Английският убиец

32.Нидвалден, Швейцария

В навечерието на Втората световна война генерал Анри Гизан, главнокомандващ на Швейцарските въоръжени сили, обяви отчаяния си план да се справят с евентуално нахлуване на многократно превъзхождащите ги сили на нацистка Германия. Според Гизан, ако немците дойдеха, швейцарската армия трябваше да се оттегли в естествената крепост на Алпийския редут и да взриви проходите. И там щяха да се бият — в дълбоките долини и по високите снежни планински полета — до последния човек. Разбира се, не се бе стигнало дотам. Още в ранния стадий на войната Хитлер проумя, че неутрална Швейцария ще бъде по-ценна за него от една Швейцария, окупирана и в окови. Въпреки това, героичната стратегия на генерала за справяне със заплахата от нашествие продължава да живее във въображението на швейцарците.

Всъщност през следващия следобед тя се въртеше в главата на Герхард Петерсон, когато той заобиколи с колата покрай Люцерн и обвитите в облаци алпийски върхове изникнаха пред очите му. Петерсон усети как сърцето му заби по-бързо, когато натисна газта и големият мерцедес с гръмогласен рев на мотора премина през първия планински проход. Петерсон произхождаше от Вътрешна Швейцария и можеше да проследи потеклото си до сродниците си от Горските кантони. Известна утеха му доставяше съзнанието, че хора с неговата кръв са се скитали из тези планински долини по същото време, когато един млад мъж, наречен Иисус от Назарет, е създавал неприятности в другия край на Римската империя. Ставаше неспокоен винаги когато се отдалечеше прекалено много от сигурното убежище на своя Алпийски редут. Спомни си за едно официално посещение в Русия, направено преди няколко години. Картината на безкрайните руски полета направо бе подействала като шок на сетивата му. В хотелската си стая в Москва той бе преживял първия си и единствен пристъп на безсъние. Когато се завърна у дома, отиде направо в извънградската си къща и прекара цял ден, скитайки се по планинските пътеки над езерото Люцерн. През онази нощ спа добре.

Но внезапното му пътуване из Алпите през този следобед нямаше нищо общо с удоволствието. Беше предизвикано от две лоши новини. Първата беше за откриването на изоставена кола ауди А8 на пътя близо до град Берген, на няколко мили от германската граница. Втората беше за доклад на информатор относно Банхофщрасе. Работата внезапно излизаше извън контрол; Петерсон усещаше как му се изплъзва от ръцете.

Заваля сняг — големи пухкави снежинки, които оцветиха следобеда в бяло. Петерсон включи кехлибареножълтите фарове за мъгла и натисна газта. Един час по-късно колата тежко затрополя по улиците на град Станс. Когато стигна до портите на имението на Геслер, земята бе покрита с трисантиметров прясно навалял сняг.

Докато паркираше колата, се появиха двама от охранителите на Геслер, облечени с тъмносини скиорски якета и с вълнени шапки. Само след миг, когато формалностите около установяването на самоличността му приключиха, Петерсон вече караше нагоре по алеята към замъка на Геслер. Там го чакаше друг мъж, който хвърляше парчета сурово месо на една лакома кучка вълча порода.

На брега на езерото Люцерн, недалеч от планинската вила на Ото Геслер, се намира легендарното месторождение на Швейцарската конфедерация. Твърди се, че през 1291 година водачите на трите така наречени Горски кантона — Ури, Швиц и Унтервалден — се събрали на ливадите Рютли и основали отбранителен съюз срещу всеки, който „би могъл да крои планове против техните личности или тяхното имущество“. За швейцарците това събитие е свещено. Фреска, посветена на ливадите Рютли, украсява стената на сградата на Швейцарския парламент и всяка година през август срещата на ливадите се отбелязва с национален празник.

Седемстотин години по-късно група от най-богатите и най-могъщи частни банкери и индустриалци в страната основава подобен отбранителен съюз. През 1291 година врагът бе външен: свещеният римски император Рудолф I от Хабсбургската династия, който се опитваше да наложи феодалните си права в Швейцария. Днес отново враговете бяха външни, но бяха разпръснати по света и по-многобройни. Това бяха евреите, които се опитваха да разбият трезорите на швейцарските банки, за да търсят пари и всичко друго, което биха могли да докопат. Това бяха правителствата, които настояваха Швейцария да заплати милиарди долари за това, че е приела нацистко злато по време на Втората световна война. И журналистите и историците, опитващи се да представят швейцарците като доброволни съюзници на Германия — Хитлерови банкери и доставчици на оръжие, които бяха удължили времетраенето на войната с цената на милиони жертви. И реформаторите вътре в страната, които настояваха да се премахнат свещените закони на банковата тайна.

Този нов съюз бе вдъхновен от брутално независимите Горски кантони, чиито представители се бяха събрали през 1291 година край езерото Люцерн. Също като своите предци, днес те се заклеха да се борят срещу всеки, който „би могъл да крои планове против техните личности или тяхното имущество“. В събитията, развихрили се около техния Алпийски редут, те виждаха надигаща се буря, която можеше да помете институциите, дали на Швейцария — тази малка страна без излаз на море и с минимални природни ресурси — второто място по жизнен стандарт в света. Те се наричаха Съветът „Рютли“, а техният лидер се казваше Ото Геслер.

Петерсон очакваше, както обикновено, да бъде въведен в импровизираното телевизионно студио на Геслер. Вместо това, охраната го съпроводи по осветената с лампи алея до едноетажно крило на замъка. След като премина през поредица от необикновено масивни двойни врати, Петерсон бе посрещнат от тропическа жега и прозрачен облак от пара, воняща на хлор. Натруфени декоративни лампи светеха сред воала от пара, подобно на корабни фенери, а тюркоазеносинята вода хвърляше люшкащи се като вълни отблясъци по извисяващия се подвижен таван. Вътре бе тихо, ако не смятаме ромона на разпенената вода около усилено плуващия кроул Геслер. Петерсон свали палтото и шала си и зачака Геслер да завърши последната дължина. Върху кожените му мокасини се бе насъбрал сняг, който бързо се стопи и намокри чорапите му.

— Герхард? — Пауза за поемане на въздух, още един замах. — Това ти ли си?

— Да, хер Геслер.

— Надявам се… не ти е било… много трудно… да караш… в снега.

— Съвсем не, хер Геслер.

Петерсон се надяваше, че старецът ще реши да си почине; иначе щяха да си говорят така цяла нощ. На ръба на басейна се появи един от бодигардовете и изчезна зад воал от пара.

— Ти искаше да говориш с мен за случая „Ролф“, нали така, Герхард?

— Да, хер Геслер. Опасявам се, че може да имаме проблем.

— Слушам.

През следващите десет минути Петерсон осветли Геслер по случая. Геслер плуваше, Петерсон говореше. Плисък, тишина, плисък, тишина…

— До какви изводи те доведоха тези нови събития?

— Че те знаят за случилото се с Август Ролф и колекцията много повече, отколкото ни се иска.

— Твърдоглави хора, не смяташ ли, Герхард?

— Евреите ли?

— Като че ли никога не оставят нещата, както са си. Все си търсят белята. Няма да се оставя да ме победят, Герхард.

— Не, разбира се, че не, хер Геслер.

През воала на парата Петерсон зърна Геслер бавно да се изкачва по стълбичките в плитката част на басейна — бледа фигура, шокиращо крехка. Бодигард покри раменете му с хавлиен халат. След това воалът отново падна и Геслер изчезна.

— Тя трябва да бъде елиминирана — долетя сухият му, безплътен глас. — А също и израелецът.

Петерсон се намръщи:

— Ще има неприятни последици. Анна Ролф е национална ценност. Ако бъде убита толкова скоро след смъртта на баща си, непременно ще се появят неудобни въпроси, особено в пресата.

— Можеш да спиш спокойно. Ако Анна Ролф бъде убита, няма да има изблици на национална скръб. Отказва дори да живее в Швейцария, а и самата тя безброй пъти едва не сложи край на живота си. Що се отнася до пресата, тя може да задава колкото си иска въпроси. Без факти, техните истории ще звучат като заговорнически сплетни. Пука ми единствено дали властите ще задават въпроси. И именно за това плащаме, Герхард… за да сме сигурни, че властите няма да задават въпроси.

— Трябва също така да ви предупредя, че Израелските секретни служби не играят според обичайните правила. Ако се прицелим в някой от техните агенти, те ще ни преследват.

— Аз не се страхувам от евреите, Герхард, ти също не бива да се страхуваш. Веднага се свържи с Антон Орсати. Ще прехвърля малко допълнителни средства в твоята работна сметка, както и нещичко отгоре в личната ти сметка. Смятай го за стимул да приключиш с този случай бързо и тихомълком.

— Не е необходимо, хер Геслер.

— Знам, че не е необходимо, но ти си спечели парите.

Петерсон набързо смени темата. Не обичаше да мисли прекалено много за пари. Това го караше да се чувства като проститутка.

— Наистина трябва да потеглям обратно за Цюрих, хер Геслер. Лошото време…

— Можеш да прекараш нощта тук.

— Не. Наистина трябва да се връщам.

— Както желаеш, Герхард.

— Може ли да ви задам един въпрос, хер Геслер?

— Разбира се.

— Познавахте ли хер Ролф?

— Да, добре го познавах. Някога бяхме с него много близки. Всъщност аз бях у тях в онази сутрин, когато жена му се самоуби. Тя сама си изкопа гроб и се застреля. Именно малката Анна откри трупа й. Ужасно нещо! Жалко, че и хер Ролф умря, но се налагаше. Нямаше нищо лично — чист бизнес. Ти наистина разбираш разликата между едното и другото, нали, Герхард?

33.Лондон

Джулиан Ишърууд седеше зад бюрото си и прелистваше купчина книжа, когато чу тропота от колелата на товарен автомобил за доставки по тухличките на Мейсънс Ярд. Той отиде до прозореца и надникна навън. Мъж със син работен комбинезон слезе от предната пасажерска седалка и тръгна към вратата. След миг се чу воят на зумера.

— Ирина? Да си насрочила някакви доставки за днес?

— Не, мистър Ишърууд.

О, божичко!, помисли си Ишърууд. Не и отново!

— Ирина?

— Да, мистър Ишърууд?

— Нещо съм гладен, драга. Ще бъдеш ли така миличка да ми донесеш един кактусов плод от онзи великолепен магазин на „Пикадили“?

— Това е най-голямото ми желание, мистър Ишърууд. Мога ли да изпълня за вас и някакви други унизителни и безсмислени задачки?

— Не е нужно да се държиш така троснато, Ирина. Чаша чай — също. И няма защо да бързаш.

Нещо във външността на мъжа със синия работен комбинезон напомни на Ишърууд за онзи тип, който бе проверил къщата му за термити. Носеше обувки с гумени подметки и работеше с кроткото усърдие на медицинска сестра на нощно дежурство. В едната си ръка държеше някакво устройство с циферблати и стрелки, голямо колкото табакера, а в другата — дълга пръчка, подобна на мухобойка. Започна от складовете в приземния етаж, след това се премести в офиса на Ирина, после в този на Ишърууд и след това в изложбената зала. Най-накрая разглоби на части телефоните, компютрите и факс машината. След четиридесет и пет минути се върна в кабинета на Ишърууд и постави на бюрото му два миниатюрни предмета.

— Имахте бръмбари — каза той. — Сега вече са мъртви.

— Кой, за бога, ги е поставил тук?

— Това не е моя работа. Аз съм просто изтребителят. — Той се усмихна. — Долу ви чака някой, който иска да поговори с вас.

Ишърууд го поведе през претъпканите складови помещения към товарната площадка. Отвори вратата и камионът за доставки влезе вътре.

— Затвори вратата! — рече мъжът със синия работен комбинезон.

Ишърууд направи, каквото му казаха. Онзи отвори задната врата, която избълва облак гъст дим. Ари Шамрон се бе свил в дъното и представляваше жалка картинка.

Мъжът в закрития роувър се бе преместил от Джърмин Стрийт на Кинг Стрийт, което все още бе в обхвата от една миля на предавателите, които бе поставил в галерията, но от доста време не бе чул никакъв звук. Всъщност последното нещо, което бе засякъл, бе как търговецът на картини моли секретарката си да му купи нещо за обяд. Това му се бе видяло странно, тъй като търговецът обядваше навън всеки ден, откакто го наблюдаваше. Всъщност толкова странно му се видя това, че го отбеляза в работния си дневник. Четиридесет и пет минути по-късно се разнесе оглушително пращене от радиото в колата му. Някой току-що бе намерил неговите предаватели. Той изруга тихо и запали мотора на колата си. Докато се отдалечаваше, вдигна мобилния си телефон и набра Цюрих.

Фериботът от Хоек ван Холанд до Харуич закъсня с няколко часа поради лошото време в Северно море и затова Габриел и Анна Ролф се появиха в Мейсънс Ярд късно следобед. Габриел два пъти кратко натисна клаксона и вратата на товарната площадка бавно се вдигна нагоре. Щом влязоха вътре, той изключи мотора и изчака вратата да се затвори отново, преди да слезе от колата. Взе големия сейф от задната седалка и поведе Анна през склада към асансьора. Ишърууд ги чакаше там.

— Вие сигурно сте Анна Ролф. За мен е чест да се запозная с вас, наистина. Имах изключителната привилегия да слушам изпълнението ви в една Вечер на Менделсон. Беше наистина дълбоко вълнуващо преживяване.

— Много сте любезен.

— Ще заповядате ли вътре, моля?

— Благодаря.

— Той тук ли е вече? — попита Габриел.

— Горе, в изложбената зала е.

— Да вървим.

— Какво има в сейфа?

— Почакай минутка, Джулиан.

Шамрон стоеше в центъра на стаята, като пушеше вонящите си турски цигари и напълно пренебрегваше платната на Старите майстори, които го заобикаляха. Габриел виждаше как Стареца усилено напряга паметта си. Година по-рано в същата тази стая те бяха пуснали в ход последния етап на една операция, завършила със смъртта на Тарик ал Хурани. Когато видя Анна Ролф да влиза в стаята, лицето му светна и той топло стисна ръката й.

Габриел сложи сейфа на пода и вдигна капака. След това извади първата картина, разви опаковката и я подпря на пода.

— Божичко! — прошепна Ишърууд. — Пейзаж на Моне.

Анна се усмихна:

— Почакайте, това е само началото.

Габриел извади следващата картина — автопортрет на Ван Гог — и я постави до Моне.

— О, всемогъщи боже! — промълви Ишърууд.

След това се появи Дега, после Рембранд, след него Сезан и Реноар и тъй нататък, докато всичките шестнайсет платна не бяха разположени по цялата дължина на галерията. Ишърууд седна на дивана, притисна с длани слепоочията си и се разплака.

— Е, това се казва въведение! — каза Шамрон. — Имаш думата, Габриел.

Анна бе чула цялата история по пътя от Цюрих до немската граница, затова отстъпи назад и се зае да утешава Ишърууд, докато той не откъсваше очи от картините. Габриел разказа всичко, което бе научил за Август Ролф и неговата колекция, като завърши с писмото, оставено от Ролф в банковия му сейф в Цюрих. След това описа на Шамрон плана си за възстановяване на останалата част от колекцията на Ролф: двайсетте картини, които бяха откраднати от хранилището във вилата в Цюрих. Когато Габриел приключи, Шамрон смачка цигарата си в пепелника и бавно поклати глава:

— Идеята ти е интересна, Габриел, но има един фатален недостатък. Министър-председателят никога няма да я одобри. Ако не си забелязал, в момента ние фактически сме във война с палестинците. Министър-председателят никога няма да одобри подобна операция само за да си върнем няколко картини.

— Става въпрос за много повече от няколко картини. Ролф намеква за организация на швейцарски банкери и бизнесмени, които са готови на всичко, за да запазят стария ред. И ние имаме достатъчно веществени доказателства, за да предположим, че тези хора съществуват, включително и три трупа: на Ролф, Мюлер и Емил Жакоби. Освен това те се опитаха да убият и мен.

— Положението е направо взривоопасно. Нашите неверни приятели тук, в Европа, тъкмо сега са ни достатъчно сърдити. Няма защо да наливаме масло в огъня с подобна операция. Съжалявам, Габриел, но аз няма да одобря този план и няма да губя времето на министър-председателя с него.

Анна бе изоставила Ишърууд, за да слуша спора между Габриел и Шамрон.

— Струва ми се, че има едно доста просто разрешение на проблема, мистър Шамрон — каза тя.

Шамрон обърна плешивата си глава, за да погледне Анна, развеселен от дързостта й да изкаже мнението си за хода на една операция на Израелското разузнаване.

— Какво е то?

— Не казвайте на министър-председателя.

Шамрон отметна глава назад и се разсмя, а Габриел се присъедини към него. Когато смехът им затихна, настъпи момент на мълчание, което Джулиан Ишърууд наруши:

— Велики боже, не мога да повярвам!

Той държеше картината на Реноар — портрет на младо момиче с букет цветя. Въртеше я в ръцете си и разглеждаше ту нарисуваното, ту гърба на платното.

— Какво има, Джулиан? — попита Габриел.

Ишърууд вдигна по-високо картината на Реноар, за да могат Габриел и другите да видят по-добре изображението.

— Немците са били много педантични. Всички взети от тях картини са били сортирани, каталогизирани и маркирани — пречупен кръст, сериен номер, инициалите на колекционера или на търговеца, от когото е била конфискувана. — Той обърна платното, за да могат да видят задната част на картината. — Някой се е опитал да изтрие маркировката на тази, но не се е справил чак толкова добре. Вижте отблизо долния ляв ъгъл. Това е част от пречупения кръст, а ето го и серийния номер, а това са инициалите на истинския собственик: С. И.

— Кой е С. И.? — попита Анна.

— С. И. — това е Самуел Исаковиц, баща ми. — Гласът му се задави от плач. — Тази картина е била взета от галерията на баща ми в Париж през юни 1940 година.

— Сигурен ли сте? — попита Анна.

— Залагам живота си, че е така.

— Тогава, моля ви, приемете я, заедно с най-искрените извинения на семейство Ролф. — След това тя го целуна по бузата и добави: — Толкова съжалявам, мистър Ишърууд.

Шамрон погледна Габриел:

— Защо не ми разкажеш цялата история още веднъж?

Слязоха на долния етаж, в кабинета на Ишърууд. Габриел седна зад бюрото му и Шамрон изслуша отново целия му план, като крачеше неспирно напред-назад из стаята.

— И какво ще кажа аз на министър-председателя?

— Послушай Анна. Не му казвай нищо.

— А ако всичко това гръмне право в ръцете ми?

— Няма.

— Подобни неща винаги гръмват в ръцете ми, Габриел — белезите по лицето ми са доказателство за това. Кажи ми: дали само така ми се струва, или походката ти наистина е малко по-различна тази вечер?

— Искаш да ме питаш нещо ли?

— Не бих желал да съм неделикатен.

— Преди не си имал такива скрупули.

— Дали ти и тази жена не сте нещо повече от съучастници в търсенето на убиеца на баща й? — Тъй като въпросът му беше посрещнат с мълчание, Шамрон се усмихна и поклати глава: — Спомняш ли си какво ми каза за Анна Ролф, когато бяхме на Пиаца Навона?

— Казах ти, че ако имахме избор, никога не бихме използвали жена като нея.

— А сега ти искаш да я замесиш още повече, нали?

— Тя може да се справи.

— Нямам съмнения относно нея, но ти ще можеш ли да се справиш, Габриел?

— Не бих го предложил, без да съм сигурен.

— Преди две седмици трябваше да те умолявам да разследваш смъртта на Август Ролф. А днес направо искаш да обявиш война на Швейцария.

— Ролф пожела тези картини да дойдат при нас. Някой ги е взел и сега аз ги искам обратно.

— Но мотивите ти отиват много по-далеч от тези картини, Габриел. Аз те превърнах в убиец, но дълбоко в сърцето си ти си остана реставратор. Мисля, че правиш това, защото искаш да реставрираш Анна Ролф. Ако случаят е такъв, оттук следва логичният въпрос: Защо той иска да го направи? И има само един логичен отговор на този въпрос: Защото има чувства към тази жена. — Шамрон се поколеба. — И това е най-хубавата новина, която съм чувал от много дълго време насам.

— Тя ми харесва.

— Ако ти харесва, тогава трябва да я убедиш да отмени концерта си във Венеция.

— Няма да го отмени.

— В такъв случай навярно ще можем да го използваме в наш интерес.

— Как така?

— Винаги съм смятал, че измамата и заблуждението представляват полезна тактика в подобни ситуации. Нека тя изнесе своя концерт. Само внимавай твоят приятел Келър да не го превърне в наистина незабравимо преживяване.

— Ето това е Ари Шамрон, когото познавам и обичам! Да използваме една от най-прекрасните музикантки в света за отвличане на вниманието!

— Играем с картите, които са ни раздали.

— Ще бъда с нея във Венеция. Искам някой, на когото мога да разчитам, да се заеме с цюрихската част.

— Кой?

— Ели Лавон.

— Боже мой, среща на випуска от 72-а година! Ако бях само с няколко години по-млад, щях да се присъединя към вас.

— Хайде да не се увличаме. Одед и Мордекай се справиха добре в Париж. Искам и тях.

— У Одед виждам нещо от себе си. — Шамрон повдигна грубите си ръце на зидар. — Има много здрава хватка. Ако пипне този човек, той няма начин да му се измъкне.

34.Цюрих

Ева бе настояла да купят този скъп апартамент с изглед към Цюрихзее, въпреки че не беше по доходите на Герхард Петерсон с неговата държавна заплата. През първите десет години от брака си те бяха компенсирали семейния финансов дефицит за сметка на наследството й. Сега, след като тези пари бяха свършили, налагаше се Герхард да поддържа стила й на живот, на който тя смяташе, че има пълно право.

Когато най-накрая той се прибра у дома, в апартамента беше тъмно. Щом прекрачи прага, любвеобилният ротвайлер на Ева го атакува фронтално в непрогледния мрак и заби твърдата си като скала глава в капачката на коляното му.

