Английският убиец

13.Рим

Един час след зазоряване те прекосиха италианската граница. На Габриел отдавна не му се бе случвало да напуска с такова удоволствие някое място. Той подкара колата към Милано, а Анна заспа. Измъчваха я кошмари, въртеше глава, водеше лични битки. Най-накрая тя се освободи от кошмарите, събуди се и с широко отворени очи се вторачи в Габриел, сякаш бе изплашена от присъствието му. Затвори очи и битката отново започна.

В едно крайпътно кафене двамата мълчаливо закусиха, подобно на примрели от глад любовници: омлети и хляб, кафе с мляко. Докато изминаваха последните няколко мили до Милано, за последен път преговориха плановете си. Анна трябваше да замине със самолет за Лисабон, а Габриел да задържи мерцедеса и да отиде с него до Рим. На летището той спря колата до бордюра на нивото за заминаващи и я паркира.

— Преди да продължим, трябва да знам едно нещо — каза той.

— Искате да знаете защо не съм казала на цюрихската полиция за липсващите картини.

— Точно така.

— Отговорът е много прост: нямам им доверие. Ето защо ви се обадих по телефона и ето защо на първо място ви показах липсващата колекция. — Хвана ръката му. — Аз не се доверявам на швейцарската полиция, мистър Алон, и вие не бива да й се доверявате. Отговорих ли на въпроса ви?

— Засега.

Тя слезе от колата и изчезна някъде в терминала на летището. Нейното ухание остана в колата през цялата сутрин, подобно на онзи прост въпрос, който нехайно се въртеше ли, въртеше в главата му. Защо ли една банда от професионални крадци на произведения на изкуството си беше дала труда да открадне частната колекция на Ролф, а бе оставила картината на Рафаел да виси на стената във всекидневната?

Рим миришеше на есен: горчиво кафе, пържещ се в зехтин чесън, пушек от горящи дърва и есенни листа. Габриел си ангажира стая в малък хотел на Корсо д’Италия, срещу Вила Боргезе. Стаята му гледаше към малък вътрешен двор с пресъхнал фонтан и градински чадъри, сгънати за зимата. Пъхна се в леглото и веднага заспа.

Много отдавна не беше сънувал Виена, но нещо, видяно в Цюрих, му бе подействало подсъзнателно и сега я сънува отново. Сънят му започваше, както обикновено: Габриел настанява сина си на задната седалка и му закопчава предпазния колан, без да съзнава, че там има бомба, сложена от палестинец, който се е заклел да го унищожи. Той целува жена си, казва й лека нощ за последен път и тръгва. След това колата избухва. Габриел се обръща и започва да тича. В съня му трябват няколко минути, за да стигне до колата, макар че тя е само на няколко крачки от него. Намира сина си, разкъсан на парчета от бомбата. На предната седалка има една жена, която е овъглена от огъня. Но сега това не е Леа, това е Анна Ролф.

Най-накрая той успя да се отърси от съня. Събуди се във влажни от пот чаршафи и погледна часовника си. Беше спал дванайсет часа.

Взе душ и се облече. Навън бе късна утрин, пухкави бели облаци леко се плъзгаха по лазурното небе, вятърът се скиташе по Корсо д’Италия. През нощта бе имало буря и вятърът още раздвижваше големите локви по паважа. Той отиде до Виа Венето, купи си сутрешните вестници и ги прочете, докато закусваше и пиеше кафето си.

Час по-късно напусна кафенето, влезе в една телефонна будка и набра някакъв номер: трак… ж-ж-ж… трак… Най-накрая един малко далечен глас прозвуча като ехо:

— Да?

Габриел се представи под името Стивънс — един от старите му работни псевдоними — и каза, че иска да обядва с мистър Бейкър в „Ил Драпо“. Пауза, пак изщракване, още жужене, нещо като трясък от счупен порцелан. След това се чу отново същият глас:

— Господин Бейкър казва, че е съгласен — обяд в „Ил Драпо“.

После линията бе прекъсната.

Габриел чака два дни. Ставаше рано всяка сутрин и тичаше по тихите пътеки на Вила Боргезе. След това отиваше пеш до Виа Венето, за да пие кафе при едно хубаво момиче с рижи коси. На втория ден забеляза свещеник с черно расо, чието лице му се стори познато. Порови се в паметта си, но не успя да го открие там. Поиска сметката си от момичето и видя, че телефонният му номер е записан на гърба й. Усмихна се извинително и пусна бележката на бара, когато си тръгваше. Свещеникът остана в кафенето.

Този следобед Габриел дълго проверяваше дали няма „опашка“. Разгледа няколко църкви, изучавайки фрески и олтарни икони, докато вратът му се схвана. Почти усещаше присъствието на Умберто Конти до себе си. Също като Ари Шамрон, Конти вярваше, че Габриел притежава специални дарби и направо го боготвореше — точно като Шамрон някога. Понякога идваше в паянтовия pensione11 на Габриел и го измъкваше навън във венецианската нощ, за да разглеждат произведения на изкуството. Говореше за картини така, както някои мъже говорят за жени. Погледни тази светлина, Габриел. Погледни каква техника, ръцете, божичко, какви ръце!

Съсед на Габриел във Венеция беше един палестинец на име Саиб, кльощав интелектуалец, който пишеше жестока поезия и подстрекателски памфлети, в които сравняваше израелците с нацистите. Той прекалено много напомняше на Габриел за един мъж на име Вадал Адел Цвайтер, главатаря на „Черният септември“ в Италия, когото беше убил на стълбището в един жилищен блок на римската Пиаца Анабалиано.

— Аз бях в специално подразделение, госпожице Ролф.

— Какво подразделение?

— Антитерористично, което издирваше хора, извършвали актове на насилие срещу Израел.

— Палестинци ли бяха?

— Повечето от тях — да.

— И какво правехте с тези терористи, когато ги откриехте?

Мълчание…

— Отговорете ми, мистър Алон. Какво правехте с тях, когато ги откриехте?

Късно през нощта Саиб идваше в стаята на Габриел, подобно на призрака на Цвайтер, като винаги носеше бутилка евтино червено вино и френски цигари, сядаше по турски на пода и му четеше лекции за неправдите, стоварили се на гърба на палестинския народ. Евреите! Западът! Корумпираните арабски режими! Всички те са изцапали ръцете си с палестинска кръв!

Габриел кимаше, пийваше си от виното на Саиб и си вземаше още една от неговите цигари. От време на време и той даваше своя принос, като проклинаше Израел. Тази държава няма да просъществува дълго, беше обявил Габриел в една от своите по-забележителни речи. Най-накрая ще се срине — също като капитализма — под тежестта на собствените си унаследени противоречия. Саиб така се впечатли, че включи вариация на това изречение в следващата си статия.

Докато Габриел чиракуваше, Шамрон позволяваше на Леа да го посещава веднъж месечно. Двамата се любеха страстно, а след това тя лежеше до него на единичното легло и го умоляваше да се върне у дома, в Тел Авив. Представяше се за студентка по социология от Хамбург на име Ева. Когато Саиб пристигна при тях с виното и цигарите си, тя заговори пламенно за групата „Баадер-Майнхоф“ и за ООП. Саиб я нарече чаровница.

— Някой ден трябва да дойдеш в Палестина и да видиш тази земя — каза той.

Да, съгласи се Леа. Някой ден.

Всяка вечер Габриел се хранеше в италианско ресторантче, намиращо се близо до хотела. На втората вечер собственикът вече се държеше с него така, сякаш бе редовен клиент, посещаващ ресторантчето веднъж седмично от двайсет години насам. Настани го на специална маса близо до кухнята и взе да го отрупва с ордьоври, докато Габриел не започна да моли за милост. Последваха макарони, после риба, после разнообразни dolci12. Докато Габриел пиеше кафето си, собственикът му връчи една бележка.

— Кой я остави? — попита Габриел.

Той вдигна ръце в типичния римски жест на недоумение:

— Един мъж.

Габриел я погледна: обикновена хартия, анонимен почерк, без подпис.

Църквата „Санта Марш делла Пасе“. Един часът.

Нощта стана по-студена, поривист вятър разлюля дърветата на Вила Боргезе. Габриел повървя малко — по Корсо д’Италия, надолу по Виа Венето, след това спря едно такси и го нае до Центро Сторико.

В продължение на двайсет минути той обикаля тесните улички и тихите площади, докато се увери, че не го следят. След това отиде до Пиаца Навона. Площадът беше многолюден въпреки студа, кафенетата бяха пълни, улични художници предлагаха евтини картини.

Габриел бавно обиколи площада, като поспираше ту да погледне някой богато украсен фонтан, ту да пусне няколко монети в шапката на слепец, подрънкващ на китара само с четири струни. Някой го следеше; усещаше го.

Тръгна към църквата, после изведнъж зави в обратна посока. Преследвачът стоеше сред група хора, които слушаха свиренето на китариста. Габриел се приближи и застана до него.

— Чист си — рече онзи. — Влез вътре.

Църквата беше празна, въздухът вътре беше наситен с мириса на горящ восък и тамян. Габриел прекоси нефа и застана пред олтара. Вратата зад него се отвори и звуците на многолюдния площад нахлуха в църквата.

Обърна се да погледне, но видя само една стара жена, дошла да се помоли.

След миг църковната порта отново се отвори. Този път влезе мъж: кожено яке, зорки тъмни очи — Рами, личният бодигард на Стареца. Коленичи на една скамейка и се прекръсти.

Габриел прикри усмивката си, когато той се обърна и впери поглед в олтара. Вратата отново се отвори, глъчката на площада отново наруши тишината, но този път Габриел не си даде труд да се обърне, защото веднага разпозна характерната походка на Ари Шамрон.

След миг Шамрон стоеше до него, без да откъсва очи от олтара.

— Какво е това, Габриел? — нетърпеливо попита той.

Шамрон изобщо не ценеше изкуството. Той откриваше красота само в някоя перфектно замислена операция или в унищожаването на врага.

— По една случайност тези фрески са били нарисувани от Рафаел. Той рядко е рисувал фрески — само за някой папа или за негови близки съратници. Тази църква е принадлежала на един банкер с големи връзки на име Агостино Чиги и когато Рафаел му представил сметката за фреските, той бил толкова вбесен, че отишъл при Микеланджело, за да поиска и неговото мнение.

— И как е реагирал Микеланджело?

— Казал на Чиги, че самият той би поискал повече.

— Сигурен съм, че аз щях да застана на страната на банкера. Хайде да се поразходим. Католическите църкви ме изнервят. — Той се усмихна едва-едва. — Спомен от моето минало в Полша.

Двамата се разходиха по края на площада, а зоркият Рами ги следваше подобно на гузната съвест на Шамрон, с ръце в джобовете, с поглед, който не пропускаше нищо. Шамрон мълчаливо изслуша разказа на Габриел за липсващата колекция.

— Тя съобщила ли е на полицията?

— Не.

— Защо не?

Габриел му каза какво му бе отговорила Анна, когато й бе задал същия въпрос.

— И защо старецът ще пази в тайна картините си?

— Това не е безпрецедентен случай. Може би естеството на самата колекция е било такова, че да не са за показване пред публика.

— Да не би да намекваш, че той е крадец на картини?

— Не, не е крадец, но понякога нещата са малко по-сложни. Възможно е колекцията на Ролф да има съмнителен произход. В края на краищата говорим за Швейцария.

— Какво искаш да кажеш?

— Банковите трезори и хранилища в Швейцария са пълни с плячката на миналото, включително и с произведения на изкуството. Възможно е тези картини дори да не са принадлежали на Ролф. Можем да предположим едно нещо: който и да ги е взел, направил го е по специална причина. Крадецът е оставил на стената картина на Рафаел за няколко милиона долара.

— Възможно ли е откраднатите картини да бъдат намерени?

— Предполагам, че е възможно. Зависи от това дали вече не са продадени.

— Възможно ли е такива картини да бъдат продадени бързо на черния пазар?

— Не и без да се вдигне голям шум. Но може и кражбата да е била извършена по поръчка.

— Какво искаш да кажеш?

— Някой е платил някому, за да свърши работата.

— Убийството на Ролф дали е влизало в сметката?

— Добър въпрос.

Шамрон изведнъж придоби много изтощен вид. Седна на ръба на коритото на един фонтан.

— Все по-тежко понасям пътуването — каза той. — Разкажи ми за Анна Ролф.

— Ако имахме избор, никога нямаше да се захващаме с нея. Тя е непредсказуема, непостоянна и пуши повече от теб. Но пък свири на цигулка по-добре от всеки друг.

— Ти умееш да се оправяш с такива хора. — Шамрон се закашля силно и цялото му тяло се разтресе. След малко каза: — Тя има ли някаква представа защо баща й е искал да се свърже с нас?

— Твърди, че няма представа. Двамата не са били особено близки.

Тези думи като че ли причиниха на Шамрон физическа болка. Неговата собствена дъщеря се бе преселила в Нова Зеландия. Обаждаше й се по телефона веднъж в месеца, но тя никога не го търсеше. Най-много се страхуваше, че тя няма да се върне у дома за погребението му, че няма да каже kaddish13 за него. Дълго време му трябваше, за да запали следващата си цигара.

— Имаш ли за какво да се хванеш?

— Да, имам една следа.

— Струва ли си да тръгнеш по нея?

— Предполагам.

— И от какво имаш нужда?

— От средства за провеждане на наблюдение.

— Къде?

— В Париж.

— А обектът?

14.Рим

Миниатюрният суперкардиоиден микрофон14 на мъжа, облечен като свещеник, имаше размерите на средно голяма писалка. Произведен от електронна фирма в швейцарския индустриален град Цюг, той му позволяваше да следи разговора на двамата мъже, като обикаля бавно Пиаца Навона. Друг мъж, който седеше в едно кафене на отсрещната страна на площада, бе въоръжен със същото устройство. Човекът със свещеническото расо бе сигурен, че двамата заедно са успели да запишат по-голямата част от казаното.

Предположенията му се оправдаха двайсет минути по-късно, когато се върна в хотелската си стая, синхронизира двата записа на магнетофон за плейбек и си сложи чифт слушалки. След няколко минути изведнъж се пресегна и натисна бутона с надпис стоп, после натисна пренавиване, после — пуск.

— Къде?

— В Париж.

— А обектът?

— Търговец на картини на име Вернер Мюлер. Стоп. Пренавиване. Пуск.

— Търговец на картини на име Вернер Мюлер. Стоп.

Той набра един цюрихски телефонен номер и предаде съдържанието на разговора на човека от другата страна на линията. Когато приключи, се почерпи с цигара и глътка шампанско от барчето — награда за добре свършената работа. Отиде в банята, изгори страниците от бележника си в умивалника и пусна чешмата да отмие пепелта.

15.Париж

Галерия „Мюлер“ се намираше на завоя на малка уличка, между Рю Фобур Сен-т-Оноре и Авеню дьо л’Опера. От едната й страна се бе настанил търговец на мобилни телефони, а от другата й страна имаше бутик за изискано мъжко облекло, което никой мъж не би облякъл. На вратата се виждаше табелка с изписан на ръка четлив надпис в синьо: само с предварителна уговорка. Зад плътното нечупливо стъкло на витрината имаше два малки декоративни натюрморта с цветя, рисувани от второстепенни френски художници от осемнайсети век. Габриел не харесваше художниците на натюрморти с цветя. Три пъти се бе съгласявал да реставрира картини от този период. И всеки път работата се оказваше връх на скуката.

За свой наблюдателен пункт Габриел избра хотел „Лоран“, малък хотел, разположен на петдесет ярда северно от галерията на отсрещната страна на улицата. Регистрира се под името Хайнрих Кивер и нае малка мансарда, която миришеше на разлят коняк и застоял цигарен дим. На рецепцията каза, че е немски сценарист. Че е дошъл в Париж, за да преработи един сценарий за филм, в който действието се развива във Франция по време на войната. Че ще работи много в стаята си и не иска да го безпокоят. Пийна в хотелския бар и направи дебелашки опити да флиртува със сервитьорката. Навикваше камериерките, когато се опитваха да почистят стаята му. Крещеше на момчетата от румсървиса, щом не му доставеха кафето достатъчно бързо. Много скоро целият хотелски персонал и повечето от гостите на хотел „Лоран“ знаеха за смахнатия шваба писател в мансардата.

На път за Париж той бе слязъл на летището в Ница, бе оставил наетия мерцедес и бе наел едно рено. Служителят на „Коли под наем“ се казваше Анри, евреин от Прованс, чието семейство бе оцеляло по време на Холокоста. Според речника на Офиса Анри беше sayan — доброволен помощник. По света имаше хиляди такива sayanim — банкери, които снабдяваха с пари действащите агенти на Офиса, хотелски служители, които можеха да им осигурят квартира, лекари, които можеха без много шум да ги лекуват, ако бяха ранени или болни. Що се отнасяше до Анри, той попълни обичайните документи и предостави реното на Габриел по такъв начин, че никой да не може да го проследи.

Скоро след като пристигна в Париж, Габриел неохотно се свърза с шефа на местния клон на организацията, който се казваше Узи Наво. Наво имаше руса коса с рижав оттенък и телосложение на борец. Беше един от преданите съратници на Шамрон и ревнуваше Стареца заради привързаността му към Габриел. В резултат на това Наво мразеше Габриел така, както по-малкият син мрази батко си, и при всяка възможност му забиваше нож в гърба. По време на тяхната среща на една пейка до фонтана в парка на Тюйлери двамата се държаха хладно и официално, подобно на воюващи генерали, които преговарят за прекратяване на огъня. Наво даде да се разбере, че според него парижкият клон може да се справи с такава проста работа като едно наблюдение и без помощта на великия Габриел Алон. Той също така не беше доволен от факта, че Шамрон го е държал в неведение за причините, поради които един парижки търговец на картини трябваше да бъде поставен под наблюдение от Офиса. Габриел стоически запази спокойствие и докато слушаше тихата тирада на Наво, хвърляше парчета от франзела на гълъбите и от време на време кимаше съчувствено. Когато двайсет минути по-късно Наво си тръгна, вбесен, по настланата с чакъл алея, Габриел си бе уредил всичко необходимо: агенти, които да извършват наблюдението, радиоканали със секретни честоти, коли, подслушвателна апаратура, „Берета“ 22-и калибър.

В продължение на два дни го наблюдаваха. Работата не бе особено трудна; дори да бе престъпник, Мюлер не се държеше като такъв. Всяка сутрин пристигаше в галерията в девет и четиридесет и пет минути и в десет вече беше готов да приема клиенти. В един и половина следобед затваряше галерията и отиваше в един и същи ресторант на Рю де Риволи, като по пътя спираше само веднъж — да си купи вестници от една и съща будка.

Първия ден го следеше един тъпоумен агент на име Одед. На втория ден го замести източено момче на име Мордекай, което мръзнеше на една маса на тротоара. След обяда то последва Мюлер до галерията, а после се качи в хотелската стая на Габриел, за да докладва.

— Кажи ми нещо, Мордекай — рече Габриел. — Какво обядва той днес?

Слабото лице на агента се издължи още повече от неодобрителна гримаса:

— Морски дарове. Огромно плато. Истинска касапница.

— А ти какво яде, Мордекай?

— Яйца и pommes frites15.

— И как бяха?

— Биваше ги.

Вечерният график на Мюлер също бе предсказуем. Стоеше в галерията до шест и половина. Преди да си тръгне, оставяше тъмнозелена найлонова торба с боклук на тротоара за нощното сметосъбиране, а след това вървеше пеш сред множеството по Шан-з-Елизе до кинотеатър „Фуке“. Първата вечер Одед прибра торбичката с боклука и я занесе в стаята на Габриел, а Мордекай проследи търговеца на картини до кинотеатър „Фуке“. На втората вечер двамата агенти си размениха ролите. Докато Мюлер си пийваше шампанско сред многобройните зрители, Габриел се зае с незавидната задача да прерови боклука му. Беше обикновен като дневния график на Мюлер: изхвърлени факсове на пет-шест езика, поща без значение, угарки от цигари, изцапани салфетки и утайка от кафе.

След киното Мюлер се разхождаше бавно по тихите странични улички на Осми арондисман16 и след лека вечеря в едно бистро, поемаше към апартамента си. След две такива вечери Одед се разбунтува:

— Той може просто да е швейцарски търговец на картини, който не се занимава много с картини. Може би вие просто си губите времето… и нашето.

Но възраженията на Одед и на останалата част от малкия екип не спряха Габриел. Малко след полунощ той видя от прозореца на стаята си в хотел „Лоран“ как една камионетка без регистрационен номер спря до тротоара пред галерията. След това действието се разви плавно и гладко като режисиран танц. От камионетката излязоха двама мъже. Двайсет секунди по-късно те влязоха с взлом в галерията и изключиха алармената система. Цялата работа им отне по-малко от минута. После двамата мъже се измъкнаха от галерията и се качиха на камионетката. Задните светлини блеснаха два пъти и тя потегли.

Габриел се извърна от прозореца, вдигна телефонната слушалка и набра номера на галерията. След като сигналът прозвуча два пъти, се включи телефонният секретар. Габриел остави слушалката на масата до телефона и засили звука на малко портативно радио. След няколко секунди можеше да чуе записа на телефонния секретар — гласът на Вернер Мюлер обясняваше, че галерията ще бъде отворена за клиенти в десет часа на следващата сутрин. Моля позвънете, за да си уговорите среща.

На жаргона на Офиса микрофончето, скрито в галерията на Мюлер, се наричаше стъкло. Скрито сред електронните части на телефона, то имаше достатъчен обхват да покрие телефонните разговори на Мюлер, както и разговорите, които се провеждаха в самата стая. Тъй като се захранваше от телефона, нямаше нужда от батерия и можеше да остане на мястото си неограничено време.

На следващата сутрин при Мюлер не пристигнаха перспективни клиенти, нито някой му се обади по телефона. Самият той позвъни два пъти — веднъж в Лион, за да попита дали една картина е на разположение, и втория път — на своя хазяин, за да се оплаче от водопроводната инсталация в апартамента си.

На обяд слушаше новините по радиото. Обядва в същия ресторант по същото време и късно следобед се върна в галерията. В пет часа някой му позвъни по телефона: жена, английски със скандинавски акцент, търсеше скици на Пикасо. Мюлер любезно й обясни, че в неговата колекция няма скици на Пикасо, нито пък каквито и да било картини от него, и бе достатъчно любезен да й даде имената и адресите на двама конкуренти, при които тя можеше да има повече късмет.

В шест часа самият Габриел реши да се обади по телефона. Набра номера на галерията и заговори припряно и развълнувано на френски: попита хер Мюлер дали има натюрморти с цветя от Сезан.

Мюлер прочисти гърлото си:

— За нещастие, мосю, нямам картини на Сезан.

— Странно. Знам от сигурен източник, че сте имали няколко картини на Сезан.

— Вашият сигурен източник има грешка. Bonsoir, monsieur.

Връзката прекъсна. Габриел остави слушалката и отиде при Одед до прозореца. След малко търговецът на картини излезе навън в падащия сумрак и огледа уличката в двете посоки.

— Видя ли това, Одед?

— Личи си, че здравата се е изнервил.

— Все още ли смяташ, че е търговец на картини, който не продава много картини?

— Както изглежда, не му е чиста работата, но защо едно такова обаждане ще опъне нервите му?

Габриел се усмихна и не отговори. Шамрон наричаше това „да пъхнеш камъче в обувката на някого“. Отначало то просто го дразни, но не след дълго на мястото се появява открита рана. Остави камъчето достатъчно дълго и скоро обувката на човека ще се напълни с кръв.

Пет минути по-късно Вернер Мюлер заключи галерията си за през нощта. Вместо да остави торбичката с боклука на обичайното място, той я пусна у съседите си, пред бутика за мъжко облекло. Тръгна към кинотеатър „Фуке“, но на няколко пъти погледна назад през рамо. Не забеляза призрачно слабата фигура на Мордекай, който вървеше след него по другия тротоар. Вернер Мюлер има рана, която бере. Скоро обувката му ще се напълни с кръв, помисли си Габриел.

