Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

Едно

Една лятна нощ заспах, надявайки се, че светът ще е различен, когато се събудя. На сутринта, когато отворих очи, той си беше същият.

Отметнах чаршафите и останах да си лежа там, докато горещината нахлуваше през отворения ми прозорец.

Ръката ми посегна към копчето на радиото. Вървеше Alone. Пфу. Alone, песен на група на име Heart. Нелюбимата ми песен. Нелюбимата ми група. Нелюбимата ми тема. „Не знаеш от колко отдавна…“

Бях на петнайсет.

Бях отегчен.

Бях нещастен.

Мен ако питаха, слънцето можеше да разтопи синевата на небето. Тогава то можеше да е толкова нещастно, колкото бях и аз.

Диджеят изричаше дразнещи, очевидни неща от рода на: „Лято е! Навън е горещо!“. А после пусна онази ретро мелодия от „Самотният рейнджър“, нещо, което обичаше да пуска всяка сутрин, защото смяташе, че това е великолепен начин да събуди света. „Хай-йо, Силвър!“ Кой беше взел на работа тоя тип? Направо ме убиваше. Мисля си, че докато слушахме увертюрата на „Вилхелм Тел“, от нас се очакваше да си представяме как Самотният рейнджър и Тонто яздят конете си през пустинята. Може би не беше зле някой да каже на онзи тип, че не всички сме на десет години. „Хай-йо, Силвър!“ Дивотии. Гласът на диджея отново се понесе в ефира: „Събуди се, Ел Пасо! Днес е понеделник, 15 юни 1987! 1987! Можете ли да повярвате? И едно голямо, сърдечно «Честит рожден ден» на Уейлън Дженингс, който днес навършва петдесет години!“. Уейлън Дженингс ли? Това беше станция за рок, мътните да го вземат! После обаче той каза нещо, което подсказваше, че може би има мозък. Разказа историята за това как Уейлън Дженингс бил оцелял в самолетната катастрофа през 1959 г., погубила Бъди Холи и Ричи Валънс. В този дух, пусна римейка на „Ла Бамба“, записан от „Лос Лобос“.

„Ла Бамба“. Това можех да го приема.

Започнах да потропвам с босите си крака по дървения под. Докато кимах с глава в ритъма на мелодията, започнах да се питам какво ли бе минало през главата на Ричи Валънс, преди самолетът да се разбие в твърдата неподатлива земя. Хей, Бъди! Музиката свърши.

Това, че музиката бе свършила толкова скоро.

Че музиката е трябвало да спре, когато едва е започнала. Беше наистина тъжно.

Две

Влязох в кухнята. Мама приготвяше обяд за сбирка с приятелките си от католическата църква. Налях си чаша портокалов сок.

Мама ми се усмихна:

— Ще кажеш ли „добро утро“?

— Мисля по въпроса — казах.

— Е, поне се измъкна от леглото.

— Трябваше да го обмислям дълго време.

— Защо толкова обичате да спите вие, момчетата?

— Бива ни в това. — Тя се разсмя. — Както и да е. Не спях. Слушах „Ла Бамба“.

— Ричи Валънс — каза тя, почти шепнешком. — Толкова тъжно.

— Също като твоята Патси Клайн.

Тя кимна. Понякога я хващах да пее онази песен, Crazy, и се усмихвах. И тя се усмихваше. Все едно споделяхме някаква тайна. Хубав глас имаше мама.

— Самолетни катастрофи — прошепна мама. Струва ми се, че говореше повече на себе си, отколкото на мен.

— Ричи Валънс може и да е умрял млад, но все пак е постигнал нещо. Искам да кажа, наистина е направил нещо. А аз? Какво съм постигнал?

— Имаш време — каза тя… — Има време в изобилие. — Вечната оптимистка.

— Е, човек трябва първо да стане личност — казах.

Тя ме погледна озадачено.

— На петнайсет съм.

— Зная на колко си.

— Петнайсетгодишните не се броят за хора.

Мама се засмя. Беше гимназиална учителка. Знаех, че е наполовина съгласна с мен.

— Е, за какво е голямата среща?

— Реорганизираме хранителната банка.

— Хранителна банка ли?

— Всички трябва да ядат.

Мама съчувстваше на бедните. Бе живяла в бедност. Познаваше глада така, както аз никога нямаше да го опозная.

— Да — казах. — Предполагам.

— Може би можеш да ни помогнеш?

— Разбира се — казах. Мразех да ме карат да се включвам „доброволно“ в разни дейности. Животът ми сякаш бе нечия чужда идея.

— Какво смяташ да правиш днес? — Прозвуча като предизвикателство.

— Ще се включа в някоя банда.

— Не е смешно.

— Аз съм мексиканец. Не ни ли е това работата?

— Не е смешно.

— Не е смешно — казах. Добре, не е смешно.

Изведнъж ми се прииска да изляза. Не че имах къде да отида.

Когато мама канеше на гости приятелките си от католическата църква, имах чувството, че се задушавам. Не толкова заради това, че всичките ѝ приятелки бяха над петдесетте — не беше това проблемът. Не беше дори и заради всичките подмятания за това как се превръщам в мъж пред очите им. Искам да кажа, разпознавах глупостите, когато ги чуех. И, по класацията на глупостите и празните приказки, тези бяха от милия, безобиден, добронамерен вид. Можех да преживея това, че ме хващаха за раменете и казваха: „Нека те погледна. Dejame ver. Ay que muchacho tan guapo. Te pareces a tu papa1“. Не че имаше нещо за гледане. Това си бях просто аз. И да, да, приличах на татко. А това не ми се струваше чак толкова страхотно.

Но онова, което наистина ме вбесяваше непоносимо, бе, че майка ми имаше повече приятели от мен. Не беше ли съкрушаващо тъжно?

Реших да поплувам в басейна на Мемориалния парк. Дребна, незначителна идея. Но поне си беше моя.

Докато излизах, мама взе старата хавлиена кърпа, която бях преметнал през рамо, и я смени с по-хубава. В света ѝ съществуваха определени правила по отношение на хавлиените кърпи, които просто не схващах. Но правилата не се ограничаваха само до хавлиените кърпи.

Тя погледна тениската ми.

Разпознах неодобрителния поглед. Преди да ме накара да се преоблека, ѝ отправих един от собствените си погледи.

— Това ми е любимата тениска — казах.

— Не беше ли с нея и вчера?

— Да — отвърнах. — Това е Карлос Сантана.

— Знам кой е — заяви тя.

— Татко ми я подари за рождения ден.

— Доколкото си спомням, съвсем не изглеждаше толкова въодушевен, когато отвори подаръка.

— Надявах се, че ще е нещо друго.

— Нещо друго ли?

— Не знам. Нещо друго. Тениска за рождения ми ден? — Погледнах мама. — Предполагам, че просто не го разбирам.

— Не е толкова сложен, Ари.

— Не говори.

— Хората невинаги казват истината, когато говорят.

— Сигурно — казах. — Както и да е, сега наистина харесвам тази тениска.

— Забелязах. — Усмихна се.

Аз също се усмихнах:

— Татко се сдобил с нея на първия концерт, на който отишъл.

— Бях там. Помня. Стара и парцалива е.

— Сантиментален съм.

— Определено.

— Мамо, лято е.

— Да — каза тя. — Лято е.

— Различни правила — заявих.

— Различни правила — повтори тя.

Обичах различните правила на лятото. А мама просто ги понасяше.

Пресегна се и среса косата ми с пръсти.

— Обещай ми, че няма да я носиш и утре.

— Добре — казах. — Обещавам. Но само ако ти ми обещаеш да не я слагаш в сушилнята.

— Може да те оставя да си я изпереш сам. — Усмихна ми се. — Гледай да не се удавиш.

Усмихнах се в отговор:

— Ако се удавя, не подарявай кучето ми.

Това за кучето беше шега. Нямахме куче.

Мама бе с моето чувство за хумор, а аз — с нейното. Биваше ни в това. Не че тя не бе донякъде загадка. Едно нещо разбирах напълно — разбирах защо баща ми се бе влюбил в нея. Но защо тя се бе влюбила в него, все още не можех да проумея. Веднъж, когато бях около шест-седемгодишен, много се ядосах на татко, защото исках да си играе с мен, а той ми се струваше толкова далечен. Сякаш дори не бях там. Попитах мама с целия си детски гняв: „Как си могла да се омъжиш за този тип?“.

