Английският убиец

1.Лондон • Цюрих

Някога платежоспособната фирма „Изящни изкуства — Ишърууд“ се бе помещавала в хубав частен имот на елегантната Ню Бонд Стрийт в „Мейфеър“. След това настъпи лондонският ренесанс на дребната търговия и Ню Бонд Стрийт — или по-скоро Ню Бондщрасе, както я наричаха насмешливо хората от бранша — бе залята от магазинчета на „Тифани“ и „Гучи“, на „Версаче“ и „Микимото“. Джулиан Ишърууд и другите търговци, специализирали се в продажбите на картини на Старите майстори с музейна стойност, бяха прогонени в изгнание около парка „Сейнт Джеймс“ — диаспората на Бонд Стрийт, както Ишърууд имаше навик да ги нарича. Най-накрая той се настани в разнебитен склад от времето на кралица Виктория, разположен в квадратен вътрешен двор, известен под името Мейсънс Ярд, който се намираше в съседство с лондонските офиси на дребна гръцка параходна компания и на кръчма, обслужваща хубавички млади фирмени служителки, идващи на работа с мотопеди.

В сравнение с долнопробните имитатори от околностите на парка „Сейнт Джеймс“, които непрекъснато злословеха един за друг, представлението във фирмата „Изящни изкуства — Ишърууд“ изглеждаше по-истинско. Тук имаше драма и напрежение, комедия и трагедия, зашеметяващи висини и видимо бездънни спадове. Всичко това до голяма степен се дължеше на личността на собственика. Той притежаваше един почти фатален недостатък за търговец на произведения на изкуството: предпочиташе да ги притежава, вместо да ги продава. Всеки път, когато някоя картина напуснеше изисканата му галерия, Ишърууд изпадаше в безумна паника. Поради този си бедствен недъг той бе вече затрупан с апокалиптични запаси от залежал инвентар, както нежно го наричаха хората от бранша — картини, за които никога нямаше да се намери достоен купувач. Непродаваеми картини. Изгорели картини, както обичаха да се изразяват на Дюк Стрийт. Шкарто. Ако помолехте Ишърууд да ви обясни тази видимо необяснима липса на търговски нюх, той вероятно би изтъкнал проблема с баща си, макар непрекъснато да повтаряше, че никога — ама наистина никога, приятелю! — няма да го споменава.

Но сега той бе добре. Беше изплувал. Беше пълен с пари. По-точно казано — един милион лири, скътани на топличко в банковата му сметка в Барклис Банк, и то благодарение на един венециански художник на име Франческо Векелио и на навъсения реставратор, който в момента пристъпваше по мокрите плочки на Мейсънс Ярд.

Ишърууд намъкна един шлифер. Видът му на англичанин и изцяло английският гардероб прикриваха факта, че той въобще не беше — поне не в тесния смисъл на думата — англичанин. Англичанин по националност и паспорт — да, но германец по рождение, с френско възпитание и изповядващ еврейската религия. Малцина знаеха, че сегашното му фамилно име представлява нещо като фонетично извращение на истинското. Още по-малко хора знаеха, че през годините той бе правил услуги на един кръглолик джентълмен от някаква мистериозна фирма в Тел Авив. Рудолф Хелер бе името, което използваше този джентълмен, когато посещаваше Ишърууд в галерията му. Това име бе взето назаем, също както синия му костюм и джентълменските маниери. Истинското му име беше Ари Шамрон.

— В живота на човек му се налага да направи своя избор, нали така? — бе отбелязал Шамрон навремето, когато завербува Ишърууд. — Човек не предава втората си родина, нито колежа си, нито полка си, когато остава верен на своята плът и кръв, на племето си — за да не би още някой побъркан австриец или Багдадския касапин да се опита пак да ни направи всички на сапун, нали така, Джулиан?

— Вярно, хер Хелер.

— Няма да ви платим за това и една лира. Името ви няма да фигурира въобще в нашите документи. От време на време ще ми правите услуги. Много специфични услуги за един много специален агент.

— Страхотно! Великолепно! Къде да се подпиша? Какви услуги? Нищо непочтено, доколкото разбирам?

— Да кажем, че трябва да го изпратя в Прага. Или в Осло. Или в Берлин, да не дава господ. Ще искам да му намерите законна работа там. Нещо за реставриране. Установяване на автентичност. Консултантски услуги. Нещо, съответстващо на времето, което ще трябва да прекара там.

— Никакъв проблем, хер Хелер. А между другото този ваш агент има ли си име?

Агентът имаше много имена, както си спомни сега Ишърууд, докато наблюдаваше как мъжът прекосява квадратния двор. Истинското му име бе Габриел Алон и естеството на неговата секретна работа си личеше по ловките маневри, които извършваше в момента. Начинът, по който поглеждаше назад през рамо, докато се промъкваше през пасажа откъм Дюк Стрийт. Начинът, по който — въпреки непрестанния дъжд — той обиколи не един път, а два пъти стария двор, преди да се приближи до солидната врата на галерията и да натисне звънеца на Ишърууд. Бедничкият Габриел! Беше един от тримата или четирима най-добри в бранша, но не можеше да си позволи да върви по права линия. И как ли би могъл? След онова, което се бе случило с жена му и детето му във Виена… Никой човек не би бил същият след такова нещо.

Колкото и да е неочаквано, беше среден на ръст; с плавната си походка безпрепятствено прекоси Дюк Стрийт и стигна до ресторанта „При Грийн“, където Ишърууд бе запазил маса за обяд. Когато двамата седнаха, святкащите му очи обходиха помещението подобно на прожектори. Бяха продълговати, неестествено зелени и много бързо шареха наоколо. Скулите му бяха изпъкнали и квадратни, устните — тъмночервени, а острият му нос сякаш бе изрязан от дърво. Едно неподвластно на времето лице, както си помисли Ишърууд. Това можеше да бъде лице, взето от корицата на лъскаво модно списание за мъже или от някой мрачен портрет на Рембранд. Това също така можеше да бъде лице на човек с какъв ли не произход. Което представляваше едно изключително професионално преимущество.

Ишърууд си поръча пълнена писия и Сансер1, а Габриел — черен чай и купичка месен бульон. На Ишърууд той заприлича на православен отшелник, преживяващ с гранясало бяло сирене и корави като камък питки, само че Габриел, вместо в манастир, живееше в хубава селска къща край уединено заливче, образувано от Корнуолския прилив. Ишърууд никога не го бе виждал да се храни обилно, нито да се усмихва, нито пък да оглежда хубавите крака на някоя жена. Той никога не ламтеше за материални облаги. Имаше си само две играчки — стар автомобил ем джи и дървен кеч2, реставрирани от самия него. Слушаше своята опера на една ужасна, малка портативна компактдискова уредба, изцапана с боя и лак. Харчеше пари само за провизии. В своето малко корнуолско ателие той си имаше повече високотехнологични играчки, отколкото можеха да се намерят в отдела за консервация на галерия „Тейт“.

Колко малко се бе променил Габриел през тези двайсет и пет години, откакто се познаваха! Още няколко бръчки се бяха появили около зорките му очи, още няколко килограма се бяха прибавили към кльощавата му фигура. По онова време той беше почти момче, тихо като църковна мишка. Но дори тогава косата му бе прошарена — белег, че момчето бе свършило мъжка работа.

— Джулиан Ишърууд, представям ви Габриел — бе казал Шамрон. — Габриел притежава огромен талант, уверявам ви.

Огромен талант наистина, но имаше празнини в биографията на младия мъж — например липсващите три години след завършването на престижната Художествена академия „Бетсал’ел“ в Йерусалим и чиракуването му при майстора реставратор Умберто Конти.

— Габриел обиколи Европа — лаконично бе казал Шамрон.

Тогава за последен път бе засегната темата за европейските приключения на Габриел. Джулиан Ишърууд не говореше за онова, което се бе случило с баща му, а Габриел не говореше за онова, което бе вършил за Ари Шамрон (наречен още Рудолф Хелер) приблизително от 1972 до 1975 година. Тайно в себе си Ишърууд наричаше този период изгубените години.

Ишърууд бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади чек.

— Твоят дял от продажбата на Векелио. Сто хиляди лири.

Габриел ловко улови чека и с плавно движение го пъхна в джоба си. Имаше ръце на фокусник и чувство за ориентация на фокусник. Чекът се появи и мигом изчезна.

— А твоят дял на колко възлиза?

— Ще ти кажа, но първо трябва да ми обещаеш, че няма да разкриеш сумата на тези лешояди — отвърна Ишърууд, като обхвана с жест помещението на ресторанта „При Грийн“.

Габриел не каза нищо и това бе изтълкувано от Ишърууд като скрепена с кръв клетва за вечно мълчание.

— Един милион.

— Долара?

— Лири, приятел. Лири.

— Кой я купи?

— Една много хубава галерия от американския Среден Запад. Уверявам те, че картината е в добро обкръжение. Представяш ли си? Купих я за шестнайсет хиляди от една прашна зала за търгове в Хъл, защото интуицията ми подсказа — тази страхотна, невероятна интуиция!, — че това е липсващата икона от олтара на църквата „Сан Салваторе“ във Венеция. И се оказах прав! Такъв сполучлив удар можеш да направиш само веднъж в кариерата си, два пъти, ако си късметлия. Наздраве!

Двамата се чукнаха — високата винена чаша и чаената чашка от костен китайски порцелан. Точно в този миг един тантурест мъж с розова риза и с розови бузи в тон с нея задъхано изникна до масата им.

— Джули! — напевно изрече той.

— Здрасти, Оливър.

— На Дюк Стрийт се носят слухове, че си пипнал кръгъл милион за твоя Векелио.

— Къде си чул това, дявол те взел?

— При нас няма тайни, скъпи. Просто ми кажи дали е истина, или е долна лъжа и клевета.

Той се обърна към Габриел, сякаш едва сега го бе забелязал, и пъхна под носа му визитна картичка с релефни златни букви, затъкната между дебелите пръсти на месестата му ръка.

— Оливър Димблъби. „Изящни изкуства — Димблъби“.

Габриел мълчаливо пое картичката.

— Защо не пийнеш едно с нас, Оливър? — обади се Ишърууд.

Под масата Габриел силно настъпи крака му.

— Не мога сега, приятел. Онова дългокрако същество ей там, в сепарето, обеща да ми шепне мръсотийки на ухото, ако й купя още чаша шампанско.

— Слава богу! — изломоти Ишърууд през стиснати зъби.

Оливър Димблъби се отдалечи с патешка походка. Габриел освободи крака на Ишърууд.

— Толкова за твоите тайни.

— Лешояди — повтори Ишърууд. — Сега съм изплувал, но само да се спъна и веднага пак ще закръжат над мене и ще зачакат да умра, за да оглозгат костите ми.

— Може би този път ще трябва малко по-внимателно да си пазиш парите.

— Опасявам се, че съм безнадежден случай. Всъщност…

— О, боже!

— … Следващата седмица пътувам за Амстердам, за да видя една картина. Представлява олтарен триптих от неизвестен художник, но аз пак имам предчувствие. Предполагам, че е излязла от ателието на Роже ван дер Вейден. Всъщност може да реша да заложа много пари на нея.

— Произведенията на Ван дер Вейден са прочути с това, че е много трудно да се установи автентичността им. Съществуват само няколко картини, за които твърдо се знае, че са негови, и на тях няма нито негов подпис, нито дата.

— Ако е излязла от неговото ателие, по нея ще има негови пръстови отпечатъци. И ако някой може да ги открие, това си именно ти.

— С удоволствие ще й хвърля един поглед.

— Върху какво работиш в момента?

— Току-що завърших един Модилиани.

— Имам работа за теб.

— Каква работа?

— Преди няколко дни ми се обади един адвокат. Каза, че клиентът му има картина, която трябва да бъде почистена. Каза още, че неговият клиент желае ти да поемеш работата и ще плати добре.

— Как е името на този клиент?

— Не ми каза.

— Какво представлява картината?

— Не ми каза.

— Е, и как ще процедираме?

— Отиваш във вилата и се заемаш с картината. Собственикът ти плаща хотела и разходите.

— Къде е това?

— В Цюрих.

Нещо проблесна в зелените очи на Габриел — видение, спомен. Ишърууд трескаво се ровеше в чекмеджетата на своята не толкова надеждна памет. Дали съм го пращал в Цюрих по поръка на хер Хелер?

— Цюрих представлява ли проблем?

— Не. С Цюрих всичко е наред. Колко ще ми плати?

— Два пъти по толкова, колкото ти дадох току-що… ако започнеш веднага.

— Дай ми адреса.

Габриел нямаше време да пътува обратно до Корнуол, за да си приготви багажа, затова след като се наобядва, тръгна да пазарува. На Оксфорд Стрийт си купи два комплекта дрехи и малка кожена чанта. След това отиде до Грейт Ръсъл Стрийт, където посети стария магазин „Всичко за художника“ на „Л. Корнелисен и син“. Един лененорус ангел на име Пенелопи му помогна да се снабди с пълен комплект бои, четки и разтворители. Тя знаеше само работния му псевдоним и Габриел безсрамно флиртуваше с нея със заваления акцент на италиански изгнаник. Пенелопи уви покупките му в кафява амбалажна хартия и върза пакета с връвчица. Той я целуна по бузата. Косата й миришеше на какао и тамян.

Габриел знаеше прекалено много за тероризма и сигурността, за да му е приятно да пътува със самолет, затова отиде с метрото до спирка „Ватерло“ и хвана късния следобеден „Евростар“ до Париж. На гара Де л’Ест се качи на нощния влак за Цюрих и към девет часа на следващата сутрин вече крачеше надолу по леко наклонената Банхофщрасе.

Как елегантно Цюрих прикрива богатствата си, мислеше си той. Голяма част от златото и среброто на света лежеше в банковите трезори под краката му, но наоколо не се виждаха грозни административни цитадели, бележещи границите на финансовия район, нито пък паметници на правенето на пари. Просто сдържаност, дискретност и измама. Презряна жена, която извръща поглед, за да скрие срама си. Швейцария.

Той излезе на Парадеплац. От едната страна на площада се виждаше управлението на „Креди Сюис“, от другата страна — Националната банка на Швейцария. Пърхащо ято гълъби прогони тишината. Той прекоси улицата.

Срещу хотел „Савой“ имаше пиаца за таксита. Седна в една чакаща кола, като първо погледна номера й и го запамети. Даде на шофьора адреса на вилата, като се постара да прикрие берлинския си акцент, който бе наследил от майка си.

Докато прекосяваха реката, шофьорът включи радиото. Говорителят четеше новините от изминалата нощ. Габриел се помъчи да разбере неговия zurideutsch3. Изключи радиото и се съсредоточи върху предстоящата си задача. Някои хора от света на изкуството смятаха, че реставрацията е досадна работа, но Габриел гледаше на всяка подобна задача като на едно предстоящо приключение, като на възможност да се пренесе в друго време и в друг свят. Място, където успехът или поражението зависеха от неговите собствени умения и самообладание — и от нищо друго.

Питаше се какво ли го очаква. Щом собственикът специално бе поискал той да свърши работата, почти със сигурност ставаше въпрос за някой от Старите майстори. Също така можеше да се предположи, че картината е доста замърсена и повредена. Собственикът не би си дал толкова труд и не би влязъл в такива разходи, за да го докара в Цюрих, ако картината се нуждаеше само от свежа лакировка.

Колко ли дълго щеше да му се наложи да остане тук? Шест седмици? Шест месеца? Трудно бе да се каже. Всяка реставрация си имаше своите особености; много щеше да зависи от състоянието на картината. За реставрацията на онази картина на Векелио му бе потрябвала година, макар че по средата на работата си бе взел кратък творчески отпуск — благодарение на Ари Шамрон.

„Розенбюлвег“ бе тясна уличка, по която едва можеха да се разминат две коли. Изкачваше се стръмно нагоре по склона на Цюрихберг. Вилите бяха стари и големи, сгушени една в друга. Стени с гипсова мазилка, керемидени покриви, гъсто обрасли градинки. Всички бяха такива, освен онази, пред която спря таксито. Издигаше се на едно възвишение и за разлика от съседките си, бе разположена няколко метра навътре от улицата. Обграждаше я висока метална ограда, наподобяваща затворническа решетка. На нивото на паважа имаше врата с входна сигнализация, оборудвана с малка камера за наблюдение. Зад нея се виждаха каменни стълби. Зад тях бе вилата — мрачна сграда от сив камък, с кули и извисяващ се портик.

Колата си замина. Долу, в краката му, се виждаха центърът на Цюрих и езерото. Отвъдният му бряг бе обгърнат от облаци. Габриел си спомни, че в ясен ден оттук можеха да се видят Алпите, но сега и те бяха забулени.

На каменната стена до вратата бе поставен телефон. Габриел вдигна слушалката, чу сигнала и изчака. Нищо. Затвори слушалката, вдигна я отново. Пак никакъв отговор.

Извади изпратения от адвоката факс, който Ишърууд му бе дал в Лондон. „Трябва да пристигнеш точно в девет часа сутринта. Натисни звънеца и ще те въведат вътре.“ Габриел погледна часовника си. Беше девет и три минути.

Докато пъхаше документите обратно в джоба си, заваля. Той се огледа: наоколо нямаше кафенета, където би могъл да поседи спокойно, нито паркове или площади, където би могъл да намери убежище в дъжда. Просто една пустиня от наследени жилищни имоти. Ако се помотаеше още малко на улицата, можеха да го арестуват за скитничество.

Извади мобилния си телефон и набра номера на Ишърууд. Сигурно в момента пътуваше към галерията си. Докато чакаше да го свържат, Габриел си представи как сгърбилият се зад волана на новичкия си и лъскав ягуар Ишърууд пълзи по „Пикадили“, сякаш управлява петролен танкер в опасни води.

— Съжалявам, но има промяна на плана. Човекът, който трябваше да те посрещне, внезапно е заминал извън града. Нещо спешно. Не ми обясни точно. Нали ги знаеш швейцарците, приятел?

— Какво трябва да правя?

— Той ми изпрати секретните кодове за портала и за входната врата. Ще се наложи сам да си отключиш. За теб трябва да има бележка във вестибюла с обяснение къде да намериш картината и стаята си.

