Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

Едно

Първият учебен ден, гимназия „Остин“, 1987 г.

— Какво ти се е случило, Ари?

Имах един-единствен отговор на този въпрос:

— Злополука.

Джина Наваро ме заговори по време на обяда:

— Злополука ли?

— Аха — отвърнах.

— Това не е отговор.

Джина Наваро. Явно смяташе, че има право да ми досажда, понеже ме познава от първи клас. Поне едно нещо знаех със сигурност за Джина: тя не обичаше простите отговори. Животът е сложен. Това бе девизът ѝ. Какво да кажа? Какво да кажа? Така че не казах нищо. Само я гледах.

— Никога няма да се промениш, нали, Ари?

— Промяната е силно надценена.

— Не че точно ти знаеш това.

— Да, не че точно аз го знам.

— Не съм сигурна дали те харесвам, Ари.

— И аз не съм сигурен дали те харесвам, Джина.

— Е, не всички връзки се основават на харесването.

— Предполагам, че не.

— Слушай, аз съм най-близкото подобие на продължителна връзка, което си имал.

— Адски ме депресиращ Джина.

— Не обвинявай мен за меланхолията си.

— Меланхолия ли?

— Провери го в речника. Никой не ти е виновен за тъжните ти вкиснати настроения, ти си си виновен. Защо просто не вземеш да се погледнеш? Не си наред.

— Аз не съм наред? Я се разкарай, Джина. Остави ме на мира.

— Това ти е проблемът. Прекалено се усамотяваш. Твърде много време имаш за себе си. Говори.

— Не искам. — Знаех, че няма да се откаже.

— Виж, просто ми кажи какво се е случило.

— Вече ти казах. Беше злополука.

— Каква злополука?

— Сложно е.

— Вземаш ме на подбив.

— А, значи забеляза.

— Ти си тъпак.

— Разбира се, че съм.

— Разбира се, че си.

— Вбесяваш ме.

— Би трябвало да ми благодариш. Поне говоря с теб. Ти си най-непопулярният тип в цялото училище.

Посочих към Чарли Ескобедо, който излизаше от кафетерията:

— Не, това е най-непопулярният тип в цялото училище. Аз не съм дори претендент за второто място.

Тъкмо тогава мина Сузи Бърд. Седна до Джина. Втренчи се в патериците ми:

— Какво е станало?

— Злополука.

— Злополука ли?

— Той така твърди.

— Каква злополука?

— Не иска да каже.

— Предполагам, че всъщност не ви трябвам за този разговор, нали? Джина започваше да се ядосва. Последния път, когато бях виждал това изражение на лицето ѝ, ме беше замерила с камък.

— Кажи ни — настоя тя.

— Добре — казах. — Беше след една дъждовна буря. Помните ли следобеда, когато валя град?

Двете кимнаха.

— Тогава се случи. Насред улицата бе застанал някакъв тип и се задаваше кола. И аз се хвърлих и го изблъсках от пътя. Спасих му живота. Колата прегази краката ми. И това е цялата история.

— Такъв си лайнар — каза Джина.

— Вярно е — отвърнах.

— Наистина ли очакваш да повярвам, че си някакъв герой?

— Пак ли ще ме замериш с камък?

— Наистина си лайнар — каза Сузи. — Кой беше — онзи тип, дето уж си го спасил?

— Не знам. Някой си.

— Как му беше името?

Изчаках малко, преди да отговоря:

— Мисля, че се казваше Данте.

— Данте? Така ли му беше името? Да знаеш само пък как ще ти повярваме. — Джина и Сузи се спогледаха многозначително. Мамка му, този тип дрънка пълни небивалици. Онзи многозначителен поглед. Двете станаха от масата и си тръгнаха.

До края на деня се усмихвах. Понякога всичко, което трябва да направите, е да кажете истината на хората. А те да не ви повярват. След това ще ви оставят на мира.

Две

Последният ми час за деня беше по английски при г-н Блокър.

Съвсем нов учител, току-що завършил Педагогическия факултет, вечно усмихнат и пълен с ентусиазъм. Още си мислеше, че гимназистите са свестни. Данте щеше да се влюби в него.

Искаше да ни опознае. Естествено, че искаше. Беше ми жал за тези нови учители. Престараваха се. Това ме смущаваше.

Първата работа на г-н Блокър бе да ни помоли да поговорим за едно интересно нещо, което ни се е случило през лятото. Винаги съм мразил тия глупости с „разтопяването на ледовете“. Наумих си да попитам мама за учителите и упражненията за „разтапяне на леда“.

Джина Наваро, Сузи Бърд и Чарли Ескобедо бяха в същия клас. Това не ми хареса. Тези тримата вечно ми задаваха сума ти въпроси. Въпроси, на които не исках да отговарям. Искаха да ме опознаят. Да, ама аз не исках да ме опознават. Идваше ми да си купя тениска с надпис аз съм непознаваем. Но това щеше само да накара Джина Наваро да задава още въпроси.

Така че, ето ме, закотвен в един клас с Джина, Сузи и Чарли — и нов учител, който обича да задава въпроси. Слушах с половин ухо представите на всички за онова, което се броеше за интересно. Джони Алварес каза, че се бил научил да шофира. Фелипе Калдерон рече, че ходил в Ел Ей да види братовчед си. Сузи Бърд сподели, че посещавала занятия по програмата „Гърлс Стейт“16 в Остин. Карлос Еалинар заяви, че бил изгубил целомъдрието си. Всички се засмяха. Коя беше? Коя беше? След това се наложи г-н Блокър да установи някои правила. Аз реших просто да „изключа“. Много ме биваше да се унасям в мечтания. Взех да си мисля за пикапа, който се надявах да получа за рождения си ден. Представях си се как карам надолу по черен път, с облаци в дъждовното небе и U2 за фон. Точно тогава чух гласа на г-н Блокър.

— Г-н Мендоса? — Поне ми каза правилно името. Вдигнах поглед към него. — В час ли сте?

— Да, сър — казах.

Тогава чух Джина да се провиква:

— На него никога нищо интересно не му се случва. — Всички се засмяха.

— Вярно е — потвърдих.

Помислих си, че може би г-н Блокър ще се прехвърли на някой друг, но той не го направи. Просто ме чакаше да кажа нещо.

— Едно интересно нещо, а? Джина е права — казах. — Нищо наистина интересно не ми се случи това лято.

— Нищо ли?

— Счупих си краката при злополука. Предполагам, че това може да мине за интересно. — Кимнах, но се чувствах много неудобно, така че реших да се направя на остроумен като всички останали. — О — подхвърлих, — никога преди не бях опитвал морфин. Това бе интересно. — Всички се засмяха. Особено Чарли Ексобедо, който беше посветил живота си на експериментиране с променящи настроението субстанции.

Г-н Блокър се усмихна:

— Сигурно наистина много те е боляло.

— Да — казах.

— Ще се оправиш ли, Ари?

— Да. — Този разговор ми беше неприятен.

— Още ли те боли?

— Не — отвърнах. Това бе малка лъжа. Истинският отговор бе дълъг и по-сложен. Джина Наваро имаше право. Животът наистина беше сложен.