Тя се усмихна и разроши косата ми с пръсти. Винаги правеше така. Погледна ме право в очите и каза спокойно:

— Баща ти беше красив. — Дори не се поколеба.

Искаше ми се да я попитам какво се бе случило с цялата тази красота.

Три

Толкова беше горещо, че даже гущерите бяха проявили благоразумието да се изпокрият и да не пълзят наоколо. Дори птиците се спотайваха. Насмолените „кръпки“ по пукнатините на уличната настилка се топяха. Небето бе бледо. Може би всички бяха избягали от града и горещината му. Или пък всички бяха измрели — като в някой от онези научнофантастични филми — а аз бях последното момче на Земята. Но щом тази мисъл пробяга през главата ми, шайка момчета, които живееха в квартала, минаха покрай мен с колелетата си, и ми се прииска наистина да съм последното момче на Земята. Те се смееха и се закачаха — изглеждаха така, сякаш си прекарват чудесно. Един от тях ми изкрещя:

— Ей, Мендоса! Какво, мотаеш се с купищата си приятели ли?

Помахах, преструвайки се на готин тип, ха-ха-ха. А после им показах среден пръст.

Единият от типовете спря, обърна се и взе да прави кръгчета около мен с колелото си.

— Искаш ли да го направиш пак? — рече.

Отново му показах среден пръст.

Той спря колелото си точно пред мен и се опита да ме сплаши, заковавайки ме с поглед…

Не му се получаваше. Знаех кой е. Брат му, Хавиер, се бе опитал да се заяде с мен веднъж. Бях му ударил един юмрук. Врагове до живот. Не съжалявах. Ами да, сприхав си бях. Признавам си.

Той заговори с подлярския си глас. Сякаш това ме плашеше.

— Не се забърквай с мен, Мендоса.

Отново му показах среден пръст и го насочих в лицето му като пистолет. Той просто отпраши с колелото си. Имаше много неща, от които се страхувах — но не и от такива като него.

Повечето типове не се закачаха с мен. Дори не и онези, които се движеха на глутници. Всичките ме подминаха отново с велосипедите си, като подвикваха разни гадости. До един бяха на по тринайсет и четиринайсет години и да се заяждат с такива като мен, за тях беше просто игра. Докато гласовете им заглъхваха, започнах да изпитвам жал към себе си.

Изпитването на самосъжаление си е цяло изкуство. Мисля, че една част от мен обичаше да го прави. Може би имаше нещо общо с това кой подред бях сред родените в семейството. Разбирате ли, мисля, че това бе част от цялото. Не ми допадаше, че бях принуден да играя ролята на единствено дете. Не знаех по какъв друг начин да мисля за себе си. Бях единствено дете, и в същото време не бях. Гадна работа.

Двете ми сестри близначки бяха по-големи с дванайсет години. Дванайсет години си бе направо цял живот. Уверявам ви, така беше. И винаги ме бяха карали да се чувствам като бебе или играчка, или някакъв училищен проект, или домашен любимец. Наистина си падам по кучета, но понякога имах чувството, че не съм нищо повече от семейния талисман. Това е испанската дума за куче, което е семейният любимец. Mascoto. Талисман. Супер. Aри, семейният талисман.

Брат ми пък бе единайсет години по-голям. Беше дори по-недостъпен за мен от сестрите ми. Не можех дори да споменавам името му. Кой, по дяволите, обича да говори за по-големите братя, които са в затвора? Със сигурност не и мама и татко. Не и сестрите ми. Може би цялото това мълчание по въпроса за брат ми бе оказало някакво влияние върху мен. Мисля, че беше. Мълчанието може да направи човек доста самотен.

Родителите ми били млади и едва свързвали двата края, когато се родили сестрите и брат ми. „Едва свързвали двата края“ е любимият израз на родителите ми. По някое време — след появата на три деца и опитите да завърши колеж — баща ми постъпил при морските пехотинци. После отишъл на война.

Войната го променила.

Родил съм се, когато се прибрал у дома.

Понякога си мисля, че татко има толкова много белези. В сърцето. В ума си. Навсякъде. Не е толкова лесно да бъдеш син на човек, който е бил на война. Когато бях на осем, дочух майка ми да говори с леля Офелия по телефона. „Не мисля, че войната някога ще свърши за него.“ По-късно попитах леля Офелия дали е вярно.

— Да — потвърди тя, — вярно е.

— Но защо войната отказва да остави татко на спокойствие?

— Защото баща ти има съвест — каза тя.

— Какво му се е случило по време на войната?

— Никой не знае.

— Защо не иска да разкаже?

— Защото не може.

Така стояха нещата. Когато бях на осем, не знаех нищичко за войната. Не проумявах какво е съвест. Виждах само, че понякога баща ми е тъжен. Мразех това. Защото се натъжавах. А не обичах да ми е тъжно.

Бях син на човек, у когото живееше Виетнам. Да, имах всевъзможни трагични причини да изпитвам самосъжаление. Това, че бях на петнайсет, не помагаше. Понякога си мислех, че да съм на петнайсет, е най-ужасната трагедия.

Четири

Стигнах до басейна и трябваше да си взема душ. Това бе едно от правилата. Да, правилата. Мразех да се къпя заедно с куп други момчета. Не знам, просто не ми харесваше. Нали знаете, някои момчета обичат да говорят много, все едно е нещо нормално да си под душа с тайфа други момчета и да си говорите за учителя, когото мразите, или за последния филм, който сте гледали, или за момичето, с което ви се ще да правите нещо. Не и аз — аз нямах нищо за казване. Момчета под душа. Хич не си падах.

Отидох до басейна, седнах откъм плиткия край и потопих стъпала във водата.

Какво правите в басейн, когато не можете да плувате? Учите се. Предполагам, че това беше отговорът. Бях съумял да науча тялото си да се носи по повърхността на водата. Случайно се бях натъкнал на някакъв принцип от физиката. А най-хубавото в цялата работа бе, че бях направил откритието съвсем сам.

Съвсем сам. Бях влюбен в тази фраза. Не ме биваше много да моля за помощ: лош навик, който наследих от баща си. А и бездруго инструкторите по плуване, които наричаха себе си „спасители“, бяха неприятни типове. Изобщо не проявяваха интерес да учат някакъв кльощав петнайсетгодишен гамен да плува. Но се ентусиазираха при вида на момичета с внезапно пораснали гърди. Бяха вманиачени по женските гърди. Това е истината. Чух двама от спасителите да си говорят, докато уж трябваше да наглеждат група малки дечица.

— Момичето е като дърво, покрито с листа. Просто искаш да се покатериш и да окъсаш листата до едно.

Другият се засмя.

— Ти си задник — рече.

— Неее, аз съм поет — възрази онзи. — Поет на тялото.

А после и двамата избухнаха в смях.

Ама да, разбира се, със сигурност бяха двама разцъфващи уолтуитмановци. Работата е там, че всъщност не ми се нравеше много да съм близо до момчетата. Искам да кажа, момчетата наистина ме смущаваха. Не знам защо. Просто не ми беше мястото сред тях. Мисля, че адски се смущавах от факта, че съм момче. И наистина ме потискаше мисълта, че съществува съвсем реална възможност, когато порасна, да стана като някой от онези задници. Момичето е като дърво? Да бе, а пък момчето е кажи-речи толкова умно, колкото парче мъртво дърво, гъмжащо от термити. Мама щеше да каже, че просто преминават през определена фаза. Съвсем скоро щеше пак да им дойде умът. Със сигурност.

Може би животът бе просто поредица от етапи — нижещи се една след друга фази. Може би, след две години, щях да преминавам през същата фаза като осемнайсетгодишните водни спасители. Не че наистина вярвах в теорията на мама за фазите. Не звучеше като обяснение, а като оправдание. Не мисля, че мама схващаше цялата тази работа с момчетата. И аз не я схващах. А пък бях момче.

Имах чувството, че нещо не ми е наред. Предполагам, че бях загадка дори за самия себе си. Това беше гадно. Имах сериозни проблеми.

Едно беше сигурно: нямаше начин да помоля някого от тези идиоти да ми помогне с плуването. По-добре беше да съм сам и нещастен. По-добре бе да се удавя.

