Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

Едно

Помня колата, завиваща рязко зад ъгъла, и Данте, който стоеше по средата на улицата, държейки птицата със счупено крило. Помня хлъзгавите улици след градушката. Помня как крещях името му: Данте!

Дойдох на себе си в болнична стая.

И двата ми крака бяха в гипс.

Лявата ми ръка — също. Всичко ми се струваше много далечно, цялото тяло ме болеше. Чудех се: какво е станало? Имах тъпо главоболие. Какво е станало? Какво е станало? Даже пръстите на ръцете ме боляха. Кълна се, че ме боляха. Чувствах се като футболна топка след мач. По дяволите. Сигурно съм изохкал, или нещо подобно, защото изведнъж мама и татко се озоваха до леглото ми. Мама плачеше.

— Не плачи — казах. Гърлото ми бе пресъхнало, не звучах като себе си, все едно говореше друг човек.

Тя прехапа устна, пресегна се и разреса косата ми с пръсти.

Погледнах я.

— Само не плачи, става ли?

— Страхувах се, че никога няма да се събудиш. — Тя хлипаше на рамото на баща ми.

Част от мен вече разбираше всичко, а друга просто искаше да е някъде другаде. Може би нищо от това не бе реално. Но то се случваше. Да. Не ми се струваше реално. Само дето изпитвах наистина силна болка. Тя бе истинска. Най-реалното усещане, което някога бях изпитвал.

— Боли — казах.

В този миг мама просто изключи сълзите си и отново се превърна в себе си. Радвах се. Мразех да я виждам слаба, плачеща и сломена. Зачудих се така ли се е чувствала, когато са отвели брат ми в затвора. Тя натисна едно копче на интравенозната ми система — после го пъхна в ръката ми.

— Ако те боли много, можеш да го натискаш на всеки петнайсет минути.

— Какво е?

— Морфин.

— Най-сетне имам възможност да взимам наркотици.

Тя не обърна внимание на шегата ми.

— Ще повикам сестрата. — Мама все гледаше да прави нещо. Харесвах това у нея.

Огледах стаята — защо се бях събудил? Стига само да успеех да заспя отново, вече нямаше да ме боли. Предпочитах лошите си сънища пред болката.

Погледнах татко.

— Всичко е наред — казах. — Всичко е наред. — Не си вярвах обаче.

Татко едва доловимо се усмихна.

— Ари, Ари — рече той. — Ти си най-храброто момче на света.

— Не съм.

— Си.

— Аз съм онзи, дето се страхува от собствените си сънища, татко. Забрави ли?

Обичах усмивката му. Защо не можеше да се усмихва постоянно?

Исках да го попитам какво е станало. Обаче се страхувах. Не знам… Гърлото ми бе пресъхнало и не можех да говоря, а после всичко възкръсна в паметта ми и образът на Данте, който държеше ранена птица, се мярна в главата ми. Не можех да си поема дъх и се страхувах — хрумна ми, че може би Данте е мъртъв, а после се паникьосах. Усетих как нещо ужасно се случва в сърцето ми.

— Данте? — чух името му в устата си.

Сестрата стоеше до мен. Имаше приятен глас.

— Ще ти премеря кръвното налягане — каза тя. Аз просто си лежах там и я оставих да направи каквото искаше. Не ми пукаше. Тя се усмихна: — Как е болката?

— Добре е — прошепнах.

Тя се засмя:

— Здравата ни изплаши.

— Обичам да плаша хората — казах.

Майка ми поклати глава.

— Морфинът ми харесва — смотолевих. Затворих очи. — Данте?

— Той е добре — каза майка ми.

Отворих очи.

Чух гласа на баща ми:

— Уплашен е. Много е уплашен.

— Но е добре?

— Да. Добре е. Чакаше те да се събудиш. — Майка ми и баща ми се спогледаха. Тя каза: — Тук е.

Той беше жив. Данте. Усетих как започвам да дишам.

— Какво стана с птицата, която държеше?

Татко стисна ръката ми.

— Луди момчета — прошепна. — Луди, луди момчета. — Загледах го как излиза от стаята.

Мама все така се взираше в мен.

— Къде отиде татко?

— Да доведе Данте. Не си е тръгнал. Тук е през последните трийсет и шест часа — чакаше те да…

— Трийсет и шест часа ли?

— Претърпя операция.

— Операция?

— Трябваше да ти наместят костите.

— Добре.

— Ще ти останат белези.

— Добре.

— Дойде в съзнание за малко след операцията.

— Не помня.

— Болеше те. Дадоха ти нещо. После отново изгуби съзнание.

— Не си спомням.

— Докторът каза, че вероятно няма да помниш.

— Казах ли нещо?

— Само стенеше. Попита за Данте. Той отказваше да си тръгне. Много упорит млад човек.

Това ме накара да се усмихна:

— Да, той печели всичките ни спорове. Като онези, които водя с теб.

— Обичам те — прошепна тя. — Знаеш ли колко много те обичам?

Беше мило. Не ми го беше казвала отдавна.

— Аз теб повече. — Като бях малък, често ѝ го казвах.

Помислих си, че пак ще заплаче. Но тя не го направи. Е, имаше сълзи, но не и истински плач. Тя ми подаде чаша вода и отпих малко през сламка.

— Краката ти — прошепна тя. — Колата е прегазила краката ти.

— Не беше виновен шофьорът — казах аз.

Тя кимна.

— Попадна на много, много добър хирург. Всички фрактури са под коленете. Господи… — Тя млъкна. — Мислеха, че може да си изгубиш краката… — Отново замълча и избърса сълзите си. — Никога няма да те пусна да излезеш от къщи, никога повече.

— Фашистка — прошепнах.

Тя ме целуна.

— Ти, сладко, прекрасно хлапе.

— Не съм толкова сладък, мамо.

— Недей да спориш с мен.

— Добре де — съгласих се. — Сладък съм.

Тя започна да плаче отново.

— Всичко е наред — казах. — Всичко е наред.

Данте и татко влязоха в стаята.

Спогледахме се и се усмихнахме. Той беше с няколко шева над лявото око, а лявата страна на лицето му бе ожулена. Имаше синини около двете очи и гипс на дясната ръка.

— Здрасти — рече той.

— Здрасти — казах аз.

— Донякъде сме в тон — отбеляза той.

— Аз водя по точки — прошепнах.

— Най-сетне и ти да спечелиш спор.

— Да, най-накрая — казах. — Изглеждаш ужасно.