— Долу, Шулци! Стига, момчето ми. Долу! По дяволите, Шулци! — Той опипа стената и включи лампата. Кучето ближеше едната му мокасина. — Добре, Шулци. Хайде, отивай си, моля те. Стига толкоз!

Кучето изтича в тръс, а ноктите на лапите му потракваха по мраморния под. Петерсон влезе, накуцвайки, в спалнята, като разтриваше коляното си. Ева бе седнала в леглото, а една отворена книга с твърди корици лежеше в скута й. По телевизията беззвучно вървеше американска полицейска драма. Ева носеше пеньоар с цвят на шампанско. Прическата й явно току-що бе направена и на лявата си китка имаше златна гривна, която Петерсон не бе виждал. Средствата, които Ева харчеше горе, на Банхофщрасе, съперничеха на онези, скрити в трезорите под улицата.

— Какво е станало с коляното ти?

— Твоето куче ме нападна.

— Не те е нападнал. Той те обожава.

— Прекалено любвеобилен е.

— Той е мъж като теб. Нуждае се от твоето одобрение. Ако от време на време му отделяш поне малко внимание, няма да е толкова темпераментен, когато се прибереш у дома.

— Това ли ти каза неговият терапевт?

— Това ми казва здравият разум.

— Аз никога не съм искал това проклето куче. Прекалено голямо е за този апартамент.

— С него се чувствам защитена, когато те няма.

— Това място е като крепост. Никой не би могъл да влезе тук. И единствения човек, когото Шулци напада, съм аз.

Ева близна връхчето на показалеца си и обърна поредната страница на романа, с което приключи дискусията. По телевизията американските полицаи разбиваха вратата на един апартамент в бедняшки квартал. Когато влетяха вътре, двама заподозрени откриха огън с автоматично оръжие. Полицаите стреляха в отговор и убиха заподозрените. Какво насилие!, — помисли си Петерсон. Той рядко носеше оръжие със себе си и никога не бе стрелял, изпълнявайки служебните си задължения.

— Как беше в Берн?

Петерсон я беше излъгал, за да прикрие посещението си при Ото Геслер. Той седна на ръба на леглото и свали обувките си.

— Берн си е Берн.

— Това е хубаво.

— Какво четеш?

— Не зная. Една история за мъж и жена.

Той се зачуди защо изобщо си дава труд да му отговори.

— Как са момичетата?

— Добре са.

— А Стефан?

— Накара ме да му обещая, че като се върнеш, ще отидеш в стаята му, за да го целунеш за лека нощ.

— Не искам да го будя.

— Няма да го събудиш. Просто влез в стаята и го целуни по главата.

— Щом няма да го събуждам, каква е разликата? На сутринта ще му кажа, че съм го целунал, докато е спял, и той няма да разбере каква е истината.

Ева затвори книгата си и го погледна за първи път, откакто бе влязъл в стаята.

— Изглеждаш ужасно, Герхард. Трябва да си умрял от глад. Иди да си направиш нещо за ядене.

Той тежко се завлече до кухнята. Иди да си направиш нещо за ядене. Не си спомняше кога за последен път Ева бе предложила да му приготви ядене. Беше очаквал, че след изчезването на сексуалната близост между тях, ще се появят други неща, които да я заместят, като удоволствието да хапнат заедно домашно приготвена храна. Но не и с Ева. Тя първо го бе лишила от близостта на тялото си, след това — от своята привързаност. Петерсон представляваше самотен остров в собствения си дом.

Той отвори хладилника и прегледа изобилието от полупразни опаковки с готова храна, търсейки нещо, което все още не се е развалило, не е покълнало, нито се е покрило с плесен. В една изцапана с мазнина картонена кутия откри истинско съкровище — купчинка юфка и топено сирене с бекон. Най-отдолу, скрити зад опаковка със зелено суроватъчно сирене, лежаха две яйца. Той си направи бъркани яйца и стопли топеното сирене с бекона в микровълновата фурна. След това си наля доста голяма чаша червено вино и се върна обратно в спалнята. Ева лакираше ноктите на краката си.

Петерсон много внимателно раздели храната си, така че за всяка хапка от яйцата да има и по малко топено сирене. Този негов навик дразнеше Ева, което отчасти обясняваше защо той го прави. По телевизията вече не показваха нанасяне на тежки телесни повреди. Приятели на застреляните престъпници вече бяха отмъстили за тях, убивайки полицаите. Още едно доказателство за теорията на хер Геслер за кръговрата на живота.

— Стефан утре има футболен мач. — Тя започна да духа лакираните пръсти на краката си. — Ще иска да дойдеш.

— Не мога. Възникна нещо в службата.

— Той ще бъде разочарован.

— Опасявам се, че нищо не може да се направи.

— Какво толкова важно има в тая твоя служба, та не можеш да отидеш да гледаш как синът ти играе футбол? Пък и в тази страна никога не се случва нищо важно.

Трябва да уредя убийството на Анна Ролф, помисли си той. Чудеше се как ли щеше да реагира тя, ако бе произнесъл тези думи на глас. Помисли си дали да не й каже, само за проверка — да види дали въобще чува дори една негова дума.

Ева приключи с разкрасяването на ноктите на краката си и се върна към романа. Петерсон сложи празната чиния и приборите на нощната масичка и загаси лампата. След миг Шулци влетя в стаята презглава и започна да ближе остатъците от яйца и мазнина по скъпоценния, ръчно изрисуван порцелан на Ева. Петерсон затвори очи. Ева близна връхчето на показалеца си и обърна още една страница.

— Как беше в Берн? — попита тя.

35.Корсика

Новината за мрачното настроение на Англичанина се разнесе бързо из малката долина. В пазарния ден той мълчаливо премина по селския площад, с безрадостен вид пазарувайки своите маслини и сирена. Вечер сядаше при старците, но избягваше да разговаря и отказваше да бъде примамен за една игра на бул27, дори когато поставяха под съмнение честта му. Толкова замислен изглеждаше Англичанина, че дори не забелязваше момчетата, каращи скейтбордове.

Все повече шофираше като обезумял. Бяха го видели с безпрецедентна скорост да се носи с раздрънкания си джип по шосето в долината. Веднъж му се наложи да направи рязък завой, за да избегне нещастната коза на дон Касабианка, и свърши в една крайпътна канавка. Тъкмо в този момент се намеси Антон Орсати. Той разказа на Англичанина за позорната семейна вражда между два съперничещи си клана заради случайната смърт на ловно куче. Четирима души бяха умрели, преди най-накрая да бъде въдворен мир — двама от тях от ръката на taddunaghiu на Орсати. Случилото се бе отпреди сто години, но Орсати наблегна на това, че тези уроци все още са актуални и днес. Умелото използване на корсиканската история даде идеални резултати, както той очакваше. На следващата сутрин Англичанина подари на дон Касабианка един голям пушен свински бут и му се извини за това, че е изплашил козата му. След тази случка видимо намали скоростта на шофиране.

Все пак нещо явно не беше наред. Неколцина от мъжете от площада бяха толкова загрижени, че посетиха знахарката.

— От известно време не е идвал при мен. Но когато се появи, можете да бъдете сигурни, че няма да ви издам тайните му, глупави магарета такива! Тази къща е като изповедалня. Хайде вървете си! — И тя ги прогони, размахвайки метла с дълга дръжка.

Само дон Орсати знаеше причината за мрачното настроение на Англичанина. Дължеше се на задачата му в Лион — убийството на швейцарския професор Емил Жакоби. Нещо в това убийство бе направило пробойна в съвестта на Англичанина. Дон Орсати предложи да му доведе момиче — една хубава италианка, която бе срещнал в Сан Ремо, — но Англичанина отказа.

Три дни след като Англичанина се завърна от Лион, дон Орсати го покани на вечеря. Двамата хапнаха в един ресторант близо до площада, а след това ръка за ръка преминаха по тесните улици на тъмния град. На два пъти селяни се появяваха пред тях в сумрака, а след това бързо свърваха в обратна посока. Всички знаеха, че когато дон Орсати говори насаме с Англичанина, най-добре е да изчезват. Именно тогава дон Орсати му каза за задачата във Венеция.

— Ако искаш да пратя някое от другите момчета…

— Не — побърза да отвърне Англичанина. — Ще се справя.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Надявах се да го кажеш. Наистина никой от другите не е способен да свърши тази работа. Мисля, че задачата ще ти хареса. Нашият бизнес има стари традиции във Венеция. Сигурен съм, че обстановката ще ти подейства вдъхновяващо.

— Вярвам, че си прав.

— Там живее мой приятел на име Росети. Той ще ти бъде в помощ, от каквото и да имаш нужда.

— Досиетата у теб ли са?

Само един могъщ човек като Антон Орсати можеше да остави досиетата на двама души, които планираше да убие, на предната седалка на колата си, но такъв беше животът в корсиканското село. Англичанина ги прочете под светлината на лампата на площада. Когато отвори втората папка, в погледа му проблесна нещо, сякаш бе разпознал човека — и дори Орсати го забеляза.

— Да не би нещо да не е наред?

— Познавам този човек… от един друг живот.

— Това представлява ли проблем?

Англичанина затвори папката:

— Съвсем не.

Англичанина остана до късно, слушайки магнетофонния запис, който бе взел от апартамента на професора в Лион. След това прочете купчината изрезки и некролози, придобити в резултат на една разходка из вестникарските уебстраници в интернет, последвани от досиетата, които Антон Орсати току-що му бе дал. Поспа няколко часа, а на сутринта стана преди изгрев-слънце, сложи малка пътна чанта на задната седалка на джипа и отиде в селото.

Паркира колата в една тясна улица близо до църквата и отиде пеш до къщата, в която живееше знахарката. Когато почука тихо на вратата й, тя вдигна жалузите на прозореца на втория етаж и се вторачи в него, подобно на плашило.

— Имах чувството, че ще дойдеш. Scirocco28 задуха. Той носи прах и зли духове.

— Кое от двете съм аз?

— Дори оттук, отгоре, виждам лошите очи. Почакай малко, детето ми. Ей сега идвам.

Англичанина запали цигара, докато чакаше старицата да се облече и да слезе на долния етаж. Тя му отвори входната врата, облечена с проста черна вдовишка рокля, хвана го за китката и го издърпа вътре, сякаш навън имаше опасни диви животни. Двамата седнаха един срещу друг край грубата дървена маса. Англичанина допуши цигарата си, докато старата жена се погрижи да донесе зехтина и водата.

— Три капки, макар да съм сигурна, че вече знам отговора.

Той топна пръста си в зехтина и остави три капки да паднат във водата.

Когато капките се разпръснаха, старицата подхвана добре познатите благословии и молитви. При повторния опит зехтинът се събра в едно петно, плуващо на повърхността на водата. Старата жена остана доволна от това.

— Хубав трик — каза Англичанина.

— Не е трик. Ти най-добре би трябвало да го знаеш.

— Не беше от неуважение.

— Знам. Макар да не си корсиканец по рождение, имаш душа на корсиканец. Ти наистина си вярващ. Искаш ли нещо за пиене, преди да тръгнеш? Може би малко вино?

— Шест часът сутринта е.

Старицата наклони глава, сякаш искаше да каже: „И какво от това?“

— Трябваше да си у дома си, в леглото — рече тя. След това добави: — С жена. А не с някоя от курвите, дето ти води дон Орсати. Истинска жена, която ще ти роди деца и ще се грижи за дрехите ти.

— Жените на дон Орсати са единствените, които ме искат.

— Смяташ, че никоя свестна жена няма да те иска, защото си taddunaghiu?

Англичанина скръсти ръце.

— Искам да ти разкажа една история.

Той отвори уста да възрази, но преди да успее да произнесе и звук, старицата се изправи и ето че вече затътри крака из кухнята, търсейки виното. Бутилката беше тъмнозелена и нямаше етикет. Ръката й трепереше, докато напълни две чаши.

— Мъжът ми умееше много добре да си служи с ръцете — рече знахарката. — Беше зидар и обущар. Понякога работеше за дон Томази в съседната долина. Слушал ли си за клана Томази?

Англичанина кимна утвърдително и отпи от виното. Хората от този клан все още бяха прочути размирници.

— Дон Томази нае мъжа ми да построи нова стена около градината му. Стана много красива, повярвай ми, ала дон Томази каза, че не я бива и отказа да плати на мъжа ми за работата. Скараха се жестоко и донът нареди на двама от своите бандити да изхвърлят мъжа ми от неговия имот. Тя все още си стои там впрочем.

— Оградата на градината ли?

— Наистина стои! — Старицата пийна вино и се приготви да доразкаже историята: — Моят мъж беше добър работник, но благ и кротък човек. Като agnello. Знаеш ли какво означава?

— Агне.

Знахарката кимна.

— Не беше от мъжете, дето се бият с юмруци или с нож. Слухът за това как се държал с него дон Томази се разнесе из селото. Мъжът ми стана за посмешище. Два дни по-късно една вечер го прилъгаха да се сбие на площада. Раниха го с нож в корема и той умря. — Нещо проблесна в очите на старата жена. Гняв. Омраза. — Ясно беше, че трябва да има кърваво отмъщение — кротко добави тя. — Но кой? Малоумникът, дето застреля мъжа ми на площада ли? Той не беше истинският виновник за смъртта му. Точно ръцете на дон Томази бяха изцапани с кръв. Но как можех аз да убия дон Томази? Той живееше в голяма къща на върха на хълма, заобиколен от зли кучета и въоръжени мъже. Нямаше начин аз да го убия! Затова отидох при бащата на Антон Орсати и наех един taddunaghiu да извърши убийството вместо мен. Дадох всичките си пари, но си струваше. Taddunaghiu се промъкна в къщата на дон Томази и преряза гърлото му, докато спеше… уби го като куче, каквото си беше. Справедливостта победи. — Тя се пресегна през масата и сложи длан върху опакото на ръката му. — Понякога taddunaghiu може да върши добри неща, Кристофър. Понякога може да отмъсти за голяма неправда. Понякога той може да раздава справедливост, както и да мъсти. Запомни какво ти казах.

— Ще го запомня — отвърна той. Даде й дебела пачка пари.

Без да ги погледне, старицата каза:

— Прекалено много пари. Винаги са прекалено много.

— Ти ми даваш мир и покой. А те са безценни.

Англичанина се изправи да си тръгне, но тя го сграбчи за китката с невероятно силната си ръка:

— Поседи с мен, докато си изпия виното. Аз все още тъгувам за мъжа си, знаеш ли? Дори след толкова много години.

И така той седеше там и наблюдаваше как отблясъците на свещите подскачат по набразденото й от бръчки лице, докато тя допи и последната капка от виното си. После старицата затвори очи и брадичката й клюмна на гърдите.

Англичанина я занесе на ръце до горния етаж и нежно я положи в леглото. Тя се събуди за малко. Протегна ръка и попипа талисмана, който висеше на врата му — червената коралова ръка. После докосна лицето му и отново се унесе в сън.

Той слезе долу и с джипа си потегли за Калви, откъдето взе ферибота за Марсилия. Там се качи на колата, която Орсати бе оставил за него близо до крайбрежието, и замина за Венеция.

36.Венеция

Италианската преса се оживи. Появи се лавина от предположения за това какви точно произведения ще изсвири на концерта си Анна Ролф. Щеше ли да се опита да изпълни демоничната соната на Джузепе Тартини „Тръпката на Дявола“ — своята запазена марка? Със сигурност — както разсъждаваха музикалните критици — мис Ролф нямаше да се опита да изсвири такава сложна композиция след толкова дълго отсъствие от сцената.

В пресата се появиха призиви залата да бъде сменена с по-голяма. Предвиждаше се концертът да се състои в горния салон на Скуола Гранде ди Сан Роко, където имаше само шестстотин места, ето защо надпреварата за билети между заможните почитатели на Анна Ролф се бе принизила почти до нивото на меле. Закарая Кордони, организатор и спонсор на концерта, отказа да помисли за смяна на залата, макар че в усилията си да запази добрите си позиции във Венеция той ловко прехвърли вината на Анна Ролф. Мис Ролф била помолила за малка зала, каза той, а желанията на хората на изкуството връзвали ръцете му. Едно списание със социалистически уклон помести истерична уводна статия, твърдейки, че заможните класи отново са си присвоили музиката. То призоваваше към демонстрации пред Сан Роко в нощта на концерта. Фиона Ричардсън, музикален агент и менажер на Анна Ролф, направи изявление в Лондон, обещавайки, че сравнително големият хонорар на мис Ролф ще бъде дарен за съхраняването на Скуола и великолепната й декорация. Цяла Венеция въздъхна с облекчение при този жест и дискусията стихна постепенно, подобно на вечерния отлив.

Имаше и предположения за това къде точно ще отседне Анна Ролф във Венеция. „Газетино“ съобщи, че хотелите „Монако“, „Канале Гранде“ и „Грити Палас“ са се вкопчили в титанична схватка, за да я привлекат, докато „Нуова Венеция“ предположи, че мис Ролф ще избегне разсейващата хотелска обстановка, като приеме нечия покана да отседне в частен дворец. Както се оказа накрая, нито един от вестниците не беше познал, защото в деня преди представлението, в един дъждовен петък по обяд, Анна и Габриел пристигнаха с водно такси на частния пристан на хотел „Луна-Балиони“, тихо местенце на „Кале дел’Асенсионе“, недалеч от туристическата бъркотия на площад „Сан Марко“.

Анна се появи за малко на рецепцията и бе посрещната от бляскавия висш персонал на хотела. Тя представи Габриел под името мосю Мишел Дюмон — неин приятел и личен асистент. Сякаш за да подсили този образ, Габриел настоя да внесе две цигулки във фоайето. На английски с френски акцент той повтори желанието на мис Ролф за пълно уединение. Главният портиер, безупречният синьор Брунетти, го увери, че присъствието на мис Ролф в хотела ще бъде най-строго пазената тайна във Венеция. Габриел му благодари любезно и се подписа в регистъра.

— Мис Ролф ще отседне в апартамент „Джорджоне“ на петия етаж. Той е един от най-хубавите. Вашата стая е в съседство. Да се надяваме ли, че тази подготовка ви задоволява?

— Да, благодаря ви.

— Позволете ми лично да придружа вас и мис Ролф до покоите ви.

— Не е необходимо.

— Ще имате ли нужда от помощ при пренасянето на багажа, мосю Дюмон?

— Не. Мога и сам да се справя, благодаря.

— Както желаете — рече портиерът синьор Брунетти и със съжаление му отстъпи ключовете.

В едно тихо и закътано място на сестиера29 „Санта Марко“ се намираше миниатюрното магазинче на фирма „Росети & Росети — изящна бижутерия“, специализирано в продажбата на старинни и уникални бижута. Подобно на повечето венециански собственици на магазини, синьор Росети затваряше всеки ден по обед в един часа и отваряше отново в четири следобед за вечерната търговия. Добре запознат с този факт, Англичанина натисна бутона на охранителния зумер в един без пет и зачака Росети да му отвори вратата.

Магазинчето беше наистина много малко, не по-голямо от кухнята в корсиканската вила на Англичанина. Щом влезе вътре, пред него се появи витрина с подковообразна форма. Когато вратата зад гърба му се затвори и автоматичното резе щракна, Англичанина изпита усещането, че е попаднал в кристална гробница. Той разкопча шлифера си и сложи дипломатическото си куфарче на протрития дървен под.

Синьор Алдо Росети стоеше неподвижно като лакей зад щанда, облечен със спретнато изгладен двуреден костюм и банкерска вратовръзка в убит цвят. Чифт очила за четене със златни рамки бяха кацнали на върха на царствения му нос. Зад гърба му имаше висок шкаф от лакирано дърво с малки чекмеджета с топчести дръжчици от месинг. Съдейки по безкомпромисната поза на синьор Росети, шкафът можеше да съдържа секретни документи, които той се бе заклел да пази с цената на всичко. Дълбоката тишина в помещението се нарушаваше само от тиктакането на старинен часовник. Росети тъжно стисна ръката на Англичанина, сякаш посетителят бе дошъл да изповяда непростими грехове.

— Тъкмо се канех да изляза да обядвам — каза Росети и в този миг, сякаш за да наблегне на същината на въпроса, старинният часовник на стената зад гърба му удари един часа.

— Няма да ви отнема много време. Дошъл съм да взема пръстена с печат за синьор Бул.

— Пръстена с печат?

— Да, точно така.

— За синьор Бул?

— Сигурно ви е казал, че ще дойда.

Росети отметна глава назад и се вторачи в Англичанина така, сякаш виждаше предмет със съмнителна стойност и произход. Доволен от огледа, той наведе глава и излезе иззад щанда, за да обърне табелката на витрината — от отворено на затворено.

На горния етаж имаше малък личен кабинет. Росети се настани зад бюрото и покани Англичанина да седне на малкото кресло до прозореца.

— Преди малко ми се обади портиер от хотел „Луна-Балиони“ — каза Росети. — Цигуларката и неин приятел току-що са се регистрирали в хотела. Знаете ли къде се намира „Балиони“?

Англичанина поклати отрицателно глава.

Като повечето венецианци, Росети държеше подръка карта на града — дори само за да може да помогне на някой чуждестранен турист, безнадеждно изгубен в този лабиринт от улички. Картата на Росети изглеждаше така, сякаш е била купена по време на управлението на последния дож — парцалива, с подвити краища, залепена с тиксо по скъсаните шевове, съвсем избеляла от старост. Той я разгърна на бюрото си и я приглади грижливо с две ръце, като че ли на нея бе отбелязано местоположението на скрито съкровище.

— Хотел „Луна-Балиони“ се намира ето тук… — С връхчето на изящния си пръст потупа хартията. — … на „Кале дел’Асенсионе“, на няколко крачки от спирката за vaporetto30 „Сан Марко“. „Кале дел’Асенсионе“ е много тясна, не по-голяма от тази улица. Има частен пристан в Рио делла Зека. Няма да е възможно сам да наблюдавате фасадата и гърба на хотела.

Англичанина се наведе над картата, за да я разгледа по-подробно.