— Доста нетрадиционно, не мислиш ли?

— Смятай, че си извадил късмет. Както изглежда, за няколко дни цялата къща ще е на твое разположение и никой няма да наднича над рамото ти, докато работиш.

— Може би си прав.

— Нека да ти дам секретния код. Случайно да имаш хартия и писалка? Кодовете са доста дълги.

— Просто ми го кажи, Джулиан. Вали като из ведро и направо ще стана вир-вода тук, навън.

— О, да. Ти с твоите светски таланти. Имах едно момиче в галерията, което умееше да прави същото.

Ишърууд избъбри две поредици от номера, всяка от тях осемцифрена, и прекъсна връзката. Габриел вдигна слушалката на секретния телефон и набра номерата. Избръмча зумер; той натисна секретната брава и влезе. На входната врата на къщата повтори същата процедура и след миг се озова в притъмнелия вестибюл и заопипва стената, за да намери ключа на лампата.

Пликът лежеше в голяма стъклена купа върху резбована старинна масичка в подножието на стълбището. Беше адресиран до синьор Делвекио — работния псевдоним на Габриел. Взе го и го скъса с палец. Едноцветна гълъбовосива хартия, плътна, без антетка. Ясен, старателен почерк, без подпис. Приближи го до носа си. Без аромат.

Започна да чете. Картината бе окачена във всекидневната — „Портрет на млад мъж“ от Рафаел. За Габриел бе направена резервация в гранд хотел „Долдър“, намиращ се на една миля разстояние отвъд Цюрихберг. В хладилника имаше храна. Собственикът на вилата щеше да се върне в Цюрих на следващия ден. Щял да бъде много благодарен, ако синьор Делвекио би могъл веднага да се захване за работа.

Габриел пъхна бележката в джоба си. Така, значи Рафаел. Това щеше да му е втората негова картина. Преди пет години бе реставрирал една негова работа с религиозен сюжет — Мадоната с младенеца, основаваща се на прочутата композиция на Леонардо. Габриел усети леко гъделичкане по връхчетата на пръстите си. Това бе великолепна възможност. Беше доволен, че е поел работата, независимо от нетрадиционната подготовка.

Прекоси коридора и влезе в една голяма стая. Вътре беше тъмно, нямаше осветление, тежките завеси бяха плътно спуснати. Въпреки сумрака, в помещението се долавяше типичният средноевропейски аристократичен безпорядък.

Пристъпи няколко крачки напред. Килимът под краката му бе влажен. Във въздуха се долавяше привкус на сол и ръжда. Този мирис бе познат на Габриел. Той се наведе, докосна с пръсти килима и ги приближи до лицето си.

Беше стъпил в локва кръв.

Ориенталският килим бе избелял и много стар, какъвто бе и мъртвецът, проснат в средата му. Лежеше по лице и в смъртта си бе протегнал дясната си ръка напред. Носеше двуреден син блейзер, лъснал на гърба от носене, и сив фланелен панталон. Беше обут с кафяви обувки от чортова кожа. Едната обувка, дясната, имаше удебеление на тока и подметката. Крачолите на панталона му се бяха събрали нагоре. Кожата му изглеждаше невероятно бяла, подобно на оглозган кокал. Носеше два различни чорапа.

Като човек, който е свикнал да се занимава с мъртъвци, Габриел нехайно коленичи до трупа. Това бе много дребен човек, най-много метър и половина висок. Лежеше на една страна, виждаше се лявата половина на лицето му. Под кръвта Габриел успя да различи квадратната му челюст и изящната скула. Косата му бе гъста и снежнобяла. Както изглеждаше, по него бяха стреляли само веднъж — в лявото око — и куршумът бе излязъл през тила. Ако се съдеше по размера на изходната рана, оръжието бе пистолет от доста голям калибър. Габриел вдигна поглед и забеляза, че куршумът е разбил огледалото над голямата камина. Предположи, че старецът е мъртъв от няколко часа.

Реши, че би трябвало да позвъни на полицията, но след това си представи положението от тяхната гледна точка. Чужденец в богаташка къща, труп, застрелян в окото. Най-малкото щяха да го задържат за разпит. Не можеше да си позволи такова нещо.

Той се изправи и насочи погледа си от мъртвеца към картината на Рафаел. Поразителен образ — красив млад мъж в полупрофил, изобразен с чувствени краски. Габриел предположи, че е бил нарисуван по времето, когато Рафаел е живял и работил във Флоренция, вероятно между 1504 и 1508 година. Жалко, че старецът бе мъртъв; щеше да бъде истинско удоволствие да реставрира такава картина.

Върна се обратно във вестибюла, спря и погледна надолу към пода. По мраморната повърхност се виждаха кървавите следи, оставени от самия него. Нищо не можеше да се направи. Той бе обучен при подобни обстоятелства да си тръгва веднага, без да се притеснява, че е изцапал нещо или е вдигнал малко шум.

Взе куфарите си, отвори вратата и излезе навън. Беше заваляло по-силно и когато стигна до портата в края на настланата с плочи алея, вече не оставяше след себе си кървави следи.

Бързо закрачи към близката оживена улица: Крахбюлщрасе. Трамвай номер 6 плавно се спускаше надолу по склона на хълма. Като вървеше бързо, стараейки се да не тича, Габриел успя да го настигне на близката спирка и скочи вътре без билет.

Трамваят се люшна напред. Габриел седна и погледна вдясно. На стената на вагона, точно върху една звезда на Давид, с черен неизтриваем маркер бе изрисувана свастика. Под нея се виждаха две думи: JUDEN SCHEISS4.

Трамваят го закара директно на Хауптбанхоф — Централна гара. Вътре откри един подземен пасаж с магазинчета и си купи чифт безбожно скъпи кожени боти, марка „Бали“. Качи се горе в главната чакалня и провери таблото със заминаващите влакове. След петнайсет минути имаше влак за Мюнхен. От Мюнхен щеше да вземе вечерния полет за Лондон, щеше да отиде направо в дома на Ишърууд в Южен Кенсингтън и щеше да го удуши с голи ръце.

Купи си билет за първа класа и влезе в тоалетната. В една кабинка смени своите мокасини с новите боти. На излизане хвърли мокасините в кофа за смет и ги покри с хартиени салфетки.

Когато излезе на перона, влакът вече пристигаше. Той се качи на втория вагон и си запроправя път по коридора, докато стигна до своето купе. Беше празно. Миг по-късно, когато влакът се люшна напред, Габриел затвори очи, но виждаше пред себе си само трупа, лежащ под картината на Рафаел, и двете думи, изписани на стената на трамвая: JUDEN SCHEISS.

Влакът бавно спря. Все още бяха на перона. Отвън, в коридора, се чуха стъпки. След това вратата на купето рязко и внезапно се отвори, сякаш зад нея бе избухнала бомба, и двама полицаи влетяха вътре.

2.Витория, Испания

Шестстотин мили на запад, в баския град Витория, сред прохладните сенки на Пласа де Еспаня, Англичанина пиеше кафе, седнал в едно кафене под изящна колонада. Макар да беше в неведение за събитията, случили се в Цюрих, те много скоро щяха да променят хода на неговия добре подреден живот. За момента той бе съсредоточил вниманието си върху входа на банката, намираща се на отсрещната страна на площада.

Поръча си още едно cafe con leche5 и запали цигара. Носеше шапка с периферия и слънчеви очила. В косата му вече проличаваха забележимите сребристи отсенки на преждевременното посивяване. Пясъчносивият му поплинен костюм бе в тон с архитектурата на Витория и това му позволяваше да бъде незабележим, подобно на хамелеон. Изглеждаше погълнат от утринните издания на „Ел Паис“ и „Ел Мундо“. Но не беше.

Върху бледожълтата каменна зидария един автор на графити бе надраскал следното предупреждение:

Пазете се, туристи! Вече не сте в Испания. Тук сте в Баския!

Англичанина не се притесняваше ни най-малко. Ако поради някаква причина сепаратистите го бяха набелязали, той бе сигурен, че ще може сам да се погрижи за себе си.

Погледът му се закова върху входа на банката. След няколко минути един банков касиер на име Фелипе Навара щеше да излезе за обедната си почивка. Колегите му вярваха, че си отива у дома за обяд и за следобедната сиеста с жена си. Жена му вярваше, че се среща тайно със своите баски политически съмишленици. Но всъщност Фелипе Навара отиваше в един жилищен блок в стария град, точно до Пласа де ла Вирген Бланка, където щеше да прекара следобеда с любовницата си — красиво чернокосо момиче на име Амайа. Англичанина знаеше това, защото вече почти седмица бе наблюдавал Навара.

В един и петнайсет Навара излезе от банката и се запъти към стария град. Англичанина остави на масата шепа песети, достатъчни, за да плати сметката си и да остави щедър бакшиш на сервитьора, и бавно тръгна след него. Когато навлязоха в една гъмжаща от хора търговска улица, той остана на безопасно разстояние зад него. Нямаше защо да се приближава прекалено много. Знаеше къде отива набелязаната жертва.

Фелипе Навара не бе обикновен банков касиер. Той беше действащ агент на организацията „Еускади Та Ас-катасуна“ (Родина и свобода за баските), по-известна под името ЕТА. Според лексикона на ЕТА Навара беше спящ командос. Той водеше нормален живот, имаше нормална работа и получаваше заповеди от неизвестен командир. Преди година му бе наредено да убие млад офицер от Националната гвардия. За нещастие на Навара, бащата на офицера бе преуспяващ винопроизводител, човек, притежаващ предостатъчно пари, за да финансира едно обширно и щателно издирване на убиеца на сина си. Част от тези пари днес се намираха в швейцарската банкова сметка на Англичанина.

Сред европейските експерти в областта на терористичната дейност ЕТА се славеше с обучение и дисциплина, конкуриращи Ирландската републиканска армия — групировка, с която Англичанина си бе имал работа в миналото. Но според досегашните наблюдения на Англичанина, Фелипе Навара, изглежда, бе един доста фриволен агент. Вървеше право към апартамента на момичето, без да взема каквито и да било мерки за безопасност или да се предпазва от наблюдение. Беше истинско чудо, че е успял да убие онзи офицер от Националната гвардия и да се измъкне. Англичанина смяташе, че вероятно ще направи услуга на ЕТА, като елиминира един толкова некомпетентен агент.

Навара влезе в един жилищен блок. Англичанина прекоси улицата и се настани в една сладкарница, където изяде две пасти и изпи още едно cafe con leche. Не обичаше да работи на празен стомах. Погледна часовника си. Навара бе вътре от двайсет минути — предостатъчно време за прелюдията към сексуалния акт.

Докато прекосяваше тихата улица, му хрумна нещо забавно. Ако сега позвънеше на съпругата на Навара — червенокоса жена с пламенен баски темперамент, тя вероятно щеше да свърши работата вместо него. Но строго погледнато, това щеше да представлява нарушение на договора. Освен това той искаше сам да го извърши. Англичанина харесваше работата си.

Влезе в прохладното и сумрачно фоайе на сградата. Точно пред него бе входът към сенчест вътрешен двор. Вдясно имаше цяла редица от пощенски кутии. Той бързо се изкачи на четвъртия етаж и стигна до вратата на апартамента на момичето.

Работеше телевизор; даваха някаква глупава телевизионна игра по „Антена 3“. Това заглуши минималния шум от отварянето на ключалката с шперц. Англичанина влезе в апартамента, затвори вратата и отново я заключи. След това тихо се вмъкна в спалнята.

Навара седеше на ръба на леглото. Жената бе коленичила на пода и главата й се движеше ритмично между краката му. Навара бе вплел пръсти в косата й, очите му бяха затворени и не усети влизането на още един човек в стаята. Англичанина се зачуди защо ли правят любов под звуците на телевизионно шоу. Всеки си има свой начин, помисли си той.

Прекоси мигом стаята с три големи скока, заглушени от звука на телевизора. Ножът се плъзна от ножницата, закрепена под десния му лакът, и падна в дланта му. Това бе войнишко оръжие, с масивно назъбено острие и дебела дръжка, обвита с кожа. Той го държеше така, както го бяха обучавали в щаба на стария му полк сред брулената от ветровете пустош някъде в централните графства на Англия.

Когато пробождате някого с нож, естественото ви желание е да го направите изотзад, така че убиецът и жертвата да не застанат лице в лице, но Англичанина бе обучен да убива в упор. В този случай елементът на изненада се губеше, но Англичанина беше човек на навиците и вярваше, че трябва да върши всичко според инструкциите.

Направи още няколко крачки напред и застана зад момичето. Косата й бе разпиляна върху издължения, стесняващ се надолу гръб. Погледът му проследи линията на гръбнака до тънката талия, до заоблените бедра на зряла жена и закръгления задник.

Навара отвори очи. С безумен жест се опита да отстрани момичето. Убиецът го направи вместо него, като я сграбчи за косата и я блъсна към другия край на стаята, така че тя се плъзна по гръб върху дървения под и прекатури една лампа на стойка.

Без да откъсва поглед от натрапника, Навара посегна назад към смачканите чаршафи и ръката му треперливо заопипва купчината усукани дрехи. Значи имаше оръжие. Англичанина пристъпи напред, сграбчи гърлото на баска с лявата си ръка и стисна ларинкса му до счупване. След това блъсна мъжа на леглото и се хвърли върху него, притискайки корема му с коляно. Навара се гърчеше, борейки се за глътка въздух, а на лицето му бяха изписани едновременно паника и пълно примирение.

Англичанина заби ножа в меката плът под ребрата на баска и натисна нагоре към сърцето. Очите на онзи изскочиха, тялото му се изпъна и след това се отпусна. Кръв бликна по острието на ножа.

Англичанина измъкна ножа от гърдите на мъртвеца и се изправи. Момичето скочи на крака. После пристъпи напред и силно го зашлеви през лицето.

— За кого се мислиш, по дяволите?

Англичанина не знаеше какво да мисли за тази жена. Тя току-що го бе видяла как убива с нож любовника й, но се държеше така, сякаш бе изкалял чистия й под.

Удари го повторно.

— Аз работя за Арагон, идиот такъв! От месец се срещам с Навара. Тъкмо се канехме да го арестуваме и да приберем останалата част от бойната им група. Кой те изпрати тук? Не е бил Арагон. Той щеше да ми каже. — Тя стоеше пред него в очакване на отговора му и видимо не се срамуваше от голотата си.

— Аз работя за Кастильо — произнесе той спокойно и гладко на испански.

Не познаваше никакъв Кастильо — това просто бе първото име, което му хрумна в момента. Къде ли го беше видял? В сладкарницата? Да, точно там. В сладкарницата от другата страна на улицата.

Тя попита:

— Кой е Кастильо?

— Човекът, за когото работя.

— А Кастильо за Арагон ли работи?

— Откъде да знам? Защо не се обадиш на Арагон? Той пък ще се обади на Кастильо и ще изясним тази бъркотия.

— Чудесно!

— Използвай ей онзи телефон.

— Ще го направя, проклет идиот такъв!

— Само че го направи по-кротко, преди да е станало ясно на всички в сградата, че току-що сме убили човек.

Тя скръсти ръце върху голите си гърди, сякаш едва сега осъзнавайки, че е гола:

— Как се казваш?

— Няма да ти кажа името си.

— Защо не?

— Откъде да знам, че наистина работиш за Арагон? Може би работиш с ей този твой любовник. Може да си член на бойната група. Може да повикаш неговите приятели, за да дойдат да ме убият.

Той вдигна окървавения нож и прокара палец по острието му. Момичето се намръщи.

— Дори не се опитвай! Проклет идиот!

— Хайде, свържи се с Арагон. Тогава ще ти кажа името си.

— Ще си имаш големи неприятности.

— Просто се свържи с Арагон и аз ще му обясня всичко.

Тя седна на ръба на леглото, грабна слушалката и припряно набра номера. Англичанина пристъпи напред и натисна вилката, за да прекъсне връзката.

— Какво си мислиш, че правиш? Как се казваш?

С рязко движение убиецът прокара острието по гърлото й. Отстъпи назад, за да избегне първоначалното избликване на кръвта подобно на гейзер; след това коленичи пред момичето и започна да наблюдава как животът угасва в очите й. Когато тя се отпусна назад, той се наведе над ухото й и прошепна името си.

През останалата част от деня Англичанина караше колата си: по магистралата от Витория до Барселона, после по крайбрежното шосе от Барселона през границата до Марсилия. Късно същата вечер се качи на пасажерския ферибот за нощния рейс до Корсика.

Беше облечен като типичен корсиканец: широк памучен панталон, прашни кожени сандали, дебел пуловер за есенния студ. Тъмнокестенявата му коса бе подстригана късо. Поплиненият костюм и шапката с периферия, които бе носил във Витория, сега лежаха в една кофа за смет до крайпътно кафене в Бордо. Той хвърли сребристата перука през прозореца на колата в една планинска клисура. Самата кола, регистрирана временно на името на Дейвид Манделсън — една от множеството му фалшиви самоличности, — бе върната в агенцията за коли под наем в града.

Той влезе в каютата си под палубата. Беше самостоятелна, със собствен душ и тоалетна. Остави коженото си куфарче на койката и излезе на пасажерската палуба. Фериботът беше почти празен, само неколцина души бяха насядали в бара, за да хапнат и да пийнат по нещо. Той беше уморен след дългото шофиране, но строгото чувство за дисциплина не му позволяваше да легне да спи, преди да е огледал лицата на пътниците.

Обиколи палубата, не забеляза нищо обезпокоително и след това влезе в бара, където си поръча половин литър червено вино и поведе разговор с един корсиканец на име Матео. Също като Англичанина, Матео живееше в северозападната чест на острова, но през две долини, в сянката на Монте де Оро. От двайсет години не бе стъпвал в долината на Англичанина. Такъв бе ритъмът на живота на острова.

Разговорът се насочи към пожара, който бе съсипал долината на Англичанина през изминалия сух сезон.

— Откриха ли подпалвача изобщо? — попита Матео, като се черпеше с виното на Англичанина. А когато Англичанина му каза, че властите подозирали сепаратистите от „Корсиканският фронт“, корсиканецът запали цигара и издуха дима към тавана. — Луди-млади! — изръмжа той, а Англичанина едва-едва кимна одобрително.

