Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

Едно

На сутринта, след като погребахме врабчето, се събудих, изгарящ от температура.

Мускулите и гърлото ме боляха, главата ми туптеше глухо почти като сърце. Постоянно се взирах в ръцете си — струваха ми се чужди. Опитах се да стана, но не можех да пазя равновесие — стаята се въртеше около мен. Направих крачка, но краката ми не бяха достатъчно силни да понесат тежестта ми. Рухнах върху леглото, радиочасовникът ми падна с трясък на пода.

Майка ми се появи в стаята и по някаква причина ми се струваше нереална.

— Мамо? Мамо? Ти ли си? — Мисля, че крещях.

Сякаш в очите ѝ живееше въпрос.

— Да — каза. Изглеждаше толкова сериозна.

— Паднах — смотолевих.

Тя каза нещо, но не я разбрах. Всичко бе толкова странно — помислих си, че сънувам, но допирът на дланта ѝ приличаше на истинско докосване.

— Изгаряш — каза тя.

Усетих ръцете ѝ върху лицето си.

Не спирах да се чудя къде съм, затова я попитах:

— Къде сме?

Тя ме взе в прегръдките си за миг.

— Шшшт.

Светът бе толкова тих. Между мен и него имаше бариера. Стори ми се, че никога не ме е искал и сега се възползва от възможността да се отърве от мен.

Вдигнах поглед и видях мама да стои пред мен, подавайки ми два аспирина и чаша вода.

Седнах в леглото, посегнах за хапчетата и ги пъхнах в устата си. Хванах чашата — ръцете ми трепереха.

Тя пъхна термометър под езика ми.

Засече времето на часовника си, после извади термометъра от устата ми.

— Четиридесет градуса — каза. — Трябва да свалим тази температура. — Поклати глава. — От микробите в басейна е.

За миг светът се приближи.

— Това е само простуда — прошепнах. Но сякаш говореше някой друг.

— Мисля, че имаш грип.

Но сега е лято. Думите бяха на езика ми, но не можех да ги изрека. Не спирах да треперя. Тя ме покри с още едно одеяло.

Всичко се въртеше, но когато затворих очи, стаята стана неподвижна и тъмна.

А после дойдоха сънищата.

От небето падаха птици. Врабчета. Милиони и милиони врабчета. Падаха като дъжд и ме удряха, и бях покрит с кръвта им, и не можех да намеря място да се предпазя. Клюновете им разкъсваха кожата ми като стрели. А самолетът на Бъди Холи падаше от небето и чувах Уейлън Дженингс да пее „Ла Бамба“. Чувах Данте да плаче — и когато се обърнах да разбера къде е, видях, че държи в ръце отпуснатото тяло на Ричи Валънс. А после самолетът падна върху нас. Виждах единствено сянката и горящата земя.

А после небето изчезна.

Сигурно съм запищял, защото мама и татко се озоваха в стаята. Треперех и всичко бе подгизнало от потта ми. А после осъзнах, че плача и не мога да спра.

Татко ме вдигна и ме залюля в стола. Чувствах се малък и слаб и исках да отвърна на прегръдката му, но не можех, защото ръцете ми бяха слаби. Искаше ми се да го питам дали ме е прегръщал така, когато съм бил малък, защото не помнех, и защо не си спомням. Започнах да си мисля, че може би още сънувам, но майка ми сменяше чаршафите, затова осъзнавах, че всичко е истинско. Освен мен.

Мисля, че мънках нещо. Баща ми ме прегърна по-силно и прошепна нещо, но и това не спря треперенето. Мама подсуши потното ми тяло с хавлиена кърпа и двамата с татко ме преоблякоха в чисто бельо и чиста тениска. А после казах най-странното нещо: „Не изхвърляй тениската. Татко ми я подари“. Осъзнавах, че плача, но не знаех защо — не бях от тези момчета, затова ми се струваше, че плаче някой друг.

Чух как баща ми прошепва: „Шшшт. Всичко е наред“. Сложи ме обратно на леглото и майка ми седна до мен и ме накара да пийна вода и да взема още аспирин.

Видях лицето на татко и разбрах, че е разтревожен. Натъжих се — бях го накарал да се притеснява. Запитах се дали наистина ме бе прегръщал и ми се прииска да му кажа, че не го мразя, а просто не го разбирам, не разбирам кой е, а исках, толкова много исках да разбера. Майка ми каза на баща ми нещо на испански и той кимна. Бях твърде уморен, за да ме е грижа за думи на който и да било език.

Светът бе толкова тих.

Заспах — и сънищата дойдоха отново. Навън валеше дъжд и навсякъде около мен гърмеше и святкаше. И се видях, докато тичах в дъжда. Търсех Данте и крещях, защото той се беше изгубил: „Данте! Върни се! Върни се!“. А после вече не търсех Данте, търсех татко и му крещях: „Татко! Татко! Къде отиде? Къде отиде?“.

Когато се събудих, пак бях подгизнал от собствената си пот.

Татко седеше в моя люлеещ се стол и се взираше в лицето ми.

Мама влезе в стаята. Погледна баща ми, а после и мен.

— Не исках да ви плаша. — Шепнех, гласа ми никакъв го нямаше.

Майка ми се усмихна — помислих си, че сигурно е била много красива като момиче. Помогна ми да седна в леглото.

— Amor9, вир-вода си. Защо не си вземеш един хубав душ?

— Сънувах кошмари.

Облегнах глава на рамото ѝ. Искаше ми се тримата да останем така завинаги.

Татко ми помогна да застана под душа. Чувствах се слаб и изцеден, а когато топлата вода удари тялото ми, се сетих за сънищата си… Данте, татко. Запитах се как ли е изглеждал татко, когато е бил на моята възраст. Мама ми е споделяла, че е бил красив. А дали е бил красив като Данте? Защо ли си мислех това.

Когато се върнах в леглото, мама бе сменила отново чаршафите.

— Температурата ти спадна — каза тя. Даде ми още една чаша вода. Не я исках, но я изпих. Изумих се колко съм жаден всъщност и я помолих за още вода.

Баща ми още беше там, седнал в моя люлеещ се стол.

Взирахме се един в друг, докато лежах в леглото.

