Ангел на нощта

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

Алпин се приближи до масата и видя кутията с документи в ръцете на лейди Мириам. През нощта, докато Малкъм спеше, тя бе прегледала съдържанието й. Не всичко разбра, но от прочетеното й стана ясно, че е надвиснала голяма опасност. Джон Гордън беше в центъра на тази работа, а родът Кар се стремеше да го възпре. Алпин Маккей не желаеше да участва в тази работа. Направи поклон.

— Здравейте, милейди.

Мащехата на Малкъм се изправи и я прегърна.

— Моля те, наричай ме Мириам. Семейство Кар не държат на официалностите. — Седна отново и се усмихна мило. — Винаги сме те смятали за част от семейството.

Сърцето на Алпин трепна. Като дете винаги беше бягала от нещастието си и беше намирала утеха в Килдалтън при това семейство. Беше молила Бог да й изпрати добри хора. И той го беше направил. Те я чакаха на половин свят разстояние.

Тя се усмихна, отстъпи назад и любезно отвърна:

— Много си мила, Мириам, но ти винаги си била такава, дори и когато най-малко заслужавах.

— И ти като повечето надарени деца беше своенравна, но да оставим миналото. Добре дошла в нашето семейство.

Алпин погледна пробния си съпруг, който й се усмихна дружелюбно. Той беше красив въпреки смачканите дрехи и разрешената коса. Не носеше отличителните знаци на властта си, то те не му бяха нужни; бяха му вродени. Обви ръка около кръста й.

— Е, майко, какво мислиш за булката ми?

— Мисля, че е красива. — Тя намигна на младата жена. — Чудя се защо се е нагърбила с такъв немарлив трол като тебе.

— Не съм трол. Кажи й истината, Алпин. Аз съм щедра душа и ти ме обожаваш.

— Винаги съм обожавала ранени зверове.

— Охо! — Лейди Мириам плесна с ръце. — Тя добре те познава.

— Дора приготвя стаята ти, Мириам, и банята.

— Не трябва да се безпокоиш, момичето ми. Заминавам след час.

Като имаше предвид бележките от кутията, Алпин си помисли, че решението е мъдро, но не можеше да се издаде, че знае за събитията.

— Толкова скоро! — Погледна към Малкъм. Той сви рамене.

— Опитах се да я придумам да остане, но тя никога не ме слуша. Кралски работи, както знаеш. Ето седни на стола ми. Вие си поговорете, докато аз се преоблека.

— Малкъм — каза мащехата му, — може би ще по-яздиш с мене до Суийпърс Хийт?

— Ще бъде удоволствие за мене, майко. — Поклони се и излезе.

Алпин седна. Бе вперила поглед в кутията, съдържаща опасната информация. Мислите й се въртяха около заминаването на съпруга й и как би могла да се възползва от това. Щеше да измисли някакво извинение, за да потегли още този следобед. Щеше да остави бележка на Малкъм, че е поела по пътя си. Сърцето й се сви при мисълта, че повече никога няма да го види, но както винаги животът й предоставяше малко възможности. Когато въпросът опираше до съдбата на осемдесет човека, сърцето на една жена не беше от значение.

— Можеш да дойдеш с нас, ако желаеш.

На това учтиво предложение му липсваше искреност. Лейди Мириам искаше да говори насаме със сина си.

— Благодаря, но не мога. Трябва да правя свещи и да почиствам казармите.

— Много съжалявам за смъртта на Чарлз.

— Това сложи край на страданията му. Той е там, където мечтаеше да бъде.

Алпин се притесни, че е била прекалено пряма, но лейди Мириам се усмихна.

— Да благодарим на Бога, че имаше тебе. Кажи ми, Алпин, правилно ли постъпи лорд Дънкан, като накара барон Синклеър да те изпрати в Барбадос?

— О, да. Там живях добре.

— А сега щастлива ли си като съпруга на Малкъм?

— Обичам Малкъм и се гордея, че съм негова, макар и временна съпруга.

