Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

Едно

Лятото отново беше тук. Лято, лято, лято. Обичах и мразех летата. Те си имаха своя логика и винаги успяваха да извадят нещо скрито в мен. Лятото е олицетворение на свободата и на младостта, на дните без училище и на възможности, приключения, скитане и изследване на непознатото. Лятото е книга на надеждата. Затова обичах и мразех летата — те ме караха да искам да вярвам.

В главата ми звучеше онази песен на Алис Купър.

Наумих си, че това ще е моето лято. Ако лятото бе книга, щях да напиша в нея нещо прекрасно. Със собствения си почерк. Но нямах представа какво. А други вече създаваха книгата вместо мен. Вече не бе толкова обещаваща. Сега ставаше дума за повече работа и задължения.

Бях минал на пълно работно време във „Въглищаря“. Никога не бях работил по четиресет часа седмично. Обаче часовете ми харесваха: от единайсет сутринта до седем и трийсет вечерта, от понеделник до четвъртък. Това означаваше, че винаги можех да спя до късно, а ако исках — да излизам. Не че знаех къде да отида. В петъците ходех на работа късно и затварях в десет. Не лош график — и имах свободни уикенди. Така че — беше добре. Но това бе лято! А за съботните следобедни мама ме записа да помагам за хранителната банка. Не спорих с нея.

Животът ми все още бе нечия чужда идея.

Първата събота, след като ни разпуснаха от училище, станах рано. Седях по шорти за джогинг в кухнята и пиех портокалов сок. Хвърлих поглед към мама, която четеше вестника.

— Трябва да работя довечера.

— Мислех, че не работиш в съботите?

— Просто замествам Майк за два часа.

— Той приятел ли ти е?

— Всъщност не.

— Много почтено от твоя страна да го заместиш.

— Не го правя безплатно, ще ми платят. А и вие ме възпитахте да бъда почтен.

— Не звучиш твърде въодушевено.

— Какво му е въодушевяващото да си почтен? Искам да бъда лошо момче, ако искаш да знаеш истината.

— Лошо момче?

— Нали се сещаш. Че Гевара. Джеймс Дийн.

— Че кой те спира?

— Гледам я в момента.

— Да, обвинявай за всичко майка си. — Тя се засмя.

Аз пък се опитвах да реша дали се шегувам, или не.

— Знаеш ли, Ари, ако наистина искаше да бъдеш лошо момче, просто щеше да го направиш. Лошите момчета нямат нужда от одобрението на майка си.

— Мислиш, че ми трябва одобрението ти?

— Не знам как да ти отговоря.

Погледнахме се. Винаги се прецаквах да влизам в такива разговори с майка ми, които не исках да водя.

— Ами ако напусна работа?

Тя просто ме гледаше.

— Ами… хубаво.

Познавах този тон. „Хубаво“ означаваше, че съм пълен смотаняк. Знаех кода. Гледахме се в продължение на около пет секунди — което ми се стори цяла вечност.

— Твърде голям си за джобни пари — каза тя.

— Може би просто ще кося ливади.

— Колко изобретателно.

— Твърде мексиканско за теб, мамо?

— Не. Просто твърде ненадеждно.

— Да пека бургери. Ето на това се казва надеждна работа. Не съвсем изобретателно, но надеждно. Като се замисля, това е идеалната работа за мен. Аз съм надежден и лишен от въображение.

Тя поклати глава:

— Цял живот ли ще се самокритикуваш?

— Права си. Може би ще си взема почивка през лятото.

— Ти си в гимназията, Ари. Не търсиш професия, а начин да изкараш малко пари. В период на преход си.

— В период на преход ли? Що за мексиканска майка си ти?

— Аз съм образована жена. Това не ме превръща в немексиканка, Ари.

Звучеше малко ядосана. Обичах гнева ѝ и ми се искаше да го усещам по-често. Той беше различен от моя или от този на татко. Нейният гняв не я парализираше.

— Добре, схващам какво имаш предвид, мамо.

— Наистина ли?

— По някакъв начин, мамо, в близост до теб винаги се чувствам като случай, който изучаваш.

— Съжалявам — каза тя. Въпреки че не съжаляваше. Погледна ме. — Ари, знаеш ли какво е екотон?

— Теренът, на който се срещат две различни екосистеми. В един екотон пейзажът съдържа елементи от двете различни екосистеми. Нещо като естествено образувана граница.

— Умно момче. В период на преход. Не е нужно да казвам нещо повече, нали?

— Не, мамо, не е. Живея в екотон. Работата трябва да съществува съвместно с размотаването. А отговорността — съвместно с безотговорността.

— Нещо такова.

— Получавам ли отличен по „101 урока как да бъдеш добър син“?

— Не ми се сърди, Ари.

— Не съм сърдит.

— Разбира се, че си.

— Такава си даскалица.

— Виж, Ари, не е моя вината, че си почти на седемнайсет.

— И на двайсет и пет да стана, ти пак ще си даскалица.

— Е, това беше подло.

— Съжалявам.

Тя ме гледаше изпитателно.

— Наистина, мамо. Съжалявам.

— Винаги започваме всяко лято със спор, нали?

— Това е традиция — казах. — Излизам да тичам.

Докато се обръщах, тя ме хвана за ръката.

— Ари, и аз съжалявам.

— Всичко е наред, мамо.

— Познавам те, Ари — каза тя.

Искаше ми се да ѝ кажа същото, което исках да заявя на Джина Наваро. Никой не ме познава.

После тя направи онова, което усетих, че ще направи — разреса косата ми с пръсти.

— Не си длъжен да работиш, ако не искаш. Баща ти и аз с радост ще ти даваме пари.

Знаех, че е искрена.

Но не това исках. Не знаех какво искам.

— Въпросът не е в парите, мамо.

За момент тя не каза нищо.

— Просто направи това лято хубаво, Ари.

Начинът, по който го изрече. Начинът, по който ме гледаше. Понякога в гласа ѝ имаше толкова много обич, че просто не можех да я понеса.

— Добре, мамо — казах. — Може би ще се влюбя.

— Защо не? — рече тя.

Понякога родителите обичаха синовете си толкова много, че превръщаха живота им в романс. Мислеха, че младостта може да ни помогне да преодолеем всичко. Може би майките и татковците забравяха този едничък дребен факт: да бъдеш на прага на седемнайсетте, може да бъде сурово, болезнено и объркващо. Да бъдеш на прага на седемнайсетте, може да е наистина кофти.

Две

Не беше точно случайност, че с Легс приличахме край къщата на Данте. Знаех, че ще си дойде, но не знаех кога. Беше изпратил пощенска картичка в деня, когато тръгваше от Чикаго. Днес подкарваме обратно през Вашингтон, окръг Колумбия. Татко иска да провери нещо в библиотеката на Конгреса. Доскоро. С обич, Данте.

Когато стигнах в парка, махнах каишката на Легс, въпреки че не биваше. Обичах да я гледам как тича наоколо. Бях влюбен в невинността на кучетата, в чистотата на привързаността им. Не знаеха достатъчно, за да крият чувствата си. Съществуваха. Едно куче си бе куче. Имаше такава семпла елегантност в това да си куче, че им завиждах. Повиках я обратно, сложих ѝ каишката и отново започнах да тичам.

— Ари!

Спрях и се обърнах. И той беше там: Данте Кинтана, застанал на верандата си, махайки ми с онази своя открита и искрена усмивка — същата, която бе изписана на лицето му, когато ме попита дали искам да се науча да плувам.

Помахах в отговор и тръгнах към къщата му. Стояхме там и се гледахме в продължение на минута. Беше странно, че мълчахме. А после той просто скочи от верандата и ме прегърна.

— Ари! Я се виж само! Дълга коса! Приличаш на Че Гевара без мустаците.

— Хубаво — казах.

Легс излая към него.

— Трябва да я погалиш — казах. — Мрази да не ѝ обръщат внимание. Данте се смъкна на колене и я помилва. После я целуна. Легс го близна по лицето. Трудно бе да се каже кой от двамата се държеше помило.

— Легс, Легс, толкова се радвам, че се срещаме. — Изглеждаше толкова щастлив и се зачудих на тази негова способност да изпитва щастие. Откъде идваше тя? Носех ли и аз същото това щастие в себе си? Дали просто се страхувах от него?

— Откъде се сдоби с тези мускули, Ари?