Така че — просто си стоях сам и се носех по течението. Не че се забавлявах.

Тъкмо тогава чух гласа му, леко писклив.

— Мога да те науча да плуваш.

Придвижих се отстрани до басейна и застанах прав във водата, примижаваики на слънчевата светлина. Той седна на ръба на басейна. Погледнах го с подозрение. Ако някакво момче предлагаше да ме научи да плувам, тогава със сигурност то нямаше истински личен живот. Две момчета без личен живот? Не беше ли ужасно странно?

Имах си правило, че е по-добре да скучаеш сам, отколкото да се отегчаваш заедно с някой друг. Това до голяма степен бе мое житейско кредо. Май тъкмо затова нямах приятели.

Той ме погледна. С очакване. А после повтори:

— Ако искаш, мога да те науча да плуваш.

Хареса ми гласът му. Звучеше, все едно има настинка — сякаш всеки миг ще му падне гласът.

— Говориш особено — отбелязах.

— Алергии — обясни той.

— Към какво си алергичен?

— Към въздуха — каза той.

Това ме разсмя.

— Казвам се Данте — представи се той.

Това ме разсмя още по-силно.

— Съжалявам — казах.

— Няма нищо. Хората се смеят на името ми.

— Не, не — рекох. — Просто работата е там, че аз се казвам Аристотел.

Очите му светнаха. Беше готов да чуе всяка моя дума.

— Аристотел — повторих.

После и двамата бяхме обзети от лек лудешки пристъп. На смях.

— Баща ми е професор по английски — каза той.

— Ти поне имаш оправдание. Моят баща е пощальон. „Аристотел“ е английският вариант на името на дядо ми. — А после произнесох името на дядо с онзи наистина официален мексикански акцент: — Аристотелис. А истинското ми първо име е Ейнджъл. — А после го казах на испански: — Анхел.

— Името ти е Ейнджъл Аристотел?

— Да. Това ми е истинското име.

Пак се засмяхме. Не можехме да спрем. Запитах се за какво се смеехме. Дали само на имената си? Дали се смеехме, защото изпитвахме облекчение? Дали бяхме щастливи? Смехът бе поредната загадка на живота.

— По-рано казвах на хората, че името ми е Дан. Нали разбираш, просто изпусках две букви. Но спрях да го правя. Не беше честно. А и така или иначе винаги ме разкриваха. И се чувствах като лъжец и идиот. Срамувах се от себе си заради това, че се срамувам от себе си. Не ми харесваше да се чувствам така. — Той сви рамене.

— Всички ми викат Ари — казах.

— Приятно ми е да се запознаем, Ари.

Хареса ми как каза: Приятно ми е да се запознаем, Ари. Все едно наистина го мислеше.

— Добре — рекох, — научи ме да плувам. — Предполагам, че го казах, сякаш му правех услуга. Той или не забеляза, или не му пукаше.

Данте беше много добросъвестен учител. Беше истински плувец, бе съвсем наясно с движенията на ръцете и краката и дишането, разбираше как функционира едно тяло, докато е във водата. Той обичаше водата, уважаваше я. Разбираше и красотата, и опасностите, които криеше. Говореше за плуването, сякаш то бе начин на живот. Бе петнайсетгодишен. Кое беше това момче? Изглеждаше малко крехък — но не беше. Бе дисциплиниран, жилав, надарен с широки познания; не се преструваше на глупав и обикновен. Той не бе нито едно от тези неща.

Бе забавен, съсредоточен и ожесточен. Наистина можеше да бъде ожесточен. А у него нямаше и капчица подлост. Не разбирах как можеш да живееш в подъл свят, без нито една прашинка от тази подлост да „полепне“ по теб. Как можеше човек да живее без поне частица подлост?

Данте се превърна в поредната мистерия в една Вселена, пълна с мистерии.

През цялото онова лято плувахме, четяхме комикси и книги и спорехме за тях. Данте имаше всичките стари комикси на баща си за Супермен. Обожаваше ги. Харесваше също Арчи и Вероника2. Аз мразех тези дивотии.

— Не са дивотии — възрази той.

Аз пък харесвах Батман, Спайдърмен и Невероятния Хълк.

— Твърде мрачно — каза Данте.

— И това го казва човек, който обожава Сърцето на мрака от Конрад.

— Това е различно — рече той. — Конрад е писал литература.

Аз все изтъквах довода, че комиксите също са литература. Но за човек като Данте литературата бе много сериозна работа. Не помня някога да съм печелил спор с него. Той беше по-добър в дебатите. Бе също и по-добър читател. Прочетох книгата на Конрад заради него. Казах му, че я мразя.

— Само че — рекох, — е вярно. Светът е мрачно място. Конрад е прав за това.

— Може би твоят свят, Ари, но не и моят.

— Да, да — казах аз.

— Да, да — повтори той.

Истината е, че го бях излъгал. Много харесах книгата. Най-красивата книга, която бях чел. Баща ми сподели, че е сред любимите му книги. Искаше ми се да го попитам кога я е чел — преди или след като се е бил във Виетнам. Безсмислено беше да му задавам въпроси. Той никога не ми отговаряше.

Данте четеше, защото обичаше да чете. Аз пък четях, защото нямах нищо друго за правене. Той анализираше нещата. Аз просто ги четях. На мен ми се налагаше да проверявам в речника повече думи, отколкото на него.

Бях по-тъмен от него. И не говоря само за цвета на кожата ни. Той ми каза, че имам трагични възгледи за живота.

— Затова харесваш Спайдърмен.

— Просто съм в по-голяма степен мексиканец — казах. — Мексиканците са хора, които си падат по трагичното.

— Може и така да е — съгласи се той.

— Ти си оптимистичният американец.

— Това обида ли е?

— Може и да е.

Засмяхме се. Винаги се смеехме.

С Данте не си приличахме. Но имахме някои общи неща. Първо, на никого от двама ни не му бе позволено да гледа телевизия през деня. Родителите ни не харесваха това, което телевизията причинява на момчешкия ум. И двамата бяхме израснали с наставления, които звучаха повече или по-малко по следния начин: Ти си момче! Излез и направи нещо! Там навън има цял един свят, който просто те чака…

Данте и аз бяхме последните две момчета в Америка, пораснали без телевизия. Един ден той ме попита:

— Мислиш ли, че родителите ни са прави — че там навън има цял свят, който чака само нас?

— Съмнявам се — казах.

Той се засмя.

Тогава ми хрумна идея.

— Хайде да се качим на автобуса и да видим какво има там навън. Данте се усмихна. И двамата се влюбихме във возенето с автобус.

Понякога обикаляхме с него цял следобед. Казах на Данте:

— Богатите не се возят с автобус.

— Точно затова ни харесва.

— Може и така да е — казах. — Ние бедни ли сме?

— Не. — После се усмихна: — Ако избягаме от къщи, и двамата ще сме бедни.

Хм, интересно изказване.

— Ти би ли го направил някога? — попитах. — Да избягаш?

— Не.

— Защо?

— Искаш ли да ти призная една тайна?

— Разбира се.

— Луд съм по мама и татко.

Това наистина ме накара да се усмихна. Никога не бях чувал някой да казва това за родителите си. За Бога, никой не е луд по родителите си. Освен Данте.

А после той прошепна в ухото ми:

— Онази жена две седалки пред нас. Мисля, че има любовник.

— Откъде знаеш? — прошепнах.

— Свали си венчалната халка, когато се качи в автобуса.

Кимнах и се усмихнах.

Измисляхме си истории за другите пътници в автобуса.

А те си съчиняваха истории за нас.

Никога не съм бил близък с други хора. Бях саможив. Бях играл баскетбол и бейзбол и се бях пробвал при „вълчетата скаути“, опитах с бойскаутите — но винаги се държах на разстояние от другите момчета. Нямах чувството, че съм от техния свят.

Момчета. Наблюдавах ги. Изучавах ги.

В края на краищата не смятах повечето от заобикалящите ме момчета за много интересни. Всъщност бях отвратен.

А може би и малко високомерен. Не, не мисля. Просто не разбирах как да говоря с тях, как да бъда себе си до тях. Близостта с други момчета не ме караше да се чувствам по-умен, а глупав и не на място. Сякаш всички бяха част от клуб, в който не членувах.

Когато станах достатъчно голям за бойскаутите, казах на татко, че няма да се включа. Вече не издържах.

