Английският убиец

48.Порт Навас, Корнуол

Селската къща се намираше точно над тясното заливче на прилива, ниска и стабилна и солидна като кораб, с хубава двукрила врата и прозорци с бели щори. Габриел се завърна в понеделник. Картината — холандска олтарна икона от четиринадесети век, изпратена чрез „Ишърууд — Изящни изкуства“, Сейнт Джеймс Парк, Лондон — пристигна в четвъртък. Тя лежеше като погребана в опаковъчен сандък от дебели борови дъски и две яки момчета, миришещи на обедната си бира, я пренесоха по тясното стълбище до ателието на Габриел. Той прогони дъха на бира, като отвори прозореца и пръсна малко освежител.

Без да бърза, разопакова картината. Тъй като бе много стара и крехка, тя бе сложена не в един сандък, а в два — вътрешен, който защитаваше конструкцията й, и външен, който й осигуряваше стабилна околна среда. Най-накрая махна подложката от пенопласт и покрова от защитна силиконова хартия и сложи картината на триножника си.

Представляваше централен олтарен триптих, около един метър дълга и шейсет сантиметра широка, рисунка с масло върху три свързани дъбови плоскости с вертикални дървесни жилки — почти несъмнено от балтийски дъб, предпочитаното от фламандските майстори дърво. В малък бележник записа диагнозата: много силно измятане напред на дървото, отделяне на втората и третата плоскост, изобилие от изтрити места и драскотини.

Ами ако на триножника беше поставено неговото тяло, вместо олтарната икона? Фрактура на долната челюст, пукната ябълчна кост вдясно, фрактура на лявата очна ябълка, нащърбени гръбначни прешлени, счупване на лъчевата кост на лявата ръка, причинено от жестоко кучешко ухапване, изискващо профилактично лечение с ваксина против бяс. Стотина шева за ремонт на повече от двайсет порезни рани и жестоки разкъсвания по лицето, остатъчни отоци и обезобразяване.

Искаше му се да можеше да направи за лицето си онова, което се канеше да направи за картината. Лекарите, които го бяха лекували в Тел Авив, бяха казали, че само времето ще възстанови естествената му външност. Бяха изминали три месеца, а той все още едва събираше кураж, за да погледне лицето си в огледалото. Освен това Габриел знаеше, че времето далеч не е най-верният приятел на едно петдесетгодишно лице.

През следващата седмица и половина той не правеше нищо друго, освен да чете. В своята лична колекция имаше няколко отлични книги, посветени на Роже, а и Джулиан бе достатъчно любезен да му изпрати два свои великолепни тома, и двата случайно написани на немски. Той ги разтвори на работната си маса и се покачи на висока твърда табуретка, като изви врат, подобно на мотоциклетист, и подпря с юмруци слепоочията си. От време на време вдигаше поглед и съзерцаваше картината върху триножника си или пък гледаше как по таванското прозорче се стичат дъждовни поточета. След това навеждаше поглед и продължаваше да чете.

Прочете Мартин Дейвис и Лорн Камбъл. Прочете Панофски и Хюлин, и Диекстра. И, разбира се, прочете втория том от огромното произведение на Фридландер, посветено на ранната холандска живопис. Как би могъл изобщо да реставрира картина, която имаше дори някаква далечна връзка с Роже, без преди това да се е консултирал с ерудирания Фридландер?

Докато работеше, от факс машината му с потракване излизаха изрезки от вестници — най-малко по една на ден, понякога и по две-три. Първоначално историята стана известна под името аферата „Ролф“, а след това неизбежно се превърна в Ролф-гейт. Първата статия беше поместена в „Нойе Цюрихер Цайтунг“, последваха го бернски и люцернски вестници, а след това дойде ред и на Женева. Не след дълго историята се разпространи и във Франция и Германия. Първият материал на английски се появи в Лондон, последван два дни по-късно от друг такъв в известен американски седмичник. Фактите бяха оскъдни, разказите умозрителни — добро четиво, но не точно добра журналистика. Имаше предположения, че Ролф е притежавал тайна колекция от картини, предположения, че е бил убит заради нея. Имаше и предпазливи намеци, че е замесен потайният швейцарски финансист Ото Геслер, макар че говорителят на Геслер ги отхвърли, наричайки ги злостни лъжи и клюки. Когато неговите адвокати започнаха да отправят неособено завоалирани заплахи за подвеждане под съдебна отговорност, вестниците бързо замлъкнаха.

