Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената

Едно

През целия път до Ел Пасо валя на пресекулки. Унасях се в сън. Събуждах се всеки път, щом се натъкнехме на силен порой.

Имаше нещо много спокойно в това пътуване обратно към къщи.

А извън колата се вихреше ужасна буря. Вътре бе топло. Не се чувствах застрашен от непредсказуемото време, а сигурен и защитен.

Първия път, когато заспах, започнах да сънувам. Струва ми се, че бях способен да сънувам „по поръчка“. Сънувах татко и брат ми — и тримата пушехме. Бяхме в задния двор. Мама и Данте бяха на вратата. Гледаха.

Не можех да реша дали сънят е хубав, или лош. Може би все пак хубав, защото, когато се събудих, не бях тъжен. Явно така се разбира какъв точно е сънят. По начина, по който те кара да се чувстваш.

— За катастрофата ли мислиш? — чух тихия глас на мама.

— Защо?

— Дъждът някога напомня ли ти за катастрофата?

— Понякога.

— С Данте говорите ли за това?

— Не.

— Защо?

— Просто не говорим.

— О — каза тя. — Мислех, че двамата си говорите за всичко.

— Не — отвърнах. — Ние сме като всички други по света. — Това не беше вярно. Не бяхме като другите.

Когато наближихме къщата, валеше като из ведро. Гръмотевици, светкавици и вятър, най-ужасната буря през това лято. С татко се измокрихме до кости, докато внесем куфарите в къщи. Мама светна лампите и сложи чай, докато с татко се преоблякохме в сухи дрехи.

— Легс мрази гръмотевици — казах. — Дразнят ѝ ушите.

— Сигурна съм, че спи точно до Данте.

— Да, сигурно — казах.

— Тя липсва ли ти?

— Да. — Представих си Легс, легнала в краката на Данте, скимтяща при звука на гръмотевиците. Представих си как Данте я целува и ѝ казва, че всичко ще се оправи. Данте, който обичаше да целува кучета, родителите си, момчета и дори момичета. Може би целуването бе част от човешката същност. Явно аз не бях човешко същество. Не бях част от естествения порядък на нещата. Но Данте изпитваше наслада от целуването. А подозирах, че обича и да мастурбира. Смятах мастурбирането за смущаващо. Дори не знаех защо. Просто бе такова. Все едно да правиш секс със себе си. А това наистина е сбъркана работа. Автоеротизъм. Бях го проверил в една книга в библиотеката. Боже, чувствах се глупаво дори само като мислех за тези неща. Някои момчета говореха постоянно за секс. Чувах ги в училище. Защо им доставяше такова удоволствие? Това ме караше да се чувствам нещастен. Не на място. Ето я пак тази дума. И защо мислех за всички тези неща насред дъждовна буря, докато седях на кухненската маса с родителите си? Опитах се да върна мислите си в кухнята. Където бях. Където живеех. Мразех това — да живея в ума си.

Мама и татко разговаряха, а аз седях там и се опитвах да ги слушам, но всъщност изобщо не слушах, а си мислех за разни неща. Умът ми просто блуждаеше. А после мислите ми се спряха върху брат ми. Винаги се спираха там. Бе като любимото ми място за паркиране в пустинята. Просто някак се отбивах там постоянно. Какво ли щеше да бъде, ако брат ми бе наоколо? Можеше да ме научи как да бъда момче и какво би трябвало да чувстват и да правят момчетата, как всъщност да се държат Може би щях да съм щастлив. А може би животът ми щеше да си бъде същият Или дори по-лош. Не че имах лош живот. Знаех това. Имах си мама и татко, тях ги беше грижа за мен, имах си куче и най-добър приятел на име Данте. Но в мен имаше нещо, което вечно ме караше да се чувствам зле.

Дали всички момчета носеха тази тъмнина в себе си? Да. Може би дори Данте.

Усетих очите на мама по мен. Изучаваше ме. Отново.

Усмихнах ѝ се.

— Бих те помолила да ми кажеш какво си мислиш, но не мисля, че би го направил.

Свих рамене. Посочих към баща си:

— Предполагам, че твърде много приличам на него.

Това разсмя татко. Беше уморен, но в онзи момент, докато седяхме на кухненската маса, изглеждаше необичайно млад. Помислих си, че може би се превръща в друг човек.

Всеки винаги се превръща в друг човек.

Понякога, когато човек е по-възрастен, се превръща в някой по-млад. А аз пък се чувствах стар. Как може някой, който скоро ще навърши седемнайсет, да се чувства стар?

Още валеше, когато заспах. Гръмотевиците не бяха близо и тихият им звук бе по-скоро като далечен шепот.

Спах. Сънувах. Пак беше онзи сън — онзи сън, в който целувах някого.

Когато се събудих, ми се прииска да се докосна. „Да се ръкуваш с най-добрия си приятел.“ Това бе евфемизмът, който използваше Данте. Винаги се усмихваше, когато го казваше.

Вместо това си взех студен душ.

Две

По някаква причина изпитвах странно усещане под лъжичката. Не просто онова със съня, с редуването, с тялото, със студения душ. Не само това. Имаше нещо друго, което сякаш не бе както трябва.

Отидох до къщата на Данте, за да взема Легс. Бях с екипа си за тичане. Харесваше ми влажната след всички дъждове пустиня.

Почуках на предната врата.

Беше рано, но не прекадено. Данте вероятно още спеше, но родителите му щяха да са будни. И си исках Легс.

Отвори ми господин Кинтана. Легс се втурна навън и скочи към мен. Оставих я да ми близне лицето: а това не е нещо, което ѝ позволявах много често.

— Легс, Легс, Легс, липсваше ми! — Унесено я галех ли, галех, но когато вдигнах поглед, забелязах, че господин Кинтана изглежда… изглежда, не знам… имаше нещо в лицето му.

Разбрах, че нещо не е наред. Погледнах го. Дори не зададох въпроса.

— Данте — каза той.

— Какво?

— В болницата е.

— Какво? Какво е станало? Той добре ли е?

— Пребит е. Майка му остана с него през нощта.

— Какво се е случило?

— Искаш ли кафе, Ари?

С Легс последвахме господин Кинтана в кухнята. Гледах го как ми налива кафе. Подаде ми чашата и седнахме един срещу друг. Легс сложи глава на скута му. Той постоянно прокарваше ръка по главата ѝ. Седяхме там в тишината и аз го гледах. Чаках го да заговори. Накрая той попита:

— Колко близки сте с Данте?

— Не разбирам въпроса — казах.

Той прехапа устна.

— Колко добре познаваш сина ми?

— Той е най-добрият ми приятел.

— Знам това, Ари. Но колко добре го познаваш?

Звучеше нетърпеливо. Правех се на тъп. Знаех точно какво пита. Почувствах как сърцето ми блъска в гърдите.

— Той ли ви каза?

Господин Кинтана поклати глава.

— Значи знаете — казах.

Той не отвърна.

Знаех, че трябва да говоря. Той изглеждаше объркан, уплашен, тъжен и уморен, а това не ми харесваше, защото бе мил и добър човек. Трябваше да му кажа нещо. Но не знаех какво.

— Добре — казах.

— Добре ли? Какво, Ари?

— Когато заминавахте за Чикаго, Данте ми каза, че някой ден иска да се омъжи за друго момче. — Огледах се из стаята. — Или поне да целуне друго момче. Е, всъщност мисля, че го спомена в писмо. Или може би каза някои от тези неща, след като се върна.

Той кимна. Взираше се в чашата си с кафе.

— Аз знаех — каза.

— Откъде?

— От начина, по който те гледа понякога.

— О… — Сведох очи към пода.

— Но защо не ми е казал, Ари?

— Не искаше да ви разочарова. Каза… — Млъкнах, а после отместих поглед от него. Но после се заставих да се вгледам отново в черните му, изпълнени е надежда очи. И макар да усещах, че предавам Данте, знаех, че трябва да говоря с баща му. Трябваше да му кажа.

— Господин Кинтана…

— Казвай ми Сам.

Погледнах го.

— Сам — казах.

Той кимна.

— Той е луд по теб. Предполагам, че знаеш това.

— Ако е толкова луд по мен, тогава защо не ми е казал?

— Не е толкова лесно да се говори с татковците. Дори с теб, Сам.

Той отпи нервно от кафето си.

— Беше толкова щастлив, че ще имате бебе. И не само защото щеше да става голям брат. Каза ми: „Трябва да е момче и да харесва момичета“.