— Търсеше ме — каза той.

Погледнах го.

— В съня си. Търсеше ме.

— Винаги те търся — прошепнах.

Две

Когато се събудих на другата сутрин, помислих, че съм умрял. Знаех, че не е вярно, но мисълта си бе там. Може би част от теб умира, когато си болен. Не знам.

Мама реши, че може да се справи със сериозното ми състояние, като ме кара да пия безброй литри вода — мъчително, чаша по чаша. Най-накрая обявих стачка и отказах да пия повече.

— Пикочният ми мехур се е превърнал във воден балон, който всеки миг ще експлодира.

— Това е добре — каза тя. — Промиваш организма си.

— Край с промиването — заявих.

Водата не бе единственото, с което трябваше да се справя. Налагаше се да преборя и нейната пилешка супа, която се превърна в мой враг.

Първата купичка бе невероятна. Никога не бях изпитвал такъв глад. Абсолютно никога. Мама ми даваше най-вече бульон.

Имаше супа за обяд и на другия ден. Това също не беше зле, защото получих пиле и зеленчуци в супата с топли царевични тортили и мамината sopa de arroz10. Но супата се върна под формата на следобедна закуска. И за вечеря.

Беше ми писнало от вода и пилешка супа. Беше ми писнало да съм болен. След четири дни в леглото най-накрая реших, че е време да продължа нататък.

Заявих на майка ми:

— Добре съм.

— Не си — възрази тя.

— Държат ме като заложник. — Първото, което казах на баща си, когато се върна от работа.

Той ми се ухили.

— Вече съм добре, татко. Наистина съм добре.

— Още ми се виждаш малко блед.

— Имам нужда от слънце.

— Изчакай още един ден — каза той. — После можеш да излезеш навън и да създаваш колкото си искаш неприятности.

— Добре — съгласих се аз. — Но никаква пилешка супа повече.

— Това си е между теб и майка ти.

Той понечи да излезе от стаята ми. Поколеба се за миг. Беше с гръб към мен.

— Сънува ли още кошмари?

— Постоянно имам лоши сънища — казах.

— Даже и когато не си болен?

— Да.

Той застана на вратата ми. Обърна се и ме погледна.

— В сънищата си винаги ли си изгубен?

— В повечето от случаите — да.

— И винаги ли се опитваш да намериш мен?

— Мисля, че в повечето случаи се опитвам да намеря себе си, тате. — Беше странно да говоря с него за нещо реално. Но в същото време това ме плашеше. Исках да продължа да говоря, но не знаех точно как да кажа онова, което таях в себе си. Сведох поглед към пода. После вдигнах очи към татко и свих рамене, все едно казвах: Не е кой знае какво.

— Съжалявам — каза. — Съжалявам, че съм толкова далече.

— Всичко е наред — отвърнах.

— Не — възрази той. — Не, не е. — Мисля, че се канеше да каже нещо друго, но размисли. Обърна се и излезе от стаята.

Продължих да се взирам в пода. А после отново чух гласа на татко:

— Аз също имам лоши сънища, Ари.

Искаше ми се да го попитам дали те се отнасят за войната или за брат ми, дали се събужда уплашен като мен.

Но само му се усмихнах. Той ми бе разкрил нещо за себе си.

Бях щастлив.

Три

Позволиха ми да гледам телевизия, но открих нещо за себе си: всъщност не обичах телевизия. Изобщо не ми харесваше. Изключих телевизора и се улових, че наблюдавам майка ми, докато седеше на кухненската маса и преглеждаше някои от старите си планове за уроци.

— Мамо?

Тя вдигна поглед към мен. Опитах се да си я представя, застанала пред класа си. Какво ли си мислеха за нея учениците? Как гледаха на нея? Дали я харесваха? Или я мразеха? Или я уважаваха? Знаеха ли, че е нечия майка? А дали това имаше значение за тях?

— Какво си мислиш?

— Харесва ли ти да преподаваш?

— Да — каза тя.

— Дори когато на учениците ти не им пука?

— Ще ти издам една тайна. Аз не нося отговорност за това дали на учениците ми им пука, или не. Това трябва да е тяхна грижа — не моя.

— И в какво положение те поставя това?

— Независимо от всичко, Ари, моята работа е да проявявам загриженост.

— Дори когато тях не ги е грижа?

— Дори когато тях не ги е грижа.

— Независимо от всичко?

— Независимо от всичко.

— Дори ако преподаваш на хлапета като мен, които мислят, че животът е скучен?

— Така стоят нещата, когато си на петнайсет.

— Просто един етап — казах.

— Просто един етап. — Тя се засмя.

— Харесваш ли петнайсетгодишните?

— Какво ме питаш: дали харесвам теб, или дали харесвам учениците си?

— И двете, предполагам.

— Обожавам те, Ари, знаеш, че те обожавам.

— Да, но обожаваш и учениците си.

— Ревнуваш ли?

— Мога ли да изляза? — Бях умел в избягването на въпроси — като нея.

— Можеш да излезеш утре.

— Мисля, че се държиш като фашист.

— Това е сериозна дума, Ари.

— Благодарение на теб зная всичко за различните форми на управление. Мусолини е бил фашист. Франко е бил фашист. А татко казва, че Рейгън е фашист.

— Не приемай шегите на баща си твърде буквално, Ари. Той иска само да каже, че според него президентът Рейгън е прекалено властен.

— Зная какво иска да каже, мамо. Точно както ти знаеш какво искам да кажа.

— Е, хубаво е да знам, че смяташ майка си за нещо повече от форма на управление.

— Донякъде си такава — казах.

— Схващам какво имаш предвид, Ари. И все пак няма да излезеш навън.

Понякога ми се искаше да събера кураж и да се разбунтувам срещу правилата на мама.

— Просто искам да изляза оттук. Ще ми се пръсне черепът от скука.

Тя се изправи. Положи длани върху лицето ми.

— Hijo de mi vida11 — каза, — съжалявам, задето мислиш, че съм твърде строга към теб. Но си имам причини. Когато станеш по-голям…

— Вечно това повтаряш. На петнайсет съм. На колко трябва да стана? Колко голям, мамо, преди да сметнеш, че съм достатъчно умен да схвана? Не съм малко момче.