Един час по-късно той пожела лека нощ на Матео и се върна в каютата си. В куфарчето си носеше малко радио. Послуша среднощната новинарска емисия на една марсилска радиостанция. След кратките местни новини следваше обзор на световните новини. На Западния бряг палестински и израелски сили бяха воювали още един ден. В Испания двама членове на баската сепаратистка организация ЕТА бяха убити във Витория. А в Швейцария известен банкер на име Август Ролф бил намерен убит в дома си в елитен квартал на Цюрих. Неидентифициран мъж бил арестуван.

Англичанина изключи радиото, затвори очи и веднага заспа.

3.Цюрих

Управлението на цюрихската градска полиция се намираше само на няколкостотин метра от спирката на метрото на Цойгхаусщрасе, тикнато между тъмносивата река Сил и обширната разпределителна гара. Габриел бе отведен през настлания с плочи вътрешен двор в пристройката от стъкло и алуминий, където се помещаваше отдел „Убийства“. Там го вкараха в стая за разпити без прозорци, снабдена с маса от бяло дърво и трио неподхождащи си столове. Отнеха му багажа заедно с боите, четките и разтворителите. А също така и портфейла, паспорта и мобилния му телефон. Взеха дори часовника му. Предположи, че те се надяват да се разстрои и обърка. Той беше сигурен, че знае за техниките на провеждане на разпит много повече от цюрихската полиция.

Вече го бяха разпитвали три пъти — трима различни офицери: веднъж накратко на гарата, преди да го арестуват, и още два пъти в същата тази стая. Съдейки по облеклото и възрастта, разпитващите го бяха от все по-висок ранг.

Вратата се отвори и един полицай влезе в стаята. Носеше сако от туид, но нямаше вратовръзка. Представи се като старшина Баер. Седна срещу Габриел, сложи една папка на масата и втренчи поглед в нея, сякаш беше шахматна дъска и той обмисляше следващия си ход.

— Кажете ми името си — изломоти на английски.

— Не се е променило, откакто за последен път ме попитахте за него.

— Кажете ми името си.

— Казвам се Марио Делвекио.

— Къде живеете?

— Порт Навас. Корнуол.

— В Англия?

— Да.

— Значи сте италианец, но живеете в Англия?

— Последния път, когато проверих, това не се считаше за престъпление.

— Не съм твърдял, че е престъпление, но все пак е интересно. С какво се занимавате в Порт Навас, Англия?

— Вече казах на първите трима полицаи, които ме разпитваха.

— Да, знам.

— Аз съм художник-реставратор.

— Защо сте дошли в Цюрих?

— Наеха ме да почистя една картина.

— Във вилата на Цюрихберг?

— Да.

— Кой ви нае да почистите картината? Да почистите? Тази дума ли използвахте? Странна дума: почистване. Човек се сеща за чистене на подове, коли или дрехи. Но не и на картини. Тази дума ли се използва обикновено във вашия бранш?

— Да — каза Габриел и полицейският инспектор изглеждаше разочарован от лаконичния отговор.

— Кой ви нае?

— Не зная.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че не ми обясниха точно кой ме наема. Всичко беше организирано от моя адвокат в Цюрих и от един търговец на картини в Лондон.

— О, да… Джулиъс Ишърууд.

— Джулиан.

С типично немското уважение към бумащината детективът много старателно и демонстративно зачеркна сгрешената дума и внимателно нанесе поправката. Свърши и вдигна ликуващ поглед, сякаш очакваше аплодисменти:

— Продължете.

— Просто ми казаха да отида във вилата. Някой трябваше да ме посрещне и да ме въведе вътре.

— Кой трябваше да ви посрещне?

— Не ми казаха точно.

Факсът, изпратен от Ишърууд, бе сложен в папката. Детективът си сложи чифт очила с полукръгли стъкла и вдигна факса към светлината. Устните му се движеха, докато го четеше.

— Кога пристигнахте в Цюрих?

— Имате контролния отрязък от билета ми. Знаете, че съм пристигнал тази сутрин.

Детективът се намръщи, подчертавайки по този начин, че не му харесва разни заподозрени да му казват какво знае и какво не знае.

— След като пристигнахте, къде отидохте?

— Направо във вилата.

— Първо не се ли регистрирахте в хотела?

— Не, все още не знаех къде ще отседна.

— И къде възнамерявахте да отседнете?

— Както можете да се уверите от бележката, която беше оставена за мен във вилата, беше уредено да отседна в гранд хотел „Долдър“.

Баер подмина тази привидно погрешна стъпка и продължи:

— Как стигнахте от Централна гара до вилата?

— С такси.

— Колко платихте?

— Около петнайсет франка.

— В колко часа пристигнахте във вилата?

— В девет и две минути.

— Защо сте толкова точен?

— Погледнете факса на Джулиан Ишърууд. Беше ми казано да пристигна точно в девет часа. Обикновено не закъснявам за срещи, старшина Баер.

Детективът се усмихна възхитено. Той самият беше точен човек и оценяваше точността и вниманието към детайлите у другите, дори когато ги подозираше в извършване на убийство.

— И какво стана, когато пристигнахте пред вилата?

— Използвах алармения телефон, но никой не ми отговори. Затова се обадих на мистър Ишърууд в Лондон. Той ми каза, че на човека, който трябваше да ме посрещне, внезапно му се е наложило да замине извън града.

— Така ли се изрази? Извън града?

— Нещо такова.

— А кой е дал кодовете на мистър Ишърууд?

— Не знам. Сигурно адвокатът на онзи човек.

— Записахте ли ги?

— Не.

— Защо не?

— Не беше необходимо.

— Защо?

— Защото ги запаметих.

— Наистина ли? Трябва да имате много добра памет, синьор Делвекио.

Детективът излезе от стаята за петнайсет минути. Когато се върна, донесе чаша кафе за себе си, но не и за Габриел. Седна и продължи разпита оттам, докъдето бяха стигнали.

— Тези обстоятелства ми се виждат малко особени, синьор Делвекио. Нещо обичайно ли е да не ви казват името на художника, докато не пристигнете за реставрацията?

— Не, не е обичайно. Всъщност е странно.

— Наистина. — Той се облегна назад и скръсти ръце, сякаш това твърдение бе равносилно на подписано самопризнание. — Нещо обичайно ли е също така да не ви казват името на собственика на картината, която ще реставрирате?

— Случвало се е.

— Ролф. — Той погледна Габриел, за да разбере дали това име ще предизвика някаква реакция у него, но нямаше такава. — Притежателят на картината се казва Август Ролф. Това е човекът, когото сте убили във вилата.

— Никого не съм убивал и вие го знаете. Той е бил убит дълго преди да пристигна в Цюрих. Аз все още съм бил във влака, когато са го убили. Сто души могат да свидетелстват, че съм бил във влака.

Детективът дори не трепна пред доводите на Габриел. Той отпи от кафето си и рече кротко:

— Разкажете ми какво се случи, след като влязохте във вилата.

Габриел описа поредицата от събития с монотонен глас: тъмното преддверие, търсенето на ключа за лампата, неподписаното писмо в купата на масата, странната миризма във всекидневната, откриването на трупа.

— Видяхте ли картината?

— Да.

— Преди да видите трупа или след това?

— След това.

— И колко дълго я гледахте?

— Не знам. Около минута или нещо такова.

— Току-що сте открили труп, но оставяте всичко и отивате да гледате една картина. — Детективът като че ли не знаеше как точно да тълкува този факт. — Разкажете ми за този художник… — Сведе поглед към бележките си: — Рафаел. Опасявам се, че не разбирам много от изкуство.

Габриел разбра, че той лъже, но реши да продължи играта. През следващите петнайсет минути изнесе подробна лекция, посветена на живота и творчеството на Рафаел: на подготовката му и на повлиялите му творци, на модерната му техника, на непреходността на главните му произведения. Когато свърши, полицаят се взираше в остатъците от кафето си и изглеждаше напълно съкрушен.

— Искате ли да продължа?

— Не, благодаря. Много ми помогнахте. Ако вие не сте убили Август Ролф, защо тогава напуснахте вилата, без да се обадите на полицията? Защо се опитахте да избягате от Цюрих?

— Знаех, че обстоятелствата изглеждат много подозрителни и изпаднах в паника.

Детективът го огледа скептично, сякаш не му се вярваше много Марио Делвекио да е човек, който се поддава на паника.

— Как стигнахте от Цюрихберг до Централна гара?

— Взех трамвая.

Баер внимателно огледа конфискуваните вещи на Габриел.

— Сред вещите ви не открих трамваен билет. Навярно сте си купили билет, преди да се качите в трамвая?

Габриел поклати глава: беше виновен, както го подозираха. Веждите на Баер подскочиха нагоре. Представата, че Габриел се е качил в трамвая без билет, му се виждаше по-ужасяваща от възможността да е застрелял стареца в главата.

— Това е много сериозно нарушение, синьор Делвекио! Опасявам се, че ще трябва да ви наложим глоба от петдесет франка!

— Много съжалявам.

— По-рано идвали ли сте в Цюрих?

— Не, никога.

— Тогава откъде знаехте с кой трамвай да отидете до Централна гара?

— Щастливо предположение навярно. Трамваят пътуваше в правилната посока и затова се качих в него.

— Кажете ми още нещо, синьор Делвекио. Направихте ли някакви покупки, докато бяхте в Цюрих?

— Покупки ли?

— Купихте ли си нещо? Пазарувахте ли?

— Купих си чифт обувки.

— Защо?

— Защото докато чаках да вляза във вилата, обувките ми прогизнаха от дъжда.

— Вие сте изпаднали в паника. Страхували сте се да отидете в полицията, отчаяно сте бързали да се измъкнете от Цюрих, но сте намерили време да си купите нови обувки, защото краката ви са били мокри, така ли?

— Да.

Баер се облегна назад в стола си и почука на вратата. Тя се отвори и една ръка му подаде торбичка за веществени доказателства, в която бяха сложени обувките на Габриел.

— Намерихме ги в една тоалетна на Централна гара, заровени на дъното на кофа за смет. Подозирам, че са ваши. Също така подозирам, че следите по тях ще съвпаднат с кървавите следи, които намерихме във вестибюла и на алеята пред вилата.

— Вече ви казах, че съм бил там. Следите от стъпки, ако наистина са направени с тези обувки, не доказват нищо.

— Обувките са доста хубави, за да ги изхвърлите просто така в тоалетната на някаква гара. И не ми изглеждат чак толкова мокри. — Той вдигна поглед към Габриел и леко се усмихна. — Обаче съм чувал, че хората, които лесно се поддават на паника, обикновено имат чувствителни крака.

Изминаха три часа, преди Баер да се появи отново в стаята. За първи път не идваше сам. Беше съвсем ясно за Габриел, че новият е представител на по-висша институция. Беше също така ясно, че не е обикновен детектив от отдел „Убийства“ на цюрихската полиция. Личеше си по някои дребни жестове на Баер, който сякаш му се подчиняваше физически: начинът, по който тракна с токове, подобно на оберкелнер, когато настани новопристигналия до масата и незабележимо се оттегли на заден план.

Онзи се назова Петерсон. Не спомена собственото си име, не предложи никаква информация за професията си. Беше облечен с идеално изгладен тъмносив костюм и носеше банкерска вратовръзка. Почти напълно побелялата му коса бе късо подстригана. Скръстените му на масата ръце бяха ръце на пианист. На лявата си китка носеше масивен сребърен часовник, швейцарски, разбира се, с тъмносин циферблат — машинка, която можеше да издържи налягането на голяма дълбочина. За миг спря върху Габриел безизразния си, преценяващ поглед. Притежаваше естествената надменност на човек, който знае тайни и съхранява папки.

— Кодовете на алармената система. — Също като Баер, и той говореше на Габриел на английски почти без следа от акцент. — Къде ги записахте?

— Не съм ги записвал. Както вече казах на старшина Баер…

— Знам какво сте казали на старшина Баер. — Погледът му изведнъж се оживи. — Сега аз ви питам. Къде ги записахте?

— Господин Ишърууд ми продиктува секретните кодове по телефона от Лондон и аз ги използвах, за да отворя секретната врата и входната врата на вилата.

— И вие запаметихте тези числа?

— Да.

— Кажете ми ги сега.

Габриел спокойно издекламира числата. Петерсон погледна Баер и той му кимна.

— Имате отлична памет, синьор Делвекио.

Беше преминал от английски на немски. Габриел го погледна безизразно, сякаш нищо не разбираше. Той отново заговори на английски:

— Не говорите ли немски, синьор Делвекио?

— Не.

— Според шофьора на таксито, онзи, който ви е закарал от Банхофщрасе до вилата на Цюрихберг, вие говорите много добре немски.

— Да произнесеш няколко думи на немски и да говориш немски език са две различни неща.

— Шофьорът ни съобщи, че сте му казали адреса бързо и гладко със силен берлински акцент. Обяснете ми нещо, синьор Делвекио. Как така говорите немски с берлински акцент?

— Казах ви вече… не говоря немски. Знам няколко немски думи. Прекарах няколко седмици в Берлин, където реставрирах една картина. Предполагам, че там съм придобил този акцент.

— Преди колко време беше това?

— Преди около четири години.

— Около четири години?

— Да.

— Коя картина реставрирахте?

— Извинете?

— Картината, която реставрирахте в Берлин. От кой художник беше? Как се казваше художникът й?

— Опасявам се, че тази информация е поверителна.

— На този етап вече нищо не е поверително, синьор Делвекио. Бих искал да ми кажете коя е картината и как се казва художникът й.

— Беше от Караваджо, частна собственост. Съжалявам, но не мога да издам името на собственика.

Петерсон протегна ръка към Баер, без да го поглежда. Баер отвори своята папка и му подаде един-единствен лист. Той тъжно прегледа написаното на него, сякаш на пациента не му оставаше много да живее.

— Проверихме името ви в компютърната база данни, за да видим дали случайно не са ви били издадени някакви по-важни заповеди за арест в Швейцария. С удоволствие ви съобщавам, че не открихме нищо… дори нямате наложени глоби за пътнотранспортни нарушения. Помолихме нашите задгранични приятели в Италия да направят същото. И пак не бе открито нищо срещу вас. Но нашите италиански приятели ни казаха нещо по-интересно. Както изглежда, Марио Делвекио, роден на 23 септември 1951 година, е починал в Торино преди двайсет и три години от рак на лимфните възли. — Той вдигна поглед от листа и се вторачи в Габриел. — Според вас доколко е вероятно да съществуват двама мъже с едно и също име и с една и съща рождена дата?

— Откъде да знам?

— Според мен изобщо не е вероятно. Смятам, че има само един Марио Делвекио и че вие сте откраднали неговата самоличност, за да се сдобиете с италиански паспорт. Не вярвам, че се казвате Марио Делвекио. Всъщност сигурен съм, че името ви е съвсем друго. Сигурен съм, че се казвате Габриел Алон и че работите за Израелските секретни служби. — За първи път Петерсон се усмихна — неприятна усмивка, устата му по-скоро приличаше на дупка в парче хартия. След това продължи: — Преди двайсет и пет години вие сте убили палестински драматург, живеещ в Цюрих, на име Али Абдел Хамиди. Един час след убийството сте се измъкнали от страната и вероятно преди полунощ вече сте си били у дома си, в леглото в Тел Авив. Опасявам се, че този път няма да ходите никъде.

4.Цюрих

По някое време след полунощ Габриел бе преместен от стаята за разпити в килия, намираща се в съседно крило на сградата. Килията беше малка и боядисана в характерния сив цвят за съответната институция, в нея имаше гол дюшек върху желязно легло и тоалетна с ръждиви петна, в която водата течеше непрекъснато. На тавана бръмчеше една-единствена крушка, защитена с метална мрежа. Недокоснатата му вечеря — тлъста свинска наденица с малко повехнали зеленчуци и купчинка плуващи в мазнина картофи — бе поставена на пода до вратата, сякаш за да бъде прибрана от румсървис. Габриел предположи, че идеята за подобна шега е точно в стила на Петерсон — да му сервират свинска наденица.

Опита се да си представи събитията, които се случваха извън тези стени. Петерсон се бе свързал с началника си, а началникът му — с Външното министерство. По това време новината вече бе стигнала до Тел Авив. Министър-председателят сигурно беше бесен. Имаше си предостатъчно проблеми: пожарът на Западния бряг, мирните преговори — на пух и прах, крехката коалиция се разпада. Последното нещо, от което имаше нужда, беше kidon6, макар и бивш, вкаран зад решетките в Швейцария — още един скандал на Външното министерство всеки момент щеше да избухне на първите страници на световната преса.

Тъй че през тази нощ лампите светеха по спешност в анонимната офиссграда на телавивския булевард „Кинг Саул“. Ами Шамрон? Новината беше ли достигнала до неговата крепост край езерото в Тибериъс? Беше ли си у дома през тези дни? Никой никога не знаеше къде се намира. Три-четири пъти го бяха измъквали от несигурното му убежище, за да се справи с тази или онази криза, да вземе участие в някой съмнителен експертен съвет или да играе ролята на мъдър стар съдия от уж независима комисия, провеждаща някакво разследване. Наскоро той бе назначен за временно изпълняващ длъжността шеф на службите, пост, който бе заемал по времето, когато за първи път го бяха пратили в оставка в еврейската пустош. Габриел се чудеше дали срокът на оставката му е изтекъл. При Шамрон думите изпълняващ длъжността можеха да означават сто дни, както и сто години. Той беше поляк по рождение, но притежаваше разтегливата представа за време, присъща на бедуините. Габриел бе неговият kidon. Шамрон щеше да се справи с положението, независимо дали бе излязъл в оставка или не.