Така ми каза. За да можеш да имаш внуци и да си щастлив.

— Не ми пука за някакви си внуци. Пука ми за Данте.

Беше мъчително да гледам как сълзите се стичат по лицето на Сам.

— Обичам Данте — прошепна той. — Обичам това хлапе.

— Той е късметлия — казах.

Той ми се усмихна.

— Пребиха го — прошепна. — Пребиха зверски моя Данте. Пукнали са му няколко ребра, разбили са му лицето с юмруци. Целият е в синини. Причиниха това на сина ми.

Странно, но ми се прииска да го прегърна. Точно това ми се искаше да направя.

Допихме си кафето.

Не зададох повече въпроси.

Три

Не знаех какво да кажа на мама и татко. Не че знаех каквото и да било. Бях наясно, че някой, може би няколко души, бяха пребили Данте толкова сериозно, че се бе наложило да постъпи в болница. Знаех, че това има нещо общо с друго момче и че Данте е в „Провидънс Мемориал Хоспитъл“. Само толкова.

Прибрах се у дома с Легс, която направо пощуря, когато усети, че е вкъщи. Кучетата нямат задръжки. Може би животните са по-умни от хората. Кучето бе толкова щастливо. Мама и татко също. Беше ми хубаво да знам, че обичат Легс, че си позволяват да я обичат. И някак ми се струваше, че кучето ни помага да бъдем по-добро семейство.

Може би кучетата са една от тайните на Вселената.

— Данте е в болницата — казах.

И двамата ме погледнаха изпитателно, и двамата имаха въпросителни изражения.

— Някой го е нападнал. Пострадал е. В болницата е.

— Не — каза тя. — Напият Данте? — Защо ли каза „Напият Данте“?

— Някоя банда ли? — прошепна татко.

— Не.

— Станало е в някаква уличка — казах.

— В квартала ли?

— Да. Май да.

Искаха да продължа да говоря. Но аз не можех.

— Отивам — рекох.

Не помня как съм излязъл от къщата.

Не помня как съм шофирал до болницата.

Но осъзнах, че стоя пред Данте и гледам подпухналото му, обезобразено лице. Бе неузнаваем. Не се различаваше дори цветът на очите му. Помня как хванах ръката му и прошепнах името му. Той почти не можеше да говори. Едвам можеше да вижда, подутите му очи почти се бяха затворили.

— Данте.

— Ари?

— Тук съм — казах.

— Ари? — прошепна той.

— Трябваше да съм тук — казах. — Мразя ги. Мразя ги. — Наистина ги мразех. Мразех ги заради онова, което му бяха направили, и за онова, което бяха причинили на родителите му. Трябваше да съм тук. Трябваше да съм тук.

Почувствах ръката на майка му върху рамото си.

Седях с техните. Просто седях.

— Той ще се оправи, нали?

Госпожа Кинтана кимна.

— Да. Но… — Погледна ме. — Ще бъдеш ли винаги негов приятел?

— Винаги.

— Независимо от всичко?

— Независимо от всичко.

— Той има нужда от приятел. Всеки има нужда от приятел.

— Аз също имам нужда от приятел — казах. Не бях казвал това никога преди.

Нямахме какво да правим в болницата. Само да седим и да се гледаме. Изглежда, че никой от нас не бе в настроение да говори.

Когато си тръгнах, родителите му излязоха с мен. Застанахме пред болницата. Госпожа Кинтана ме погледна.

— Редно е да узнаеш какво се случи.

— Не сте длъжни да ми казвате.

— Мисля, че трябва да ти кажа — рече тя. — Една старица видяла какво се е случило и казала на полицията. — Усетих, че няма да заплаче. — Данте и още едно момче се целували в една уличка. Някакви момчета минавали и ги видели. И… — Тя се опита да се усмихне. — Е, видя какво са му причинили.

— Мразя ги — казах.

— Сам ми каза, че знаеш за Данте.

— На света има и по-лоши неща от момче, което обича да целува други момчета.

— Да, има — каза тя. — Много по-лоши. Имаш ли нещо против да ти кажа какво мисля?

Усмихнах ѝ се и свих рамене.

— Мисля, че Данте е влюбен в теб.

Данте бе прав за нея. Тя наистина знаеше всичко.

— Да — казах. — Е, може би не. Струва ми се, че харесва другото момче.

Сам погледна право към мен.

— Може би другото момче е просто заместител.

— Замества мен?

Той се усмихна неловко.

— Съжалявам. Не биваше да казвам това.

— Няма нищо — казах.

— Трудно е — отвърна той. — Аз… по дяволите, просто се чувствам объркан точно в момента.

Усмихнах му се.

— Знаете ли кое е най-лошото нещо у възрастните?

— Не.

— Невинаги са възрастни. Но аз харесвам точно това у тях.

Той ме взе в обятията си и ме прегърна. После ме пусна.

Госпожа Кинтана ни наблюдаваше.

— Знаеш ли кой е той?

— Кой?

— Другото момче.

— Имам предположение.

— И не те е грижа?

— Какво се предполага да направя? — Усещах, че говоря накъсано. Но отказвах да заплача. За какво да плача? — Не знам какво да правя. — Погледнах госпожа Кинтана и Сам. — Данте ми е приятел. — Исках да им споделя, че никога не бях имал приятел, абсолютно никога, не и истински. Докато не се появи Данте. Да им кажа, че никога, преди да срещна Данте, не бях знаел, че на света съществуват хора като него — хора, които гледат звездите, познават загадките на водата, наясно са, че мястото на птиците е в небесата и не бива да бъдат сваляни с изстрел от грациозните си полети от разни зли и глупави момчета. Исках да им кажа, че той бе променил живота ми и че никога нямаше да бъда същият, абсолютно никога. И че имах чувството, че Данте бе спасил моя живот, а не обратното. И още: че той бе първото човешко същество, освен майка ми, което някога ме бе накарало да искам да говоря за нещата, които ме плашат. Исках да им кажа толкова много неща, но не разполагах с нужните думи. Затова просто глупаво повторих: — Данте ми е приятел.

Тя ме погледна и едвам се усмихна. Беше прекалено тъжна, за да се усмихва.

— Със Сам бяхме прави за теб. Ти си най-сладкото момче на света.

— След Данте — казах.

— След Данте — повтори тя.

Те ме изпратиха до пикапа. А после се сетих:

— Какво е станало с другото момче?

— Избягало — каза Сам.

— А Данте не е.

— Не.

В този момент госпожа Кинтана рухна и заплака.

— Защо не е избягал, Ари? Защо просто не е побягнал?

— Защото е Данте — казах.

Четири

Не знаех, че ще го направя. Не е като да имах план. Почти не мислех.

Понякога правим разни неща не защото мислим, а защото чувстваме. Защото чувстваме твърде много. И невинаги можем да контролирате действията си, когато чувствата ни са твърде силни. Ето я разликата между това да си момче и това да си мъж — момчетата не могат да контролират ужасните неща, които изпитват понякога. А мъжете успяват. В онзи следобед аз бях просто едно момче. Ни най-малко не приличах на мъж.

Бях момче. Момче, което обезумя. Обезумя, полудя.

Качих се в пикапа си и подкарах право към дрогерията, където работеше Данте. Прехвърлях в ума си разговора, който бяхме провели. Спомних си името на момчето. Даниел. Влязох в дрогерията — той бе там. Даниел. Видях табелката с името му. Даниел Г. Момчето, което Данте каза, че искал да целуне. Беше на гишето.

— Аз съм Ари — представих се.

Той ме погледна, изглеждаше паникьосан.

— Приятел съм на Данте — казах.

— Знам — рече той.

— Мисля, че е добре да си вземеш почивка.

— Аз не…

Не изчаках тъпите му оправдания.

— Ще изляза навън и ще те чакам. Ще чакам точно пет минути. И ако не излезеш след пет минути, ще вляза обратно в тази дрогерия и ще ти наритам шибания задник пред целия свят. Ако не ми вярващ по-добре да ме погледнеш в очите и да видиш какво има там.

Излязох. И зачаках. Не минаха и пет минути, преди той да застане пред мен.

— Да се поразходим — казах.

— Не мога да отсъствам дълго — рече той.

Последва ме.

Тръгнахме.

— Данте е в болницата.

— О!

— О?

— Не си отишъл на свиждане. — Той не каза нищо. Прииска ми се да го пребия до безсъзнание още там на място. — Нямаш ли нещо да кажеш, задник такъв?