— Имате ли предложение?

— Може би ще мога да използвам мои средства, за да държа под наблюдение цигуларката. Ако се премести, ще ви дам сигнал.

— Имате свой човек вътре в хотела?

Росети повдигна едната си вежда и леко наклони глава — неутрален жест, нито положителен, нито отрицателен, изразяващ нежелание да обсъжда въпроса по-нататък.

— Предполагам, че ще има допълнително заплащане за тази услуга?

— За дон Орсати ли? За мен ще е удоволствие.

— Кажете ми как ще стане работата.

— Около хотела има места, където можете да чакате, без да привличате вниманието към себе си. Площад „Сан Марко“, разбира се. Кафенетата по „Кале Марко“. Фонтамента делла Фарине над канала. — Росети отбелязваше всяко място с приветливо потупване по картата. — Предполагам, че имате мобилен телефон?

Англичанина потупа джоба на сакото си.

— Дайте ми номера и стойте близо до хотела. Когато те се преместят, някой ще ви се обади.

Не му се искаше да взема за партньор Росети, но за нещастие италианецът бе прав. Не беше възможно сам да наблюдава хотела. Продиктува му телефонния си номер и Росети го надраска набързо.

— Разбира се, има шанс цигуларката да остане в хотела до концерта си в Сан Роко — рече Росети. — В такъв случай няма да имате избор и ще трябва да изпълните задачата си по време на концерта.

— Имате ли билет?

Росети извади билета от най-горното чекмедже и внимателно го сложи върху бюрото. После с пръстите на двете си ръце лекичко го побутна напред. Англичанина взе билета и го повъртя в ръцете си. Докато клиентът му оглеждаше стоката, Росети се взираше през прозореца, сигурен, че онзи ще я намери задоволителна.

— Истински ли е? Не е ли фалшификат?

— О, да, съвсем истински е, уверявам ви. И е много трудно да се добереш до един такъв билет. Всъщност изкушавах се да го запазя за себе си. Нали разбирате, винаги съм бил почитател на мис Ролф. Такава страст! Колко жалко, че трябва да… — Росети внезапно млъкна. — Знаете ли къде се намира Сан Роко?

Англичанина сложи билета в джоба си и поклати отрицателно глава. Росети отново насочи вниманието си към картата.

— Скуола Гранде ди Сан Роко се намира ето тук, от другата страна на Канале Гранде, в сестиерите „Сан Поло“ и „Санта Кроче“, на юг от църквата „Фрари“. Сан Роко е светецът, покровител на заразноболните, а Скуола първоначално е била построена като благотворително заведение за болни. Строежът е бил финансиран с дарения на богати венецианци, които вярвали, че могат да избегнат Черната смърт, като дадат пари за Скуола.

Дори да проявяваше и най-минимален интерес към тази част от венецианската история, убиецът с нищо не го показа. Дребничкият италиански бижутер изобрази „къщичка“, като сближи пръстите на двете си ръце, и спокойно продължи своята лекция:

— Скуола е построена на две нива — долна зала и горна зала. През 1564 година на Тинторето е било възложено да украси стените и таваните на сградата. Тази задача му отнела двайсет и три години. — Той млъкна за миг, за да обмисли този факт, и след това продължи: — Можете ли да си представите човек с подобно търпение? Не бих искал да се меря с такъв човек.

— Къде ще бъде концертът? В долната зала или в горната зала?

— В горната зала, разбира се. До нея се отива по широко мраморно стълбище, проектирано и построено от Скарпанино. Стените са украсени с рисунки на Черната смърт. Много е вълнуващо.

— И ако ми се наложи да изпълня задачата си вътре в горната зала?

Росети притисна „къщичката“ до устните си и прошепна кротката си молба:

— Ако нямате друг избор, след това няма да е трудно да слезете по стълбището и да се измъкнете през парадния вход. Оттам можете да изчезнете някъде из уличките на „Сан Поло“ и никой няма да ви намери. — Млъкна за миг и продължи: — Но като венецианец ви умолявам да намерите някакъв друг начин. Ще бъде истинска трагедия, ако повредите някоя от картините на Тинторето.

— Кажи ми нещо повече за околностите на Сан Роко.

— Църквата и Скуола са построени около малък площад. Зад тях се намира каналът Рио делла Фрескада, осигуряващ достъп до двете сгради. Има само два начина мис Ролф да стигне до Сан Роко във вечерта на концерта — пеш или с водно такси. Ако тръгне пеш, дълго време ще бъде изложена на открито. Ще трябва да прекоси Канале Гранде на някое място или с vaporetto, или с traghetto31.

— Не би ли могла да мине по някой мост?

Росети внимателно обмисли този въпрос.

— Предполагам, че би могла да мине по моста „Риалто“ или по „Академия“, но това ще удължи много пътя й. Ако бях комарджия, щях да заложа на това, че мис Ролф ще вземе водно такси от пристана на хотела директно до Сан Роко.

— И ако го направи?

— Рио делла Фрескада е много тесен канал. Има четири моста между входа на Канале Гранде и спирката за Сан Роко. Там ще имате предостатъчно възможности. Както обичат да казват американците, все едно да ловиш риба в аквариум.

Англичанина хвърли пренебрежителен поглед на италианеца, сякаш искаше да каже, че това е най-неподходящото сравнение, което е чувал за подобна работа, особено като се имаше предвид професията на мишената.

— Дон Орсати каза, че ще ви трябва въоръжение. Пистолет и може би нещо по-мощно, в случай че нещата не станат, както е планирано.

Росети се изправи и се затътри към един старинен сейф. Завъртя деблокиращия механизъм и отвори тежките врати. Взе оттам дипломатическо куфарче, сложи го на бюрото и отново седна. Отвори куфарчето, извади две оръжия, увити поотделно в кече, и ги сложи на бюрото. Разви първото и го подаде на Англичанина — деветмилиметров „Танфолио S“ с лъскаво черно дуло и дръжка от орехово дърво. Миришеше на чиста смазка. Убиецът провери спусъка, претегли оръжието на ръка и надникна в цевта през мерника.

— Има пълнител с петнайсет патрона и по-дългата цев го прави много точен — каза Росети. — Мястото ви на концерта е на предпоследния ред. Съжалявам, но това е най-доброто, което успях да намеря. Ала дори оттам човек с вашата подготовка не би се затруднил да стреля точно с „Танфолио“.

— Ще го взема. И един допълнителен пълнител.

— Разбира се.

— А другото оръжие?

Росети го разви и го подаде на убиеца. Беше тактически картечен пистолет, австрийско производство.

Англичанина го взе и внимателно го огледа.

— Аз специално помолих за „Хеклер и Кох МР-5“ — каза той.

— Да, знам, но не успях да доставя такъв за толкова кратко време. Сигурен съм, че този „Стайр-Манлихер“ ще ви хареса. Лек е и лесно ще можете да го скриете. Освен това той ще ви е като последна възможност.

— Предполагам, че ще трябва да свърши работа.

— Вие специално харесвате „Хеклер и Кох“?

Така беше. Това бе оръжието, което беше използвал в СВВС, но нямаше намерение да сподели тази информация с Росети. Уви и двата пистолета в оригиналните им платнени калъфи и внимателно ги постави в чантата си, заедно с допълнителните пълнители и кутиите с амуниции.

— Ще искате ли още нещо?

Убиецът поклати отрицателно глава и тогава Росети взе молива си и малко тефтерче и започна да изчислява сметката: оръжие, билет за концерта, лични услуги. След като изчисли общата сума в лири, той плъзна тефтерчето по повърхността на бюрото, за да го види убиецът. Англичанина погледна сметката, после — Росети.

— Имате ли нещо против да платя в долари?

Росети се усмихна и пресметна сумата в долари, използвайки обменния курс за деня. Англичанина отброи сумата в шумолящи петдесетдоларови банкноти и добави петстотин долара бакшиш. Синьор Росети сви рамене, сякаш искаше да каже, че не е необходимо да му дават бакшиш, но убиецът настоя и Росети дискретно пъхна парите в джоба си.

Росети и Англичанина се спуснаха заедно на долния етаж и излязоха навън, а Росети заключи вратата зад гърба си. Посрещна ги пороен дъжд — плътни водни струи, които шибаха малката уличка и се изливаха в отводнителните канали, подобно на пълноводен планински поток. Италианецът беше обул чифт гумени ботуши до коленете, а Англичанина се принизи дотам, че да подскача и прескача през локвите със своите мокасини. Това се видя много забавно на венецианския бижутер.

— За пръв път ли сте във Венеция?

— Да, така е.

— От цяла седмица вали така и въпреки това пристигат туристи. Ние имаме нужда от тях, Бог знае, че е така — без тях моя бизнес нямаше да го има. Но понякога дори и аз се уморявам от присъствието им.

На спирката за vaporetto двамата си стиснаха ръцете.

— Трябва да кажа, че тази ваша работа ми се вижда много противна, но предполагам, че трябва да свършите онова, за което ви плащат. Една цигуларка… — Той вдигна ръце в типично италиански жест. — … Една цигуларка може да бъде заменена. Но картините на Тинторето… картините на Тинторето са незаменими. Умолявам ви, никога няма да си простя, ако се окаже, че съм играл някаква роля в тяхното унищожаване.

— Уверявам ви, синьор Росети, че ще направя всичко възможно да не ги повредя.

Италианецът се усмихна:

— Вярвам ви. Освен това представяте ли си какво проклятие ще сполети човека, който простреля Спасителя или Светата Дева?

Дребният бижутер се прекръсти, обърна се и изчезна в уличката.

37.Венеция

Този следобед екипът на Габриел се събра във всекидневната на хотелския апартамент на Анна Ролф. Бяха пристигнали във Венеция по различни маршрути, с паспорти от различни държави и с различни истории за прикритие. В съответствие с догмите на Офиса всички се представяха като двойки. Операцията беше замислена и пусната в ход толкова набързо, че дори нямаше подходящо кодово име. Хотелският апартамент на Анна се наричаше „Джорджоне“ и от този момент нататък венецианският боен отряд на Габриел възприе това име.

Тук бяха Шимон и Илана. Играейки ролята на новобрачна двойка от Франция, те бяха пристигнали с кола от Лазурния бряг. Двамата бяха тъмнооки и мургави, с еднакъв ръст и почти еднакво красиви. Бяха се обучавали заедно в Академията и в отношенията им се чувстваше напрежение, откакто Илана надмина Шимон на стрелбището и счупи вратния му прешлен на тепиха от порест каучук в гимнастическия салон.

Тук бяха Ицхак и Моше. В съответствие с реалностите на модерния свят те се представяха за двойка хомосексуалисти от Нотинг Хил, макар че и двамата всъщност бяха съвсем в другата крайност, особено агресивният Ицхак.

Тук беше Дебора от подразделението в Отава. Габриел беше работил с нея при осъществяването на операция „Тарик“ и бе толкова впечатлен от представянето й, че бе настоял да я вземе във венецианския екип. Отначало Шамрон се беше опънал, но когато Габриел отказа да отстъпи, той я качи на следващия самолет от Отава и съчини някаква „желязна“ лъжа за пред нейния шеф.

До нея на дивана, неприлично провесил крак на страничната облегалка, седеше Джонатан. Отегчен и намусен, той имаше вид на човек, чакал дълго за профилактичен преглед, от който няма нужда. Представляваше по-младо копие на Габриел — Габриел отпреди Виена може би.

— Той приема убиването насериозно — беше казал Шамрон. — Но не е гангстер. Има съвест, също като теб. Когато всичко свърши и всички са на сигурно място, ще намери една хубава и тиха тоалетна, където ще може да си повърне червата.

Габриел установи, че в този елемент от характера на Джонатан има нещо успокоително, както бе очаквал Шамрон.

Заседанието трая час и петнайсет минути, макар Габриел да не знаеше защо точно на този факт обръща внимание. Беше избрал след днешната задача да се скрият в „Кастело“ — сестиера, намираща се на изток от базиликата „Сан Марко“ и Двореца на Дожите. Габриел бе живял в „Кастело“ по време на чиракуването си и добре познаваше лъкатушните му улички. Използвайки един хотелски молив като показалка, той начерта маршрута и режисира ходовете на екипа.

За да заглуши гласа си, докато даваше инструкции, пусна запис на „Немски танци“ от Моцарт. Това като че ли помрачи настроението на Джонатан. Той ругаеше всичко немско. Всъщност единствените хора, които мразеше повече от германците, бяха швейцарците. По време на войната дядо му се бе опитал да съхрани парите си и семейните ценности, поверявайки ги на швейцарски банкер. Петдесет години по-късно Джонатан се бе опитал да получи достъп до сметката му, но един много услужлив банков служител му бе казал, че на първо място се изисква доказателство за смъртта на дядо му. Джонатан бе обяснил, че дядо му е бил убит в „Треблинка“ — с газ, произведен от швейцарска химическа компания. Беше се изкушил да добави и това, че нацистите, макар и педантични привърженици на бумащината, не са били достатъчно любезни да му издадат смъртен акт. Съжалявам, бе казал банковият служител. Няма смъртен акт — няма пари.

След като приключи с инструкциите, Габриел извади голям куфар от неръждаема стомана и раздаде на членовете на екипа по един клетъчен телефон и по една деветмилиметрова „Берета“. Когато оръжията бяха прибрани, той се качи на горния етаж, взе Анна от спалнята и я заведе долу да се запознае с екипа „Джорджоне“. Шимон и Илана се изправиха и тихо я аплодираха. Влизайки в ролите си, Ицхак и Моше коментираха кройката на модните й кожени ботуши. Дебора я огледа със завист. Единствен Джонатан като че ли не прояви никакъв интерес към нея, но на него му беше простено, защото по това време той вече имаше очи само за убиеца, известен като Англичанина.

Десет минути по-късно Габриел и Анна крачеха по „Кале дел’Асенсионе“. Другите членове на екипа бяха тръгнали преди тях и бяха заели позициите си: Джонатан до спирката на vaporetto „Сан Марко“, Шимон и Илана разглеждаха обувки по витрините на „Кале Фрецерия“, Ицхак и Моше седнаха в кафене „Куадри“ на площад „Сан Марко“. Дебора, бебето на групата, получи незавидната задача да храни с пуканки гълъбите в сянката на камбанарията. С възхитително търпение тя позволяваше на птиците да кацат по раменете й и да мътят в косите й. Дори намери един патрулиращ полицай, който да й направи снимка с фотоапарата за еднократна употреба, купен от една будка в центъра на площада.

Когато Габриел и Анна се появиха на площада, ръмеше лек дъждец, подобен на мъглица. Прогнозите предвиждаха още по-силно влошаване на времето през следващите два дни, имаше опасност от проливни дъждове. Работници строяха мрежа от издигнати дъсчени пътеки, тъй че търговията с туристи да може да продължи дори когато приливът от лагуната превърнеше „Сан Марко“ в плитко езеро.

Анна бе облечена с дълго яке от капитониран плат, достатъчно обемно, за да скрие бронираната жилетка отдолу. Беше си сложила качулката и носеше слънчеви очила на фона на облачното следобедно небе. Габриел смътно усещаше зад гърба си присъствието на Джонатан, който вървеше с разтворен туристически пътеводител в ръце, а очите му бързо-бързо шареха по площада. Той погледна наляво и видя Шимон и Илана, които се разхождаха под колонадата. Редици от стотици масички за кафе се губеха в далечината, подобно на строени армейци на някакъв парад. Базиликата сякаш си рееше пред тях, огромните й кубета бяха като гравирани на фона на оловносивото небе.

Анна хвана Габриел под ръка. Беше напълно спонтанен жест — нито прекалено интимен, нито прекалено сдържан. Можеше двамата да са приятели или колеги; възможно бе току-що да са се любили. От начина, по който го докосваше тя, никой не би могъл да отгатне чувствата й. Само Габриел би могъл, и то единствено защото усещаше лекото треперене на тялото й, а силните пръсти на лявата й ръка болезнено се бяха вкопчили в неговата над лакътя.

Седнаха до една масичка пред кафене „Флориан“, под укритието на колонадата. Един квартет доста неумело свиреше Вивалди, което направо подлуди Анна. Шимон и Илана бяха стигнали до другия край на площада и сега се преструваха, че гледат лъвовете на Пианцета деи Леончини. Ицхак и Моше останаха на своята маса на отсрещната страна на площада, докато Дебора все така позволяваше на гълъбите да издевателстват над нея. Джонатан седна на няколко крачки от Габриел.

Анна поръча кафетата. Габриел извади мобилния си телефон и провери целия състав на своя екип, като започна с Ицхак и свърши с разстроената Дебора. След това прибра телефона в джоба си, улови погледа на Джонатан и поклати глава.

Останаха по местата си, докато Анна допи кафето си. След това Габриел поиска сметката, което за останалата част от екипа бе знак за началото на второ действие. Джонатан направи същото. Макар че всичко бе за сметка на Шамрон, на лицето му се изписа възмущение при вида на астрономическата сума, която му поискаха за едно капучино и бутилка минерална вода.

Пет минути по-късно екип „Джорджоне“ бавно се движеше в строй по Понте делла Палия към сестиера „Кастело“: първи Шимон и Илана, след тях Ицхак и Моше, после Габриел и Анна. Джонатан се навърташе на няколко крачки зад гърба на Габриел, макар че бе прибрал туристическия пътеводител и пръстите му здраво стискаха дръжката на неговата „Берета“.

А на около трийсет и пет метра зад всички тях беше Англичанина. В главата му се въртяха два въпроса. Защо момичето, което бе хранило гълъбите на площад „Сан Марко“, сега вървеше на пет крачки зад Габриел Алон? И защо мъжът, който бе седял близо до Алон в кафене „Флориан“, вървеше на пет крачки пред нея?

Англичанина бе добре запознат с изкуството на контранаблюдението. Анна Ролф се намираше под закрилата на опитен професионален екип. Но нали точно така би действал Алон! Англичанина беше вървял по неговите стъпки; познаваше начина му на мислене. Онзи Габриел Алон, когото Англичанина бе срещнал в Тел Авив, никога не би излязъл на разходка без определена цел, а целта на тази разходка бе да разкрие Англичанина.

На Рива дели Чиавони Англичанина си купи пощенска картичка от един павилион за туристи, докато наблюдаваше как Алон и Анна Ролф изчезнаха в уличките на „Кастело“. След това се обърна и тръгна в обратна посока, като през следващите два часа бавно измина пеш пътя обратно до хотела си.

Венеция е град, където обичайните правила за улично наблюдение и контранаблюдение са неприложими. Това е виртуозно произведение, изискващо сигурната ръка на виртуоз. Няма автомобили, нито автобуси или трамваи. Малко са местата, където можеш да установиш постоянен наблюдателен пост. Има улици, които не водят наникъде — свършват с някой канал или със затворен вътрешен двор, без възможност за бягство. Това е град, в който всички преимущества са на страната на следения.

Този екип „Джорджоне“ беше наистина много добър. Те бяха обучени от най-добрите майстори на Офиса по провеждане на наблюдение и бяха шлифовали уменията си по улиците на Европа и Средния изток. Общуваха мълчаливо, като току излизаха от орбитата на Габриел и влизаха в нея, появявайки се отново и отново от различни посоки. Само Джонатан оставаше непрекъснато на една и съща позиция — на пет крачки зад гърба на Габриел, подобно на спътник, застанал на стационарна орбита.

Вървяха на север и след като преминаха през поредица от площади с църкви, най-накрая се установиха в малко кафене в края на широкия площад „Санта Мария делла Формоса“. Габриел и Анна седнаха до една маса, а Джонатан се присъедини към група мъже, които стояха прави до бара. През прозорците Габриел току зърваше за малко някого от членовете на екипа си: Шимон и Илана си купуваха сладолед от уличен продавач в центъра на площада. Ицхак и Моше се възхищаваха от семплата фасада на църквата „Санта Мария делла Формоса“. А Дебора, възвърнала за малко обичайния си бодър дух, играеше футбол с група италиански ученици.

Този път Джонатан провери членовете на екипа с помощта на сигурния клетъчен телефон. Когато приключи, той се обърна към Габриел и произнесе само с устни две думи: Чиста е.

Късно същата вечер, когато екипът „Джорджоне“ бе приключил с отчета за изпълнението на задачата и неговите членове бяха изчезнали обратно по хотелските си стаи, Габриел се застоя в полумрака на всекидневната, взирайки се в снимките на Кристофър Келър. Горе, в спалнята, цигулката на Анна замлъкна. Габриел чу как тя я прибра обратно в калъфа и щракна ключалките. След миг Анна слезе по стълбите. Габриел събра снимките и ги пъхна в една папка. Анна седна и запали цигара.

— Ще опиташ ли да я изпълниш? — попита Габриел.

— „Тръпката на Дявола“ ли?

— Да.

— Още не съм решила.

— Какво ще направиш, ако решиш, че няма да можеш да се справиш?

— Ще заменя „Тръпката на Дявола“ с поредица от сонати на Бах без акомпанимент. Те са прекрасни, но няма да е същото. Критиците ще се чудят защо съм решила да не я свиря. Ще разсъждават, че съм се върнала на сцената прекалено рано. Ще е много забавно.

— Независимо какво ще решиш да изсвириш, концертът ще е великолепен.

Погледът й попадна на кафявата папка върху масичката за кафе.

— Защо направи това?

— Кое?

— Защо скри неговите снимки, когато влязох в стаята? Защо не искаш аз да ги видя?

— Ти се притеснявай за „Тръпката на Дявола“, а аз ще се притеснявам за човека с пистолета.

— Разкажи ми за него.

— Има някои неща, които не е необходимо да знаеш.

— Утре вечер той може като нищо да се опита да ме убие. Имам право да знам нещичко за него.

Габриел не можеше да възрази на това и ето защо й каза всичко, което знаеше.

— Той наистина ли е там някъде наблизо?

— Трябва да приемем, че е така.

— Това е доста интересно, не смяташ ли?

— Кое?

— Той може да променя гласа и външността си по желание и в Иракската пустиня буквално се е изпарил сред огън и кръв. Прилича ми на самия Дявол.

