Айвънхоу

ГЛАВА XIV

Принц Джон даваше голямото си пиршество в замъка Ашби. Това не бе същата сграда, величествените развалини, на която и днес привличат пътника и която бе издигната по-късно от лорд Хейстингз, главния шамбелан на Англия, една от първите жертви на тиранията на Ричард III, по-известен като герой в Шекспирова драма, отколкото като историческа личност. Замъкът Ашби и самият град по онова време принадлежаха на Роджър де Куинси, Уинчестерски граф, който точно тогава се намираше в светите места. Принц Джон междувременно зае неговия замък и най-безскрупулно разполагаше с имението му. Тъй като в настоящия момент държеше да блесне пред всички с гостоприемството си и с разкошния си живот, той бе наредил да приготвят пиршество с извънредно богата трапеза.

Снабдителите на принца, които при такива случаи упражняваха пълни права на кралски представители, бяха дигнали от околността всичко, което се смяташе достойно за господарската трапеза. Бяха поканени и много гости. Съзнавайки, че трябва именно сега да си извоюва популярност сред местното население, принц Джон беше поканил няколко знатни саксонски и датски семейства, както и местната норманска аристокрация и дребните земевладелци. Макар и презирани и унижавани при обикновени случаи, многочислеността на англосаксонците не можеше да не вдъхва страх, като се имаха пред вид гражданските размирици, които се очакваха, и осигуряването на популярност всред водачите им явно бе важен политически ход.

Ето защо принц Джон реши (и за известно време изпълни намерението си) да прояви към тези редки гости необичайна за него учтивост. Едва ли имаше човек, който по-безскрупулно да потъпква обикновените си навици и чувства заради интереса си, но за този принц бе пагубно обстоятелството, че лекомислието и сприхавостта му постоянно се проявяваха и разваляха всичко, което бе спечелил преди това с преструвките си.

Като паметен пример на непостоянния му нрав остава посещението му в Ирландия, където го бе пратил баща му, Хенри II, с намерението да спечели симпатиите на населението на тази нова и важна, току-що присъединена към английската корона страна. Ирландските вождове тогава се надпреварвали кой пръв да изрази на младия принц верноподаническата си почит и да му даде целувката на мира. Но вместо да приемат вежливо тези поздрави, Джон и необузданата му свита не могли да устоят на изкушението да дърпат дългите бради на ирландските вождове — поведение, което, както може да се очаква, озлобило извънредно много оскърбените сановници и предизвикало съдбоносни последици за англичаните, докато владеели Ирландия. Тези несъобразности в характера на Джон трябва да се имат пред вид, за да може читателят да разбере поведението му през тази вечер.

Изпълнявайки решението, взето в момент на по-голямо самообладание, принц Джон прие Седрик и Ателстън с изискана вежливост и изрази разочарованието си, без никаква нотка на озлобление, когато първият му съобщи, че поради неразположение Роуина не може да се озове на любезната му покана. Както Седрик, така и Ателстън бяха облечени в старата саксонска носия, която макар и нелишена от хубост сама по себе си и в случая направена от скъп плат, много се различаваше от облеклото на останалите гости. Принц Джон и Уолдемар Фицърс дори се поздравиха, че не избухнаха в смях, когато видяха това облекло, което според тогавашната мода изглеждаше просто смешно. Всъщност, разумно погледнато, късата тясна туника и дългата мантия на саксонците бяха по-красиви, пък и по-удобни от облеклото на норманите, които носеха дълга, широка дреха, прилична на риза или на наметало, каквото носеха коларите, а над нея твърде къса пелерина, негодна за защита срещу студ или дъжд. Единствената цел на тази дреха сякаш бе да покаже колко кожи, бродерии и скъпоценности ще съумее да натрупа по нея майсторът-шивач. Император Карл Велики, през чието царуване тези дрехи били въведени, изглежда, твърде добре е съзнавал неудобствата им. „За бога — казвал той, — за какво служат тези подкъсени пелерини? Ако сме легнали, не могат да служат за завивка, когато яздим, не ни предпазват от вятъра и от дъжда, а когато седим, не пазят краката ни от влагата и студа.“

Въпреки това императорско порицание обаче късите пелерини продължиха да са на мода до времето, за което говорим, и особено сред принцовете на династията Анжу. Ето защо всички царедворци от свитата на принц Джон ги носеха, а дългата мантия, която служеше за горна дреха у саксонците, беше още повече предмет на присмех.

