещаше топлината й.

Той остави перото и мастилото и се приготви за несекващата битка между силните им характери. Тя се облегна на рамката на вратата с гарафа в ръка.

— Ще ме поканиш ли да… вляза?

Нейната представа за посещение беше да се опитва да го накара да се люби с нея. Но тази жена бъркаше любовта със страстта.

— Да не си дошла да си играем на „бутни ме, ще те дръпна“ или каквото там беше?

Очите й заискриха. Понечи да влезе в стаята, но се спря.

— Не. Само искам да поговорим.

Ако това беше вярно, значи той беше евнух с въздух между краката:

— Откога ме посещаваш облечена?

Тя подпря ръка на кръста си, като му предостави възможност да се наслаждава на гърдите й.

— Току-що се изкъпах. Кожата ми е намазана с кокосово масло.

— Да. Оттук го помирисвам.

— Каниш ли ме?

Само глупак би могъл да й откаже. Мъдрият мъж би настоял да остави вратата отворена. Оптимистът би очаквал да приеме предложението му за женитба.

— Затвори вратата след себе си — каза той.

— Бас държа. — Тя влезе и сложи резето. Продължи да я гледа как взе чашата му, погледна в нея, намръщи се и после изпи съдържанието й.

— Нося ти ягодов сок.

Носеше му дарове, но никога този, който искаше.

— Не, благодаря.

Въпреки отказа му тя напълни чашата.

— Изпий го! Преди ти харесваше.

— Ти го изпий. Аз не съм жаден.

— Но той е за тебе и няма друг.

— Наречи ме щедър, понеже настоявам да си го поделим.

Тя неохотно отпи, после му подаде чашата. Ева и забраненият плод. Християнското сравнение беше много подходящо за случая. Той пое чашата.

— Имаш хубав врат — каза тя. Пръстите й го докоснаха и проследиха движенията на гърлото, докато преглъщаше.

Усмивката й предвещаваше неприятности за скрупулите му. Ръцете й обещаваха неприятности, тъй като развързаха дрехата й и тя се свлече на пода.

Тялото му се вкамени. Търсеше спасение в някоя строфа от Свещената книга, а очите му не се отместваха от приличащите на копчета тъмни зърна на гърдите й. Тънката й талия привлече вниманието му. После погледът му се премести върху закръглените бедра. С изтънял от страст глас той каза:

— Ако това е идеята ти за разговор, имаш много странен речник.

— Тази принцеса ашанти е дошла да те накарала запееш щастлива песен.

— Не би ми хрумнало нещо по-добро.

— Ти си разумен тази вечер, мюсюлманино. По-добре да забравиш учтивите песни и да си поиграеш с Елана.

От нея се излъчваше топлина, желание, готовност.

Аллах да му е на помощ, но той искаше повече от една нощ. Искаше я за съпруга.

— Мислех си, че предложенията ми за женитба винаги са били учтиви и съвсем ясни.

— Предложението за женитба не е хубаво нещо.

— Защото никога не съм виждал лицето на баща си ли?

Тя се удари по гърдите.

— Защото тази принцеса на ашанти никога няма да погледне в очите на баща ти.

— Този обичай е абсурден. Не можеш да отхвърляш благородното ми предложение, понеже не познавам баща си, после да настояваш да се любя с тебе.

— Така правят хората ашанти.

— Мога ли да ти напомня, че не си сред хората си.

Тя го изгледа накриво, после му обърна гръб. Искаше му се да й изкрещи, но се улови, че съзерцава тялото й. Усети тежест в слабините и изгарящата болка на желанието. Унижението, реши той, беше поредната степен в пречистването, която трябваше да преодолее.

Протегна ръка.

— Ела тук, принцесо!

Тя се обърна. В очите й блестеше решителност.

— Кажи сбогом на принципите си. Боговете ти изпращат тази принцеса. Наслаждавай й се.

Той й каза тихо:

— А какво ще кажеш за насладата на сърцето?

— Елана ще ти запее песен на съжалението, но тя трябва да запази сърцето си за вечния си партньор.

— Аз искам да съм този човек.

— Никога, никога. — Седна на леглото и заблъска възглавниците. — Принцесата на ашанти те е избрала за другар сега.

— Трябва ли да бъда поласкан?

Усмихна му се.

— Да, да.

Той й обърна гръб.

— Няма да стане. Щом не желаеш да ми станеш съпруга, намери си друг жребец, принцесо.

— Само заради някакъв глупав принцип?

Стана от леглото и се притисна до него. Саладин се дръпна на безопасно разстояние.

— Честта едва ли е глупав принцип.

Тя изрече с тъжна усмивка:

— Правиш страшно голяма грешка.

— Тогава ми помогни да не я направя.

Тя постави ръце на бедрата си и ги залюля.

— Ще ти помогна.

Той затвори очи.

— Не.

Младата жена отново се приближи. Дъхът й погали лицето му. Когато устните й докоснаха неговите, той не можа да устои на изкушението. Целувката разкъсваше душата му. Знаеше, че трябва да запази честта си, затова успя да се изтръгне от магията й.

— О! — простена тя с отворена, сочна уста. Разговорът, изглежда, беше откровен. Той докосна връвчицата на кръста й.

— Какво е това?

— Винаги ме питаш. Ще ти кажа, но няма да ти хареса.

— Настоявам да ми кажеш.

— Това е колан на принцеса и ще го нося, докато стана кралица.

Още племенни обичаи. О, Аллах, с колко предразсъдъци трябва да се справя един смъртен?

— Как ще станеш кралица?

— Просто, просто. Кралиците ашанти раждат принцеси ашанти.

Той разбра. Тя можеше да стане кралица само след като роди. Протегна ръка към нея.

— Ще ти дам принцеса.

Както винаги тя с желание отиде в прегръдките му.

— Дай ми радост.

В сравнение с чувствата, които събуждаше целувката й, радостта не представляваше нищо. Ръката й опипа слабините му.

— Ти много силно ме желаеш.

— Нека кажем, че съм готов и способен да те даря с дете. Не си ли съгласна?

— Подвеждащ въпрос, мюсюлманино. — Погали го по интимния начин, на който я бе научил преди седмици. — Дете, да. Принцеса, не. Само вечният партньор може да направи кралица една принцеса ашанти.

По изкривения си, езически начин на изразяване тя беше казала нещо, което не му хареса. Умът му се съпротивляваше, но тялото му не искаше нищо да чуе. Един глас в душата му крещеше да вникне в значението на думите й. Логиката се промъкна през замъгленото от желание съзнание. Търпението му се изчерпа. Значи нямаше да има женитба.

Отвратен от себе си, че е забравил всякакъв морал, и от нея, че няма такъв, той прие тъжната истина, че тя никога нямаше да бъде негова. Махна ръката й и я избута към вратата.

— Върви си и вземи със себе си примитивните си вярвания.

От очите й бликнаха сълзи.

— Ти ме мразиш.

— Не, Елана. Обичам те.

— Не е възможно да ме обичаш.

Трябваше му спокойствие, но тази нощ дори хиляда молитви не биха му го донесли. При тези обстоятелства религията и принципите направиха неосъществима една връзка. За да се освободи от мъките, Саладин избра един начин, макар да беше сигурен, че после щеше да съжалява.