Анн от дома на мечтите

IIДомът на мечтите

Във въздуха на „Грийн Гейбълс“ витаеше напрежение. Дори Марила не можеше да скрие вълнението си — а това беше повече от необичайно.

— В тази къща никога не е имало сватба — каза тя полуизвинително на госпожа Рейчъл Линд. — Когато бях малка, чух един стар свещеник да казва, че една къща не е истински дом, докато не бъде осветена от раждане, сватба и смърт. Имали сме смърт тук — баща ми и майка ми умряха тук, както и Матю; тук сме имали дори раждане. Много отдавна, точно след като се бяхме преместили в тази къща, бяхме наели за малко женен ратай и жена му роди тук. Но досега не е имало сватба. Изглежда толкова странно като си помисля, че Анн ще се омъжва. Някак си за мен тя все още е малкото момиче, което Матю доведе у дома преди петнайсет години. Не мога да повярвам, че е пораснала. Никога няма да забравя какво почувствах, когато видях, че Матю води момиче. Чудя се какво ли е станало с момчето, което щяхме да имаме, ако не беше станала грешка. Чудя се каква е неговата съдба.

— Е, това беше щастлива грешка — каза госпожа Рейчъл Линд. — Макар че, да ви кажа, имаше време, когато не мислех така — онази вечер аз наминах да видя Анн и тя ни устрои такава сцена. Оттогава са се променили много неща, ето какво.

Госпожа Рейчъл въздъхна и после пак се оживи. Когато на дневен ред бяха сватбите, госпожа Рейчъл беше готова да забрави миналото.

— Ще подаря на Анн две от моите памучни тъкани кувертюри — продължи тя. — Едната на тютюневи райета и другата на ябълкови листа. Тя ми каза, че отново идват на мода. Е, модни или не, смятам, че за легло в стая за гости няма нищо по-хубаво от красива кувертюра на ябълкови листа, ето какво. Трябва да накарам да ги избелят. Те стоят зашити в памучни торби от смъртта на Томас и сигурно цветът им е ужасен. Но има още цял месец, избелването на роса ще направи чудеса.

Само един месец! Марила въздъхна, а после каза гордо:

— Аз пък ще дам на Анн онези половин дузина шити черги, които имам на тавана. Никога не бях предполагала, че тя ще ги иска — те са толкова старомодни и според мен сега всички искат само шити килимчета. Но тя ме помоли за тях — каза, че ще сложи на пода или тях, или нищо. Те са красиви. Направила съм ги от най-хубавите парцали и съм ги съшила на ивици. Беше такава занимавка през последните няколко зими. Ще й направя и достатъчно буркани конфитюр от сини сливи, за да напълни шкафа си за цяла година. Наистина изглежда странно. Онези дървета нямаха дори цвят цели три години и си помислих, че можем да ги отсечем. Но тази пролет целите бяха в бяло и не си спомням в „Грийн Гейбълс“ някога да сме имали такава реколта от сливи.

— Е, слава богу, че Анн и Гилбърт най-накрая наистина ще се оженят. Винаги съм се молела за това — каза госпожа Рейчъл с тон, говорещ за спокойната й увереност, че нейните молитви са помогнали доста. — Беше огромно облекчение, като разбрах, че тя всъщност не е имала намерение да се омъжва за онзи от Кингспорт. Разбира се, той беше богат, а Гилбърт е беден — най-малкото, което може да се каже; но пък той е момче от острова.

— Той е Гилбърт Блайт — отбеляза Марила със задоволство. Марила би умряла, преди да признае на глас мисълта, която винаги беше присъствала дълбоко в съзнанието й, когато наблюдаваше как расте Гилбърт от детинството си насам — мисълта, че ако не беше собствената й упорита гордост много, много отдавна, той можеше да бъде неин син. Марила усещаше, че по някакъв странен начин женитбата му с Анн щеше да поправи онази стара грешка. От злото на някогашното огорчение беше произлязло добро.

Колкото до самата Анн, тя беше толкова щастлива, че чак се плашеше. Боговете, казва едно старо суеверие, не обичат да виждат твърде щастливи смъртни. А и някои от смъртните не обичаха да виждат щастливи човешки същества. Две от тази пасмина посетиха Анн една теменужена привечер и се опитаха да направят всичко по силите си, за да помрачат надеждите й. Ако си въобразявала, че има нещо специално, заради което да се възхищава на д-р Блайт или ако си въобразявала, че той е все така безумно влюбен в нея, както може би докато е бил още съвсем млад, несъмнено техен дълг било да й представят въпроса в друга светлина. И все пак тези две достойни дами не бяха врагове на Анн. Обратното, те много я харесваха и биха я защитили като собственото си дете, ако някой друг я нападнеше. Човешката природа не е задължена да бъде последователна.

Госпожа Инглис — по баща Джейн Андрюс — дойде с майка си и госпожа Джаспър Бел. У Джейн човешката доброта не бе изчезнала в годините на съпружески препирни. Заложбите й бяха намерили благодатна почва. Въпреки факта — както би казала госпожа Рейчъл Линд — че тя се беше омъжила за милионер, бракът й беше щастлив. Богатството не я беше увредило. Тя все още си беше кротката, дружелюбна, розовобузеста Джейн от стария квартет, като се радваше на щастието на старата си приятелка. Джейн беше толкова живо заинтересована от всички изискани дреболии в чеиза на Анн, сякаш той можеше да съперничи на нейните собствени копринени великолепия с бижута. Джейн не беше съвършена и може би никога през живота си не беше казвала нищо, което си заслужава да се чуе, но тя никога не казваше нищо, което би могло да нарани чувствата на когото и да било.