Той стоеше точно до мен.

— И ти.

Просто се гледахме.

— Звучиш уморено — каза той.

— Да.

— Радвам се, че се събуди.

— Да, събудих се. Но ме боли по-малко, когато спя.

— Ти ми спаси живота, Ари.

— Героят на Данте. Какъвто винаги съм искал да бъда.

— Не прави така, Ари. Не обръщай нещата на смях. Едвам не загина.

— Не го направих нарочно.

Той започна да плаче. Данте и неговите сълзи. Данте и неговите сълзи.

— Ти ме бутна. Бутна ме и ми спаси живота.

— Май съм те бутнал и съм ти направил лицето на нищо.

— Сега имам характер — каза той.

— Виновна е оная проклета птица — казах. — Можем да хвърлим цялата вина върху нея. За всичко.

— Приключих с птиците.

— Не, не си.

Той заплака отново.

— Престани — казах. — Мама плаче, а сега и ти — и даже татко има вид, сякаш му идва да заплаче. Правила. Имам си правила. Никакви сълзи.

— Добре — каза той. — Никакви сълзи повече. Момчетата не плачат.

— Момчетата не плачат — повторих. — Сълзите наистина ме изморяват. Данте се засмя. А после стана много сериозен.

— Гмурна се, все едно беше в плувен басейн.

— Не е нужно да говорим за това.

Но той продължи да говори.

— Хвърли се към мен като футболист, който се хвърля към играча, у когото е топката, и ме избута от пътя. Всичко стана толкова бързо… но ти просто знаеше как да действаш. Можеше да загинеш. — Гледах как сълзите се стичат по лицето му. — И всичко — защото съм идиот, застанал насред пътя, опитвайки се да спася някаква тъпа птица.

— Пак нарушаваш правилото „плачът — забранен“ — казах. — А птиците не са тъпи.

— Едвам не загина заради мен.

— Не си направил нищо. Просто си беше себе си.

— Повече никакви птици за мен.

— Харесвам птиците — заявих.

— Отказах се от тях. Ти ми спаси живота.

— Казах ти. Не го направих нарочно.

Това накара всички да се засмеят. Господи, бях уморен. И ме болеше толкова много, и помня как Данте стискаше ръката ми и повтаряше отново и отново: „Съжалявам, съжалявам, Ари, Ари, Ари, прости ми, прости ми“.

Предполагам, че заради упойката от операцията и от морфина се чувствах малко надрусан.

Помня, че си тананиках „Ла Бамба“. Мама, татко и Данте бяха още в стаята, но не можех да остана буден.

Помня как Данте стискаше ръката ми. Помня и че си помислих: да ти простя ли? За какво, Данте? Какво има за прощаване?

Не зная защо, но в сънищата ми имаше дъжд.

Данте и аз бяхме боси. Дъждът не спираше.

И се страхувах.

Две

Не знам колко време останах в болницата. Няколко дни. Четири дни.

Може би пет. Шест. По дяволите, не знам. Струваше ми се като цяла вечност.

Правиха изследвания. Това им е работата в болницата. Искаха да се уверят, че нямам други вътрешни травми. Особено мозъчни. Дойде да ме прегледа невролог. Не го харесах. Имаше тъмна коса и много дълбоки зелени очи, които не обичаха да гледат хората. Сякаш не му пукаше. Или пък му пукаше твърде много. Но не го биваше много с хората. Не говореше много с мен. Водеше си бележки.

Научих, че сестрите обичат да бъбрят за дреболии и обожават да проверяват жизнените показатели на пациентите. Това им е работата. Дават ти хапче, за да ти помогне да заспиш, а после постоянно те будят през нощта. Да му се не види. Исках да спя. Исках да заспя и като се събудя, да видя, че гипсът е свален. Това казах на една от сестрите:

— Не можете ли просто да ме приспите и да ме събудите, като ми свалят гипсовите превръзки?

— Глупчо — каза сестрата.

Да, така си е. Глупчо.

Спомням си това — стаята ми бе пълна с цветя. Цветя от всичките приятелки на мама от църквата. Цветя от майката и бащата на Данте. Цветя от сестрите ми. Цветя от съседите. Цветя от градината на майка ми. Цветя. Мамка му. Дотогава не бях имал определено отношение към цветята. Реших, че не ги харесвам.

Може да се каже, че харесвах хирурга си. Все говореше за спортни травми. Бе младичък и се досещах, че е запален спортист: един такъв едър гринго15, с големи ръце и дълги пръсти. Имаше ръце на пианист. Помислих си го, но не знаех нищичко за ръцете на пианистите или на хирурзите. Помня как ги сънувах. Ръцете му. В съня ми той излекува птицата на Данте и я пусна на свобода в лятното небе. Беше хубав сън. Такива не ми се присънваха много често.

Д-р Чарлс — така се казваше. Знаеше си работата. Свестен тип. Да, това си мислех. Отговаряше на всичките ми въпроси. А аз имах много.

— Имам ли пирони в краката?

— Да.

— За постоянно ли?

— Да.

— И няма да се налага да ме оперирате отново?

— Надявам се, че не.

— Голям си бъбривец, а, док?

Той се засмя:

— Корав тип си, а?

— Не мисля, че съм толкова корав.

— Е, аз пък мисля, че си. Адски корав и издръжлив.

— Така ли?

— Не съм вчерашен.

— Сериозно?

— Да. Сериозно, Аристотел. Може ли да ти кажа нещо?

— Казвайте ми Ари.

— Ари. — Той се усмихна. — Изненадан съм колко добре понесе операцията. И колко добре се справяш сега. Направо е удивително.

— Късмет и гени — казах. — Гените съм получил от мама и татко. А късмета… не знам той откъде се е взел. Вероятно от Бог.

— Религиозен ли си?

— Не съвсем. Мама е по тази част.

— Да, майките и Бог обикновено се спогаждат доста добре.

— Предполагам — казах. — Кога ще спре да ми е гадно?

— Много скоро.

— Много скоро? Цели осем седмици ли ще имам болки и сърбежи?

— Състоянието ти ще се подобри.

— Ама разбира се. А защо, щом краката ми са били счупени под коленете, гипсовите ми превръзки са над коленете?

— Искам да стоиш неподвижно две-три седмици, а не да си сгъваш краката. Може пак да се нараниш. Коравите типове се пресилват. След няколко седмици ще ти сменя гипса. Тогава ще можеш да си сгъваш краката.

— Мамка му.

— Мамка му?

— Няколко седмици?