Три

Взех дневника си и го прелистих. Огледах почерка си. Беше ужасен.

Никой освен мен не можеше да го разчете. Това бе добрата новина. Не че някой би поискал да го чете. Реших да напиша нещо. Ето какво:

Това лято се научих да плувам. Не, не е вярно. Някой ме научи. Данте.

Откъснах листа.

Четири

— Провеждаш ли предразполагащи разговори с учениците си в първия учебен ден?

— Разбира се.

— Защо?

— Обичам да опознавам учениците си.

— Защо?

— Защото съм учителка.

— Плащат ти да преподаваш държавно устройство. Първата, втората и третата поправка към Конституцията. Такива работи. Защо направо не минеш към същността?

— Преподавам на ученици. Учениците са хора, Ари.

— Не сме толкова интересни.

— По-интересни сте, отколкото си мислите.

— Трудни сме.

— Това е част от чара ви. — Имаше интересно изражение. Разпознах го. Мама понякога се намираше на границата между иронията и искреността. Това бе част от чара ѝ.

Пет

Вторият учебен ден. Нормален, ако не броим факта, че след училище, докато чаках мама, това момиче, Илеана, се приближи до мен. Извади маркер и си написа името върху гипса ми.

Погледна ме в очите. Исках да отместя поглед. Но не го направих.

Очите ѝ приличаха на нощното небе в пустинята.

Сякаш вътре в нея живееше цял един свят, за който не знаех нищичко.

Шест

Пикап „шеви модел 1957“. вишневочервен, с хромирани брони, хромирани тасове и гуми с бели декоративни рингове от вътрешната страна. Беше най-прекрасният пикап на света. И бе мой. Помня как се вгледах в тъмните очи на татко и прошепнах:

— Благодаря.

Почувствах се глупаво и неудобно и го прегърнах. Неубедителна постъпка. Но бях искрен: с благодарността и прегръдката. Бяхискрен. Истински пикап. Истински пикап за Ари.

Какво не получих: снимка на брат ми на някоя от стените вкъщи. Човек не може да има всичко.

Седях в пикапа и трябваше да се насиля да се върна на партито. Мразех партита — даже и онези, организирани в моя чест. Точно тогава щеше да ми хареса да изкарам пикапа на пътя, с брат ми, седнал до мен. А също и Данте. Брат ми и Данте. Това щеше да е празник за мен.

Предполагам, че Данте все пак ми липсваше — макар че упорито се стараех да не мисля за него. Проблемът е полагането на усилия да не мислиш за нещо бе, че започваш да мислиш за него още повече.

Данте.

По някаква причина се сетих за Илеана.

Седем

Всеки ден ставах много рано и изкуцуквах до пикапа си, който стоеше в гаража. Изкарвах го на заден ход на автомобилната алея. В един пикап има цяла вселена, която чака да бъде открита. Докато седях на шофьорското място, всичко ми се струваше възможно. Странни мигове на оптимизъм. Странно и прекрасно.

Да включвам радиото и просто да си седя там — моето разбиране за молитва.

Една сутрин мама излезе и ме снима.

— Къде смяташ да ходиш? — попита тя.

— На училище — казах.

— Не — отвърна тя. — Нямах това предвид. Когато за пръв път подкараш това нещо, къде ще отидеш с него?

— В пустинята — казах. Не ѝ споделих, че искам да изляза и да гледам звездите.

— Сам ли?

— Аха — рекох.

Знаех, че иска да ме попита дали си създавам нови приятелства в училище. Но не го направи. А после погледна гипса ми:

— Коя е Илеана?

— Едно момиче.

— Хубава ли е?

— Твърде хубава за мен, мамо.

— Елупчо.

— Да, глупчо.

Онази нощ сънувах лош сън. Карах пикапа надолу по една улица. Илеана седеше до мен. Хвърлих поглед към нея и ѝ се усмихнах. Не го видях — Данте, застанал насред пътя. Не можех да спра. Не можех да спра. Когато се събудих, бях подгизнал от пот.

На сутринта, докато седях в пикапа си и пиех кафе, мама излезе от къщата. Седна на стъпалата на верандата. Потупа стъпалото до себе си. Еледаше ме, докато слизах тромаво от пикапа си. Бе престанала да се суети около мен.

Седнах до нея на стъпалата.

— Другата седмица ще ти свалят гипса — каза тя.

Усмихнах се.

— Да.

— После — терапия — каза тя.

— После — уроци по кормуване — отвърнах аз.

— Баща ти очаква с нетърпение да те учи.

— Значи ти загуби жребия?

Тя се засмя.

— Бъди търпелив с него, става ли?

— Няма проблем, мамо. — Усещах, че иска да поговори с мен за нещо. Винаги се досещах.

— Липсва ли ти Данте?

Погледнах я.

— Не знам.

— Как може да не знаеш?

— Виж, мамо, това е, ами… Данте: той е същият като теб. Понякога се суети твърде много около мен.

Тя не отвърна.

— Харесва ми да съм сам, мамо. Знам, че не разбираш тази моя склонност, но ми харесва.

Тя кимна и май наистина слушаше.

— Тази нощ крещеше името му — каза тя.

— О — казах. — Беше просто сън.

— Лош ли?

-Да.

— Искаш ли да поговорим за това?

— Всъщност не.

Тя ме смушка по онзи начин: хайде де, угоди на майка си.

— Мамо? Ти имаш ли понякога лоши сънища?

— Не често.

— Не като мен и татко.

— Вие с баща ти… всеки от вас води своя лична война.

— Може и така да е. Мразя сънищата си. — Усещах, че мама ме слуша. Винаги беше на разположение. Мразех я за това. И я обичах. — Карах пикапа си и валеше дъжд. Не го видях да стои насред пътя. Не можах да спра. Не можах.

— Данте ли?

— Да.

Тя стисна ръката ми.

— Мамо, понякога ми се иска да пушех.

— Ще ти взема пикапа.

— Е, поне знам какво ще ми се случи, когато наруша правилата.

— Мислиш ли, че съм подла?

— Мисля, че си строга. Прекалено строга понякога.

— Съжалявам.

— Не, не съжаляваш. — Стиснах патериците си. — Някой ден ще трябва да наруша някои от правилата ти, мамо.

— Знам — каза тя. — Гледай да го направиш зад гърба ми, става ли?

— Можеш да си сигурна, мамо.

Двамата седяхме там и се смеехме. Както правехме двамата с Данте.

— Съжалявам за лошите ти сънища, Ари.

— Татко чу ли?

— Да.

— Съжалявам.

— Не можеш да предотвратиш сънищата.

— Знам. Не го прегазих нарочно.

— Не си. Било е само сън.

Не ѝ казах, че не бях внимавал. Бях гледал момиче, когато трябваше да карам. И затова прегазих Данте. Не ѝ казах това.

Осем

Две писма от Данте в един ден. Бяха на леглото ми, когато се прибрах от училище. Никак не ми беше приятно, че мама знае за писмата. Глупаво. Защо се чувствах така? Лично пространство. Това беше. Човек нямаше лично пространство.

