XXIVНаписването на книгата

Оуън Форд връхлетя в малката къща на следващата сутрин в състояние на силно вълнение.

— Госпожо Блайт, това е чудесен дневник. Ако мога да използвам този материал, чувствам, че непременно ще направя от него роман на годината. Мислите ли, че капитан Джим ще ми позволи да го направя?

— Да ви позволи? Сигурна съм, че ще бъде във възторг — извика Анн. — Признавам, че това ми се въртеше в главата, когато ви заведох долу снощи. Капитан Джим винаги е искал да намери някого, за да напише книгата на живота му както трябва.

— Ще дойдете ли с мен до фара тази вечер, госпожо Блайт? Ще попитам капитан Джим дали ще ми разреши да използвам дневника му като основа на моя роман.

Капитан Джим се развълнува повече от всякога, когато Оуън Форд му разказа за плана си. Най-накрая дълго лелеяната му мечта щеше да се осъществи и неговата „Книга на живота“ щеше да бъде дадена на света. Той беше доволен и че историята за изгубената Маргарет щеше да бъде втъкана в нея.

— Ще запазя името й от забрава — каза той замислено. — Затова искам да бъде в романа.

— Ще си сътрудничим — извика Оуън възторжено. — Вие ще дадете душата и тялото. О, двамата ще напишем знаменита книга, капитан Джим. Веднага ще се заловим за работа.

— И като си помисля, че моята книга ще бъде написана от внука на учителя! — възкликна капитан Джим. — Момче, твоят дядо беше най-добрият ми приятел. Мислех, че няма друг като него. Сега разбирам защо е трябвало да чакам толкова дълго. Тя не можеше да бъде написана, преди да дойде подходящият човек. Ти принадлежиш към това място — в кръвта си носиш душата на този стар северен бряг — ти си единственият, който би могъл да я напише.

Уредиха да дадат малката стаичка до всекидневната във фара за работен кабинет на Оуън. Капитан Джим трябваше да бъде край него, докато пишеше, за консултация по много въпроси на мореплаването и с познанията за залива.

Той започна да работи върху книгата още на следващата сутрин и хвърли в нея душа и сърце. Капитан Джим беше щастлив това лято. За него малката стаичка, където работеше Оуън, беше светилище. Оуън обсъждаше всичко с капитан Джим, но не му позволяваше да види ръкописа.

— Трябва да почакате, докато я публикуват — казваше той. — Тогава ще я получите наведнъж цялата в най-добрия й вид.

Оуън Форд свободно черпеше от съкровищата на „Книгата на живота“. Той фантазираше и размишляваше за изгубената Маргарет, докато тя стана жива действителност за него и оживя върху страниците му. Даваше ръкописа си на Анн и Лесли да го четат и да правят критични бележки. А заключителната глава на книгата, която по-късно критиците с удоволствие нарекоха идилична, беше съставена по предложение на Лесли.

Оуън Форд пишеше сутрин. Следобедите обикновено прекарваше на някой весел излет със семейство Блайт. Лесли също често отиваше с тях, защото капитан Джим поемаше грижите за Дик, за да я освободи. Караха лодката из залива и нагоре по трите красиви реки, които се вливаха в него. Печаха миди на насипа и върху скалите. Беряха ягоди по дюните, ходеха на лов за риба треска с капитан Джим, стреляха по дъждосвирци из полята край брега и по диви патици на скалистото заливче — поне мъжете го правеха. Вечер се разхождаха в ниските, покрити с маргаритки поляни на брега под златната луна или седяха в гостната на малката къща и разговаряха за хилядата и една теми, които едни щастливи, енергични, умни млади хора можеха да намерят.

От деня, когато направи признанието си на Анн, Лесли се промени. Нямаше и следа от предишната й студенина и необщителност, нито сянка от предишната й мъка. Моминските години, които й бяха отнети, сякаш се завръщаха при нея със зрелостта на жената. Нямаше по-непосредствен смях и по-бърз ум от нейния в разходките по здрач през това вълшебно лято. Красотата й беше озарена от пробудената й душа. А за Оуън Форд Маргарет от неговата книга доби характера на Лесли Мур, както се беше разкрил пред него в тези спокойни дни край залива на „Четирите вятъра“.

Накратко, това беше незабравимо лято — едно от онези лета, които рядко настъпват в живота, но оставят богато наследство от красиви спомени — едно от онези лета, които са сполучлива комбинация от чудесно време, чудесни приятели и чудесни преживявания.

— Твърде е хубаво, за да продължи — въздъхна Анн през един септемврийски ден. Леко щипещият вятър и сянката от тъмносиньо върху водата в залива показваха, че есента вече е на прага.

Тази вечер Оуън Форд им каза, че е завършил книгата и че ваканцията му също трябва да свърши.

— Имам още много работа — да я прегледам, да я редактирам и така нататък — каза той, — но най-важното е свършено. Тази сутрин написах последното изречение. Ако успея да намеря издател, вероятно ще бъде публикувана догодина през лятото или през есента.

Оуън не се съмняваше, че ще намери издател. Той усещаше, че е написал голяма книга, която можеше да пожъне забележителен успех. Той знаеше, че ще му донесе и слава, и богатство; но когато написа последния ред, наведе глава над ръкописа и остана така дълго време. И мислите му не бяха за добрата работа, която беше свършил.

Загрузка...