Стареца… Винаги го наричаха Стареца, дори по време на кратката му авантюра със средната възраст. Къде е Стареца? Някой виждал ли е Стареца? Бягай! Стареца идва насам! Сега вече той беше старец, но в представите на Габриел винаги си оставаше онова опасно дребно човече, което през един септемврийски следобед на 1972 година бе дошло да го посети в „Бетсал’ел“ по време на междучасието. Не мъж, а желязо. Почти се чуваше дрънчене, когато вървеше. Той знаеше всичко за Габриел. Че е бил отгледан в една земеделска комуна в долината Джезрийл и че ненавижда земеделието. Че е нещо като вълк единак, макар че по онова време вече бе женен за своя състудентка на име Леа Савир. Че майка му е намерила сили да оцелее в „Аушвиц“, но не е успяла да се справи с рака, разяждащ тялото й; че и баща му е оцелял в „Аушвиц“, но не е успял да се справи с египетския артилерийски снаряд, който го бе направил на парчета в Синай. Шамрон знаеше, че Габриел толкова добре борави с пушката, колкото и с четката.

— Новините ли гледаш?

— Рисувам.

— Разбра ли за Мюнхен? Разбра ли какво е станало с нашите момчета там?

— Да, чух.

— Не си ли разстроен?

— Разбира се, че съм, но не точно защото са атлети или защото става въпрос за Олимпийските игри.

— Въпреки това би трябвало да си ядосан.

— На кого?

— На палестинците. На терористите от „Черният септември“, които се разхождат наоколо, а ръцете им са изцапани с кръвта на твоя народ.

— Аз никога не се ядосвам.

И макар че Габриел не бе успял да осъзнае това навремето, именно тези думи бяха впечатлили силно Шамрон и той се беше заел да го привлече.

— Ти знаеш чужди езици, нали така?

— Няколко.

— Няколко ли?

— Родителите ми не харесваха иврит и затова говореха на някои европейски езици.

— Кои?

— Ти вече знаеш кои. Знаеш всичко за мен. Не ми играй тези игрички.

И така Шамрон реши да използва сполучливата си находка. Голда бе наредила на Шамрон да прати момчетата да унищожат тези негодници от „Черният септември“, виновниците за кървавата баня. Операцията носеше името „Гняв Божи“. Шамрон бе казал, че тя няма нищо общо със справедливостта. Тя означаваше око за око. Това си беше чисто и просто отмъщение.

— Съжалявам, не ме интересува.

— Не те интересува ли? Имаш ли представа колко момчета от тази страна биха дали всичко, за да са част от нашия екип?

— Иди да предложиш на тях.

— Не ги искам. Искам теб.

— Защо мен?

— Защото ти имаш дарби. Знаеш езици. Имаш бистър ум. Не пиеш, не пушиш хашиш. Защото не си някой вманиачен глупак, който ще се хвърли да действа прибързано.

И защото притежаваш хладнокръвието на убиец, беше си помислил Шамрон, макар че тогава не го каза на Габриел. Вместо това му разказа една история за млад разузнавач, избран за специална мисия, защото е притежавал дарба — необикновено мощна хватка за толкова дребен човек. Една история за една нощ в предградията на Буенос Айрес, когато този млад разузнавач видял някакъв мъж да чака на автобусна спирка. Той чакал като най-обикновен човек, Габриел. Едно обикновено трогателно малко човече. И как разузнавачът скочил от автомобила и сграбчил този човек за гърлото, и как седнал върху тялото му, докато колата се отдалечавала, и как усетил дъха му да вони на страх. Точно така вонели евреите, когато това трогателно малко човече ги пращало в газовите камери. И историята подейства — точно както беше очаквал Шамрон. Защото Габриел бе единственият син на двама оцелели от „Аушвиц“ родители и техните рани бяха и негови.

Изведнъж се почувства много уморен. Представи си всичките изминали години, всичките извършени убийства, а ето че сега за първи път беше зад решетките заради убийство, което не бе извършил. Не се оставяй да те хванат! Единайсетата заповед на Шамрон. Направи всичко възможно, за да избегнеш арест! Пролей кръвта на невинни, ако се налага! Не, помисли си Габриел. Не проливай невинна кръв.

Стисна очи и се опита да заспи, но не можа: тази неизгасваща светлина на Петерсон. Светлините със сигурност бяха запалени и на булевард „Кинг Саул“. И телефонът щеше да иззвъни. Не го събуждайте, помисли си Габриел, защото дори не искам да видя отново лъжливото му лице. Оставете го да спи. Нека Стареца спи.

В осем часа и две-три минути Петерсон влезе в килията на Габриел. Габриел разбра колко е часът не защото Петерсон си направи труд да му каже, а защото успя да зърне циферблата на неговия масивен часовник на водолаз, докато онзи отпиваше от кафето си.

— Говорих с шефа ви. — Млъкна, за да види дали думите му ще предизвикат някаква реакция, но Габриел запази мълчание. Неговата теза беше, че той е художник-реставратор и нищо повече, а хер Петерсон страда от временно умопомрачение. — Като професионалист шефът ви беше достатъчно учтив да не се опитва да се измъкне от положението с лъжа. Оценявам начина, по който се справи. Но както изглежда, Берн няма желание да се занимава повече с този случай.

— Кой случай по-точно?

— Случая с вашето замесване в убийството на Али Хамиди — хладно произнесе Петерсон. Габриел имаше чувството, че той се мъчи да запази самообладание. — Ако ви разследваме за ролята ви в аферата „Ролф“, това неминуемо ще доведе до разкриване на мръсното ви минало и ето защо нямаме друг избор, освен да оттеглим обвиненията срещу вас и по този случай. — Петерсон явно не одобряваше решението на господарите си в Берн. — Вашето правителство ни увери, че вие вече не принадлежите към който и да било клон на Израелското разузнаване и че сте пристигнали в Цюрих като частно лице. Моето правителство реши да приеме тези уверения за чиста монета. То няма куража да позволи Швейцария да се превърне в сцена, на която израелците и палестинците отново да преживеят ужасите на миналото.

— Кога ще мога да си тръгна?

— Представител на вашето правителство ще дойде да ви вземе.

— Бих искал да се преоблека. Може ли да ми върнете куфара?

— Не.

Петерсон стана, оправи вратовръзката си и приглади косата си. Габриел си помисли, че това е нещо неприлично интимно, за да го прави един мъж пред друг. След това Петерсон отиде до вратата, почука веднъж и зачака пазачът да я отвори.

— Не обичам убийците, мистър Алон. Особено когато убиват за някое правителство. Едно от условията за освобождаването ви е никога повече да не стъпвате в Швейцария. Ако се върнете тук, аз ще се погрижа повече никога да не си тръгнете. — Вратата се отвори. Петерсон понечи да излезе, но след това се обърна и застана лице в лице с Габриел: — Онова, което се е случило с жена ви и сина ви във Виена, е безобразие. Сигурно ви е много трудно да живеете с такъв спомен. Предполагам, че понякога ви се иска вие да сте били в онази кола вместо тях. Приятен ден, мистър Алон.

Едва късно следобед Петерсон се накани да го освободи. Старшина Баер мълчаливо го придружаваше на излизане от килията, сякаш щеше да го води на бесилото, а не да го пусне на свобода. Баер неохотно му върна куфара и реставраторските принадлежности и му връчи дебел меднозлатист плик с личните му вещи. Габриел внимателно направи инвентаризация на нещата си. Баер погледна часовника си, сякаш го чакаха неотложни задачи. Дрехите на Габриел явно бяха изсипани от куфара, претърсени и безразборно натъпкани обратно. Някой беше излял вътре флакон с разтворител. Баер наклони глава на една страна: Съжалявам, драги, но тези неща се случват, когато се сблъскаш с полицията.

Във вътрешния двор бе спрял черен мерцедес-лимузина, заобиколен от дузина униформени полицаи. По прозорците наоколо се виждаха други полицаи и секретарки, които искаха да видят как откарват израелския убиец. Когато Габриел се приближи до колата, задната врата се отвори и отвътре блъвна облак цигарен дим. Габриел хвърли един поглед към прикритата с тъмни стъкла задна седалка и установи източника на дима.

Той се закова на място — ход, който силно изненада Баер. След това Габриел неохотно направи още няколко крачки и се настани на задната седалка. Баер затвори вратата и колата мигновено потегли, гумите й се плъзнаха по мокрите плочи.

Шамрон не го погледна. Той гледаше навън през прозореца, към следващото бойно поле, мислите му бяха насочени към следващата акция.

5.Цюрих

За да стигнат до летище „Клотен“, трябваше отново да се изкачат с колата по склона на Цюрихбер. Когато наближиха най-високата част, елегантните вили отстъпиха назад и те навлязоха в крайречна равнинна местност, белязана с грозни еднообразни зелени ивици трева. А когато следобедното слънце се опитваше да пробие облаците, колата бавно пътуваше по задръстеното шосе с две ленти в предградията. Друга кола ги следваше. Човекът на предната й седалка можеше да е и Петерсон.

Ари Шамрон бе пристигнал в Цюрих като официално лице, но беше прибягнал към облеклото и маниерите на хер Хелер — самоличност, която използваше за прикритие при честите си пътувания из Европа. Хер Рудолф Хелер от „Хелер Ентърпрайсис ООД“ — международна фирма с рисков капитал, с офиси в Лондон, Париж, Берлин, Берн и Насау. Неговите многобройни критици биха казали, че фирмата „Хелер Ентърпрайсис“ е специализирана в извършване на убийства и предателства, в нанасяне на тежки телесни повреди и в изнудване. „Хелер Ентърпрайсис“ беше фирма от старата икономика, както твърдяха критиците. Онова, от което булевард „Кинг Саул“ имаше нужда, за да се отърси от дългата зима на отчаянието си, бе нов шеф за новия икономически свят. Но хер Хелер се бе вкопчил в ключовете на директорския кабинет с една от своите патентовани железни хватки и малцина в Израел, в това число министър-председатели, биха могли да съберат куража да ги изтръгнат от ръцете му.

За братството на преданите си съратници Шамрон беше легенда. Габриел ги бе виждал веднъж. Но Шамрон бе също така лъжец, неразкаял се, непоправим лъжец. За него лъжата бе нещо съвсем естествено, той лъжеше, защото не знаеше друг начин, а самият Габриел бе лъган от него многократно. За известно време техните отношения бяха като между баща и син. Но бащата започна да се държи като човек, който играе комар или пие, или спи с много жени и затова трябва да лъже децата си, тъй че сега Габриел го мразеше така, както само един син може да мрази баща си.

— Какво правиш тук? Защо просто не прати някого от бернската гара, за да ме вземе?

— Защото ти си прекалено важен, за да те поверя на някого от гарата. — Шамрон запали още една от зловонните си турски цигари и яростно щракна капачката на запалката. — Освен това моето идване беше едно от условията за освобождаването ти, поставени от хер Петерсон и неговите приятели от Външното министерство. Швейцарците много обичат да ми крещят, когато някой от нашите агенти изпадне в беда. Не знам защо. Предполагам, че това подсилва чувството им за превъзходство — забравят старите си грехове и така се чувстват по-добре.

— Кой е Петерсон?

— Герхард Петерсон работи в отдел „Анализи и защита“.

— Какво е това, дявол го взел?

— Новото име на Швейцарското вътрешно министерство. То отговаря за националната сигурност, за контраразузнаването и разследва швейцарците, заподозрени в държавна измяна. Петерсон е вторият човек в отдела. Той ръководи всички операции.

— Как го убеди да ме пусне?

— Изиграх ролята на раболепния евреин. Дадох им обичайните обещания, че няма да работим на швейцарска територия, преди първо да се допитаме до хер Петерсон и неговите началници от службите за сигурност. Също така им разказах за един швейцарски производител на оръжие, който пробутва спусъкови механизми на терористи на свободния пазар. Предложих им сами да се справят с положението, преди някой друг да вземе работата в ръцете си.

— Ти винаги имаш по някой скрит коз.

— Моят опит ми подсказва, че човек никога не е достатъчно подготвен.

— Мислех, че срокът на назначението ти е изтекъл.

— Трябваше да изтече преди шест месеца, но министър-председателят ме помоли да остана още. Имайки предвид настоящето положение в териториите, ние двамата решихме, че сега не му е времето да се сменя ръководството на булевард „Кинг Саул“.

Шамрон вероятно сам бе организирал въстанието, както си помисли Габриел. Какъв по-добър начин да покаже, че е незаменим? Не, това бе прекалено дори за него.

— Моето предложение все още остава в сила.

— Кое по-точно?

— Заместник изпълнителен директор.

— Не, благодаря.

Шамрон сви рамене:

— Разкажи ми какво се случи. Искам да знам всичко от началото до края.

Габриел до такава степен нямаше доверие на Шамрон, че помисли да му представи един съкратен вариант на случилото се, основаващ се на теорията: Колкото по-малко знае Шамрон, толкова по-добре. Но поне щеше да има нещо ново, за което да разговарят, вместо да подхванат отново старите словесни битки, затова Габриел разказа на Шамрон всичко, като започна с пристигането си с нощния влак от Париж и завърши с ареста си и разпитите. Докато Габриел говореше, Шамрон гледаше през прозореца на колата и въртеше запалката в ръцете си: по посока на часовниковата стрелка и обратно, по посока на часовниковата стрелка и обратно…

— Ти видя ли трупа?

— Много професионална работа — с един изстрел в окото. Вероятно е издъхнал още преди да падне на пода. Не е имало нужда от coup de grace7.

— Някой от полицаите удрял ли те е?

— Не.

Шамрон изглеждаше разочарован.

— Петерсон ми каза, че от Берн им е оказан натиск, за да се откажат от моя случай — добави Габриел.

— Може би, но въобще не е имало начин Петерсон да ти лепне убийството на Али Хамиди. Да разследваш някого за убийство, извършено преди двайсет и пет години, е доста трудна работа. Но да разследваш професионалист… — Той сви рамене, сякаш искаше да каже, че просто никой не върши подобни неща. — Убийството на Хамиди беше ювелирна работа. Няма свидетели, няма доказателства.

Габриел за миг си представи красивото като на кинозвезда лице на Али Абдел Хамиди. В коридорите на булевард „Кинг Саул“ влюбчивият и страстен палестинец беше известен като Шпагата на Аллах. Автор на пиеси, които не украсяваха нито една сцена, прелъстител и манипулатор на глупави млади жени. Ще имаш ли нещо против да занесеш този пакет на този адрес? Летиш за Тел Авив? Ще имаш ли нещо против да занесеш един пакет на мой приятел? Пакетите неизменно съдържаха експлозиви и неговите любовници ставаха на парчета заедно с всички останали, които се случеха наоколо.

През една нощ в Цюрих Хамиди срещнал в някакъв бар в Нийдердорф студентка на име Труде. Тя предложила да отидат в нейния апартамент и Хамиди се съгласил. Пет минути по-късно момичето го доведе на тясната уличка, където го чакаше Габриел с 22-калибровата си „Берета“. Дори сега Габриел чуваше как куршумите се забиват в тялото на Хамиди.

— Предполагам, че трябва да ти благодаря, задето ме измъкна.

— Не е необходимо да се разтапяш от благодарности. Всъщност опасявам се, че аз ти дължа извинение.

— Извинение ли? И за какво?

— Защото ако не бях аз, първо на първо, ти никога нямаше да попаднеш във вилата на Август Ролф.

Зад волана седеше Рами, неизменният бодигард на Шамрон. Шамрон му каза да направи няколко обиколки около „Клотен“. В продължение на двайсет минути Габриел наблюдаваше през прозореца как пред очите му се нижат едни и същи наименования на въздушни линии и входни врати към чакалните за заминаващи. Но мислено си представяше нещо друго: откъслечни картини от стари операции, стари колеги, стари врагове. Дланите му бяха изпотени, сърцето му биеше учестено. Шамрон. Отново го бе направил.

— Ролф ни изпрати съобщение чрез нашето посолство — подхвана Шамрон. — Искаше да се срещне с някого от Вътрешно министерство. Не каза защо, но когато човек като Август Ролф иска да говори, ние обикновено се опитваме да му услужим. Искаше срещата да бъде организирана дискретно. Проверих миналото на Ролф и установих, че е колекционер на произведения на изкуството. Естествено реших, че ти си идеален за тази работа, затова уредих да те наемат да почистиш една от неговите картини. От Рубенс, ако не греша.

— Беше от Рафаел.

Шамрон направи физиономия, сякаш искаше да каже, че такива тънки разлики не представляват интерес за него. Изкуство, музика, литература, театър — тези неща му се виждаха досадни. Той беше човек на реалностите.

— А Ишърууд знаел ли е, че всичко това е една игра?

— Джулиан ли? Не, опасявам се, че заблудих и него.

— Защо по този начин? Защо просто не ми каза истината?

— Тогава щеше ли да го извършиш?

— Не.

Той леко наклони плешивата си глава, отново дръпна дълбоко от турската си цигара: това е положението.

— Аз се страхувам от истината и съм малко далеч от тези неща. Аз съм старец, Габриел. Целия си живот съм прекарал в лъжа. За мен лъжата е по-удобна от истината.

— Пусни ме да сляза! Не искам да чувам нищо повече!

— Нека да довърша.

— Млъкни! Не искам да чувам гласа ти.

— Слушай, Габриел! — Шамрон удари с юмрук по шкафчето между задните седалки. — Швейцарският банкер Август Ролф искаше да говори с нас и затова беше убит. Искам да знам какво се канеше да ни каже Ролф, а също така искам да знам кой го уби заради това!

— Намери си някого друг, Ари. Разследването на убийства никога не е било по моята специалност. Всъщност благодарение на теб аз се представях блестящо тъкмо в обратното.

— Моля ти се, Габриел, нека да не подхващаме отново този спор.

— Вие двамата с Петерсон май сте си много близки приятелчета. Ако отново изиграеш ролята на раболепния евреин, сигурен съм, че ще пожелае да те държи в течение на всички подробности около разследването си.

— Август Ролф беше убит, защото някой е знаел, че отиваш в Цюрих… някой, дето не е искал да чуеш какво ще ти каже Август Ролф. Някой, който е искал всичко да изглежда така, сякаш ти си извършил убийството.

— Е, ако са имали такива намерения, направо са сгафили здравата. По времето, когато Ролф е бил убит, аз пътувах с влака от Париж. — Габриел бе вече по-спокоен. Все още беше вбесен, че Шамрон го е измамил, но същевременно бе и силно заинтригуван. — Какво знаеш за Август Ролф?