Погледнах го: той и невъздържаните му въпроси.

— Старите тежести на татко в мазето — казах. А после осъзнах, че сега той е по-висок от мен. — Как порасна толкова много? — попитах.

— Сигурно е от студа — каза той. — Метър и седемдесет и осем. Висок съм точно колкото татко. — Огледа ме изпитателно. — Ти си по-нисък — обаче косата ти те прави да изглеждаш по-висок.

Това ме разсмя, макар че не знаех защо. Той ме прегърна отново и прошепна:

— Толкова много ми липсваше, Ари Мендоса.

Типично за мен, не знаех какво да кажа, така че замълчах.

— Ще бъдем ли приятели?

— Не се прави на луд, Данте. Ние сме приятели.

— Ще бъдем ли приятели винаги?

— Винаги.

— Никога няма да те лъжа за нищо — каза той.

— Аз може да те излъжа — казах. А после се засмяхме. И си помислих: Може би това ще бъде лятото на смеха. Може би това ще бъде лятото.

— Ела да поздравиш мама и татко — каза той. — Искат да те видят.

— Може ли те да излязат? С Легс съм.

— Легс може да влезе.

— Не мисля, че майка ти ще одобри това.

— Щом кучето е твое, може да влезе. Довери ми се. — Той снижи гласа си до шепот. — Мама никога няма да забрави онзи инцидент в дъжда.

— Това е ужасно стара история.

— Мама има слонска памет.

Не се наложи обаче да проверяваме какво мисли майката на Данте за влизането на кучета в къщата, защото тъкмо тогава господин Кинтана се показа на входната врата и викна на жена си:

— Познай кой е тук, Соледад!

Хвърлиха се върху мен и взеха да ме прегръщат и да говорят разни мили неща, а на мен ми идеше да заплача. Защото тяхната привързаност бе толкова истинска, че имах чувството, че не я заслужавам. Може би прегръщаха човека, който бе спасил живота на сина им. А аз исках да ме прегръщат заради мен самия. Но се бях научил да крия онова, което чувствам. Не, не е вярно. Не ставаше дума за научаване. Бях роден научен да тая усещанията си.

Те бяха толкова щастливи да ме видят Впрочем аз също.

Помня как казах на господин Кинтана, че работя във „Въглищаря“. Той се ухили на Данте:

— Работа, Данте, ето за какво да мислиш.

— Ще си намеря работа, тате. Наистина ще си намеря.

Госпожа Кинтана изглеждаше различно. Не знам, сякаш държеше слънцето в себе си. Никога не бях виждал по-красива жена. Изглеждаше по-млада от последния път, когато я видях. По-млада, не по-стара. Не че беше стара. Беше родила Данте на двайсет години. Значи бе на трийсет и осем, там някъде. Но на утринната светлина изглеждаше по-млада. Може би това бе причината — утринната светлина.

Чух гласа на Данте, докато слушах как родителите му говорят за годината, която бяха прекарали в Чикаго.

— Кога ще ме повозиш в пикапа?

— Какво ще кажеш след работа? — предложих. — Свършвам в седем и трийсет.

— Трябва да ме научиш да карам, Ари.

Видях изражението на майка му.

— Не се ли предполага, че това е работа на татковците? — попитах.

— Татко е най-лошият шофьор във Вселената — отвърна той.

— Не е вярно — възрази господин Кинтана. — Само най-лошият шофьор в Ел Пасо. Той бе единственият сред всичките ми познати мъже, който си признаваше, че е лош шофьор. Преди да си тръгна, майката на Данте успя да ме дръпне настрана.

— Знам, че рано или късно ще дадеш на Данте да кара пикапа ти.

— Няма — казах.

— Данте е много убедителен. Просто ми обещай, че ще внимавате.

— Обещавам. — Усмихнах ѝ се. Нещо у нея ме накара да се почувствам напълно уверен и спокоен. Не бяха много хората, в близост до които се чувствах така. — Виждам, че ще трябва да се справя с две майки това лято.

— Ти си част от това семейство — каза тя. — Няма смисъл да се съпротивляваш.

— Сигурен съм, че някой ден ще ви разочаровам, госпожо Кинтана.

— Не — каза тя. И въпреки че гласът ѝ можеше да бъде много твърд, точно в този момент бе почти толкова мил, колкото този на мама. — Толкова си суров към себе си, Ари.

Свих рамене.

— Може би просто съм си такъв.

Тя ми се усмихна.

— Данте не е единственият, на когото му бе мъчно за теб. Най-прекрасното нещо, което някой възрастен, с изключение на мама или татко, ми бе казвал някога! Разбрах, че у мен има нещо, което госпожа Кинтана вижда и обича. И макар да чувствах, че това е прекрасно, го усещах и като бреме. Не че тя искаше да ми стовари това бреме. Но любовта винаги бе нещо тежко за мен — нещо, което трябваше да нося.

Три

С Легс отидохме да вземем Данте около осем часа. Още имаше слънце, но се спускаше бързо зад хоризонта и бе горещо. Натиснах клаксона и Данте застана на вратата.

— Това ли е пикапът ти? Невероятен е! Прекрасен е, Ари!

Да, на лицето ми сигурно се е изписала глупава усмивка. Човек, който обича пикапа си, има нужда другите хора да се възхищават на возилото му. Да, нуждае се от това. Това е истината. Не знам защо, но така са собствениците на пикапи.

Той извика назад към къщата:

— Мамо! Татко! Елате да видите пикапа на Ари!

Изтича надолу по стълбите като дете. Винаги толкова невъздържан. Легс и аз изскочихме от пикапа и загледах как Данте обикаля около пикапа и му се възхищава.

— Нито драскотина — отбеляза.

— Защото не ходя с него на училище.

Данте се усмихна.

— Истински хромирани тасове — каза. — Ти си истински мексиканец, Ари.

Това ме разсмя.

— Ти също, смотаняк такъв.

— Не, аз никога няма да съм истински мексиканец.

Защо това бе толкова важно за него? Всъщност то имаше значение и за мен. Той се канеше да каже нещо, но забеляза родителите си да слизат по предните стъпала на къщата.

— Страхотен пикап, Ари! На това се казва класика. — Господин Кинтана реагира точно като Данте с онзи не сдържан ентусиазъм.

Госпожа Кинтана само се усмихна. Двамата обиколиха пикапа и го огледаха, усмихвайки се, сякаш се бяха натъкнали на стар приятел.

— Прекрасен пикап, Ари.

Не бях очаквал това от госпожа Кинтана. Данте вече бе насочил вниманието си обратно към Легс, която го ближеше по лицето. Не знам какво ме прихвана, но подхвърлих ключовете си на господин Кинтана.

— Можете да изведете приятелката си за едно кръгче, ако искате — казах.

В усмивката му нямаше колебание. Усещах, че госпожа Кинтана се опитва да потисне момичето, което още живееше вътре в нея. Но дори без усмивката на съпруга ѝ онова, което тя таеше в себе си, ми се стори далеч по-дълбоко. Сякаш започвах да разбирам майката на Данте. Знаех, че това е важно. Запитах се защо.

Харесваше ми да ги гледам: тримата, събрани около пикапа ми. Исках времето да спре, защото всичко изглеждаше толкова просто. Данте и Легс, влюбващи се един в друг, майката и бащата на Данте, спомнящи си младостта, докато разглеждаха пикапа ми, и аз, гордият собственик. Притежавах нещо ценно — та дори то да бе просто един пикап, който будеше сладка носталгия у хората. Сякаш очите ми бяха фотоапарат, който заснема този момент. Щях да запазя тази снимка завинаги.

С Данте седяхме на стъпалата и гледахме как баща му пали двигателя на пикапа ми, а майка му се сгушва в него като момиче на първа среща.

— Купи ѝ млечен шейк! — извика Данте. — На момичетата им харесва, когато им купуваш нещо!

Видяхме ги как се смеят, докато потегляха.

— Родителите ти — казах, — понякога са като деца.

— Щастливи са — каза той. — А твоите родители? Щастливи ли са?

— Мама и татко… те изобщо не приличат на вашите. Но мама обожава татко. Зная това. И мисля, че и тате обожава мама. Просто не го показва демонстративно.

— Демонстративно. Това не е дума, типична за Ари.

— Вземаш ме на подбив. Обогатих си речника. — Сръчках го. — Готвя се за колежа.