— Той е дявол.

— Тогава ще му изсвиря неговата соната. А след това ти ще можеш да го изпратиш обратно в ада.

38.Венеция

Късно в следващия следобед Англичанина бавно вървеше по „Кале делла Пасион“, а пред него се извисяваше реещата се в небесата готическа камбанария на църквата „Фрари“. Промъкна се през група туристи, като ловко привеждаше глава, за да избегне чадърите им, люшкащи се подобно на медузи, носени от прилива. На площада имаше кафене. Поръча си кафе и пръсна туристическите си пътеводители и карти върху малката масичка. Ако някой го наблюдаваше, щеше да го вземе просто за поредния турист, което напълно устройваше Англичанина.

Беше започнал работа рано тази сутрин. Малко след закуска бе напуснал хотела си в „Санта Кроче“ с пътеводителите и картите в ръце и бе прекарал няколко часа, скитайки из „Сан Марко“ и „Сан Поло“, като запаметяваше техните улици, мостове и площади, точно както бе правил по-рано, в един друг живот, в Западен Белфаст. Обърна особено внимание на улиците и каналите около църквата „Фрари“ и Скуола Гранде ди Сан Роко, като си играеше сам на една игра — обикаляше в кръг из улиците на „Сан Поло“, докато съвсем целенасочено не се загубеше. След това успяваше да се ориентира как да се върне обратно до църквата „Фрари“, като проверяваше дали знае имената на улиците. Влезе в Скуола и прекара няколко минути в долната зала, като се преструваше, че разглежда огромните картини на Тинторето, но на практика повече се интересуваше от връзката между главния вход и стълбището. После се качи в горната зала и постоя там, изучавайки приблизителното място, където евентуално щеше да седи по време на концерта. Росети се оказа прав; дори от дъното на залата нямаше да представлява никакъв проблем за един професионалист да застреля с „Танфолио“ цигуларката.

Погледна часовника си — беше малко преди пет. Концертът трябваше да започне в осем и половина. Преди това му оставаше да свърши само още една работа. Плати и в сгъстяващия се сумрак тръгна пеш към Канале Гранде. По пътя се отби в магазин за мъжко облекло и си купи ново яке от изкуствена материя с яка от рипсено кадифе. Тези якета бяха много на мода през този сезон във Венеция; през деня бе видял по улиците десетки хора с такива якета.

Прекоси Канале Гранде с traghetto и отиде до магазина на синьор Росети в „Сан Марко“. Дребничкият бижутер стоеше зад щанда, канейки се да затвори магазинчето за вечерта. Англичанина още веднъж го последва нагоре по скърцащите стълби до кабинета му.

— Имам нужда от лодка.

— Това не е проблем. За кога ще я искате?

— Веднага.

Бижутерът потърка едната си буза:

— Познавам младеж на име Анжело. Той има водно такси. Много е внимателен, напълно надежден.

— Да не е от онези, дето задават неудобни въпроси?

— Не. И по-рано е вършил подобни услуги.

— Ще можеш ли бързо да се свържеш с него?

— Струва ми се — да. За какво да се уговоря с младежа?

— Бих искал да ме чака на Рио ди Сан Поло, близо до музея „Голдони“.

— Разбирам. Това не би било проблем, но ще трябва да има допълнително заплащане за нощен труд — нещо обичайно във Венеция. Един момент, моля. Да видим дали ще успея да се свържа с него.

Росети намери името на човека в телефонния указател и набра номера му. След кратък разговор сделката бе уговорена. Анжело щеше да бъде до музея „Голдони“ след петнайсет минути и щеше да чака там.

— Може би ще е по-лесно да платите на мен — каза Росети. — Аз ще се погрижа за интересите на момчето.

Плащането отново стана в долари, след като Росети пресметна сумата в тефтерчето си. Англичанина слезе сам до вратата на бижутерския магазин и отиде пеш до един ресторант на „Кале делла Верона“, където си поръча проста вечеря от зеленчукова супа и макарони с гъби и сметана. По време на вечерята в ушите му не звучеше веселата глъчка в ресторантчето, а магнетофонният запис на разговора, който бе взел от Емил Жакоби — разговора между швейцарския професор и Габриел Алон за греховете на един мъж на име Август Ролф. Баща на жената, която го бяха наели да убие.

Малко по-късно, когато си поръча кафе еспресо, той помоли келнера за парче хартия. Написа на него няколко думи и го пъхна в джоба си. След вечерята отиде до Канапе Гранде и се качи на водно такси, което трябваше да го закара до Сан Роко.

Избухването на ослепителни светлини разби на пух и прах изисканото спокойствие във фоайето на хотел „Луна-Балиони“. Осветлението помръкна, набра сили и отново се върна към живот. Синьор Брунетти, главният портиер, плесна с ръце и промълви благодарствена молитва.

Габриел поведе Анна през фоайето към пристана. Джонатан вървеше на една крачка пред тях. Дебора бе на една крачка зад тях, като носеше в едната си ръка цигулката „Гуарнери“, а в другата — „Страдивариуса“. Синьор Брунетти помаха за сбогуване и й пожела най-голям успех. Останалата част от персонала премерено изръкопляска. Анна се усмихна и вдигна качулката на главата си.

Три водни таксита чакаха на пристана, моторите им работеха на празен ход, а черните им полирани носове лъщяха в дъжда под ярките светлини. Джонатан тръгна пръв, последван от Габриел. Като погледна надясно, той видя Моше и Ицхак да стоят на тясното мостче за пешеходци, водещо към Канале Гранде. Моше гледаше в обратна посока, приковал поглед в тълпата на спирка „Сан Марко“.

Габриел се обърна и даде знак на Анна да се качи. Предаде я в ръцете на шофьора на второто водно такси, а след това я последва в кабината. Джонатан и Дебора се качиха на първото такси. Моше и Ицхак останаха на моста, докато такситата не минаха под тях. Тогава се спуснаха по стълбите и се качиха на последната лодка.

Габриел погледна часовника си — беше седем и половина.

Канале Гранде лениво се виеше в сърцето на Венеция, образувайки нещо като обърнато S в коритото на древна река. По нареждане на Габриел водните таксите плаваха в средата на канала, следвайки издължената му и плавна извивка покрай „Сан Марко“.

Габриел остана в кабината с Анна, пердетата бяха спуснати, а светлините — угасени. В първото такси Джонатан стоеше на носа до шофьора и не изпускаше нищо от погледа си. В третото Ицхак и Моше правеха същото. Десет минути по-късно и тримата бяха мокри от горе до долу, когато такситата навлязоха в Рио делла Фрескада.

Именно тази част от пътуването най-много притесняваше Габриел. В тесния канал такситата трябваше рязко да намалят скорост, а между Канале Гранде и Сан Роко имаше четири моста. Това бе идеалното място за извършване на убийство.

Габриел извади телефона си и набра номера на Джонатан. Анна стисна ръката му.

Облечен с черен костюм и с кестенявия си копринен шал — неговата запазена марка, Закарая Кордони крачеше напред-назад из долната зала на Скуола Гранде ди Сан Роко, стискайки между пръстите си незапалена цигара. Наблизо стоеше Фиона Ричардсън, импресариото на Анна.

— Къде е тя? — попита Кордони.

— На път е.

— Сигурна ли си?

— Обади ми се, преди да тръгне от хотела.

— Ще удържи на думата си, нали, Фиона?

— Идва.

— Защото ако не удържи на думата си, ще се постарая никога повече да не може да работи в Италия.

— Тя ще дойде, Закарал.

Тъкмо в този момент Анна влезе в залата, заобиколена от екипа на Габриел.

— Анна! Скъпа! — задъхано възкликна Кордони. — Тази вечер изглеждаш направо великолепно. Какво още бихме могли да направим за теб, за да имаш страхотен успех?

— Бих искала да видя горната зала, преди да пристигне публиката.

Кордони галантно й подаде ръка:

— Оттук, моля.

Анна вече два пъти бе свирила в Сан Роко, но спазвайки обичайния си ритуал преди концерта, тя бавно обходи залата, за да се увери, че всичко е, както трябва — разположението на сцената и на пианото, подреждането на седалките, осветлението. Габриел направи същото, но по съвсем друга причина.

Когато огледът приключи, Кордони я преведе през просторна галерия зад сцената с под от тъмно дърво и гоблени по стените. В съседство се намираше малък салон, който щеше да послужи на Анна за гримьорна. Един охранител от Скуола стоеше на пост пред вратата. Носеше виненочервен блейзер.

— Отпечатал съм две програми за тазвечерния концерт — предпазливо каза Кордони. — Една с „Тръпката на Дявола“ и една — без нея. След пет минути ще отворят вратите.

Анна погледна Габриел, след това Фиона Ричардсън.

— Сигурна съм, че една венецианска вечер няма да бъде завършена без Тартини. Раздавай програмите с „Тръпката на Дявола“.

— Сигурна ли си, Анна? — попита Фиона.

— Несъмнено.

— Както желаеш — каза Закарая Кордони.

Когато Кордони и Фиона Ричардсън си тръгнаха, Анна свали палтото си и извади калъфа с цигулката „Гуарнери“. Габриел седна, а тя го изгледа сърдито, с ръце на хълбоците:

— Какво си мислиш, че правиш?

— Ще остана тук с теб.

— Не, няма. Имам нужда да бъда сама преди концерта. Не може да стоиш тук и да ме разсейваш.

— Опасявам се, че тази вечер се налага да направиш изключение.

— Кажи ми нещо, Габриел. Ако ти реставрираше една от онези картини на Тинторето там отвън, щеше ли да искаш да стоя зад гърба ти и да наблюдавам над рамото ти какво правиш?

— Разбирам.

— Добре… а сега се махай оттук.

Анна притежаваше тази дарба: способността да се изолира от всичко, което я разсейва, силата да създаде непроницаема стена от мълчание около себе си, да се скрие като в пашкул. Беше открила тази си дарба в онази сутрин, когато майка й се самоуби. Изпълнението на една проста гама — си минор, в две октави, възходяща, низходяща — бе достатъчно, за да премине през някакъв мистичен илюминатор в друго време и в друг свят. За нещастие способността й да си създава такова идеално подредено и тихо място се ограничаваше единствено до нещата, свързани с цигулката, а иначе Бог знаеше, че всичко останало в живота й представлява пълен хаос.

Познаваше музиканти, които бяха стигнали дотам, че ненавиждаха своите инструменти. На Анна това никога не се бе случвало. За нея цигулката бе котвата, която я предпазваше да не се блъсне в скалите, спасителното водолазно въже, с което я издърпваха на сушата всеки път, когато имаше опасност да се удави. Когато държеше цигулката в ръце, й се случваха само хубави неща. Именно когато я изпуснеше от ръцете си, нещата излизаха от контрол.

Тази мистична стена на мълчанието не се появяваше автоматично. Трябваше да я повика. Тя метна палтото си на облегалката на един стол в бароков стил и смачка цигарата си в пепелника. Свали часовника си и го пусна в дамската си чантичка. Времето вече нямаше значение — тя щеше да създаде своя собствен миг във времето, който щеше да съществува само веднъж и никога нямаше да може да бъде повторен.

Тази вечер бе решила да свири с цигулката „Гуарнери“. Това изглеждаше много подходящо, тъй като този инструмент вероятно бе сглобен преди двеста години в работилница, намираща се недалеч от мястото, където Анна седеше сега. Тя отвори калъфа и прокара пръсти по дължината на цигулката — корпуса, грифа, магаренцето, тялото. Тази „Гуарнери“ на Анна бе истинска дама. Изискана и грациозна, без недостатъци и дефекти, без драскотина.

Извади цигулката от калъфа й, притисна я до шията си и я опря в познатото местенце — на няколко сантиметра над основата на рамото. Роклята й беше без презрамки; не искаше нищо да стои между тялото й и инструмента. Отначало усещаше хладното й докосване върху кожата си, но скоро топлината на тялото й проникна в дървото. Положи лъка върху струната сол и го дръпна. Цигулката реагира с плътен, резониращ тон. Нейният тон. Тонът на Анна Ролф. Вратата към онова мистично място беше отворена.

Позволи си само веднъж да погледне ръката си. Белезите бяха толкова грозни! Искаше й се да имаше някакъв начин да ги скрие. След това прогони тази мисъл от съзнанието си. Не с ръката си свиреше на цигулката, а именно с главата си. Пръстите й се подчиняваха на командите на мозъка.

Тя изключи осветлението и затвори очи, след това положи лъка върху струните и го прокара по тях, извличайки звук от цигулката. Анна не свиреше гами, нито музикални упражнения, не изпълни част от композицията, която щеше да изсвири тази вечер. Вече нищо не можеше да направи, за да се подготви още по-добре. Музиката така бе проникнала във всяка нейна клетка, че щеше да я изсвири не по памет, а по инстинкт. Сега просто извличаше звук от цигулката и позволяваше на звука да премине през тялото й. Сега сме само ти и аз, цигулке, помисли си тя. Само ти и аз.

Долови ромона на тих разговор зад вратата. Натисна едно копче в съзнанието си и звукът изчезна. През стените се процеждаше тихата глъчка от горната зала, която започваше да се изпълва с публика. Тя натисна копчето и тези звуци също изчезнаха.

Сега сме само ти и аз, цигулке. Само ти и аз…

Анна си помисли за мъжа от снимките на Габриел, убиеца, известен като Англичанина. От много дълго време не се бе доверявала на мъж. Навярно предателството на баща й — лъжите, които й беше казал за причините за самоубийството на майка й — я бе изкривило по някакъв начин и тя не вярваше на мъжете. Но тази вечер щеше да повери живота си в ръцете на Габриел Алон. Баща й бе пуснал в ход плана си да изкупи ужасните грехове, които бе извършил. Беше убит, преди да успее да завърши започнатото. Габриел трябваше да го довърши вместо него. И Анна щеше да му помогне по единствения известен й начин — като свири на цигулка. Красиво.

Стената започна да се сключва около нея, да я обгръща. Нямаше никакъв убиец, нямаше никакви снимки на баща й с Адолф Хитлер, нямаше никакъв Габриел Алон. Бяха само тя и цигулката.

Някой тихо почука на вратата. Лъкът на Анна мигновено замря.

— Остават пет минути, мис Ролф.

— Благодаря.

Лъкът се плъзна по струната още веднъж. Звукът премина през тялото й. Цигулката пареше като огън кожата й. Стената се сключи около нея. Тя бе като изгубена. Скоро вратата се отвори и тя заплува към горната зала. Когато влезе вътре, усети, че я аплодират — знаеше го само от опит, а не от информацията, която й доставяха сетивата. Не можеше да вижда публиката, нито да я чува.

Анна наведе глава и изчака един момент, преди да вдигне цигулката над рамото си и да я притисне към шията. След това положи лъка върху струните, поколеба се за миг и засвири.

Габриел установи своя наблюдателен пост под картината на Тинторето „Изкушението на Христа“. Погледът му бавно-бавно обходи залата. Човек по човек, лице по лице, той претърсваше залата, за да открие онзи от снимката. Ако и убиецът да беше там, Габриел не го видя.

Провери разположението на екипа си. Ицхак стоеше в другия край на залата, точно срещу Габриел. На няколко стъпки от него, на най-горната стълбищна площадка, стоеше Моше. Шимон и Илана кръстосваха дъното на залата, а на няколко крачки вдясно от Габриел бе Джонатан, скръстил ръце, опрял брадичка на гърдите си, мрачният му поглед бе вперен напред.

За миг Габриел си позволи да погледне към Анна. Тя изпълняваше „Тръпката на Дявола“ без акомпанимент, какъвто бе и замисълът на Тартини. Първата част бе завладяваща — плавните и приглушени тактове от проста мелодия, леката барокова орнаментация, натрапчивото и тревожно повтаряне на си бемол и сол — свирене на две струни едновременно. Дяволският акорд.

Анна свиреше със затворени очи, тялото й леко се поклащаше, сякаш физически извличаше звука от своя инструмент. Тя се намираше на по-малко от десет стъпки разстояние, но за момента Габриел знаеше, че е изгубена за него. В момента Анна принадлежеше на музиката и каквато и връзка да бе имало между тях, тя беше прекъсната.

Сега той я наблюдаваше като неин почитател… и някак смътно като реставратор, както си помисли. Беше й помогнал да открие истината за баща си и да се примири с миналото на семейството си. Повредата си беше все още там, но бе скрита, невидима за невъоръжено око, както при идеалната реставрация.

Тя изсвири коварните хроматични низходящи акорди в края на първата част. След кратка пауза започна втората част. Звучаща закачливо и в по-бързо темпо, тя бе изпълнена с трудни кръстосвания на струните, поради което ръката й трябваше да се движи непрекъснато от първа до пета позиция и от първата до последната струна. Осемнайсет минути по-късно, когато третата част се разля във финалното арпеджио на акорда в си минор, публиката избухна в аплодисменти.

Анна свали цигулката и няколко пъти дълбоко си пое дъх. Едва тогава отвори очи. Отвърна с лек поклон на аплодисментите. Ако изобщо бе погледнала към Габриел, той така и не го разбра, защото в този момент вече се бе обърнал с гръб към нея и оглеждаше залата, търсейки един въоръжен мъж.

39.Венеция

Силен дъжд валеше на площад „Сан Роко“. Неприятното време ни най-малко не помрачи настроението на голямата тълпа, която се бавеше там след концерта, надявайки се още веднъж да зърне Анна Ролф. Атмосферата бе наелектризирана. След като Анна Ролф бе изпълнила „Тръпката на Дявола“, към нея на сцената се бе присъединила нейната дългогодишна акомпаняторка Надин Розенберг, за да изсвирят заедно „Соната №1 за цигулка и пиано в ми минор“ от Брамс и „Цигански напеви“ от Пабло Сарасате. Последното изпълнение за вечерта — демоничното соло „Каприз №24“ от Паганини — бе накарало публиката да се изправи на крака.

Анна Ролф не знаеше за насъбралата се тълпа отвън. В този момент тя стоеше в галерията зад сцената заедно със Закарая Кордони и Фиона Ричардсън. Фиона водеше оживен разговор на немски по мобилния си телефон. Анна пушеше една много заслужена цигара „Житан“, опитвайки се да слезе от висините на изпълнението. Все още държеше в ръка цигулката. Старата „Гуарнери“ бе много добра към нея тази вечер. Искаше да я подържи още малко.

Габриел стоеше на няколко крачки от нея и я наблюдаваше внимателно. Анна улови погледа му и леко му се усмихна. Произнесе само с устни думите благодаря ти и дискретно му изпрати въздушна целувка. Фиона приключи разговора и пъхна телефона в дамската си чантичка.

— Новините се разпространяват доста бързо, скъпа. Тази зима ще бъдеш много заета. Париж, Брюксел, Стокхолм и Берлин. А това е само за първата седмица.

— Не съм сигурна, че съм готова да се върна пак към тази въртележка, Фиона.

Закарая Кордони сложи ръка на рамото й:

— Ако ми позволиш да бъда малко нахален, ще ти кажа, че определено си готова. Тазвечерното ти изпълнение бе истинско вдъхновение. Ти свиреше като обладана от зъл дух.

— Може наистина да съм обладана от зъл дух — дяволито каза тя.

Фиона се усмихна и погледна Габриел:

— Искаш ли да ни кажеш нещо за този мистериозен французин… красивия мосю Дюмон?

— Всъщност в момента най-много искам да остана сама за няколко минути.

Тя прекоси стаята и хвана ръката на Габриел. Фиона и Кордони ги наблюдаваха как вървят бавно надолу по коридора към гримьорната й. Фиона се намръщи:

— Който и да е този мосю Дюмон, надявам се, че няма да разбие сърцето й като другите. Тя е като фин кристал — красива, но крехка. И ако той я счупи, ще го убия.

Анна затвори вратата на гримьорната си и се отпусна в прегръдките на Габриел.

— Беше невероятна тази вечер.

— Нямаше да успея, ако не беше ти.

— Аз просто те пазех, за да не ти се случи нищо лошо. Ти си тази, която сътвори магията.

— Иска ми се да можехме да празнуваме.

— Оттук се качваме направо на самолета. А и аз имам да свърша една работа.

— Той беше ли тук тази вечер?

— Убиецът ли?

Тя кимна, както бе притиснала глава към гърдите му.

— Не знам, Анна.

Тя изведнъж се почувства изтощена и седна. На масичката за кафе пред нея бе поставен калъфът на цигулката „Гуарнери“. Анна отвори закопчалките и вдигна капака. Вътре имаше сгънат на две лист хартия, върху който пишеше: „Анна“.

Тя погледна Габриел:

— Ти ли си оставил това за мен?

— Кое?

— Тази бележка в калъфа на цигулката ми. Не беше тук, когато напуснах гримьорната, за да изляза на сцената.

Анна пъхна ръка в калъфа и извади бележката. От нея изпадна някакъв предмет. Беше тъничка кожена каишка и в края й висеше парче червен корал във формата на ръка.

Габриел пъхна ръка в калъфа и извади медальона, а сърцето му тревожно се заблъска в гърдите.

— Какво пише в бележката?

— Ти се нуждаеш от това повече от мен. Кажи на Габриел, че ми е длъжник. Моите поздравления!

Габриел извади своята „Берета“, отвори вратата на гримьорната и надникна навън. Закарая Кордони го забеляза и забърза по коридора към него, за да разбере какво става. Габриел пъхна обратно пистолета в джоба си.

— Къде е човекът, който стоеше пред тази врата преди концерта?

— Какъв човек?

— Охранителят с виненочервеното сако.

— Нямам представа. Защо?

— Защото някой е влизал в тази стая, докато Анна беше на сцената.

— Нещо лошо ли се е случило?

— Оставил е бележка. — Габриел вдигна кораловия талисман пред очите му. — И това.

— Може ли да го видя?

Габриел подаде медальона на Кордони, който го обърна от обратната страна и се усмихна.

— Знаеш ли какво е това?

— Да, мисля, че знам. Не е опасно.

— И какво представлява?