— Одед, донеси ми боклука му.

Края на седмицата Мюлер прекарваше по същия предсказуем начин, както и работните дни. Той имаше куче, което яростно лаеше. Одед, който следеше работата на бръмбара от една закрита кола, паркирана зад ъгъла, страдаше от хронично главоболие. Той попита Габриел дали не може да вземе под наем една „Берета“, да убие кучето и да приключи въпроса. А когато Мюлер изведе кучето на разходка край реката, Одед умоляваше за разрешение да хвърли животното зад дигата.

В събота пристигането на една скъпоплатена проститутка на име Вероник наруши скучното ежедневие. Тя пляскаше Мюлер. Той плачеше и я наричаше мама. Кучето лаеше пронизително. След два часа Одед, който се смяташе за нещо като човек с богат жизнен опит, трябваше да напусне наблюдателния си пост в колата, за да глътне малко свеж въздух и да пийне нещо в барчето на отсрещната страна на улицата.

— Световно чукане! — каза той по-късно на Габриел. — Клиничен случай на поквара. Момчетата от „Психологически операции“ на булевард „Кинг Саул“ ще трябва задължително да чуят този запис.

Когато сивото и влажно понеделнишко утро изгря над Париж, Одед бе най-доволният човек на света. Последва още една последна разправия с кучето, Мюлер затръшна вратата на апартамента си и пое към улицата. Одед го наблюдаваше иззад прозореца от тъмно стъкло на колата за наблюдение, а на лицето му бе изписана истинска омраза. След това вдигна радиото до устните си, за да се свърже с Габриел в хотел „Лоран“.

— Както изглежда, Ромео се отправи към галерията. Вече е твой проблем.

И в този момент кучето отново залая, няколко насечени джафкания, сякаш загърмя снайпер, а след това последва масиран преграден артилерийски огън. Одед свали слушалките и стисна главата си с ръце.

16.Париж

Също като Габриел Алон, Англичанина пристигна в Париж през Лазурния бряг, след като през нощта бе пътувал от Корсика до континента с ферибота Калви — Ница. По стечение на обстоятелствата той също нае кола в Ница — не на летището, а на булевард „Виктор Юго“, на няколко преки от морския бряг. Колата беше форд фиеста и силно занасяше надясно, тъй че пътуването се оказа по-опасно, отколкото му се искаше.

На един час път до Париж той спря до едно крайпътно кафене и бензиностанция и влезе в мъжката тоалетна. Там се преоблече, като смени памучния си панталон и вълнения пуловер с изискан черен костюм. С помощта на сценичен грим превърна рижата си коса в платиненоруса и си сложи очила с розови стъкла. Когато приключи, дори самият той не можа да се познае в огледалото. От чантата си извади канадски паспорт и погледна снимката: Клод Деверо, две години до изтичане на срока. Пъхна паспорта във вътрешния джоб на сакото си и отиде при колата.

Когато стигна до покрайнините на града, беше късен следобед, небето бе надвиснало ниско, вяло припръскваше дъжд. Той отиде до Пети арондисман, където си запази стая в малък хотел на улица „Сен Жак“. Ранната привечер прекара в стаята си, подремна, след това слезе във фоайето, остави ключа от стаята си на администратора и взе купчина туристически карти и брошури. Усмихна се глупаво на администратора: За първи път съм в Париж.

Навън валеше силен дъжд. Англичанина хвърли картите и брошурите в най-близката кофа за смет и по мокрите улици на Седми арондисман стигна до брега на Сена. В девет часа вече се бе подслонил под един капещ чинар на Ке д’Орлеан в очакване на Паскал Дебре.

Един шлеп премина бавно покрай него, топла светлина грееше в кормилното отделение и каютата. Малко по-надолу, на пристана, трима мъже пиеха вино от една бутилка и се занимаваха с нощен риболов на светлината на улична лампа. Той повдигна ръкава на сакото си и погледна светещия циферблат на часовника си. Няколко минути след полунощ. Къде, по дяволите, беше Дебре? Дъждът се засили, заплющя по каменния пристан. Той попипа косата си. Платиненорусият й цвят започваше да се разтича.

Пет минути по-късно по пристана отекнаха стъпки. Той се обърна и видя мъж, който идваше към него: панталон от полиестер, евтини боти, късо кожено яке, лъснало от дъжда. Онзи дойде при Англичанина под дървото и му подаде ръка. Липсваха двата последни пръста.

— По дяволите, избрал си отвратително място за среща в такава нощ, Паскал. Защо се забави толкова много, дявол те взел?

— Не съм избрал това място заради гледката, драги. — Говореше на местния диалект с южняшки акцент. С трите си останали пръста той посочи тримата мъже, които пиеха вино по-надолу на кея. — Виждаш ли тези момчета? Те работят за мен. Ами шлепа, дето мина оттук преди малко? И той работи за мен. Искахме да сме сигурни, че не те следят. — Дебре пъхна ръце в джобовете си.

Англичанина го огледа от горе до долу.

— Къде е пакетът?

— В склада.

— Трябваше да го донесеш тук.

— Парижката полиция цяла нощ прави внезапни проверки. Заради някаква бомбена заплаха. Една от арабските групи. Алжирска май. Беше опасно да го нося със себе си.

Англичанина не бе забелязал никакви внезапни проверки.

— Ако наистина има внезапни проверки, как тогава ще занеса пакета обратно в града?

— Това си е твой проблем, драги.

— Къде е складът?

— На доковете, няколко мили надолу по реката. — Той леко наклони глава по посока на Латинския квартал. — Имам кола.

Англичанина не харесваше промените в плана, но нямаше избор. Той кимна утвърдително и последва Дебре нагоре по каменните стъпала, а после през Пон Сен Луи. Над тях грееше осветената от прожектори „Нотр Дам“. Дебре погледна косата на Англичанина и сви устни с характерното галско неодобрение.

— Изглеждаш абсурдно, но трябва да кажа, че има ефект. Едва те познах.

— Това е целта.

— И дрехите ти си ги бива. Много са модни. Трябва да внимаваш къде ходиш с това облекло. Момчетата може да те сбъркат с някого друг.

— Къде е проклетата кола?

— Имай търпение, драги.

Колата бе паркирана на Ке дьо Монтебльо, с включен мотор. Зад волана седеше едър мъж и пушеше цигара.

— Седни отпред — каза Дебре. — Там ще ти е по-удобно.

— Всъщност предпочитам задната седалка и ако отново ме поканиш да седна отпред, ще реша, че искаш да ме вкараш в капан. Сигурен съм, Паскал, че последното нещо, което искаш, е да се почувствам хванат в капан.

— Както кажеш. Седни отзад, ако искаш. Просто се опитвах да бъда любезен. Велики боже!

Пътуваха двайсет минути, чистачките на колата усилено работеха, отоплението бръмчеше. Светлините от центъра на Париж избледняха и много скоро колата навлезе в мрачен индустриален район, озарен от жълтата светлина на натриеви лампи. По радиото свиреше американска музика и Дебре припяваше. Англичанина имаше главоболие. Той свали прозореца от своята страна и влажният студен въздух охлади бузата му.

Искаше му се Дебре да млъкне. Англичанина знаеше всичко за Паскал Дебре. Той беше мъж, който не бе успял да живее според собствените си очаквания за себе си. Беше искал да стане наемен убиец като Англичанина, но бе оплескал важна акция срещу член на конкурентна криминална групировка. Грешката му костваше два пръста и сериозно навреди на кариерата му. Беше изпратен в изгнание в изнудваческия периметър на бизнеса, където стана известен с грубите си, но ефективни методи: Дай ни пари или ще изпепелим бизнеса ти. Ако се опиташ да намесиш полицията, ще изнасилим дъщеря ти, а после ще я направим на парченца.

Минаха през порта в желязна ограда, а след това влязоха в опушената тухлена сграда на един склад. Въздухът бе натежал от влажния мирис на реката и вонеше на моторно масло. Дебре влезе пръв в малък офис и светна лампата. След миг се появи, като носеше със здравата си ръка голяма пътна чанта. Пусна чантата върху капака на колата и щракна ключалките.

— Има много просто устройство — рече той, като показваше с обезобразената си ръка. — Това е таймерът. Можеш да го нагласиш на една минута, един час, една седмица. Както искаш. Това е детонаторът, това е малък експлозив. В тези метални кутии е горивото. Произходът на чантата не може да бъде проследен. Дори да се случи да оцелее след пожара — което е почти невъзможно, — в нея няма нищо, което би могло да насочи полицията към теб или към нас.

Дебре затвори капака. Англичанина извади плик, пълен с франкове, и го пусна върху капака на колата до чантата. Посегна да вземе куфара, но Дебре сложи трипръстата си ръка на рамото му:

— Опасявам се, че цената вече е по-висока, драги.

— Защо?

— Отдай го на непредсказуемо колебание на пазарните цени.

Дебре извади пистолет и го насочи към гърдите на Англичанина. Шофьорът зае позиция зад него. Англичанина забеляза, че и той е извадил оръжието си.

Дебре се усмихна:

— Нали знаеш как стават тези неща, драги?

— Не, всъщност не знам. Защо не ми обясниш?

— След като говорихме, започнах да размишлявам.

— Това ще да е било ново изживяване за теб.

— Затваряй си проклетата уста!

— Извинявай, че те прекъснах, Паскал. Моля, продължавай.

— Зададох си един прост въпрос. Защо ли на човек като моя приятел ще му трябва такова устройство? Той винаги убива с нож. Понякога използва и пистолет, но обикновено си служи с нож. Тогава се сетих за отговора. Трябва му такова устройство, защото работодателите му са го поискали. Казах си, че ако вдигна цената, за него това няма да има значение, защото той просто ще прехвърли разходите на своя работодател.

— Колко искаш?

— Двеста.

— Бяхме се разбрали за сто.

— Цената се промени.

— И ако откажа?

— Ще трябва да си получиш пакета от друго място. Ако го направиш, аз мога да се изкуша да се обадя на един от нашите приятели от полицията, един от онези, които снабдяваме с проститутки и вино. Мога да кажа на този приятел, че работиш в града.

— Добре, ще платя новата цена, но след като използвам това устройство, ще направя едно анонимно обаждане до парижката полиция и ще им съобщя кой ми го е дал. Благодарение на твоята глупост дори ще мога да им кажа откъде съм го взел. Те ще нахълтат внезапно тук, ще те арестуват, а твоите работодатели ще те лишат и от останалите ти пръсти.

Дебре изглеждаше нервен, очите му се разшириха, облизваше устни, а пистолетът потрепваше в лявата му ръка. Беше свикнал хората да реагират със страх на заплахите му. Рядко си имаше работа с такива като Англичанина.

— Добре, ти печелиш — каза Дебре. — Връщаме се на първоначалната цена. Сто хиляди франка. Вземи проклетото нещо и се махай!

Англичанина реши да го притисне още малко:

— А как ще се прибера в Париж?

— Това си е твой проблем.

— Пътят дотам е дълъг. Таксито ще ми излезе скъпо. — Пресегна се и взе плика. — Вероятно около сто хиляди франка.

— По дяволите, какво си мислиш, че правиш?

— Вземам устройството и парите си. Ако се опиташ да ме спреш, ще кажа на полицаите за твоя склад и този път шефът ти няма да се ограничи само с обезобразяване на ръката ти.

Дебре вдигна пистолета си. Англичанина бе оставил играта да продължи достатъчно дълго. Време беше да сложи край. Обучението си каза думата. Светкавично сграбчи ръката на Дебре и той се оказа неподготвен за такъв ход. Англичанина яростно изви ръката му и я счупи на няколко места. Дебре изкрещя от болка, а пистолетът му изтрака на пода.

Партньорът на Дебре беше на ход. Англичанина прецени, че той няма да стреля, тъй като Дебре е много близко, при което му оставаше само една възможност: да се опита да обезоръжи Англичанина, като го удари отзад по главата. Англичанина рязко се наведе и ударът мина над главата му. След това сграбчи пистолета на Дебре и като се изправи, започна да стреля. Два изстрела улучиха едрия мъж в гърдите. Той падна на пода, кръв бликна между пръстите му. Англичанина изстреля още два куршума в черепа му.

Дебре се беше облегнал на капака на колата, притискаше ранената ръка към гърдите си и изглеждаше напълно разбит:

— Вземи проклетите пари! Вземи пакета! Само се махай!

— Не трябваше да се опитваш да ми пречиш, Паскал.

— Прав си. Просто вземи всичко и се махай!

— За едно нещо си прав — каза Англичанина, когато тежкият войнишки нож с назъбеното острие се плъзна от ножницата под мишницата му в дланта.

След миг Паскал Дебре лежеше на пода до партньора си, лицето му бе бяло като платно, а гърлото му — прерязано почти до гръбнака.

Ключовете на колата все още бяха на мястото си. Англичанина ги използва, за да отвори багажника. Вътре имаше още един куфар. Той вдигна капака му. Втора бомба, точно копие на другата, която лежеше на капака на колата. Предположи, че за по-късно тази вечер французинът е насрочил още една задача. Англичанина вероятно бе спасил нечий магазин. Той спусна капака на куфара и тихо затвори багажника.

Целият под бе в кръв. Англичанина заобиколи труповете и се наведе над капака на колата. Отвори куфара и нагласи часовника на три минути, затвори капака му и го постави между труповете.

Бавно прекоси склада и отвори вратата. След това се върна до колата и седна зад кормилото. Когато завъртя ключа, моторът изхърка и замлъкна. Мили боже, не, това е отмъщението на Паскал. Завъртя ключа втори път, моторът изръмжа и заработи.

Той даде на заден ход, обърна колата на алеята и се понесе през портата в желязната ограда. Когато бомбата избухна, отблясъкът в огледалото за обратно виждане бе толкова ярък, че го заслепи за миг. Подкара по крайречното шосе обратно към Париж, докато пред очите му подскачаха червени точки.

Десет минути по-късно той паркира колата на Дебре в буксирна зона близо до спирка на метрото и слезе. Извади куфара от багажника и пусна ключовете в кофа за боклук. След това слезе долу по стълбите и се качи на метрото.

Спомни си за старата знахарка от своето село в Корсика — нейното предупреждение за мистериозния човек, когото трябваше да избягва. Зачуди се дали Паскал Дебре не беше този човек.

Слезе на спирка „Люксембург“ и по мокрите улици на Пети арондисман стигна до хотела си на улица „Сен Жак“.

Когато се качи горе в стаята си, хрумна му, че по пътя насам не е срещнал нито един полицай. Дебре определено го бе излъгал за внезапните проверки.

17.Париж

Габриел реши, че е време да поговори с Вернер Мюлер. На следващата сутрин позвъни в галерията.

— Мюлер. Bonjour.

— Говорите ли немски?

— Ja.

Габриел премина от френски на немски:

— Интересувам се от една картина, която видях на витрината на вашата галерия през уикенда.

— Коя картина?

— Натюрморта с цветя на Жан-Жорж Ирн.

— Да, прелестна е, нали?

— Наистина. Питах се дали няма да е възможно да я видя по някое време днес.

— Опасявам се, че днес съм доста зает.

— О, наистина ли?

Габриел бе следил всички разговори с галерията за последните седемдесет и два часа и беше съвсем сигурен, че Мюлер би могъл да намери време за една среща.

— Нека само да погледна графика си за днес. Можете ли да изчакате един момент?

— Разбира се.

— Да, ето го. Както изглежда, една среща за днес следобед неочаквано е била отменена.

— Какъв късмет!

— След колко време ще можете да дойдете?

— Всъщност в момента съм наблизо. Мога да дойда при вас до десет-петнайсет минути.

— Прекрасно! А името ви?

— Улбрихт.

— Очаквам ви с нетърпение, хер Улбрихт.

Габриел прекъсна връзката. Набързо събра багажа си, пъхна „Беретата“ в колана на панталона си, след това огледа за последен път стаята, за да се увери, че не е оставил никакви следи след себе си. Преди да тръгне, отиде до прозореца и хвърли един поглед надолу към галерията. Някакъв мъж звънеше на вратата — среден на ръст, с тъмна коса, с дипломатическо куфарче в дясната ръка. Навярно срещата на Мюлер в края на краищата не е била отменена. Габриел набързо изрови камерата си и изразходва цялата ролка, като направи снимки на неочаквания посетител. Извади филма, пъхна го в джоба си и върна камерата в куфара.

Администраторът на рецепцията многословно изрази съжалението си, че хер Кивер си тръгва толкова скоро. Попита дали му е вървяла работата тук и Габриел отговори, че времето много скоро ще покаже.

Навън дъждът безшумно намокри лицето му. Реното бе паркирано на улицата зад ъгъла, две квитанции за глоба бяха прикрепени на предното стъкло с помощта на чистачките. Габриел ги пъхна в джоба си и пусна чантата в багажника.

Погледна часовника си. Бяха изминали дванайсет минути, откакто двамата с Мюлер говориха по телефона. Трябваше да закъснее няколко минути — германецът би очаквал това. Два пъти обиколи блока от сгради, за да разбере дали не го следят, след това отиде до галерията и натисна звънеца. Мюлер му отвори вратата.

— Добро утро, хер Улбрихт. Вече бях започнал да се притеснявам за вас.

— Всъщност малко се затрудних, докато намеря отново мястото.

— Значи не живеете в Париж?

— Тук прекарвам отпуска си. Аз съм от Дюселдорф.

— Разбирам. — Мюлер театрално плесна с ръце. — Значи искате да погледнете по-отблизо Ирн. Напълно ви разбирам. Това е една направо великолепна картина. Прекрасно допълнение към всяка колекция. Нека да я сваля от витрината. Изчакайте един момент.

Докато Мюлер се занимаваше с картината на Ирн, Габриел огледа стаята. Обикновена галерия, много обикновени картини. В дъното на стаята се намираше бюрото на Мюлер, старинно, ръчно боядисано, а на пода до него се виждаше дипломатическо куфарче.

Мюлер свали картината от поставката й на витрината. Беше малка картина, около шейсет на трийсет и пет сантиметра, и Мюлер изобщо не се затрудни с рамката. Сложи я на покрит с филц подиум в центъра на стаята и включи допълнителното осветление.

Габриел се премести по-напред, за да разгледа платното и мимоходом погледна навън през предния прозорец на галерията. Нещо в кафенето на отсрещната страна на улицата привлече погледа му. Нещо, което му беше познато, някакво проблясване — нищо повече.

Той насочи вниманието си към платното и промърмори няколко любезни думи за специфичния почерк на художника и за Изкуството на щриха.

— Вие, изглежда, разбирате доста добре от изкуство, хер Улбрихт — каза Мюлер.

— Достатъчно, за да харча всичките си пари за картини, които всъщност не мога да си позволя — отвърна Габриел и двамата мъже се засмяха добродушно и с разбиране.

Габриел вдигна поглед от картината на Ирн и отново погледна през прозореца към кафенето. Ето че то отново се появи — усещането, че и преди е виждал нещо или някого. Огледа внимателно масите под сенника и тогава го видя. Мъжът сгъна вестника си, изправи се и бързо си тръгна. Човек, който бързаше, който бе закъснял за важна среща. Габриел го бе виждал и по-рано.

Човекът, който току-що бе напуснал галерията…

Габриел се обърна и хвърли поглед на дипломатическото куфарче. След това отново погледна през прозореца навън, но мъжът бе завил зад ъгъла и вече го нямаше.

— Нещо не е наред ли, хер Улбрихт?

Габриел го сграбчи за ръката над лакътя:

— Напуснете галерията! Веднага!

Търговецът на картини дръпна ръката си и успя да се освободи от хватката на Габриел. Оказа се удивително силен.

— Не ме докосвай, ти си луд!

Габриел отново го сграбчи за ръката, но той пак се измъкна:

— Махай се оттук или ще повикам полицията.

Той би могъл лесно да надвие Мюлер, но прецени, че няма време за това. Обърна се и бързо тръгна към вратата. Когато стигна до нея, Мюлер бе освободил електронните ключалки. Габриел излезе на улицата и тръгна по посока на хотела.

И тогава бомбата избухна — оглушителен взрив, който събори Габриел на земята. Той се изправи и тръгна отново, докато звукът от експлозията отекна покрай изящните фасади на къщите по околните улици. След това се чуха звуци, наподобяващи падането на проливен тропически дъжд, но всъщност това бяха само стъклата на хилядата счупени прозореца, които се изсипаха на паважа. Той вдигна ръце да предпази лицето си, но след няколко секунди пръстите му почервеняха от собствената му кръв.

Пороят от счупени стъкла спря, ехото от експлозията затихна в далечината. Габриел потисна импулсивното си желание да погледне назад към опустошението. И по-рано бе виждал резултатите от избухването на бомба на улицата и можеше да си представи картината зад гърба си. Горящи коли, почернели сгради, опустошено кафене, трупове и кръв, стъписаните погледи на оцелелите. Затова свали ръце от лицето си, скри ги в джобовете на сакото и продължи да върви напред с наведена глава, а в ушите му пищеше ужасяващата тишина.

18.Париж

През годините Париж бе преживял своя дял от терористични бомбени атентати, та затова френската полиция и Секретните служби се справяха доста ефикасно с последиците. Две минути след експлозията пристигнаха първите подразделения. След пет минути околните улици бяха отцепени. Колата на Габриел остана зад кордона, затова бе принуден да бяга пешком. Почти се стъмваше, когато стигна до просторния железопътен парк в южния край на града.

Докато се криеше на товарителната площадка на една изоставена фабрика, мислено направи опис на нещата, които бе оставил в багажника. Един куфар, малко дрехи, камера, магнетофон, радиото, което бе използвал, за да се свързва с екипа по наблюдението. Ако не прибереше колата си скоро, полицаите щяха да я конфискуват, щяха да разбият багажника и да огледат съдържанието му. Щяха да прослушат записа и да открият, че галерията на Вернер Мюлер и телефоните му са били подслушвани. Щяха да проявят лентата от експонираните ролки и да открият снимки на фасадата на галерията. Щяха да изчислят ъгъла, под който са били направени, и да установят, че са били направени от един прозорец на хотел „Лоран“. Щяха да разпитат персонала и да разберат, че въпросната стая е била наета от един невъзпитан немски писател.

Габриел усети пулсираща болка в лявата си ръка. Напрежението започваше да му се отразява. След експлозията не бе спрял нито за миг, беше сменил десетина влака на метрото, бе изминал безброй мили по оживените булеварди. От една телефонна кабина близо до Люксембургската градина се беше свързал с Узи Наво по аварийния канал.

Габриел вдигна поглед и видя две коли, които се движеха бавно по тесен сервизен път, отделен с увиснала верижна ограда. Фаровете им бяха угасени. Колите спряха на около петдесет метра от него. Габриел скочи от товарителната площадка — пронизваща болка разтърси ръцете му, когато докосна земята — и тръгна към тях. Задната врата на първата кола се отвори. Наво се бе свил на задната седалка.

— Влез в колата! — изръмжа той.

Несъмнено беше гледал прекалено много американски филми за мафията.

Наво бе довел лекар, един от sayanim на Ари Шамрон. Той седеше на предната пасажерска седалка. Направи операционна маса от средната облегалка за ръка, като я застла със стерилно платно, и включи лампата на тавана на колата. Лекарят сряза превръзката и прегледа раната. Леко сви устни: Не е толкова лошо. За това ли ме докарахте тук?

— Да ви дам ли нещо за болката? — попита той, но Габриел поклати отрицателно глава.

Още едно свиване на устните, още едно леко накланяне на главата: Както желаете.