— По колко нови думи на ден?

— Знаеш ли, доста. Повече харесвам старите думи. Те са като старите приятели.

Данте ме сръчка в отговор.

— Демонстративно. Тази дума ще бъде ли някога стар приятел?

— Може би не.

— Ти си като баща си, нали?

— Да, предполагам, че съм.

— Мама също се бори с това, знаеш ли? Не ѝ е в природата да показва чувствата си. Затова се е омъжила за татко. Така мисля. Той успява да измъкне от нея всички чувства, които тя притежава.

— Тогава значи си пасват добре.

— Да, така е. Странното е, че понякога си мисля, че мама обича татко повече, отколкото той нея. Това звучи ли смислено?

— Да, предполагам. Може би. Любовта състезание ли е?

— Какво значи това?

— Може би всеки обича по различен начин. Това е всичко, което има значение.

— Даваш си сметка, че изричаш на глас това, нали? Искам да кажа, наистина говориш.

— Говоря, Данте. Не се дръж като идиот.

— Понякога говориш. Друг път избягваш да го правиш.

— Правя най-доброто, на което съм способен.

— Знам. Ще си имаме ли правила, Ари?

— Правила ли?

— Знаеш за какво говоря.

— Да, май знам.

— И така, какви са правилата?

— Не целувам момчета.

— Добре, значи първото правило е: никакви опити да целуна Ари.

— Да, това е.

— И аз имам едно правило за теб.

— Да, така е честно.

— Никакво бягане от Данте.

— Какво значи това?

— Мисля, че знаеш. Един ден някой ще дойде при теб и ще те пита: „Защо се мотаеш с този педал?“. Ако не можеш да останеш до мен като приятел, Ари, ако не можеш да направиш това, тогава може би е по-добре просто да… нали разбираш… това ще ме убие. Ще бъда съкрушен, ако ти…

— Тогава е въпрос на лоялност.

— Да.

Засмях се.

— На мен ми се налага да спазвам по-трудно правило.

Той също се засмя.

Докосна ме по рамото, после се усмихна.

— Глупости, Ари. Трябва да спазваш по-трудно правило? Бизонски фъшкии. Койотски фъшкии. От теб се изисква просто да бъдеш верен на най-гениалния тип, когото си срещал — което е все едно да вървиш бос из парка. Аз, от друга страна, трябва да се въздържа да не целуна най-страхотното момче във Вселената — което е все едно да ходя бос по горещи въглени.

— Виждам, че още си падаш по ходенето бос.

— Винаги ще мразя обувките.

— Ще играем онази игра — казах. — Онази игра, която измисли: да разкажеш играта на кецовете си.

— Беше забавно, нали?

Как го каза… Все едно бе наясно, че няма да играем тази игра никога повече. Вече бяхме твърде големи, бяхме изгубили нещо: и двамата го знаехме.

Дълго време мълчахме.

Просто си седяхме там — на предните стъпала на къщата му. И чакахме. Хвърлих поглед през рамо и видях как Легс отпуска глава на скута на Данте.

Четири

Онази вечер данте, аз и Легс подкарахме към пустинята. Към любимото ми място. Тъкмо се бе здрачило и звездите се показваха… оттам, откъдето се криеха през деня.

— Следващия път ще донесем телескопа ми.

— Добра идея — казах.

Легнахме в каросерията на пикапа и се взряхме в току-що настъпилата нощ. Легс изследваше пустинята и се наложи да я повикам обратно. Тя скочи в пикапа и се намести между мен и Данте.

— Обичам Легс — каза Данте.

— И тя те обича.

Той посочи небето.

— Виждаш ли Голямата мечка?

— Не.

— Ето там.

Огледах небето.

— Да, виждам я.

— Удивителна е.

— Да, удивителна е.

Мълчахме. Просто си лежахме там.

— Ари?

— Да?

— Познай какво?

— Какво?

— Майка ми е бременна.

— Какво?

— Мама ще има бебе. Можеш ли да повярваш?

— Стига, бе!

— В Чикаго бе студено и родителите ми измислиха начин да се топлят. — Това наистина ме разсмя.

— Мислиш ли, че родителите някога надрастват секса?

— Не знам. Това май не е нещо, което се надраства, нали? Но какво знам аз, тепърва навлизам в тази територия.

— И аз.

Отново се умълчахме.

— Леле, Данте — прошепнах. — Ще ставаш голям брат.

— Да, много голям брат. — Хвърли поглед към мен. — Това кара ли те да си спомняш за — как се казваше брат ти?

— Бернардо.

— Това подсеща ли те за него?

— Всичко ме подсеща за него. Понякога, когато пътувам в пикапа, си мисля за него и се питам дали е харесвал пикапи. Чудя се какъв е и ми се ще да го познавах, просто не мога да се освободя от тази мисъл. Не е като да съм го познавал истински. Защо ми е толкова важно?

— Ако е важно, значи е важно.

Не казах нищо.

— Въртиш ли очи?

— Да.

— Мисля, че би трябвало да говориш откровено с родителите си. Да ги заставиш да ти кажат и да се държат като възрастни хора.

— Не можеш да накараш някого да се държи като голям човек. Особено един голям човек. — Това разсмя Данте. Започнахме да се смеем толкова силно, че Легс почна да лае по нас.

— Знаеш ли — каза Данте, — трябва да последвам собствения си съвет. — Той направи пауза. — От цялата си душа се надявам майка ми да роди момче. И дано той да харесва момичета. Защото в противен случай ще го убия.

Това също ни разсмя, а Легс отново започна да лае.

Когато най-сетне се укротихме, чух гласа на Данте — стори ми се толкова тих в пустинната нощ.

— Трябва да им кажа, Ари.

— Защо?

— Защото съм длъжен.

— Но какво ще се случи, ако се влюбиш в момиче?

— Това няма да се случи, Ари.

— Те винаги ще те обичат, Данте.

Той не отвърна. А после се разплака. Оставих го да плаче. Нищо не можех да направя, освен да изслушам болката му. Едва понасях това, но го слушах…

— Данте — прошепнах. — Не усещаш ли колко много те обичат?

— Ще ги разочаровам. Точно както разочаровах теб.

— Не си ме разочаровал, Данте.

— Казваш го само защото плача.

— Не, Данте. — Станах от мястото, където лежах, и седнах на ръба на отворената задна врата на пикапа. Той седна и се взряхме един в друг. — Не плачи, Данте. Не съм разочарован.

По обратния път към града се отбихме в една крайпътна закусвалня за хамбургери и си взехме коренова бира.

— Та какво ще правиш това лято? — попитах.

— Ще тренирам с плувния отбор на „Катедрал“, ще поработя по някои картини и ще си намеря работа.

— Сериозно? Ще се хванеш на работа?

— Боже, звучиш като татко.

— Е, защо искаш да работиш?

— За да науча нещо за живота.

— Живот — казах. — Работа. Дивотии. Екотон.

— Екотон ли?

Пет

Една вечер с Данте се мотаехме в стаята му. Беше завършил курс по рисуване върху платно. Работеше по голяма маслена картина върху статив. Бе покрита.

— Може ли да я видя?

— Не.

— А когато я завършиш?

— Да. Когато я завърша.

— Добре — съгласих се.

Той лежеше на леглото си, а аз седях на стола му.

— Да си чел хубава поезия напоследък? — попитах.

— Не, всъщност не. — Стори ми се малко разсеян.

— Къде си, Данте?

— Тук — каза той. Седна на леглото си. — Мислех си за онова с целуването — каза.

— О — изненадах се аз.

— Чудя се откъде човек знае, че не обича да целува момчета, ако никога не го е правил?

— Човек просто знае, Данте.

— Е, ти някога целувал ли си?

— Знаещ че не съм. Ами ти?

— Не.

— Може би всъщност не обичаш да целуваш момчета, а само така си мислиш.

— Може би трябва да направим експеримент.

— Знам какво се готвиш да кажеш. Отговорът е не.

— Ти си ми най-добрият приятел, нали?

— Да. В този момент обаче наистина съжалявам за това.

— Дай само да опитаме.

— Не.

— На никого няма да кажа. Хайде де.

— Не.

— Виж, това е само една целувка. И тогава и двамата ще знаем.

— Ние всъщност вече знаем.

— Няма да сме сигурни, докато не го направим наистина.