— Много отдавна ние от семейство Кордони сме били корсиканци. Моят прадядо се преселил в Италия и създал венецианския клон на фамилията, а аз все още имам там далечни роднини, които живеят в една долина в южния край на острова.

— Какво общо има това с медальона?

— Той е талисман, корсикански амулет за късмет. Корсиканските мъже носят такива. Вярват, че тези амулети пазят от лоши очи — occhju, както ги наричат корсиканците. — Кордони върна амулета на Габриел. — Както вече ти казах, няма нищо опасно в него. Някой просто е направил подарък на мис Ролф.

— Иска ми се нещата наистина да бяха толкова прости. — Габриел пъхна талисмана в джоба си при „Беретата“ и погледна Кордони. — Къде е човекът, който стоеше пред вратата?

Англичанина забеляза водното такси, което се люшкаше във водата на Рио ди Сан Поло под укритието на пешеходното мостче. Човекът на Росети седеше зад кормилото, облечен с анорак с качулка. Англичанина се качи на таксито и се шмугна в кабината.

Човекът на Росети отвори дроселната клапа. Моторът изръмжа, лодката се разтресе, след това потегли. Малко по-късно вече се носеше по Канале Гранде. Англичанина изтри малко прозрачно петно върху запотеното стъкло и за миг огледа движещия се покрай прозореца пейзаж. След това дръпна пердетата.

Свали черното си яке, после виненочервения блейзер и го нави на руло. Десет минути по-късно отвори прозореца на кабината и хвърли сакото в черните води на лагуната.

Излегна се на койката, мислейки си каква история ще трябва да съчини за пред дон Орсати. Посегна към шията си, за да пипне талисмана. Чувстваше се като гол без него. На сутринта, когато се прибереше в Корсика, веднага щеше да отиде при старата знахарка и тя щеше да му даде нов.

40.Цюрих

В кабинета на Герхард Петерсон бе тъмно, ако не се смяташе малката халогенна лампа, хвърляща кръг от светлина върху бюрото. Той бе останал до късно, защото очакваше да му се обадят по телефона. Не беше сигурен кой точно ще се обади — може би от общинската полиция на Венеция, може би от патрулната полиция, — но беше сигурен, че обаждане ще има. Извинете, че ви безпокоя толкова късно, хер Петерсон, но се опасявам, че тази вечер във Венеция се случи ужасна трагедия, свързана с цигуларката Анна Ролф…

Петерсон вдигна очи от папките си. В другия край на стаята беззвучно трепкаше екранът на телевизора. Емисията с късните новини от страната беше към края си. Важните новини от Берн и Цюрих бяха съобщени и програмата бе преминала към по-незначителни и по-леки съобщения, които Петерсон обикновено пренебрегваше. Но тази вечер увеличи звука. Както се очакваше, съобщиха за триумфалното завръщане на Анна Ролф на сцената същата вечер във Венеция.

След това Петерсон спря телевизора и заключи папките в личния си сейф. Навярно убиецът на Антон Орсати не бе успял да изпълни задачата си, защото Анна Ролф е имала много сигурна охрана. Можеше и да е настинал. Или пък навярно и двамата бяха мъртви, но просто труповете им още не бяха открити. Инстинктът му подсказваше, че случаят не е такъв, че във Венеция нещо не е наред. На сутринта щеше да се свърже с Орсати по обичайните канали и да разбере какво е станало.

Той пъхна някои книжа в дипломатическото си куфарче, угаси лампата на бюрото и излезе. Високият пост му позволяваше да паркира мерцедеса си в настлания с калдъръм вътрешен двор, вместо в отдалечения паркинг за персонала в съседство с железопътния парк. Беше инструктирал охраната специално да държи под наблюдение колата му. Не беше обяснил защо.

Потегли на юг покрай река Сил. Улиците бяха почти пусти — тук някое самотно такси, там двама-трима чуждестранни работници, очакващи трамвая, за да се приберат в претъпканите си апартаменти в „Аузерсил“ или в Индустриалния квартал. Персоналът на Петерсон се грижеше те да не създават неприятности там. Никакви заговори срещу деспота в родината им. Никакви протести срещу швейцарското правителство. Просто си върши работата, вземай си заплатата и си затваряй устата. За Петерсон чуждестранните работници бяха необходимо зло. Икономиката не можеше да оцелее без тях, но понякога му се струваше, че в Цюрих проклетите португалци и пакистанци са повече от самите швейцарци.

Той отново погледна в огледалцето за обратно виждане. Като че ли никой не го следеше, макар че не можеше да бъде сигурен. Петерсон знаеше как да проследи някого, но имаше само най-елементарна подготовка в разкриването и избягването на наблюдение.

В продължение на двайсет минути кара по улиците на „Вайдикон“, а след това се насочи към Цюрихзее и гаража в своя жилищен блок. След като премина през секретната метална врата, той изчака малко зад нея, за да се увери, че никой не идва след него. Премина по лъкатушния подземен коридор и стигна до запазеното си място в паркинга. Номерът на апартамента му 6С беше изписан на стената. Паркира колата на мястото й и угаси светлините, след това изключи и мотора. Поседя така, вкопчил ръце в кормилото, сърцето му биеше малко прекалено бързо за мъж на неговата възраст. А сега го очакваше едно голямо питие.

Прекоси бавно гаража, внезапно почувствал се уморен до смърт. Премина през една врата и се озова в преддверието, откъдето асансьорът щеше да го закара до апартамента му. До вратите от неръждаема стомана стоеше жена, леко наклонила глава, за да наблюдава светването на лампичките с номерата на етажите.

Тя натисна няколко пъти бутона за повикване на асансьора и силно изруга. След това, забелязвайки присъствието на Петерсон, се обърна и се усмихна извинително:

— Съжалявам, но от пет минути чакам този проклет асансьор. Струва ми се, че нещо не е наред с гадната машина.

Идеален zurideutsch, помисли си Петерсон. Не беше чужденка. Прецени я бързо с опитно око. Беше тъмнокоса и с бледа кожа — комбинация, която винаги бе смятал за страхотно привлекателна. Носеше сини дънки, очертаващи дългите й крака. Под коженото й яке се виждаше черна блуза, достатъчно разкопчана, за да открие дантелата на сутиена й. Привлекателна, с изящно телосложение, но не от онези красавици, които карат мъжете по Банхофщрасе да се обръщат. Млада, но не прекалено. Малко над трийсетте. Най-много на трийсет и пет.

Тя като че ли усети внимателния му, преценяващ поглед, защото го погледна втренчено с дяволитите си сиви очи. След приключването на последната му любовна връзка бяха изминали шест месеца и беше време за нова. Последната му любовница бе съпруга на колега от отдел „Измами“. Петерсон се бе справил добре. За известно време връзката беше приятна и си заслужаваше, а когато дойде време да приключи, това стана без омраза и съжаление.

Въпреки умората, той успя да се усмихне:

— Сигурен съм, че ей сега ще се появи.

— Не мисля. Струва ми се, че двамата ще стоим тук като в капан цяла нощ.

Подтекстът на забележката не остана незабелязан. Петерсон реши да й отвърне, за да види докъде ще стигне играта:

— В тази сграда ли живеете?

— Приятелят ми.

— Е, вашият приятел ще се притече на помощ, ако се наложи, нали така?

— Тази вечер той е в Женева. Аз просто съм отседнала в апартамента му.

Петерсон се запита кой ли е приятелят й и в кой точно апартамент е отседнала. Позволи си да си представи един кратък сексуален контакт набързо. След това умората го надви и прогони всяка мисъл за завоевание. Този път той натисна бутона за повикване и тихо изруга.

— Никога няма да дойде. — Тя измъкна пакет цигари от джоба на палтото си. Извади една, сложи я между устните си и щракна запалката. Когато пламъчето се появи, тя щракна още няколко пъти и каза: — Дявол го взел! Тази вечер май не ми върви.

— Позволете на мен.

От запалката на Петерсон изскочи синьо-жълто пламъче. Той го задържа и позволи на жената да запали цигарата си, както й е удобно. Приближавайки цигарата до пламъчето, жената леко погали Петерсон по опакото на ръката. Това бе преднамерено интимен жест, от който по цялата му ръка сякаш премина ток.

Нейното докосване имаше много силно въздействие и Петерсон пропусна да забележи, че тя е вдигнала запалката си прекалено близо до лицето му. Жената натисна езичето и облак от някакъв химикал със сладък мирис изпълни белите му дробове. Главата му рязко се отметна назад и той впери широко отворените си очи в нея, почти не осъзнавайки какво се е случило. Жената хвърли цигарата на пода и извади от чантичката си пистолет.

Пистолетът не беше нужен, защото химикалът вече имаше необходимия ефект. Краката на Петерсон омекнаха, помещението се завъртя пред очите му и той усети как подът се втурва да го прегърне. Изплаши се, че ще си удари главата, но преди краката му съвсем да се подгънат, в преддверието се появи някакъв мъж и Петерсон се строполи в ръцете му.

За миг зърна лицето на спасителя си, докато той го измъкна от преддверието и го стовари в тапицирания багажник на закрита кола. Приличаше на лице на равин и излъчваше загриженост и някаква странна нежност. Петерсон се опита да благодари на човека, но щом отвори уста да заприказва, изгуби съзнание.

41.Малес Веноста, Италия

Герхард Петерсон имаше усещането, че се издига от дълбините на алпийско езеро. Носеше се нагоре през пластовете на съзнанието, през топли и студени подводни течения, докато лицето му не изскочи на повърхността и дробовете му не се изпълниха с въздух.

Намери се не в алпийското езеро от сънищата си, а в едно студено мазе с теракотен под и грубо белосани стени с гипсова мазилка. Над главата му имаше малко прозорче, разположено в ниша на нивото на пода, и от него струеше слаба тъмножълта светлина. За миг се напрегна, за да се ориентира във времето и пространството. След това си спомни тъмнокосата жена пред вратата на асансьора, уловката с цигарата, ръката й, която докосваше неговата, докато го пръскаше с приспивателно в лицето. Изведнъж се смути. Как бе възможно да е толкова слаб? Толкова уязвим? Какви сигнали бе излъчил, та те бяха решили да пратят именно жена след него?

Пулсиращата болка в главата на Петерсон представляваше неизследвана територия — нещо средно между травма и бурен махмурлук. Устата му сякаш бе пълна с пясък и изпитваше зверска жажда. Беше съблечен по гащета, китките и глезените му бяха залепени с тиксо, а голият му гръб се опираше на стената. Крехкостта на собственото му тяло бе шокираща. Краката му лежаха, опънати пред него, с бяла кожа без косми, със сочещи навътре големи пръсти, сякаш принадлежаха на умиращ. Гънка от тлъстинки се подаваше над ластика на гащетата му. Измъчваше го ужасен студ.

Бяха му оставили часовника, но стъклото му бе счупено и той вече не показваше времето. Впери поглед в лъча, процеждащ се през прозорчето, и реши, че това трябва да е светлината на залеза. Изчисли времето, макар че дори от тази проста задача главата му взе да пулсира от болка. Бяха го прибрали малко след полунощ. Предположи, че в момента е пет или шест часът следобед на следващия ден. Осемнайсет часа. Бил е в безсъзнание в продължение на осемнайсет часа? Това можеше да обясни жаждата и непоносимото вдървяване на гърба и ставите му.

Чудеше се къде ли са го закарали. Светлината и въздухът като че ли не бяха швейцарски. За миг се изплаши, че са го прехвърлили в Израел. Не, в Израел щяха да го сложат в нормална килия, а не в мазе. Все пак се намираше някъде близо до Швейцария. Може би във Франция. Вероятно в Италия. Евреите харесваха южната част на Европа. Тук напълно се сливаха с обкръжението.

Имаше и някакъв друг мирис, трябваха му няколко минути, за да го определи: тамян и сандалово дърво, ухание на жена. И тогава си спомни — пред асансьора в Цюрих, ръката на онази жена, която го бе приспала. Но защо усещаше миризмата й по себе си? Погледна надолу към кожата, покриваща ребрата му, и видя четири червени резки — драскотини. Бельото му беше изцапано и усещаше нещо непоносимо лепкаво около чатала си. Какво ли бяха направили с него? Осемнайсет часа, силни наркотици…

Петерсон падна на една страна и бузата му се удари в студения теракотен под. Страшно му се повдигаше. Не повърна, но гаденето беше ужасно. Беше отвратен от собствената си немощ. Изведнъж се почувства като богаташ, който си е навлякъл беля в бедняшки квартал. Всичките му пари, всичката му култура и превъзходство — неговата швейцарска принадлежност — сега не означаваха нищо. Намираше се извън стените на своя Алпийски редут. Беше в ръцете на хора, които играеха играта по много различни правила.

Чуха се стъпки, някой се изкачваше по стълбището. Влезе някакъв мъж — дребен и мургав, с бързи движения, издаващи скрита сила. Изглежда, разтревожи се, като видя, че Петерсон е дошъл в съзнание. В ръката си носеше сребърна кофичка. Вдигна я с две ръце и го заля с леденостудена вода.

Болката беше много силна и Петерсон неволно изкрещя. Дребният човек коленичи до него и заби игла за подкожна инжекция в бедрото му, толкова дълбоко, че като че ли удари в кокала — и Петерсон отново милосърдно бе изпратен да потъне в своето езеро.

В момчешките си години Герхард Петерсон бе слушал историята за някакви евреи, дошли в тяхното село по време на войната. Сега, изпаднал в предизвиканата с наркотици кома, той отново сънува тези евреи. Според тази история едно еврейско семейство, състоящо се от двама възрастни и три деца, бе преминало в Швейцария от неокупираната част на Франция. Някакъв фермер ги съжалил и ги подслонил в малка пристройка в своя имот. Офицер от полицията на кантона научил, че евреи се крият в селото, ала се съгласил да запази в тайна присъствието им. Но някой от селото се свързал с федералните полицаи, които нахлули на следващия ден във фермата и арестували евреите. В съгласие с правителствената политика нелегалните имигранти трябвало да бъдат изхвърлени обратно в страната, от която са дошли, преминавайки незаконно през границата. Евреите били дошли в Швейцария от неокупираната южна част на Франция, но били закарани до границата на окупирана Франция и предадени направо в ръцете на очакващия ги немски патрул. Там били арестувани, качени на влака за „Аушвиц“ и убити в газова камера.

Първоначално Герхард Петерсон бе отказал да повярва на тази история. В училище го бяха учили, че Швейцария е била неутрална страна по време на войната и че е отворила границите си за бежанци и ранени войници — една истинска милосърдна сестра на Европа, предлагаща утехата на майчинската си гръд в сърцето на един разбунен континент. Той отиде при баща си и го попита дали тази история за евреите е вярна. Отначало баща му отказа да я обсъжда. Но малкият Герхард настоя и той отстъпи. Да, каза той, вярна е.

— Защо никой не говори за това?

— Защо трябва да се говори? Било е в миналото. Нищо не можем да направим, за да го променим.

— Но те са били убити. Те са умрели и някой от това село е виновен за това.

— Те са дошли тук нелегално. Дошли са без разрешение. И освен това, Герхард, ние не сме ги убили. Нацистите ги убиха. Не ние!

— Но, татко…

— Стига, Герхард! Попита ме дали тази история е вярна и аз ти отговорих. Никога повече няма да я обсъждаме.

— Защо, татко?

Баща му не отговори. Но още тогава Герхард Петерсон знаеше отговора. Нямаше да обсъждат повече тази тема, защото в Швейцария никой не обсъждаше неприятни въпроси от миналото.

Петерсон се събуди, защото още една кофа ледена вода се изля върху него. Отвори очи и веднага бе заслепен от режеща бяла светлина. Примигвайки, видя две фигури, надвесени над него: дребния като трол мъж с кофата и видимо добрата душа, която го беше занесла на ръце до закритата кола в Цюрих, след като бе упоен от жената.

— Събуди се!

Тролът изля още ледена вода върху Петерсон. Главата му конвулсивно трепна и се удари в стената. Лежеше на пода, мокър и треперещ.

Тролът затопурка нагоре по стълбите. Кротката душа клекна до Петерсон и тъжно го погледна. Изпадайки отново в безсъзнание, той объркваше реалността със сънищата си. За него дребничкият човечец бе евреинът от тяхното село, чието семейство бе прогонено обратно във Франция.

— Съжалявам — простена Петерсон, долната му челюст трепереше от студ.

— Да, знам — рече онзи. — Знам, че много съжаляваш.

Петерсон се закашля — давеща кашлица, от която устата му се напълни с храчки и течност.

— Сега ще отидеш да се видиш с големия шеф, Герхард. От това малко ще те заболи, но главата ти ще се проясни. — Последва още една инжекция, сложена от умелата ръка на лекар. — Когато говориш с големия шеф, Герхард, главата ти не бива да е замъглена. По-добре ли се чувстваш? Започнаха ли да изчезват паяжините?

— Да, струва ми се.

— Това е добре. Не бива да има паяжини в главата ти, когато говориш с големия шеф. Той иска да знае всичко, което ти знаеш. Умът ти трябва да сече като бръснач.

— Жаден съм.

— Не се и съмнявам. През последните няколко дни ти беше едно много заето момче. И много лошо момче. Сигурен съм, че големият шеф ще ти даде нещо за пиене, ако му сътрудничиш. Ако ли не… — Човекът повдигна рамене и издаде напред долната си устна: — … пак се връщаш тук, долу, и този път моят приятел ще те облее с повечко вода.

— Студено ми е.

— Мога да си представя.

— Съжалявам.

— Да, знам, че съжаляваш. Ако се извиниш на големия шеф и му кажеш всичко, което знаеш, тогава той ще ти даде нещо за пиене, както и топли дрехи.

— Искам да говоря с него.

— С кого искаш да говориш?

— Искам да говоря с големия шеф.

— Да се качим ли горе да го намерим?

— Съжалявам. Искам да говоря с големия шеф.

— Хайде да вървим, Герхард. Ела, хвани се за ръката ми. Нека да ти помогна.

42.Малес Веноста, Италия

Габриел носеше спретнато изгладен панталон в цвят каки и мек бежов пуловер, който му стоеше много добре. Целият му вид излъчваше спокойствие и задоволство — точно образа, който искаше да представи. Ели Лавон въведе Петерсон в стаята и го бутна да седне на твърдия стол с висока облегалка. Петерсон седна и впери неподвижен поглед в стената, все едно че го бяха извели на разстрел.

Лавон излезе сам от стаята. Габриел остана седнал, с наведена глава. Не обичаше да празнува победите си. Много добре знаеше, че в сферата на разузнаването победите много често са временни. Понякога, след време, една победа вече не изглеждаше като победа. Все пак за миг се наслади на кръговрата на живота. Немного отдавна той беше арестуваният и Петерсон бе задавал въпросите — Петерсон с хубавия си сив костюм и изисканата си швейцарска арогантност. А сега седеше пред Габриел по бельо и трепереше.

Разделяше ги масичка от бяла ламинирана пластмаса, върху която имаше само кафява папка и чашата на Габриел, пълна с димящо кафе. Също като килията на Петерсон в мазето, стаята имаше теракотен под и стени с гипсова мазилка. Щорите бяха спуснати. Под напора на вятъра дъждът навън шибаше прозорците в натрапчив ритъм. Габриел погледна с неприязън Петерсон и потъна в замислено мълчание.

— Няма да се измъкнеш след всичко това.

Именно Петерсон наруши мълчанието. Той заговори на английски, но Габриел веднага премина към немски — превъзходния немски на майка му, граматично правилен и с много прецизно произношение. Искаше да отбележи неточността на швейцарския немски на Петерсон. Да наблегне на това, че е швейцарец. Да го изолира.

— След кое няма да се измъкна, Герхард?

— Ти ме отвлече, гадно копеле такова!

— Но аз вече се измъкнах.

— В гаража на моя блок има секретни камери. Тоя твой трик с проститутката е запазен на видеозапис. Цюрихската полиция сигурно вече го има.

Габриел спокойно се усмихна:

— Ние се погрижихме за охранителните камери, също както ти се беше погрижил за охранителните камери във вилата на Ролф в онази нощ, когато го уби и открадна картините му.

— Какви ги бълнуваш?

— Картините от тайната колекция на Ролф. Картините, които е получил по време на войната срещу услуги, извършени за СС. Картините, които той искаше да върне.

— Не знам за какво говориш. Не знам нищо за никаква тайна колекция и със сигурност нямам нищо общо с убийството на Август Ролф! Никой никога няма да повярва, че съм имал нещо общо с неговата смърт.

— Ти си убил Август Ролф. След това си убил и Вернер Мюлер в Париж. После си убил Емил Жакоби в Лион. Опита се и мен да убиеш в Цюрих. Ти прати човек да убие Анна Ролф във Венеция. Това ме ядоса, Герхард.

— Ти си умопобъркан!

Габриел виждаше, че пресилената предизвикателност на Петерсон бавно започва да се изпарява.

— Дълго време си отсъствал от работа. Шефовете ти също ще искат да си поговорят с теб. Пък и не могат да те намерят. Няма защо да казвам, че и жена ти ще иска да знае къде, по дяволите, си изчезнал. Притеснена е до смърт.

— Господи, какво си направил? Какво, за бога, си направил?

Петерсон като че ли повече не можеше да стои на едно място. Клатеше се на стола си и трепереше. Габриел пийна от кафето си и сбърчи лице, сякаш бе прекалено горещо. След това отвори кафявата папка и започна да изважда от нея снимки. Вземаше ги една по една, поглеждаше ги за миг и ги плъзваше по повърхността на масата към Петерсон.

— Много хубава е излязла на снимката, нали, Герхард? Боже, боже, тук наистина се забавляваш. Ами я виж тази. На твое място не бих искал да давам обяснения на мисис Петерсон за тази снимка. Ами пресата? Ами твоят министър в Берн?

— Ти си просто изнудвач! Никой няма да повярва, че тези снимки са истински. Ще ги видят такива, каквито са: евтино оклеветяване, направено от евтин изнудвач. Но пък изнудването и убийствата са основните средства, които използва твоята служба, нали така? За тези неща много те бива.