— Три седмици, да речем.

— Три седмици, без да си сгъвам краката?

— Не е толкова много.

— Лято е.

— А после ще те изпратя при физиотерапевт.

Поех си дъх.

— Мамка му. А това? — попитах, като насочих гипса на ръката си към него. Наистина започвах да се сдухвам.

— Тази фрактура не беше толкова тежка. Ще свалим гипса след месец.

— Месец? Мамка му.

— Харесваш тези думи, нали?

— Бих предпочел да използвам други.

Той се усмихна:

— „Мамка му“ ще свърши чудесна работа.

Доплака ми се. Най-вече защото се чувствах ядосан и безсилен. Знаех си, че ще ми каже да бъда търпелив. И той го каза.

— Просто трябва да си търпелив. Ще станеш като нов. Ти си млад. Силен си. Имаш страхотни, здрави кости. Имам всички основания да вярвам, че костите ти ще зараснат хубаво.

Много хубаво. Търпелив. Мамка му.

Той провери чувствителността на пръстите на краката ми, накара ме да дишам, да следя пръстите на ръката му с лявото си око, после с дясното.

— Знаеш ли — каза, — това, което си направил за своя приятел, Данте, е невероятно.

— Вижте, ще ми се хората да престанат да говорят за това.

Той ме погледна. Имаше особено изражение.

— Можеше да свършиш с парализа на двата крака. Или по-лошо.

— По-лошо ли?

— Млади човече, можеше да загинеш.

Да загина. Добре де.

— Хората все това повтарят. Виж, док, жив съм.

— Не ти харесва много да си герой, а?

— Казах на Данте, че не съм го направил нарочно. Всички мислеха, че това е забавно. Не беше шега. Даже не помня да съм се хвърлял към него. Не е като да съм си казал: Ще спася приятеля си Данте. Не беше така. Просто рефлекс, нали знаете, както когато някой ви удари под коляното. Кракът ви просто подскача. Така беше. Просто се случи.

— Просто рефлекс? Просто се случи?

— Именно.

— И нямаш заслуга за това?

— Беше просто едно от онези неща.

— Просто едно от онези неща ли?

— Аха.

— Аз имам различна теория.

— Разбира се, че имате — вие сте възрастен.

Той се засмя.

— Какво знаеш за възрастните?

— Те също имат много идеи за това кои сме. Или какви е редно да бъдем.

— Това ни е работата.

— Хубаво — казах.

— Хубаво — повтори той. — Слушай, синко, знам, че не се смяташ за смел или храбър, или каквото и да е от тези неща. Разбира се, че не се смяташ.

— Просто съм си обикновено момче.

— Да, така се възприемаш ти. Но си изблъскал приятеля си от пътя на идваща кола. Направил си го, Ари, и не си мислел за себе си. Направил си го, защото това е същността ти. Така бих разсъждавал, ако бях на твое място.

— Че защо?

— Просто си помисли за това.

— Не съм сигурен, че искам да мисля за това.

— Добре. Само за сведение, Ари: мисля, че млади хора като теб рядко се срещат. Това е.

— Казах ти, док, беше просто рефлекс.

Той ми се ухили и сложи ръка на рамото ми.

— Познавам такива като теб, Ари. Ясен си ми. — Не знаех какво искаше да каже с това. Но се усмихваше.

След разговора с него майката и бащата на Данте ми дойдоха на свиждане. Господин Кинтана ме целуна по бузата. Сякаш това бе нещо нормално. Предполагам, че за него беше. Всъщност си мислех, че този жест е донякъде мил, но ме смути малко. Не бях свикнал. И той постоянно ме засипваше с благодарности. Щеше ми се да му кажа да престане. Но го оставих да ми благодари отново и отново, защото знаех колко много обича своя Данте и бе толкова щастлив — а аз се радвах, че той е щастлив. Така че всичко беше наред.

Исках да сменя темата, но не знаех какво да говоря. Чувствах се отвратително. Те бяха дошли да ме видят и трябваше да кажа нещо — можех да обработвам информацията, макар че умът ми още бе малко замъглен. Казах:

— Значи ще бъдете в Чикаго една година?

— Да — отвърна той. — Данте още не ми е простил.

Аз само го гледах.

— Още е сърдит. Казва, че не сме се допитали до него.

Това ме накара да се усмихна.

— Не иска да пропусне плуването за една година. Каза ми, че би могъл да живее при теб през това време.

Това ме изненада. Данте пазеше повече тайни, отколкото си мислех. Затворих очи.

— Добре ли си, Ари?

— Понякога сърбежът ме влудява. Затова просто затварям очи.

Погледна ме наистина мило.

Не му казах, че новата ми тактика за разсейване бе всеки път, когато не можех да търпя болките в краката си, да си представям как изглежда брат ми.

— Както и да е, хубаво е да говоря — казах. — Това отклонява ума ми от разни други неща. — Отворих очи. — Значи Данте ви е сърдит.

— Казах му, че няма начин да го оставя тук за една година.

Представих си как Данте поглежда баща си сърдито и се инати.

— Данте е упорит.

Госпожа Кинтана каза:

— На мен се е метнал.

Усмихнах се. Знаех, че е вярно.

— Знаеш ли какво си мисля? — каза тя. — На Данте ще му е мъчно за теб. Според мен това е истинската причина да не иска да замине.

— И той ще ми липсва — промълвих. Съжалих, че го казах. Беше вярно, да, но не бе нужно да го казвам.

Баща му ме погледна:

— Данте няма много приятели.

— Винаги съм мислил, че всички го харесват.

— Вярно е. Всички харесват Данте. Но винаги си е бил малко саможив. Изглежда, не се чувства удобно сред много хора. Такъв си е. — Той ми се усмихна. — Като теб.

— Може и така да е — казах.

— Ти си най-добрият приятел, когото някога е имал. Мисля, че е редно да го знаеш.

Не, не исках — не знам защо. Усмихнах му се. Той беше добър човек. И говореше с мен. С мен. С Ари. И макар да нямах особено желание да водя този разговор, знаех, че трябва. На света нямаше чак толкова много добри хора.

— Знаете ли, аз съм доста скучен тип, като се замислите. Не знам какво намира в мен Данте. — Не мога да повярвам, че казах това.

Госпожа Кинтана бе далече. Но сега се приближи и застана точно до съпруга си.

— Защо си мислиш това, Ари?

— Кое?

— Защо мислиш, че си скучен?