— Не.

— Ари, моля те.

— Данте.

— Стани.

Не знам защо, но го направих. Изправих се.

А после той застана пред мен.

— Затвори си очите — каза.

Затворих ги.

И той ме целуна. А аз отвърнах на целувката му.

А после той започна да ме целува истински. И аз се отдръпнах.

— Е? — каза той.

— Не ми подейства — казах.

— Нищо?

— Нищичко.

— Добре. При мен определено се получи.

— Да. Мисля, че разбирам това, Данте.

— Е, значи приключихме с това, нали?

— Да.

— Сърдиш ли ми се?

— Малко.

Той отново седна на леглото си. Изглеждаше тъжен. Не ми харесваше да го виждам така.

— Повече се сърдя на себе си — казах. — Вечно те оставям да ме придумаш за разни неща. Не си виновен ти.

— Да — прошепна той.

— Не плачи.

— Добре — каза той.

— Плачеш.

— Не плача.

— Добре.

— Добре.

Шест

Не се обадих на Данте няколко дни.

Той също не ми звънна.

Усещах, че се цупи. Беше му криво — на мен също. Така че, след като минаха няколко дни, му се обадих.

— Искаш ли да излезем да тичаме сутринта? — предложих.

— В колко часа? — попита той.

— Шест и трийсет.

— Добре — съгласи се той.

За човек, който не е бегач, наистина тичаше добре. Бягах много по-бавно, когато Данте бе е мен, но това ме устройваше. Поговорихме малко и се смяхме. А след това играхме на фрисби с Легс в парка и ни беше добре. А аз имах нужда всичко да е наред — той също. И затова се разбирахме.

— Благодаря, че звънна — каза той. — Мислех, че няма да се обадиш повече.

За известно време животът ми се струваше нормален. Не че исках лятото ми да е нормално. Но това ме устройваше. Можех да се задоволя с нормалното. Излизах да тичам сутрин и тренирах. Ходех на работа.

Понякога Данте ми се обаждаше и си говорехме. Не за нещо определено. Той работеше по една картина и се бе хванал на работа в дрогерията в Кърн Плейс. Казваше, че му харесва да работи там, защото когато приключвал, можел да ходи в университета и да прекарва известно време в библиотеката. Да бъде син на професор, си имало предимства. Каза също:

— Няма да повярваш кой си купува кондоми.

Не знам дали го каза, за да ме разсмее. Но проработи.

— А мама ме учи да шофирам — каза той. — Главно се караме.

— Ще ти давам да караш пикапа — казах.

— Кошмарът на майка ми — рече той.

Пак се засмяхме. И това беше хубаво. Без смеха на Данте лятото нямаше да е хубаво. Говорехме си много по телефона, но не се виждахме често през тези първи седмици на лятото.

И двамата бяхме заети.

Бяхме заети главно с това да се избягваме. Макар да не мислехме, че онази целувка е нещо значимо, се бе оказало обратното. Отне известно време, докато призракът ѝ изчезне.

Една сутрин, когато се върнах от бягане, мама я нямаше. Бе оставила бележка, в която ми съобщаваше, че ще прекара деня в реорганизиране на хранителната банка. „Кога ще започнеш съботната си следобедна смяна? Обеща.“

Не знам защо, но реших да се обадя на Данте.

— Майка ми ме записа да работя като доброволец в хранителната банка в съботните следобеди. Искаш ли да помагаш заедно с мен?

— Разбира се. Какво трябва да правим?

— Мама ще ни обучи — казах.

Радвах се, че попитах. Той ми липсваше — повече сега, когато се бе върнал, отколкото когато го нямаше.

Нямах представа защо.

Взех си душ и погледнах часовника. Имах време за губене. Хванах се, че отварям чекмеджето в спалнята и че държа плика с надпис „Бернардо“. Исках да го отворя. Може би, ако го разкъсах, щях да разкъсам и разтворя и живота си.

Но просто не можех. Хвърлих го обратно в чекмеджето.

Цял ден мислих за брат си. Дори не помнех как изглежда. На работа постоянно се дънех с поръчките. Управителят ми каза да внимавам.

— Не ти плащам заради хубостта ти.

Дойде ми наум една ругатня. Но не я изрекох.

След работа минах с пикапа покрай къщата на Данте.

— Искаш ли да се напием? — предложих.

Той се вгледа внимателно в мен.

— Разбира се. — Не ме попита какво не е наред.

Върнах се у дома и си взех душ, отмивайки от кожата си мириса на пържени картофи и лучени кръгчета. Татко четеше. Къщата ми се стори тиха.

— Къде е мама?

— Тя и сестрите ти са в Тусон на гости на леля ти Офелия.

— О, вярно. Забравих.

— Само ти и аз сме.

Кимнах.

— Звучи забавно. — Не възнамерявах да съм саркастичен. Досетих се, че ме гледа изпитателно.

— Станало ли е нещо, Ари?

— Не. Излизам. С Данте ще се повозим.

Той кимна. Продължаваше да ме гледа.

— Струваш ми се различен, Ари.

— Различен по какъв начин?

— Гневен.

Ето какво щях да кажа, ако бях по-смел: Гневен ли? За какво да се гневя? Знаеш ли нещо, татко? Всъщност не ми пука, че не можеш да ми разкажеш за Виетнам. Макар да знам, че войната те е обсебила, не ми пука, щом не искаш да говориш за това. Пука ми обаче, че не искаш да говориш за брат ми. Дяволите да го вземат, татко, непоносимо ми е да живея с цялото това мълчание.

Представих си отговора му: Цялото това мълчание ме спаси, Ари. Нима не знаеш това? А каква е тази твоя мания по брат ти?

Представих си довода си: Мания ли, татко? Знаеш ли какво научих от теб и мама? Научих се да не говоря. Научих се как да държа всичко, което чувствам, погребано дълбоко в мен. И ви мразя за това.

— Ари?

Усетих, че ще се разплача, а знаех, че татко вижда това. Не исках да му позволя да види цялата тъга вътре в мен.

Той протегна ръка към мен.

— Ари…

— Не ме докосвай, татко. Просто не ме докосвай.

Не помня да съм шофирал до дома на Данте. Сещам се само как седях в пикапа си, паркиран пред къщата му.

Родителите му седяха на предните стъпала. Помахаха ми. Аз помахах в отговор. А после те се озоваха до мен. И чух гласа на господин Кинтана:

— Ари, ти плачеш.

— Да, случва се понякога — отвърнах.

— По-добре ела вътре — каза госпожа Кинтана.

— Не.

Данте се появи и ми се усмихна. После се усмихна и на родителите си.

— Да тръгваме — каза.

Техните не попитаха нищо.

Просто карах. Можех да шофирам вечно. Не знам как, но успях да намеря своето местенце в пустинята. Сякаш имах в себе си скрит компас. Една от тайните на Вселената: инстинктите ни понякога са по-силни от умовете ни. Когато спрях пикапа, излязох, затръшвайки вратата.

— Мамка му! Забравих бирата.

— Не ни трябва бира — прошепна Данте.

— Напротив! Трябва ни шибаната бира, Данте! — Крещях, без да знам защо. Крясъците се превърнаха в ридания. Рухнах в прегръдките на Данте и заплаках.

Той ме прегръщаше, без да каже и дума.

Още една тайна на Вселената: понякога болката е като буря, която връхлита изневиделица. И най-ясната лятна утрин може да завърши в порой и с гръм и мълнии.

Седем

Беше странно мама да не е наоколо.

Не бях свикнал да правя кафето.

Татко остави бележка: Добре ли си?

Да, тате.

Зарадвах се, че Легс наруши тишината на къщата, когато започна да лае. Нейният начин да ми каже, че е време да излезем да тичаме.

С Легс бягахме по-бързо тази сутрин. Опитвах се да не мисля за нищо, докато тичах, но не се получаваше. Мислех си за татко, за брат ми и за Данте. Вечно мислех за Данте, вечно се опитвах да го разгадая, вечно се питах как така бяхме приятели, и защо това бе толкова важно. За двама ни. Мразех да мисля за неща и хора — особено когато бяха мистерии, които не можех да разгадая. Смених темата в ума си и се замислих за леля Офелия в Тусон. Питах се защо така и не ѝ отидох на гости. Не че не я обичах. Тя живееше сама и можех да направя усилие. Но не го направих. Наистина ѝ се обаждах понякога. Беше странно, но можех да говоря с нея. Винаги ме караше да се чувствам обичан. Как ли го правеше?

