Анн от дома на мечтите

XXXIVКрасота в прахта

— Имаш ли някакви новини от „Грийн Гейбълс“? — попита Гилбърт Блайт.

— Нищо особено — отвърна Анн, като сгъваше писмото на Марила. — Джейк Донъл е оправил покрива. Сега е пълноправен дърводелец, изглежда тръгнал е по свой път в избора на поприще. Спомняш си, че майка му искаше да е професор в колеж. Никога няма да забравя деня, когато дойде в училище и ме наруга, че съм пропуснала да го нарека Сейнт Клер.

— Сега някой нарича ли го така?

— Очевидно не. Изглежда напълно го е забравил. Дори майка му се предаде. Винаги съм мислела, че момче с брадичката и устата на Джейк накрая ще тръгне по собствен път. Дайана ми пише, че Дора си има обожател. Помисли си само — това дете!

— Дора е на седемнайсет — каза Гилбърт. — Двамата с Чарли Слоун бяхме луди по теб, когато ти беше на седемнайсет.

— Наистина, Гилбърт, как лети времето! — каза Анн с полусъжалителна усмивка.

— А знаеш ли, че Маршал Елиът се подстрига и обръсна — сети се внезапно Гилбърт. — Видях го вчера. След като неговата партия влезе в парламента, той спази обета си.

— Как изглежда? — полюбопитства Анн.

— Много е променен. В първия момент не можах да го позная. Определено изглежда по-добре.

— Вчера получих писмо от Джордж Мур — каза Лесли от ъгъла, където четеше.

— О, как е той? — попита Анн с любопитство.

— Добре е, но му е много трудно да се адаптира към всички промени в стария си дом и с приятелите. През пролетта отново ще отплава в морето. Пише, че морският занаят е в кръвта му.

— Като си помисля — каза Анн с въздишка на самообвинение, — че ако беше станало както исках аз, Джордж Мур никога нямаше да възкръсне от гроба. Как се противопоставях на идеята на Гилбърт! Е, бях наказана: повече никога няма да имам различно мнение от това на Гилбърт! Ако се опитам, той ще ме обезоръжи, като ми напомни за случая с Джордж Мур!

— Сякаш това би могло да обезоръжи една жена! — подигра я Гилбърт. — Поне не ставай мое ехо, Анн. Малко противопоставяне дава солта на живота. Не искам съпруга като на Джон Макалистър отвъд залива. Каквото и да каже той, тя веднага отбелязва с нейния безцветен, безжизнен гласец: „Това е много правилно, Джон“.

Анн и Лесли се разсмяха. Смехът на Анн беше сребро, а на Лесли — злато. Комбинацията от двете беше толкова добра, колкото един съвършен музикален акорд.

Сюзън, която се появи на вратата, въздъхна звучно.

— Какво има, Сюзън? — попита Гилбърт.

— За бога, тази седмица всичко ми върви наопаки. Развалих хляба, както добре знаете, изгорих отпред най-хубавата риза на доктора и счупих големия ви поднос. А сега, като връх на всичко, дойде вестта, че сестра ми Матилда си е счупила крака и иска да отида и да постоя при нея.

— О, много съжалявам, че със сестра ти се е случила такава злополука — възкликна Анн.

— Е, човек се ражда, за да страда, скъпа госпожо доктор. Звучи така, сякаш е от Библията, но ми казаха, че е написано от човек на име Бърнс. И няма съмнение, че сме родени да се мъчим и това е неизбежно. А пък за Матилда не знам какво да мисля. Никой от нашето семейство досега не си е чупил краката. Но каквото и да е направила, все още е моя сестра и чувствам за свой дълг да отида и да я гледам, ако можете да се оправите без мене няколко седмици.

— Разбира се, Сюзън, разбира се. Мога да намеря някого да ми помага, докато те няма.

— Ако не можете, няма да отида, скъпа госпожо доктор, въпреки крака на Матилда. Няма да ви оставя да се безпокоите и това прекрасно дете да страда заради нито един крак.

— О, веднага трябва да отидеш при сестра си, Сюзън. Мога да взема някое момиче от заливчето, което ще се справи засега.

— Анн, ще ми позволиш ли да дойда и да постоя при теб, докато Сюзън я няма? — възкликна Лесли. — Съгласи се! За мен ще бъде удоволствие, а за теб ще е акт на благотворителност. Страшно самотна съм в онази къща като голям хамбар. Имам толкова малко работа, а нощем е по-лошо от самотата — страх ме е и съм неспокойна въпреки заключените врати. Преди два дни наоколо се навърташе един скитник.

Анн се съгласи с радост и на другия ден Лесли беше тържествено въведена като обитател на малкия „Дом на мечтите“. Госпожица Корнелия с възторг одобри решението.