— От около двеста години семейство Ролф трупа пари в подземията под Банхофщрасе. Това е една от най-известните банкерски фамилии в Швейцария.

— Кой би искал смъртта му?

— Купища мръсни пари са минали през сметките на банката на Ролф. Със сигурност можем да предположим, че си е създал достатъчно врагове.

— Нещо друго?

— Разправят се легенди за проклятието, което тегне над фамилията. Преди двайсет и пет години съпругата на Ролф се е самоубила. Тя изкопала собствения си гроб в градината на извънградската къща на Ролф, влязла в него и се застреляла. Няколко години по-късно единственият син на Ролф — Максимилиан — загинал някъде в Алпите при катастрофа.

— Останал ли е жив някой от семейството?

— Дъщеря му, поне беше жива последния път, когато чухме за нея. Казва се Анна.

— Анна Ролф е негова дъщеря?

— Значи я познаваш? Впечатлен съм.

— Тя е една от най-прочутите цигуларки в света.

— Все още ли искаш да слезеш от колата?

Габриел притежаваше две дарби, които го превръщаха във велик художник-реставратор: педантично внимание към детайлите и непоколебимо желание да изкара всяка работа докрай, колкото и банална да е тя. Никога не напускаше ателието си, докато работното му място и подръчните материали не светнеха от чистота, никога не оставяше мръсни чинии в мивката, преди да си легне. И никога не оставяше недовършена картина, дори това да беше работа под прикритие за Шамрон. За Габриел една наполовина реставрирана картина вече не беше произведение на изкуството, а просто малко маслени бои и багри, наплескани върху платно или дървена плоскост. Трупът на Август Ролф, който лежеше под картината на Рафаел, представляваше нещо като наполовина реставрирана картина. Тя нямаше да бъде изцяло реставрирана, докато той не разбереше кой го е убил и защо.

— Какво искаш да направя?

— Поговори с нея.

— Защо аз?

— Тя явно притежава нещо като артистичен темперамент.

— Доколкото съм чел за нея, това е слабо казано.

— Ти си човек на изкуството. Ти говориш на нейния език. Може би тя ще ти има достатъчно доверие и ще ти каже каквото знае за работите на баща си. Ако се върнеш с празни ръце, ще можеш да се прибереш в ателието си и аз никога повече няма да прекрача прага ти.

— Обещания, обещания.

— Няма защо да си толкова мнителен, Габриел.

— Последния път, когато ти се появи в живота ми, едва не ме убиха.

— Истина е, но поне не ти беше скучно.

— Петерсон каза, че повече няма да мога да влизам в Швейцария. Как тогава да говоря с Анна Ролф?

— Тя явно отказва да живее в Швейцария. — Шамрон му подаде лист хартия. — Това е името на лондонската компания, за която Анна Ролф работи. Дай й няколко дни да погребе баща си. Значи ще се заемеш?

— Не заради теб. Искам да разбера кой се е опитал да ми лепне убийството на Ролф. За кого да се представя пред Анна Ролф?

— Винаги съм предпочитал по-рафинирания подход, но този път разчитам на твоята лична преценка. Действай както намериш за добре.

Габриел пъхна листа с адреса в джоба си. Лека усмивчица за миг трепна върху лицето на Шамрон. Отдавна се бе научил да се наслаждава дори на най-малката професионална победа.

Колата спря до тротоара под една табела на Британските въздушни линии. Габриел слезе, като взе нещата си, а след това погледна към Шамрон през прозорчето на колата.

— Не говорихме за заплащането ти — каза Шамрон.

— Не се притеснявай. Ще се съобразявам с реалностите.

— От този момент имаш открита сметка за необходимите служебни разходи, но не забравяй, че пилеенето на пари никога не помага да решиш някой случай.

— Ще размишлявам над тази висша мъдрост, докато летя в първа класа обратно за Лондон довечера.

Шамрон направи гримаса:

— Дръж ме в течение. Обичайните канали и средства. Спомняш ли си ги?

— Как бих могъл някога да ги забравя?

— Това беше голямо постижение, не мислиш ли?

— Кое?

— Да хванеш човека трийсет минути след като е напуснал местопрестъплението. Чудя се как ли хер Петерсон е успял да постигне такова нещо! Трябва да е много добър в тази работа.

6.Нидвалден, Швейцария

В отдел „Анализи и защита“ смятаха Герхард Петерсон за човек, комуто предстои издигане в йерархията. Шефовете се отнасяха към него с внимание. Подчинените му се свиваха под студения му поглед. Колегите го гледаха с почуда и завист. Как бе успял този учителски син от Ерстфелд да се издигне до такива висини? Я го погледнете! Всяко косъмче в косата му неизменно е пригладено точно на мястото си! Вратовръзката му неизменно винаги е стегната! Към властта и успеха се отнася така, както към скъпия си лосион за след бръснене. Петерсон никога не правеше ход, който предварително да не е премерен така, че да допринесе за напредъка на кариерата му. Семейният му живот бе така спретнат и подреден, както и кабинетът му. Сексуалните му връзки бяха дискретни и с подходящи жени. Всеки, който бе достатъчно глупав да застане на пътя му, много скоро разбираше, че Герхард Петерсон има могъщи приятели. Приятели в Берн. Приятели в банките. Скоро щеше да стане главният шеф — всички смятаха така. След това — висша длъжност във Федералното полицейско управление. А някой ден може би и цялото Министерство на правосъдието и полицията щеше да бъде в неговите ръце.

Петерсон наистина имаше приятели в банките. И те наистина му вършеха услуги. Швейцарската финансова олигархия беше като невидима здрава ръка зад гърба му, която го тласкаше нагоре по стъпалата на йерархичната стълба. Но това не бе еднопосочна улица. И Петерсон им вършеше услуги, ето защо сега седеше зад кормилото на своя мерцедес-лимузина, носейки се през мрачните гори на Кернвалд.

В подножието на планината той стигна до един път с надпис: частен. Подкара по него и стигна до внушителна черна желязна порта. Петерсон знаеше рутинната процедура. Щом спря мерцедеса и отвори прозорчето до себе си, един пазач излезе от малката кабина. Имаше плавните и точни движения на бивш военен. Под синьото му скиорско яке Петерсон успя да различи издутината на пистолета.

Петерсон подаде глава от прозорчето:

— Аз съм хер Хьолер.

— За конференцията ли идвате, хер Хьолер?

— Всъщност аз съм очакваният гост.

— Следвайте пътя до къщата. Там ще ви посрещне друг човек.

Като архитектура това беше една традиционна швейцарска вила, но с гротескно големи размери. Притисната към планинския склон, тя сякаш гледаше надолу към долината с дълбоко задоволство. Петерсон дойде последен. Другите вече бяха там. Бяха пристигнали от Цюрих и Цюг, от Люцерн и Берн, от Женева и Базел. Както обикновено, идваха поотделно, през неравни интервали от време, за да не привличат внимание. Всичките бяха швейцарци. Тук не пускаха чужденци. Групата съществуваше именно заради чужденците.

Както винаги, събранието се провеждаше в просторната всекидневна със стъклени стени на второто ниво на къщата. Ако някой от присъстващите си бе дал труд да погледне навън, щеше да изпита удоволствието от една наистина забележителна гледка — килим от влажни светлини в дъното на долината, обгърнати от сватбеното було на сипещия се сняг. Вместо това, хората се бяха скупчили на малки групички, като пушеха и тихо разговаряха, отпивайки чай или кафе. В тази къща никога не се сервираха алкохолни напитки. Домакинът — хер Геслер — пиеше само чай и минерална вода и беше вегетарианец. Той смяташе, че забележителното му дълголетие се дължи на тази строга диета.

Въпреки неофициалното обзавеждане на вилата, хер Геслер настояваше съвещанията да се провеждат в обстановката на заседателна зала. Гостите не използваха за сядане удобни дивани и фотьойли, а се настаняваха около продълговата маса за конференции. Точно в шест часа следобед всеки от тях отиде до определения му стол и застана зад него.

След миг се отвори една врата и влезе някакъв мъж. Слаб и крехък, с тъмни очила и рядка сива косица, той се подпираше на ръката на млад мъж от охраната. След като се настани начело на масата, останалите също седнаха.

Остана един стол — неприятен пропуск. За миг настъпи неловко мълчание, после охранителят хвана стола за облегалката и го изнесе.

В съседната стая Герхард Петерсон се взираше право в обектива на видеокамерата, подобно на гост в телевизионно шоу, който очаква участието си в програмата от разстояние. Винаги беше така. Когато Петерсон трябваше да се яви пред Съвета, връзката ставаше от разстояние, по електронен път. Никога не бе виждал хер Геслер или някого от другите мъже в стаята, поне не във връзка със Съвета. Хер Геслер твърдеше, че целта на тази странна организация е тяхната сигурност и което може би бе по-важно — неговата.

— Герхард, готов ли сте?

Това беше треперливият глас на хер Геслер, който звучеше още по-тихо в миниатюрната телефонна слушалка.

— Да, готов съм.

— Надявам се, че не сме те отклонили от изпълнението на някакви важни държавни дела, Герхард.

— Съвсем не, хер Геслер. Щеше да се състои само едно вътрешно съвещание за трафика на дрога.

— Тази глупава война заради наркотиците си е чиста загуба на време.

Геслер беше направо отвратителен с тези си внезапни отклонения от темата. Петерсон скръсти ръце и търпеливо зачака.

— Лично аз никога не съм изпитвал удоволствието от вземането на наркотици, но не познавам и вредата от тях. Не е моя работа какво вкарват хората в тялото си. Ако те искат да съсипят живота и здравето си с тези химикали, мен какво ме интересува? Защо правителствата трябва да се интересуват от това? Защо правителствата трябва да харчат несметни суми, за да се борят с един проблем, който е стар колкото човешката природа? В края на краищата може да се спори дали Адам не е бил първият човек, злоупотребил с някакво вещество. Бог му забранил да яде плода, а той при първа възможност го изял.

— Много интересно разсъждение, хер Геслер.

— Нашите клеветници твърдят, че търговията с наркотици е много полезна за Швейцария. Опасявам се, че ще трябва да се съглася с тях. Сигурен съм, че така наречените наркобосове имат сметки в моята собствена банка. И какво му е лошото? Щом парите са вложени в Швейцария, поне се използват по най-добрия начин. Отпускат се кредити на законни предприятия, които произвеждат стоки и услуги и осигуряват работни места за милиони хора.

— За да могат да излязат на улицата и да си купят още наркотици?

— Това си е по тяхно желание. Животът на земята представлява нещо като кръговрат. Природата е хармонична. Такава е и глобалната финансова система. Но така както някое дребно събитие може да наруши равновесието в природата, същото може да се случи и с бизнеса. Представете си какви унищожителни последици ще настъпят, ако печалбите от търговията с наркотици не се вкарват обратно в кръговрата на световната икономика. Банкерите на Швейцария извършват тази скъпоценна услуга.

Геслер отпи от чая си. Петерсон не можа да види как прави това, но го чу по чувствителния микрофон, използван за усилване на слабия глас на стареца.

— Но аз се разсеях — каза Геслер, като тракна обратно чаената чаша в чинийката. — Да се върнем към настоящата ни работа. Както изглежда, имаме още едно усложнение, касаещо случая „Ролф“.

— Прилича ли ви на човек, който би оставил нещата така, както са? — попита Геслер, след като Петерсон съобщи необходимата информация.

— Не, хер Геслер.

— Тогава какво предлагате?

— Да разчистим бъркотията колкото е възможно по-скоро, за да сме сигурни, че той няма да открие нищо.

Геслер въздъхна:

— Нашата цел никога не е била да си служим с насилие… а само да се борим с насилието, насочено срещу нас.

— В една война винаги падат жертви.

— Наблюдението и заплахите са едно… убийството е съвсем друго нещо. От особена важност е да използваме някой, който по никакъв начин да не може да бъде свързан със Съвета. Във вашия бранш вие сигурно сте попадали на такива хора.

— Да.

Старецът въздъхна.

Герхард Петерсон извади миниатюрната слушалка от ухото си и потегли обратно за Цюрих.

7.Корсика

Както гласеше една стара корсиканска шега, Макиавели и маркиз Дьо Сад заедно са проектирали прочутите опасни пътища на острова. Въпреки това Англичанина никога не би имал нищо против да шофира тук. Всъщност той се носеше из острова в някаква фаталистична самозабрава, поради което си бе спечелил репутацията на малко смахнат. В момента летеше по една открита за вятъра магистрала в западните покрайнини на острова през гъстата пелена на океанските мъгли. Измина така пет мили и зави към вътрешността. Когато се изкачи сред хълмовете, мъглата отстъпи пред яркосиньото следобедно небе. Есенното слънце извади наяве контрастните зелени отсенки на маслиновите дървета и боровете. В сенките на дърветата избуяваха гъсти туфи от желтак, бяло изтравниче и прещип — легендарните корсикански шубраци, известни под името machia, в които от векове се криеха бандити и убийци. Англичанина отвори прозорчето на колата. Топлият аромат на розмарин облъхна лицето му.

Сред хълмовете пред него изникна град — едно струпване на къщи в пясъчен цвят с червени керемидени покриви, скупчени около камбанария, наполовина в сянка, наполовина огрята от яркото слънце. Отвъд него се извисяваха планините с ледено синкави снежни шапки по най-високите върхове. Преди десет години, когато се беше заселил тук, децата го сочеха с палец и кутре — корсиканския начин да се предпазят от уроки. Сега се усмихваха и му махаха, докато той се носеше през града към вилата си в затворената долина.

Пътьом мина покрай един paesanu8, който обработваше зеленчуковата си градинка край пътя. Човекът се взря в Англичанина, черните му очи проблеснаха под широката периферия на шапката и даде знак, че го е разпознал, като повдигна едва забележимо показалеца и средния си пръст. Старият paesanu беше един от приемните роднини на Англичанина. По-нагоре по пътя едно момче на име Джакомо излезе пред автомобила и размаха ръце, за да го спре.

— Добре дошъл у дома. Как мина пътуването?

— Много добре.

— Какво ми донесе?

— Зависи.

— От какво?

— От това дали си пазил вилата ми, докато ме нямаше.

— Разбира се, пазих я — точно както ти обещах.

— Идвал ли е някой?

— Не, никого не съм виждал насам.

— Сигурен ли си?

Момчето кимна утвърдително. Англичанина извади от куфара си красива ученическа чанта, ръчно изработена от хубава испанска кожа, и я даде на момчето.

— За учебниците ти… да не ги губиш повече, като се връщаш от училище.

Момчето повдигна чантата до носа си и подуши мириса на новата кожа. След това попита:

— Имаш ли цигари?

— Нали няма да кажеш на майка си?

— Разбира се, че не!

Мъжете претендираха, че управляват Корсика, но тук истинската власт беше в ръцете на майките. Англичанина подаде на момчето полупразен пакет цигари.

То го пъхна в ученическата си чанта.

— Има още нещо.

— Какво?

— Дон Орсати иска да говори с вас.

— Кога го видя?

— Тази сутрин.

— Къде?

— В кафенето в селото.

— А сега къде е?

— В кафенето в селото.

Орсати води изпълнен с напрежение живот, помисли си Англичанина.

— Покани този дон на обяд във вилата ми. Но му кажи, че ако очаква да яде нещо, ще трябва сам да си донесе малко храна.

Момчето се усмихна и се отдалечи тичешком, а кожената ученическа чанта подскачаше на гърба му като знаме. Англичанина запали мотора на джипа и продължи надолу по пътя. На около половин миля от вилата той натисна рязко спирачките и джипът се закова на място сред облак червеникав пясък.

В средата на тесния път стоеше голям козел. Имаше характерните петна на паломино9 и червена брада. Също като Англичанина, и той имаше белези от стари битки. Козелът мразеше Англичанина и запречваше пътя към вилата му винаги когато си поискаше. Той си беше мечтал многократно да приключи този конфликт веднъж завинаги с помощта на своя пистолет „Глок“, който държеше в жабката на колата. Но животното принадлежеше на дон Касабианка и ако някой дори само го наранеше, щеше да избухне жестока междуродова вражда.

Англичанина натисна клаксона. Козелът на дон Касабианка отметна глава и му хвърли свиреп и предизвикателен поглед. Англичанина имаше две възможности — и двете неприятни. Трябваше да изчака козелът да си тръгне или да го избута от пътя.

Хвърли продължителен поглед назад, за да се убеди, че никой не го наблюдава. Рязко отвори вратичката на колата и се нахвърли върху козела, като размахваше ръце и крещеше като побъркан, докато животното отстъпи и хукна да търси убежище вдън гори. Много подходящо място за него, помисли си Англичанина — там, където се скриват най-накрая всички крадци и бандити.

Той се върна в джипа и потегли по пътя към вилата си, като си мислеше за този ужасен срам. Един съвършен убиец, който не можеше да се прибере в дома си, без да бъде унизен от жалкия козел на дон Касабианка.

На Корсика междусемейни вражди избухваха постоянно. Нанесена обида. Обвинение в измама на пазара. Разваляне на годеж. Бременна неомъжена жена. Някога в селото на Англичанина беше имало четирийсетгодишна вражда заради ключовете на църквата. След първата искра обикновено бързо избухват разправии. Убиват вол. Собственикът на вола отвръща, като убива муле или стадо овце. Отсечено е превъзходно маслинено дърво. Съборена е ограда. Подпалена е къща. След това започват и убийства. И така продължава, понякога през живота на едно цяло поколение или по-дълго, докато засегнатите страни не изгладят разногласията си или докарани до пълно изтощение, не се откажат от битката.

На Корсика повечето мъже имаха прекалено голямо желание сами да си свършат работата, когато ставаше въпрос за убийство. Но винаги се намираше някой, който да предпочете друг да му свърши кървавата работа — някоя знатна личност, която бе прекалено гнуслива, за да си изцапа ръцете, или пък не искаше да рискува да влезе в ареста, нито пък да бяга в изгнание; някоя жена, която не би могла сама да извърши убийство и нямаше роднина, който да я отмени в тази работа. Такива хора разчитаха на професионалисти — така наречените taddunaghiu. И обикновено се обръщаха за тази работа към клана Орсати.