— Какво искаш да кажа?

— Копеле такова. Нищичко ли не чувстваш?

Виждах, че трепери. Не че ми пукаше.

— Кои бяха?

— За какво говориш?

— Не се ебавай с мен, задник такъв.

— Няма да казваш на никого.

Сграбчих го за яката, а после го пуснах.

— Данте лежи в болница, а единственото, за което ти пука, е на кого ще кажа. На кого ще кажа, задник такъв? Само ми кажи кои бяха.

— Не знам.

— Глупости. Кажи ми сега и няма да ти наритам задника оттук чак до Южния полюс.

— Не ги познавах всичките.

— Колко?

— Четирима.

— Трябва ми само едно име. Само едно.

— Джулиан. Беше един от тях.

— Джулиан Енрикес?

— Същият.

— Кой друг?

— Джо Монкада.

— Кой друг?

— Другите двама не ги познавах.

— И просто остави Данте там?

— Той не искаше да бяга.

— А ти не остана с него?

— Не. Каква полза щеше да има?

— Значи не ти пукаше?

— Разбира се, че ми пукаше.

— Но не се върна, нали? Не се върна да видиш дали той е добре, нали?

— He. — Изглеждаше уплашен.

Блъснах го в стената на една сграда. И си тръгнах.

Пет

Знаех къде живее Джулиан Енрикес. Бях играл бейзбол с него и братята му, когато бях в началното училище. Никога не се бяхме харесвали истински. Не че бяхме врагове или нещо такова. Обикалях известно време с пикапа, после се хванах, че го паркирам пред къщата му. Отидох до входната врата и почуках. Отвори ми малката му сестра.

— Здрасти, Ари — каза тя.

Усмихнах ѝ се. Беше хубава.

— Здрасти, Лулу — казах. Гласът ми бе спокоен и почти дружелюбен. — Къде е Джулиан?

— На работа е.

— Къде работи?

— „Бенис Боди Шоп“.

— Кога приключва? — попитах.

— Обикновено се прибира по някое време след пет.

— Благодаря — казах.

Тя ми се усмихна.

— Да му кажа ли, че си наминал?

— Разбира се — казах.

„Бенис Боди Шоп“. Собственик беше Родригес — един от приятелите на татко. Бяха ходили на училище заедно. Знаех точно къде се намира. Обикалях с пикапа цял следобед и просто чаках да наближи пет. Когато почти стана време, паркирах зад ъгъла. Не исках господин Родригес да ме види. Щеше да задава въпроси и да каже на татко. Не исках въпроси.

Излязох от пикапа си и прекосих улицата срещу автосервиза. Исках да съм сигурен, че ще видя Джулиан, когато излезе от гаража. Когато го зърнах, му махнах да се приближи.

Той пресече улицата.

— Какво става, Ари?

— Не кой знае какво — казах. — Посочих към пикапа си. — Просто се разкарвам наоколо.

— Тоя пикап твой ли е?

— Аха.

— Хубаво возило, vato.

— Искаш ли да го разгледаш хубаво?

Отидохме до пикапа и той прокара ръка по хромираните брони. Коленичи и огледа хромираните рингове. Представих си го как рита проснатия на земята Данте и как го спуквам от бой още там, на място.

— Искаш ли да се повозиш?

— Имам малко работа. Може да наминеш по-късно и ще направим едно кръгче.

Сграбчих го за врата и го вдигнах.

— Влизай вътре — изсъсках.

— Какво те прихваща, по дяволите, Ари?

— Влизай вътре — повторих. Блъснах го към пикапа.

— Мамка му, какво ти става, човече?

Замахна към мен. Само толкова ми трябваше. Просто се развилнях. Носът му кървеше. Това не ме спря. Не след дълго той се свлече на земята. Обиждах го, ругаех го. Всичко ми беше като в мъгла и просто продължавах да го удрям.

После чух глас и усетих как две ръце ме сграбчват. Крещях — ръцете бяха силни и вече не можех да замахна.

Спрях да се боря.

И всичко свърши. Всичко застина неподвижно.

Господин Родригес се взираше в мен.

— Какво, по дяволите, става с теб, Ари? Que te pasa?

Нямах какво да кажа. Забих поглед в земята.

— Какво става тук, Ари? A ver. Dime.19

Не можех да говоря.

Гледах как господин Родригес коленичи и помогна на Джулиан да стане от земята. Носът му още кървеше.

— Ще те убия, Ари — прошепна той.

— Ти и кой още? — подхвърлих.

Господин Родригес ме гледаше на кръв. Обърна се към Джулиан:

— Добре ли си?

Джулиан кимна.

— Хайде да те почистим.

Не помръдвах. После понечих да тръгна към пикапа.

Господин Родригес пак ме стрелна с поглед.

— Имаш късмет, че няма да се обадя на ченгетата.

— Хайде, давайте, повикайте ги. Пет пари не давам. Обаче преди да им се обадите, по-добре питайте Джулиан какви ги е свършил.

Качих се в пикапа си и потеглих.

Шест

Забелязах, че по кокалчетата на пръстите ми и по ризата ми има кръв, едва когато стигнах с пикапа до вкъщи.

Просто си седях там.

Нямах план. Щях да си седя там цяла вечност — всъщност това бе планът ми.

Не знам колко време съм седял. Започнах да треперя. Знаех, че бях превъртял, но не можех да си го обясня. Може би така става, когато полудееш. Просто не можеш да го обясниш. Нито на себе си, нито на когото и да било. А най-лошото в полудяването е, че когато вече не си луд, просто не знаеш какво да мислиш за себе си.

Татко излезе от къщата и застана на предната веранда. Погледна ме. Изражението му не ми хареса.

— Трябва да говоря с теб — каза той. Никога преди не ми бе казвал това. Никога. Не и така. Гласът му ме изплаши.

Излязох от пикапа и седнах на предните стъпала на верандата.

Татко седна до мен.

— Току-що ми се обади господин Родригес.

Не отвърнах.

— Какво става с теб, Ари?

— Не знам — казах. — Нищо.

— Нищо ли? — Долових гнева в гласа на татко.

Загледах се в окървавената си риза.

— Ще си взема душ.

Татко ме последва в къщата.

— Ари?

Мама бе в коридора. Не можех да понеса начина, по който ме гледаше. Спрях и наведох очи към пода. Не можех да спра треперенето. Цялото ми тяло трепереше.

Взрях се в ръцете си. Нищо не можеше да спре треперенето.

Баща ми ме улови за ръката: не грубо или жестоко, но не и леко. Беше силен. Поведе ме към дневната и ме сложи да седна на дивана. Мама седна до мен, а той — на стола си. Бях вцепенен и безмълвен.

— Говори — каза баща ми.

— Исках да го нараня — казах.

— Ари? — Майка ми просто ме гледаше. Мразех това стъписано изражение. Защо не вярваше, че искам да нараня някого?

Отвърнах на погледа ѝ.

— Наистина исках да го нараня.

— Брат ти нарани някого веднъж — прошепна тя. А после се разплака. И не можех да го понеса. Мразех се толкова много… Просто я гледах как плаче, а накрая казах:

— Не плачи, мамо, моля те, не плачи.

— Защо, Ари? Защо?

— Счупил си носа на онова момче, Ари. И единствената причина да не си в някой полицейски участък е защото Елфиш Родригес е стар приятел на баща ти. Трябва да платим за посещението на момчето в болницата. Ти трябва да платиш, Ари.

Не казах нищо. Знаех какво си мислят. Първо брат ти, а сега и ти.

— Съжалявам — смотолевих. Дори на мен ми звучеше неубедително. Но част от мен не съжаляваше, а се радваше, че бях счупил носа на Джулиан. Съжалявах единствено, че бях наранил мама.

— Съжаляваш, Ари? — На лицето му беше изписано едно такова изражение… Изглеждаше железен.

Аз също можех да съм твърд като стомана.

— Аз не съм брат си — казах. — Никак не ми е приятно, че мислите така. Не искам да живея в шиб… — възпрях се да използвам тази дума пред мама. — Омразно ми е, че живея в сянката му. Мразя това. Не искам да бъда добро момче само за да ви угодя.

Те мълчаха.

— Не съм сигурен, че съжалявам — казах.

Баща ми отвърна решително на погледа ми.

— Ще продам пикапа ти.

Кимнах:

— Хубаво. Продай го.