— Пробвай за една година — посъветва ме татко. Той знаеше, че понякога обичам да се бия. Вечно ми изнасяше лекции за физическото насилие. Опитваше се да ме държи далече от бандите в училището ми, да ме опази да не стана като брат ми, който в крайна сметка попадна в затвора. Затова, заради брат ми, аз трябваше да бъда добър бойскаут. Това беше гадно. Откъде накъде трябваше да бъда бойскаут само защото имах брат, който бе лошо момче? Мразех начина, по който мама и татко правеха тези семейни „сметки“.

Угодих на татко. Пробвах за една година. Не ми хареса — с изключение на това, че се научих да правя сърдечно-белодробна реанимация. Не ми харесваше онази част, когато трябваше да дишам в нечия уста. Влудяваше ме. Но същевременно ме и опияняваше: да накараш едно сърце да започне да бие отново. Не разбирах напълно научната част. Но след като получих нашивка за това, че съм се научил да връщам хора към живота, се махнах. Прибрах се у дома и връчих нашивката на татко.

— Мисля, че правиш грешка. — Това беше всичко, което ми каза.

Няма да свърша в пандиза. Това исках да кажа. Вместо това просто изтърсих:

— Кълна се, че ако ме накараш да се върна, ще започна да пуша марихуана.

Баща ми ме погледна озадачено.

— Това си е твоят живот — рече. Сякаш беше наистина вярно. И още нещо за баща ми. Той не ми четеше конско евангелие. Не и наистина. Което ме вбесяваше. Не бе гадняр. И нямаше лош нрав. Говореше с кратки изречения: „Животът си е твой“, „Поне опитай“, „Сигурен ли си, че искаш да направиш това?“. Защо не можеше просто да говори? Как се предполагаше да го опозная, когато не ми позволяваше? Мразех това.

Справях се добре. Имах приятели в училище. В известен смисъл. Не бях безумно популярен. Как можех да бъда? За да си безумно популярен, трябва да накараш хората да повярват, че си забавен и интересен. Мен просто не ме биваше чак толкова в преструвките.

Имаше две момчета, с които се мотаех едно време — братята Гомес. Обаче те се преместиха. А имаше и две момичета, Джина Наваро и Сузи Бърд, които обичаха да ме тормозят за развлечение. Момичета. И те бяха загадки. Всичко беше загадка.

Предполагам, че не живеех чак толкова зле. Може би не всички ме обичаха, но и не бях някое от онези хлапета, дето всички ги мразеха.

Биваше ме да се бия. Затова хората не ме закачаха.

През повечето време бях невидим. Така ми харесваше.

И тогава се появи Данте.

Пет

След четвъртия ми урок по плуване Данте ме покани да се отбия у тях. Живееше на по-малко от една пряка от плувния басейн в голяма стара къща срещу парка.

Представи ме на баща си, професора по английски. Никога не бях срещал мъж от мексиканско-американски произход, който да е професор по английски. Не знаех, че има такива. И наистина, той не приличаше на професор. Бе млад, красив и добродушен и сякаш донякъде си беше още момче. Изглеждаше като човек, влюбен в живота. Толкова различен от баща ми, който винаги се бе държал на разстояние от света. У татко имаше мрачност, която не разбирах. Такава липсваше у бащата на Данте. Дори черните му очи бяха пълни със светлина.

Онзи следобед, когато се запознах с баща му, той носеше джинси и тениска, седеше на кожен стол в кабинета си и четеше книга. За пръв път виждах човек с кабинет в собствената си къща.

Данте отиде при баща си и го целуна по бузата. Аз никога не бих направил това. Абсолютно никога.

— Не си се избръснал тази сутрин, тате.

— Лято е — каза баща му.

— Това значи, че не трябва да работиш.

— Това значи, че трябва да си довърша книгата.

— Писането на книга не е работа.

Бащата на Данте се разсмя неудържимо при тези думи.

— Имаш много да учиш за работата.

— Лято е, тате. Не искам да слушам за работа.

— Ти никога не искаш да чуваш за работа.

На Данте не му допадаше посоката, в която отиваше разговорът, затова се опита да смени темата:

— Да не мислиш да си пуснеш брада?

— Не. — Баща му се засмя. — Твърде е горещо. А и майка ти отказва да ме целува, ако ходя небръснат повече от един ден.

— Леле, колко е строга!

— Аха.

— А какво би правил без целувките ѝ?

Той се ухили, после ме погледна:

— Как търпиш този тип? Ти сигурно си Ари.

— Да, сър. — Бях нервен. Не бях свикнал да се срещам с нечии родители. Повечето от тях изобщо не проявяваха интерес да си говорят с мен.

Той стана от стола си и остави книгата. Приближи се и стисна ръката ми.

— Аз съм Сам — каза. — Сам Кинтана.

— Приятно ми е да се запознаем, господин Кинтана.

Бях чувал тази фраза, приятно ми е да се запознаем, хиляда пъти. Когато Данте ми я бе казал, звучеше истински. Но когато аз я изрекох, се почувствах глупав и неоригинален. Идеше ми да се скрия някъде.

— Можеш да ми казваш Сам — рече той.

— Не мога — възразих. Боже, искаше ми се да се скрия.

Той кимна:

— Това е сладко — отбеляза. — И почтително.

Баща ми никога не беше изричал думата „сладко“.

Той изгледа Данте:

— Младежът показва уважение. Можеш да се поучиш от него, Данте.

— Искаш да те наричам „господин Кинтана“?

Двамата едвам сдържаха смеха си. Той насочи вниманието си обратно към мен:

— Как е плуването?

— Данте е добър учител — казах.

— Данте умее много неща. Но не го бива да си чисти стаята. Чистенето на стая е прекалено свързано с думата работа.

Данте го стрелна с поглед:

— Това намек ли е?

— Бързо схващаш, Данте. Сигурно си го наследил от майка си.

— Не се прави на многознайко, тате.

— С коя дума си послужи току-що?

— Тази дума обижда ли те?

— Не думата. Може би отношението.

Данте завъртя очи и седна на стола на баща си. Събу кецовете си.

— Не се разполагай твърде удобно. — Баща му посочи нагоре. — Там има цяла кочина, която само теб чака.

Усмихнах се: усмивката ми бе породена от начина, по който се разбираха, толкова непринудено разговаряха, сякаш обичта между баща и син бе простичка. Колкото до мама и мен, понякога и нашите отношения бяха непринудени. Понякога. Но аз и татко… не. Запитах се какво ли щеше да е чувството — да вляза в стаята и да целуна баща си.

Качихме се на горния етаж и Данте ми показа стаята си. Беше голямо помещение с висок таван, дървени подове и многобройни стари прозорци, през които да влиза светлината. Навсякъде бе разхвърляно какво ли не — дрехи, разпилени по целия под, купчина стари албуми, разпръснати наоколо книги, жълти адвокатски бележници с написани вътре разни неща, полароидни снимки, два фотоапарата, китара без струни, нотни листове и коркова дъска за съобщения, отрупана с бележки и снимки.

Той пусна музика. Имаше грамофон. Истински грамофон от шейсетте.

— Бил е на мама — каза. Канеше се да го изхвърли. — Можеш ли да повярваш? — Пусна Abbey Road, любимия си албум. — Винил — каза. — Истински винил. Никакви такива тъпи касети.

— Какво им е на касетките?

— Нямам им доверие.

Какво чудато изказване. Смешно и чудато.

— Плочите лесно се надраскват.

— Не и ако се грижиш за тях.

Огледах се из разхвърляната му стая:

— Забелязвам, че наистина обичаш да се грижиш за нещата.

Той не се ядоса. Засмя се.

Подаде ми книга.

— Вземи — каза. — Можеш да четеш, докато си чистя стаята.

— Може би е по-добре просто… да те оставя… — Млъкнах. Очите ми обходиха разхвърляната стая. — Тук е малко стряскащо.

Той се усмихна.

— Недей — рече. — Не си тръгвай. Мразя да си чистя стаята.

— Ако нямаше толкова много неща.

— Това са просто разни дребни предмети — каза той.

Не казах нищо. Аз нямах разни дребни предмети.

— Ще е супер, ако останеш.

По някакъв начин се чувствах не на място, но.

— Добре — съгласих се. — Да помагам ли?