Девет

Опитах се да си представя Данте с къса коса. Опитах се да си го представя как целува момиче. Данте бе сложна личност. Джина щеше да го хареса. Не че някога щях да ги запозная.

Лежах на леглото и се чудех дали да не му отговоря. Вместо това седнах да пиша в дневника си.

Спрях да пиша и се опитах да се сетя за нещо друго. Помислих си за глупавото есе върху Голямата депресия, което не исках да пиша. Както и за Чарли Ескобедо, който ми предложи да взимам наркотици заедно с него. Отново започнах да си представям как Данте целува момиче и тогава си помислих за Илеана. Може би тя наистина щеше да лъха на цигари. Може би пушеше. Не знаех нищичко за нея.

Седнах на леглото си. Не, не, не. Никакво мислене за целувки. А после, незнайно защо, се почувствах тъжен. И започнах да си мисля за брат си. Всеки път, когато ми станеше тъжно, си мислех за него.

Може би някаква част от мен винаги мислеше за него. Понякога се улавях, че произнасям името му по букви. Б-Е-Р-Н-А-Р-Д-О. Откъде накъде мозъкът ми произнасяше по букви името му без мое позволение?

Невинаги успявам да формулирам мислите си. Това не звучи особено смислено, но за мен си има смисъл. Струва ми се, че причината да сънуваме с, че си мислим за разни неща, без всъщност да осъзнаваме, че го правим — и тези неща, ами, те се измъкват тайно от нас в сънищата ни. Може би сме като автомобилни гуми с твърде много въздух в тях. Въздухът трябва да излезе. Ето това са сънищата.

А сега, като се замисля, сънувал съм брат си. Бях на четири, а той беше на петнайсет и се разхождахме. Той ме държеше за ръка, а аз бях вдигнал поглед към него. Бях щастлив. Беше прекрасен сън. Небето бе синьо, ведро и чисто.

Може би сънят бе породен от спомен. Сънищата не идват ей така, от нищото. Това е факт. Може би искам да изучвам сънищата, когато стана достатъчно голям, за да избера наистина какво желая да следвам. Сигурен съм, че не искам да изучавам Алекзандър Хамилтън, а сънищата и техния произход. Фройд. Може би това ще направя — ще напиша курсова работа за Зигмунд Фройд.

И ще помагам на хора, които сънуват лоши сънища. За да не ги сънуват повече. Това бих искал да правя.

Десет

Реших, че ще намеря начин да целуна Илеана Телес. Но кога? Къде? Тя не посещаваше нито един от моите часове. Почти не я виждах.

Да намеря шкафчето ѝ. Това бе планът.

Единайсет

На връщане от лекарския кабинет мама ме попита дали съм отговорил на Данте.

— Не още.

— Мисля, че е добре да му пишеш.

— Мамо, аз съм ти син, не кутия за листчета с предложения.

Тя ме стрелна с поглед.

— Гледай си пътя — казах.

Когато се върнах у дома, взех дневника си и ето какво написах:

Дванайсет

Когато се сещам за онзи сън с брат ми, осъзнавам, че бях на четири години, когато го видях за последно. Значи има пряка връзка между съня и живота ми. Предполагам, че именно тогава се е случило всичко. Бях на четири, а той беше на петнайсет. Тогава е направил… каквото там е направил. Затова сега е в затвора. Не просто на някое от онези места за временно задържане. В истински затвор. Има разлика. Чичо ми понякога се напива и го затварят в градския арест. Това много разстройва мама. Обаче го пускат бързо, защото не кара, когато е пил — просто попада на разни глупави места и започва да се държи малко войнствено с хората. Ако думата войнствено не бе измислена, щяха да я измислят, за да опишат чичо ми, когато пие. Но някой винаги го измъква под гаранция. В затвора няма такова нещо като измъкване под гаранция. Оттам не излизаш бързо. Затворът е място, където те прибират за дълго време.

Там е брат ми. В затвора.

Не знам в какъв затвор е — федерален или щатски. Не съм наясно кога пращат човек в единия или в другия. Не ни учат на това в училище.

Смятам да открия защо брат ми е в затвора. Това е изследователски проект. Мислех за това. Мислех отново и отново за това.

Вестници. Не пазят ли стари вестници някъде?

Ако Данте беше тук, щеше да ми помогне. Той е находчив. Щеше да знае точно какво да направи.

Не ми трябва Данте.

Мога сам да се справя с това.

Тринайсет

Четиринайсет

Открих шкафчето на Илеана с помощта на Сузи Бърд.

— Не казвай на Джина за това.

— Няма — отвърна тя. — Обещавам. — Моментално наруши обещанието си.

— Ще си вземеш белята с нея — каза Джина.

— Да, и освен това е на осемнайсет — добави Сузи.

— Е, и?

— Ти си още момче. Тя е жена.

— Истинска беля — повтори Джина.

Оставих бележка на Илеана. „Здрасти“, написах ѝ. Добавих и името си. Такъв съм смотаняк. „Здрасти.“ Що за бележка е това?

Петнайсет

Прекарах вечерта в обществената библиотека, като преглеждах микрофилми с броеве на „Ел Пасо Таймс“. Търсех статия за брат ми. Не знаех дали разполагам с вярната година и след около час и половина се отказах. Сигурно имаше по-добър начин да правя подобно проучване.

Чудех се дали да напиша писмо на Данте. Вместо това намерих албум с репродукции на творбите на Едуард Хопър. Данте бе прав за „Нощни птици“. Картината беше страхотна. И онова, което Хопър казваше, бе вярно. Имах чувството, че гледам в огледало. Но гледката не ми разби сърцето.

Шестнайсет

Знаете ли как изглежда мъртвата кожа, когато ви свалят гипса?

Това бе животът ми: всичката тази мъртва кожа.

Чувствах се като предишния Ари. Само дето не бе вярно. Онзи Ари, който бях преди, вече не съществуваше.

А този Ари, в когото се превръщах? Той още не съществуваше.

Открих, че се взирам в мястото, където бях видял Данте да държи птицата. Не знам защо бях там.

Улових се, че се разхождам пред къщата на Данте.

От другата страна на улицата, в парка, едно куче ме гледаше.

И аз го гледах.

То се тръшна на тревата.

Прекосих улицата, а кучето не помръдна. Само размаха опашка. Това ме накара да се усмихна. Седнах на тревата до него и си събух обувките. Кучето се примъкна до мен и сложи глава на скута ми.

Просто си седях там и го галех. Забелязах, че няма нашийник. След като го поразгледах още малко, установих, че той всъщност е тя.

— Как се казваш?

Хората приказват на кучетата. Не че кучетата разбират. Но може би схващат достатъчно. Сетих се за последното писмо на Данте. Беше ми се наложило да погледна в речника думата безсъдържателен. Станах и отидох в библиотеката, която се намира досами парка.

Намерих един албум, в който имаше репродукция на „Салът на Медуза“.

Прибрах се у дома: Ари, момчето, което можеше да ходи отново без помощта на патерици. Исках да кажа на Данте, че изчисленията му са малко погрешни. Свалиха ми гипса днес, Данте. Днес.