Майка ми бе спряла да плаче. Имаше странно изражение. Нито меко, нито твърдо. Просто странно.

— Искам да ми кажеш защо, Ари.

Поех си въздух.

— Добре — казах. — И ще ме изслушате?

— Защо да не те изслушаме? — Гласът на татко бе твърд.

Погледнах го.

После погледнах мама.

После сведох очи към пода.

— Те нараниха Данте — прошепнах. — Дори не мога да ви опиша на какво прилича. Трябва да видите лицето му. Пукнали са му няколко ребра. Оставили го да лежи в една уличка. Като някакво нищожество. Като боклук. Като лайно. Сякаш е едно нищо. И ако беше умрял, нямаше да им пука. — Започнах да плача. — Искате да говоря? Ще говоря. Искате да ви кажа? Ще ви кажа. Целувал е друго момче.

Не знам защо, но не можех да спра да плача. А после спрях и разбрах, че съм истински ядосан. По-гневен, отколкото съм бил някога в живота си.

— Били четирима. Другото момче избягало. Но Данте останал. Защото е такъв. Той не бяга.

Погледнах татко.

Той не каза нито дума.

Майка ми се бе преместила по-близо до мен. Не можеше да спре да разресва косата ми с пръсти.

— Толкова се срамувам — прошепнах. — Исках да ги нараня в отговор.

— Ари? — Гласът на баща ми бе мек. — Ари, Ари, Ари. Водиш тази война по най-лошия възможен начин.

— Не зная как да я водя, татко.

— Редно е да помолиш за помощ — каза той.

— Не знам как да направя и това…

Седем

Когато излязох от банята, татко го нямаше.

Мама беше в кухнята. Кафявият пощенски плик с името на брат ми бе на масата. Мама пиеше вино.

Седнах срещу нея.

— Понякога пия бира — казах.

Тя кимна.

— Не съм ангел, мамо. Не съм светец. Аз съм просто Ари. Аз съм просто сбърканият Ари.

— Никога не казвай това.

— Вярно си е.

— Не, не е. — Гласът ѝ бе силен и твърд. — Изобщо не си сбъркан. Ти си сладък, добър и почтен. — Тя отпи от виното си.

— Нараних Джулиан — казах.

— Да, това не е била много умна постъпка.

— И не много мила.

Тя почти се засмя:

— Не, изобщо не е мила. — Прокара ръце по плика. — Съжалявам — каза. Отвори го и извади снимка. — Това си ти. Ти и Бернардо. — Подаде ми снимката. Бях малко момче и брат ми ме държеше в прегръдките си. И се усмихваше. Бе красив и усмихнат, а аз се смеех.

— Ти го обичаше толкова много — каза тя. — И съжалявам. Както казах, Ари, невинаги правим каквото трябва, нали знаеш? Невинаги казваме правилните неща. Понякога е твърде болезнено да погледнеш нещо. Така че не го правиш. Просто не гледаш. Но то няма да се махне, Ари. — Тя ми подаде плика. — Всичко е вътре. — Не плачеше. — Той уби човек, Ари. Уби човек с голи юмруци. — Почти се усмихна. Но това бе най-тъжната усмивка, която бях виждал. — Не съм казвала това никога преди — прошепна тя.

— Още ли боли много?

— Много, Ари. Дори след всичките тези години.

— Винаги ли ще боли?

— Винаги.

— Как издържаш?

— Не знам. Всички сме принудени да понасяме разни неща, Ари. Всички. Баща ти трябва да понася войната и онова, което му е причинила. Ти трябва да понасяш собственото си болезнено пътуване към възмъжаването. А то е болезнено за теб, нали, Ари?

— Да — казах.

— А аз трябва да понеса брат ти, стореното от него, срама от него, отсъствието му.

— Вината не е твоя, мамо.

— Не знам. Мисля, че майките винаги се обвиняват. Както и бащите.

— Мамо?

Исках да я докосна. Но не го направих. Просто я погледнах и се опитах да се усмихна.

— Не знаех, че мога да те обичам толкова много.

И тогава усмивката ѝ вече не бе тъжна.

— Hijo de mi corazon, ще ти кажа една тайна. Ти ми помогна да го понеса. Помагаш ми да понеса всичките си загуби. Ти, Ари.

— Не казвай това, мамо. Само ще те разочаровам.

— He, amor. Никога.

— Това, което направих днес… Наранихте.

— Не — каза тя. — Мисля, че разбирам.

Но начинът, по който го изрече… Сякаш разбираше нещо за мен, което никога не бе разбирала напълно преди. Винаги имах чувството, че когато ме погледнеше, се опитваше да ме открие, да проумее кой съм. В този момент обаче сякаш ме виждаше, сякаш ме познаваше. Но това ме обърка.

— Разбираш какво, мамо?

Тя побутна плика към мен.

— Няма ли да го разгледаш?

Кимнах.

— Да. Не точно сега.

— Страх ли те е?

— Не. Да. Не знам. — Прокарах пръст по името на брат си. Седяхме там, мама и аз, много дълго време.

Тя отпиваше от чашата си е вино, а аз разглеждах снимки на брат си.

Брат ми като бебе, брат ми в ръцете на баща ми, брат ми със сестрите ми.

Брат ми, седнал на предните стъпала на къщата.

Брат ми като малък, отдаващ чест на баща ми в униформа.

Брат ми, брат ми.

Майка ми ме гледаше. Беше вярно. Никога не я бях обичал повече.

Осем

— Къде отиде татко?

— Да се види със Сам.

— Защо?

— Иска да говори с него.

— За какво?

— За случилото се. Нали знаещ баща ти и Сам са приятели. — Интересно — казах. — Татко е по-възрастен.

Тя се усмихна.

— И какво от това?

— Да, наистина, какво от това.

Девет

Може ли да поставя в рамка тази и да я сложа в стаята си? — Беше снимка, на която брат ми отдаваше чест на баща ми.

— Да — каза тя, — обожавам тази.

— Той плака ли? Когато татко тръгна за Виетнам?

— Дни наред. Беше неутешим.

— Ти страхуваше ли се, че татко няма да се върне?

— Не мислех за това. Заставих се да не мисля за това. — Засмя се. — Бива ме в това.

— И мен — казах. — И през цялото време си мислех, че съм наследил тази черта от татко.

Засмяхме се.

— Може ли да сложим тази снимка в дневната? Имаш ли нещо против, Ари?

Това бе денят, в който брат ми се завърна у дома. Странно и необяснимо, но брат ми се прибра.

Мама не отговаряше на ненаситните ми въпроси. Татко го направи. Понякога тя слушаше, докато той и аз си говорехме за Бернардо. Мама винаги мълчеше.

Обичах я заради мълчанието ѝ.

Или може би просто го разбирах.

Обичах и татко — заради внимателния начин, по който говореше. Вече ми ставаше ясно, че той е внимателен човек. Да бъдеш внимателен е хората и е думите, бе рядко и прекрасно.

Десет

Ходех на свиждане на Данте всеки ден. Той остана в болницата около четири дни. Трябваше да се уверят, че е добре, защото бе получил мозъчно сътресение.

Ребрата го боляха.

Лекарят каза, че ще е нужно известно време, докато ребрата заздравеят. Но не бяха счупени. Това щеше да е по-лошо. Натъртванията щяха да заздравеят от само себе си. Поне външните.

Никакво плуване. Всъщност не можеше да прави кой знае какво — само да лежи и да бездейства. Но Данте обичаше да се излежава и да мързелува. Това беше хубавото.

Беше различен. По-тъжен.

В деня, когато се прибра у дома от болницата, плака. Аз го прегръщах. Мислех, че никога няма да спре.

Знаех, че част от него никога нямаше да е същата.

Бяха спукали не само ребрата му.

Единайсет

— Добре ли си, Ари? — госпожа Кинтана ме гледаше изучаващо, точно както правеше и мама. Седях срещу родителите на Данте до кухненската им маса. Данте спеше. Понякога, когато ребрата го наболяваха, вземаше хапче. Таблетките го успиваха.

— Да, добре съм.

— Сигурен ли си?

— Мислите, че имам нужда от терапевт ли?

— Няма нищо лошо в това да отидеш на консултация е терапевт, Ари.

— Думи на истински терапевт — казах.

Госпожа Кинтана поклати глава.

— Не беше такъв всезнайко, преди да започнеш да се мотаеш със сина ми.

Засмях се.