— Не. Това си е моя работа. — Каза го примиренчески. — Както би казала мама: „Това си е твоя отговорност, Данте“. „Отговорност“ е любимата дума на майка ми. Според нея баща ми не е достатъчно взискателен към мен. Разбира се, че не е. Тя какво очаква? Татко не е от твърде взискателните. Тя се е омъжила за него. Не знае ли що за човек е?

— Винаги ли анализираш родителите си?

— Те ни анализират, нали?

— Това им е работата, Данте.

— Кажи ми, че не анализираш майка си и баща си.

— Предполагам, че да. Напълно безполезно е. Още не съм ги разгадал.

— Е, аз пък разгадах тате, но не и мама. Тя е най-голямата мистерия на света. Поведението ѝ е предсказуемо. В действителност обаче е непроницаема.

— Непроницаема. — Осъзнах, че когато се прибера у дома, ще трябва да проверя думата в речника.

Данте ме гледаше, сякаш беше мой ред да кажа нещо.

— До голяма степен разгадах мама — казах. — Татко… Той също е непроницаем. — Почувствах се като истински мошеник, използвайки тази дума. Може би това ми беше проблемът. Не бях истинско момче. Бях измамник.

Той ми подаде книга с поезия.

— Чети това — каза. Не бях чел книга със стихотворения никога преди и дори не бях сигурен, че знам как да чета такава книга. Погледнах го неразбиращо.

— Поезия — рече той. — Няма да те убие.

— Ами ако ме убие? „Момче умира от скука, докато чете поезия.“ Опита да не се засмее, но не го биваше много да контролира целия смях, който живееше вътре в него. Поклати глава и започна да събира дрехите по пода.

Посочи стола си:

— Просто метни тези неща на пода и сядай.

Вдигнах купчина книги за изкуство и един скицник и ги сложих на пода.

— Какво е това?

— Скицник.

— Може ли да видя?

Той поклати глава:

— Не обичам да го показвам на никого.

Това беше интересно — той си имаше тайни.

Данте посочи книгата с поезия:

— Наистина, няма да те убие.

Данте чисти цял следобед. А аз четях книгата със стихотворения от някакъв поет на име Уилям Карлос Уилямс3. Не го бях чувал, но аз никога не бях чувал за никого. И наистина разбрах част от поезията. Не цялата — но поне донякъде. И не ми бе неприятно. Това ме изненада. Беше интересно, не глупаво или тъпо, или сантиментално, или прекалено интелектуално — нито една от чертите, които приписвах на поезията. Някои стихотворения бяха по-лесни за четене от други. Някои бяха непроницаеми. Хм, може би все пак знаех значението на тази дума.

Струваше ми се, че стихотворенията са като хората. Някои хора опознаваш изведнъж. Други просто не проумяваш — и никога няма да ги проумееш.

Бях впечатлен, че Данте може така систематично да подрежда всичко в стаята си. Когато влязохме, вътре цареше безпорядък. Но когато приключи, всичко си бе на мястото.

В света на Данте имаше порядък.

Бе подредил всичките си книги на една лавица и на бюрото си.

— Държа на бюрото си следващите книги, които смятам да прочета — каза той. Бюро. Истинско бюро. Когато ми се налагаше да напиша нещо, използвах кухненската маса.

Той грабна от мен книгата със стихотворения и се залови да търси едно определено. Наричаше се „Смърт“. Беше толкова съвършен в току-що подредената си стая, с нахлуващите вътре лъчи на залязващото слънце, с лице в светлината и с книгата в ръка, сякаш на книгата ѝ бе предопределено да е там, в ръцете му, и само и единствено там. Харесваше ми гласът му, докато четеше стихотворението, сякаш сам го бе написал:

Данте се усмихна на думата „копеле“. Знаех, че обича да я изрича, защото не му бе позволено да я използва, дума табу. Но тук, в стаята си, можеше да я прочете и да я направи своя.

Цял следобед седях в удобния стол в стаята на Данте, а той лежеше на току-що оправеното си легло. И четеше стихотворения.

Не се опитвах да ги разбера. Не ме беше грижа какво означават. Защото гласът на Данте ми създаваше чувството за нещо истинско. И аз също се чувствах реален. Преди да го срещна, най-трудното нещо на света за мен бе да съм с други хора. Но благодарение на Данте говоренето, живеенето и чувстването ми се струваха напълно естествени. Не и в моя свят, там не бяха такива.

Прибрах се у дома и проверих в речника думата „непроницаем“. Означаваше нещо, което не може лесно да бъде разбрано. Записах в дневника си всичките синоними. „Неясен.“ „Неразгадаем.“ „Енигматичен.“ „Мистериозен.“

Онзи следобед научих две нови думи. „Непроницаем“ и „приятел“.

Думите са различни, когато живеят вътре в теб.

Шест

Един късен следобед Данте се отби у нас и се представи на родителите ми. Кой правеше такива неща?

— Аз съм Данте Кинтана — каза той.

— Той ме научи да плувам — казах. — Не зная защо, но просто имах нужда да го призная пред нашите. А после погледнах мама: — Ти ме предупреди да внимавам да не се удавя, затова намерих някого, който да ми помогне да спазя обещанието си.

Татко хвърли поглед към мама. Мисля, че се усмихваха един на друг. Да, мислеха си, той най-сетне си намери приятел. Мразех това.

Данте се ръкува с татко — после му връчи една книга.

— Донесох ви подарък — каза той.

Стоях там и го наблюдавах. Бях виждал книгата на една масичка за кафе у тях. Книга за изкуство, пълна с репродукции на картини от мексикански художници. Данте ми се струваше толкова зрял, не приличаше на петнайсетгодишен. Дори дългата му коса, която не обичаше да сресва, го правеше по-възрастен.

Татко се усмихваше, докато разглеждаше книгата, после обаче каза:

— Данте, това наистина е много мило от твоя страна, но не зная дали мога да го приема.

Татко държеше книгата внимателно, страхувайки се да не я повреди. С майка ми се спогледаха. Често го правеха. Обичаха да си говорят без думи. Измислях си разни неща за онова, което си казват с тези погледи.

— Това е книга за мексиканското изкуство — каза Данте. — Така че трябва да я приемете. — Почти можех да видя как работи умът му, докато измисляше убедителен довод. Убедителен довод, който да е и верен. — Родителите ми не ме пуснаха да дойда тук с празни ръце. — Погледна баща ми много сериозно. — Така че трябва да я вземете.

Майка ми взе книгата от ръцете на баща ми и погледна корицата.

— Прекрасна книга. Благодаря ти, Данте.

— Трябва да благодарите на татко. Идеята беше негова.

Татко се усмихна. Усмихваше се за втори път в рамките на по-малко от минута. Това не се случваше често. Той не си падаше по усмивките.

— Нали ще благодариш на баща си от мое име, Данте?

Баща ми взе книгата и седна с нея. Сякаш тя бе някакво съкровище. Не разбирах татко. Никога не можех да предположа как ще реагира на каквото и да е. Абсолютно никога.

Седем

— В твоята стая няма нищо.

— Има легло, радиочасовник, люлеещ се стол, библиотека, книги. Това не е нищо.

— Няма нищо по стените.

— Свалих си плакатите.

— Защо?

— Не ми харесваха.

— Като някой монах си.

— Аха. Аристотел монахът.

— Нямаш ли си хобита?

— Разбира се. Да се взирам в голите стени.

— Може би ще станеш свещеник.

— За да бъдеш свещеник, трябва да вярваш в Бог.

— Значи не вярваш в Бог? Дори мъничко?

— Може би малко. Но не кой знае колко.

— Значи си агностик.

— Разбира се. Католик агностик.

Това разсмя Данте.

— Не исках да прозвучи забавно.

— Знам. Но е забавно.

— Мислиш ли, че това е лошо — да се съмняваш?

— Не. Мисля, че е умно.

— Не мисля, че съм толкова умен. Не и като теб, Данте.

— Умен си, Ари. Много умен. А и да си умен, не е най-важното. Хората само ти се присмиват. Татко казва, че няма нищо лошо, ако хората ти се присмиват. Знаеш ли какво ми каза? „Данте, ти си интелектуалец. Ето кой си. Не се срамувай от това.“

Стори ми се, че усмивката му е малко тъжна. Може би всеки бе малко тъжен. Ари, опитвам се да не се срамувам.