Швейцарските леви настояваха за парламентарно запитване и проверка, както и за цялостно държавно разследване. За известно време нещата изглеждаха така, сякаш на Берн щеше да му се наложи да копае по-надълбоко. Трябваше да бъдат изречени имена! Репутации да бъдат съсипани! Но скоро скандалът отшумя от само себе си. Потулване на истината! — крещяха швейцарските леви. Позор за Швейцария! — викаха еврейските организации. Друг скандал се разрази в клоаките на Банхофщрасе. Но Алпите понесоха тежестта на главния удар на бурята. Берн и Цюрих бяха спасени.

Малко по-късно се появи един странен послепис към историята. Тялото на Герхард Петерсон, офицер с висок ранг от службите за сигурност, бе намерено в една пукнатина в Бернезее Оберланд — несъмнено беше станал жертва на злополука в планината. Но останал сам в своето ателие в Корнуол, Габриел знаеше, че смъртта на Петерсон съвсем не е случайна. Герхард Петерсон всъщност беше просто още един депозит в банката на Геслер.

Анна Ролф успя да остане настрана от развихрилия се скандал, свързан с мъртвия й баща. След триумфалното си изпълнение във Венеция тя потегли на продължително европейско турне, състоящо се от солови изпълнения и съвместни концерти с големи европейски оркестри. Критиците обявиха, че свиренето й е така блестящо и изпълнено с жар, както преди злополуката, макар някои от журналистите да хленчеха, защото отказвала да дава интервюта. Когато изникнаха нови въпроси, свързани със смъртта на баща й, тя направи изявление във вестниците, прехвърляйки всички тези въпроси към адвоката си в Цюрих. А адвокатът в Цюрих упорито отказваше да обсъжда темата, позовавайки се на правото на личен живот и водещото се разследване. И така продължи, докато интересът към тази история се изчерпа от само себе си.

Габриел вдигна глава и погледна нагоре към таванското прозорче. Досега не бе забелязал, че дъждът вече е спрял. Докато слагаше някакъв ред в ателието си, слушаше Радио Корнуол: никакви валежи до вечерта, слънчево, приемливи температури за корнуолското крайбрежие през февруари. Раната на ръката му току-що бе заздравяла, но той реши, че няколко часа във водата ще му се отразят добре.

Облече си жълта мушама, а след това отиде в кухнята да си направи няколко сандвича и да напълни един термос с кафе. След малко вече развързваше кеча и скоростно се отдалечаваше от пристана, поемайки по малкия приток Порт Навас към река Хелфорд. От северозапад духаше стабилен вятър, отблясъците на яркото слънце искряха по леките вълнички, а над Хелфордския канал се извисяваха зелени хълмове. Габриел заключи щурвала и вдигна гротмачтата и кливера. После изключи мотора и остави платноходката да се носи по вятъра.

И много скоро споменът го напусна. Знаеше, че това е временно — щеше да трае само докато затвореше очи и оставеше мозъка си да бездейства прекалено дълго време, — но за момента можеше да се съсредоточи върху платноходката, която се издигаше и спускаше под него, а не върху преживения побой и нещата, които бе видял. През някои нощи, докато лежеше в ужасното си единично легло, той се питаше как би могъл да живее с онова, което бе узнал — което Ото Геслер с такава жестокост му бе позволил да узнае. В мигове на слабост той обмисляше сам да направи изявления пред световната преса, като разкаже историята, да напише книга, но знаеше, че Геслер просто щеше да се скрие зад законите за банковата тайна. И накрая Габриел щеше да се превърне в поредния бежанец от тайния свят, пробутващ недостатъчно проучено предположение за конспирация.

Когато наближи Огъст Рок, погледна на запад, към трупащите се облаци, и нещо в тях не му хареса. Спусна се по стълбичката в кабината и включи морското си радио. Наближаваше буря — от шест до осем бала, проливен дъжд. Върна се при щурвала, направи завой и включи кърмовата мачта. Кечът веднага увеличи скорост.