— Забрави за пробната женитба. Той е готов да извика свещеника и да определи датата.

Буца заседна на гърлото й. Истинска женитба? Но това е невъзможно, освен ако не са разбрали за детето. Трябваше да открие каква бе причината.

— Мислех си, че официалните клетви се изричат, когато жената забременее.

— Ти ще забременееш, скъпа, сигурна съм в това.

Алпин се успокои и се улови, че се изчервява.

— Разбрах, че се справяш много добре с домакинството, Алпин, като се има предвид, че взех със себе си по-голямата част от персонала. Ние с тебе много си приличаме. Ти си умна и трудолюбива.

— Справяме се.

Лейди Мириам стана сериозна.

— Хайде да поговорим за Комин Маккей.

Младата жена се напрегна.

— Какво да говорим за него?

— Ти какво мислиш за него?

Лейди Мириам умееше да води разговори и да ги насочва в желаната посока. Алпин също трябваше да покаже способностите си.

— Защо всички са толкова сигурни, че сме роднини?

— Помниш ли името на баща си? — попита Мириам.

— Май си спомням някакво често срещано име. Джеймс или Чарлз. Не беше шотландско.

— И двете са имена на шотландски крале, както Комин и Алпин. В клана Маккей съществува обичай да кръщават първородното си дете на някой шотландски крал.

— Това е просто съвпадение.

— Не съм съгласна, Алпин. Защо иначе един мъж ще дава на дъщеря си името на шотландски крал?

Усети старата болка и се ядоса на тази жена, че я беше предизвикала.

— Не ме е кръстил баща ми. Той се е изгубил в морето, преди да се родя.

— Значи майка ти, англичанка, ти е измислила име на шотландски крал.

Изречено по този начин, май не звучеше много убедително.

— Имаш ли някакви документи, писма или нещо такова, които да са принадлежали на баща ти?

— Те са били погребани заедно с майка ми. Поне така каза барон Синклеър.

— Той ще съжалява, че е сторил това, Алпин. Уверявам те.

Вярваше й, но не се интересуваше от произхода си.

— Правете с Малкъм каквото искате, но не за моя сметка. Нямам нужда от повече роднини.

— Но това ще ти донесе много предимства.

— Какви?

— Като наследница на клана Маккей ти ще получиш зестрата на баба си, която е била прехвърлена на баща ти.

— Как можеш да бъдеш сигурна, че съм наследница?

— Маккей са богати.

— Да си държат парите. Не им ги искам.

— Тогава помисли за другите, Алпин. Хората на Шотландия ще имат голяма полза, ако ти си една от Маккей.

Тя не се интересуваше от шотландската политика.

— Съмнявам се, че това ще е от полза. Не бих познала тези хора, дори и да стоят пред мен.

— О, ще ги познаеш. Добре познавам клана и приликата е прекалено голяма, за да бъде отречена. На север наричат необикновените ти очи „божествени“. Комин е твоят дядо.

Никога ли нямаше да престанат да се занимават с този въпрос? Изчерпала търпението си, Алпин се изправи на крака.

— Е, благодаря ви много, но не ми трябва дядо.

Лейди Мириам я хвана за ръката.

— Той се е опитвал да те открие, Алпин. Чух за това издирване преди години. Не е могъл да знае, че може да те намери на Границата, но казват, че претърсил всяко планинско кътче и целия западен бряг.

Тихият, успокояващ глас и молбата в очите й стигнаха до сърцето на самотното дете Алпин, но жената в нея се противеше. Беше положила клетва пред хората от „Рай“. Трябваше да изпълни обещанието си.

— Това е достойно за уважение и ценя твоята загриженост, но не се интересувам от въпроса.

— Ще се наложи, тъй като съм сигурна, че Джон Гордън е казал на дядо ти къде се намираш.

— Гордън дойде тук преди месец, а не сме чули дори шепот от този Комин Маккей. Надценяваш привързаността му към членовете на семейството.