Знаех какво е да се срамуваш. Само че Данте знаеше защо. А аз — не. Данте. Наистина го харесвах. Наистина, наистина го харесвах.

Осем

Гледах как татко прелиства страниците с палец. Беше очевидно, че обожава тази книга. И благодарение на нея научих нещо ново за него. Бе следвал изкуство, преди да постъпи при морските пехотинци. Това като че ли не си пасваше с представата, която имах за него. Но идеята ми харесваше.

Една вечер, когато разглеждаше книгата, той ме повика.

— Погледни това — каза. — Стенопис от Ороско4.

Взрях се в репродукцията на стенописа в книгата: по-интересен обаче ми беше пръстът му, докато почукваше одобрително по книгата. Този пръст бе дърпал спусък във война. Този пръст бе докосвал майка ми по нежни начини, които не ми бяха съвсем ясни. Искаше ми се да заговоря, да кажа нещо, да задавам въпроси. Но не можех. Думите бяха заседнали в гърлото ми. Затова просто кимнах.

Никога не бях възприемал баща си като човек, който разбира от изкуство. Предполагам, че гледах на него като на бивш морски пехотинец, който станал пощальон, след като се върнал от Виетнам. Бивш морски пехотинец, превърнал се в пощальон, който не си падаше по говоренето.

Пощальон, бивш морски пехотинец, който се завърнал от война и се сдобил с още един син. Не по своя воля, струваше ми се. Винаги съм мислел, че само майка ми е искала да се сдобие с мен. Не че наистина знаех чия идея е животът ми. Съчинявах си твърде много неща.

Можех да задам на баща си много въпроси. Бих могъл. Но и в очите, и в кривата му усмивка имаше нещо, което ме възпираше да попитам. Не вярвах, че той иска да знам кой е. Затова просто събирах насочващи „улики“. Да гледам как баща ми чете онази книга, бе поредната сред насочващите нишки. Някой ден всички нишки щяха да се съединят. И щях да разгадая татко.

Девет

Един ден, след плуването, с Данте отидохме да се поразходим.

Влязохме в заведението на „Севън Илевън“5. Той си купи кока-кола и фъстъци, a аз — десертче „Пейдей“6.

Той ми предложи да си пийна от кока-колата му.

— Не обичам кола — казах.

— Това е странно.

— Защо?

— Всички обичат кока-кола.

— Аз пък не.

— Какво харесваш?

— Кафе и чай.

— Чудна работа.

— Добре де, странен съм. Млъквай.

Той се засмя. Разхождахме се наоколо. Не ни се прибираше. Говорехме си разни неща. Разни глупости. А после той ме попита:

— Защо мексиканците си падат по прякорите и галените имена?

— Не знам. Падаме ли си?

— Да. Знаеш ли как казват лелите ми на мама? Наричат я Чоле.

— Тя Соледад ли се казва?

— Виждаш ли какво имам предвид, Ари? Ти знаеш. Знаеш как е галеното име на Соледад. Сякаш витае във въздуха. За какво е всичко това? Защо просто не ѝ казват Соледад? Какво е това „Чоле“? Откъде са го измислили?

— Защо това те смущава толкова много?

— Не зная. Странно е.

— Да не би това да е думата на деня?

Той се засмя и лапна наведнъж няколко фъстъка.

— Майка ти има ли си галено име?

— Лили. Името ѝ е Лилиана.

— Това е хубаво име.

— Соледад също.

— Не, всъщност не. На теб би ли ти харесало да се казваш Самота?

— Може да означава и „самотен“ — казах.

— Виждаш ли? Какво тъжно име…

— Не мисля, че е тъжно. Прекрасно е. Напълно подхожда на майка ти — казах.

— Може и така да е. Но Сам. Сам е идеалното име за татко.

— Да.

— Как се казва баща ти?

— Хайми.

— Харесва ми.

— Истинското му име е Сантяго7.

Данте се усмихна.

— Виждаш ли какво имам предвид, като говоря за галените имена?

— Смущава те това, че си мексиканец, нали?

— Не.

Погледнах го.

— Да, смущава ме.

Предложих му малко от десертчето си.

Той си отхапа.

— Не знам — каза.

— Да — отвърнах. — Смущава те.

— Знаеш ли какво си мисля, Ари? Мексиканците не ме харесват.

— Странна мисъл — отбелязах.

— Странна — повтори той.

— Странна — казах и аз.

Десет

В една безлунна нощ родителите на Данте ни изведоха в пустинята, за да изпробваме новия му телескоп. Докато пътувахме с колата, Данте и баща му пригласяха на „Бийтълс“ — не че можеха да пеят. Не че това ги интересуваше.

Докосваха се. Семейство, което обичаше да се докосва и да се целува. Всеки път, щом влезеше в къщата, Данте целуваше майка си и баща си по бузата — или пък те го целуваха — сякаш това си бе в реда на нещата.

Чудех се как ли щеше да реагира баща ми, ако отидех при него и го целунех по бузата. Не че щеше да ми се развика. Но… не знам.

Отне ни известно време да излезем с колата в пустинята. Изглежда, господин Кинтана знаеше подходящо място, откъдето да гледаме звездите.

Далеч от светлините на града.

„Светлинно замърсяване.“ Така го наричаше Данте. Явно знаеше много за светлинното замърсяване.

Господин Кинтана и Данте нагласиха телескопа.

Гледах ги и слушах радио.

Госпожа Кинтана ми предложи кока-кола. Приех, нищо че, както вече знаете, не я обичах.

— Данте казва, че си много умен.

Комплиментите ме смущаваха.

— Не съм умен колкото Данте.

Данте прекъсна разговора ни:

— Мисля, че вече обсъдихме това, Ари.

— Какво? — попита майка му.

— Нищо. Просто работата е там, че повечето умници са пълни лайнари.

— Данте! — възкликна майка му.

— Да, мамо, знам, трябва да внимавам с езика.

— Защо толкова обичаш да ругаеш, Данте?

— Забавно е — рече той.

Господин Кинтана се засмя.

— Наистина е забавно — призна той. Но после каза: — Подобни забавни неща обаче трябва да се случват, когато майка ти не е наоколо.

Госпожа Кинтана не хареса съвета му.

— Какъв урок му даваш, Сам?

— Соледад, мисля… — Данте, който се взираше през телескопа си, сложи край на дискусията:

— Леле, тате! Виж това! Погледни!

Дълго време никой не каза нищо.

Всички искахме да видим онова, което Данте виждаше.

Стояхме мълчаливо около телескопа насред пустинята, докато чакахме реда си да видим всички небесни тела. Когато погледнах през телескопа, Данте започна да ми обяснява какво виждам. Не чувах нито дума. Нещо се случи вътре в мен, докато се взирах в огромната Вселена. През телескопа светът бе по-близък и по-голям, отколкото някога си бях представял. А всичко бе толкова прекрасно и изумително и — не знам — осъзнавах, че у мен живее нещо важно.

Докато ме гледаше как обхождам небето през обектива на телескопа, Данте прошепна:

— Някой ден ще открия всички тайни на Вселената.

Усмихнах се.

— Какво ще правиш с всички тези тайни, Данте?

— Ще узная какво да правя с тях — каза той. — Може би ще променя света.

Вярвах му.

От всички човешки същества, които познавах, Данте Кинтана бе единственият, който можеше да каже нещо такова. Знаех, че когато порасне, никога няма да изрича глупости от сорта на: „Момичето е като дърво“.

Онази нощ спахме в задния му двор.

Чувахме как родителите му си говорят в кухнята, защото прозорецът бе отворен. Майка му говореше на испански, а баща му — на английски.

— Имат навик да правят така — рече той.

— И моите — казах.

Не говорихме много. Просто си лежахме там и гледахме звездите.

— Твърде много светлинно замърсяване — каза той.

— Твърде много светлинно замърсяване — отговорих аз.

Единайсет

Важен факт за Данте: той не обичаше да носи обувки.

Карахме скейтборд в парка, а той си събуваше кецовете и потриваше ходилата си в тревата, сякаш бършеше нещо от тях. Отивахме на кино и той си сваляше кецовете. Веднъж ги остави там, и трябваше да се върнем да ги приберем.

Изпуснахме си автобуса. Данте отново си събу обувките.