Тя взе ръката ми и я целуна.

— За мен си — прошепна. По бузите ѝ се стичаха сълзи. Имаше нещо, което не проумявах. Първо Данте. После аз. А сега мама. Сълзи навсякъде, да му се не види. Може би сълзите бяха нещо заразно. Като грипа.

— Всичко е наред, мамо — прошепнах. Усмихнах ѝ се. Надявах се на обяснение за сълзите ѝ, но щеше да ми се наложи да се потрудя, за да го получа. — Добре ли си? — попитах.

— Да — каза тя, — добре съм.

— Не мисля, че си.

— Полагам усилия да не се тревожа за теб.

— Защо се тревожиш? Аз просто имах грип.

— Нямам това предвид.

— А какво?

— Какво правиш, когато излизаш от къщи?

— Разни неща.

— Нямаш никакви приятели. — Тя понечи да закрие устата си с длан, после се спря.

Щеше ми се да я намразя за това обвинение.

— Не искам никакви.

Тя ме погледна така, сякаш съм непознат.

— И как мога да имам приятели, ако не ме пускаш да изляза?

Тя ми отправи един от онези нейни погледи.

— Наистина имам приятели, мамо. Имам приятели от училище. И Данте. Той ми е приятел.

— Да — каза тя. — Данте.

— Да — повторих аз. — Данте.

— Радвам се за Данте — каза тя.

Кимнах.

— Добре съм, мамо. Просто не съм от онези, които… — Не знаех какво се опитвам да кажа. — Просто съм различен. — Даже не знаех какво имам предвид.

— Знаеш ли какво мисля?

Не исках да зная какво мисли. Не исках. Но въпреки това щях да го чуя.

— Ама разбира се — отвърнах.

Тя пренебрегна заядливия ми тон.

— Не мисля, че знаеш колко си обичан.

— Разбира се, че знам.

Тя понечи да каже нещо, но размисли.

— Ари, просто искам да бъдеш щастлив.

Искаше ми се да ѝ отвърна, че това е трудно за мен. Струваше ми се обаче, че тя вече знае това.

— Е — казах, — сега съм в онзи период, когато се предполага да съм нещастен.

Това я разсмя.

Разбирахме се.

— Мислиш ли, че ще е проблем, ако Данте се отбие?

Четири

Данте вдигна телефона на второто позвъняване.

— Не идваш на басейна. — Звучеше сърдит.

— На легло съм. Хванах грип. Най-вече спя, сънувам много лоши сънища и ям пилешка супа.

— Температура?

— Да.

— Болки в костите?

— Да.

— Нощни изпотявания?

— Да.

— Лоша работа — рече той. — Какви бяха сънищата ти?

— Не мога да говоря за тях.

Това, изглежда, го устройваше.

Петнайсет минути по-късно той се появи на входната врата. Чух звънеца. Дочух как говори с майка ми. За Данте никога не бе проблем да започва разговори. Вероятно разказваше на мама историята на живота си.

Чух го да върви надолу по коридора с босите си крака. А после застана на прага на стаята ми. Беше с тениска, която бе толкова износена, че почти прозираше, и с опърпани джинси на дупки.

— Здрасти — каза той. Носеше стихосбирка, скицник и няколко въглена за рисуване.

— Забравил си да си обуеш обувките — казах.

— Дарих ги на бедните.

— Предполагам, че после е ред на джинсите.

— Аха. — Двамата се засмяхме.

Той се вгледа в мен.

— Изглеждаш малко блед.

— И все пак приличам на мексиканец повече от теб.

— Всички приличат на мексиканци повече от мен. Разбери се с хората, които са ми предали гените си. — Имаше нещо в гласа му. Цялата тази тема за мексиканския произход го смущаваше.

— Добре, добре — казах. „Добре, добре“ винаги означаваше, че е време да сменим темата. — Значи си донесе скицника.

— Да.

— Ще ми покажеш ли рисунките си?

— Не. Смятам да те скицирам.

— Ами ако не искам да ме скицираш?

— Как ще стана художник, ако не се упражнявам?

— На моделите на художниците не им ли плащат?

— Само на привлекателните.

— Значи аз не съм привлекателен?

Данте се усмихна:

— Не се дръж като задник. — Стори ми се, че се смути. Но не толкова, колкото аз.

Усещах как почервенявам. Даже момчетата с тъмна кожа като мен можеха да се изчервяват.

— Значи наистина мислиш да станеш художник?

— Абсолютно. — Той погледна право към мен. — Не ми ли вярваш?

— Трябват ми доказателства.

Той седна в моя люлеещ се стол. Загледа ме изпитателно.

— Още изглеждаш зле.

— Благодаря.

— Може би са виновни сънищата ти.

— Може би. — Не исках да говоря за сънищата си.

— Когато бях момче, се будех с мисълта, че светът свършва. Ставах и поглеждах в огледалото — и очите ми бяха тъжни.

— Искаш да кажеш — като моите.

— Да.

— Моите очи са винаги тъжни.

— Светът не свършва, Ари.

— Не се дръж като задник. Разбира се, че не свършва.

— Тогава не бъди тъжен.

— Тъжен, тъжен, тъжен — казах аз.

— Тъжен, тъжен, тъжен — повтори той.

И двамата се усмихвахме, опитвайки се да удържим смеха си — но просто не можехме. Бях щастлив, че се бе отбил. Болестта ме караше да се чувствам крехък, сякаш можех да се счупя. Не ми харесваше това усещане. Смехът ме караше да се чувствам по-добре.

— Искам да те нарисувам.

— Мога ли да те спра?

— Ти си този, който каза, че има нужда от доказателства.

Той ми подхвърли книгата със стихотворения.

— Чети я. Чети. Аз ще рисувам. — После притихна. Очите му започнаха да обхождат с търсещ поглед всичко в стаята: мен, леглото, одеялата, възглавниците, светлината. Бях неспокоен, непохватен и смутен и изпитвах неудобство. А очите на Данте, приковани в мен… не знаех дали това ми харесваше. Чувствах се гол. Но същевременно усещах нещо, което ме караше да се чувствам невидим. И се отпуснах.