Боже, помислих си, терапевтът излезе на сцената. Просто свих рамене. Затворих очи. Добре де, знаех, че когато ги отворех, те още щяха да са там. Данте и аз бяхме орисани с родители, които ги беше грижа. Защо не можеха просто да ни оставят на мира? Какво, да му се не види, стана с родителите, които бяха прекалено заети или себични, или просто не им пукаше какво правят синовете им?

Реших да отворя отново очи.

Усетих, че господин Кинтана се кани да каже нещо друго. Но може би долови нещо у мен. Не знам. Нищо не каза.

Заговорихме за Чикаго. Радвах се, че сменихме темата. Господин Кинтана каза, че от университета са им намерили малко жилище. Госпожа Кинтана щяла да си вземе осеммесечен отпуск от практиката си. Всъщност нямаше да отсъстват цяла година. Само една учебна година. Не беше чак толкова много.

Не помня всичко, за което говориха семейство Кинтана. Толкова се стараеха — отчасти бях щастлив, че са там, но отчасти не ми пукаше. И разбира се, разговорът отново се насочи към мен и Данте. Госпожа Кинтана каза, че смятала да заведе Данте на психолог. „Чувства се толкова зле“, сподели тя. Може би било добре и аз да се консултирам с психолог. Да, типичен съвет за един терапевт.

— Тревожа се и за двама ви — каза тя.

— Трябва да пиете кафе с мама — казах. — Можете да се притеснявате заедно.

На господин Кинтана това му се стори забавно, но аз всъщност не вложих нищо смешно.

Госпожа Кинтана ми се ухили:

— Аристотел Мендоса, ти въобще не си скучен.

Скоро почувствах голяма умора и спрях да се съсредоточавам.

Не знам защо, но не можех да понеса благодарността в очите на господин Кинтана, когато се сбогува. Но госпожа Кинтана бе тази, която ме трогна истински. За разлика от съпруга си, тя не беше от хората, които показват чувствата си. Не че не беше мила и вежлива. Разбира се, че беше. Сега разбрах какво имаше предвид Данте, когато каза, че майка му е непроницаема.

Преди да си тръгне, госпожа Кинтана хвана лицето ми с двете си ръце, погледна ме право в очите и прошепна: „Аристотел Мендоса, винаги ще те обичам“. Гласът ѝ бе тих, уверен и настоятелен, а и в очите ѝ нямаше сълзи. Говореше спокойно и трезво и гледаше право в мен — искаше да ме увери, че мисли напълно това, което говори.

Ето какво разбрах: жена като госпожа Кинтана не използваше думата „обич“ много често. Но когато я казваше, бе искрена. И още едно нещо: тя обичаше Данте повече, отколкото той някога щеше да разбере. Нямах представа какво да правя с тази информация. Затова просто я задържах в себе си. Така правех с всичко — задържах го в себе си.

Три

Данте ми се обади.

— Съжалявам, че не дойдох да те видя — каза той.

— Няма нищо — отвърнах. — Всъщност не съм в настроение да разговарям с хора.

— И аз — каза той. — Мама и татко изтощиха ли те?

— Не. Мили са.

— Мама каза, че трябва да отида на психолог.

— Да, спомена нещо такова.

— Ти ще отидеш ли?

— Никъде няма да ходя.

— Майките ни са си поговорили.

— Бас държа, че са. Значи ще идеш?

— Щом мама смята, че е добра идея, няма измъкване. Най-добре да се предадеш без бой.

Това ме разсмя. Прииска ми се да го питам какво ще каже на психолога. Всъщност не исках да знам.

— Как ти е лицето? — попитах.

— Харесва ми да го зяпам.

— Ти наистина си странна птица. Може би е добра идея да се срещнеш с психолог.

Харесваше ми да чувам смеха му. Това правеше нещата да изглеждат нормални. Отчасти ми се струваше, че те никога повече няма да бъдат нормални.

— Още ли те боли много, Ари?

— Не знам. Сякаш краката ми са ме завладели. Не мога да мисля за нищо друго. Направо ми идва да изтръгна гипсовите превръзки, мамка му.

— Аз съм виновен за всичко. — Ненавиждах онази нотка в гласа му.

— Слушай — казах. — Може ли да наложим някои правила?

— Правила ли? Още правила. Като „плачът — забранен“?

— Точно.

— Да не са ти спрели морфина?

— Да.

— Просто си в лошо настроение.

— Не става дума за настроението ми. А за правилата. Не знам какъв е проблемът. — Ти обичаш правилата.

— Мразя ги. Обичам главно да ги нарушавам.

— Не, Данте, обичаш да създаваш собствени правила. Харесваш ги, стига да са твои.

— О, значи сега ме анализираш, така ли?

— Виждаш ли, не е нужно да ходиш при психолог. Имаш мен.

— Ще кажа на мама.

— Предай ми реакцията ѝ. — Мисля, че и двамата се усмихвахме. — Виж, Данте, трябва да установим някои правила.

— Постоперативни правила?

— Можеш и така да ги наричаш, ако искаш.

— Е, добре, какви са те?

— Правило номер едно: няма да говорим за злополуката. Никога. Правило номер две: престани да ми благодариш. Правило номер три: вината за цялата тази история не е твоя. Правило номер четири: нека просто да караме нататък.

— Не съм сигурен, че правилата ми харесват, Ари.

— Отнеси въпроса към психолога си. Но това са правилата.

— Звучиш като луд.

— Не съм луд.

Данте беше наясно, че говоря сериозно.

— Съгласен — каза той. — Няма абсолютно никога да говорим за злополуката. Това е глупаво правило, но добре. И може ли просто да кажа „Съжалявам“ само още веднъж? Както и „благодаря“?

— Току-що го направи. Стига вече, става ли?

— Въртиш ли очи?

— Да.

— Добре, няма вече.

Онзи следобед той взе автобуса и дойде да ме види. Не изглеждаше добре. Престори се, че не му е мъчително да ме гледа, но не му се получи — никога не успяваше да скрие чувствата си.

— Не ме съжалявай — заявих. — Докторът каза, че костите ми ще заздравеят много хубаво.

— Много хубаво ли?

— Точно това каза. Дай ми осем до дванайсет седмици и отново ще съм си аз. Не че това е кой знае колко страхотно.

Данте се засмя. После ме погледна.

— Ще въведеш ли правило за забрана на смеха?

— Смехът винаги е хубаво нещо. Той върши работа.

— Хубаво — каза той. Седна и извади няколко книги от раницата си. — Донесох ти книги. Гроздовете на гнева и Война и мир.