— Добре съм — повторих. — Защо да не съм?

Съпрузите Кинтана се спогледаха.

— Това типично за родителите ли е?

— Кое?

— Тези погледи, които майките и татковците обичат да си отправят. Сам се засмя.

— Да, предполагам.

Знаех, че двамата е татко са разговаряли. Знаех, че е наясно какво бях направил. И двамата бяха наясно.

— Знаеш кои са момчетата, нали, Ари? — Госпожа Кинтана отново бе възприела строгото си държание. Не че имах нещо против.

— Знам кои са две от тях.

— А другите две?

Исках да се пошегувам:

— Бас ловя, че мога да ги убедя да се разприказват.

Госпожа Кинтана се засмя. Това ме изненада.

— Ари — каза тя. — Ти си щуро момче.

— Да, предполагам, че съм.

— Всичко опира до лоялността — каза тя.

— Да, предполагам.

— Но, Ари, можеше да си навлечеш големи неприятности.

— Беше грешно. Знам, че бе нередно. Просто го направих. Не мога да го обясня. Никога няма да направят нещо на онези момчета, нали?

— Може би не.

— Да — казах, — все едно пък ченгетата наистина работят по този случай.

— Не ме е грижа за другите момчета, Ари. — Сам ме гледаше право в очите. — Грижа ме е за Данте. И за теб.

— Добре съм — казах.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

— И няма да тръгнеш да търсиш другите момчета?

— Мина ми през ума.

Този път госпожа Кинтана не се засмя.

— Обещавам.

— По-голям си от тази ситуация — каза тя.

Искаше ми се да ѝ повярвам.

— Но няма да платя за счупения нос на Джулиан.

— Каза ли на баща си?

— Не още. Но ще му кажа, че ако онези копе… — млъкнах. Не довърших думата, която бях започнал. Имаше други думи, които да използвам. — Ако онези типове не са длъжни да платят за болничния престой на Данте, тогава и аз не съм длъжен да плащам за посещението на Джулиан в спешното отделение. Ако татко иска да ми вземе пикапа, мен ме устройва.

Госпожа Кинтана се подсмихваше дяволито. Не ѝ се случваше често.

— Вече ми сподели какво е казал баща ти.

— И още нещо. Джулиан може да се обади на ченгетата, ако иска. — Сега и аз се хилех. — Мислите ли, че това ще стане?

— Много те бива с опасните ситуации, нали, Ари? — Хареса ми изражението на Сам.

— Знам едно-друго.

Дванайсет

Татко не се зае да спори с мен за отказа ми да платя сметката за лечението на Джулиан. Погледна ме и каза:

— Предполагам, че просто си решил да уредиш нещата извън съда. — Просто кимаше ли, кимаше замислено. — Сам е говорил със старицата. Никога не би могла да разпознае онези момчета. Дори и след милион години.

Бащата на Джулиан се отби и поговори с татко. Не изглеждаше много щастлив, когато си тръгна.

Татко не ми взе пикапа.

Тринайсет

Изглеждаше, че с Данте нямахме кой знае какво да си кажем.

Взимах книги с поезия от баща му и му четях. Понякога той казваше: „Прочети онова стихотворение отново“. И аз го прочитах. Не знам какво не бе наред между нас през последните дни на лятото. В някои отношения се чувствах по-близък до него. В други обаче — много, много далече.

Никой от двама ни не се върна на работа. След случилото се всичко ми се струваше напълно безсмислено.

Един ден си направих дебелашка шега:

— Защо лятото трябва винаги да свършва с единия от нас, натрошен на парчета?

Никой от двама ни не се засмя.

Не заведох Легс да го види, защото тя обичаше да скача върху него и можеше да го нарани. На Данте му бе мъчно за нея. Но беше наясно, че постъпвам правилно.

Една сутрин отидох у Данте и му показах всички снимки на брат ми. Разказах му историята, както я разбирах, от вестникарските изрезки, от въпросите, на които баща ми отговори.

— Значи искаш да чуеш цялата история? — попитах.

— Разкажи ми — каза той.

И на двама ни бе дотегнало от поезия, дотегнало ни бе да не говорим.

— Добре. Брат ми бил на петнайсет години. Бил гневен. Той винаги бил гневен. Това го разбрах най-вече от сестрите си. Предполагам, че е бил подъл, или… не знам, явно се е родил ядосан. И така — една вечер се шляел из улиците в центъра и си търсел белята. Така каза баща ми. Каза: „Бернардо вечно си търсеше белята“. Взел си проститутка.

— Откъде е намерил пари?

— Не знам. Що за въпрос е това?

— Когато беше на петнайсет, ти имаше ли пари за проститутка?

— Когато бях на петнайсет? Казваш го, все едно е било преди сума ти време. По дяволите, имах пари само за някое десертче.

— Това имам предвид.

Погледнах го.

— Може ли да довърша?

— Извинявай.

— Проститутката се оказва мъж.

— Какво?

— Бил е травестит.

— Леле.

— Аха. Брат ми превърта.

— Колко превърта?

— Убил онзи тип с голи юмруци.

Данте не знаеше какво да отвърне.

— Боже — каза.

— Да. Боже.

Мина дълго време, преди някой от двама ни да каже нещо.

Най-накрая погледнах Данте:

— Знаеш ли какво е травестит?

— Да. Разбира се.

— Разбира се, че знаеш.

— Ти не знаеше ли какво е травестит?

— Откъде да знам?

— Ти си невинна душа, Ари, знаеш ли това?

— Не толкова невинна — казах. — Историята става по-тъжна.

— Как може историята да стане по-тъжна?

— Убил още някого.

Данте не каза нищо. Чакаше ме да довърша.

— Бил в център за задържане на малолетни престъпници. Предполагам, че един ден отново развъртял юмруци. Мама е права. Нещата не си отиват просто така, понеже ние искаме да се махнат.

— Съжалявам, Ари.

— Да, нищо не можем да направим, нали? Но това е хубаво, Данте. Искам да кажа, не е хубаво за брат ми. Не знам дали някога нещо ще бъде наред с него. Но е хубаво, че всичко излезе наяве, нали разбираш. На бял свят. — Погледнах го. — Може би някой ден ще го познавам. Може би някой ден.

Той ме наблюдаваше.

— Имаш такъв вид, сякаш ще се разплачеш.

— Няма. Просто е твърде тъжно, Данте. И знаеш ли какво? Мисля, че съм като него.

— Защо? Защото счупи носа на Джулиан Енрикес?

— Значи знаеш?

— Да.

— Защо не ми каза, че знаеш?

— Защо ти не ми каза, Ари?

— Не се гордея със себе си, Данте.

— Защо ти беше да го правиш?

— Не знам. Той те нарани. Исках да го нараня в отговор. Постъпих глупаво. — Погледнах го. — Синините около очите ти са почти изчезнали.

— Почти — каза той.

— Как са ребрата?

— По-добре. В някои нощи ми е трудно да спя. Затова вземам обезболяващо. Мразя ги.

— Няма да излезе добър наркоман от теб.

— Може би не. Марихуаната наистина ми хареса. Ама наистина.

— Може би майка ти трябва да те интервюира за оная книга, дето я пише.

— Е, тя вече ми дръпна едно яко конско.

— Как е разбрала?

— Нали все това ти повтарям. Тя е като Бог. Знае всичко.

Опитах се да не се засмея, но не можах да се сдържа. Данте също се засмя. Но смехът му причиняваше болка. Заради пукнатите ребра.

— Не си — каза той. — Изобщо не си като брат си.

— Не знам, Данте. Понякога си мисля, че никога няма да разбера себе си. Не съм като теб. Ти знаеш точно кой си.

— Невинаги — каза той. — Мога ли да те питам нещо?

— Разбира се.

— Смущава ли те това, че съм целувал Даниел?

— Мисля, че Даниел е лайно.

— Не е. Свестен е. Привлекателен е.

— Привлекателен е? Що за повърхностно изказване е това? Той е лайно, Данте. Просто те е оставил там.

— Звучиш, сякаш ти пука повече, отколкото на мен.

— Е, би трябвало да ти пука.

— Ти нямаше да постъпиш така, нали?

— Не.

— Радвам се, че счупи носа на Джулиан.

Двамата се засмяхме.

— Даниел не го е грижа за теб.

— Уплаши се.

— И какво от това? Всички се плашим.

— Ти не, Ари. Ти не се плашиш от нищо.

— Не е вярно. Но нямаше да ги оставя да ти причинят това.