— Издокарай ме добре — казах.

— Чети — отвърна той. — Просто чети.

Бързо забравих, че Данте ме рисува. И просто четях. Четях, четях, четях. От време на време хвърлях поглед към него, но той бе потънал в работата си. Върнах се към стихосбирката. Прочетох един ред и се опитах да го разбера: „От онова, неуловимото за нас, звездите са направени“. Красиво казано, но не знаех какво означава. Заспах, чудейки се какво означава този ред.

Когато се събудих, Данте го нямаше.

Не беше оставил никоя от скиците, които ми бе направил. Само една — скица на моя люлеещ се стол. Беше съвършена. Люлеещ се стол на фона на голите стени на стаята ми. Бе уловил следобедната светлина, която струеше в стаята, начина, по който сенките падаха върху стола и му придаваха дълбочина — правеха го да изглежда така, сякаш бе нещо повече от неодушевен предмет. В скицата имаше нещо печално и самотно — запитах се дали това бе начинът, по който Данте виждаше света, или начинът, по който виждаше моя свят.

Взирах се в скицата дълго време. Плашеше ме — в нея имаше нещо вярно.

Къде ли се бе научил да рисува? Внезапно изпитах завист. Той умееше да плува, да рисува, да разговаря с хората. Четеше поезия и харесваше себе си. Какво ли бе чувството наистина да харесваш себе си? Защо някои хора не харесваха себе си, а други се харесваха? Може би просто така стояха нещата.

Погледнах рисунката му, после и стола си. Тогава видях бележката, която бе оставил.

Обадих му се след вечеря.

— Защо си тръгна?

— Ти имаше нужда да си починеш.

— Съжалявам, че заспах.

Мълчахме известно време.

— Скицата ми хареса — казах.

— Защо?

— Защото изглежда точно като моя стол.

— Това ли е единствената причина?

— В скицата има нещо — казах.

— Какво?

— Емоция.

— Разкажи ми — рече Данте.

— Тъжна е. Тъжна и самотна.

— Като теб — каза той.

Беше ми омразно, че вижда същността ми.

— Не съм тъжен през цялото време — възразих.

— Знам — каза той.

— Ще ми покажеш ли другите?

— Не.

— Защо?

— Не мога.

— Защо не?

— По същата причина, поради която ти не можеш да ми разкажеш сънищата си.

Пет

Грипът, изглежда, не искаше да ме пусне.

Онази нощ сънищата се върнаха. Брат ми. Стоеше от другата страна на реката. Той беше в Хуарес, аз — в Ел Пасо. Виждахме се един друг. Аз изкрещях: „Бернардо, ела от тази страна!“, а той поклати глава. Стори ми се, че не разбира, затова му изкрещях на испански: Vente pa’aca, Bernardo! Мислех си, че стига да знаех правилните език и думи, той щеше да пресече реката. И да се прибере у дома. Само да знаех подходящите думи… Само да говорех правилния език… Тогава се появи татко. Двамата с брат ми се взираха един в друг — не можех да понеса израженията им, върху лицата им сякаш бяха изписани обидата и болката на всички синове и бащи по света. Болката бе толкова дълбока, че вече не можеха да проливат сълзи и лицата им бяха сухи. А после сънят се промени — брат ми и баща ми изчезнаха. Стоях на същото място, където бе стоял татко, откъм страната на Хуарес, а срещу мен бе Данте. Беше без риза и без обувки, исках да заплувам към него, но не можех да помръдна. А после той ми каза нещо на английски, което не разбрах. Отвърнах на испански, а той също не ме разбра.

Бях толкова самотен.

А после светлината угасна и Данте изчезна в тъмнината.

Събудих се и се почувствах изгубен.

Не знаех къде съм.

Треската се бе върнала. Стори ми се, че може би вече нищо няма да е същото. Но знаех, че е само от треската. Отново заспах. Врабчетата падаха от небето. Аз бях този, който ги убиваше.

Шест

Данте намина да ме види. Осъзнавах, че не съм особено забавен. Той също го знаеше, но явно нямаше значение за него.

— Искаш ли да говорим?

— Не — казах.

— Искаш ли да си вървя?

— Не — отвърнах.

Той ми четеше стихотворения. Мислех си за врабчетата, които падаха от небето. Докато слушах гласа на Данте, се запитах как ли би звучал брат ми. Зачудих се дали някога бе чел стихотворения. Главата ми бе пълна — падащи врабчета, призракът на брат ми, гласът на Данте.

Данте свърши с четенето на едно стихотворение, после се зае да търси друго.

— Не те ли е страх, че ще те заразя? — попитах.

— Не.

— Не те е страх?

— Не.

— Ти не се страхуваш от нищо.

— Страхувам се от много неща, Ари.

Можех да попитам: Какви? От какво се страхуваш? Не мисля, че щеше да ми каже.

Седем

Треската си отиде.

Но сънищата останаха.

Баща ми беше в тях. И брат ми. И Данте. В сънищата ми. А понякога и майка ми. В ума ми бе заседнал един образ. Бях на четири и вървях надолу по улицата, като се държах за ръката на брат ми. Спомен ли беше това, или сън. Или надежда.

Лежах и си мислех разни неща. Всички обичайни проблеми и мистерии в живота ми, които имаха значение само за мен. Не че от мисленето за разни неща ми ставаше по-добре. Реших, че последната ми година в долните класове на гимназията „Остин Хай“ ще е кофти. Данте отиваше в „Катедрал“, защото имаха отбор по плуване. Мама и татко искаха да ме изпратят на училище там, но аз отказах. Не исках да ходя в католическо училище само за момчета. Настоявах, че всички момчета там са богати. Мама изтъкна довода, че дават стипендии на умните момчета. Отвърнах ѝ, че не съм достатъчно умен да взимам стипендия. Мама каза, че могат да си позволят да ме изпратят там.

— Мразя онези момчета! — Умолявах татко да не ме изпраща там. Никога не казах на Данте, че мразя момчетата от „Катедрал“. Не беше нужно да знае.

Сетих се за обвинението на мама. „Нямаш никакви приятели.“ Помислих си за стола си — той всъщност беше моят портрет.

Бях стол. Почувствах се толкова тъжен, колкото никога не се бях чувствал.