Лекарят проми раната с антисептичен разтвор и се захвана за работа. Реставраторът Габриел го наблюдаваше внимателно. Вкарване, изтегляне, опъване, рязване. Наво запали цигара и се преструваше, че гледа през прозореца. Докторът заши раната, внимателно я превърза и кимна, че е привършил. Габриел постави дясната си ръка върху стерилната кърпа. Лекарят сряза мръсната превръзка и типично по френски въздъхна неодобрително, сякаш Габриел беше поръчал неподходящо вино за рибата с шафранов сос.

— Тази ще ми отнеме няколко минути, да?

Наво нетърпеливо махна с ръка.

Лекарят пренебрегна мнението на Наво и без да бърза, се захвана за работа. Този път не си направи труд да попита Габриел дали да му сложи нещо за болката. Просто приготви спринцовката и инжектира анестетик в ръката му. Работи бавно и упорито в продължение на половин час. След това вдигна поглед.

— Направих най-доброто, което можах при тези обстоятелства. — Враждебен поглед към Наво: Върша тази работа безплатно, момче. Шамрон ще научи за това. — Имате нужда от истинска операция. Мускулите, сухожилията… — Пауза, поклащане на главата. — Не е добре. Ще усещате ръката си малко схваната и подвижността й никога няма да се възстанови напълно.

— Остави ни сами! — рече Наво. — Иди в другата кола и чакай там. — Той освободи и шофьора. Едва когато двамата останаха сами, погледна Габриел: — Какво се случи, дявол го взел?

— Колко са убитите? — попита Габриел, пренебрегвайки въпроса му.

— Трима, дотук. Много повече са пострадалите.

— Свързахте ли се с останалата част от екипа?

— Те напуснаха Париж. Шамрон праща всички у дома. Тук играта може да загрубее.

— Колата?

— Сложихме човек да я наблюдава. Засега полицаите не са я докоснали.

— Най-накрая ще го направят.

— И какво ще открият в нея?

Габриел му каза. Наво затвори очи и леко се олюля, сякаш току-що му бяха съобщили за нечия смърт.

— Ами апартаментът на Мюлер?

— Има стъкло в телефона му.

— По дяволите!

— Има ли някакъв шанс да влезем вътре и да почистим?

Наво отрицателно поклати глава:

— Полицаите вече са там. Ако открият колата ти и установят, че Мюлер е бил наблюдаван по някакъв начин, ще разпердушинят целия му апартамент. Няма да им отнеме много време да открият бръмбара.

— Някакви приятели в полицията, които биха могли да ни помогнат?

— Не и за такова нещо.

— Този бръмбар е като визитна картичка.

— Знам, Габриел, но не аз съм го сложил там.

Габриел извади ролката с филма от джоба си и я връчи на Наво.

— Имам снимка на човека, който остави бомбата в галерията. Тази нощ я занеси на булевард „Кинг Саул“. Кажи на човекоподобните маймуни от отдел „Издирване“ да я сравнят с базата данни. Може би ще успеят да свържат това лице с някакво име.

Филмът изчезна в едрата лапа на Наво.

— Свържи се с Шамрон и му кажи веднага да постави секретен пост пред вилата на Анна Ролф. — Габриел отвори вратата и стъпи с единия си крак долу. — Коя от колите е моя?

— Шамрон иска да се прибереш у дома.

— Ако кисна в Тел Авив, няма да мога да открия човека, който постави бомбата.

— Няма да го откриеш и ако киснеш в някой френски затвор.

— Коя кола е за мен, Узи?

— Добре! Вземи тази. Но ще се оправяш сам.

— Някой ден ще опитам да ти се отплатя за услугата.

— Приятно прекарване, Габриел. Аз ще остана тук, за да оправя проклетата бъркотия след теб.

— Просто занеси филма в Тел Авив. Добро куче.

В Коста де Прата Анна Ролф свали цигулката от рамото си и изключи метронома. Стаята й за музикални упражнения бе в сянка, хладният и влажен бриз на Атлантика нахлуваше през прозореца. Професионалният й микрофон бе сложен на хромирана стойка и висеше над високото й столче. Беше свързан с немски касетофон. Днес беше записала голяма част от упражненията си. Тя пусна да изслуша записа, докато прибираше цигулката си „Гуарнери“ в калъфа и подреждаше неподвързаните си ноти.

Както обикновено, не й бе много приятно да слуша собственото си свирене, но сега имаше специална причина да го направи. Искаше да знае точно как звучи свиренето й, кои пасажи са приемливи и кои изискват допълнително внимание. Хареса по-голямата част от чутото, но избра три-четири пасажа от втората и третата част, където нейният изключително критичен слух долавяше последиците от дългата почивка. Довечера, при втората поредица от упражнения, щеше да се съсредоточи изключително върху тези пасажи. Засега имаше нужда да прочисти мозъка си.

Отиде в спалнята си, свали бледожълтия си пуловер от вратичката на гардероба и го наметна на раменете си. След това слезе на долния етаж. После се промъкна през портата на вилата и пое по лъкатушната пътека надолу към селото. По средата на пътя зърна малък фиат комби да се изкачва нагоре по пътеката между дърветата. В колата имаше четирима души. Не бяха португалци. Анна отстъпи встрани, за да мине колата, но тя спря и мъжът на предната седалка слезе.

— Мис Ролф?

— Кой я търси?

— Вие сте Анна Ролф, нали?

Тя кимна утвърдително.

— Ние сме приятели на Габриел.

В Марсилия Англичанина остави колата си близо до абатството „Сен Виктор“ и тръгна пеш по тъмните улици към фериботния терминал. Когато плавателният съд се плъзна по тихите води на пристанището, той слезе долу, в личната си каюта. Легна на тясното легло, слушайки новините на Марсилското радио. Експлозията в галерия „Мюлер“ в Париж бе водещата новина. Имаше невинни жертви на бомбата на Паскал Дебре, факт, който го накара да се чувства много повече терорист, отколкото професионалист. На следващия ден щеше да отиде при старата знахарка и тя щеше да прогони occhju със своите ритуали и молитви, да го освободи от греховете му, както правеше винаги.

Изключи радиото. Въпреки умората, имаше нужда от жена. Винаги се чувстваше така след приключването на някоя задача. Затвори очи и си представи Елизабет — Елизабет Конлин, хубавата католичка от жилищния комплекс „Балимърфи“ в Западен Белфаст, Северна Ирландия. Тя притежаваше инстинктите на добра професионалистка. Когато беше безопасно да се видят, Елизабет окачваше теменужения си шал на прозореца на спалнята си и Англичанина се промъкваше през прозореца в леглото й. Правеха любов мъчително бавно, за да не събудят другите членове на семейството. Англичанина притискаше устата й с длан, за да заглуши виковете й. Веднъж тя го ухапа до кръв по палеца. Изцапа чаршафите на леглото. След това той лежеше до нея в тъмнината и я оставяше да му разказва отново и отново колко много й се иска да се махне от Белфаст — далеч от бомбите и от британските войници, от убийците на ИРА и полувоенните протестанти. И когато си мислеше, че той е заспал, тя започваше да шепне молитва — нейната епитимия за това, че се е поддала на изкушението да притежава тялото му. Англичанина никога не си позволяваше да заспи в леглото на Елизабет Конлин.

Една нощ, когато се промъкна през прозореца, вместо Елизабет, го чакаха баща й и двама бойци на ИРА. Те някак си бяха успели да научат истината за Англичанина. Закараха го в отдалечена ферма за дълъг и мъчителен разпит, който трябваше да завърши с неговата екзекуция. За разлика от повечето хора, попаднали в подобна ситуация, Англичанина успя да се отърве и напусна жив фермата. Четирима членове на ИРА — не.

След няколко часа Англичанина беше в безопасност извън областта. Елизабет Конлин не се справи толкова добре. На следващата сутрин трупът й бе намерен на Белфасткото гробище с обръсната глава и прерязано гърло — наказанието за това, че е спала с британски агент.

След това Англичанина никога повече не можеше да има доверие на жена. Антон Орсати разбираше това. Веднъж седмично докарваше някое момиче във вилата на Англичанина — не от Корсика, само французойки, специално доставени за задоволяване на особените нужди на Англичанина. Орсати чакаше със старите paesanu надолу по пътя към долината, докато Англичанина приключеше. За Англичанина правенето на любов с момичетата на Орсати представляваше някакво безстрастно клинично занимание, подобно на убийство по поръчка, но той го понасяше, защото не бе достатъчно сигурен в себе си, та да си избере любовница, а и все още не бе готов да живее като монах отшелник.

Мислите му се насочиха към задачата в Париж. Едно нещо го притесняваше — мъжът, който бе влязъл в галерията точно преди да избухне бомбата. Англичанина бе продукт на елитна бойна единица и можеше да забележи следите на подобно обучение у други: леката походка, неуловимата комбинация от абсолютна самоувереност и постоянна бдителност. Този човек някога е бил военен… или може би тук се криеше нещо по-сложно…

Но имаше и друго. Натрапчивото усещане, че и по-рано го е виждал някъде. Затова лежа там в продължение на няколко часа, като прехвърляше безбройните лица, съхранени в паметта му, и търсеше неговото.

19.Лондон

Избухването на бомбата в галерия „Мюлер“ бе създало много повече от проблем за сигурността на Габриел. То бе елиминирало единствената явна следа. Сега трябваше да започне отново от самото начало и ето защо късно на следващата сутрин, под лекия дъждец, той прекосяваше бавно Мейсънс Ярд по посока на галерията на Джулиан Ишърууд.

На тухлената стена до вратата имаше табло с два бутона и с две изписани имена: Локус Травъл и Ишър Уу изящни изк. Габриел натисна втория бутон и зачака. Когато избръмча зумерът, той отвори вратата и се заизкачва по стълбите: същата протрита кафява пътека, на третото стъпало същото петно в стил Роршахов тест17, там, където махмурлията Ишърууд бе разлял кафе на сутринта след лудешкия пиянски купон по случай рождения ден на Оливър Димблъби в „Мирабел“. На най-горната площадка имаше две врати, едната водеше към галерията, а другата — към малката туристическа агенция, където една грозновата жена седеше зад бюро в стил училищна дирекция, заобиколена от плакати, които обещаваха безкрайно вълнуващи преживявания в екзотични места. Тя вдигна поглед към Габриел, усмихна му се тъжно и възобнови плетенето на дантела на една кука.

Макар че Джулиан Ишърууд така недалновидно се бе вкопчил в натрупаните от него картини, той не постъпваше по същия начин с момичетата, които отговаряха на телефоните му и работеха с отвратителните му папки. Той ги наемаше и изхвърляше така редовно, както се сменяха сезоните. Ето защо Габриел с изненада видя, че Ирина, чернокосата лъвица, която Ишърууд бе взел на работа преди шест месеца, все още е на поста си зад бюрото в чакалнята.

Вратата, отделяща чакалнята от кабинета на Ишърууд, бе леко открехната. При Ишърууд имаше клиент. Габриел можеше да зърне картината, подпряна на покрития с черен филц специален подиум. Като че ли приличаше на някой от старите италиански майстори, но Габриел не позна кой точно. Ишърууд бавно крачеше зад нея по килима, подпрял с ръка брадичката си, вперил очи в пода, подобно на адвокат, който чака отговор на въпрос, зададен на свидетел на другата страна.

— Той ще иска да го чакате на горния етаж в изложбената зала — измърка момичето. — Предполагам, че знаете пътя.

Габриел влезе в миниатюрния асансьор и се качи на горния етаж. Изложбената зала бе потънала в сумрак и тишина, само дъждът трополеше по таванското прозорче. По стените висяха големи платна на някои от Старите майстори: „Венера“ на Луини, „Рождество Христово“ от Дел Вага, „Кръщение Господне“ от Бордоне, лъчезарен пейзаж на Клод. Без да включи осветлението, Габриел тежко се отпусна на тапицирания с кадифе диван. Той обичаше това помещение. За него то винаги бе нещо като убежище, като остров на спокойствието. Тук веднъж бе правил любов с жена си. Години по-късно тук бе замислил смъртта на мъжа, който му я бе отнел.

Вратата на асансьора се отвори и се появи Ишърууд:

— Господи боже, Габриел, изглеждаш направо свършен!

— Това да не би да е комплимент?

— Какво става, по дяволите? Защо не си в Цюрих?

— Собственикът на картината, която ти ме изпрати да почистя, се казваше Август Ролф. Знаеш ли нещо за него?

— О, велики боже… Да не е онзи, който беше убит миналата седмица?

Габриел затвори очи и кимна:

— Аз открих трупа му.

Ишърууд забеляза превързаните му ръце.

— Какво е станало с ръцете ти?

— Чу ли за вчерашната експлозия в парижката галерия?

— Разбира се… Всичко живо тук говори за нея. Ти със сигурност не си замесен, нали?

— Не, просто се оказах на неподходящото място в неподходящия момент. Ще ти разкажа всичко, Джулиан, но първо имам нужда от твоята помощ.

— Каква помощ? — подозрително попита Ишърууд.

— Не като едно време. Просто се налага да ми обясниш защо един застарял швейцарски банкер е могъл да крие от света в подземно хранилище изключително внушителната си колекция от френски импресионисти и модерни художници.

Ишърууд натисна копчето на вътрешния телефон:

— Ирина, ще бъдеш ли така мила да донесеш каничка с кафе горе, в изложбената зала? И малко бисквити. От онези с ядките. И задръж всичките ми телефонни разговори. Ти си добро момиче.

Габриел знаеше основните неща за плячкосаните от нацистите европейски произведения на изкуството по време на Втората световна война. Адолф Хитлер си беше мечтал за огромен Музей на фюрера в родния си град Линц, който да напълни с най-добрата в света колекция от Стари майстори и произведения на изкуството от Северна Европа. През 1938 година по негова инициатива започнала секретна операция с кодовото название Sonderauftrag Linz — Специална операция „Линц“ — за събирането с всички възможни средства на произведения на изкуството за Fuhrer-museum. През последния мирен месец негови агенти тайно обикаляли музеи, галерии и частни колекции в Европа, избирайки експонати за бъдещия музей. Когато избухнала войната, Хитлеровите крадци на произведения на изкуството плътно следвали Вермахта. Стотици хиляди картини, скулптури и objects d’art18 набързо изчезнали, като много от тях са били притежание на евреи. Хиляди произведения, оценени приблизително на 30 милиарда долара, все още липсваха.

Габриел знаеше, че Джулиан може да попълни липсващите детайли от тази картина. Ишърууд бе търговец на картини над средното ниво, който бе имал своите мигове на триумф, но що се отнасяше до плячкосаното от нацистите в Европа, той бе направо експерт. Беше написал десетки статии за вестници и търговски издания, а преди пет години бе излязла една добре посрещната от публиката книга на тази тема, на която той бе съавтор. Въпреки молбите на издателя си, Ишърууд твърдоглаво бе отказал да разкрие личните си мотиви за своята пристрастност към темата. Габриел бе сред малцината, които знаеха защо: Джулиан Ишърууд бе преживял всичко това.

— През 1940 Лондон и Ню Йорк нямаха значение — подхвана Ишърууд. — Париж бе центърът на световното изкуство, а центърът на парижката художествена сцена бе Рю дьо ла Боети в Осми арондисман. Галерията на прочутия Пол Розенберг се намираше на номер двайсет и едно, Пикасо живееше с жена си — руската балерина Олга Коклова — през един двор, на номер двайсет и три. На отсрещната страна на улицата се намираше галерията на Етиен Бину. Жорж Валщайн имаше галерия на номер петдесет и седем. Пол Гийом и Жозе Хесл също бяха там.

— А баща ти?

— „Изящни изкуства — Исаковиц“ се намираше до Пол Розенберг. Ние живеехме в един апартамент над главните изложбени зали. За мен Пикасо беше чичо Пабло. Прекарвах цели часове в неговия апартамент. Понякога ми позволяваше да го гледам как рисува. Олга ме черпеше с шоколад и кейк, докато ми призлееше. Тогава животът беше направо приказен.

— И какво стана, когато дойдоха германците?

— Е, всичко се сгромоляса, нали така? На десети май започна нахлуването в Ниските земи19. На четиринадесети юни германците бяха в Париж. По Айфеловата кула висяха свастики, а германският генерален щаб започна да действа от хотел „Крийон“.

— А кога започна плячкосването?

— Два дни след като Хитлер направи победната си обиколка на Париж, той нареди всички произведения на изкуството, собственост на евреи, да бъдат прехвърлени в немски ръце за така нареченото „съхранение“. На практика ограбването на Франция беше в ход.

— Ако си спомням добре, Хитлер създаде организация, която да надзирава плячкосването на Франция.

— Имаше няколко такива, но най-важното подразделение се казваше ERR — Einsatzstab Reichsleiter Rosenberg20. То беше страшно. Имаше си свое собствено разузнаване за издирване на произведения на изкуството, ударни отряди за внезапни набези и обири и щаб от историци и оценители на произведенията на изкуството. Божичко, имаше си дори дърводелци, които опаковаха в дървени каси произведенията, за да бъдат откарани в Германия!

— Рю дьо ла Боети сигурно е била първата им спирка.

— ERR преследваше търговците и колекционерите. Колекциите на Ротшилд бяха заграбени заедно със сградите, в които се намираха. Същото стана и с колекциите на еврейския банков магнат Давид Давид-Вейл и с Жак Щерн. Всички галерии на евреи на Рю дьо ла Боети бяха нападнати, а колекциите им — заграбени, включително и запасите на „Изящни изкуства — Исаковиц“.

— Баща ти успя ли да запази някои от картините си?

— Повечето търговци, в това число и баща ми, се опитваха да спасят най-хубавите си картини. Криеха ги в отдалечени замъци или в банкови трезори или ги изнасяха с някой кораб от страната. Немците набързо заграбиха останалите. Преди нахлуването, по време на drole de guerre21, баща ми нае една вила в Бордо и пренесе там най-важните си картини. Ние избягахме там, щом немците наближиха Париж. А когато Франция бе разделена на Окупирана зона и Неокупирана зона, ние се оказахме от страната на Виши. Но през есента на 1940 година ударен отряд на ERR с френски полицейски ескорт разби вратата на вилата и заграби картините на баща ми.

— Как са успели немците да открият колекцията му?

— Беше допуснал грешката да каже на един френски търговец какво възнамерява да прави с картините си. Французинът предал информацията на ERR в замяна на пет процента от стойността на бащината ми колекция. C’est la vie.

Габриел знаеше какво е станало след това и нямаше намерение да позволи на Ишърууд да го разкаже отново. Скоро след като немците навлезли в Неокупираната зона в края на 1942 година, СС и техните съюзници в правителството на Виши започнали да арестуват евреи, за да ги изпращат в лагерите на смъртта. Бащата на Ишърууд наел двама баски контрабандисти, за да отведат младия Джулиан през Пиренеите до сигурно убежище в Испания. Баща му и майка му останали във Франция. През 1943 година те били арестувани и изпратени в „Собибор“, където веднага били убити.

Ишърууд само веднъж силно потрепера.

— Опасявам се, че ще имам нужда от питие. Хайде ставай, Габриел. Малко свеж въздух ще се отрази добре и на двама ни.

Отидоха до една пивница зад ъгъла, на Джърмин Стрийт, и се настаниха до съскащата газова печка. Ишърууд си поръча чаша „Медок“22. Погледът му бе вперен в пламъците, но мислите му все още се рееха някъде из военновременна Франция. Подобно на дете, което се промъква в стаята на родителите си, Габриел нежно се опита да го откъсне от спомените му.

— А какво стана с картините, след като ги заграбиха?

— ERR реквизира галерия „Жьо дьо Пом“ и я използваше като помощен склад и сортировъчна. Голям щаб работеше денонощно, за да каталогизира и направи оценка на огромното количество произведения на изкуството, попаднали в ръцете на немците. Считаните за подходящи за личната колекция на фюрера, за проекта „Линц“ или за други музеи — главно стари майстори и произведения от Северна Европа — бяха опаковани в дървени каси и изпращани в родната Германия.

— А останалите? Импресионистите и модернистите?

— Нацистите ги смятаха за упадъчни, но нямаха намерение да ги изпускат от ръцете си, без да извлекат някаква полза от тях. Повечето творби от деветнайсети и двайсети век бяха продадени за набиране на средства или бяха отделени настрана, за да бъдат използвани за размяна.

— Каква размяна?

— Вземи например Херман Гьоринг. Той притежаваше голяма ловна хижа на юг от Берлин, наречена „Каринхол“ — в чест на починалата му съпруга, шведска аристократка на име Карин фон Фок. Там се намираше една от най-големите частни колекции в Европа и Гьоринг използваше изключително голямата си власт, за да я увеличи значително по време на войната. Той третираше хранилищата на галерия „Жьо дьо Пом“ като своя частна собственост — нещо като място за забавления. — Ишърууд пресуши чашата си и си поръча още една. — Гьоринг беше алчно копеле — само от „Жьо дьо Пом“ заграби повече от шестстотин картини, но се постара да изглежда така, сякаш — поне на хартия — това са напълно законни придобивки, а не пладнешки обир. Ако Гьоринг искаше да притежава някоя картина, той нареждаше на случаен fonctionnaire23 да й направи специална оценка на абсурдно ниска цена. След това веднага си я присвояваше, като даваше обещание да изпрати парите в специална сметка на ERR. На практика той не плащаше нищо за картините, които вземаше от Париж.

— В „Каринхол“ ли отиваха всичките?

— Някои, не всичките. Също като Хитлер, Гьоринг се отнасяше с презрение към картините на импресионисти и модернисти, но знаеше, че може да ги продаде или замени срещу картини, които са повече по вкуса му. Една такава сделка бе извършена от агентите на Гьоринг в Италия. В замяна на седем картини от италиански стари майстори и няколко objets d’art Гьоринг даде девет картини, заграбени от галерия „Жьо дьо Пом“. Ван Гог, Дега, Сезан, Реноар и Моне — споменавам само няколко, всичките откраднати от еврейски колекции и галерии. Гьоринг направи няколко такива размени с помощта на търговци в Швейцария.

— Разкажи ми за швейцарската връзка.

— Поради неутралитета на страната си, търговците и колекционерите от Швейцария бяха в уникалната позиция да трупат капитал за сметка на плячкосания Париж. На швейцарците бе позволено да пътуват из по-голямата част на Европа, а швейцарският франк бе приет за единствената универсална валута. И не забравяй, че места като Цюрих изкарваха огромни печалби от колаборацията с Хитлер. Париж бе мястото, където можеше да си купиш плячкосани произведения на изкуството, но Цюрих, Люцерн и Женева бяха местата, където можеше да ги разтовариш.

— Или да ги скриеш?

— Ама разбира се. Законите за банковата тайна превърнаха Швейцария в естествено бунище за плячкосани произведения на изкуството. За същото помогнаха и законите за приемане на открадната собственост.

— Обясни ми тези закони.

— Те бяха блестящи и наистина по швейцарски изкусно формулирани. Например ако някой добросъвестно придобие предмет и се окаже, че този предмет е краден, след пет години по закон става негов.

— Колко удобно!

— Почакай, има и още. Ако се окаже, че търговец на произведения на изкуството притежава нещо крадено, задължение на истинския собственик е да компенсира търговеца, ако иска да получи обратно собствеността си.

— Значи швейцарски търговци и колекционери са можели да приемат крадени произведения, без да се страхуват от закона или от това, че ще изгубят пари, така ли?

— Точно така.

— А какво стана след войната?

— Съюзниците изпратиха един художествен експерт на име Дъглас Куупър в Швейцария, за да се опита да открие истината. Куупър установи, че стотици, ако не и хиляди крадени произведения са влезли в Швейцария по време на войната. Той беше убеден, че много от тях са били скрити в банкови трезори и митнически складове. Пол Розенберг отиде в Швейцария, за да може сам да огледа как стоят нещата. В една галерия в Цюрих му предложили картина на Матис, открадната от неговата собствена колекция.

— Забележително! — рече Габриел. — И какво направи швейцарското правителство с тази информация?