Тя се усмихна с усмивка, която беше мечта на всяко сираче.

— Ще видим, скъпа, но те съветвам да се подготвиш. Джон Гордън никога не прави нещо, без да има полза от него. Когато сметне, че ще спечели, като каже на Комин за тебе, тогава ще го направи. Просто си мислех, че трябва да те предупредя.

Напразно я предупреждаваше лейди Мириам. Алпин напускаше Шотландия.

По залез слънце Алпин и Елана седяха в една странноприемница близо до пристанището на Уайтли Бей. Заедно с прилива щяха да отплават на един английски кораб, натоварен с уиски и вълна. Този кораб щеше да ги отведе до Саутхамптън, откъдето щяха да отпътуват за Барбадос.

В огнището пращеше огън, който разнасяше топлината си из почти празната стая. Алпин не се чувстваше добре и пиеше подсладено с мед мляко с надеждата да успокои стомаха й. Не можа да издържи в люлеещата се каюта. Повдигаше й се. Затова наеха стая в тази странноприемница до два часа през нощта, когато щяха да отплават.

Алпин беше оставила бележка на Малкъм, в която пишеше, че е заминала за Карворан Манър да изплати надниците на работниците. Пожелаваше му приятни сънища и съобщаваше да я чака следобед на следващия ден.

Тя си отиваше у дома. Но сега донякъде чувстваше това пътуване като задължение, тъй като жертваше любовта си към Малкъм.

Щеше ли той да я подкрепи, ако му беше казала, че иска да освободи робите? Би се посъветвала с него, ако не я беше страх, че ще й се подиграе. Графът на Килдалтън не би се заинтересувал от мъката на тези хора. Той беше прекалено зает с интригите на шотландската политика.

Любовникът й си имаше цел, тя също. Не можеше обаче да престане да мисли за техния любовен роман. Ако обстоятелствата бяха по-различни, сигурно щяха да заживеят щастливо. Това беше глупаво желание и ако продължаваше да разсъждава по този начин, щеше да се чувства още по-нещастна.

— Ти остави заека си — каза Елана.

— Знам. — Както при предишното си сбогуване с Шотландия тя заминаваше само с дрехите на гърба си. Тогава беше оставила цяла менажерия забравени от Бога същества на грижите на лейди Мириам. Този път оставяше сърцето си.

Единственото успокоение беше мисълта за детето. Тя отнасяше част от Малкъм със себе си. Щеше да даде на това малко създание любовта и грижите, които винаги й бяха липсвали.

— Дали ще ни търси? — В очите на приятелката й се появиха едновременно страх и надежда.

Алпин изпитваше същите противоположни чувства.

— Не. Писах му, че ако го направи, няма да мога да си свърша работата. Поканих Александър и леля му на вечеря, да му правят компания.

— Много си умна, Алпин Маккей. Нека се надяваме боговете да са с нас, докато този кораб отплава.

Ако тръгнеше да я търси, щеше да бъде бесен и да влязат в спор. Алпин предпочиташе да запази добри спомени за тяхната любов.

— Мислиш ли, че Саладин ще дойде за тебе?

— Мюсюлманинът е вързан за принципите си.

— Съжаляваш ли, че дойдохме в тази страна.

— Никога. Той казва, че Пророкът е наредил така. Вярвам, че боговете на Ашанти уважават този Аллах, щом ме изпратиха на неговия слуга. — Въздъхна и поклати глава. — Мюсюлманинът е прекалено твърдоглав, за да разбере какво е добро за него.

Вратата се отвори. Алпин подскочи и се обърна, но в странноприемницата влязоха мъж и жена. Новодошлите учудено загледаха Елана. Уплашена, Алпин взе дисагите от седлото, които й служеха за пътна чанта. Документите за плантацията бяха зашити в пелерината й. Тя преметна дрехата през ръка.

— Мисля, че е по-добре да се качим в стаята си, докато настане време да отплаваме.