Да, вече не бях момче. Но все още се чувствах като момче. Донякъде. Имаше обаче и други неща, които изпитвах. Мъжки, предполагам. Мъжката самота бе много по-голяма от момчешката. И вече не исках да се отнасят към мен като към момче. Не исках да живея в света на родителите си, а си нямах собствен. По някакъв странен начин приятелството ми с Данте ме бе накарало да се чувствам още по-самотен.

Може би защото той сякаш успяваше да се впише навсякъде. А аз винаги имах чувството, че не принадлежа никъде. Не се чувствах на място дори в собственото си тяло — особено в собственото си тяло. Превръщах се в личност, която не познавах. Промяната болеше, а не знаех защо. Собствените ми емоции не ми се струваха смислени и логични.

Като по-малък си водех дневник — нещо като записки в коженото тефтерче, което си бях купил. Но никога не проявих особена дисциплинираност. Дневникът се превърна в инцидентно занимание с инцидентно записани мисли — нищо повече.

Когато бях в шести клас, нашите ми подариха за рождения ден бейзболна ръкавица и пишеща машина. Участвах в отбор, така че ръкавицата бе логичен подарък. Но пишеща машина? Какво имаше у мен, което ги бе навело на мисълта да ми вземат пишеща машина? Престорих се, че ми харесва. Но не ме биваше в преструвките.

Това, че не говорех за нещата, не ме превръщаше автоматично в добър актьор.

Странно, но се научих да пиша на машина. Най-сетне някакво умение. С бейзбола не се получи. Бях достатъчно добър, за да вляза в отбора. Но мразех тази игра. Правех го заради баща ми.

Не знаех защо мисля за всички тези неща… винаги правех тъкмо това. Явно имах собствена телевизия в ума си. Можех да контролирам онова, което искам да гледам, да превключвам каналите, когато си поискам.

Хрумна ми да се обадя на Данте. Всъщност не, не ми се говореше с никого. Само със себе си.

Сетих се за по-големите си сестри — толкова близки помежду си и толкова далече от мен. Знаех, че е заради възрастта. Изглежда, че това бе от значение. За тях. И за мен. Аз бях „малко закъснял“. Един ден те си говореха на масата в кухнята и ме обсъждаха — и това е изразът, който използваха. Не за пръв път чувах някой да го казва за мен. Затова реших да говоря направо със сестрите си — не ми харесваше някой да мисли така за мен. В известен смисъл — изгубих контрол. Погледнах сестра си, Сесилия, и казах: „Ти си родена прекалено рано“. Усмихнах ѝ се и поклатих глава: „Не е ли малко тъжно? Не е ли просто тъжно, мамка му?“.

Другата ми сестра, Силвия, ми дръпна една лекция:

— Мразя тази дума. Не говори така. Толкова е неуважително.

Сякаш пък те ме уважаваха. О, да, и още как.

Казаха на мама, че използвам неприличен език. Тя мразеше „езика“. Погледна ме с оня поглед.

— Думата с „м“ показва изключителна липса на уважение и на въображение. И недей да въртиш очи.

Но загазих още по-лошо, задето отказах да се извиня.

Хубавото беше, че сестрите ми не използваха израза „роден твърде късно“ никога повече. Не и пред мен.

Бях ядосан, защото не можех да говоря с брат си, а и със сестрите си. Не че сестрите ми не се интересуваха от мен. Просто през повечето време те се отнасяха с мен повече като със син, отколкото като с брат. Нямах нужда от три майки. Всъщност бях сам. И ми се приискваше да говоря с някого на моята възраст. Някой, който разбира, че изричането на думата с „м“ не е мерило за липсата на въображение. Понякога изричането на тази дума ме караше да се чувствам свободен.

Да разговарям със себе си в дневника си, бе равнозначно на това да говоря с някого на моята възраст.

Понякога записвах всички лоши думи, за които можех да се сетя. Това ме караше да се чувствам по-добре. Мама бе наложила собствени правила. За баща ми: никакво пушене вътре в къщата. За всички: никакво ругаене. Не търпеше ругатните. Дори когато баща ми изречеше поредица от интересни думи, тя го поглеждаше и казваше:

— Излез навън, Хайми. Намери си куче, което ще хареса подобен език.

Мама беше мила. Но и много строга. Това бе нейният начин да оцелее. Не смятах да я дразня. Затова през повечето време ругаех само наум.

И цялата тази работа е името ми. Анхел Аристотел Мендоса.

Мразех името Анхел и не позволявах на никого да ме нарича така. Всички типове на име Анхел, които познавах, бяха до един истински задници. „Аристотел“ също не ми харесваше. Макар да знаех, че съм кръстен на дядо си, бях наясно и че съм наследил името на най-прочутия философ в света. Мразех този факт. Всички очакваха нещо от мен — нещо, което не можех да им дам.

Затова се прекръстих на Ари.

А като променях малко буквите, името ми ставаше Еър, въздух.

Сигурно е страхотно да си въздухът.

Можех да бъда едновременно нещо и нищо. Необходим и в същото време невидим. Всички щяха да се нуждаят от мен и никой нямаше да ме вижда.

Осем

Мама прекъсна мислите ми — ако това наистина бяха мисли.

— Данте е на телефона.

Минах покрай кухнята и забелязах, че мама разчиства всичките си шкафове. За нея лятото значеше работа.

Хвърлих се на канапето в дневната и грабнах телефона.

— Здрасти — казах.

— Здрасти — отвърна той. — Какво правиш?

— Нищо. Още не съм във форма. Мама ще ме води на лекар днес следобед.

— Надявах се, че можем да идем да плуваме.

— Да му се не види — казах. — Не мога. Просто, нали знаеш…

— Да, знам. Значи просто се мотаеш?

— Аха.

— Четеш ли нещо, Ари?

— Не, мисля си.

— За какво?

— Разни неща.

— Разни неща?

— Нали се сещаш, Данте, неща.

— Какви например, Ари?

— Че двете ми сестри и брат ми са много по-големи от мен и как ме кара да се чувствам това.

— Колко са големи те?