Докато вървях към къщи, си мислех за злополуката, за Данте и за брат ми. Чудех се дали брат ми е можел да плува. Мислех си за татко и как никога не говореше за Виетнам. Макар да имаше окачена на стената в дневната снимка с няколко от другарите си от войната, никога не говореше за тази снимка или за имената на приятелите си. Попитах го веднъж — той сякаш не чу въпроса. Никога повече не попитах. Може би това бе проблемът между мен и баща ми — и двамата бяхме еднакви.

Когато стигнах до дома, забелязах, че кучето ме бе последвало. Седнах на стъпалата на предната веранда, то легна на тротоара и ме погледна.

Татко излезе навън:

— Стъпваш си отново на краката?

— Да — казах.

Той погледна кучето.

— Тя ме последва до къщи от парка.

— Проявяваш ли интерес към него?

— Не е той, а тя.

И двамата се усмихнахме.

— Да — рекох. — Проявявам голям интерес.

— Помниш ли Чарли?

— Да. Обичах това куче.

— И аз.

— Плаках, когато умря.

— И аз, Ари. — Погледнахме се. — Изглежда хубаво куче. Няма ли нашийник?

— Няма нашийник, татко. Прекрасно!

— Прекрасно, Ари. — Той се засмя. — Майка ти не обича кучета в къщата.

Седемнайсет

Осемнайсет

Този списък обобщава какво представлява животът ми сега:

Този списък в общи линии покриваше целия ми живот. Може би той не е чак толкова интересен, но поне съм зает „Зает“ не означава „щастлив“, знам това. Но поне не скучая. Най-лошото е да скучаеш.

Харесва ми, че имам пари и че не ми остава време да се само съжалявам.

Канят ме на купони, но аз не ходя.

Е, все пак отидох на един — само за да видя дали Илеана е там. Тръгнах си тъкмо когато Джина и Сузи пристигаха. Джина ме обвини, че съм мизантроп. Каза, че съм единственото момче в цялото проклето училище, което никога не е целувало момиче.

— И никога няма и да целунеш, ако си тръгваш от купоните тъкмо когато започват да стават хубави.

— Сериозно? — учудих се аз. — Никога не съм целувал момиче? И как успя да се добереш до тази информация?

— Предчувствие — заяви тя.

— Опитваш се да ме накараш да ти споделя разни неща за живота си — казах. — Няма да се получи.

— Коя си целувал?

— Престани, Джина.

— Илеана? Не мисля. Тя само те разиграва.

Просто си продължих по пътя и ѝ показах среден пръст.

Що за момиче бе тази Джина? Седем сестри и никакви братя — това ѝ беше проблемът. Мислеше си, че може просто да ме „вземе назаем“.

Можех да бъда братът, с когото да се заяжда. Двете със Сузи Бърд имаха навика да наминават покрай „Въглищаря“ в петъчните вечери, когато наближеше времето за затваряне. Само за да продължат да се заяждат с мен. Само за да ме раздразнят. Поръчваха си бургери, картофки и чери кола, паркираха и натискаха клаксоните и ме чакаха да затворя и просто да се заяждат, заяждат и заяждат до безкрайност е мен и да ме вбесяват. Джина се учеше да пуши и размахваше цигарата си наоколо, все едно бе Мадона.

Веднъж пиха бира. Предложиха ми. Е, хубаво, изпих няколко бири с тях. Беше хубаво. Ставаше.

Само дето Джина постоянно ме питаше коя съм целувал.

После обаче ми хрумна идея, която щеше да я накара да спре да ми досажда.

— Знаеш ли какво си мисля — казах. — Че искаш да се притисна към теб и да те даря с най-хубавата целувка в живота ти.

— Това е отвратително — отвърна тя.

— Защо е този интерес тогава? — попитах. — Ще ти хареса да разбереш какъв съм на вкус.

— Ти си идиот — рече тя. — По-скоро бих предпочела някоя птица да ми се изцвъка в устата.

— Със сигурност би предпочела — казах.

Сузи Бърд каза, че се държа подло. Тази Сузи Бърд — човек вечно трябваше да се държи мило, когато бе около нея. Ако кажеше не каквото трябва, се разплакваше, а аз не харесвах това. Тя бе свястно момиче. Но не си помагаше с целия този плач.

Джина никога повече не повдигна темата за целуването. Това беше хубавото.

Илеана ме намираше понякога. Усмихваше ми се и аз се влюбвах по малко в усмивката ѝ. Не че знаех каквото и да е за любовта.

В училище всичко си беше наред. Г-н Блокър още си падаше по споделянето. Но бе добър учител. Караше ни да пишем много, а това ми харесваше. По някаква причина наистина ми харесваше да пиша. Единственият предмет, който ме затрудняваше, бе свободно избираемият курс по изобразително изкуство. Хич не ме биваше в рисуването. Биваше ме с дърветата. Бях пълна скръб, ако трябваше да рисувам лица. Но в часа по изобразително изкуство всичко, което човек трябваше да прави, бе да опитва. Получавах отличен за усърдие. Но не за талант. Колко типично.

Но не бях чак за окайване. Имах си куче, шофьорска книжка и две хобита: да търся името на брат си на микрофилм и да търся начин да целуна Илеана.

Деветнайсет

С татко си създадохме рутина, в съботите и неделите ставахме много рано за уроците ми по кормуване. Мислех си… не знам какво си мислех. Че може би е татко ще си говорим за разни неща. Но това не се случваше. Говорехме само за шофиране. Съвсем делово.

Той бе търпелив с мен. Умееше да обяснява тънкостите в карането на пикап — вниманието и умението да си нащрек за другия шофьор бяха важни. Всъщност бе много добър учител, никога не се ядосваше (с изключение на онзи път, когато споменах брат си). Веднъж каза нещо, което наистина ме накара да се усмихна. „Не можеш да очакваш да се движиш в две посоки, когато караш по еднопосочна улица.“ Разсмя ме, а това невинаги му се удаваше.

Но никога не ми задаваше въпроси за живота ми. За разлика от мама, ми оставяше лично пространство. Татко и аз: ние бяхме като онази картина на Едуард Хопър. Е, почти, но не съвсем. Той сякаш бе поотпуснат и спокоен, когато излизахме в онези сутрини, сякаш си бе у дома. Макар да не говореше много, не ми се струваше толкова далечен. Понякога си подсвиркваше, сякаш му беше хубаво да е с мен. Може би той просто нямаше нужда от думи, за да се справя с живота. Аз не бях такъв. Е, външно бях: преструвах се, че нямам нужда от думи. Но отвътре бях различен.

Бях проумял нещо за себе си: отвътре изобщо не бях като татко. А повече като Данте. Това наистина ме плашеше.

Двайсет

Трябваше да повозя мама, преди да ме пусне да карам сам.

— Караш малко бързо — отбеляза тя.

— Аз съм на шестнайсет — казах. — И съм момче.

Тя не отвърна нищо. После обаче заяви:

— Ако усетя, че си карал пикапа дори след една глътка алкохол, ще го продам.

Странно, но това ме накара да се усмихна.

— Не е честно. Защо трябва аз да плащам за факта, че ти си мнителна? Сякаш аз съм виновен.

Тя само ме погледна:

— Фашистите са такива.