— Може би просто обичаш да се биещ Ари.

— Може би.

Данте ме погледна. Просто продължаваше да ме гледа.

— Зяпаш ме — казах.

— Може ли да ти кажа една тайна, Ари?

— Мога ли да те спра?

— Не ти харесва да знаеш тайните ми.

— Понякога твоите тайни ме плашат.

Данте се засмя.

— Не целувах наистина Даниел. В главата си целувах теб.

Свих рамене.

— Трябва да си намериш нова глава, Данте.

Той изглеждаше малко тъжен:

— Да. Предполагам.

Четиринайсет

Събудих се рано. Слънцето още не се беше показало, втората седмица на август. Лятото свършваше. Поне онази част от него, в която нямаше училище.

Последната година в гимназията. А после — животът. Може би такъв беше редът. Гимназията бе само пролог към истинския роман. Всеки има възможност да те пише — но завършиш ли училище, пада ти се самият ти да пишеш. При завършването човек събира писалките на учителите и на родителите си и получава собствена писалка. И може да поеме цялото писане. Да. Няма ли да е сладко?

Седях на леглото си и прокарвах пръсти по белезите на краката си. Белези. Знак, че си бил наранен. Знак, че си се изцелил.

Бях ли наранен?

Бях ли излекуван?

Може би просто живеехме между нараняването и изцеляването. Като баща ми. Мисля, че именно там живееше той. В онова междинно пространство. В онзи екотон. Мама също. Бе заключила брат ми някъде дълбоко в себе си. И сега се опитваше да го пусне на свобода.

Отново и отново прокарвах пръст нагоре и надолу по белезите си.

Легс лежеше там с мен. И гледаше. Какво виждаш, Легс? Какво виждаш? Къде си живяла, преди да дойдеш при мен? Дали някой е наранил и теб?

Отиваше си още едно лято.

Какво щеше да стане с мен, след като завършех? Колеж? Още учене. Може би щях да се преместя в друг град, на друго място. Може би другаде летата щяха да са различни.

Петнайсет

— Какво обичаш, Ари? Какво обичаш истински?

— Обичам пустинята. Господи, обичам пустинята. — Толкова е самотна.

— Така ли?

Данте не разбираше. Наистина бях непознаваем.

Шестнайсет

Реших да отида да плувам. Пристигнах тъкмо когато басейнът отваряше, така че успях да преплувам няколко дължини на спокойствие, преди да стане пренаселено. Спасителите бяха там и си приказваха за момичета. Не им обръщах внимание. Те на мен — също.

Плувах ли, плувах, докато краката и дробовете ме заболяха. После си починах. А след това поплувах още малко. Чувствах водата върху кожата си. Спомних си деня, когато се запознах с Данте. „Искаш ли да те науча да плуваш?“ Спомних си пискливия му глас и как бе надрасъл алергиите си, как гласът му се бе променил и бе станал по-плътен. Също и моят. Сетих се какво бе казала мама: „Говориш като мъж“. Беше по-лесно да говоря като мъж, отколкото да бъда такъв.

Когато излязох от басейна, забелязах, че едно момиче ме гледа. Усмихна се.

Усмихнах се в отговор.

— Здрасти. — Помахах.

— Здрасти. — Тя помаха в отговор. — В „Остин“ ли учиш?

— Аха.

Струваше ми, че иска да продължим да си говорим. Но не знаех какво друго да кажа.

— Кой курс?

— Последен.

— Аз съм във втори.

— Изглеждаш по-голяма — казах.

Тя се усмихна.

— Зряла съм.

— Аз не съм — казах. Това я разсмя. — Чао — рекох.

— Чао — рече тя.

Зрял. Мъж. Какво точно значеха тези думи?

Отидох до къщата на Данте и почуках на вратата. Отвори ми Сам.

— Здрасти — казах.

Сам изглеждаше спокоен и щастлив.

— Здрасти, Ари. Къде е Легс?

— Вкъщи. — Дръпнах влажната хавлиена кърпа, която бях преметнал през рамо. — Ходих да плувам.

— Данте ще ти завиди.

— Как се справя той?

— Добре. Оправя се. От доста време не си идвал. Липсваше ни. — Въведе ме в къщата. — В стаята си е. — Поколеба се за момент. — Има компания.

— О — казах. — Мога да си вървя.

— Не се притеснявай. Давай, качи се.

— Не искам да го смущавам.

— Не се прави на луд.

— Мога да си вървя. Не е голяма работа. Просто се връщах от плуване…

— Даниел е при него — каза той.

— Даниел?

Мисля, че забеляза изражението ми.

— Не го харесваш особено, нали?

— Ами… той на практика заряза Данте — казах.

— Не бъди толкова суров към хората, Ари.

Наистина ме ядосаха думите му.

— Предайте на Данте, че съм наминал — казах.

Седемнайсет

— Татко каза, че си се разстроил?

— Не съм се разстроил. — Входната врата бе отворена и Легс лаеше по едно минаващо куче. — Само минутка — казах. — Легс! Престани! Занесох телефона в кухнята и седнах на масата.

— Добре — казах. — Виж, не съм се разстроил.

— Мисля, че татко би се досетил.

— Какво значение има, мамка му?

— Виждаш ли? Наистина си разстроен.

— Просто не бях в настроение да виждам приятеля ти Даниел.

— Какво ти е направил?

— Нищо. Просто не го харесвам.

— Защо не можем всички да бъдем приятели?

— Копелето те остави там да умреш, Данте.

— Говорихме за това. Всичко е наред.

— Добре тогава. Хубаво.

— Държиш се откачено.

— Данте, понякога си такъв лайнар, това известно ли ти е?

— Виж — каза той. — Отиваме на купон довечера. Ще ми е приятно да дойдеш.

— Пак ще говорим — казах. Затворих телефона.

Слязох в мазето и два часа вдигах тежести. Вдигах ли, вдигах, докато ме заболя всяка част от тялото.

Болката не бе чак толкова лошо нещо.

Взех си душ. Легнах на леглото си. Сигурно съм заспал. Когато се събудих, Легс бе облегнала глава на корема ми. Започнах да я милвам. Чух гласа на мама в стаята.

— Гладен ли си?

— Не — казах. — Всъщност не.

— Сигурен ли си?

— Да. Колко е часът?

— Шест и трийсет.

— Леле. Сигурно съм бил уморен.

Тя ми се усмихна.

— Може би е заради тренировките?

— Сигурно.

— Нещо не е наред ли?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Просто съм уморен.

— Доста силно блъскаш онези тежести, не мислиш ли?

— Не.

— Когато си разстроен, вдигаш тежести.

— Това поредната ти теория ли е, мамо?

— Повече от теория е, Ари.

Осемнайсет

Данте се обади.

Не казах нищо.

— Ще му върнеш ли обаждането?

— Разбира се.

— През изминалите четири-пет дни само се мотаеш из къщи и си потиснат. Цупиш се и вдигаш тежести.

Мотая се потиснато. Сетих се как ме наричаше винаги Джина: „Меланхоличното момче“.

— Не се мотая потиснато. И не се занимавам само с вдигане на тежести. Чета. И си мисля за Бернардо.

— Наистина ли?

— Да.

— Какво си мислиш?

— Мисля, че искам да започна да му пиша.

— Той връщаше всичките ми писма.

— Наистина ли? Може би няма да върне моите.

— Може би не — каза тя. — Струва си да опиташ. Защо не?

— Ти спря ли да пишеш?

— Да, спрях, Ари. Болеше твърде много.

— Има логика — казах.

— Просто недей да се разочароваш твърде много, Ари, става ли? Не очаквай твърде много. Баща ти отиде да го види веднъж.

— Какво стана?

— Брат ти отказал да го види.

— Той мрази ли теб и татко?

— Не. Не мисля. Мисля, че е ядосан на себе си. И мисля, че се срамува.

— Би трябвало да го преодолее. — Не знам защо, но ударих стената с юмрук.

Майка ми се втренчи в мен.

— Съжалявам — казах. — Не знам защо направих това.

— Ари?

— Какво?

Имаше нещо в лицето ѝ. Онова сериозно, загрижено изражение. Не бе ядосана, не изглеждаше строга.

— Какво има, Ари?

— Казваш това, сякаш имаш друга теория за мен.