Когато се подсушавах след душа, погледнах голото си тяло в огледалото. Изучавах го. Понякога ми се струваше странно, че човек има тяло. Странно. Спомних си какво ми сподели веднъж леля: „Тялото е нещо прекрасно“. Никой възрастен не ми бе казвал това. Чудех се дали някога щях да почувствам, че тялото ми е прекрасно. Леля Офелия бе разрешила някои от многото загадки на Вселената. Аз се чувствах така, сякаш не бях разгадал нито една.

Не бях разгадал дори мистерията на собственото си тяло.

Осем

Точно преди да отида на работа, се отбих в дрогерията, където работеше Данте. Май просто исках да се уверя, че той наистина има работа. Когато влязох, той бе зад тезгяха и подреждаше цигари на един рафт.

— С обувки ли си? — попитах.

Той се усмихна. Загледах се в табелката с името му. Данте К.

— Тъкмо си мислех за теб — каза той.

— Така ли?

— Едни момичета се отбиха преди малко.

— Момичета ли?

— Познаваха те. Заприказвахме се.

Досетих се кои са, преди да ми каже.

— Джина и Сузи — рекох.

— Аха. Свестни са. Пък и хубави. Ходят на училище с теб.

— Да, свестни са и са хубави. А и нахакани.

— Погледнаха табелката с името ми. А после се спогледаха. Едната от тях ме попита дали те познавам. Помислих си, че е странно да ми задават такъв въпрос.

— Какво им отговори?

— Казах им да. И че си най-добрият ми приятел.

— Каза им това?

— Ти си ми най-добрият приятел.

— Питаха ли те нещо друго?

— Да, дали знам нещо за някаква катастрофа и за това, че си си счупил краката.

— Не мога да повярвам. Не мога да повярвам!

— Какво?

— Каза ли им?

— Разбира се.

— Каза им?

— Защо се ядосваш?

— Разказа им за станалото?

— Разбира се, че им разказах.

— Има правило, Данте.

— Сърдиш ли ми се?

— Правилото гласи, че не бива никога да говорим за катастрофата.

— Грешно. Правилото гласи, че не бива да говорим за катастрофата помежду си. То не важи за никой друг.

Зад мен се образуваше опашка.

— Трябва да се връщам на работа — каза Данте.

По-късно същия следобед Данте ми се обади в работата.

— Защо се сърдиш?

— Просто не искам другите хора да знаят.

— Не те разбирам, Ари. — Той затвори телефона.

Знаех си, че ще последва това. Джина и Сузи цъфнаха във „Въглищаря“ тъкмо когато приключвах работа.

— Казал си ни истината — рече Джина.

— Е, и какво? — попитах.

— „Е, и какво?“ ли? Спасил си живота на Данте.

— Да не говорим за това, Джина.

— Разстроен си, Ари.

— Не обичам да говоря за това.

— Защо не, Ари? Ти си герой. — В гласа на Сузи Бърд имаше една такава особена нотка.

— И как така — рече Джина, — ние не знаем нищо за най-добрия ти приятел?

— Да, как така?

Погледнах и двете.

— Толкова е сладък. И аз бих се хвърлила пред движеща се кола заради него.

— Млъквай, Джина — рекох.

— Защо го пазиш в тайна?

— Не е тайна. Просто учи в „Катедрал“.

На лицето на Сузи се появи онова замечтано изражение.

— Момчетата от „Катедрал“ са толкова сладки.

— Момчетата от „Катедрал“ са скапаняци — казах.

— Та кога ще можем да го опознаем?

— Никога.

— О, значи го искаш само за себе си.

— Стига, Джина, наистина ме вбесяваш.

— Много си докачлив за някои неща, знаеш ли, Ари?

— Върви по дяволите, Джина.

— Наистина не искаш да го познаваме, нали?

— Всъщност не ми пука. Знаете къде работи. Вървете да му досаждате. Така може би ще ме оставите на мира.

Девет

— Не разбирам защо си толкова разстроен.

— Защо каза на Джина и Сузи за цялото нещо?

— Какво ти става, Ари?

— Разбрахме се да не говорим за това.

— Не те разбирам.

— И аз не се разбирам.

Станах от стъпалата на предната веранда, където седяхме.

— Трябва да вървя. — Загледах се през улицата. Спомних си как Данте тичаше след две момчета, които стреляха по птица.

Отворих вратата на пикапа и влязох вътре. Затръшнах вратата. Данте стоеше пред мен.

— Иска ти се да не ми беше спасявал живота? Това ли е? Иска ти се да съм мъртъв?

— Разбира се, че не — прошепнах.

Той просто стоеше там и ме гледаше.

Не погледнах назад. Запалих пикапа.

— Ти си най-непроницаемият тип във Вселената.

— Да — отвърнах. — Предполагам, че съм.

С татко вечеряхме заедно. И двамата мълчахме. Редувахме се да подхвърляме храна на Легс.

— Мама нямаше да одобри това.

— Не, нямаше.

Усмихнахме се неловко един на друг.

— Отивам на боулинг. Искаш ли да дойдеш?

— На боулинг?

— Да. Аз и Сам, двамата ще ходим на боулинг.

— Отиваш да играеш боулинг с бащата на Данте?

— Да. Той ме покани. Помислих си, че би било хубаво да изляза. Искате ли да дойдете с Данте?

— Не знам — казах.

— Скарахте ли се?

— Не.

Звъннах на Данте.

— Бащите ни отиват на боулинг довечера.

— Знам.

— Татко искаше да знае дали искаме да отидем.

— Кажи му, че не — рече Данте.

— Добре.

— Имам по-добра идея.

Господин Кинтана взе татко, за да отидат на боулинг. Странно, не знаех, че татко играе боулинг.

— Вечерно излизане по момчешки — каза господин Кинтана.

— Не карайте, ако сте пили — казах.

— Общуването с Данте ти влияе — рече той. — Какво стана с онзи почтителен младеж?

— Още си е тук — казах. — Нали не ви наричам Сам?

Татко ме стрелна с поглед.

— Чао — казах.

Проследих ги как потеглят. Погледнах Легс.

— Да вървим.

Тя скочи в пикапа и подкарахме към къщата на Данте. Той седеше на предната веранда и говореше с майка си. Помахах. С Легс изскочихме от пикапа. Качих се по стълбите, наведох се и целунах госпожа Кинтана. Последния път, когато я бях видял, бях казал привет и се бях ръкувал с нея. Бях се почувствал глупаво. „Една целувка по бузата ще свърши работа, Ари“, бе казала тя. Така че това бе новият ни поздрав.

Слънцето залязваше. Макар че денят бе много горещ, ветрецът се усилваше, облаците се събираха и изглеждаше, че ще има буря. Докато гледах косата на госпожа Кинтана, вееща се от ветреца, се сетих за мама.

— Данте прави списък с имена за братчето си.

Погледнах Данте.

— Ами ако е момиче?

— Ще бъде момче. — В гласа му нямаше съмнение. — Харесват ми Диего, Хоакин, Хавиер, Рафаел и Максимилиано.

— Тези имена звучат доста мексикански — отбелязах.

— Да, въздържам се от класически имена. А и освен това, ако носи мексиканско име, може би ще се чувства повече като мексиканец.

Изражението на майка му ми подсказа, че бяха водили тази дискусия доста пъти.

— Ами Сам? — попитах.

— Сам става — каза той.

Госпожа Кинтана се засмя.

— Майката има ли право на глас?

— Не — заяви Данте. — На майката се пада само да свърши цялата работа.

Тя се наведе и го целуна. Вдигна поглед към мен.

— Значи двамата отивате да гледате звездите?

— Да, да гледаме звездите с невъоръжено око. Без телескопи — казах. — И сме трима. Забравихте Легс.

— Не — заяви тя. — Легс остава с мен. Имам нужда от компания.

— Добре — съгласих се. — Щом искате.

— Тя е чудесно куче.

— Да, такава е. Значи вече харесвате кучета?

— Харесвам Легс. Сладка е.

— Да — потвърдих. — Сладка е.