Стигна до устието на река Хелфорд, но вече валеше силно. Габриел вдигна качулката на мушамата си и се зае с платната, като първо свали кърмовата мачта, а след това — кливера и гротмачтата. Включи мотора и насочи платноходката срещу течението. Ескадрила от чайки се събра над главата му, просейки храна. Габриел надроби втория си сандвич и хвърли парчетата във водата.

Мина покрай развъдника на стриди, зави покрай носа и се насочи към тихите води на заливчето. Дърветата оредяха и пред очите му изплува покривът на къщата.

Взря се и видя на кея някаква фигура с ръце в джобовете; човекът беше вдигнал яката си, за да се предпазва от дъжда. Габриел притича по стълбичката в кабината и грабна бинокъла, марка „Цайс“, окачен на една кука до камбуза. Вдигна го и го нагласи на фокус, за да види лицето на мъжа, след което веднага го свали. Не бе необходимо да предприема нищо повече, за да идентифицира образа.

Ари Шамрон седеше до малката масичка в кухнята, докато Габриел правеше кафе.

— Всъщност вече започваш да изглеждаш, както едно време.

— Винаги си бил голям лъжец.

— Накрая ще изчезнат и отоците. Спомняш ли си Барух? Какъв ужасен побой му нанесоха онези от „Хизбула“, преди да успеем да го изтеглим оттам? Само след няколко месеца отново приличаше на себе си.

— Първо на първо, Барух беше грозен.

— Вярно е. А ти беше красив някога. Е, аз бих понесъл един бой. Може дори да подобри външния ми вид.

— Сигурен съм, че веднага ще мога да намеря неколцина ентусиазирани доброволци за тази работа.

Лицето на Шамрон се скова в желязна гримаса. За миг той вече не приличаше толкова на уморен старец, а по-скоро на израилтянския боец, който преди трийсет години бе измъкнал Габриел от утробата на Художествената академия „Бетсал’ел“.

— Те ще изглеждат по-зле от теб, когато приключа с тях.

Габриел седна до масата и наля кафе за двамата:

— Успяхме ли да запазим всичко в тайна?

— На булевард „Кинг Саул“ се носеха някои слухове… слухове за необяснимо разместване на персонал и някакви странни разходи, направени във Венеция и Цюрих. По някакъв начин тези слухове стигнаха до ушите на министър-председателя.

— Той знае ли?

— Подозира и е доволен. Казва, че ако е вярно, не би искал да знае нищо.

— Ами картините?

— Поработихме тихомълком с няколко агенции за реституция на произведения на изкуството и с американското министерство на правосъдието. От шестнайсетте картини, които ти откри в банковия сейф на Ролф, девет бяха върнати на законните им собственици, включително и онази, която е принадлежала на бащата на Джулиан.

— А останалите?

— Ще останат в Националния музей на Израел, каквото беше желанието на Ролф, докато бъдат открити техните собственици. Ако не успеем да ги открием, картините ще останат в музея завинаги.

— Как е Анна?

— С нея все още сме екип. Рами още малко и съвсем ще се побърка. Разправя, че би направил всичко, за да се измъкне от нейната команда. Готов е да се запише доброволен патрул в Газа.

— Някой да е отправял заплахи?

— Досега — не.

— Още колко време тя ще е под наша защита?

— Колкото ти поискаш. Това беше твоя операция. Оставям на теб да решиш.

— Най-малко година.

— Съгласен.

Шамрон напълни отново чашата си и запали една от зловонните си турски цигари.

— Следващата седмица тя пристига в Англия, нали знаеш? В Албърт Хол. Последният концерт от нейното турне.

— Знам, Ари. И аз мога да чета вестници.

— Помоли ме да ти дам това. — Той плъзна малък плик по масата. — Билет за концерта. Помоли да отидеш зад кулисите да й кажеш здрасти.

— Точно в момента съм по средата на една реставрация.

— Себе си ли реставрираш или някоя картина?

— Картина.

— Вземи си почивка.

— Тъкмо сега не мога да отделя достатъчно време, за да замина за Лондон.

— Уелският принц ще намери време, за да присъства на концерта, но ти си прекалено зает.

— Да.