Усмихнахме се един на друг.

— Никакво каране, ако си пил.

— А ходене, ако съм пил?

— И тия да ги нямаме.

— Знаех си.

— Просто се уверявам.

— Не ме е страх от теб, мамо. Само за сведение.

Това я разсмя.

В общи линии животът ми си беше простичък. Получавах писма от Данте и невинаги отговарях. А като го правех, пишех кратко. Неговите писма никога не бяха кратки. Все още експериментираше с редуването на момичета, макар да пишеше, че би предпочел да целува момчета. Точно това пишеше. Не знаех точно какво да мисля, но Данте щеше да си бъде Данте — и ако смятах да съм му приятел, трябваше да приема това. И понеже той бе в Чикаго, а аз — в Ел Пасо, не ми беше трудно да го направя. Животът на Данте бе далеч по-сложен от моя — поне що се отнасяше до редуването на момчета или момичета. От друга страна, на него не му се налагаше да се чуди за брат, който бе в затвора, брат, за когото родителите му се преструваха, че не съществува.

Май се опитвах да опростя живота си, защото всичко в мен ми се струваше смущаващо. И си имах лошите сънища за доказателство. Една нощ сънувах, че изобщо нямам крака. Просто бяха изчезнали. И не можех да се измъкна от леглото. Събудих се с писъци.

Татко влезе в стаята и прошепна: Това е само сън, Ари. Само лош сън.

— Да — прошепнах и аз. — Само лош сън.

Знаете ли, бях свикнал с лошите сънища. Но защо някои хора никога не помнят сънищата си? И защо не съм един от тях?

Двайсет и едно

Двайсет и две

Една вечер родителите ми отидоха на някакви сватбени танци.

Мексиканци. Обожаваха сватбените танци. Искаха да ме замъкнат с тях, обаче аз им казах: не, благодаря, без мен. Да гледам как родителите ми танцуват на музика, която е смесица от тексаски и мексикански стил — така си представях ада. Казах им, че съм уморен от печенето на бургери и че просто ще си остана вкъщи и ще се отпусна.

— Е, ако ти се прииска да излезеш — каза татко, — просто остави бележка.

Нямах планове.

Разположих се удобно и тъкмо се канех да си приготвя една кесадия, когато Чарли Ескобедо почука на вратата ми и ме попита:

— Вечеряш ли?

— Нищо особено. Приготвям си кесадия.

— Яко.

Не смятах да го питам дали иска да му направя една, въпреки че имаше вид на адски гладен човек. Но той така си изглеждаше по принцип. Имаше едно такова гладно излъчване. Беше от ония, кльощавите типове — като койот насред най-голямата суша. А аз си падах по койотите.

Спогледахме се и го попитах:

— Гладен ли си?

Не можех да повярвам, че го попитах.

Той отвърна:

— Не.

А после попита:

— Някога боцкал ли си се?

— Не.

— Искаш ли?

— Не.

— Би трябвало да пробваш. Фантастично е. Може да си вземем малко, да излезем в пустинята с твоя пикап и да се надрусаме. Сладко е. Толкова е сладко, пич.

— Всъщност си падам по шоколада — казах аз.

— За какво говориш, мамка му? — учуди се той.

— Сладко. Ти каза сладко. Предпочитам да си набавям сладост от шоколада.

И тогава той пощуря и ме нарече как ли не. Каза, че щял да ми нарита задника чак до границата. И за кого съм се мислел, мамка му? Бил съм си въобразявал, че съм твърде добър, за да се боцкам или дори да пуша цигари. Не съм ли знаел, че никой не ме харесва, защото се мисля за шибан префърцунен бял, който няма нищо общо с латиносите?

Някакъв префърцунен бял.

Това никак не ми хареса. Бях мексиканец толкова, колкото и той. И освен това бях по-едър от него. Не може да се каже, че ме беше страх от малкото копеленце. И казах:

— Защо не си намериш някой друг, който да взима наркотици заедно с теб, vato18.

Предполагах, че е доста самотен. Но това не го оправдаваше да се държи като задник.

А той каза:

— Ти си гей, vato, това известно ли ти е?

За какво, по дяволите, говореше тоя тип? Бях гей, понеже не исках да си инжектирам хероин, така ли?

Отвърнах:

— Аха, да, гей съм и искам да те целуна.

И тогава на лицето му се появи онова истински отвратено изражение и той каза:

— Ще ти наритам задника.

— Хайде де, давай — рекох.

А той просто ми показа среден пръст и след това се разкара — което ме устройваше. Всъщност донякъде го харесвах, преди да затъне в цялото това нещо със злоупотребата с променящите настроението субстанции. Честно да си призная, наистина ми бе любопитно това с хероина, но просто не бях готов.

Човек трябва да е готов за важните неща. Така смятах.

Замислих се за Данте — как бе изпил няколко бири, сетих се и за двете бири, които бях обърнал с Джина и Сузи. Какво ли щеше да е да се напия? Да се напия наистина. Дали усещането е хубаво? Данте даже бе пробвал марихуана. Замислих се отново за брат си. Може би се беше забъркал с наркотици и затова бе в пандиза.

Наистина го обичах, когато бях малък. Може би затова се чувствах тъжен и празен — защото бях усещал липсата му цял живот.

Не знам защо направих това. Излязох и открих един стар пияница, който се мотаеше около „Съркъл К“ в Сънсет Хайтс и просеше пари. Изглеждаше кошмарно и смърдеше ужасно. Но целта ми не беше да се сприятелявам с него. Помолих го да ми купи опаковка с шест бири. Обещах едната да е за него. Той се нави. Паркирах пикапа си зад ъгъла. Когато излезе и ми подаде бирите, той ми се усмихна и попита:

— На колко си години?

— Шестнайсет — казах. — А ти?

— Аз пък съм на четиресет и пет. — Изглеждаше много по-стар. А после ми докривя — задето се възползвах от него. Обаче и той се възползваше от мен, така че всичко бе наред.

Понечих да изляза с пикапа в пустинята, където да си изпия бирите. После обаче си дадох сметка, че идеята не е чак толкова добра. Постоянно чувах в главата си гласа на мама, а това ме вбесяваше. В крайна сметка реших да се прибера. Нашите дълго нямаше да ги има. Нощта беше пред мен.

Паркирах пикапа си в алеята за коли и просто си седях там. И си пиех бирата. Пуснах Легс в пикапа, тя се опита да ближе от бирата, та се наложи да ѝ обясня, че тя не е полезна за кучетата. Вероятно не бе особено полезна и за момчетата. Но аз експериментирах — откривах тайните на Вселената. Не че си въобразявах, че мога да ги открия в кенче „Будвайзер“.

Наумих си, че ако изгълтам на един дъх първите две-три бири, ще се замая хубавичко. Така и направих. И се получи. Беше някак приятно.

Замислих се за разни неща.

Брат ми.

Данте.

Лошите сънища на татко.

Илеана.

След като изгълтах набързо три бири, вече не чувствах никаква болка. Малко като след морфина. Обаче различно. А после си отворих още една бира. Легс облегна глава на скута ми.