Почти имах чувството, че Легс знае как стоят нещата. Когато Данте и аз скочихме в пикапа, тя застана плътно до госпожа Кинтана. Помислих си: колко странно, че кучетата понякога разбират нуждите и поведението на хората.

Госпожа Кинтана се провикна към мен, преди да включа двигателя:

— Обещай ми, че ще внимавате.

— Обещавам.

— Не забравяйте, че ще вали — извика тя.

Десет

Докато карах към моето местенце в пустинята, Данте извади покупките. Размаха двата джойнта във въздуха, двамата се усмихнахме, а после направо се засмяхме.

— Ти си лошо момче — казах.

— Ти също си лошо момче.

— Точно каквито винаги сме искали да бъдем.

— Само ако родителите ни знаеха — рекох.

— Само ако родителите ни знаеха — повтори той.

Засмяхме се отново.

— Никога не съм правил това.

— Не е трудно да се научиш.

— Откъде го докопа?

— Даниел. Онзи тип, дето работя с него. Май ме харесва.

— Иска ли да те целуне?

— Така мисля.

— Ти искаш ли да отвърнеш на целувката му?

— Не съм сигурен.

— Но си го придумал да ти даде малко марихуана, нали?

Макар да не отделях поглед от пътя, знаех, че се усмихва.

— Харесва ти да придумваш хората за разни неща, нали?

— Няма да отговоря.

Чуха се гръмотевици и миришеше на дъжд.

С Данте излязохме от пикапа. Не казахме нито дума. Той запали джойнта, вдиша, после задържа дима в дробовете си. Най-сетне го изпусна. След това го направи отново и ми го подаде. Направих същото като него. Трябва да призная, че мирисът ми хареса, но марихуаната раздразни дробовете ми. Помъчих се да не се закашлям. Щом Данте не кашляше, значи и аз нямаше да кашлям. Седяхме там и си подавахме джойнта, докато свърши.

Чувствах се лек и щастлив. Беше странно и прекрасно и всичко ми се струваше далечно — и въпреки това някак близко. С Данте постоянно се поглеждахме, докато седяхме на задния капак на пикапа ми. Започнахме да се смеем и не можехме да спрем.

После бризът се превърна във вятър. А гръмотевиците и мълниите бяха все по-близо и по-близо и започна да вали. Изтичахме в пикапа. Не можехме да спрем да се смеем, не искахме да спираме.

— Щуро е — казах. — Струва ми се толкова щуро.

— Щуро — каза той. — Щуро, щуро, щуро.

— Боже, щуро.

Исках да се смеем вечно. Слушахме пороя — здравата валеше. Като онази вечер.

— Да излезем — каза Данте. — Да излезем на дъжда. — Гледах го как си сваля всичките дрехи: ризата, късите панталони, боксерките. Всичко с изключение на кецовете. Което си бе наистина странно. — Е — каза. Ръката му беше върху дръжката на вратата. — Готов?

— Чакай — рекох. Съблякох всичките си дрехи. Без кецовете. Погледнахме се и се засмяхме.

— Готов ли си? — попитах.

— Готов — отвърна той.

Изтичахме навън в дъжда. Боже, капките дъжд бяха толкова студени.

— Мамка му! — изкрещях.

— Мамка му! — изкрещя Данте.

— Ние сме луди, мамка му.

— Да, да! — засмя се Данте. Тичахме около пикапа, голи и смеещи се, с дъжда, биещ по телата ни. Тичахме отново и отново около пикапа. Докато и двамата се уморихме и останахме без дъх.

Седнахме в колата, смеейки се, като се опитвахме да си поемем дъх. А после дъждът спря. Така беше в пустинята. Дъждът се изливаше, после спираше.

Отворих вратата на пикапа и излязох — усетих влажния нощен въздух. Протегнах ръце към небето. Затворих очи.

Данте стоеше до мен. Можех да почувствам дъха му.

Не знам какво щях да направя, ако ме беше докоснал.

Но той не ме докосна.

— Умирам от глад — каза.

— И аз.

Облякохме се и се прибрахме в града.

— Какво да ядем? — попитах.

— Менудо — каза той.

— Ти обичаш менудо.

— Да.

— Мисля, че това те прави истински мексиканец.

— Истинските мексиканци обичат ли да целуват момчета?

— Не мисля, че харесването на момчета е американско изобретение.

— Може и да си прав.

— Да, може и да съм. — Стрелнах го с поглед. Мразеше да съм прав. — Какво ще кажеш за „Дико’с Такос“?

— Нямат менудо.

— Добре, а какво ще кажеш за „Късметлийското кафене“ на „Аламеда“?

— Татко обожава това заведение.

— И моят.

— Те играят боулинг — казах.

— Играят боулинг. — Смеехме се толкова силно, че се наложи да отбия встрани и да спра.

Когато най-накрая стигнахме до „Късметлийското кафене“, бяхме толкова гладни, че и двамата изядохме по една чиния енчиладас и по две купички менудо.

— Очите ми зачервени ли са?

— Не — казах.

— Хубаво. Предполагам, че можем да се прибираме у дома.

— Да — казах.

— Не мога да повярвам, че направихме това.

— Нито пък аз.

— Обаче беше забавно — каза той.

— Боже — рекох. — Беше фантастично.

Единайсет

Татко ме събуди рано.

— Заминаваме за Тусон — каза.

Седнах в леглото. Втренчих се в него.

— Има кафе.

Легс го последва навън през вратата.

Зачудих се дали ми е сърдит и защо трябваше да ходим в Тусон. Чувствах се малко замаян, все едно ме бяха събудили насред някакъв сън. Нахлузих едни джинси и се запътих към кухнята. Татко ми подаде чаша кафе.

— Ти си единственото ми познато хлапе, което пие кафе.

Опитах се да се включа в разговора за дреболии, да се престоря, че не бях водил онзи въображаем разговор е него. Не че той знаеше какво бях казал. Аз обаче знаех. Знаех също и че възнамерявам да кажа онези неща, въпреки че не го направих.

— Някой ден, татко, хлапетата по цял свят ще пият кафе.

— Пуши ми се — каза той.

С Легс го последвахме в задния двор.

Загледах го как пали цигарата си.

— Как беше боулингът?

Той се усмихна криво:

— Беше донякъде забавно. Никакъв ме няма в боулинга. За щастие, същото важи и за Сам.

— Би трябвало да излизаш повече — казах.

— И ти — отвърна той. Дръпна от цигарата си. — Майка ти се обади късно снощи. Леля ти е получила много сериозен удар. Няма да прескочи трапа.

Спомних си как живях при нея едно лято. Бях малък, а тя бе мила жена. Никога не се беше омъжвала. Не че имаше значение. Тя разбираше от момчета, умееше да се смее и знаеше как да накара едно момче да се почувства така, сякаш е център на Вселената. Беше живяла отделно от останалите роднини по причини, които никой така и не си бе направил труда да ми обясни. Никога не се бях интересувал от това.

— Ари? Слушаш ли?

Кимнах.

— Понякога се отнасяш.

— Не, всъщност не. Просто си мислех. Прекарах едно лято с нея, когато бях малък.

— Да, наистина. Не искаше да се връщаш.

— Не исках ли? Не си спомням.

— Влюби се в нея. — Той се усмихна.

— Може и да съм. Не помня да не съм я обичал. А това е странно.

— Какво му е странното?

— Не изпитвам такива чувства към другите си чичовци и лели.

Той кимна.

— Светът би извадил късмет, ако има повече като нея. С майка ти си пишеха всяка седмица. По едно писмо на седмица в продължение на години. Знаеше ли?

— Не. Това са много писма.

— Тя ги пазеше всичките.

Отпих от кафето си.

— Можеш ли да си уредиш нещата в работата, Ари?

Представих си го в армията. Как поема контрол. Със спокоен и невъзмутим тон.

— Да. Работата ми се състои в печене на хамбургери. Какво могат да направят — да ме уволнят ли? — Легс излая до мен. Беше свикнала със сутрешното си тичане. Погледнах татко: — Какво ще правим с Легс?

— Данте — каза той.

Майка му вдигна телефона:

— Привет — казах. — Обажда се Ари.

— Знам — рече тя. — Рано си станал.

— Да — казах. — Данте стана ли?

— Ти майтапиш ли се, Ари? Той става половин час преди да дойде време да върви на работа. Отказва да стане дори минута по-рано.

Двамата се засмяхме.

