Великолепието на цветовете, които искряха седмици наред по бреговете на пристанището „Четирите вятъра“ бяха повехнали в мекото сиво-синьо на късната есен. Дойдоха много дни, когато полята и бреговете бяха закрити от мъгла и дъжд, когато Анн се събуждаше и се молеше никой кораб да не се приближи в мрачния северен бряг. Ако това станеше, дори огромната, вярна светлина на фара, която се въртеше безстрашно в мрака, не можеше да го изведе на сигурен пристан.
— Понякога през ноември се чувствам така, сякаш пролетта никога повече няма да дойде — въздъхна тя, опечалена от безнадеждната неугледност на измръзналите си саксии. Някогашната весела градинка сега беше доста унило място и ломбардските тополи бяха със свити платна, както казваше капитан Джим. Но боровата гора зад малката къща беше вечнозелена, а дори през ноември и декември имаше благи дни на слънчева светлина и пурпурна омара, когато пристанището танцуваше и блестеше така жизнерадостно, както в разгара на лятото.
Анн и Гилбърт прекараха много есенни вечери във фара. Това винаги повдигаше духа им. Дори когато морето беше мъртво сиво, сякаш слънчева светлина струеше около него. Капитан Джим и Гилбърт провеждаха дълги беседи на висок стил дори на най-незначителни теми.
— Обичам да размишлявам над всякакви проблеми, въпреки че не мога да ги разреша — каза капитан Джим. — Баща ми смяташе, че не трябва да говорим за неща, от които не разбираме, но ако не говорехме за всичко, докторе, темите ни за разговор щяха да бъдат много оскъдни.
Докато те си говореха, Анн ги слушаше или мечтаеше. Понякога Лесли отиваше с тях на фара и тя и Анн се разхождаха по брега в тайнствения полумрак или седяха на скалите под фара, докато тъмнината ги върнеше към веселия огън. После капитан Джим им вареше чай и им разказваше приказки за земи и морета и за разни случки в големия свят отвън.
На Лесли, изглежда, тези веселби във фара винаги й бяха много приятни и тя разцъфтяваше в остроумие и красив смях или мълчеше с блеснали очи. Когато присъстваше Лесли, разговорът имаше особен вкус и аромат, които им липсваха в нейно отсъствие. Дори когато не говореше, сякаш вдъхновяваше красноречието на останалите. Капитан Джим разказваше историите си по-добре, Гилбърт беше по-бърз в доводите и остроумните си отговори, Анн усещаше как някои сантиментални излияния напираха на устните й под влияние на Лесли.
— Това момиче е родено да бъде водач на обществени и интелектуални кръгове, далече от „Четирите вятъра“ — каза тя на Гилбърт една вечер, когато се прибираха у дома. — Тук тя се похабява, похабява се.
— Слуша ли добре капитан Джим и мен онази вечер, когато обсъждахме общо този въпрос? Стигнахме до успокояващото заключение, че Създателят вероятно знае как да ръководи вселената толкова добре, колкото и нас. В крайна сметка, няма такива неща като „похабен“ живот, освен когато човек съзнателно прахосва и похабява собствения си живот — което Лесли Мур със сигурност не прави. Някои хора например биха си помислили, че Анн Блайт — бакалавър от „Редмънд“, когото редакторите бяха започнали да ценят — се е „похабил“ като съпруга на начинаещ селски доктор в провинциалната общност на „Четирите вятъра“.
— Гилбърт!
— Ако се беше омъжила за Рой Гарднър обаче — продължи Гилбърт безмилостно, — ти можеше да бъдеш водач на обществени и интелектуални кръгове далече от „Четирите вятъра“.
— Гилбърт Блайт!
— Знаеш, че навремето беше влюбена в него, Анн.
— Гилбърт, това е подло, много по мъжки, както казва госпожица Корнелия. Никога не съм била влюбена в него. Само си представях, че съм. Ти знаеш това. Ти знаеш, че предпочитам да съм твоя съпруга в нашата къща на сбъднатите мечти, а не кралица в палат.
Гилбърт отговори не с думи; но аз се страхувам, че и двамата забравиха бедната Лесли, която бързаше сама през нивята към къщата, която не беше нито палат, нито сбъдване на мечта.
Луната се издигаше над тъжното тъмно море зад тях и го преобразяваше. Светлината й още не беше стигнала до пристанището, чийто далечен край беше сенчест и изпълнен с мътни заливчета и светлинки като скъпоценни камъни.
— Как блестят в мрака тази вечер светлините на дома! — каза Анн. — Този наниз от тях отвъд пристанището прилича на огърлица. О, виж, Гилбърт, там е нашата къща. Толкова се радвам, че я оставихме да свети. Мразя да се прибирам в тъмна къща. Светлината на нашия дом, Гилбърт! Не е ли прекрасно за гледане?
— Когато някой си има дом и мила червенокоса женичка в него, какво повече трябва да иска от живота?
— Е, би могъл да поиска още едно нещо — прошепна Анн щастливо. — О, Гилбърт, чакаме дете.