Семейство Орсати притежаваше хубава земя с много маслинови дървета, а произвежданият от него зехтин бе смятан за най-чистия в Корсика. Никой не знаеше колко корсиканци са загинали през вековете от ръката на някой убиец от клана Орсати, още по-малко знаеха това самите Орсати, но според местните хора убитите наброяваха хиляди. Щяха да бъдат значително повече, ако кланът не спазваше строга процедура на проучване. В старите времена семейство Орсати стриктно се придържаше към своя работен кодекс. Те отказваха да извършат убийство, ако липсваха убедителни доказателства, че човекът пред тях наистина е бил онеправдан и това заслужава кърваво отмъщение.

Антон Орсати бе поел щафетата на семейния бизнес в размирни времена. Френските власти бяха успели да изкоренят семейните вражди и вендетата по целия остров, освен в някои най-изолирани негови части. Малцина корсиканци вече се нуждаеха от услугите на taddunaghiu. Но Антон Орсати бе ловък бизнесмен. Той знаеше, че или трябва да слезе от сцената и да стане просто производител на отличен зехтин, или да разшири базата на операциите си и да търси възможности на друго място. Избра второто и пренесе бизнеса си отвъд океана. Днес неговата банда от убийци бе смятана в Европа за най-надеждна, съставена от най-добри професионалисти. Те кръстосваха континента и по поръчка на състоятелни клиенти убиваха престъпници, извършители на застрахователни измами, дори цели правителства. Повечето от убитите заслужаваха да умрат, но конкуренцията и изискванията на модерния век бяха принудили Антон Орсати да се откаже от кодекса на своите предци. Приемаше всяко предложение за работа, независимо колко противно изглеждаше, стига да не излагаше на неразумни рискове живота на някой от неговите подчинени убийци.

Орсати винаги намираше за малко забавно това, че най-опитният му служител не бе корсиканец, а англичанин от квартал „Хайгейт“, в Северен Лондон. Само Орсати знаеше истината за него. Че той бе служил в Специалния военновъздушен полк10. Че е убивал хора в Северна Ирландия и Ирак. Че бившите му господари го смятаха за мъртъв. Веднъж Англичанина показа на Орсати изрезка от лондонски вестник. Своя некролог. Нещо много полезно в този бранш, помисли си Орсати. Хората обикновено не издирваха мъртъвци.

Той може и да беше роден в Англия, но според Орсати притежаваше неспокойната душа на корсиканец. Говореше на местния диалект толкова добре, колкото и Орсати, не се доверяваше на външни хора и презираше властите. Вечер седеше на селския площад заедно с местните старци, мръщеше се на момчетата, препускащи наоколо със своите скейтбордове, и мърмореше, че младежта не уважава старите порядки. Беше човек на честта… е, понякога ставаше въпрос за прекалено много чест, за да е по вкуса на дон Орсати. Все пак той беше съвършен убиец, най-добрият според Орсати. Беше обучен от най-способните убийци на планетата и Орсати бе научил много от него. Освен това той беше идеалният човек за изпълняване на някои поръчки на континента и ето защо в този следобед Антон Орсати посети вилата на Англичанина, мъкнейки наръч бакалски стоки.

Орсати беше потомък на знатна фамилия, но по облеклото и апетита си не се различаваше много от paesanu, които работеха в градината му край пътя. Носеше избелена бяла риза, разкопчана по средата на шкембето му, и прашни кожени сандали. „Закуската“, която беше донесъл, се състоеше от самун селски хляб, плоско шише зехтин, парче ароматна корсиканска шунка и бучка пикантно сирене. Англичанина щеше да осигури виното. Беше топъл следобед и двамата седнаха да хапнат на терасата с изглед към долината в шарената сянка на два извисяващи се корсикански бора.

Орсати подаде на Англичанина чек, издаден от „Орсати Олив Ойл“. Всички убийци у Орсати бяха официално назначени като служители на компанията. Англичанина беше заместник-директор на отдел „Маркетинг“, каквото и да означаваше това.

— Твоят дял от възнаграждението за испанската поръчка. — Той потопи парче хляб в зехтин и го пъхна в устата си. — Някакви проблеми?

— Момичето работеше за Испанските секретни служби.

— Кое момиче?

— Момичето, с което се срещаше Навара.

— О, по дяволите! Ти какво направи?

— Тя видя лицето ми.

Орсати обмисли тази новина, докато отряза тънко парче шунка и го сложи в чинията на Англичанина. Никой от двамата не обичаше да има допълнителни жертви. Това обикновено се отразяваше зле на бизнеса.

— Как се чувстваш?

— Уморен съм.

— Все още ли не спиш добре?

— Когато съм в чужбина и трябва да убия някого.

— А тук?

— Тук е по-добре.

— Ще трябва тази нощ да се опиташ да си починеш, вместо да киснеш до първи петли в селото със старците.

— Защо?

— Имам нова задача за теб.

— Току-що приключих с една. Възложи тази на някого друг.

— Много е секретна.

— Носиш ли досието?

Орсати довърши закуската си и лениво се заплиска в басейна, докато Англичанина четеше. Свърши и вдигна поглед от папката.

— С какво е заслужил да умре този човек?

— Явно е откраднал нещо много ценно.

Англичанина затвори папката. Без всякакви угризения можеше да убие човек, който краде за прехраната си. Според него всеки крадец представлява най-низшата форма на живот на земята.

— И защо точно аз трябва да свърша тази работа?

— Защото възложителите искат мишената да бъде мъртва и бизнесът й — унищожен. В Хиърфорд са те обучили да боравиш с експлозиви. Моите хора умеят да си служат с по-старомодни оръжия.

— Откъде ще взема бомбата?

Орсати излезе от басейна и усилено затърка с хавлиена кърпа гъстата си сребриста коса.

— Познаваш ли Паскал Дебре?

За нещастие Англичанина наистина познаваше Паскал Дебре. Той беше подпалвач, служещ в едно криминално предприятие със седалище в Марсилия. С Дебре трябваше да се действа много внимателно.

— Дебре те очаква. Ще ти осигури всичко необходимо за работата.

— Кога заминавам?

8.Коста де Прата, Португалия

По всичко си личеше, че жената, която се бе настанила в ремонтирания стар манастир на стръмния склон край морето, бе дала обет да живее изолирано като отшелница. Дълго време никой от селото дори не знаеше името й. Сеньора Роса, клюкарка и касиерка в супермаркета, обяви, че тя е презряна жена и натрапваше тази своя съмнителна теория на всеки, който имаше нещастието да мине покрай нейната каса. Именно Роса я кръсти Нашата Дама от хълма. Прякорът й остана и след като всички научиха името й.

Тя пристигаше в селото всяка сутрин, за да напазарува, като се спускаше стремглаво надолу по склона на хълма с яркочервения си мотопед, а русата й конска опашка се развяваше отзад като знаме. В дъждовно време носеше анорак с качулка с цвят на гъба. Правеха се много предположения за това откъде е дошла. Много слабо владееше португалски и говореше със силен акцент. Карлос, който се грижеше за двора на вилата и за малкото лозе, смяташе, че акцентът й е немски, а Мария, тази мрачна еврейска душа от Виена, благочестивата жена, която чистеше дома й, реши, че тя е холандка. Хосе от рибарския магазин я смяташе за датчанка. Но накрая, както обикновено, въпросът бе решен от Мануел, собственик на кафенето на селския площад и неофициален кмет на града.

— Нашата Дама не е германка, нито австрийка, нито холандка, нито датчанка. — Той потърка показалеца и средния си пръст с палеца — международния паричен знак. — Нашата Дама от хълма е швейцарка.

Дневният й график бе напълно предсказуем. След сутрешното й посещение в селото, можеха да я видят как плува в тъмносиния си басейн, косата й — скрита под черна гумена плувка. След това обикновено се разхождаше сред голите назъбени скали по билото на хълма или по прашната пътека, водеща до Мавританските развалини. В късния следобед свиреше на цигулка — изключително добре според онези, които я бяха слушали — в една гола стая на втория етаж на вилата. Веднъж Мария надникна там и видя как Нашата Дама цялата се тресе, тялото й подскача и се върти, косата й — мокра, очите й — здраво стиснати.

— Нашата Дама свири, все едно че е обсебена от демони — каза Мария на Карлос. — И никакви ноти. Свири по памет.

Само веднъж — по време на празника на Санто Антонио — тя взе участие в светския живот на селото. Малко след като се стъмни, когато мъжете запалиха дървените въглища за скарите и отпушиха бутилките с вино, тя се смъкна бавно надолу по склона по бяла рокля без ръкави и по сандали. За първи път не беше сама. Бяха четиринайсет души: италиански оперен певец, френска манекенка, британски филмов актьор, немски художник — заедно със съпруги, приятелки, наложници и любовници. Оперният певец и филмовият актьор се състезаваха кой ще изяде повече сардини на скара — традиционното празнично меню. Оперният певец с лекота срази актьора, който пък след това се опита да се утеши, като започна несръчно да флиртува с манекенката. Съпругата на актьора с всички сили го зашлеви насред площада. Португалските селяни, които никога не бяха виждали жена да зашлевява мъж, бурно заръкопляскаха и танците продължиха. По-късно всички се съгласиха, че благодарение на циганския оркестър, чиито членове живееха в една вила на склона на хълма, това бе най-хубавият фестивал, откакто се помнеха.

Само Нашата Дама като че ли не се веселеше. За Карлос тя представляваше един остров на меланхолията сред море от разюздан разврат. Хапваше по малко с неохота; пиеше виното си, сякаш по задължение. Когато красивият немски художник се настани до нея и я обсипа с внимание, Нашата Дама се държеше любезно, но с подчертано безразличие. Най-накрая художникът вдигна ръце и отиде да си търси друга плячка.

В полунощ, когато веселбата достигна връхната си точка, Нашата Дама се измъкна и тръгна сама по пътеката към вилата си на склона на хълма. Двайсет минути по-късно Карлос видя как ярка светлина блесна за малко в стаята на втория етаж. Именно в тази стая Нашата Дама свиреше на цигулка.

Тъй като почти нямаше какво друго да правят през това лято, селяните най-накрая се заеха да научат името и професията на тайнствената жена от склона на хълма. Карлос и Мария, които бяха най-близко до нея, бяха разпитани внимателно, но не можаха да кажат кой знае какво. Веднъж месечно получаваха чек, изпратен от лондонска компания на име „Юръпиън Артистик Мениджмънт“. Поради класовите и езиковите бариери, общуването им с жената бе сведено до размяната на най-обикновени поздрави. Но успяха да осигурят една особено важна информация: Нашата Дама бе склонна да изчезва внезапно и без обяснения. Роса от супермаркета откри какво се крие зад всичко това. Тя реши, че Нашата Дама е шпионка и че „Юръпиън Артистик Мениджмънт“ не е нищо друго, освен параван. По какъв друг начин можеше да се обясни нейната потайност? Внезапните й изчезвания и още по-внезапните й завръщания? Но ето че Мануел още веднъж реши въпроса. Една вечер, когато в неговото кафене пак се разгаряха споровете на тази тема, той пъхна ръка под бара и измъкна оттам компактдиск със запис на няколко цигулкови сонати на Брамс. Отпред имаше снимка на Нашата Дама.

— Тя се казва Анна Ролф! — победоносно обяви Мануел. — Нашата Дама от хълма е много прочута жена.

Освен това тя беше и жена, която непрекъснато налиташе на злополуки. Ето така един следобед изгуби управлението на мотопеда си и Карлос я намери да лежи край пътя с две счупени ребра. Месец по-късно тя се подхлъзна на ръба на басейна и си пукна главата. Само две седмици след това загуби равновесие на най-горната площадка на стълбището и се изтъркаля долу, право в лопатата за смет на Мария.

Карлос стигна до заключението, че по някаква неизвестна причина Нашата Дама просто не умее да се грижи за себе си. Не беше безразсъдна, а просто небрежна и като че ли не се учеше от старите си грешки.

— Репутацията на нашето село ще пострада много силно, ако се случи нещо лошо с тази толкова прочута жена — мрачно заключи Мануел. — Трябва да я пазим от самата нея.

И ето защо Карлос започна да я наблюдава тихо и внимателно. Сутрин, когато тя се плискаше в басейна си, той си намираше работа наблизо, за да може да я следи. Провеждаше нелегални прегледи на мотопеда й, за да е сигурен, че е в изправност. Създаде мрежа от пазачи, скрити в малките колиби по билото на хълма, тъй че когато Нашата Дама излизаше за следобедната си разходка, винаги беше под постоянно наблюдение.

Неговото усърдие бе възнаградено. Именно Карлос откри, че Нашата Дама се скита по скалите над морето в онзи следобед, когато се развихри силна буря. Той я намери да лежи в безсъзнание сред скалните отломки на свлачището, ръката й — притисната от петдесеткилограмов каменен блок, и я занесе на ръце до селото. Лекарите в Лисабон казаха, че ако не е бил Карлос, Анна Ролф със сигурност е щяла да остане без прочутата си лява ръка.

Възстановяването й беше дълго и мъчително — за всички. В продължение на няколко седмици ръката й бе обездвижена с помощта на тежка и твърда превръзка от стъклено влакно. Тъй като тя вече не бе в състояние да кара мотопеда си, Карлос беше принуден да й стане шофьор. Всяка сутрин двамата се качваха в белия й ланд роувър и с трясък се спускаха надолу по склона на хълма към селото. По време на тези пътешествия Нашата Дама седеше мълчаливо и се взираше навън през прозореца, превързаната й ръка — отпусната в скута. Веднъж Карлос се опита да я поразведри, като й пусна Моцарт. Тя извади диска и го хвърли сред близките дървета. Карлос никога повече не повтори тази грешка — да й пуска музика.

Превръзките на ръката й ставаха все по-малки и накрая вече не бяха необходими. Големите подутини постепенно се разнесоха и ръката й придоби нормалната си форма. Останаха само белезите. Нашата Дама правеше всичко възможно да ги прикрие. Носеше блузи с дълги ръкави и дантелени маншети. Докато пазаруваше из селото, тя пъхваше ръката си под дясната си мишница.

Настроението й стана още по-мрачно, когато се опита отново да свири на цигулка. Пет дни поред тя отиваше в стаята за музикални упражнения на втория етаж на вилата. Всеки ден се опитваше да изсвири нещо елементарно — малка гама в две октави, арпеджо, — но дори това не можеше да направи със съсипаната си ръка. Не след дълго тя надаваше вик на отчаяние, а после започваше да крещи нещо на немски. На петия ден Карлос наблюдаваше от лозето как Нашата Дама вдигна безценната си цигулка „Гуарнери“ над главата си и се приготви да я захвърли на пода. Вместо това, тя я свали до гърдите си, притисна я и заплака. Същата вечер в кафенето Карлос разказа на Мануел за случката, която бе наблюдавал. Мануел се пресегна, вдигна телефонната слушалка и поиска от оператора номера на една лондонска компания, наречена „Юръпиън Артистик Мениджмънт“.

Четиридесет и осем часа по-късно пристигна малка делегация. Състоеше се от една англичанка на име Фиона, американец на име Грегъри и намусен немец на име хер Ланг. Всяка сутрин Грегъри принуждаваше Нашата Дама да прави мъчителни упражнения в продължение на няколко часа, за да възвърне силата и подвижността на ръката си. Следобед хер Ланг стоеше над главата й в стаята за упражнения и отново я учеше да свири на цигулка. Постепенно способностите й се възстановиха, макар че дори за Карлос, който се грижеше за лозето, бе ясно, че тя не е вече онази музикантка отпреди злополуката.

През октомври делегацията си замина и Нашата Дама отново остана сама. Дните й минаваха според предсказуемия график отпреди злополуката, макар че тя вече много по-внимателно караше мотопеда си и никога не излизаше да се разхожда на скалите над морето, преди да е проверила каква е прогнозата за времето.

А после, на Архангеловден, Нашата Дама изчезна. Карлос забеляза, че когато тя се качи в ланд роувъра и пое за Лисабон, носеше само едно черно кожено куфарче, но не и цигулката си. На следващия ден той отиде в кафенето и разказа на Мануел какво е видял. Мануел му показа статия в „Интернешънъл Хералд Трибюн“. Лозарят не можеше да чете английски, но Мануел се справи с превода.

— Смъртта на един баща си е нещо ужасно — каза Карлос. — Но убийство… това е много, много по-лошо.

— Наистина — рече Мануел, като сгъна вестника. — Но би трябвало да чуеш и какво е станало с майката на бедната жена.

Карлос работеше на лозето, подготвяйки растенията за настъпващата зима, когато Нашата Дама се върна от Цюрих. Тя спря за миг на алеята, за да разпусне косата си и да я разтърси срещу морския вятър, а след това изчезна вътре във вилата. Миг по-късно Карлос я видя да се мярка зад прозореца, отивайки към стаята за музикални упражнения. Никакво осветление. Нашата Дама винаги се упражняваше на тъмно.

Когато тя започна да свири, Карлос наведе глава и възобнови работата си; лозарските ножици ритмично защракаха в такт с плисъка на вълните долу, на морския бряг. Точно това парче тя бе изпълнявала много често — някаква мистична, натрапчива соната, като че ли вдъхновена от самия Дявол, — но след злополуката все не й се бе удавало да го изсвири. Карлос се напрегна да посрещне неизбежното й избухване, но след пет минути щракането на ножиците замлъкна и той вдигна поглед към терасовидния склон и вилата. Така майсторски свиреше тя тази вечер, та човек можеше да си помисли, че във вилата има двама цигулари вместо един.

Въздухът бе станал по-студен и рехава морска мъгла пълзеше нагоре по склона на хълма. Карлос запали купчината боклуци и клекна край пламъците. Тя тъкмо наближаваше към една много трудна част на произведението, опасна поредица от снижаващи се ноти — дяволски пасаж, както си помисли той с усмивка. Карлос отново се напрегна в очакване, но тази вечер избухнаха само звуците на музиката — мълниеносна поредица от низходящи ноти, завършваща с тихото разрешение на дисонансите в първата част.