Габриел остави снимките на масата пред очите му. Петерсон направи храбър опит да не ги поглежда.

— Значи такава история ще разкажеш на жена си и на шефовете си? Че си невинна жертва на изнудване? Че си бил отвлечен от Израелското разузнаване и упоен? Знаеш ли какво ще те попитат твоите началници? Ще кажат: „Защо Израелското разузнаване е избрало точно теб, Герхард? Какво си направил, за да ги накараш да се държат по този начин?“ И ти ще трябва да им дадеш отговор.

— Това за мен няма да е проблем.

— Сигурен ли си? Може да не се окаже толкова лесно, като се има предвид, че най-почтените медийни организации по света ще започнат да разкриват интересни подробности от историята — всеки ден по малко. Ще бъде като китайското мъчение с водните капки, извинявай за сравнението. Ти може и да оцелееш, но кариерата ти ще бъде съсипана. Твоите мечти да станеш шеф на Федералната полиция ще си останат такива, каквито са — просто мечти. Политиката ще бъде забранена зона за теб. Бизнесът — също. Да не смяташ, че твоите приятели в банките ще ти се притекат на помощ? Не, съмнявам се, че ще го направят, след като нямаш какво да им предложиш. Представи си: оставаш без работа, без пенсия, без финансовата подкрепа на приятелите си. — Габриел млъкна, за да отвори папката и да извади още пет-шест снимки: на жената и децата на Петерсон. Преднамерено ги постави точно до снимките му с момичето. — Кой ще се погрижи за жена ти? Кой ще се погрижи за децата ти? Кой ще плати наема на онзи хубав твой апартамент край Цюрихзее? Кой ще плати вноските за големия ти мерцедес? Картинката не е много приятна, но и не би трябвало. Аз не харесвам убийците, Герхард, особено когато убиват заради някоя банка, но ти предлагам изход. И те съветвам да го приемеш, преди да е станало твърде късно.

— Какво искаш?

— Вече ще работиш за мен.

— Невъзможно е!

— Ще ми помогнеш да върна картините на Ролф. — Габриел се поколеба, очаквайки Петерсон да обяви, че не знае нищо за никакви картини, но този път той замълча. — Ще се справим тихо. По швейцарски. След това ще ми помогнеш да върна и други неща. Ще ми помогнеш да разчистя бъркотията в оплесканата швейцарска история. Ние двамата заедно с теб, Герхард, можем да преместим планини.

— И ако откажа?

— Можеш да се върнеш долу с моя приятел и да си помислиш още малко. После пак ще говорим.

— Махни оттук тези проклети снимки!

— Дай ми отговор и ще ги махна.

— Онова, което не разбираш, е, че и в двата случая аз ще бъда унищожен. Въпросът е коя от двете отрови да избера. — Главата на Петерсон клюмна на гърдите. — Жаден съм.

— Отговори на въпросите ми и ще ти дам нещо за пиене.

В коридора пред стаята Ели Лавон седеше на студения под със затворени очи, опрял гръб на стената. Само дясната му ръка издаваше чувствата му. Тя конвулсивно стискаше запалка. Макар че живееше във Виена, гневните звуци на немската реч все още караха врата му да пламва.

Пукнатините вече се бяха появили, но Петерсон все още не рухваше. Лавон усещаше, че той е на ръба. Наркотиците, водата, снимките с момичето. Страхът от онова, което го очаква зад следващия завой на пътя. Всичко това се натрупваше в него. Ели Лавон се надяваше, че той скоро съвсем ще се огъне.

Никога не бе виждал Габриел такъв. Никога не бе го виждал ядосан. Никога не бе го чувал да повишава тон. Нещо в тази история бе отворило всичките му стари рани. Леа. Тарик. Шамрон. Дори родителите му. Габриел беше човек, който много бързо се палеше.

Хайде, отпуснете се, хер Петерсон, помисли си Лавон. Кажете му всичко, което иска да знае. Направете точно каквото ви казва. Защото ако не го сторите, опасявам се, че моят добър приятел Габриел ще ви закара горе в планината и ще ви застреля. И това няма да е добре за никого. Не и за вас. И особено не за Габриел.

Лавон не даваше пет пари за Петерсон. Обичаше именно Габриел. Не искаше Габриел Алон отново да изцапа ръцете си с кръв.

Затова никой не изпита по-голямо облекчение от Лавон, когато виковете изведнъж стихнаха. След това се чу тропането — Габриел удряше с ранената си ръка по стената. Като продължаваше да седи на пода, Лавон се пресегна и леко открехна вратата. Габриел му заговори на иврит. Този език никога не бе звучал така приятно в ушите на Лавон, макар че върху Герхард Петерсон явно имаше тъкмо противоположния ефект.

— Донеси му дрехи, Ели. И малко храна. На хер Петерсон му е студено и е гладен. Хер Петерсон иска да ни каже някои неща.

Що се отнася до модната линия, синият анцуг имаше направо трагичен вид, и то неслучайно. Горнището беше прекалено голямо, а крачолите — прекалено къси. Герхард Петерсон приличаше на мъж, преживяващ кризата на средната възраст, който е изровил отнякъде тези прастари парцали за един застрашаващ живота му крос в парка. И храната не беше по-добра — парче черен хляб и купичка бистра супа. Одед донесе и кана вода. Нарочно разля няколко капки ледена вода върху ръката на Петерсон, за да му напомни какво го чака, ако не започне да говори.

Габриел не яде нищо. Нямаше никакво намерение да се храни заедно с Герхард Петерсон.

Швейцарецът дъвчеше усърдно, но бавно, сякаш искаше да отложи неизбежното. Габриел го остави на спокойствие. Петерсон привърши супата и обра купичката с последната хапка хляб.

— Между другото къде се намираме?

— В Тибет.

— Това е първото ми пътуване до Тибет. — Петерсон успя да се усмихне унизено. Габриел отказа да се хване и усмивката му бързо изчезна. — Бих искал една цигара.

— Не може.

— Защо не?

— Не понасям дима.

Петерсон отмести празната купичка.

Ако Габриел Алон не бе станал убиец, от него щеше да излезе идеален следовател, провеждащ разпити. Поначало бе добър слушател — човек, който говореше само когато е необходимо, човек, който не обичаше да слуша звука на собствения си глас. Също като ловец на елени, бе надарен с неестественото умение да стои съвършено неподвижно. Никога не докосваше лицето или косата си, не жестикулираше, не се въртеше в стола си. Именно тази неподвижност, съчетана с мълчанието и неизменното му търпение, го превръщаха в страховит опонент пред празната маса. Та дори Габриел бе изненадан от внезапното желание на Герхард Петерсон да говори.

— Как съм научил за колекцията на Ролф ли? — попита Петерсон, повтаряйки първия въпрос на Габриел. — В Цюрих се случват твърде малко неща, за които аз да не знам. Цюрих е най-големият град в Швейцария и въпреки това е твърде малък. Ние сме пуснали пипала навсякъде: в банките, в бизнеса, при чуждестранните работници, в медиите.

Габриел не искаше Петерсон да придобие по-голяма самоувереност, дърдорейки за професионалните си постижения, затова набързо го отряза:

— Всичко това е много интересно, но ти как разбра за Ролф?

— Ролф беше болен старец… всички на Банхофщрасе и Парадеплац знаеха това. Всички знаеха, че не му остава много да живее. После започнаха да се носят слуховете. Ролф губи ума си. Ролф иска да раздаде справедливост, преди да отиде при големия банкер в небесата. Ролф иска да проговори. Август Ролф беше банкер в Цюрих в продължение на дълги години. Когато човек като него реши да проговори, това никога не е на добро.

— Затова го сложихте под наблюдение.

Петерсон кимна утвърдително.

— И откога говоренето се смята за престъпление в Швейцария?

— Не е престъпление, но определено не се харесва… особено когато излага на показ пред целия останал свят нелицеприятни подробности от нашето минало. Ние, швейцарците, не обичаме да обсъждаме неприятните си семейни проблеми пред чужденците.

— Твоите началници знаеха ли, че си поставил Ролф под наблюдение? А твоят министър в Берн?

— Аферата „Ролф“ не беше официална.

И тогава Габриел си спомни за писмото на Ролф: В Швейцария има хора, които искат миналото да остане там, където е — погребано в банковите хранилища на Банхофщрасе, — и няма да се спрат пред нищо, за да постигнат тази цел.

— Ако Ролф не е бил поставен официално под наблюдение, тогава от чие име си го следил?

Петерсон се поколеба за миг; Габриел се изплаши, че може да спре да говори.

— Те наричат себе си Съветът „Рютли“.

— Разкажи ми за тях.

— Дай ми още от тази гадна супа и ще ти разкажа каквото поискаш.

Габриел реши да му позволи да се порадва на тази единствена победа. Вдигна ръка и удари три пъти с длан по стената. Одед пъхна глава в отвора на вратата, все едно че бе надушил пушек. Габриел промълви няколко думи на иврит. В отговор Одед сви устни в гримаса на разкаяние.

— И хляб — добави Петерсон, щом Одед понечи да си тръгне. — Искам още малко хляб със супата.

Одед погледна към Габриел за инструкции.

— Донеси му и малко хляб, дявол го взел!

Този път нямаше почивка за хранене, тъй че Петерсон бе принуден да изнесе лекцията си за Съвета „Рютли“ с лъжица в едната ръка и парче хляб — в другата. Говори в продължение на десет минути без прекъсване, като спираше само за да сръбне шумно от супата или да отхапе още един залък хляб. Историята на Съвета, неговите цели и задачи, могъществото на неговите членове — всички тези теми бяха представени със съществени подробности. Когато свърши, Габриел го попита:

— А ти членуваш ли в него?

Този въпрос сякаш развесели Петерсон:

— Аз? Учителският син от Бернезее Оберланд — докосна с парчето хляб гърдите си, за да наблегне на думите си, — да съм член на Съвета „Рютли“? Не, не съм член на Съвета, аз съм само един от верните им слуги. Ето какви сме всички ние в Швейцария — слуги. Слуги на чужденците, които идват тук, за да депозират парите си в нашите банки. Слуги на управляващата олигархия. Слуги.

— Какви услуги им осигуряваш?

— Охрана и разузнаване.

— И какво получаваш в замяна?

— Пари и подкрепа за кариерата.

— Значи ти си казал на Съвета за слуховете, свързани с Ролф?

— Точно така. И тогава Съветът ми каза какви неща крие той.

— Колекция от картини, които са му дали нацистите срещу банкерски услуги, извършени по време на войната.

Петерсон едва-едва наклони главата си с един милиметър.

— Хер Ролф криеше ценни предмети и една противоречива история, което представляваше ужасяващо стечение на обстоятелствата, от гледна точка на Съвета.

— И какво ти нареди Съветът да направиш?

— Да подсиля наблюдението около него. Да е сигурно, че хер Ролф няма да извърши нещо неразумно през последните дни от живота си. Но се появиха обезпокоителни сигнали. В банката на Ролф пристигна посетител — човек от международна еврейска организация, действащ по въпроса с потенциалните сведения за Холокоста.

Нехайният тон, с който Петерсон произнесе това описание, силно раздразни Габриел.

— След това засякохме поредица от факсове. Както изглеждаше, Ролф си уреждаше да наеме художник-реставратор. Зададох си простия въпрос: Защо един умиращ човек ще си губи времето да реставрира картините си? От опит знам, че умиращите обикновено оставят такива подробности на наследниците си.

— Заподозрял си, че Ролф възнамерява да върне картините, така ли?

— Или нещо по-лошо.

— Кое би могло да е по-лошо?

— Публична изповед за връзките си с високопоставени нацисти и офицери от Немското разузнаване. Можеш ли да си представиш какъв спектакъл ще се разиграе след едно такова признание? То ще помете страната като ураган. В сравнение с него противоречивата история за потенциалните банкови сметки ще изглежда като леко забърсване на праха.

— Само от това ли се страхуваше Съветът?

— Не е ли достатъчно?

Но в момента Габриел не слушаше Герхард Петерсон, а Август Ролф: Някога аз смятах тези хора за мои приятели — още една от многобройните ми грешки.

— Те са се страхували, че Август Ролф ще разкрие съществуването на Съвета. Той е знаел за Съвета, защото е бил негов член, нали така?

— Ролф ли? Той не беше просто член на Съвета — беше член-основател.

— Значи ти си отишъл да се срещнеш с него?

— Казах му, че съм подочул някои неща, нищо специално, забележи: само един много изкусен намек. Ролф беше стар, но все още с ясен ум и веднага разбра какво искам да му кажа. Та той беше швейцарски банкер, за бога! Знаеше как да води два разговора едновременно. Когато си тръгнах, бях убеден, че Съветът е изправен пред огромен проблем.

— И какво направи тогава?

— Преминах към план Б.

— А той беше?

— Да открадна проклетите картини. Няма картини — няма история.

Петерсон отказа да продължи разказа си без цигара и Габриел неохотно се съгласи да му даде. Отново удари с юмрук по стената и Одед отново пъхна глава през открехнатата врата. Той даде на Петерсон цигара от собствения си пакет. Когато Одед натисна езичето на запалката си, Петерсон подскочи така, че едва не падна от стола. Докато вървеше към вратата, Одед през цялото време се смееше някак извинително. Петерсон треперливо дръпна от цигарата, сякаш се страхуваше, че може да експлодира, а Габриел през няколко секунди вдигаше ръка да прогони дима.

— Разкажи ми за Вернер Мюлер — рече Габриел.

— Той беше ключът към всичко. Ако искахме да се доберем до колекцията на Ролф, значи имахме нужда от помощта на Мюлер. Мюлер беше проектирал алармената му система. Затова накарах моите хора да изровят колкото е възможно повече мръсотии за Мюлер. И той не беше с чисти ръце. Никой от нас няма чисти ръце, нали така? — Тъй като Габриел не каза нищо, Петерсон продължи: — Отидох в Париж за едно разговорче с Мюлер. Не е нужно да казвам, че той се съгласи да работи за нашата кауза. — Петерсон изпуши цигарата почти до филтъра, след това с мрачен вид я смачка в празната купичка от супата. — Изпълнението на задачата беше насрочено за следващата нощ. Ролф възнамеряваше да замине за Женева и да пренощува там в апартамента си. Художникът-реставратор трябваше да пристигне на следващата сутрин. Екипът се вмъкна във вилата, а Мюлер ги заведе долу в стаята за наблюдение.

— Ти беше ли част от екипа?

— Не, моята задача беше да се постарая цюрихската полиция да не се появи по средата на операцията — нищо повече.

— Продължавай.

— Мюлер обезвредил алармената система и изключил камерите. След това те влезли в трезора и сещаш ли се какво открили?

— Август Ролф.

— От плът и кръв. Било три часът след полунощ, а старецът седял там при своите проклети картини. Мюлер изпаднал в паника. Обирджиите били непознати на Ролф, но с Мюлер са заедно в бизнеса. Ако старецът отидел в полицията, именно Мюлер щял да си изпати здравата. Той грабнал пищова на един от Съвета, закарал стареца във всекидневната на горния етаж и му пуснал един куршум в черепа.

— Шест часа по-късно се появих аз.

Петерсон кимна утвърдително.

— Трупът на Ролф ни даде възможност да проверим автентичността на художника-реставратор. Ако художникът-реставратор откриеше трупа и телефонираше на полицията, значи наистина си беше просто един художник-реставратор. А ако откриеше трупа и се опиташе да напусне града… — Петерсон вдигна ръце, сякаш искаше да каже, че няма защо да обяснява повече.

— Затова си уредил да ме арестуват.

— Точно така.

— А какво ще кажеш за първия детектив, който ме разпитваше?

— Баер ли? Той не знаеше нищо. За Баер ти беше просто един човек, заподозрян в убийството на швейцарски банкер.

— Защо си даде труд да ме арестуваш? Защо просто не ме пусна?

— Исках само да те изплаша до смърт и да те накарам два пъти да си помислиш, преди да се решиш отново да стъпиш тук.

— Но нещата не спряха дотам.

Петерсон разтърси глава:

— Не, за нещастие това бе само началото.

Габриел знаеше по-голямата част от останалото, защото го бе преживял. Скорострелният разказ на Петерсон му служеше само за потвърждение на фактите и за попълване на някои празноти.

Точно както Петерсон бе предполагал, Анна Ролф не бе съобщила за кражбата на бащината й колекция. Петерсон веднага я поставил под наблюдение. Работата била възложена на агенти, свързани със Съвета „Рютли“, и на офицери от Швейцарските секретни служби, лоялни към Петерсон. Петерсон е знаел, че Габриел е заминал за Португалия седмица след погребението на Ролф, за да се срещне с Анна Ролф, знаел е също, че двамата са пътували до Цюрих заедно и са посетили вилата на Ролф.

От този момент нататък Габриел бил поставен под наблюдение: Рим, Париж, Лондон, Лион. Съветът използвал услугите на професионален убиец. В Париж той убил Мюлер и унищожил галерията му. В Лион убил Емил Жакоби.

— А кои бяха мъжете, които ме чакаха през онази нощ във вилата на Ролф? — попита Габриел.

— Те работеха за Съвета. Наехме професионалист, който да свърши работата извън нашите граници. — Петерсон замълча. — Между другото ти уби и двамата. Беше много впечатляващо изпълнение. А след това загубихме следите ти за трийсет и шест часа.

Виена, помисли си Габриел. Срещата му с Лавон. Сблъсъкът с Анна заради миналото на баща й. Точно както Габриел бе предположил, Петерсон бе успял да открие следите им на следващия ден на Банхофщрасе. След като била открита и изоставената кола на Анна Ролф на немската граница, Съветът натиснал аварийния бутон. Габриел и Анна Ролф трябвало да бъдат издирени и убити от професионалист при първа възможност. Предвиждало се това да стане във Венеция…

Главата на Петерсон изведнъж се отпусна върху масата, тъй като бе спаднало въздействието на стимулантите. Той имаше нужда от сън — от естествен сън, не от онзи, който предизвикваха с помощта на спринцовка. На Габриел му оставаше да зададе само още един въпрос и трябваше да получи отговора, преди Петерсон да бъде изнесен и прикован с белезници към леглото. Когато въпросът бе зададен, Петерсон вече си бе направил възглавничка с ръце и главата му почиваше върху масата с лицето надолу.

— Картините — тихо повтори Габриел. — Къде са картините?

Петерсон успя да изрече само две думи, преди да потъне в небитието:

— Ото Геслер.

43.Малес Веноста, Италия

Само Герхард Петерсон спа през тази нощ. Ели Лавон събуди своето момиче във Виена и в два часа след полунощ го накара да изтича до офиса му в Еврейския квартал, за да прерови прашните му архиви. Един час по-късно резултатите от търсенето излязоха с тракане от факс машината — толкова оскъдни, че можеха да се съберат на гърба на виенска пощенска картичка. Отдел „Проучвания“ в Тел Авив даде своя минимален и напълно безполезен принос, докато Одед се ровеше из съмнителните ъгълчета на интернет в търсене на кибер-клюки.

Ото Геслер беше призрак. Слух. Както се изрази Лавон, да откриеш истината за него бе като да уловиш дим в бутилка. Никой не знаеше на каква възраст е. Датата на раждането му бе неизвестна, както и месторождението му. Нямаше негови снимки. Той живееше навсякъде и никъде, нямаше родители, нито деца.

— Той може би никога няма да умре — каза Лавон, объркано триейки очите си. — Някой ден, когато му дойде времето, просто ще изчезне.

За бизнес делата на Ото Геслер се знаеше малко и се подозираше много. Смяташе се, че държи контролния пакет от акции в някои частни банки, тръстове и индустриални концерни. Кои точно частни банки, кои тръстове и кои индустриални концерни — никой не знаеше, защото Ото Геслер оперираше само чрез фирми паравани и корпоративни „марионетки“. Когато Ото Геслер сключеше сделка, не оставаха физически следи — нито следи от пръсти, нито отпечатъци от стъпки, нито ДНК, а документацията му бе запечатана по-здраво от саркофаг.

През годините името му бе изскачало на повърхността във връзка с някои случаи на пране на пари и търговски скандали. Носеха се слухове, че е монополизирал някои стокови пазари, че е продал оръжие и масло на диктатори в нарушение на международните санкции, че е превърнал доходи от продажби на наркотици в почтени холдинги за търговия с недвижима собственост. Но желязната ръка на закона никога не бе докоснала Ото Геслер. Благодарение на легион от адвокати, пръснати от Ню Йорк до Лондон и Цюрих, Ото Геслер не бе платил нито сантим за глоби и не бе прекарал нито ден в затвора.

Одед наистина откри една интересна и занимателна историйка, заровена в умозрително кратка биографична бележка в американско списание. Няколко години след войната Геслер придобил една компания, която била произвеждала оръжие за Вермахта. В склад край Люцерн той открил пет хиляди артилерийски снаряда, случайно довеяни в Швейцария след падането на Третия Райх. Не желаейки непродадени стоки да се задържат в складовете му, Геслер започнал да им търси купувач. Открил такъв в едно размирно ъгълче на Азия. Нацистките артилерийски снаряди помогнали за събарянето на някакъв колониален владетел, а Геслер спечелил от тях два пъти повече, отколкото ако ги е бил продал в Берлин.

Когато слънцето се издигна над редицата от кипариси, обграждащи градината, Лавон успя да изрови една компенсираща подробност за Ото Геслер. Имаше подозрения, че Геслер дава милиони долари за финансирането на медицински изследвания.

— На коя болест? — попита Габриел.

— Алчността? — предположи Одед, но Лавон удивено поклати глава.

— Не е известно. Старият негодник дава милиони долари всяка година и крие дори това. Ото Геслер е тайна. Ото Геслер е въплъщение на самата Швейцария.

Герхард Петерсон спа до десет часа. Габриел му разреши да се изкъпе и да се приготви на спокойствие, както и да облече дрехите, които бе носил по времето на отвличането си, сега почистени и изгладени от Ели Лавон. Габриел сметна, че студеният планински въздух ще има благоприятно въздействие върху външността на Петерсон, затова след закуска двамата се разходиха из околностите. Швейцарецът беше с една глава по-висок и по-добре облечен от своите придружители, поради което приличаше на земевладелец, който дава нареждания на група надничари.