— Обичам те, Легс. — Така си беше. Обичах това куче. А животът не ми се струваше толкова лош, докато си седях там, в пикапа, с кучето и с една бира.

На света имаше много момчета, готови на убийство, за да притежават това, което имах аз. Защо не бях по-благодарен? Бях неблашдарник, ето защо. Така казваше Джина Наваро за мен. Тя бе умно момиче. Преценката ѝ за мен бе правилна.

Бях спуснал стъклото на прозореца и почувствах студа. Времето се бе променило — идваше зимата. Лятото не ми беше донесло каквото исках. Не мислех, че зимата ще е кой знае колко по-добра. Защо изобщо съществуваха сезони? Цикълът на живота. Зима, пролет, лято, есен. И после започваше отново.

Какво искаш, Ари? Ето това се питах постоянно. Може би беше от бирата. Какво искаш, Ари?

А после си отговорих: „Живот“.

„Какво е живот, Ари?“

„Че откъде да зная отговора?“

„Дълбоко в себе си знаеш, Ари.“

„Не, не знам.“

„Млъквай, Ари.“ Наистина млъкнах. А после в главата ми се прокрадна мисълта, че искам да целуна някого. Нямаше значение кого. Когото и да е. Илеана.

Изпих всичките бири и отидох да си легна, препъвайки се.

Онази нощ не сънувах нищо. Нищичко.

Двайсет и три

По време на коледната ваканция опаковах коледни подаръци за племенниците си. Трябваше ми ножица. Знаех, че мама държи разни дреболии в едно чекмедже на скрина в спалнята. И тя си беше там — ножицата — точно върху един огромен кафяв пощенски плик, на който бе написано името на брат ми: бернардо.

Знаех, че този плик съдържа всичко за живота на брат ми.

Цял живот в един пощенски плик.

И знаех, че вътре има и негови снимки.

Исках да го разкъсам, но не го направих. Оставих ножицата там и се престорих, че не съм видял плика.

— Мамо — попитах. — Къде е ножицата?

Тя ми я донесе.

Онази вечер писах в дневника си. Написах името му пак, и пак, и пак:

Бернардо

Бернардо

Бернардо

Бернардо

Бернардо

Бернардо

Двайсет и четири

Когато отворих подаръка, се усмихнах.

А после се засмях.

Чифт миниатюрни кецове. Знаех точно какво се очакваше да направя с тях. Да ги окача на огледалото си за задно виждане. Това и сторих.

Двайсет и пет

В деня след коледа карах осемчасова смяна във „Въглищаря“. Татко ми позволи да поема няколко допълнителни смени, тъй като бяхме във ваканция. Нямах нищо против да работя. Добре де, имаше един тип, с когото работех — истински негодник. Обаче аз просто го оставях да си приказва и през повечето време той даже не се усещаше, че не го слушам. Искаше да се помотаем заедно след смяната, а аз заявих:

— Имам планове.

— Среща? — попита той.

— Аха — казах.

— Имаш ли си приятелка?

— Аха — отвърнах.

— Как се казва?

— Шер.

— Начукай си го, Ари — рече той.

Някои типове хич не носят на майтап.

Когато се прибрах, мама бе вкъщи и топлеше тамалес за вечеря. Обожавах домашни тамалес. Обичах да си ги затоплям във фурната, което е странно, защото това не бе стандартният начин за затопляне на тамалес. Харесваше ми как фурната ги изсушаваше, така че ставаха малко хрупкави — можеше да усетиш как царевичните листа горят. Миришеше направо страхотно, затова мама сложи няколко във фурната за мен.

— Данте се обади — каза тя.

— Наистина ли?

— Да.

— Ще се обади пак след малко. Казах му, че работиш.

Кимнах.

— Той не знаеше, че работиш. Каза, че никога не си споменавал нищо за това в писмата си.

— Какво значение има?

Тя поклати глава.

— Предполагам, че няма. — Знаех, че мислено пресмята нещо по въпроса, но не сподели разсъжденията си. Това ме устройваше. Точно тогава телефонът звънна отново. — Сигурно е Данте — каза тя.

Наистина беше Данте.

— Здрасти.

— Здрасти.

— Честита Коледа.

— В Чикаго валя ли сняг?

— Не. Само беше студено. И сиво. Искам да кажа, много студено.

— Звучи добре.

— Донякъде ми харесва. Но ми омръзнаха сивите дни. Казват, че през януари ще е по-лошо. Вероятно и през февруари.

— Кофти.

— Да, наистина е кофти.

Настъпи кратко мълчание.

— Значи работиш?

— Да, пека бургери във „Въглищаря“. Опитвам се да спестя малко пари.

— Не ми писа за това.

— Да, не е важно. Просто някаква скапана работа.

— Е, няма да спестиш много пари, като купуваш хубави албуми с репродукции за приятелите си. — Долових, че се усмихваше.

— Значи получи книгата?

— Държа я в скута си. „Салът на Медуза“ на Жерико от Лоренц Е. Айтнер. Прекрасна книга, Ари.

Стори ми се, че ще се разплаче. И прошепнах в ума си: не плачи, не плачи. И той сякаш ме чу — и не заплака. А после каза:

— Колко бургера опече, за да купиш книгата?

— Това е много дантевски въпрос — отбелязах аз.

— Това е много Ариевски отговор — отбеляза той.

А после започнахме да се смеем, без да можем да спрем. И той ми липсваше толкова много.

Когато затворих телефона, се почувствах малко тъжен. И малко щастлив. За няколко минути ми се прииска Данте и аз да живеем във Вселената на момчетата вместо в тази на почти мъжете.

Излязох за едно бавно тичане. Легс и аз. Вярно е това, дето го казват — че всяко момче трябва да си има куче. Джина смята, че всички момчета са кучета. Тази Джина. Бе същата като майка ми. Чувах гласа ѝ в главата си.

Докато тичах, заваля дъжд. Сцената със злополуката се завъртя като филм в ума ми. За няколко секунди усещах болка в краката.

Двайсет и шест

На трийсет и първи декември вечерта ме повикаха на работа във „Въглищаря“. Това ме устройваше. Нямах никакви планове, а и нямах желание да се ровя в ума си.

— Отиваш на работа? — Мама никак не се зарадва.

— Социални контакти — казах.

Тя ме стрелна с поглед:

— Всички ще дойдат.

Да, тая работа със семейното събиране. Чичовци. Братовчеди. Маминото менудо и още тамалес. Беше ми втръснало от тамалес. Бира. Вино за мама и сестрите ми. Не си падах по семейните събирания. Твърде много непознати, които се държаха свойски. Усмихвах се много, но всъщност никога не знаех какво да кажа.

Усмихнах се на мама:

— 1987 година. Радвам се, че свърши.

Тя отново ме стрелна с поглед:

— Беше добра година, Ари.

— Е, случи се онази малка злополука в дъжда.

Тя се усмихна:

— Защо ти е толкова трудно да имаш малко вяра в себе си?

— Защото съм същият като баща си. — Вдигнах чашата си с кафе към нея за наздравица. — Наздраве за 1988 година. И за татко.

Майка ми се пресегна и разреса косата ми с пръсти. Не беше правила това от известно време.

— Заприличваш все повече на мъж — каза тя.