Гостите бяха насядали около трапезата, която едва ли не се огъваше под тежестта на вкусните ястия. Многобройните готвачи, които съпровождаха принца, бяха вложили цялото си умение, за да разнообразят начините за сервиране на обикновените провизии и бяха успели едва ли не като съвременните професори на кулинарното изкуство съвсем да прикрият естествения им вид. Освен гозбите от местен произход имаше и най-различни деликатеси, внесени от чужбина, големи количества точени сладкиши, както и тежкия, силно подправен кекс със сушени плодове, поднасян само на трапезите на най-висшите благородници. Венец на пиршеството бяха най-скъпите местни и чуждестранни вина.

Макар и любители на лукса, норманските благородници, общо взето, не се отдаваха на пиянство. Като си угаждаха с различни лакомства, те гледаха да се покажат много изискани и да избягват крайностите; затова бяха склонни да приписват лакомията и пиянството на победените саксонци, считайки това за пороци, присъщи на по-ниското им положение в обществото. Принц Джон и тези, които се стараеха да спечелят благоволението му, като подражават на неговите слабости, често наистина прекаляваха с чревоугодничеството си. И всеизвестно е, че той умря от преяждане на праскови и препиване с прясна бира. С поведението си обаче той правеше изключение от общоприетите обноски на сънародниците си.

С насмешлива сериозност, прекъсвана само от тайни знаци помежду им, норманските рицари и благородници наблюдаваха Ателстън и Седрик, които, непривикнали към дворцовия етикет, не знаеха как да се държат на подобен пир. Докато гледаха саркастично маниерите им на трапезата, неуките саксонци несъзнателно нарушиха няколко условни, приети в обществото правила. Добре известно е, че на човек по-лесно ще му простят, ако наруши добрите обноски или погази морала, отколкото ако не знае най-тънките подробности на модния етикет. Така Седрик, който изтри ръцете си в пешкир, вместо да остави влагата по тях да се изпари, като ги размахва грациозни във въздуха, си навлече повече присмехи от другаря си Ателстън, който сам изяде една цяла баница с пълнеж от най-фини чуждестранни деликатеси, наречена по онова време „каръм пай“. Когато обаче след подробен разпит се установи, че танът на Кънигзбърг, или франклинът, както го наричаха норманите, нямаше ни най-малко представа какво бе погълнал и че бе помислил пълнежа на „каръм пай“ за месо от чучулиги и гълъби, когато всъщност бе от градински овесарки и славеи, невежеството му предизвика много повече подигравки, отколкото проявената преди това от него лакомия.

Дългото пиршество вече беше към своя край. Докато чашата често минаваше от ръка в ръка, хората разговаряха за подвизите на току-що състоялия се турнир, за непознатия победител в състезанието по стрелба, за Черния рицар, чието себеотрицание го бе накарало да се откаже от спечелените почести, и за храбрия Айвънхоу, който толкова скъпо бе заплатил славата си. Тези събития се разискваха с военна откровеност и всички в залата се смееха и шегуваха. Само принц Джон седеше с навъсено чело. Някаква непреодолима грижа сякаш го поглъщаше и той участваше в разговорите само когато от време на време някой от свитата му го подканваше. Тогава скачаше от стола си, гаврътваше чаша вино уж да поправи настроението си и се намесваше в разговора с някаква случайна забележка, направена ни в клин, ни в ръкав.