Веднъж седях до него по време на литургия. Той си развърза връзките и си събу обувките направо на скамейката. Погледнах го донякъде укорително. Той завъртя очи, посочи към разпятието и прошепна:

— Иисус не носи обувки.

Засмяхме се, както си седяхме там.

Когато идваше вкъщи, Данте оставяше обувките си на предната веранда, преди да влезе.

— Японците правят така — каза той. — Не внасят мръсотията на света в чужда къща.

— Да — съгласих се, — но ние не сме японци. Мексиканци сме.

— Не сме наистина мексиканци. В Мексико ли живеем?

— Но оттам са дошли бабите и дядовците ни.

— Добре, добре. Но знаем ли всъщност нещо за Мексико?

— Говорим испански.

— Не съвсем.

— Говори за себе си, Данте. Такъв си pocho.

— Какво е pocho?

— Смотан мексиканец.

— Е, добре, може и да съм pocho. Но в случая имам предвид, че можем да усвояваме други култури.

Нямам представа защо се разсмях. Истината е, че започнах да харесвам войната, която Данте водеше срещу обувките. Един ден просто не издържах и го попитах:

— Е, как се стигна до това нещо с обувките?

— Просто не ги харесвам. Това е всичко. Няма голяма тайна. От раждането си не ги харесвам. В цялата работа няма нищо заплетено. Е, с изключение на фактора „мама“. И тя ме кара да ги нося. Казва, че има закони. А после говори за болестите, които мога да прихвана. А и хората щели да си помислят, че съм просто поредният беден мексиканец. В мексиканските села имало момчета, които биха умрели за чифт обувки. „Можеш да си позволиш обувки, Данте.“ Така казва. А знаеш ли какво ѝ отговарям винаги? „Не, не мога да си позволя обувки. Да не би да работя? Не. Нищо не мога да си позволя.“ Обикновено тогава мама капитулира. Не понася факта, че хората могат да ме сбъркат с поредния беден мексиканец. А после казва: „Да си мексиканец, не трябва непременно да значи, че си беден.“ И просто ми идва да ѝ отвърна: „Мамо, не става дума за бедност. И за това, че съм мексиканец. Просто не обичам обувки“. Но знам, че тази работа с обувките е свързана с детството ѝ. Затова накрая просто кимам, когато тя повтаря пак и пак: „Данте, можем да си позволим обувки“. Не, не е до думите „да си позволим“. Но тя винаги ми отправя онзи поглед. А после аз в отговор я поглеждам по същия начин — и така вървят нещата. Виж, въпросът с мен, мама и обувките не е добра тема за обсъждане. — Той се загледа в нагорещеното следобедно небе — това си му беше навик. Означаваше, че мисли. — Знаеш ли, носенето на обувки е неестествен акт. Това е основният ми аргумент.

— Основният ти аргумент ли? — Понякога говореше като учен или философ.

— Нали се сещаш, основополагащият принцип.

— Основополагащият принцип ли?

— Гледаш ме, все едно мислиш, че съм откачен.

— Ти си откачен, Данте.

— Не съм — каза той. А след това го повтори: — Не съм. — Изглеждаше почти разстроен.

— Добре — казах. — Не си. Не си побъркан и не си японец.

Той се пресегна и развърза кецовете ми, докато говореше.

— Събуй си обувките, Ари. Поживей си малко.

Излязохме на улицата и започнахме да играем една игра, за която Данте се сети на момента. Беше състезание, за да видим кой може да хвърли кецовете си най-надалече. Данте измисли играта по много систематичен начин. Три рунда — което означаваше шест хвърляния. Двамата взехме по парче тебешир и отбелязвахме къде се приземява обувката. Той взе назаем ролетката на баща си, която можеше да измерва до разстояние от около девет метра. Не че тази дължина бе достатъчна.

— Защо трябва да мерим точно разстоянието? — попитах. — Не можем ли просто да хвърлим обувката и да отбележим с тебешира? Най-далечното отбелязване печели. Проста работа.

— Трябва да знаем точното разстояние — каза той.

— Защо?

— Когато правиш нещо, трябва да знаеш точно какво е.

— Никой не знае точно какво върши — възразих.

— Понеже хората са мързеливи и недисциплинирани.

— Някой казвал ли ти е, че си като луд човек, който говори съвършен английски?

— Баща ми е виновен за това — рече той.

— За коя част — с лудостта или със съвършения английски? — Поклатих глава. — Това е игра, Данте.

— Е, и? Когато играеш, Ари, трябва да знаеш какво точно правиш.

— Аз наистина знам какво правим, Данте. Измисляме си игра. Хвърляме кецовете си на улицата, за да видим кой от нас може да ги метне по-далече. Това е.

— Това е вариант на хвърлянето на копие, нали?

— Да, предполагам.

— При хвърлянето на копие измерват разстоянието, нали?

— Да, но онова е истински спорт, Данте. Това не е.

— Това също е истински спорт. Аз съм истински. Ти си истински. Кецовете са истински. Улицата е истинска. Правилата, които определяме, също са истински. Какво повече искаш?

— Но ти превръщаш това в нещо твърде трудоемко. След всяко хвърляне трябва да мерим. Какво му е забавното на това — забавното е в самото хвърляне.

— Не — каза Данте, — забавното е в играта. То е навсякъде.

— Не разбирам — рекох. — Хвърлянето на обувка е забавно. Схващам това. Но да вземеш ролетката на баща си и да я опънеш през улицата, ми прилича на работа. Какво му е забавното? А и не само това — ами ако се зададе някоя кола?

— Ще се отместим от пътя. Освен това можем да играем в парка.

— На улицата е по-забавно — възразих.

— Да, на улицата е по-забавно. — Поне за едно нещо мненията ни съвпадаха.

Данте ме погледна.

И аз го погледнах. Знаех, че нямам шанс — че ще играем играта по неговите правила. Но това беше важно за Данте. А за мен нямаше чак толкова голямо значение. Затова играехме играта с онова, с което разполагахме: кецовете ни, две парчета тебешир и ролетката на баща му. Измисляхме си правилата в движение — и те постоянно се променяха. Играта се състоеше от три сета — като тениса. Шест хвърляния на сет. Осемнайсет хвърляния правеха една игра. Данте спечели два от трите сета. Аз обаче направих най-дългото хвърляне. Четиринайсет метра и двайсет сантиметра.

Бащата на Данте излезе от къщата и поклати глава:

— Какво правите, момчета?

— Играем една игра.

— Какво ти казах, Данте? За играенето на улицата? Ей там, буквално под носа ти, има парк. — Той посочи към парка. — И какво… — Млъкна и се огледа. — Да не би да мяташ кецовете си насам-натам?

Данте не се страхуваше от него. Не че баща му беше плашещ. Но все пак му бе родител и стоеше там, предизвиквайки ни да отговорим. Данте дори не трепна, сигурен, че може да защити позицията си.

— Не си мятаме кецовете насам-натам, тате. Играем игра. Това е предназначената за обикновени хора версия на хвърлянето на копие. И проверяваме кой може да хвърли обувката си най-надалече.

Баща му се засмя. Наистина се засмя.

— Ти си единственото хлапе в цялата Вселена, което може да измисли игра, за да се оправдае, че е направило кецовете си на нищо. — Засмя се отново. — Майка ти ще е просто във възторг.

— Не е нужно да ѝ казваме.

— Нужно е.

— Защо?

— Правилото „никакви тайни“.

— Играем насред улицата. Как може това да е тайна?

— Тайна е, ако не ѝ кажем. — Той се ухили на Данте: не ядосано, а като баща, който си придава бащински авторитет. — Заминавайте в парка, Данте.

Намерихме в парка подходящ терен. Изучавах лицето на Данте, докато хвърляше кецовете си с всичка сила. Баща му имаше право. Данте бе открил игра като оправдание да разкаже играта на кецовете си.

Дванайсет

Един следобед, след като бяхме свършили с плуването, се мотаехме на предната му веранда.

Данте се взираше в краката си. Това ме накара да се усмихна.

Попита ме на какво се усмихвам.

— Просто се усмихвам — казах. — Не може ли човек да се усмихва?

— Не ми казваш истината — рече той. Имаше мания за казване на истината. Бе същият като тате. Само дето татко пазеше истината за себе си. А Данте вярваше, че тя трябва да се изрича. Високо и ясно. Да кажеш на някого.