— Е — казах, — в известен смисъл имам нужда от услуга.

— Добре — каза тя.

— Леля ми получи удар. Мама ѝ е на гости в момента. С татко заминаваме колкото можем по-скоро. Но не знаех на кого да оставя Легс и си мислех, че може би… — Тя не ме остави да си довърша изречението.

— Разбира се, че ще я вземем. Тя е страхотна компания. Снощи заспа в скута ми.

— Но и Данте, и вие работите.

— Всичко ще е наред, Ари. Сам е у дома по цял ден. Довършва книгата си.

— Благодаря — казах.

— Недей да ми благодариш, Ари. — Звучеше много по-щастлива и по-ведра в сравнение с жената, с която се бях запознал най-напред. Може би защото щеше да има бебе. Не че все още не приличаше на Данте.

Затворих телефона и си приготвих малко багаж. Но той изведнъж иззвъня. Беше Данте.

— Съжалявам за леля ти. Но пък получавам Легс! — Държеше се типично по момчешки. Може би щеше да си остане момче. Като баща си.

— Да, имаш си Легс. Обича да тича сутрин. Рано.

— Колко рано?

— Ставаме около пет и четиресет и пет.

— Пет и четиресет и пет! Да не си луд? Ами сънят?

Този човек винаги успяваше да ме разсмее.

— Благодаря, че ме разсмя — казах.

— Добре ли си? — попита той.

— Да.

— Баща ти ядоса ли ти се много, задето се прибра толкова късно?

— Не. Беше заспал.

— Мама искаше да разбере какви сме ги вършили.

— Какво ѝ каза?

— Че не сме успели да гледаме никакви звезди заради бурята, че е валяло адски силно и просто сме заседнали в бурята. И просто сме седели в пикапа и сме си говорили. А когато дъждът спрял, сме огладнели, затова сме излезли да хапнем менудо.

Тя ме погледна странно. Каза: „Защо ли не ти вярвам?“. А аз отвърнах: „Защото си много мнителна“. И тогава тя заряза изцяло темата.

— Майка ти има свръхизострени инстинкти — отбелязах.

— Да, обаче нищо не може да докаже.

— Бас държа, че знае.

— Откъде ще знае?

— Не знам. Но се обзалагам, че знае.

— Докарваш ми параноя.

— Хубаво.

И двамата се разсмяхме.

Оставихме Легс у Данте по-късно същата сутрин. Татко даде на господин Кинтана ключ за нашата къща. Данте се насади със задачата да полива растенията на мама.

— И не ми отмъквай пикапа — предупредих го.

— Аз съм мексиканец — заяви той. — Знам всичко за запалването на кола без ключ.

Това ме разсмя.

— Виж — казах. — Яденето на менудо и паленето на пикап без ключ са две тотално различни форми на изкуство.

Ухилихме се един на друг.

Госпожа Кинтана ни стрелна с поглед.

Изпихме по чаша кафе с майката и бащата на Данте. Данте разведе Легс из къщата.

— Бас държа, че Данте ще насърчи Легс да му сдъвче всичките обувки. — Всички се засмяхме, с изключение на татко. Той не знаеше за войната на Данте срещу обувките. Засмяхме се още по-силно, когато Легс и Данте влязоха обратно в кухнята. Легс носеше в уста една от обувките на Данте.

— Виж какво си намери тя, мамо.

Дванайсет

С татко не разговаряхме кой знае колко по време на пътуването с колата към Тусон.

— Майка ти е тъжна — каза той. Стана ми ясно, че си спомня за нещо.

— Искаш ли аз да карам?

— Не — каза той. Но после размисли. — Да. — Отби на следващия изход на магистралата и спряхме за бензин и кафе. Той ми подаде ключовете. Неговата кола бе много по-лесна за управление от моя пикап. Усмихнах се.

— Никога не съм карал друго, освен пикапа си.

— Щом можеш да се справиш с онзи пикап, можеш да се справиш с всякаква кола.

— Съжалявам за снощи — казах. — Понякога просто е така. Вътре в мен се надбягват разни неща, такива едни чувства. Невинаги знам какво да правя с тях. Това вероятно изобщо не звучи смислено.

— Звучи нормално, Ари.

— Не мисля, че съм толкова нормален.

— Нормално е да чувстваш разни неща.

— Само дето съм гневен. И всъщност не знам откъде идва всичкият този гняв.

— Може би ако говорехме повече…

— Е, кого от нас го бива с думите, татко?

— Теб те бива с думите, Ари. Но не и когато си близо до мен.

Не отвърнах нищо. После обаче казах:

— Не ме бива с думите, татко.

— Постоянно разговаряш с майка си.

— Да, но защото това ми е задължение.

Той се засмя.

— Радвам се, че тя ни кара да говорим.

— Щяхме да се удавим в собственото си мълчание, ако тя не беше наоколо.

— Е, сега си говорим, нали?

Хвърлих поглед към него и го видях, че се усмихва.

— Да, говорим си.

Той спусна стъклото на прозореца.

— Майка ти не ми дава да пуша в колата. Ти имаш ли нещо против?

— Не, нямам.

Онзи мирис — на цигари — винаги ме подсещаше за него. Той пушеше цигарата си. Аз карах. Нямах нищо против тишината, пустинята и безоблачното небе.

Какво значение имаха думите за една пустиня?

Отнесох се. Мислех си за Легс и Данте. Питах се какво ли виждаше Данте, когато ме погледнеше. Защо така и не погледнах скиците, които ми даде? Нито веднъж. Помислих си за Джина и Сузи — защо никога не им се обаждах? Те се заяждаха с мен, но това бе техният начин да бъдат мили към мен. Знаех, че ме харесват. И аз ги харесвах. Защо не може едно момче да е приятел е момичета? Защо това да е нередно? Зачудих се дали брат ми е бил близък е леля. Защо една толкова мила жена се беше отчуждила от семейството си? Защо бях прекарал едно лято е нея, когато бях само на четири?

— Какво си мислиш? — чух гласа на баща си. Почти никога не задаваше този въпрос.

— Мислех си за леля Офелия.

— Какво си мислеше за нея?

— Защо ме изпратихте да прекарам лятото при нея?

Той не отговори. Свали стъклото на прозореца и горещината на пустинята нахлу в охладената от климатика кола. Разбрах, че се кани да изпуши още една цигара.

— Разкажи ми — казах.

— Беше точно около процеса на брат ти — рече той.

За пръв път казваше нещо за брат ми. Не отвърнах. Исках да продължи да говори.

— С майка ти преживявахме много труден период. Всъщност периодът бе труден за всички — и за сестрите ти. Не искахме ти да… — Той млъкна. — Мисля, че знаеш какво се опитвам да кажа. — Имаше много сериозно изражение. По-сериозно от обикновено. — Брат ти те обичаше, Ари. Наистина. И не искаше да си наблизо. Не искаше да мислиш за него по този начин.

— Така че ме отпратихте.

— Да. Отпратихме те.

— Това не е разрешило проблема, татко. Мисля постоянно за него.

— Съжалявам, Ари. Аз просто… наистина съжалявам.

— Защо не можем просто…

— Ари, по-сложно е, отколкото си мислиш.

— В какъв смисъл?

— Майка ти претърпя нервен срив. — Чувах го как пуши.

— Какво?

— Ти прекара при леля си Офелия повече от едно лято. Беше там в продължение на девет месеца.

— Мама? Не мога… просто е… мама? Мама наистина е… — Идваше ми да помоля татко за една цигара.

— Майка ти е много силна. Но животът не е логичен, Ари. Сякаш брат ти беше умрял. А майка ти стана различен човек. Не можех да я позная. Когато го осъдиха, тя просто рухна. Не можех да я утеша. Нямаш представа колко много обичаше брат ти. И не знаех какво да правя. А понякога, дори сега, я гледам и искам да попитам: „Свърши ли? Свърши ли вече?“. Когато се върна при мен, Ари, тя ми се струваше толкова крехка. А е течение на времето се върна към себе си. Отново стана силна и…

Татко плачеше. Отбих колата встрани от пътя.

— Съжалявам — прошепнах. — Не знаех. Не знаех, татко.

Той кимна. Излезе от колата. Разбрах, че се опитва да подреди себе си, мислите си. Като разхвърляна стая, която трябва да бъде разтребена. Оставих го сам за малко. Но после реших, че искам да съм с него, че може би се оставяхме взаимно на мира твърде много. А това щеше да ни убие.