— Можеш да се обзаложиш, че имам — каза тя. Но гласът ѝ бе толкова мил, нежен и сладък. Стана от кухненската маса и си наля чаша вино. Извади две бири, сложи едната пред мен, а другата — в центъра на масата. — Баща ти чете. Ще ида да го извикам.

— Какво става, мамо?

— Семейна среща.

— Семейна среща ли? Какво е това?

— Нещо ново — каза тя. — От тук нататък ще имаме повече такива.

— Плашиш ме, мамо.

— Хубаво. — Тя излезе от кухнята. Взрях се в бирата. Докоснах студеното стъкло. Не знаех дали от мен се очаква да пия от нея, или само да я зяпам. Може би това беше номер. Мама и татко влязоха в кухнята и седнаха срещу мен. Баща ми отвори бирата си. После и моята. Отпи.

— Капан ли ми устройвате?

— Отпусни се — каза баща ми. Отпи отново от бирата си. Майка ми отпи от виното си. — Не искаш ли да изпиеш една бира с майка си и с баща си?

— Всъщност не — казах. — Против правилата е.

— Нови правила — каза мама.

— Една бира е твоя старец няма да те убие. Не е като да не си пил преди. Какво толкова?

— Това е наистина щуро — казах. Отпих от бирата. — Сега доволен ли си?

Татко беше много сериозен.

— Разказвал ли съм ти за някоя от престрелките, в които участвах, докато бях във Виетнам?

— О, да, разбира се — казах. — Тъкмо си мислех за всички онези истории за войната, които ми разказваш.

Баща ми се пресегна през масата и взе ръката ми в своята.

— Това си го заслужих. — Продължаваше да стиска ръката ми. После я пусна.

— Бяхме на север. Северно от Дананг.

— Ти там ли беше — в Дананг?

— Това бе на практика вторият ми дом. — Усмихна ми се криво. — Бяхме на разузнавателна мисия. От няколко дни положението беше доста спокойно. Бе сезонът на мусоните. Господи, мразех онези безкрайни дъждове. Движехме се точно пред един конвой. Районът беше прочистен. Бяхме там, за да се уверим, че хоризонтът е чист. После адът се отприщи. Във всички посоки полетяха куршуми. Избухваха гранати. Бяхме попаднали в засада. Не беше за пръв път. Но този път бе различно.

От всички посоки се чуваше стрелба. Най-добре беше просто да се изтеглим. Бекет повика хеликоптер да ни измъкне. Имаше един тип. Много свестен. Господи, беше толкова млад. На деветнайсет години. Беше само момче. — Татко поклати глава. — Казваше се Луи. Луизианец от Лафайет. — По лицето на татко се стичаха сълзи. Отпи от бирата си. — Не трябваше да оставяме повалени войници. Това бе правилото. Не изоставяш никого. Не оставяш човек да умре. — Виждах лицето на мама и категоричния ѝ отказ да заплаче. — Помня как тичах към хеликоптера, Луи бе точно зад мен, навсякъде летяха куршуми. Мислех, че с мен е свършено. А после Луи падна. Изкрещя името ми. Исках да се върна. Последният ми спомен бе как Бекет ме издърпва на борда на хеликоптера. Даже не знаех, че съм прострелян. Оставихме го там. Луи. Оставихме го. — Гледах как татко сгуши глава в ръцете си и захлипа. В плача на мъж, който изпитва болка, има нещо, наподобяващо воя на ранено животно. Сърцето ми се късаше. През цялото това време бях искал татко да ми разкаже нещо за войната, а сега ми бе непоносимо да виждам жестоката му болка: колко прясна беше тя след толкова много години, колко жива и силна…

— Не знам дали вярвах във войната, Ари. Май не. Мисля много за това. Но се записах като доброволец. И не знам какво изпитвах към тази страна. Със сигурност знам, че единствената страна, която имах, бяха мъжете, които се биеха рамо до рамо. Те бяха моята страна, Ари. Те. Луи, Бекет, Гарсия, Ал и Джио — моята страна. Не се гордея с всичко, което направих в тази война. Невинаги бях добър войник. Невинаги съм бил добър човек. Войната ни причини нещо — на мен, на всички нас. Но мъжете, които оставихме… Те са онези, които пристигат в сънищата ми.

Отпих от бирата си. Татко отпи от своята. Мама отпи от чашата си с вино. Всички мълчахме, както ми се стори, дълго време.

— Понякога го чувам — каза баща ми. — Луи. Чувам го да ме вика по име. Не се върнах.

— Ти също щеше да загинеш — прошепнах.

— Може би. Но не си свърших работата.

— Татко, недей. Моля те… — Почувствах как мама се пресяга през масата, разресва косата ми с ръце и изтрива сълзите ми. — Не е нужно да говориш за това, татко. Не трябва.

— Може би трябва. Може би е време да спра сънищата. — Той се облегна на майка ми. — Не мислиш ли, че е време, Лили?

Мама не отговори.

Татко ми се усмихна.

— Преди няколко минути майка ти влезе в дневната и измъкна от ръцете ми книгата, която четях. И каза: „Говори с него. Говори с него, Хайми“. Заяви го с онзи свой фашистки тон.

Майка ми се засмя.

— Ари, време е да спреш да бягаш.

Погледнах татко.

— От какво?

— Нима не знаеш?

— Какво?

— Ако продължаваш да бягащ това ще те убие.

— Какво, татко?

— Ти и Данте.

— Аз и Данте ли? — Погледнах мама, а после и татко.

— Данте е влюбен в теб — каза той. — Съвсем очевидно е. Той не го крие от себе си.

— Не мога да му помогна за това, татко.

— Не, не можеш.

— А освен това, татко, мисля, че го е преодолял. Пада си по онова момче, Даниел.

Баща ми кимна.

— Ари, проблемът не е само, че Данте е влюбен в теб. Истинският проблем — за теб — е, че ти си влюбен в него.

Не казах нищо. Постоянно се взирах в лицето на мама. А после и в лицето на татко.

Не знаех какво да кажа.

— Не съм сигурен… не мисля, че е вярно. Просто не мисля така. Имам предвид…

— Ари, аз го виждам. Ти му спаси живота. Защо според теб го направи? Защо, без дори да помислиш, се хвърли през улицата и изблъска Данте от пътя на движеща се кола? Мислиш, че просто се е случило? Пък аз мисля, че просто не би могъл да понесеш мисълта да го изгубиш. Защо би рискувал собствения си живот, за да спасиш Данте, ако не го обичаше?

— Защото ми е приятел.

— А защо спука от бой някакъв тип, който го е наранил? Всичките ти инстинкти, Ари, всичките до един, ми подсказват нещо. Ти обичаш това момче.

Продължавах да се взирам в масата.

— Мисля, че го обичаш повече, отколкото можеш да понесеш.

— Татко? Татко, не. Не мога. Не мога. Защо казваш тези неща?

— Защото ми е непоносимо да те виждам толкова самотен. Защото те обичам, Ари. — Мама и татко гледаха как плача. Струваше ми се, че никога няма да спра. Но не стана така. Успокоих се и отпих дълга глътка от бирата си. — Татко, мисля, че ми харесваше повече, когато не говореше.

Майка ми се засмя. Обичах смеха ѝ. А после и татко се засмя. Аз ги последвах.

— Какво да правя? Толкова се срамувам.

— От какво се срамуваш? — попита мама. — Че обичаш Данте?

— Аз съм момче. Той е момче. Предполага се, че това не е нормално.

Мамо…

— Знам — каза тя. — Офелия ме научи на някои неща, знаеш ли? Всички онези писма. Наистина научих някои неща. А баща ти е прав. Не можеш да бягаш. Не и от Данте.

— Мразя се.

— Недей, amor. Те adoro. Вече изгубих един син. Не смятам да изгубя още един. Не си сам, Ари. Знам, че ти се струва така. Но не си.

— Как можеш да ме обичаш толкова много?

— Как бих могла да не те обичам? Ти си най-прекрасното момче на света.

— Не съм.

— Си. Си.

— Какво да правя?

Гласът на баща ми бе мек и топъл:

— Данте не е избягал. Постоянно си го представям как поема всички онези удари. Но не е избягал.

— Добре — казах. Поне веднъж в живота си разбирах идеално баща си.

А той разбираше мен.

Деветнайсет

— Данте?

— Звънях ти всеки ден през последните пет дни. — Имам грип.

— Дебелашка шега. Майната ти, Ари.

— Защо си толкова ядосан?

— Защо ти си толкова ядосан?

— Вече не съм.

— Тогава може би е мой ред.