Вдигнах отново чашата си с кафе:

— Е, наздраве за мъжеството.

На работа не беше много оживено. Дъждът караше хората да си стоят у дома, така че ние, четиримата, които бяхме на смяна, се редувахме в опитите си да пеем любимите си песни от 1987. Версията на „Ла Бамба“ на „Лос Лобос“ безспорно ми бе любимата. Хич не ме биваше в пеенето, така че я пеех нарочно, защото знаех, че всички ще ми кажат: недей да пееш, недей да пееш, и те точно това направиха. И после ме оставиха на мира. Алма постоянно пееше Faith. Хич не ме кефеше Джордж Майкъл. Луси все се правеше на Мадона — имаше добър глас, но аз не си падах по Мадона. Някъде към края на смяната всички почнахме да пеем песни на U2. I Still Haven’t Found What Fm Looking For. Е, това беше хубава песен. Можеше да бъде лайтмотивът на живота ми. Всъщност мислех, че тази песен е лайтмотивът на живота на всички хора.

В пет без десет чух на гишето за автомобили един глас да поръчва бургер и картофки. Джина Наваро. Бих познал този глас навсякъде. Не можех да реша дали наистина я харесвах, или просто бях свикнал с нея. Когато поръчката ѝ бе готова, я изнесох до очукания ѝ фолксваген бръмбар, където седяха тя и Сузи Бърд.

— Вие двете да не би да излизате заедно?

— Ха-ха, много смешно, задник такъв.

— Честита Нова година и на теб.

— Свършваш ли вече?

— Ще почистим, преди да си тръгна.

Сузи Бърд се усмихна. Трябва да призная, че имаше сладка усмивка.

— Дойдохме да те поканим на купон.

— Купон. Не мисля — казах.

— Има бира — каза Джина.

— И момичета, които може да ти се прииска да целунеш — добави Сузи.

Личната ми служба за уреждане на срещи. Точно каквото исках за Нова година.

— Може би — казах.

— Никакво може би — заяви Джина. — Отпусни му края.

Не знам защо, но казах да.

— Само ми Данте адреса и ще се срещнем там. Трябва да си ида до къщи да кажа на нашите.

Надявах се мама и татко да кажат: „И дума да не става“. Обаче не стана така.

— Наистина ли ще ходиш на купон? — попита майка ми.

— Изненадана си, че съм поканен ли, мамо?

— Не. Просто съм изненадана, че искаш да отидеш.

— Нова година е.

— Ще има ли пиене?

— Не знам, мамо.

— Няма да ходиш там с пикапа. Точка.

— Предполагам, че не мога да отида.

— Къде е купонът?

— Ъгълът на „Силвър“ и „Елм“.

— Това е малко по-надолу по улицата. Можеш да идеш пеша.

— Вали дъжд.

— Спря.

Мама на практика ме изхвърляше от къщата.

— Върви. Приятно прекарване.

Мамка му. Приятно прекарване.

И познайте какво? Наистина си прекарах добре.

Целунах момиче. Не, тя ме целуна. Илеана. Тя беше там. Илеана. Просто дойде при мен и каза:

— Нова година е. Честита Нова година. — А после просто се наклони към мен и ме целуна.

Целувахме се. Дълго. А после тя прошепна: „Ти си най-добрият целуван на света“.

— Не — възразих, — не съм.

— Недей да спориш с мен. Разбирам от тия неща.

— Добре — съгласих се, — няма да споря с теб. — А после се целунахме отново.

А след това тя каза: „Трябва да вървя“. И просто си тръгна.

Дори нямах време да осъзная какво изобщо се случи, когато Джина застана пред мен.

— Това го видях — рече тя.

— И какво от това, мамка му?

— Как беше?

Просто я погледнах.

— Честита Нова година. — А после я прегърнах. — Имам едно новогодишно решение за теб.

Това я разсмя.

— Аз имам цял списък за теб, Ари.

Стояхме там и се смеехме като обезумели.

Прекарвах си добре, а това беше странно.

Двайсет и седем

Един ден, когато бях сам вкъщи, отворих чекмеджето. Чекмеджето с големия кафяв плик с надпис „Бернардо“. Исках да го отворя. Да узная всички тайни, които съдържаше.

Може би щях да се освободя. Но защо не бях свободен? Не бях в затвор, нали?

Прибрах плика обратно.

Не исках да го правя по този начин. Исках мама да ми го подаде с думите: „Това е историята на брат ти“.

Може би исках твърде много.

Двайсет и осем

Данте ми написа кратко писмо.

Наистина се ядосах, че бе изпратил това писмо. Не че го е написал, а че го е изпратил. Наистина бях смутен. Не проявявам интерес да разговарям по въпроса за мастурбирането с Данте.

Нямам желание да разговарям за мастурбация с когото и да било.

Какво, по дяволите, не му беше наред на тоя човек?

Двайсет и девет

Януари, февруари, март, април. Месеците някак се сливаха. Всичко в училище беше наред. Учех. Тренирах. Тичах с Легс. Работех във „Въглищаря“. Играех си на криеница с Илеана. Или по-скоро тя си играеше на криеница с мен. Просто не я разбирах.

В някои петъчни вечери излизах с пикапа в пустинята след работа. Лежах в каросерията и гледах звездите.

Един ден без заобикалки поканих Илеана да излезем на среща. Бях се уморил от тая работа с флиртуването. Вече не действаше.

— Хайде просто да идем на някой филм — предложих ѝ аз. — Нали се сещаш, може да си подържим ръцете.

— Не мога — каза тя.

— Не можеш ли?

— Никога.

— Тогава защо ме целуна?

— Защото си привлекателен.

— Само затова ли?

— И си мил.

— Тогава какъв е проблемът? — Започвах да вдявам, че Илеана играе някаква игра, която просто не ми харесваше.

Понякога тя се отбиваше във „Въглищаря“ в петък вечер, когато затварях, седяхме в пикапа и си говорехме. Но всъщност не обсъждахме нищо важно. Тя бе дори по-сдържана от мен.

Наближаваше училищната танцова забава и ми мина през ума да я поканя да отидем. Няма значение, че вече ми бе отказала. Нали тъкмо тя идваше да ме вижда във „Въглищаря“? Две седмици преди училищните танци тя се появи, докато затварях. Седнахме в пикапа.

— Е, искаш ли да дойдеш на училищните танци с мен? — попитах. Опитвах се да звуча уверено, но май не ми се получи съвсем.

— Не мога — каза тя.

— Добре — отвърнах.

— Добре ли?

— Да, всичко е наред.

— Не искаш ли да разбереш защо, Ари?

— Ако искаше, щеше да ми кажеш.

— Добре, ще ти кажа защо не мога да дойда.

— Не си длъжна.

— Имам си приятел, Ари.

— О — казах. Казах го ей така, все едно не беше нищо. — Значи аз съм този… е, какъв съм, Илеана?

— Ти си някой, когото харесвам.

— Хубаво — казах. Чух гласа на Джина в главата си. Тя просто си играе с теб.

— Той е в банда, Ари.

— Гаджето ти ли?

— Да. И ако знае, че съм тук, ще ти се случи нещо лошо.