— Страхотно — зарадвах се аз.

Той ме погледна:

— Можех да ти донеса още цветя.

— Мразя ги.

— Досетих се. — Той ми се ухили.

Загледах се в книгите.

— Адски са дълги — казах.

— Това е идеята.

— Предполагам, че имам време.

— Именно.

— Чел ли си ги?

— Естествено, че съм.

— Естествено, че си.

Той плъзна книгите на поставката до леглото ми.

Поклатих глава. Да. Време. Мамка му.

Той извади скицника си.

— Ще ме скицираш с гипса?

— Не. Помислих си, че би искал да погледнеш някои от скиците ми.

— Добре — казах.

— Не бързай да се вълнуваш.

— Не е това. Болката е на приливи и отливи.

— В момента боли ли те?

— Да.

— Взимаш ли нещо?

— Опитвам се да не взимам. Мразя начина, по който ме кара да се чувствам онова, което ми дават, по дяволите. — Натиснах бутона на леглото си, за да мога да се надигна до седнало положение. Искаше ми се да кажа: „Мразя това“, но не го направих. Идваше ми да запищя.

Данте ми подаде скицника.

Понечих да го отворя.

— Можеш да го разгледаш, след като си тръгна.

Явно съм го погледнал учудено.

— Ти имаш правила. Аз също имам.

Засмях се, беше ми приятно. Исках да се смея пак, и пак, и пак, докато от толкова смях се превърна в някой друг. Смехът ме накара да забравя странното и ужасно чувство в краката си. Макар и само за минута.

— Разкажи ми за хората в автобуса — помолих го аз.

Той се усмихна.

— В автобуса имаше един мъж, който ми разказа за извънземните в Розуел. Каза, че… — Не съм сигурен дали наистина слушах историята. Предполагам, че бе достатъчно да чувам само гласа на Данте. Все едно слушах песен. Постоянно се сещах за птицата със счупеното крило. Никой не ми каза какво е станало с нея. А не можех дори да попитам, защото щях да наруша собственото си правило: да не говоря за злополуката. Данте продължаваше да разказва историята за мъжа в автобуса и извънземните в Розуел — как някои избягали в Ел Пасо и планирали да превземат транспортната система.

Докато го гледах, в ума ми за секунда изникна една мисъл — че го мразя.

Той ми прочете няколко стихотворения. Предполагам, че бяха хубави. Не бях в подходящото настроение.

Когато той най-накрая си тръгна, се загледах в скицника му. Данте никога не бе позволявал на някого да погледне скиците му. А сега ги показваше на мен. На мен. Ари.

Знам, че го правеше само защото ми беше признателен.

Ненавиждах цялата тази благодарност.

Данте смяташе, че ми дължи нещо. Не исках това. Не и това.

Взех скицника му и го хвърлих.

Четири

Такъв ми бил късметът — майка ми тъкмо влизаше в стаята, когато скицникът на Данте се удари в стената.

— Имаш ли да ми кажеш нещо?

Поклатих глава.

Майка ми вдигна скицника. Седна. Канеше се да го отвори.

— Не прави това — казах.

— Какво?

— Не го гледай.

— Защо?

— Данте не обича хората да разглеждат скиците му.

— Само ти?

— Предполагам.

— Тогава защо го хвърли през стаята?

— Не знам.

— Знам, че не искаш да говориш за това, Ари, но мисля…

— Не искам да знам какво мислиш, мамо. Просто не искам да говоря.

— Не е добре за теб да задържаш всичко в себе си. Знам, че е тежко. А следващите два-три месеца ще бъдат много трудни. Да таиш в себе си, няма да ти помогне да оздравееш.

— Е, може би ще трябва да ме заведеш при някой психолог и да ме накараш да поговоря за трудностите си.

— Разпознавам сарказма, когато го чуя. И не мисля, че консултацията с психолог е чак толкова лоша идея.

— Двете с госпожа Кинтана да не сключвате задкулисни сделки?

— Умник си ти.

Завъртях очи.

— Ще сключа сделка с теб, мамо. — Кълна се, че почти можех да усетя вкуса на гнева върху езика си. — Разкажи за брат ми, а аз ще говоря за това, което чувствам.

Погледнах я. Изглеждаше изненадана и наранена. И ядосана.

— Брат ти няма нищо общо с цялата тази работа.

— Мислиш, че с татко сте единствените, които могат да държат нещата вътре в себе си? Татко държи в себе си цяла война. На мен също ми е позволено да тая разни неща.

— Едното няма нищо общо с другото.

— Не е вярно. Ти иди при психолог. Татко да отиде при психолог. И може би чак след това идва моят ред.

— Отивам за чаша кафе — заяви тя.

— Не бързай. — Затворих очи. Явно това щеше да е новият ми начин за справяне с каквото и да е. Едва ли можех да изхвърча гневно от стаята. Просто щях да затварям очи и да се изключвам за света.

Пет

Татко ме посещаваше всяка вечер.

Исках да си отиде.

Той се опитваше да говори с мен, но не се получаваше. През повечето време просто седеше там. Това ме влудяваше. Хрумна ми една идея.

— Данте остави две книги — казах. — Коя искаш да прочетеш? Аз ще прочета другата.

Той избра Война и мир.

Гроздовете на гнева ме устройваше.

Не беше толкова лошо: аз и татко, седнали в болнична стая. Четем. Краката ме сърбяха лудешки.

Понякога едвам дишах.

Четенето помагаше.

Знаех, че понякога татко ме изучава.

Попита ме дали още имам сънища.

— Да — казах. — Сега си търся краката.

— Ще ги намериш — каза той.

Мама никога повече не спомена разговора за брат ми. Преструваше, че той не се е състоял. Не бях сигурен какво да мисля за това. Хубавото бе, че не ме насилваше да говоря. Просто се въртеше наоколо, опитвайки се да се увери, че съм добре. Не бях добре. Кой, по дяволите, може да се чувства удобно с два гипсирани крака? Имах нужда от помощ за всичко. И ми бе втръснало от подлогата и да се разкарвам наоколо в инвалидна количка. Моят най-добър приятел — инвалидната количка. И най-добрата ми приятелка — мама. Побъркваше ме.

— Мамо, постоянно кръжиш около мен. Ще ме накараш да кажа думата с „м“. Наистина ще ме принудиш.

— Не смей да изричаш тази дума пред мен.

— Кълна се, че ще го направя, мамо, ако не спреш.