Петерсон се опита да попълни някои от белите петна в техния портрет на Ото Геслер, макар много бързо да стана ясно, че знае съвсем малко повече от тях. Даде им точното местоположение на неговата планинска вила, подробности за охраната й, както и за условията, при които се бяха провели техните разговори.

— Значи всъщност ти никога не си виждал лицето му? — попита Одед.

Петерсон поклати отрицателно глава и извърна поглед. Не беше простил на Одед за ледените душове в мазето и не искаше дори да го погледне.

— Ти ще ме заведеш при него — каза Габриел. — Ще ми помогнеш да взема обратно картините.

Петерсон се усмихна — студената и безчувствена усмивка, която Габриел бе видял в килията си в Цюрих след ареста.

— Вилата на Ото Геслер е като крепост. Не можеш ей така да влезеш там и да го заплашиш.

— Нямам намерение да го заплашвам.

— А какво си намислил?

— Искам да му предложа сделка. Той говори само на езика на сделките. Геслер ще върне картините в замяна на значително възнаграждение за това, че ги е намерил, и след моето уверение, че неговата роля в случая никога няма да излезе на бял свят.

— Ото Геслер е свикнал да прави сделки само от позиция на силата. Не можеш да го сплашиш, а последното нещо, от което има нужда, са парите. Ако опиташ това, ще си излезеш оттам с празни ръце, стига изобщо да успееш да излезеш.

— И в двата случая ще успея да изляза.

— Аз не бих бил толкова сигурен.

— Ще изляза оттам, защото твоето задължение е да се погрижиш да не ми се случи нищо лошо. Ние знаем къде живееш, знаем къде ходят на училище децата ти и винаги ще знаем къде да те намерим.

Арогантната усмивка отново проблесна по устните на Петерсон:

— Не очаквах, че човек с твоето минало би заплашвал семейството на друг човек. Но предполагам, че в моменти на отчаяние човек прибягва към отчаяни средства. Нали така се казваше? Хайде да приключим с тази работа, а? Искам да се измъкна от това проклето място.

Петерсон се обърна и тръгна нагоре по склона на хълма към вилата, а Одед мълчаливо го следваше по петите. Ели Лавон положи малката си ръка върху рамото на Габриел:

— Може би е прав. Може би не трябва да влизаш там.

— Той ще ме измъкне. Освен това на този етап Геслер няма да спечели нищо, ако ме убие.

— Както се изрази той, в моменти на отчаяние човек прибягва към отчаяни средства. Да си вървим у дома.

— Не искам те да спечелят, Ели.

— Хора като Ото Геслер винаги печелят. Освен това откъде, по дяволите, смяташ да вземеш пари, за да откупиш картините от него? От Шамрон ли? Горя от нетърпение да видя каква физиономия ще направи Стареца, когато му представиш доклада за разходите си по този случай!

— Нямам никакво намерение да искам пари от Шамрон. Ще ги взема от човека, който пръв е откраднал картините.

— От Август Ролф?

— Разбира се.

— Изкупление, а?

— Ели, понякога опрощаването на греховете ни излиза много скъпо.

Тръгнаха по обяд. Петерсон изглеждаше разстроен, когато откри, че неговият мерцедес е паркиран в настлания с дребен чакъл преден двор, точно до закрития фолксваген, в който го бяха хвърлили след отвличането. Той седна на предната пасажерска седалка и неохотно позволи на Одед да закопчае китката му с белезници към облегалката за ръка на вратата. Габриел седна зад кормилото и натисна газта малко прекалено агресивно за вкуса на Петерсон. Одед се излегна на задната седалка, като вдигна крака върху светлокафявата кожа и сложи „Беретата“ в скута си.

Швейцарската граница се намираше само на петнайсет мили разстояние от вилата. Габриел пое напред с мерцедеса, а Ели Лавон го последва с покритата кола. Преминаването на границата мина тихо и спокойно; след една повърхностна проверка на паспортите граничният служител им направи знак да потеглят. Габриел бе махнал за малко белезниците на Петерсон, но след като изминаха една миля, той спря колата край пътя и отново го окова за вратата.

Оттам поеха на северозапад, към Давос, после стигнаха до Райхенау, а след това завиха на запад, към сърцето на Вътрешна Швейцария. В пролома Гримзел започна да вали сняг. Габриел намали скоростта, така че Лавон да може да го следва отблизо с тежкия и тромав закрит фолксваген.

Колкото повече отиваха на север, толкова по-неспокоен ставаше Петерсон. Той насочваше Габриел така, сякаш го водеше при заровен труп. Помоли да му махнат белезниците, но Габриел отказа.

— Вие сте любовници, нали? — попита Петерсон.

— С Одед ли? Сладък е, но опасявам се, че не е мой тип.

— Имах предвид Анна Ролф.

— Знам какво имаш предвид. Помислих си, че малко хумор ще разведри обстановката. Иначе може да се изкуша да ти прасна един през лицето.

— Разбира се, че сте любовници. Иначе защо ще се замесваш в тази афера? Тя е имала много любовници. Сигурен съм, че ти няма да си й последният. Ако поискаш да видиш досието й, с радост ще ти го покажа… като професионален жест на вежливост, разбира се.

— Принципите имат ли значение за теб, Герхард, или вършиш всичко само за пари? Например защо работиш за Съвета „Рютли“? Само заради парите ли го правиш или вярваш в онова, което те вършат?

— И двете.

— О, наистина! И кой точно принцип те подтиква да работиш за Ото Геслер?

— Работя за Ото Геслер, защото ми дотегна да гледам как тайфа проклети чужденци въргаля моята страна в калта заради нещо, което се е случило, преди да съм бил роден.

— Твоята страна е превърнала плячкосаното от нацистите злато в твърда валута. Тя е превърнала златните коронки и венчалните халки на евреите в твърда валута. Хиляди ужасени евреи са вложили спестяванията си във вашите банки, преди да отидат в газовите камери на „Аушвиц“ и „Собибор“, а след това тези банки са задържали парите, вместо да ги предадат на законните им наследници.

— Какво общо има това с мен? Шейсет години! Случило се е преди шейсет години! Защо не можем да помръднем от тази точка? Трябва ли да превърнете моята страна в презрян парий пред очите на целия свят заради действията на неколцина алчни банкери отпреди шейсет години?

— Защото трябва да признаете, че сте причинили зло. А освен това трябва да изкупите вината си.

— Пари? Да? Вие искате пари? Вие критикувате нас, швейцарците, за нашата предполагаема алчност, но всичко, което искате от нас, е пари. Като че ли с няколко долара могат да се оправят всички злини, причинени в миналото.

— Това не са ваши пари. Те помогнаха тази държавица увеселителен парк без излаз на море да се превърне в една от най-богатите в света, но това не са ваши пари.

Разгорещен от спора, Габриел караше прекалено бързо и Лавон бе изостанал на няколко ярда. Габриел намали скоростта, за да може Лавон да ги настигне. Беше ядосан на себе си. Последното нещо, което искаше в момента, бе да обсъжда с Герхард Петерсон моралната страна на швейцарската история.

— Има нещо, което трябва да знам, преди да говоря с Геслер.

— Искаш да знаеш как съм научил, че ти си свързан с убийството на Хамиди.

— Да.

— Преди няколко години… осем или девет, не си спомням точно… един палестинец със съмнително минало искаше да получи виза за временно пребиваване, за да живее известно време в Женева. В замяна на визата и на нашата гаранция, че неговото пребиваване в Швейцария няма да бъде разкрито на израелската държава, този палестинец предложи да ни каже името на израелеца, който е убил Хамиди.

— Как се казва палестинецът? — попита Габриел, макар че не му бе необходимо да чака отговора на Петерсон. Той знаеше. Вероятно го бе знаел през цялото време.

— Казва се Тарик ал Хурани. Именно той е сложил бомбата под колата на жена ти във Виена, нали така? Именно той е унищожил семейството ти.

На пет мили разстояние от вилата на Ото Геслер, в края на гъста борова гора, Габриел спря колата край пътя и слезе. Беше късен следобед, светлината бързо помръкваше, температурата бе някъде около двайсет градуса. Над тях изникна планински връх с бяла брада от облаци. Кой ли беше този връх? Ейгер? Юнгфрау? Мьонх? Всъщност не го интересуваше. Габриел просто искаше да приключи с тази работа, да напусне тази страна и никога повече да не стъпи тук. Докато заобикаляше колата в дебелия петнайсетина сантиметра сняг, си представи една картина: как Тарик казва на Петерсон за заложената бомба във Виена. Едва се сдържа да не измъкне Петерсон от колата и да го пребие до смърт. В този момент не беше сигурен кого мрази повече — Тарик или Петерсон.

Габриел отключи белезниците и накара Петерсон да се прехвърли през лоста за превключване на скоростите и да седне зад волана. Одед слезе от колата и отиде да се присъедини към Ели Лавон в камионетката. Габриел зае мястото на Петерсон на предната пасажерска седалка и накара Петерсон да се раздвижи, като го ръгна в ребрата с дулото на „Беретата“ си.

Над долината се спусна мрак. Петерсон караше колата с двете ръце на волана, а Габриел държеше „Беретата“ на видно място. На две мили от вилата на Геслер Лавон намали скорост и спря камионетката встрани от пътя. Габриел се изви назад и през задното прозорче видя как светлините на фаровете изгаснаха. Сега вече бяха сами.

— Кажи ми всичко още веднъж — настоя Габриел, като наруши мълчанието.

— Вече най-малко десет пъти го повторихме — възрази Петерсон.

— Не ме интересува. Искам да те чуя да повтаряш всичко още веднъж.

— Ти се казваш хер Майер.

— С какво се занимавам?

— Работиш с мен… в отдел „Анализи и защита“.

— Защо ме водиш във вилата?

— Защото имаш информация за дейността на досадния евреин на име Габриел Алон. Искам хер Геслер да чуе тези новини директно от източника.

— И какво трябва да направя, ако ти се отклониш от сценария по някакъв начин?

— Няма да кажа пак това.

— Кажи го!

— Мамка ти!

Габриел размаха „Беретата“ под носа му, преди да я пъхне в колана на панталона си.

— Ще ти пусна един куршум в черепа. Същото ще се случи и с охраната. Ето какво ще направя.

— Не се и съмнявам — рече Петерсон. — Това е единственото нещо, за което съм сигурен, че те бива.

Една миля по-надолу имаше необозначен частен път. Петерсон понамали и взе завоя със значителна скорост, като центробежната сила притисна Габриел към вратата. За миг се изплаши, че Петерсон е замислил нещо, но след това той намали скоростта и плавно тръгнаха по тесния път, а дърветата бързо се мяркаха покрай прозореца на Габриел.

В края на пътя имаше порта от желязо и камък, която изглеждаше така, сякаш можеше да издържи на атаката на бронетранспортьор. Когато се приближиха, човек от охраната застана в светлината на фаровете и размаха ръце, за да спре колата. Носеше дебело синьо яке, което не успяваше да прикрие факта, че е добре въоръжен. Върху кепето му имаше сняг.

Петерсон свали прозореца на колата:

— Името ми е Герхард Петерсон. Идвам при хер Геслер. Опасявам се, че случаят е спешен.

— Герхард Петерсон?

— Да, точно така.

— А този кой е?

— Мой колега. Казва се хер Майер. Мога да гарантирам за него.

Пазачът промърмори няколко неясни думи в микрофона. След миг портата се отвори, а той отстъпи от пътя и им направи знак да преминат.

Петерсон караше бавно. Габриел погледна през прозореца — дъгови лампи по дърветата, още един охранител със синьо яке, като този водеше на каишка куче вълча порода, което яростно го дърпаше напред. Господи, помисли си Габриел. Това място прилича на бункера на фюрера. Прибавете малко бодлива тел и минно поле — и картинката ще е пълна.

Дърветата пред тях оредяха и се появиха светлините на вилата, смекчени от сватбения воал на сипещия се сняг. Още един пазач се появи на пътя им. Този въобще не правеше опит да скрие малкия спретнат автомат, висящ на рамото му. Петерсон отново свали прозорчето на колата и пазачът пъхна едрото си лице вътре.

— Добър вечер, хер Петерсон. В момента хер Геслер отива към закрития басейн. Ще ви приеме там.

— Добре.

— Въоръжен ли сте, хер Петерсон?

Петерсон тръсна отрицателно глава. Охранителят погледна към Габриел:

— А вие, хер Майер? Носите ли оръжие тази вечер?

— Nein.

— Елате с мен.

Редица от малки лампи, монтирани на стълбове на височината на коляното, бележеше извивките на пътеката. Тук снегът беше по-дълбок, отколкото в дъното на долината — снежната покривка бе най-малко трийсетина сантиметра, — и всяка трета или четвърта лампа бе скрита в малка пряспа.

Петерсон крачеше редом с Габриел. Пазачът, който ги бе посрещнал в началото на алеята, сега вървеше пред тях. По някое време още един пазач се бе появил зад тях. Габриел усещаше топлия дъх на едно куче вълча порода отзад, на свивката на крака си. Когато кучето потърка муцуната си в ръката му, пазачът рязко дръпна каишката му. В отговор кучето изръмжа — тихо, гърлено ръмжене, от което въздухът наоколо затрептя. Хубаво куче, помисли си Габриел. Нека се постараем да не разстройваме проклетото куче.

Сградата на закрития басейн се появи пред тях, продълговата и ниска, натруфени декоративни глобуси светеха сред издигащата се пара. Вътре имаше пазачи; Габриел едва-едва различаваше фигурите им през замъглените стъкла на прозорците. Един от тях като че ли водеше дребна фигурка, облечена с хавлия.

И тогава Габриел усети прорязваща болка в десния си бъбрек. Гърбът му се огъна, главата му се отметна назад, за миг зърна острите върхове на боровете, устремени към небесата, които в агонията му изглеждаха като водовъртеж от цветове и светлини в стил Ван Гог. После му нанесоха втория удар, този път по тила. Небесата станаха черни и той се строполи по лице в снега.

44. Нидвалден, Швейцария

Габриел отвори едното си око; после бавно отвори и другото. Можеше въобще да не ги отваря, защото беше съвсем тъмно. Абсолютната тъма, помисли си той. Съвършената тъма.

Усещаше ужасен студ върху грубия бетонен под, а въздухът бе наситен с влага и мирис на сяра. Ръцете му бяха закопчани с белезници с дланите навън, тъй че раменните му мускули направо горяха. Опита се да си представи изкривената поза на тялото и крайниците си: дясната буза и дясното рамо, притиснати към бетонния под, лявото рамо нагоре, тазът извит, краката скръстени. Помисли си за художественото училище — учителите обикновено извиваха крайниците на моделите така, че да изпъкват мускулите, жилите и формите на тялото. Може би той беше просто един модел за картината на швейцарски експресионист. Мъж в килията за мъчения — от неизвестен художник.

Габриел затвори очи и се опита да се изправи, но при най-лекото свиване на гръбначните мускули в десния му бъбрек сякаш забиваха нажежен шиш. Като пъшкаше, той се пребори с болката и успя да се изправи. Опря глава на стената и потръпна от болка. От втория удар на тила му имаше бучка с големината на яйце.

Прокара върховете на пръстите си по стената — гола скала, гранит, както предположи. С мокър и хлъзгав мъх по него. Пещера? Нещо като изкуствена пещера? Или просто още един трезор? Тези швейцарци с техните проклети трезори! Чудеше се дали няма да го оставят тук завинаги, подобно на кюлче злато или старинно бургундско кресло.

Цареше пълна тишина, както и пълен мрак. Никакви звуци — нито от горе, нито от долу. Не се чуваха гласове, нито лай на кучета, нито вой на вятър; просто тишина, която отекваше в ушите му като звуците на камертон.

Чудеше се как го бе направил Петерсон. Как ли беше дал знак на пазача, че Габриел е неканен гост? Някаква кодова дума, произнесена на входа? Липсваща парола? Ами какво бе станало с Одед и Ели Лавон? Дали все още седяха на предната седалка на закрития фолксваген, или бяха в същото положение като Габриел… или в по-лошо. Спомни си за предупреждението на Лавон, отправено в градината на вилата в Италия: Хора като Ото Геслер винаги печелят.

Някаква херметически затворена врата се отвори наблизо и Габриел чу приближаващите се стъпки на няколко души. Светлините на две джобни фенерчета избухнаха в мрака и зашариха наоколо, докато не откриха лицето му. Габриел стисна силно очи и се опита да извърне глава от светлината, но от извиването на врата раната на главата му болезнено запулсира.

— Изправете го на крака!

Гласът на Петерсон — твърд, властен, Петерсон в стихията си.

Два чифта ръце го хванаха над лактите и го дръпнаха нагоре. Болката бе много силна — Габриел се изплаши, че раменните му стави всеки миг ще се изметнат. Петерсон замахна и му нанесе юмручен удар в корема. Коленете на Габриел се подгънаха и той се преви на две. После коляното на Петерсон се заби в лицето му. Пазачите го пуснаха и той се свлече в същата изкривена поза, в която се бе събудил.

Мъж в килията за мъчения — от Ото Геслер.

Работеха по двама като екип — единият го държеше, другият го удряше. Работеха усилено и експедитивно, но без радост и без ентусиазъм. Бяха им поставили задача — всяко мускулче по тялото му да бъде контузено и всяко местенце по лицето му да кърви — и те изпълняваха възложеното по един много професионален и бюрократичен начин. На всеки няколко минути спираха, за да пушат. Габриел разбираше това, защото при завръщането им усещаше свежия мирис на тютюн. Опита се да ги мрази — тези синеблузи воини на банка „Геслер“, — но не успя. Мразеше само Петерсон.

След около час Петерсон се върна:

— Къде са картините, които си взел от банковия сейф на Ролф в Цюрих?

— Какви картини?

— Къде е Анна Ролф?

— Кой?

— Още малко бой! Гледайте това да опресни паметта му.

И те продължиха да го бият — Габриел нямаше представа колко дълго. Не знаеше дали е нощ или ден, дали е прекарал тук един час или цяла седмица. Измерваше времето с ритъма на техните удари и с появяванията на Петерсон, които ставаха като по часовник.

— Къде са картините, които си взел от банковия сейф на Ролф в Цюрих?

— Какви картини?

— Къде е Анна Ролф?

— Кой?

— Добре, вижте дали ще може да издържи още малко. Не го убивайте.

Още един побой. Този път като че ли продължи по-кратко, но Габриел не можеше да бъде сигурен, защото току изгубваше съзнание и пак идваше на себе си.

— Къде са картините, които си взел от банковия сейф на Ролф в Цюрих?

— Какви… картини?

— Къде е Анна Ролф?

— Кой?

— Продължавайте!

Още един удар в десния бъбрек, сякаш нанесен с нож. Още един железен юмрук в лицето. Още един ботуш в слабините.

— Къде са картините?

Тишина…

— Къде е Анна Ролф?

Тишина…

— Свършен е засега. Оставете го да лежи там.

Той претърси всички отделения на паметта си, за да открие тихо местенце за почивка. Зад прекалено много врати откри кръв и огън и там не можеше да намери мир и покой. Прегръщаше сина си, правеше любов с жена си. Мястото, където намери голото й тяло, беше тяхната спалня във Виена, а срещата им, която преживя отново, бе последната. Бродеше сред картини, които бе реставрирал — нарисувани с маслени бои, с темперни бои, цели пустини от голи платна, — докато не се намери на една тераса, тераса над морето с цвят на златни листа и кайсии, окъпано в златистата светлина на залеза и нежните звуци на цигулка.

Влязоха двама пазачи. Габриел предположи, че е време за още един бой. Вместо това, те внимателно разкопчаха белезниците му и прекараха следващите десет минути, като почистваха и превързваха раните му. Докосваха го нежно, подобно на собственици на погребално бюро, които обличат труп. С подпухналите си очи Габриел наблюдаваше как водата в легена стана розова, а след това алена от кръвта му.

— Глътни тези хапчета.

— Цианид?

— За болката. Ще се почувстваш малко по-добре. Довери ни се.

Габриел направи каквото му казаха, като изпи таблетките с известно усилие. Позволиха му да поседи няколко минути. Не след дълго пулсиращата болка в главата и крайниците му започна да утихва. Той знаеше, че не е изчезнала — беше само за кратко отложена.

— Готов ли си да се изправиш?

— Зависи къде ме водите.

— Хайде, нека да ти помогнем. — Хванаха го внимателно под мишниците и го вдигнаха. — Можеш ли да стоиш прав? Можеш ли да вървиш?

Пристъпи напред с десния си крак, но поради дълбоките контузии в мускулите на бедрото, той се подгъна. Онези успяха да го хванат, преди отново да се строполи на пода, и по някаква неизвестна причина това им се видя много смешно.

— Карай по-бавно. Малки стъпки за малък човек.

— Къде отиваме?

— Изненада. Но няма да те боли. Обещаваме.

Изведоха го през вратата. Навън пред него се ширна голям коридор, подобен на тунел, дълъг и бял, с мраморен под и куполовиден таван. Въздухът миришеше на хлор. Навярно бяха близо до плувния басейн на Геслер.

Започнаха да вървят. За първите няколко метра Габриел наистина имаше нужда от цялата им подкрепа, но постепенно, след като наркотиците зациркулираха из тялото му и той свикна да стои във вертикално положение, вече можеше с усилие да влачи краката си без тяхна помощ — един пациент, който за първи път след операцията се раздвижваше из болничното отделение.

В края на коридора имаше двукрила врата, а зад нея — кръгла стая с висок куполовиден таван. В средата на стаята стоеше дребен мъж в напреднала възраст, облечен с бяла хавлия, лицето му бе скрито зад огромни слънчеви очила. Когато Габриел се приближи, той му подаде тънката си дълга ръка с морави вени. Габриел я остави да трепти във въздуха.