— Татко, понякога мразя теб и мама, задето се държите така, сякаш е мъртъв.

— Знам. Съжалявам, Ари. Съжалявам, съжалявам, съжалявам.

Тринайсет

Докато стигнем до Тусон, леля Офелия вече бе мъртва.

На опелото имаше място само за правостоящи. Очевидно е била много обичана. От всички, освен от роднините си — ние бяхме отвените там. Мама, сестрите ми, аз и татко.

Хора, които не познавах, идваха при мен.

— Ари? — питаха те.

— Да, аз съм Ари.

— Леля ти те обожаваше.

Толкова се срамувах. За това, че я бях държал в затънтените кътчета на паметта си. Толкова се срамувах.

Четиринайсет

След погребението сестрите ми се върнаха у дома.

С мама и татко останахме. Те затвориха и заключиха къщата на леля ми. Мама знаеше точно какво да прави, а на мен ми бе почти невъзможно да си я представя едва успяваща да запази разсъдъка си.

— Постоянно ме наблюдаваш — каза тя една нощ докато гледахме как от запад се задава лятна буря.

— Така ли?

— Тих си.

— За мен е съвсем обичайно да съм тих.

— Защо не дойдоха? — попитах. — Чичовците и лелите ми? Защо не дойдоха?

— Те не харесваха леля ти.

— Защо?

— Тя живееше с друга жена. От много години.

— Франи — казах. — Живееше с Франи.

— Значи помниш?

— Да. Малко. Беше мила. Имаше зелени очи. Обичаше да пее.

— Те бяха любовници, Ари.

Кимнах.

— Хубаво — казах.

— Това смущава ли те?

— Не.

Побутвах храната из чинията си. Вдигнах поглед към татко. Не ме изчака да задам въпроса си.

— Обичах Офелия — каза той. — Беше мила и почтена.

— Значи за теб не беше важно, че живее с Франи?

— За някои хора това имаше значение — каза той. — Чичовците ти и лелите ти, Ари, те просто не можеха…

— Но за теб нямаше значение?

Баща ми имаше странно изражение, сякаш се опитваше да удържи гнева си. Струва ми се, този гняв бе насочен към семейството на мама. А той сякаш знаеше, че гневът му е безполезен.

— Ако беше важно за нас, щяхме ли да позволим да останеш при нея? — Той погледна майка ми.

Тя му кимна.

— Когато се върнем у дома — каза тя, — бих искала да ти покажа няколко снимки на брат ти. Имаш ли нещо против?

Посегна и избърса сълзите ми. Не можех да говоря.

— Невинаги вземаме правилните решения, Ари. Правим най-доброто, на което сме способни.

Кимнах, не можех да говоря, сълзите продължаваха да се стичат по лицето ми, сякаш вътре в мен имаше река.

— Мисля, че те наранихме.

Затворих очи и накарах сълзите си да спрат. А после казах:

— Плача, защото съм щастлив.

Петнайсет

Обадих се на Данте и му казах, че ще се върнем след два дни. Не му споделих нищо за леля. Освен това, че ми бе оставила къщата си.

— Какво? — попита той.

— Да.

— Леле!

— Леле е подходящ коментар.

— Голяма ли е къщата?

— Да. Страхотна е.

— Какво ще правиш с нея?

— Е, има някакъв приятел на леля, който иска да я купи.

— И какво ще правиш с всичките пари?

— Не знам. Не съм мислил за това.

— Защо според теб ти е оставила къщата?

— Нямам представа.

— Можеш да напуснеш работата си във „Въглищаря“.

Този Данте. Винаги успяваше да ме разсмее.

— Е, ти какво правиш?

— Работя в дрогерията. Мотая се с един тип — каза той.

— Аха — отвърнах.

— Да.

Искаше ми се да го попитам за името на онзи тип, но не го направих. Данте смени темата. Беше ми ясно защо.

— Мама и татко са влюбени в Легс.

Шестнайсет

На четвърти юли все още бяхме в Тусон.

Отидохме да гледаме фойерверките.

Татко ми позволи да изпия една бира с него. Мама се опита да се престори, че не одобрява. Но ако не одобряваше, щеше да бъде по-строга.

— Не ти е първата бира, нали, Ари?

Не смятах да я лъжа.

— Мамо, казах ти, че когато наруша правилата, ще го направя зад гърба ти.

— Да — потвърди тя. — Така каза. Не си шофирал, нали?

— Не.

— Кълнеш ли се?

— Кълна се.

Пиех бирата бавно и гледах фойерверките. Чувствах се като малко момче. Обичах фойерверките, експлозиите в небето, начина, по който тълпата ахкаше и охкаше.

— Офелия винаги казваше, че Франи е като Четвърти юли.

— Страхотно казано — отбелязах. — Е, какво стана с нея?

— Почина от рак.

— Кога?

— Преди около шест години, струва ми се.

— Ти отиде ли на погребението?

— Да.

— Но не ме взе със себе си.

— Не.

— Тя ми изпращаше коледни подаръци.

— Трябваше да ти кажем.

Седемнайсет

Мама и татко бяха решили, че на света има твърде много тайни. Преди си тръгнем от къщата на леля, мама сложи две кутии в багажника на колата.

— Какво е това? — попитах.

— Писмата, които ѝ пишех.

— Какво ще правиш с тях?

— Ще ти ги дам.

— Наистина ли?

Дали моята усмивка бе толкова голяма като нейната? Може би, но не и толкова прекрасна.

Осемнайсет

По време на пътуването до Ел Пасо от Тусон седях на задната седалка. Мама и татко се държаха за ръце. Понякога си хвърляха погледи. А аз гледах пустинята. Сетих се за нощта, в която с Данте бяхме пушили марихуана и бяхме тичали наоколо голи в дъжда.

— Какво ще правиш през остатъка от лятото?

— Не знам. Ще работя във „Въглищаря“. Ще се мотая с Данте. Ще тренирам. Ще чета. Такива неща.

— Не си длъжен да работиш — каза татко. — През целия си живот ще правиш това.

— Нямам нищо против да работя. А и какво бих правил иначе? Не обичам да гледам телевизия. Нямам връзка с връстниците си. И трябва да благодаря на теб и мама за това.

— Е, от сега нататък можеш да гледаш колкото си искаш телевизия.

— Твърде късно.

Двамата се засмяха.

— Не е смешно. Аз съм най-неготиният седемнайсетгодишен във Вселената. И за това сте виновни само вие.

— За всичко сме виновни ние.

— Да, вие сте виновни за всичко.

Мама се обърна само за да се увери, че се усмихвам.

— Може би е хубаво двамата с Данте да направите един излет заедно, да отидете на къмпинг — или нещо от сорта.

— Не мисля — казах.

— Хубаво е да помислиш — каза мама. — Лято е.

Лято е — помислих си. Постоянно се сещах за думите на госпожа Кинтана: Не забравяй дъжда.

— Задава се буря — каза баща ми. — И всеки момент ще влезем в нея.

Загледах се през прозореца към черните облаци пред нас. Отворих задния прозорец и помирисах дъжда. Човек можеше да усети мириса на дъжд в пустинята още преди да е паднала и капка. Затворих очи. Подадох ръка навън и почувствах първата капка. Бе като целувка. Небето ме целуваше. Мисълта беше хубава. Бе нещо, което Данте би си помислил. Почувствах още една капка, а после още една. Целувка. Целувка. И още една целувка. Сетих се за сънищата, които имах напоследък — всичките за целуване. Но никога не знаех кого целувам. Не можех да видя. А после, просто така, се озовахме насред порой. Вдигнах стъклото на прозореца и изведнъж ми стана студено. Ръката ми бе мокра, едното ми рамо — подгизнало.

Баща ми отби колата и спря.

— Не мога да карам в това време — каза той.

Нямаше нищо освен тъмнина, дъжд и нашето мълчание.

Мама държеше ръката на баща ми.

Бурите винаги ме караха да се чувствам толкова малък.

Макар че повечето лета са направени от слънце и горещина, за мен същността им е в бурите, които идват и отшумяват изведнъж. И ме оставят с чувството на самота.

Дали всички момчета са самотни?

Лятното слънце не е предназначено за такива като мен.

Момчетата като мен принадлежат на дъжда.