— Обеща на Съюзниците, че ще съдейства за подробно проучване на въпроса. Обеща да замрази всички немски авоари, влезли в Швейцария по време на войната, и да проведе общонационално преброяване на тези авоари. Не приложи нито едната, нито другата мярка. Дъглас Куупър предложи да се отнеме лицензът на всеки търговец, който се занимава с крадени произведения на изкуството. Швейцарското правителство отказа. Тогава швейцарската Федерация на търговците на картини нареди на членовете си да не съдействат. Накратко: швейцарското правителство действаше, както обикновено. Затули своя бизнес и своите граждани от погледите на чужденците.

— А търговци като Пол Розенберг не се ли опитаха да получат обратно картините си чрез съда?

— Неколцина наистина се опитаха, но играта беше нечестна. Швейцарците направиха така, че опитите на някой чужденец да си получи обратно собствеността от швейцарски гражданин да отнемат много време и средства. Швейцарците обикновено се криеха зад претенцията за добросъвестност. И не забравяй, че по-голямата част от въпросните произведения на изкуството са били откраднати от нацистите през 1940 година. До 1945 година, според петгодишното разпореждане на швейцарския закон, законните собственици вече нямаха право да предявят валиден законен иск. Излишно е да казвам, че повечето от ищците си тръгнаха с празни ръце.

— Смяташ ли, че някаква част от това богатство е все още там?

— Според мен, Габриел, по-голямата част си е все още там. От малкото, което ти ми каза, излиза, че май някои от тези картини може да са били в ръцете на Август Ролф.

— Вече не.

Ишърууд допи виното си и погледът му бавно се насочи към огъня:

— Мисля, че е твой ред да говориш, Габриел. Разкажи ми всичко. И никакви лъжи този път! Вече съм прекалено стар, за да ме лъжат.

Навън отново валеше. По обратния път към галерията двамата се скриха заедно под чадъра на Ишърууд, подобно на участници в погребално шествие. Габриел бе разказал всичко на Ишърууд — от това как бе открил трупа на Ролф до експлозията в галерията на Вернер Мюлер в Париж. Ишърууд беше изпил още две чаши „Медок“, чието въздействие си личеше по прекалено нехайната му походка.

— Шамрон — тихо произнесе Ишърууд, гласът му бе изпълнен с презрение. — Трябваше да се досетя, че това копеле има нещо общо. Смятах, че този път веднъж завинаги са го пратили в пенсия.

— Винаги намират причина да го върнат.

— Казват, че тази Анна Ролф е истинска примадона.

— Има с какво да се похвали.

— Ще ти дам един съвет, момчето ми: приеми, че тя знае за баща си и за неговата колекция повече, отколкото ти казва. Дъщерите проявяват голяма склонност да защитават бащите си, дори когато ги смятат за истински негодници.

— Ще се постарая да го запомня.

— Може да е само обикновена кражба на произведения на изкуството.

— Оставили са една картина на Рафаел да виси на стената във всекидневната и вдигнаха във въздуха галерията на човека, който надзираваше колекцията. Не виждам нищо обикновено в случилото се.

— Разбирам накъде биеш — отвърна Ишърууд. — Всъщност единственото сигурно нещо в тази отвратителна история са самите картини.

— Не ми е приятно да ти го казвам, Джулиан, но картините не могат да говорят. Освен това колекцията я няма.

— Картините не могат да говорят, но техният произход може. Несъмнено Август Ролф е приемал много присърце тази колекция. Дори да е придобил тези картини при някакви не съвсем идеални обстоятелства, със сигурност е настоял да знае произхода на всяка от тях. В края на краищата произходът е всичко.

— И ако мога да открия произхода им?

— Тогава ще мога да ти кажа дали той е бил легитимен колекционер или стар негодник, клечащ върху хранилище, пълно с плячкосани картини.

Габриел смяташе да го остави на Дюк Стрийт, но Ишърууд го хвана за лакътя и го задърпа през пасажа към Мейсънс Ярд.

— Ела с мен. Има още едно нещо, което искам да ти покажа.

Когато влязоха в галерията, Ирина веднага разпозна издайническите последици от полетия с алкохол обяд. Тя връчи на Ишърууд купчина телефонни съобщения и се зае с кафеварката. В кабинета си той отвори личния си сейф и извади от него две неща — скица на момче и фотокопие на стар документ, състоящ се от няколко страници. Вдигна скицата пред очите на Габриел:

— Нещо познато?

— Струва ми се, че не.

— Обектът съм аз. Художникът е Пабло Пикасо. Взех скицата със себе си, когато напуснах Франция.

— А документът?

— И него носех със себе си. Баща ми ми го даде точно преди да тръгна с двамата баски. Това е подробен списък на всички картини от неговата частна колекция и професионален опис, написан със собствената му ръка. Това е копие, разбира се. Оригиналът днес е в ужасно състояние. — Връчи списъка на Габриел. — Не знам колко далеч смяташ да отидеш с този случай, но ако попаднеш случайно на някоя от тези картини, ще ми кажеш, нали, приятел?

Габриел пъхна списъка в горния джоб на сакото си.

— Закъде заминаваш сега?

— Не съм сигурен.

— В Лион има един човек, с когото трябва да говориш. Той ми помогна малко, когато правех проучвания за книгата. Ако Август Ролф има кал под ноктите си, този човек ще знае.

Ишърууд прерови бележника си и даде на Габриел телефонните номера.

20.Лондон

Зад ъгъла до „Изящни изкуства — Ишърууд“, на Джърмин Стрийт, един русокос мъж седеше зад кормилото на закрит роувър и слушаше радио. В продължение на пет дни той бе наблюдавал търговеца на картини. Беше го следил, докато отиваше на пиянските си обеди. Следеше го, когато се прибираше нощем у дома, в Южен Кенсингтън. Дори се бе представил за потенциален купувач, за да пъхне две малки предавател-чета в кабинета на търговеца. Те излъчваха слаб аналогов сигнал на обикновена FM дължина. Мъжът използваше радиото, за да следи излъчването. Десет минути по-късно, когато разговорът приключи, той извади клетъчния си телефон и набра един номер в Цюрих.

— Нашият приятел е на път за Лион, за да се види с професора.

21.Лион

Професор Емил Жакоби представляваше самообявилата се гузна съвест на Швейцария. Той вярваше, че за да спаси страната си, първо трябва да я направи на парчета и бе посветил живота си на изравянето и излагането на показ на нелицеприятни моменти от швейцарската история. Публикуването на неговата експлозивна книга „Митът“ бе предизвикало истинска буря, тъй като в нея се разкриваха в подробности широките икономически и търговски връзки между нацистка Германия и Швейцария по време на Втората световна война. Жакоби очертаваше процеса, по който швейцарските банки бяха приемали плячкосано злато — злато, което е било смъкнато от зъбите на евреи на път към газовите камери — и го бяха превръщали в твърдата валута, която Хитлер бе използвал, за да купи суровините, необходими за поддържането на военната си машина. Заключенията на професор Жакоби шокираха страната и го превърнаха в национален парий: Швейцария и нацистка Германия са били съюзници във всичко, без това да е било скрепено с договор, написа той. Хитлер не би могъл да води тази война без помощта на швейцарските банкери и оръжейници. Ако не е била Швейцария, военната машина на Вермахта е щяла да засече и да спре през есента на 1944 година. Животът на милиони хора е щял да бъде пощаден, ако не е била алчността на швейцарските банкери.

Скоро след публикуването на „Митът“ животът на професор Жакоби в Швейцария стана изключително некомфортен. Той получаваше смъртни заплахи, телефоните му бяха подслушвани, а швейцарските Секретни служби следяха всяка негова крачка. Страхувайки се за сигурността си, той се отказа от професурата си в Лозана и отиде на работа в Историческия факултет на Лионския университет.

По-голямата част от следващия ден Габриел прекара в издирване на професора.

Остави две съобщения на телефонния секретар в дома на Жакоби и още две на изключително неотзивчивата му секретарка в университета. В един и половина следобед Жакоби се обади на клетъчния телефон на Габриел и се съгласи да се срещнат.

— Елате в моя апартамент довечера в шест. Тогава ще поговорим.

След това избъбри набързо адреса си и рязко затвори телефона. Ето защо Габриел трябваше да убие няколко часа от времето си. В една книжарница близо до университета откри френското издание на „Митът“ и прекара останалата част от следобеда, като седеше сред студентите в кафенето до Плас де Теро и четеше книгата.

В шест часа професорът го чакаше в преддверието на своя блок на Рю Лантерн. Носеше протрито сако от туид, а очилата му без рамки бяха избутани назад на челото, към немирните му къдрици, наподобяващи птиче гнездо. На крачолите на панталона си имаше клипсове, за да не се закачват параментите за веригата на велосипеда му.

— Добре дошли в изгнание — каза той и уморено поведе Габриел нагоре по стълбите към апартамента си на четвъртия етаж. — Ние, швейцарците, почитаме свободата на словото, но само ако това слово избягва да критикува Швейцария. Аз извърших смъртния грях на почтен швейцарец и затова се оказах тук, в златната клетка на Лион.

На площадката на апартамента си професорът дълго се рови сред хвърчащите листове и смачканите учебници в кожените си дисаги, търсейки ключовете за апартамента. Най-накрая ги откри и двамата влязоха в малък, оскъдно мебелиран апартамент. Всички повърхности в него бяха отрупани с книги, документи и вестници. Габриел се усмихна. Беше дошъл на точното място.

Жакоби затвори вратата и окачи чантата си на резето.

— Значи искате да обсъдим убийството на Август Ролф? Както се оказва, аз много внимателно съм следил този случай.

— Така и предположих. Чудех се дали ще се съгласите да сравним бележките си.

— И вие ли сте историк, мистър Алон?

— Всъщност аз съм художник реставратор, но в този случай работя за правителството на Израел.

— Е, очертава се интересна вечер. Махнете тези неща от стола и седнете. Ще направя кафе.

Професор Жакоби прекара няколко минути в ровене сред извисяващите се купчини от книжа, търсейки папката за Август Ролф. Тя беше много тънка.

— Хер Ролф беше частен банкер в най-прекия смисъл на тази дума, мистър Алон. Опасявам се, че повечето от онова, което ще ви кажа, се базира на предположения и слухове.

— Често съм установявал, че човек може да научи много за някого от слуховете, които се разпространяват около него.

— Когато човек се занимава с швейцарски банкер, особено с частен банкер като Август Ролф, слуховете понякога са най-доброто, на което може да се надява. — Професорът надяна очилата си и отвори папката. — В Цюрих има множество малки частни банки, но има и изключително големи. Гигантите, като „Юниън Банк“ и „Креди Сюис“, си имат свои частни подразделения, макар че обслужват само много богати клиенти.

— Колко богати?

— Обикновено минималният банков депозит е около пет милиона долара. Беше ми съобщено, че разузнавателните служби на вашата страна са използвали частните банкови услуги на „Креди Сюис“. — Професорът вдигна поглед към Габриел над папката. — Но пък съм сигурен, че вие не знаете нищо за това.

Габриел пропусна въпроса покрай ушите си.

— От онова, което знам за Август Ролф, съдя, че неговата банка попада в първата категория.

— Точно така. Банката на Ролф беше малко предприятие — самият Ролф и петима-шестима служители най-много. Ако търсехте някой, който да скрие парите ви или вещите ви, Август Ролф бе най-добрият ви приятел. Той беше един от най-дискретните и най-влиятелните банкери в Цюрих. Имаше много могъщи приятели. Ето защо неговото убийство толкова ме озадачи.

— Какво друго знаете за него?

— Поел е семейния бизнес от баща си в началото на 30-те години — това не беше добро време за швейцарските банки. Времето на световната депресия, на паниката в Германия, на валутната криза в Австрия, чиято ударна вълна удари Цюрих. Швейцарски банки се сгромолясваха една след друга. Много частни банки бяха принудени да се слеят с по-едри конкуренти, за да оцелеят. Ролф успя да се задържи на ръба. — Жакоби близна показалеца си и обърна още една страница. — След това Хитлер идва на власт в Германия и започва да създава неприятности за евреите. Еврейски пари и ценности потичат към частните банки в Цюрих… включително и към банката на Ролф.

— Това установен факт ли е?

— Абсолютно. Август Ролф открива повече от двеста банкови сметки на немски евреи. — Жакоби прелисти няколко страници от папката. — Ето тук започват фактите и слуховете. В края на 30-те години агенти на Гестапо започват да пристигат в Цюрих. Те търсят всички еврейски пари, които са били измъкнати тайно от Германия и са били депозирани в швейцарски банки. Носят се слухове, че Ролф е съдействал на Гестапо при нарушаването на швейцарските банкови закони и е разкрил съществуването на еврейски сметки в неговата банка.

— И защо би направил такова нещо?

— Искате ли да чуете моята теория?

— Разбира се.

— Защото е знаел, че парите, депозирани от неколцина евреи, са нищо в сравнение с богатствата, които ще получи, при условие че сътрудничи на нацистка Германия.

— Има ли доказателства, че го е направил?

— Как не! — каза Жакоби, а веждите му рязко подскочиха нагоре над очилата. — Факт е, че по време на войната Август Ролф често е пътувал до нацистка Германия.

— И с кого се е срещал там?

— Не е известно, но неговите пътувания са озадачили достатъчно хора и след войната е било проведено разследване.

— С какъв резултат?

— Абсолютно никакъв. Ролф изчезнал обратно в света на цюрихското банкерство и никой не чул нищо повече за него… допреди една седмица, разбира се, когато някой влязъл във вилата му на Цюрихберг и изстрелял един куршум в главата му. — Жакоби затвори папката и вдигна поглед към Габриел: — Имате ли нещо против сега вие да ми разкажете вашата история, мистър Алон?

След като Габриел приключи разказа си, професор Жакоби дълго време чисти стъклата на очилата си с широкия край на вратовръзката си. Отново ги надяна и ги избута на челото си, след което си наля още една чаша кафе.

— Както изглежда, попаднали сте на голямата конспирация на мълчанието.

— Какво искате да кажете?

— Когато се занимавате с Швейцария, мистър Алон, най-добре е да не забравяте едно нещо. Швейцария не е реална страна. Това е бизнес, тя е управлявана така, както се управлява бизнес. Това е бизнес, който винаги стои в отбранителна позиция. Така е от седемстотин години насам.

— И какво общо има това с убийството на Ролф?

— В Швейцария има хора, които ще загубят много, ако греховете на миналото излязат наяве и клоаката на Банхофщрасе бъде прочистена основно, от което има такава отчаяна нужда. Тези хора представляват невидимо правителство и не бива да се отнасяте несериозно към тях, поради която причина и аз съм тук, вместо в Лозана. Ако решите да продължите да се занимавате с тази работа, съветвам ви да бъдете нащрек.

Десет минути по-късно Габриел слизаше надолу по стълбите с екземпляра на „Митът“ под мишница. Спря за малко в преддверието, за да отгърне корицата и да погледне какво е надраскал професорът на заглавната страница.

Този образ на Габриел бе запечатан от мъжа с дигиталната камера с далечен обсег, който бе застанал на един прозорец в жилищния блок на отсрещната страна на улицата. Час по-рано той бе заснел и пристигането му. Снимките не бяха необходими — просто един последен професионален щрих. Целият разговор на Алон с Емил Жакоби бе уловен от двата чувствителни предавателя, поставени в апартамента на професора шест месеца по-рано. Докато Алон си отиваше, майсторът на проследяването изщрака още няколко снимки. После седна пред магнетофона си и изслуша записа. След трийсет минути упорита работа той имаше пълно копие на състоялата се среща. Трябваха му още десет минути, за да провери дали записът е точен, след което зашифрова доклада си и го изпрати със сигурна електронна поща в Цюрих, заедно със снимките на Алон.

Трийсет секунди по-късно информацията се появи на компютърния монитор на Герхард Петерсон, който веднага вдигна телефонната слушалка и помоли за спешна среща с хер Геслер. Герхард Петерсон не харесваше Емил Жакоби, не го харесваше и хер Геслер. Едноличният кръстоносен поход на Жакоби срещу финансовата олигархия на Швейцария вече бе станал прекалено отегчителен и струваше скъпо. Двамата решиха, че е време да се разправят с досадното професорче.

На следващата сутрин, преди да тръгне за работа, Герхард Петерсон се обади по телефона от уединения си кабинет. Разговорът не трая повече от две минути. Съдбата на Емил Жакоби — гузната съвест на Швейцария — бе решена с една финансова сделка: прехвърлянето на двеста хиляди долара в кодирана банкова сметка в Женева, контролирана от Антон Орсати. Герхард Петерсон намери, че това наистина е много удобно.

22.Коста де Прата, Португалия

Когато на следващата сутрин Габриел пристигна във вилата на Анна Ролф, той със задоволство установи, че най-малко четирима мъже я охраняват: един на портата, втори край лозето, трети до дърветата и четвърти, кацнал горе, на върха на хълма. Шамрон бе изпратил Рами — своя необщителен личен бодигард, — за да се погрижи за подробностите. Той поздрави Габриел на алеята. Когато Габриел го попита как се оправя Анна с екипа, той завъртя очи към небето: Скоро ще разбереш.

Габриел влезе във вилата и тръгна нагоре по стълбището, насочван от звуците на Анината цигулка. След това почука на вратата на стаята за упражнения и без да дочака разрешение, влезе. Тя рязко се обърна и го нахока, задето я прекъсва, а след това се разкрещя, че е превърнал къщата й във военен лагер. Тъй като тирадата ставаше все по-остра, той сведе поглед и попипа превръзките си. Капчица свежа кръв се бе просмукала през бинтовете. Анна забеляза и това. Веднага млъкна и нежно го поведе към спалнята си, за да смени превръзките. Не се сдържа да я погледне, докато тя се грижеше за него. Кожата в основата на шията й беше влажна; струните на цигулката бяха оставили тесни вдлъбнатинки по върховете на пръстите на лявата й ръка. Беше по-красива, отколкото си представяше.

— Добра работа — рече Габриел, като огледа превръзките.

— Умея да правя превръзки, мистър Алон. Имате да ми казвате някои неща за баща ми, да?

— На този етап въпросите са повече от отговорите. И моля ви, наричайте ме Габриел.

Тя се усмихна:

— Мога да си представя, Габриел.

В една найлонова раница Анна сложи закуската за пикника: хляб, сирене и студено пилешко. Накрая добави бутилка изстудено вино, която уви във вълнено одеяло, преди да я постави вътре. Рами даде на Габриел „Берета“ и двама охранители с хлапашки вид. Докато вървяха по сенчестите пътеки на боровата горичка, следвани плътно от „компаньонките“, пратени от Рами, Габриел разказа на Анна за Париж. Не й разказа за разговорите си с Джулиан Ишърууд и Емил Жакоби. Това можеше да почака.

Дърветата свършиха и се появиха развалините, кацнали на стръмен хълм. Една дива коза скочи върху голям гранитен блок, изблея срещу тях и изчезна сред прещипа. Габриел сложи раницата на рамо и последва Анна нагоре по пътеката.

Наблюдаваше как мускулите на краката й се свиват на всяка стъпка и си помисли за Леа. Една екскурзия в също такъв есенен ден преди двайсет години — само че тогава хълмът бе част от Голанските възвишения, а развалините бяха оставени от кръстоносците. Леа рисуваше; Габриел току-що се бе върнал от Европа и призраците на убитите от него бяха прогонили всякакво желание да твори. Той бе оставил Леа пред триножника й и се бе изкачил до върха на хълма. Над главата му се извисяваха военните укрепления покрай сирийската граница; долу се простираше Горна Галилея и безкрайно редуващите се хълмове на Южен Ливан. Потънал в мисли, той не бе чул приближаването на Леа.

— Въпреки всичко те ще дойдат, Габриел. Можеш да седиш там цял живот и да ги гледаш, но те пак ще дойдат.

Без да я погледне, Габриел бе отвърнал:

— Ако аз живеех там, в Горна Галилея, и сега оцелявах в някакъв лагер в Ливан, и аз щях да дойда.

Анна рязко разгъна одеялото за пикник и това накара Габриел да се откъсне от спомените си. Тя постла одеялото върху огряната от слънцето трева, както бе направила Леа в онзи ден, докато Габриел с ритуални движения отвори бутилката с вино. Охранителите на Рами заеха позиции: единият се качи горе на развалините, а другият застана на пътеката долу. Докато Анна накъсваше пилешкото месо, Габриел й показа снимката на човека, който бе поставил дипломатическото куфарче с бомбата в галерията.

— Виждала ли си го някога?

Тя поклати отрицателно глава.

Габриел прибра снимката.

— Трябва да знам повече за баща ти.

— Какво например?

— Всичко, което би ми помогнало да открия кой го е убил и е откраднал колекцията.

— Баща ми беше швейцарски банкер, Габриел. Аз го познавам като човек, но не знам почти нищо за работата му.

— Тогава разкажи ми за него.

— Откъде да започна?

— Ами какво ще кажеш за възрастта. Ти си на трийсет и осем?

— Трийсет и седем.

— Баща ти е на осемдесет и девет. Това е доста голяма разлика във възрастта.

— Много е лесно за обяснение. Преди майка ми е бил женен за друга. Тя умряла от туберкулоза по време на войната. Той и майка ми се срещнали десет години по-късно. Тя била доста даровита пианистка. Можела да свири и като професионалистка, но баща ми не искал и да чуе за това. Музикантите са само с едно стъпало по-нагоре от ексхибиционистите — такова беше неговото мнение. Понякога се чудя какво ли ги е сближило.

— От първия брак имал ли е деца?

Анна поклати отрицателно глава.

— Ами самоубийството на майка ти?

— Аз открих тялото. — Поколеба се за миг и каза: — Такова нещо никога не се забравя. По-късно баща ми ми каза, че тя е страдала от депресия. Аз много обичах майка си, Габриел. Двете бяхме изключително близки. Майка ми не страдаше от депресия. Не вземаше никакви лекарства, не ходеше на психиатър. Беше на настроения, беше темпераментна, но не бе от жените, които извършват самоубийство без причина. Нещо — или някой — я накара да отнеме собствения си живот. Само баща ми знаеше какво е то, но го запази в тайна от нас.

— Оставила ли е бележка, преди да се самоубие?

— Според разследването не е имало такава бележка. Но аз видях как баща ми взе от тялото нещо, което много приличаше на бележка. Никога не ми го показа, а явно не го е показал и на полицията.

— Ами смъртта на брат ти?

— Случи се година по-късно. Баща ми искаше той да отиде да работи в банката и да продължи семейната традиция, но Макс реши да кара мотоциклети. И точно това правеше… и то много добре всъщност. Беше един от най-добрите професионалисти в Швейцария и един от водещите в Европа. Загина при злополука по време на Обиколката на Швейцария. Баща ми бе съкрушен, но същевременно за него това бе като някакво възмездие. Сякаш Макс беше наказан, задето е посмял да се противопостави на волята му.

— А ти?

— Аз бях сама с него. Двамата души, които най-много обичах на този свят, си бяха отишли, а аз бях вързана с човек, когото ненавиждах. Затова се отдадох още повече на цигулката. Това като че ли беше удобно и за двама ни. Докато се занимавах с музика, на баща ми не му се налагаше да ми обръща внимание. Беше свободен да прави онова, което най-много обичаше.

— Което беше какво?

— Да печели пари, разбира се. Той смяташе, че богатството представлява нещо като опрощение на греховете му. Беше такъв глупак! Още от началото на кариерата ми всички отбелязваха, че свиря с толкова жар. Те не съзнаваха, че тази жар бе разпалвана от горивото на омразата и болката.

Габриел внимателно подхвана следващата тема:

— Какво знаеш за дейността на баща си по време на войната?

— Дейност? Интересна дума. За какво намекваш?

— Нищо. Просто трябва да знам дали в неговото минало не е имало нещо, което може да е довело до убийството му.