— Дигаме чашата — каза той — за Уилфред Айвънхоу, победител в тази турнир, и много съжаляваме, че той поради раните си не може да присъства на нашата трапеза. Нека всички напълнят чашите си за тази наздравица, особено Седрик от Ръдъруд, достойният баща на многообещаващ син.

— Не, милорде — отвърна Седрик, като стана на крака и постави на масата недокоснатата си чаша. — Не позволявам да се нарече мой син непокорният младеж, който едновременно пренебрегва волята ми и изоставя нравите и обичаите на своите деди.

— Изключено е толкова храбър рицар да бъде тъй недостоен и непокорен син! — възкликна принц Джон, като много умело се престори на изненадан.

— А ето, че случаят с Уилфред е точно такъв. Той напусна скромното ми жилище, за да общува с веселите велможи от двора на вашия брат, където се научи на тънкостите на така високо цененото от вас ездаческо изкуство. Той напусна моя дом мимо волята ми и въпреки изричната ми заповед, нещо, което в дните на Алфред биха нарекли непокорство, да — при това строго наказуемо престъпление.

— Уви! — отвърна принц Джон с дълбока въздишка на престорено съчувствие. — Щом синът ви е бил последовател на нещастния ми брат, няма какво да се чудите къде и от кого се е научил на синовно непокорство.

Това бяха думите му, а не желаеше да си припомни, че от синовете на Хенри II, макар всички да се бяха провинили в това отношение, той бе проявил най-голямо непокорство и неблагодарност към баща си.

— Струва ми се — продължи принцът след минутно мълчание, — че брат ми възнамеряваше да награди любимеца си с богатото имение Айвънхоу.

— Той действително му го даде — отвърна Седрик — и далеч не най-малкият повод да се скарам със сина си бе това, че той се унизи да владее като васал същите имения, които дедите му притежаваха с правото на свободни и независими господари.

— В такъв случай можем да разчитаме на доброволното ви съгласие, добри ми Седрик — каза принц Джон, — да дадем имението Айвънхоу на човек, чието достойнство няма да бъде накърнено от това, че държи земи, които са собственост на британската корона. Сър Реджинълд Фрон Де Бьоф — обърна се той към този благородник, — надявам се, че вие ще се грижите за това хубаво имение така, че сър Уилфред да не разгневи още повече баща си, като си го възвърне.

— Свети Антон ми е свидетел! — отговори грамадният черновежд рицар. — Съгласен съм ваше височество да ме сметне за саксонец, ако допусна Седрик или Уйлфред, или най-добрият с английска кръв в жилите си да изтръгне от мен този дар, с който ваша светлост благоволихте да ме удостоите.

— Бароне — намеси се Седрик, засегнат от начина, по който норманите често изразяваха презрението си към англичаните, — който те нарече саксонец, ще ти направи чест, толкова голяма, колкото и незаслужена.

Фрон де Бьоф се канеше да му отговори, но принц Джон, какъвто бе сприхав и лекомислен, го спря.

— Без съмнение благородният Седрик казва самата истина — рече той — и саксонците с право могат да претендират, че ни бият както по дължината на родословието си, така и по дължината на пелерините си.

— Те наистина и на лов вървят пред нас, като елени пред кучета — обади се Малвоазен.

— И с пълно право имат преднина — добави абатът Еймър, — не забравяйте колко ни превишават по благоприличието на обноските си.

— По необичайното им въздържание, когато ядат и пият — додаде на свой ред де Брейси, забравяйки обещаната му от принца саксонска невеста.

— Да не говорим за храбростта, с която се отличиха при Хейстингз и другаде — отбеляза Брайън де Боа Жилбер.