Аз не бях като Данте. Повече приличах на татко.

— Добре — рекох. — Усмихвах се, защото ти си гледаше краката.

— Странно е да се усмихваш на такова нещо — отбеляза той.

— Чудато е — отвърнах. — Кой прави това — да си зяпа краката? Освен теб?

— Няма нищо лошо в това да изследваш собственото си тяло — възрази той.

— Това също е много странно — казах. Вкъщи просто не говорехме за собствените си тела. Никога.

— Както и да е — каза той.

— Както и да е — повторих аз.

— Обичаш ли кучета, Ари?

— Обожавам кучета.

— И аз. На тях не им се налага да носят обувки.

Засмях се. Вече ми се струваше, че една от задачите ми на този свят бе да се смея на шегите на Данте. Само че той не казваше разни неща, за да бъде забавен. Той просто се държеше естествено.

— Ще попитам татко дали ще ми вземе куче. — Изведнъж изражението му се промени — Данте се разпали. Учудих му се.

— Какво куче искаш?

— Не знам, Ари. Някое от приют за животни. От онези кучета, които някой е изхвърлил.

— Да — казах. — Но откъде ще знаеш кое да избереш? В приюта има много кучета. И всичките искат да бъдат спасени.

— Защото хората са толкова подли. Изхвърлят кучетата като боклук. Мразя това.

Докато седяхме там и си говорехме, чухме шум, момчета, които крещяха от другата страна на улицата. Трима на брой, може би малко по-малки от нас. Двама имаха въздушни пушки и сочеха към една птица, която току-що бяха застреляли.

— Ударихме една! Ударихме една! — Едното момче бе насочило пушката си към едно дърво.

— Ей! — кресна Данте. — Престанете! — Наполовина бе пресякъл улицата, преди да проумея какво става. Затичах след него.

— Престанете! Какво ви става, по дяволите! — Данте бе протегнал ръка и им даваше знак да спрат. — Дай ми тая пушка.

— Имаш много здраве, не си познал.

— Противозаконно е — каза Данте. Беше бесен. Истински бесен.

— Втората поправка8 — рече онзи.

— Ами да, втората поправка — обади се другият тип. Продължаваше да стиска здраво малката си пушка.

— Втората поправка не важи за въздушните пушки, кретен такъв. А и огнестрелните оръжия са недопустими на общинска собственост.

— Какво мислиш да направиш по въпроса, лайненце такова?

— Ще ви накарам да спрете — рече Данте.

— Как?

— Като ви наритам кльощавите малки задници по целия път чак до мексиканската граница — обадих се. Предполагам, че просто ме беше страх, че тези типове ще наранят Данте. Казах каквото трябваше да кажа. Те не бяха едри, нито пък умни. Бяха зли и глупави момчета, а аз бях виждал на какво са способни подобни типове. Може би Данте не бе достатъчно злобен за схватка. Аз обаче бях. И никога не бях имал угризения да фрасна един юмрук на някой тип, който направо си го просеше.

Стояхме там известно време и се гледахме. Беше ми ясно, че Данте няма представа как да постъпи.

Един от типовете сякаш се канеше да насочи въздушната си пушка към мен.

— На твое място не бих направил това, ситно кучешко лайненце такова. — Просто се пресегнах и му взех пушката. Стана бързо, той не го очакваше. Едно бях научил за забъркването в сбивания: движи се бързо, хвани го неподготвен. Винаги действаше. Това бе първото правило на сбиванията. И ето че държах въздушната му пушка. — Имаш късмет, че не ти я наврях в задника.

Хвърлих я на земята. Дори не се наложи да им казвам да се разкарат. Те просто си тръгнаха, мърморейки мръсотии под нос.

С Данте се спогледахме.

— Не знаех, че обичаш да се биеш — отбеляза Данте.

— Всъщност не обичам — казах.

— Да — настоя Данте. — Обичаш да се биеш.

— Може и да обичам — отвърнах. — Аз пък не знаех, че ти си пацифист.

— Може би не съм. Може би просто смятам, че човек има нужда от основателна причина, за да обикаля и да убива птици. — Впи поглед в лицето ми. Не бях сигурен какво се опитваше да открие там. — И теб те бива в подхвърлянето на лоши думи.

— Да. Данте, хайде да не казваме на майка ти.

— И на твоята няма да казваме.

Погледнах го.

— Имам си теория защо майките са толкова строги.

Данте почти се усмихна:

— Защото ни обичат, Ари.

— Това е едната част. Другата е, че искат да си останем момчета завинаги.

— Да, мисля, че това би направило мама щастлива — ако вечно си остана момче. — Данте сведе поглед към мъртвата птица. Преди няколко минути беше бесен. А сега приличаше на човек, който е готов да заплаче.

— Никога не съм те виждал толкова разгневен — казах.

— Аз също никога не съм те виждал толкова бесен.

И двамата знаехме, че сме разгневени по различни причини.

За един малък миг просто си стояхме там и гледахме надолу към мъртвата птица.

— Това е просто едно малко врабче — каза той. А после заплака.

Не знаех какво да направя. Просто стоях там и го гледах.

Прекосихме обратно улицата и седнахме на предната му веранда. Той метна кецовете си през улицата с цялата си сила и гняв. Избърса сълзите от лицето си.

— Уплаши ли се? — попита той.

— Не.

— А аз — да.

— И?

А после отново се умълчахме. Мразех тишината. Накрая просто зададох глупав въпрос.

— Защо съществуват птиците?

Той ме погледна:

— Нима не знаеш?

— Предполагам, че не знам.

— Птиците съществуват, за да ни научат на разни неща за небето.

— Вярваш ли в това?

— Да.

Искаше ми се да му кажа да не плаче повече, че онова, което момчетата сториха на онази птица, няма значение. Но знаех, че има. Бе важно за Данте. А и той имаше нужда да се наплаче. Такъв си беше.

А после най-сетне престана. Пое си дълбоко въздух и ме погледна:

— Ще ми помогнеш ли да погреба птицата?

— Разбира се.

Взехме лопата от гаража на баща му и отидохме в парка, където мъртвата птица лежеше на тревата. Вдигнах я с лопатата и я пренесох през улицата, в задния двор на Данте. Изкопах дупка под един голям олеандър.

Сложихме я в дупката и я заровихме.

Никой от нас не каза и дума.

Данте отново заплака. А аз се почувствах кофти, защото не ми се плачеше. Всъщност не изпитвах нищо към птицата. Това си беше птица. Може би не заслужаваше да бъде застреляна от някое тъпо хлапе, което си мислеше, че стрелянето по разни неща е забавно. Но все пак си бе просто птица.

Бях по-суров от Данте. Бях се опитал да скрия тази суровост от него, защото исках да ме харесва. Но сега той знаеше. Че съм суров. И може би в това нямаше нищо лошо. Можеше да ме хареса такъв, точно както на мен ми харесваше, че той не е такъв.

Двамата се вторачихме в гроба на птицата.

— Благодаря — рече той.

— Няма проблем — казах.

Разбрах. Искаше да остане сам.

— Хей — прошепнах, — ще се видим утре.

— Ще идем да плуваме — каза той.

— Да, ще идем да плуваме.

По бузата му се стичаше сълза. В светлината на залязващото слънце приличаше на река.

Какво ли бе усещането: да си от хората, които оплакват смъртта на една птица.

Махнах му за довиждане. Той също ми помаха.

Докато вървях към къщи, си мислех за птиците и за смисъла на съществуването им. Данте имаше отговор. Аз — не. Нямах никаква представа защо съществуват птиците. Никога дори не си бях задавал този въпрос.

Отговорът на Данте ми звучеше логично. Ако изучавахме птиците, може би щяхме да се научим да бъдем свободни. Струва ми се, че това искаше да каже. Аз носех име на философ. Какъв беше моят отговор? Защо нямах отговор?

И защо някои момчета можеха да плачат, а други — не? Различните момчета живееха по различни правила.

Когато се прибрах у дома, седнах на верандата отпред.

Загледах залязващото слънце.

Чувствах се самотен, но това не беше неприятно. Обичах да съм сам. Даже много. Може би и баща ми беше такъв.

Сетих се за Данте и се замислих за него.

Струваше ми се, че лицето му е карта на света. Карта без тъмнина. Леле, свят без тъмнина. Нима не беше прекрасно?