— По време на Втората световна война баща ми беше банкер в Швейцария. — Гласът й изведнъж прозвуча хладно. — Това не го превръща автоматично в чудовище. Но ако трябва да съм напълно честна, аз на практика не знам нищо за неговата дейност по време на войната. Това беше нещо, което той никога не обсъждаше с нас.

Габриел се сети за сведенията, които Емил Жакоби му беше дал в Лион: честите пътувания на Ролф до нацистка Германия; слуховете за връзките на Ролф с важни представители на нацистката йерархия. Беше ли успял Ролф наистина да скрие тези неща от дъщеря си? Габриел реши да отиде малко по-далеч — внимателно.

— Но ти си имаш някои съмнения, нали, Анна? Никога нямаше да ме заведеш в Цюрих, ако нямаше съмнения за миналото на баща си.

— Аз знам само едно нещо, Габриел: майка ми изкопа собствения си гроб, влезе в него и се застреля. Това е отвратително, това е някакво отмъщение. И тя е имала основателна причина да го извърши.

— Умираше ли?

Прямотата на този въпрос я изненада; изведнъж трепна и рязко вдигна глава, сякаш я бяха боднали с нещо остро.

— Баща ми ли?

Габриел кимна.

— Всъщност да, Габриел, баща ми умираше.

След като изядоха всичката храна, Габриел наля последното вино в чашите и я попита за произхода на картините.

— Всичко е заключено в бюрото в кабинета на баща ми.

— Опасявах се, че ще кажеш точно това.

— Защо те интересува произходът?

— Искам да проследя поредицата от собственици на всяка картина. Произходът им ще ни подскаже нещо за това кой ги е взел и защо баща ти е бил убит.

— А може и нищо да не ти подскаже. Запомни едно: баща ми е купил тези картини съвсем легално. Те му принадлежаха, независимо каква „дяволия“ можеш да откриеш в произхода им.

— Все пак искам да ги видя.

— Ще ти покажа къде са.

— Не, ще ми кажеш къде са, а аз ще отида да ги взема и ще ги донеса обратно тук. Ти не можеш да ходиш в Цюрих.

— Защо не?

— Защото не е безопасно. Което ме навежда на мисълта за следващата тема.

— Коя е тя?

— Твоят концерт във Венеция.

— Няма да го отменя.

— Сега за теб не е безопасно да излизаш пред публика.

— Нямам друг избор. Не спазя ли този ангажимент, край на кариерата ми.

— Хората, които убиха баща ти, дадоха съвсем ясно да се разбере, че са готови на всичко, за да ни попречат да открием самоличността им. Това означава, че могат да убият и теб.

— Тогава просто ще трябва да се постараеш да не успеят, а аз ще свиря следващата седмица и няма начин да ме спреш.

Над морето се бяха струпали тежки металносиви облаци и вече напредваха към сушата. Изви студен вятър и започна да свири сред руините. Анна потръпна от внезапния студ и скръсти ръце под гърдите си, вперила поглед в прииждащите облаци. Габриел прибра остатъците от закуската им и в припадащия мрак двамата се спуснаха надолу по хълма, следвани от мълчаливите си пазачи. Когато навлязоха в боровата горичка, ливна силен дъжд.

— Късно е! — опита се Анна да надвика гръмотевиците. — Не можем да мръднем оттук. — Тя го хвана за ръка и го поведе да се подслонят под един извисяващ се бор. — Трябва да запазим превръзките ти сухи — добави и в гласа й се прокраднаха нотки на загриженост.

От джоба на раницата извади смачкан найлонов анорак, вдигна го над главите им и през следващите двайсет минути двамата се гушеха така, подобно на бежанци, докато пазачите на Рами мълчаливо и неподвижно стояха на пост от двете им страни. Докато чакаха времето да се оправи, Анна предаде на Габриел секретните кодове на вилата и му обясни къде сред бащините й папки може да намери историята на картините. Когато най-накрая облаците се разнесоха, Анна уви ръцете на Габриел с анорака и двамата продължиха напред по мократа пътека към вилата. Пред входната порта Габриел я остави под закрилата на Рами и се качи на колата си. Когато потегляше, погледна за последен път назад над рамото си и видя Анна Ролф да притичва след Рами по алеята и да вика:

— Бум, бум, Рами! Мъртъв си!

23.Лисабон

На Моцкин му харесваше в Лисабон. Беше имал блестящи назначения. В Лондон. В Париж и Брюксел. Беше прекарал една неспокойна година в Кайро, представяйки се за вестникарски журналист от Отава. В Лисабон бе спокойно напоследък и това му допадаше. Временната работа по провеждане на наблюдение, малко работа като свръзка. Достатъчно, за да не откачи съвсем. Имаше време за книгите и марките си и за продължителни сиести с момичето си в „Алфама“.

Току-що се бе върнал от апартамента й и телефонът на бюрото му тихо забръмча. Моцкин вдигна слушалката и предпазливо я приближи до ухото си. Точно по това време Ари Шамрон обикновено решаваше да подаде глава от лисичата си дупка и да направи черен живота за своите оперативни служители. Но, слава богу, не беше Шамрон, а просто охраната от фоайето. Както изглежда, имаше посетител — човек, който знаеше името на Моцкин.

Той затвори слушалката и включи камерата за наблюдение на фоайето на компютърния си монитор. Наблюдателният пункт редовно показваше влизащи от всякакъв калибър. Обикновено един бърз поглед бе достатъчен, за да се разбере дали посетителят ще бъде поканен да влезе, или ще бъде изхвърлен навън.

Когато образът се появи на екрана, Моцкин промърмори: „Мамка му!“ Представете си, живата легенда влиза в посолството с някакъв направо ужасен вид. Последния път, когато Моцкин бе чувал за него, той се беше заровил в някаква английска селска къща със своите картини и със своите демони.

— Мамка му! — повторно възкликна той, докато се смъкваше тежко надолу по стълбите. — Наистина ли си ти?

В пункта за свръзка Моцкин се свърза с офиса на Шамрон на булевард „Кинг Саул“ в Тел Авив. След това затвори звукоизолираната врата и започна да наблюдава Габриел през стъклото. Разговорът беше неприятен, това можеше да каже Моцкин. Но пък малцина бяха онези от Офиса, които не бяха кръстосвали шпаги със Стареца по едно или друго време, а битките между Шамрон и великия Габриел Алон представляваха част от обучението в Офиса. Двайсет минути по-късно, когато Габриел тръсна телефонната слушалка и излезе от помещението, лицето му бе смъртнобледо.

— Стареца праща доклад след трийсет минути. Трябват ми някои неща.

Моцкин заведе Габриел на горния етаж в наблюдателния пункт и му позволи да вземе душ и да се преоблече. След това го снабди със самолетни билети и кола, даде му и две хиляди долара от кутията за дребни разходи.

Когато се върнаха в пункта за свръзка, докладът тъкмо излизаше плавно от секретната факс машина. Беше съставен от отдел „Проучвания“ на булевард „Кинг Саул“ и се основаваше на информация, която споделяха с Британското и Френското разузнаване въз основа на постоянен договор.

Обектът се казваше Кристофър Келър.

Габриел грабна страниците от машината, седна до масата и зачете.

Роден в Лондон, единствен син на двама преуспяващи лекари от Харли Стрийт, Кристофър Келър още от ранна възраст бе дал да се разбере, че няма никакво намерение да върви по стъпките на родителите си. Вманиачен на тема история и по-специално военна история, той искаше да стане войник. Родителите му забраниха да влезе в армията и той отстъпи пред техните желания, поне временно. Вместо това, влезе в Кеймбриджския университет и започна да специализира история и ориенталски езици. Беше блестящ студент, но във втори курс стана много неспокоен и една нощ изчезна безследно. Няколко дни по-късно ненадейно изникна в дома на баща си в Кенсингтън, облечен с маслиненосива униформа и с бръсната глава. Келър беше постъпил в Британската армия.

След основното обучение отиде в своя пехотен полк, но с интелекта, храбростта и държането си на вълк единак много бързо се открои от останалите. Скоро се появи един сержант от Специалните военновъздушни сили, който вербуваше новобранци. Той беше видял досието на Келър и бе говорил с неговите началници. Келър бе поканен в щаба на полка в Хиърфорд, за да изкара подготвителния курс на обучение.

Представянето му бе невероятно добро. Неговите инструктори от курса по невъоръжена борба написаха, че никога не са виждали човек, който да притежава такова вродено умение да отнема човешки живот. В „кланицата“ — едно много непопулярно сред новобранците помещение, където се обучаваха на ръкопашен бой, спасяване на заложници и „прочистващи“ антитерористични операции — Келър постигна възможно най-големия брой точки. В последния ден на курса той носеше двайсет и седем килограмова раница и петкилограмова бойна пушка по време на дългия четиридесет мили поход през брулената от вятъра пуста местност, известна под името Брекън Бийкънс — тест за издръжливост, при който други умираха. Келър пристигна на финала с трийсет минути по-рано от всеки друг, участвал в този тест. Приеха го в полка и бе разпределен в кавалерийска дивизия, специализирана в маневрена война в пустинята.

После изведнъж кариерата му рязко тръгна нагоре. На сцената се появи друг мъж, този път от военното разузнаване. Той търсеше войник от специална порода, който да извършва наблюдение от близко разстояние и да участва в други специални операции в Северна Ирландия. Каза, че бил впечатлен от лингвистичните постижения и от способността на Келър да импровизира и да мисли в движение. Дали Келър проявява интерес към тази работа? Същата нощ той стегна военната си раница и се премести от Хиърфорд в една секретна база в Шотландските планини.

По време на обучението Келър показа, че притежава забележителна дарба. Години наред Британските секретни и разузнавателни служби се измъчваха с безбройните акценти, съществуващи в Северна Ирландия. В Ълстър воюващите общности можеха да се идентифицират по звученето на гласа. Акцентът на католическия Западен Белфаст е различен от този на протестантския Западен Белфаст; акцентът на Горен Фолс Роуд е различен от този на Долен Фолс Роуд. Начинът, по който човек произнасяше няколко прости фрази, можеше да означава живот или ужасяваща смърт. Келър разви способността идеално да имитира различните интонации. Успяваше мигновено да промени акцента си: в един момент беше католик от Арма, в следващия — протестант от белфасткия Шанкил Роуд, след това пък — католик от жилищния квартал „Балимърфи“. Той действаше в Белфаст в продължение на повече от година, като следеше членове на ИРА и научаваше полезни слухове от хората от местните общини. Работеше сам, като офицерът от военното разузнаване, отговарящ за съответната операция, почти не упражняваше надзор върху него.

Назначението му в Белфаст приключи внезапно една нощ, когато беше отвлечен в Западен Белфаст и откаран в отдалечена ферма в графство Арма. Там го обвиниха, че е британски шпионин. Келър знаеше, че положението му е безнадеждно, затова реши да се измъкне с бой. Когато напусна фермата, четирима терористи ветерани от Временната ирландска републиканска армия бяха мъртви. Двама от тях направо бяха направени на парчета.

Келър се завърна в Хиърфорд за дълга почивка. Провеждаше си наказателни екскурзии в местността Брекън Бийкънс и обучаваше новобранци в изкуството на безшумното убиване. Но за командирите и психолозите на полка бе ясно, че Белфаст е променил Келър.

След това, през август 1990 година, Саддам Хюсеин завладя Кувейт. Пет месеца по-късно Келър и неговата бойна единица кръстосваха западната пустиня на Ирак, като издирваха и унищожаваха стартовите площадки на ракетите „Скъд“, които всяваха ужас в Тел Авив. В нощта на 28-и януари Келър и неговият екип откриха една стартова площадка в пустинята, на сто мили северозападно от Багдад. Той съобщи координатите й на командирите си в Саудитска Арабия. Деветдесет минути по-късно отряд бомбардировачи на Коалицията прелетя ниско над пустинята, но по нещастно стечение на обстоятелствата откри „приятелски“ огън и атакува ескадрилата на СВВС, вместо ракетната площадка. Британски чиновници заключиха, че цялата бойна единица е изчезнала, макар че никакви убедителни доказателства под формата на останки не бяха открити.

Онова, което последва, по същество може да се нарече теория — отново базираща се на доклади на разузнаването. Няколко месеца след катастрофата в Иракската пустиня бе докладвано, че в Европа работи един нов убиец, много голям професионалист. Полицейските информатори говореха за човек, известен като Англичанина. Никой не можеше да предложи нещо повече от много смътно негово описание. По това време мистериозният убиец беше заподозрян в извършването на най-малко двайсет неразкрити убийства. Британското разузнаване заподозря, че Кристофър Келър и Англичанина са едно и също лице.

В края на папката имаше две снимки. Първата беше направил Габриел — на мъжа, който влизаше в галерията в Париж. На втората се виждаха група мъже в пустинна местност. Едно от лицата бе обградено с кръгче. Габриел дълго време сравнява двете снимки. След това вдигна телефонната слушалка и потърси Шамрон в Тел Авив.

— Имам странното усещане, че и по-рано съм срещал този човек — каза му той.

Очакваше Шамрон да се изненада от тази забележка. Но вместо това, Стареца му каза да стои близо до факс машината и затвори телефона.

През 1988 година Габриел Алон проведе една от най-забележителните операции в историята на Израелското разузнаване: убийството на втория човек на ООП — Абу Джихад. Беше водил продължително и опасно наблюдение на вилата на палестинеца в Тунис и бе обучил елитния си екип в импровизиран лагер в пустинята Негев. А след това в една топла априлска нощ той заведе екипа от командоси в къщата на Абу Джихад и го застреля пред очите на жена му и децата му. Спомняйки си сега за онази нощ, той сякаш отново виждаше омразата в тъмните им очи.

Осемнайсет месеца след убийството екип от британски разузнавачи и офицери на СВВС, участващи в антитерористични акции срещу ИРА, пристигна в Тел Авив, за да изучи тактиката на израелците. Ари Шамрон извика Габриел в Академията и му нареди по време на официалния обяд да изнесе лекция за туниската операция. Сред присъстващите на лекцията беше и един лейтенант от СВВС.

Онова, което излезе от факс машината, беше снимка. Беше направена след официалния обяд, за да запечата духа на сътрудничество между секретните бойци на двете държави. Габриел, който винаги избягваше да бъде сниман, носеше слънчеви очила и широкопола шапка, за да скрие самоличността си. Мъжът до него се взираше право в обектива на камерата. Габриел внимателно огледа лицето му.

Това беше Кристофър Келър.

24.Мюнхен • Цюрих

Куриерът очакваше Габриел на входа на летището в Мюнхен. Имаше коса с цвят на карамел и носеше фирмен надпис: „Г-н Крамер — Хелър Ентърпрайсис“. Габриел го последва през терминала и през автомобилния паркинг в снежната виелица, докато стигнаха до тъмносин мерцедес седан.

— В жабката има „Берета“, а на задната седалка — малко пушени гърди.

— Вие, куриер, мислите за всичко.

— Живеем, за да служим. — Той подаде ключовете на Габриел. — Bon voyage.

Габриел седна зад кормилото и запали мотора. Десет минути по-късно той се носеше по шосе Т54 обратно към Цюрих.

Швейцарците са нетолерантно племе, притежаващо почти животински инстинкт да открива чуждите елементи. За всяко необичайно нещо се съобщава в полицията, независимо колко е незначително. Всъщност швейцарското гражданство е толкова зорко, че чуждите разузнавателни служби, работещи в страната, го смятат за вторите Секретни служби. Не забравяйки този факт, Габриел се постара да изглежда като в свои води, докато вървеше от колата си към вилата на Август Ролф.

Спомни си за една операция на Офиса отпреди няколко години. Екип от агенти беше изпратен в Швейцария да постави бръмбари в апартамента на заподозрян арабски терорист, живеещ в малък град близо до Берн. Една стара дама забелязала екипа пред жилищния блок на арабина и се обадила в полицията, за да съобщи за група подозрителни лица в околността. Няколко минути по-късно екипът беше арестуван и новината за това фиаско обиколи целия свят.

Той се изкачи по склона на Розенбюлвег. Пред погледа му се появи познатият силует на вилата на Ролф с нейните кули и извисяващ се портик. Мина някаква кола, оставяйки две черни ивици в пресния сняг.

Набра кода на автоматичната входна система. Зумерът зави, резето щракна. Той отвори портата и се заизкачва по стълбите. Две минути по-късно се намираше вътре във вилата, като прекосяваше с тежки стъпки сумрачното преддверие с малко джобно фенерче в едната ръка и „Берета“ в другата.

В коридора на втория етаж бе абсолютно тъмно. Габриел се придвижваше напред след тъничкия лъч на фенерчето. Кабинетът трябва да беше вляво, както му бе казала Анна — с изглед към улицата, първата врата след бюста. Габриел завъртя топката на вратата. Заключена. Ама разбира се. Извади чифт метални инструменти от джоба на сакото си. Господи, колко ли дълго бе продължило това? Академията, цели сто години по-рано. Той беше зелен новобранец, а Шамрон през цялото време висеше над главата му и крещеше обидни думи в ухото му:

— Имаш петнайсет секунди. Колегите ти са мъртви, ако не отвориш тази врата, Габриел!

Той се подпря на едно коляно, пъхна инструментите в ключалката и се захвана за работа, като стискаше фенерчето със зъби. Миг по-късно ключалката се предаде пред усърдната атака на Габриел. Той се изправи, пристъпи вътре и затвори вратата зад себе си.

Стаята миришеше на пушек от горящи дърва, на куче и съвсем леко на тютюн. Вдигна фенерчето и лъчът му обходи вътрешността й. Беше толкова тънък, че Габриел изучаваше помещението едва ли не сантиметър по сантиметър. Място за сядане, обзаведено с кресла от осемнайсети век. Фламандско дървено писалище от времето на Ренесанса. Полици с книги — от полирания дървен под до моделирания таван.

Бюрото на Август Ролф.

Странно, никак не приличаше на бюрото на могъщ човек. Отгоре имаше нещо като педантично подреден безпорядък: цяла камара папки, регистър за покупко-продажби с избеляла кожена подвързия, чаена чаша, пълна с кламери, купчина старинни книги. Габриел повдигна една предна корица с показалеца си и го облъхна мирис на стара хартия и прах. Насочи лъча на фенерчето към първата страница. Гьоте.

Когато затвори тома, светлината падна върху големия пепелник от релефно стъкло. Десетина угарки лежаха, нехайно пръснати върху легло от пепел, подобно на нападали гилзи. Той внимателно ги разгледа. Две различни марки цигари. Повечето бяха „Бенсън & Хеджис“, но имаше и три „Силк Кътс“. Старецът вероятно бе пушил „Бенсън & Хеджис“, но кой ли бе пушил „Силк Кътс“? Анна? Не, Анна винаги пушеше „Житан“.

Отново насочи вниманието си към произхода на картините. Анна му бе казала, че Ролф държи историята им в долното дясно чекмедже на бюрото в папка с надпис „Лична кореспонденция“. Чекмеджето беше заключено, също като вратата на кабинета на Ролф. Този път той имаше ключ. Отвори го и започна да прелиства личните книжа на Август Ролф.

Откри една папка с надпис „Максимилиан“. Хвана я с два пръста в долния край и след това се поколеба. Имаше ли въобще някакво право? До голяма степен се чувстваше като воайор. Все едно че по време на вечерната си разходка из града надничаше в осветен прозорец и виждаше някаква караща се двойка. Или старец, който е седнал сам пред телевизора. Но какво ли би могла да му разкрие тази папка? Каква ли информация за сина си бе скрил този човек? Какво ли щеше да научи от нея Габриел за този човек Август Ролф?

Измъкна я, сложи я в отвореното чекмедже и повдигна корицата. Снимки, изрезки от спортните страници на европейски вестници, възхитени отзиви на съотборници, дълга статия от цюрихски вестник за злополуката в Алпите: „Той беше добър човек и аз бях горд да го наричам мой син — казва известният цюрихски банкер Август Ролф в свое изявление, разпространено от адвоката му. — Ще ми липсва много повече, отколкото може да се изрази с думи.“ Безупречно сгъната, педантично датирана и надписана. Габриел заключи, че Август Ролф може и да не е одобрявал избраната от сина му професия, но се е гордеел с него.

Затвори папката, пъхна я обратно на мястото й и продължи да търси надпис „Лична кореспонденция“. Друга папка привлече погледа му: „Анна“. Отново се поколеба, а после измъкна папката. Вътре имаше детски снимки на Анна — свири на цигулка, покани за рецитали и концерти, изрезки от вестници, рецензии за нейни изпълнения и записи. Той разгледа по-внимателно снимките. Определено съществуваха две Анни — едната от периода преди самоубийството на майка й, другата — след него. Разликата във външния й вид бе поразителна.

Габриел затвори папката и я прибра обратно в чекмеджето. Време беше да се върне към предстоящата работа. Прехвърли папките, докато откри една с надпис „Лична кореспонденция“. Извади я, сложи я на бюрото на Ролф и я отвори. Писма, някои написани на ръка, други напечатани на фирмени бланки. Немски, френски, италиански, английски — лингвистичната мозайка, представляваща Швейцария. Габриел бързо ги прелисти и стигна до края. Върна се в началото и повтори бавно същия процес. Резултатът бе същият.

Историята на картините липсваше.

Докато шареше с лъча на фенерчето из стаята, Габриел си спомни за едно тренировъчно упражнение, проведено в Академията. Инструкторът го беше завел в една стая, обзаведена като част от хотелски апартамент, връчил му бе един документ и му бе дал пет минути да открие пет подходящи места за скривалище. Ако тестът беше проведен в кабинета на Ролф, вместо във фалшивата хотелска стая, Габриел щеше да открие сто скривалища за документа. Подвижна дъска на пода, някоя дебела книга, някъде под килима или под пода, вътре в някой от мебелите, заключен в скрит в стената сейф. И това се отнасяше само за кабинета. В просторната вила имаше хиляда места, където Ролф би могъл да скрие калъф с документи. Този човек бе построил подземен бункер за тайната си колекция от картини. Ако Ролф бе решил да скрие нещо, шансовете на Габриел да го намери бяха минимални.

Мисълта да напусне Цюрих с празни ръце след едно толкова трудно и опасно пътуване бе изключително оскърбителна за Габриел. Имаше две възможни обяснения за липсата на документите. Номер едно: вече бяха взети — от Ролф или от някой като Вернер Мюлер. Номер две: Ролф някак си ги бе сложил не на място. Това със сигурност беше възможно. Той бе стар човек. Старците правят грешки. Спомените избледняват. Става все по-трудно да разчетеш надписите върху папките.

Габриел реши обстойно да претърси бюрото.

Имаше четири чекмеджета за папки, по две от двете страни на бюрото, и той започна с горното ляво чекмедже. Следваше монотонна поредица от действия: изважда една отделна папка, внимателно оглежда съдържанието й, оставя я настрана, преминава към следващата.

Трябваха му трийсет минути, за да прегледа всичките четири чекмеджета.

Нищо.

Отвори чекмеджето в средата: писалки, моливи, скъсани листчета, флаконче с лепило, машинка за изваждане на книговезки телчета. Миниатюрен магнетофон. Габриел го взе в ръце и го разгледа внимателно на светлината на фенерчето. Вътре нямаше магнетофонна лента. Внимателно прегледа чекмеджето. Магнетофон има, няма ленти. Странно.

Затвори чекмеджето, седна на стола на Ролф и впери поглед в бюрото. Средното чекмедже… нещо не беше наред. Издърпа го, огледа го отвътре и отново го затвори. Отвори го, затвори го. Отвори го, затвори го…

Самото чекмедже видимо беше дълбоко около десет сантиметра, но отвътре изглеждаше по-плитко. Пет сантиметра, пресметна Габриел, може би дори по-малко. Опита се напълно да извади чекмеджето от бюрото, но някакво зацепващо езиче пречеше. Дръпна още по-силно. Същият резултат.