Докато дворяните всеки на свой ред с любезно нахалство следваха примера на принца и усмихнати насочваха към Седрик стрелата на насмешките си, лицето на саксонеца пламна от гняв и той само хвърляше ту на един, ту на друг свирепи погледи, сякаш този низ от бързо изречени обиди му пречеше да отговори на всяка поотделно. Тъй дразнен от всички страни бик, обграден от изтезателите си, се чуди на кого пръв да отмъсти. Най-после той заговори със сподавен от ярост глас и обръщайки се към принц Джон като първоизточник на нанесените му обиди, каза:

— Каквито слабости и пороци да са имали и да имат моите сънародници, един саксонец би сметнал за най-недостоен човек този, който в собствения си замък, докато собствената му чаша с вино минава от ръка на ръка, се отнесе или допусне да се отнасят с един безобиден гост, както ваше височество позволихте да се държат днес към мен. А каквито неуспехи да са претърпели дедите ни в битката при Хейстингз, най-малко подобава да говорят тези (тук той погледна Фрон де Бьоф и тамплиера), които само преди няколко часа неведнъж паднаха от коня си под ударите на копието на саксонец.

— Бога ми, хаплива шега, няма що! — каза принц Джон. — Как ви се нрави, господа? Какъв висок дух у саксонските ни поданици в тези неспокойни времена те започват много да знаят и да се държат дръзко. Какво ще кажете? Както е светла нощта, смятам, че ще направим най-добре да се качим на корабите си и да се приберем, дорде е време, в Нормандия.

— От страх пред саксонците ли? — попита де Брейси, като се изсмя. — Ловджийските копия ще ни бъдат предостатъчни, за-да се справим с тези глигани.

— Престанете с подигравките си, господа! — каза Фицърс. — Би било добре — добави той, обръщайки се към принца — ваше височество да увери уважаемия Седрик, че с тези шеги, които не могат да не прозвучат зле в ушите на един чужденец, никой не е мислил да го обижда.

— Да го обижда? — отвърна принц Джон с предишната си вежливост. — Надявам се, че никой не ще съзре у мен такива намерения. Нито пък бих позволил в мое присъствие друг да нанася обиди. Ето на, вдигам чашата си за здравето на самия Седрик, щом той отказва да пие наздравица за сина си.

Чашата обиколи всички присъстващи, съпровождана от лицемерните възгласи на придворните, без обаче да направи желаното впечатление на саксонеца. Той не бе особено схватлив по природа, но които са сметнали, че този ласкателен комплимент ще успее да заличи предишната обида, твърде много подценяваха умствените му способности. Седрик нищо не каза, когато принцът отново дигна чашата да пият за здравето на сър Ателстън от Кънингзбърг.

Ателстън се поклони почтително и в отговор на оказаната му чест изпи до дъно грамадната чаша.

— А сега, господа — каза принц Джон, разгорещен от погълнатото вино, — след като чествахме както следва саксонските ни гости, ще ги поканим да ни отвърнат със същата вежливост. Достойни тане — продължи той, обръщайки се към Седрик, — разрешете да ви поканим да назовете някой норманец, чието име най-малко би осквернило устата ви, и да вдигнем чашата с пожелание виното да отнесе всички горчивини, с които е свързана за вас думата норманец.

Докато говореше принц Джон, Фицърс стана, шмугна се зад креслото на саксонеца и му пошепна да не изпуска случая да тури край на лошите чувства между двете народности, като назове принца. Седрик не отговори на този дипломатически намек, но стана на крака, напълни догоре чашата си и се обърна към принц Джон със следните думи:

— Ваше височество пожела да назова норманец, достоен да бъде честван на това пиршество. Туй може и да не е много лека задача, тъй като изисква от роба да възхвалява господаря си, от победените, стенещи под всички злини на робството, да изказват възхвала на победителя. Все пак аз ще назова един норманец, пръв по оръжие и по звание, най-добрият и най-благородният от сънародниците си. А устните, които откажат да пият с мен за заслужената му слава, ще нарека неверни и безчестни и ще поддържам това становище с цената на живота си. Изпивам чашата за здравето на Ричард Лъвското сърце!