— Никога няма да разбера защо позволяваш такива прекрасни и талантливи жени да се изплъзват между пръстите ти.

— Кой ти е казал, че ще позволя това да се случи?

— Да не би да смяташ, че тя ще те чака вечно?

— Не. Само докато се разнесат отоците.

Шамрон пренебрежително махна с ръка:

— Използваш лицето си като удобен претекст да не се видиш с нея. Но аз знам истинската причина. Животът е за живите, Габриел, а този приятен малък затвор, който си си направил тук, не е животът. Крайно време е да престанеш да се обвиняваш за онова, което се случи във Виена. Ако трябва да обвиняваш някого, обвинявай мен.

— Няма да замина за Лондон с тази външност.

— Ако не смяташ да заминаваш за Лондон, тогава ще ми позволиш ли да ти направя едно друго предложение?

Габриел въздъхна тежко и с раздразнение. Вече беше изгубил желание да му се противопоставя.

— Слушам те — каза той.

49.Корсика

През същия този следобед Англичанина покани Антон Орсати на обяд във вилата си. Времето беше ветровито и студено — прекалено студено, за да седнат отвън на терасата, — затова ядоха в кухнята и обсъждаха някои неособено спешни проблеми, свързани с компанията. Дон Орсати току-що бе успял да спечели контракт за доставка на зехтин за верига от дванайсет бистра, простираща се от Ница до Нормандия. А ето че и една американска компания за внос-износ желаеше да внесе зехтин за специализирани магазини в Съединените щати. Търсенето започваше да надвишава предлагането. Орсати имаше нужда от повече земя и повече маслинови дръвчета. Но дали качеството на маслините щеше да отговаря на неговите стандарти за извличане? Дали разширяването на бизнеса нямаше да се отрази на качеството? Именно този въпрос двамата обсъждаха по време на яденето.

След обяда се настаниха до огъня във всекидневната и пиха червено вино от пръстена кана. Точно тогава Англичанина си призна, че е действал нечестно по време на аферата „Ролф“.

Орсати си наля още от виното и се усмихна:

— Когато знахарката ми каза, че си се върнал от Венеция без талисмана си, разбрах, че нещо извънредно се е случило. Всъщност какво стана с този твой талисман?

— Дадох го на Анна Ролф.

— Какво се случи?

Англичанина му разказа.

Орсати беше впечатлен.

— Бих казал, че в някои отношения ти спечели при тази конфронтация. Как се сдоби с блейзера?

— Взех го назаем от един от охранителите на Скуола.

— Какво стана с него?

Англичанина извърна поглед към огъня.

— Бедничкият! — промълви Орсати.

— Помолих го учтиво само веднъж.

— Въпросът е защо? Защо ме предаде, Кристофър? Не съм ли бил винаги добър към теб?

Англичанина пусна магнетофонния запис, който бе взел от Емил Жакоби в Лион. След това даде на Орсати приготвеното от него досие, основаващо се на собственото му разследване, и отиде в кухнята да измие чиниите от обяда. Корсиканецът беше всеизвестен с това, че четеше много бавно.

Когато се върна, Орсати тъкмо довършваше досието. Затвори папката и впери тъмния си поглед в Англичанина.

— Професор Жакоби е бил много добър човек, но на нас ни плащат да убиваме хора. Ако прекарваме времето си, като се борим с проблемите на доброто и злото, няма да успеем да свършим никаква работа.

— Баща ти по този начин ли си е вършил работата? Ами неговият баща? А неговият?

Орсати насочи показалеца си като пистолет към лицето на Англичанина:

— Моето семейство не ти влиза в работата, Кристофър! Ти работиш за мен. Не забравяй това.

За пръв път Орсати му говореше с гневен тон.

— Простете ми, дон Орсати, не исках да ви обидя.

Корсиканецът свали пръста си:

— Извинен си.

— Знаеш ли историята на знахарката и случилото се с нейния съпруг?

— Ти знаеш много за историята на това място, но не всичко. По какъв начин според теб тя плаща за покрива над главата си? Да не смяташ, че преживява с парите, които печели от прогонването на зли духове с помощта на магическия си зехтин и светената вода?

— Ти ли се грижиш за нея?

Орсати бавно кимна.