Елана взе нещата си и се отправиха към стаята. Легнаха на тясното легло и се опитаха да поспят.

Изсвирването на рог събуди Алпин. Това беше сигнал за началото на прилива. Те напуснаха странноприемницата сред болезнена тишина.

Корабът „Лидия Джейн“ беше осветен от фенери и по палубата непрекъснато се движеха заети моряци.

Стъпките на Алпин глухо отекнаха по пасарела, звук, който напълно отговаряше на празнината в сърцето й. Един моряк й подаде ръка, за да й помогне да стъпи на палубата. Усети, че останалите мъже наблюдават нея и придружителката й и тихо си говорят. Както всички останали и те бяха заинтригувани от Елана.

Каютата, която бяха наели, беше третата отляво. Вратата беше отворена. Отвътре се изливаше светлина в коридора. Алпин прекрачи прага и застина. Там се намираше Малкъм Кар, изтегнат върху тясната койка, подложил под главата си ръце и кръстосал крака.

Сърцето й подскочи. Елана се блъсна в нея и измърмори нещо.

Малкъм изгледа сърдито Елана и й посочи с глава коридора.

— Какво търсиш тук, Малкъм? — попита Алпин. Той не си направи труда дори да мигне.

— Как ме намери?

Тишината беше единственият отговор. Ядът изглеждаше най-добрата й защита в тази ситуация.

— Защо си дошъл? Ти ме искаше само заради дядо ми. Взе ми плантацията, защото знаеше, че няма къде да отида, и ме примами тук, за да се възползваш от роднинските ми връзки. Много отдавна си знаел кои са роднините ми, затова ме накара да ти стана пробна съпруга.

— Наистина ли вярваш на тези глупости?

Досега не се беше замисляла. Беше заета единствено с бременността си и с тревогата си за хората в „Рай“. Но сега й се струваше, че изводите й бяха смислени. Почувства се използвана, манипулирана от него и всичко това, в името на любовта.

Лъжец!

— Да, вярвам. Взе ми, плантацията и ме доведе тук, като се преструваше на влюбен.

— Че защо ще ти я взимам? Само за да ти я върна обратно ли?

— И за мене е, мистерия как действа гадното ти съзнание.

— Уверявам те, Алпин Маккей — заплашително произнесе той, — тепърва ще научиш истинското значение на думата „гадно“.

— Какво, ще ме набиеш ли?

— Законът дава това право на съпруга ти, както и много други.

— Какви например? Ще ме хвърлиш в тъмница, може би? Или ще ме влачиш за косите?

— Прочела си закона. — Скочи на крака. — Колко труд си положила!

— Не ме е страх от тебе, без значение колко закона стоят на твоя страна. Не можеше да ме държиш тук.

— Нямам намерение да те държа тук. Слизай от кораба. Конят ти те чака на пристана. Връщаш се в Килдалтън и ще изпълниш своята част от сделката.

— Нищо подобно няма да направя.

Той изглеждаше толкова огорчен. Какво беше станало със засмения, шегуващ се Малкъм? Онзи Малкъм, който й бе признал любовта си, го нямаше. За нещастие тя знаеше отговора. Беше се докопал до връзка със северен клан и нямаше да я изпусне.

— Или тръгвай сама, или ще те занеса дотам. Тъкмо ще има за какво да си говорят моряците.

— Защо правиш това? Та в действителност ти не ме искаш.

— С радост бих ти показал колко много те искам, но трябва да прибирам реколтата, а капитан Макмарсъл трябва да хване прилива. Тръгвай, Алпин!

Както винаги тя нямаше друг избор, освен да се подчини на един мъж. Твърде ядосана, за да говори, мина покрай Елана и слезе от кораба, следвана от Малкъм. Видя Саладин да чака на пристанището с четири коня. До него лежеше огромната хрътка. Значи кучето бе довело Малкъм дотук.

Посрещнаха изгрева в Килдалтън. Малкъм я свали от коня. Тя се опита, но не успя да скрие една прозявка.