Принц Джон, който очакваше, че речта на саксонеца ще завърши с неговото име, се сепна, когато толкова неочаквано се спомена името на онеправдания му брат. Той автоматично вдигна чашата до устните си и веднага я остави, за да види как ще се възприеме от околните това неочаквано предложение. Мнозина смятаха, че е еднакво опасно да го приемат и да го отхвърлят. Някои, стари и опитни царедворци, последваха до най-малки подробности примера на самия принц, като вдигнаха чашата до устните си и после я оставиха на масата пред тях. Имаше и много гости, които, обзети от по-сърдечни чувства, извикаха: „Да живее крал Ричард! Дано скоро се върне при нас!“ А неколцина, между които Фрон де Бьоф и тамплиерът, като израз на гневно презрение, не се и докоснаха до чашите си. Но никой не посмя открито да се противопостави на една наздравица за царуващия монарх.

След моментно ликуване заради победата си Седрик каза на своя другар:

— Стани, благородни Ателстън! Достатъчно сме седели тук, щом вече сме се отплатили за гостоприемството и вежливостта на принц Джон. Който желае да опознае по-подробно, грубите ни саксонски нрави, отсега нататък ще трябва да ни търси в домовете на нашите деди, тъй като повече не желаем да виждаме царски пиршества, нито пък да вкусваме от норманската вежливост.

С тези думи той стана и напусна залата, последван от Ателстън и от някои други гости, които поради саксонския си произход се чувстваха обидени от саркастичните забележки на принц Джон и свитата му.

— Кълна се в мощите на свети Тома — възкликна принц Джон, когато те си излязоха, — тези саксонски простаци пак излязоха отгоре и сега победоносно си отиват!

— Conclamatum est, proculatum est — каза абатът Еймър, — достатъчно си пийнахме и достатъчно си повикахме. Май че е време да оставим чашите.

— Оня монах, който се е разбързал да си ходи, сигурно чака някоя каеща се красавица, за да я изповяда тази вечер — рече де Брейси.

— Лъжете се, рицарю — отвърна абатът, — но трябва вече да поема пътя към дома си и още тази вечер да измина някоя и друга миля.

— Разотиват се вече — пошепна принцът на Фицърс, — отрано се уплашиха и този страхливец, абатът, пръв се отдръпва от мен.

— Не бойте се, милорд — каза Уолдемар, — такива доводи ще му дам, които ще го накарат да дойде при нас, когато се срещнем в Йорк. Абате — продължи той, — трябва да поговоря с вас насаме, преди да се качите на коня си.

Другите гости вече набързо се разотиваха и останаха само най-близките последователи на принц Джон и хората от свитата му.

— Ето какво последва от твоят съвет — каза принцът, обърнал ядовит поглед към Фицърс, — един пиян саксонски простак да ме сложи натясно на собствената ми трапеза и само като чуят името на брат ми, хората да се отдръпват от мен, като че ли съм прокажен.

— Не се горещете, сър — рече съветникът му, — защото и аз мога на свой ред да ви упрекна и да хвърля вината върху необмисленото ви лекомислие, което провали намеренията ми и попречи на вас да разсъждавате по-трезво. Но сега не е време за упреци. Ние с де Брейси веднага ще се срещнем с тези несигурни страхливци и ще ги убедим, че твърде много са се обвързали, за да отстъпят сега.

— Напразно! — каза принц Джон, като закрачи неспокойно из залата, а вълнението, проличало в думите му, отчасти се дължеше на голямото количество вино, което бе изпил. — Напразно! Каквото е писано да стане, ще стане, и те го знаят… забелязали са по пясъка следите от лъвската лапа… чули са лъвският рев да се носи все по-отблизо, видели са как се тресе от него гората. Нищо не може да им възвърне куража.

— Де да можеше нещо да възвърне собствения му кураж! — каза Фицърс на де Брейси. — Само като чуе името на брат си, и го втриса. Колко са злочести съветниците на един принц, комуто липсва смелост и постоянство както в добри, така и в лоши дела!