— Значи Гилбърт в края на краищата не даде заден ход — заяви госпожа Хармън Андрюс, като успя да придаде учудване на тона си. — Е, семейство Блайт обикновено държат на дадената дума, каквото и да става. Да видим — ти си на двайсет и пет, нали, Анн? Когато аз бях мома, двайсет и пет беше първата граница. Но ти изглеждаш съвсем млада. Червенокосите хора винаги изглеждат така.

— В днешно време червената коса е много модна — каза Анн, като се опитваше да се усмихне, но говореше доста студено. Животът беше развил у нея чувство за хумор, което й помагаше да превъзмогва много трудности. Но нищо не можеше да я удържи да не отвърне на забележка за червената й коса.

— Така е, така е — съгласи се госпожа Хармън. — Нямам думи да ви опиша до какви аномалии би могла да стигне модата. Е, Анн, нещата ти са много хубави и са много подходящи за положението ти в живота, нали, Джейн? Надявам се, че ще бъдеш много щастлива. Имаш най-добрите ни пожелания, със сигурност. Невинаги дългото годеничество завършва добре. Но, разбира се, в твоя случай всичко е наред.

— Гилбърт изглежда много млад за доктор. Страхувам се, че хората няма много да му имат вяра — каза госпожа Джаспър Бел мрачно. После затвори уста така плътно, сякаш беше казала онова, което смяташе за свой дълг и съвестта й беше чиста. Тя беше от онзи тип жени, които винаги имаха по някое стърчащо перо в шапката си и разчорлени кичури коса на врата си.

Повърхностното удоволствие на Анн от красивите й булчински дрехи беше временно засенчено. Но дълбочините на щастието отдолу не можеха да бъдат нарушени така и малките стрели на госпожите Бел и Андрюс бяха забравени, когато по-късно дойде Гилбърт. Те отидоха на разходка до брезите край потока, които бяха фиданки, когато Анн дойде в „Грийн Гейбълс“. Под техните сенки Анн и Гилбърт разговаряха като влюбени за новия си живот заедно.

— Намерих дом за нас, Анн.

— О, къде? Не в самото село, надявам се.

— Не. В това село нямаше свободна къща. Открих малка бяла къща на брега на пристанището, на половината път между Глен Сейнт Мери и нос „Четирите вятъра“. Малко е встрани от пътя, но когато си вземем телефон, това няма да има голямо значение. Местоположението е прекрасно. Гледа към залеза, а пред него е големият син залив. Дюните не са много далече.

— Ами самата къща, Гилбърт — нашият дом? Как изглежда той?

— Не е много голям, но е достатъчен за нас. Долу има прекрасна всекидневна с камина и трапезария, която гледа към залива и една малка стая, която ще бъде мой кабинет. Къщата е на шейсет години — най-старата в „Четирите вятъра“. Но е добре поддържана и е била изцяло ремонтирана преди петнайсет години — препокрита, измазана и с нов под. Преди всичко, била е добре построена. Разбрах, че някаква романтична история била свързана с построяването й, но човекът, от когото я наех, не знаел каква. Казва, че само капитан Джим би могъл да измисли такава заплетена история.

— Кой е капитан Джим?

— Пазачът на фара на нос „Четирите вятъра“. Светлината на фара се върти и проблясва като звезда. Вижда се от прозорците на нашата всекидневна и от предната врата.

— Кой е собственикът на къщата?

— В момента е собственост на презвитерианската църква в Глен Сейнт Мери и аз я наех от попечителите. Но до неотдавна е била собственост на много стара дама, госпожица Елизабет Ръсъл. Тя умря миналата пролет и нямаше близки родственици — остави собствеността си на църквата в Глен Сейнт Мери. Мебелите й са все още в къщата и аз купих повечето от тях — направо без пари, може да се каже, защото са толкова старомодни, че попечителите отчаяно се опитваха да ги продадат. Хората от Глен Сейнт Мери предпочитат плюшен брокат и бюфети с огледала и орнаменти, мисля. Но мебелите на госпожица Ръсъл са много хубави и съм сигурен, че ще ти харесат.

— Дотук добре — каза Анн и кимна с предпазливо одобрение. — Но, Гилбърт, хората не могат да живеят само с мебели. Все още не си ми казал нещо много важно. Има ли дървета около тази къща?

— Купища, дриадо1! Зад нея има голяма борова гора, два реда ломбардски тополи край алеята и пръстен от бели брези около превъзхитителна градина. От предната ни врата се излиза направо в градината, но има друг вход — малка портичка, закачена между два бора. Пантите са на единия ствол, а резето на другия. Над нея клоните им образуват арка.

— О, толкова съм щастлива! Не мога да живея на място без дървета. Е, след всичко това няма смисъл да те питам дали някъде наблизо има поток. Това би било твърде много.

— Но там има поток. Всъщност, той пресича единия ъгъл на градината.

— Тогава — каза Анн с дълга въздишка на върховно удовлетворение — домът, който си намерил, е домът на мечтите ми.