— Здравейте, мистър Алон. Радвам се, че най-накрая можахме да се срещнем. Аз съм Ото Геслер. Елате с мен, моля. Искам да ви покажа някои неща, които с удоволствие ще разгледате.

Зад него се отвори друга двукрила врата, бавно и тихо, сякаш бе закачена на добре смазани автоматични панти. Когато Габриел тръгна напред, Геслер се пресегна и положи костеливата си длан върху свитата му ръка.

Именно тогава Габриел разбра, че Ото Геслер е сляп.

45.Нидвалден, Швейцария

Пред тях се откри мраморна зала, огромна като пещера, с куполовиден таван, напомнящ музея Д’Орсе. Струящата от стъкления таван светлина бе изкуствена. От залата излизаха десетина коридора, водещи до по-малки зали с безброй окачени по стените картини. Нямаше надписи, но опитното око на Габриел забеляза, че всяко помещение бе посветено на отделна тема: италианска живопис от петнайсети век, холандска и фламандска от седемнайсети век, френска от деветнайсети век. И така следваха една след друга, галерия след галерия — един частен музей, пълен с изгубените картини на европейските майстори. Ефектът бе зашеметяващ, макар очевидно не и за Геслер — той не можеше да види нищо.

— Съжалявам, че моите хора трябваше да ви третират по този начин, но се опасявам, че сам сте си виновен. Много глупаво беше от ваша страна да идвате тук.

Имаше треперлив глас, писклив и сух като пергамент. Ръката му върху ръката на Габриел беше безплътна — като полъх на топъл вятър.

— Сега разбирам защо толкова много сте искали да накарате Август Ролф да замълчи. Колко са на брой?

— Честно казано, и аз вече не знам броя им.

Влязоха в друго помещение: испански платна от петнайсети век. Охранител със синьо сако лениво крачеше напред-назад, подобно на пазач в музей.

— И не можете да видите нито една?

— Не, опасявам се, че не.

— А защо ги държите тук?

— Възприемам се някак си като импотентен мъж. Само защото не мога да легна с жена си не значи, че искам да отстъпя тялото й на други мъже.

— Значи сте женен?

— Възхитително попадение, мистър Алон, но в Швейцария правото на личен живот е нещо много свещено. Може би ще кажете, че експлоатирам това право до крайност, но такъв живот съм си избрал.

— Винаги ли сте били сляп?

— Задавате прекалено много въпроси.

— Дойдох тук, за да ви направя предложение за приключването на този случай, но сега виждам, че никога няма да го приемете. Вие сте Херман Гьоринг на двайсети век. Алчността ви е безгранична.

— Да, но за разлика от хер Гьоринг, когото много добре познавах, аз не съм грабил.

— А как наричате всичко това?

— Аз съм колекционер. Това е една много специална колекция, много лична, но все пак си е просто колекция.

— Не съм единственият, който знае за нея. Анна Ролф знае, а също и моята служба. Можете да ме убиете, но най-накрая някой ще открие какво сте заровили тук.

Геслер се засмя — сух, безрадостен смях:

— Мистър Алон, никой никога няма да открие какво има тук. Ние, швейцарците, възприемаме много сериозно нашето право на личен живот. Никой никога няма да може да отвори тези врати без моето съгласие. Но просто за да съм сигурен, предприех още една допълнителна стъпка. Като се възползвах от една малко известна вратичка в швейцарския закон, аз обявих цялата тази собственост за частна банка. Тези помещения са част от тази банка — ако искате, наречете ги трезори. Собствеността в тях се намира под закрилата на швейцарските закони за банковата тайна и никой при никакви обстоятелства не може да ме накара да ги отворя или да разкрия какво има вътре.

— И това ви доставя удоволствие?

— Наистина — отвърна той безстрастно. — Дори да ме принудят да отворя тези помещения, никой не може да ме преследва за закононарушение. Нали разбирате, придобиването на всеки от тези предмети е напълно легално според швейцарските закони, а може да се нарече и морално според Божиите и природните закони. Дори някой да успее да докаже без сянка на съмнение, че определена картина в моята колекция немците са откраднали от негов предшественик, той ще трябва да ми компенсира стойността по пазарни цени. Съвсем ясно е, че цената на репатрирането ще се окаже шокираща. Вие и вашите приятели в Тел Авив можете да крякате колкото си искате, но никой никога не може да ме принуди да отворя стоманените врати, които водят към тези помещения.

— Ти си кучи син, Геслер!

— О, вече прибягваме към ругатни и мръсен език. Обвинявате швейцарците за това положение, но ние не сме виновни. Немците започнаха войната. Ние имахме благоразумието да стоим зад страничната линия и именно заради това искате да ни накажете.

— Вие не сте стояли зад страничната линия. Вие сътрудничихте на Адолф Хитлер! Дадохте му оръжие, дадохте му пари. Вие бяхте негови слуги. Вие всички сте просто слуги.

— Да, ние наистина се възползвахме във финансово отношение от нашия неутралитет, но защо сега повдигате този въпрос? След войната ние се разбрахме със съюзниците и всичко ни беше простено, защото Западът се нуждаеше от нашите пари, които подпомогнаха възстановяването на Европа. После дойде периодът на студената война и Западът отново имаше нужда от нас. Е, сега, след като студената война свърши, всички от двете страни на желязната завеса блъскат по вратата на Швейцария и подлагат шапка за пари. Всеки иска да му се извиним. Всеки иска пари. Но някой ден вие пак ще имате нужда от нас. Винаги е било така. Немските принцове и френските крале, арабските шейхове и американските укриватели на данъци, наркобосовете и търговците на оръжие. Боже мой, дори вашите разузнавателни служби използват нашите услуги, когато им се налага. През годините вие самият сте били редовен клиент на „Креди Сюис“. Затова ви моля, мистър Алон, за миг слезте на земята от вашите възвишени морални селения и бъдете разумен.

— Ти си крадец, Геслер. Обикновен престъпник.

— Крадец ли? Не, мистър Алон, нищо не съм откраднал. Чрез ловката си тактика на бизнесмен аз съм придобил великолепна частна колекция от произведения на изкуството наред със смайващо лично богатство. Но не съм крадец. Ами какво да кажем за вас и вашите хора? Вие хленчите за предполагаемите престъпления на швейцарците, но сте основали вашата собствена държава върху земя, открадната от други. Картини, мебели, бижута — това са само предмети, които лесно могат да бъдат заменени. Но земята е нещо съвсем друго. Земята е завинаги. Не, мистър Алон, аз не съм крадец. Аз съм победител — също като вас и вашите хора.

— Върви по дяволите, Геслер!

— Аз съм калвинист, мистър Алон. Ние, калвинистите, вярваме, че богатствата на земята се дават на онези, които ще бъдат допуснати в Небесното царство. Ако богатствата, струпани в тези стаи, представляват някакво доказателство, то аз ще отида в противоположната посока на Ада. Опасявам се, че не сме чак толкова сигурни какво ще представлява вашият живот в отвъдното. Ще направите останалата част от живота си на земята по-малко неприятна, ако ми отговорите на един прост въпрос. Къде са картините, които сте взели от банковия сейф на Август Ролф?

— Какви картини?

— Тези картини ми принадлежат. Мога да покажа документ, който удостоверява, че Ролф ги е прехвърлил на мен малко преди смъртта си. Аз съм законният собственик на тези картини и си ги искам обратно.

— Мога ли да видя този документ, моля?

— Къде са картините?

— Не знам за какво говорите.

Геслер пусна ръката на Габриел:

— Някой да го вземе, моля.

46.Нидвалден, Швейцария

Въздействието на наркотиците отслабна, както Габриел очакваше, и болката го замъчи отново, по-страшна от преди, сякаш през този кратък отдих бе успяла да набере сили за последната атака. Като че ли всички нерви в тялото му едновременно изпращаха болезнени сигнали на мозъка. Това го обърка и тялото му започна да трепери неудържимо, от което болката стана дори още по-силна. Повдигаше му се, но се молеше да не повърне. Знаеше, че конвулсиите на повръщането ще му причинят още по-мъчителни страдания.

Още веднъж потърси спокойно място, където да подслони мислите си, но сега споменът за Ото Геслер и за неговата колекция непрекъснато се натрапваше в съзнанието му. Геслер с неговата хавлия и слънчевите очила; зала подир зала, пълни с плячкосани от нацистите произведения на изкуството. Чудеше се дали онова, което бе видял, е истинско, или бе просто страничен ефект на наркотиците, които го бяха накарали да вземе. Да, помисли си. Истинско е. Всичкото си беше там, събрано на едно място, недосегаемо за него. Недосегаемо за целия свят.

Вратата се отвори и тялото му се напрегна. Кой ли беше? Помагачите на Геслер, дошли да го убият? Самият Геслер, дошъл да му покаже още една зала, пълна с изгубени картини на големите майстори? Но когато килията му се изпълни със светлина, той разбра, че не е нито Геслер, нито са неговите главорези.

Беше Герхард Петерсон.

— Можеш ли да станеш?

— Не.

Петерсон клекна пред него. Запали цигара и дълго се взира в лицето на Габриел. Както изглеждаше, онова, което видя, изписано на него, го натъжи.

— Важно е да се опиташ да се изправиш.

— Защо?

— Защото те скоро ще дойдат да те убият.

— И какво чакат?

— Да стане тъмно.

— Защо им е да е тъмно?

— Ще отнесат трупа ти горе на глетчера и ще го хвърлят в някоя пукнатина.

— Звучи ми утешително. Предполагах, че ще ме пъхнат в метална каса и ще ме депозират в някой от секретните банкови сейфове на Геслер.

— И това обмисляха. — Невесело хихикане. — Казах ти да не идваш тук. Не можеш да го победиш, казах ти го. Трябваше да ме послушаш.

— Ти винаги си прав, Герхард. За всичко си прав.

— Не за всичко. — Той пъхна ръка в джоба си и извади „Беретата“ на Габриел. Сложи пистолета върху обърнатата си длан и я протегна към него, сякаш му предлагаше волни пожертвования.

— Това за какво е?

— Вземи го. — Размаха леко пистолета. — Хайде, вземи го.

— Защо?

— Защото ще ти трябва. Без него нямаш абсолютно никакъв шанс да се измъкнеш жив от това място. С него, като се има предвид в какво състояние си, изчислявам шансовете ти на едно към три. Но си струва да опиташ, не си ли съгласен? Вземи пистолета, Габриел.

Пистолетът бе топъл от ръката на Петерсон. Дръжката от орехово дърво, спусъкът, дулото — първият предмет, който му подейства утешително, откакто бе дошъл на това място.

— Съжалявам, че те биха. Не зависеше от мен. Понякога един агент на място трябва да извърши непростими неща, за да докаже своята bona fides32 на хората, които мами.

— Ако паметта не ме лъже, ти ми нанесе първите два удара.

— Никога по-рано не бях удрял човек. Вероятно мен ме заболя повече, отколкото теб. Освен това трябваше ми време.

— Време за какво?

— За да взема мерки да те измъкна оттук.

Габриел извади пълнителя, за да се увери, че пистолетът е зареден и че Петерсон не го мами отново.

— Разбирам, че Геслер има страхотна колекция — каза Петерсон.

— Никога ли не си я виждал?

— Никога не съм бил поканен.

— Вярно ли е? Това място наистина ли е банка? Никой ли не може да се вмъкне вътре?

— Габриел, цялата тази страна е банка. — Петерсон отново пъхна ръка в джоба си и този път извади оттам пет-шест таблетки. — Ето, вземи ги. Нещо за болката и стимулант. Ще имаш нужда.

Габриел глътна хапчетата наведнъж, а след това с един удар натика пълнителя обратно.

— Какви мерки си взел по-точно?

— Намерих твоите двама приятели. Бяха заседнали в една странноприемница в селото. Ще те чакат в подножието на планината, в края на имението на Геслер, близо до мястото, където ги оставихме вчера.

Вчера? Само един ден ли беше изминал? Повече му приличаше на година. На цял живот.

— Пред вратата има един-единствен пазач. Първо ще трябва да се справиш с него. Тихо. Ще можеш ли? Имаш ли достатъчно сили?

— Ще се справя.

— Завий по коридора надясно. В края му ще видиш стълбище, а на най-горната площадка има врата. През нея ще излезеш навън, на двора. Оттам ще трябва да си проправиш път и надолу по склона на планината ще стигнеш при приятелите си.

Като премина през охранителите и кучетата вълча порода, помисли си Габриел.

— Напусни Швейцария по същия път, по който минахме вчера. Аз ще уредя преминаването на границата да мине гладко.

— Какво ще стане с теб?

— Ще им кажа, че съм дошъл да те видя за последен път, за да се опитам да те убедя да ми кажеш къде си скрил картините. Ще им кажа, че си ме надвил и си избягал.

— Дали ще ти повярват?

— Възможно е да ми повярват, а може и да ме хвърлят в онази пукнатина на глетчера, която са запазили за теб.

— Ела с мен.

— Жена ми, децата ми… — След това добави: — Моята страна.

— Защо правиш това? Защо не ги оставиш да ме убият и да приключиш въпроса?

Тогава Петерсон му разказа историята, която се бе случила в тяхното село по време на войната — историята за евреите, които преминали швейцарската граница от Франция, търсейки убежище, само за да бъдат прогонени обратно през границата право в ръцете на Гестапо.

— След смъртта на баща ми преглеждах някои книжа в кабинета му, опитвах се да подредя нещата му. Намерих едно писмо. Беше от федералната полиция. Похвално и благодарствено писмо. Знаеш ли за какво беше то? Именно баща ми бе съобщил за пристигането на евреите в нашето село. Именно заради баща ми те бяха изпратени обратно в Германия и убити. Не искам повече еврейска кръв по ръцете на моето семейство. Искам да напуснеш това място жив.

— Когато бурята се развихри, може да си имаш много големи неприятности.

— Бурите в тази страна имат навика да налитат главно на планинските върхове. Казват, че горе, на Юнгфрау, вятърът духа с двеста мили в час. Но бурите явно губят силата си, когато стигнат до Цюрих и Берн. Хайде, нека да ти помогна.

Петерсон го изправи на крака.

— Едно към три, а?

— Ако имаш късмет.

Габриел застана точно до вратата. Петерсон удари два пъти с юмрук по нея. След миг резетата се плъзнаха надолу, вратата се отвори и един пазач влезе в стаята. Габриел се изправи пред него и като събра и последната си капчица сила, заби дулото на „Беретата“ в лявото му слепоочие.

Петерсон се опита да напипа пулса на врата му.

— Много внушителен удар, Габриел. Вземи якето му.

— Има кръв по него.

— Направи каквото ти казвам. Това ще ги накара да се поколебаят, преди да те застрелят, а и ти ще имаш нужда от него да те пази от студа. Вземи и автомата му… просто в случай че ти потрябва нещо по-мощно от твоята „Берета“.

Петерсон помогна на Габриел да съблече якето на мъртвеца. Той избърса кръвта в пода и го облече. Метна автомата на рамото си. „Беретата“ държеше в дясната си ръка.

— Сега се заеми с мен — каза Петерсон. — Нещо убедително, но не чак толкова непоправимо.

Преди Петерсон да успее да се приготви да посрещне болката, Габриел го удари с дръжката на пистолета по скулата, като разцепи плътта. Петерсон мигновено загуби равновесие, но успя да се задържи на краката си. Докосна раната с върховете на пръстите си и погледна кръвта по тях:

— Кръвта на изкуплението, нали?

— Нещо такова.

— Тръгвай!

47.Нидвалден. Швейцария

Студът, който посрещна Габриел, след като се изкачи по стълбището и излезе навън през вратата, беше като още един удар в лицето. Беше късен следобед, нощта бързо наближаваше, вятърът свиреше сред клоните на боровете. Ръцете му пламнаха от студа. Трябваше да вземе и ръкавиците на мъртвеца.

Погледна нагоре и разпозна върха на Юнгфрау. Горе високо се виждаха няколко бледорозови мазки, но останалата част от планинския масив бе сиво-синя и страховито неприветлива. Казват, че горе, на Юнгфрау, вятърът духа с двеста мили в час.

Портата беше от бетон и стомана, подобно на входа към таен военен бункер. Габриел се запита колко ли такива бункери бяха пръснати из имението на Геслер и какви други чудеса би могъл да открие човек в тях, ако имаше достъп. За момента прогони тези мисли от съзнанието си и се съсредоточи върху усилието да се ориентира. Сградата с плувния басейн беше на по-малко от петдесет метра зад гърба му, а на няколко метра пред него се виждаха дърветата.

…_проправи си път надолу по склона на планината_…

Прекоси откритото пространство, газейки до колене в снега, и навлезе между дърветата. Някъде започна да лае куче. Песовете на Геслер. Питаше се след колко ли време някой друг от пазачите щеше да влезе в килията и да открие трупа. И колко ли време Петерсон щеше да успее да поддържа тезата, че е бил нападнат от човек, който бе пребит почти до смърт.

Сред дърветата беше тъмно и докато налучкваше пътя си напред, той си мислеше за онази нощ, когато се бе промъкнал във вилата на Ролф в Цюрих и бе открил снимките, скрити във фалшивото чекмедже на бюрото.

Хер Хитлер, бих искал да ви представя хер Ролф. Хер Ролф се съгласи да ни направи някои услуги. Хер Ролф е колекционер също като вас, майн Фюрер.

Студът имаше и едно предимство — след малко той вече не усещаше лицето си. Тук снежната покривка не бе толкова дебела, но всяка стъпка напред представляваше истинско приключение: стърчаща скала, паднал клон, дупка, направена от горско животно. Четири пъти Габриел губеше равновесие и падаше и всеки път му бе все по-трудно да се изправи на крака. Но се изправяше и продължаваше да върви надолу по склона, надолу към мястото, където го чакаха Одед и Ели Лавон.

Стигна до малка просека сред дърветата, където пазеше часовой. Той беше на около двайсет метра разстояние, стоеше полуобърнат, така че Габриел го виждаше в полупрофил. Реши да не рискува да стреля от това разстояние — не и с тези контузии, с подпухналите си очи и с премръзналите си ръце, — затова продължи да върви напред, надявайки се тъмнината да прикрива раздърпания му вид, докато успее да се приближи достатъчно до него.

Успя да направи още няколко крачки напред, докато под краката му не изпука счупено клонче. Пазачът рязко се обърна и го погледна, двоумейки се какво да предприеме. Габриел продължаваше да върви напред, спокойно и равномерно, сякаш бе от следващата смяна и идваше да го замести. Когато беше на около метър от него, извади „Беретата“ от джоба си и се прицели в гърдите му. Поредицата от изстрели превърна гърба на онзи в облак от кръв, тъкани и полиестерна паяжина.

Изстрелите отекнаха нагоре в планината. Мигновено залая куче, след него — второ и трето. Във вилата светнаха прозорци. Отвъд просеката имаше тесен път, достатъчно широк за минаване на по-малки превозни средства. Габриел се опита да тича, но не успя. Мускулите му не притежаваха нито силата, нито необходимата координация, за да тича надолу по склона на покритата със сняг планина. Затова той крачеше, и то едва-едва.

По-скоро усети, отколкото видя, че земята далеч пред него придобива по-равни контури, сякаш тук планината на Геслер стигаше до дъното на долината. И тогава зърна фаровете на фолксвагена и двете фигури — или по-скоро сенките на Лавон и Одед, които пристъпваха от крак на крак, за да се стоплят.

Продължавай да се движиш! Върви!

Зад себе си чу лай на куче, нечий глас извика:

— Ей, спри! Спри или ще стрелям!

Ако се съдеше по силата на гласа, те бяха наблизо, на не повече от трийсетина метра. Погледна надолу по склона. Одед и Лавон също го бяха чули, защото се катереха нагоре по пътя, за да го посрещнат.

Габриел продължаваше да върви.

— Казвам ти да спреш! Спри веднага или ще стрелям!

Чу се тропот и той се обърна навреме, за да види как кучето вълча порода, освободено от каишката си, се носи към него, подобно на лавина. Зад него се виждаше пазачът с автомат в ръце.

Габриел се поколеба за частица от секундата. Кой да е пръв? Кучето или човекът? Човекът имаше пушка, а кучето — зъби, които можеха да пречупят гръбнака му. Докато кучето с огромни подскоци се носеше към него, той вдигна „Беретата“ с едната си ръка и стреля покрай него към господаря му. Изстрелът го улучи точно в гърдите и той се строполи на пътя.

Кучето се хвърли с главата напред върху гърдите на Габриел и го събори на земята. Падайки на замръзналата пътека, дясната му ръка се удари в земята и той изпусна „Беретата“.

Кучето мигновено се хвърли към гърлото на Габриел. Той вдигна лявата ръка пред лицето си да се защити и то налетя на нея. Габриел изкрещя, когато зъбите му разкъсаха защитата на якето и се забиха в плътта в долната част на ръката му. Кучето ръмжеше и мяташе огромната си глава, опитвайки се да отмахне ръката му и да се докопа до меката плът на шията му. Габриел неистово биеше земята с дясната си ръка, търсейки изпуснатата „Берета“.

Кучето заби още по-дълбоко зъбите си и счупи костта.

Габриел изпищя от болка. Тя наистина беше по-страшна от всичко останало, което му бяха причинили главорезите на Геслер. Още веднъж помете земята наоколо с ръката си. Този път напипа дръжката на „Беретата“.

Като изви яростно масивния си врат, кучето натисна ръката на Габриел на една страна и се хвърли към гърлото му. Габриел опря дулото на пистолета в ребрата на кучето и изстреля три куршума в сърцето му.

Отмести тялото на кучето и се изправи на крака. Откъм вилата се чуваха викове, кучетата на Геслер лаеха. Той отново тръгна. Левият ръкав на якето му беше разкъсан на парцали и по долната част на ръката му струеше кръв. След миг зърна Ели Лавон, който тичаше по пътеката към него, и се свлече в ръцете му.

— Продължавай да вървиш, Габриел. Можеш ли да вървиш?

— Мога.

— Одед, дръж го. Господи, какво са направили с теб, Габриел? Какво са направили?

— Мога да вървя, Ели. Остави ме да вървя.