— Сестрите ми са близначки. Не са еднояйчни, но си приличат На двайсет и седем са. Мама ги родила, когато била на осемнайсет

— Леле — възкликна той. — На двайсет и седем.

— Да, невероятно.

— На петнайсет съм, а имам три племеннички и четирима племенници.

— Мисля, че това е много яко, Ари.

— Повярвай ми, Данте, не е чак толкова яко. Даже не ми викат „вуйчо Ари“.

— А брат ти на колко е?

— На двайсет и пет.

— Винаги съм искал да имам брат.

— Да, ама все едно го нямам.

— Защо?

— Не говорим за него. Все едно е мъртъв.

— Защо?

— Той е в затвора, Данте. — Не бях разказвал на никого за брат си. Не бях казвал и думичка за него на друго човешко същество. Чувствах се зле, задето говорех за него.

Данте не каза нищо.

— Може ли да не говорим за него? — попитах.

— Защо?

— Това ме кара да се чувствам зле.

— Ари, ти не си направил нищо.

— Не искам да говоря за него, o’кей, Данте?

— О’кей. Но знаеш ли, Ари, имаш много интересен живот.

— Всъщност не — възразих.

— Всъщност да — каза той. — Поне имаш сестри и брат. Аз си имам само майка и баща.

— Ами братовчеди?

— Те не ме харесват. Мислят, че съм… малко различен. Те са истински мексиканци, разбираш ли. А аз съм нещо като… как ме нарече ти?

— Pocho.

— Точно такъв съм. Не ме бива в испанския.

— Можеш да го научиш — казах.

— Да го научиш в училище, е различно от това да го научиш вкъщи или на улицата. И е много трудно, защото повечето ми братовчеди са по майчина линия — и са много бедни. Мама е най-малката и наистина се е борила със семейството си, за да може да ходи на училище. Баща ѝ не смятал, че едно момиче трябва да ходи в колеж. А мама казала: „Начукай си го, все пак ще отида“.

— Не мога да си представя майка ти да каже „начукай си го“.

— Е, вероятно не е казала това — обаче намерила начин. Била много умна и успяла да завърши колежа, а после получила стипендия за научна работа, за да постъпи в университета в Бъркли. И точно там срещнала татко. Родил съм се някъде по това време. Те още следвали. Мама учела за психолог. Татко бил напът да стане професор по английски. Родителите на татко са родени в Мексико. Живеят в мъничка къща в източен Ел Ей, не говорят английски и притежават малък ресторант. Мама и татко сякаш са създали цял нов свят за себе си. Живея в своя нов свят. Но разбират и стария — света, от който са дошли — а аз не. Никъде не принадлежа. Това е проблемът.

— Принадлежиш — казах. — На мястото си си навсякъде, където отидеш. Просто си такъв.

— Никога не си ме виждал в обкръжението на братовчедите ми. Чувствам се като особняк.

Знаех какво е да се чувстваш така.

— Знам — казах. — И аз се чувствам като особняк.

— Е, ти поне си истински мексиканец.

— Какво знам аз за Мексико, Данте?

Мълчанието по телефона бе странно.

— Мислиш ли, че винаги ще е така?

— Кое?

— Искам да кажа, кога ще започнем да се чувстваме така, сякаш светът ни принадлежи?

Прииска ми се да му отвърна, че светът никога няма да ни принадлежи.

— Не зная — смотолевих. — Утре.

Девет

Влязох в кухнята и загледах мама, докато си разчистваше шкафовете. — За какво си говорехте с Данте?

— Разни неща.

Искаше ми се да я попитам за брат ми. Но не се осмелих.

— Той ми разказа за родителите си, как се запознали в университета в Бъркли. Как се родил там. Помнел как майка му и баща му постоянно четели книги и учели.

Мама се усмихна:

— Точно като мен и теб — каза тя.

— Не си спомням.

— Завършвах бакалавърската си степен, когато баща ти беше на война. Това ми помагаше да не мисля за лошите неща. Тревожех се постоянно. Мама и лелите ми помагаха да се грижа за сестрите и брат ти, докато ходех на лекции и учех. А когато баща ти се върна, създадохме теб. — Тя се усмихна и разреса косата ми с пръсти, както обикновено правеше.

— Баща ти се хвана на работа в пощата, а аз продължих да ходя на лекции. Имах теб и университета. А баща ти беше в безопасност.

— Трудно ли беше?

— Бях щастлива. А ти беше такова добро бебе. Мислех си, че съм умряла и съм отишла в рая. Купихме тази къща. Имаше нужда от стягане, но си бе наша. А аз правех каквото винаги бях искала да правя.

— Винаги си искала да бъдеш учителка?

— Винаги. Когато бях малка, нямахме нищо, но мама разбираше колко много означава училището за мен. Плака, когато ѝ казах, че смятам да се омъжа за баща ти.

— Не го е харесвала ли?

— Не, не беше това. Просто искаше да продължа да уча. Обещах ѝ, че ще го направя. Отне ми известно време, но спазих обещанието си.

За първи път виждах мама като личност. Личност, която бе много, много повече, а не просто моя майка. Беше странно да мисля за нея по този начин. Исках да я попитам за баща ми, но не знаех как.

— Той различен ли беше? Когато се върна от войната?

— Да.

— По какъв начин?

— Някъде вътре в него има рана, Ари.

— Но каква е? Раната? Каква е?

— Не знам.

— Как може да не знаеш, мамо?

— Защото е негова. Тя е само негова, Ари.

Тя просто бе приела личната, тайна рана на баща ми.

— Ще зарасне ли някога?

— Не мисля.

— Мамо? Мога ли да те попитам нещо?

— Можеш да ме попиташ всичко.

— Трудно ли е да го обичаш?

— Не. — Тя дори не се поколеба.

— Разбираш ли го?

— Невинаги. Но, Ари, не е нужно винаги да разбирам хората, които обичам.

— Е, може би на мен ми е нужно.

— Трудно ти е, нали?

— Аз не го познавам, мамо.

— Знам, че ще ми се ядосаш, когато кажа това, Ари, но все пак ще го направя. Мисля, че някой ден ще разбереш.

— Да — казах. — Някой ден.

Някой ден щях да разбера татко. Някой ден той щеше да ми се разкрие. Някой ден. Мразех тези думи.