— Изглежда като знак на съдбата — каза тя на Анн поверително. — Съжалявам за Матилда Клоу, но щом е трябвало да счупи крака си, не можеше да стане в по-подходящо време. Лесли ще бъде тук, докато Оуън Форд е в „Четирите вятъра“, а онези стари котки в Глен няма да могат да мяукат, както щяха да правят, ако тя живееше там сама и Оуън я посещаваше. Те достатъчно злословят, понеже тя не е в траур. Казах на една от тях: „Ако смятате, че тя трябва да сложи траурно облекло заради Джордж Мур, той ми изглежда по-скоро възкръснал, отколкото умрял; а ако имате предвид Дик, признавам, че не виждам каква полза има да ходи в траур заради човек, който е умрял преди тринайсет години“. А когато старата Луиза Болдуин отбеляза — според нея било много странно, че Лесли съвсем не подозирала, че това не е собственият й съпруг, аз казах: „Ти също никога не си подозирала, че това не е Дик Мур, а цял живот си била негова най-близка съседка, а по природа си десет пъти по-подозрителна от Лесли“. Но не можеш да затвориш устите на някои хора, Анн, и аз съм наистина благодарна, че Лесли ще бъде под твоя покрив, докато Оуън е тук.

Оуън Форд дойде в малката къща една августовска вечер, когато Лесли и Анн бяха погълнати от боготворене на бебето. Той спря пред отворената врата на всекидневната, без да го видят двете отвътре, като съзерцаваше с жаден поглед красивата картина. Лесли седеше на пода с бебето в скута си, като възторжено пляскаше във въздуха с пълничките му ръчички.

— О, мило, красиво, сладко бебе — тананикаше тя, като хващаше мъничката му ръчичка и я обсипваше с целувки.

Внезапно се появи Оуън Форд. Лесли го забеляза първа. Дори в полумрака Анн видя внезапната бледност, която покри красивото й лице, като заличи руменината на устните и бузите й.

Оуън пристъпи напред нетърпеливо, като в момента не виждаше Анн.

— Лесли! — каза той и протегна ръка.

За първи път я наричаше по име, но ръката, която му подаде Лесли, беше студена. През цялата вечер тя беше много тиха, докато Анн, Гилбърт и Оуън се смееха и разговаряха. Преди да свърши посещението му, тя се извини и се качи горе. Веселото настроение на Оуън се помрачи и той скоро си тръгна умърлушен.

Гилбърт погледна Анн.

— Анн, какво си намислила? Става нещо, което не разбирам. Тази вечер въздухът беше зареден е електричество. Лесли седи като муза на трагедията, Оуън Форд се шегува и се смее пресилено и гледа Лесли многозначително. Ти през цялото време сякаш ще се пръснеш от напрежение. Признай си. Каква тайна пазиш от измамения си съпруг?

— Не ставай смешен, Гилбърт — беше съпружеският отговор на Анн. — А пък Лесли се държи глупаво и ще й го кажа.

Анн намери Лесли до таванския прозорец в стаята й. Тясното пространство беше изпълнено с ритмичния прибой на морето. Лесли седеше със скръстени ръце в мъглявата лунна светлина.

— Анн — каза тя с нисък, укорителен глас, — знаеше ли, че Оуън Форд ще дойде в „Четирите вятъра“?

— Знаех — каза Анн смело.

— О, трябваше да ми кажеш, Анн — извика Лесли разпалено. — Ако знаех, щях да си отида, нямаше да остана, за да са срещна с него. Трябваше да ми кажеш. Не беше честно от твоя страна, Анн — не беше честно!

Устните на Лесли трепереха и цялото й тяло беше напрегнато от вълнение. Но Анн се разсмя безсърдечно. Тя се наведе и целуна извърнатото, оскърбено лице на Лесли.

— Лесли, ти си една очарователна глупачка. Оуън Форд не е тичал от Тихия до Атлантическия океан от горещо желание да види мене. Не мисля, че е бил вдъхновен и от някаква дива и тайна страст към госпожица Корнелия. Свали трагическата си маска, скъпа приятелко, и я прибери в скрина. Повече няма да ти трябва. Не съм пророк, но ще се осмеля да предскажа нещо. Мъката в живота свърши за теб. Занапред ще имаш радостите и надеждите, бих казала и болките, на щастлива жена. Тази година ти донесе най-хубавия подарък в живота — любовта ти към Оуън Форд. Сега върви право в леглото и се наспи добре.

Лесли се подчини на заповедите, що се отнася до лягането, но не може да се каже дали спа много. Не мисля, че тя се осмеляваше да сънува будна. Животът беше толкова тежък за горката Лесли, пътеката, по която трябваше да върви, беше толкова стръмна, че не можеше да прошепне на собственото си сърце надеждите, които може би я очакваха в бъдеще. Но тя гледаше силния лъч светлина, който се въртеше и огряваше кратките часове на лятната нощ, и очите й пак ставаха нежни, светли и млади. И не отказа на Оуън Форд, когато той дойде и я покани на разходка покрай брега.