Тя поспря за няколко секунди и след това започна втората част. Карлос се обърна и погледна нагоре към склона. Вилата се къпеше в оранжевите отблясъци на залеза. Мария, икономката, бе излязла на балкона и метеше. Карлос свали шапката си, вдигна я над главата си и зачака Мария да го види — беше забранено да се вика или дори да се вдига какъвто и да било шум, когато Нашата Дама се упражняваше. След малко Мария вдигна глава и метлата застина в ръцете й. Карлос протегна ръце напред. Как мислиш, Мария? Ще бъде ли всичко наред този път? Икономката събра длани пред гърдите си и впери поглед в небесата. Благодаря ти, Боже.

Наистина, помисли си Карлос, докато наблюдаваше как пушекът от неговия огън танцува под вечерния вятър. Благодаря ти, Боже. Тази вечер всичко е наред. Времето е хубаво, лозето е готово за зимата и Нашата Дама от хълма отново свири своята соната.

Четири часа по-късно Анна Ролф свали цигулката от рамото си и я прибра в калъфа. Изведнъж се почувства изтощена и същевременно разтърсена от трескаво безпокойство — уникално усещане, което я обземаше обикновено в края на музикалните й занятия. Тя отиде в спалнята си и седна върху прохладния пухен юрган, разпери широко ръце и се заслуша в звука на собственото си дишане на фона на шумоленето на нощния вятър под стрехите. Изпитваше и нещо друго, освен умора и трескаво безпокойство; нещо, което не бе изпитвала от много дълго време. Предполагаше, че се нарича задоволство. Сонатата на Тартини винаги бе нейната запазена марка, но след злополуката жестокото кръстосване на струните и изключително трудното свирене на две струни едновременно представляваха прекалено голямо изпитание за ръката й. Тази нощ я изсвири изключително добре за първи път след възстановяването си. Винаги откриваше, че настроението й се отразява на свиренето. Гняв, тъга, безпокойство — всички тези чувства излизаха наяве, щом тя докоснеше с лъка струните на цигулката. Чудеше се защо ли чувствата, избликнали поради смъртта на баща й, я бяха вдъхновили да изсвири сонатата на Тартини.

Изведнъж изпита желание да се раздвижи. Изправи гръб, съблече влажната си тениска и намъкна памучен пуловер. В продължение на няколко минути безцелно се разхождаше из стаите на вилата си, тук включваше някоя лампа, там спускаше щорите. Гладкият под, настлан с теракотени плочки, студенееше под краката й. Колко много й харесваше това място с белосаните стени и удобните мебели с брезентови калъфи! Толкова малко приличаше то на къщата на Цюрихберг, където беше отраснала. Стаите бяха големи и открити, вместо тесни и сумрачни, мебелировката — семпла и непретенциозна. Това бе една къща на честността, къща без тайни. Това беше нейната къща.

Влезе в кухнята и си наля голяма чаша червено вино. Беше произведено от местен винар; всъщност част от нейното собствено грозде беше използвано, за да се получи този букет. Само след миг виното я поуспокои. Пиенето — това беше една от мръсните малки тайни в света на класическата музика. Тя бе работила с оркестранти, които след обедната почивка се връщаха в такова алкохолно опиянение, та беше истинско чудо, че можеха въобще да свирят. Жената надникна в хладилника. Почти нищо не бе хапнала в Цюрих и направо умираше от глад. Изпържи гъби и домати със зехтин и свежи местни подправки, после добави три разбити яйца и малко настъргано сирене. След кошмара, който бе преживяла в Цюрих, тази проста домакинска задача й достави необичайно голямо удоволствие. Когато омлетът беше готов, седна на високото столче до кухненския плот и го изяде, поливайки го с последните глътки вино.

Именно тогава забеляза мигащата лампичка на телефонния си секретар. Имаше четири съобщения. Много отдавна бе изключила звънците на телефоните, за да не я смущават, когато свири. Пъхна още една хапка от омлета в устата си и натисна бутона за прослушване на съобщенията.

Първото беше от адвоката на баща й в Цюрих. Явно се налагаше да подпише още някакви документи. „Ще бъде ли удобно да ви ги изпратя във вилата с нощната поща?“

Да, ще бъде удобно, помисли си тя. Беше му се обадила по телефона сутринта.

Второто съобщение беше от Марко. Много отдавна двамата бяха сгодени и се канеха да се оженят. Също като Анна, Марко бе даровит солист, но неособено известен извън границите на Италия. Не можа да преглътне факта, че Анна е звезда, а той не, и я наказа, като спа с половината жени в Рим. След Марко тя се бе заклела никога, ама никога повече да не се влюбва в музикант.

„Анна, мила, прочетох за баща ти във вестниците. Толкова съжалявам, любов моя. Какво мога да направя за теб? Искаш ли нещо? Ще се кача на следващия самолет.“

Не, няма да го правиш, помисли си тя. На сутринта, след като приключеше с адвоката, щеше да позвъни на Марко. Ако имаше малко късмет, щеше да й отговори телефонният му секретар и тя щеше да си спести унижението да чуе гласа му на живо.

Третото съобщение бе от Фиона Ричардсън. Фиона бе единственият човек на този свят, комуто Анна се доверяваше напълно. Всеки път, когато Анна се препъваше в живота, Фиона бе до нея, за да я изправи на крака.

„Прибра ли се вече, Анна? Как беше погребението? Направо ужасно, предполагам. Всички погребения са такива. Мислех си за Венеция. Може би ще трябва да отложим заминаването. Закарая ще те разбере, както и твоите почитатели. Никой не би могъл да свири толкова скоро след такова преживяване. Имаш нужда от време, за да скърбиш, Анна… дори наистина да си презирала този стар негодник. Обади ми се.“

Нямаше намерение да отлага този концерт във Венеция. Учуди се, че Фиона можеше дори да й предложи такова нещо. Вече бе отменила два предстоящи концерта. В пресата се долавяше недоволен ропот, както и сред някои диригенти и организатори и спонсори на концерти. Ако отменеше трети концерт, вредите щяха да бъдат непоправими. На сутринта щеше да се обади на Фиона и да й каже, че след две седмици заминава за Венеция.

Последното съобщение — отново от Фиона.

„Още нещо, Анна. Един много мил джентълмен от Израелското посолство преди два дни намина в офиса ми. Каза, че иска да се свърже с теб. Каза, че има информация за смъртта на баща ти. Изглеждаше напълно безобиден. Може да искаш да чуеш какво ще ти каже. Остави ми телефонния си номер. Имаш ли писалка?“

Фиона продиктува номера.

Карлос беше подредил маслинови цепеници в камината. Анна я запали и като се изтегна на кушетката, взе да наблюдава как пламъците обхващат дървото. Разгледа ръцете си на светлината на огъня. Белезите й сякаш се раздвижиха от трепкащите сенки.

Винаги бе смятала, че смъртта на баща й ще й донесе някакъв вътрешен мир — приключване, както толкова обичаха да се изразяват американците. За Анна сирашката съдба изглеждаше по-поносима от хладното отчуждение. Може би сега щеше да открие този вътрешен мир, ако баща й бе умрял като стар човек — от естествена смърт. Вместо това, той бе застрелян в дома си.

Затвори очи и си представи погребението му. Погребалната служба се бе състояла в една стара църква на брега на Лимат. Скърбящите на погребението изглеждаха като наблюдатели на акционерно събрание. Сякаш целият финансов свят на Цюрих се бе събрал там: финансовите „звезди“ и спецовете от големите банки и търговските къщи, както и последните останали живи връстници на баща й — старата гвардия на цюрихската финансова олигархия. Двайсет години по-рано някои от тях бяха присъствали на погребението на майка й.

Докато слушаше хвалебствените речи, Анна откри, че неволно намразва баща си, задето се е оставил да бъде убит. Сякаш той тайно бе замислил този последен акт, за да направи живота й още по-мъчителен. Пресата беше изровила от миналото истории за трагедиите в семейство Ролф: самоубийството на майка й, смъртта на брат й по време на Обиколката на Швейцария, нараняването на ръката й. „Прокълнато семейство“ — гласеше заглавието в „Нойе Цюрихер Цайтунг“.

Анна Ролф не вярваше в проклятия. Всичко си имаше причина. Тя беше наранила ръката си, защото има глупостта да стои на скалите, когато небето бе почерняло от буреносни облаци. Брат й загина, тъй като преднамерено бе избрал тази опасна професия, напук на баща си. А майка й… Анна не знаеше точно защо майка й се бе самоубила. Единствено на баща й беше известен отговорът на този въпрос. Анна бе сигурна само в едно: че тя е имала причина да се самоубие. Че семейното проклятие не е причинило смъртта й.

Нито пък то беше причина баща й да бъде убит. В деня преди погребението тя бе подложена на продължителен разпит от цюрихската полиция и от един офицер от Швейцарските секретни служби на име Герхард Петерсон. Баща ви имал ли е врагове, госпожице Ролф? Знаете ли някой, който може да е искал да нарани баща ви? Ако имате някаква информация, която би могла да помогне на разследването, моля ви, съобщете ни я сега, госпожице Ролф. Тя наистина знаеше някои неща, но те не бяха от онези, които човек съобщава на швейцарската полиция. Анна Ролф винаги бе смятала, че те представляват част от проблема.

Но на кого би могла да се довери?

Един много мил джентълмен от Израелското посолство преди два дни намина в офиса ми. Каза, че иска да се свърже с теб.

Анна погледна телефонния номер, който й бе дала Фиона.

Каза, че има информация за смъртта на баща ти.

Защо ли някакъв мъж от Израел ще твърди, че знае нещо за смъртта на баща й? И наистина ли иска да чуе какво ще й каже той? Може би ще е по-добре да остави нещата така, както са си. Ще се съсредоточи върху изпълнението си и ще се подготви за концерта във Венеция. Тя погледна още веднъж телефонния номер, запомни го и хвърли листчето в огъня.

После погледна белезите по ръката си. Не съществува такова нещо като проклятието над семейство Ролф, помисли си Анна. Всичко си има причина. Майка й се бе самоубила. Двайсет и пет години по-късно баща й бе убит. Защо? На кого би могла да се довери?

Изглеждаше съвсем безобиден. Може да искаш да чуеш какво ще ти каже.

Тя полежа няколко минути, обмисляйки положението. След това отиде в кухнята, вдигна телефонната слушалка и набра номера.

9.Коста де Прата, Португалия

Пътят, който водеше към вилата на Анна Ролф, се виеше около един хълм, извисяващ се на брега на Атлантически океан. Понякога елова горичка или сиви гранитни зъбери скриваха гледката към океана. След това Габриел вземаше още един завой, дърветата оредяваха и океанът се появяваше отново пред очите му. Беше късен следобед, слънцето почти докосваше хоризонта, водната повърхност имаше цвят на праскови и есенни листа. Гигантски вълни прииждаха с глух, равномерен тътен на малкия плаж. Отвори прозореца на колата и подпря лакътя си на него. Студен въздух, наситен с мирис на море, изпълни колата.

Той зави към селото, следвайки дадените му инструкции. След Мавританските развалини — наляво, после надолу по хълма покрай старата винарна, следвай пътя, който минава покрай лозето и води към гората. Асфалтът се смени с настилка от дребен чакъл, следваше мек път, застлан със сплъстени борови иглици.

Пътят го отведе до една дървена порта. Габриел слезе и я отвори достатъчно, за да може да мине колата. Вкара я в обширния двор. Вилата се извиси пред него — с Г-образна форма, с теракотен покрив и стени от бял камък. Изключи мотора и тогава до него долетяха звуците от свиренето на Анна Ролф. Той се заслуша за миг, опитвайки се да познае какво свири, но не можа.

Когато слезе от колата, видя един мъж, който бавно се изкачваше по склона — широкопола шапка, работни ръкавици от кожа, къса угарка от ръчно свита цигара, лепната в ъгълчето на устата му. Докато оглеждаше посетителя, той изтупа пръстта от ръкавиците си и ги свали.

— Вие сте човекът от Израел, нали така?

Габриел с неохота кимна едва-едва.

Лозарят се усмихна:

— Елате с мен.

От терасата се откриваше забележителна гледка: склонът на хълма и лозето, а отвъд тях — океанът. От един отворен прозорец горе долитаха звуците на цигулката на Анна Ролф. Отнякъде изникна икономката; донесе кафе и купчина немски вестници отпреди седмица, а след това безшумно изчезна някъде във вътрешността на вилата. В „Нойе Цюрихер Цайтунг“ Габриел откри статия, посветена на разследването на убийството на Ролф. До нея имаше обширен материал за кариерата на Анна Ролф. Прочете го набързо и го остави настрана. Не научи нищо ново.

Преди да се докосне до някоя картина, Габриел прочиташе всичко, което можеше да открие за художника й. Приложи същия подход и към Анна Ролф. Тя бе започнала да свири на четиригодишна възраст и веднага бе показала необикновен талант. Швейцарският маестро Карл Верли се съгласил да я вземе за своя ученичка и връзката между двамата се запазила до смъртта му. Когато Анна навършила десет години, Верли поискал да я освободят от училище, за да може да посвещава повече време на музиката. Бащата на Анна неохотно се съгласил. Частен учител идвал във вилата в Цюрих, за да й преподава по два часа всеки ден, а през останалото време Анна свирела на цигулката си.

На петнайсет години Анна се представила за първи път на Международния музикален фестивал в Люцерн и направо наелектризирала европейската музикална сцена, след което била поканена да изнесе поредица от концерти в Германия и Холандия. На следващата година спечелила престижния конкурс за цигулари „Ян Сибелиус“ в Хелзинки. Като награда получила голяма парична сума, цигулка „Гуарнери“, право на поредица от концертни изяви и договор за запис.

Скоро след конкурса „Сибелиус“ кариерата на Анна Ролф се устремила право нагоре. Тя била притисната от изнурителния график — многобройни концерти и звукозаписи. Красивата й външност я превърнала в интернационално културно явление. Снимката й се появила по кориците на европейските модни списания. В Америка тя свирила в специална празнична телевизионна програма.

После, след двайсет години на безкрайни турнета и записи, Анна Ролф пострадала от злополуката, при която едва не загубила ръката си. Габриел си представи как би се чувствал, ако внезапно изгубеше способността си да реставрира картини. Не очакваше да завари Анна в добро настроение.

Един час след пристигането на Габриел тя спря да свири. Чуваше се само равномерното тиктакане на метронома. После и той замлъкна. Пет минути по-късно тя се появи на терасата, облечена със сини дънки и светлосив памучен пуловер със синкави оттенъци. Косата й беше влажна.

Анна подаде ръка:

— Аз съм Анна Ролф.

— За мен е чест да се запозная с вас, госпожице Ролф.

— Моля, седнете.

Ако Габриел беше художник портретист, сигурно щеше да се зарадва на такъв модел като Анна Ролф. Технически погледнато, лицето й представляваше самото съвършенство — високи гладки скули, котешки зелени очи, пълни устни и овална брадичка. Но това бе също така многопластово лице. Чувствено и уязвимо, надменно и твърдо. Тук-там лека следа от тъга. Но нейната енергия — тази трескава, безразсъдна енергия — го заинтригува най-силно и именно нея най-трудно би могъл да пресъздаде върху платното. Очите й святкаха, докато го оглеждаше. Дори след дългите часове на упражнения, ръцете й не можеха да стоят на едно място. Те се движеха по свои собствени пътища: играеха си със запалка, барабаняха по стъклената повърхност на масичката, многократно докосваха лицето, за да отмахнат един разпилян кичур, който непрекъснато падаше върху бузата й. Тя не носеше бижута; нямаше гривна на китката, нито пръстени на пръстите, нищо около шията.

— Надявам се, че не сте ме чакали дълго. Опасявам се, че съм дала много строги инструкции на Карлос и Мария никой да не ме прекъсва, когато свиря.

— За мен беше удоволствие. Свирихте великолепно.

— Всъщност не беше така, но е много любезно от ваша страна, че го казвате.

— Веднъж бях на ваш концерт. Беше в Брюксел преди няколко години. Вечер, посветена на Чайковски, ако не се лъжа. Тогава бяхте направо невероятна.

— Днес не мога дори да се докосна до тези произведения. — Тя потърка белезите по лявата си ръка. Сякаш го направи неволно. Отпусна ръката в скута си и погледна вестника. — Виждам, че сте прочели за баща ми. Цюрихската полиция като че ли не знае много за убийството му, нали?

— Трудно е да се каже.

— Знаете ли нещо, което цюрихската полиция да не знае?

— И това е трудно да се каже.

— Преди да ми съобщите какво всъщност знаете, надявам се, че нямате нищо против да ви задам първо един въпрос.

— Не, разбира се, че не.

— Кой точно сте вие?

— В този случай съм представител на израелското правителство.

— И кой случай по-точно?

— Смъртта на баща ви.

— И защо смъртта на баща ми представлява интерес за правителството на Израел?

— Защото именно аз открих трупа на баща ви.

— Полицаите в Цюрих ми казаха, че трупът на баща ми е бил открит от един художник реставратор, който бил пристигнал, за да почисти картина на Рафаел.

— Така е.

— И вие сте този художник реставратор?

— В този случай.

Личеше си, че тя усилено се мъчи да схване връзката.

— Извинете, мистър Алон, но току-що приключих осемчасовите си упражнения. Може би мозъкът ми не работи както трябва. Вероятно ще трябва да започнем отначало.

Габриел й разказа историята, която бе научил от Шамрон в Цюрих. Че баща й се е свързал с израелското правителство и е помолил за тайна среща. Че не е обяснил защо иска тази среща. Че Габриел е бил изпратен в Цюрих, за да се срещне с него, но когато пристигнал, баща й вече бил мъртъв. Анна Ролф безстрастно изслуша тази история, само ръката й си играеше с кичур коса.

— И какво искате от мен, мистър Алон? — попита го тя, когато Габриел приключи.

— Бих искал да знам дали нямате някаква представа защо баща ви е искал да се срещне с нас.

— Баща ми беше банкер, мистър Алон. Швейцарски банкер. В живота му имаше много неща, лични и професионални, които той не споделяше с мен. Ако сте чели вестниците, сигурно знаете, че ние с него не бяхме особено близки и че той никога не говореше с мен за работата си.