Погледна часовника си. Във вилата беше от четиридесет и пет минути, може би по-дълго, отколкото бе разумно. Ето че сега имаше две възможности: да си тръгне или да се довери на инстинкта си.

Изправи се, сграбчи чекмеджето с две ръце и го задърпа с всички сили. Езичето поддаде, чекмеджето падна и съдържанието му се разсипа на пода.

Габриел вдигна вече празното чекмедже и го обърна обратно. Солидно, добре сглобено, ненормално тежко. Внимателно огледа дъното му. Беше доста дебело, може би около два и половина сантиметра.

Да си тръгне или да се довери на инстинкта си?

Не виждаше никакъв приличен начин да се справи с положението, не и щом се налагаше бързо да получи отговора. Той облегна чекмеджето отстрани на бюрото и го нагласи под ъгъл. После вдигна крак и го стовари върху него с всички сили. Веднъж, два пъти, трети път, докато започнаха да хвърчат трески.

Основата на чекмеджето бе съставена не от една, а от две дървени плоскости, една върху друга. Между тях имаше голям квадратен плик, пожълтял от времето, закрепен с малко парче разнищена връв. Историята на картините? Всичко това изглеждаше като един ужасно сложен начин да бъде скрита. Габриел отмахна треските и взе плика в ръце. Пръстите му затрепераха, когато разви канапа и отвори плика.

Извади съдържанието му — снопче документи от стара копирна хартия — и го постави на бюрото. Внимателно ги прегледа, сякаш се опасяваше да не се разпаднат от докосването му. Крони… песети… ескудо… лири. Това бяха документи за банкови преводи и финансови сделки от времето на войната. Погледна датите. Първата сделка — прехвърлянето на няколко хиляди швейцарски франка в „Юниън Банк ъф Стокхолм“ — бе осъществена през февруари 1942 година. Последната — прехвърлянето на суми в „Банк ъф Лисабон“ — бе осъществена през юни 1944 година.

Той остави настрана документите. Следваше един отделен лист гладка бяла хартия, без фирмена „шапка“.

Отляво имаше списък с имена, всичките немски. Вдясно срещу тях се виждаше съответен списък с дванайсетцифрови числа. Габриел прочете първите няколко реда:

Той събра документите и отвори плика. Опита се да ги прибере обратно в него, но нещо на дъното му попречи. Пъхна пръсти вътре и го извади.

Две снимки.

Погледна първата: Август Ролф — млад, красив, богат — седи в някакъв ресторант. Ако се съдеше по вида на масата, беше изпито обилно количество вино. До него седеше пълен мъж с декадентски вид в цивилно облекло и с белези от дуели по бузите. Габриел не го разпозна.

Насочи вниманието си към втората снимка. Фонът представляваше тераса на алпийска вила — Ролф, изправен до парапета, се възхищаваше на величествената гледка в компанията на двама униформени мъже. Габриел разпозна и двамата.

Единият беше Хайнрих Химлер. Другият беше Адолф Хитлер.

Габриел прибра снимките и документите обратно в плика. Беше прекалено голям, за да влезе в джоба му, затова го пъхна отпред, под колана на панталона си, и го закрепи по-здраво, като вдигна ципа на коженото си яке. Погледна бюрото. Нищо не можеше да се направи с чекмеджето; беше на парчета. Избута с крак треските под бюрото и ги прикри със стола на Ролф. „Беретата“ лежеше върху търговския регистър с кожени корици на Ролф. Пусна пистолета в джоба си и се обърна да си върви.

Ориентираше се с помощта на слабата светлина от фенерчето. Отново имаше усещането, че изучава стаята сантиметър по сантиметър, този път в обратен ред. С всяко помръдване на лъча се появяваше нова информация: дъбовото писалище, креслата от осемнайсети век, кожена отоманка…

Мъж, застанал на вратата и насочил пистолет право в сърцето на Габриел.

25.Цюрих

Габриел хвърли фенерчето към другия край на стаята, извади „Беретата“ и мигновено залегна на пода. Мъжът, който стоеше на вратата, стреля. Пистолетът имаше заглушител, но дулото ослепително блесна в тъмнината. Куршумът изсвири във въздуха над главата на Габриел и разби прозореца зад бюрото на Ролф. Преди човекът да успее да стреля отново, Габриел се изправи на едно коляно и стреля по посока на видяното преди малко святкане на дулото. Изстрелите улучиха мишената — Габриел разбра това, защото чу как куршумите се забиват в плътта и раздробяват кости. Скочи на крака и изтича напред, стреляйки в движение, както го бяха обучили в Академията. Както го беше правил много пъти по-рано. Той се наведе над тялото на непознатия, доближи дулото до ухото му и стреля за последен път.

Тялото се сгърчи конвулсивно, после се отпусна.

Габриел коленичи и претърси джобовете на мъртвеца: нямаше портфейл, нито ключове, нито пари. На няколко крачки от тялото лежеше деветмилиметров „Глок“. Габриел го пъхна в джоба си и излезе в коридора.

До централното стълбище в къщата имаше ниша с два високи прозореца с изглед към улицата. Той погледна надолу и зърна двама мъже, които тежко се изкачваха по стъпалата на входното стълбище. Изтича по коридора до прозорците с изглед към задната градина. Навън имаше друг мъж — с изваден пистолет, изправен, с разкрачени крака, говореше по малко радио, което държеше в ръка.

Докато слизаше надолу по витото стълбище, Габриел изхвърли празната гилза от „Беретата“ и вкара резервния пълнител. Тръгна обратно по пътя, който двамата с Анна Ролф бяха изминали в онази нощ, когато му показа тайния трезор: през просторната трапезария, през кухнята, надолу по задните стълби, през избата с виното и в складовото помещение.

Стигна до един портал с прозорец от витражно стъкло, гледащ към градината. Габриел го открехна съвсем леко и погледна надолу. Мъжът с радиото и пистолета се промъкваше крадешком по заснежената тераса. Другите двама бяха влезли в къщата — Габриел чуваше трополенето на стъпките им на първия етаж над главата си.

Излезе навън и тръгна бързо през градината право към мъжа с пистолета. Заговори бързо на немски:

— Ей, ти! Не видя ли накъде отиде тоя тъпанар? — Мъжът го погледна съвършено объркано. Габриел продължаваше да върви напред. — Какво ти става бе, човек? Да не си глух? Отговаряй!

Когато онзи приближи радиото до устните си, Габриел рязко вдигна ръка и започна да стреля. Пет изстрела, последният в гърдите от три крачки разстояние.

Габриел погледна нагоре към къщата. Виждаха се лъчи на фенерчета, играещи по спуснатите завеси. След това завесите се разтвориха и между тях се появи едно лице. Вик. Силни удари по стъклото.

Габриел се обърна и хукна през градината, стигна до една стена — висока два метра и половина, както предположи, с редица шипове от ковано желязо отгоре. Погледна през рамо и видя двамата мъже от къщата. Единият бе коленичил до мъртвеца, а другият оглеждаше градината с помощта на мощно фенерче.

Габриел подскочи и се хвана за металните шипове върху оградата. Лъч светлина падна върху него и някой извика нещо на немски. Той се изтегли нагоре, като блъскаше крака в стената. Един куршум улучи гипсовата мазилка, последва още един. Габриел усети как остриетата разрязват ръцете му.

Преметна крак върху оградата и се опита да се прехвърли от другата страна, но якето му се бе закачило за един шип и той се замята безпомощно, заслепен от светлината на фенерчето. Яростно изви тялото си и се освободи от шипа, а след това тупна в съседната градина.

Пликът се изплъзна изпод якето му и падна в снега. Габриел го грабна, пъхна го обратно под колана на панталона си и затича.

Блясък на халогенна лампа — и нощта стана ослепителнобяла. Някъде зави алармена сирена. Габриел затича покрай вилата, докато стигна до една друга стена, която я обграждаше откъм улицата. Прехвърли я бързо и тупна от другата й страна.

Озова се на една тясна улица. Прозорците на съседните вили един след друг светваха — тези швейцарци с тяхната легендарна бдителност! Докато бягаше надолу по улицата, в главата му се въртеше Единайсетата заповед на Ари Шамрон: Не се оставяй да те хванат!

Стигна до Крахбюлщрасе, широкия булевард, където бе паркирал колата си. Втурна се надолу по леко наклонената улица и тогава зърна колата си. Рязко се закова на място и се стовари на паважа. Двама мъже оглеждаха вътрешността й с помощта на джобни фенерчета.

Когато се изправи с мъка на крака, мъжете насочиха фенерчетата си към него. Той се врътна мигновено и хукна обратно нагоре по склона. В никакъв случай не се оставяй да те арестуват!

Извади „Глока“, който бе отнел от мъжа в кабинета, и продължи да тича. Усети, че започва да се изморява. Студеният въздух направо режеше белите му дробове, а в устата си усети вкус на ръжда и кръв. След няколко крачки видя светлините на кола, която се спускаше надолу по склона: голямо ауди седан, чиито колела разпръскваха пресния сняг.

Погледна назад през рамо. Двамата мъже го преследваха пешком. Нямаше странични улици, нито тесни улички — беше в капан. Пролей невинна кръв, ако се наложи!

Аудито се носеше право към него. Той спря да тича и с двете си изопнати ръце насочи „Глока“ към него. Колата забави ход и спря на няколко крачки от него, а той се прицели в силуета зад кормилото. Преди да успее да стреля, вратата до предната пасажерска седалка внезапно се отвори.

— Качвай се, Габриел! — извика Анна Ролф. — По-бързо!

Тя караше със същия устрем, с който свиреше на цигулка — едната й ръка на кормилото, другата — стиснала скоростния лост. Надолу по Цюрихберг, през Лимат, по тихите улици на градския център. Габриел внимателно се огледа назад през рамо.

— Вече можеш да караш по-бавно.

Тя намали газта.

— Къде си се научила да шофираш така?

— Аз бях момиче от Цюрих с много пари. Когато не се упражнявах на цигулката, хвърчах из Цюрихзее с една от колите на баща ми. Разбих три, докато навърших двайсет и една.

— Моите поздравления.

— Язвителната не ти подхожда, Габриел. Цигарите ми са в жабката. Направи ми услуга и ми запали една.

Габриел отвори жабката и извади пакет „Житан“. Запали една цигара със запалката на контролното табло. Пушекът одраска гърлото му и той едва не се задуши.

Анна му се присмя:

— Представете си израелски непушач.

— Какво правиш тук, по дяволите?

— Само това ли имаш да ми кажеш? Ако не бях се появила, щяха да те арестуват.

— Не, ако не беше се появила, сега щях да съм мъртъв. Но въпреки това искам да знам какво, по дяволите, правиш тук. Рами даде ли ти разрешение да напуснеш вилата?

— Подозирам, че вече е открил, че ме няма.

— Как успя да се измъкнеш?

— Качих се горе, в моето студио, да свиря. Пуснах запис на едно много дълго парче. Предполагам, че се сещаш за останалото.

— Как се измъкна от околностите на вилата?

— Карлос каза на Рами, че ще ходи в селото да напазарува. Аз бях на задната седалка под едно одеяло.

— Със сигурност можем да приемем, че няколко десетки мои колеги трескаво и безрезултатно те издирват в момента. Това беше много глупав ход от твоя страна. Как стигна до Цюрих?

— Със самолет, разбира се.

— Директно от Лисабон?

— Да.

— Откога си тук?

— От около два часа.

— Влизала ли си в къщата на баща ти?

Тя поклати отрицателно глава:

— Когато пристигнах там, видях двама мъже да чакат отвън в паркирана кола. Отначало предположих, че това може да е частна охрана. След това обаче разбрах, че нещо не е наред.

— И какво направи?

— Не се чувствах в безопасност в колата, затова взех да обикалям наоколо, надявайки се да те открия, преди да се опиташ да влезеш в къщата. Изпуснала съм те, разбира се. След това чух алармата.

— Каза ли на някого, че пристигаш?

— Не.

— Сигурна ли си?

— Разбира се, че съм сигурна. Защо питаш?

— Защото това обяснява много неща. Това означава, че вилата е под постоянно наблюдение. Това означава, че те знаят, че сме се върнали тук. Това означава, че са ме проследили до Рим. Те са ме следили през цялото време оттогава насам.

— Какво стана в къщата на баща ми?

Когато Габриел приключи разказа си, Анна каза:

— Намери ли най-после историята на картините?

— Беше изчезнала.

— Не е възможно.

— Някой трябва да я е докопал преди нас.

— Откри ли нещо друго?

Открих една снимка на баща ти заедно с Адолф Хитлер и Хайнрих Химлер — наслаждават се на гледката от „Бергхоф“ в Берхтесгаден.

— Не — отвърна Габриел. — Не открих нищо друго.

— Сигурен ли си в това? Не се ли възползва от възможността да се поровиш в личните книжа на баща ми?

Габриел пренебрегна въпроса й:

— Баща ти пушеше ли?

— Защо това има значение сега?

— Просто отговори на въпроса ми, моля те. Пушеше ли баща ти?

— Да, баща ми пушеше!

— Какви цигари?

— „Бенсън и Хеджис“.

— А някога пушил ли е „Силк Кътс“?

— Той имаше много консервативни навици.

— А някой друг от къщата?

— Не се сещам за такъв. Защо ме питаш?

— Защото някой напоследък е пушил „Силк Кътс“ в кабинета на баща ти.

Стигнаха до езерото. Анна спря колата до тротоара:

— Къде отиваме?

— Ти се връщаш обратно в Португалия.

— Не, няма. В тази работа сме заедно или въобще не участвам. — Тя запали мотора. — Къде отиваме?

26.Лион

На някои хора може да им се свиди да инсталират в дома си записващо устройство с акустичен вход. Професор Емил Жакоби не беше от тях. Неговата работа беше неговият живот и почти не му оставаше време за нищо друго; със сигурност нищо, което би го накарало да се смути, ако го чуеше, запечатано на магнетофонна лента.

В своя апартамент на Рю Лантерн той приемаше непрекъснат поток от посетители: хора с неприятни спомени за миналото, с истории за войната, които бяха чули. Точно предишната седмица една стара жена му бе разказала за влак, който спрял край нейното село през 1944 година. Тя и група нейни приятели играели на поляната до релсите, когато чули стенания и драскане откъм товарните вагони. Приближили се и видели, че там има хора: нещастни, жалки, молещи за храна и вода. Старицата сега осъзнаваше, че това са били евреи… и че нейната страна бе позволила на нацистите да използват железопътните линии, за да превозват човешки товар до лагерите на смъртта на Изток.

Ако Жакоби се бе опитал да документира нейната история, като си води записки, нямаше да успее да я пресъздаде изцяло. Ако бе поставил магнетофон пред нея, тя можеше да се смути. Той знаеше от опит, че повечето възрастни хора стават нервни при вида на магнетофони и видеокамери. И затова двамата седнаха като стари приятели сред комфортния безпорядък в дома му и старата жена разказа историята си, без да се разсейва от присъствието на тетрадката му със записки или от някой видим магнетофон. Секретното записващо устройство на Жакоби бе уловило всяка нейна дума.

Сега професорът слушаше записа. Както обикновено, звукът бе пуснат доста силно. Беше открил, че това му помага да се съсредоточи, тъй като заглушаваше шума, който вдигаха студентите, живеещи в съседния апартамент, както и шума от улицата. Гласът, който излизаше от машината, не беше на старата жена. Това бе мъжки глас: на мъжа, който бе идвал предишния ден. Габриел Алон. Удивителна история — тази за Август Ролф и неговата изчезнала колекция от картини. Жакоби бе обещал на израелеца да не казва на никого за техния разговор, но когато историята излезеше наяве, което според Жакоби със сигурност щеше да се случи накрая, той щеше да има идеалната възможност да пише за нея. Жакоби отново щеше да има възможност да насини окото на своя смъртен враг — финансовата олигархия на Цюрих. Неговата популярност в родната му страна щеше да се срине до нови, още по-големи дълбини. Това му доставяше удоволствие. Прочистването на клоаката си е мръсна работа.

Сега Емил Жакоби бе погълнат от историята така, както бе станало и първия път, когато я бе слушал; толкова беше погълнат от нея, че не успя да забележи фигурата, която се промъкна в апартамента му… докато не стана твърде късно. Жакоби отвори уста да извика за помощ, но непознатият заглуши вика му с желязната си хватка. Професорът зърна как острието на ножа блесна, подобно на волтова дъга, насочвайки се към него, и усети режеща болка в основата на гърлото си. Последното нещо, което видя, беше убиецът, който пъхна магнетофончето в джоба си и излезе от стаята.

27.Виена

Когато стигнаха до западните покрайнини на Виена, Габриел трябваше здраво да стисне кормилото, за да не треперят ръцете му. Не беше идвал в града от нощта, когато избухна бомбата — една нощ на пожар и кръв и на хиляда лъжи. Чу вой на сирена и не бе сигурен дали е реална, или е просто част от спомените му, докато сините светлини на една линейка не блеснаха в огледалото на колата. Габриел спря колата до тротоара, а сърцето му яростно се блъскаше в гърдите. Спомни си как бе пътувал с Леа в линейката, молейки се да бъде избавена от болката на изгарянията, независимо на каква цена. Спомни си как беше седял до раздробеното тяло на сина си, докато в съседната стая шефът на Австрийските секретни служби крещеше на Ари Шамрон, че е превърнал центъра на Виена във военна зона.

Отново се присъедини към потока от коли. Дисциплината на шофьора му помогна да овладее бурните си емоции. Пет минути по-късно, в квартал „Щефансдом“, Габриел спря пред магазинче за сувенири. Анна отвори очи:

— Къде отиваш?

— Чакай ме тук.

Той влезе в магазинчето и след малко се върна с пластмасова чантичка за пазаруване в ръка. Подаде я на Анна. Тя извади и двете покупки: чифт големи слънчеви очила и бейзболна шапка с надпис „Виена“ отпред.

— Какво трябва да правя с тези неща?

— Спомняш ли си какво се случи на Лисабонското летище в нощта, когато ми показа изчезналата колекция на баща ти?

— Това беше дълга нощ, Габриел. Припомни ми.

— Една жена те спря и поиска автограф.

— Непрекъснато се случва.

— Именно. Сложи ги.

Тя си сложи очилата и прибра косата си под шапката. Огледа се за миг в огледалцето на пудриерата си, а после се обърна към него:

— Как изглеждам?

— Като известна личност, която се опитва да се скрие зад големи тъмни очила и тъпа шапка — уморено отвърна той. — Но засега ще трябва да се задоволим с това.

Спряха пред един хотел на Вайбурггасе, наречен „Императрица Елизабет“, и се регистрираха под името Шмит. Дадоха им стая, в която подът имаше цвят на мед. Анна се тръшна на леглото, както си беше с очилата и шапката.

Габриел отиде в банята и дълго гледа лицето си в огледалото. Вдигна дясната ръка до лицето си, замириса му на барут и огън и си представи лицата на двамата мъже, които беше убил във вилата на Ролф в Цюрих. Пусна топлата вода и изми ръцете и врата си. Изведнъж банята се изпълни с призраци — смъртнобледи, безжизнени мъже с дупки от куршуми по лицата и гърдите. Той погледна надолу и видя, че умивалникът е пълен с тяхната кръв. Избърса ръцете си с хавлиена кърпа, но това не помогна — кръвта остана. После помещението започна да се върти в кръг и Габриел падна на колене върху тоалетната чиния.

Когато се върна в спалнята, Анна лежеше със затворени очи.

— Добре ли си? — промълви тя.

— Излизам. Ти стой тук. Няма да отваряш вратата на никого, освен на мен.

— Няма да се бавиш, нали?

— Не много.

— Ще те чакам до късно — каза Анна, унасяйки се в сън.

— Както искаш.

След това тя заспа. Габриел я зави с едно одеяло и излезе.

Долу, във фоайето, той каза на прекалено услужливия виенски администратор, че никой не бива да безпокои фрау Шмит. Онзи кимна енергично, сякаш искаше да създаде впечатлението, че е готов да рискува живота си, ако се наложи да попречи на някого да прекъсне почивката на фрау Шмит. Габриел остави няколко шилинга върху плота, побутна ги към него и излезе.

Отиде на Щефанплац, като пътьом проверяваше дали не го следят и запаметяваше лицата на хората наоколо. После влезе в катедралата и бавно тръгна сред туристите през главния кораб, докато стигна до един страничен олтар. Вдигна очи към олтарната икона, изобразяваща мъченичеството на свети Стефан. Габриел бе завършил реставрацията на картината в нощта, когато в колата на Леа избухна бомба. Беше свършил добра работа. Само когато наклонеше глава на една страна, за да се види ефектът при страничното осветление, можеше да забележи разликата между своята намеса и оригинала.

Обърна се и огледа лицата на хората, застанали зад него. Не разпозна никого. Но нещо друго го порази. Всички те бяха приковани от красотата на олтарната икона. Е, поне нещо добро бе произлязло от престоя му във Виена. Хвърли още един последен поглед на картината, а след това излезе от катедралата и тръгна към Еврейския квартал.

Варварската мечта на Адолф Хитлер да освободи Виена от евреите бе осъществена до голяма степен. Преди войната около двеста хиляди бяха живели тук, мнозина от тях в лабиринта от улици около Юденплац. Днес бяха останали само няколко хиляди, главно новопристигнали от Изтока, и старият Еврейски квартал бе превърнат в ивица от бутици, ресторанти и нощни клубове. Виенчани го наричаха Бермудския триъгълник.

Габриел премина покрай прозорците на баровете със спуснати жалузи на Щернгасе, после зави по една лъкатушна пешеходна алея, водеща до каменно стълбище. Горе имаше тежка врата, украсена с ковани гвоздеи. До вратата се виждаше месингова табелка: „Военновременни искове и издирвания — само с предварителна уговорка.“ Той натисна звънеца.

— С какво мога да ви помогна?

— Бих искал да видя мистър Лавон, моля.

— Имате ли уговорена среща?

— Не.

— Мистър Лавон не приема посетители без предварително записване.

— Опасявам се, че случаят е спешен.

— Името ви, моля?

— Кажете му, че го търси Габриел Алон. Той ще се сети.

Стаята, в която въведоха Габриел, беше в класически виенски стил, що се отнасяше до пропорциите и обзавеждането: висок таван, полиран дървен под, който отразяваше светлината, нахлуваща през големите прозорци, лавици, които се огъваха под тежестта на безброй томове и папки. Лавон като че ли се губеше в тази обстановка. Но пък той притежаваше много специалната дарба да се слива с фона.

В този момент Лавон едва-едва запазваше равновесие върху библиотечната стълбичка, докато прелистваше съдържанието на издута папка и си мърмореше нещо под нос. Светлината от прозорците хвърляше зеленикави отблясъци върху лицето му и именно в този миг Габриел осъзна, че стъклата са непроницаеми за куршуми. Лавон изведнъж вдигна поглед от папката и наклони глава надолу, за да го види над очилата си с изцапани полукръгли стъкла, кацнали на края на носа му. Пепел от цигарата му падна в папката. Той като че ли не забеляза това, защото я затвори, пъхна я на мястото й на лавицата и се усмихна:

— Габриел Алон! Ангел-отмъстителят на Шамрон. Господи боже, какво правиш тук?

Слезе от стълбичката като човек със стари болки в ставите. Както винаги, той като че ли бе облякъл всичките си дрехи наведнъж: синя риза с яка с копчета, бежов пуловер с висока яка, плетена вълнена жилетка, увиснало сако от плат „рибена кост“, което изглеждаше с един номер по-голямо. Беше се обръснал много небрежно и носеше само чорапи, без обувки.