— Лягай си, Алпин. Трябва да си починеш.

Сигурно и той като нея беше изтощен.

— Ти какво ще правиш?

— Ще се лиша от един работник, за да го оставя да пази конете. Ако пак потеглиш, ще се наложи да вървиш пеша. — Вдигна поглед към надвисналите облаци. — После ще се върна на полето и ще се моля бурята да се размине.

Прекалено изморена, за да спори, тя влезе в замъка, като си повтаряше на всяка крачка следващия път да вземе кораб от по-отдалечено пристанище. Ако се наложеше, щеше да язди през целия път до Саутхамптън.

Откри й се възможност още на следващата сутрин, когато мъжете се върнаха изтощени от полето.

Застанала заедно с Елана на палубата на търговски кораб, готов да отплава от пристанището Тайнмаут, Алпин чу тропота на конски копита. Пред погледа й се показаха двама мъже от клана, които носеха фенери. Пред тях тичаше хрътката. Зад тях яздеше Малкъм Кар. Саладин и Александър завършваха процесията, като всеки от тях водеше по един кон без ездач.

Алпин потръпна. Този път той дори не слезе от коня. Седеше на седлото като крал, чиито думи бяха закон. Тя усещаше яростта му.

Капитанът на кораба забърза към тях. Малкъм заговори, без да сваля очи от нея.

Капитанът се върна.

— Момиче, най-добре ще е да се върнеш при съпруга си.

— Но, сър, аз си платих за пътуването.

Той й върна парите.

— Върви! За теб и за африканката няма място нито на моя кораб, нито на другите, които тръгват от това пристанище.

— Но той ще ме бие.

Капитанът се засмя.

— Лордът на клана Кар се разправя по друг начин с жените.

През целия път до вкъщи тя се взираше в гърба на Малкъм. Двете с Елана бяха избягали през задната врата на крепостта и бяха стигнали пеша до селото Уебърс Глен. Там бяха наели коне. Кучето отново ги беше открило. При следващото бягство щеше да има предвид грешката си.

По-късно през същия този ден един куриер донесе писмо от лейди Мириам, адресирано до Малкъм. Алпин даде на човека петаче, после се заключи в кабинета. Внимателно свали печата и прочете съобщението.

Алпин не разбра нищо друго, освен последните думи. Лейди Мириам се връщаше. Тя трябваше да потегля.

На вратата се почука. Прибра писмото при останалата кореспонденция на Малкъм и отиде да отвори. На прага стоеше Елана.

Веднага щом се озова в стаята, тя каза:

— Аз съм причината той да ни намира всеки път.

Елана беше част от проблема. Негър в Шотландия изглеждаше като китаец в Барбадос. Трябваше да се дегизират. И трябваше да отстрани кучето.

— Пак го е направила, милорд.

Сърцето на Малкъм се сви от болка. Той дръпна юздите и скочи от каруцата със сено. Всички се умълчаха и впериха погледи в него.

Той се обърна към Александър.

— Заключихте ли задната врата на крепостта?

— Да, сър. Поставих и допълнителна стража при конете.

— Как, по дяволите, е избягала тогава?

— Преоблякла се е като момче и е излъгала стражата, че трябва да поразходи сивия кон. Човекът не се е усъмнил, понеже е била сама и при това дегизирана.

— Без Елана ли е заминала?

— Не, сър. Африканката е тръгнала половин час след това. Излязла е през западната порта, като е казала, че отива да събира храна за мюсюлманина.

— Изпрати Ранди да доведе Саладин! Къде е кучето?

— Завела го е при кучката на Уайли. Не можем да го използваме в момента. Обонянието му е увредено засега. Ще я върнем, милорд.