— Тя ми каза, че taddunaghiu могат да раздават справедливост, както и да отмъщават.

— Вярно е. Дон Томази със сигурност заслужаваше да умре.

— Аз познавам един човек, който заслужава да умре.

— Човекът от твоето досие ли?

— Да.

— Доколкото разбирам, той е много добре защитен.

— Аз съм по-добър от всички тях.

Орсати приближи чашата си към огъня и започна да наблюдава светлинните отблясъци, танцуващи в рубиненочервеното вино.

— Ти си много добър, но няма да е много лесно да убиеш такъв човек. Ще имаш нужда от моята помощ.

— Ти?

Орсати допи виното си:

— Че кой според теб се изкачи в планината на дон Томази и преряза гърлото на тоя злодей?

50.Коста де Прата, Португалия

Карлос, пазачът на лозето, пръв го видя да пристига. Когато колата спря на настланата с чакъл алея, той вдигна очи от работата си и взе да наблюдава как така нареченият Рами посреща художника-реставратор на име Габриел. Двамата размениха няколко думи; Рами докосна белезите по лицето на художника-реставратор. Това Карлос можа да види от поста си в края на лозето. Той не беше военен, но можеше да разпознае смяната на караула. Рами трябваше да си тръгне, дори беше малко позакъснял. Беше уморен от лудориите на Нашата Дама, както бе очаквал Карлос. Нашата Дама имаше нужда от мъж с желязно търпение, който да се грижи за нея. Нашата Дама имаше нужда от реставратора.

Той наблюдаваше как Габриел прекоси алеята и изчезна във вилата. Нашата Дама бе на горния етаж в стаята си и се занимаваше с музикалните си упражнения. Реставраторът явно нямаше намерение да я прекъсва. За миг Карлос понечи да изтича горе и да се намеси, но се отказа. Реставраторът трябваше да получи урок, а някои уроци се научават само по трудния начин.

Затова той остави лозарските ножици и извади от джоба си плоското шише с гроздова ракия. След това клекна сред своите лози, запали цигара, като наблюдаваше как слънцето се спуска към морето, и зачака представлението да започне.

Звуците на нейната цигулка изпълваха вилата, докато Габриел се изкачваше по стълбището към стаята й. Влезе, без да почука. Тя изсвири още няколко ноти и изведнъж спря. Без да се обръща, извика:

— Дяволите да те вземат, Рами! Колко пъти съм ти казвала, по дяволите…

А след това се обърна и го видя. Удивено зяпна и за миг отпусна ръката си, с която държеше цигулката „Гуарнери“. Габриел се хвърли напред и я грабна във въздуха, преди да е паднала на пода. Анна го стисна в прегръдките си.

— Мислех, че няма да те видя повече, Габриел. Какво правиш тук?

— Назначен съм в твоята охранителна команда.

— Слава богу! Ние с Рами ще се избием.

— И аз така чух.

— От колко души ще се състои новият екип?

— Реших да оставя на теб да прецениш.

— Смятам, че един ще е достатъчен, ако това те устройва.

— Добре — каза той. — Идеално.

51.Нидвалден, Швейцария

Ото Геслер се изтласкваше напред сред коприненомеката вода, плъзгайки се плавно във вечната тъма. През този ден беше плувал много добре, две дължини на басейна повече от обикновено — сто и петдесет метра общо, истинско постижение за човек на неговата възраст. Слепотата му налагаше внимателно да брои, всяко загребване, за да не си блъсне главата в стената на басейна. Не много отдавна той можеше да глътне една дължина с двайсет и две мощни загребвания. Сега обаче се изискваха четиридесет.

Беше към края на последната дължина: трийсет и седем… трийсет и осем… трийсет и девет… Той протегна ръка, очаквайки да усети стъклено гладката повърхност на италианския мрамор. Вместо това, нещо сграбчи ръката му и го вдигна над водата. За миг той увисна така — безпомощен, като риба на въдица, коремът му — оголен, гръдният му кош — издаден напред.

И тогава ножът се заби в сърцето му. Усети пронизваща болка. После, за един много кратък миг, той прогледна. Блесна ярка бяла светлина — някъде в далечината. След това ръката го пусна и той цопна обратно в коприненомеката вода. Обратно във вечната тъма.