— Каква е тази роля на нахакан тип, дето я играеш?

— Не е роля, мамо. Не участвам в пиеса. — Бях отчаян. — Мамо, краката ме болят, а когато не ме болят, ме сърбят. Спряха ми морфина…

— Което е хубаво — прекъсна ме тя.

— Да, o’кей, мамо. Не можем да допуснем един малък наркоман, дето търчи наоколо, нали така? — Сякаш можех да търча наоколо. — По дяволите. Мамо, просто искам да бъда сам. Това устройва ли те? Че искам да бъда сам?

— Добре — каза тя.

След този разговор тя вече спазваше правото ми на лично пространство.

Данте не дойде повече на свиждане. Обаждаше се два пъти на ден — просто да каже „здрасти“. Беше се разболял. Грип. Съчувствах му. Звучеше ужасно. Каза, че имал сънища. Споделих му, че и аз имам. Един ден той се обади и каза:

— Искам да ти кажа нещо, Ари.

— О’кей.

Но той не продължи.

— Какво? — попитах.

— Нищо — каза той. — Няма значение.

Вероятно имаше голямо значение.

— О’кей — повторих.

— Ще ми се да можехме отново да плуваме.

— И на мен — казах.

Радвах се, че се обади. Но се радвах и че не можеше да дойде да ме види. Не знам защо. По някаква причина си мислех: сега животът ми ще бъде различен. Постоянно си го повтарях. Питах се какво ли щеше да бъде да си изгубя краката. В известен смисъл ги бях изгубил. Не завинаги. Но за известно време.

Опитах се да използвам патерици. Просто нямаше да стане. Не че сестрите и мама не ме предупредиха. Но трябваше да се уверя сам. Бе напълно невъзможно, при положение че двата ми крака бяха напълно изпънати, а лявата ми ръка — в гипс.

Беше ми трудно да правя каквото и да било. Но най-ужасното бе, че трябваше да използвам подлога. Намирах го за унизително. Това беше думата. Не можех дори да си взема истински душ. Поне можех да използвам всичките си пръсти. И това беше нещо.

Започнах да се упражнявам да използвам инвалидна количка, като държах краката си изпънати. Кръстих я Фидел.

Д-р Чарлс дойде да ме посети за последно.

— Помисли ли си за онова, което ти казах?

— Аха — смотолевих.

— И?

— И мисля, че решението ви да станете хирург е било много добро. От вас щеше да излезе кофти терапевт.

— Значи винаги си бил нахакан умник, а?

— Винаги.

— Е, можеш да се прибереш у дома и да се правиш на отворко там. Как ти звучи?

Идеше ми да го прегърна. Бях щастлив. Бях щастлив за около десет секунди. А после започнах да изпитвам истинско безпокойство.

Дръпнах на мама една лекция.

— Когато се приберем, не ти е позволено да се суетиш около мен.

— Какво те прихваща, Ари? Всички тези правила…

— Никакво суетене. Това е всичко.

— Ще ти трябва помощ — каза тя.

— Ще трябва да ме оставиш и на спокойствие.

Тя ми се усмихна.

— Големият брат те наблюдава.

Усмихнах ѝ се в отговор.

Дори когато ми се искаше да я мразя, пак я обичах. Питах се дали е нормално петнайсетгодишните момчета да обичат майките си. Може би. А може би не.

Помня как се качих в колата. Трябваше да се изтегна на задната седалка. Беше много досадна и пипкава работа да ме вкарат вътре. Добре че татко беше силен. Всичко бе дяволски трудно, а родителите ми се страхуваха да не ме наранят.

В колата никой не каза нищо.

Докато се взирах навън, търсех птици.

Исках да затворя очи и тишината да ме погълне.

Шест

На сутринта, след като се прибрах у дома, мама ми изми косата.

— Имаш прекрасна коса — каза тя.

— Май ще я пусна дълга — отвърнах. Сякаш имах избор. Едно посещение във фризьорски салон щеше да е истински кошмар.

Тя ме изкъпа с гъба.

Затворих очи и внимавах да не мърдам.

Обръсна ме.

Когато излезе от стаята, рухнах и започнах да плача. Никога не съм бил толкова тъжен. Никога не съм бил толкова тъжен. Никога не съм бил толкова тъжен.

Сърцето ме болеше дори повече от краката.

Знам, че мама ме чу. Но ме остави да се наплача.

През по-голямата част от деня се взирах през прозореца. Упражнявах се да се движа с инвалидната количка из къщата. Мама постоянно преподреждаше, за да ме улесни.

Усмихвахме се един на друг.

— Можеш да гледаш телевизия — каза тя.

— Съсипия за мозъка — отвърнах. — Имам си книга.

— Харесва ли ти?

— Да. Донякъде е трудна. Не думите, а това, за което се разправя. Предполагам, че мексиканците не са единствените бедни хора на света.

Погледнахме се. Не се усмихвахме наистина, а някак отвътре.

Сестрите ми се отбиха за вечеря. Племенниците и племенничките ми се подписаха на гипса ми. Говорихме и се смеехме — и всичко ми се струваше толкова нормално. Радвах се за мама и татко, защото ми се струва, че в къщата бе тъжно заради мен.

Когато сестрите ми си тръгнаха, помолих татко да седнем на верандата отпред.

Седнах върху Фидел. Мама и татко се разположиха върху външните люлеещи се столове.

Пихме кафе.

Те се държаха за ръце. Какво ли беше усещането? Обзалагам се, че понякога можеш да откриеш всички загадки на Вселената в нечия ръка.

Седем

Беше дъждовно лято. Всеки следобед облаците се събираха като ято врани и заваляваше дъжд. Влюбих се в гръмотевиците. Дочетох Гроздовете на гнева. После и Война и мир. Реших, че искам да прочета всички книги на Ърнест Хемингуей. А татко реши, че ще чете всичко, което и аз. Може би това бе нашият начин да разговаряме.

Данте се отбиваше всеки ден.

В повечето случаи той говореше, а аз слушах. Той реши, че трябва да ми чете на глас И изгрява слънце. Не исках да споря с него. Никога нямаше да надвия по упорство Данте Кинтана. Така че той всеки ден четеше по една глава от книгата. А после я обсъждахме.

— Тъжна книга — отбелязах.

— Да. Затова ти харесва.

— Да — съгласих се аз. — Точно така е.

Никога не ме попита как са ми се сторили скиците му. Радвах се. Бях сложил скицника му под леглото си и отказвах да го погледна. Струва ми се, че наказвах Данте. Той ми бе дал частица от себе си, която не бе давал на друг. А аз дори не я бях погледнал. Защо правех това?