Хвана двете ръце на Габриел и го целуна по бузата. Колко ли време е изминало? Двайсет години, помисли си Габриел. Според речника на операцията „Гняв Божи“ Лавон беше ayin — ловец. Археолог по образование, той беше дебнал членове на „Черният септември“ и бе изнамирал начини да ги унищожи. Беше блестящ при провеждане на наблюдение, хамелеон, който винаги можеше да се слее с околната среда. Операцията бе свързана с ужасяващо физическо и психическо натоварване за всички, но Габриел си спомняше, че Лавон бе страдал най-много. Работейки сам и незащитен сред враговете за дълги периоди от време, той бе развил хронично стомашно заболяване, което бе довело до намаляване на оскъдното му тегло с десет килограма. Когато всичко свърши, Лавон започна да работи като доцент в Еврейския университет, а в края на седмицата обикновено се занимаваше с разкопки на Западния бряг. Скоро се натъкна и на други гледни точки. Също като Габриел, той беше син на оцелели от Холокоста. Търсенето на древни останки изглеждаше тривиално, когато в близкото минало имаше толкова много за изравяне. Той се премести във Виена и започна да използва изключителните си дарби по друг начин: издирваше нацисти и плячкосани от тях съкровища.

— И така, какво те доведе във Виена? Бизнес? Удоволствия?

— Август Ролф.

— Ролф? Банкерът ли? — Лавон наведе глава и сурово изгледа Габриел над очилата си. — Габриел, нали не ти… — С дясната си ръка изобрази стрелба с пушка.

Габриел свали ципа на якето си, извади плика, който бе взел от бюрото на Ролф, и го връчи на Лавон. Той внимателно го отвори, сякаш държеше отломка от древен керамичен съд, и извади съдържанието му. Погледна първата снимка, след това — втората, лицето му не изразяваше нищо. После вдигна поглед към Габриел и се усмихна:

— Брей, брей, хер Ролф си е направил много хубави снимки. Откъде ги взе, Габриел?

— От бюрото на стареца в Цюрих. — Подаде му калъфката с документи.

— А тези?

— От същото място.

Лавон отново разгледа снимките.

— Фантастично!

— Какво означават?

— Трябва да измъкна няколко папки. Ще накарам момичетата да ти приготвят кафе и нещо за ядене. Тази работа ще ни отнеме доста време.

Те седяха един срещу друг до правоъгълната маса за конференции, а между тях имаше купчина папки. Габриел с учудване разбра какви хора са идвали тук преди него: старци, убедени, че мъжът от съседния апартамент е бил един от техните мъчители в „Бухенвалд“; деца, които се опитваха да отворят кодираната банкова сметка в Швейцария, където баща им бе скрил спестяванията си, преди да го откарат на изток до архипелага на смъртта. Лавон взе една от снимките — Ролф, седнал в един ресторант до мъж с белези от дуели по бузите — и я вдигна пред очите на Габриел.

— Разпозна ли този човек?

— Не.

— Името му е Валтер Шеленберг, бригаден фюрер от СС. — Лавон взе най-горната папка от купчината и я разтвори пред него. — Валтер Шеленберг беше шеф на Четвърти отдел в главната квартира на немското контраразузнаване. Четвърти отдел се занимаваше с чуждестранното разузнаване, което на практика превръщаше Шеленберг в главен международен шпионин на Нацистката партия. Той беше замесен в някои от най-драматичните епизоди на военното разузнаване: случая „Венло“, опита за отвличане на херцога на Уиндзор, операцията „Цицерон“. В Нюрнберг беше осъден, задето е бил член на СС, но получи лека присъда — само шест години затвор.

— Шест години? Защо?

— Защото през последните месеци на войната е уредил освобождаването на няколко евреи от лагерите на смъртта.

— И как е успял да го направи?

— Продал ги е.

— Та защо главният шпионин на Нацистката партия е обядвал с Август Ролф?

— Разузнавателните служби по целия свят имат едно нещо общо помежду си: всичките се издържат с пари, за да работят. Дори Шамрон не би могъл да оцелее без пари. Но когато Шамрон има нужда от пари, той просто полага ръка върху рамото на някой богат приятел и му разказва историята за това как е пленил Айхман. Шеленберг е имал специален проблем. Неговите пари не стрували нищо извън Германия. Имал е нужда от банкер в неутрална държава, който да може да му осигурява твърда валута, а след това да прехвърля тези пари чрез някоя подставена компания или зад някакъв друг параван за неговите агенти. Шеленберг е имал нужда от човек като Август Ролф. — Лавон взе документите, които Габриел беше намерил в бюрото на Ролф. — Вземи например тази сделка. Хиляда и петстотин лири стерлинги прехвърлени от сметките на „Пилар Ентърпрайсис ООД“ в сметката на мистър Иван Едберг, „Ендскилде Банк“, Стокхолм, на 23-и октомври 1943 година.

Габриел разгледа документа, а след това го плъзна по масата обратно към Лавон.

— Швеция, то се знае, е била неутрална и е представлявала нещо като огнище на военновременното разузнаване — каза Лавон. — Шеленберг със сигурност е имал свой агент там, ако не и цяла мрежа. Подозирам, че мистър Едберг е бил един от тези агенти. Навярно водачът и ковчежникът на мрежата.

Лавон пъхна ордера за банковия превод обратно в купчината и извади друг. Взря се в него през очилата си за четене, като примигваше заради дима, излизащ от цигарата между устните му.

— Още един банков превод: хиляда лири стерлинги от сметката на „Пилар Ентърпрайсис ООД“ за мистър Хосе Суарес, чрез „Банк ъф Лисабон“. — Лавон сложи документа на масата и погледна Габриел. — Португалия, също като Швеция, беше неутрална, а Лисабон представляваше нещо като увеселителен парк за шпиони. Самият Шеленберг действаше там по време на аферата „Херцогът на Уиндзор“.

— Значи Ролф е бил тайният банкер на Шеленберг. Но как всичко това обяснява снимката на Ролф в „Берхтесгаден“ с Химлер и Хитлер?

Лавон приготви следващата си чашка кафе с благоговението на истински виенчанин: точно определено количество гъста сметана, захар — колкото да смекчи горчивата жилка. Габриел си го представи в неговия защитен апартамент в Париж, как преживява само с минерална вода и слаб чай, защото увреденият му стомах не понася нищо друго.

— След Сталинград вътре в Германия всичко се промени. Дори искрено вярващите в победата знаеха, че това е краят. Руснаците прииждаха от изток, нахлуването от запад бе неизбежно. Всеки, който беше натрупал богатство от войната, отчаяно се бореше да запази това богатство. И към кого според теб се обръщаше за помощ?

— Към швейцарските банкери.

— И Август Ролф трябва да е бил в уникалната позиция да трупа капитал от поврата във войната. От тези документи като че ли излиза, че той е бил важен агент на Шеленберг. Подозирам, че нацистките шефове трябва да са ценили много високо хер Ролф.

— Някой, на когото са могли да разчитат да се погрижи за парите им?

— Техните пари. Техните откраднати съкровища. Всичко.

— Ами какво ще кажеш за списъка с имената и номера на банкови сметки?

— Според мен трябва да приемем, че това са немски клиенти. Ще ги проверя в нашата база данни, за да разберем дали не са известни членове на СС и на Нацистката партия, но подозирам, че това са псевдоними.

— Възможно ли е тези сметки да са регистрирани и някъде другаде в банковите папки?

Лавон поклати отрицателно глава:

— Както е обичайно, истинската самоличност на собствениците на секретни банкови сметки е известна само на висши служители на една банка. Колкото по-известен е клиентът, толкова по-малко хора знаят името, съответстващо на номера на сметката. Ако тези банкови сметки са принадлежали на нацисти, съмнявам се, че за тях е знаел някой друг, освен Ролф.

— Щом е запазил списъка през всичките тези години, това означава ли, че сметките все още съществуват?

— Предполагам, че е възможно. В много голяма степен зависи от това кой е бил собственикът им. Ако собственикът на банковата сметка е успял да се измъкне от Германия в края на войната, тогава се съмнявам, че сметката му все още съществува. Но ако собственикът е бил арестуван от съюзниците…

— Тогава е възможно неговите пари и ценности да са все още в трезора на банката на Ролф.

— Възможно, но малко вероятно.

Лавон събра документите и снимките и ги пъхна обратно в плика. После вдигна поглед към Габриел и каза:

— Аз отговорих на всичките ти въпроси. Сега е време и ти да отговориш на някои от моите.

— Какво искаш да знаеш?

— Всъщност само едно нещо — отвърна Лавон, като вдигна високо плика. — Бих искал да знам какво, по дяволите, правиш ти със секретните папки на Август Ролф?

Лавон не харесваше нищо повече от една хубава история. Винаги е било така. По време на операцията „Черният септември“ двамата бяха споделяли близостта на лишените от сън: Лавон не можеше да спи заради болките в стомаха, Габриел — заради неспокойната си съвест. Габриел си го представи — съвсем измършавял, седнал със скръстени крака на пода, пита какво е усещането да убиваш. И Габриел беше споделил това с него — защото имаше нужда да каже на някого.

— Няма Бог на този свят — бе рекъл Лавон. — Има само Шамрон. Шамрон решава кой ще живее и кой ще умре. И праща момчета като теб да изпълнят ужасната му мъст.

И сега, както тогава, Лавон не гледаше Габриел, докато той разказваше своята история. Беше вперил поглед в ръцете си и непрекъснато въртеше запалката между подвижните си кутрета, докато Габриел свърши.

— Имаш ли списък на картините, които са били взети от тайното хранилище?

— Имам, но не знам доколко е точен.

— В Ню Йорк има един човек. Той е посветил живота си на темата за откраднатите от нацистите произведения на изкуството. Познава съдържанието на всяка открадната колекция, на всеки банков превод, знае за всяко намерено произведение, за всяко липсващо все още. Ако някой знае нещо за колекционерските навици на Август Ролф, то това е той.

— Действай тихо, Ели. Много тихо.

— Скъпи ми Габриел, аз не знам друг начин.

Облякоха палтата си и Лавон го съпроводи през Юденплац.

— Дъщерята знае ли нещо по този въпрос?

— Все още не.

— Не ти завиждам. Ще ти се обадя, когато науча нещо от моя приятел в Ню Йорк. А междувременно иди в хотела и си дай малко почивка. Не изглеждаш добре.

— Не си спомням кога съм спал за последен път.

Лавон поклати глава и сложи малката си ръка на рамото на Габриел:

— Пак си убил някого, Габриел. Виждам го, изписано на лицето ти. Белега на смъртта. Иди в стаята си и си измий лицето.

— А ти бъди добро момче и пази гърба си.

— Бях свикнал да пазя твоя.

— Ти беше най-добрият.

— Ще ти издам една малка тайна, Габриел. Все още съм най-добрият.

С тези думи Лавон се обърна и изчезна сред тълпата на Юденплац.

Габриел отиде пеш до италианското ресторантче, където за последен път се бе хранил със своите Леа и Дани. За първи път след десет години той застана на мястото, където колата бе експлодирала. Погледна нагоре и видя шпилът на катедралата „Свети Стефан“ да се рее над покривите. Внезапно задуха вятър; Габриел вдигна яката на палтото си. Какво беше очаквал да изпита? Мъка? Ярост? Омраза? За голяма своя изненада, не почувства нищо особено. Обърна се и тръгна в дъжда обратно към хотела.

Под вратата бе пъхнат екземпляр на „Ди Пресе“, който лежеше на пода в малкото преддверие. Габриел го вдигна и влезе в спалнята. Анна все още спеше. По някое време бе свалила дрехите си и в неясната светлина сияйно бялата кожа на рамото й се открояваше на фона на завивките. Той пусна вестника на леглото до нея.

Изтощението изведнъж го овладя. Имаше нужда от сън. Но къде да легне? На леглото ли? До Анна? До дъщерята на Август Ролф? Какво знаеше тя? Какви тайни бе скрил от нея баща й? Какви тайни бе скрила тя от Габриел?

Спомни си какво му бе казал Джулиан Ишърууд в Лондон: „При всички случаи смятай, че тя знае повече за баща си и за неговата колекция, отколкото ти казва. Дъщерите имат склонност да защитават бащите си дори когато ги смятат за пълни негодници.“

Не, помисли си той, няма да легна да спя до Анна Ролф. В дрешника намери допълнително одеяло и още една възглавница и си направи надве-натри легло на пода. Все едно че лежеше върху плоча от студен мрамор. Пресегна се и без да поглежда, опипа пухения юрган, търсейки вестника. Тихо го разтвори, за да не я събуди. На първа страница имаше статия за убийството на швейцарския писател Емил Жакоби в Лион.

28.Виена

По залез-слънце Ели Лавон телефонира на Габриел в хотелската стая. Анна се размърда, а след това отново се унесе в неспокоен сън. По някое време следобед тя беше изритала одеялата и тялото й лежеше, изложено на студения въздух, проникващ през полуотворения прозорец. Габриел я зави и слезе долу. Лавон седеше в салона за посетители и пиеше кафе. Наля малко и на Габриел и му подаде чашата.

— Днес видях твоя приятел Емил Жакоби по телевизията — рече Лавон. — Както изглежда, някой се е вмъкнал в апартамента му в Лион и му е прерязал гърлото.

— Знам. Някакви новини от Ню Йорк?

— Смята се, че между 1941 и 1944 година Август Ролф е придобил голям брой картини на импресионисти и модернисти от галериите в Люцерн и Цюрих — картини, които няколко години по-рано са висели в еврейски галерии и еврейски домове в Париж.

— Каква изненада! — промълви Габриел. — Голям брой ли? Колко?

— Не е ясно.

— Купил ли ги е?

— Не точно. Смята се, че картините, придобити от Ролф, представляват част от две големи размени, направени в Швейцария от агенти на Херман Гьоринг.

Габриел си спомни какво му бе казал Джулиан Ишърууд за алчните колекционерски навици на райхсмаршала. Гьоринг се бе радвал на неограничен достъп до галерия „Жьо дьо Пом“, където конфискуваните произведения на изкуството на Франция са били държани на склад. Беше си присвоил стотици картини на модернисти, за да ги размени срещу картини на Старите майстори, които предпочиташе.

— Говори се, че на Ролф е било позволено да купи картините за нищожна сума — каза Лавон. — Нещо много-много под реалната им цена.

— Значи ако случаят е такъв, придобивката трябва да е била напълно легална според швейцарските закони. Ралф е могъл да заяви, че е извършил покупката добросъвестно. И дори картините да са представлявали открадната собственост, законът не го задължава да ги върне.

— Така изглежда. Въпросът, който трябва да зададем, е следният: Защо е било позволено на Август Ролф да купи картини, които са преминали през ръцете на Херман Гьоринг като обезценени стоки?

— Твоят приятел в Ню Йорк има ли отговор на този въпрос?

— Не, но ти го имаш.

— За какво говориш, Ели?

— За снимките и банковите документи, които си намерил в бюрото му. За връзката му с Валтер Шеленберг. Фамилия Ролф е колекционирала поколения наред. Ролф е имал много добри връзки. Знаел е какво преминава през границата на Франция и е поискал своя „пай“ от голямата баница.

— А Валтер Шеленберг е търсел начин да компенсира частния си банкер в Цюрих.

— Наистина — рече Лавон. — Плащане за извършените услуги.

Габриел се облегна назад и затвори очи.

— Какво следва, Габриел?

— Време е за един разговор, от който се страхувах.

Когато Габриел се върна горе в стаята, Анна започваше да се разбужда. Той леко разтърси рамото й и тя седна стреснато в леглото, подобно на объркано дете в непозната обстановка. Попита го колко е часът и той й отговори, че е рано вечерта.

Когато тя се събуди напълно, той дръпна един стол до долния край на леглото и седна. Не бе светнал лампата; нямаше желание да види лицето й. Тя седеше с изправен гръб, с кръстосани крака, увита до раменете в завивките. Взираше се в него така, че дори в тъмнината Габриел усещаше неотклонно вторачения й поглед.

Разказа й за произхода на тайната колекция на баща й. Каза й какво бе научил от Емил Жакоби, както и това, че професорът е бил убит предишната нощ в апартамента си в Лион. Най-накрая й разказа за документите, които беше намерил в бюрото на баща й — документи, които го свързваха с Валтер Шеленберг, главния шпионин на Хитлер.

Когато приключи, той сложи снимките на леглото и влезе в банята, за да й даде възможност за миг да остане сама. Чу щракването на ключа на нощната лампа и зърна светлината, процеждаща се под вратата на банята. Пусна водата да тече в умивалника и започна бавно да брои наум. Когато измина достатъчно време, Габриел се върна в спалнята. Намери я, свита на кълбо, тялото й безмълвно се тресеше, ръката й стискаше снимката, на която баща й се наслаждаваше на гледката в Берхтесгаден заедно с Адолф Хитлер и Хайнрих Химлер.

Габриел измъкна снимката от ръката й, преди тя да успее да я унищожи. После сложи длан на главата й и я погали по косата. Най-накрая плачът й стана доловим. Анна се задави и започна да кашля — кашлица на закоравял пушач, която я остави без дъх.

Най-накрая вдигна поглед към Габриел.

— Ако майка ми някога бе видяла тази снимка… — Анна се поколеба, устата й остана отворена, сълзи се стичаха по бузите й. — Тя е щяла да…

Но Габриел притисна с длан устните й, преди да успее да произнесе тези думи. Не искаше тя да каже останалото. Нямаше нужда. Ако майка й бе видяла тази снимка, щяла е да се самоубие, помисли си той. Щяла е да изкопае собствения си гроб, да пъхне дулото в устата си и да се самоубие.

Този път бе ред на Анна да се оттегли в банята. Когато се върна, изглеждаше спокойна, но очите й бяха подути и зачервени, а лицето й — пребледняло като платно. Седна на края на леглото, като държеше в ръка документите и снимките.

— Какво е това?

— Прилича ми на списък с номера на секретни банкови сметки.

— Чии са банковите сметки?

— Имената са немски. Можем само да предполагаме кои хора реално стоят зад тях.

Тя внимателно прегледа списъка, сбърчила вежди.

— Майка ми е родена на Коледа 1933 година. Казвала ли съм ти това?

— Рождената дата на майка ти никога не е стояла между нас, Анна. Защо сега е на дневен ред?

Тя му подаде списъка:

— Погледни последното име.

Габриел взе списъка от ръката й. Погледът му спря на последното име и номер: Алоис Ритер 251233126.

Вдигна очи към нея:

— И какво от това?

— Не е ли интересно, че мъж със същите инициали като на баща ми има банкова сметка с номер, в който първите шест числа съответстват на рождения ден на майка ми?

Той отново погледна списъка: Алоис Ритер… АР… 251233… Коледа 1933…

Свали листа и погледна Анна:

— А какво ще кажеш за последните три цифри? Според теб означават ли нещо?

— Опасявам се, че не.

Габриел погледна числата и затвори очи. 126… Някъде по някое време със сигурност бе видял числото във връзка с този случай. Беше прокълнат да има безупречна памет. Никога нищо не забравяше. Мазките на четката, с които бе възстановил иконата на свети Стефан в катедралата. Мелодията, която свиреха по радиото в нощта, когато бе избягал от Нийдердорф, след като бе убил Али Хамиди. Мириса на маслини по устните на Леа, когато я бе целунал на сбогуване за последен път.

После, след миг, си спомни и мястото, където бе видял числото 126.

Анна винаги носеше със себе си снимка на брат си. Това бе последната му снимка — води в един етап от Обиколката на Швейцария в следобеда, когато загива. Габриел беше видял същата снимка в бюрото на Август Ролф. Погледна номера, прикрепен към рамката на велосипеда, както и този на гърба на фланелката на момчето: 126.

— Както изглежда, ще се връщаме в Цюрих.

— Ще трябва да направим нещо за паспорта ти. И за външността ти.

— Какво му има на паспорта ми?

— В него е вписано името ти.

— А какво й има на външността ми?

— Абсолютно нищо. Там е проблемът.

Той вдигна телефонната слушалка и набра един номер.

Момичето, което се казваше Хана Ландау, пристигна в хотелската стая в десет часа същата вечер. Носеше гривни и ухаеше на жасмин. Чантата в ръката й доста приличаше на онази, в която Габриел слагаше четките и боите си. Тя поговори малко с Габриел, а после хвана Анна за ръка, замъкна я в банята и затвори вратата.

След един час Анна се появи отново. Дългата й до раменете руса коса бе подстригана късо и бе боядисана черна; зелените й очи бяха станали сини с помощта на козметични лещи. Преобразяването й наистина бе забележително. Все едно че беше друга жена.

— Одобрявате ли? — попита Хана Ландау.

— Направи снимката.

Израелското момиче направи пет-шест снимки на Анна с фотоапарат „Полароид“ и сложи негативите на леглото, за да ги види Габриел. Когато приключиха с проявяването, Габриел каза:

— Ето тази.

Хана поклати отрицателно глава:

— Не, според мен ето тази.

Тя грабна снимката и без да дочака одобрението на Габриел, се върна в банята. Анна седна пред тоалетката и прекара дълго време, изучавайки външността си в огледалото.

След двайсет минути Хана излезе. Показа работата си на Габриел, после прекоси стаята и пусна паспорта върху тоалетката пред Анна.

— Моите поздравления, мис Ролф. Вече сте австрийска гражданка.

29.Цюрих

На половината път между Централна гара и Цюрихзее се намира Парадеплац — епицентърът на швейцарското банкерство. Управленията-близнаци на „Креди Сюис“ и „Юниън Банк ъф Суитзерланд“ се гледат свирепо, подобно на професионални боксьори над обширното пространство, настлано със сиви тухли. Те са двата гиганта на швейцарското банково дело и се числят сред най-могъщите в света. В тяхната сянка, нагоре и надолу по Банхофщрасе, се намират други големи банки и влиятелни финансови институции, открояващи се с ярките си табели и излъскани стъклени врати. Но банките, които малцина забелязват, са пръснати в тихите странични улици и улички между Банхофщрасе и река Сил. Това са частните параклиси на швейцарското банкерство, местата, където някои хора могат да се молят или да изповядват греховете си в пълна тайна. Швейцарският закон позволява на тези банки да не изискват депозити. Те са свободни да се наричат банки, ако искат, но това не е задължително. Трудно е да ги откриете, много вероятно е да не ги забележите, те са се сгушили в модерни офиссгради или в малки стаички в старите градски къщи. Някои са с десетки служители, в други работят само шепа хора. Това са частни банки в пълния смисъл на думата. Тъкмо оттам на следващата сутрин Габриел и Анна Ролф започнаха своето търсене.

Тя го хвана под ръка и го задърпа напред по Банхофщрасе. Това беше нейният град; сега тя владееше положението. Габриел наблюдаваше лицата на минувачите, за да се убеди, че не са я разпознали. Ако някой можеше да я забележи някъде по света, това бе именно тук. Никой не я погледна повече от веднъж. Бързите разкрасителни процедури на Хана Ландау явно даваха резултат.

— Откъде започваме? — попита Габриел.

— Като повечето швейцарски банкери, баща ми имаше професионални сметки в други швейцарски банки.

— Задочни сметки?

— Точно така. Ще започнем с онези, с които е работил, доколкото знам.

— Ами ако сметката му не е в Цюрих? Ако е в Женева?

— Баща ми беше гражданин на Цюрих до мозъка на костите си. И през ум не би му минало да предаде свои пари или имущество в ръцете на някакъв си французин в Женева.

— Дори и да намерим сметката, няма никаква гаранция, че ще получим достъп до нея.

— Така е. Една банкова сметка е дотолкова засекретена, колкото иска собственикът й. Може да ни трябва само един номер, за да получим достъп. Може да ни трябва парола. Може да ни покажат вратата. Но си струва да опитаме, нали така? Нека да започнем оттук.

Без всякакво предупреждение тя смени посоката, като се втурна по Банхофщрасе пред един забързан трамвай, теглейки Габриел за ръката. После навлязоха в по-малка улица, наречена „Баренгасе“, и спряха пред една обикновена врата. Над нея имаше охранителна камера, а на каменната стена се виждаше месингова табелка, толкова малка, че бе почти незабележима: „Хофман & Век“, „Баренгасе“ 43.