Въпреки изтощението и отчаянието си Малкъм започна да се смее на изобретателността й. Алпин нямаше равна на себе си. Не разбираше защо бяга. Предполагаше, че го прави от гордост. Искаше да й каже за опасността, на която бе изложена Шотландия, да сподели с нея страховете си, че може да избухне война. Но не можеше да се довери на жена, която не се интересуваше нито от Шотландия, нито от прибирането на реколтата. Не можеше да се откъсне от полето, за да се превърне в пазач на жената, която беше грабнала сърцето му и се опитваше да избяга с него. Имаше задължения към хората си.

Отгоре на всичко и Комин Маккей беше на път да намери изгубената си внучка. Съобщението на лейди Мириам беше съвсем ясно. Потрепери при мисълта какво щеше да направи планинският вожд, ако пристигнеше в Килдалтън, нетърпелив да намери пилето си, и разбере, че Малкъм го е прогонил.

Трябваше да я запази за себе си, но не заради съюза.

Не можеше да отрече любовта си. Веднага след като якобитите се успокояха, щеше да й посвети душата си.

Но първо трябваше да си я върне и беше сигурен в това, понеже беше с няколко стъпки пред умната си жена. По негово нареждане ковачът подковаваше конете със специални подкови, върху които имаше отличителен знак. Ако са потеглили с конете, щеше лесно да открие следите им.

Точно това и направи. Следите от копитата го отведоха до доковете на Саут Шийлдс.

— Имате ли чернокожа пътничка на борда? — питаше той капитан след капитан.

— Не, милорд — беше отговорът.

Докато преглеждаше списъка с пасажерите на един от корабите, му хрумна идея.

— Тази вдовица тук, с воал ли е?

— Да, сър. Както си му е редът. Много скърби бедната. Каза ми само две думи, и то много странни.

— Така ли? И какви?

— Попитах я дали би искала да й сервират храната в каютата. Тя каза „Бас държа“. Струва ми се, че е от Уелс. Те говорят на много странен език.

Малкъм беше благодарен за непредпазливостта на Елана. Прибра съпругата си и я остави на стъпалата на Килдалтън.

— Вратите са заключени, Алпин. Навсякъде има стражи. Не можеш да избягаш.

Тя се усмихна едва-едва.

— Почакай и ще видиш.

Следващото й бягство беше още по-хитро замислено. Второто му пътуване до Тайнмаут беше направо забавно. Той дори забрави факта, че жена му беше избягала.

— Кажете ми нещо за прокажения и сестрата от Ордена на милосърдието — попита той помощник-капитана на готовия за отплаване кораб.

— Дойдоха с каруца, милорд. Не съм чул нито дума от този нещастник, нито пък от монахинята.

Монахиня в Шотландия! Невероятно.

— Тя с расо ли беше?

— Сега като го споменавате, ми се струва странно. Повече ми приличаше на попско расо. Въпреки това тя е нещо страхотно. Никога не сте виждали милосърдна сестра с такива очи.

След десет минути, когато я извеждаше от кораба, Малкъм си мислеше, че прекрасните й очи хвърлят ками.

— Не можеш да избягаш, Алпин. Откажи се.

След два дни я прибра отново от Уайтли Бей, но този път не му беше до шеги.

— Сложила си Елана в ковчег!

— По-добре да видя тебе в него — изсъска тя.

— Говорехме за Елана.

— Идеята беше нейна. Увери ме, че ще се чувства добре. Щях да я пусна веднага след като отплаваме.

Търпението му беше изчерпано. Грабна я и тръгна към жребеца си.

— Пусни ме, проклета, крастава жаба такава!

Без да й обръща внимание, той я метна на коня, качи, се зад нея и пришпори животното. Саладин и другите останаха на пристанището. Разяреният мавър вадеше с ятагана си пироните от ковчега, в който се намираше жената, която обичаше.

Алпин изкрещя:

— Ако не ме свалиш от този кон, ще съжаляваш.

Той вече съжаляваше. Съжаляваше, че се беше влюбил в нея, и се ненавиждаше, че сърцето не му даваше да я остави да си отиде.

— Малкъм, за Бога, спри! Бременна съм!