Един ден той неочаквано ми съобщи, че най-сетне отишъл при психолог.

Надявах се, че няма да ми разкаже нищо за сеанса си. Не ми каза. Зарадвах се. После пък се ядосах, че нищо не ми сподели. Добре, значи бях мрачен. И непостоянен. Да, ето какъв бях.

Данте продължаваше да ме гледа.

— Какво?

— Ти ще отидеш ли?

— Къде?

— На сеанс при психолог, тъпчо.

— Не.

— Не?

Погледнах краката си.

Видях, че му се искаше пак да каже „съжалявам“. Но не го направи.

— Помогна — каза той. — Посещението при психолога. Не беше толкова лошо. Наистина помогна.

— Ще отидеш ли пак?

— Може би.

Кимнах.

— Говоренето не помага на всички.

Данте се усмихна:

— Не че точно ти знаеш.

Усмихнах се в отговор.

— Да. Не че точно аз знам.

Осем

Не знам как се случи, но една сутрин Данте се отби и реши, че именно той ще ме изкъпе с гъбата.

— Става ли? — попита.

— Ами… това е работа на мама — смотолевих.

— Тя каза, че няма проблем — рече той.

— Пита ли я?

-Да.

— О — казах. — И все пак, това наистина е нейна работа.

— Баща ти? Никога ли не те е къпал?

— Не.

— Не те е бръснал?

— Не. Не искам да го прави.

— Защо?

— Просто не искам.

Той замълча.

— Няма да ти причиня болка.

Вече ми причини. Това ми се искаше да кажа. Това бяха думите, които ми дойдоха наум, с които исках да го зашлевя. Думите бяха подли. Аз бях подъл.

— Позволи ми — каза той.

Вместо да му кажа да върви на майната си, се съгласих.

Бях се научил да се държа безучастно, когато майка ми ме къпеше и бръснеше. Затварях очи и си мислех за персонажите в книгата, която четях. Това някак ми помагаше да се справя.

Затворих очи.

Почувствах ръцете на Данте върху раменете си, топлата вода, сапуна, кесията за баня.

Ръцете на Данте бяха по-големи от тези на мама. И по-меки. Беше бавен, методичен, внимателен. Накара ме да се почувствам крехък и чуплив като порцелан.

Нито веднъж не отворих очи.

Не казахме и дума.

Чувствах ръцете му върху голите си гърди. Върху голия си гръб.

Позволих му да ме обръсне.

Когато свърши, отворих очи. По лицето му се стичаха сълзи. Очаквах го. Идваше ми да му се разкрещя. Да му кажа, че аз би трябвало да се разплача, не той.

Данте имаше особено изражение. Приличаше на ангел. Исках да го фрасна с юмрук в челюстта. Не можех да понасям собствената си жестокост.

Девет

Три седмици и два дни след злополуката отидох в лекарския кабинет за нов гипс и рентгенови снимки. Баща ми си взе свободен ден. По пътя към кабинета на лекаря татко се разприказва — което бе чудно.

— Трийсети август — каза той.

Добре, тогава беше рожденият ми ден.

— Помислих си, че може би ще искаш кола.

Кола. Мамка му.

— Хубаво — отвърнах. — Ама аз не шофирам.

— Можеш да се научиш.

— Ти каза, че не искаш да карам.

— Никога не съм казвал това. Тези думи бяха на майка ти.

От задната седалка не виждах лицето на мама. А не можех да се надвеся през облегалката.

— И какво мисли тя?

— Имаш предвид майка ти, фашистката?

— Да, същата — потвърдих.

Всички избухнахме в смях.

— Е, какво ще кажеш, Ари?

Татко звучеше като момче.

— Бих искал някоя от онези коли с хидравлично окачване.

Мама заяви без миг колебание:

— Само през трупа ми.

Изгубих контрол. Май се смях пет минути без прекъсване. Баща ми се присъедини към веселието.

— Добре — казах най-накрая. — Сериозно ли?

— Сериозно.

— Искам стар пикап.

Мама и татко се спогледаха.

— Можем да се справим — каза майка ми.

— Имам само два въпроса. Първо: защо ми взимате кола — понеже ви е криво, че съм инвалид ли?

Майка ми само това чакаше:

— Не. Ти ще си инвалид още три-четири седмици. После ще преминеш период на терапия. Ще се оправиш. И няма да си инвалид. Отново ще си станеш истински трън в задника.

Мама никога не ругаеше. Работата беше сериозна.

— Какъв е вторият ти въпрос?

— Кой от вас ще ме учи да шофирам?

Двамата отговориха едновременно:

— Аз.

Реших да ги оставя да се разберат.

Десет

Ненавиждах тясната и клаустрофобична атмосфера на къщата си. Веч ми създаваше усещането за дом. Чувствах се като нежелан гост. Никак не ми беше приятно постоянно да ме обслужват. Мразех това, че родителите ми са толкова търпеливи с мен. Това е истината. Не правеха нищо лошо. Просто се опитваха да ми помагат. Но аз ги мразех. Мразех и Данте.

Мразех и себе си, задето мразя тях. Ето го — моя собствен порочен кръг. Моята лична вселена на омразата.

Мислех си, че никога няма да свърши.

Че животът ми никога няма да стане по-добър. Но с новия ми гипс той наистина стана по-добър. Можех да си сгъвам коленете. Използвах Фидел още една седмица. После ми свалиха гипса на ръката и успявах да си служа с патериците. Помолих татко да прибере Фидел в мазето, за да не ми се налага да поглеждам тази глупава инвалидна количка никога повече.

Успях и да се изкъпя! Извадих дневника си и написах: ВЗЕХ СИ ДУШ! Всъщност бях почти щастлив. Аз, Ари, почти щастлив.

— Усмивката ти се е върнала — каза Данте.

— Усмивките са си такива. Идват и си отиват.

Ръката ме наболяваше. Физиотерапевтът ми предписа упражнения. Вижте ме, мога да си движа ръката. Вижте ме.

Един ден се събудих, отидох до банята и се взрях в огледалото. Кой си ти? Отидох в кухнята. Мама беше там, пиеше кафе и преглеждаше учебните си планове за новата учебна година.

— Бъдещето ли планираш, мамо?

— Обичам да съм подготвена.

Настаних се срещу нея.

— Ти си добър бойскаут в женски вариант.

— Мразиш това у мен, нали?