— Добре, така е честно. Как е Даниел?

— Ти си лайнар, Ари.

— Не. Даниел е лайнар.

— Той не те харесва.

— И аз не го харесвам. Та значи, той какъв ти е? Новият ти най-добър приятел?

— Нищо подобно.

— Целувате ли се?

— Теб какво те засяга?

— Просто питам.

— Не искам да го целувам. Той е едно нищо.

— Е, какво стана?

— Той е самомнителен, надут лайнар. И дори не е умен. И майка ми не го харесва.

— Сам какво мисли за него?

— Татко не се брои. Той харесва всички.

Това ме разсмя.

— Не се смей. Защо беше ядосан?

— Можем да поговорим за това — казах.

— Да, все едно те бива в това.

— Остави ме на мира, Данте.

— Добре.

— Добре. Какво ще правиш довечера?

— Родителите ни отиват да играят боулинг.

— Сериозно?

— Говорят си много.

— Така ли?

— Ти нищо ли не знаеш?

— Предполагам, че понякога съм малко отчужден.

— Малко ли?

— Полагам усилия, Данте.

— Кажи, че съжаляваш. Не обичам хора, които не умеят да казват, че съжаляват.

— Добре. Съжалявам.

— Добре. — Усетих, че се усмихва. — Искат да идем с тях.

— На боулинг?

Двайсет

Данте седеше на предната веранда и чакаше. Изтича надолу по стъпалата и скочи в пикапа.

— „Боулинг“ звучи наистина досадно.

— Някога ходил ли си?

— Разбира се, че съм ходил. Не ме бива в него.

— Непременно ли трябва да си добър във всичко?

— Да.

— Преодолей го. Може би ще се забавляваме.

— Откога искаш да се мотаеш с вашите?

— Стават — казах. — Свестни са. Нещо, което и ти каза.

— Какво?

— Каза, че никога не би избягал от къщи, защото си луд по родителите си. Звучеше ми доста странно. Ами… не е нормално. Май си мислех, че родителите са извънземни.

— Не са. Те са просто хора.

— Да. Знаеш ли, промених си мнението за мама и татко.

— Искаш да кажеш, че си луд по тях?

— Да. Предполагам. — Включих двигателя на пикапа. — Аз също съм доста слаб играч на боулинг. Казвам ти го само за да знаеш.

— Бас ловя, че сме по-добри от майките си.

— По дяволите, по-добре наистина да сме.

Засмяхме се. И се смяхме. И се смяхме.

Когато стигнахме до алеята за боулинг, Данте ме погледна и каза:

— Казах на мама и татко, че никога, никога повече, до края на живота си не искам да целуна друго момче.

— Каза им това?

— Да.

— Те какво отвърнаха?

— Татко завъртя очи.

— А майка ти?

— Каза, че познавала много добър терапевт. „Той ще ти помогне да приемеш положението“, каза. А после рече: „Освен ако не искаш вместо това да поговориш с мен“. — Той ме погледна. Избухнахме в смях.

— Майка ти — казах. — Харесвам я.

— Адски е жилава — рече той. — Но и мека.

— Да — отвърнах. — Забелязах.

— Родителите ни са наистина чудни хора — отбеляза той.

— Защото ни обичат? Това не е толкова чудно.

— Странно е как ни обичат.

— Прекрасно е — казах.

Данте ме погледна.

— Различен си.

— По какъв начин?

— Не знам. Държиш се различно.

— Чудато?

— Да, чудато. Но по хубав начин.

— Хубаво — казах. — Винаги съм искал да бъда чудат в добрия смисъл. Мисля, че родителите ни се изненадаха, когато ни видяха. Бащите ни пиеха бира, а майките ни — „Севън Ъп“. Резултатите им бяха жалка работа. Сам ни се усмихна.

— Не мислех, че наистина ще се появите.

— Стана ни скучно — казах.

— Повече те харесвах, когато не беше такъв всезнайко.

— Съжалявам — отвърнах.

Беше забавно. Оказа се, че аз съм най-добрият играч. Отбелязах над 120 точки. А в третата си игра — 135. Ужасно, като се замислиш. Но останалите от тайфата наистина бяха пълна скръб. Особено мама и госпожа Кинтана. Говориха си много. И се смяха. С Данте постоянно се споглеждахме и се смеехме.

Двайсет и едно

Когато с Данте си тръгнахме от алеята за боулинг, подкарах пикапа към пустинята.

— Къде отиваме?

— Любимото ми свърталище.

Данте мълчеше.

— Късно е.

— Уморен ли си?

— Може да се каже.

— Само десет часът е. А ти ставаш рано, нали?

— Многознайко.

— Освен ако не искаш да се прибираме.

— Не.

— Добре.

Данте не пусна музика. Претършува кутията ми, пълна с касети, но нищо не успя да избере. Нямах нищо против тишината.

Навлязохме в пустинята. Аз и Данте. Без да казваме нищо.

Паркирах на обичайното си място.

— Обичам това място — казах. Чувах как сърцето ми бие.

Данте замълча.

Докоснах кецовете, които ми бе изпратил, закачени на огледалото за обратно виждане.

— Обичам тези обувки — казах.

— Обичаш много неща, нали?

— Звучиш ядосан. Мислех, че вече не си.

— Мисля, че съм ядосан.

— Съжалявам.

— Не мога да правя това, Ари — каза той.

— Не можеш да правиш какво?

— Цялото това нещо с приятелството. Не мога.

— Защо не?

— Трябва ли да ти обяснявам?

Не отговорих.

Той излезе от пикапа и затръшна вратата. Последвах го.

— Хей — казах. Докоснах го по рамото.

Той ме отблъсна.

— Не ми харесва да ме докосваш.

Стояхме там дълго време. Мълчахме. Чувствах се дребен, незначителен и неадекватен, а това не ми харесваше. Щях да спра да се чувствам така. Щях да спра.

— Данте?

— Какво? — Долових гнева в гласа му.

— Не се ядосвай.

— Не знам какво да правя, Ари.

— Помниш ли онзи път, когато ме целуна?

— Да.

— Помниш ли какво ти казах: че за мен не е подействало?

— Защо повдигаш този въпрос? Помня. Помня. Дяволите да го вземат, Ари, да не мислиш, че съм забравил?

— Никога не съм те виждал толкова ядосан.

— Не искам да говоря за това, Ари. Това ме кара да се чувствам зле.

— Какво казах, когато ме целуна?

— Каза, че за теб не се е получило.

— Излъгах.

Той ме погледна.

— Не си играй с мен, Ари.

— Не си играя.

Хванах го за раменете. Погледнах го. И той ме погледна.

— Ти каза, че не се плаша от нищо. Не е вярно. Теб. Ето от какво се страхувам. Страхувам се от теб, Данте. — Поех си дълбоко дъх. — Опитай пак — казах. — Целуни ме.

— Не — каза той.

— Целуни ме.

— Не. — А после се усмихна. — Ти ме целуни.

Сложих ръка на тила му. Притеглих го към себе си. И го целунах. Целунах го. И пак го целунах. И отново. А той не спираше да отвръща на целувките ми.

Смеехме се, говорихме си и гледахме нагоре към звездите.

— Иска ми се да валеше — каза той.

— Не ми трябва дъжд — казах. — Нуждая се от теб.

Той изписа с пръсти името си по гърба ми. Аз прокарах пръсти по гърба му, изписвайки своето.

Цялото това време.

Ето това не беше наред с мен. През цялото време се опитвах да разгадая тайните на Вселената, на собственото си тяло, на сърцето си. Всички отговори винаги се бяха намирали толкова близо и въпреки това винаги ги бях отблъсквал, без дори да го осъзнавам. От минутата, в която срещнах Данте, се бях влюбил в него. Просто не си позволявах да го знам, да го мисля, да го чувствам. Татко бе прав. И онова, което мама ми каза, бе вярно. Всички водим свои собствени лични войни.

Докато двамата с Данте лежахме по гръб в каросерията на пикапа и се взирахме към летните звезди, бях свободен. Само си представете. Аристотел Мендоса, свободен човек. Вече не се срамувах. Сетих се за лицето на мама, когато ѝ казах, че се срамувам — любовта и съчувствието, които бяха изписани на лицето ѝ, когато ме погледна:

— Засрамен? От това, че обичаш Данте?

Хванах ръката на Данте и я задържах.

Как бих могъл да се срамувам от това, че обичам Данте Кинтана?