Десет

Много обичах мама да ми разказва за разни неща. Биваше я в това. Не говорехме кой знае колко, но се случваше — бе хубаво и ми се струваше, че я познавам. С малко хора се чувствах така. Когато говореше с мен, бе различна, не се държеше като моя майка. А когато беше само мама, ѝ хрумваха множество идеи как би трябвало да се държа. Мразех това и се борех с нея по този въпрос.

Не мислех, че задачата ми е да съм съгласен с представата на всички за онова, което бях и което би трябвало да бъда. Може би ако не беше толкова тих, Ари… Ако можеше да си по-дисциплиниран… Да, всички имаха предположения какво не ми е наред и какъв е редно да стана. Особено по-големите ми сестри.

Защото бях най-малкият.

Защото бях изненадата.

Защото бях роден прекалено късно.

Защото по-големият ми брат бе в затвора и може би мама и татко обвиняваха себе си. Само да бяха казали нещо, да бяха направили нещо. Нямаха намерение да допуснат отново тази грешка. Затова бях принуден вечно да нося семейната вина — вина, за която дори майка ми отказваше да говори. Понякога тя споменаваше брат ми мимоходом. Но никога не изричаше името му.

Сега аз бях единственият син. И понасях това бреме — на син в мексиканско семейство. Не го исках. Но това беше положението.

Ядосвах се заради чувството, че съм предал семейството си, като споменах брат си пред Данте. Не бе приятно. У дома имаше толкова много призраци — на брат ми, на бащината ми война, призраците на гласовете на сестрите ми. Може би имаше призраци и в мен, но не ги бях срещнал още. Бяха там. Спотайваха се.

Взех стария си дневник и запрелиствах страниците. Попаднах на думи, които бях написал седмица след петнайсетия си рожден ден:

Адски се смущавах да чета собствените си думи. Какъв pendejo12. Сигурно бях най-големият загубеняк на света — да пиша за косми и разни неща за тялото. Добре че спрях да си водя дневник — все едно да водя архив на собствената си глупост. Защо да правя това? Защо да си напомням какъв задник съм?

Трябваше да хвърля дневника, но вместо това продължих да го прелиствам напосоки. И тогава открих една част, посветена на брат ми.

Дали някога щях да имам смелостта да помоля родителите си да ми разкажат за брат ми? Веднъж попитах по-големите си сестри. И двете — Сесилия и Силвия — ме стрелнаха с поглед:

— Дори не го споменавай.

Тогава си помислих, че ако имаха пистолет, щяха да ме застрелят. Хванах се, че шепна отново и отново: „Брат ми е в затвора, брат ми е в затвора, брат ми е в затвора“. Исках да почувствам тези думи в устата си, докато ги изричам. Думите могат да бъдат като храната — усещаш ги като нещо в устата си.

„Брат ми е в затвора.“ Тези думи бяха горчиви на вкус.

Но те живееха в мен. И се изтичаха от мен. Не можеш да контролираш. Поне невинаги.

Не знаех какво става с мен. Всичко бе объркано, бях уплашен.

Чувствах се като стаята на Данте, преди той да сложи всичко в ред. Ред.

Това ми трябваше. Затова взех дневника си и започнах да пиша:

Единайсет

Наложи се да чакаме повече от два часа пред лекарския кабинет. Но с мама се бяхме подготвили. Бях взел стихосбирката на Уилям Карлос Уилямс, която Данте ми даде, а мама пък бе донесла един роман, който четеше — Благослови ме, Ултима13.

Седях срещу нея в чакалнята и чувствах, че ме гледа.

— Не знаех, че обичаш поезия.

— Книгата е на Данте. Баща му държи книги с поезия из цялата къща.

— Това, което баща му прави, е прекрасно!

— Че е професор ли?

— Да. Колко прекрасно!

— Предполагам — казах.

— В университета никога не ми е преподавал и един професор от мексиканско-американски произход. Нито един. — На лицето ѝ почти се изписа гняв.

Знаех толкова малко за нея, за това, което бе преживяла. Какво ли е чувството да си като нея? Никога не ме беше интересувало. Но сега започваше да ме е грижа.

Започвах да се чудя за всичко.

— Обичаш ли поезия, Ари?

— Да. Предполагам, че да.

— Може би ще станеш писател — каза тя. — Поет.

Звучеше толкова прекрасно от нейните уста. Твърде прекрасно за мен.

Дванайсет

Нищо ми нямаше, така каза докторът. Възстановявах се нормално от тежък грип. Цял следобед отиде на вятъра. Само дето бях видял върху лицето на мама да се появява гняв. Щеше да ми се наложи да помисля за това.

Тъкмо когато започваше да става по-малко загадъчна, тя се превърна в още по-голяма мистерия.

Най-сетне ми позволиха да изляза от къщата.

Срещнах се с Данте на плувния басейн, но се изтощих бързо. Най-вече гледах Данте как плува.

Май се канеше да завали. Дъждът винаги идваше по това време на годината. Чух далечната гръмотевица. Докато вървяхме към къщата на Данте, заваля. А после дъждът се превърна в порой.

Погледнах Данте:

— Няма да побягна, ако и ти не побегнеш.

— Няма да побягна.

Така че вървяхме в дъжда. Искаше ми се да вървя по-бързо, но вместо това забавих ход.

Погледнах Данте отново:

— Можеш ли да се справиш?

Той се усмихна.

Добрахме се бавно до къщата му. В дъжда. Мокри до кости.

Баща му ни накара да се преоблечем в сухи дрехи и ни дръпна едно конско.

— За Данте вече знам, че няма и грам здрав разум. Но ти, Ари, теб те мислех за малко по-отговорен.

Данте не се сдържа и го прекъсна:

— Не се надявай, тате.

— Той току-що изкара грип, Данте.

— Вече съм здрав — казах. — Харесвам дъжда. — Сведох очи към пода. — Съжалявам.

Той подпря брадичката ми с длан и я повдигна. Погледна ме.

— Летни момчета — каза.

Хареса ми как ме гледа. Помислих си, че е най-милият човек на света. Може би всички бяха мили. Дори баща ми. Но господин Кинтана бе смел. Не му пукаше дали целият свят ще узнае, че е мил. Данте бе като него.