— Защо казваш това?

— Мразеше цялата онази работа със скаутите.

— Татко ме караше да ходя.

— Готов ли си да се върнеш на училище?

Погледнах краката си.

— Да. Ще нося къси панталони всеки ден.

Тя ми наля чаша кафе и разреса косата ми с пръсти.

— Искаш ли да се подстрижеш?

— Не. Харесва ми така.

Тя се усмихна.

— И на мен.

Пихме кафе заедно. Не говорихме много. Наблюдавах я как си преглежда папките. Утринната светлина винаги влизаше първо през кухнята. И мама изглеждаше млада. Стори ми се много красива. Беше красива. Завиждах ѝ. Винаги бе познавала себе си.

Исках да я попитам: мамо, кога ще узная кой съм? Но не го направих. Влязох с патериците в стаята си и извадих дневника. Напоследък избягвах да пиша в него. Страхувах се гневът ми да не се излее върху страниците. Нямах нужда от цялата тази ярост. Това бе различен вид болка. Болка, която не можех да понеса. Опитвах се да не мисля. Просто започнах да пиша:

Данте се отби същата вечер. Седнахме на стъпалата на верандата отпред.

Той изпъна ръка — онази, която бе счупил при катастрофата.

Аз изпънах ръка — онази, която бях счупил при катастрофата.

— Всичко се оправи — каза той.

И двамата се усмихнахме.

— Когато нещо се счупи, може да бъде поправено. — Той отново изпъна ръка. — Като нова е.

— Може би не съвсем като нова — казах. — Но все пак здрава.

Лицето му също се бе оправило. Във вечерната светлина отново беше съвършен.

— Днес ходих да плувам — каза той.

— Как беше?

— Обожавам да плувам.

— Знам — казах.

— Обожавам да плувам — повтори той. Известно време мълча. А после каза: — Обичам плуването — и теб.

Не отвърнах.

— Плуването и теб, Ари. Това са двете неща, които обичам най-много.

— Не бива да казваш това — смотолевих.

— Ама то е истина.

— Не съм казал, че не е вярно. Отбелязах само, че не бива да го казваш.

— Защо не?

— Данте, аз не…

— Не е нужно да казваш нищо. Зная, че сме различни. Не сме еднакви.

— Не, не сме еднакви.

Знаех какво искаше да каже. От все сърце ми се искаше той да е някой друг — някой, който не изрича нещата на глас. Просто кимах ли, кимах.

— Мразиш ли ме?

Не знам какво стана точно тогава. От катастрофата насам бях сърдит на всички, мразех ги, мразех Данте, мразех мама и татко, мразех себе си. Всички. Но точно тогава разбрах, че всъщност не мразя всички. Не и наистина. Изобщо не мразех Данте. Не знаех как да му бъда приятел. Не знаех как да бъда приятел на когото и да е. Но това не означаваше, че го мразя.

— Не — казах. — Не те мразя, Данте.

Просто седяхме там и си мълчахме.

— Ще бъдем ли приятели, когато се върна от Чикаго?

— Да — казах.

— Наистина ли?

— Да.

— Обещаваш ли?

Погледнах съвършеното му лице.

— Обещавам.

Той се усмихна. Не плачеше.

Единайсет

Данте и родителите му се отбиха вкъщи в деня, преди да заминат за Чикаго. Майките ни готвиха заедно. Не се учудих, че се разбират толкова добре. Приличаха си в някои отношения. Изненада ме обаче колко добре се разбираха господин Кинтана и татко. Седяха в дневната, пиеха бира и си говореха за политика. Искам да кажа, до голяма степен се разбираха.

С Данте се мотаехме на верандата отпред.

По някаква причина и двамата си падахме по предните веранди. Всъщност не говорехме много. Май не знаехме какво да си кажем. А после ми хрумна нещо. Играех си с патериците.

— Скицникът ти е под леглото ми. Ще ми го донесеш ли?

Данте се поколеба. Но после кимна.

Влезе в къщата, а аз зачаках.

Когато се върна, ми подаде скицника.

— Имам да ти призная нещо — казах.

— Какво?

— Не съм го поглеждал.

Той не отвърна.

— Може ли да го разгледаме заедно? — помолих.

Той не каза нищо, така че просто отворих скицника. Първата скица бе автопортрет — Данте четеше книга. На втората скица бе баща му — той също четеше книга. А после — още един автопортрет. Само лицето му.

— На този изглеждаш тъжен.

— Може би тогава съм бил тъжен…

— Сега тъжен ли си?

Той не отговори.

Обърнах страницата и се взрях в една скица — това бях аз. Нищо не казах. Имаше пет-шест скици, които ми бе направил в деня, когато се отби. Разглеждах ги внимателно. В рисунките му нямаше и следа от небрежност. Абсолютно нищо небрежно. Бяха точни, задълбочени и отразяваха всичко, което той изпитваше. Въпреки всичко ми се струваха толкова спонтанни.

Данте не каза нито дума, докато разглеждах скиците му.

— Откровени са — отбелязах.

— Откровени?

— Откровени и верни. Някой ден ще станеш велик художник.

— Някой ден — каза той. — Слушай, не си длъжен да задържиш скицника.

— Ти ми го даде. Мой е.

Само това си казахме. После просто си седяхме и си мълчахме.

Онази вечер всъщност не се сбогувахме. Не и наистина. Господин Кинтана ме целуна по бузата — типично за него. Госпожа Кинтана сложи длан върху брадичката ми и повдигна главата ми. Вгледа се в очите ми, сякаш искаше да ми напомни онова, което ми бе казала в болницата.

Данте ме прегърна.

Аз отвърнах на прегръдката му.

— Ще се видим след няколко месеца — каза той.

— Да — потвърдих аз.

— Ще пиша — обеща той.

Знаех, че ще го прави.

Не бях толкова сигурен, че ще отговарям.

С мама и татко останахме на верандата, след като те си отидоха. Заваля дъжд, а ние просто си седяхме там. Седяхме и гледахме мълчаливо дъжда. Все виждах Данте, застанал в дъжда, държи птица със счупено крило. Не можех да разбера дали се усмихва. Ами ако си беше изгубил усмивката?

Прехапах устна, за да не заплача.

— Обичам дъжда — прошепна майка ми.

И аз го обичам. И аз го обичам.

Струваше ми се, че съм най-тъжното момче във Вселената.

Лятото бе дошло и си бе отишло. Лятото бе дошло и си бе отишло.

А светът свършваше.