Тя натисна копчето на звънеца и зачака вратата да се отвори. Пет минути по-късно двамата бяха отново на улицата на път към следващата банка в списъка на Анна. Тук представлението продължи малко по-дълго — седем минути според преценката на Габриел, — ала резултатът бе същият: отново на улицата с празни ръце.

Така и продължи. Всяко изпълнение представляваше лека вариация на една и съща тема. След като изтърпяваха огледа на охранителната камера, траещ минутка, биваха въвеждани във фоайето, където служител на банката предпазливо ги посрещаше. Анна поемаше разговора с него, водейки поредната схватка делово, но учтиво, на zurideutsch. Най-накрая ги придружаваха до „светая светих“ — вътрешния офис, където се пазеха секретните документи, и ги поканваха да седнат на столовете пред бюрото на банкера. След размяната на няколко безсмислени и учтиви фрази следваше дискретно покашляне, любезен намек да не му губят времето, а на Банхофщрасе времето със сигурност струваше пари.

След това Анна казваше:

— Бих искала да получа достъп до сметката на хер Алоис Ритер.

Пауза, натискане на няколко клавиша върху компютърна клавиатура, дълъг поглед в приглушено светещия монитор.

— Съжалявам, но се оказва, че при нас няма сметка на името на Алоис Ритер.

— Сигурен ли сте?

— Да, съвсем сигурен.

— Благодаря. Извинявайте, че загубих ценното ви време.

— Моля. Вземете нашата визитна картичка. Може би в бъдеще ще имате нужда от нашите услуги.

— Много сте любезен.

След като посетиха единайсет банки, двамата пиха кафе в малко заведение, наречено кафене „Бриош“. Габриел започваше да се изнервя. Вече близо два часа се мотаеха по Банхофщрасе. Не беше възможно още дълго да останат незабелязани.

Следващата им спирка беше „Бекер & Пул“, където бяха посрещнати от самия хер Бекер. Той беше много официален и суетлив и много плешив. Кабинетът му бе скучно сивкав и стерилен като операционна. Докато той се взираше в компютърния монитор, Габриел виждаше призрачните отражения на имена и цифри, препускащи по излъсканите стъкла на очилата му без рамки.

След миг на мълчалив размисъл той вдигна поглед и каза:

— Номерът на сметката, моля.

Анна го продиктува по памет: 251233126.

Бекер натисна един клавиш:

— Парола?

Габриел усети леко стягане в гърдите. Вдигна поглед и видя, че хер Бекер се е вторачил в него над компютърния терминал.

Анна леко се покашля и отговори:

— Адажио.

— Моля, последвайте ме.

Дребничкият банкер ги съпроводи до зала за съвещания с висок таван и дървена ламперия, в която имаше правоъгълна маса от опушено стъкло.

— Тук можем да ви осигурим по-добро уединение — каза той. — Моля, настанете се удобно. След малко ще ви донеса съдържанието на сейфа.

Когато се върна, Бекер носеше метален сейф.

— Според споразумението за тази сметка всеки, който ни представи точния номер и паролата, може да получи достъп до сейфовете — каза той и плъзна кутията по масата. — При мен са всички ключове.

— Разбирам — отвърна Анна.

Той си подсвиркваше тихичко, докато вадеше тежката връзка с ключове от джоба си и избираше подходящия. Намери го и го вдигна срещу светлината, за да провери гравираните цифри, после го пъхна в ключалката и отвори капака. Наоколо мигновено се разнесе мирис на гниеща хартия.

Бекер отстъпи на почтително разстояние.

— Има и втори сейф. Опасявам се, че е доста голям. Искате ли да видите и него?

Габриел и Анна се спогледаха над масата и едновременно казаха:

— Да.

Габриел изчака Бекер да излезе от стаята, преди да вдигне капака. Бяха всичко шестнайсет, спретнато навити на рула, покрити със защитни калъфи: Моне, Пикасо, Дега, Ван Гог, Мане, Тулуз-Лотрек, Реноар, Бонар, Сезан, великолепно голо тяло в покой от Вилар. Дори Габриел, който бе свикнал да работи с безценни произведения на изкуството, бе зашеметен само от тяхното количество. Колко ли много хора бяха търсили точно тези картини? В продължение на колко години? Колко ли много сълзи бяха пролети заради тяхната загуба? И ето ти ги сега тук, заключени в този сейф, в този банков трезор под Банхофщрасе. Колко удобно! Каква идеална логика!

Анна продължи да преглежда по-малкия сейф. Вдигна капака и започна да изважда съдържанието му. Първо се появиха парите — швейцарски франкове, френски франкове, долари, лири, марки, — с които тя боравеше с лекотата на човек, свикнал да има много пари. После се появи нагънат като хармоника комплект папки, пълни с документи, а накрая — връзка писма, стегнати с бледосин ластик.

Тя разхлаби ластика, сложи го на масата и започна да прехвърля купчината пликове с дългите си гъвкави пръсти. Показалец, среден, показалец, среден, пауза… Показалец, среден, показалец, среден, пауза… Измъкна един плик от купчината, повъртя го в ръката си, провери дали все още е добре запечатан, а след това го подаде на Габриел:

— Това може да те заинтересува.

— Какво е?

— Не зная — отвърна тя. — Но е адресирано до теб.

Беше личната пощенска хартия на човек от друго време: бледосива на цвят, размер А4, името Август Ролф, изписано горе в средата, и никаква друга излишна информация, като номер на факс или и-мейл адрес. Имаше само дата: един ден преди пристигането на Габриел в Цюрих. Писмото беше написано саморъчно на английски от човек, който вече бе отвикнал да пише четливо. В резултат изглеждаше така, сякаш можеше да е написано на какъвто и да е език, с каквато и да е азбука. Докато Анна надничаше над рамото му, Габриел успя да дешифрира текста.

Дребничкият банкер чакаше отвън, в преддверието. Габриел му направи знак през стъклената врата и той влезе в помещението за оглед.

— Мога ли да ви помогна?

— Кога за последен път някой е получил достъп до тази сметка?

— Съжалявам, но това е поверителна информация.

— Ние трябва да вземем някои от нещата — каза Анна. — Случайно да имате някаква чанта, с която да ни услужите?

— За съжаление — нямаме. Това е банка, а не универсален магазин.

— Можем ли да вземем сейфа?

— Опасявам се, че ще трябва да платите за него.

— Добре.

— Сумата е значителна.

Анна посочи купчината пари върху масата:

— Имате ли предпочитания към някоя валута?

30.Цюрих

В един магазин за хлебни изделия, на пет мили северно от Цюрих, Габриел проведе телефонен разговор и купи dunkelbrot26. Когато се върна в колата, завари Анна да чете писмото, което баща й бе написал в нощта преди да бъде убит. Ръцете й се тресяха. Габриел запали мотора и подкара обратно към автомагистралата. Анна сгъна писмото, пъхна го обратно в плика и го прибра в сейфа. Другият сейф с картините лежеше на задната седалка. Габриел включи чистачките. Анна опря глава на предното стъкло и започна да наблюдава как водата се стича по него.

— На кого се обади?

— Ще имаме нужда от малко помощ, за да излезем от страната.

— Защо? Кой ще ни спре?

— Същите хора, които убиха баща ти. И Мюлер. И Емил Жакоби.

— Как ще ни намерят?

— Снощи ти влезе в страната със собствения си паспорт. След това нае тази кола на собственото си име. Градът е малък. Ще допуснем, че те знаят за пребиваването ни в страната и че някой ни е забелязал на Банхофщрасе, въпреки новата ти външност.

— Кои са те, Габриел?

Той си спомни за писмото на Ролф. В Швейцария има хора, които искат миналото да остане там, където е — погребано в банковите хранилища на Банхофщрасе, — и няма да се спрат пред нищо, за да постигнат тази цел.

Какво се опитваше да каже той, по дяволите? В Швейцария има хора… Ролф знаеше точно кои са тези хора, но дори в смъртта си потайният стар швейцарски банкер не можеше да разкрие прекалено много. Все пак следите и косвените доказателства бяха налице. Като използваше догадките и логичните предположения, Габриел може би щеше да успее да попълни белите петна, които старецът бе оставил.

Някак инстинктивно той подходи към проблема така, сякаш това бе картина, нуждаеща се от реставрация — картина, която за нещастие бе пострадала значително през вековете. Спомни си за картината на Тинторето, която някога бе реставрирал, вариант на „Кръщение Господне“, нарисувана от венецианския майстор за частен параклис. Това беше първата работа на Габриел след избухването на бомбата във Виена и той нарочно бе търсил някаква много трудна задача, която да го погълне. Картината на Тинторето бе точно такава. Големи части от оригинала бяха унищожени през вековете. В действителност върху платното имаше повече бели петна, отколкото покрити с боя места. Габриел на практика трябваше да пренарисува цялата картина, включвайки малките участъци, останали от оригинала. Може би щеше да направи същото и в този случай: да пренарисува цялата история около малките участъци от факти, които му бяха известни.

Може би историята бе нещо такова…

Август Ролф, виден цюрихски банкер, решава да се откаже от колекцията си от картини на импресионисти, знаейки, че тя съдържа картини, които са били конфискувани от евреите във Франция. Както е характерно за него, Ролф желае да извърши тази сделка тихомълком, затова се свързва с Израелското разузнаване и моли да му изпратят свой представител в Цюрих. Шамрон предлага Габриел да се срещне с Ролф в неговата вила, използвайки реставрацията на картина от Рафаел като параван за посещението си.

За нещастие те разбраха за моите планове да се откажа от колекцията…

Някъде по пътя Ролф прави грешка и неговият план да предаде картините на Израел е разкрит от някой, който иска да му попречи.

Те се смятат за патриоти, за пазители на швейцарския идеал за неутралитет и брутална независимост. Те са изключително враждебно настроени към външни хора, особено към онези, които считат за заплаха за своето оцеляване…

Кой ли би се почувствал застрашен от намерението на един швейцарски банкер да предаде на Израел една колекция, спечелена по нечестен път? Други швейцарски банкери с подобни колекции? Габриел се опита да си представи нещата от тяхна гледна точка — гледната точка на тези „пазители на швейцарския идеал за неутралитет и брутална независимост“. Какво би се случило, ако станеше всеизвестно, че Август Ролф притежава определен брой картини, за които се е смятало, че са изгубени завинаги. Щеше да се вдигне невероятен шум. Еврейските организации по света щяха да връхлетят на Банхофщрасе и да настояват банковите хранилища да бъдат отворени. Оттам нататък само едно систематично национално издирване би могло да укроти страстите. За някой от така наречените пазители на швейцарския идеал щеше да е по-лесно да убие човек и да открадне неговата колекция, отколкото да се изправи пред новите неудобни въпроси за миналото.

Те изпратиха човек от Секретните служби, за да ме сплаши…

Габриел се сети за цигарите „Силк Кътс“, които бе открил в пепелника върху бюрото в кабинета на Ролф.

…_човек от Секретните служби_…

Герхард Петерсон.

Двамата се срещат в тихия кабинет на Ролф в Цюрих и обсъждат ситуацията, подобно на благоразумни швейцарски джентълмени, като Ролф пуши „Бенсън и Хеджис“, а Петерсон — „Силк Кътс“.

— Защо сега решихте да върнете картините, хер Ролф? Толкова много години са изминали. Вече нищо не можем да направим, за да променим миналото.

Но Ролф дори не трепва, затова Петерсон урежда с Вернер Мюлер да откраднат картините.

Ролф знае, че Габриел ще пристигне на следващия ден, но е достатъчно разтревожен, за да напише писмо и да го остави в секретния си банков сейф. Иска да остави фалшива следа. Използвайки телефон, за който знае, че се подслушва, той си уговаря среща в Женева за следващата сутрин. След това урежда нещата така, че Габриел да влезе сам във вилата — и чака.

Но в три часа през нощта алармената система на вилата изведнъж се изключва. Екипът на Петерсон влиза в къщата. Ролф е убит, картините са взети. Шест часа по-късно Габриел пристига във вилата и открива трупа на Ролф. По време на разпита Петерсон разбира как старецът е смятал да предаде колекцията си. Той също така разбира, че планът на Ролф е отишъл по-надалеч, отколкото изобщо си е представял. Освобождава Габриел, предупреждава го никога повече да не стъпва на швейцарска земя и го поставя под наблюдение. Може би поставя под наблюдение и Анна. Когато Габриел започва своето разследване, Петерсон знае за него. Петерсон предприема прочистваща операция. Вернер Мюлер е убит в Париж, а галерията му — унищожена. Габриел е видян с Емил Жакоби в Лион и три дни по-късно Жакоби е убит.

Анна си отчупи крайшник от хляба.

— Кои са те? — повтори въпроса си тя.

Габриел се запита от колко ли време мълчи, колко ли мили са изминали.

— Не съм сигурен — отвърна той. — Но вероятно е станало нещо такова.

— Наистина ли смяташ, че това е възможно, Габриел?

— Всъщност това е единственото логично обяснение.

— Божичко, струва ми се, че ще повърна! Искам да се махна от тази страна.

— И аз.

— Е, значи ако теорията ти е вярна, все още има един въпрос, който се нуждае от отговор.

— И кой е той?

— Къде са сега картините?

— Там, където винаги са били.

— Къде, Габриел?

— Тук, в Швейцария.

31.Берген, Швейцария

На три мили от немската граница, в края на тясна долина, осеяна с дърварски селища, се намира малкият сив Берген, прочут ако не с друго, то поне с това, че е най-северният град в Швейцария. Точно до магистралата има бензиностанция и пазар с паркинг, настлан с чакъл. Габриел загаси мотора на колата и двамата зачакаха там в стоманеносивата следобедна светлина.

— Колко време ще им трябва, за да дойдат дотук?

— Не знам.

— Трябва да пишкам.

— Налага се да потърпиш.

— Винаги съм се чудила как бих реагирала в такава ситуация и сега знам отговора. Изправена пред голяма опасност, когато работата е на живот и смърт, аз съм обзета от неконтролируемото желание да уринирам.

— Имаш невероятни способности да се концентрираш. Използвай ги.

— Ти това ли би направил?

— Аз никога не уринирам.

Тя леко го удари по ръката, внимавайки да не засегне нараненото място.

— Чух те какво правеше в банята във Виена. Чух те да повръщаш. Държиш се така, сякаш нищо не може да те засегне. Но в края на краищата и ти си човек, Габриел Алон.

— Защо не запалиш цигара? Може би това ще ти помогне да мислиш за нещо друго.

— Как се почувства, когато уби онези мъже в къщата на баща ми?

Габриел си помисли за Ели Лавон.

— Нямах много време да размишлявам върху моралността на моите действия или върху последиците от тях. Ако не бях ги убил, те щяха да убият мен.

— Предполагам, че е възможно това да са хората, които са убили баща ми.

— Да, възможно е.

— Тогава съм доволна, че си ги убил. Погрешно ли е да мисля по този начин?

— Не, това е напълно естествено.

Тя послуша съвета му и запали цигара.

— Значи сега ти знаеш всичките мръсни тайни на моето семейство. Но днес осъзнах, че всъщност аз не знам нищо за теб.

— Знаеш за мен повече, отколкото знаят мнозинството от хората.

— Зная малко за онова, което правиш… но не зная нищо за теб.

— Така и трябва да бъде.

— О, хайде сега, Габриел! Наистина ли си такъв студен и затворен, за какъвто се представяш?

— Казвали са ми, че моята разсеяност представлява проблем.

— О! Това е начало. Кажи ми още нещо.

— Какво искаш да знаеш?

— Носиш венчална халка. Женен ли си?

— Да.

— Значи живееш в Израел?

— Живея в Англия.

— Имаш ли деца?

— Имахме син, но той беше убит от бомба, заложена от терористи. — Габриел я погледна студено. — Има ли още нещо, което искаш да знаеш за мен, Анна?

Той предполагаше, че наистина й дължи нещо — след всичко, което му бе разкрила за себе си и за баща си. Но имаше и друго. Изведнъж откри, че всъщност иска тя да знае. И затова й разказа за онази нощ във Виена преди десет години, когато неговият враг — палестинският терорист на име Тарик ал Хурани — бе поставил бомба под колата му. Бомба, която да убие семейството му, защото палестинецът знаеше, че това ще нарани Габриел повече, отколкото ако убие самия него.

Беше се случило след вечеря. Леа бе нервна по време на яденето, защото по телевизията показваха ракети „Скъд“, които буквално се сипеха над Тел Авив. Тя беше добро израелско момиче; не можеше да понесе мисълта, че яде макарони в едно приятно малко италианско ресторантче във Виена, докато майка й седи в апартамента си в Тел Авив с противогазова маска на лицето и прозорци, запечатани с тиксо.

След вечерята, под сипещия се сняг, отидоха до колата на Габриел. Той настани Дани на седалката и закопча предпазния му колан, след това целуна жена си и й каза, че има да свърши една работа и ще се прибере късно. Работа за Шамрон — ставаше въпрос за човек от Иракското разузнаване, който се готвеше да избива евреи. Това той не каза на Анна Ролф.

Когато Габриел се обърна и си тръгна, моторът на колата запали и се задави, защото бомбата, поставена от Тарик, черпеше енергия от батерията. Той се обърна и извика на Леа да спре мотора, но тя вероятно не го чу и завъртя повторно ключа.

Някакъв примитивен инстинкт да защити малкото си го подтикна първо да се втурне към Дани, но той вече бе мъртъв, тялото му бе раздробено на парчета. Затова отиде при Леа и я измъкна изпод пламтящите отломки. Тя щеше да оцелее, макар че за нея бе по-добре да умре. Сега Леа живееше в психиатрична клиника в Южна Англия и страдаше от посттравматичен синдром и психична депресия. След онази нощ във Виена тя не бе промълвила нито една дума на Габриел.

Това той не каза на Анна Ролф.

— Трябва да ти е било трудно… да се върнеш отново във Виена.

— Така беше първия път.

— Къде се запозна с нея?

— В училище.

— И тя ли беше художничка?

— Беше много по-добра от мен.

— Красива ли беше?

— Много красива. Сега има белези.

— Ние всички имаме белези, Габриел.

— Не като Леа.

— Защо онзи палестинец е заложил бомбата под колата ти?

— Защото убих брат му.

Преди тя да успее да му зададе още някой въпрос, един камион волво влезе в паркинга и светна с фаровете си. Габриел запали мотора и последва камиона до покрайнините на боровата горичка извън града. Шофьорът скочи от кабината и бързо отвори задната врата. Габриел и Анна слязоха от колата, като Анна носеше малкия банков сейф, а Габриел — онзи с картините. Той спря за миг, за да хвърли ключовете на колата далеч сред дърветата.

Каросерията на камиона бе пълна с офисмебели: бюра, столове, лавици, библиотечни шкафове.

— Идете в предната част на каросерията — каза шофьорът, — легнете на пода и се покрийте с тези дебели одеяла.

Габриел се качи пръв, като се катереше по мебелите и държеше сейфа в ръце. Анна го последва. В предната част на каросерията едва имаше място колкото да седнат със свити колене. След като и Анна се настани, Габриел покри двамата с одеялото. Отдолу бе съвършено тъмно.

Камионът се залюшка по пътя, а след това в продължение на няколко минути направо летяха по автомагистралата. Габриел можеше да долови барабаненето на изхвърляните от гумите камъчета по шасито. Анна започна тихичко да си тананика.

— Какво правиш?

— Когато съм изплашена, винаги си тананикам.

— Няма да позволя нищо лошо да ти се случи.

— Обещаваш ли?

— Обещавам — каза той. — И какво си тананикаш?

— „Лебедът“ от „Карнавалът на животните“ от Камий Сен-Санс.

— Ще ми го изсвириш ли някой път?

— Не — отвърна тя.

— Защо не?

— Защото никога не свиря за приятелите си.

Десет минути по-късно — границата. Камионът се нареди на опашката от превозни средства, чакащи да преминат в Германия. Напредваха с по няколко сантиметра и спираха: газ, спирачка, газ, спирачка. Главите им подскачаха напред-назад като на кукли. Всяко натискане на спирачките произвеждаше дразнещо пронизително скърцане; всеки път изскачаше облак отровни бензинови газове. Анна опря буза на рамото му и прошепна:

— Струва ми се, че ще повърна.

Габриел стисна ръката й.

От другата страна на границата ги чакаше друга кола — тъмносин форд фиеста с мюнхенска регистрация. Шофьорът на камиона, пратен от Ари Шамрон, ги остави там и продължи своето измислено пътуване заникъде. Габриел натовари сейфовете в багажника на колата и потегли — по шосе А41 до Щутгарт, по R52 до Карлсруе, по Е35 до Франкфурт. Веднъж през нощта спря, за да се свърже с Тел Авив по аварийната линия и да поговори накратко с Шамрон.

В два часа след полунощ пристигнаха в датския пазарен център Делфт, на няколко мили навътре от крайбрежието. Габриел не можеше да шофира повече. Очите му пареха, главата му бучеше от изтощение. След осем часа един ферибот щеше да тръгне от Хоек ван Холанд за английското пристанище Харуич и Габриел и Анна щяха да се качат на него, но за момента той имаше нужда от легло и няколко часа почивка, затова поеха по улиците на стария град, търсейки хотел.

Габриел откри един на Вонделстраат, откъдето се виждаше шпилът на църквата „Нюе Керк“. Анна се справи с формалностите на рецепцията, докато той чакаше в миниатюрното фоайе с двата сейфа. След миг ги придружиха по тясното стълбище до една прекалено затоплена стая с островръх таван и прозорец с фронтон, който Габриел веднага отвори.

Той сложи сейфовете в гардероба, след това събу обувките си и се изтегна на леглото. Анна се вмъкна в банята и след миг Габриел чу успокоителния звук от плискаща се вода върху фаянсови плочки. Студеният нощен въздух нахлуваше през отворения прозорец. Натежал от дъха на Северно море, той погали лицето му. Позволи си да затвори очи.

След малко Анна излезе от банята. С нея нахлу ярка светлина; след това тя се пресегна, натисна копчето на стената и стаята отново потъна в мрак, ако не се смяташе слабото сияние на уличните лампи, процеждащо се през прозореца.

— Буден ли си?

— Не.

— Пак ли ще спиш на пода, както във Виена?

— Нямам сили да се помръдна.

Тя повдигна одеялото и се мушна в леглото до него.

— Как се сети, че паролата е адажио? — попита Габриел.

— „Адажио“ на Албиони беше едно от първите музикални произведения, които се научих да свиря. Неизвестно защо, то си остана любимото на баща ми. — Смехът й избухна за кратко в мрака. — Баща ми искаше да му бъдат простени греховете. Искаше опрощение. Готов беше да се обърне към теб за това, но не и към мен. Защо баща ми не ме помоли да му простя?

— Вероятно не е смятал, че ще му простиш.

— Звучи ми така, сякаш говориш от личен опит. Жена ти прости ли ти изобщо?

— Не, смятам, че не.

— А самият ти? Простил ли си на себе си?

— Не бих го нарекъл прошка.

— А как би го нарекъл?

— Приспособяване. Успях да се приспособя към себе си.

— Баща ми умря, без да получи опрощение. Може би си го беше заслужил. Но аз искам да довърша започнатото от него. Искам да закарам обратно тези картини и да ги изпратя в Израел.

— Аз — също.

— Как?

— Заспивай вече, Анна.

Което тя направи. Габриел лежеше буден, чакайки да съмне, заслушан в писъците на чайките и равномерното дишане на Анна. Тази нощ нямаше демони, нито кошмари — невинният сън на дете. Габриел не се присъедини към нея. Още не беше готов за сън. Когато картините най-накрая бъдеха прибрани и заключени в хранилището на Джулиан Ишърууд — тогава щеше да спи.