— Съвсем нищо ли?

Тя пренебрегна въпроса му и на свой ред попита:

— С кои вас?

— Какво имате предвид?

— Казахте, че баща ми е искал да се срещне с вас. С кои вас? За кого работите?

— Аз работя за малка агенция, свързана с Министерството на отбраната.

— Министерството на отбраната?

— Да.

— Значи сте шпионин?

— Не, не съм шпионин.

— Вие ли убихте баща ми?

— Госпожице Ролф, моля ви. Дойдох тук, за да ви помоля за помощ, а не за да си играем игрички.

— Да се запише, че обвиняемият не можа да отговори на въпроса.

— Аз не съм убил баща ви, но бих искал да разбера кой го е извършил. И ако знаех защо е искал да се срещне с нас, на първо място това щеше да ми подскаже някои отговори.

Тя обърна лице към океана.

— Значи вие смятате, че са го убили заради онова, което е можел да ви каже?

— Така изглежда. — Габриел помълча. След малко попита: — Знаете ли защо баща ви е искал да говори с нас?

— Струва ми се, че бих могла да предположа.

— Ще ми кажете ли?

— Зависи.

— От какво?

— От това дали ще реша да намеся вас и правителството на Израел в личните работи на моето семейство.

— Мога да ви уверя, че ще бъдем много дискретни.

— Говорите като швейцарски банкер, мистър Алон… но пък сигурно и не сте много по-различен. — Зелените й очи се бяха спрели върху лицето му, но с нищо не издаваха какви са намеренията й. — Трябва ми малко време, за да обмисля вашето предложение.

— Разбирам.

— На селския площад има кафене. Собственикът му се казва Мануел. На втория етаж той държи стая за гости. Не е нещо особено, но ще можете удобно да прекарате нощта. Сутринта ще ви кажа какво съм решила.

10.Щутгарт • Цюрих

Рано сутринта на следващия ден отидоха с колата на лисабонското летище. Анна Ролф настоя да пътува в първа класа. Габриел пътуваше за сметка на стиснатия Шамрон, тъй че се налагаше да бъде икономичен. Той вървя след нея, докато преминаха през сградата на летището, за да се убеди, че никой не я следи. На вратата една жена пъхна под носа й парче хартия и задъхано я помоли за автограф. Анна изпълни желанието й, усмихна се и се качи в самолета. Пет минути по-късно Габриел я последва. Когато минаваше покрай седалката й, видя, че тя си пийва шампанско. Габриел тежко се домъкна обратно до двайсет и втория ред и седна на една седалка по средата. Гърба все още го болеше след безсънната нощ, прекарана на отвратителното легло на сеньор Мануел.

Предупреждението на Герхард Петерсон да не стъпва никога повече на швейцарска земя все още звучеше в ушите му и затова вместо да пътуват директно за Цюрих, първо отидоха в Щутгарт. Прилагаха почти същата тактика: Анна слезе първа от самолета, Габриел я следваше, докато тя мина през терминала и отиде до една пиаца за таксита под наем. Тя взе ключовете и документите за малък закрит мерцедес и отиде с рейс до паркинга. Габриел взе такси до един хотел наблизо и изчака в бара във фоайето. След двайсет минути излезе пред входа и видя, че Анна е паркирала на алеята. Тя пошофира малко по тъмните улици, а после двамата си размениха местата. Габриел изкара колата на експресното шосе и се насочи на юг. Сто мили до Цюрих. Анна свали облегалката на предната седалка, сгъна палтото си като възглавница и го пъхна под главата си.

— Много ми хареса онова, което свирехте вчера — каза Габриел.

— Нарича се „Тръпката на Дявола“. Композиторът е Джузепе Тартини. Получил вдъхновение от някакъв сън. В съня си дал цигулката си на Дявола и той изсвирил на нея една соната, по-красива от всичко, което бил слушал дотогава. Събудил се в трескаво състояние. Трябвало да има тази соната и затова записал каквото могъл да си спомни.

— Вярвате ли на тази история?

— Не вярвам в Дявола, но определено разбирам желанието му да има това произведение. Три години се учих как да го изсвиря правилно. Именно с това парче спечелих конкурса „Сибелиус“. След това то стана моята запазена марка. Но като техника е много трудно за изпълнение. Току-що успях да го изсвиря отново.

— Беше много красиво.

— Не и за мен. Аз чувам само грешките и несъвършенствата на изпълнението.

— Затова ли отменихте двата концерта?

— Не съм ги отменила… отложих ги. — Габриел усети как очите й се впиха в него. — Виждам, че сте добре информиран.

— Смятате ли скоро да изнесете концерт?

— Всъщност — да. След десет дни, във Венеция. Венецианците винаги са били много мили с мен. Там се чувствам удобно. Познавате ли Венеция?

— В продължение на две години живях във Венеция.

— Наистина ли? Защо?

— Именно там се научих да реставрирам картини. Бях ученик на един италиански реставратор на име Умберто Конти. Венеция все още е един от любимите ми градове.

— О, за мен също! Щом веднъж влезе под кожата ти, трудно е да живееш без нея. Надявам се, че тя отново ще ме омагьоса.

— Защо отложихте другите концерти?

— Защото нараняването на ръката все още ми пречи да свиря както трябва. Защото не ми се искаше да се превърна в посмешище. Не ми се искаше да слушам как хората казват: „Ето я Анна Ролф. За човек, който едва не е изгубил ръката си, свири много добре на цигулка.“ Искам да изляза на сцената като музикант и нищо повече.

— Готова ли сте за това?

— След десет дни ще разберем. Със сигурност знам само едно: този път няма да отстъпя. — Тя запали цигара. — И защо се опитахте да напуснете Цюрих, без да съобщите за убийството на баща ми?

— Защото се страхувах, че няма да ми повярват, че нямам нищо общо с това убийство — отвърна Габриел.

— Това ли е единствената причина?

— Вече ви казах, че бях там като длъжностно лице.

— Какво по-точно? Как се казва тайнствената агенция, за която работите? Тази, която е свързана с Министерството на отбраната.

— Не работя за тях. Просто им върша услуга.

— Те имат ли си име?

— Нарича се Институт за координация, но повечето хора, които работят там, го наричат Офиса.

— Вие сте шпионин, нали?

— Не съм шпионин.

— Защо съм сигурна, че ме лъжете?

— Аз съм художник реставратор.

— Защо тогава пътувахме разделени до Цюрих? Защо положихме толкова усилия да не ни видят заедно на аерогарата в Щутгарт?

— Беше само предпазна мярка. Швейцарските полицаи ясно ми дадоха да разбера, че вече не съм добре дошъл тук.

— Каква е причината да предприемат подобна стъпка?

— Защото са ми малко сърдити, че съм избягал от местопрестъплението.

— А защо наистина избягахте от къщата на баща ми?

— Вече ви казах причината.

— Избягали сте от къщата на баща ми, защото сте шпионин и сте се страхували да отидете в полицията. Наблюдавах ви на аерогарата. Много сте добър.

— Не съм шпионин.

— А какъв сте тогава? И не ми казвайте, че сте просто художник реставратор, който върши услуга на някого от някаква си тайна агенция, наречена Офиса, защото не ви вярвам. И ако не ми кажете истината веднага, можете да завиете обратно и да отпътувате за Щутгарт, защото и аз нищичко няма да ви кажа, дявол ви взел!

Тя хвърли цигарата си през прозореца и зачака отговора му. Прочутият избухлив нрав на Анна Ролф.

Минаваше полунощ, когато пристигнаха в Цюрих. Градският център изглеждаше напълно изоставен: Банхофщрасе бе тъмна и тиха, тротоарите — пусти, в светлината на фаровете се виждаше сипещият се сняг. Прекосиха реката; Габриел караше внимателно нагоре по хлъзгавите пътища на Цюрихсберг. Последното нещо, което искаше, бе да го спрат за пътно нарушение.

Паркираха колата на улицата до вилата. Анна се справи с ключалките без ключове на портата и входната врата. Габриел видя достатъчно, за да разбере, че след убийството кодовете са сменени.

Преддверието бе потънало в мрак. Анна затвори вратата, преди да включи осветлението. Без да продума, тя го въведе вътре, като минаха покрай вратата на голямата всекидневна, където Габриел беше открил трупа на баща й. Той надникна вътре. Въздухът беше напоен с миризмата на течен препарат за чистене. Ориенталският килим беше изчезнал, но картината на Рафаел все още висеше на стената.

Отсеченото потракване на нейните токчета по голия под ехтеше в дълбоката тишина на къщата. Преминаха през просторна официална трапезария с внушителна маса от тъмно лъскаво дърво и столове с високи облегалки, влязоха в кухненски килер, след това — в голяма кухня.

Най-накрая стигнаха до едно стълбище, което водеше надолу. Тук Анна включи осветлението. Габриел я последва надолу в полумрака. В дъното на стълбището имаше изба с вино, нишите бяха пълни с прашни бутилки. До нея бе разположено складово помещение с каменна мивка. Ръждясали градинарски инструменти висяха на куки по стените.

Преминаха през още една врата и тръгнаха по тъмен коридор. В дъното му имаше плъзгаща се врата, която Анна отвори, откривайки малък асансьор. Кабинката едва побираше един човек, но двамата влязоха заедно. Докато асансьорът бавно се спускаше надолу, Габриел усещаше топлината на тялото й, притиснато до неговото, мириса на шампоана й и на френския й тютюн. Тя изглеждаше напълно спокойна. Габриел се опита да извърне поглед, но Анна го гледаше право в очите с изнервящата настойчивост на животно.

Асансьорът спря. Анна отвори вратата и двамата се озоваха в малко фоайе, облицовано с мрамор в черно и бяло. Срещу асансьора имаше тежка стоманена врата. На стената до нея се виждаше набор от бутони, а до тях — някакво устройство, което донякъде приличаше на увеличителната козирка в неговото ателие. Габриел беше виждал вече подобно устройство; това беше биометричен алармен механизъм, използван за сканиране на ретината на влизащите в тази стая. Ако картината на ретината му съвпаднеше с някоя от съхраняваните в базата данни, човекът можеше да влезе. Ако ли не, щеше да се вдигне адски шум.

Анна набра секретния код и приближи очите си до сканиращото устройство. Няколко секунди по-късно щракна резе и тежката врата бавно се отвори. Щом влязоха в стаята, лампите автоматично светнаха.

Просторно помещение, приблизително седемнайсет на десет метра, излъскан дървен под, стените — боядисани в кремаво. В центъра му имаше два натруфени въртящи се стола. Анна се изправи до единия от тях и скръсти ръце. Габриел огледа голите стени.

— Какво е това?

— Баща ми имаше две колекции. Една, която светът можеше да види, и друга, която висеше тук. Тя беше за лично ползване.

— Какво представляваха тези картини?

— Френски… импресионисти главно от деветнайсети и двайсети век.

— Имате ли списък на тази колекция?

Тя кимна утвърдително.

— Кой друг е знаел за това?

— Майка ми и брат ми, разбира се, но и двамата са мъртви.

— И никой друг?

— Да, също и Вернер Мюлер.

— Кой е Вернер Мюлер?

— Търговец на картини и главен съветник на баща ми. Той ръководеше проектирането и построяването на това място.

— Швейцарец ли е?

Тя кимна утвърдително:

— Той притежава две галерии. Едната е в Люцерн, а другата е в Париж, близо до Рю дьо Риволи. По-голямата част от времето си прекарва там. Видяхте ли достатъчно?

— Засега.

— Има още нещо, което искам да ви покажа.

Отново се качиха в асансьора, отново преминаха през вилата със затъмнени прозорци и влязоха в помещение без прозорци, в което мигаха електронни устройства и видеомонитори. Габриел можеше да види вилата от всякакъв ъгъл: от улицата, от входа й, от предната градина, от задната градина.

— В добавка към охранителните камери, всеки сантиметър от този имот е покрит с детектори, засичащи всяко движение — каза Анна. — На всички прозорци и врати има жици-капан и аларми. Баща ми не бе наел денонощна охрана, но в къщата бе невъзможно да се проникне и той можеше да повика полицията за секунди, в случай че се появеше неканен гост.

— И така, какво се е случило в нощта на убийството?

— Неизвестно защо системата не се е задействала.

— Колко удобно!

Тя седна пред компютърния терминал.

— Има отделна система за помещението на долния етаж. Активира се, когато се отвори външната врата. Времето на влизане автоматично се регистрира, а вътре в помещението две дигитални камери започват да записват неподвижни образи на всеки три секунди. — Анна набра няколко букви на клавиатурата, премести мишката и кликна. — Ето тук влизаме в помещението, в дванайсет и трийсет и девет, а тук вече сме вътре.

Габриел се наведе над рамото й и впери поглед в монитора на компютъра. Появи се черно-бяло изображение на тяхното влизане и изчезна, за да бъде заменено от друго. Анна отново задейства мишката. Появи се една директория.

— Това е списък на посещенията в тази стая през последните три месеца. Както виждате, баща ми е прекарвал много време при колекцията си. Слизал е тук най-малко по веднъж на ден, а понякога и по два пъти. — Тя докосна екрана с показалец. — Ето, това е последното му идване, малко след полунощ, в деня, в който е бил убит. Охранителната система не е отбелязала други посещения тук.

— Полицаите казаха ли ви кога според тях е бил убит?

— Според тях било е около три часа след полунощ.

— Значи е логично да предположим, че същите хора, които са убили баща ви, са взели и картините и че това вероятно се е случило в три часа сутринта — шест часа преди аз да пристигна във вилата.

— Да, прав сте.

Габриел посочи последното влизане, отбелязано на екрана:

— Нека да видим ето това.

След миг образите затрепкаха на монитора. Камерите бяха снимали от такъв ъгъл, че не обхващаха всички картини, но Габриел видя достатъчно, за да разбере, че това е била една забележителна колекция от картини. Мане, Бонар, Тулуз-Лотрек, Сезан, Писаро, Дега, едно голо тяло на Реноар, пейзаж на Ван Гог, два улични пейзажа от Моне, голям женски портрет от Пикасо, рисуван през Синия му период. А в средата на помещението, на въртящ се стол с висока облегалка, седеше старец, който съзерцаваше колекцията си за последен път, преди да умре.

11.Цюрих

Четири часа по-късно Герхард Петерсон седеше сам в кабинета си — една подобна на пещера стая с ламперия от бял скандинавски бор и с изглед към мръсния вътрешен двор, настлан с почернели тухли. Екранът на компютъра му беше тъмен, сутрешната поща — неотворена, утринното кафе — недокоснато, входната врата — заключена, което бе нещо необичайно. Една цигара, поставена в пепелника, бавно се превръщаше в пепел. Петерсон не забелязваше това. Беше вперил поглед надолу, към трите снимки, поставени една до друга върху подвързания с кожа регистър за арести. Алон и Анна Ролф излизат от вилата. Алон и Анна Ролф се качват на един мерцедес. Алон и Анна Ролф заминават с колата. Най-накрая той се размърда, сякаш се отърси от някакво неприятно видение, и една по една пъхна снимките в машината за унищожаване на документи, като наблюдаваше с особено задоволство как се превръщат в конфети. След това вдигна телефонната слушалка, набра един номер по памет и зачака да му се обадят. Двайсет минути по-късно, след като беше отменил всичките си срещи за деня, той се качи на своя мерцедес-лимузина и се понесе надолу по брега на Цюрих-зее към планинската вила на хер Геслер.

12.Корсика

Старата знахарка живееше в паянтова селска къща, разположена в близост до църквата. Тя посрещна Англичанина, както обикновено, с тревожна усмивка и потупване по бузата. Носеше надиплена черна рокля с бродерия около врата. Кожата й беше бяла като брашно, побелялата й коса бе опъната назад и прихваната с метални фиби. Странно как с времето белезите на етническия произход избледняват, помисли си Англичанина. Ако не бяха корсиканският й език и мистичните й католически изрази, тя можеше със същия успех да бъде и старата леля Беатрис от Ипсуич.

— Злото отново е тук, синко — прошепна тя, като го галеше по бузата. — Виждам го в очите ти. Седни. Нека да ти помогна.

Старицата запали една свещ, а Англичанина седна до дървената масичка. Постави пред него чиния от китайски порцелан, пълна с вода, и купичка със зехтин.

— Три капки — рече тя. — Тогава ще разберем дали има защо да се страхувам.

Англичанина потопи показалеца си в зехтина; след това го задържа над чинията, докато три капки паднаха във водата. В съответствие със законите на физиката капките трябваше да се слеят в една по-голяма, но вместо това, се разсипаха на хиляди прашинки и скоро от тях не остана и следа. Старицата въздъхна тежко и направи кръстния знак. Ето го, това беше безспорното доказателство, че ochju, Лошото око, е завладяло душата на Англичанина.

Тя хвана ръката му и започна да се моли. След малко се разплака — знак, че ochju е преминало от неговото тяло в нейното. После затвори очи и като че ли заспа. След миг отвори очи и му нареди да повтори опита с водата и зехтина. Този път капките се сляха в едно. Дяволът беше прогонен.

— Благодаря — рече той, като хвана ръката на старицата. След малко тя отдръпна ръката си, сякаш той имаше треска. Англичанина попита: — Какво има?

— Ще останеш ли в долината за известно време или пак ще заминеш?

— Опасявам се, че ще ми се наложи да замина.

— По поръчка на дон Орсати?

Англичанина кимна утвърдително. Той нямаше тайни от старата знахарка.

— Носиш ли талисмана си?

Той разтвори ризата си. Парче корал с формата на ръка висеше на врата му на кожена лентичка. Тя го пое в дланите си, погали го, сякаш за да се увери, че то все още притежава тайнствената сила, която може да прогони ochju. Изглеждаше доволна, но все още бе загрижена.

— Виждаш ли нещо? — попита Англичанина.

— Виждам един мъж.

— Как изглежда?

— Като теб е, но е еретик. Трябва да го избягваш. Ще направиш ли, както съм те учила?

— Винаги те слушам.

Англичанина целуна ръката й и пъхна руло франкове в дланта й.

— Прекалено много са.

— Винаги казваш така.

— Защото винаги ми даваш прекалено много.