Попитах Данте дали баща му някога се ядосва.

— Не се разгневява много често, почти никога. Но когато все пак се ядоса, гледам да не му се пречкам.

— На какво се ядосва?

— Веднъж му изхвърлих всичките книжа.

— Сериозно ли?

— Той не ми обръщаше никакво внимание.

— На колко години беше?

— Дванайсет.

— Значи си го ядосал нарочно.

— Нещо такова.

Изведнъж се разкашлях. Всички се стреснаха.

— Горещ чай — каза Данте.

Кимнах. Добра идея.

Седяхме, пиехме си чая и гледахме как дъждът вали на предната веранда на къщата му. Небето беше почти черно — и тогава заваля град. Бе толкова прекрасно и плашещо същевременно. Замислих се — понякога изглеждаше така, сякаш бурята иска да пречупи света, но той отказва да се пречупи.

Взирах се в градушката, когато Данте ме потупа с пръст по рамото.

— Трябва да проведем един разговор.

— Разговор?

— Да си поговорим.

— Говорим си всеки ден.

— Да, но имам предвид да си поговорим наистина.

— За какво?

— Ами за… сещаш се, за това какви сме. За родителите си. Такива неща.

— Някой казвал ли ти е, че не си нормален?

— Това нещо, към което трябва да се стремя, ли е?

— Не си. Не си нормален. — Поклатих глава. — Откъде си се взел?

— Родителите ми правили секс една нощ.

Почти си представих как родителите му правят секс — което бе малко откачено.

— Откъде знаеш, че е било нощ?

— Добър въпрос.

Избухнахме в смях.

— Добре — каза той. — Това е сериозно.

— Това нещо като игра ли е?

— Да.

— Ще играя.

— Кой ти е любимият цвят?

— Синьо.

— Червено. Любима марка кола?

— Не харесвам коли.

— И аз. Любима песен?

— Нямам си. Твоята?

— „Дългият лъкатушещ път“14.

— „Дългият лъкатушещ път“ ли?

— „Бийтълс“, Ари.

— Не я знам.

— Велика песен, Ари.

— Скучна игра, Данте. Да не би да се интервюираме един друг?

— Нещо такова.

— За каква длъжност кандидатствам?

— Най-добър приятел.

— Мислех си, че вече съм получил работата.

— Не бъди толкова сигурен, самоуверено копеле такова. — Той се пресегна и ме удари е юмрук. Не силно. Но не и леко.

Това ме разсмя.

— Бива те в приказките.

— Не ти ли се приисква понякога просто да станеш и да изкрещиш всички ругатни, които си научил?

— Всеки ден.

— Всеки ден? По-тежък случай си от мен. — Той се загледа в градушката. — Прилича на побеснял сняг — каза.

Това ме разсмя.

Данте поклати глава:

— Ние сме твърде свестни, знаеш ли?

— Какво искаш да кажеш?

— Родителите ни са ни превърнали в свестни момчета. Не мога да понасям това.

— Не мисля, че съм чак толкова свестен.

— Участваш ли в някоя банда?

— Не.

— Занимаваш ли се е наркотици?

— Не.

— Пиеш ли?

— Бих искал.

— И аз. Но не те питам това.

— Не, не пия.

— Правиш ли секс?

— Секс ли?

— Секс, Ари.

— Не, никога не съм правил секс, Данте. Но бих искал.

— И аз. Виждаш ли какво имам предвид? Ние сме свестни.

— Свестни — повторих. — Мамка му.

— Мамка му — повтори и той.

А после избухнахме в смях.

Цял следобед Данте ме обстрелваше с въпроси. Аз им отговарях. Спря да вали, а горещият ден внезапно бе захладнял. Сякаш целият свят бе тих и спокоен, прииска ми се аз да съм светът и да се чувствам като него.

Данте стана от стъпалото на верандата и застана на тротоара. Вдигна ръце към небето.

— Всичко е толкова дяволски прекрасно — каза той. — Обърна се. — Да се поразходим.

— Кецовете ни — казах.

— Татко ги сложи в сушилнята. На кого му пука?

— Да, на кого му пука?

И преди бях вървял бос по мокър тротоар, бях усещал ветреца по лицето си. Но все едно ми се случваше за пръв път — така се чувствах.

Данте говореше нещо, но аз не го слушах. Взирах се в небето, в тъмните облаци, вслушвах се в далечните гръмотевици.

Погледнах Данте: ветрецът бе като жив в дългата му тъмна коса.

— Заминаваме за една година — каза той.

Внезапно се натъжих. Не, не бях точно тъжен. Все едно някой ме бе ударил е юмрук.

— Заминавате ли?

— Да.

— Защо? Искам да кажа… кога?

— Татко ще бъде гостуващ професор в Университета на Чикаго за една година. Мисля, че проявяват интерес да го назначат.

— Това е страхотно — казах.

— Да — потвърди той.

Бях щастлив, а после, просто ей така, ми стана тъжно. Бях непоносимо тъжен. Не го поглеждах. Гледах само към небето.

— Това е наистина страхотно. Е, кога заминавате?

— В края на август.

Шест седмици. Усмихнах се:

— Това е страхотно.

— Само повтаряш: Това е страхотно.

— Ами… страхотно е.

— Да, страхотно е.

— Не си ли тъжен, че заминавам?

— Защо да съм тъжен?

Той се усмихна, а после на лицето му се появи онова изражение — бе толкова трудно да разбера какво мисли или чувства. Странно, защото лицето на Данте бе като книга, която целият свят можеше да прочете.

— Виж — каза той. Посочи към една птица насред улицата, която се опитваше да литне. Досетих се, че едното ѝ крило е счупено.

— Ще умре — прошепнах.

— Можем да я спасим.

Данте изскочи насред улицата и се опита да я вдигне. Гледах го.

Това е последното, което помня, преди колата да завие зад ъгъла. Данте! Данте! Писъците идваха отнякъде вътре в мен. Данте!

Помислих си, че всичко е сън. Всичко. Бе просто поредният лош сън. Все си мислех, че светът свършва. Сетих се и за врабчетата, падащи от небето.

Данте!