— Не ме е страх.

— А би трябвало.

— Защо просто не скъсаш с него?

— Не е толкова лесно.

— Защо?

— Ти си добро момче, знаеш ли, Ари?

— Да, това е кофти, Илеана. Не искам да бъда добро момче.

— Е, такъв си. Обичам това у теб.

— Е, ето как стоят нещата — казах. — На мен се пада да съм доброто момче. А пък на гангстера му се полага да вземе момичето. Тоя филм не ми харесва.

— Ядосан си. Не се ядосвай.

— Не ми казвай да не се ядосвам.

— Ари, моля те, не се сърди.

— Защо ме целуна? Защо ме целуна, Илеана?

— Не биваше. Съжалявам. — Тя просто ме гледаше. Преди да успея да кажа нещо друго, излезе от пикапа ми.

В понеделник я потърсих в училище, но така и не можах да я намеря. Запознах Джина и Сузи със случая. Биваше ги за детективи. Джина се върна и съобщи:

— Илеана е напуснала училище.

— Защо?

— Просто го е направила, Ари.

— Може ли да направи това? Не е ли незаконно или нещо от този род?

— Тя е в горния курс, Ари. На осемнайсет е. Възрастна е. Може да прави каквото иска.

— Тя не знае какво иска.

Открих адреса ѝ. Номерът на баща ѝ бе в указателя. Отидох до тях и почуках на вратата ѝ. Излезе брат ѝ.

— Да? — Той просто ме гледаше.

— Търся Илеана.

— За какво ти трябва?

— Тя ми е приятелка. От училище.

— Приятелка? — Той кимаше постоянно. — Виж, тя се омъжи.

— Какво?

— Наду корема. И се омъжи за оня тип.

Не знаех какво да отвърна. Затова не казах абсолютно нищо.

Онази вечер останах да седя в пикапа си с Легс. Струваше ми се, че приемам това целуване твърде сериозно. Обещах си, че ще стана най-небрежният целуван на света.

Целуването не означаваше нищо. По дяволите, нищичко.

Трийсет

Трийсет и едно

В последния учебен ден Джина всъщност ми направи комплимент.

— Знаеш ли, цялото това трениране те е превърнало в истински заякнал хубавец!

Усмихнах ѝ се.

— Това е най-милото нещо, което си ми казвала някога.

— Е, как ще отпразнуваш началото на лятото?

— Довечера ще работя.

Тя се усмихна.

— Толкова сериозно.

— Вие със Сузи на купон ли ще ходите?

— Да.

— Не ви ли писва от толкова купони?

— Не ставай глупав. На седемнайсет съм, идиот такъв. Разбира се, че не ми писва от купони. Знаеш ли какво, ти си старец, затворен в тялото на седемнайсетгодишно момче.

— Навършвам седемнайсет чак през август.

— Става по-лошо.

И двамата се засмяхме.

— Искаш ли да ми направиш една услуга? — попитах.

— Каква?

— Ако изляза в пустинята тази вечер и се гипсирам, със Сузи ще ме откарате ли обратно вкъщи? — Даже не знаех, че се каня да кажа това.

Тя се усмихна. Имаше страхотна усмивка. Наистина страхотна усмивка.

— Разбира се — отвърна.

— Ами купонът ти?

— Да те гледам как се отпускаш, Ари. Това е купон. Даже ще ти осигурим бирата — каза тя. — За да отбележим края на училището.

Джина и Сузи ме чакаха на предните стъпала, когато се прибрах от работа. Говореха с мама и татко. Разбира се, че говореха. Ядосах се, задето им казах да се срещнем у нас. Какво си въобразявах, по дяволите? А даже нямах обяснение. Да, мамо, отиваме в пустинята и възнамерявам да се натряскам.

Джина и Сузи обаче бяха страхотни. Никакъв намек за бирата, която обещаха, че ще осигурят. Играеха го добри момичета пред родителите ми. Не че не бяха такива: добри момичета, които се преструваха на лоши, но не им се получаваше, защото бяха твърде свестни.

Когато подкарах, мама изпадна в екстаз. Не го показа, но аз разпознах това изражение. Най-сетне приятели! Отиваш на купон! Да, добре де, наистина обичах мама. Мама. Мама, която познаваше родителите на Джина, която познаваше родителите на Сузи, която познаваше всички. Разбира се, че ги познаваше.

Помня как се преоблякох в стаята си и се измих. Как се взирах в отражението си в огледалото. Как прошепнах: Ти си красиво момче. Не го вярвах — но исках да го повярвам.

Първите, които влязоха в пикапа ми, освен Легс и нашите, бяха Джина Наваро и Сузи Бърд.

— Нарушавате девствените предели на пикапа ми — казах. Те завъртяха очи, а после взеха да се смеят като побъркани.

Спряхме до къщата на братовчеда на Джина и взехме един портативен хладилник, пълен с бира и кока-кола. Оставих Джина да кара, за да се уверя, че знае как да управлява кола с ръчни скорости. Беше съвършена. Караше по-добре от мен. Обаче не ѝ го казах. Нощта бе съвършена, пустинният ветрец носеше хлад: до настъпването на лятната жега оставаше още мъничко.

Аз, Сузи и Джина седнахме в каросерията на пикапа. Пиех бира и гледах звездите. И се улових, че прошепвам:

— Мислите ли, че някога ще открием всички тайни на Вселената?

Изненадах се, когато Сузи ми отговори:

— Това би било прекрасно, нали, Ари?

— Да — казах тихичко. — Наистина прекрасно.

— Ари, мислиш ли, че любовта има нещо общо с тайните на Вселената?

— Не знам. Може би.

Сузи се усмихна.

— Обичаше ли Илеана?

— Не. Може би мъничко.

— Тя разби ли ти сърцето?

— Не. Дори не я познавах.

— Някога бил ли си влюбен?

— Женското ми куче брои ли се?

— Е, все се брои за нещо. — Всички се засмяхме.

Сузи едва-едва отпиваше от една кока-кола, докато аз пиех бира след бира.

— Пиян ли си вече?

— Така да се каже.

— Е, защо искаш да се напиеш?

— За да почувствам нещо.

— Ти си идиот — каза тя. — Добро момче си, Ари, но определено си идиот.

Всички лежахме отзад в пикапа — аз, Джина и Сузи — и просто гледахме ли, гледахме нощното небе. Всъщност не се напих чак толкова. Просто се оставих да се отпусна. Слушах как Джина и Сузи си говорят и си мислех, че е хубаво, дето знаят как да говорят, да се смеят и в крайна сметка — как да живеят. Може би за момичетата бе по-лесно.

— Хубаво, че сте донесли одеяло — казах. — Добра идея.

Джина се засмя.

— Това правят момичетата: мислят разумно.

Запитах се какво ли щеше да е чувството: да обичам момиче, да разбера как мисли то, да видя света през неговите очи. Може би те знаеха повече от момчетата. Може би разбираха неща, които ние никога не бихме могли да разберем.

— Много жалко, че не можем да си лежим тук завинаги.

— Твърде жалко — потвърди Сузи.

— Твърде жалко — повтори Джина.

Твърде жалко.